22 януари 2022
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Има или няма свободна воля? Проблемът е нерешим

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 02 ноември 2021 в 00:01 78610

Какво ни кара да вземаме решенията, които вземаме? И имаме ли действителна свобода на избор, или всичко е определено от дългата редица физически процеси, стигащи в дъното до началото на Вселената?

На пръв поглед проблемът за свободната воля е до голяма степен изяснен от науката и въпроси като горните може да не звучат особено смислено. Все пак вече отдавна знаем, че мозъкът ни е една електрическа мрежа, задвижвана от неврони и биохимични реакции, което предполага, че дейността на ума ни непреодолимо зависи от същите природни закони, управляващи света около нас.

При все това, ако разгледаме по-внимателно научните резултати ще установим, че вярата в липсата на свободна воля е не по-малко спорна от вярата в съществуването й.

Мозъкът, който предсказва

Разбира се, има много възможни пътища и едва ли ще успеем да обхванем в подобна статия гората от философски определения или научни открития, които могат да бъдат съотнесени към проблема за същността на нашите избори. При все това една добра отправна точка за нас би могла да бъде именно невронауката и опитите на Бенджамин Либет да се докаже експериментално отсъствието на свободна воля...

Историята ни започва преди много десетилетия, с двама немски учени - Корнхубер и Дийке, които искали да преодолеят ограниченията на своето време и да обхванат по-пълноценно мозъчната динамика. Към средата на миналия век научната работа все още се ограничавала основно до реакциите на мозъка спрямо външните обекти или явления. Но начините по които ние вземаме решения или преминаваме към извършването на някакво действие били пренебрегвани. Е, Корнхубер и Дийке възнамерявали да променят това и след усърдни размисли и експериментални опити се натъкнали на ценно откритие.

В продължение на няколко месеца при тях идвали ежедневно различни доброволци, които имали за задача само да седят на един стол и да свиват пръста на дясната си ръка, колкото често си поискат. През това време главата им стояла накичена с електроди, а учените записвали тяхната мозъчна активност.

Снимка от експериментите на Корнхубер и Дийке.

Щом тръгнали да преглеждат събраните записи, Корнхубер и Дийке се натъкнали на важна подробност. Те забелязали, че непосредствено преди извършването на действията, мозъчната дейност на участниците започвала да се покачва и после тръгвала надолу. Като “непосредствено” тук следва да означава в рамките на стотици милисекунди преди сгъването на пръста.

Плодът, произлязъл от експерименталните им данни, бил наречен Bereitschaftspotential, което може да се преведе като “потенциал за готовност”. Тълкуванието на двамата било, че въпросният прираст в дейността на мозъка отразявал именно процеса по вземането на решение и предприемането му.


Постоянство на Bereitschaftspotential за един и същи човек при наслагването на резултатите от много експерименти. Показаните резултати са събрани с четири електрода. Адаптирано от Deecke et al., 1976.


Откритието на двамата, разбира се, предизвикало широк отзвук в научните среди и мнозина били ентусиазирани от него - някои като философа Карл Попър дори го сравнили с работата на Галилео във физиката. При все това, следва да се отчете, че според разбиранията на двамата автори получената зависимост нямала отношение към въпроса за свободната воля, а се възприемала просто като скромен напредък в методите за обхващането на мозъчната динамика. Фундаментални въпроси за свободната воля или липсата й не били задавани, защото както Дийке признава в скорошно интервю към The Atlantic, с колегата му към онзи момент и без друго са вярвали в нея.

Връзката на техния скромен Bereitschaftspotential с илюзията за свободната воля направил всъщност американският невроучен Бенджамин Либет. Той внесъл известни промени в първоначалния експеримент. Като в неговия вариант изследваните лица се сдобили с часовник, който трябвало да гледат, за да запомнят точния момент, в който са взели решението да си свият пръста.

Данните на Либет показали нещо странно и неинтуитивно. Макар и мозъчната дейност да отчита прираст около половин секунда преди извършването на действието, участниците съобщават за решението си едва около 150 милисекунди преди действието.

