Организаторите обещават да "превърнат Деня на бащата в истинска научна лаборатория на открито".

Събитието ще се проведе на 13 юни от 10:00 до 17:00 ч. в Националния военноисторически музей, ул. "Черковна" № 92, София.

Какво може да очаквате?

•  „Магически“ магнит 
•  събуждането на спящ вулкан
•  излюпването на мистериозно драконово яйце
•  призоваването на духа от бутилката
•  и още експерименти, които ще ви покажат колко вълнуващ може да бъде светът на науката.

Най-любознателните посетители ще могат да се потопят в света на минералите и земните съкровища, а любителите на предизвикателствата ще изпробват уменията си в необичайна игра на химически шах.

Пригответе се за експерименти, изненади и много открития, защото науката никога не е била по-забавна!

Вход свободен

Ново проучване на Дартмут показва, че октоподите могат да използват огледала, за да намират храна извън полезрението си, демонстрирайки пространствени когнитивни способности. Резултатите са публикувани в Current Biology.

"Нашите открития са първите, които демонстрират, че безгръбначните могат да използват огледала, за да разберат средата си и да намерят плячка", посочва водещият автор Мери Кизелер (Mary Kieseler), която е провела изследването като докторант в катедрата по психология и мозъчни науки в Дартмут, а сега е постдокторант в швейцарския университет във Фрибург. "Това е умение, което преди е било документирано само при гръбначни, като например при някои бозайници и някои птици."

Изследователите са обучили три калифорнийски двуточкови октопода (Octopus bimaculoides) в лабораторията за октоподи в Дартмут да не атакуват изображение на рак, което виждат в огледало, а вместо това да правят заключения и да се придвижват до мястото, където се показва скритият стимул зад тях.

Първо, октоподите били оставени да свикнат с огледалото в местообитанието си. След това били обучени да разбират как работи огледалото, използвайки жива храна за награда – рак – поставена в стъклен буркан, който те можели да видят в огледалото. За да хванат рака, октоподът трябвало да направи завой на 90 градуса зад ъгъл.

"Ние не идваме на този свят, знаейки как да използваме огледало, а се учим как да използваме огледало", разказва старшият автор и когнитивен невролог Питър Це ( Peter Tse), професор по психологически и мозъчни науки в Дартмут. Точно както новите шофьори се учат да използват огледало за обратно виждане, за да проследяват други превозни средства, "октоподите също могат да се научат как да използват огледало, за да определят къде се намират нещата в света."

Октоподите имат хеморецептори, които им позволяват да усещат миризма и вкус чрез допир. Затова за експеримента екипът използва виртуален стимул от рак, а не жив рак.

Октоподът бил поставен в стартова кутия, отворена отгоре и отпред, и му било показано виртуалното изображение на рак в огледало директно пред животното. Виртуалното изображение на рак било проектирано зад октопода от лявата или дясната страна. Вместо октоподът да отиде до огледалото, за да се опита да хване виртуалния рак, той отишъл до мястото на проекцията, което изисквало завъртане на 180 градуса, където получавал награда - жив рак. В някои случаи октоподът се качвал нагоре и над кутията до страната, където бил проектиран ракът, вместо да излиза от кутията и да плува настрани.

Резултатите показват, че октоподите са пътували в правилната посока приблизително в 73% от случаите.

По време на опитите екипът ръчно е проследил отгоре точка между очите на мантията, която е подобна на главата на октопода. Изследователите също така са изчислили дължината на пътищата, които октоподите са използвали, за да търсят наградата. Макар че не винаги са избирали най-краткия път за пътуване, те са станали по-бързи в достигането до мястото, където се е намирал стимулът.

Експериментална установка за тестване на способността на октоподите да използват огледалото. Кредит: Mary Kieseler and Marvin Maechler

"Октоподите са сред най-еволюционно отдалечените животни от хората, тъй като последният ни общ прародител е бил червей, живял преди 350 до 500 милиона години", отбелязва Кизелер. "Като се има предвид, че такъв отдалечен организъм е еволюирал независимо средствата за използване на огледало като инструмент за обработка на пространственото познание, предполага, че основните когнитивни процеси може да са обект на конвергентна еволюция, при която различните видове развиват подобни невронни решения на едно и също предизвикателство."

Светът, в който живеят октоподите, главно кораловите рифове и океанското морско дъно, е сложна среда.

"Октоподите са като котките: те ще се промъкнат към плячката си и ще се нахвърлят, и искат да го направят възможно най-бързо, за да не станат жертва", разказва Це.

"Ловците са много ефективни, когато имат ментална карта на своята територия, така че да знаят къде се намират спрямо средата си", обяснява Це. "Нашата работа предполага, че октоподите може също да имат вътрешни карти, вътрешно представяне на пространството."

Според съавторите обаче са необходими допълнителни изследвания, за да се докаже това.

Справка: Kieseler M, Maechler M, Finn K ... Octopus bimaculoides can learn to utilize a mirror to localize a reward outside the line of sight; Current Biology, 2026; DOI: 10.1016/j.cub.2026.05.012

Източник: Study shows octopuses' impressive ability to navigate space, Dartmouth College

Метеоритът, наречен "Северозападна Африка" (NWA - Northwest Africa) 12774, е камък с тегло 454 грама, открит в пустинята Сахара през 2019 г. Учените го класифицират като ангрит, рядък вид метеорит, който се нарежда сред най-старите вулканични скали в Слънчевата система. Този конкретен космически къс, наречен NWA 12774, е запазил необичайна химическа следа, която предполага, че някои от най-ранните протопланети на Слънчевата система са се развили различно от други скалисти планети, отбелязват изследователи.

"Материалите ангрит, които са образували родителското тяло, са коренно различни от съставките на Земята и Марс", заявява водещият автор на изследването Арън Бел (Aaron Bell), геолог от Университета на Колорадо в Боулдър. "Тези метеорити са запазили доказателства за напълно различен път, по който са се развили ранните планети."

Чрез измерване на малки радиоактивни елементи в тях, които действат като естествени часовници, учените знаят, че ангритите са се образували покрай младото слънце преди повече от 4,5 милиарда години. Като такива, те съхраняват ценни улики за това как планетите са се формирали и еволюирали, обяснява НАСА. Те също така са забележително редки - само 68 от повече от 80 000 метеорита, открити на Земята, са известни като ангрит.

Това, което ги прави особено озадачаващи, е техният химичен състав. За разлика от Земята, Марс и повечето други скалисти светове, ангритите съдържат много малко силициев диоксид - основен компонент на кората на скалистите планети в Слънчевата система. Поради този необичаен състав учените дълго време предполагаха, че произхождат от сравнително малък астероид.

Срез от метеорит, открит в Сахара, наречен NWA 12774, под кръстосано поляризирана светлина. Кредит: CU Boulder/John Kashuba

Докато анализирали NWA 12774 обаче, Бел и колегите му идентифицират кристали на минерал, наречен клинопироксен, които са изключително богати на алуминий, което е  знак, че скалата се е образувала под огромно налягане.

Чрез реконструкция на условията, при които се е образувал метеоритът, екипът установява, че минералът е изисквал налягане от поне 17,5 килобара - повече от 17 пъти налягането на дъното на Марианската падина, най-дълбоката точка на Земята. Такива екстремни условия не биха могли да съществуват в малък астероид, така че родителското тяло трябва да е било много по-голямо, отбелязва проучването.

Рентгеново изображение на NWA 12774. Кредит: CU Boulder/John Kashuba

Освен това кристалите във вътрешността на космическия камък са запазили характеристики като остри ръбове и химични модели, които според учените би трябвало да са изчезнали, ако са прекарали дълги периоди дълбоко във вътрешността на гореща планета. Тези улики показват, че минералите са се образували на относително малки дълбочини, което означава, че родителското тяло би трябвало да е значително по-голямо, за да генерира същото налягане близо до повърхността си, според проучването.

При този сценарий, изгубената планета може да е била с радиус около 1800 километра в радиус, което я прави сравнима по размер с Луната и около 2/3 радиуса на Марс.

"Невероятно е да си помислим, че някога е имало толкова голяма планета", коментира Бел в изявление. "Знаем, че е съществувал само защото няколко негови фрагмента са се озовали на Земята."

Какво в крайна сметка се е случило с древната планета, остава неясно. Една от възможностите е, да е била унищожена при някой от жестоките сблъсъци, които рутинно са променяли младата Слънчева система, като фрагменти като NWA 12774 по-късно са се включили в други скалисти планети, включително Земята.

И е възможно да има още доказателства за тези изгубени планети, които досега са били пренебрегвани.

"Има много метеорити по чекмеджета, които не са били добре проучени, така че вероятно е имало още такива протопланети, за които не знаем", коментира Бел.

Справка: High-pressure clinopyroxene in Northwest Africa 12774 and new geobarometric evidence for a planetary embryo-sized angrite parent body; Aaron S. Bell, Laura Waters, Mark Ghiorso...; Earth and Planetary Science Letters, Volume 685, 1 July 2026, 120029; https://doi.org/10.1016/j.epsl.2026.120029

Източник: Meteorite found in Sahara desert may be 1st evidence of lost solar system world, Space.com

Преди стотици милиони години, Англия и Уелс са били дом на най-големия скорпион в света. Въпреки че вкаменелостите на Praearcturus gigas са известни от повече от век, неговата идентичност е била обект на спорове. Ново изследване, изследващо редица вкаменелости, вече потвърждава статута му на един от най-големите праисторически скорпиони.

С 16-сантиметрови клещи и приблизителна дължина на тялото над един метър, Praearcturus gigas би трябвало да е доминирал над заливните низини преди 415 милиона години. Животът на сушата е бил сравнително нов през ранния девон, което означава, че малко други животни са достигнали толкова огромни размери.

В резултат на това този гигантски скорпион би имал избор от плячка, докато е ловувал малки членестоноги на сушата. Но Praearcturus вероятно е бил и страховит воден хищник, хранейки се с риба и други големи животни.

Д-р Ричи Хауърд (Richie Howard), водещият автор на изследването и куратор на фосилни членестоноги в Музея на естествената история в Лондон, отбелязва, че наличието на най-големия скорпион, откриван някога толкова рано в историята на живота на сушата, променя това, което знаем за еволюцията на тези животни.

"Когато си представяме гигантски членестоноги, хората обикновено се сещат за огромни многоножки като Arthropleura или подобните на грифони водни кончета", коментира Хауърд. "Но тези видове са живели през карбоновия период, поне 55 милиона години след Praearcturus, след като наземните екосистеми са имали време да се развият."

"Но Praearcturus е живял, когато животът на сушата едва е започвал и предците на влечугите, бозайниците и птиците все още не са напуснали водата. Това означава, че този вид може да е станал толкова голям, защото не е имало други големи хищници, което му е позволявало да доминира в средата си."

Резултатите от изследването са публикувани в списание Palaeontology.

Откриването на Eramoscorpius (на снимката) най-накрая предоставя фосилните доказателства, доказващи, че Praearcturus все пак е бил скорпион. Изображение, адаптирано от PeerJ (2024). DOI: 10.7717/peerj.18557

Всемогъщите членестоноги

Членестоногите, типът, включващ насекоми, скорпиони, паяци и ракообразни, са най-разнообразната група животни на Земята. Те не само са изключително богати на видове, но и имат широк диапазон от размери.

Най-малките видове като Stygotantulus stocki, са дълги по-малко от милиметър, докато най-големите членестоноги са хиляди пъти по-големи. Японският паяк рак (Macrocheira kaempferi) например е с дължина почти 4 метра, когато крайниците му са напълно разперени.

Ракообразните и други водни видове могат да достигат големи размери, тъй като водата осигурява опора за телата им. За разлика от тях, сухоземните членестоноги, като например индийският горски скорпион, са много по-малки. Въпреки че е най-големият скорпион в живия свят, той достига максимална дължина от около 23 сантиметра.

Когато Praearcturus е открит за първи път от Хенри Удуърд през 1871 г., се е смятало, че е гигантско ракообразно, подобно на мокрица, а не друго членестоного. Това тълкуване все още е отразено в името му, тъй като Arcturus е група живи мокрици.

През 80-те години на миналия век учените за първи път започват да подозират, че Praearcturus може всъщност да е скорпион. Това обаче било трудно за доказване. Само няколко фрагмента от тялото на животното са оцелели като вкаменелости и не са включвали характерната опашка на скорпион. Това се променило, когато през 2015 г. в Канада бил описан древен скорпион, наречен Eramoscorpius.

"Eramoscorpius е кръстен на добре запазена вкаменелост и очевидно е скорпион", обяснява Хауърд. "Една ключова характеристика на анатомията му е гръдната кост, която е дълга триъгълна структура с жлеб, минаващ по средата, който се намира в долната част на черупката."

"Praearcturus е на подобна възраст с Eramoscorpius и също има една от тези структури. Така че това показва без съмнение, че Praearcturus трябва да е скорпион."

Клещите на Praearcturus са били дълги 16 сантиметра. Откриването на повече от неговите вкаменелости ще помогне да се разкрият повече неща за живота и изчезването на този огромен скорпион. Кредит: Natural History Museum, London

Сложната история на живота на сушата

Идентичността на Praearcturus е важна, защото предоставя нови прозрения за един от най-важните моменти в историята на Земята - моментът, в който сложният живот започва да колонизира сушата.

Девонски фосилни находища, като например Рини Черт в Шотландия, показват, че малки растения, високи само няколко сантиметра, са се разпространявали по сушата и са започвали да развиват адаптации, които по-късно ще доведат до първите гори. Сред тях са живели различни гъби, докато малки членестоноги са били пионери в животинския свят на сушата.

Животът на по-големите животни, които преминават на сушата, обаче е по-малко проучен. Хауърд посочва, че макар да е имало по-малка конкуренция по време на лов на сушата, видове като Praearcturus вероятно са се нуждаели от по-голяма водна плячка, за да се издържат.

"Без сложни екосистеми, които да поддържат Praearcturus на сушата, тези животни вероятно са прекарали част от живота си в лов във вода", предполага Хауърд. "Някои от вкаменелостите, открити в Уелс, показват, че са имали подобни на клапа структури, известни като епимера, които са подобни на тези, открити при омарите и раците."

Д-р Грег Еджкомб (Greg Edgecombe), един от експертите по изкопаеми членестоноги от Музея на естествената история, Лондон, който е съавтор на изследването, добавя, че Praearcturus дава на учените още повече основания за размисъл относно ранната еволюция на членестоногите.

"Границите между членестоногите, живеещи на сушата и в морето, когато Praearcturus е бил жив, са размити", обяснява Еджкомб. "Най-добрите ни родословни дървета от ДНК последователности показват, че скорпионите са тясно свързани с други паякообразни, с които споделят подобни бели дробове. Това предсказва, че те са потомци на прародител, дишащ въздух."

"Ако случаят е такъв, тогава Praearcturus е пример за животно, което вероятно се е върнало във водата, след като предците му са се преместили на сушата."

През последвалите милиони години животът на сушата ставал по-сложен, тъй като все повече видове еволюирали към живот далеч от водата. Не е сигурно колко дълго Praearcturus би могъл да оцелее в този променящ се свят, тъй като конкуренцията за плячка се е увеличила.

Фрагментите от вкаменелости, открити в Портисхед, Северен Съмърсет, предполагат, че видът може да е оцелял поне още 40 милиона години, но е само косвено свързан с Praearcturus. Ще са необходими още вкаменелости, за да се определи дали те наистина представляват най-големия изчезнал скорпион и да се отговорят на многото други въпроси, свързани с тези ранни сухоземни членестоноги.

Справка: Richard J. Howard et al, A revision of Praearcturus gigas : a giant scorpion from the Lower Devonian (Lochkovian) of Britain, Palaeontology (2026). DOI: 10.1111/pala.70064

Източник: World's largest scorpion revealed by 415-million-year-old fossils, James Ashworth, Natural History Museum

"Ресничестите от рода Euplotes са привличали вниманието още от най-ранните дни на микроскопията, поради повсеместното си разпространение и поразителни характеристики", разказва водещият автор д-р Бен Ларсън (Ben Larson) от Политехническия институт Ренселер и колеги.

"Видовете Euplotes се срещат в повечето водни екосистеми и тяхното движение, навици за чифтосване, симбиотичните взаимоотношения, биогеографията и адаптациите към местната среда са обстойно изследвани."

"Клетките на Euplotes имат силно подреден, сложен, подобен на животински, телесен план, с реснички, опаковани в по-големи структури, наречени мембранели и цири, които са модифицирани за хранене (чрез генериране на водни течения), плуване или за използване като "крака" за ходене по субстрати."

Наречен Euplotes gigatrox, новият член на рода е събран от система за филтриране на морска вода на карибския остров Кюрасао.

В клонални (от клонинги) популации на тези организми, където всяка клетка споделя една и съща ДНК, малък брой клетки могат спонтанно да се развият в свръхгиганти с дължина повече от два пъти по-голяма от нормалните клетки, с по-широка форма на тялото и по-голяма уста.

Вместо да се хранят чрез филтриране на бактерии, както правят нормалните клетки, свръхгигантите се превръщат в хищници, унищожавайки по-малките си клонални роднини, като ги улавят и поглъщат цели, със скорост приблизително една на всеки десет минути.

"Това е една клетка, която прави нещо, което обикновено свързваме с развитието на животните", обяснява д-р Ларсън.

"Това разширява нашата представа за това на какво са способни едноклетъчните организми и ни дава нова система за изучаване на това как клетките контролират своите форма и функции."

Според екипа, промяната в поведението е по-дълбока, отколкото просто промяна на начина на хранене.

Нормалните клетки се движат по повърхността и плуват грациозно по спирални траектории в течността

Свръхгигантите се придвижват по кръгови траектории, подходящи за лов на пълзяща по повърхността плячка, и се търкалят тромаво, вместо да плуват, когато са изместени от повърхността.

"Формирането на свръхгиганти представлява компромис. Тези клетки стават по-добри ловци, но по-лоши плувци, измествайки трофичната си ниша от хранене с бактерии към използване на напълно различен вид плячка", обяснява д-р Ларсън.

За да изследват молекулярната основа на трансформацията, авторите секвенират едноклетъчни транскриптоми (т. е. всички РНК-транскрипти в организма) от нормални клетки, свръхгиганти и клетки, които наскоро са се върнали от състоянието на свръхгигант към Euplotes gigatrox.

Резултатите показват, че свръхгигантите са транскрипционно обособен етап на развитие, с широко разпространени разлики в генната експресия, включително регулация на клетъчния цикъл, производство на протеини и организация на мембраните.

Клетките, които се връщат от състоянието на свръхгигант, също носят отличителен молекулярен подпис, който изглежда временно потиска пътищата, водещи до трансформация.

Популациите, формирани от наскоро ревертирали (върнали се от свръхгигантско състояние) клетки, са произвеждали нови свръхгиганти по-бавно и с по-ниска обща честота, отколкото популациите, започнали от нормални клетки, независимо от външните условия.

Образуването на свръхгиганти има тенденция да се случва, когато популациите преминават от бърз растеж към стационарна фаза, особено когато дребната плячка не е многочислена, и те се задържат само докато дребната плячка остава оскъдна и е налице едра плячка (нормални клетки).

Свръхгигантите никога не надвишават около 5% от популацията, което се съгласува със стратегия за хеджиране на рисковете, при която малка част от клетките превключва, за да използва друг ресурс.

Констатациите предоставят нова рамка за изучаване на развитието на едноклетъчни организми, които трябва да изпълняват всички функции както на клетка, така и на целия организъм в рамките на една мембрана.

"Повечето от това, което знаем за развитието, идва от животните", обяснява д-р Ларсън.

"Сега разполагаме със система, в която можем да изучаваме същите тези фундаментални въпроси, докато аналогични процеси на развитие протичат в едноклетъчен организъм на съвсем различен клон от дървото на живота."

Справка: Ben T. Larson et al. 2026. Regulated development of cannibalistic supergiant cells in the ciliate Euplotes gigatrox. PNAS 123 (20): e2606891123; doi: 10.1073/pnas.2606891123

Източник: When Food Runs Short, This Single-Celled Organism Turns into Giant Cannibal to Survive,  Sci.News.

• Върховният административен съд окончателно отмени разрешителното за работа на ТЕЦ „Марица изток 2“ след седемгодишна съдебна битка.
• Решението създава нов стандарт: институциите трябва да оценяват общия ефект от замърсяването и да вземат предвид всички относими научни данни.
• За първи път съдът ясно обвързва разрешителните за промишлени инсталации с мерките за качество на въздуха в засегнатите райони.
• Замърсяването от въглищните централи има висока здравна и икономическа цена, която често остава извън обществения дебат. След съдебното решение на ВАС по ТЕЦ “Марица изток 2” това явно ще се промени.
• Новите европейски правила за качеството на въздуха ще направят разрешителни като това за ТЕЦ “Марица изток 2” все по-трудни за защита.

