19 октомври 2021
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Каква била Средновековната ислямска медицина?

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 12 април 2021 в 12:39 26030

Средновековната ислямска медицина (обхващаща периода между VIII и XIII век) е област от науката, която напредвала изключително бързо – особено по време на управлението на Абасидите.

През IX век например само в Багдад имало над 800 лекари. В този период били извършени едни от най-големите открития в областта на анатомията. Оспорена била и древногръцката теория за баланса между четирите течности в тялото (т.нар. Хуморална теория).

В средните векове ислямските мислители доразработили теориите на древните гърци и направили някои невероятни медицински открития. Те имали голям интерес към здравеопазването и са изследвали част от най-широко разпространените болести. Лекарите пък са оставили богато наследство от книги за новооткрити лекарства, клинични практики, хронични заболявания, видове терапии и т.н. Познанията им обаче били преплетени и с малко астрология, алхимия, религия, философия и дори математика.

В „Общ пролог“ към „Приказките от Кентърбъри“ съвременният английски поет Джефри Чосър се позовава на персийския клиницист Абу Бакр Мохамед ибн Зекария ал-Рази, както и на известния по онова време лекар Абу Али ал-Хусайн ибн Абдалах ибн ал-Хасан ибн Али ибн Сина. Към тези две известни фигури обаче е редно да се добави и андалуския лечител-билкар Ибн ал-Байтар, който също допринася съществено за развитието на медицината и фармацията.

Всъщност… западните лекари за първи път научават за гръцката медицина (включително за произведенията на Хипократ и Гален) именно докато четат арабски преводи, твърдят още изследователите на този период.

Революционният подход на Рази

За персиеца Рази (865-925 г.) се знае, че е бил главен лекар в болницата в Багдат. За пръв път описва подробно видовете шарка. По-късно неговата книга „Едра и дребна шарка“ е преведена на латински език и се превръща в учебник по медицина. Вярвал е в експерименталната медицина.

Известен е още като „баща на педиатрията“, защото е автор на първия учебник по детски болести. Реално погледнато именно той отделил педиатрията като отделна област в медицината. Мнозина го определят и като „пионер в офталмологията“. Но умът му бил ангажиран също така с имунните и алергичните заболявания, на които посвещава няколко книги.

Но това не е всичко – Рази е известен и като откривател на астмата. В една от своите книги твърди, че „някои миризми и растения причиняват тежки алергии, в това число и астматични пристъпи“. Освен това той пръв разбира, че високата температура е защитен механизъм на тялото, за да се пребори с болестта.

А по отношение на медицинската етика Рази пише: „Целта на лекаря е да прави добро, дори на враговете си. Тази професия забранява да нанасяме вреда на нашите близки“. До края на X век все още битувало схващането, че „демоните могат да притежават тялото и са отговорни за психичните заболявания“. Рази също вярвал в това.

Още двама лекари са част от Ислямския златен век

Сина (980-1037 г.) също е персийски лекар, макар да добива по-голяма популярност с латинизираното си име Авицена. Той е сред най-значимите фигури в Ислямския златен век. Последовател е на Аристотел и неоплатонизма. Написал е около 40 медицински книги (запазени до наши дни), като повечето от тях са на арабски език.

Абу Али ал-Хусайн ибн Абдалах ибн ал-Хасан ибн Али ибн Сина – по-известен като Авицена, е оказал дълбоко и трайно влияние върху медицината. Кредит: Wikimedia Commons

Тъй като преразглежда критично голяма част от диагнозите (известни към онзи момент) и пренаписва почти всички терапевтични подходи, често Авицена е наричан „Бащата на съвременната медицина“. Любопитен е и факта, че той пръв описа психичните заболявания, изваждайки ги от парадигмата за „злите демони, които обладават човешките тела“. Сред най-известните му творения са „Книга за лечението“ и „Канон на медицината“ – превърнали се в основни учебници по медицина. Университетите в Льовен (Белгия) и Монпелие (Франция) използват неговите текстове чак до средата на XVII век.

