Съществува ли Лъч на смъртта?

"Това може да изиграе у нас колосална роля!..."

Една от задачите, която си поставяли европейските и американските учени от края на ХІХ век, е безжичното предаване на енергия.

Защо те са желаели да развиват именно тази технология? На първо време, това би позволило да се спестят средства при създаването на огромни по брой километри електропроводни линии, което било важно, защото за тогавашната епоха електричеството вече набирало все повече скорост. Освен това, изглеждало възможно по такъв начин електроенергия да бъде предавана на транспортни средства и да се построят мощни автомобили, кораби и дори самолети. А най-сетне, съществувала идеята да се генерира, предаде и съсредоточи огромно количество енергия в конкретна точка – напр. столицата на вражеска страна – и да се предизвика там страхотен и разрушителен взрив. А ако ли пък стане възможно да се произведе достатъчно компактно устройство, което да съумее да насочи фокусираната енергия поне в границите на пряката видимост, това би означавало поява на ново, страшно оръжие, което коренно би променило дотогавашната тактика на военни действия. Следователно, страната, която успее да направи това първа, би се оказала победител в бъдещата голяма война, която много водещи умове в началото на ХХ век смятали за неизбежна.

Така се родил митичният "лъч на смъртта". В традиционните представи той постепенно придобил образа на изключително мощно оръжие – сноп от частици, електромагнитно излъчване... През ХХ век множество изобретатели независимо един от друг започнали да твърдят, че са се добрали до технологията на неговата изработка. Сред тях били добре познати имена като Гулиелмо Маркони и Никола Тесла, а и някои не толкова - Хари Гриндъл-Матюс, Едуин Скот и още десетки. Нещо повече, през 1957 г. Националният съвет на изобретателите в САЩ все още издавал списъци от необходими и търсени военни изобретения, за осъществяването на които бил нужен лъч на смъртта.

Макар и основани на въображението и на спекулации от миналото, изследванията в областа на енергийните оръжия са довели и до някои действителни, съвременни военни средства, използвани от модерните армии и също квалифицирани като "лъч на смъртта". Такова ,,оръжие с насочена енергия“ напр. е LaWS (Laser Weapons System - Лазерна оръжейна система) на Военноморския флот на САЩ която при влизането си в изпитания през 2014 г. беше определена от кап. Кристофър Уелс като "по-точна от куршум".

Античният огън

Първият случай в човешката история, в който имаме безжично предаване на енергия (и то с военна цел), е обсадата на Сиракуза от римляните през 212 г. пр. Хр. Единственият автор, който предава това сведение, е късноантичният писател Лукиан от Самосата (ІІ в. пр. Хр.), за разлика от трима други по-стари от него антични историци, които описват същата битка – Полибий, Тит Ливий и Плутарх. Преди време нашият сайт потърси историческата истина по този въпрос (за това вж. Слънчевата енергия: от неолита до колекторите). В случая важното е, че дори и предадено от само един автор, чрез средновековна Византия това сведение преминало в по-късни епохи и през Ренесанса продължило да гъделичка умовете на историците на техниката.

Марсианците ни атакуват!

В края на ХІХ-началото на ХХ век учени и писатели се опитвали да си представят как би изглеждало оръжие, поне малко подобно на това на Архимед.

Така например, през 1897 г. в популярно лондонско списание започнало публикуването на "Война на световете" – най-известният роман на английския фантаст Хърбърт Уелс (Herbert Wells, 1866-1946). Сюжетът на книгата е добре познат – в центъра му стои нашествието на зли марсианци на Земята. Те идват тук с открито войнствени намерения и разполагат с непознати оръжия, като напр. химически вещества и механични трикраки бойни машини ("триподи"), въоръжени с топлинни лъчи. Ето как писателят описва марсианското оръжие: "От ямата бавно се издигна някаква изгърбена сянка и от нея като че ли изскочи трепкащ призрачен лъч. В същия миг блесна истински огън, ослепителни искри преминаха от човек на човек в разпръснатата група. Сякаш някаква невидима струя се удряше в тях и се запалваше с бял пламък. Сякаш всеки от тях внезапно и мигновено се възпламеняваше. [...] Почти безшумно и заслепяващо припламване на светлина — и някой се сгромолясваше и оставаше неподвижен; а когато незримият лъч докоснеше боровете, те избухваха в пламъци и всеки изсъхнал храст с глухо пращене се превръщаше в огнена маса.

За нас е още неразрешена загадка как могат марсианците да изтребват хората тъй бързо и безшумно. Мнозина смятат, че те умеят по някакъв начин да развиват огромна топлина в камера, съвършено лишена от топлопроводимост. Тази огромна топлина насочват с прав лъч срещу всеки забелязан от тях предмет с помощта на полирано параболично огледало с неизвестен състав, горе-долу както се насочва светлинният лъч с параболичното огледало на фара. Но никой не е доказал тези подробности по безспорен начин. Както и да го правят, положителното е, че същината се крие в топлинен лъч. Топлина, и то невидима топлина, и не видима светлина. Всичко, което може да гори, избухва в пламъци, щом бъде докоснато от лъча: оловото става течно като вода, желязото се размеква, стъклото се напуква и топи, а когато лъчът попадне върху вода, тя незабавно се превръща в пара."

^{Изображение на трипод във френско издание на ,,Война на световете“ от 1906 г.}

Не ще и дума, че ужасното описание на триподите с невидимите, но изпепеляващи топлинни лъчи (което може да се приеме за прототип на танк с лазерно оръжие, напр.) поразило дълбоко читателите. Но Уелс направил не само това – той поставил своеобразна техническа задача на следващите поколения, които да се опитат да създадат истински "лъч на смъртта".

Лъчите на Филипов

В края на на ХІХ век в Русия работел математикът, физик, химик и доктор по философия Михаил Филипов (1858-1903), основател и издател на популярното в академичните среди списание "Научное обозрение". То излизало от 1894 г., имало незаобиколимо влияние и в него често пишели учени като химиците Дмитрий Менделеев и Николай Бекетов, психиатърът Владимир Бехтерев, астрономът Сергей Глазенап и други видни учени от онова време.