Тълкуванието на Либет било именно, че Bereitschaftspotential предшества вземането на решение, защото свободният избор всъщност е илюзия и ние разбираме последни за онова, което мозъкът ни си е наумил.

Красиво заключение, което мигновено отприщва множество критики от други учени, но и успешни опити за репликация, продължаващи десетилетия. И като цяло стига до сърцето на много инфлуенсъри.

Поради което не се изненадвам, че прочетох наскоро и “анализ”, свързващ вярата в свободния избор с плоскоземството. Неиронично.

Все пак Либет го доказва и го доказва убедително. Нали? Не съвсем.


Къде е проблемът

Ако сте чели Секст Емпирик, вероятно сте попадали на старата техника на регресията, с която коварните скептици карат опонентите си да доказват доказателствата си, докато не хванат противоречие някъде в основите или не им писне. Е, в случая на съвременните невронауки тази техника се оказва особено плодоносна.

Съвременната психология, както е добре известно, е не от днес или от вчера в една болезнена репликативна криза. Но при все това репликативната криза в съвременните невронауки се оказва трижди по-тежка, доколкото в някои области едва 14 процента от изследванията показват статистически значими резултати, а вероятността за фалшиви резултати надхвърля 50 процента от публикуваната литература. На практика, повечето днешни опити за обясняването на мозъка и съзнанието удрят на камък, защото произвеждат не просто грешни модели (каквито, някои прозорливо забелязват, са всички модели), но и модели, които на всичкото отгоре предсказват много слабо.

Но да не се отклоняваме прекомерно от темата. Работата на Либет е добре репликирана и същевременно пълен провал. Защото Либет оплесква нещата на фундаментално равнище.

И грубият пропуск, който той пренебрегва, но други учени подлагат на анализ, е именно връзката на мозъчната дейност със случайността. Грешката на Либет е, че приема за даденост връзката на Bereitschaftspotential с поведението и 40 години не прави нищо по въпроса, за да я провери по-добре.

Оказва се, че като една типична сложна система, дейността на мозъка не е постоянна, а постоянно се движи в едната или другата посока, дори за това да няма ясна причина, а съчетание от множество влияния. Сравнявайки тези промени с особеностите на Bereitschaftspotential, редица изследвания установяват поразително сходство.

Интересен е например моделът, който Шургер и колегите му разработват. Те повторили класическите експерименти на Либет и ги сравнили с променени условия, при които участниците не само могли да извършат действие когато си поискат, но и следвало да извършат определено действие, щом чуят сигнал от учените.

Резултатите от модела им подсказали, че натрупванията в мозъчната дейност не отразяват вече взето решение, а просто по-голяма готовност да се извърши действие.

С други думи, случи ли се колебанията да достигнат определена граница, човекът извършва действието. Но от друга страна, когато имат за задача да извършат дадено действие при знак, който е подаден от учените, хората с по-силно натрупване в мозъчната дейност се справят за по-кратко време от тези с по-малко натрупване.

Логиката зад модела им е, че вътрешният шум и данните, получени от сетивата, преминават през процес на преработка, който води до вземането на решение дали да се действа. И когато липсват сигнали от средата, решението зависи повече от вътрешния шум.

Само за който му е интересно, останалите може да подминат спокойно. Шургър и колегите му решават чрез компютър това диференциално уравнение. Идеята е, че “I” съответства на цялостната и постоянна необходимост човек да отговори на изискванията на задачата - според данните у участниците присъства някаква минимална необходимост, защото не се бавят много със задачите; “k” подсигурява по-плавното доближаване до границата за вземането на решение и колебанията около нея; гръцката буква, която не мога да изпиша, е Гаусовият шум, а “c” е фактор за скалиране на шума; “t” е времевата стъпка, която авторите използват (по-малките стъпки позволяват по-прецизно да се реши уравнението с компютър). Моделът предполага, че траекторията ще се колебае около I/k, докато не стигне до критичния момент за вземането на решение. Адаптирано от Schurger et al., 2021.


