25 септември 2018
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Говорят медиците
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Бабо, защо са ти толкова големи ушите?

Преди 100 години огромни метални тръби пазели хората от самолетните бомби

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 06 септември 2018 в 07:1028099

Преди появата на електронния радиолокатор, сега известен като радар, нападащите самолети и въобще настъпващите въздушни заплахи са били откривани по слухов (звуков, акустичен) път. Този вид детектиране на вражески летателни машини започва да се използва активно от средата на Първата световна война и замира някъде в началото на Втората, тъй като тогава електронната радарна техника вече се е смятала за достатъчно надеждна. Корените на слуховите "самолетоизвестители" обаче са много по-стари и тръгват още от ХІХ век.

Чрез огромните метални уши като тези на снимката се извършва т.н. пасивно откриване на местоположението по акустичен път (рassive acoustic location) – тоест детектират се звук или вибрация, създадени от обекта, който се налага да бъде локализиран, а след това тези белези се анализират, за да се определи местоположението на въпросния очакван обект. (За разлика от активното откриване на местоположението по акустичен път (аctive acoustic location), при което първо трябва да се създаде звук с цел той да възпроизведе ехо, по чието отразяване вече се детектира насрещният обект.) Преди 85 – 100 г. тези атрактивни рупори изглеждали добра идея за противовъздушна отбрана, защото давали добри за времето си усилване на звука и насоченост на действието. Проектантите смятали, че увеличеното разстояние между двете метални "уши" и огромните им размери в сравнение с човешките ще предоставят по-добра възможност на слушащия "оператор" да локализира посоката на звука. Също така, технологията обещавала да се "надникне" и над хълмовете заради феномена звуково пречупване (рефракция).

За прародители на "слуховите радари" бихме могли да посочим трима американци от втората половина на ХІХ век, напр. физика Алфер Майър (Alfred Marshall Mayer, 1836 – 1897), по това време професор по физика в Стивънсовия технологичен институт (Stevens Institute of Technology) в Хобоукън, Ню Джърси. През 1879 г. той проектирал и конструирал т.н. топофон и изобретението намерило място в броя от 3 юли с.г. в сп. Scientific American.

Както разбираме от самата статия обаче, изначалното му предназначение не е било военно: "Целта на топофона е ползвателят му да може да определи бързо и сигурно точната посока и място на всеки източник на звук. Илюстрацията показва преносимия вариант на устройството. Когато то се използва на борда на плавателен съд, вероятно ще бъде един от често употребяваните инструменти в капитанската кабина. В повечето случаи на плаване в мъгливо време той би бил достатъчен на капитана да долови посоката на всеки шум, произтичащ от удрящи се един в друг тежки корабни отломки или параходна машина – за това би му било достатъчно само едно слухово наблюдение".

За топофона Майър получил щатски патент № 224199. Както виждаме, устройството се състои от два звукови приемника, прикрепени към дървена опора. От всеки звукоприемник излиза гъвкава тръба и в една част от дължината си те се обединяват, а накрая от тях излизат ушни тръби. Чрез внимателно местене и нагласяне на двата приемника спрямо посоката на долавяния звуков сигнал и вслушване в чутото слушателят можел да определи откъде идва звукът – откъдето се чува най-добре, явно оттам произлиза. Най-вероятно обаче топофонът не е намерил онова широко приложение, което статията от 1880 г. му предрича.

По-късно от изобретението на Майър произлезли своеобразните слухови оповестители на въздушна опасност, които разглеждаме сега. На илюстрацията виждаме един от тях.

Известни са още две подобни устройства от същата епоха – едното е на Бенджамин Смит (Benjamin R. Smith, US патент 23718 от 1859) и Джеймс Кокрейн (James Cochrane, US патент 110827 от 1871).

Но патентите за изобретения са едно, а практическото им прилагане – съвсем друго. Да се определи откъде идва звукът, ако той представлява сравнително дълготрайно възпроизвеждана музика напр., не е много трудно. Обаче за военни цели се налага да се определи посоката на краткотрайни, понякога внезапни и нерегулярни звуци (изстрел, взрив на бомба, снаряд) или пък сравнително нисък тон (далечно бучене на самолетен двигател). В следващите редове ще проследим през какви етапи е минала човешката акустична мисъл, за да усъвършенства звуковите локатори, преди те да бъдат заменени от "традиционните" радари.

