"Победата е като въздух нужна". Или история за спорта и допинга

Един от първите видове допинг са агнешките тестиси

Антон Оруш | ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 20 август 2016 в 12:00115730

Свързани новини

В бъдеще само ГМО-спортисти ще чупят рекордите

Високотехнологичните хитрини за олимпийците

В началото на човешката цивилизация, когато нравствените норми значително са се отличавали от съвременните, а понятието "честна игра" означавало "всичко, което е нуждо, за да се извоюва победа", спортистите са се възползвали от всякакви средства, за да преуспеят, и не са смятали това за срамно.

Няколко хилядолетия по-късно изглежда, че картината почти не се е изменила.

Спортният журналист от Washington Post Сали Дженкинс (Sally Jenkins) още през 2007 г. се опита да обясни защо идеята за допинга не умира и въпреки строгите наказания придобива все по-изострени форми: "Суровата истина е, че големите спортисти из основи се отличават от хората като нас. Те не представляват нищо друго, освен каприз на природата, със свръхестествено развита координация на движенията или периферно зрение, които качества по някаква случайност се отличават повече от масовката в генетичното море. На практика те са друг биологичен вид. Също така, те често са и високомерни представители на един висш елит, чийто морален кодекс няма нищо общо с нашия. Те смятат, че да пренебрегват съзнателно каквато и да е възможност да подобрят физическата си форма е нещо напълно противоестествено".

Племето кафри в Африка наричало с думата "доп" примитивно алкохолно питие, което било използвано в религиозни церемонии като стимулант. Други сведения описват воините на зулу, които използвали "доп", алкохолно питие, направено от гроздови ципи и напитката кола. В Западна Африка употребата на Cola accuminata и Cola nitida била често срещана по време на състезания по ходене или бягане. Впоследствие холандските колонисти използвали думата "доп", за да опишат всяка стимулираща напитка и оттам терминът се е разпространил по целия свят. Накрая терминът е възприет за по-широк кръг от вещества, а в спорта използването на тези вещества е описвано като "допинг" и за първи път се появява в английски речник през 1889 г.

В тази статия ще Ви разкажа как се е развивала и променила историята на стимулиращите вещества от древни времена до наши дни.

776 пр. Хр. – 393 пр. Хр.

В древните олимпиади не се разрешавало състезателите предварително да се договарят за резултатите и да играят на "черно тото". Всичко останало обаче е било разрешено. Чарлс Йезалис (Charles Yesalis) - професор от Пенсилванския университет, занимаващ се с историята на препаратите, подобряващи физическата форма, смята, че древните олимпийци са пиели настойки от специални треви във вино, приемали са халюциногенни вещества, а също така са злоупотребявали с месни допинги - консумирали се агнешки тестиси. Месо в Древна Гърция ядели съвсем не често, като особено са наблягали на сърца и тестиси на животни. Древни атлети са използвали също така хашиш, стимуланти на основата на кактус, гъби Amanita muscaria и други биологични средства с различен успех. "Изобщо, човечеството никога не е познавало такова нещо като истински спорт" – смята Йезалис.

Подобно нещо казва и друг историк на спорта, Уилям Блейк Тайръл (William Blake Tyrrell), автор на книгата "Гръцките атлети. Олимпийските игри и култура": "Победата е трябвало да бъде за всички! Ако те смятали, че ще им помогне рог от носорог, то го смилали на прах и го приемали с вино".

Древен Рим – до I век сл. Хр.

Римските атлети също не пренебрегвали халюциногените и употребявали стрихнин, който в малки дози им оказвал стимулиращ ефект. Допинга не избягвали даже конете, участващи в надбягванията с колесници. Тях нагощавали със слабоалкохолизиран мед, за да бягат по-бързо.

Краят на ХІХ век

Професорът от американския изследователски институт по биотехнологии The Hastings Center Томас Мъри (Thomas H. Murray) в статията си "Принудителната сила на наркотиците в спорта" пише, че съвременното приемане на стимуланти в спорта започва в края на ХІХ век: "Широко разпространеното тогава в Европа и САЩ "вино Мариани" (напитка от вино Бордо с листа от кока) така се и наричало - "вино за атлети". Употребявали го френските велосипедисти и, както се говори, състезателите в игра на топка. Коката и кокаинът били особено популярни, защото помагали да се бори човек с умората и заглушавали чувството на глад, предизвикано от активни физически упражнения".

Първият регистриран съвременен случай на допинг е от 1865 г., когато холандски плувци използвали стимуланти.

