Най-осезаемо тези промени се наблюдават по Черноморието и в Тракийската низина, докато в планинските райони промяната е минимална. Климатека потърси за коментар агрономът Роман Рачков за това какво означава тази по-дълга есен за земеделието у нас.

Климатека потърси за коментар агрономът Роман Рачков как тази промяна се отразява на селскостопанските култури у нас и на земеделието ни като цяло, какви са позитивните страни, има ли рискове и негативни последици, както и начини да се адаптираме към тези промени в климата. 

Зимата отстъпва: първите мразове с до две седмици по-късно

Летният сезон в страната се удължава, есента се измества, а първите мразовити дни идват по-късно. В голяма част от страната първите температури под нулата се изместват с 5–15 дни по-късно спрямо 80–90-те години.

Районите, в които има най-голямо изместване напред във времето – с 10 до 15 дни са: Черноморието (особено Северното) – най-забележимо забавяне, вероятно заради по-топлата вода в морето, което задържа топлина; Тракийска низина – с удължен есенен сезон; Южна България (вкл. Хасковско и Кърджалийско) 

Умерено изместване (+5–10 дни) се наблюдава в Северна и Централна България – застудяването идва с около седмица по-късно, както и в Софийско поле и Предбалкана. 

Почти без промяна или по-ранно застудяване има във високопланинските райони (Рила, Пирин, Стара планина) – минимално изместване или стабилност на настъпването на отрицателни температури; в някои части на Западна България – вероятно заради локални микроклиматични ефекти, например високи полета с добри условия за инверсии и мъгли и съответно спадове на сутрешните температури..

Може да се обобщи, че промяната в периода на застудяване е широкообхватна и климатично значима — в голяма част от България мразовитите дни настъпват с поне една до две седмици закъснение. Това води до: по-къси зими, по-дълъг безмразов период и по-дълъг вегетационен сезон за растенията.

Агрономът Роман Рачков: Късните слани са шанс за по-добри добиви у нас

Климатичните промени са опасни за земеделието не толкова заради повишаването на средните температури, колкото заради нарастващата непредсказуемост и честота на екстремни явления. В този контекст, по-късното настъпване на първите есенни слани през последните години може да се разглежда като положителна тенденция за земеделието у нас. 

Еволюционно културите с произход от умерения пояс приключват вегетацията си не благодарение на настъпващото застудяване, а поради намаляването на деня. 

При така наблюдаваната промяна, типични за България култури, каквито са пиперът и патладжанът, иначе развиващи се като многогодишни култури в центровете си на произход, ще продължат да плододават и така земеделецът има шанс за допълнителен добив и доходи. При растениевъдните култури, един по-дълъг вегетационен период означава възможност за засаждане и отглеждане на втора култура за зърно – традиционна за страната ни. Примерно след прибирането на пшеницата да се отгледа и сорго от сортове с къс вегетационен период – такъв къс вегетационен период е примерно 90 дена, това означава, че като приберем пшеницата през юли, ще можем да приберем сорго в началото на октомври.

Късните сортове лози ще могат да натрупат повече захарност в гроздето, което също означава по-висок доход. 

По-малко сняг, повече рискове

Проблем за растенията и земеделието може да се окаже не по-кратката зима, а липсата на сняг.

Според данни към 2023 г., през последните три десетилетия в България се наблюдава ясно изразена тенденция към затопляне. Средната зимна температура се е повишила с около 0,6 °C на сезонна база, а през последното десетилетие темпът на затопляне се е ускорил между два и три пъти. Това показва засилване на климатичните промени и все по-чести прояви на необичайно топло време през зимните месеци.

Наблюдава се и намаляване на дните със снежна покривка, както и на т.нар. ледени дни, когато температурите остават трайно под нулата. Студените периоди стават по-кратки и не достигат характерните за края на XX век минимални стойности.