Решението на Върховния административен съд за ТЕЦ „Марица изток 2“ е без прецедент. За първи път българският съд ясно заявява, че при решения за големи промишлени замърсители защитата на здравето и околната среда трябва да стои наравно с аргументите за икономическите интереси. През последните десетилетия тази дискусия бе доминирана от говорене основно за важността на енергийната сигурност, запазване на съществуващите работни места и развитието на въглищните региони. Последното решение може да се окаже повратна точка за въглищния сектор и за начина, по който се разрешава работата на индустриални инсталации в България. 

Важен сигнал за промяна

На 18 май 2026 г. Върховният административен съд (ВАС) окончателно отмени разрешителното за експлоатация на ТЕЦ „Марица изток 2“. Решението е резултат на 7 годишна съдебна битка, която премина през два съдебни състава на административния съд в Стара Загора, още толкова на ВАС и решение на Съда на Европейския съюз (Съд на ЕС).

Макар решението да е окончателно за съдебната система, условията, при които централата може да продължи работа, са отново на бюрото на Изпълнителна агенция по околна среда (ИАОС), която този път е задължена да съобрази указанията на съда.

Решението от 18 май има ключово значение не само за бъдещето на ТЕЦ „Марица изток 2“, но и за практиката по издаване на разрешителни на промишлени инсталации изобщо. Тази промяна идва на фона на по-строгите изисквания за индустрията и за чистота на въздуха, които предстои да влязат в сила, и разширява факторите, които трябва да се вземат предвид при решаване на бъдещето на българския въглищен сектор.

Най-важното за решението: съдът поставя нов стандарт

Това съдебно решение назовава незаконосъобразните практики, които позволиха дерогацията на ТЕЦ „Марица изток 2“, но наред с това поставя по-висок стандарт за опазване на околната среда и човешкото здраве. 

Какво е дерогация?
Дерогацията е законово разрешено изключение от определени правила или стандарти.
Какво означава това за ТЕЦ „Марица изток 2“: Централата получава дерогация, която ѝ позволява да работи при по-високи емисии на серен диоксид и живак от европейските норми. Именно това изключение беше отменено от ВАС през май 2026 г.

Съдът задава 3 основни правила, които да се спазват при определяне условията за експлоатация на промишлени инсталации, каквито са въглищните централи.

Да се оцени общият ефект от всички източници на замърсяване

При предоставяне на дерогацията на ТЕЦ „Марица изток 2“ не беше оценено въздействието на битовото отопление към замърсяването със серен диоксид, което в някои райони на община Гълъбово може да достигне до 79%, както и емисиите на централите при работа без пречиствателни съоръжения. Генералният адвокат по делото пред Съда на ЕС посочва, че ако всеки източник на замърсители се разглежда независимо от другите източници „би било почти изключено да се постигне спазване“ на нормите за чист въздух.

Да се вземат предвид „всички относими научни данни“ 

Решенията, свързани с околната среда, по дефиниция се основават на научни данни, тъй като факти относно концентрациите на замърсяване и въздействието им върху човешкото здраве и околната среда са ни известни само и единствено благодарение на науката. Потвърждавайки този водещ принцип в екологичното законодателство, българският съд отрече досегашната практика решението да се основава само на данните, представени от операторите на централите, и отвори възможността в процеса по вземане на решения да се предоставят данни и от гражданския сектор.

Да се съобразят мерките за намаляване на замърсяването в Програмата за качество на въздуха. 

В райони със замърсяване над допустимото, общините са задължени да приемат програми с мерки, така че нормите за чист въздух да бъдат постигнати в най-кратък срок. В края на 2018 г. общинският съвет в Гълъбово прие такава програма, която изискваше тецовете в района да работят при степен на очистване на газовете от серен диоксид („десулфуризация“) от поне 98%. Дерогацията на ТЕЦ „Марица изток 2“ обаче позволи централата да работи при по-ниско ниво – в нарушение на програмата.

През 2020 г. административният съд в Стара Загора потвърди дерогацията на ТЕЦ „Марица изток 2“ с аргумент, че процедурата по издаване на разрешителни на промишлени инсталации не изисква „изработването на такава програма“ и решаващият орган не „следва да съобразява своите актове със съдържанието ѝ“. Това решение преповтори мантрите, с които администрацията разреши дерогации в района, обезсмисляйки приетите мерки за опазване чистота на въздуха. 

Стъпвайки на решението на Съда на ЕС, ВАС потвърди, че в райони с наднормено замърсяване като този на гр. Гълъбово, програмата за чист въздух е условие за предоставяне на разрешително на промишлени инсталации и то не може да противоречи на предвидените в нея мерки.

Защо това засяга нас и нашето ежедневие?

Замърсяването на въздуха е тих убиец. В политическите разговори за енергетика няма да чуете и дума за серен диоксид и живак и надали ще разпознаете тези замърсители в саждите по детските площадки на населените места около въглищните тецове. За това мълчание, обаче, плащаме с най-милото – нашето здраве и това на любимите ни хора.

Плащаме цената със здравето си

В науката няма съмнение за сериозна вреда върху човешкото здраве, която серният диоксид и живакът нанасят. Серният диоксид може да доведе до обостряне на здравословното състояние при хора с астма, намаляване на белодробната функция и възпаление на дихателните пътища. Наред с това серният диоксид допринася за формирането на фини прахови частици (ФПЧ2.5) – замърсителят, който може да засегне всеки орган на тялото и усложнява съществуващи здравословни проблем.

Живакът е силно токсичен, уврежда централната нервна и имунната системи. Той е особено опасен за развиващия се плод и малките деца, тъй като нарушава растежа на мозъка и забавя когнитивното развитие.

Работа на ТЕЦ „Марица изток 2“ в рамките на дерогацията би причинила приблизително 200 преждевременни смъртни случая за период от 10 години, показа независимо изследване.

Икономическата цена на замърсяването
Негативните ефекти от замърсяването имат и висока икономическа цена, която се плаща от засегнатите и от обществото като цяло. Изследване, изготвено за „Грийнпийс“ – България в началото на 2023 г. изчисли, че икономическите разходи, свързани с въздействията върху здравето от производството на електроенергия от въглища в България, възлизат на 11.8 млрд. евро само за периода 2016 – 2020 г. Година по-късно Центърът за изследване на енергията и чистия въздух изчислява, че България може да спаси живота на 3600 души на Балканите и да спести 10 млрд. евро разходи за здравеопазване, ако се освободи от зависимостта си от въглищната енергетика през следващото десетилетие.

Защо говорим за здраве и икономически показатели? Тази сметка на разходи за здравеопазване включва в себе си намалена икономическа производителност на българите заради заболяване и нетрудоспособност, или че служител на трудов договор е принуден да вземе болничен, за да се грижи за болно дете или друго зависимо лице.

Намалената продължителност на живота и увеличеният риск от смърт заради замърсяването на въздуха означават загуба на благосъстоянието на засегнатите.

Предисторията: Защо за ТЕЦ „Марица изток 2“ се прави изключение?

През август 2017 г. бяха приети по-строги правила за работата на въглищни електроцентрали, за емисиите на серен диоксид, живак, прах и азотни оксиди. Целта им е промишлеността да работи в съответствие в постиженията на науката и техниката като гаранцията за опазване на човешкото здраве и околната среда. Това създаде сериозни проблеми за централите в Маришкия басейн, които използват местните нискокачествени лигнитни въглища с високо съдържание на сяра, живак и прах. 

ТЕЦ-овете „Ей И Ес – Марица изток 1“, „Марица изток 2“, „КонтурГлобал – Марица изток 3“ и „Брикел“ поискаха дерогации, за да избегнат големите инвестиции в технологии за пречистване на вредните емисии. 

Заедно наеха консултанта „Амек Фостър Уилър“ да оцени ползите за обществото: дали ефектът от новите изисквания би бил пренебрежимо малък за околната среда спрямо допълнително направените инвестиции за тяхното изпълнение. На базата на анализа ИАОС предостави на първите три централи безсрочни дерогации, а на „Брикел“ издаде ново разрешително въпреки лошото техническо състояние и постоянните нарушения на условията за експлоатация. 

^{Снимка на Деннис Тодоров / източник: Грийнпийс}

Поредното отлагане на неизбежните реформи 

Енергийният сектор имаше на разположение четири години, до август 2021 г., да приведе въглищните мощности в съответствие с новите правила. Но българското управление не ги използва за това. 

В края на 2018 г. ТЕЦ „Марица изток 2“ получи дерогация без срок и със заявка за инвестиции в системи, които няма да постигнат значителни намаления на замърсяването, освен ако централата не намали обема си на работа.

На централата бе разрешено да изпуска близо два пъти повече емисии на серен диоксид от вече предвиденото в законодателството изключение за централи, проектирани да изгарят местни лигнитни въглища, и повече от четири пъти над горната граница за живак. Така срещу минимални инвестиции България осигури привидно съответствие с екологичните изисквания.

Привидността на съответствието прозира от простия факт, че към момента на издаване на разрешителните, град Гълъбово, в близост до който се намира ТЕЦ „Марица изток 2“, бе единственото място в ЕС, в което нормите за серен диоксид бяха системно превишавани. 

Поради тази причина, през 2022 г. Съдът на ЕС осъди България за системно и постоянно нарушаване на изискванията за чист въздух. Основен източник на това замърсяване са тецовете, които изгарят богатите на сяра лигнитни въглища от Маришкия басейн. През 2019 и 2020 г. нормите за серен диоксид в района продължиха да бъдат превишавани, макар централите да работеха със значително намален капацитет.

Новите европейски правила: защо натискът тепърва ще расте и какво следва?

В дискусията за бъдещето на българските въглищни централи навлиза и нов фактор. До 1 юли 2026 г. България трябва да актуализира законодателството си за издаване на разрешителни на промишлени инсталации, а от 2030 г. влизат в сила по-строги норми за концентрация на серен диоксид във въздуха. Ако плановете на ръководството на централата са тя да продължи работи в нарушение на нормите за емисии на серен диоксид и живак, предстои да се оцени как подобно искане ще се съотнесе с решението на ВАС и прилагането на тези правила.

Най-съществените промени в рамката за качеството на въздуха, които предстоят, са много по-стриктни за съответните замърсители:

• намаляване на броя разрешени превишения на средночасовата норма за серен диоксид (350 μg/m³);
• намаляване с над два пъти на годишната пределно допустима концентрация за ФПЧ_2.5 (от 25 на 10 µg/m³);
• намаляване на годишната норма за азотен диоксид (NO₂);
• въвеждане на по-строги изисквания за мониторинг, моделиране и ранно планиране при риск от неспазване на нормите.

Тези нови норми ще изискват и по-строги мерки от страна на институциите, ако те възнамеряват да изпълняват задълженията си да защитят здравето на българските граждани. Затова и централи като ТЕЦ „Марица изток 2“ отново ще трябва да догонват новите правила и развитието на най-модерните технологии. Ако управляващите не искат да бъдат непрекъснато в подобна изоставаща ситуация, то решението е да се погледне на развитието на енергетиката с хоризонт отвъд политическите мандати. 

Съдебно решение или повратна точка?

Освен това, дискусията за българската енергетика трябва да се води в широк обществен дебат, който макар и много закъснял, да се основа на реални данни, експертни и обективни позиции. Окончателното решение на българския съд е поредният фактор, който указва, че в този дебат значимостта на човешкото здраве и околната среда и високата икономическа цена, които стоят зад тях, не може повече да бъде премълчавана.

Източници, използвани в материала: 

• Съдебно решение от 9 май 2023 г. по дело С-375/21 на Съда на ЕС и Заключение на Генералния адвокат по делото, § 62 (цитат)
• Съдебно решение от 12 май 2022 г. по дело С-730/19 на Съда на ЕС 
• Съдебно решение № 5324 от 18.05.2026 г. по адм. дело № 46/2025 г. На Върховния административен съд
• Съдебно решение № 358 от 28.08.2020 г. по адм. дело № 225/2020 г., Административен съд Стара Загора. 
• Класация на световните огнища на SO2: 2019-2020 г., Център за изследване на енергията и чистия въздух и „Грийнпийс“, стр. 16 
• Актуализация на програмата за управление на качеството на атмосферния въздух в Община Гълъбово, разработена за замърсителите: фини прахови частици (ФПЧ10) и серен диоксид (ЅО2)
• Замърсяване на атмосферния (външния) въздух, СЗО, октомври 2024 г. 
• Европейската агенция по околна среда www.eea.europa.eu/en/topics/in-depth/air-pollution/how-it-affects-our-health 

• Европейски портал за индустриални емисии 
• Съдбата на най-голямата въглищна централа е на карта, 15.05.2025 г.
• Разрешението ТЕЦ „Марица изток 2“ да продължи да замърсява влиза в съда, 25.03.2019 г.
• Проучване на Центъра за изследване на енергията и чистия въздух, Въздействия върху здравето и разходи, свързани с производството на електроенергия от въглищни централи в България, 2023 г., период на изследването 2016 – 2020 г., 
• Проучване на Центъра за изследване на енергията и чистия въздух, Въздействие на забавеното изваждане от експлоатация на въглищни централи в България върху качеството на въздуха.
• Съдбата на най-голямата въглищна централа в България е на карта

Източник: Здравето натежа над въглищната енергетика: какво променя едно съдебно решение?, Климатека

Авторите:

Регина Стоилова е адвокат и доктор по право. Тя има близо десетгодишен опит в подкрепа на граждански организации и местни общности при отстояването на правото на чист въздух, здравословна околна среда и достъп до правосъдие. Научните ѝ изследвания са фокусирани върху регулациите на замърсяването на въздуха. 

Меглена Антонова е магистър по международно право в сферата на околната среда и енергетиката. Завършила е университета в Хага, Нидерландия и в университета в Осло, Норвегия. От 2014 г. работи като политически анализатор в сферата на възобновяемата енергия. През 2015 г. става част от екипа на „Грийнпийс“ – България, била е координатор и ръководител на кампаниите за климат и енергия, а от 2022 г. е ръководител на организацията в България. 

Защо Меркурий е толкова труден за откриване

Меркурий е изключително труден за наблюдение поради близката си орбита около Слънцето. За разлика от по-ярките планети Венера и Юпитер, той почти никога не се отдалечава видимо от слънчевия блясък, което означава, че може да се види само през кратки прозорци при зазоряване или здрач. През юни 2026 г. планетата достига най-голямата си източна елонгация (максимално отдалечаване), на 15 юни, отделяйки се от Слънцето на 24,5 градуса. Макар че това звучи обещаващо, комбинацията от ярък вечерен здрач и ниската височина на Меркурий над хоризонта прави определянето на времето и мястото от решаващо значение. Наблюдателите трябва внимателно да планират, за да го уловят, преди да изчезне зад гаснещата светлина.

Най-доброто време и място за наблюдение на Меркурий

На наблюдателите на небето се препоръчва да започнат да търсят Меркурий на 7 юни 2026 г., около 40 минути след залез слънце. По това време планетата свети с магнитуд +0.0 и остава видима приблизително 80 минути преди залез. Меркурий ще се появи в северозападното небе, в съзвездието Близнаци, и ще бъде позициониран на около 13.6 градуса от Венера, която заедно с Юпитер служи като ориентир за по-бледата планета. По-големите телескопи, с апертура поне 75 мм, ще разкрият фини вариации в повърхностната яркост и фазите.

Как юнското слънцестоене влияе на видимостта

С наближаването на юнското слънцестоене, вечерното небе се задържа по-бавно, което създава деликатно балансиране за наблюдателите. Орбитата на Меркурий и наклонът на еклиптиката държат планетата ниско в небето, дори когато тя се отдалечава от Слънцето. Въпреки че яркостта на планетата намалява много леко, предизвикателството да я намерят на фона на продължителния здрач не може да се подценява. Търпението и прецизното определяне на времето са от съществено значение за фотографите и астрономите-любители, които се стремят да заснемат мимолетната ѝ поява.

Можете да видите яркия Юпитер, още по-ярката Венера и по-бледия Меркурий с невъоръжено око около час след залез слънце в началото на юни 2026 г. Кредит: Stellarium

Използване на съединения за насочване на вашите наблюдения

Едно от най-полезните ръководства за локализиране на Меркурий през юни 2026 г. е продължаващата конюнкция (съвпад) между Венера и Юпитер, която достига минималното си разстояние на 9 юни. Тази ярка планетарна двойка осигурява визуална котва във вечерното небе, което ще помогне да се забележи Меркурий наблизо. Наблюдателите могат да използват тези две забележителни планети като ориентири, проследявайки въображаема линия към неуловимия Меркурий. Според списание BBC Sky at Night, внимателното планиране и подравняване с тези небесни маркери драстично увеличава вероятността за успешно наблюдение.

Съвети за фотография и наблюдение

Фотографирането на Меркурий изисква комбинация от време, местоположение и оборудване. Наблюдателите трябва да избират места с ясен западен хоризонт и минимално светлинно замърсяване. Препоръчва се телескоп с поне 75 мм фокусно разстояние, за да се наблюдават повърхностните вариации и фазата на планетата. Дори бинокълът може да помогне за забелязването на Меркурий, ако е воден от Венера и Юпитер. Проследяването на планетата в продължение на няколко нощи ще даде възможност да се наблюдават фини промени в яркостта и позицията, създавайки динамично астрономическо изследване.

Източник: See Mercury Like Never Before This June As The Elusive Planet Lights Up Evening Twilight, The Daily Galaxy

Йоци, наричан "Леденият човек", е открит през 1991 г. от двама нищо неподозиращи летовници, предприели поход през Йоцталските Алпи, планинската верига, която обхваща Западна Австрия и Северна Италия. Когато за първи път забелязали тялото, стърчащо от леда, предположили, че това са останките на наскоро починал алпинист.

Разкопките обаче скоро разкриват, че замразеният труп всъщност е забележително добре запазен мъж, починал преди около 5300 години. Благодарение на температурите под нулата и дехидратацията в леда, тялото е останало в сравнително добро състояние, като голяма част от татуираната му кожа, вътрешни органи и мускулни тъкани са останали непокътнати.

Йоци, мумията на ледения човек

В ново проучване, изследователи от частния изследователски център Eurac Research в Болцано, Италия, се заемат да документират микробната общност, свързана с останките на Йоци. Използвайки кожни тампони, фрагменти от тъкани и проби от стопена вода от мумията, екипът каталогизира разнообразния набор от микроби, обитаващи мумията, предлагайки рядък поглед към гъбичките и бактериите, които някога са обитавали кожата, червата и телесните му пори.

Интересно е, че части от микробния състав на Йоци много наподобяват чревните общности, открити в други древни човешки останки, но рядко се откриват при хора, живеещи в съвременните индустриализирани общества.

Най-интригуващ е анализът на студолюбивите дрожди – Phenoliferia, Glaciozyma, Goffeauzyma и Mrakia – от проби, събрани през 2019 г. Изследователите казват, че са "доста уверени", че някои от тези дрожди са все още живи, въпреки че са били замразени в продължение на 5300 години.

"Всъщност отгледахме дрождите в лабораторията – култивирахме живи колонии от проби, взети от тялото на Йоци. Не може да се спори с нарастващата колония", заявява пред IFLScience водещият автор Мохамед Сархан (Mohamed Sarhan), микробиолог, изучаващ древна ДНК в Eurac Research.

Екипът открива допълнителни доказателства в генетичния материал на праисторическите дрожди. Древната ДНК обикновено е фрагментирана и силно увредена, но ДНК-то на дрождите, възстановено през 2019 г., се състои от по-дълги фрагменти със значително по-малко признаци на разграждане, отколкото пробите, събрани през 2010 г.

Според изследователите, този модел е труден за обяснение само чрез "пасивно съхранение" и вместо това предполага наличието на новосинтезирана ДНК от активно делящи се клетки.

Освен това, по-специално дрождите Glaciozyma са станали значително по-изобилни през последното десетилетие, като същевременно показват намаляващи нива на увреждане на ДНК.

"Драматичното увеличение на относителното изобилие на Glaciozyma между 2010 и 2019 г. само по себе си е доказателство за репликация – спящите или мъртвите клетки не се размножават", коментира Сархан.

Микробиологът Мохамед Сархан изследва колонии от дрожди, взети от проба от стомаха на Йоци. Кредит: Eurac Research/Andrea De Giovanni

Въпреки че наличието на микроби не е много изненадващо – учените са ги откривали в проби от Йоци и преди – изследователите са поразени от степента на метаболитна активност, която откриват.

"Винаги сме подозирали, че настоящите условия на съхранение – минус шест градуса по Целзий, почти 100 процента влажност – може да не са толкова биологично инертни, колкото се предполагаше преди. Известно е, че адаптираните към студа микроорганизми, особено психрофилните дрожди, остават активни при температури под нулата в естествена ледникова среда, така че откриването им в Йоци не е толкова неочаквано", обяснява Сархан.

"Изненадващото бе степента на активност. Дрождите Glaciozyma, например, преминаха от незначително присъствие през 2010 г. до напълно доминираща общност от дрожди до 2019 г. - това драматично разпространение само за девет години бе наистина поразително. Откриването на една от живите дрожди в стомаха също бе момент, който ни изненада", добавя изследователят.

Въпросът е дали тази ситуация е уникална. Това, разбира се, е трудно да се провери, но изследователите обаче смятат, че микробиомът на Йоци далеч не е единствен по рода си.

"Силно подозираме, че Йоци не е уникален – той просто е най-добре проученият. Условията, които са го запазили – студ и ниско съдържание на кислород – не са характерни само за Алпите. Мумии от вечна замръзналост от Сибир, Аляска и Арктика, както и останки, открити в торфени блата и високопланински ледници в Южна Америка, споделят много от същите характеристики на съхранение", обяснява Сархан.

"Той по същество послужи като доказателство за концепцията – демонстрирайки, че древните мумии са динамични биологични системи, а не замразени моментни снимки. Надяваме се, че нашето проучване ще мотивира подобни изследвания на микробиома върху други добре запазени древни останки по света", заключава ученият.

Справка: Sarhan, M.S., Samadelli, M., Zink, A. et al. The Iceman’s microbiome: unveiling millennia of microbial diversity and continuity. Microbiome 14, 135 (2026). https://doi.org/10.1186/s40168-026-02417-6

Източник: 5,300-Year-Old Microbes From Ötzi the Iceman Are Still Showing Signs Of Life – And Growing In A Lab, 

Знакът на Танит е достатъчно прост и изглежда почти модерен. Триъгълно тяло, хоризонтална греда и кръгъл диск над него. Понякога формата наподобява човешка фигура с вдигнати ръце. Понякога прилича повече на свещена геометрия. За археолозите "Знакът на Танит" е един от най-разпознаваемите символи на финикийския и пуническия свят.

Това малко абстрактно изображение се появява върху оброчни стели, монети, амулети и ритуални предмети от Северна Африка до Сицилия, Сардиния, Малта, Ибиса и Южна Испания. То е принадлежало на Танит, великата богиня на Картаген, чието влияние е достигнало далеч отвъд един град и едно крайбрежие.

Танит не е оставила след себе си завършена митология като боговете на Гърция и Рим. Няма дълъг епос, обясняващ раждането ѝ, любовите ѝ или божествените ѝ битки. Вместо това, нейната история трябва да се чете от камък, надпис и символ. Но това я прави много интригуваща. Тя не е богиня, запазена от литературата, а от археологията.

Могъщият божествен защитник на Картаген

Танит става известна в Картаген, основан от финикийците град, който се превръща във водеща сила на западното Средиземноморие. В пуническа религия Танит е тясно свързана с Баал Хамон и се появява в надписи като високопоставена божествена фигура, често наричана с титли, подчертаващи нейната власт и защитна роля.

Нейната идентичност е била сложна. Тя е била свързвана с плодородието, майчинството, защитата, небесната сила и съдбата на общността. В Картаген тя не е била дистанцирано украшение на религията. Тя е била част от гражданския живот, морските амбиции и семейното щастие.

Хората, които са призовавали Танит, са живели в свят, оформен от морски пътища, търговия, война и несигурност. Картаген е бил град на търговци и моряци, но също така и град, заобиколен от съперници. Богиня, която може да защитава живота, земята, корабите, децата и цялото общество, би притежавала огромна емоционална сила.

Това може да обясни защо култът към Танит се е разпространил толкова широко. С преселването си из Средиземноморието пуническите общности са разпространявали не само стоки и език, но и религиозна памет. Танит пътувала с тях.

Пуническа оброчна стела от картагенския Тофет, с финикийски надпис, мотив от палма и знака на Танит, сега се намира в Музея за изящни изкуства, Лион. Кредит: Wikipedia Commons

Богинята без определено лице

За разлика от много древни божества, Танит няма една стабилна визуална идентичност. Тя може да се появява чрез надписи, символи, стилизирани форми и ритуални предмети, а не чрез един-единствен човешки образ.

Знакът на Танит е централен в тази мистерия. Значението му все още е обект на дебати. Триъгълната форма може да подсказва тяло или свещена дреха. Хоризонталната линия може да представлява ръце. Дискът отгоре може да изобразява глава, слънцето, луната или небесна сфера. Символът може да е комбинирал няколко слоя значение едновременно.

Тази неяснота помага на Танит да издържи толкова векове. Детайлно изработена статуя може да бъде повредена, преосмислена или забравена. Един прост знак може да мигрира. Може да бъде издълбан върху камък, щампован върху метал, носен като амулет, копиран от занаятчии и възроден от съвременни дизайнери.

Символът на Танит е древен, но не се усеща далечен. Чистата му геометрия му позволява да се движи между археологията и съвременната култура, без да губи усещането си за сила.

Украсена статуя на пуническа богиня Танит, V–III век пр.н.е., от некропола Пуиг де Молинс, Ибиса (Испания), сега съхранявана в Археологическия музей на Каталуния (Барселона). Кредит: Wikipedia Commons

Труден археологически дебат

Историята на Танит е свързана с мрачната сянка на Тофет от Картаген, един от най-обсъжданите археологически обекти в Средиземноморието. Разкопките в Тофет - хибрид между светилище и некропол - разкриват урни, оброчни стели и надписи, посветени на Танит и Баал Хамон.

В археологическия обект са открити множество гробове на деца, които според изследователите са били принесени в жертва или просто погребани след преждевременната им смърт.

Дали картагенците са жертвали деца на своите богове, както твърдят враждебно настроените гръцки и римски писатели, или урните са били част от специална погребална практика за бебета, починали по естествен път преди или скоро след раждането?

Учените остават разделени. Някои твърдят, че археологическите доказателства подкрепят ритуалните жертвоприношения поне в някои случаи. Други предупреждават, че древните литературни източници са били оформени от антикартагенска пропаганда и че материалните записи са по-сложни, отколкото предполага старото обвинение.

Най-безопасното тълкуване е и най-отговорното. Тофет показва, че Танит е била в центъра на дълбоко емоционалните религиозни практики, включващи смърт, обети, защита и божествен призив. То не позволява просто сензационно заключение.

Тази несигурност обаче допринася за силата на Танит като субект. Тя стои на пресечната точка между вярата, археологията, пропагандата и паметта.

Танит с лъвска глава, от музея Бардо в Тунис. Кредит: Wikipedia Commons

От Картаген до Ибиса и отвъд

Влиянието на Танит не се ограничава само до Картаген. Една от най-важните следи от нейния култ е открита на Ибиса, в пещерното светилище Ес Кулерам. Стотици теракотени фигурки, открити там, показват колко силно са се вкоренили пуническите религиозни традиции на острова.

В западното Средиземноморие Танит става част от споделена свещена география. Нейното име и символи свързват пристанища, колонии, острови и търговски общности. Тя е богиня както на движението, така и на принадлежността.

След като Рим разрушава Картаген през 146 г. пр.н.е., пуническа религия не изчезва за една нощ. По-старите вярвания често оцеляват, като променят формата си. В римска Северна Африка елементи, свързани с Танит, са абсорбирани в поклонението на Целестис или Юнона Целестис. Богинята приема нови имена, но следи от нейната власт продължават.

Картагенска монета, изобразяваща лицето на Танит отпред, а нейните символи - конят и финиковата палма - от другата страна. Кредит: Wikipedia Commons

Защо Танит все още очарова

Танит все още очарова, защото не се поддава на лесна класификация. Тя е била богиня-майка, но не само това. Небесна богиня, но не само това. Защитница на Картаген, но не само на Картаген. Фигура на плодородието, смъртта, силата и приемствеността.

Тя представлява и нещо по-голямо: оцеляването на финикийската и пуническа култура след разрушаването на най-великия ѝ град. Рим побеждава Картаген военно, но не заличава всеки знак, всеки ритуален спомен или всяка свещена форма.

Знакът на Танит е най-силното доказателство за това оцеляване. Той не е просто декорация. Той е наситен спомен за морска цивилизация, чиито писмени гласове са до голяма степен изгубени, но чиито символи продължават да говорят.

Танит е оцеляла, защото никога не е зависела от един храм, един мит или един град. Тя се е превърнала в знак. А понякога един знак може да надживее цяла империя.

Символ Танит. Кредит: Wikipedia Commons

Справка:

• Amadasi Guzzo, M. G., & Zamora López, J. Á. (2012–2013). The epigraphy of the tophet. Studi Epigrafici e Linguistici, 29–30, 159–192.
• Clifford, R. J. (1990). Phoenician Religion. Bulletin of the American Schools of Oriental Research, (279), 55–64. https://doi.org/10.2307/1357208
• Xella P, Quinn J, Melchiorri V, Dommelen P van. Cemetery or sacrifice? Infant burials at the Carthage Tophet: Phoenician bones of contention. Antiquity. 2013;87(338):1199-1207. doi:10.1017/S0003598X00049966
• Britannica

Източник: The Mysterious Sign of Tanit: The Phoenician Goddess Who Outlived Carthage, Arkeonews

Бележки на салфетка от Файнман

Това е известно като класическа дилема "изследвай или използвай" , върху което покойният физик и Нобелов лауреат Ричард Файнман размишлява в ресторант с приятел през 70-те години на миналия век. Неговият събеседник се чуди дали да поръча любимото си ястие или да опита нещо ново. Файнман превръща въпроса в математическа задача и го решава на място, като драска резултатите си върху листове хартия.

Файнман, който почина през 1988 г., никога не публикува решението си, но изследователи се натъкват на неговите ръкописни бележки и не само ги дешифрират, но и подлагат решението на проверка.

Подробности за тяхното изследване са публикувани в списанието Proceedings of the National Academy of Sciences.

Вместо да се фокусират върху това кое ястие да изберат, изследователите превръщат проблема в избор между различни ресторанти. Според подхода на Файнман, хората трябва да опитват някъде ново всяка вечер, докато не намерят такова, което надвишава определен праг на качество.

Този праг обаче не е фиксиран и намалява с намаляването на броя на оставащите нощувки в даден град. С други думи, може да имате високи стандарти в началото на пътуването си, но ще ги понижите с наближаването на края му.

Учените също така разширяват задачата, за да видят как стратегията се променя при различни условия, като например дали даден град има предимно посредствени заведения или дали изключително добрите ресторанти са сравнително често срещани или рядко срещани.

Ръкописните бележки на Ричард Файнман, описващи подробно проблема с ресторанта.

Как всъщност избираме

За да видят как човешкото поведение се съпоставя с уравненията, изследователите провеждат онлайн експеримент с 2520 участници. На всеки човек била дадена виртуална версия на дилемата на ресторанта.

Екипът установява, че вместо да следват оптималния праг на Файнман, който се променя нелинейно с течение на времето, участниците използват прагове, които са намалявали линейно с дела на оставащите нощи, както отбелязват авторите на изследването в своята статия.

Участниците използват прагове, които са линейни, но отразяват оптималната политика. Кредит: Proceedings of the National Academy of Sciences (2026). DOI: 10.1073/pnas.2509612123

"Окончателно показваме, че хората наистина използват линейно намаляващи прагове за версии на проблема на Файнман, дефинирани с различни разпределения по опции, и че тези линейни функции споделят идентичен наклон, но променят пресечните си точки по начин, съвместим с оптималните решения."

Въпреки че тази стратегия се различава от тази на Файнман, резултатите са почти толкова ефективни, колкото и неговото решение.

"По този начин хората изглежда следват проста стратегия, която може лесно да бъде модифицирана, за да се съобрази с разликите както в общия брой нощувки, така и в разпределението им, което им позволява да се доближат до оптимално представяне, като същевременно минимизират когнитивните усилия."

Справка: Brian Christian et al, Resolving Feynman's restaurant problem reveals optimal solutions and human strategies, Proceedings of the National Academy of Sciences (2026). DOI: 10.1073/pnas.2509612123

Източник: How a Richard Feynman formula could explain your dining habits in a new city, Paul Arnold, Phys.org

Невъзможно е да се разреже наполовина

Както всяка квантова частица, фотонът съществува едновременно като единична, локализирана частица и разширяваща се вълна, разпръскваща се в пространството. За своето изследване екипът е разгледал какво би се случило, ако един фотон премине през оптичен обтуратор – по същество много бързо огледало, което може да се включва и изключва, за да блокира част от светлинен импулс. Ако обтураторът е достатъчно бърз, той би могъл да прехване фотона по средата на импулса, отрязвайки част от тази разширена вълна.

За да разберат какво ще се случи след това, изследователите прилагат квантови уравнения, които описват как се държи електромагнитното поле на фотона на квантово ниво. По-конкретно, техният анализ проследил точно как квантовото състояние на фотона ще се трансформира от намесата на обтуратора.

Безкрайна суперпозиция

Вместо да произвежда фотон от едната страна и вакуум от другата, обтураторът генерира нещо далеч по-странно и сложно: суперпозиция от състояния, съдържащи безкрайно много фотони едновременно.

Това се случва, защото в квантовата механика празното пространство не е наистина празно – в действителност то кипи от флуктуации в електромагнитното поле. Чрез бързо превключване на обтуратора, екипът установава, че тези флуктуации са нарушени – и по този начин те спонтанно създават нови фотони. Важното обаче е, че ако се погледне само областта непосредствено от двете страни на мястото, където е задействан обтураторът, състоянието би изглеждало измамно нормално: неразличимо от един фотон от едната страна и обикновен вакуум от другата.

По-задълбочени квантови изследвания

Резултатът предлага поразителна илюстрация на това как квантовите частици се държат различно от обектите, които срещаме в ежедневиетоси, и повдига по-дълбоки въпроси за това как се измерват квантовите системи и как информацията се локализира в пространството. В бъдещите си изследвания Йоханес Скаар (Johannes Skaar) и колегите му от Университета в Осло планират да продължат напред – да проучат дали също така ще се прояви ата странна физика би се приложила, когато е замесен повече от един фотон, или когато анализът се разшири до други елементарни частици, като например електрони.

Справка: Isak Cecil Onsager Rukan et al, Truncated photon, Physical Review Letters (2026). DOI: 10.1103/94pm-hp34. On arXiv: arxiv.org/abs/2510.21636

Източник: Cutting a photon in two creates an infinite swarm of particles, Sam Jarman, Phys.org

Организатори са  Столична библиотека, списание „Светът на физиката“ – печатен орган на Съюза на физиците в България, и катедра „Физика“ при МГУ „Св. Иван Рилски. 

През последния половин век знанието ни за Вселената се обогати значително с астрономически наблюдения в оптичната, инфрачервената и ултравиолетовата област. Но една област на спектъра остава слабо изследвана – нискочестотния радиодиапазон. LOFAR (Low Frequency Array) е най-големият нискочестотен радиотелескоп в света (10 – 250 MHz), разработен от нидерландския Институт по радиоастрономия (ASTRON) за изследване на ранната и далечна Вселената, слънчевата активност, и земната йоносфера. LOFAR се състои от голям брой иновативни наблюдателни станции с антени тип фазирана решетка из цяла Нидерландия и Европа, свързани с оптична високоскоростна връзка. Наблюдавайки заедно, тези станции могат едновременно да надникнат далеч назад в историята на Вселената, и да наблюдават астрофизичните процеси в нашата собствена слънчева система. В ход е създаване на българска LOFAR станция, уникална наблюдателна инфраструктура, която ще е първата в цяла югоизточна Европа и ще даде възможност на български и чуждестранни учени и студенти да се развиват и допълнят отличните си оптични изследвания с авангардни радионаблюдения. В лекцията ще научим за наблюдателните цели на LOFAR, за проекта LOFAR-BG и за актуалното му развитие в България.

Научните интереси на проф. д-р Камен Козарев са съсредоточени в областта на слънчевата и хелиосферната физика, със специален фокус върху радио и оптични наблюдения на слънчеви изригвания и коронални ударни вълни; моделиране на ускорението и транспорта на високоенергийни частици, както и приложението на съвременни методи за обработка на данни и изкуствен интелект в радиоастрономията и космическото време. Ръководител и основен изследовател е на редица национални и международни научни проекти, както и на българското участие в инфраструктурата LOFAR-BG – част от Националната пътна карта за научни изследвания. Професионалният му път включва докторантура в Бостънския университет и постдокторантура в Харвард-Смитсонианския център по астрофизика. След завръщането си в България последователно заема длъжностите главен асистент, доцент и професор в Института по астрономия с Национална астрономическа обсерватория към Българската академия на науките. От март 2026 г. е директор на Института по астрономия с Национална астрономическа обсерватория (ИА с НАО) – БАН. Член е на Европейския геофизичен съюз, Американския геофизичен съюз, Европейския астрономически съюз, Българския астрономически съюз, Съюза на физиците в България.

• Нарушените терени са земи, увредени от човешка дейност: основно бивши мини, кариери, депа за отпадъци, индустриални зони и други изоставени или деградирали площи.
• Тези неизползвани вече земи в България имат голям потенциал за развитието на възобновяема енергия.
• Върху такива територии могат да бъдат изградени около 9,1 GW соларни мощности или близо 70% от очакваните да се въведат до 2050 г. според поетите ангажименти към ЕС. 
• Използването на вече увредени терени би ограничило натиска върху природата и земеделските земи.

Обичайно говорим за климатични промени и опазване на природата като за две отделни теми и за две различни цели. От едната страна стои необходимостта от все повече възобновяема енергия, енергийна независимост и отказ от изкопаемите горива – основният източник на парникови газове и водещ фактор за изменението на климата. От другата страна са засилващи се тенденции на изчезване на цели видове, голям процент разрушени местообитания и екосистеми в криза.

Но двете предизвикателства са неразделна част на една и съща реалност: няма как да овладеем климатичната криза, ако продължаваме да губим природата – нашият пръв съюзник в поглъщането на парникови газове и смекчаването на мащаба на кризата. Не можем да опазим природата, без да ограничим затоплянето и климатичните изменения, които променят и увреждат екосистемите около нас.

През последните години Европа все по-ясно поставя двете цели заедно – ускоряване на прехода към чиста енергия и възстановяване и защита на природата. Актуализираната Директива за възобновяема енергия (RED III) предвижда 42,5% дял на ВЕИ в ЕС до 2030 г., а паралелно с това Европейската стратегия за биоразнообразието и Регламентът за възстановяване на природата поставят амбициозни цели за възстановяване на увредените сухоземни и морски екосистеми – до 2030 г. – 30%, а до 2050 г. – 90% от тях. 

Налага се да надскочим противопоставянето на климат и природа и да намерим пътя да действаме за двете едновременно.

^{Снимка на Badibanga Roger / източник Unsplash} 

Откъде да започнем: природа и климат заедно

Пространството не е безкрайно. Затова е важно да го използваме така, че едновременно да развиваме чиста енергия и да пазим природата.

Това може да се случи, ако инвестициите се насочват с приоритет към т.нар. нарушени, деградирали и урбанизирани площи. Това може да ускори енергийният преход и да ограничи натискът върху природата и местните общности. 

В България, която има значителен потенциал за възобновяема енергия и ценна природа, правилният баланс между бързото развитие на ВЕИ и опазване на биоразнообразието е особено важен.

Нов живот за старите мини

Над 100% от соларната и 16% от вятърната енергия на сушата може да дойде от нарушени терени.

Според европейското и българското законодателство, за ускореното развитие на ВЕИ, с приоритет трябва да се използват изкуствени, застроени площи и нарушени терени. 

Какво са нарушени терени? 
Това са местата, върху които индустрията или цялостно човешката дейност вече е оставила своя негативен отпечатък. Това са мини, депа за отпадъци, промишлени зони, индустриални паркове, както и покриви на сгради, транспортна инфраструктура, паркинги, урбанизирани територии, както и земи с влошено качество. 

Страната може да преизпълни целта си за соларна енергия за 2050 г. (спрямо актуализирания ИНПЕК 2021 – 2030 г.), ако използва именно тези земни площи. Това показва анализ на WWF-България от 2024 г.

Там могат да се инсталират приблизително 9,1 GW от планираните до 2050 г. 13,66 GW фотоволтаици. В България вече има около 6 GW соларни мощности. 

При ветроенергийните мощности възможностите са по-малки заради технически и законодателни ограничения, както и зависимостта от наличие на вятър – около 16% от планираните нови мощности до 2050 г. могат да бъдат изградени върху нарушени терени.

В редица европейски държави, в това число и съседна Гърция, има успешни примери за ВЕИ проекти в такъв тип територии. Във Франция някои от най-големите соларни мощности са върху вече нарушени от човешка дейност терени, като Creil Solar Park и Marville PV Solar Plant – те са изградени върху стари авиобази. В Германия пък се намира един от най-големите соларни паркове в цяла Европа: Witznitz Solar Park, изграден върху рекултивирана мина за лигнитни въглища.

Перник след въглищата

През 2025 г. подходът е тестван на местно ниво, а пилотна община е Перник. Общината е на четвърто място по нарушени терени след София и въгледобивните Раднево и Гълъбово. Перник е и със силни традиции в минната индустрия и има сериозни предизвикателства със справедливия преход към чиста енергия, както и с възстановяването на терените, които вече не изпълняват функциите си. 

В много стратегически документи на общинско и областно ниво, както и в Териториалния план за справедлив преход на Перник, има предложени мерки и проекти за инвестиции във ВЕИ, рекултивация на земята и устойчивото развитие на територията.

Слънчев шанс за минните терени 

Общо 2878 ha нарушени терени са идентифицирани с данни от кадастралната карта, физическите блокове и данни от Copernicus (Фиг.1). Или около 6% от територията на общината – площ сравнима с тази на 4000 игрища за футбол. Възможностите за производство на соларна енергия на такава площ е между 1 и 2 GW, захранваща над половин милион домакинства всяка година.

^{Фиг. 1 Идентифицирани нарушени терени в Община Перник извън екологично чувствителни зони}

ВЕИ без конфликт с природата?

Основен критерий при определянето на терени за ВЕИ е те да не попадат в екологично чувствителни зони. Като например тези от мрежата Натура 2000, защитените територии, крайречни и влажни зони, гори. Така остават 2660 ha с потенциал за производство на соларна енергия. 

За вятърната енергия те са около 95 ha, или 3% от общо идентифицираните. Критериите зависят от условията на вятъра, а той е комбинация от няколко параметъра (скорост и плътност на вятъра на 150 м. височина) и отдалеченост от населено място на не по-малко от 500 м.

След среща с общината са валидирани 2489 ха площи, групирани в 12 зони.

^{Фиг. 2 Идентифицирани нарушени терени с потенциал за ВЕИ (предимно за ФЕЦ)}

Големият проблем: липсващи данни

Един от най-големите проблеми се оказват данните. На много места информацията в кадастъра не съответства на реалното състояние на терените, а данните за собственост, концесии и предназначение често са разпръснати между различни институции.

Анализът картографира тези терени по местоположение, собственост, предназначение и начин на ползване. Така стават видими и потенциални конфликти, породени от разминавания между кадастралната информация и реалното състояние на място. Взети са предвид и активни или приключили концесии, които също влияят върху възможностите за бъдещо развитие на такива територии (Фиг. 3).

^{Фиг. 3 Нарушени терени с потенциал за ВЕИ (предимно за ФЕЦ) спрямо идентифицираните действащи концесии в обхвата на общината}

Основният извод е, че общините трябва да имат водеща роля в този процес. Те могат да допълнят анализа с местни данни за устройствени планове, инвестиционни намерения и концесии, които често липсват в националните бази. Затова поддържането на актуална кадастрална информация е от ключово значение, особено при земеделските и горските територии, където неточностите са най-чести.

Наръчник и пример за други общини

Наръчникът за общини за идентифициране на нарушени терени в извънградски територии, подходящи за ВЕИ може да послужи и на други общини с интерес да обследват територията си по сходен начин и да насочват соларни и вятърни инвестиции към безконфликтните територии.

Какво липсва?

В България все още липсва цялостно пространствено планиране, което да насочва инвестициите във фотоволтаична и вятърна енергия към най-подходящите места и да ограничава въздействието върху природата. Приоритетно трябва да се използват вече нарушени и изкуствено създадени терени – подход, който вече се прилага в редица европейски държави.

Липсва и координирана политика за рекултивация, преизползване и управление на бивши минни терени. Това планиране трябва да стъпва на надеждни данни, но днес голяма част от информацията е разпокъсана между различни институции, непълна или налична само на хартия. Все още няма и единни регистри за деградирали терени, депа и други подобни обекти.

Как Франция насочва ВЕИ към тези терени?
Във Франция със закон (Закона за ускоряване на производството на ВЕИ, 2023) са са въведени политики за насърчаване на ВЕИ инвестициите във вече застроени (индустриални зони, транспортна инфраструктура, паркинги) и нарушени терени. Има и задължителни изисквания за соларни навеси на големи паркинги, покривни фотоволтаици за реновирани сгради и улеснени процедури за ВЕИ в нарушени терени.

Необходим е и по-добър достъп до информацията за концесиите за добив на подземни богатства. Данните често са непълни или недигитализирани, което затруднява оценката на възможностите за бъдещото използване на тези терени. Дори информацията за много стари мини и депа не е лесно достъпна.

Сред важните условия за по-добро планиране е поддържането на актуална и публично достъпна кадастрална карта. Така по-лесно могат да се определят подходящите места за развитие на ВЕИ според предназначението, начина на ползване и собствеността на земята.

Общините имат ключова роля, но за да насочват инвестициите към най-подходящите терени, те се нуждаят от повече експертен капацитет – урбанисти, еколози и ГИС специалисти. Необходимо е също устройствените планове да бъдат дигитализирани, а местните общности да участват още в началото на процеса.

Как Германия съчетава ВЕИ и опазване на природата? 
В Германия, от 2022 г. със закон е заложена национална цел: ~2% от територията да бъде предназначена за вятърна енергия до 2032 г. Но отговорността за постигането на тази цел е разпределена между отделните провинции и делегирана на местната власт. Подходът е децентрализирано пространствено планиране – всяка провинция картира територията си и обозначава подходящи зони за вятърна енергия, като изключва екологично чувствителни територии, включително защитени зони и други площи с висока природозащитна стойност. Държавата осигурява и стимули за покривни и балконски фотоволтаици, както и за ФЕЦ върху бивши индустриални и нарушени терени. Административната организация на Германия не е идентична с българската, но е добра практика. 

Какво печелят хората?

Ползите от бъдещите инвестиции е добре да бъдат споделени с местните общности. Включването им във вземането на решенията и в разпределението на част от финансовите ползи е важен фактор за успешното развитие на ВЕИ. 

Все повече европейски държави прилагат такива практики. Това може да включва дялово участие на общината или на отделни граждански сдружения във ВЕИ проекти; подкрепа за създаване на местни енергийни общности от страна на инвеститорите; както и фондове за местно развитие, в който да отива процент от печалбата от проекта. 

Така проектите за възобновяема енергия биха се възприемали не като заплаха, а като възможност за развитие на местните общности и икономика. 

Успешното съчетаване на развитието на възобновяемата енергия с опазването на природата е напълно възможно, но и все по-необходимо. Подходът, основан на по-силен фокус върху екологичната устойчивост и социалната отговорност, може да промени негативния дискурс около ВЕИ в България и да повиши обществената подкрепа. Това от своя страна ще създаде условия за устойчиво развитие на чистата енергия, без да се застрашава природата. Така климатичният и енергийният преход могат да бъдат успешни в дългосрочен план с по-голяма предвидимост за инвеститори и повече ползи за местните общности.

Източници, използвани в материала: 

• State of Europe Biodiversity
• „Базов анализ на потенциал за инсталиране на ВЕИ в нарушени и урбанизирани терени“, публикуван на страницата на WWF
• ИНПЕК 2025: Forecast of installed renewable electricity generation capacity by type of plant, GW. / Прогнозата за слънчева енергия до 2050 г. е 13,66 GW.

Източник: От изоставени земи към чиста енергия: потенциалът в нарушените терени, Климатека

Авторът Стела Христова е експерт в сферата на климатичните политики и устойчивото градско развитие. Тя ръководи програма „Климат и енергия“ във WWF България. Завършила е магистърска програма по градско управление в университета Еразъм Ротердам със специализация в областта на екологичната и социалната устойчивост. Занимава се със смекчаване и адаптация към климатичните промени. Работи активно по пространственото планиране на възобновяема енергия. 

Подобни сигнали астрономите наричат дългопериодични радиопреходни явления или LPT (long-period radio transients). Освен това, досега не бе много ясно какво ги причинява.

"Дългопериодичните радиовълни озадачават астрономите от години", казва Кови Роуз (Kovi Rose), докторант в Университета в Сидни и CSIRO, който ръководи изследването. Известни са само около дузина такива и за повечето от тях източникът е бил неизвестен. Бавно въртящите се неутронни звезди са били ранният фаворит. Проблемът е, че неутронна звезда, която се върти толкова лениво, веднъж на всеки час или два, а не веднъж в секунда, не би трябвало да може да излъчва радиоимпулси.

Така Роуз и международен екип започнали да търсят виновника и открили две звезди.

Системата, каталогизирана с името ASKAP J1745-5051, се намира някъде между приблизително 1300 и 30 000 светлинни години от нас (разстоянието е трудно да се определи). В сърцето ѝ е бяло джудже: изгоряло ядро ​​на мъртва звезда, приблизително с размерите на Земята, но с маса, близка до масата на Слънцето. Около нея, завършвайки пълна орбита за малко повече от час, се върти червено джудже, тежащо може би една десета от това на Слънцето. Те са близо. Твърде близо за комфорт. Бялото джудже разкъсва своя спътник, увличайки потоци от газ от по-малката звезда върху себе си.

Този канибализъм е двигателят. Докато откраднатият материал се върти спираловидно в него, той се нагрява и излъчва рентгенови лъчи, докато преплетените магнитни полета на двете звезди се сблъскват и генерират радиовзривове. Цялото нещо работи по часовниковия механизъм на орбитата, поради което сигналът се повтаря толкова точно.

Ето уликата, която разкрива играта. Радиоимпулсите и рентгеновите импулси, въпреки че запазват един и същ период, не пристигат заедно.

"Но интересното е, че радио и рентгеновите сигнали не достигат пик по едно и също време, което ни подсказва, че се произвеждат в различни области на системата", смята Роуз.

С други думи, рентгеновите лъчи идват от мястото, където газът се срива близо до бялото джудже, а радиосигналите идват от съвсем друго място, където двете магнитни полета се срещат и се сблъскват. За да потвърдят картината, екипът е уловил отпечатъка на системата и в оптична светлина, използвайки телескопи в Чили: издайническите емисионни линии на водород и хелий, които маркират магнитната катаклизмична променлива, клас акрециониращи двойни системи на бели джуджета, които астрономите изучават от десетилетия, просто никога като източник на LPT.

Връзката с Юпитер

Един детайл искрено ги изненадва. В радиовълните се наблюдава фина, тясна честотна вълничка, шарка от ивици, които астрономите наричат ​​модулационни ленти. Единственото друго място в космоса, където този ефект някога е бил наблюдаван в двойна система, е системата Юпитер-Йо, където луната Йо преминава през магнитното поле на Юпитер и осветява газовия гигант с радиовълни. Наблюдението на същата сигнатура тук предполага наличието на плазмени джобове между нас и източника, които разбъркват лъча по пътя му навън, подобно на светлина, пречупваща се през матирано стъкло.

Системата е рядка и по друг начин. Това е едва третият LPT, уловен някога да излъчва рентгенови лъчи, и първият, при който астрономите са разбрали защо тези рентгенови лъчи идват и си отиват по график.

"Някои подобни обекти са били свързвани с двойни системи преди, но това е първият, при който можем ясно да видим както звездите, така и процеса на акреция в действие", посочва Тара Мърфи (Tara Murphy), ръководител на катедрата по физика в Сидни и главен изследовател в изследователския център за гравитационни вълни OzGrav.

"Розетски камък" за бъдещи открития

Не всичко е подредено. Това обезпокоително разстояние, от около 0,4 до 9 килопарсека, в зависимост от избора на метода, оставя много от свойствата на системата слабо ограничени. Екипът все още не може да измери колко бързо се върти самото бяло джудже, което е важно за определянето с какъв точно вид магнитна променлива си имат работа. И дали една и съща машина обяснява всяка LPT, или само тази и нейните братовчеди, е широко отворено.

И все пак, привлекателността на подобна система надхвърля решаването на един пъзел. Това са условия, които просто не могат да се създадат в лаборатория - магнитни полета от милиони гауси, материя, падаща със значителна част от скоростта на светлината, плазма, която се държи по начин, който никой земен експеримент не може да имитира.

Изследователите казват, че ASKAP J1745-5051 може да служи като отправна точка за разбиране на други дългопериодични радио преходни процеси.

 "Тези системи са естествени лаборатории", заявява Роуз, места за тестване на това как се държи материята, когато магнитните полета са чудовищни, а гравитацията - брутална. Надеждата е ASKAP J1745-5051 да се превърне в отправна точка, Розетски камък, спрямо който могат да се разчетат другите озадачаващи преходни процеси. Декодирайте този и ще имате ключ към останалото. Или поне така се мисли.

Екипът планира да продължи наблюдението, комбинирайки радио, оптични и рентгенови наблюдения, за да определи точно къде и как се ражда всеки вид светлина. Почти сигурно е, че има още такива обекти, които чакат да бъдат открити в данните от проучването.

"Току-що започваме да разбираме този нов клас космически събития", разказва Роуз.

Справка: Rose, K. et al., Nature Astronomy (2026). https://doi.org/10.1038/s41550-026-02882-x

Източник: A Repeating Radio Pulse Turns Out to Be Two Stars Locked in a Death Spiral, ScienceBlog

В нова статия, публикувана в Proceedings of the National Academy of Sciences, математикът Ричард Еван Шварц (Richard Evan Schwartz) представя подробно доказателство за това, колко са най-малкото гънки, необходими за конструиране на тор - правилното наименование на формата на поничка - от лист хартия.

Търсене на минималния брой върхове

На практика, оригами тор се конструира чрез сгъване на краен брой триъгълници, които се съчетават по такъв начин, че общият ъгъл на триъгълниците около всеки връх да е равен на 2π (или 360 градуса), когато се сумират.

Може да си го представите като сумиране на ъглите, образувани от върховете на отделни парчета пица, за да се образува цяла пица. В своята статия Шварц обяснява, че броят на върховете е като вид показател за ефективност.

Той пише:

"Както при много математически задачи, хартиените торове може да се разглеждат от гледна точка на оптимизацията. Ако те съществуват, колко ефективно могат да бъдат направени? Не знам кога този въпрос е зададен за първи път, но смятам, че това е един от първите въпроси, които трябва да си зададе човек за хартиените тори, освен самия факт на тяхното съществуване."

"Добър показател за ефективност е броят на върховете. (Това е същото като да попитаме за минималния брой триъгълници в триангулацията или минималния брой ребра, по които се сгъват.)"

Ранните примери за хартиени торове се състоят от хиляди върхове, докато по-скорошни примери доказват, че оригами торове могат да бъдат направени с десет или девет върха. Шварц казва, че е очевидно също, че хартиеният тор ще изисква поне седем върха, защото триангулации на тор с по-малко от седем върха не съществуват. Въпреки това, остава въпросът дали минимумът е всъщност седем, осем или девет.

Доказателството на възможно най-ефективната конструкция

Използвайки комбинация от математически анализ и компютърни експерименти, Шварц установява, че конструирането на хартиен тор само със седем върха е невъзможно. Той също така открива, че съществува оригами тор с осем върха, което го прави най-ефективната възможна конструкция. Неговата статия предоставя както математическо доказателство, така и компютърно подпомогнат подход за намиране на решение с осем върха.

Въпреки че е умел математик (който е определил и най-късата възможна лента на Мьобиус), Шварц признава, че всъщност не може сам да сгъне реален хартиен лист във формата на поничка. Той нарича формата "кучешка палатка", имайки предвид семейство примери със специфични свойства, на които трябва да отговаря хартиен тор с 8 върха, за да съответства на това определение.

"Някои читатели може би ще поискат да си направят "кучешка палатка". В моята статия има линк към шаблон, който можете да копирате и да си сгънете в кучешка палатка. Трябва да призная, че не мога успешно да сгъна собствения си шаблон, но моите приятели, умели в оригами, могат лесно да го направят", пише математикът.

Въпреки че за хората далеч от математиката, това може да изглежда безполезно, подобна работа би могла да даде насока за ефективно проектиране в архитектурата, материалознанието и изкуството, където е желателно минимум ръбове, които са слаби места в конструкциите и предизвикват допълнителни напрежения. Тя може да бъде полезна и като образователен инструмент за преподаване на геометрия и връзката ѝ с изкуството.

Справка: Richard Evan Schwartz, The most efficient origami torus, Proceedings of the National Academy of Sciences (2026). DOI: 10.1073/pnas.2523301123

Източник: Mathematician solves origami donut efficiency challenge with fewest folds, Krystal Kasal, Phys.org

Сензорите около активните вулкани са проектирани да откриват точно този вид движение. Ново изследване на планината Фуджи показва, че интерпретацията на тези движения не е еднозначна.

Земята около най-известния вулкан в Япония се издига с до два сантиметра по време на обилни валежи. И това не се случва поради магматична активност, а поради необичайната геоложка структура под планината.

Констатациите имат практическо значение: не всяко повдигане на земята сигнализира за опасност и познаването на разликата може да има огромно значение за начина, по който се интерпретира вулканичният мониторинг.

Неочаквана закономерност

Изследването е ръководено от Шуо Чън (Shuo Zheng), хидролог геодезист в Хонконгския политехнически университет.

Неговият екип анализира GPS данни, събирани ежедневно от 2017 до 2023 г. от мрежа от мониторингови станции около планината Фуджи.

Планината се наблюдава отблизо и сензорната мрежа е гъста, улавяйки движението на земята с милиметрова точност.

Екипът открива две GPS станции, разположени на 10 километра от върха, които отчитат издигане, вариращо от един до два сантиметра.

Сигналите са ясни и далеч надвишава нормалното ниво на шум на сензорите. Това обикновено изискват сериозно внимание.

Но когато екипът сравнява времето на тези събития на издигане с данните за валежите, се очерта ясна картина.

Земята се е издигнала почти веднага по време на епизоди на обилни валежи и се е свличала отново, когато дъждът е спирал. Целият цикъл обикновено е продължавал ден или два.

Защо земята се издига под дъжда

Обяснението се крие в необичайната вътрешна структура на планината Фуджи. Всеки от лавовите слоеве на вулкана е покрит с т. нар. ​​клинкери.

Това са слоеве от малки, фрагментирани камъни, които се образуват, когато повърхността на лавов поток се охлажда бързо, докато вътрешността все още се движи.

Изглед отблизо на клинкера на фронта на потока. Кредит: U.S. Geological Survey

Те се задържат в плитките подпочвени слоеве и съхраняват и пренасят подземни води, функционирайки по същество като естествени водоносни хоризонти.

Когато обилният дъжд попие в земята близо до върха, той запълва порите в тези клинкерни слоеве.

Водата е на практика несвиваема. Когато няма място да се движи настрани, земята отгоре няма къде да отиде, освен нагоре.

Където моделът се обръща

GPS станциите, разположени върху тези стари слоеве лава, регистрират покачването, като вярно записват това, което в геоложки план е по-скоро рутинно хидрологично събитие, отколкото вулканично.

Моделът се обръща на по-голямо разстояние от върха. GPS станции, разположени между 25 и 40 километра от върха, показват, че земята всъщност потъва по време на обилни валежи.

Клинкерните слоеве под станциите близо до върха предотвратяват доминирането на това слягане там, което води до контрастното поведение, наблюдавано от екипа.

Разликата, която има значение

За вулканичен мониторинг, времето на деформация е важна променлива.

Магмата, която се движи под земята, не спира, когато спре дъждът. Тя продължава да натрупва налягане, а деформацията на земята, която причинява, продължава седмици или месеци, нараствайки постепенно с натрупването на магмата.

Това разграничение дава на наблюдателите на вулкани практичен инструмент. Краткотрайното издигане, което се появява по време на буря и изчезва скоро след това, почти сигурно е хидрологично.

Когато покачването се натрупва стабилно и продължава дълго след изясняване на времето, се случва нещо съвсем различно.

Дълго време преобладаващото предположение при вулканичния мониторинг е било, че деформацията на земята означава, че може да предстои изригване. Това изследване показва, че това не винаги е така.

Важи ли това и другаде?

Екипът на Чън търси подобни ефекти при други японски вулкани – по-специално верига от островни вулкани южно от Токио. Но не откриват същата закономерност.

Тяхната хипотеза е, че клинкерните слоеве под тези вулкани са разположени достатъчно близо до морското равнище, така че водата се оттича ефективно от тях, предотвратявайки натрупването на налягане, което издига земята близо до върха на планината Фуджи.

Дали подобна деформация, предизвикана от валежите, се среща и при други вулкани със сравними подземни структури другаде по света, предстои да бъде проучено.

Специфичната геология на планината Фуджи – нейните слоести потоци от лава, добре запазените клинкерни хоризонти, относително непропускливата ѝ структура близо до повърхността – може да я направи необичаен случай. Или може би е по-често срещана, отколкото някой е очаквал.

Това, което изследването установява, е най-малкото, че земята около активен вулкан може да се измести по причини, които нямат нищо общо с това, което се случва с магмата отдолу.