1904-1920 г.

В началото на ХХ век популярен допинг била смес от стрихнин, хероин, кокаин и кофеин. Всеки спортист изнамирал своя лична пропорция. Тази практика отпаднала едва в края на второто десетилетие на ХХ век, когато хероин и кокаин започнали да бъдат отпускани само по рецепта.

Маратонът на Летните игри през 1904 в Сейнт Луис е един от най-скандалните в историята. Той се провел на 40-градусова жега. 18 от 32-ма участници припаднали от изтощение, а един от тях дори получил кръвоизлив в стомаха. Победителят Томас Хикс (Thomas Hicks) избягал последните 10 км в пълна агония. За да се задържи той на крака, треньорът на два пъти му разтворил стрихнин в коняк. Накрая помощниците му на практика го занесли до финиша. Времето му било 3 часа, 28 минути и 53 секунди. След това Хикс почти веднага бил откаран в болница.

1928 – първата антидопингова забрана в историята

Първата институция, забранила допинга, била Международната федерация по лека атлетика (IAAF). През 1928 г. в правилата й бил включен следният текст: "Като допинг се приема използването на всеки стимулант, който не е обичайно средство за повишение на показателите на равнище над средното в лекоатлетически състезания. Всеки човек, съзнателно приемащ или помагащ да се приемат такива препарати, ще бъде изключен от всяко състезание, за което са в сила тези правила. А също така и отстранен от по-нататъшно участие в състезания на лекоатлети, провеждащи се под юрисдикцията на тази федерация".

Независимо от чисто чиновническия и административен език, работата е ясна: ако не играете по правилата, няма да играете изобщо.

Около 1932 г. спортисти експериментирали с нитроглицерин, опитвайки се да разширят коронарните си артерии, а след това започнали опити и с бензедрин. Но за действително начало на допинга може да се смята 1935 г., когато била създадена инжекционна форма на тестостерона. Освен на своите войници, Нацистка Германия щедро го предоставяла и на спортистите си по време на Олимпиадата през 1936 г. в Берлин. До тогава също така разпространен били перорални варианти на тестостерона – напр. финландският бегач Пааво Нурми (Paavo Nurmi) с Rejuvin през 1920- те години.

1945-1967

Този период се характеризира с две явления: ръст на употребата на допинга в спорта и разширение на антидопинговите мерки.

Първите ефективни допинги били амфетамините. С тези стимуланти на нервната система САЩ, Великобритания, Германия и Япония снабдявали армиите си по време на Втората световна война. През 50-те г. тази употреба преминала в спорта. Италианските велосипедисти използвали кодовото название la bomba, а холандските –atoom – но и в двата случая тези вещества им помагали да се справят с умората от тежките физически тренировки.

След Втората световна война руснаците масово използват разработки на германските учени в областта на спортната фармакология, за да подготвят съветските атлети на възможно най-високо равнище. Целта на СССР по това време е господство в световния спорт. Това е смятано за необходимо във връзка с политическото утвърждаване на страната. На Олимпиадата през 1952 г. в Хелзинки съветският отбор пожънал невероятни успехи – 71 медала, 22 от които златни. Това поразило много хора, особено в САЩ, където също се използвали нацистки разработки. СССР е използвал главно синтетичен тестостерон, а това станало ясно, когато чистачка намерила в съблекалнята на съветския отбор огромно количество употребявани спринцовки без разпознавателни знаци. Тогава и започнала Студената война в спорта.

През 1958 г. американският лекар Джон Зиглер (John Ziegler) разработил първия анаболен стероид – метандростенолон – с търговско име "Дианабол". Легендата гласи, че през 1954 Зиглер бил във Виена, където съпровождал отбор американски тежкоатлети. Там срещнал свой колега – лекар на съветския олимпийски отбор. По едно време той го запитал: "Ти какво им даваш?" Зиглер не разбрал напълно въпроса и запитал: "А ТИ какво им даваш?" Тогава съветският лекар отвърнал, че неговите спортисти получавали тестостерон.

Употребата на дианабола увеличавала белтъчния синтез и помагало на мускулите да се възстановят по-бързо след тежки тренировки. И у спринтьори, и у тежкоатлети този препарат предизвиквал силно нервно възбуждение, което се изразявало в големи съкращения на мускулите, а то всъщност е основата на по-високата скорост и по-бърза реакция.

По думите на играч от Националната лига по американски футбол, през 1960-те треньорите карали играчите да приемат цели таблетки с дианабол и да ги хапват с хляб и течности. Това се наричало "закуска за шампиони".