Всичко това било добре до момента, когато в нощта на 11 срещу 12 юни 1903 г. 45-годишният професор бил намерен мъртъв в лабораторната стая в дома си на ул. Жуковская № 37 в Петербург. Бил без обичайния си сюртук и лежал по очи. Драскотините по лицето свидетелствали, че, падайки, той най-вероятно е ударил лицето си върху нещо (масата?), не успявайки даже да го защити с ръце.

След кратко време местопроизшествието се изпълнило с представители на реда. Дошлите полицейски служители иззели извършили щателен обиск и иззели всичко хартиено, което успели да намерят – писма, документи, записки за опити, както и всичко, което приличало на апаратура за химически опити. Едва след това си отишли.

Каква е предисторията на инцидента? Вечерта на 11 юни Филипов предупредил, че възнамерява да работи до късно, и помолил да не го будят по-рано от 12 ч. на другия ден. Семейството бързо повикало лекаря на свободна практика Полянски, който се затруднил да определи действителната причина за смъртта и подписал протокола със заключението Mors ex causa ignota - "Смърт поради неизвестна причина". Лекар извършил оглед на трупа и подписал медицински протокол, в който, между другото, се казвало, че в последно време проф. Филипов изключително много работел и се случвало да преседи в лабораторията си и цяла нощ без прекъсване.

Както казахме, смъртта на професора настъпила в нощта 11 срещу 12 юни 1903 г. А на другия ден в редакцията на известния петербургски вестник "Санкт-Петербургские ведомости" се получило писмо, датирано с 11 юни – тоест точно в навечерието на трагичната нощ! То осветлява важен факт от живота на Филипов, по-точно това, което той е смятал за най-важна задача в научния си път. Ето и текста на писмото:

"В ранната си младост прочетох у английския историк Хенри Бъкл, че изобретението на барута направило войните по-малко кръвопролитни. Оттогава ме преследваше мисълта за изобретение, което би ги направило почти невъзможни. Колкото и да е удивително, наскоро аз направих откритие, чиято практическа разработка на практика би преустановило войните. Става дума за изобретения от мен способ за електрическо предаване на взривната вълна на разстояние. При това, съдейки по приложения метод, такова предаване е възможно на разстояние от над хиляда километра, така че, извършвайки взрив в Петербург, може неговото действие да бъде предадено в Константинопол. Този способ е изумително прост и евтин. Но при такъв вид водене на война от разстояния като казаните от мен тя фактически се превръща в безумие и може да бъде премахната. Подробности аз ще публикувам през есента в Мемоарите на Академията на науките (научно списание – бел. моя, А. О.). Опитите ми се забавят от необичайната опасност на използваните вещества, една част от които са много взривоопасни (като азотния трихлорид), а друга – крайно отровни."

В началото на ХХ век, когато човечеството не можело дори да си представи, че ще се появи толкова смъртоносно оръжие като атомната и водородната бомба, а авиацията се намирала още в зачатъчно състояние, разбираемо е, че съобщението за предаване на взрива на големи разстояние чрез носеща електромагнитна вълна предизвикало силно впечатление в научните среди на Русия. Но дали действително Филипов е можел да направи това?

Нека добавим няколко щриха към неговата личност. От всички популярни образи-клишета на Филипов най-малко подхожда това на изобретателя маниак, който губи времето си и това на редакциите с "гениални" проекти за вечни двигатели, "невероятни" таблетки, превръщащи водата в бензин, тайни, прошепнати му от летящи чинии, и прочие щуротии.

Той държал да работи само със сериозни учени. Освен че печатал статиите им, проф. Михаил Филипов превел на френски език главния научен труд на Менделеев "Основы химии", с което дава възможност на една значителна част от западния свят да се запознае с Периодичния закон и Периодичната система на химичните елементи.

Филипов като редактор е първият, повярвал на младия, неизвестен провинциален учител по математика Константин Циолковски, като публикувал през май 1903 г. негова статия в списанието си "Научное обозрение". Това бил опус с красноречивото заглавие "Исследование мировых пространств реактивными приборами". В него Циолковски говори за употребата на течния водород и кислород като ракетно гориво и изчислява максималната скорост на изтичане на газовете. Преди "Научное обозрение" да я публикува, тази статия била отхвърляна от няколко различни списания, а след публикуването си станала жалонна.

Изобщо, проф. Филипов бил типичен учен от най-висока проба – строг и изискващ при оценка на всякакви научни идеи, а преди всичко към своите собствени. Ако не беше така, едва ли щеше да се затвори в лабораторията си и да посвети години на серия опити да постигне една-единствена цел. Едва ли и щеше да превежда и печата трудове на учени, а на сензационисти. Да си го представим в ролята на безпочвен мечтател и мистификатор, някакъв Кашпировски в техниката, е много трудно.

Във всяка една област, в която се изявявал, проф. Филипов показвал критичен ум, задълбочено мислене, последователен метод на разсъждение. Лев Толстой (който изобщо не може да бъде заподозрян в симпатии към марксизма), записва в дневника си на 19 ноември 1900 г.: "Аз спорих с Филипов за марксизма; той говорѝ много убедително".

Няколко години преди смъртта си ученият започнал задълбочени химически експерименти с различни вещества в градчето Териоки (дн. Зеленогорск), близо до Петербург. Този в лабораторията на ул. Жуковская щял да бъде последният от заплануваната серия опити. След това професорът смятал да замине за няколко дни във Франция, където да се посъветва с известния химик Пиер-Йожен Бертело (Pierre Eugène Marcelin Berthelot, 1827-1907) за няколко подробности. И изведнъж Филипов умрял, а тайната полиция иззела всичко, което намерила у него! До трупа му намерили записка, в която се споменавали вещества и устройства за разнообразните му опити – синилна (циановодородна) киселина - изключително силна отрова, въглероден окис, кислород, елементи на Лекланше и Румкорфова спирала.

