23 юли 2018
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Говорят медиците
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Раждаме се в самота и цял живот бягаме от нея. А пътят е в обратна посока - към себе си

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 17 март 2018 в 07:41132490

Представяме ви една статия за ползите и вредата от самотата, която придружава човека от раждането му и до преследва през целия му живот и за нейния социален и еволюционен смисъл от руския психолог Василий Проскура.

Авторът определя публикацията си като "доста абстрактна" и не дава конкретни препоръки и съвети за укрепване на "психологическото здраве", а проследява мъчителното бягство от себе си и посочва единствения спасителен, но труден път обратно към себе си.

Ражда се дете. Това може да е радост за родителите, но какво е това за детето? Детето, което се лишава от безусловната топлина, храна и лекота? Детето, което сега ще трябва да получава храната си, полагайки усилия и изразходвайки енергия? Детето, което сега трябва да се бори ежедневно с гравитацията, дори просто за да диша и да губи енергия за всичко това? Детето, което ще умре от глад и ще замръзне и ще загине, ако няма някой, който да се грижи за него? Детето, което преди това всяка секунда е усещало около себе си неразривното присъствие на друг, чрез удара на сърцето му, топлината, енергията му?

И сега всичкото това го няма - новороденото е изгонено от рая, то е голо, то страда, то не чувства присъствието на големия грижовен Бог. Детето за първи път се сблъсква със студа, гравитацията и самотата ... Съвсем естествено е нежеланието му да приеме тези промени, изпълващи го с болка, страх, тревожност и отчаяние. Ще приеме ли своето раждане? Изгонването си от рая?
Ще приеме ли изолацията и самотата си?

Доста бързо детето се научава да се справя със студа и гравитацията. Но как да се справи със самотата, все пак животът на детето зависи изцяло от външната грижа и подкрепа в продължение на много години. Изчезването на подкрепата и грижата от близките е равносилно на смърт. Детето не може да се грижи само за себе си. Всичко, което може да направи със самотата си, е да се опита да я избегне.

Да избяга от нея, влагайки цялата си сила и цялата си енергия в това бягство.

И малкото дете бяга. Бяга към родителите си (най-близкия си социален кръг), които му осигуряват това приятно преживяване на грижа, любов, обич и подкрепа. У детето отново се появява надежда, че не е само в този свят - защото до него е някой, на когото не е безразлично, който разбира желанията му без думи и ги изпълнява.

Раят почти се връща, но ... Но все повече започва да забелязва, че желанията му все по-рядко се удовлетворяват и че родителите му могат да имат други желания, които са в противоречие със собствените му желания и те все по-често предпочитат да удовлетворяват своите желания, оставяйки детето неудовлетворено все по-често. Детето отново се сблъсква с раздялата, то губи това мъничко сливане с родителите, което наскоро е успяло да придобие с толкова мъка и отчаяние. 

И отново се чувства „изхвърлено”, измамено в очакванията си, предадено в надеждите си от политеистичните си богове ... отново ...

Какво трябва да прави сега? Къде да бяга сега? Самотата е непоносима и детето бяга. Бяга в посоката на по-широк кръг от обществото - баби и дядовци, лели и чичовци, други роднини, приятели и приятелки от улицата, съученици в училище - навсякъде детето търси общуване, а в общуването - сходство на желанията, вижданията за света, ценностите, преживяванията и усещанията. То търси нещо, което му дава разбирането и усещането, че не е само, че има до себе си „сродна душа”. И всеки път, намирайки капчица нещо сродно и близко в друг човек, то искрено се радва и въодушевява.

И прекарва целия си живот, събирайки себе си капка по капка в отраженията на други хора.



Краят на юношеството започва с разбирането, че потокът от тези капчици става все по-малък всеки ден. И сега е почти пресъхнал. И отново, на прага идва почти забравената самота. В отчаян опит да избяга от самотата човек се втурва към по-далечни хора, в обществото, в отношения,  притеснения и проблеми. Но колкото повече усилия инвестира човек в стремежа си да се отърве от самотата, толкова по-далече бяга от себе си.

А и социумът го подтиква към това, наливайки масло в огъня на мечтанията на човека към щастие, което по този начин никога няма да достигне.

От друга страна, това "бягство от себе си" допълнително мотивира неприемането на себе си като цяло или някои от свои части. И ако търсенето на "сродна душа" е "морковът", то неприемането на себе си е "тоягата", стимулираща бягството на човека от себе си. В това движение "от себе си към хората", човек може да загуби години и десетилетия от живота си, а желаната "липса на самота" така и няма да бъде постигната. Нещо повече - отказвайки да признае безсмислието на загубените време и усилия, човек се лишава от възможността да преразгледа целите си, да разбере реалните (а не илюзорните) си желания и да преоцени методите за постигането им.