Когато се върнал в САЩ, Зиглер пробвал тестостерон върху себе си и върху американски тежкоатлети. От една страна, мускулната маса започнала да набухва като мая, но от друга, се появили и странични ефекти.

Тогава Зиглер си поставил за цел да синтезира вещество, което да оказва същото положително въздействие, както тестостеронът, но без никакви странични ефекти. Така се появил първият анаболен стероид, употребата на който впоследствие била разрешена от FDA – Управлението по храните и лекарствата на САЩ. По-късно обаче Зиглер съжалил за това свое откритие: "Аз бих искал напълно да пренапиша тази глава от живота си!"

На 26 август 1960 г. допингът взел първата си жертва. Датският велосипедист Кнут Йенсен (Knud Enemark Jensen) буквално рухнал по време на 100-километровата отсечка на Олимпиадата в Рим. Аутопсията показала в кръвта му следи от амфетамин.

На 13 юли 1967 г. британският му колега Томи Симпсън (Thomas Simpson) починал по време на 13-ия етап от велосипедното състезание Тур дьо Франс. Негов девиз било изречението "Ако десет таблетки може да те убият, вземи девет и победи!" Той се подкрепял с огромно количество амфетамини, поливайки ги с коняк. В края на краищата, в един момент организмът му просто отказал да функционира, и Симпсън умрял.

1967- 1976

След този инцидент борбата с допинга в спорта навлязла в решителна фаза:

1967 – МОК основава специална медицинска комисия за борба с допинга

1968 – първите проверки за допинг на олимпиада и първи дисквалификации

1972 – начало на масови проверки

1975 – МОК добавя анаболните стероиди в списъка на забранените препарати

1976 – WADA (Световната антидопингова асоциация) извършва първо тестване на стероиди на Олимпийските игри.

През 1968 г. е регистрирата и първото оплакване срещу стероидите. Тя обаче идва не от спортна федерация, а от Световната здравна организация. Очевидно в страните от Третия свят стероидите често се използвали от лекарите с цел лично обогатяване и те влагали много усърдие в това да изнамират поводи да ги назначават като лекарство. С тях се лекувало едва ли не всичко – от недояждане до проблеми с менструацията.

В гонитба за все повече медали в цял свят се провеждали изследвания по спортна фармакология, за да се установи най-добрият метод на използване на стероиди. Например, съветски изследвания с опити върху плъхове показали, че най-ефикасната доза метандростенолон е 5 мг на 1 кг живо тегло. Основавайки се на това, съветски спринтьори започнали да приемат приблизително 35 мг на ден в течение на дълго време. В хода на тези експерименти било открито т.н. запушване на рецепторите. В някакъв момент сработвала защитна реакция на организма срещу свръхстимулирането на рецепторите и някои от тях се затваряли в опит да се съхрани константното състояние на вътрешната среда на организма (хомеостаза).

За да се поддържа същото равнище на стимулация, било необходимо или да се увеличава непрекъснато дозата, докато страничните ефекти не поставят своеобразна горна пределна граница на неестественото свръхстимулиране, или успоредната употреба на препарата с някой друг, към който рецепторите на организмап още не са станали толкова чувствителни. Руснаците обаче не успели да решат този проблем и приели концепцията за "ключови години на спортни успехи", което означавало непрекъснато приемане на препарати в продължение на 1 или 2 години и после спиране. Това поне означавало максимален ефект в рамките на около година.

В Източна Германия подходили към проблема по различен начин. Там разработили система, оснава на приема на 0,125 мг Туринабол (ГДР-вариант на дианабола) на 1 кг суха телесна маса. Тази "оптимална доза" била много по-малка от съветската, но била ефикасна в течение на няколко поредни години. Също така техните спортисти приемали и стероиди, за да не се получава затормозяване на рецепторите.

Стандартният план за химизация на спринтьорите бил 5 курса в година. Първият започвал през ноември и продължавал 4 седмици с 2 седмици пауза. Вторият започвал през декември и продължавал 6 седмици, а след тях следвали 4 седмици тренировъчни състезания през февруари. Третият етап започвал на 1 март и продължавал 4 седмици, а след това имало 2 седмици пауза. Четвъртият курс, отново 4-седмичен, се провеждал преди първите състезания (средата на май – средата на юни), а накрая идвал и последният – 6-месечен – етап, който се провеждал преди главните състезания в средата на август. Ако обаче се появела промяна в този график, то и графикът на цялата подготовка през сезона съществено се променял. На практика при такава система спортистът "е на химия" 24 седмици в годината, а през останалото време организмът си почива от въздействията. Дозата се увеличавала постепенно през цялата година, а върхът бил през последния 6-месечен курс. Тъй като лекарите не можели да определят най-добрия час през деня за приемане на стероиди, дозата се разбивала на няколко по-малки дози прец целия ден за поддържане на константно равнище.

