Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тукПриемам
23 септември 2017
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Говорят медиците
  •  Математика
  •  Разни
FACEBOOK

Гръцкият огън – адското оръжие на византийците

Как е можело да се загаси тайното оръжие на империята?

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 14 май 2017 в 09:34129640

Гръцкият огън е една от най-увлекателните и вълнуващи технически загадки на историята. Това тайнствено оръжие имало удивителна според съвременниците ефективност и в продължение на няколко века осигурявало монопола на Византия като могъща средиземноморска империя. Именно той осигурявал византийското предимство над морските армади на всички останали опасни съперници на империята. Нещо повече – дори може да се каже, че поради специфичното географско положение на византийската столица Константинопол (точно на протока Босфор) Византия използвала гръцкия огън като своеобразна средновековна "сила на ядреното сдържане", успявайки да запази геополитическото статукво в Източното Средиземноморие чак то завладяването на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.

И така, какво всъщност представлява т.н. гръцки огън? Най-общо казано, това е запалителна смес, изстрелвана през тръби, монтирани на плавателни съдове.

Още древните перси и асирийци са използвали запалителни стрели, потапяйки ги в смес от нефт и сяра. Първият случай на употреба на такова оръжие в древногръцкия свят е засвидетелстван в битката при Делион от 424 г. пр. Хр., водена между атиняните и беотийците. По-точно, това е станало при щурма на Делион, който беотийците осъществяват, за да унищожат укрилите се вътре атиняни. Както ни разказва древногръцкият историк Тукидид, използваната тогава тръба представлявала кух дървесен ствол на колелета, а запалителната смес вероятно се е състояла от суров петрол, сяра и масло (по този въпрос ще кажем повече по-нататък). Силно изхвърлената смес можела да достигне Делион и да застави намерилите убежище там хора да побягнат, за да се спасят от огъня.

По-късно, през Елинистическата епоха (ІІІ-І в. пр. Хр.), бил изобретен огнеметът, който стрелял не със смес, а с чист огън, примесен с искри и въглени. В нещо като мангал се пълнело гориво, вероятно дървени въглища. После с помощта на духало се нагнетявал въздух и в един момент с оглушителен рев от дулото излизал силен пламък. Далекобойността на това устройство не била голяма – не повече от 5-10 метра. Това обаче не било чак толкова малко – огнеметът бил доста полезен при морски бой, когато два вражески кораба се намират почти борд срещу борд, или при атака на обсадени хора срещу дървените обсадни кули на противника. По-късни византийски сведения съобщават за усъвършенствани версии на огнемета, на които ще се спрем по-нататък.

Византийски кораб атакува вражески с гръцки огън - миниатюра

Истинският ,,гръцки огън“ се появил в Ранното средновековие. Изобретяването му се приписва на сирийския учен и инженер Калиник (Kallinikos), бежанец от Хелиопол (дн. Баалбек в Ливан). Византийският хронист Теофан Изповедник в съчинението си "Хронография" споменава това събитие и на пръв поглед ни позволява да определим с почти пълна сигурност и точната година – 673 сл. Хр.: "По това време Калиник, занаятчия от Хелиопол, избягал при римляните. Той измислил морски огън, който запалвал арабските кораби". Там е работата обаче, че в същото съчинение Теофан съобщава за използване от византийците на огнестрелни кораби няколко години преди това. Така че (както твърдят историците Джон Прайър и Елизабет Джефрис (John H. Pryor and Elizabeth M. Jeffreys), цитираното сведение може да означава, че Калиник просто е представил на императора усъвършенствана версия на същото оръжие. Историкът и химик Джеймс Партингтън (James Riddick Partington) смята, че "гръцкият огън не е дело на конкретен учен, а е изобретен от химици от Консантинопол, наследили откритията на Александрийската химическа школа". Съществуват, обаче, и историци, които допускат възможността Византия да е заимствала тайната на "гръцкия огън" от китайци или индуси, с които по това време империята имала широки търговски връзки (те са наследени още от римско време). В арабски трактат от ХII век с автор Марди бин Али ал-Тарсуси (Mardi bin Ali al-Tarsusi) е налице арабска версия на огъня, наречена naft, която имала нефтена основа с добавени сяра и различни смоли.

