08 юли 2020
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Фундаменталният труд „Отвореното общество и неговите врагове” от Карл Попър се появява в два тома

Една от най-важните книги на XX век се появява в луксозно издание с предговор към българските читатели

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 26 юни 2020 в 13:37 12770
Снимка: Сиела

Една от най-важните книги на XX век, посветена на историята на съвременните политически течения и възникването и влиянието на някои форми на историцизма, се появява в луксозно издание в два тома на български език.

„Отвореното общество и неговите врагове“ от Карл Попър е критическо въведение във философията на политиката и на историята и е изследване върху някои от принципи¬те на социалното преустройство.

Издадена през 1945 г., тази книга представлява брилянтна и безкомпромисна защита на либералната демокрация, хуманизма и отвореното общество. Според нея „най-големите неприятности на човечеството произтичат от общото нетърпение да подобрим съдбата на ближните си. Защото тези неприятности са странични последици от онова, което е може би най-великата от всички морални и духовни ре-волюции в историята, от движението, започнало преди три века”.

Фундаменталният труд на британския философ се стреми да допринесе за по-доброто разбира¬не на тоталитаризма и изтъква аргументирани причини защо е нужно да се продължи войната с него. Нещо повече, в нея Попър прави опит да се изследва приложението на критическите и рационалните методи на науката към проблемите на отвореното общество и анализира принципите на демократичното реформиране на обществото.

Първи том от изданието анализира пространно философията на Платон и неговите последователи, като открива в нея корените на тоталитарното мислене и реакцията срещу рационализма. Във втората част са разгледани подробно идеите на Хегел и Маркс и политическите течения, които те са вдъхновили, като Попър ги противопоставя на идеите на либерализма, индивидуализма, рационализма, отвореното общество и демокрацията.

„Отвореното общество и неговите врагове“ напомня, че целта на всяка цивилизация е да се намали ролята на насилието и на страха в човешкия живот. И че дори държавата и образованието да имат водеща роля, тази задача остава общ дълг.

За „Отвореното общество и неговите врагове“ през 1976 г. проф. Карл Попър, член на Лондонското кралско дружество, получава наградата на Американската асоциация за политически науки.

„Властта на закона никога не е изцяло само добра: никоя човешка институция не е изцяло добра. Всички хора грешат и затова всички техни действия, изобретения и институции са несъвършени. Властта на Закона обаче може да бъде подобрена, като усъвършенстване законите, институциите и самите себе си, като се научаваме да прибягваме по-малко до насили. Това е целта на всяка цивилизация – да намали ролята на насилието и страха в човешкия живот. Сър Карл Попър, из „Предговор към моите български читатели“

„Труд от първостепенно значение, който трябва да се чете навсякъде заради майсторската критика, отправена към враговете на демокрацията, древна и модерна“, Бъртранд Ръсел

Из „ Отвореното общество и неговите врагове” от

Карл Попър
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
АРИСТОТЕЛОВИТЕ КОРЕНИ
НА ХЕГЕЛИАНСТВОТО

Тук няма да се опитваме да решим задачата да се напише история на интересуващите ни идеи – на историцизма и на връзката му с тоталитаризма. Читателят, надявам се, ще си спомни, че дори не се опитвам да дам нещо повече от няколко разхвърляни бележки,
които могат да пролеят светлина върху основата на модерния вариант на тези идеи. Историята на тяхното развитие, по-специално в периода от Платон до Хегел и Маркс, не може да се представи поради ограничения обем на книгата. Ето защо няма да правя опит за подробно разглеждане на Аристотел освен дотолкова, доколкото неговото тълкуване на Платоновия есенциализъм оказва влияние върху Хегеловия, а оттук – и върху Марксовия историцизъм. Нашето ограничаване само до онези идеи на Аристотел, с които се запознахме при критиката на великия му учител Платон, не е толкова голяма загуба, както може да изглежда на пръв поглед. Защото, макар да създава грандиозно и поразително по мащабите си учение, Аристотел не се отличава с дълбока оригиналност на мисленето. Това, което той добавя към Платоновите идейни конструкции, се свежда главно до систематизация и изключителен интерес към емпиричните и най-вече към биологическите проблеми. Той безспорно е създателят на логиката и за това, както и за
други негови постижения, напълно заслужава онова, което сам изисква (в края на своя трактат За софистическите опровержения) – нашите сърдечни благодарности и опрощаване на недостатъците му. За читателите и поклонниците на Платон обаче тези
недостатъци са ужасяващи.

