16 октомври 2018
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Говорят медиците
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Черната смърт срещу Доктор Чума

Разказ за най-страшната епидемия в европейската история

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 17 юли 2018 в 14:3594801

Eдна от най-легендарните и плашещи болести в света безспорно е чумата. "Черна чума", "чумата да те тръшне", "бягат от мене, сякаш съм чумав" и други подобни изрази са запечатали в човешкото съзнание тази болест като ужасна и със сигурност смъртоносна, самият досег с която вече гарантира сигурна смърт. Показателен е дори фактът, че самото заболяване чума се асоциира в езика ни със същия цвят, с който и смъртта – черният (най-голямата известна досега чумна епидемия – през средата на ХІV век.– е наричана не другояче, а "Черната смърт").

Къде обаче започват чумните епидемии? Откъде идва заразата в Европа? Имало ли е чума в средновековна България? С какво хората са се опитвали да я ограничават и лекуват и доколко това е било успешно? Имало ли е квалифицирани лекари, или всички са били шарлатани? Какви обществени явления и необмислени лудости е породила чумната епидемия? За какво хората са използвали чумата? Каква е била ролята на църквата, на суеверията и на корупцията по време на Черната смърт? Има ли други неща около нея, които не знаем, и правилни ли са изградените ни представи за тази епоха?

Със сигурност се налага да проучим много данни, за да можем да отговорим добре на всички тези въпроси.

Болестта

Поначало чумата е вид заразна епидемична болест с произход в Средна Азия и причинявана от Yersinia pestis – грам-отрицателна бактерия от семейството на ентеробактериите, кръстена на своя откривател – френския бактериолог Александър Йерсен (Alexandre Émile Jean Yersin, 1863 – 1943). Един мощен преносител на чумната бактерия е бълхата Xenopsilla cheopis, която я съдържа в храносмилателния си тракт и паразитира върху полски гризачи (като напр. черния плъх Rattus rattus), а през Средновековието е паразитирала и върху хората. При ухапване на гризача от бълхата бактерията навлиза в тялото му и превръща и него в преносител. Други гризачи, изявяващи се като преносители на чумата, са степната катерица, мармотът, степният плъх и др. А основният "канал" на пренасяне на заразата между гризачите и от гризачите към човека са именно посочените бълхи.

Rattus rattus

Бълхата Xenopsylla cheopis е способна да оцелее без храна до шест седмици, а в случай на крайна нужда поддържа живота си, като смуче сок от червеи и гъсеници. Гризачът, върху който тя обикновено паразитира – черният плъх – също се отличава с висока издържливост и подвижност. Той е способен да изминава огромни разстояния, скрит в хранителните запаси на настъпваща армия, търговски керван или кораби, пренасяйки заразата от една точка към друга. Също така, плъхът е активен и в обмяната на паразитите си с други представители на своя вид, като по този начин ефикасно увеличава мрежата на болестта.

В тази бълха чумните бактерии са очертани като тъмна маса

В циркулацията на чумните причинители трябва да се включи и бълхата Pulex irritans, паразитираща по човека и кучето, която наистина не се пренася от плъхове и други гризачи, но в условията на нехигиеничното Средновековие била способна да пренесе заразата директно от човек на човек.

Дори и в наши дни чумата не може да бъде ликвидирана напълно поради своята природна огнищност. Най-общо казано, тя е тежко и заразно заболяване, протичащо с изключително проблемно състояние на поразения. Болестта поразява лимфните възли, белите дробове и другите вътрешни органи и често причинява сепсис. Болният развива и лесно видими симптоми, като необикновено силна треска, висока температура, главоболие, световъртеж, посиняване на устните, а понякога (при възпаление и подуване на лимфните възли) се появяват и характерни издутини по кожата – т.н. бубони. Артериалното налягане пада, дишането се учестява.

Инкубационният период на чумата е между два и седем дни, рядко повече. Тя има различни форми – кожна, бубонна, белодробна, чревна, септична... Във времената, когато хората не са можели да лекуват тази болест, смъртността при бубонната и белодробна чума е достигала над 85 – 90 %. При втория вид попадналите в организма микроби и техните токсини могат да разрушат стените на алвеолите. Тази чума може да се развие или като усложнение на бубонната, или по въздушно-капков път - болен от белодробна чума е изключително опасен за околните, защото започва да кашля и да пръска чумни бактерии във въздуха, разпространявайки причинители на болестта. С или без белодробен кръвоизлив, състоянието на болния да се влошава много бързо.

Самата бактерия Yersinia pestis е устойчива, но слабо активна при ниски температури, и обича влагата, обаче това, което не й понася, е изключително високата температура, пряката слънчева светлина и ниската влажност. При температури над 60 - 65° C умира за под час, а при над 100 – за минути. (Фактът, че чумоносната бактерия не е силно активна при температури под 15 – 20 °C и влиза в "хибернация", обяснява и една от особеностите в разпространението на средновековната чума – тя била най-активна и смъртоносна в Европа през лятото и есента и затихвала през зимата и пролетта. Освен това, в топлите райони на Средиземноморието Черната смърт действала по-продължително – от май до октомври включително – в сравнение със Северна Европа, където "по-активният" й период бил от юни до септември. Също така, в Скандинавието чумните периоди и мащаби на разпространение били по-ограничени.) Бактерията Yersinia pestis е чувствителна и към различни химически дезинфектанти. През 2011 г. изследване, публикувано в сп. Nature, потвърди, че съвременните чумни щамове имат геном, почти напълно еднакъв с открития у умрели от "Черната смърт", и същото равнище на вирулентност (Bos 2011).