Недостатъчните студени дни оказват осезаемо влияние върху селското стопанство. Много от културите, особено зимните житни, зависят от определен брой дни с ниски температури, които спомагат за нормалното им развитие. Когато този период се съкращава или липсва, растенията не преминават през необходимата фаза на покой и закаляване, което ги прави по-уязвими към внезапни застудявания или пролетни слани.

Ако няма достатъчно сняг и валежи, ще има по-малко влага в почвите. Съчетано с липса на студени дни през зимата, това ще доведе до по-ниски добиви в овощарството.

Според проучване с данни от 8 метеорологични станции в България до 2018 г. последният пролетен мраз настъпва по-рано през последните десетилетия. Това може да създаде риск за растенията: при започнала вегетация пролетните слани водят до измръзване и тотална загуба на реколтата, нещо което наблюдавахме през тази година в някои райони на страната.

Въпреки това растенията притежават способността да се адаптират към ритмичните промени. Пшеницата, произхождаща от Месопотамия (днешен Ирак), е доказателство, че културите могат да се приспособят към по-топли и сухи условия — важно послание за бъдещето на земеделието у нас. Не е проблем приспособяването към промените, проблем са екстремните явления, които нямат ритмичност. Към тях нищо не може да се приложи, освен задължителното застраховане на посевите. При всяко едно положение, едно сложно сеитбообращение с различни култури би било по-стабилно и устойчиво спрямо сегашната ни земеделска система.

Зимите в България се скъсяват и първите мразове настъпват все по-късно – особено по Черноморието и в южните райони. Тенденция, която носи и ползи: по-дългият вегетационен период дава шанс за втори добив, но и изисква нови подходи в управлението на почвите и водните ресурси. Приспособимостта на растенията е доказана, но адаптацията на земеделието зависи от решенията, които взимаме днес.

В публикацията са използвани материали от:

1. climatebook.gr
2. https://www.climateka.bg/zashto-zimite-ne-sa-tova-koeto-byaha-pressclub/ 
3. CHARACTERISTICS OF FIRST AND LAST FROST OCCURRENCES AND THE LENGTH OF FROST-FREE SEASON IN BULGARIA, 2021

Източник: Първата слана идва все по-късно: как се отразяват по-кратките зими в България, Климатека

Току-що тя заобиколи Слънцето в своя перихелий и сега се появява отново в телескопите, след като е прекарала милиони години далеч от която и да е звезда.

Необичайната химия и странните траектории са интригуващи, но те не са доказателство, че кометата е извънземен кораб, а неразумните твърдения рискуват да замъглят това, което можем да научим.

Астрономите ни призовават да приемем "незнанието", вместо да запълваме всяка празнина с извънземни, за да можем да се съсредоточим върху солидни доказателства и физиката на кометата.

На 29 октомври комета 3I/ATLAS достигна най-близката си точка до Слънцето. Тази точка, наречена перихелий, бе на около 210 милиона километра от Слънцето или 1,4 пъти разстоянието между Слънцето и Земята и се намираше от противоположната страна на Слънцето спрямо Земята. Това означава, че Слънцето е блокирало кометата от нашия поглед от Земята. Вече има съобщения, че е била открита отново с помощта на наземни телескопи.

Кометата е третият междузвезден обект (оттук и "3I"), който е засичан да прелита през нашата Слънчева система.

Когато бе открит за първи път на 1 юли 2025 г. от Системата за последно предупреждение за астероиди на Земята (или ATLAS - Asteroid Terrestrial Last Alert System), един от първите въпроси, които хората си задаваха, бе "дали не са извънземни?".

Не за първи път въпросът за извънземните се повдига в контекста на ново астрономическо откритие. Но въпреки че може да е забавно, то може да отвлече вниманието от истинската (и много важна и интересна) наука и да подхрани дезинформацията.

