04 юли 2022
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Злодей или герой е Вернер фон Браун – създател на ракетите „Фау-2“ и отговорникът за кацането на Луната?

Носителят на „Пулицър“ Уейн Бидъл търси истината за една от най-противоречивите личности на XX век в „Тъмната страна на Луната“.

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 22 март 2022 в 14:49 68440

Пророк на космическата епоха и създател на така нареченото „оръжие на възмездието“ – немският инженер Вернер фон Браун е една от най-противоречивите личности на миналия век. Създател на ракетите „Фау-2“ и бивш нацистки SS офицер, след края на Втората световна война той е човекът, направил възможно кацането на Луната. Или поне така гласи митологията около името му.

В провокативната биография „Тъмната страна на Луната“ носителят на „Пулицър“ Уейн Бидъл се опитва да проследи двете страни на живота и постиженията на един от най-известните и най-уважавани технически специалисти на епохата, разделил историците на противоположни течения – едните, приветстващи го в ролята му на първопроходник в ракетното дело, и другите, заклеймяващи го заради нацисткото му минало.

За разлика от тях Уейн Бидъл се опитва детайлно да проследи пътя на немския инженер през първите тридесет и три години от живота му в Германия до пристигането му в Aмерика през 1945 г. и изчистването на репутацията му от американските служби, включително чрез прикриване на случилото се в концлагера „Дора“ в Пенемюнде.

В тази детайлна книга присъстват и първите опити с ракети във Ваймарска Германия, които по-късно са подпомогнати от почти неограниченото финансиране от страна на нацистката власт. Така те прераства в истинска наука на разрушението по време на Втората световна война, а дейността на фон Браун в служба на Третия райх по-късно почти чудодейно се пренася безпрепятствено и на американска земя.

Сред страниците на тази книга читателят ще проследи как немският „ракетолог“, играл ръководна роля в създаването на „Фау-2“ (V-2) – „оръжието-чудо“ на Третия райх, придобива статут на гений, проправил път на човечеството към космическите пътешествия.

Животът на Вернер фон Браун, описан в „Тъмната страна на Луната“ от Уейн Бидъл, сякаш сумира в себе си историята на XX век – от руините на Първата световна война и надеждите за ново начало, през грандоманските мечтания на нацистката власт и глобалната трагедия на Втората световна война, та до последвалото противопоставяне между САЩ и СССР, което намира израз и в космическата надпревара.

Из „Тъмната страна на Луната“ от Уейн Бидъл

1

ЮНКЕРСКИ ЖИВОТ

Не само децата, но и зрели хора с определени технически склонности изпитват някакво дразнещо удоволствие от изстрелването на предмети във въздуха. Летящото тяло може да е най-обикновен камък, запратен с всичката сила, която ръката на малко дете е способна да събере в летния ден, но може да е и колос с височината на тридесет- етажна сграда, съоръжен с двигатели, които развиват мощност равна на милиони конски сили, каквито навремето въображението е било безсилно дори да си представи. Гледай го само как ще се вдигне сега и къде ще падне! А ако на него може да полети и някое живо същество, било то човек, или мишле – още по-добре.

Независимо от първоначалното впечатление, което създава, подобно занимание не е никаква детинщина. Цели национални богатства и много човешки животи са били пожертвани в името на най-зрелищните му форми, постигнати посредством дълготраен напън на колективната воля. И както при много други амбиции, онова, което за мнозина е най-невинно действие, бива осъждано от други като голямо зло. Но в отделни случаи, особено по време на война, няма място за подобно раздвояване на мненията. При война единствената цел на ракетите е да сеят смърт.

Подобни приключенски или агресивни действия неведнъж са събуждали възторжен трепет в романтичните инстинкти, съчетавайки сякаш Хенри-Адамсовото „Динамото и Девата“, които с еднаква поетичност отнасят своите поклонници към рая или ги изстрелват право в ада. Ескейпистките фантазии разяждат отвътре техническата дисциплина и много скоро аморалността на най-гигантските машини и гръмовната им автономност след отделянето им от земната повърхност биват включени в цената на въображението на учения, което не подлежи на стойностни оценки. Самото название „ракетолог“ съдържа както гениалност, така и зла умисъл. И двете са били в огромна степен двигатели на прогреса през двадесети век, макар рядко да са били оправдавани дотогава с подобна едновременност, сякаш е ставало дума за момченце, което изгражда с блокчетата си зашеметяващи кули, в които измъчва безпомощни животинки, и през всичкото време бива насърчавано в начинанията си от своите горди родители.

Много връзки могат да се направят и със сюрреалистичните детски сънища, които са точно толкова неизбежни, колкото и кошмарите на масовата гибел. Същото се наблюдава обикновено и при демоните с красиви лица. Дори зрели хора са се съгласявали да общуват с тях, разчитайки – в случай че оцелеят – да прикрият греховете си с лъжи.

Както всяка друга година, и през 1933-та пролетта залива със студени дъждове цяла Северна Европа от Маас на запад до Висла на изток – два водни пътя, изпълнявали в древността ролята на имперски граници, които толкова пъти са се променяли, че и самите названия на градовете и феодалните селца в империите са се превърнали в олицетворение на някогашните съдби на французи, нидерландци, германци и славяни. И макар войните да са раздробили някои от тези места – Прусия, Позен, Силезия – до степен да са останали единствено в гордата памет на народите, житните поля в региона отново избуяват с пищната зеленина на предстоящата реколта. А обилните дъждове са гаранция за бъдещи планини от пшеница и ръж и три коситби на тимотейка и люцерна – предостатъчна храна за населението и добитъка му, стига да има кой да я закара до борсите в Берлин. Ритъм, който се е наложил от незапомнени времена: успокояваща цикличност на поч- ва, семе и усърдно земеделие, която от векове успява да дефинира обхвата на човешкото достойнство. На тукашните хора започналата в далечния Ню Йорк Голяма депресия се струва заслужено проклятие над алчните банкери – онези „безскрупулни лихвари“, както ги нарича дори собственият им нов американски президент. Да бъде оставен на мира сред всичката тази красота, е достойно за пожизнена мечта на почти всеки млад човек и утопиански стандарт за задоволство дори сред космополитите, които надали правят разлика между холщайн- фризийско говедо и липициански кон.