Още по-трудно е за малцината, които са успели да превърнат мечтите си за социален успех и популярност в реалност, като начин да избегнат самотата. За тези хора, които сякаш са намерили това, за което са мечтали, разликата между очакваното (да се отърват от самотата, да постигнат желаното приемане) и реалността (където самотата все още присъства дори сред тълпа от почитатели, както и приемането го няма никакво) достига най-високия си връх. Това създава много висок "вътрешен стрес" (поради голямата разлика в потенциала на желаното и действителността). И такова високо напрежение прави живота непоносим, те "изгарят" на върха на успеха си, рязко пропадат, търсейки забрава в различна степен - от наркотици до самоубийство. Примери за това, сред някога популярните и "култови" личности, могат да бъдат намерени в изобилие.

Хората, които не постигат желаното (т.е., по-голямата част), продължават да съществуват при относително умерена степен на вътрешно напрежение, с което се справят с относително умерени дози забрава. Така например, някаква степен на бягство от самотата може да бъде постигната чрез алкохол и хазарт, "разтваряне" в работата или в семейството и т.н. Но има и друг вариант, как да се намали това "напрежение": може бавно да се отравя средата на живот чрез пасивна автоагресия, бавнопротичаща хронична депресия или чрез активна агресия - вечни спорове, конфликти, изясняване на отношенията и всичко, което води до хронично състояние „на ръба".

Има и още една категория хора, които избягват самотата си чрез бягство към Бога, единението, които са загубили. Първо преминават през етапа на политеистичните богове, които са достатъчно отделени от човека и независими в своя символизъм (при това символите на тази вяра са подобни на ценностите на представителите на семейството на детето на съответния етап от неговото развитие, когато то се идентифицира със семейството). Следващият етап е  монотеистичният Бог, като отражение на предишния етап на сливането с майката. И това "пътуване към Бога" завършва с етапа на пантеизма, където Бог е навсякъде и съответства етапа в утробата на майката.

Ще намерят ли тези хора бог? Вероятно да. Ще избягат ли от самотата? Да. Но само докато не изчерпят ресурса на своята вяра, след като са преминали през всички тези етапи на намиране на "боговете" в обратен ред. И когато вярата им отслабне, те отново ще усетят неизбежната студена, мълчалива и безжизнена самота на прага си, неумолимо звъняща на вратата. И ще осъзнаят ужаса, че самотата всъщност винаги е била с тях и е звъняла през цялото време, докато затискайки ушите си с ръце те са тичали, за да намерят някой, с когото да се слеят.

Така живеят хората в продължение на години и десетилетия - и дори не искат да променят каквото и да е. От друга страна, не виждат възможност да променят нещо в живота си и смятат състоянието си за безнадеждно.

И какво може да направи човек в такава патова ситуация, когато вече няма сили да се противопостави на натрупващата се тъга и депресия? Тъга по времето, когато е усещал, че не е сам? Тъга по времето на разбирането и безусловното приемане? Нещо повече, в съзнанието му започва да блуждае идеята за безплодността на всички положени усилия. Бори се през цялото време и в опита си да избегне самотата, сега се чувства безкрайно самотен, дори и да е безкрайно близо до своята среда. При това е изразходил почти всичките си налични ресурси от сили, надежди и вяра и пак е останал до "разбитото корито" на своите безплодни очаквания. 

Но единственият, който може да даде на човек така желаното усещане, е самият той.

А през цялото време е бягал от самия себе си - презиращ се и необичан от себе си.

И хората скитат в джунглата на обществото, надявайки се в поредния срещнат да зърнат отблясък от отдавна загубеното си Аз, но никога няма да открият човека. Защото не търсят където трябва. 

Някои хора, сред които, не е странно, са много психолози и някои от техните клиенти, все пак са намерили себе си или вървят към себе си през джунглата на своите страхове и тревоги, обиди и разочарования, срам и вина. Този път към себе си не е прост и лесен, за разлика от обратния. Да престанеш да бягаш от самотата - тази перспектива едновременно плаши и тревожи.

И макар статията да не дава рецепти, авторът намеква, че това, което ще помогне по този труден път, е осъзнаването, че самотата има положителна страна и възможност за развитие на отделния човек.


Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Медицина
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.