Междузвездна комета 3I/ATLAS, заснетa от космическия телескоп Хъбъл на НАСА на 21 юли 2025 г. Кредит:  NASA, ESA, David Jewitt (UCLA); Image Processing: Joseph DePasquale (STScI)

Дълга история на спекулациите

Подобни спекулации за извънземни възникнаха, когато бяха открити първите два междузвездни обекта: 1I/2017 U1 'Oumuamua и кометата 2I/Borisov.

И това не се случва само с междузвездни обекти.

През 2019 г. Лора Никол Дрисен (Laura Nicole Driessen), постдокторант по радиоастрономия в Университета на Сидни, пише първата си публична статия за откритие, което е направила като докторант. Тя е открила радиовълна, идваща от двойна звездна система – първият обект, открит от телескопа MeerKAT, чиято яркост се променя с течение на времето. Въпреки че това нямаше нищо общо с извънземни, редакторът я моли да включи и малко спекулации за тях.

През 1967 г. Джоселин Бел Бърнел (Jocelyn Bell Burnell), тогава докторант, открива бързо повтарящ се радиоимпулд.

На шега го нарича LGM 1 от “Little Green Men” ("Малки зелени човечета"), но астрономите, работещи по него, всъщност не са смятали, че са открили извънземни. Те обаче са били силно обезпокоени от възможността медите, свързващи го с извънземните, да превърнат откритието им в евтина сензация и така да попречат на научните им изследвания.

Кометата 3I:ATLAS може да е посетител на 7 милиарда години

Тази грижа остава за астрономите и днес.

Кометата 3I/ATLAS е може би най-старото нещо, което някога сме виждали в нашата Слънчева система. Нашата Слънчева система се е образувала преди 4,6 милиарда години, докато последните изследвания сочат, че кометата 3I/ATLAS е на повече от 7 милиарда години.

Тя е прекарала голяма част от това време, препускайки през Вселената, само за да прекара няколко месеца в нашата Слънчева система. Когато кометата достига перихелий, това вероятно е най-голямото ѝ приближение до звезда от поне милиони години.

Изследванията показват, че кометата има повече въглероден диоксид във външните си слоеве, отколкото е наблюдавано в повечето комети в нашата Слънчева система. Тя също така има по-високо съотношение на никел към други елементи, отколкото е наблюдавано в местните комети.

Тези химически особености ни дават уникална представа за химичния състав на газовия облак, който е образувал звездната система, откъдето идва кометата.

Това е една от основните причини, поради които трябва да питаме за извънземни само когато всички други възможности са изчерпани. Когато говорим първо за извънземни, може да пропуснем цялата тази невероятна информация.

Както е казал астрономът Карл Сейгън (в преформулировката си на принцип на френския математик Пиер-Симон Лаплас), "изключителните твърдения изискват изключителни доказателства". Вярно е, че все още не можем да обясним напълно всеки детайл от кометата, но това, че не знаем всичко, не е доказателство за извънземни.

Прегърнете несигурността

Говоренето за извънземни оставя терен и за разпространение на дезинформация.

"Например имаше твърдения за неща като промени в траекторията и "скриване" зад Слънцето на кометата 3I/ATLAS. Въпреки липсата на доказателства в подкрепа на това, получих много въпроси в тази насока, когато говорих за кометата онлайн. Това показва колко лесно е да се генерира и разпространява дезинформация, когато говорим за "извънземни", коментира Лора Никол Дрисен в статия за The Conversation.

Има начини да се види кометата, докато е от другата страна на Слънцето. Например Европейската космическа агенция планира да наблюдава кометата, използвайки Mars Express, ExoMars Trace Gas Orbiter и Jupiter Icy Moons Explorer.

И ако искате да видите траекторията на кометата 3I/ATLAS и да разберете къде се намира тя в момента, вижте тук.

"Има много неща, които не знаем за кометата 3I/ATLAS и за Вселената. Нямаше да е много забавно да си астроном, ако вече знаехме всичко. Но когато има нещо неизвестно, ние, хората, обичаме да запълваме тази празнина."