Първите сигурни данни за военна употреба на слухово оборудване за посочване на въздушна опасност са от есента на 1916 г., когато Алфред Роулисън (Alfred Rawlinson), командир на Кралския военноморски доброволчески резерв, командвал мобилна противовъздушна батарея на източния бряг на Англия. Времето било облачно, а Роулисън искал да открие германски цепелини, за които имал сигурна информация, че ще се приближат. Тогава му хрумнало да монтира две грамофонни фунии на въртящ се стълб. Новоконструираното устройство успяло да даде задоволително точни данни за посоката на приближаване на дирижаблите и така позволило оръдията да бъдат отправени към тях, въпреки че цепелините не се виждали с невъоръжено око. Независимо, че този метод за детектиране на въздушна опасност не получил овации, Роулисън твърдял, че веднъж именно благодарение на слуховия "радар" принудил един цепелин да хвърли бомбите си преди набелязаната цел (Rawlinson 1923: 110 – 114). Случаят поставил началото на тези необичайни уреди за противовъздушна отбрана, състоящи се най-често от големи рупори или друг вид дълги и разширени в единия си край тръби, а откъм другия съединени с ушите на оператора – нещо прилично на грамаден стетоскоп.

През Първата световна война германците извършвали интензивни бомбардировки над Лондон с цепелини и самолети. Те налитали почти безнаказано, тъй като, макар че нито едно от тези летателни средства не било особено бързо, никой не можел да ги чуе, преди те да се приближат на по-малко от 6 – 7 мили, и така почти не оставало време, за да може изтребителите да защитят града.

На тази илюстрация виждаме двама военни от германската Feldartillerie, съоръжени с комбинират акустико-оптичен локационен апарат. Малките зрителни отвори на очилата вероятно са такива, защото се е предполагало човек по-лесно да види налитащия самолет, когато насочи главата си към посоката на звука:

Усъвършенствания

Обаче звукоуловителите с обикновени рупори, съединени чрез гумена тръба с наушници, закрепени в ушите на слушащия, продължавали да не могат да определят с нужната за военни цели точност откъде се приближава самолет с двигатели напр. Първите опити да се повиши тяхната ефективност били решения като поставяне на по-големи звукоприемници. Въртейки инсталацията с рупорите, "слухарят" можел лесно да налучка откъде се чува един предмет, ако неговият шум долитал по-отчетливо от всичко друго. Това обаче не било достатъчно. Опитвайки се да решат въпроса, проектантите опитали да определят посоката на звука чрез разликата във фазите, получаващи се в две точки, като имали предвид, че за да стигне до тези две точки, звукът изминава различен път и идва в тези две точки с някаква фазова разлика.

И наистина, ако разполагаме с два различни звукоприемника и можем да сравняваме фазовото изместване (фазовата разлика) между достигнатите ги звукови вълни, то можем да определим и посоката, от която е пристигнала акустичната вълна. Всъщност от този метод хората се ползват много отдавна, често без изобщо да осъзнават – именно благодарение на разликата във фазите на звуковите вълни човек може да определи (наистина твърде приблизително) посоката, откъдето идва звукът. Анализът на звуковите вълни, постъпващи в лявото и в дясното ухо, е важен за определянето на звука в пространството. Между двете уши има известно разстояние и поради това звукът постъпва в различно време във всяко едно от тях. По разликата във фазите мозъкът определя пространственото положение на звуковия източник.

Човек обаче невинаги е в състояние веднага и моментално да определи дали един звук идва само отпред или отпред и отгоре, а този въпрос е много съществен при "слухтенето" за налитащи самолети. Затова конструкторите взели предвид някои недостатъци на човешкия слухов апарат, преди да се заемат с проектирането на специални звукоуловители, които да определят посоката на звука с голяма точност.

Преди всичко, подобрения трябвало да се внесат в точността на определяне посоката на нискочестотните звуци. Според проектантите на звукови самолетолокатори от второто десетилетие на ХХ век било достатъчно "ушите", т.е. звукоприемниците, да бъдат монтирани на различно разстояние. Ако разстоянието между тях било достатъчно голямо, то даже при дълги звукови вълни (ниски честоти) можело достатъчно точно да се определи позицията, съответстваща на съвпадението на фазите на звуковите вълни в двата техни приемника и така да определим правилно посоката на идващия звук.