Такъв случай не можел да не се превърне в злободневна тема. В пресата и салоните на Петербург се разразила дискусия. Може би в живота на Филипов съществува нещо тайно, което да предизвика засекретяването на научните му открития? На 30 юли 1903 г. в популярния вестник "Новое время" се появила статия, подписана с инициалите А. Т., която опитвала да докаже несъстоятелността и невъзможността на изобретението на Филипов. Като опонент обаче се изправил известният химик Дмитрий Менделеев. "Санкт-Петербургские ведомости" публикувал интервю с него, в което ученият доказал пълната незапознатост на ,,А. Т." с основни понятия в химията. После химикът заявил "Идеите на Филипов могат напълно да издържат всяка научна критика!" и в свойствения си директен начин на изразяване заключил: "Писанията на А. Т. са врели-некипели! " А накрая добавил: "В самата идея на Филипов няма нищо фантастично. Взривната вълна е възможна за дистанционно предаване по същия начин, по който светлинните и звуковите вълни".

Дългогодишният приятел на Филипов, историкът А. С. Трачевски, дал друго интервю за "Ведомостите", в което казал: "На мен, като историк, Михаил Михайлович можеше да разкаже за изобретението си само в най-общи линии. Когато аз му напомних, все пак, за разликата между теория и практика, той отсече: "Това е проверено, направил съм опити, а и още ще направя. " Същността на изобретението, която аз знам, е приблизително същата, като в писмото до редакцията. Той непрекъснато повтаряше, удряйки с ръка по масата: "Това е тъй просто и при това толкова евтино! Направо е удивително как досега никой не се е досетил!" Също така, Михаил Михайлович добави, че същият проблем опитват да разрешат и в САЩ, но по съвсем различен и неудачен начин." Най-вероятно тук Филипов (може би малко завистливо) визира доста по-известните експерименти на Никола Тесла, извършвани в лабораторията му в Колорадо Спрингс. През 1893 г. на Световното изложение в Чикаго изобретателят успешно демонстрирал безжично запалване на електрически лампи с нажежаема жичка, на следващата година в лабораторията си на Пето авеню в Ню Йорк запалил по безжичен път фосфорна лампа. По същото време Тесла вече замислял и строежа на известната Уордънклифска кула.

Остава обаче един открит въпрос! По какъв точно начин Филипов е възнамерявал да предаде взривна вълна посредством електромагнитни вълни? Писмен резултат на неговите опити трябвало да бъде иззетият от полицията заедно с другите му книжа ръкопис на обещаната от професора статия - онази, същата, която щяла да излезе през есента на 1903 г. в Мемоарите на Академията на науките. Смята се, че заглавието й щяло да бъде "Революция чрез науката, или Краят на войните". Филипов, разбира се, не познавал лазерната технология, но (както ни осведомява един от изследователите му Владимир Яров) задълбочено изучавал получавани от него вълни с дължина около милиметър.

Тук е уместно е да отбележим, че през ноември 1894 г. в Калкута забележителният индийски физик, биолог и биофизик Джагдиш Чандра Бозе (Jagadis Chandra Bose, на горната снимка - първият изследовател на вълните в милиметровия диапазон и наречен "един от бащите на науката за радиото" от американския Institute of Electrical and Electronics Engineers) с конструирано от самия него устройство за генериране на микровълни успял да взриви барут от разстояние и също така да накара звънец да звънне (Pursuit and Promotion of Science: The Indian Experience, с. 23). На тази демонстрация на милиметровите вълни лично присъствал губернаторът на Индия сър Уилям Маккензи. След това Бозе написал в статия на бенгалски език (Adrisya Alok - "Невидимата светлина"): ,,Невидимата светлина лесно преминава през сградите и техните тухлени стени. Така съобщения могат да бъдат предавани и безжично“ (Mukherji, Visvapriya - Jagadis Chandra Bose, с. 14–25). Отчитайки твърде примитивните условия за извършване на научни опити в Индия по това време (напр. Бозе сам посрещал всички разходи по работата си), в Англия и Франция тези опити предизвикали голям интерес. Били описани в учебници от имена във физиката и математиката като Джоузеф Джон Томпсън и Анри Поанкаре. Известният британски вестник "Дейли кроникъл" написал, че "Изобретателят е съумял да предаде вълнови сигнали на разстояние почти миля и тук лежи първото, очевидно и извънредно ценно приложение на новото теоретично чудо“. След това професионалното развитие на Бозе се ускорило още повече.

Но все пак, с техническо описание на Филиповото изобретение ние не разполагаме. Ако не се дадат доказателства за това, изобретението на петербургския професор си остава просто сюжет за научнофантастичен роман. Той употребява думите "способ за електрическо предаване на взривната вълна". Ако ученият правилно е формулирал своята идея от гледна точка на съвременната терминология, явно се има предвид синтез между електрониката и физиката на взрива.

Вярно е, че безпроводното разпространение на взривна вълна е възможно и без употреба на радио- и електротехника и това отдавна е забелязано – при избухване на склад взривни вещества нерядко се взривяват и близкостоящите, макар и изолирани от първия. Но дори и така да е, колкото и експлозив да се използва, в условията на земната атмосфера не е възможно взривната вълна да премине на споменатите от Филипов над 1000 километра.

За да може той да постигне целта си, е нужно енергията на вълната "да премине по мост", изолиран от въздушната среда, за да не се губи енергия в преодоляване на съпротивлението на средата.

А може би тези догадки нямат нищо общо с действителното изобретение и Филипов е имал съвсем други кроежи. Да не забравяме, че професорът работел във време, когато научното изследване на свръхвисоките честоти тепърва започвало, а първопроходците често пъти виждат възможностите в неизучените области по-ясно, отколкото своите следовници.

Каквото и да е било изобретението на Филипов, едва ли то е било напълно завършено и въобще не е сигурно, че то е щяло да достигне успешен край. Като се има предвид намерението му да се консултира с химика Бертло, то най-вероятно идеята е стояла пред професора само в общи линии, още далеч от възможност за практическо осъществяване.