"За астрономическите мистерии празнината обикновено се запълва с извънземни. Непознаването на всички отговори обаче не е доказателство за съществуването на извънземни. Това просто означава, че имаме работа за вършене", заключава Лора Никол Дрисен.

Авторът Лора Никол Дрисен , постдокторант по радиоастрономия, Университет на Сидни

Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия.

Камерата за наблюдение на дивата природа е дистанционна камера, активирана от движение, използвана за наблюдение на дивата природа или за охрана. Тя автоматично заснема снимки или видеоклипове, когато сензор засече движение, често използвайки инфрачервена технология, за да работи при слаба светлина, без да предупреждава животните. Тези камери могат да бъдат полезен инструмент за наблюдение на дивата природа, лов и дори за целите на домашната сигурност в уединени райони.

В забележителен обрат на събитията за опазването на дивата природа на остров Принц Едуард, дългогодишен проект за мониторинг, използващ фотокапани, разкри вълнуваща изненада: завръщането на речната видра. Някога смятана за локално изчезнала поради прекомерен лов и унищожаване на местообитанията, тези неуловими същества са се завърнали на острова.

Пробивът идва благодарение на работата на изследователи, поставили 40 фотокапана около острова, които са заснели кадри на видрите. Констатациите са съобщени от Канадската радиоразпръсквателна компания (CBC) , отбелязвайки важен момент за природозащитниците.

Забележителното завръщане на речните видри

В продължение на години екипът за наблюдение на дивата природа е следил тенденции в екосистемите на острова, забелязвайки неща като лек спад в популациите на червени лисици и увеличение на наблюденията на койоти. Но нищо не ги е подготвило за откриването на речните видри, които не са били виждани в района от десетилетия. Случайно наблюдение през 2016 г. е породило надежди, но едва когато фотокапаните са потвърдили завръщането им, изследователите вече са имали повод за радост.

"Беше много вълнуващо", разказва Хана Мърнаган (Hannah Murnaghan), координатор на проекта за наблюдение на видри. "Иска ни се да беше малко по-близо до камерата, но се надяваме, че в крайна сметка ще заснемем някоя, ако е във водосборния басейн."

Фин, но въздействащ поглед върху опазването на околната среда

Според CBC, фотокапаните, чувствителни към движение и наблюдаващи целогодишно, са позволили на изследователите да съберат жизненоважни данни за дивата природа на острова. Тези камери са поставени на различни места, за да заснемат кадри на животни, докато се движат през естествената си среда. За видове като речните видри, които са трудни за проследяване, фотокапаните предоставят важна информация, която би било почти невъзможно да се получи по друг начин.

В случая с речната видра, тези камери са потвърдили това, на което изследователите са се надявали: видрите са се завърнали. Тези данни дават на учените по-задълбочено разбиране за поведението и движенията на видрите , информация, която може да насочи бъдещите усилия за опазване на вида.

Камера, закрепена на топола. Кредит: PICRYL - Public Domain Media

Речните видри: Те не са просто "сладки"

Въпреки игривия си външен вид, речните видри имат много по-значима екологична роля, отколкото мнозина биха предположили. Тези малки хищници консумират около една четвърт от телесното си тегло всеки ден, хранейки се с риба, ракообразни, дребни бозайници и дори влечуги. И все пак, въпреки добрия си апетит, те остават слаби, благодарение на бързия си метаболизъм.

Видрите също се смятат за "индикаторен вид", което означава, че тяхното присъствие сигнализира, че качеството на водата в средата им е достатъчно здравословно, за да ги поддържа. Ако видрите процъфтяват, това е ясен знак, че екосистемата се справя добре.