В област, където фалшивите аларми водят до реални разходи – а пропуснатите предупреждения – много по-големи – това разграничение си струва да се знае.

Справка: Heavy rains inflate Mount Fuji, central Japan Available to Purchase; Shuo Zheng; Kosuke Heki; Jianli Chen; Yuki Tamada; Zizhan Zhang; Haoming Yan; Geology (2026) https://doi.org/10.1130/G54450.1

Източник: Mount Fuji rises during heavy rain - and now we know why, Earth.com

Пет. Това е приблизително броят последователни публикации в социалните медии, които може да са необходими, преди мнението ви по непозната тема да се оформи. Не пет дни да четете или слушате за това, нито пет новинарски цикъла, нито пет задълбочени статии. Само пет момента, в които спирате скролването, може би разпределени в рамките на една вечер, и нещо в ума ви започва да се калцира. Изследователи, изучаващи формирането на онлайн мнения, вече са определили това число за процес, за който повечето от нас подозираха, но вероятно се надявахме да е по-бавен.

Проучването, публикувано в Information Systems Research, предполага, че в бързата и лесна за използване среда на социалните медии, хората могат да формират трайни представи за теми, с които никога не са се сблъсквали, преди да стигнат до твърда оценка дали основната информация е вярна.

Изследователите провеждат три контролирани експеримента, използвайки публикации в стил Instagram, за да симулират ежедневното скролване. Участниците срещат непозната информация при условия, близки до истинското използване на социалните медии: леко разсеяни, движещи се бързо, без да сядат наистина да помислят. Екипът търси това, което наричат "Точка на критична информация" или PCI (Point of Critical Information) – прагът, при който нововъзникващото мнение става достатъчно "лепкаво", за да устои на противоречащата му информация. След само около пет последователни експозиции този праг се появява в данните.

Случващото се след този момент е неприятната част.

След като потребителите преминават границата PCI, последващите публикации, подкрепящи възникващото мнение, стават по-лесни за приемане и по-често се споделят. Противоречащата информация, от друга страна, става по-лесна за отхвърляне. С други думи, умът не остава отворен безкрайно време, той се "затваря" сравнително рано и след това, някак си тихо, започва да работи, за да защити това, което вече смята, че знае. Този процес има удивително малко общо с това дали информацията е била вярна.

"Хората са склонни да приемат, че мненията се развиват постепенно чрез съзнателна оценка. Открихме, че при типични условия в социалните медии хората могат да започнат да формират трайни впечатления много бързо, често преди да са преценили смислено дали самата информация е точна", пишат авторите на проучването.

Това е важно, защото преобръща грубия ментален модел, с който повечето платформи и много изследователи работят: че дезинформацията е преди всичко проблем на разпространението на лъжи сред хора, които вече имат определено мнение, а не проблем на формирането на погрешни възгледи. Времевата рамка за интервенция се свива драстично, ако блокирането на мнението се случи след пет публикации, а не след продължително излагане.

Проверките на фактите и корекциите обикновено се прилагат, след като съдържанието се е разпространило и е генерирало ангажираност. До този момент, според тези открития, много потребители вече ще са обработили първоначалното твърдение чрез оценъчния си филтър, който по никакъв смислен начин не е оценявал фактите.

Означава ли това, че хората в социалните мрежи са лековерни?

Не съвсем. Проучването установява, че потребителите разчитат в голяма степен на познато, повторение и ментални преки пътища за достоверност, което е начинът, по който хората винаги са се справяли с информационното претоварване. Проблемът е, че социалните медийни среди са необичайно ефективни в задействането на тези преки пътища в голям мащаб.

Третият експеримент добавя слой, който е по-трудно да се отхвърли като обикновен лабораторен артефакт. Участниците са по-склонни да се доверяват на информация, идваща от профили, които показват професионални титли, по-специално непроверен префикс "Д-р", отколкото от проверени експертни инфлуенсъри с голям брой последователи.

Помислете какво означава това: квалификация, такава, която никой не е проверил, може да превъзхожда вида проверен авторитет, за чието култивиране платформите влагат значителни усилия. Потребителите всъщност активират ментални преки пътища относно експертизата, за която действителната архитектура на платформите на социалните медии почти не предоставя инструменти за проверка. Не че потребителите са глупави, правейки това; хората винаги са използвали контекстуални подсказки, за да оценят достоверността. Проблемът е, че тези подсказки са изключително евтини за фалшифициране онлайн.

Авторите отбелязват, че когато платформите предприемат действия, може вече да е твърде късно

Изследването повдига този въпрос, без да дава отговор на него. Констатациите сочат повторението и ранното излагане като ключови променливи, което предполага, че интервенциите, насочени към първите няколко излагания, а не към разпространението на вируса, биха могли да бъдат по-ефективни. Как изглежда това на практика и дали платформите биха го възприели, е много по-труден проблем. Изследователите посочват изборите и извънредните ситуации в общественото здравеопазване като местата за тестване с най-висок залог.

"Нашите открития показват, че най-ранните експозиции, с които потребителите се сблъскват онлайн, може да носят много по-голяма тежест, отколкото платформите осъзнават в момента. Докато се появят корекции, предупреждения или проверки на фактите, първоначалната рамка за оценка може вече да е налице."

Заслужава да се отбележи, че експериментите са използвали контролирани условия с краен брой публикации, което е по-подредено от реалнното преживяване при скролване, където повторението е отчасти алгоритмично и отчасти случайно. Дали PCI се задържа на приблизително пет в естествени условия или се променя в зависимост от емоционалната валентност, познаването на темата или индивидуалния когнитивен стил, предстои да се разбере. Три проучвания могат да установят закономерност, модел, но  не могат да го изчерпят.

Справка: Where the Ball Starts Rolling? An Empirical Investigation into Initial Opinion Formation on Social Media Platforms
Venu Puthineedi, Ashish Kumar Jha; Information Systems Research 2026; https://doi.org/10.1287/isre.2024.1589

Източник: Five Social Media Posts May Be All It Takes to Change What You Believe, ScienceBlog

Проучване, публикувано в списанието Cell Metabolism, разкрива, че ключова роля играе неочаквано метионинът. Той значително подобрява филтрационния капацитет на бъбреците, позволявайки им ефективно да отстраняват от организма излишните провъзпалителни цитокини – протеини, които причиняват опасно възпаление. В същото време жизненоважните функции на имунната система в борбата с патогените не са нарушени.

"Нашето проучване показва, че малки биологични разлики, включително хранителните фактори, могат да окажат дълбоко влияние върху изхода на заболяването", заявява старшият автор Дженел Айърс (Janelle Ayres), професор в Института Салк. "Откриването на бъбречен механизъм, който ограничава възпалението, съчетано със защитните ефекти на добавките с метионин при мишки, подчертава потенциала на храненето като медицинска интервенция, основана на доказателства."

В хода на проучването учените заразяват мишки с бактерията Yersinia pseudotuberculosis и наблюдават намалени нива на метионин в кръвта на заразените индивиди. Добавянето на тази аминокиселина към диетата им предотвратява недохранването на мишките, кръвно-мозъчната им бариера остава непокътната и те оцеляват. По-нататъшни тестове върху модели на сепсис и остро бъбречно увреждане потвърждават защитния ефект.

Траекторията на заболяването е вашият уникален път след нараняване или заболяване, който ви води към живота или смъртта. Последните открития от лабораторията на Института Салк, показват, че една измамно проста хранителна добавка може да направи разликата между живота и смъртта за пациентите. Кредит:  Salk Institute

"Провъзпалителните цитокини в крайна сметка са причина за заболявания и смърт в много случаи", обяснява първият автор на изследването, Катя Троха (Katia Troha). "Имунната система трябва да балансира възпалението, за да атакува нашествениците, без да уврежда здравите клетки. Нашата цел е да идентифицираме механизмите, които използва, за да постигне това, за да можем да ги насочим към подобряване на резултатите за пациентите."

Въпреки обещаващите резултати, изследователите подчертават, че ефективността на метионина все още не е потвърдена при хора и не препоръчват самостоятелно приложение на добавки въз основа на това проучване. Бъдещите проучвания ще се фокусират върху това, как действа метионина и дали тези открития могат да се приложат за лечение на хора с бъбречни заболявания, бъбречна недостатъчност или такива, подложени на диализа.

Справка: Katia Troha, Shrikaar Kambhampati, Arianna Insenga, Christian M. Metallo, Janelle S. Ayres. Dietary methionine mitigates immune-mediated damage by enhancing renal clearance of cytokines. Cell Metabolism, 2026; 38 (2): 298 DOI: 10.1016/j.cmet.2025.12.011

Източник: Could a dietary supplement make the difference between life and death during illness?, Salk Institute

Ново проучване, публикувано в списание Science, предполага, че отговорът се крие на неочаквано място – черния дроб. Според проучването, гълъбите могат да използват специализирани имунни клетки в черния си дроб, за да откриват магнитното поле на Земята, осигурявайки им вътрешна навигационна система.

Изследователите откриват, че тези клетки, наречени макрофаги, натрупват желязо, разграждайки стари червени кръвни клетки. Желязото придава на клетките уникални магнитни свойства, които им позволяват да реагират на магнитното поле на планетата.

Когато се премахнат тези клетки, гълъбите се затрудняват да намерят пътя си към дома, което предполага неизвестна досега роля в навигацията.

"Не очаквахме имунните клетки да действат като сензори за магнитно поле. Нашите резултати разкриват неизвестен досега механизъм на магнитно възприятие при животните", разказва професор Кристиан Куртс (Christian Kurts), директор на Института по молекулярна медицина и експериментална имунология в Университетската болница в Бон и един от съавторите на изследването.

"Това, което изглежда като "интуиция" в навигацията на птиците, всъщност може да има физическа основа", добавя професор Мартин Викелски (Martin Wikelski), директор на Института за поведение на животните "Макс Планк" и друг съавтор на изследването.

Вътрешен компас. Как гълъбите използват магнитно усещане, за да се ориентират в облачни дни. Кредит: Max Planck Institute of Animal Behavior

Учените отдавна знаят, че домашните гълъби и прелетните птици използват магнитното поле на Земята като навигационен инструмент. Как точно тези животни откриват това поле обаче остава една от най-големите загадки на биологията.

Новото проучване предлага различно обяснение, съчетаващо прозрения от имунологията, физиката и поведението на животните.

За да определят откъде може да произлиза магнитното възприятие, изследователите са изследвали няколко органа, които преди това са били свързани с магниторецепцията, включително очите, човката и мозъка. Те също така са анализирали черния дроб и далака, използвайки вибрационна магнитометрия и техники за магнитно клетъчно разделяне.

Хистология на тъкан от черен дроб на гълъб, показваща макрофаги, съдържащи желязо (синьо). Кредит: Lisowski et al. (2026) Science

От всички изследвани тъкани, черният дроб съдържал най-висока концентрация на желязо и продуцирал най-силния магнитен отговор.

По-нататъшните изследвания разкриват, че чернодробните макрофаги са отговорни за тези магнитни свойства. След това изследователите проверяват дали макрофагите влияят на навигацията.

В Института по поведение на животните "Макс Планк" в Констанц, Германия, гълъби били обучени да се връщат в заграждението си от разстояние над двадесет километра. Учените премахнали чернодробните макрофаги и наблюдавали поведението на птиците.

Резултатите зависели от времето. В облачни дни, когато слънцето било скрито, гълъбите, лишени от макрофаги, губели чувството си за посока и трудно намирали пътя си към дома. В слънчеви дни обаче те успешно се връщали, вероятно разчитайки на слънцето като навигационен ориентир, вместо на магнитното поле на Земята.

Пощенските гълъби без макрофаги са се прибирали успешно вкъщи в слънчеви дни (оранжево), но не и в облачни дни (синьо). Кредит: Lisowski et al. (2026) Science

С помощта на електронна микроскопия изследователите откриват, че богатите на желязо макрофаги се намират близо до нервните влакна. Това местоположение предполага възможен път, по който магнитната информация може да се предава от черния дроб към нервната система и в крайна сметка към мозъка.

Въпреки че откритията отговарят на важни въпроси, много остават неразгадани. Изследователите все още трябва да определят точно как мозъкът обработва сигналите от тези клетки.

Откритието може да има по-широки последици отвъд изследването на поведението на гълъбите. Изследователите предполагат, че много животни, а може би дори хора, могат да реагират на магнитни полета по начини, които все още не са напълно изяснени.

Справка: Clivia Lisowski et al. Homing pigeon navigation relies on superparamagnetic macrophages under overcast conditions; Science 392, 985-991 (2026). DOI: 10.1126/science.ady2486

Източник: Pigeons navigate using magnetic sensors in their livers, Max Planck Institute of Animal Behavior

В квантовата механика частиците могат да съществуват в суперпозиция на неопределеност, които застават в определена позиция, само след като бъдат измерени. Най-известният пример е котката на Шрьодингер – пример, при който състоянието на котка в кутия не може да бъде известно, докато тя не бъде отворена.

Сега, в наскоро публикувана в Nature Physics статия, екипът разкрива как е разработил седематомен клъстер, който при преминаване през бариера, по-висока от собствената му кинетична енергия, влиза в състояние на суперпозиция в нов мащаб.

Квантовата суперпозиция

Когато даден обект влезе в квантова суперпозиция, той теоретично заема множество точки от пространството едновременно, като точното му местоположение е несигурно, докато не се извърши измерване. Обикновено това се отнася до изключително малки субатомни системи. И все пак в новото си изследване екипът от Хонконг и Китай е създал квантово тунелиране в по-голяма система, което би могло да бъде голямо предимство за разработването на квантови сензори в по-голям мащаб.

В допълнение към пространствената квантова суперпозиция, екипът определя квантовото тунелиране като друга основна концепция в последната си работа. Способността на частицата да осъществява квантово тунелиране, което се отнася до способността ѝ да преминава през твърда или енергийна бариера, която обикновено е непроницаема въз основа на класическата физика, намалява с увеличаване на масата.

Едно от поредицата "чудеса" на квантовата механика - тунелния ефект или квантовото тунелиране. Илюстрации по идея на wikimedia

Изследователите се питат дали има начин да се заобиколи това, като се позволи на макроскопичните обекти да претърпят квантово тунелиране. Обикновено квантовото тунелиране се случва в субатомен мащаб, може би най-много един атом, но екипът се стреми да премести няколко атома, свързани заедно, през квантов тунел в новата си работа.

Квантова активност в голям мащаб

За своя мащабен квантов тунел, екипът е изградил масова система върху оптична решетка, като е охладил атомите до почти абсолютна нула и ги е уловил в капан с лазерни лъчи. Много квантови технологии, като например квантовите компютри, изискват изключително ниски температури, тъй като охлаждането на атомите до тази степен подобрява техните квантови свойства.

Въпреки че добавената маса усложнява квантовото тунелиране, създаването на суперпозиция в такъв относително голям обект би могло да има интересни последици за фундаменталната физика, особено в слабо разбраната връзка между квантовата механика и гравитацията.

Ключът към успеха на екипа е използването на относително слабата връзка между атомите, което позволява на изследователите да използват обекта, за да постигнат сила на тунелиране, по-близка до тази на единичен атом.

С този нов метод екипът е разработил високо мащабируем процес, който теоретично е способен да постигне същите резултати с около 100 атома. По-нататъшна работа за потвърждаване на резултатите би могла да доведе до генериране и откриване на още по-големи пространствени квантови суперпозиции.

Бъдещи приложения

Работата може да даде възможност на бъдещи изследователи да проучват квантовите ефекти в още по-големи мащаби и да улесни разработването на квантови сензори и измервателни устройства. Освен това, атомната интерферометрия, която измерва движение, гравитация, време и други параметри въз основа на вълновото поведение на атома, би могла да се възползва от техниката, като я изведе отвъд нормалните квантови граници.

Това би могло да бъде особено полезно при изследване на слабата връзка между гравитацията и масата, която е трудно да се открие в много малки мащаби.

В близко бъдеще изследователите са определили специфични елементи от работата си, които ще продължат да развиват. Успехът им с експеримента също така позволява на екипа да наблюдава специфични квантови явления, като дълготрайни, силно взаимодействащи състояния и взаимодействия между много тела, които те се надяват да изследват по-нататък.

В бъдеще те също така се стремят в работата си да надхвърлят настоящата теоретична граница от 100 атома до няколкостотин атома.

Справка: Zhang, H., Wang, YK., Zheng, Y. et al. Scalable generation of massive Schrödinger cat states via quantum tunnelling. Nat. Phys. (2026). https://doi.org/10.1038/s41567-026-03281-9

Източник: One of the Largest Schrödinger’s Cat States Ever Observed Pushes Quantum Weirdness Beyond Its Tiny Limits, Ryan Whalen, The Debrief

Профилът в социалните медии на всеки австралиец под 16 години от декември ще бъде блокиран по закон. Франция, Испания, Дания, Норвегия, Великобритания, Индия, Египет - все по-дълга поредица други държави се готвят да направят същото.

Идеята зад всичко това е проста и ясна: да отстраним тийнейджърите от платформите и психичното им здраве ще се подобри. Само че има един проблем: всъщност никой не е проверил дали има полза от тази идея. Поне не и върху децата.

Това е централното, леко обезсърчително откритие на Моника Неф Линд (Monika Neff Lind) и нейните колеги от Калифорнийския университет в Ървайн, които се заемат да проверят имат ли забраните експериментални доказателства. Те събират всички рандомизирани експерименти, провеждани някога за намаляване на социалните медии и измерване на това как те влияят на психичното състояние, общо 40 проучвания, и търсят сред участниците тийнейджъри. Но нне успяват да намерят нито един.

"Нито един експеримент за ограничаване на социалните медии не е включвал хора под 16-годишна възраст", ​​пише Линд.

Най-младият участник в целия набор е бил на 16 години, а няколкото под 18 години, почти сигурно са били студенти, избрани от университетите, извършващи проучването.

Забраните се основават на мнение, вкоренило се в масовото съзнание: социалните медии подхранват криза с психичното здраве при подрастващите, така че премахването им би трябвало да облекчи тревожността и депресията.

Много политици приемат това научно твърдение за установено. Еманюел Макрон директно заявява:

"Забрана на социалните медии за лица под 15 години: това препоръчват учените".

Американският сенатор, инициатор на Закона за изваждане на децата от социалните медии, Брайън Шац, твърди, че отстраняването на тийнейджърите от социални медии за повече от месец носи ползи за психичното здраве. Изследователите, след като са прочели действителната литература, не са убедени.

Както казва Линд: "Като клиничен психолог и родител, бих се зарадвала, ако това бе вярно, но не е."

Експериментите, които никой не е правил върху тийнейджъри

И така, какво казват доказателствата, след като се сравнят резултатите на възрастните с политиката? В по-голямата си част те свиват рамене. В тези 40 експеримента средният ефект от рязкото спиране или намаляване на престоя в социалните медии се оказва някъде между малък и неразличим от нула.

Осем проучвания не откриват никакъв ефект, други осем установяват, че хората се чувстват по-зле, а не по-добре, съобщавайки за неща като засилване на чувството на самота или по-ниско удовлетворение от живота. Двама мета-анализатори заключават, че:

"Ограничението вероятно не е най-ефективният метод за подобряване на субективното усещане за щастие в днешната дигитална епоха", което е най-близкото до присъда, което може да се получи в тази хаотична област.

И ето частта, която би трябвало да накара политиците да се замислят.

Тези експерименти са планирани по такъв начин, че да покажат ползата от отказа от използването на социалните мрежи. Участниците са знаели в коя група са, години наред са слушали, че социалните медии са вредни за тях и често са се регистрирали да участват в проучванията с очакването дигиталната детоксикация да им донесе удоволствие.

Дори отчитайки всички тези фактори, проучванията са краткосрочни (средното ограничение продължава приблизително 16 дни, половината - седмица или по-малко) и често е позволявано на хората да продължат да скролват до определен дневен лимит, вместо да се откажат напълно.

Накратко, дизайнът на експериментите е такъв, че да подчертава преимуществата за изключване от социалните мрежи. Но не им се получи особено.

В мета-анализите се крие и любопитен обрат: където ползите се проявяват, те имат тенденция да нарастват с възрастта, което е точно грешната посока за политика, насочена към младите хора.

Ще държат ли забраните децата далеч от социалните медии? Вероятно не

След това е въпросът дали забраните изобщо ще държат тийнейджърите далеч от платформите. Ранните сигнали от Австралия не са обнадеждаващи.

Три месеца след промяната на режима, австралийските власти съобщават, че близо 70% от акаунтите на лица под 16 години все още са активни. За Линд и нейните съавтори това не е изненада. Прилагането на закона се основава на инструменти за проверка на възрастта, качване на правителствени документи за самоличност, селфита, понякога банкови данни, които пораждат собствени опасения за поверителността и могат да се провалят най-вече при млади и цветнокожи.

А тийнейджърите са добри в заобикаляне на забраните.