С течение на времето около личността на Филипов и съдбата на ръкописите му са се наслоили множество легенди, които нямат място тук - те са в сферата на конспиративните теории. Той бивал обрисуван ту като мистик екстрасенс, ту като зъл гений, целящ да създаде "свръхестествено оръжие". Наскоро един "документален" филм му приписа дори "авторството" над Тунгуския метеорит, който сам Филипов бил пренесъл от Космоса на Земята! Какво ли би си помислил за това самият проф. Михаил Филипов – здраво стъпил на земята, задълбочено подготвен в природните науки, редактор на влиятелно научно списание, враг на всяка мистика и псевдонаука?

По-нататък във времето тайнствените "лъчи на Филипов" станали основа за известния научнофантастичен роман "Хиперболоидът на инженер Гарин" (1927). В бележките в тефтерчетата на автора Алексей Толстой отначалото на 20-те г. е отбелязано: "Концентрация на светлината. Химически лъчи. Лъч – тънък като косъм. Ултравиолетовият лъч – вм. електрически проводник. Пробиване на скалите. Пробиване на земята". Това достатъчно ясно говори за замисъла на Толстой.

Повреденото магнето

През 1923 г. в американското медийно пространство се завъртяло името Едуин Скот. Този изобретател от Сан Франциско започнал да твърди, че е първият човек, създал лъч на смъртта, който ще разруши човешкия живот и ще сваля самолети от разстояние. Скот бил родом от Детройт и говорел, че е работел девет години над изобретението си като студент и протеже на математика и електроинженер от германски произход Чарлс Стийнмец (Charles Proteus Steinmetz). Било ли е реалност изобретението на Скот обаче и в какво точно се е състояло то, нямаме информация.

През същата година във Великобритания голям шум вдигнал английският изобретател Хари Гриндъл Матюс (Harry Grindell Matthews). Той бил роден през 1880 г. в село в Глостършър и по професия бил инженер по електроника.

През 1911 г. той заявил първото си голямо изобретение – радиотелефон, който можел да предава съобщения между наземна предавателна станция и летящ самолет на разстояние от две мили (т.н. от него Aerophone). Настойчивите твърдения на изобретателя привлекли правителственото внимание и на 4 юли 1912 г. Матюс посетил Бъкингамския дворец, а сетне и Адмиралтейството. Оттам съобщили, че поначало могат да му съдействат, но желаят да видят пълноценна демонстрация на радиотелефона. Матюс обаче поискал експерти да не разучават предварително устройството на апарата му. Когато сеансът бил насрочен, изобретателят забелязал, че все пак четирима от наблюдателите разглеждат частите на "изобретението". Те му задали няколко въпроса, в резултат на което Матюс се ядосал, прекъснал "представлението" и изгонил всички зрители.

Адмиралтейството заявило, че демонстрацията е провал и ,,изобретението“ на Матюс е лъжа, но най-влиятелните вестници се вдигнали в негова защита. За да не се въвежда обществото в заблуждение и неяснота, правителствени представители пожелали сеансът да бъде повторен, но дотам така и не се стигнало.

През 1914, малко след избухването на Първата световна война, британското правителство обявило награда от 25 000 паунда за изобретател, който създаде оръжие срещу цепелините. Матюс заявил, че е създал възможност за дистанционно управление на движещи се обекти, която използва селенови клетки. Със същински подробности за нея не разполагаме, но тя е била видяна от представителите на Британското адмиралтейство. На демонстрация Матюс успешно управлявал дистанционно контролирана лодка на езерото в парка Ричмънд. Той получил наградата от 25 000 паунда, но Адмиралтейството никога не използвало откритието му. Матюс обаче започнал да придобива репутацията на британски учен-патриот, влагащ своите способности за защита на родината си.

През 1923 г. той започнал да твърди, че изобретил електрически лъч, който можел да поврежда магнетото на двигател с вътрешно горене на мотоциклет. Дори няколко вестника пуснали дописки, че са видели изобретението в действие и че от разстояние 15 м Матюс е спрял двигателя на работещ мотоциклет! Изобретателят твърдял също, че, стига лъчът да има достатъчно мощност, той може да спира самолети, да възпламенява барут, да преустановява движението на кораби и да извежда от строя пехота на разстояние от четири мили. Вестниците, разбира се, били готови да публикуват сензационни новини за поредното Матюсово изобретение.

^{Матюс в лабораторията си; илюстрация: сп. Popular Radio}

През февруари следващата година британски военни се свързали с Матюс за демонстрация на този лъч. Той обаче не им отговорил. От последвалите вестникарски статии разбираме, че този път ,,представлението“ се състояло в това да се запали барут от разстояние, като това е било направено само пред избрани от Матюс журналисти. Той и сега отказал да даде подробни обяснения как работи неговият лъч и, разбира се, това нямало как да убеди държавните органи. Когато те му съобщили, че при такова положение няма как да финансират идеята му, изобретателят заявил, че това не му е и нужно, тъй като вече имал оферта от Франция (Invisible Death // Time, 21.ІV.1924).

Ръководството на военновъздушните сили си било патило с предишни самозвани изобретатели, но пък професионализмът не позволявал да оставят Матюс да изнесе потенциално важното откритие в друга страна. Затова той бил поканен да дойде в Лондон и на 26 април да покаже своето изобретение пред представители на военните. Макар и несигурни, изследвания върху технологията на Матюсовите опити все пак били написани, но по-късно. От съвременните на този опит източници - служебният отчет и последващата статия на електроинженера - знаем само какво е било видяно. Този път Матюс надминал себе си – успял не само да спре работещ двигател, а и да запали електрическа крушка! Към нея били прикрепени два проводника, като краят на всеки от тях отивал в ръката на един човек. С изключение, разбира се, на "телесната" връзка между държащите проводниците хора и земята, крушката по никакъв начин не била свързана с лабораторията или с пода. Матюс включил апарата си и когато лъчът огрял върху крушката, тя светнала.