Други проучвания, основаващи се също на това ново разбиране за Bereitschaftspotential, потвърждават, че въпреки наличието на висок потенциал за готовност в мозъка изследваните лица могат да преосмислят действията си до последно или да прекратят предприемането им, преди потенциалът да достигне критичната граница отвъд която няма връщане назад.

А от друга страна, щом изследваните лица съобщят за решението си да извършат някаква дейност, критичната стойност на потенциала е вече достигната. Преди това няма особена разлика в мозъчната дейност спрямо хората, които имат за задача да не извършват действия.

В този смисъл философският извод от експериментите на Либет е не че свободата е илюзия или други подобни щуротии, а че “докато човек формира намерение да постъпи по определен начин, той е предразположен към това поведение, но постъпката му не е предопределена. Тя става предопределена едва когато човекът реши да действа”.

Или както един от героите на Дж. К. Роулинг обобщава, “изборите, които правим, разкриват какви сме в действителност много повече от нашите способности”.

Отвъд границите на науката

Разбира се, невронаучният спор може да продължи дълго. Най-малкото концепцията за “решение” в горните експерименти е твърде проста и далечна на сложността на ежедневните решения. А има и други опити, освен този на Либет, да се опровергае свободната воля на практическо равнище. Рехавите статистически коефициенти или обстоятелството, че мозъкът е сложна система със силна чувствителност към изначалните условия, едва ли ще попречат на мнозина да продължат да вземат резултатите си насериозно и да ги хвърлят в лицето на опонентите си (за връзката с квантовата физика вж. бележката в края на статията). Но все пак ограниченията на невронаучния редукционизъм е тема, към която ще се върнем по-подробно друг път.

Както може да се види на научно ниво, ние имаме свободна воля, защото мозъкът е сложен, променлив, отразява в себе си много влияния от средата и в повечето случаи е трудно предсказуем.

Както може да се види на практическо ниво, ние имаме свободна воля, защото знаем, че можем да постъпим другояче. Да се въздържим от много привлекателна неморална постъпка, да предизвикаме разбиранията си за света или да се откажем от навици, които заробват психиката и мозъка ни. Или да стъпим върху едната вместо върху другата плочка.

Има един по-интересен въпрос обаче, който обичайно се пропуска в популярните опити да се “докаже”, че нямаме свободна воля или че сме заложници на мозъците си.

Много от тези “анализи”, особено когато се правят от двойкаджии по философия, навлизат в елементарно объркване за връзката между мозъка и съзнанието. Двете несъмнено са свързани и взаимозаменяеми на практика. Можем да наблюдаваме как мислите ни се изменят, докато мозъкът ни “светва” като коледна елха на скенера. А настъпването на увреждания в мозъка може коренно да промени личността, интелигентността или възприятията на човек.

При все това грешката, която наивният наблюдател прави, е да свързва невронаучните експерименти със заключението, че “съзнанието произлиза от мозъка”. Електрическите и биохимичните процеси в главата ни са подходяща за науката тема, като можем да използваме математически инструменти, за да ги проследим или контролираме в някаква степен. Да се отрича това би било абсурдно.

Ние също така можем да кажем какви са основите на реалността - дали Стандартния модел примерно я описва добре. Съвсем различно е положението с природата на реалността и това, което стои отвъд тези основи. Природата на реалността е по правило ненаблюдаема и недостъпна за нашите научни инструменти. И в този смисъл, когато кажем, че мозъкът произвежда съзнанието, ние не говорим за научна позиция, а за онтологична позиция - с което може да се занимава вече само и единствено философията.

Понеже онтологията на нашия свят е извън пределите ни, науката остава със завързани ръце. Работата е там, че съществуването на света около нас може да се обясни с всякакви модели, които еднакво добре го описват. Нещо като класическата илюзия с патето или заека. Фактите са едни и същи, но интерпретациите им може да бъдат коренно различни. Някои от тях неминуемо ще прозвучат по-налудно, други по-малко, но заради ограниченията на научния метод и на физическата реалност нямаме (и едва ли някога ще имаме) начин да ги отсеем както трябва.

