Слънчевата сонда Parker разкри нискочестотен радиосигнал в атмосферата на Венера

Ваня Милева Последна промяна на 05 май 2021 в 00:01 14449 0

Изображение на Венера по време на прелитането на Паркър през юли 2020 г. Кредит: NASA et al.

По време на близкото си прелитане покрай планетата Венера през юли 2020 г. слънчевата сонда Parker на НАСА откри нещо странно.

Спускайки само на 833 километра над повърхността на Венера, инструментите на сондата записват нискочестотен радиосигнал - издайнически знак, че "Паркър" е минала през йоносферата, слой от горната атмосфера на планетата.

За първи път инструмент успява да регистрира преки измервания на място на горната атмосфера на Венера от близо три десетилетия и записаните данни ни дават ново разбиране за това как Венера се променя в отговор на цикличните промени в Слънцето.

Венера е вълнуваща планета за нас тук, на Земята. Тя е толкова подобна на нашата собствена планета по размер и състав, но е много различна - токсичен горещ свят, който вероятно е напълно негостоприемен за живота, какъвто го познаваме.

Как двете планети са могли да се превърнат в толкова коренно различни, е от голям интерес за учените и астробиолозите, търсещи други обитаеми светове в Млечния път.

И все пак мисиите за изследване на Венера са били сравнително малко. Няма много смисъл да се изпращат спускаеми модули - те не могат да оцелеят на повърхността на планетата, където е 462 градуса по Целзий.

Изпращането на орбитални сонди също се счита за проблематично поради невероятно плътната атмосфера с облаци от въглероден диоксид и сярна киселина, които затрудняват да се разбере какво се случва на повърхността.

Поради тези причини Венера не е популярна цел за специални мисии от известно време (японският орбитален апарат Akatsuki е изключение) и много от последните данни за планетата идват откъслечно от инструменти с други основни цели, като слънчевата сонда Parker.

Докато сондата Паркър изпълнява мисията си да изучава Слънцето отблизо, тя използва Венера за гравитационни маневри като прашка, които променят скоростта и траекторията на апарата. Именно по време на една от тези гравитационни маневри инструментите на сондата записват радиосигнал.

Сигналът, регистриран от "Паркър" е от същият вид като сигнал, записан от сондата „Галилео“, когато преминава през йоносферите на спътниците на Юпитер - слой атмосфера, забелязван дотогава само около Земята и Марс, където слънчевата радиация йонизира атомите, което води до заредена плазма, която произвежда ниско-радиочестотните сигнали.

След като изследователите разбират какъв е сигналът, те успяват да го използват, за да изчислят плътността на венерианската йоносфера и да я сравнят с последните направени директни измервания през 1992 г. Интересно е, че йоносферата е от порядък по-тънка при новите измервания, отколкото през 1992 г.

Екипът смята, че това има нещо общо със слънчевите цикли. На всеки 11 години полюсите на Слънцето си разменят местата - югът става север и северът става юг. Не е ясно какво движи тези цикли, но знаем, че полюсите разменят местата си, когато магнитното поле е най-слабо.

Тъй като магнитното поле на Слънцето контролира неговата активност - като слънчеви петна (временни области на силни магнитни полета), слънчеви изригвания и изхвърляния на коронални маси (произведени от магнитно присъединяване на линиите на магнитно поле) - този етап от цикъла се проявява като период на много минимална активност. Нарича се слънчев минимум.

След като полюсите разменят местата си, магнитното поле се засилва и слънчевата активност се повишава до слънчев максимум, преди отново да отслабне за следващото полярно превключване.

Измерванията на Венера от Земята предполагат, че йоносферата на Венера се променя в синхрон със слънчевите цикли, като става по-дебела при слънчевия максимум и по-тънка при слънчевия минимум. Но без директни измервания е трудно да се потвърди.

Измерването от 1992 г. е направено в момент, близък до слънчевия максимум; измерването през 2020 г. близо до слънчевия минимум. И двете са в съответствие със земните измервания.

Карта на третия подход към Венера на соларната сонда „Паркър“ на НАСА в координатите на Слънчевата орбитала на Венера (VSO), кодирана с цвят, за да посочи различните региони на магнитосферата на Венера. Кредит: Glyn A. Collinson et al.

Точно защо слънчевият цикъл има този ефект върху йоносферата на Венера е неясно, но има две водещи теории.

Първата е, че горната граница на йоносферата може да е компресирана на по-ниска надморска височина по време на слънчевия минимум, което предотвратява изтичането на атоми, йонизирани от дневната страна към нощната страна, което води до по-тънка йоносфера от нощната страна. Втората е, че йоносферата изтича в космоса с по-бързи темпове по време на слънчевия минимум.

Нито един от тези механизми не може да бъде изключен, съдейки по данните на "Паркър", но екипът се надява, че бъдещите мисии и наблюдения може да успеят да изяснят какво се случва. На свой ред това може да ни помогне да разберем по-добре защо Венера е такава, каквато е, в сравнение със Земята.

Може би е време за мисия на Венера, а?

Справка:  Depleted Plasma Densities in the Ionosphere of Venus Near Solar Minimum From Parker Solar Probe Observations of Upper Hybrid Resonance Emission, Glyn A. Collinson, Robin Ramstad, Alex Glocer, Lynn Wilson III and Alexandra Brosius, Geophysical Research Letters DOI: 10.1029/2020GL092243

Източник: Venus Flyby Reveals Low-Frequency Radio Signal Detected in The Planet's Atmosphere, ScienceAlert

Най-важното
Всички новини
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !