Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тукПриемам
23 септември 2017
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Говорят медиците
  •  Математика
  •  Разни
FACEBOOK

Битката, заради която падна Римската империя

Адрианопол 378 година

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 30 април 2017 в 11:00131152

Представяме си статията "Адрианопол 378 г." на Владимир Попов от новия брой 97 на списание Българска Наука. 

Битката при Адрианопол /дн. Одрин/ състояла се на 9 август 378 година отключила поредица от събития, които в крайна сметка довели до краха на римската държавност в Западна Европа.

Предистория

Първите готски нахлувания на римска територия започнали към средата на 3 век. През периода 250-269 г. те разграбили Балканите и Мала Азия, а при Абритус /дн. Разград/ унищожили по-голямата част от римската армия и убили император Деций. Към 270 г. императорите Клавдий II и наследилият го Аврелиан успяли да неутрализират варварските набези и да стабилизират дунавския лимес, изтегляйки се от Дакия. Готите се заселили в опразнената от римляните отвъддунавска провинция и основали обширен племенен съюз. През 332 г., в резултат на походите на император Константин Велики срещу тях, готите били подчинени на империята, а част от тях била заселена в Мизия и зачислена в римската армия. Във времената на Констанций II /337 – 361 г./ сред готите се разпространило Християнството в арианския му вариант.

Новата война между римляни и готи избухнала през 366 г. По това време римската държава била поделена на две части: източната се управлявала от Валент, а западната – от брат му Валентиниан. Тъй като варварите подкрепили узурпатора Прокопий, император Валент през пролетта на 367 г. предприел наказателен поход срещу тях. Войските му форсирали р. Дунав по понтонни мостове, но готите не встъпили в сражение и се укрили в Карпатите. На следващата 368 г., поради големия разлив на р. Дунав, армията не могла да форсира реката и престояла цяло лято в Мизия. През 369 г. римляните напреднали дълбоко във вражеската територия и между реките Днестър и Прут те влезли в сражение с част от готските сили, под предводителството на техния крал Атанарих. Готите били победени, но по-голямата част от племето им успяла да се оттегли. Атанарих предложил мир и Валент склонил, тъй като видял, че не може да нанесе решително поражение на варварите. За готите подобно решение било изгодно, тъй като страдали от липса на провизии заради наводненията и понесли загуби в жива сила, от тригодишната война. Те приели условието на Валент никога повече да не се появяват на римска територия. Мирът бил сключен лично от Валент и Атанарих на кораб в средата на Дунав.

На изток обаче се активизирали хуните, които победили аланите и през 373 г. разгромили готския племенен съюз . Част от готите /наречени впоследствие остготи/ влезли в състава на хунската племенна конфедерация. Западните готи се преселили между реките Днестър и Дунав.

През 376 г. готският вожд Фритигерн, чийто народ страдал от непрестанните атаки на хуните, отправил молба до Валент на готите да им бъде позволено да се заселят в Мизия и Тракия, в качеството на федерати. Валент бил подмамен от възможността армията му да бъде попълнена с боеспособно население и дал съгласието за преселението на варварите със семействата им.

Както пише Амиан Марцелин в неговата „Римска история“: “Опитните ласкатели преувеличено превъзнасяли щастието на императора, което съвсем неочаквано му предоставяло толкова наборници от далечни земи, така че той можел да събере непобедима армия, съединявайки своите и чужди сили … Получили разрешение от императора да преминат Дунав и да заемат области в Тракия, те денем и нощем пресичали реката на тълпи: на кораби, лодки, издълбани дървесни стволове. Първи били приети Алавив и Фритигерн, а императорът заповядал да им бъдат отпуснати припаси и да им бъдат отредени обработваеми земи.”

Така през есента на 376 г. около 200 000 готи /според изчисленията на историка Евнапий/ преминали Дунав при Дуросторум /дн. Силистра/. Изхранването на толкова много народ обаче се оказало непосилно за римската администрация, а римският наместник на Тракия - комит Лупицин и военачалникът Максим продавали храната на бедстващите готи по завишени цени. Отначало варварите плащали за провизиите с дрехи, оръжие и скъпоценности, а след това започнали да продават и децата си в робство. А когато римските власти се опитали да убият Фритигерн по време на пир в Марцианопол, готското недоволство се изляло в пълномащабно въстание. Избягалият вожд оглавил бунта и разбил изпратените срещу него римски отряди. Към него се присъединили и племената на тайфалите, чакали дотогава на левия бряг на Дунав. Готите стигнали до стените на Адрианопол /дн. Одрин/, но понеже не били запознати с обсадната техника, били отблъснати със значителни загуби. Грабещите банди на варварите наводнили Мизия и Тракия и започнали да опожаряват неукрепените селища и вили, подпомагани от робите, работещи в мините и пленените от предишните кампании готи, които познавали добре местността.