Ето една такава система от САЩ – била е разположена през 1921 г. във Военния колеж във Форт МакНеър:

Евентуалните грешки в определянето дали звукът идва пред или зад "оператора" трябвало да се отстранят, като устройството бъда снабдено с широкомащабни рупори, притежаващи голямо насочващо действие.

За да може пък със сигурност да се каже дали звукът идва само фронтално отпред или пък отпред и отгоре, решили да монтират не два звукоприемни рупора, а четири, за да може, така да се каже, два да лежат на хоризонтална права, а другите два на перпендикулярната й (вертикална) права. По този начин първите два (чрез съвпадение на фазите) биха дали възможност да се определи посоката на звуковата вълна по хоризонтала, а вторите два – по същия признак – да я определят по вертикала. Например, този германски акустичен локатор от 1939 г. има четири звукови приемника, обслужвани от двама оператори и свързани (с гумени тръбички) към ушите им чрез слушалки тип стетоскоп. Така единият човек можел да определи посоката, а другият – елевацията (височината) на самолета.

Един такъв "слухов радар" се състои от четири рупора, разположени така, че линиите, съединяващи центровете на всяка двойка рупори, да бъдат взаимно перпендикулярни. Тесните краища на рупорите трябвало да бъдат свързани с устройство, чрез което да може да се анализират фазите на звуковите вълни, постъпващи в широките краища. Обикновено в качеството на такъв "фазов анализатор" били използвани самите човешки уши, към които били прикрепяни наушници. "Операторът" ги надявал на ушите си и започвал да върти инсталацията с рупорите, докато получи усещане, че посоката на звука се намира точно срещу тях или, ако предпочитате, че рупорите са насочени фронтално срещу звука. Тъй като обаче човек има само две уши, на устройствата с четири рупора работели по двама "слухари", всеки от които отговарял за отделна двойка рупори независимо от другия и така те заедно установявали посоката на звука – единият по хоризонталната, другият по вертикалната плоскост. После показанията им се комбинирали и така се взимали предвид.

Вероятно ранен американски модел звуколокатор

Тази система обаче имала недостатъка, че за да работи горе-долу надеждно, било нужно звукът да трае достатъчно дълго и съществено да се отличава от останалите дочути. При едновременна стрелба на множество оръдия или приближаване на много самолети напр. работата на "слухарите" изключително много се затруднявала – те преставали да отличават следения звук от останалите съпровождащи го и така определянето на посоката му ставало почти невъзможно. Затова в един момент конструкторите решили да престанат да увеличават числото на рупорите, а да преминат от субективни наблюдателни методи към обективни, т.е. да заменят хората слухари със специални регистриращи устройства.

При обективните методи преди всичко се увеличава точността на проучването и се ускорява разпознаването на посоката. Да се използват обективни методи означава преди всичко да се заместят човешките уши с различни звукочувствителни устройства – напр. микрофони, чувствителни към ниските честоти. Микрофонните токове, създадени при попадащите на микрофона звуци, се пропускат през специален уред – т.н. вибрационен осцилограф (шлайф-осцилограф) – който точно записва цялата крива на звуковите трептения, уловени от един или друг микрофон. Сравнявайки записите на уловеното от различните микрофони, може да се определи фазовата разлика между звуковите вълни и по този начин да се определи посоката на звукоизточника. Осцилографският запис е удобен също и поради това, че позволява да се определи посоката дори ако звукът трае твърде кратко време (напр. единичен оръдеен изстрел или звук от снаряд), докато при субективните човешки наблюдения е необходимо звукът да достига до ухото по-продължително време.

Голяма част от работата по развитието на този вид устройства била извършена от английски разработчици. През Първата световна война и след това те създали разнообразие от т.н. звукови (акустични) огледала, при които се работело с подвижни микрофони, за да се намери ъгълът, при който амплитудата на получения звук се максизимира, и така да се улесни откриването на целта (източникът на звука). Проектантите смятали, че ако се разполага с две звукови огледала на две различни позиции, може да се използва триангулация, за да се определи мястото, откъдето идва звукът.