Чумните бактерии навлизат в организма по три основни пътя – при вдишване (кашлица от заразени болни напр.), хранителен (консумиране на заразена храна или вода) или чрез ухапване от заразено насекомо (опити са показали, че една бълха може да ухапе и зарази 11 души). В телата на умрели от чума хора и животни чумоносната бактерия може да преживее от началото на есента до зимата – тоест достатъчно време, за да пренесе заразата върху достатъчен брой мършоядни животни, които да "предадат нататък".

Различните форми на чумата се развиват според това по какъв начин бактерията е навлязла в организма. Напр., ако бълхата ухапе човек и по този начин пренесе заразата върху него, се образува пъпка. Най-често след това бактерията достига до лимфните възли, където "влиза в схватка" с левкоцитите. Чумните бактерии се размножават във фагоцити и възпаляват лимфните възли, в резултат на което те губят своята защитна функция. Следва увеличаването и срастването на възпалената област с околните тъкани и всъщност така се образуват характерни конгломерати издутини– бубони. Ако не се вземат мерки, изходът почти винаги е летален, защото, веднъж развила се, бубонната чума бързо започва да изтощава организма чрез мускулни болки, рязка слабост и безсъница.

Известният инфекциозен лекар и изследовател от 1930-те проф. И. Брауде прави следното описание на болен от бубонна чума в първите дни на заболяването: ,,Целият външен вид на заболелия, неговото поведение и състоянието на психиката и моториката му веднага се хвърлят на очи и са дали основание за възникване на прословутата народна представа за "чумав". Става дума за рязка хиперемия на лицето, подпухналост, рязка хиперемия на лигавицата на окото ("очи на разярен бик") и горните дихателни пътища, и неголяма иктеричност".

Бубони

През Средновековието лицето на болен от чума човек получило латинското название facies pestica - по аналогия с термина facies Hippocratica, с което се означавало това на умиращ индивид.

След образуването на бубони инфекцията постъпва в кръвта – развива се транзиторна бактериемия, която прави възможно заразяването на ухапалите човека бълхи и така създава условия за образуването на епидемични вериги "човек – бълха – човек". Разрушаващите се в организма на болния чумни бактерии отделят токсини, които предизвикват тежка интоксикация и настъпването на инфекциозно-токсичен шок.

При съвременните достижения на противочумното лечение смъртността от бубонна чума не надвишава 5 – 10 %, но и при останалите форми не е висока, ако мерки се вземат достатъчно рано.

Едно време обаче това не е било така. Именно тази чумна форма се превърнала в бич на Средновековието.

Чума или не?

Самата чумна болест е известна от най-древни времена и е споменавана в множество източници. Така например, в библейската Първа книга Царства пише за бубонна чума, поразила филистимляните, когато успели да сложат ръка върху Ковчега на завета. При това в сведението се говори не само за чумата като такава, но и за нейните преносители – гризачите: " [6:4] И те попитаха: каква жертва за вина трябва да Му принесем? Те отговориха: според броя на филистимските владелци - пет златни нарастъци и пет златни мишки; защото еднаква пораза е върху всички ви и върху владелците ви; [6:5] и тъй, направете изваяни подобия на вашите нарастъци и изваяни подобия на вашите мишки, които опустошават земята, и въздайте слава на Бога Израилев; може би Той ще направи по-лека ръката Си над вас, над боговете ви и над земята ви".

На пръв поглед това изглежда сигурно сведение, дори като че ли "нарастъците", за които става дума в цитата, са бубоните на бубонната чума, но въпреки това не можем със сигурност да твърдим, че причината за тази древна болест е била именно чумата, тъй като в онази епоха хората невинаги са можели да отличават нея от други тежки инфекции. Това е видно от отделни епизоди от античната история. През 2016 г. гръцки учени проведоха ДНК експертиза на зъби от останки на заровени мъртъвци, починали по време на известната Атинска чумна епидемия от V в. пр. Хр. (430 – 1 г.) и описана от историка Тукидид. Резултатите показаха, че в действителност епидемията е била от друга болест – коремен тиф.

Друга спорна чума е Антониновата в Рим (165 – 180 г. сл. Хр.), известна с това, че дотолкова отслабила римската армия, че тя с мъка удържала атаките на външни варварски племена (като маркоманите напр.) по дунавската граница. Съвременникът на тези събития, лекарят Клавдий Гален, пише, че "заболяването се съпровождаше от поява на черни обриви по кожата". Заради това има изследователи, които твърдят, че може да става въпрос за едра шарка, сипаница. В същото време обаче все още съществува мнение, че тази епидемия е била предизвикана от напълно различен щам на чумния бацил, чувствително отличаващ се от по-късните.

Византия в кошмар

В началото споменахме най-известната чумна епидемия в историята, обхванала в средата на ХІV век огромни територии в Азия, Европа, Северна Африка и дори остров Гренландия. Тя е известна и като "втората пандемия", за да се различава от т.н. Юстинианова чума, разпространила се по времето на византийския император Юстиниан І и обхванала целия цивилизован свят на това време. Нещо повече – ако я проучим добре, при нея се забелязва, че се е проявявала като по-малки отделни епидемии в период около два века (541 – 750). Именно Юстиниановата чума е първата чумна епидемия в историята, която със сигурност "се брои" за такава. Иначе свидетелства за отделни случаи на чума в Египет и Либия са описани още от гръцкия лекар Руф от Ефес, живял по времето на римския император Траян (53 – 117 г. сл. Хр.).