За да се спрат безчинствата на готските грабителски отряди, Валент / който бил в Антиохия/ изпратил на Балканите командващият пехотата / magister peditum/ Траян и комадващият кавалерията /magister equitum/ Профутур заедно с част от арменските легиони. Към тях се присъединил и изпратеният от император Грациан / наследникът на Валентиниан/ комит на доместиците /comes domesticorum/ Рихомер с панонски части. Готите били изтласкани в провинция Малка Скития /дн. Добруджа/ и при Ad Salices встъпили в голямо сражение с римляните. Амиан Марцелин описва художествено битката, която протекла цял ден и завършила с падането на нощта, с тежки загуби и от двете страни, но без нито една от тях да вземе надмощие. Първоначалната цел на военачалниците била да се изолират варварите между Дунав, Балкана и Черно море, където те да бъдат омаломощени от глад, тъй като припасите били укрити в укрепените градове. Готите обаче получили конни подкрепления от аланите и тъй като силите на римляните не били достатъчни за отбрана, варварите се измъкнали от блокадата и безнаказано разграбили цяла Тракия до Родопите. При Дибалт /дн. Дебелт/ те влезли в битка с трибуна на скутариите Барцимер, командващ още легиона на корнутите и други пехотни отряди. Варварите били по-многобройни, разполагали с кавалерия и след упорит бой римската войска била разбита. Изпратеният от Грациан военачалник Фригерид, обаче успял да разгроми няколко грабителски банди при Берое /дн. Стара Загора/ и да убие вожда им Фарнобий. Пленените готи били заселени като федерати по поречието на река Пад / дн. По/ в северна Италия.

През зимата на 377-378 г. западният император Грациан възнамерявал да се притече на помощ на чичо си Валент, но нахлуването на алеманите в Реция го задържало. Затова източният император бързал сам да се разправи с вилнеещите на Балканите варвари, въпреки съветите на Фригерид да се изчака пристигането на западната армия. Решението на Валент се държало както на нежеланието му да сподели славата от успеха с племенника си Грациан, така и на успешните действия на новия командващ пехотата в Тракия Себастиан - умел и активен военачалник, нанесъл поражение на няколко готски банди край Адрианопол, освобождавайки пленниците и плячката, с която те били натоварени. Разузнаването на римляните също дало погрешна оценка на числеността на готската армия – 10 000 човека. Съвременните изследователи оценяват готските войски между 30 и 40 000. Предполага се, че Валент разполагал приблизително със същата по численост армия.

Римската армия през 4 век

Видове войски и командване

След реформите на Диоклециан и Константин легионите и помощните войски в римската армия били реорганизирани в две части – полеви / комитати/ - професионални, добре обучени и екипирани отряди от по 500-1000 човека и гранични войски / лимитани/ – по-слабо обучени и въоръжени части, поселени в крепостите край Рейнския и Дунавския лимес. Отделно от тях в Рим и Константинопол се намирали дворцовите пехотни  войски /legiones et auxiliae palatinae/ и гвардейските конни отряди – схоли /scholaе palatinae/, както и телохранителите на императора /protectores domestici/. Всяка схола била съставена от 10 кавалерийски отряда от по 50 човека /на запад схолите били 5, а на изток - 7/. Те били създадени на мястото на старата преторианска гвардия от император Константин. Според Амиан Марцелин войниците от дворцовата гвардия били основно франки, готи и алемани, командвани от трибуни. Към схолите били зачислени и телохранители /protectores/ съставени от професионални военни и граждански лица /сенатори с техните синове/. Този корпус бил своеобразна военна академия за офицери и главнокомандващи и бил под ръководството на комита на доместиците /comes domesticorum/. Представителите му често били назначавани като адютанти към щабовете на полевите армии, където изпълнявали разнообразни поръчения – организиране на хайки срещу укриващи се от военна служба синове на ветерани, арест на провинили се сановници и съпровождането им до съда. Императорът имал и отряд лични телохранители - 40 схолария с бели туники, наречени кандидати /candidati/. Те получавали много по-високо заплащане от редовите войници, били освободени от налози и съпровождали императора навсякъде. Именно от един такъв пленен кандидат готите разбрали за смъртта на император Валент в битката при Адрианопол.