Чувството им за стабилност се дължи отчасти и на това, че живеят сред сродни на самите себе си хора, от така нареченото „усещане за заедност“ (Zusammengehorigkeitsgefuhl), дефинирано по безброй провинциални начини, но осезаемо за всички. Като не обръщаме внимание на факта, че смешението на моменти е толкова дълбоко, че чак не върви според мнозина да бъде признавано. Домът следва да е хранилище на привичното и убежище от непознатото. Още от времето на Карл Велики Европа е започнала да се дели безкрайно на дисонантна мозайка от отечества, чиито точни граници са се менели според амбициите на разните владетели или заможни търговци, при все че в същото време масите от обикновени хора не са мечтаели за нищо друго, освен да битуват спокойно у дома. Това, че разпалените от Голямата (Първата световна) война обществени и технически сили не допускат подобна приемственост, става ясно на повечето незамислящи се хорица едва след като тя стига до прага им. Едва тогава инстинктът им подсказва, че трябва да защитят домашното огнище, да опазят обичаите си, да прославят ближните си и да сломят нашественика. Тъкмо последният от изброените пориви ще се окаже убийствен спрямо хора, които са били държани да живеят отделно от другите по силата на държавни укази, забраняващи асимилацията им религиозни закони или най-обикновена проклетѝя. Така че неизбежно съвместната принадлежност се превръща в заплаха по-страшна и от национализма, и от „еднонародното общество“ (Volksgemeinschaft).

И в същата тази Европа, едва свестила са от обезкървилата цяло едно поколение катастрофа, през пролетта на 1933 г. нови убийци от мощна категория вземат събитията в свои ръце и отприщват ново бедствие, с което предходното изобщо не може да се сравнява. Само някакви си двадесет години делят разорението на Германия през 1919 г. и възкръсването ѝ като войнствена световна сила през 1939 г. Но този път трагедията ще е толкова необятна, че спасение няма да има за никого, дори и за неродените. Тя ще продължи да се разпростира и върху останалата част от века като неподдаваща се на охлаждане лава и да разпалва личности, които при други обстоятелства сигурно са щели да си останат неизвестни, но и да задушава много други, способни да оцелеят само в далеч не толкова брутални времена.

На 23 март 1933 г. отбелязва своя двадесет и първи рожден ден средният син на пруски благороднически род. Вернхер Магнус Максимилиан Фрайхер фон Браун – внук на имперски офицер, който пък е потомък на рицар от 13-ти век – е правоприемник на всички разкошни блага, които родината е в състояние да му предложи. Изписването на собственото му име с „х“ е лингвистично ехо от Средновековието – родовa превзетост, подсказваща определено класово превъзходство. Наследственото „Фрайхер“ (Freiherr) – означаващо „барон“, но в буквален смисъл – „господар“ или „владетел“ – също е останка от феодалното минало и продължава да придава тежест в едно общество, което е било управлявано от абсолютен монарх по-дълго от всяко друго западно общество. С русите си коси и кристално ясни сини очи, които напомнят на момичетата в студентската му компания в Берлин за лорд Алфред Дъглас – прословутия любовник на Оскар Уайлд, „Вернхер“ вероятно създава донякъде впечатление за богаташко синче от отминала епоха, но нищо по-съществено от това. 

По-конкретно, Вернер говори френски и може да изсвири без партитура Бетовеновата „Лунна соната“ – дилетантски постижения, но и достатъчни, за да го предпазят от обвинения в недодяланост. И без присъщото на романтизма прекалено хиперболизиране може да се заключи, че всичките седемстотин години германска цивилизация, откакто Ритер Хениманус де Бруно е пръснал семето си из Силезия, са се струпали до една върху този далечен потомък на рицаря, нашия съвременен барон. Тъй като това се случва не през 1833-та година, а през 1933-та, някои сигурно са го отписали като „квач“ ; но много немци все още вярват, че са Божиите избраници, както и че човек може да е едновременно и напредничав в социално отношение, и верен на наследеното от миналото.

През въпросната пролет обаче се материализира не само тази фамилна диалектика, а това ще попречи на младия Фон Браун да се отърси не само от своето родословие, но и от случващия се в Германия политически катаклизъм. През 1930-те години никой ин-телигентен немец – било то стар, или млад – не може да е аполитичен. Поляризираното до крайна степен общество не предлага друга неутрална територия освен забравата, поради което Вернер се озовава по-близо от повечето хора до епицентъра на събитията. Баща му Магнус Александър Максимилиан Фрайхер фон Браун току-що е изпълнил своята роля на държач на стремето в Хитлеровото домогване до властта, след което, подобно на куп други себеподобни, е видял как политическата му кариера е стъпкана в калта. Така че докато по-старият барон олицетворява немислимия доскоро разпад на класата, към която принадлежи, синът му – започнал междувременно работа в германската армия като изследовател в областта на въоръженията – се е озовал неочаквано на ръба на нов обществен ред, на който предстои да пренасочи традиционните йерархии – както и всичко останало в живота на германците – към своята пъклена цел.


Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Новини
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.