26 септември 2018
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Говорят медиците
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Ракетата Васерфал - пропуснатият шанс на Хитлер?

25 г. след края на Втората световна война Алберт Шпеер заявява, че е допуснал грешка, предпочитайки балистичната ракета Фау-2 пред зенитната Васерфал

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 08 ноември 2015 в 10:52130410
Изпитателен старт на А-4 в Пенемюнде през есента на 1944 г.

По мнението на Шпеер, "ние трябваше да хвърлим всички сили и средства в производството на ракета земя-въздух. От самонасочваща се ракета с дължина 8 м, маса на бойния заряд около 300 кг и таван на височината на полет 15 000 м не може да се изплъзне никой бомбардировач". Едно такова оръжие е можело наистина сериозно да повлияе на хода на войната – Шпеер пише, че "едва през пролетта на 1944 г. можеше надеждно да защитим промишлените си обекти от чужди въздушни нападения".


Така ли е в действителност? Наистина ли Хитлер и Шпеер са имали пропуснат шанс? За да отговорим на този въпрос, налага се да се върнем доста назад.

Пенемюнде

Едва ли някой от читателите ни не е чувал за ракетния полигон на Нацистка Германия в Пенемюнде. Както сме писали и в друга публикация, на работещия там колектив под ръководството на полк. Валтер Дорнбергер вероятно са се удали много технически чудеса. Но нека отбележим един извод – дълги години ракетните разработки на Дорнбергер, фон Браун и други не се е ползвало с благоволението на висшето ръководство на Райха. Причината е във факта, че Хитлер поначало се е отнасял с недоверие към техническите новости, а и още от началото на войната смятал, че тя ще бъде кратка и ще съумее да я спечели само с екстензивно разрастване на производството на вече готовите образци оръжие. В началото на 1940 г. Хитлер издал декрет, с който забранил работата върху проекти, които ще бъдат осъществени след повече от три години. Дефицитните във военно време ресурси станали недостъпни, а сътрудниците били мобилизирани във Вермахта.

През 1939 г. колективът конструктори работел върху два експериментални ,,агрегата“ – А-3 и А-5. Но тъй като нито един от двата не бил предназначен за военни цели, преди това трябвало да се разработи реактивен двигател с течно гориво, системи за управления и много други ,,оръжия на възмездието“. Бъдещата балистична ракета Фау-2 получила работното название "агрегат 4" (А-4), но работата над нея била преустановена до изясняването на някои важни подробности.

През ноември 1942 г. Луфтвафе сключило с Вернер фон Браун специален договор за продължение на работата по проекта Wasserfall, съгласно който ракетите трябвало да се изпитват само в Пенемюнде.

Някъде в началото на 1943 г. Дорнбергер получил аудиенция у Шпеер, от когото чул, че "Фюрерът все още не може да даде на Вашия проект статут на висш приоритет". По това време занитната ракета Wasserfall  съществувала само на чертожните маси, а някои от съставните й части – на изпитателните стендове за прототипи.

Дългоочакваната благословия дошла чак на 7 юли 1943 г., когато на Хитлер бил показан филм от пробните изпитания на А-4. Според разясненията ракетата без проблем би достигнала Англия. Увлечен от приятни перспективи, Фюрерът даже поискал да се увеличи бойният заряд на А-4 до 10 т и на конструкторите трябвало много време, докато го убедят, че такъв "бонус" ще извика на дневен ред проектиране на съвършено нова ракета.

Проект за последната версия на Wasserfall А-4

Върховните вождове обичат нападателното оръжие. Малко вероятно е през лятото на 1943 г. Шпеер да би могъл да убеди Хитлер да субсидира зенитна ракета вместо балистична, каквото и желание да има. По това време въобще зенитните разработки съществували горе-долу като бедния роднина на богатската трапеза.

Какво е всъщност Wasserfall

Формалната заповед за разработка на управлявана от земята зенитна ракета била издадена в края на 1942 г., но в действителност работата над нея започнала значително по-рано. Едва ли и самите създатели са знаели какво точно ще да излезе накрая. Освен това първият конструктор на Wasserfall д-р Вернер Тил загинал при английско нападение над Пенемюнде в нощта на 16 срещу 17 август 1943 г.

Първите изпитания показали, че крилата създават прекалено голямо съпротивление на скорости, близки до тази на звука, и при следващите прототипи те претърпели преработка. Площта му значително се увеличила, а стреловидни станали и предните, и задните им краища.

Конструктивно Wasserfall представлявала версия на ракетата A-4 (V-2), но мащабно умалена два пъти и с допълнителна четворка стреловидни "крила" по средата на корпуса. Дължината на корпуса била 7,92 м, а максималният размах на стабилизаторите – 2,5 м. Обшивката се изработвала от стоманена ламарина с дебелина от 0,5 до 0,8 см. В хода на работата върховите стабилизатори сменяли своята форма и място: в някои версии те са на същото място като тези в долната част, в други версии – обърнати на 45 градуса. Известни са три опитни версии на ракетата с работни названия W-1, W-5 и W-10. Последната се признава от множество източници като почти готова за серийно производство, но в това можем да се съмняваме. По спомени на някои от участниците в следвоенните изпитания на оцелели образци, те често пъти излитали не от първия път и също така встрани от стартовата площадка.



Цветни проекти на версиите W1 и W5

За разлика от балистичната, зенитната ракета трябва да бъде готова за изстрелване във всеки един момент, което значи – и захранена с гориво. Течният кислород, използван в двигателя на Фау-2 като окислител, не отговарял на това изискване – той много бързо се изпарявал дори от херметически затворени резервоари. Освен това, в Третия райх този газ бил дефицитен.

Един от сериозните проблеми на разработчиците на Wasserfall били и двигателите. Трудността била в това, че висока тяга при малко собствено тегло можели да осигурят само двигатели, работещи със самовъзпламеняващо се гориво. Можело да се използва и твърдо гориво, но процесът му на горене не се поддава на управление. Затова се прибегнало до горивна смес от два компонента.

Използваният във Wasserfall окислител "Салбай" бил смес от азот (90 %) и сярна киселина (10 %). Масата му в ракетата била около 1,5 т. Като собствено гориво можело да се употребяват няколко смеси: Визол – ракетно гориво на винилова основа (ок. 350-450 кг) – и т.н. "тонка-250" – на основата на ксилидини. Подаването на горивото и окислителя в горивната камера се осъществявала чрез изместването му от резервоарите чрез сгъстен азот, с налягане около 250 атмосфери. Този принцип бил използван още в А-1 – първата ракета на Вернер фон Браун, изстреляна във въздуха десетина години преди описваните събития. Подаването на азот се задействало чрез взривяване на специален пиропатрон, който отварял на сгъстения газ достъп до горивните резервоари, разкъсвайки мембрана.

Заедно с Визол горивото ставало високоагресивно, независимо от покритите с полимери резервоари. Времето на безопасното му съхранение не можело да бъде повече от няколко денонощия. А взривното вещество в бойната глава бил аматол.

Главният проблем на зенитната ракета бил в поразяването на целта. В тези години, разбира се, не се е използвала никаква електроника във военната авиация. Първите системи за ракетно управление подразбирали, че седящият на контролния пункт оператор ще направлява ракетата визуално. Недостатъците на този подход станали видими още преди изстрелването на самата ракета. Показателен е пробният старт на А-4 през юни 1944 г. – наземният оператор "загубил" ракетата в облаците, след което тя долетяла до Швеция, предизвиквайки дипломатически скандал.

Изпитателен старт на А-4 в Пенемюнде през есента на 1944 г.

Практически начините за управления били два. В първия бордовият транспондер предава сигнал на определителя на координати Rheinland, който изчислява азимут и ъгъл на процелване. Тази информация се сравнява с координатите на ракетата по данни на наземния радар, след което на управляващите елементи на ракетата се отправят съответстващи команди.

Във втория случай за управление се използват две радиолокационни станции (РЛС), едната от които следи целта, а другата – самата ракета. Операторът вижда на екрана два знака, които трябва да комбинира с помощта на устройство на име ,,кнюпел“ – нещо като джойстик. Обработката на данните и пресмятането на данните се извършвали с изчислителни устройства на "Сименс" – почти компютри. Именно този начин се предлагал да бъде основен. Но, по думите на Донбергер, "дори и тези механизми не излязоха от лабораторно-тестовия стадий, макар и последните им модификации да изглеждаха много работоспособни".