Самият термин "гръцки огън" не се е използвал нито в гръцкия език, нито в тези на мюсюлманските народи. Той се появил в момента, когато по времето на Кръстоносните походи с него се запознали западните християни. Впоследствие, след произведеното у рицарите ужасяващо впечатление, Западният свят започнал да нарича с това име и всякакви други бойни запалителни смеси, употребявани от различни народи (в т. ч. араби, китайци, монголци). Те, обаче, били съставени по други формули, различни от византийската, която, както ще видим по-нататък, е била строго пазена държавна тайна. Византийците и арабите наричали "своето" запалително оръжие по различни начини: горящ огън, морски огън, изкуствен или римски огън (да напомним, че византийците сами се наричали ромеи, тоест римляни).

Средновековният византийски "гръцки огън" се изхвърлял от специално разработени за целта метателни машини - сифони, а огнената смес горяла дори на водната повърхност. Както пише Анна Комнина в "Алексиада", сифоните се изработвали от бронз и понякога били позлатени. Дулото им се оформяло във форма на глава на лъв или друго голямо сухоземно животно. Как точно действали обаче никой автор не е оставил точно описание. Предполага се обаче, че за да се изстреля сместа, бронзовият сифон се е загрявал отдолу с печка и тогава огнената смес излизала от раззинатите пасти на бронзовите животни (първата употреба на така оформени огнени оръдия вероятно е билa през 1098 г). Друго инженерно решение е свързано с раздухване на запаления пламък чрез въздушни помпи. Вероятно далекобойността на оръжието е била не повече от 25 м. Това било даже предостатъчно! Гъсто скупчените кораби от една ескадра представлявали идеална цел за запалителната смес. И гръцките, и арабските историци са единодушни за неговото поразяващо действие.

Тази схема е дело на историка Джон Халдън и Морис Бърн (John Haldon and Maurice Byrne). Опирайки са на множеството византийски описания, те разработили модел на средновековно огнеметно устройство, състоящо се от три основни части: бронзова помпа, контролираща налягането на маслото; мангал, използван то да се нагрее, и дюза (дулото), покрита с бронз, от която излиза зарядът. Мангалът нагрява въздухонепроницаемия резервоар отгоре, в който по такъв начин може да се разтвори смола и други съставки, така че да се получи течна смес. Тя се намира под висока температура и е нагнетявана чрез помпата. След като се прецени, че е достигнато нужното налягане, клапанът, съединяващ резервоара с тръбната инсталация след него, бива открит и сместа бива изпусната докрай. При това тя излиза от дюзата със силен дим и унищожителен пламък. Високата температура от пламъка налагала нуждата от термозащитни екрани, сведения за каквито са намерени във флотски инвентарни списъци. Не е ясно обаче дали възстановката на Халдън и Бърн отговаря на византийския прототип, тъй като при експериментите, проведени от тях през 2002 г. за снимките на епизода "Огненият кораб" (Fireship) от тв предаването Machines Times Forgot, дори съвременните методи за заварка не могат да осигурят безопасността на бронзовия резервоар, когато той се намира под налягане. В същото време никъде в средновековните източници не се споменава за избухнали бронзови огнемети. При демонстрацията на Халдън и Бърн съображенията за безопасност наложиха преместване на помпата между резерваоара и дюзата. Устройство, построено по тази схема, установи ефективност на конструкцията на механизма, дори ако е изпълнен с прости материали и методи, предполагаемо достъпни за византийците. Във въпросния експеримент за сместа беше използван суров нефт и добавки като дървесни смоли. Беше достигната температура на пламъка повече от 1000° C и ефективен диапазон от 15 метра.

Нефтът е известен на човечеството от хилядолетни времена. Така например, археологически разкопки са установили, че по брега на р. Ефрат нефтена смола е добивана още между VІ и ІV хил. пр. Хр. Както узнаваме от древногръцкия историк Плутарх в биографията му на Александър Велики, народите, населявали южните брегове на Каспийско море, са използвали нефта за осветление на жилищата. Римският учен Плиний Стари съобщава как защитниците на обсаден град хвърляли по главите на обсадителите гърнета с горяща смес от нефт и сяра. Тук е мястото да споменем, че освен нефт, в състава на по-късния византийски "гръцки огън" вероятно е влизала и поне 10 % сяра. Древногръцкият стратег и военен писател Еней Тактик (лат. Aeneas Tacticus) от първата половина на ІV век пр. Хр. пише в съчинението си "Как да се издържи обсада" (лат. Commentarius de toleranda obsidione), че "за запалване на вражески кораби трябва да се използва смес от запалена смола, сяра, кълчища, тамян и стърготини от смолисти дървета".