Източник: A Long-Lost Creature Captured for the First Time in Years by Trail Camera, Daily Galaxy

Разположението на очите на конете предлага биологично предимство, което им помага да бъдат в безопасност, защото те са плячка. Всъщност, разположението на очите сигнализира дали едно животно е хищник или плячка. Хищниците обикновено имат очи отпред на главите си, докато очите на плячката са разположени отстрани. Тъй като хората имат очи отпред на лицето си, технически те са хищници в света на конете.

"Представите си тигър или хищна птица - те трябва да се фокусират и да се прицелят в нещо, което се опитват да хванат за храна", обяснява Бо Уитакър (Beau Whitaker), ветеринарен лекар, спрезиалист по конете в конните болници Brazos Valley в Саладо, Тексас. "Те имат минимални слепи зони, така че могат да се фокусират директно върху това, което е пред тях."

Странично разположените очи на конете им осигуряват широко зрително поле – предимство при сканиране на околната среда за хищници. Въпреки че повечето домашни коне днес живеят в среда без хищници или редки срещи с хищници, те все още обработват визуалната информация така, сякаш оцеляването им зависи от нея.

Horses if their eyes were in the front
byu/wesmokeem inoddlyterrifying

Как ще изглеждат конете, ако очите им са отпред

Как виждат конете

Поради разположението на очите си, конете имат както монокулярно, така и бинокулярно зрение. Според катедрата по офталмология към Калифорнийския университет в Дейвис, монокулярното зрение е като панорамна гледка, при която всяко око вижда около 200-210 градуса дъга, докато конят не повдигне глава, при което зрителното му поле се стеснява до бинокулярно зрение от около 55-80 градуса.

Този широк периферен обхват на зрение им позволява да засичат фини движения много преди хищникът да ги достигне. Комбинацията от монокулярно и бинокулярно зрение им дава близо 350-градусово зрение около тялото. За сравнение, хората могат да виждат около 180 градуса, без да обръщат глава.

"Най-важното нещо, което трябва да се знае, е че конете имат сляпо петно ​​на около метър и половина пред себе си и директно зад себе си", обяснява д-р Уитакър. "Хората също имат малко сляпо петно, което е като черна дупка, но мозъкът ни запълва това, което се очаква да бъде там."

Въпреки че имат невероятно зрително поле, конете обработват информацията по различен начин от хората. Когато гледате даден обект, и двете очи виждат и обработват информацията едновременно. Очите на коня обаче обработват информацията независимо. Така че, когато видят нещо с лявото си око за първи път, дори ако дясното им око вече го е виждало, е все едно да виждат същия обект за първи път.

"Начинът, по който очите на конете се свързват с мозъка, означава, че те не учат холистично", разказва д-р Уитакър. "Хората, които работят с коне, вероятно са преживели това, при което често се налага да учите конете на нещо от двете страни на тялото им, за да могат да обработят информацията напълно."

Знаете ли, че те имат "страшни очи"?

Конете имат големи очи – най-големите от всички сухоземни бозайници, и имат превъзходно нощно зрение в сравнение с хората. Ретината им съдържа голям брой пръчици и уникална структура в окото, наречена тапетум луцидум (tapetum lucidum). Тази мембрана отразява видимата светлина обратно през ретината, което води до отлично нощно зрение и онзи хладен ефект на светене в тъмното. Хората нямат този допълнителен слой тъкан, така че нощното ни зрение не е толкова ефективно, но зрението ни като цяло е по-ясно.

Строеж на окото на бозайник (кон), tapetum lucidum. Кредит: Wikimedia Commons

"Конете обикновено имат добро нощно зрение, което им дава способността да виждат на дълги разстояния и да избягат от хищниците", разказва д-р Уитакър. "Ретината на коня има ослепителен, почти преливащ се вид – много повече, отколкото при хората. Този отразяващ слой помага на светлината да се отрази обратно в окото, подобрявайки нощното им зрение."

Структурата на окото на коня му позволява да забелязва дори леко движение на големи разстояния – предимство за безопасността им – но зрението му за обекти е ясно само на около 200 метра разстояние, отвъд което обектите започват да изглеждат размазани.