Съществували акустични огледала, изработени от материали, които добре отразяват звука. Идвайки от източника, той се отразявал от огледалото и попадал на звукоприемно устройство. Определяйки характера на звуковото поле на отразената вълна и знаейки точната форма на акустичното огледало, можело достатъчно точно да се определи посоката на звука, попаднал в огледалото. Но тези устройства имали един съществен недостатък. За да бъдат измерванията достатъчно точни, било нужно размерът на огледалата да бъде съизмерим с дължината на вълната. А тъй като от военна гледна точка интерес представлявали преди всичко дългите вълни, това означавало да се произвеждат много големи акустични огледала, с диаметър от по няколко метра, което, разбира се, изключително усложнявало работата с тях, особено в походна обстановка.

Модели

Сега ще ви представим някои от по-интересните модели звукови локатори, разработени от хората преди няколко десетилетия.

През 30-те г. в Холандия е създадена т.н. Служба на въздушни наблюдения, която да открива устремили се към страната чужди самолети. Тъй като било счетено за непрактично да се оборудват много разпръснати места със сложни транспортируеми устройства, Холандската военноизследователска станция във Ваалдсторп разработила "персонални звукови локатори", които явно били по-добро решение.

Това устройство се състои от две параболични части, вероятно направени от алуминий. Те били монтирани на фиксирано разстояние помежду си, но пък размерът на главата не е еднакъв у всички хора. За да се неутрализира това неудобство, двете части били снабдени с надуваеми възглавнички за над ушите, закрепени за параболите чрез звездообразно разположени продълговати метални пластини. Гумената тръбичка от всяка възглавничка се съединявала с другата в Т-образен детайл, превръщащ двете тръбички в една.

Според доклад от 1935 г., производството на това устройство било много ограничено.

Тази джаджа обаче вероятно имала по-голям успех заради по-голямата си "ушна площ". Тъй като била и много по-тежка, тя била закрепена и се въртяла на стълба зад оператора.

По-нова и усъвършенствана версия на горните модели. Обърнете внимание на допълнителния кръстообразен крепежен елемент, добавен в горната част на "ушите". Ясно се виждат и двете противотежести, изпъкнали отзад. Отново имаме гумени пръстени, смекчаващи тежестта върху ушите на "оператора".

Според проектантите, това холандско устройство имало точност до 2 градуса. 18 такива били произведени през 1934 г. за Инженерния полк на холандската армия в Нидерландска Индия.

Тази забележителна метална шапка е измислена от французина Жан Ошер (Jean Auscher), за да се използва като акустично навигационно устройство на малки плавателни съдове в случай на повреда на радара. Била показана за първи път на Изобретателския панаир в Брюксел през 1960 г., но след това никой никъде не я видял отново. Може би защото по някое време Ошер се е усетил, че всъщност не е измислил нещо ново, а такива устройства са съществували и преди него.

Разглежданите днес от нас прарадарни устройства имат и превозваеми модели.

Това е английски звуков самолетен локатор от Първата световна война – Mk1.Тогава самолетите все още летели бавно и акустичното им детектиране не изглеждало лоша идея. Любопитното е, че е бил произвеждан от компанията A.W. Gamage Ltd, чиято специалност всъщност били играчки, велосипеди и т.н. и имала голям магазин в Лондон за такива стоки.

На тази цигарена кутия от 1937 е изобразен самолетен звуколокатор, а други от същата серия показват бойни самолети – биплани.

Чешки локатор от 1920-те г. с четири звукоприемника – два по хоризонтала и два по вертикала. Звукът от четирите широки характерни "тави" се отвежда в широки метални тръби.

Тази снимка от корицата на сп. Illustrated London News от 5.ІХ.1936 г. показва т.н. "параболоид на Байо", разработен от френския астроном Рене Байо (René Baillaud, 1885 – 1977) между 1916 и 1918 и въведен във френската армия през 1918.

Още една френска машина – акустичният звуколокатор на френския физик и Нобелов лауреат Жан-Батист Перен (Jean-Baptiste Perrin, 1870 – 1942), през Първата световна война офицер от Инженерния корпус на френската армия. Звукоприемниците на Байо имат много интересна форма: всеки от четирите големи има в себе си 36 малки шестоъгълника, разположени в 6 групи по 6. Предполага се, че това решение е било опит да се постигнат по-висока чувствителност и въобще по-прецизна работа на устройството.