Преобладаващата част от учените и философите със сигурност приемат материализма като онтология (в което няма нищо лошо, разбира се). Но други като философа Бернардо Каструп или теоретичния физик Менас Кафатос обръщат общоприетото разбиране наопаки и приемат обективния идеализъм.

В противовес на материализма, космопсихизмът например твърди, че не съзнанието произлиза от материята, а че материята произлиза по някакъв начин от съзнанието. За да подкрепят идеята си, космопсихиците се позовават на древния аргумент, че ние прекарваме живота си неминуемо в съзнанието си и всичко, което научаваме за материалната действителност (включително обработката на резултатите от нашите научни измервания), сме го възприели през екрана на умовете си.

Същевременно те правят уговорката, че тази доста необичайна метафизична позиция в никакъв случай не означава, че обективната реалност спира да съществува, че другите хора са проекции на ума ти, че законите на физиката вече не важат или че можеш да караш джипа си с вълшебна енергия. Реалността си остава споделена и напълно обективна. Стандартният модел все още си важи. При по-внимателно разсъждение, приемането на идеализма като онтология не засяга дори въпроса дали Бог съществува, или не.

Или както пише Каструп в Scientific American, космопсихизмът приема, че “физическата вселена като цяло е външната проява на вътрешния живот на вселената - както един жив мозък или тяло са външната проява на вътрешния живот на човек”. Мозъкът, който виждаме в скенера, е просто външната “опаковка” на съзнанието.

Разгледан в този твърде невероятен аспект, въпросът за свободната воля добива съвсем различен вид. Защото ако всички сме проявите на някакво универсално или неуловимо съзнание, подобно на отделните капки в океан, нищо не пречи на този океан да има дълбоко в себе си свободна воля.

Има ли как да го проверим? Не.

Реалността като книга

Затова и не е хубаво да се захласваме много. Противниковите теории в спора за ума и тялото са много. Съвсем естествено те обясняват някои неща в реалността по-лесно, а други по-трудно - няма пълно съвършенство. И докато материализмът се затруднява да обясни как точно съзнанието и преживяванията ни се появяват от невронните мрежи, космопсихизмът трябва да обясни как материята се появява от съзнанието.

Поради което се съгласявам с философа на науката Дейвид Чалмърс, който заявява, че всъщност “нито една позиция по проблема за ума и тялото не е правдоподобна. Материализмът не е правдоподобен. Дуализмът не е правдоподобен. Идеализмът не е правдоподобен. Неутралният монизъм не е правдоподобен. Нито една от тях не е правдоподобна. Но вероятността за всеки от тези възгледи се покачва от факта, че един трябва да е верен. Идеализмът е не по-малко правдоподобен от основните си съперници. Така че дори идеализмът да не е правдоподобен, съществува немалка вероятност да се окаже правилният възглед”.

Не въпреки, а независимо от напредъка на науката, изглежда, че реалността си остава фундаментално двусмислена. И тя едва ли ще спре да ни го напомня скоро. Колкото и да не ни се иска. Подобно на един разказ.

И може на някои хора да не им се харесва особено този факт, но от друга страна той ни насочва към едно древно прозрение, с непреходен характер. Което си струва да приведем и за финал на този кратък обзор. Истината, от която никой смъртен инфлуенсър не е в състояние да избяга. Истината, че в края на краищата...

Всеки сам си преценя

Бележки: “Квантова физика и свободна воля”

От време на време се случва някой от едната или другата страна на спора да се позове на квантовата физика за или против свободната воля. Съществува например един класически аргумент срещу свободната воля, който философът Дж. Дж. Смарт разработва още през 60-те години.

Дори нещата да не са предопределени на квантово ниво - гласи аргументът на Смарт, - работата на мозъка си остава предопределена, защото квантовите явления са нищожни в сравнение с околната действителност.

Примерът в Станфордската енциклопедия на философията е: един неврон зависи от хиляди молекули, а всяка от тези молекули има по 10-20 атома. Следователно квантовите ефекти са значителни при отделните атоми, но се губят при системи с голям брой молекули.