Всъщност „Канон на медицината“ определя златните стандарти за лечение не само в Близкия изток, но и в Европа. Освен това описва по един малко по-научен начин традиционната индийска медици. Любопитен е факта, че дори днес преподавателите в някои университети в САЩ (като например Калифорнийския, Йейлския и този в Лос Анджелис) все още препоръчват на студентите си да четат някои части от „Канон на медицината“.

В един от текстовете си Авицена обяснява: „Лекарството трябва да е чисто и да не съдържа нищо, което би намалило неговата ефективност. Изследователят трябва да тества лекарството първо върху животните, а след това върху хората. И поне при две различни заболявания, тъй като понякога то може да лекува една болест ефективно, а друга – не. Освен това – качеството и дозата на лекарството трябва да съответства на тежестта на заболяването“.

Що се отнася до Ибн ал-Байтар (1197-1248 г.) – той бил син на ветеринарен лекар, но имал изключително голям интерес към ботаниката. В началото събирал и изучавал билките в южна Испания, но по-късно се преместил в Анадола (достигайки до територията на днешна Анталия). Там продължил да експериментира с лечебните растения. През 1224 г. бил назначен от султан Айюбид ал-Малик ал-Камил за главен билкар, което му позволило да разшири наблюденията си и върху билките, растящи в Сирия и Ирак. Историците твърдят, че е завещал на следващите поколения около 300-400 нови лекарства, описани във фармакопея.

Влияния върху ислямската медицина

Реално погледнато медицината в ислямския свят е изградена изцяло върху наследството, останало от гръцките и римските учени, включително Хипократ, Гален и Диоскурид. Персийските лекари-философи превеждали цялата налична медицинска литература от гръцки на арабски език. След това я доразвивали, добавяйки своите наблюдения, открития, разработки и т.н. Така те достигнали до нови заключения и допринесли за развитието на медицинската наука като зяло. Нещо повече – те успели да систематизират знанията и да ги оформят в енциклопедии. Освен това, техните преводи били направени по такъв начин, че всички хора (не само лекарите) да могат да разберат написаното.

Всъщност медицината в онези векове не била субект сам по себе си. Тя се превърнала в неразделна част от средновековната ислямска култура. Учебните центрове първоначално били част от джамиите, а към тях имало и малки болници. В последствие тези структури се превърнали в самостоятелни средища за развитие на медицинската науката. Оформящите се нови образователни институции приютявали всички любознателни студентите. Там те ежедневно контактували с пациентите и се учели от по-опитните и старши лекари.

Редно е да се отбележи също така, че по време на династията Умаяд (661-750 г.) хората все още вярвали, че Бог ще осигури лечение за всяка тяхна болежка. Два века по-късно обаче (до около 900 г.), голяма част от ислямските общности започнали да разработват и да практикуват медицина с научни елементи. С нарастването на интереса към здравеопазването медиците постепенно започнали да търсят причините за заболяванията извън Божията намеса, т.е. те разсъждавали все по-рационално.

Не е за пренебрегване и факта, че средновековният ислямистки свят е успял да „произведе“ едни от най-големите учени-мислители в медицинската история. Освен с напредъка в хирургията и разкриването на университетски болници, тези векове могат да се похвалят и с допускането на първите жени в лекарската професия. До тогава с лечение и наука официално се занимавали само мъжете. Акушерките, знахарките и билкарките били възприемани по-скоро като вещици.

Човешката анатомия и физиология

Ала-ал-Дин абу ал-Хасан Али ибн Аби-Хазм ал-Кюарши ал-Димашкюи (по-известен като Ибн ал-Нафис) е роден през 1213 година в Дамаск. На 20-годишна възраст Ибн ал-Нафис се преместил в Кайро и станал главен лекар в болницата „Ал-Мансури“, която притежавала 8000 легла. На 29 г. той публикува Sharh Tashrih Al Qanun Ibn Sina (Коментар върху анатомичния канон на Авицена).

В книгата се описват редица негови анатомични открития, включително и най-ранното обяснение за белодробната циркулация на кръвта (т.нар. малък кръг на кръвообращението – движението на кръвта от дясната камера на сърцето към белите дробове и обратно до лявото предсърдие). Или иначе казано, Ибн ал-Нафис за пръв път в историята на медицината описва взаимодействието на сърцето и белите дробове и насищането на кръвта с кислород.