Тийнейджърите могат да създават фалшиви акаунти за възрастни, да сърфират анонимно или да се насочват към по-малко модерирани сайтове, което може да им остави достъп до социалните медии, но без филтри за съдържание или родителски контрол.

Забраните, колкото и да е парадоксално, могат да премахнат защитите, които осигурява наличието на истински акаунт.

Нищо от това не означава, че изследователите искат да оставят децата сами на произвола съдбата в интернет. Аргументът им е по-тесен и в известен смисъл по-взискателен. Намерението да се проведе огромен, непланиран експеримент върху цяло поколение деца, изисква да се измери правилно: да се проследи дали забраните действително променят поведението, да се съберат данни от тийнейджъри, родители и устройства. Отделните анекдотични случаи и страшни истории, в която и да е посока, няма да решат нищо.

Какво искат изследователите правителствата да направят, вместо просто да забраняват?

Те твърдят, че тъй като забраните са непроверена интервенция, прилагана върху деца, правителствата трябва да финансират строга оценка: измерване на реалната промяна в поведението, използване на множество източници на данни и, където е възможно, рандомизиране на внедряването за създаване на сравнителни групи. По-задълбочената препоръка е платформите да бъдат направени по-безопасни за младите хора, вместо просто да се отнема достъпът.

Справка: We don't know how social media bans will affect youth but we're doing it anyway; Monika Neff Lind, Stephen M. Schueller, Candice L. Odgers; Front. Dev. Psychol., 29 May 2026; Volume 4 - 2026; https://doi.org/10.3389/fdpys.2026.1805989

Източник: Governments Are Banning Teens from Social Media Without Any Evidence It Will Help, ScienceBlog.

По-голямата част от публичните дискусии относно използването на автономни смъртоносни оръжия, задвижвани от изкуствен интелект, се фокусират върху това доколко хората трябва да останат "в течение". Съгласно настоящите насоки на Пентагона, човешкият надзор уж осигурява контрол, контекст и нюанси, като същевременно намалява риска от хакерски атаки.

Но според Ури Маоз, автор на статия на MIT Technology Review, непосредствената опасност не е, че машините ще действат без човешки надзор, а че човешките надзорници нямат представа какво всъщност "мислят" машините. Насоките на Пентагона са фундаментално погрешни, защото се основават на опасното предположение, че хората разбират как работят системите с изкуствен интелект.

Ури Маоз (Uri Maoz) е когнитивен и компютърен невроучен, специализиран в това как мозъкът трансформира намеренията в действия. Професор в университета Чапман с назначения в UCLA и Caltech, той ръководи интердисциплинарна инициатива, фокусирана върху разбирането и измерването на намеренията в системите с изкуствен интелект (ai-intentions.org).

"След като изучавах намеренията в човешкия мозък в продължение на десетилетия и в системите с изкуствен интелект по-скоро, мога да потвърдя, че най-съвременните системи с изкуствен интелект са по същество "черни кутии". Знаем входните и изходните данни, но изкуственият "мозък", който ги обработва, остава непрозрачен. Дори техните създатели не могат да ги интерпретират напълно или да разберат как работят. А когато изкуствените интелекти предоставят причини, те не винаги са надеждни", посочва проф. Ури Маоз.

Илюзията за човешки надзор в автономните системи

В дебата за човешкия надзор, един фундаментален въпрос остава незададен: Можем ли да разберем какво възнамерява да направи една система с изкуствен интелект, преди да действа?

Представете си автономен дрон, натоварен със задачата да унищожи вражеска фабрика за боеприпаси. Автоматизираната система за командване и контрол определя, че оптималната цел е сграда за съхранение на боеприпаси. Тя отчита 92% вероятност за успех на мисията, защото вторичните експлозии на боеприпасите в сградата ще унищожат напълно съоръжението. Човешки оператор преглежда легитимната военна цел, вижда високия процент на успех и одобрява удара.

Но операторът не знае, че изчисленията на системата с изкуствен интелект включват скрит фактор: освен унищожаването на фабриката за боеприпаси, вторичните експлозии биха нанесли сериозни щети и на близката детска болница. След това аварийните действия биха се съсредоточили върху болницата, като биха гарантирали, че фабриката ще изгори. За изкуствения интелект, максималното разрушаване по този начин постига поставената му цел. Но за човек това е потенциално извършване на военно престъпление, като нарушава правилата относно цивилния живот.

Наличието на човек в течение на ставащото, може да не осигури защитата, която хората си представят, защото човекът не може да знае намерението на ИИ, преди той да действа. Усъвършенстваните системи с ИИ не просто изпълняват инструкции - те ги интерпретират. Ако операторите не успеят да дефинират целите си достатъчно внимателно – много вероятен сценарий в ситуации на високо напрежение – системата "черна кутия" може да прави точно това, което ѝ е казано, и все пак да не действа така, както хората са възнамерявали.

Тази "разминаване в намеренията" между системите с изкуствен интелект и човешките оператори е именно причината, поради която има колебание да се внедри изкуствен интелект, тип "черна кутия", в гражданското здравеопазване или контрола на въздушното движение, и защо интеграцията му на работното място остава трудна.

Тогава защо да се бърза да се внедри на бойното поле?

Нещо повече, ако едната страна в конфликта използва напълно автономни оръжия, които работят с машинна скорост и мащаб, това би тласнало и другата страна също да разчита на такива оръжия. Това означава, че използването на все по-автономно – и непрозрачно – вземане на решения с изкуствен интелект във войната вероятно само ще нараства.

Решението: Развиване на науката за намеренията на изкуствения интелект

Науката за изкуствения интелект трябва да обхваща както изграждането на високопроизводителна технология за изкуствен интелект, така и разбирането как тази технология работи. Постигнат е огромен напредък в разработването и изграждането на по-способни модели, воден от рекордни инвестиции – според прогнозите на Gartner, те ще нараснат до около 2,5 трилиона долара само през 2026 г. Но затова пък инвестициите в разбирането как работи технологията са минимални, отбелязва авторът.

"Нуждаем се от мащабна промяна на парадигмата. Инженерите изграждат все по-способни системи. Но разбирането как работят тези системи не е просто инженерен проблем – то изисква интердисциплинарни усилия. Трябва да изградим инструментите за характеризиране, измерване и намеса в намеренията на агентите с изкуствен интелект, преди те да действат. Трябва да картографираме вътрешните пътища на невронните мрежи, които управляват тези агенти, за да можем да изградим истинско причинно-следствено разбиране за тяхното вземане на решения, преминавайки отвъд простото наблюдение на входните и изходните данни", съветва проф. Моаз.

Един обещаващ път, посочва авторът, е комбинирането на техники от механистична интерпретируемост (разделяне на невронните мрежи на разбираеми за човека компоненти) с прозрения, инструменти и модели от невронауката за намеренията. Друга идея е разработването на прозрачни, интерпретируеми "одиторски" изкуствени интелекти, предназначени да наблюдават поведението и възникващите цели на по-способни системи тип "черна кутия" в реално време.

Развиването на по-добро разбиране за това как функционира изкуственият интелект ще ни позволи да разчитаме на системи с изкуствен интелект за критично важни приложения. Това също така ще улесни изграждането на по-ефективни, по-способни и по-безопасни системи.

Професор Ури Маоз и неговите колеги изследват как идеи от невронауката, когнитивната наука и философията – области, които изучават как възникват намеренията при вземането на решения от човека – биха могли да им помогнат да разберат намеренията на системите с изкуствен интелект. Ури Маоз препоръчва да се даде "приоритет на интердисциплинарни усилия, включително сътрудничество между академичните среди, правителството и индустрията".

Но не е достатъчно само академично проучване.

"Технологичната индустрия – и филантропите, финансиращи AI Alliance, която се стреми да кодира човешки ценности и цели в тези модели – трябва да насочат значителни инвестиции към интердисциплинарни изследвания за интерпретируемост. Освен това, тъй като Пентагонът се стреми към все по-автономни системи, Конгресът трябва да наложи строги тестове на намеренията на системите с изкуствен интелект, а не само на тяхната производителност", казва проф. Моаз.

"Докато не постигнем това, човешкият надзор върху изкуствения интелект може да е по-скоро илюзия, отколкото предпазна мярка", предупреждава авторът.

Източник: Why having “humans in the loop” in an AI war is an illusion, Uri Maoz, MIT Technology Review

Изследователите, публикувалиа своите открития в Latin American Antiquity, използват различни неразрушителни техники, включително рентгенова флуоресценция, инфрачервена спектроскопия и фотолуминесценция, за да анализират пет зелени камъка, открити от два археологически обекта, разположени на тихоокеанското крайбрежие на Панама, предоставяйки първото научно потвърждение за това какво представляват тези камъни и откъде идват.

Изумруди в гробниците на вождовете

Ел Каньо и Ситио Конте са две елитни гробни места, разположени по тихоокеанското крайбрежие на Панама. Датирани от около 800-1000 г. сл. н. е., археологичните обекти са част от региона Гран Кокле. Камъните са открити в богато обзаведените гробници на местни аристократи, някои от които съдържат хиляди артефакти, включително вкаменени зъби на мегалодон, огледала от пирит и злато.

Към днешна дата от региона Кокле са известни само осем камъка, подобни на изумруди, включително парчета, монтирани на меден медальон във формата на паяк, златна котка и меден медальон във формата на жена.

Изумруд от панамските погребения. Кредит: Carlos Torné

За да се определи произходът на тези камъни, пет от зелените камъни Кокле са били химически анализирани и визуално сравнени с 22 други известни изумруда от Еквадор и Колумбия.

Екипът установява, че и петте панамски камъка имат химически характеристики, съответстващи на колумбийските изумруди, вероятно произхождащи от Западния изумруден пояс, където са известните мини Музо, и Източния изумруден пояс близо до Чивор. По този начин панамските изумруди са най-северното разпространение на изумруди в предколониалната Америка.

"Тези предмети не са били разменяни директно между жителите на колумбийските минни райони и вождствата Кокле", обяснява водещият автор д-р Карлос Майо Торне (Carlos Mayo Torné), археолог в Технологичния университет на Панама.

Вместо това, тези изумруди вероятно са достигнали до Кокле чрез така наречената размяна "надолу по веригата", при която предметите са преминавали през множество ръце по крайбрежните и речните общности, вместо да бъдат пренасяни до крайната си дестинация от специализирани търговци.

Въз основа на окончателните форми, изработката и повърхностите на тези изумруди, изследователите установяват, че някои от изумрудите вероятно са пристигнали като готови парчета, докато други може да са били пробити и изрязани от местни занаятчии.

В археологическия парк Ел Каньо в централна Панама археолози са разкрили 1250-годишна гробница, съдържаща останките на мъж, облечен в златни орнаменти и погребан с лицето надолу, заедно с множество златни фигурки и осем златни нагръдници, или пекторали, както и тръби, изработени от еленски кости. Некрополът Ел Каньо е построен на брега на река Рио Гранде в Панама между осми и единадесети век от народа Кокле. Златен нагръдник (вляво) с хибридни зверове и златна фигурка (вдясно) с уши и нос на прилеп. Кредит: Julia Mayo, Fundación El Caño

Някои от камъните показват следи от неуспешни опити за пробиване, които са повредили кристала. Пробиването на изумруди е изключително деликатна работа, която може да доведе до напукване на кристалите, особено при използване на основни инструменти, каза д-р Майо Торне. Въпреки това, изумрудите все още са били използвани и са били вграждани като гробни дарове.

"Тези ремонти и преработки демонстрират голямото значение на изумрудите за древните общества на Кокле и силната символична стойност, която тези предмети са имали", обяснява д-р Майо Торне.

В допълнение към символичната си стойност, те вероятно са служили и за по-големи политически цели, евентуално осигурявайки съюзи и като данъчни плащания.

Въпреки това, около 1000 г. сл. н. е., изумрудите и други престижни чуждестранни стоки, като например огледала от пирит, изчезват от централна Панама. Изчезването може да е съвпаднало със свиването на търговската мощ и влияние на държавата Кокле, както и с края на използването на елитни гробни места.

Проучването е първото научно потвърждение за наличието на изумруди в предколумбова Панама, но това е само отправната точка за бъдещи анализи. 

Торне и колегите му планират да проучат възможните маршрути, по които изумрудите може да са били транспортирани.

Справка: Carlos Mayo Torné et al, Evidence of Emerald Long-Distance Exchange in the Isthmo-Colombian Area, Latin American Antiquity (2026). DOI: 10.1017/laq.2025.10126

Източник:

Green stones buried with Panama's ancient chiefs confirmed as Colombian emeralds, Sandee Oster, Phys.org

Colombian Emeralds Identified in Panama Burials,  Archaeology Magazine

Капките, които съдържат фотосинтетични механизми, извлечени от листата на спанака, използват светлинно-активирани реакции за подобряване на симптомите на сухота в очите според проучване, публикувано наскоро в списание Cell. Въпреки че изследователите са тествали капките върху мишки, надеждата е, че с по-нататъшни тестове терапията може да се използва и при хора някой ден.

Изследването е вдъхновено от симбиотичните взаимоотношения в природата.

Растенията разчитат на фотосинтезата, за да произвеждат енергия от слънчевата светлина под формата на глюкоза. Органели, наречени хлоропласти, провеждат фотосинтеза и придават на растенията зеления им цвят. Въпреки че никое животно не фотосинтезира естествено самостоятелно, някои са развили симбиотични взаимоотношения с фотосинтезиращи водорасли, които им позволяват да използват слънчевата енергия. Някои видове морски охлюви, включително Costasiella kuroshimae и Elysia bangtawaensis, дори крадат хлоропласти от водорасли, които ядат.

В новото проучване Дейвид Тай Леонг (David Tai Leong), инженер-химик в Националния университет на Сингапур, и колегите му са тествали дали очите на бозайниците могат да понесат подобно поведение с надеждата да посочат начин за лечение на синдрома на сухото око, който засяга сълзния филм, покриващ окото, и произвежда оксиданти и възпаления, които могат да увредят зрението.

За да създадат капките за очи, екипът първо е премахнал подредени отделения, наречени тилакоидни грани, от хлоропластите в спанака. Тилакоидните грани са структури, с форма на монета, вътре в хлоропластите, където протичат светлозависимите реакции на фотосинтезата. След това екипът е капсулирал тези тилакоидни купчини в малки пакети, за да създаде система, която са нарекли "обогатена със светлинна реакция тилакоидна NADPH-леярна" или LEAF (листо).

Когато е включен в капки за очи, LEAF намалява възпалението на очите при мишки, индуцирани със синдром на сухото око. По пътя на производството на глюкоза, хлоропластите произвеждат химикал, наречен NADPH, в тилакоидната грана. NADPH действа като антиоксидант и помага за елиминирането на съединенията, които изострят възпалението на очите при мишките.

След пет дни, мишките, третирани с капки за очи LEAF, са били сравнявани с мишките, третирани със съществуващо, налично в търговската мрежа лекарство за лечение на синдром на сухото око. Те са показали по-голямо производство на сълзи и намалено увреждане на роговицата в сравнение с мишките, които са получавали само солеви капки за очи.

Графично резюме. Кредит: Xing, K. et al. 2026 

"Окото е уникално пригодено за този тип стратегия, тъй като светлината вече е присъщ компонент на нормалната му физиологична функция", обяснява за Live Science д-р Сиенфън Лин (Xianfeng Lin), ортопедичен хирург в Медицинския факултет на университета Джъдзян в Китай. Въпреки че Лин не е участвал в новата работа, той и колегите му публикуват проучване от 2022 г. в списание Nature, използващо подобна фотосинтетична система за борба с възпалението от артрит в коленете на мишки.

"Работата разширява ролята на светлината в окото от чисто сензорна до потенциално допринасяща за локална метаболитна поддръжка и възстановяване на тъканите", посочва Лин.

Въпреки че капките за очи съдържат хлорофил, концентрацията му е много ниска и капките изглеждат прозрачни.

"Можем да използваме силно оптимизирана фотосинтетична машина, така че не се нуждаем от огромни количества от системата LEAF", обяснява Леонг. "Тъй като е с толкова ниска концентрация, не може да се види зеления цвят. Така че няма да имаме зелени очи като Невероятния Хълк."

Капките за очи все още не са готови за употреба от хора. Те все пак трябва да преминат през обширни тестове за безопасност и дългосрочна ефикасност. Но екипът работи по създаването на клинично изпитване, което първо ще разгледа безопасността.

Ако бъде одобрено за употреба от хора, лекарството ще се възползва от естествения начин на функциониране на очите ни, тъй като се нуждае само от околна светлина, за да се активира. Пациентът ще "получава терапия, която е съобразена с начина, по който обикновено прекарваме деня си", отбелязва Леонг.

Справка: Xing, K. et al. 2026 Transplanting light-dependent reactions for mammalian eye photosynthesis. Cell 189, 1-19. https://doi.org/10.1016/j.cell.2026.04.034

Източник: Scientists got mouse eyes to perform photosynthesis ‪—‬ and no, they didn't turn green, Live Science

В малко контролирано проучване, DAMM превъзхожда метода на Атуотър, постигайки 96% точност спрямо 88%, като прогнозите са много по-близки до действително измерените.

Формулата на Атуотър често подценява усвояването на калории, пристрастие, което изследователите свързват с неспособността ѝ да отчита произведените от бактерии мастни киселини, когато приемът на фибри е нисък.

Някои чревни микроби, произвеждащи метан, изглежда живеят в биофилми по чревната стена, а не в изпражненията, което означава, че стандартните тестове за микробиом може значително да подценяват техните популации.

Всеки етикет за хранителна стойност е изграден върху един и същ набор от стойности: 4 калории на грам протеин, 4 на грам въглехидрати, 9 на грам мазнини. Тези числа водят началото си от формули, разработени в края на 19-ти век, известни като факторите на Атуотър, и те са били истинско научно постижение за времето си. Проблемът е, че те третират човешката храносмилателна система като обикновена пещ, която обработва храната по един и същи начин при всеки човек, всеки път.

Екип изследователи сега е изградил математически модел, който отчита това, което старият метод игнорира, и в малко контролирано проучване резултатите им показват, че вековната формула е давала грешки в математиката, особено при типичната западна диета.

Наречен DAMM (Dispozicija, Absorption, and Microbial Metabolism - Храносмилане, Абсорбция и Микробен Метаболизъм), новият модел проследява енергията на храната стъпка по стъпка, докато тя преминава през храносмилателната система, от първата хапка през това, което се абсорбира в долната част на червата, и това, което се отделя. Учени от Държавния университет на Аризона и Института за транслационни изследвания AdventHealth са провели изследването, публикувано в списание PLOS ONE.

Чревните бактерии активно разграждат несмилаемата храна, особено фибрите и устойчивото нишесте, произвеждайки малки молекули, наречени късоверижни мастни киселини, които организмът абсорбира и използва за енергия. Атуотър приема, че този микробен принос е еднакъв за всички, независимо от диетата или индивида. DAMM показва, че това предположение е погрешно.

Как учените тестват калорийния модел DAMM

За да тестват DAMM, изследователите са използвали данни от предишно клинично проучване, включващо 17 здрави мъже и жени. Всеки участник е консумирал две много различни диети в рандомизиран ред, като всеки човек е служил като собствена сравнителна точка, за да се контролират разлики като възраст, пол и етническа принадлежност.

Едната диета е била от пълноценни храни, изградена с големи количества фибри и устойчиво нишесте - видовете въглехидрати, които преминават през тънките черва предимно несмилаеми и служат като гориво за чревните бактерии. Другият вариант диета е бил западен тип: богата на преработени храни и бедна на фибри. И двете са прецизно калибрирани, за да отговарят на индивидуалните енергийни нужди на всеки участник, приготвени в специална кухня и наблюдавани за повече от 99% спазване на диетата. Участниците прекарват 11 дни на всяка диета в дома си, след което 11 дни в специално оборудвано съоръжение, където изследователите измерват енергийния им разход. Период на "очистване" от поне 14 дни разделя двете фази.

Изследователите са измерили колко енергия участниците действително са абсорбирали, като са анализирали фекални проби, събрани в продължение на шест дни, и са проследили производството на метан в продължение на 23 часа в метаболитна камера с размерите на стая. Те също така са измерили колко време е необходимо на храната да премине през дебелото черво, използвайки електронна капсула за поглъщане. Генетичното тестване на фекални проби е идентифицирало популации от микроби, произвеждащи метан, в червата.

Нов калориен модел, наречен DAMM, отчита чревните бактерии и превъзхожда формулата на Атуотър, използвана на всеки етикет за хранителна информация. Кредит: StudyFinds

Стара формула срещу нов модел: Колко голяма е разликата?

Когато изследователите сравняват прогнозите на DAMM с действителните измервания, подобрението спрямо Атуотър става очевидно. DAMM постигна съвпадение между прогнозираната и измерената абсорбция на енергия от 96%, в сравнение с 88% за Атуотър. Измерени в gCOD, единица химическа енергия в храната, прогнозите на Атуотър се отклоняват средно с около 22 единици на ден, докато тези на DAMM се отклоняват само с около 2,5.