I

В някои от последните творби на Платон можем да открием отзвуци от политическите събития в Атина по онова време – най-вече на укрепването на демокрацията. Дори Платон, изглежда, започва да се съмнява в това дали някоя форма на демокрацията няма да се задържи задълго. У Аристотел се забелязва вече липса на всякакво съмнение по този въпрос. Макар че не е приятел на демокрацията, той я приема като неизбежна и е готов на компромис с врага.

Една от най-важните характерни черти на енциклопедичните торби на Аристотел е склонността към компромис, съчетана по удивителен начин със склонността да изнамира грешки у своите предшественици и съвременници (най-вече у Платон). В тях няма и следа от трагичния и вълнуващ конфликт, който е мотивирал Платон. Вместо проблясъците от дълбоки прозрения на Платон откриваме суха систематизация и присъщата за толкова много посредствени автори от по-ново време нагласа да се разрешават каквито и да е въпроси чрез удобна за всички „разумна и уравновесена преценка“. Понякога това ще рече чрез изкуствено високомерно отминаване на същината на въпроса. Този отблъскващ навик, изложен в систематичен вид в известната Аристотелова „доктрина за златната среда“, много често го кара да отправя към Платон изкуствени и нелепи критики1. Пример за липсата на проницателност у Аристотел, в дадения случай – на историческа проницателност (той бе също и историк), е фактът, че бил принуден да признае (макар и неохотно) утвърждаването на демокрацията, което се оказало само привидно – точно тогава тя била вече измествана от македонската имперска монархия. Това историческо събитие убягва от вниманието му. Подобно на баща си Аристотел също е сановник в двора на македонския цар и Филип го избира за наставник и учител на Александър Велики. Той, изглежда, е подценявал тези мъже и техните планове, като вероятно е смятал, че ги познава твърде добре. Гомперц отбелязва много точно: „Аристотел е сядал да вечеря с монархията, без да си дава сметка за това“2.

Мисълта на Аристотел е изцяло повлияна от Платон. Донякъде неохотно той следва толкова вярно стъпките на великия си учител, колкото му позволява собственият темперамент – не само по отношение на общите политически възгледи, но практически във всичко. По такъв начин той подкрепя и систематизира Платоновата натуралистическа теория за робството3: „Някои хора по природа са свободни, а други – роби; и за последните робството колкото им приляга, толкова е и справедливо... Човек, който по природа принадлежи не на себе си, а на някой друг, е роб по природа... Елините не обичат да наричат себе си роби, а наричат така само варварите... Робът е напълно лишен от каквато и да било способност да разсъждава“, докато свободните жени притежават от тази способност съвсем малко. (На критиките и обвиненията на Аристотел дължим по-голямата част от знанията си за атинското движение против робството. От споровете му с поборниците на свободата до нас достигат някои техни изказвания.) По някои второстепенни въпроси Аристотел малко смекчава Платоновата теория за робството и надлежно критикува прекалената грубост на учителя си. Той не може да устои на възможността да критикува Платон, нито на възможността да направи компромис, дори това да е компромис с либералните тенденции на неговата епоха.