Благодарение на няколко запазили се източника е добре установена вероятната точка на начало на Юстиниановата чума – 540 – 1 г., както и маршрутът. Предполага се, че територията-източник е била Етиопия или Египет, а сетне по търговските канали на Средиземноморието болестта е достигнала Константинопол. От този център на Византийската империя заразата се разпространила из нейните северни, южни и източни части, а оттам и на съседните страни. Вероятно през средата на VІІ век епидемията вече "шествала" из цяла Европа, Северна Африка, Централна и Източна Азия и Арабския свят, но така и не докоснала Източна Азия. Според чешкия учен Милан Даниел тази чумна епидемия достигнала апогея си през 544 г., когато в Константинопол на ден умирали около 5000 души, а в някои дни достигали и до 10 000.

Известният византийски писател и историк Прокопий Кесарийски е оставил следното свидетелство: "От чумата нямаше за човека спасение, независимо къде живее той – нито на остров, нито в пещера, нито във високите планини. Много жилища опустяха и се случваше голям брой хора, тъй като нямаха роднини или слуги, да лежат по няколко дни като неизгорени трупове. По това време много малко хора можеха да се заловят за някаква работа. Повечето от тези, които човек можеше да срещне по улиците, се занимаваха с пренасяне на трупове. Цялата търговия замря, всички земеделци оставиха своите сечива..."

Как протичала самата болест, описва в своята книга "Църковна история" юристът Евагрий Схоластик, който сам е страдал от чумата, но е един от малкото, успели да се спасят от нея: "Този мор се разпознаваше по различни болки: при едни всичко започваше с главоболие – при което очите се напълваха с кръв, а лицето се издуваше – сетне отиваше към гърлото и щом го завладяваше, лишаваше човека от живот. Други пък получаваха разстройство, у трети пък се появяваше тумор в слабините, а след това – необикновено силна, огнена треска. Те умираха още на следващия или по-следващия ден, като въобще не смятаха, че са болни от чума, а отдаваха страданието си на нещо друго и дори чувстваха сили в тялото. Други обаче биваха обладани от лудост и духът ги напускаше – скачаха върху други хора и ги поразяваха със смърт чрез черните циреи на болестта. Начините да се зарази човек бяха толкова разнообразни, че дори не могат да се преброят: едни умираха дори само от това, че са се виждали и хранели заедно с болните; други – само от докосването до тях, независимо, че едни ги бяха посещавали само в дома, а други – отвън на площада. Някои хора, избягали от заразените с болестта градове, сами оставаха здрави, но принасяха болестта на здравите, а имаше и такива, които – без значение, че живееха с болни и се докосваха не само до заразени, а и до умрели – оставаха съвършено здрави! Имаше и такива, които, загубили всичките си деца и близки, сами желаеха да умрат и нарочно общуваха с болни хора, но въпреки това заразата не успяваше да ги обладае, тъй като действаше в разрез с желанието им. Тази болест, както вече отбелязах, продължава да бушува досега вече 52 години и надмина всички предишни. "

Карта на Юстиниановата чума

Чумата ударила много жестоко византийската империя и разрушила икономиката й. Много земеделски стопани измрели, в резултат на което нямало кай да обработва земята, тя станала огнище на плевели, а недостигът на храна се почувствал съвсем скоро.Търговците също започнали да се плашат толкова много, че не смеели да излязат на пазара. Настанал всеобщ глад, който отслабвал имунната система на организма, което затворило порочния кръг на страдания и смърт.

По времето на тази чумна епидемия болестта се проявявала предимно в бубонна и септична форма. Нито един от съвременниците на епидемията не говори за признаци на белодробна чума, като кръвохрак напр. Жертви на Юстиниановата чума станали около 100 млн. души, около 25 от тях само в Европа. Загинали около 40 % от населението на Константинопол. Вероятно именно тази чума е засвидетелствана и в ирландските източници като тамошна епидемия от crom conaill (549 – 500 г.).

Хронология на Юстиниановата чума:

542 г. — начало на епидемията в Пелусий, стар египетски град и крепост при Нилската делта

544 г. — чумата идва в Константинопол

543, 565— Италия

546 г. — Галия

571 г. — Лигурия, византийска провинция, днес област в Италия

590, 690 г. — гр. Рим

664, 672, 679 и 683 г. — Англия и нейни територии

Предполага се, че след това климатичните промени са наложили условия, по-малко благоприятни за развитието на чумния бацил, вследствие на което той ограничил разпространението си. Така или иначе, някъде в края на VІІ век с Юстиниановата чума било приключено и човечеството си отдъхнало. Само за няколко века обаче.