Въпреки успешната демонстрация, този път вече ясно му било заявено, че става дума за техника, а не за цирк, и че не е достатъчно само да демонстрира даден ефект, а и да обясни как точно се получава той – в противен случай няма да може да разчита на финансиране. Матюс отказал да удовлетвори тези справедливи искания и Ръководството на военновъздушните сили затвърдило впечатлението си, че има работа с илюзионист и мошеник (tricker), малко различаващ се от цирковите фокусници. Затова и институцията решила да не се опитва по-нататък да разгадава тайната на Матюсовия "лъч на смъртта".

Правителството обаче не мислело така. Под негово давление на 27 май 1924 обаче Висшият съд в Лондон издал решение, с което се забранявало на Матюс да продава правата върху лъча. Майор Х. Е. Уимприс (H. E. Wimperis) – по-късно член на Комитета за научно наблюдение на въздушната отбрана (Committee for the Scientific Survey of Air Defence) – отишъл в лабораторията на Матюс, за да преговаря за нова сделка. Там обаче го очаквала горчива изненада – изобретателят вече бил отлетял за Париж. Негови поддръжници разбрали за това и веднага се затичали към Кройдънското летище с намерение да го спрат, но вече било твърде късно.

Междувременно вестниците продължили със статиите в подкрепа на Матюс, но самият той вече не бил наличен. Отворилата се ниша била запълнена от всевъзможни уона-би изобретатели, които засипвали военното командване с молби за демонстрация на ,,лъчи на смъртта“. Но едва ли военните можели да бъдат заблудени от имитаторите на недоказаното изобретение. Те се интересували само от него, по-точно къде е и какви са намеренията му в момента. На 28 май членът на Парламента Джоузеф Кенуърти (Joseph Kenworthy, 10th Baron Strabolgi) запитал какво държавата смята да направи, за да спре Матюс, ако той евентуално реши да продаде правата и технологията на изобретението си на чужда страна. Заместник-секретарят по авиационните въпроси отговорил, че Матюс не е склонен нито да даде обяснения как работи неговото откритие, нито е позволил на експерти от военновъздушната институция да го разучат, и при такова положение не може да се говори за съвместна работа. А междувременно ожесточената вестникарска кампания в подкрепа на отсъстващия изобретател продължавала с пълна пара.

Правителството решило да помоли Матюс още един път за колаборация. Идеята сега била лъчът на смъртта да направи нещо, което според вестникарските статии вече можел – да спре действието на мотоциклетен двигател при условия на опита, определени от военните. Ако експериментът бъдел успешен, Матюс щял да получи 1000 паунда награда. Той обаче отговорил с писмо от Франция, в което се казвало, че тази оферта не го интересувала, тъй като точно в момента разглеждал други осем, между които се чудел коя да избере, но всяка една от тях му изглеждала по-примамлива от правителствената. Също така пишел, че е загубил зрението на лявото си око по време на експерименти. Неговата близка колаборация с френския му почитател Йожен Роайе (Eugene Royer) подбудила още подозрения във Великобритания.

Поредният епизод от техническата сапунка се разиграл, когато авиационният и корабен предприемач сър Семюъл Инстоун (Sir Samuel Instone, 1878 – 1937) и брат му Тиодор обещали на Матюс висока постоянна заплата, ако той запази лъча в британски ръце и извърши демонстрация, доказваща действителната му работа. Матюс отново отказал – той не искал да дава никакви фактическо доказателства, дори на демонстрации не се наемал вече, а само настойчиво твърдял, че изобретението му работи. Само че никой не бил убеден в това, с изключение на вестниците.

Все пак изобретателят се върнал в Лондон на 1 юни 1924 г., но това било само за да даде интервю за Sunday Express. В него той казал, че вече е осъществил сделка с Роайе. Единствената демонстрация, която склонил да направи, била във филм на име The Death Ray, заснет от известната аудио- и кинокомпания Pathé. Не стига това, ами машината, показана във филма, била напълно различна от онази, която видели армейските офицери. Една от сцените в киноразказа показвала мишка в клетка. Лъчът е пуснат към нея, тя мига изненадана в блясъка му, и в този момент Матюс натиска превключвател на устройството. Мишката веднага подскача във въздуха и умира още преди да е паднала на пода в клетката. Ето и линк към филма:

Излишно е да казваме, че след пускането на филма на екран множество статии засипали с още по-големи хвалби за изобретението на Матюс и предричали бъдеще, в което "лъчът на смъртта ще захвърли армиите в забвение, цели градове ще се превърнат в мрачни, тлеещи руини, барутни погреби ще се взривяват от разстояние... с една дума – ще направи невъзможно съществуването на всички онези, които не разполагат с тази дълбока тайна, и ще прекрати войните такива, каквито са ни известни те в момента" (Grindell-Mathews // Time, 25.VIII.1924). Освен това, името на Матюс вече се сдобило с уважителното Prof. отпред, макар че не е известно той да е заемал някъде професорска длъжност или въобще да е преподавал нещо в академична институция.

^{Една от статиите за ,,лъча“ в американски вестници}

По-долу е показана илюстрация към предполагаемото бъдещо "оръжие на разрушението" на Матюс. Около прожектора са инсталирани три генератора на лъчи, които се насочват в кутия, където вече щели да се преработват в "електрически лъчи с високо напрежение". Именно тази кутия била най-голямата тайна на изобретателя и сам той я наричал "тайнствената кутия". При работа на прожекторите нощно време лъчите щели да станат видими и да служат за две цели: осветяване или изтребление.