Главният проблем стоящ пред късноримската армия бил попълването й с качествени новобранци от коренните жители на империята. Въведените от Диоклециан мерки за принудително зачисляване на римските граждани в армията често не се спазвали, наборниците се укривали или си отрязвали палците, по този начин ставайки негодни за военна служба.

Затова на под знамената често били привиквани жители от галските и балканските провинции или отряди варвари, за които военният живот бил привичен и не толкова суров, колкото за по-романизираното население на Италия, Испания и Мала Азия. Император Проб започнал пръв да набира германски племена в легионите. Константин Велики зачислил в армията готи и франки, които усвоили римския начин на водене на бой и тактика, но донесли и свои похвати.

Така вместо тактиката на класическия легион /който се сражавал на открито в тесен строй, но бил малко ефективен в гориста местност/ бил възприет начинът на сражение на германските племена – по-разпръснат боен ред. Армията претърпяла еволюция, свързана на първо място с необходимостта й да изпълнява полицейски функции срещу закрепостеното население на империята и да отблъсква нахлуванията на неголеми отряди варвари по границата. Легионите от епохата на Принципата, наброяващи по 6000 войника били раздробени на поделения от по 1000 човека, които били по-мобилни, лесни за издръжка и действали много по-ефективно както срещу грабителските германските банди, така и при потушаването на въстанията на роби и колони. Най-вероятно при обособяването на римската армия на полева /comitatenses/ и гранична /riparenses или limitanei/, за основа на мобилната армия били използвани елитните първи кохорти на всеки легион, формирани от най-опитните и калени в бой войници. Те могли лесно да бъдат прехвърляни в горещите точки на бойните действия и се намесвали, когато граничните легиони /лимитани/ не успявали да се справят с варварската инвазия или по-широкомащабно въстание. При срещата с по-многоброен противник, както при Аргенторат, полевите легиони образували единен строй и действали съгласувано. Когато не участвали във военни действия, войниците от мобилните армии били разквартирувани в частни домове из градовете.

Числеността на граничните легиони / legio riparienses/ в Галия и на Балканите, от които често се отделяли няколко полеви легиона, варирала между 5 и 3000 войника. Тъй като в по-голямата си част това били старите легиони от епохата на Принципата, те до известна степен съхранили структурата си, делейки се на центурии и 10 кохорти, под командването на префект /praefectus ripae/. На изток, където римляните били в почти постоянен конфликст с добре организираната и многобройна армия на Сасанидската империя, не се наблюдавало такова дробене на легионите на мобилни и гранични. Когато римляните трябвало предприемат мащабен поход, за да усилят полевата армия, към нея били присъединявани гранични легиони, получили наименованието legiones pseudocomitatenses.

В създадените в резултат на военните реформи на Диоклециан и Константин легионни подразделения йерархията била различна.

Пътят на pedes /пехотинеца/ или eques /конника/ по служебната стълбица минавал през чиновете semissalis /войник с 1,5 пъти по-голямо заплащане/, circitor / страж/, biarchus /интендант, отговарящ за продоволствието/, centenarius /стотник/, ducenarius /командващ 200 човека/, senator /служещ в схолите/, campidoctor /обучаващ новобранците/, primicerius /заместник на трибуна/ и tribunus /трибун/. Към щаба на легиона се числяли доместиците /protectores domestici /, изпълняващи ролята на адютанти. На тях били възлагани различни задължения от набор на рекрути до задържане на неугодни лица.

Префектите /praefectes legiones и praefectes alae/, командвали нереформираните легиони и али /кавалерийски подразделения от епохата на Принципата/. Трибуните /tribuni/ командвали новосъздадените мобилни легиони и други части /вкл. дворцовите войски, кавалерийски вексилации, ауксилии/, а също и кохортите на граничните легиони. Mожели да ръководят и варварски отряди, а също и да изпълняват специални поръчения /в такъв случай се наричали tribuni vacans/ заедно с доместиците.