Бони от чума отиват за благословия при патриарха – византийска илюстрация

Черната смърт. Коренът на злото

Независимо от описаното по-горе, чумната епидемия от втората половина на ХІV век със сигурност била най-мощната и смъртоносна в сравнение с всичко преживяно дотогава. Характерно за нея е, че когато пише за онзи страшен период, никой от съвременниците не употребява названието "Черната смърт". В документите и хрониките от ХІV век се срещат определения като "огромна смъртност" (средноангл. hyge mortalyte), "велика чума" (средновисоконем. Grosze Pestilenz) или даже ,,велика опасност“ (средноисп. Peligro grande). За възникването на понятието "Черната смърт" съществува следната хипотеза: през 1631 г. холандският историк Йоханес Понтанес (Johannes Isacius Pontanus, 1571 – 1639), търсейки подходящо название за тази епидемия, си спомнил латинския израз atra mors, с който у Сенека и други латински автори били назовавани дотогавашни смятани за чумни епидемии, и затова започнал да го използва. Има обаче и друга хипотеза, според която прилагателното "черен" в случая отпраща към почти черните петна, които се появявали по телата на чумавите или умрелите от болестта.

Съществуват различни мнения коя точно територия е станала огнище на заразата, породила Черната епидемия, но със сигурност местообитание на животните, пренасящи нейните бактерии, са райони като пустинята Гоби в Централна Азия, провинция Йънан в Китай, части от Иран и Либия, Арабския полуостров (споменахме по-горе за сведението на Руф от Ефес) и Източна Африка. Тези области били нападнати от чумата още около осем века по-рано (вероятно по време на Юстиниановата чума), но се предполага, че след уталожването на тогавашната епидемия бацилът оцелял заради благоприятните климатични условия и наличието на преносители (големите популации от гризачи като мармоти, плъхове и др.). Те обаче били съсредоточени в обособени местообитания, които не променяли и заради това не можели да разпространят тлеещата чумна зараза.

Пустинята Гоби

Съществуват и повече от една хипотези за появяването на чумата през ХІV век. Най-разпространена е теория, която условно ще наречем "гобийска" – според нея през ХІІІ век климатът в Централна Азия и пустинята Гоби (по-точно, близо до днешната монголо-китайска граница) рязко се засушил поради влиянието на преноса на горещи въздушни маси от пустинята Сахара. Предизвиканият от това засушаване глад принудил намиращите се в Гоби популации от различни гризачи (да добавим сред тях и посочената в изследване от 2015 г. монголска песчанка) да мигрират от изток на запад, премествайки се така по-близо до обитаваните от хора райони и променяйки местообитанията си, да донесат катастрофални последствия. Дотогава те така и така носели заразата в себе си, но повратният момент дошъл с описаните промени сега. Както твърди изследователят на Черната смърт Джон Кели (Kelly 2005: 6), сред струпаните на едно място големи животински популации започнала епизоотия (широкомащабно разпространение на инфекциозно заболяване при един или повече животински видове на определена територия). Ситуацията се усложнявала и от това, че сред монголците месото на мармота се смята за деликатес, кожата му също е високо ценена и поради това за тези зверчета постоянно и ожесточено се ходело на лов. В подобни условия е ясно, че заразяването е неминуемо, и механизмът на катастрофата бил безвъзвратно задействан вероятно около 1320 г.

Монголски мармот (Marmota sibirica) – преносител на чума

Според авторитетния историк Уилям Мак Нийл (William McNeill, 1917 - 2016) от Университета в Чикаго, истинският източник (прието е в този контекст да се използва терминът "резервоар") на причинители на чумна епидемия била провинция Йънан в Китай (McNeill 1976: 149 – 198). Монголските орди нахлули там още в края на ХІІІ век и пренесли заразата в самата Монголия. Оттам болестта се разпространила в тяхната империя и достигнала до Кафа – голяма генуезка крепост в Крим, построена от Генуезката република, за да отбранява тяхната фактория в този район (факторията е търговско поселище, основано, за да търгува с генуезки стоки около територията, на която е построено – нещо като търговско представителство). Оттам вече било лесно с пристигащите и заминаващи генуезки кораби заразата да се пренесе в Европа.

Дали това е вярно обаче, особено в началото? Към тази хипотеза ще се върнем и по-късно, за да я допълним с подробности, а за да проучим и още една.

Все по-близо. Шутовете

Сведения от средновековни китайски източници твърдят, че преносители на чумата били и монголски войници и търговци по Пътя на коприната. Тъй като пътят през Гоби минавал на Изток, първоначалната вълна ударила Китай, където през 1331 г. особено пострадала провинцията Хебей – умрели близо 90 % от нейните жители. Още по-ясно документирана е годината 1330, в която хрониките започват да говорят за някакъв "страшен мор". Кристофър Етууд (Atwood 2004: 41, 610) смята за първата сериозна проява на чумата серия епидемиите, унищожили провинция Хенан от 1313 г. нататък. Вероятно именно това бедствие има предвид арабският историк Такиюддин ал-Макризи, който говори за мор, който "уморил триста племена в летните и зимните им лагери без никаква видима причина и 16 представителя на ханския род умряха заедно с великия хан, а също и 6 от децата му. Тогава Китай съвършено обезлюдя, а в същото време Индия пострада много по-малко" (цит. по: Kelly 2005: 5). Сведения на други историци потвърждават, че монголски хан на име Тут Темур наистина е починал през септември 1332 г., а и някои от членовете на семейството му също умират около тази година.