Теорията за робството обаче е само една от многото политически идеи на Платон, които Аристотел възприема. По-специално теорията му за най-добрата държава (във вида, в който познаваме тази теория) е оформена по модела на теориите от Държавата и Законите, като Аристотеловият вариант хвърля значителна светлина върху Платоновия. Най-добрата държава на Аристотел е компромис между три неща: романтичната Платонова аристокрация, „разумен и балансиран“ феодализъм и някои демократични идеи. Най-голяма тежест обаче има феодализмът. Аристотел поддържа заедно с демократите, че всички граждани трябва да имат правото да участват в управлението на държавата. Подобно искане, разбира се, не трябва да се възприема толкова радикално, колкото звучи, защото Аристотел веднага обяснява, че от гражданство са изключени не само робите, но и всички членове на произвеждащите класи. По такъв начин той учи заедно с Платон, че произвеждащите класи не трябва да управляват, а управляващите класи не трябва да произвеждат, нито да печелят пари. (Но би трябвало да са много богати.) Те владеят земята, но не трябва самите да я обработват. Единствено ловът, войната и други подобни занимания са достойни за феодалните владетели. Страхът на Аристотел от каквато и да е форма на припечелване, т.е. от каквато и да е професионална дейност, вероятно е по-голям дори от подобния страх у Платон. Платон използва термина „занаятчийски“4, за да опише плебейско, низше или покварено състояние на ума. Аристотел разширява презрителната употреба на термина, за да обхване всички дейности и интереси, които не са само хоби. Всъщност неговата употреба на термина много наподобява използвания от нас термин „професионалист“, по-специално в смисъла, в който професионалистът бива дисквалифициран в някакво състезание между любители, но също и в смисъла, че се отнася до всеки специализиран експерт (например лекар). Според Аристотел всяка форма на професионализъм означава загуба на положение в своята каста. Феодалният благородник, настоява той, не трябва прекалено много да се интересува „от никакви занимания, изкуство или наука... Съществуват и свободни изкуства, т.е. изкуства, които един благородник може да овладее, но винаги само до определена степен. Защото, ако прекалено много се интересува от тях, това може да има вредни последици“, а именно той ще стане изкусен като професионалиста и ще загуби положението си в своята каста. Такава е Аристотеловата представа за свободното образование, идея, която, за нещастие, все още не е остаряла6. Това е схващането за образованието на благородниците, противопоставено на образованието на роба, слугата, прислужника или професионалиста. В същия дух той непрестанно настоява, че „първият принцип на всяка дейност е свободното време“7. Аристотеловото възхищение и почтително отношение към господарските класи, изглежда, е израз на особено чувство на неловкост. Синът на придворния лекар на македонския цар като че ли се тревожи относно собственото си социално положение и особено от възможността да бъде отстранен от кастата поради собствените си научни интереси, които може да се сметнат за професионални. „Човек се изкушава да заключи – казва Гомперц 8, – че той се бои да чуе подобни обвинения от своите приятели аристократи... Наистина е странно да се види, че един от най-великите учени на всички времена, ако не и най-великият, не желае да бъде професионален учен. Той по-скоро предпочита да е дилетант и светски човек...“. Освен желанието му да докаже независимостта си от Платон, освен собствения му „професионален“ произход, освен факта, че несъмнено е професионален „софист“ (той дори е преподавал реторика), има и още нещо, което подхранва чувството за малоценност у Аристотел. Защото у него Платоновата философия се отказва от великите си цели – от претенциите си за власт. Съществуването и развитието ѝ от този момент може да продължи само като професионално преподаване. И понеже едва ли друг освен земевладелеца има парите и свободното време да изучава философия, то единственото, което може да вдъхновява такава философия, е да служи като притурка към традиционната образованост на благородника. Предвид такова повече от скромно въодушевление Аристотел смята, че е особено нужно да се убеди благородникът земевладелец, че философският размисъл и съзерцание биха могли да станат много важна част от неговия „добър живот“, защото това е най-щастливият, най-благородният и най-изтънчен начин за прекарване на времето – ако човек не е зает с политически интриги или с война. Това е най-добрият начин за прекарване на времето, защото, както се изразява Аристотел, „никой ... не би започнал война заради самата нея“9.