Ибн ал- Нафис също така намеква за съществуването на капилярната циркулация, твърдейки, че „трябва да има малки пори за комуникация (manafidh) между белодробната артерия и вените“. Въпреки, че хипотезата му е ограничена до транзитното преминаване на кръвта през белите дробове, тя ще бъде потвърдена за цялото тяло около 400 години по-късно, когато Марчело Малпиги описва функциите на капилярите.

Любопитното в случая е, че лекарят-изследовател от Дамаск не обичал на прави аутопсия на починали хора, защото това противоречало на „Корана“, а и той изпитвал състрадание към човешкото тяло (независимо, че то било мъртво). Ето защо историци смятат, че най-вероятно е провеждал своите изследвания върху животни.

След XIV век откритието на Ибн ал-Нафис било изгубено за медицинската науката. То потънало в забвение до 1924 г., когато египетският лекар Мухуо ал-Диин Алтави открил копие от ръкописи в Пруската държавна библиотека в Берлин. В тези текстове били преразказани всички научни открития, които Ибн ал- Нафис е направил няколко века по-рано.

Откриването на сърдечно-съдовата система

Гръцкият лекар Гален (129-216 г.) предположил, че кръвта се произвежда в черния дроб и от там започвала да циркулира из тялото, а мускулите я превръщали в „гориво“. Освен това той смятал, че дупките в септума (преградата между лявата и дясната половина на сърцето) позволявали на кръвта да тече от едната страна към другата.

Ибн ал-Нафис обаче отрекъл тази теория. Той смятал, че кръвта наистина тече от дясната към лявата страна на сърцето, но че в септума няма дупки или пори, както мислел Гален. По време на дисекцията на животни той разбрал, че има система от вени и артерии, които пренасят кръвта от сърцето към всички останали части на тялото. И това не е всичко. Ибн ал-Нафис установил, че артериите пренасят кръвта от дясната камера на сърцето към белите дробове, където тя ще се смесва с въздуха, преди да се върне обратно в лявата камера.

Нови открития за очите, скелета и храносмилането

Според древногръцката медицина в човешките очи живее „зрителен дух“, които осигурява зрението. Хасан ибн ал-Хайтам (известен и като Алхазен) е иракски учен с интереси в областта на математиката и оптиката, който е живял в периода 965-1040 г. Той за пръв път обяснил, че окото е оптичен инструмент, завещавайки на следващите поколения подробно описание на неговата анатомия. По-късно разработил дори теории за формирането на образите, която се превърнала в база за развитие на офталмологията чак до XVII век.

Храносмилателната система пък е открита от Ахмад ибн Аби ал Ашхат – иракски лекар. От запазените ръкописи става ясно, че той е описал за пръв път как се разширява пълния стомах и как се свива след като храната влезе в стомашно-чревния тракт. За целта той експериментирал върху живи лъвове. Той пише: „Когато храната попадне в стомаха, особено когато е в изобилие, този орган се разширява, т.е. стените му се разтягат. Досега се смяташе, че стомахът е доста малък. Но из продължих да наливам течности в този орган и наблюдавах неговото разширяване. След това направих малка дупка в стомаха и пуснах водата да изтече. И аз видях, как той се сви до първоначалните си размери“.

Храносмилателната система пък е открита от иракския лекар Ахмад ибн Аби ал Ашхат. Кредит: 1001inventions.com

Откриването на мускулно-скелетната система е дело на друг ирански лекар, учен и пътешественик. Абдул ал-Латиф ибн Юсуф ал-Багдади е живял в периода от 1162 до 1231 г. Той оборва друга теория на Гален – за това, че долната челюст се състои от две части. Ал-Багдади обаче заключил (след като наблюдава останките на над 2000 души, гладували до смърт в Египет), че долната челюст се състои само от една кост. Известен е и с това, че пише „История на лекарите“ – части от тази книга са запазени и до днес в университета в Оксфорд, Великобритания.

Лекарствата са били на растителна основа

Средновековните ислямски лекарства били на растителна основа. В този смисъл те използвали и доразвивали терапевтичните практики, използвани от техните предшественици в Древна Гърция, Рим и Египет. Има обаче едно проучване, публикувано през 2016 г. в иранското медицинско списание, в което се казва, че мюсюлманите са използвали различни лекарства за анестезия. Отбелязва се също така, че персиецът Рази е първия лекар, който е използвал инхалаторна анестезия.