Тази версия на Переновия локатор има само два звукоприемника. Не е съвсем ясно с какво се занимава човекът вляво, но съсредоточеният му колега вдясно ни показва как управлява подвижните части на джаджата, използвайки двете колела. Самата илюстрация вероятно показва употреба на локатора по време на Първата световна война.

Друг френски локатор от фирмата Barbier, Bernard & Turenne, произвеждан през 1930-те години. Тази снима е от "стажа" му в холандската армия:

На долната снимка пък виждаме една сериозна за времето си машина – германски звуков локатор, наречен Ringtrichterrichtungshoerer (RRH) – нещо като "пръстеновиден датчик за посоката на звуковия сигнал". Това устройство било използвано през Втората световна война от батареите с противосамолетни прожектори в ролята на по-евтин от радарните инсталации уред, който да спомогне за първоначалното насочване на прожекторите към налитащите нощно време самолети. По-късно обаче отстъпва място на радарите. Твърдяло се, че RRH може да открива цели на разстояние между 5 и 12 км в зависимост от климатичните условия, операторските умения и големината на целта. Заявената точност била около 2 градуса. "Екипажът" му бил от трима души, а сгънатите платнища над главите им можели да бъдат разгънати и така да им се осигури подслон срещу дъжд напр.

Ето още един изглед към звуколокатора от друга гледна точка:

Тази впечатляваща група от японски звуколокаторни тръби от 1936 г. принадлежи на поне две устройства, монтирани на четириколесни превозни средства. С това качество на изображението е трудно да се каже точно кое с кое е свързано (още повече, че фонът е изтрит може би от неправилно ретуширане), но вероятно звукоприемниците са пак 2 по 2 – два за хоризонтала и два за вертикала. Устройството било наречено "Голям детектор Type 90", за разлика от друга версия - "Малък детектор Type 90".

Тук най-вероятно ляво застаналият мъж измежду двамата в средата е японският император Хирохито. Като се има предвид описанието под снимката (electric ears), може би полученият звук е бил усилван с електронни лампи. Зад двамата мъже вдясно се виждат дулата на артилерията, предназначена за използване с тези локатори - вероятно произвежданият в Япония 75-мм Type 88 за брегова охрана и противосамолетна защита.

Що се отнася до тази вестникарска извадка с лошо качество, то тя може би е по-ценна с текста отдолу, нежели с изображението над него. Източник – американското списание Mechanics & Handicraft, януари 1936.

Ето го и малкият брат на показания на горните снимки "Голям детектор Type 90":

Това пък е локатор за звуков сигнал тип Т3 от 1927, използва от американската армия. Хоризонталната двойка звукоприемници трябвало да определя азимута на самолета, а вертикалната – височината. Смята се, че думата BOWEN на етикета се отнася към името на адмирал Харолд Гардинър Боуен (1883 – 1965), който е ръководил работата по въздушната защита във Военноморската изследователска лаборатория и по-късно е участвал в разработката на радари. Вероятно снимката е правена в Военния колеж на щатската армия във Форт МакНеър.

По-долу пък виждаме същия локатор със свързан към него 60-инчов прожектор. Надписът горе вляво е показателен – "очите и ушите на армията" (!). Това е изображение от пощенска картичка; колелата също са по-съвременни в сравнение с онези на превозното средство на горната снимка.

Cледващата снимка е датирана януари 1943 и е представена от тогавашните медии като актуално и използвано в тогавашния момент в щатската армия оборудване. Това обаче вероятно е прийом за мистифициране и военна дезинформация на врага, тъй като по въпросното време радарите вече отдавна са били използвани за насочване на прожекторите, но в самото начало на Втората световна война все още били останали множество прожектори, комплектувани със звуков локатор М2 (самият той е модел 1940 г. Комплектът е можел да бъде разглобен на шест части за удобство при транспортирането. Той включвал по-съвременни части и схемни решения в сравнение със събратята си от предишните десетилетия, което било направено главно с цел да се намалят смущенията от околните звуци. На кръглата платформа трябвало да работят двама оператори, а самата тя била акустически отделена от земята и освен това позволявала нивелирането на локатора. В описанието на устройството се казва, че азимутът и елевацията на доловени далечни звуци можели да бъдат проследявани чрез ръчни колела (маховици) – англ. could be tracked by handwheels – което вероятно означава, че (както при някои от показаните по-горе локатори) частта със самите звукоприемници е била подвижна и е можела да бъде въртяна, за да се постигне положение, при което сигналът се долавя най-чисто. M2 имал и вградени механизми за корекция на грешки, причинени от влиянието на вятъра и разположението на локатора спрямо прожектора.