Във всяка гранична провинция главното командване на разположените в нея части било поверено на dux limitis /вожд/. Дуксът бил подчинен директно на магистъра и отговарял за отбраната на поверената му област, а също и за събирането и доставянето на провизии.

Комити /comes/ - първоначално през 2-3 век така се наричали придружителите в свитата на императора. Покъсно през 4 век на носителите на тази титла били поверени военни или административни задачи. Comes sacrarum largitionum бил аналогът на финансовия министър, а комитът на доместиците /comes domesticorum/ командвал телохранителите на императора /protectores domestici/. Военните комити /comes rei militaris/ по правило командвали полевите армии /comitatenses/.

Магистри /magistri/ - тези длъжности били създадени от Константин на мястото на преторианския префект /praefectus praetorium/. На magister officiorum административно били подчинени дворцовите схоли. Пехотата била подчинена на magister peditum, а кавалерията - на magister equitum. На протежението на 4 век били създадени и други магистърски длъжности magister praesentalis /командващ войските в присъствието на императора/, регионалните главнокомандващи на съответните диоцези били magister militum per Gallia, Per Orientem, per Thracias. На тях били подчинени намиращите се в провинции войски /гранични и полеви/ под командването на дуксовете и комитите.

По време на военен поход императорът бил съпровождан от дворцови войски /palatinae/, в състава на които влизали елитните legiones palatinае и подразделенията на auxilia palatinа. От Notitia Dignitatum и други писмени източници са познати имената на легионите на Ioviani Seniores, Herculiani Seniores, Primani, Lanciarii, Mattiarii. В битката при Аргенторат срещу алеманите, Амиан Марцелин споменава добре обучените дворцови ауксилии на Heruli, Batavi, Cornuti и Brachiati, които издържали вражеския натиск и обърнали хода на битката. Приема се че числеността на палатинските легиони била около 1200, а на ауксилиите - 500.

В битките нанасянето на решаващ удар било отредено на създадените мобилни части от тежка кавалерия / катафракти и клибанарии/. Тъй като традиционно римляните не били добри конници, императорите често наемали такава сред съюзните на империята народи и племена. Но тези поделения не били многобройни и за издръжката им се изразходвали значителни средства. Римляните пробвали да създадат собствени тежковъоръжени кавалерийски отряди, но както например показала битката при Аргенторат, недисциплинираната и бързо подалата се на паника римска конница не оправдала надеждите на император Юлиан и изходът на сражението бил решен от пехотата. Именно слабостта на кавалерия изиграла решаваща роля за поражението на римляните при Адрианопол.

Въоръжение

Във въоръжението също настъпили значими промени. Били възприети овалните и кръгли щитове на помощните войски, гладиусът бил заменен от по-дългата спата, удобна както за бой в строй, така и на средна дистанция. Вместо пилум започнали да се Войници от auxilia palatina /4 век/ използват ланцеи – служещи както за удар, така и за хвърляне, също така за мятане се използвало тежко копие – спикулум и по-леко – верутум. Въведена била и плумбатата – къс дротик с оперение в опашната част и оловна топка в предния край зад острието, които войници от задните редове мятали по парабола над главите на предните редици по посока на приближаващия противник.

Войниците били обучавани да стрелят и с лък. По отношение на защитното въоръжение - сегментната броня била напълно заменена от халчеста или люспеста ризница. За масовия войник в употреба били въведени възприетите от сарматите и персите сегментни шлемове /тип Спангентехлм и Ридж/, серийно произвеждани от държавните фабрики. Богато украсените шлемове, примери за които служат находките от Беркасово и Дурне, както и ламеларните брони били значително скъпи и запазена марка за висшия команден състав и кавалерията. Освен качественото въоръжение, за нуждите на кавалерията били необходими бойни коне и опитни ездачи, което я правело скъпоструваща и малобройна.

Но дори и в такъв „по-олекотен“ вариант римската пехота била напълно боеспособна и могла ефективно да се противопостави както на германските племена, така и на катафрактите на източните народи. Разбира се била необходима поддръжката на кавалерията и на леката пехота / стрелци, прашкари и копиехвъргачи/.