Оправдано е да се смята, че характерът на такава придворна философия ще бъде склонен към оптимизъм, защото в противен случай едва ли ще бъде приятно занимание. И наистина оптимизмът е един от важните, привнесени от Аристотел, елементи в систематизацията10 на платонизма. Чувството за промяна у Платон намира израз в теорията на Аристотел, че всяка промяна, поне в определени космически периоди, неизбежно води до по-лошо; всяка промяна е упадък. Аристотеловата теория допуска промени към по-доброто; ето защо промяната може да бъде прогресивна. Платон учи, че всяко развитие започва от изначална, съвършена Форма или Идея, тъй че развиващото се нещо трябва да изгуби съвършенството си до степента, до която се е променило и до която е намаляло сходството му с оригинала. Тази теория е отхвърлена от неговия племенник и наследник Спевсип, както и от Аристотел. Аристотел обаче критикува аргументите на Спевсип като стигащи твърде далеч, защото предполагат обща биологическа еволюция към по-висши форми. Аристотел, изглежда, се противопоставя на усилено дискутираните еволюционни биологически теории по негово време11. Но специфичният оптимистичен обрат, който Аристотел дава на платонизма, е резултат също и на съображения от областта на биологията. Той се базира върху идеята за крайна причина.

Според Аристотел една от четирите причини за всяко нещо (в това число за всяко движение или промяна) е крайната причина, или крайната цел, към която се стреми всяко движение. Доколкото това е цел или желан краен резултат, дотолкова крайната причина е и добро. От това следва, че дадено добро може да бъде не само отправната точка на движение (както учи Платон и както признава Аристотел12), но да представя също и неговия край. И това е особено важно за всяко нещо, което има начало във времето, или, както се изразява Аристотел, за всичко, което се поражда. Формата или същността на всяко развиващо се нещо е тъждествена с целта, резултата или крайното състояние, към което се развива. Така в края на краищата въпреки Аристотеловите критики получаваме нещо, което много наподобява Спевсиповия вариант на платонизма. Както при Платон, формата, или Идеята, все още смятана за добро, стои накрая вместо в началото. По такъв начин Аристотел преобразува Платоновия песимизъм в оптимизъм.

Аристотеловата телеология, т.е. акцентът, който той поставя върху крайния резултат или целта на промяната, е израз на неговия преобладаващ биологически интерес. Тя е повлияна от Платоновите биологически теории13, както и от разширената до мащабите на Вселената Платонова теория за справедливостта. Защото Платон не се ограничава до това да учи, че всяка една от различните класи граждани заема своето естествено място в обществото – място, което ѝ е отредено и което ѝ подобава по природа. Като използва аналогични принципи, Платон също се опитва да интерпретира и света на физическите тела, и техните различни класове или видове. Опитва се да обясни тежестта на тежките тела като камъните или земята с тяхната предразположеност към падане, както и способността на въздуха или на огъня да се издигат с помощта на предположението, че се стремят да запазят или да възстановят мястото, заето от неща от същия вид. Камъните и земята падат, защото се стремят към мястото, където се намират камъните и земята и към което принадлежат в справедливия ред на природата; въздухът и огънят се издигат, защото се стремят към мястото, където се намират въздухът и огънят (небесните тела) и към което принадлежат в справедливия ред на природата14. Тази теория на движението привлича силно зоолога Аристотел; тя се съчетава лесно с теорията за крайните причини и позволява да се обясни цялото движение по аналогия на галопа на конете, устремени да се върнат в своя обор. Той я развива под формата на известната му теория за естествените места. Във всяко нещо, което е изгубило естественото си място, се поражда естествен стремеж да се върне към него.


Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Новини
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.