По отношение на западната диета, Атуотър постоянно е подценявал количеството енергия, което участниците всъщност са абсорбирали, статистически значимо отклонение, което при DAMM не се наблюдава. Изследователите предполагат, че това се случва, защото старият метод подценява енергийния принос на късоверижните мастни киселини, произвеждани от чревните бактерии, особено при диети, където фибрите са оскъдни.

Чревните микроби може да се крият в биофилми, изкривявайки стандартните тестове

Някои хора притежават микроби, произвеждащи метан, в червата си и когато изследователите се опитват да оценят тези популации, използвайки фекални проби, прогнозите на DAMM за метана се оказват много погрешни, поне десет пъти по-ниски от действителните измервания.

Изследователите твърдят, че много от тези микроби може да се задържат в биофилм близо до чревната лигавица, където стандартните фекални проби не биха забелязали голяма част от популацията им. Когато моделът е коригиран, за да приеме, че истинската популация е по-голяма, отколкото предполагат фекалните проби, прогнозите се подобряват драстично - от лошо съвпадение до 76% съвпадение с измереното отделяне на метан.

Някои микроби, произвеждащи метан, са свързани в други изследвания със състояния, включително затлъстяване и анорексия, въпреки че механизмите все още не са изяснени. Ако тези организми са вградени близо до чревната лигавица, а не в чревното съдържимо, това положение би могло да усили взаимодействията им с организма по начини, които стандартните изследвания на микробиома, базирани на изпражнения, постоянно биха пропуснали.

Различията в микробиома могат да обяснят защо една и съща диета работи различно за различните хора

Известно е, че съставът на чревния микробиом варира в зависимост от пола, възрастта, расата, географията, генетиката и здравословното състояние.

Модел, който отчита какво всъщност правят тези микроби, вместо да третира техния принос като фиксиран и идентично за всички, би могъл да помогне на изследователите евентуално да разберат защо една и съща диета води до различни резултати при различните хора. DAMM все още трябва да бъде валидиран в проучвания, разработени специално за загуба или наддаване на тегло, преди този потенциал да може да бъде потвърден, но това е първият модел, създаден, който задава този въпрос сериозно.

Справка: Modeling the microbial contribution to human energy balance using the Digestion, Absorption, and Microbial Metabolism (DAMM) model; Taylor L. Davis, Blake Dirks, Elvis A. Carnero, Karen D. Corbin, Steven R. Smith, Andrew Marcus, Rosa Krajmalnik-Brown, Bruce E. Rittmann;  PLOS ONE , Published: May 27, 2026; https://doi.org/10.1371/journal.pone.0347668

Източник: Have We Gotten Calories Wrong All This Time? Study Challenges 130 Years Of Nutrition Science, StudyFinds 

Всяко проучване досега сочеше едно и също: по-отровната растителна покривка означава повече щети върху пасищата. Нов анализ открива "точка на пречупване", след която тази тенденция се обръща.

Започва токсично превземане

Проблемът започва с два фактора, от които платото не може да се отърве. Повишаването на температурите и десетилетията на интензивна паша на добитък лишават почвата от жилави треви, отваряйки място за по-силни нашественици. Навлизат отровни растения.

Те са токсични за якове, овце и коне, така че добитъкът ги заобикаля. Необезпокоявани от тревопасните, те се разпръскват из пасищата, които вече губят земя.

Джанхуан Шан (Zhanhuan Shang), еколог от Университета в Ланджоу, който ръководи новия анализ, с който да с разбере точно кога това разширяване ще насочи едно пасище към колапс.

Картографиране на разпространението на токсини

Екипът на Шан е създал 465 стандартизирани парцела в пасища на Цинхай-Тибетското плато. Всеки парцел е проследен по 20 показателя – растеж на корените, разнообразие на растенията, въглерод в почвата, азот в почвата и как живите организми се свързват под земята.

След това те сортират парцелите по количество отровна растителна покривка, от почти никаква до повече от половината. Проявили са се закономерности, които никой преди това не е картографирал ясно.

Щетите започват от корена

Първите щети се крият под земята. При едва 10% отровна растителна покривка, ядливите треви произвеждат по-малко коренова маса всеки сезон.

Пасището изглежда добре отгоре, но подземната му основа вече се разпада.

Това е в съответствие с други изследвания, показващи, че разграждането се разпространява в почвите много преди да се прояви на повърхността, включително проучване на микробни съобщества при интензивна паша.

Биоразнообразието е на първо място

Броят на растителните видове се задържа малко по-дълго. След това, при около 30% покритие, алпийските тревни съобщества започнат да губят разнообразие.

Местните треви и дивите цветя намаляват, докато отровните новодошли се разпространяват с по-бързи темпове.

На този етап добитъкът имал по-малко подходяща храна. Яковете и овцете пасат по-усилено останалите неотровни треви. Здравите растения са засегнати два пъти – от едната страна са атакувани от конкуренцията, а от другата – са подложени от прекомерна паша.

Настъпва обратът при 50%

След 30% се очаква нещата да продължат да се влошават, като всяка нова леха с токсични растения прави пасището все по-малко продуктивно. Екипът установява обратното. При 50% отровната растителна покривка се променя.

Хранителните вещества в почвата се покачват. Подземната мрежа, свързваща растенията и почвените микроби, започват да се възстановяват. Няколко други екосистемни функции се засилват, въпреки че отровните растения продължават да доминират ландшафта.

Пасищата отново изпълняват повече от основните си функции – циркулират хранителни вещества, съхраняват вода и поддържат живота в тях по измерими начини.

Как помагат токсичните растения

Най-вероятното обяснение е свързано с натиска на пашата. Когато по-голямата част от повърхността е заета с растения, които добитъкът не може да яде, животните отиват на друго място. По-малко утъпкване, по-малко оголване. Малкото останали полезни треви най-накрая получават възможност да растат.

Самите токсични растения вероятно допринасят за възстановяването. Гъстата им покривка предпазва почвата от утъпкване и с разграждането на тъканите им органичната материя се връща в горния почвен слой. Все още не е ясно доколко всеки ефект допринася за възстановяването на пасището.

Този защитен ефект от негодни за консумация съседи не е нов за екологията. В статия за невкусни видове в осем пасища, публикувана в Nature, е описано как тревопасните животни заобикалят токсичните растения и така са пощадени видовете, които растат редом с тях.

Новият анализ добавя едно число. Под 50% покритие, отровните растения са причина за загубите. Над 50% те държат границата.

Поетапен отговор

Това число променя как може да изглежда доброто управление. Изгарянето, хербицидите и презасаждането работят много различно в зависимост от това докъде е стигнало вече нахлуването на неядливите видове.

Силното навлизане в пасище в ранен етап може да спаси подземната мрежа от колапс.

Същият подход върху пасище в късен етап може да унищожи единственото нещо, което го държи стабилно. Екипът на Шан се застъпва за специфични за етапа стратегии, калибрирани спрямо позицията на всеки участък върху кривата.

Няколко предупреждения

Проучването сравнява 465 парцела на различни етапи от разпространението, а не едни и същи парцели, проследявани във времето. Този дизайн картографира добре праговете, но не може да докаже, че дадено пасище ще се възстанови, след като покритието премине 50%.

Констатациите също така идват от една единствена алпийска екосистема в Китай, разположена на голяма надморска височина със специфичен климат и история на животновъдството, и може да не са приложими навсякъде.

Какво се променя това

В продължение на десетилетия еколозите разглеждат отровната растителна покривка като един-единствен проблем с една посока – като вредна. Новите данни обръщат тази представа след ясен праг.

Под 50% отровните растения карат пасищата да деградират. Над 50% те запазват останалото. Промяната идва като рязък праг, а не като гладък градиент.

За животновъдите и земеделските стопани във високото плато, това разграничение може да промени какво се пръска, какво се оре и какво се оставя. Третирането на всяка площ по един и същи начин сега би било грешка.

По-големият урок е за самата деградация на пасищата. Проучването показва, че екологичните щети не винаги се движат в една посока и дори вредните видове понякога могат да помогнат за стабилизиране на колабираща система.

Справка: Qi, L., Liu, Y., Huang, M. et al. Ecological thresholds of poisonous plants encroachment in grassland ecosystems of the Qinghai-Tibetan Plateau. Commun Earth Environ (2026). https://doi.org/10.1038/s43247-026-03581-1

Източник: Poisonous plants are taking over grasslands, but scientists found an unexpected benefit, Jordan Joseph, Earth.com

Въпреки че тази идея е завладяла научната фантастика, ново проучване показва, че конмцепцията за проход в пространството не съответства на реалната физика.

Последните изследвания показват, че оригиналната теория за моста на Айнщайн-Розен не е била червеева дупка, а математическа характеристика на това как е структурирано времето. Тази нова перспектива може да помогне за решаването на друг упорит проблем във физиката.

Изследването, ръководено от професор Енрике Гастаняга (Enrique Gaztañaga) от Университета в Портсмут, заедно с К. Сраван Кумар (K. Sravan Kumar) и Жоао Марто (João Marto), е публикувано в списание Classical and Quantum Gravity. Изследователите предполагат, че мостът функционира като математическа връзка между две посоки на времето, едната напред, а другата назад.

Оригиналната концепция на Айнщайн-Розен

Алберт Айнщайн и Нейтън Розен никога не са предлагали директно пряк път през пространството в оригиналната си теория от 1935 г. Вместо това са изучавали как квантовите полета се държат в условия на екстремна гравитация. За да запазят уравненията си консистентни (имат поне едно решение), те са описват връзка между две копия на пространство-времето, които са огледални образи едно на друго.

Тълкуването на червеева дупка се появява много по-късно. Мостът в оригиналната концепция колапсира твърде бързо, за да може каквото и да било да премине през него, което го прави неизползваем като проход. Въпреки това идеята за буквален тунел все пак става популярна.

Гастаняга и екипът му преразгледат първоначалната идея. Те не разглеждат моста като път през пространството, а като механизъм за това как квантовата механика работи в изкривено пространство-време. Техните открития показват, че за да се опише напълно какво се случва близо до черните дупки, трябва да се вземат предвид и двете посоки на времето, а не само движението напред, което наблюдаваме.

Решаване на информационния парадокс

Това откритие е важно за една от най-големите загадки на физиката, известна като информационния парадокс на черната дупка. През 1974 г. Стивън Хокинг демонстрира, че черните дупки бавно излъчват топлина и в крайна сметка могат да се изпарят, очевидно унищожавайки цялата информация за материята, която е попаднала в тях. Това директно противоречи на убеждението в квантовата механика, че информацията не може да бъде унищожена.

Изследователите казват, че парадоксът възниква само когато мислим за черните дупки от гледна точка на една единствена посока на времето. Когато включим и двете посоки в квантовата картина, информацията се запазва на хоризонта на събитията, вместо да изчезва. Тя продължава да се развива в обърнатата във времето компонента на квантовото състояние. Не можем да видим това от наша гледна точка, но информацията все още е там.

Преди Големия взрив

Последиците от това се простират отвъд черните дупки. Ако времето има две огледални посоки на квантово ниво, Големият взрив може да не е абсолютното начало. Вместо това той би могъл да представлява квантова промяна от свиваща се вселена към нарастваща, всяка със собствена посока на времето. В този случай нашата вселена може да се намира вътре в черна дупка, образувана в още по-голям космос.

"Големият взрив" може да не е било абсолютното начало, а отскок - Големият отскок (Big Bounce) по аналогия на "Големият взрив" (Big Bang) – квантов преход между две обърнати във времето фази на космическата еволюция.Илюстрация:  Vicidomini, Salvatore. (2021). https://www.researchgate.net/post/Black_Holes_out_of_a_galaxy_do_they_exist/608af2e7218ef16e6e2dfdd4/citation/download

Изследователите посочват възможна следа от наблюденията. Космическият микровълнов фон показва постоянен дисбаланс, който стандартните модели трудно могат да обяснят. Модели с огледални квантови компоненти се вписват по-добре в данните от наблюденията, но изследователите внимателно отбелязват, че те все още не потвърждават теорията.

Екипът на Гастанягае заявява, че изследването им няма да замени теорията на относителността на Айнщайн или стандартната квантова механика. Вместо това те предполагат, че и двете идеи придобиват сила, когато се приеме сериозно пълната, балансирана във времето структура на квантовата механика. Това, което мостът Айнщайн-Розен може би описва, не е пряк път между галактиките, а прозорец към скритата структура на самото време.

Справка: A new understanding of Einstein–Rosen bridges; Enrique Gaztañaga, K Sravan Kumar and João Marto; Classical and Quantum Gravity, 2026, Volume 43, Number 1; DOI 10.1088/1361-6382/ae3044

Източник: Einstein-Rosen Bridges May Not Be Wormholes After All, Physicists Reveal, The Debrief

Преди малко повече от десетилетие, Лазерната интерферометрична гравитационно-вълнова обсерватория (LIGO) улови сигнала за нещо съвсем ново: вълна в тъканта на пространство-времето. На около 1,3 милиарда светлинни години разстояние две масивни черни дупки са се слели и получената ударна вълна – гравитационна вълна – е достатъчно силна, за да може LIGO да засече момента, в който тя премина над Земята.

Оттогава изследователите на гравитационните вълни се фокусират върху усъвършенстването на инструментите си, за да откриват повече от тези мимолетни вълнички. Всяко потвърдено или висококачествено кандидат-събитие се добавя към текущ списък в каталог, поддържан от колаборацията LIGO-Virgo-KAGRA (LVK), мрежа от четири детектора на гравитационни вълни: двете станции LIGO в САЩ, станцията Virgo в Италия и детекторът на гравитационни вълни Kamioka (KAGRA) в Япония. Най-новите записи в списъка на колаборацията – рекордните 161 събития, забелязани между април 2024 г. и януари 2025 г. – карат изследователите да предвиждат нова ера на открития, "ера на гравитационната астрономия".

"Изключителната чувствителност на нашите детектори сега ни позволява да улавяме три или четири сигнала на гравитационни вълни всяка седмица", заявява Ед Портър (Ed Porter), изследовател в Лабораторията за астрочастици и космология, ръководена от Френския национален център за научни изследвания (CNRS) и Парижкия градски университет. "Това постоянно нарастващо богатство от данни, върху чието анализиране и изучаване работи цяла общност от учени и астрономи, ни преведе от ерата на първоначалните открития в тази на прецизната гравитационна астрономия."

Тези скорошни седмични сигнали формират около 75% от общия брой потвърдени събития на гравитационни вълни, наблюдавани от мрежата LVK; общият брой вече е достигнал 390. Повече наблюдения на тези необичайни космически събития дават възможност на изследователите да изучават явления и местоположения на Вселената, които са твърде слаби или далечни, за да бъдат открити чрез други методи, както и да разберат по-добре природата и еволюцията на черните дупки и разнообразен асортимент от други фундаментални въпроси в астрофизиката.

EPO графика за масите на обявените гравитационни вълни, черни дупки и неутронни звезди, определени преди това чрез електромагнитни наблюдения, чрез GWTC-5.0. Кредит: LIGO-Virgo-KAGRA / Aaron Geller / Northwestern/University of Glasgow

Каталогът на преходните гравитационни вълни 5.0, или GWTC-5, бе публикуван онлайн за първи път на 26 май, заедно с придружаващите го научни статии, изпратени в Astrophysical Journal и Astrophysical Journal Letters.

Тази последна актуализация описва общо 161 нови сигнала от сблъскващи се черни дупки, засечени между април 2024 г. и края на януари 2025 г. от детекторите за гравитационни вълни LIGO в Съединените щати, Virgo в Италия и KAGRA в Япония, известни като колаборацията LIFC. С тази публикация общият брой на засечените до момента сигнали за гравитационни вълни достига 390.

Какъв е звукът от сливането на две черни дупки в дълбокия космос? Звуковите вълни не се разпространяват във вакуум, но гравитационните вълни се разпространяват. През 2015 г. успяхме да ги "чуем" за първи път и да потвърдим едно от теоретичните предсказания на Алберт Айнщайн. Всеки квадрат в мрежата на представеното изображение представлява едно от засичанията на гравитационни вълни, обявени досега от колаборацията LIGO-VIRGO-KAGRA. Тези графики показват как двойната звезда се ускорява в орбитата си една около друга към сливане: ефектът на нарастващата честота астрофизиците наричат "чуруликане". Въпреки че има значително повече неутронни звезди от черните дупки, повечето от засичанията са сливания на двойни черни дупки. Това се случва, защото черните дупки са по-тежки и техните сигнали са по-силни и могат да се видят по-далеч, което води до повече засичания. Тези събития са редки и не очакваме скоро да видим такова наблизо в нашата Галактика. Но те се случват непрекъснато в целия космос. Кредит: The University of Glasgow

Сред вълнуващите открития от последната серия от засичания на гравитационни вълни са:

• доказателства за съществуването на черни дупки от второ поколение: GW241011 и GW241110, които според учените колективно подкрепят съществуването на "черни дупки от второ поколение", които се образуват единствено от сливания на по-малки черни дупки.
• най-прецизната небесна локализация, постигана някога за източник на гравитационни вълниGW240615, за която учените успяват да триангулират точното местоположение на източника на събитието и
• GW250114, която демонстрира най-ясния сигнал, регистриран някога, със съотношение сигнал/шум от 76,9 и първото измерване на три режима на трептене на черна дупка

Сътрудничеството редува периоди на събиране на данни с фази, посветени на надграждане и въвеждане в експлоатация на детекторите. Това е и причината каталогът на гравитационно-вълнови събития, включително валидирани данни и физически параметри на източниците, да се актуализира приблизително на всеки шест месеца и да се споделя с по-широката научна общност.

Диаграма "Маси в звездното гробище" е препълнена с добавянето на най-новите проверени засичания на гравитационни вълни (GW) от сътрудничеството LIGO-Virgo-KAGRA (LVK). Диаграмата показва масите на обявените засичания на GW (сини и оранжеви точки), редом с тези на черни дупки и неутронни звезди, наблюдавани или засечени чрез електромагнитни (EM) наблюдения, до януари 2025 г. Тук те са сортирани от най-ниската до най-високата маса, което ясно показва как LVK и GW детекторите могат да наблюдават обекти във Вселената, които до голяма степен са ненаблюдаеми чрез EM методи. Тя също така илюстрира колко ефективни са GW интерферометрите при извършване на такива наблюдения: LVK е направил тези засечки за 9,5 години; EM наблюденията представляват приблизително 60 години изследвания. Кредит: LIGO-Virgo-KAGRA / Aaron Geller / Northwestern. Връзка към интерактивната диаграма: https://ligo.northwestern.edu/media/mass-plot/index.html

Най-ясният сигнал, наблюдаван някога

Откриването на гравитационни вълни означава не само улавяне на сигнал, но и извличането му от шума, който смущава детекторите. Това изисква висококачествен анализ на данните, поради което "силата" или "яснотата" на сигнала се изразява чрез съотношението сигнал/шум (SNR). Публикуваният каталог съдържа "най-ясния" сигнал на гравитационна вълна, наблюдаван някога, със съотношение сигнал/шум 76,9.

Този сигнал, GW250114, достигна Земята на 14 януари 2025 г. и е генериран от сливането на две черни дупки с почти идентични маси (съответно 32 и 34 пъти масата на Слънцето), разположени на повече от милиард светлинни години от Земята. "Яркостта" на сигнала прави възможно постигането на редица забележителни научни резултати, включително най-точния тест на Общата теория на относителността, извършван някога, и потвърждението на теоремата на Стивън Хокинг за повърхността на черните дупки.

"Благодарение на силата на звука на GW250114, успяхме да сравним изкривеното пространство-време преди и след сливането на черните дупки и открихме, че общата площ на хоризонта на събитията (зоната "без връщане") се е увеличила в съответствие със законите на Хокинг за механиката на черните дупки", обяснява д-р Джон Вейч (John Veitch) от Университета в Глазгоу, който анализира сигналите от черни дупки.

"След сливането, последната черна дупка звъни като камбана и излъчва гравитационни вълни вместо звук."

Анализът на тези вълни потвърждава, макар че по време на сливането се освобождава енергия под формата на гравитационни вълни, общата ентропия на черните дупки се увеличава в съответствие с втория закон на термодинамиката. Това показва, че законите на термодинамиката все още важат дори за черните дупки, но за разлика от нормалните обекти, колкото повече енергия съдържат, толкова по-студени стават.