Точната рецепта на сместа за средновековния византийски "гръцки огън" обаче си остава загадка до ден-днешен. В различните варианти се споменават вещества, измежду които можем да идентифицираме борова смола, сяра, дървени въглища, различни масла, първични фракции на нефта, селитра... В сборника рецепти за създаване на огнестрелни оръжия "Огнена книга" (Liber Ignium – ХІІІ век) от Марк Гръцки (Marcus Graecus) се дава следният състав: "1 част колофон, 1 част сяра и 6 части натрошена селитра се разтварят в ленено или лаврово масло; след това сместа се поставя в тръба или кух дървесен ствол и се запалва. Зарядът веднага излита в коя да е посока и изпепелява всичко".

В летописите на средновековните автори почти задължително присъства и някаква "тайна съставка", която вероятно е била византийска държавна тайна. Император Лъв VІ Философ заповядал огнената смес да се приготвя само в съвсем ограничен брой строго охранявани тайни работилници, а наследникът му Константин VІІ Порфирогенет предвидил драконовски наказания за издали тайната работници. Когато въоръжение е било предоставяно на съюзници на империята, запалителната смес им била давана в готов вид, за да се минимизира възможността от изтичане на информация. Като назидание към евентуалните предатели Порфирогенет пише в съчинението De administrando imperio, че държавен чиновник, подкупен от враговете и съгласил се да им предаде тайната, бил "ударен от небесни огньове" при едно свое влизане в църква. Независимо от явно хиперболизирания литературен изказ обаче, това ни дава сведения, че византийците все пак не успели да предотвратят разкриването на военната тайна. При управлението на хан Крум българите завзели византийските крепости Месемврия и Девелт през 812 г. Тогава те успели да пленят 36 сифона и голяма част от огнената смес, а през 827 г. арабите се сдобили с цял византийски кораб, пълен със запалителното вещество. Както установяват обаче горецитираните Прайър, Джефрис и Роланд, това било недостатъчно, за да успеят да го изкопират. Не става дума само за това, че арабите така и не успели да постигнат точно същия състав на сместа и използвали свои заместители. Мюсюлманите никога не овладели византийския метод на работа със сифони и затова използвали само катапулти и гранати.

Арабите не успели и заради друго. Независимо от това, че всички се опитвали да разберат преди всичко тайната на огнената смес, формулата на ефективността на гръцкия огън се кореняла в съвместната тайна на множество компоненти, като всеки един от тях трябвало да бъде налице, за да работи системата поразяващо. Това включвало и знанието за това как точно да бъдат разположени огнеметните устройства по корабните палуби, устройство за нагнетяване на въздух и нагряване на сместа, метализацията на сифоните, както и обучението на боравещите с тях воини. Всеки от висшите държавни военни служители се занимавал с отделна част от целия комплекс военни тайни, коеато гарантирало, че дори и при залавянето на един от тях противникът не би могъл да научи цялата информация. Това обяснява и факта, че макар българите да се сдобили със сифоните и огнената смес при завземането на Месемврия и Девелт, не успели да ги използват.

Цитираното по-горе съчинение на Константин VІІ е част от немалкото, опитвали се да разгадаят тайната на гръцкия огън. Множество автори привеждат какви ли не рецепти, с разнообразни съставки в различно количество. Изброяването им, вкл. тези на различните алхимици (като Винцентий – Vincentius - от ХІІІ век) и откровени шарлатани (като Людовик Лалан - Ludovic Lalanne - работил през ХІХ век във Франция) би било може би оправдано от гледна точка на пунктуалността, но със сигурност ще се стори досадно на читателите на тази статия.