Не по-късно от 1335 г. чумата достигнала Индия с търговските кервани. Арабският историк Ибн ал-Варди (Ibn al-Wardi) също потвърждава, че първите около 15 години чумата свирепствала на Изток и едва след това достигнала Европа. От него имаме сведения и за мащабна зараза в северозапада на тогавашна Индия, а също че епидемията жестоко покосила армията на султан Мохамед Туглук, който по това време се намирал недалеко от гр. Деогири (дн. Даулатабад в индийския щат Махаращра). Макар да съществуват и алтернативни мнения - че епидемията е била от холера, а не от чума - в последно време отново се чуват изследователски гласове за последното (Scott 2001: 48).

Независимо от това обаче, трябва да се има едно наум за средновековните източни сведения за чумни епидемии, тъй като, когато говорят за "поголовен мор" или "смъртоносна болест", хрониките никъде не назовават точното й име и не съдържат сведения за симптоми, по които със сигурност може да се определи каква точно болест описват. Според китайския епидемиолог У Лянде (WuLien-teh, 1879 – 1960), който си дал труда да проучи всички налични сведения и въз тяхна основа да състави списък от 223 епидемии, поразили Китай от 242 г. сл. Хр., достоверно описание на бубонна чума се забелязва само в едно единствено съчинение – медицински трактат, описващ епидемия от 1641 – 2 г. Така че разпространението на Черната смърт в Азия си остава и до днес недостатъчно проучено.

Виетнам и Корея по всяка вероятност избегнали болестта, докато Япония тръпнела в ужас. По императорска заповед в Китай била изпратена делегация, за да събере колкото се може повече сведения за новото бедствие и как страната да се бори с него.

През това време Европа все още била далеч от заразата, макар слухове за нея да прониквали по търговските и военните пътища. За съжаление обаче те не били използвани особено рационално. Мерки и обучения за в случай на евентуална опасност никой не вземал, но за сметка на това чумата станала сюжет за смешни анекдоти и фарсове, изпълнявани от музиканти и шутове. Те описвали чумата като бедствие, придружено с влечуги, налазващи градовете, мълнии и огън от небето, пожарища, ужасна смрад, изпепеляващ смерч, кървави дъждове, змейове и тем подобни чудесии… От всичкото това единственото горе-долу вярно били зловонията – иначе не можело и да бъде при задръстените от гниещи трупове улици на източните градове.

Началото

Средновековните европейци имали досег с чумата и преди съдбовния ХІV век. Така например, участниците в Петия кръстоносен поход (1217—1221) попаднали в очумен район на Египет, но за щастие това не довело до поява на мащабна епидемия в Европа.

По-интересен е случаят от 1338 – 9 при езерото Исък-Кул, където през ХІХ век руският археолог Даниил Хволсон забелязал огромен брой надгробни камъни в несторианска община. На един от тези паметници (които съществуват и сега), той разчел надпис: "Тук почива Кутлук, който умря от чума заедно с жена си". По-нататък тази интерпретация била подлагана на съмнение с аргумента, че през тази епоха под думата "чума" може да се разбира въобще всякакъв мор и инфекциозна болест, но според Джон Кели съвпадението било многозначително и той отбелязал 1338 – 9 като години, в които чумата вече започвала да лази на запад.

През октомври и ноември 1346 г. чума се появила в долините на реките Дон и Волга, покосила жестоко столицата на хановете на Златната орда Сарай и някои близки градове. Това е отбелязано в летописно сведение от 1497 г., което добавя, че мъртвите били толкова много, че дори нямало кой да ги погребе.

През същата година на борда на търговските кораби чумоносните гризачи и бълхи проникнали в Крим, където, според арабския историк Ибн ал-Варди (който на свой ред черпи сведения от търговци, търгуващи с кримския полуостров), от чумата загинали около 85 хил. души, "без да смятаме онези, за които не знаем".

Ханът, чумата и ръкописът

Тук стигаме и до един момент, за който със сигурност поне сте чували, ако сте се интересували от Черната смърт – че тя е била пренесена в Европа от генуезките кораби, търгуващи по цялото Средиземноморие. Всички европейски хроники от онова време са единодушни в това твърдение. Съществува и разказ на очевидец – генуезкият нотариус Габриел дьо Мюси (Gabriel de Musis, роден ок. 1356, автор на летописа Istoria de morbo sive mortalitate que fuit de 1348) който обаче множество изследователи смятат за съмнителен. През 1346 г. той пребивавал в споменатата по-горе генуезка фактория в Кафа, по това време обсадена от войските на хана на Златната орда Джанибек. Сред неговите войски пламнала чумна епидемия и ханът заповядал телата на умрелите да бъдат изхвърляни с катапулт през крепостните стени на Кафа, където веднага започнала епидемия. Това е и първото сведение за употреба на чумата като биологично оръжие. Болестта започнала да покосява и двете войски, а в това време генуезките кораби отплавали от Кафа, разнасяйки чумната зараза из всички средиземноморски пристанища.

Да поразсъждаваме. Ръкописът на дьо Мюси, който в момента се пази в библиотеката на Вроцлавския университет, бил публикуван за първи път през 1842 г. Не е датиран, но времето му лесно се установява от описаните събития. Що се отнася до сведенията в него, много съвременни изследователи са на мнение, че дьо Мюси (както и останалите средновековни европейци) погрешно смята, че болестта се разпространява едва ли не само от миризмата и изпаренията на гниещите трупове, и поради това обяснява много елементарно и неправилно развитието на заразата. Според тях по-вероятното е тя да е била донесена от бълхите по труповете и плъховете, които са гризали от тях и после са заразили живите хора и местните градски плъхове и бълхи, включително и онези, които са отплавали с генуезките кораби.