Успешният изход на битката зависел от доброто взаимодействие между различните видове войски на бойното поле. Жизненоважно било войниците да са добре обучени и да са ръководени от опитни командири. За съжаление гражданските войни през 4 век били съпроводени с големи загуби на жива сила и команден състав, за попълването на които не стигало време и ресурс. Например в сражението при Мурса /28 септ. 351 г./ между войските на източния император Констанций II и узурпатора Магн Магненций, на бойното поле останали 54 000 войника. За да възстановят числеността на армията, императорите били принудени да я попълват с варвари федерати, които обаче били по-слабо дисциплинирани и нелоялни. Това съответно се отразявало на римската воинска традиция и тактика. Така че към 378 г. римската армия не се намирала в цветущо състояние, но това не означавало, че готите били непреодолим противник. Още повече, че за близо век и половина конфликти с готските племена, римляните достатъчно добре опознали начина им на бой. Както показват сраженията при Аргенторат и Ad Salices, дори по-малобройна, римската пехота успешно се противопоставяла на варварите. При Ad Salices обаче готите не разполагали с кавалерия. Затова техният вожд Фритигерн, прекрасно осъзнавайки, че без конница не може да се противопостави ефективно на легионите, встъпил в съюз с аланите и гревтунгите. Сред тях обаче едва ли тежковъоръжените конници били преобладаващи. Повечето, най-вероятно били конни стрелци.

В навечерието на сражението

Според Амиан Марцелин, който дава детайлно описание на битката в творбата си „Римска история“, императорската армия била съставена от „различни войски“ - т. е. това била полева армия, която той довел от изтока и в нея имало много опитни трибуни и комити. Знаейки, че готите са разположени между Берое и Кабиле, Валент планирал да ги следва по течението на река Марица. Грациан, който с форсиран марш напредвал от запад с леко въоръжените си части трябвало да достигне Филипопол /дн. Пловдив/ и оттам да се обедини с армията на чичо си.

Фритигерн решил да не допусне съединението на двете римски армии и се насочил по поречието на р. Тунджа към Адрианопол. Целта на готите била да затруднят снабдяването на войската на Валент. Последният щом узнал за това, спрял придвижването си на запад и се разположил близо до града.

Считайки събраната при Адрианопол мобилна армия за достатъчно силна, Валент решил да не дочаква подкрепленията на Грациан, а да атакува готския укрепен лагер /вагенбург/. Това прибързано решение, което в крайна сметка коствало живота му и на по-голямата част войската се дължало най-вече на силното подценяване на противника, което се обяснява с факта, че по време на предишната война / 367– 369 г./ готите избягвали решителен сблъсък с римляните, а при Ad Salices легионите удържали на варварския натиск.

Основният източник, описващ битката при Адрианопол е историческия труд на Амиан Марцелин. Според него, в навечерието на битката Валент получил писмо от Грациан, в което западният владетел го молел да изчака пристигането на армията му. Императорът събрал военен съвет за обсъждане на предложението на племенника си, като на него командващият конницата /magister equitum/ Виктор се изказал против предстоящото сражение, вероятно съзнавайки слабостта на неговите части. Надделял обаче „злощастния инат на императора и ласкателствата на някои приближени, които го съветвали да се действа възможно най-бързо, за да не допусне победата да бъде поделена с Грациан“. 

Това била основната стратегическа грешка на Валент, тъй като времето било на негова страна. Фритигерн също осъзнавал, че няма шанс ако двете римски армии се обединят и затова изпратил в лагера на римляните християнски свещеник, чрез който молел за примирие. Пратеникът предал на Валент и лично писмо от Фритигерн, в което готският вожд убеждавал императора, че желае да е приятел и съюзник на римляните, но за да склони съратниците си да се подчинят, императорът трябвало да им демонстрира мощта на римската армия. С подобна хитрост готът целял да предизвика римляните да встъпят в бой. Също така императорът допуснал тактически пропуск - разузнаване му не било добре организирано и принизило числеността на готската армия, а и не знаело за наличието на кавалерията на Алатей и Сафрак /която отсъствала от лагера, за да събира провизии от околностите/.

Битката

Сутринта на 9-ти август Валент оставил знаците на императорското отличие, хазната и обоза в Адрианопол и потеглил начело на армията си към укрепения готски лагер. Денят бил горещ и след 13 километров марш по пресечен терен римляните забелязали готите, разположен на хълмисто възвишение.