Вместо това нека отбележим, че най-вероятният вариант е като че ли смес от вещества като негасена вар (според някои изследователи именно тя е "тайната съставка"), борова смола, сяра и първични фракции на нефта. Тайната на точната рецепта била изгубена след завладяването на Константинопол от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. Макар по време на тази обсада да е засвидетелствана употреба на импровизирани огнеметни средства, не се споменава за гръцки огън. Това може да се дължи на различни фактори: на постепенното отслабване и намаляване на военната сила на империята през двадесетината години преди падането на Града, на загубата на достъп до районите, откъдето се черпели основните съставки за сместа, а и на – най-простото – че строго пазената от малко хора тайна била загубена с времето.

Множество средновековни сведения отбелязват, че да се потуши "гръцкият огън" по традиционния начин – с вода – било невъзможно. Нещо повече – според някои това дори довеждало до повишаване температурата на запалителната смес! Едва в по-късен етап били изнамерени начини за противоборство с нея – чрез пясък, оцет и стара урина. Тъй като гръцкият огън бил по-лек от водата и можел да гори по нейната повърхност, за очевидците се създавало впечатление, че гори морето.

В началото метателните тръби с гръцки огън били монтирани на дромоните – основният вид византийски бойни кораби. Историкът Теофан Изповедник съобщава, че двата арабски нашествия през 673 и 711-718 г. били отблъснати по този начин, а арабите били потресени и избягали в безумен страх. Византийският император Лъв VІ Философ (866-912) пише: "Ние владеем различни начини – както стари, така и нови – за да унищожим вражеските съдове и хората в тях. Това е преди всичко огън, предназначен за изхвърляне от сифони, от които той излита с огромен шум и пушек и изгаря корабите, към които е насочен". В своя трактат "Тактика" той препоръчва на воините да използват неотдавна изобретените ръчни тръби – т.н. хиросифони - като изстрелват огъня от тях, прикривайки се с железни щитове. И Лъв VІ, и Никифор Фока потвърждават, че запалителното вещество в ръчните преносими огнетръби било същото като използваното в тези по корабите. Халдън и Бърн обаче са на мнение, че те представлявали "нещо като шприцове, които изхвърляли както течна огнена смес, която лесно да запали засегнатите обекти, така и отровни течности, които да засегнат вражеските войски".

В историята има и немалко примери, в които се показва как с помощта на гръцки огън е можел да бъде унищожен по-голям по численост противников флот. Споменатият по-горе император Лъв VІ Философ пише в същото съчинение "Тактика": "Според обичая на носа на кораба винаги трябва да има тръба, облицована с мед, за мятане на огън по неприятеля. От двама гребци на носа единият трябва да може да работи с тръбата". Освен носовия сифон, допълнителни такива можело да бъдат разположени и на други места по кораба.

Воин с ръчен сифон при обсада на град (византийска миниатюра)

За мятане на гърнета с гръцки огън били използвани също така въртящи се дълги прътове – т.н. жерави - закачени на мачтите на корабите:

Понякога по палубата на корабите се инсталирали и катапулти, които изхвърляли смъртоносни бъчонки с огнена смес. Нещо повече, в своята най-ранна форма гръцкият огън бил изхвърлян именно от машини, мятащи запалена тъкан, намотана най-вероятно около съд със запалително вещество. Тези метателни машини произлизат от римските леки катапулти. Можели да изстрелват леки товари – между 6 и 9 кг – на 350-450 м разстояние.

Не ще и дума, че с времето арабите разбрали, че психологическото въздействие на гръцкия огън е многократно по-силно в сравнение с действителната му боен коефициент на полезно действие. За да се запази корабът от унищожителното му въздействие, достатъчно било да се пази дистанция не по-малко от 40-50 м. Арабите това и започнали да правят. Само че нека не забравяме, че действието се развива в Средновековието, а тогава мюсюлманите не владеели особено ефикасни средства за далечен бой. В резултат да не се приближаваш до противника означавало практически да не се воюва. И ако в на суша (в Сирия и Мала Азия) византийците търпели от арабите поражение след поражение, то благодарение на огненосните кораби те успявали да удържат Константинопол и Гърция дълги векове.