Ако помните разгледаните по-горе две хипотези за появата на Черната смърт, тук е мястото да кажем, че съществува и трета група изследователи, които защитават една "комбинирана" хипотеза за това и смятат, че причината е съчетание от множество екологични и исторически предпоставки. Тази хипотеза се оформя след Втората световна война и се базира най-вече на публикациите на бактериолози и епидемиолози по проблема (Dols 1977: 25; Gottfried 1981: 35). Тя също приема, че разпространението на чумата е дело на заразени популации от насекоми (бълхи) и пренасящи ги заразени гризачи (а и хора и други животни) или търговски стоки, които поддържали разпространението на болестта. Тук обаче "вината" не се хвърля върху полулегендарното сведение за хан Джанибег и неговата "биологична война", а най-вече върху търговските пътища и преноса на стоки. Тоест, дори ако се абстрахираме от съмнителния и полулегендарен разказ на дьо Мюси, според тази хипотеза е възможно генуезката фактория в Кафа да се е заразила от прииждащите в нея търговски кервани от сушата и техния персонал, пълен с бълхи и плъхове, пренесли заразата по паразитен път към градските плъхове, бълхи и люде. Търговията и стокооборотът са били наистина важен фактор, и то не толкова заради прякото заразяване на човек от човек, а по-скоро заради пренасянето на заразени бълхи и плъхове.

Кафа, днес в полуостров Крим

Морската търговия също е изключително благоприятна "сфера на дейност" за чумата заради влажните трюмове на дървените кораби напр. Показателен в това отношение е фактът, че болестта била особено опустошителна в пристанищните градове и през тях навлизала във вътрешността. И, както казахме и по-рано, заразените хора не са знаели кой е истинският преносител.

Следващото голямо избухване на болестта станало в Константинопол, където генуезка фактория била разположена в предградието Пера. Една от жертвите бил Андроник – най-младият син на император Йоан Кантакузин – а той самият оставил в съчинението си ,,История” разказ за епидемията в града и разпространението на чумата в Анатолия, островите в Егейско море и Балканите. Известният византийски историк Никифор Григора писал за "тежка чумоподобна болест", от която "в повечето домове всички умирали заедно". Според сведения от венециански хроники, загинало около 90 % от населението на Константинопол, макар че това число много историци смятат за преувеличено и то вероятно е – на средновековните описания на бедствия са присъщи такива хиперболи.

През лятото на 1347 г. епидемия пламнала в Трапезунд и из Месопотамия и Персия. Много бежанци от заразената византийска столица разнесли вируса със себе си, а за съжаление същото правели и търговските кервани. По това време средната скорост на движение на чумата значително намаляла и вече била не повече от 100 км годишно, та заради това чумата едва за около две години достигнала до Мала Азия и нейните брегове, където по-нататъшното й разпространение спряло морето.

Египетският историк Ал-Макризи подробно разказва за заразен константинополски кораб, акостирал през есента на 1347 г. в александрийското пристанище, на който от първоначално отплавалите 32-ма търговци и около 300 души екипаж живи били останали само 40 моряци, 4-ма търговци и един роб, ,,които умрели почти веднага в пристанището”. Заедно с тях в египетския град пристигнала и чумната зараза, която достигнала Асуан през февруари 1349 г., като за тази година и половина съвсем опустошила страната. По-нататък болестта не проникнала, тъй като опряла до слабо населената пустиня Сахара.

В България

Следващите очумени райони дошли наред през есента на 1347 г. и това били Балканите – Западна Румъния, Гърция и вероятно България. Българските земи не били изолиран остров, а напротив - една приобщена и неделима част от Европа, през която преминавали важни търговски пътища и която поддържала оживени дипломатически и търговски връзки с редица контрагенти (напр. корабите от Генуа и Венеция), чиито кораби са можели да пренесат заразата и в България, както и другаде. Ето защо нямаме убедително основание да отхвърляме присъствието на Черната смърт в българските земи. Дори, ако приемем традиционния път на разпространение на заразата, можем да твърдим, че сред първите заразени райони би трябвало да бъдат черноморските и вероятно дунавските пристанища, защото там корабите на споменатите две републики често акостирали.

Възможно е наистина пораженията от чумата в българските земи да не са били толкова смъртоносни, както в описаните по-горе региони. Също така, трябва да отбележим, че есенно-зимният сезон, през който чумната зараза достигнала българските земи, със своите по-ниски температури задържа и забавя иначе бързото разпространение на болестта. Едва ли обаче, въпреки вече разпpостранилата се информация за щама, идваща най-вече от византийските земи, българите са успели кой знае колко да ограничат или да спрат хода на заразата въпреки евентуалния аванс от няколко месеца, с който са разполагали. (Изобщо една от най-интересните страни на голямата средновековна чумна епидемия е фактът, че по нейно време никъде в Европа не съществувало истинско разбиране и осъзнаване кой е реалният преносител на болестта. Нещо повече – хората правели огромни грешки в неговото търсене, а религиозният фанатизъм на Инквизицията изнаправил направо смъртоносни поразии в това отношение!) Що се отнася до евентуалните частични опити за карантина, дори с всички възможни средства те е нямало как да спрат болестта, а само донякъде да ограничат мащабите й. Дори Венеция, която разполагала с добре организирана за времето си общественодостъпна система на здравеопазване, не успяла да се пребори с болестта и понесла демографски загуби от около 40 %.