Към два часа на обяд римляните започнали да разгръщат силите си за бойно построение. Кавалерията на десния фланг на римляните прикривала пехотата, а конницата от левия фланг още била на път, което показва лошата координация и прибързаността, с която римляните се придвижвали. Готите от своя страна запалили огньове в равнината, така че димът, съчетан с горещото време предизвикал жажда и изтощение у римските войници. Фритигерн, който изчаквал конницата му да се завърне, изпратил ново пратеничество при Валент, но императорът го отпратил, искайки за преговори познатни лица. Фритигерн предложил да се явни на преговори лично, ако римляните му изпратят в заложници някой от високопоставен военачалник. Тогава Рихомер предложил да се яви в готския лагер, но в това време „стрелците и скутариите, командвани от ибериеца Бакурий и Касиан, разгорещени стигнали далеч напред и завързали бой с противника“ /Амиан Марцелин „Римска история“ кн. 31. 13/. Авангардът на римската армия, встъпил самоволно в сражение, докато траели преговорите, което показва за слабо централизирано командване. Римляните започнали щурм на вагенбурга, но в този момент се завърнала готската и аланската кавалерия, която „като мълния се спуснала от стръмните склонове и понасяйки се в атака помела всичко по пътя си“.

Римската кавалерия и леките части на десния фланг били разгромени и разпръснати, след което аланите атакували и левия фланг на римляните, където били разположени все още построяващите се конни отряди.

Амиан описва последвалия развой на битката така: „Лявото крило /конницата/ се доближило чак до самите коли и щяло да напредне отвъд тях, ако някой му бе дошъл на помощ. Но изоставено от останалата конница и под натиска на многочисления неприятел, то било притиснато и отхвърлено сякаш от срутване на огромен насип. Тогава, незащитени, пехотните войски се озовали в такъв сгъстен строй, че трудно някой можел да извади меча си или да издърпа ръката си назад…“

След като аланската конница отблъснала и прогонила кавалерията на левия фланг на римляните, тя ударила по останалата в центъра пехота, която лишена от прикритие, била атакувана и от излезлите от лагера готи. Римляните най-вероятно се опитали да образуват каре, но поради стесненото пространство нямали достатъчно място за маневриране. Това вероятно също се дължало на недоброто построение в резултат на внезапно започналата битка.

„Но когато огромните варварски маси се втурнали да унищожават и конете, и хората, и никъде не могло да се отвори място, за да се оттеглят наблъсканите една до друга кохорти, пък и струпването им по-натясно ги лишавало от възможността да излязат извън сражението, тогава нашите войници грабнали с пълно презрение към смъртта мечовете си в ръце и избивали всичко, което им се изпречвало насреща…“

„Полетата се изпълнили с труповете на взаимно унищожаващите се бойци, които се поваляли на земята, и стенанията на умиращите и тежко ранените навявали голям страх. В тая толкова голяма бъркотия пехотинците, изтощени от умора и напрежение, не разполагали вече нито с телесни, нито с душевни сили, за да обсъдят какво трябва да направят. При това и копията на повечето от тях били изпочупени от постоянните удари. Ето защо само с извадените си мечове те се втурнали всред най-гъстите неприятелски отделения, без да се грижат за живота си, като виждали, че им е отнета всяка друга възможност да излязат от това положение…“

Въпреки отчаяната ситуация, в която се намирали римските легиони, те се сражавали до последно, но били обградени от всички страни „изтощени от глад и изнемощели от жажда, а също така и обременени от тежките си оръжия. При неудържимия натиск на варварските маси нашите редици най-сетне се огънали и безредно, кой накъдето могъл, се обърнали в бягство – единствена възможност за спасение, която имали в крайното си нещастие“.

Единствено двата елитни палатински легиона — ланциарии и матиарии, „които стояли като несъкрушима стена, докато можели да издържат числения превес на врага“, продължили битката. Към тях се присъединил император Валент с част от неговите телохранители. Виждайки това, командващият пехотата /magister peditum/ Траян заповядал на комит Виктор да вкара в бой резервите на батавите /най-вероято auxilia palatinа/, но те вече били избягали от полесражението. Виктор последвал примера им. Също така избягали Рихомер и Сатурнин.