Така например, през 872 г. били опожарени 20 арабски кораба, отплавали от завладения о-в Крит. Второ такова поражение последвало през 882 г. Силата на гръцкия огън изпитали не само арабите, но и руският флот – през 941 г. така била удържана победа над флота на княз Игор, доплавал съвсем близо до Константинопол. Подробен разказ за тази битка е оставил историкът Лиутпранд Кремонски (Liutprandus Cremonensis).

В епохата на разцвета на гръцкия огън той служел за ориентир как да се подреди самият флот. Самите специализирани кораби, носещи сифоните (тези съдове се наричали хеландиони) се смятали за най-малко ценни финансово, но конструктивно били най-приспособени за "изтребителна" функция. Дромоните и триерите действали като крайцери и линкори. Те се сражавали с неприятеля по класическия до появата на параходите начин - посредством таран, също така с обстрел на вражите съдове чрез тежести от различни метателни машини на борда и, като последно средство, чрез абордаж. За това било необходимо наличие на достатъчно жива сила.

Гръцкият огън бил използван и при отбраната на крепости. Долу можете да видите, например, едно изображение от издание на "Хрониката" на Георги Амартол, което показва воин с огнеметен сифон в ръка. Трябва да се има предвид обаче, че тези илюстрации към древните хроники често пъти имат само илюстративен или показателен характер – напр. да демонстрират на читателя как, в най-общи линии, става манипулацията с вид оръжие.

"Атомното оръжие" на Византия било използвано и в сухопътен бой. За целта огнеметните установки се монтирали върху бойни коли, най-често с форма на диви животни. Бутани от десетки воини, "огнените дракони" хвърляли в ужас враговете на империята. При обсади в действие влизали отново катапулти, разположени под крепостните стени. Снарядите представлявали или нажежени до червено каменни или метални топки, или запалени кълчища, омотани около стрели.

През 1106 г. гръцкият огън бил използван и срещу норманите по време на тяхната обсада на Дурацо (дн. Дуръс в Албания). По време на завземането на Константинопол от Четвъртия кръстоносен поход (1204 г.) обаче дори тайното оръжие не успяло да спаси града от чудовищното разорение. През ХІІ-ХІІІ век войските на монголския завоевател Чингис хан завладели крепостта Бухара, замеряйки я с гърнета с нефт и изстрелвайки горящи стрели, предизвиквайки множество унищожителни пожари.

Макар разрушителният ефект на гръцкия огън да е безспорен, това не правело византийския флот непобедим. По думите на военноморския историк Джон Прайър, огнеметен "кораб-убиец" е несравним с морския таран, който, впрочем, в тази епоха вече не е бил в употреба. Необходимо е да споменем някои от недостатъците на византийското огнено оръжие в сравнение с традиционните видове артилерия: във версията си със сифони гръцкият огън имал по-ограничен диапазон на действие и, за да се използва успешно, се нуждаел от спокойно море и благоприятни ветрови условия. В противен случай унищожителният му ефект твърде лесно би могъл да се прехвърли върху хората, които разчитали на него.

Последното сведение за използване за гръцки огън се отнася към 1453 г., когато султан Мехмед ІІ Завоевателя обсажда Константинопол и страшното оръжие се употребява и от византийци, и от турци. След масовото разпространение на барута обаче гръцкият огън загубил своето дотогава незаобиколимо военно значение, и към началото на ХVІ век бил забравен. Но пък станал основа на последващите оръжия от подобен тип (напр. напалмовите смеси и огнеметите).

Антон Оруш, Sandacite.bg – https://www.sandacite.bg

Източници:

Aeneas Tacticus: Bibliography

Alex Roland - Secrecy, Technology, and War: Greek Fire and the Defense of Byzantium, 678-1204

Greek fire, en.wikipedia.org

Haldon, John; Byrne, Maurice - Possible Solution to the Problem of Greek Fire

Nicholas D. Cheronis - Chemical Warfare in the Middle Ages: Kallinikos' "Prepared Fire" http://pubs.acs.org/doi/abs/10.1021/ed014p360

Греческий огонь

Греческий огонь, medievalmuseum.ru

Греческий огонь - неразгаданная тайна веков

Греческий огонь – секретное оружие Византийской империи

Хогг, Оливер - История артиллерии. Вооружение. Тактика. Крупнейшие сражения


Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Разни

Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.