Крепостта Царевец

Независимо дали в края на 1347 или късната пролет на 1348 година, но чумната епидеми янавлязла в българските земи и впоследствие избухвала периодично. Едно от косвените свидетелства за това е свързано с два гроба от края на XIV век в средновековния Дръстър. Според археолозите, провели тези разкопки, причината за кремирането на индивидите в гробове № 190 и № 192 е именно третата вълна на чумата, избухнала през 1369 година и върлувала почти осем години (Ангелова и др. 1996: 39 – 40). Самият акт на кремиране е толкова необичаен, че изследователите го приемат като изключение и опит за хигиенни мерки с цел ограничаване на заразата.

Множество изследвания на постепенното падане на българските земи под османска власт потвърждават, между другото, и на пръв поглед неосъобразения размер на фортификационните съоръжения в някои от крепостите (най-вече Търновград) в отношение с броя на хората, които са били налични да ги обслужват. Това е така заради много по-малкия брой на населението в момента, когато тези съоръжения е трябвало да се използват, в сравнение с времето, когато са били те изграждани. Защо се е получило така? Завоевателят на Търновград – султан Баязид І – знаел за това. Известният български средновековен писател Григорий Цамблак ни е оставил сведения за чумната зараза в Търновград и многочислените й жертви, а още през 2008 г. археологът Мария Долмова-Лукановска от НАИМ към БАН заяви, че откритите в началото на 90-те г. масови гробове при разкопките на хълма Трапезица са на жертви от чумната епидемия, върлувала през 1348 г. Според нея обезлюдяването на хълма Трапезица започва още от жестоката чумна епидемия от 1348 г., която е продължила много по-дълго, но най-силно е върлувала през първата половина на годината. По това време са изоставени много богати сгради от болярския квартал на хълма Трапезица. Оттам е и масовият гроб на 50 души в манастирския комплекс "Св. Иван Рилски", защото иначе няма практика при земетресение или други бедствия загиналите да бъдат погребани в масови гробници, а всеки в отделен гроб. Това се прави само при погребение на загинали от масови епидемии и зарази, които застрашават живота на големи групи от хора. Чумната епидемия е взела много жертви, обезлюдила е този градски район и – както видяхме от досегашните сведения за различни световни градове и ще видим и нататък – не е имало хора, които да се грижат за починалите. Заради това мъртвите са погребвани в масови гробове в близост до жилищата им. Е, поне не са ги оставили да гноясват по улиците и да стават плячка за плъховете, както се е случвало на други места.

Със сигурност демографските опустошения на чумата са били един от факторите, спомогнали завоюването на българските земи от османците да е протекло такова, каквото го познаваме. Заразата изтощавала икономическите, военните и човешките ресурси на страната. Сред османските завоеватели също имало болни от чума, но при тях огнищата на болестта не горели там, откъдето идвал постоянният приток на свежи сили, а същевременно те можели да разчитат на нови и нови попълнения от многочислени човешки маси. Това предопределило и далеч по-тежките последствия на чумната епидемия сред българите в сравнение с османците.

Може да се спори доколко големите демографски загуби на българската нация през последните десетилетия на ХІV – ХV век са резултат само на избиване на непокорни хора, които докрай защитавали своите селища и къщи. Като се има предвид, че политиката на османците при завладяване на селища не включвала веднага и непременно поголовно избиване на цялото им население (за изградената инфраструктура и въобще практическата полезност на новопридобитите градове все пак трябвало да се грижи някой – тенденцията е поне в началото да се използват опитът и знанията на завареното население, особено на благородническите родове и вещите в различни умения, ако се съгласят да приемат исляма) и имайки предвид проведените археологически проучвания, чумата се очертава като могъщ летален фактор през тази епоха в българските земи, а и след това. Статистическите данни от единадесет проучени некрополни серии показват, че при популациите от периода XV – XVII век се наблюдават най-ниските стойности за показателите "предстоящ живот" и ,"вероятност за оцеляване". Тогава се наблюдават най-ниската средна продължителност на живота за жените и мъжете и най-високите стойности на показателя детска смъртност – 56,12 % (Кондова, Чолаков 1990 : 30). На практика това означава, че юношеска възраст не достигали и половината от едновременно родените индивиди. Авторите обясняват тази изключително висока детска смъртност с недостатъчното развитие на медицината, лошите санитарно-хигиенни условия и детските болести, но ето защо една много важна причина е именно чумата, която се разпространявала периодично на вълни в цяла Европа през този период: висока детска смъртност е засвидетелствана и в западноевропейските извори от епохата и нейната проява и в българските земи е логична и закономерна. Твърде важна особеност на тази болест е, че при своята хронична поява тя убивала най-вече тези, които били родени след края на предходната епидемия и не притежавали имунитет. Така са били обезлюдени немалко български области, като напр. Добруджа.