Счита се, че обхватът на този звуколокатор е бил между 2000 и 8000 ярда, защото той бил много зависим от атмосферните условия и уменията на самите оператори и можел широко да варира всеки експлоатационен ден. С въвеждането на радара SCR-268, използван за работа с прожектори, акустичният локатор М2 станал неактуален и бързо бил заменен, с изключение на някои части, които го запазили в оборудването съм прожекторите си до края на войната.

Друга екзотика при звуковите локатори били моделите във вид на недвижимо имущество. Става дума за "устройства", при които цели огромни стени били използвани като звукоприемници. За главно предимство на стационарния звуколокатор пред всички транспортируеми се сочело, че той можел да бъде много по-голям от тях, тъй като не се налага да се превозва, и това позволява да се откриват самолети на по-далечни разстояния. Първият такъв бил изсечен във Великобритания, в скала между Ситингбърн и Мейдстоун през юни 1915. Между 1916 г. и 1930-те на южното и североизточно крайбрежие на Англия били построени няколко такива стационарни прарадара. Долу виждате един от тях, завършен през 1930 г. в Грейтстоун, Кент. При построяването му било заявено, че с помощта на 200-футовата стена може да се детектира шум от самолет, отдалечен между 20 и 30 мили. Това не изглежда особено впечатляващо, но при засичането на вражески летателни машини всяка секунда е ценна. По-късно снабдили локаторната стена с микрофони и точността й на засичане била определена на 1,5 градуса.

Съществува и друг такъв локатор от построената тогава т.н. "Акустична система за ранно оповестяване" (AEWS – Acoustic Early Warning System), отново в Кент. На долната снимка се вижда неговият звукоприемник с диаметър 30 фута, построен през 1928 г. Малката бетонна постройка долу в средата приютявала операторите, а вертикалната мачта в центъра носела акустичните тръби.

Всичко това звучи интересно, но имайки предвид типичните самолетни скорости от онова време и възможностите на слуховите радари, можем да кажем, че звуковото предупреждение давало на нападнатите само няколко минути аванс. Затова след появата на електронните радари акустичните локаторни станции били оставени "за резерв" на радиолокацията (каквито сведения имаме напр. от Битката за Англия). След края на Втората световна слуховите детектори практически не изиграли никаква съществена роля в противовъздушната отбрана.

Антон Оруш, Sandacite.bg – https://www.sandacite.bg

Източници:

Acoustic Location and Sound Mirrors - http://www.douglas-self.com/MUSEUM/COMMS/ear/ear.htm#japn

Acoustic location - https://en.wikipedia.org/wiki/Acoustic_location

Aircraft detection before radar, 1917-1940 - https://rarehistoricalphotos.com/aircraft-detection-radar-1917-1940/

Alfred M. Mayer - https://en.wikipedia.org/wiki/Alfred_M._Mayer

Early warning sound mirrors - http://www.andrewgrantham.co.uk/soundmirrors/

Englands' concrete hearing aids - http://www.barking-moonbat.com/index.php/weblog/comments-editor/20418/

Rawlinson, Alfred. The Defence of London. – London & New York: Andrew Melrose, 1923, pp. 110 – 114

US224199A - https://patents.google.com/patent/US224199A/en?oq=224199

US23718A - https://patents.google.com/patent/US23718A/en?oq=23718

US110827A - https://patents.google.com/patent/US110827A/en?oq=110827+

Звукоулавливатели - http://www.etheroneph.com/retrozvuk/119-zvukoulavlivateli.html