Конете имат големи очи – най-големите от всички сухоземни бозайници. Кредит:  Wikimedia Commons

Начинът, по който очите им възприемат цветовете, също е по-малко сложен, отколкото при хората. Дихроматичното им зрение ги ограничава до нюанси на синьо и зелено с леки вариации на тези нюанси, докато хората имат трихроматично зрение и могат да виждат и нюанси на червено и жълто.

Следващия път, когато видите кон…

Информацията как конете виждат може да направи комуникацията с тях по-безопасна и за хората, и за конете. Ако конят усети нещо, което го докосва, без да вижда или чува какво е то, естественият му инстинкт "бий се или бягай" може да се задейства.

Забележка: Винаги искайте разрешение от човека, който управлява коня, преди да се приближите, ако предварително не сте установили връзка с водача или собственика на коня.

"Когато сте около кон, не забравяйте, че той не може да вижда директно зад себе си или точно пред себе си", посочва д-р Уитакър. "Винаги е най-добре да се приближите отстрани, близо до областта на раменете му, и да говорите с него, за да му кажете, че сте там."

Източник: Why do horses have eyes on the side of their head?, Popular Science

Забележителни открития, публикувани в Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, хвърлят съмнение върху дългогодишната теория, че мистериозна сила, известна като "тъмна енергия", отдалечава далечните галактики все по-бързо.

Вместо това, те не показват доказателства за ускоряваща се вселена.

Ако резултатите бъдат потвърдени, това би могло да отвори изцяло нова глава в стремежа на учените да разкрият истинската природа на тъмната енергия, да разрешат "напрежението на Хъбъл" и да разберат миналото и бъдещето на Вселената.

"Нашето проучване показва, че Вселената вече е навлязла във фаза на забавено разширяване в настоящата епоха и че тъмната енергия еволюира с времето много по-бързо, отколкото се смяташе досега", заявява водещият изследовател, професор Йънг-Ук Лий (Young-Wook Lee) от университета Йонсей в Южна Корея

"Ако тези резултати бъдат потвърдени, това би отбелязало голяма промяна в парадигмата в космологията след откриването на тъмната енергия преди 27 години."

През последните три десетилетия астрономите консенсусно смятаха, че Вселената се разширява с все по-голяма скорост, водена от невидим феномен, наречен тъмна енергия, който действа като един вид антигравитация.

Това заключение, базирано на измервания на разстоянията до далечни галактики с помощта на свръхнови тип Ia, спечели Нобелова награда за физика за 2011 г.

Екип от астрономи от Университета Йонсей обаче представи нови доказателства, че свръхновите от тип Ia, дълго време смятани за "стандартните свещи" на Вселената, всъщност са силно повлияни от възрастта на своите звезди-предшественици.

Дори след стандартизация на светимостта, свръхновите от по-млади звездни популации изглеждат систематично по-слаби, докато тези от по-стари популации изглеждат по-ярки.

Стандартни свещи (вляво) и стандартни линийки (вдясно) са две различни техники, използвани от астрономите за измерване на разширяването на пространството в различни времена/разстояния в миналото. Въз основа на това как величини като осветеност или ъглов размер се променят с разстоянието, може да се направи извод за историята на разширяването на Вселената. Използването на метода на свещите е част от стълбата на разстоянията, което дава 73 km/s/Mpc. Използването на линийката е част от метода на ранния сигнал, което дава 67 km/s/Mpc. Новото изследване показва, че на "стандартните свещи" не може да им се има доверие винаги. Кредит NASA/JPL-Caltech

Базирайки се на много по-голяма извадка от галактики гостоприемник от 300, новото проучване потвърди този ефект с изключително висока значимост (99,999% доверие), което предполага, че затъмняването на далечни свръхнови произтича не само от космологични ефекти, но и от ефекти на звездната астрофизика.