Слабото място му е, че пренебрегва други хипотези: примерно, че “хаосът в класическите системи може да усили квантовите колебания поради чувстителността на системите към дори най-малките промени в началните им състояния”. Квантовите ефекти може да се усилят и така да се задейства някакъв неврон, който иначе не би се задействал. Ако мозъкът е в хаотично динамично състояние, леките му смущения, дори скромното задействане на някакъв неврон, ще се пренесе из цялата система и мозъчните състояния ще поемат по по-различен път, отколкото биха поели без този неврон.

Разбира се, както Бишъп обяснява, това разбиране за мозъка също предизвиква тежки спорове и въпросът остава неизяснен все още.

Използвани източници

  1. Bishop, R. (2017). Chaos. В E. N. Zalta (Ред.), The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Spring 2017). Metaphysics Research Lab, Stanford University. https://plato.stanford.edu/archives/spr2017/entries/chaos/
  2. Chalmers, D. (2019). Idealism and the Mind-Body Problem. В W. Seager (Ред.), The Routledge Handbook of Panpsychism (стр. 353–373). New York: Routledge.
  3. Deecke, L., Grözinger, B., & Kornhuber, H. H. (1976). Voluntary finger movement in man: Cerebral potentials and theory. Biological Cybernetics, 23(2), 99–119. https://doi.org/10.1007/BF00336013
  4. Gholipour, B. (2019, Септември 10). A Famous Argument Against Free Will Has Been Debunked. The Atlantic. https://www.theatlantic.com/health/archive/2019/09/free-will-bereitschaftspotential/597736/
  5. Kastrup, B. (2019). The Idea of the World: A Multi-Disciplinary Argument for the Mental Nature of Reality. Winchester, UK: Iff Books.
  6. Kelly, B. K., Adam Crabtree,Edward F. (б.д.). Could Multiple Personality Disorder Explain Life, the Universe and Everything? Scientific American Blog Network. Изтеглен на 31 Октомври 2021, от https://blogs.scientificamerican.com/observations/could-multiple-personality-disorder-explain-life-the-universe-and-everything/
  7. Lavazza, A. (2016). Free Will and Neuroscience: From Explaining Freedom Away to New Ways of Operationalizing and Measuring It. Frontiers in Human Neuroscience, 10, 262. https://doi.org/10.3389/fnhum.2016.00262
  8. Lavazza, A. (2019). Why Cognitive Sciences Do Not Prove That Free Will Is an Epiphenomenon. Frontiers in Psychology, 10, 326. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2019.00326
  9. Miłkowski, M., Hensel, W. M., & Hohol, M. (2018). Replicability or reproducibility? On the replication crisis in computational neuroscience and sharing only relevant detail. Journal of Computational Neuroscience, 45(3), 163–172. https://doi.org/10.1007/s10827-018-0702-z
  10. Schurger, A., Hu, P. „Ben“, Pak, J., & Roskies, A. L. (2021). What Is the Readiness Potential? Trends in Cognitive Sciences, 25(7), 558–570. https://doi.org/10.1016/j.tics.2021.04.001
  11. Schurger, A., Sitt, J. D., & Dehaene, S. (2012). An accumulator model for spontaneous neural activity prior to self-initiated movement. Proceedings of the National Academy of Sciences, 109(42), E2904–E2913. https://doi.org/10.1073/pnas.1210467109
  12. Szucs, D., & Ioannidis, J. P. A. (2017). Empirical assessment of published effect sizes and power in the recent cognitive neuroscience and psychology literature. PLOS Biology, 15(3), e2000797. https://doi.org/10.1371/journal.pbio.2000797
  13. Theise, N. D., & Kafatos, M. C. (2016). Fundamental awareness: A framework for integrating science, philosophy and metaphysics. Communicative & Integrative Biology, 9(3), e1155010. https://doi.org/10.1080/19420889.2016.1155010
  14. Uttal, W. R. (2005). Neural theories of mind: Why the mind-brain problem may never be solved (стр. xvi, 288). Lawrence Erlbaum Associates Publishers.


Няма коментари към тази новина !

 
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.