През юли 1924 г. Матюс заминал за САЩ, където да маркетира своето откритие. Когато обаче му бил предложен хонорар от 25 000 долара за демонстрация на Световния панаир на радиотехниката в Медисън Скуеър Гардън, той отказал с аргумента, че няма право да демонстрира изобретението си извън Острова, тъй като е обвързан с британски компании. Американските учени обаче изобщо не се впечатлили от това. Даже един професор физик заявил, че е готов да застане срещу пуснатия лъч, за да покаже своето неверие. Независимо от това, когато Матюс се върнал за кратко във Великобритания, започнал да твърди, че в САЩ са купили технологията на лъча му, но отказвал да разкрие кой го е направил и за колко пари. Малко след това той се върнал в Щатите и започнал работа за филмовата компания Warner Brothers.

Голям брой физици още през онова време са се замисляли какво всъщност е правел Хари Гриндъл-Матюс и на какъв принцип е действал апаратът му. Но те разполагали само с данните, прокраднали се във вестникарските статии, старателно контролирани от самия изобретател, и затова всяко изследване било опосредствано чрез "позволеното" от самия Матюс. Нека първо да видим какво разкрива той, а сетне и какво са написали други автори.

Още през август 1924 "човекът-лъч" бил поканен да опише опитите си в американското списание Popular Radio, но и там бил много пестелив на сведения какво представляват неговите "електрически лъчи с огромна енергия". Все пак, в тази статия се намират някои сведения, които могат да помогнат за разкриването на тайната. Така например, Матюс пише, че причина за спирането на двигателя е "лъч, по който се предава електрически ток". По-нататък обаче той отново започва да обгръща с тайна истината, заявявайки, че "това не е нищо повече от проводящ лъч от тайна схема, развитие на нашите досегашни представи за светлинните вълни и вибрациите". Но нека четем по-нататък: "Този проводящ лъч действа напълно сигурно – подобно на кабел или жица. Контролиран подобно на лъч на прожектор, той осъществява с обекта, към който е насочен, само и единствено електрически контакт. В този момент разрушителният ток протича по лъча по същия начин, както през обикновен метален електрически проводник".

Според Матюс лъчът възпрепятствал работата на магнетото на двигателя, като влизал в контакт с първичната и вторичната му намотка и причинявал късо съединение между тях.

Тук свършват дадените от самия изобретател сведения и започват външните. Начало на изследването на опитите дава коментар от редакцията, поместен в същия брой на списанието, в който се твърди, че става дума за ултравиолетови лъчи и че точно по този начин средата между излъчвателя и обекта е йонизирана, т.е. направена електропроводима. В друго американско радиотехническо списание, отново през 1924 г., също се казва, че Матюс прожектирал в пространството лъч, който йонизира средата, през която преминава.

През 1930 г. – още докато било възможно да се намерят повече подробности от опитите - руският учен и автор на книги по физика, авиация и космонавтика Николай Ринин подложил на обстоен анализ (няколко десетки страници) всички данни, които можели да бъдат получени, и публикувал изследването си "Лъчистата енергия във фантазията на романистите и в проектите на учените". Той щателно разгледал всички известни на тогавашната наука електромагнитни вълни и анализирал кои от тях евентуално могат да извършат поне някои от ефектите, разгласени от Матюс. В споменатото изследване от 1930 г., без да претендира за безапелационност на изводите си, Ринин заключил:

"Поначало рентгеновите лъчи (Х-лъчите) имат много малка дължина на вълната и не се отразяват от огледалата. Те могат, подобно на ултравиолетовите, да разредят наелектризирано тяло, йонизирайки средата около него. Вероятно за своите излъчвания Матюс е използвал следния способ. Отначало той насочвал успоредни Х-лъчи и по този начин йонизирал – т.е. правел проводяща – средата между излъчвателя и обекта на лъча. Необходимо е и да се предаде енергия от друг вид. С инфрачервени (топлинни) лъчи може да възпламени барутът или да се убие малко животно, като мишката напр." Впрочем, това твърдение се потвърждава и от Матюс - "Генерирането на топлина е причината за възпламеняването на барута", казва той в цитираната по-горе статия в Popular Radio.

И преди Матюс светът познавал запалване на лампи от разстояние. Споменахме по-горе, че още през 90-те г. на ХІХ век Никола Тесла в своите опити успял да получи високи променливотокови напрежения, генерирани от радиочестотни резонансни трансформатори. Той се опитвал да създаде безжична система за осветление, основана на близкополева индуктивна и капацитивна връзка (near-field inductive and capacitive coupling, индуктивна и капацитивна връзка в близката зона на електромагнитното поле на източника) и правел демонстрации, по време на които запалвал безжично електрически лампи. Показателно е, че на не едно място (вкл. и в цитирания материал от сп. Popular Radio) Матюс непрекъснато се позовава на Никола Тесла, казва как е развил именно неговата идея, нарича го "най-великият човек на Земята", а понякога думите му са твърде многозначителни. Така например, той казва: "Неговата здрава вяра в крайния успех беше мое вдъхновение при разработването на лъча ми". Един вид – щом той е успял да направи същото и му вярвате, защо да не повярвате и на мен?

За запалването на крушката и повреждането на магнетото Ринин от своя страна написал, че това може да се постигне с т.н. от него "вълни с дължина от 1 мм до 100 м, които да се насочват във вид на сноп успоредни лъчи". За военното приложение на лъча на Матюс той също изтъква очевидното - на мнение е, че за да станат лъчите на англичанина оръжие за военна борба с въздушен флот и жива сила, са необходими изключително мощни излъчвателни инсталации и въобще "да се преценява за реалното приложение на Матюсовото изобретение е още рано". Разбира се, нито Матюс, нито Ринин няма как да са имали понятие от лазера и неговите бъдещи приложения.

След изчезването на кумира от общественото пространство интересът към откритието му започнал да спада. В печата се появили сведения, че максималната далечина на действие на Матюсовите лъчи не надминавала няколкостотин метра. Военните престанали да се занимават с изобретението, а обещаните пари той не получил. В излезлите в следващите десетилетия биографии на Хенри Гриндъл-Матюс на самата технология на "лъча на смъртта" се отделяло все по-малко място.

Но на него тепърва му предстояло да се завърне с друго сензационно изобретение.