Намалелият брой на българското население в края на ХІV век бил проблем, изпитван и от Сърбия и Византия по това време, и имал своите корени именно в тежките поражения от започналата преди това чумна епидемия. Това не е пресилено твърдение, защото след една тежка масова заразна болест възстановяването на доепидемичния брой на населението може да отнеме век време, а понякога и повече. В посочения период започнало и разпространението на множество религиозни учения като исихазма напр., които проповядвали примирение, въздържане от светски дела и прекланяне на глава пред всички беди, които са сполетели и ще сполетят тленния земен свят. Както в България, така и във Византия чумата била смятана за точно такава, наред с настъпващите османци. Сред християните силно се разпространявали апокалиптичните настроения и очакването за "край на досегашния свят".

Разбира се, със сигурност останалите от епохата ХІV - ХV век летописни и особено археологически паметници имат още какво да ни кажат, но със сигурност ролята на чумата като улесняващ фактор за османското завоевание на Балканите не би трябвало да бъде пренебрегвана. Това е една от най-интересните теми за разработване в нашата средновековна история.

Чумата в Европа

Сицилианският хронист Микеле де Пиаца (Michelе de Piazza) описва подробно как през октомври или ноември 1347 г. в пристанището на град Месина пристигнали 12 генуезки галери, които носели на борда си странна и непозната по гибелността си болест. Корабите били търговски и идвали от генуезката фактория в Крим, а на борда огромната част от моряците били тежко болни или вече мъртви. Били направени опити галерите да бъдат поставени под карантина и било забранено слизането на брега, но въпреки това болестта се прехвърлила на брега и в следващите няколко дни се разпространила в Месина. Според написаното от де Пиаца, заразените хора и труповете лежали в домовете много дълго време и нито свещеници, нито роднини се решавали да влязат при тях. На гробарите трябвало да се предложат огромни суми, за да се заемат те с "обслужването" на умрял от чума. Къщите на мъртвите собственици стоели незаключени с цялата им собственост вътре – понякога много богата и луксозна – но никой крадец не се осмелявал да влезе вътре и да открадне нещо, за което се знаело, че заразеният може би е пипал. Но дори и някой да искал да влезе, никой не му пречел – смятали го за луд.

В скоро време слезлите от корабите малцина генуезки моряци били изгонени, но това не могло да промени нищо, защото тогава хората още не знаели, че не човекът, а гризачите и насекомите са истинските преносители на кошмарната болест.

Много болни граждани на Месина смятали, че когато напуснат тази болестотворна среда, ще облекчат положението си, и предприели панически бягства, но заради отслабения си организъм често умирали просто така на пътя. Някои обаче достигнали друг силициански град – Катания – където обаче вестта вече се била разпространила и никой и не мислел да им окаже гостоприемен прием, а даже им отказвали храна и вода. Но заради бълхите, които паразитирали по хората и скачали навсякъде, и това не помогнало и – както пише де Пиаца - "какво да кажем за Катания – град, днес изтрит от паметта ни?"

След това чумата продължила да пълзи по острова; силно пострадали Сиракуза, Шака, Агридженто и други селища. Сицилия загубила около една трета от населението си и когато след около година чумната вълна отслабнала, островът бил буквално покрит с трупове, разложени в различен стадий.

Междувременно генуезки кораби, решили да се върнат в родното си пристанище, не били допуснати дори там, защото съгражданите им започнали да ги обстрелват със запалени стрели чрез катапулт и ги потопили. По този начин Генуа успяла да отложи заразяването си с около два месеца.

В началото на ноември вече около 20 заразени кораба плавали из цялото Средиземноморие, разпространявайки заразата навсякъде, където макар и за кратко хвърляли котва. Част от генуезката ескадра се отбила в нищо неподозиращото френско пристанище Марсилия, хвърляйки зараза в града. Щом станало ясно какъв е нейният източни, корабите били изгонени и окончателно изчезнали в морето заедно с мъртвия екипаж. Марсилия обаче загубила почти половината от населението си.

В Генуа епидемията започнала в края на декември 1347 г. По съвременни изчисления, в града загинали между 80 и 90 000 души, но точното число остава неясно. По това време жертви на чумата ставали и жителите на близки острови като Сардиния, Корсика, Малта и Елба. В друга република – Венеция – чумата погубила около 40 % от хората. Населението гледало как приятелите и роднините му умирали, но продължавало да върши работата си, защото предприетите административни мерки на градската община спомогнали да се избегнат хаосът и масовите изселвания (на венецианските опити за противодействие ще отделим внимание по-надолу).

Новата 1348 г. донесла чумна зараза и в папската резиденция Авиньон. Различни са изчисленията за броя умрели хора, но хрониките са категорични, че за погребване на всички не достигала земя и папа Климент VІ трябвало да освети за тази цел да освети река, където труповете били сваляни с каруци. На любителите на литературата е известно, че митичната Лаура – възпятата от известния поет Франческо Петрарка – също загинала от авиньонската чума.

Страница на статията : 01020304

yoghurt
Рейтинг : 1132
18.07 2018 в 00:45 1
+ 0
- 7
Увлекателна статия, единствено жалко че авторът не отчита съществения детайл, че в по голямата си част, статията говори погрешно като за християни представителите на католическата ерес. Да напомним, че именно венецианският дож Дандоло, както и въпросният папа, лежат в основата на четвъртия кръстоносен поход, опустошил християнския (православен) Константинопол. Що се касае до появата на щама през 6 в. във Византия, интересно е да се проследят ересите по това време там, които не отминали и император Юстиниан. Не намеквам нищо, просто това са съществени детайли (; .
 
Още от : Медицина
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.