Вечерта император Валент, сражаващ се редом с войниците си, бил ранен от стрела. Според едната версия, изложена от Амиан Марцелин той веднага починал, а според друга – няколко от неговите кандидати го занесли в близка къща и го укрили на горния етаж. Варварите обаче обградили къщата и я подпалили, слагайки край на живота на владетеля.

В битката загинали 2/3 от римската армия, включително командващите пехотата - магистрите Траян, Себастиан и 35 трибуна.

Причини за поражението на римляните при Адрианопол

Съвременните историци извеждат няколко причини за поражението на войската на император Валент. Първата е недостатъчната по численост армия, която императорът отделил за потушаването на готското въстание. Също така римляните подценили варварите, считайки ги по-скоро за сбирщина, а не за войска и бързали да встъпят в сражение, за да не делят славата от победата с идващите им на помощ подкрепления от западния император. Валент и военачалниците му не се подготвили добре за битката – тя започнала следобед, спонтанно, преди войската да отпочине след продължителния марш и да се построи добре. Освен това те не разузнали достатъчно добре силите на готите и смятали че те са малобройни и нямат кавалерия. Именно внезапната поява на готските и аланските конници, които бързо разпръснали двете крила на римската кавалерия, решила изхода на битката. След бягството на римските конни части готите атакували от всички страни скупчените и изтощени от глад и жажда римски легиони. За разлика от Аргенторат, където римската пехота устояла и удържала победа /въпреки бягството на конните части/, тук поради редицата стратегически и тактически грешки на римското командване преди и по време на битката, по-многобройните варвари унищожили останалите без прикритие отряди


В брой 97 на списание Българска Наука ще намерите още:

Наука
Как да четете списание БГ Наука през телефона си 
С принос за цялото човечество, с България в сърцето… В главната роля: акад. проф. д-р Самуил Рефетов
150 български научни организации изпълняват проекти по „Хоризонт 2020“ 
Видео: Всичко, което знаете за динозаврите е грешно 
Интервю с проф. Христо Пимпирев: Науката дава свобода и удовлетворение! 
Осиновете БГ Наука за една година! 
ВИДЕО: Стандартизиран биотехнологичен добив на фито-фармацевтични продукти от ценни лечебни растения от балканския регион 
Начало на конкурса Агар Арт 2017! 
Софийски фестивал на науката, 11 до 14 май 2017 година в София Тех Парк 

История
Адрианопол 378 г. 

Медицина
Интервю с доц. Иванка Цачева: Ваксините – ползи и рискове
Щастието е естественото ни състояние. Интервю с Даниел Троев
Всяко дете с аутизъм би желало да знаем тези неща 
Здравните власти в Хаваи предупреждават за нашествие на паразити, които нахлуват в мозъка 

Биология
Насекомите и двете последователно загубени от САЩ войни 
Приложение на интерактивни методи в обучението на учениците в VII клас по „Биология и здравно образование” 
Проучване пукливостта при сорго за зърно (Sorghum Bicolor (l.) Moench) 
Изследване на канибализма твърди, че не се изяждаме един друг заради калориите
Европа е на път да наложи пълна забрана на вредните за пчелите пестициди 

Социална динамика
Разказ №2: систематизирано изложение на идеите на Гумильов с коментари от гледната точка на математическата социална динамика (и без формули) 

Технологии
Кога и кой е открил радиото 
Проектът ЕЛИ-НП: Възможност за научно сътрудничество и технологично развитие на Балканите 
Речников подход
Норвегия строи най-големия в света тунел за кораби 

Военно дело
Международен тероризъм и въоръжени конфликти 

Хуманитаристика
Макроикономическа политика при социалната защита на потребителите. Социална самозащита на потребителите 
Ролята на рефлексията за развитието на личността на ученика. Рефлексивните умения в контекста на европейското и националното целеполагане 
Стилове на ръководство на училищния директор 

Целият брой 97 може да изтеглите от тук (pdf).


Орел
Рейтинг : 174
02.05 2017 в 09:31 2
+ 1
- 2
Готите, демек Гетите, демек Траките, които са си живели винаги по тези земи. Теодарих велики си е царувал суперско в Свищовско.
+ 2
- 2
Много поучително и актуално. Винаги накрая варварите побеждават цивилизацията. Иначе дивотия до шия.
 
Още от : Разни

Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.