Електромагнитната батарея

В следващите години до Академиите на науките и други институции в различни страни били изпращани проекти за разнообразни "лъчи на смъртта". Повечето от тях били с военно предназначение и се подчертавали "способностите им" в тази област – обикновено можели да изгорят бойните машини и боеприпасите на противника. Общото помежду им обаче било, че опитите върху малка площ не можели да дадат ясна представа за действителното им военно значение. Освен това, нуждата от концентрация на изключително високи мощности и високата цена на инсталациите били пречка пред осъществяването им. В тогавашните технически представи (когато още никой не познавал лазерната технология) за генерирането си в желаната мощност лъчите биха изисквали извънредно мощен електрогенератор – фактически с инсталацията би трябвало да се построи и отделна транспортируема електроцентрала. Нейното наличие на потенциално бойно поле би било трудно скриваемо и така тя би могла да се превърне в желана въздушна цел, която да бъде поразена изненадващо, дори преди развръщането на лъчевото оръжие. Всичко това били съображения, които отказвали военните командвания на редица велики сили от мащабното финансиране на реални "смъртоноснолъчеви" разработки.

Едни от най-любопитните проекти били изпращани до властимащите в СССР. Така например, в писмо от 10 декември 1933 г. зам.-министърът на тежката промишленост Иван Павлуновски бил уведомен за замисъла на московския изобретател Баранов, който предлагал да се построи по приложените чертежи електромагнитна станция за улавяне на снаряди. Нейният ефект, пишел Баранов, щял да се състои в следното: около една артилерийска батарея се разполагат няколко свръхмощни електромагнита, които да отклоняват вражеските снаряди. Това щяло да направи батареята неуязвима.

Съветският военачалник и военен политик Тухачевски бил много увлечен от идеята за лъч на смъртта (приписват му се думите "Това може да изиграе у нас колосална роля!...") и през февруари 1932 г. даже повикал при себе си известния физик проф. Абрам Йофе и още няколко специалисти, за да обсъдят именно евентуалното създаване на такова оръжие. Както става ясно от документ със сигнатура ф. 2797, о. 41, д. 77 (намиращ се в Руския държавен икономически архив), в съветски научен институт били проектирани две инсталации - 5- и 10-мегаволтова. Йофе смятал, че лъчите биха могли да поразяват хора на разстояние 300-400 м, но по-нататъшните изследвания показали икономическата и инженерна непригодност на проекта. Вероятно по съображенията, споменати по-горе.

Друг проект, отново руски от същото време, предвиждал мощно УКВ излъчване, за да могат вълните да създават резонансни токове в запалителната система на самолетите и така да ги вади от строя. Но въвеждането в практиката на този "лъч на смъртта" било оценено като невъзможно, тъй като нямало как да се изпрати толкова силно излъчване на височина няколко километра, и темата бързо била приключена.

Мусолини и "лъчът на смъртта"

А сега да се пренесем в Италия, където предстои да се срещнем с една добре позната фигура – соченият от мнозина за изобретател на радиото Гулиелмо Маркони.

Обект на експериментите на Маркони през първата половина на 30-те г. били микровълни с дължина между 100 и 5 см. Много от тях били извършвани в плаващата лаборатория н Маркони – яхтата Elettra. Асистентът на Маркони на кораба, известният британски радиотехник и притежател на патенти Аделмо Ландини (Adelmo Landini) разказва в своите спомени ("Cinque anni a bordo dell'Elettra con Мarconi", Torino : Società Editrice internazionale, 1939) за наличието на малка стая, наречена "химическата лаборатория", в която само Маркони можел да влиза. Вероятно там изучавал влиянието на радиовълните към растежа на растенията в стаята. Двамата с Ландини често беседвали и по теми извън техниката. Някои от тези разговори са отразени в книгата и в тях се казват неща, които имат отношение към евентуално проектирания от Маркони "лъч на смъртта".

Един от най-интересните разговори, описани в книгата, е от 1927 г. Маркони заявил, че възнамерява да изучава предаването на енергия във всеки радиочестотен обхват и добавил:

"- Аз съм сигурен, че всеки конкретен микроорганизъм може да бъде убит от честота, съществуваща в честотния спектър - без значение дали по-бързо или по-бавно.

- За конкретна честота ли става въпрос?

- За много честоти – толкова много, колкото е броят на микробите. С една дума, достатъчно, за да излекува болестите на хора, животни и растения".

Тези думи показват, че Маркони наистина се е замислял за "лъч на смъртта", но с намерението да убива не вражески армии, а микробите, причиняващи болести. За тази цел обаче той не е предвиждал да използва ултравиолетовите лъчи, които поначало също са бактерицидни (унищожаващи бактериите), но не преминават през човешкото тяло, за разлика от радиовълните.

По същото време се провел и друг интересен разговор между Маркони и командира на яхтата Рафаеле Лауро. Темата била войната, и по-точно кой би могъл да спечели една бъдеща война:

"Капитанът смяташе, че стратегията и тактиката на боевете са дълбоко променени от новите нападателни оръжия. Според него прогресът ще оказва натиск върху военната наука и непрекъснато ще променя инструментите за война със своите иновации. Но те няма да бъдат винаги измерими, защото са секретни.

- Тоест, Вие смятате, че войната ще спечели не най-многобройната армия, а тази, която по всяко време ще може да произвежда секретни адски оръжия? – запита Маркони.

- Най-вероятно; това е трудно да се прогнозира – отговори Лауро.

- Ако отново избухне война между големите европейски народи, това би било катастрофа – заключи Маркони."

Думите на електроинженера в този разговор са важни и пророчески. От книгата на Ландини става ясно, че Маркони бил увлечен по идеята за безжично предаване на енергия – не на глас, текст, изображения – а точно на енергия. И, очевидно, смятал да го направи чрез радиовълни. В един пасаж от книгата се цитират следните думи на Маркони, изказани на конференция в Ню Йорк през 1928: "Надявам се, че няма да ме сметнете за мечтател, ако предвидя възможността за предаване на енергия на голямо разстояние чрез електромагнитни вълни, концентрирани в много успоредни лъчи с минимална дисперсия".

По това време Маркони вече бил дотолкова близък и с фашисткия диктатор Бенито Мусолини, че станал член на Големия фашистки съвет. Оттук нататък започват твърдения, обикновено квалифицирани от изследователите като пропаганда, целяща да представят Фашистка Италия по-мощна военно, отколкото е била в действителност. Според тези сведения Маркони организирал демонстрация пред Мусолини и съпругата му Ракеле, като изобретателят успял да спре двигателите на много автомобили по магистрала. Ако предположим, че наистина го е направил, вероятно за това е използвал излъчвателно устройство на вълнов принцип, което е предизвиквало в магнитоелектрическите генератори на двигателите реакция, подобна на тази, причинена от Матюс. А ако пък това е само пропагандно твърдение, не е било трудно то да бъде предадено на италианските вестници, а информацията след това да бъде разпространена от световните, както направил New York Times:

Непотвърдените разкази продължават със сведението, че Мусолини бил много въодушевен от потенциалните военни приложения на такова изобретение, но пацифистът папа Пий ХІ убедил диктатора да не се ползва от електрическия лъч, и Маркони унищожил всички чертежи и доказателства.

Какви са източниците, на които се позовава разказът за последните две събития? Описание на евентуалната демонстрация е запазено в биографията на Мусолини, написана от съпругата му Ракеле ("Mussolini privato", Milano : Rusconi Editore, 1973, р. 111). Освен това, през 1945 Мусолини дал интервю, в което твърди, че Маркони дори му е предложил унищожителното лъчево оръжие, но папа Пий ХІ го е убедил да го осъществява. През 1945 г. обаче папа Пий ХІ и Маркони са вече покойници, Мусолини пък от своя страна е загубил войната, и вероятно тези думи са опит да се оправдае поражението пред Историята.

В някои биографични книги за Маркони (като напр. "Wireless" на Роберто Киаберге – Roberto Chiaberge) се обръща внимание на последния разговор (преди смъртта на Маркони) между изобретателя и личния му асистент – физикът д-р Поци. Тогава изобретателят му доверил "някои тайни, които само той можел да узнае". Това дълги години подхранвало конспиративната теория за лъча на смъртта. Днес обаче е известно, че предмет на експериментите на Маркони през няколкото му ватикански години са били микровълновите излъчвания и някои техни употреби, най-вече тази за радиолокация, а не адски оръжия. В подкрепа на тази "пацифистка" теория е и цитираният по-горе разговор между Маркони и Лауро. След като изобретателят смята за "катастрофа" нова война, не би било логично да се занимава с проектиране на ново смъртоносно оръжие.

Със сигурност по темата за знайните и незнайни изобретатели на "лъчи на смъртта" могат да се напишат още няколко статии. Всички тези хора по същество са се опитвали да стигнат до онази концентрация на светлината, което ние днес добре познаваме – лазерът. Интуитивно те са се догаждали за лазерната мощ и сила. Стига да бяха живели няколко десетки години по-късно, те можеха да бъдат негови изобретатели. И досега тайните на някои от тях не са задоволително разкрити, за което отговорност имат или превратностите на събитията (Филипов), или самостоятелното решение за обгръщане на изобретението вколкото се може повече мъгла (Матюс), или равнището на науката в годините, когато следите и доказателствата от опитите са били все още налични.

Антон Оруш, Sandacite.bg – https://www.sandacite.bg

Източници:

Artemi, Carlo. Marconi Death Ray: Only an Italy-Vatican Tale. In: History Research, vol. 4, No. 1, 2016, pp. 1-5 - https://www.researchgate.net/publication/298344363_Marconi_Death_Ray_Not_Only_an_Italy-Vatican_Tale

Barrett, John Patrick. Electricity at the Columbian Exposition. Chicago : R. R. Donnelley, 1894. - https://ia800202.us.archive.org/1/items/electricityatco00barrgoog/electricityatco00barrgoog.pdf

Grindell-Matthews, Н. The New Death-dealing "Diabolic Rays". In: Popular Radio, vol. VI, № 2, Aug. 1924.

Mukherji, Visvapriya. Jagadis Chandra Bose, pp. 14–25. New Delhi : Ministry of Information and Broadcasting, Govt. of India, 1994.

Old Print Article: Harry Grindell-Matthews Claims To Invent A “Death Ray” (1924) - http://afflictor.com/2017/04/09/old-print-article-harry-grindell-matthews-claims-to-invent-death-ray-1924/

On Light and Other High Frequency Phenomena. Philadelphia : Franklin Institute, February 1893; St. Louis : National Electric Light Association, March, 1893.

Pursuit and Promotion of Science: The Indian Experience. New Delhi : Indian National Science Academy, 2001.

The disputed death ray of 1923 and the other “inventions” of Harry Grindell Matthews - https://www.thevintagenews.com/2017/07/25/the-disputed-death-ray-of-1923-and-the-other-inventions-of-harry-grindell-matthews/

The man who invented the death ray - http://www.bbc.co.uk/blogs/waleshistory/2011/02/harry_grindell_matthews_death_ray_inventor.html

Лучи смерти для счастья человечества - http://magazine-patron.blogspot.bg/2007/09/blog-post_28.html

Рынин, Н. А. Лучистая энергия в фантазиях романистов и в проектах ученых. - Ленинград : Тип. Профинтерн, 1930.

Сверхоружие, от которого отказался Николай Второй - http://lit.lib.ru/o/oskotskij_z_g/filippov.shtml

Таинственные лучи инженера Филиппова - http://www.liveinternet.ru/users/stewardess0202/post362944936/

Филиппов, Б. М. Тернистый путь русского ученого. Москва : Наука, 1982. - http://maxima-library.org/knigi/genre/b/334139

Още по темата

03/09/2017

Земята

Слънчевата енергия: от неолита до колекторите