Около февруари 1944 г., със значително закъснение, ракетата била предадена на полигона на о-в Грефсвалдер. На изпитанията през март 1945 г. тя достигнала височина на полета между 18 и 20 км и скорост ок. 760 км/ч.

Общата маса била по-малка от 4 т, масата на бойната глава – 90 кг, а управлението в последна сметка останало радиокомандно.

Вероятно германците са успели да осъществят около петдесетина изпитателни изстрелвания на Wasserfall, от които около пет били признати за успешни – в смисъл, че ракетата излетяла и успешно се отправила в исканото направление.

Плановете на германското командване предвиждали през 1945 г. да се развърнат около 200 зенитно-ракетни батареи, но вече било твърде късно. Третият райх паднал под ударите на Съюзниците, така и не успявайки да пусне в ход поредното "оръжие-чудо".


Технически параметри на трите версии Wasserfall

Закъснял шанс?

Германската промишленост би могла да произвежда около 900 Фау-2 в месец. Но Wasserfall по разход на труд и материали е около осем пъти по-евтина от Фау-2. Това значи, че производство на около 7000 ракети в месец би било реално. Но по-сложно е положението с тяхната ефективност.

Известно е, че около 25 г. след това, по време на Виетнамската война, виетнамската система за ПВО изстреля около 6800 зенитни ракети, но те поразяваха горе долу един от шест пъти – 1163 пъти всичко. И това с отработена технология! Едва ли можем да предположим, че при германците през 1945 г. би се получило другояче.

Освен това, даже 300 ракетни батареи с радиус на действие на ракетите около 20 км биха закрили неголяма част от небето над Германия. Възможно би било Съюзниците да намалят масираните бомбардировки над крупни градове, но както знаем, действителният им военен ефект не е бил голям – едва ли Дрезден през 1945 г. например е представлявал голям промишлен и военен център. А да се защити с "Васерфали" транспортната инфраструктура на Германия би било проблематично. Бившият райхсминистър Алберт Шпеер е бил по-голям оптимист, отколкото са му позволявали условията.

След края на войната значително количество готови и полуготови такива ракети попаднали в ръцете на САЩ и Съветския съюз. Американците създали на нейна основа експерименталната зенитна ракета А-1 "Хермес". В СССР Wasserfall получил означение Р-101, а вместо сгъстен азот в руския вариант използвали силно сгъстен атмосферен въздух. Дори се провели и изпитания, но за тяхното закриване "вина" имало основно ръчното управление на ракетата.


Wasserfall в U.S. Army Ordnance Museum

А какво още са имали?

В хода на войната били разработени още няколко проекта за ракети, на някои от които били произведени метални прототипи и им били проведени изпитания.
Hs-117 на фирмата Хеншел била разработена в началото на 1944 година (идеята била предложена още през 1941 г., но министерството на Гьоринг се отказало). Крилатата система с течноракетно гориво по системата на Валтер (с водородни прекиси) и тяга 3,5 kN носела 250 кг взривно вещество и се насочвала с радиолъч. По сведения на нацистите, тази ракета била успешно изпитана, но по-подробна информация не ни се удаде да намерим.

Крилатата ракета Enzian на Messerschmitt била основана на конструктивни решения, по-рано използвани при ракетоплана Me-163 (той също така има ракетен двигател). Ме-163 прекрасни летателни качества за времето си, но и съществен недостатък – горивото стигало само за няколко минути работа на двигателя. За това време пилотът трябвало вече да е излетял, набрал височина, открил целта, да я нападне и да обърне за връщане – приземяването вече било безмоторно. За въздушен бой "горивно време" нямало – най-много един път да се прицели. Логичното решение би било да бъде освободена ракетата от пилота и прицелването да стане от земята. Всички подобни опити в авиацията именно с това и завършили, но едва след това, а през 1944 г. германците вече били успели да изпитат Enzian.

Антон Оруш, Sandacite.bg – www.sandacite.bg

Източници:
Ракета Вассерфаль: упущенный шанс Гитлера
ЗУР "WASSERFALL" ("Водопад")  
EMW C2 Wasserfall


Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Новини
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.