Това изображение показва всички значими събития на гравитационни вълни (GW), засечени от LVK от O1 до O4a, като тяхното време, разстояние, маса и съотношение сигнал/шум (SNR) са представени от различни елементи в изображението. SNR е мярка за "силата" на сигнала в детекторите. Колкото по-високо е SNR, толкова по-добре. Този метод за показване на засечените данни подчертава как нашата чувствителност към гравитационни вълни се е подобрила с течение на времето (тъй като частта O4a от изображението е много по-гъсто населена от O1). Кредит: The University of Glasgow

През октомври и ноември 2024 г., само с един месец разлика между тях, са наблюдавани две допълнителни, много специални сливания на черни дупки: GW241011 и GW241110, които се случиха съответно на приблизително 700 милиона и 2,4 милиарда светлинни години от Земята.

Някои характеристики на тези сливания – по-специално въртенето на черните дупки (тоест ориентацията и скоростта на тяхното въртене) – предполагат, че въпросните обекти биха могли да бъдат "черни дупки от второ поколение".

Справка:

• https://arxiv.org/abs/2605.27227: Constraints on the Cosmic Expansion Rate and Modified Gravitational-wave Propagation
• https://arxiv.org/abs/2605.27226: Population Properties of Merging Compact Binaries
• https://arxiv.org/abs/2605.27225: Observations from the Second Part of the Fourth LIGO-Virgo-KAGRA Observing Run and Updates to the Gravitational-Wave Transient Catalog
• https://arxiv.org/abs/2605.27224: Methods for Identifying and Characterizing Gravitational-wave Transients
• https://arxiv.org/abs/2605.27223: An Introduction to Version 5.0 of the Gravitational-Wave Transient Catalog

Източници:

The ‘age of gravitational astronomy’ is here, Scientific American

Astrophysicists strike black gold with treasure trove of gravitational wave detections, The University of Glasgow

В продължение на десетилетия учените включват в своите уравнения мистериозна, невидима сила, наречена тъмна енергия, за да обяснят една от най-големите загадки на космологията: защо Вселената изглежда се разширява все по-бързо и по-бързо. Тъмната енергия никога не е била директно открита, няма известна връзка с никоя друга област на физиката и изисква приблизително 70% от общата енергия на Вселената да се състои от нещо, което никой не може да идентифицира. Сега ново математическо проучване предполага, че поне на принцип, известно космическо ускорение може да възникне от самите уравнения на Айнщайн, без да се добавя тъмна енергия.

Публикувано в Proceedings of the Royal Society A, изследването твърди, че стандартната математическа рамка, описваща как се разширява Вселената, има нестабилност, която никой не е обяснил напълно. Авторите твърдят, че дори малък тласък в момента на Големия взрив е достатъчен, за да отдалечи Вселената от гладката картина, която тези уравнения описват.

Това е важно заради проблем, който измъчва космолозите от 1999 г. насам, когато данните за свръхнови разкриват, че галактиките сякаш се разпръскват с нарастваща скорост, вместо да се забавят. За да разберат това, физиците въвеждат отново термин, който самият Айнщайн нарича "най-голямата грешка в кариерата ми" – космологичната константа, сега преосмислена като тъмна енергия. За да се съберат тези данни със Стандартния космологичен модел, е необходимо приблизително 70% от енергийната плътност на Вселената да се състои от тази антигравитационна сила.

Новото проучване пита дали това решение е било необходимо някога.

Колебание, вградено в Стандартния космологичен модел

В началото на 20-те години на миналия век руският математик Александър Фридман решава полевите уравнения на Айнщайн и открива семейство от решения, описващи вселена, която се разширява от начална точка. Тези решения стават математическа основа на теорията за Големия взрив и остават централни за космологията днес. Една специална версия, с идеално плоска геометрия, е предпочитаният модел в продължение на десетилетия, подкрепена от измервания на слабо микровълново лъчение, останало от ранната вселена.

Според новата статия, този идеално плосък Стандартен модел е това, което математиците наричат ​​нестабилна седлова точка. Топка, балансирана на върха на хълм, технически е валидна позиция, но най-малкият тласък я кара да се преобърне. Работейки с математическите изчисления, авторите доказват, че всички версии на този Стандартен модел са нестабилни към малки смущения при или близо до Големия взрив, което означава, че гладката, идеално еднородна вселена, която тези уравнения описват, не е състояние, в което реалната вселена е длъжна да остане.

Математическа нестабилна седлова точка, Кредит: Wikimedia Commons

Уравненията на Айнщайн, без добавена тъмна енергия, водят до космическо ускорение

Вместо да насочват телескоп към небето, изследователите са извършили работата си изцяло на хартия, преформулирайки уравненията на Айнщайн по начин, който им позволява да третират Стандартния космологичен модел като фиксирана точка в математическа система, а след това да изследват какво се случва, когато условията близо до Големия взрив се отклоняват леко от перфектните. Това е същата основна логика, както да се запитаме дали махалото, при малък тласък, ще се върне в центъра си или ще продължи да се движи.

На всяко ниво от анализа си, Стандартният модел не успява да премине през този тест. Когато изследователите се насочат към клас решения, където плътността на материята близо до Големия взрив е малко по-ниска от прогнозираната от Стандартния модел, тези решения се ускоряват далеч от нея, което е точно видът поведение, за чието обяснение е въведена тъмната енергия.

Фазовият портрет за STV-ODE от ред n = 2. Източник: Proceedings of the Royal Society A Mathematical Physical and Engineering Science (2026). DOI: 10.1098/rspa.2025.0912

Как нестабилността на Големия взрив води до космическо ускорение

Най-важното е, че това ускорение не трае вечно. В сценариите, които авторите анализират, разширяването в крайна сметка се връща към същия базов модел, от който е започнало. Ускорението е реално, но временно, следствие от нестабилност, заложена в Големия взрив, а не от вечна сила, проникваща в цялото пространство.

Както пишат авторите, "нестабилностите, присъщи на уравненията на Айнщайн-Ойлер", комбинираната математическа рамка, управляваща гравитацията и материята, осигуряват "естествен механизъм за ускорено разширение без прибягване до космологична константа или тъмна енергия". Оригиналните уравнения на Айнщайн, без модификации, може би вече съдържат зачатъците на това, което астрономите наблюдават.

"Първата ни идея бе, че Вселената може да се е разширила поради ударна вълна и че аномалното ускорение е разширяващата се вълна зад тази ударна вълна", разказва Блейк Темпъл (Blake Temple), почетен професор по математика в Калифорнийския университет в Дейвис и водещ автор на изследването. "След това осъзнахме, че съществува семейство от самоподобни решения по време на радиационната ера на Големия взрив, които биха могли да моделират тази разширяваща се вълна."

Самоподобните уравнения описват физически явления, които запазват модел или структура, независимо от техния мащаб.

В тази статия математиците използват самоподобна версия на уравненията на Айнщайн, които са извели в по-ранна работа, за да представят Стандартния модел на космологията като точка на покой на уравненията. Това осигурява рамката за пълна математическа характеристика на стабилността на Стандартния модел и по-общо, стабилността на всички пространства-времена на Фридман в ерата на доминиране на материята по време на Големия взрив.

"Доказваме, че точно както статичният модел на Айнщайн, пространства-времетата на Фридман са нестабилни спрямо радиални смущения в големи мащаби", разказва Темпъл. "Това изглежда изключва модела на тъмната материя с ламбда-студено състояние като жизнеспособно стабилно решение на уравненията на Айнщайн от Общата теория на относителността, със или без тъмна енергия."

"Това означава", добавя той, "че Големият взрив по принцип би трябвало да изглежда точно като пространство-време на Фридман близо до центъра на симетрия, но по принцип би трябвало да се наблюдават ускорения, които се отклоняват от пространство-времето на Фридман с направление от центъра навън."

Може ли самият Голям взрив да обясни защо Вселената продължава да се ускорява? Ново математическо проучване твърди: "може би". Кредит: StudyFinds

Преосмисляне на принципа на Коперник?

Въпреки това, теорията идва с неудобно следствие. Ускоренията от вида, които авторите описват, имат център на разширение, което е неприятно до дългогодишното предположение в космологията, че Земята не се намира на специално космическо място. Авторите отбелязват, че всички настоящи модели изглежда поставят Земята на някакво специално място и предполагат, че известно противоречие с това предположение може просто да е неизбежно, въпреки че това остава тема за дебат.

As I was saying: The instability of critical and underdense Friedmann spacetimes at the Big Bang as an alternative to dark energy | Proceedings A | The Royal Society share.google/JbOdd7ovG3EY...

[image or embed]

— Michael Burns (@mburns9.bsky.social) May 29, 2026 at 6:28 AM

"Както моделът на тъмната материя с ламбда-студена структура, така и сферично симетричното пространство-време създават специална позиция, в която трябва да се намираме, за да бъде моделът физически правдоподобен", казва Темпъл. "Ако този принцип изключва едното, той трябва да изключва и другото."

Математическо доказателство, а не присъда за тъмната енергия

Количественото съпоставяне на този механизъм с наблюдаваното ускорение на галактиките остава цел за бъдеща работа, а настоящият Стандартен модел, който включва тъмната енергия, все още отчита повечето космологични данни. Но доказването, че самият Голям взрив е причина за нестабилност, способна да имитира космическо ускорение, е забележителен резултат сам по себе си. Ако бъдещата работа покаже, че механизмът е устойчив на наблюдения, това би могло да отвори отново един от най-големите въпроси в космологията: дали ефектът, който сега се приписва на тъмната енергия, може вместо това да отразява нещо, което винаги се е крило в Големия взрив.

Справка: The instability of critical and underdense Friedmann spacetimes at the Big Bang as an alternative to dark energy Open Access C. Alexander; B. Temple ; Z. Vogler; Proc. A (2026) 482 (2338): 20250912 . https://doi.org/10.1098/rspa.2025.0912

Източници: 

Scientists Question If Dark Energy Is Real, Pointing To Instability Hidden In Big Bang, StudyFinds 

Taking Dark Energy Out of the Equation, UC Davis

• Бобрите са сред малкото животни, които активно променят средата около себе си, създавайки цели влажни екосистеми.
• Бобровите бентове задържат вода, намаляват ерозията и правят ландшафта по-устойчив на суши и пожари.
• Нови проучвания показват, че влажните зони, създадени от бобри, могат да съхраняват значителни количества въглерод.
• След почти пълното си изчезване в Европа, днес бобърът е една от най-успешните истории за възстановяване на див вид.
• Първите доказани наблюдения на бобри в България са едва от 2021 г.

Когато търсим климатични решения, обикновено гледаме към добрите примери със соларни панели, вятърни турбини и нови технологии. Но един от най-ефективните съюзници срещу суши, пожари и загуба на биоразнообразие всъщност е един едър гризач с оранжеви зъби. 

Бобърът, изчезнал от България преди векове днес се завръща по река Дунав и притоците му и може да променя цели екосистеми. Той създава влажни зони, задържа вода в ландшафта, намалява риска от пожари и помага на десетки други видове да оцелеят в условията на климатична криза. А в Чехия бобри наскоро построиха система от бентове, която спести на местните власти проект за над 1 милион евро.

Тайният инженер на реките 

Бобърът е най-едрият гризач в Европа и вторият по големина в света. Той обитава сладководни реки, езера и блата и е отлично приспособен към живот във вода. Известен като екосистемен инженер, защото променя средата около себе си по начин, който създава цели нови местообитания. 

С помощта на мощните си резци бобрите прегризват дървета и изграждат бентове от клони, кал и камъни. Така забавят течението на реките и образуват езера и влажни зони. В тези водоеми те строят своите „хижи“ – сложни убежища с подводен вход, който ги предпазва от хищници. За да достигат по-далечни дървета и да пренасят дървен материал, животните прокопават и мрежа от канали.

С една дребна промяна в ландшафта, бобровите бентове могат изцяло да преобразят цяла речна система. Те задържат вода, създават влажни местообитания и променят условията за десетки растителни и животински видове.

Фиг. 1 Диорама в природонаучния музей Зенкенберг във Франкфурт, Германия. Автор – Павел Василев

Съюзник срещу суши и пожари

Бобрите могат да смекчават и последствията от климатичната криза. Създадените от тях влажни зони задържат въглерод, съхраняват вода в почвата и правят ландшафта по-устойчив на суши, ерозия и пожари.

Наличието на бобри подобрява и водния баланс. Техните езера и канали задържат вода в почвата, подхранват подпочвените води и намаляват ерозията. Това прави околните терени по-устойчиви на горещини и засушаване.

Влажните зони, създадени от бобрите, могат да действат и като естествена бариера срещу горски пожари. Дори при големи огнени стихии тези територии често остават зелени и влажни, което ограничава разпространението на пламъците.

Малък бент в саксонския биосферен резерват, Германия /Автор: Павел Василев

Естествени резервоари за въглерод 

Проучване в Швейцария, публикувано в списание Nature, показва, че бобровите влажни зони могат да улавят над 98 тона CO₂ на хектар годишно. Ако влажна зона с размерите на езерото Сребърна функционира като боброво влажно местообитание, тя би могла теоретично да улавя над 88 хил. тона CO2 годишно — приблизително колкото емисии на 18 000 автомобила.

Друго изследване от Южна Англия установява, че колкото по-големи са бобровите езера, толкова повече въглерод и азот се съхраняват в тях.

Едрият гризач също така стимулира по-ефективна фотосинтеза на растенията в блатата им и като резултат и те улавят повече въглероден диоксид. 

Бобровите местообитания стимулират и образуването на торф – органичен материал, който се натрупва във влажна среда и задържа големи количества въглерод за дълги периоди.

Ефектът не изчезва, дори когато животните напуснат даден район. Веднъж създадени, влажните зони продължават да изпълняват важни климатични функции и да поддържат по-здрави речни екосистеми.

Оазиси в дивата природа

Бобровите влажни зони са сред най-богатите на живот местообитания в природата. Те създават убежища за десетки растителни и животински видове, много от които са застрашени от изчезване заради унищожаването на естествените им местообитания и климатичните промени.

Множество проучвания показват, че присъствието на бобри увеличава както броя на видовете, така и числеността на много животни – особено водни птици, насекоми, земноводни и риби. Около бобровите езера се развиват богати тревисти зони с разнообразни цъфтящи растения, привличащи опрашители като пеперуди, пчели, както и сирфидни мухи. А при повече насекоми, естествено идват и повече пойни птици и прилепи.

Мъртвите дървета около бобровите влажни зони осигуряват места за гнездене и укритие на птици, прилепи и безгръбначни животни.

Едрите бозайници като лосове и диви прасета се хранят с водната растителност на бобровите езерата, а самите бобри са част от хранителната верига и служат за храна на хищници като вълци, мечки, рисове и други.

Понякога едно-единствено животно може да преобрази цяла екосистема и да върне живота в иначе бедни на биоразнообразие райони.

На ръба на изчезването

Някога бобрите са били широко разпространени в Европа, Северна Азия и Северна Америка. В продължение на векове обаче те се превръщат в обект на масов лов заради ценната си кожа, месото и секрета кастореум, използван в медицината, хранителната индустрия и парфюмерията.

Преследването е толкова интензивно, че унищожава популациите им в почти цяла Европа – до XVI век бобърът вече е почти изчезнал от континента. В началото на XX век европейският бобър е на крачка от пълното изчезване с около 1200 оцелели индивида – една от най-драматичните кризи в историята на европейските бозайници.

Днес завръщането му се смята за една от най-големите природозащитни победи. 

Как бобрите получават втори шанс 

Тази победа започва с промяна в отношението към този бозайник. Ловът му е ограничен, а видът получава законова защита в редица държави.

Днес европейският бобър е защитен с международни споразумения като Бернската конвенция и Директивата за местообитанията на Европейския съюз. Над 1300 зони от мрежата НАТУРА 2000 са определени с цел опазването на неговите местообитания.

Започват и мащабни програми за реинтродукция в райони, където някога са били естествена част от екосистемите.

Днес видът отново се разпространява в голяма част от историческия си ареал и на глобално ниво.

В световната Червена книга на IUCN европейският бобър вече е със статус „незастрашен“. По данни от 2006 г. популацията му достига около 639 000 индивида, а полско проучване, публикувано през 2020 г. в Global Ecology and Conservation, оценява числеността му на над 1,2 милиона.Най-големи популации има в Скандинавия, Балтийските държави и Полша, но тенденцията е към повторно разпространение и в региони, от които са изчезнали преди векове.

Следи от бобър. Автор – Павел Василев

Отново в България: едва от пет години

Бобърът постепенно започва да се завръща и в региона на Южна Европа и у нас. 

Поради дългото му отсъствие видът не е включен в Червената книга на България и все още няма специална законова защита у нас. Първите доказани наблюдения на бобри в България са от 2021 г. Животните са достигнали страната естествено от румънската популация, възстановена чрез програми за реинтродукция.

Днес следи от бобри има по река Дунав, Янтра, Лом и техни притоци. Но все още нямаме защитена зона от мрежата НАТУРА 2000 за опазването на вида.

Първите научни изследвания у нас потвърждават, че в България се среща европейският бобър, а не северноамерикански. Животните предпочитат върби и тополи с диаметър под 30 см, разположени близо до речните брегове.

Засега у нас не са регистрирани класически боброви бентове, тъй като обитават предимно големи реки, където подобни конструкции не са възможни. Все още няма данни видът да е достигнал южните части на страната.

Бобърът като естествен пречиствател на вода

Бобрите носят преки ползи и за хората. Създадените от тях влажни зони действат като естествени филтри за водата. Натрупаните седименти задържат тежки метали и други замърсители, което подобрява качеството на питейните и речните води.

Бобровите езера и канали намаляват също риска от наводнения. Те забавят течението и поемат част от прииждащата вода, превръщайки се в естествен буфер при екстремни валежи.

Когато бобрите вършат работа за милиони 
През 2025 г. бобрите привлякоха международно внимание, след като изградиха серия от бентове южно от Прага и спестиха на местната община над 1 милион евро. В продължение на години властите планирали проект за възстановяване на влажна зона, пресушена от стари военни канали. Докато институциите отлагат ремонта, бобрите свършили работата само за няколко дни.

В редица държави бобровите местообитания подпомагат екотуризма и са естествен инструмент за адаптация към климатичните промени.

На места, където този вид все още липсва, хората дори изграждат изкуствени боброви бентове, за да задържат вода и да намалят щетите от засушаване. Тези конструкции помагат, но не могат напълно да заменят сложните екосистеми, които животните създават сами.

Завръщането на бобъра е пример как възстановяването на един вид може да възстанови цели местообитания. Със своите бентове и влажни зони бобрите задържат вода, охлаждат ландшафта, подпомагат биоразнообразието и правят природата по-устойчива на климатичните промени. В свят на засушавания, пожари и загуба на местообитания това превръща едрия гризач в неочакван съюзник на човека. България тепърва става свидетел на това завръщане. И още сега е важно да се мисли за защита на вида и за устойчиво съжителство с него.

Източници, използвани в материала:

• Population of Eurasian beaver (Castor fiber) in Europe – ScienceDirect
• Immediate facilitation and engineering legacy of beavers: 54 years of patch dynamics in a boreal landscape – ScienceDirect
• Beavers can convert stream corridors to persistent carbon sinks | Communications Earth & Environment
• Beaver‐related restoration and freshwater climate resilience across western North America – Burgher – 2026 – Restoration Ecology – Wiley Online Library
• Recolonisation or invasion? First insights into the origin of the newly established beaver populations in Bulgaria via eDNA
• Beaver: The North American freshwater climate action plan – Jordan – 2022 – WIREs Water – Wiley Online Library
• Smokey the Beaver: beaver‐dammed riparian corridors stay green during wildfire throughout the western United States
• Characteristics of Beaver Activity in Bulgaria and Testing of a UAV-Based Method for Its Detection
• Rewilding beyond the wilderness: Beavers can restore stream biodiversity from urban to agricultural to natural landscapes
• Beaver wetlands create a buzz and a flutter for pollinators – Cook – 2025 – Journal of Applied Ecology – Wiley Online Library
• Beaver dams overshadow climate extremes in controlling riparian hydrology and water quality | Nature Communications
• Beaver canals and their environmental effects
• www.iucnredlist.org/species/pdf/197499749 
• www.britannica.com/animal/beaver 
• www.iucnredlist.org/ 
• beavermanagement.org/ 
• english.radio.cz/beavers-build-planned-dams-protected-landscape-area-while-local-officials-still-8841536 
• bnrnews.bg/hristobotev/post/434681/sled-150-godini-bobrite-se-zavarnaha-v-balgariya 
• www.zootierliste.de/?org=7 
• dolly.jorgensenweb.net/nordicnature/?p=1444 

Източник: Завръщането на бобъра: архитектът на влажните зони, Климатека

Авторът Павел Василев е еколог и експерт по биоразнообразие. Завършил е „Екология и опазване на околната среда“ към университета по приложни науки в Цитау/Гьорлиц и магистратура „Организмено и молекулярно биоразнообразие“ към техническия университет в Дрезден. Специализирал се е в опазването на видовете и мениджмънта на колекции. Дипломните му работи са концепции за зоопарка в Цитау и природонаучния музей в Бяла Черква.