В периода VIII-XIII век са се използвали и много билки (като мандрагора, маково семе и черен нощен лист) за облекчаване на болката. Пациентите ги дъвчели, пиели или вдишвали. А някои билки се прилагали и локално върху кожата. Мнозина лекари открили, че ледът също може да облекчава болката. Най-масово обаче се използвало маковото семе, в което се съдържа кодеин и морфин.

Средновековните ислямски лекари смесвали семена от копър, цвят от лайка, жълт кантарион, листа от маточина, ленено семе, зеле и цвекло. Тези растения се сварявали и се добавяли към водата във ваната. Така лекарите успокоявали болката при хората с ракови заболявания.

Чесън също бил широко разпространено лекарство – ползвал се за какво ли не, включително за проблеми с уринирането. Хвойновите или боровите иглички пък се поставяли във вана, за облекчаване на алергичните кожни проблеми. Риганът се използвал като противовъзпалително средство, заради неговите антисептични свойства. С канела се лекували рани и язви по кожата.

Лекарите в мюсюлманския свят препоръчвали да се пуши канабис, но само с терапевтична цел, тъй като са разбрали, че това растение има твърде силен ефект върху човешкия мозък. Някои хора дори са умирали от предозиране, вероятно поради злоупотреба с канабиса.

Как се е развивала хирургията?

Средновековните ислямски лекари извършвали значително по-голям обем от операции, в сравнение със своите предшественици (гръцките и римляните). Ето защо са имали нужда да разработят голям набор от нови инструменти и техники. През X век Аммар ибн Али ал-Маусили изобретил кухата спринцовка, която използвал за отстраняване на катаракта чрез засмукване.

Средновековните ислямски лекари извършвали значително по-голям обем от операции и затова трябвало да изобретят много нови инструменти. Кредит: ancientresource.com

Абу ал-Касим ал-Захрави също бил изтъкнат хирург – живял и работил в Андалусия, Испания. Той изобретил редица инструменти, включително щипците, клещите, ланцети (игли за убождане на пръста, за да пусне капка кръв) и спекулума (използван при гинекологичните прегледи). Той за пръв път използвал кетгут (конци от естествени влакна) за зашиване на порезни рани.

Освен отстраняване на катаракта, средновековните ислямски лекари извършвали и други операции. Например, за да предотвратят инфекция или кръвоизлив, те поставяли върху раната нагорещен метал. Също така, хирурзите са умеели да правят кръвопреливане, използвайки вените.

Първите многопрофилни болници и жени-лекари

Между VIII и XIII век се разкриват първите учебни многопрофилни болници, където студентите се обучавали как да лекуват пациентите. Такива лечебни заведения имало в Кайро (Египет), Харан (Турция) и Багдад (Ирак). Те били наричани „бимаристан“ – в превод от персийски означава „къщата на болните“. Според Оксфордския институт за изследване на Исляма терминът се отнася главно до „заведения за психично здраве“, въпреки че болниците предлагали и широк спектър от медицински услуги, за които хората не винаги трябвало да плащат.

В тези векове за пръв път се появяват и жените-лекари. За това свидетелства една статия, публикувана в The Lancet през 2009 г. В нея се посочва, че някои жени от семействата на известни лекари са получавали елитно медицинско обучение и вероятно са имали право да лекуват не само други дами, но и мъже. Имало обаче и такива, които предоставяли медицинска помощ без да са получили нужното образование – от тяхната помощ обаче се възползвали само членовете на семейството или съседите.

Едно от предимствата на жените-лекари било, че по-добре разбирали проблемите на другите дами. Освен това бащите и съпрузите предпочитали техните дъщери и обични съпруги да бъдат преглеждани от жени, т.е. да не бъдат докосвани от чужди мъже.

Източници:

„Why was medieval Islamic medicine important?“, Daniel Murrell, Medical News Today

Абу Бакр Мухаммад ибн Зекария ал-Рази, Wikipedia

Авицена, Wikipedia

Oxford Islamic Studies Online


Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Новини
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.