Препоръчани материали
+ 2
- 0
Хората са написали и подредили статия с толкова много информация която иначе трябва да се събира от къде ли не,вие едно браво не казахте.Винаги може да се направи и втори епизод с не написаното, въпросът е дали си заслужава ако така ще гледаме само какво липсва.
Нали и всичките тия казармени анти еъркрафт саунд рупори,разни средновековни требушета и тн са от давна в миналото и освен "академична полза" друга незнам да има да ги чигърта човек. :)))
Kapsch
Рейтинг : 1016
07.09 2018 в 11:14 8
+ 1
- 0
благодаря.
ясно е, че "звуков радар" няма как да има - употребил съм го метафорично, знам на какъв принцип работи електронният радар и че при него няма микрофон.
+ 0
- 2
Ето ти и библиография от 1977 с дълъг списък книги по темата, издадени както преди така и след Втората световна. То ясно, че няма да ги четеш, но поне Антон Оруш може да се образова.
http://www.dtic.mil/dtic/tr/fulltext/u2/a047804.pdf
+ 0
- 2
Ако не откриваш писано, значи не си прочел даже първия коментар на deyan_h, нито линка към Гугъл, който дадох.
Много са ти объркани понятията. Такова нещо като "звуков радар" няма, освен в компютърните игри. RADAR работи с радио вълни (RAdio Detection And Ranging). Има подобно звуково устройство, което също работи с отразени вълни, но се нарича сонар (SOund Navigation And Ranging) и много отдавна се ползва във флота.
Четивото няма как да е коректно, защото твърди, че звуковото разузнаване за определяне посоката на изстрели било заместено от радара, а това просто не е вярно, така че няма значение дали говорим за история или за днешни дни.
Ето ти преглед на звуковите системи от 1914 до 1970 на английски
https://www.royalsignals.org.uk/articles/SRS/Location.pdf
Ето руски военен учебник от 1993
http://www.old.fa.ru/chair/voen/Documents/2 Артиллерийская звуковая разведка.pdf
Ето и български учебник от 1953
https://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=597021
Kapsch
Рейтинг : 1016
06.09 2018 в 22:30 5
+ 2
- 0
аха. ясно! в такъв случай можеш ли да ми дадеш линк да видя/прочета за произведени масови звукови радари след втората световна, защото не откривам писано? но нека да е за тогава моля, защото статията разглежда историята а аз не намирам никъде звукотави след началото на 40-те, т.е. четивото за мен е коректно. посочените от теб "последните 15 - 20 г." си е направо "вчера" на фона на началото на 20-и век, който се описва.
+ 0
- 1
Ако беше чел статията щеше да разбереш предния ми пост. Авторът специално споменава артилерийското звуково разузнаване и във връзка с него казва, че е заменено с радар:

"Обаче за военни цели се налага да се определи посоката на краткотрайни, понякога внезапни и нерегулярни звуци (изстрел, взрив на бомба, снаряд) или пък сравнително нисък тон (далечно бучене на самолетен двигател). В следващите редове ще проследим през какви етапи е минала човешката акустична мисъл, за да усъвършенства звуковите локатори, преди те да бъдат заменени от "традиционните" радари."
Kapsch
Рейтинг : 1016
06.09 2018 в 19:10 3
+ 3
- 1
да, само че посочената от теб извадка от гугъл се отнася за артилерийско разузнаване, докато показаните и рекламирани тук ТАВИ търсят налитащи самолети, а не сухопътни батареи.
и освен това, по време на и особено след края на втората световна радарите наистина изместват тия звукови детектори. просто са по-надеждни и цялата научно-развоина деиност на военните се сасредоточава там.
+ 0
- 3
Точно така. Авторът греши, че за военни цели звуковото разузнаване е заместено от радара. Не само не е, а дори е усъвършенствано - сега се работи с микрофони. Не знам дали с радар може да хванеш голям артилерийски проектил, но със сигурност не можеш да засечеш примерно снайперист. Във войните от последните 15-20 години на Запад се ползват системи като ASP, IGD, Boomerang и т.н.
https://www.google.com/search?q="sound+ranging"
deyan_h
Рейтинг : 1975
06.09 2018 в 11:52 1
+ 0
- 0
АЗК-5 тембр и АЗК-7, 7М (модернизиран).

Артлерийски. Ние имаме май 3 бр. Тембър. Аз съм работил на ('95-'96) на този в Асеновградският полк. Компютърът къртеше ))))))
 
Още от : Технологии
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.