Максималната официално позволена доза, регистрирана в архивите на ЩАЗИ, за жени спринтьори е била 1650 мг в година, което означавало средно 9,8 мг на ден по време на "курса" или средно 4,5 мг на година през цялата година. За мъже спринтьори е 1850 мг на година, което прави средно 11 мг на ден в курс и 5 мг на ден, разпределено през цялата година. Независимо от доста малките дози в сравнение с днешните стандарти за бодибилдинг, това наистина работело!

1980 – 1999

На 27 септември 1988 г. известният канадски спринтьор Бен Джонсън бил лишен от златния си медал на Олимпиадата в Сеул след даден положителен тест за анаболен стероид – станозолол. Джонсън настоява, че някой е сипал препарата в чая му, но олимпийските власти не му повярвали и го отстранили от състезания за две години.

По-късно, разпадането на Източния блок довело до разкриването на множество неприятни аспекти на социалистическия спорт.

През 1991 г. международният наблюдател на New York Times Майкъл Яновски написал: "Невероятното превъзходство на женския отбор по плуване на Източна Германия в продължение на почти две десетилетия се основава на системна употреба на анаболни стероиди, до което средство са прибягвали около 20 бивши треньори. Тяхното признание е най-убедителното доказателство, че спортната администрация на комунистическите държави е превърнала допинга в ключова част от подготовката на елитните спортисти на всяка страна. Независимото, че нито един плувец от Източна Германия досега не е бил наказан за употреба на допинг, тези признания само потвърдиха това, което отдавна се подозираше. МОК и другите големи световни федерации не наказват спортист със задна дата, освен при положение, че той сам не си признае. В резултат спортистите не рискуват да загубят нито медалите, нито рекордите си."

Но не във всички видове спорт в ГДР се използвала такава висока химия, както в леката атлетика. За отбора по плуване тестостеронът си оставал основният стимулиращ препарат при подготовката за Олимпиадата през 1976 г. За съжаление обаче страничните ефекти било прекалено очевидни – напр. отслабване на гласа. Когато телевизионен журналист задал на източногерманския треньор въпрос в тази връзка, той отговорил: "Ние сме тук, за да побеждаваме в плуването, не в пеенето! "

През 1994 г. на Азиатските игри в Хирошима 11 китайски спортисти, сред които 7 плувци, дали положителна допинг проба. Били лишени от 9 от общо 23 спечелени златни медала.

На 10 ноември 1999 г. е създадена Международната антидопингова агенция – WADA. Първите

Игри, на които официално тя трябвало да заработи, са тези в Сидни през 2000 г.

През 2002 г. американският биохимик д-р Дон Кетлин разработил тест, позволяващ да се откриват синтезирани анаболни стероиди в урината на спортистите. Дотогава състезателите, използвали това вещество, имали възможност да се измъкнат сухи от водата. През 2004 г. дейността била отчетена като толкова успешна, че WADA решила да извади кофеина от списъка на забранените за употреба вещества. За това били посочени две причини: високото съдържание на кофеин в кръвта дори се отразява отрицателно на спортните постижения, а и също така решили да не наказват онези спортисти, чийто метаболизъм преработва кофеина с по-нестандартна скорост.

Гореспоменатият проф. Чарлс Йезалис обяснява по следния начин незатихващата битка между допинга и правилата: "Нашето общество е свикнало да акламира и награждава скоростта, силата, агресията и, преди всичко, победата. Проблемът за употребата на допинг (както и на други наркотици) е проблем, който, така да се каже, че предизвикан от търсенето. И не става дума само за търсенето от атлетите на препарати, подобряващи спортната форма, но и за търсенето от феновете на толкова високи спортни успехи, които може да осигури само допингът. Може да се поспори доколко поведението на спортистите и на спортните администратори съответства на търсенията на "потребителите" на спорта. В това се съдържа и следният въпрос: доколко спортните фенове действително ги е грижа за употребата на допинг в спорта? Вероятно по-голямата част от тях наистина не одобряват допинга. Но дали тяхното неодобрение стига дотолкова далеч, че да изключат телевизора?"