Когато това систематично отклонение се коригира, данните за свръхновите вече не съответстват на стандартния космологичен модел ΛCDM с космологична константа, заявяват изследователите.

Настоящата теория за Вселената е моделът ΛCDM, който приема съществуването на тъмна енергия (Λ) и студена тъмна материя (CDM).

Диаграмата на остатъците на Хъбъл преди (горе) и след (долу) корекцията за възрастово отклонение. Корекциите са приложени към данните за свръхнови от проекта Dark Energy Survey. След корекцията, наборът от данни вече не поддържа ΛCDM модела (червена линия) с космологична константа, а вместо това по-точно съответства на променлив във времето модел на тъмна енергия, предпочитан от комбинирания анализ, използващ само барионни акустични трептения и данни за космически микровълнов фон (синя линия). Кредит: Monthly Notices of the Royal Astronomical Society (2025). DOI:10.1093/mnras/staf1685

Вместо това, той се съгласува много по-добре с нов модел, предпочитан от проекта "Инструмент за спектроскопия на тъмната енергия" (DESI - Dark Energy Spectroscopic Instrument), получен от барионни акустични трептения (BAO) – ефективно звукът на Големия взрив – и данни за космическия микровълнов фон (CMB).

Коригираните данни за свръхнови и резултатите само от BAO+CMB показват, че тъмната енергия отслабва и еволюира значително с времето.

По-важното е, че когато коригираните данни за свръхнови бяха комбинирани с резултатите от BAO и CMB, стандартният ΛCDM модел бе изключен с огромна значимост, казват изследователите.

Най-изненадващо от всичко е, че този комбиниран анализ показва, че Вселената не се ускорява днес, както се смяташе досега, а вече е преминала в състояние на забавено разширяване.

DESI е най-съвременен инструмент, който картографира отдалечени обекти, за да изучава тъмната енергия. Marilyn Sargent/Berkeley Lab

"В проекта DESI ключовите резултати са получени чрез комбиниране на некоригирани данни за свръхнови с измервания на барионни акустични трептения, което води до заключението, че макар Вселената да се забавя в бъдеще, тя все още се ускорява в момента", добавя професор Лий.

"За разлика от това, нашият анализ – който прилага корекцията за възрастово отклонение – показва, че Вселената вече е навлязла във фаза на забавяне днес. Забележително е, че това е в съответствие с независимо предсказаното от анализи само на BAO или BAO+CMB, въпреки че на този факт досега е обърнато малко внимание."

За да потвърдят допълнително резултатите си, екипът на Йонсей сега провежда "тест без еволюция", който използва само свръхнови от млади, едновременни галактики-домакини в целия диапазон на червено отместване. Първите резултати вече подкрепят основното им заключение.

В рамките на следващите пет години, с откриването на над 20 000 нови галактики, домакини на свръхнови, от обсерваторията "Вера Рубин", прецизните измервания на възрастта ще позволят много по-надежден и окончателен тест за космологията на свръхновите.

В обсерваторията "Вера Рубин", която се намира на планина в чилийските Анди, се намира най-мощната цифрова камера в света. Тя започна научна дейност тази година и би могла да отговори на жизненоважни въпроси за нашата слънчева система и по-широката вселена.

След Големия взрив и бързото разширяване на Вселената преди около 13,8 милиарда години, гравитацията я е забавила. Но през 1998 г. е установено, че девет милиарда години след началото на Вселената, нейното разширяване е започнало отново да се ускорява, водено от мистериозна сила.

Астрономите нарекли това тъмна енергия, но въпреки че съставлява около 70% от Вселената, то все още се смята за една от най-големите загадки в науката.

Миналата година данни от DESI в Тусон, Аризона показват, че силата, упражнявана от тъмната енергия, се е променила с течение на времето, доказателства за което оттогава нарастват.

Надеждата е, че с тези нови инструменти в арсенала си, астрономите ще бъдат по-добре подготвени да намират улики за това какво точно представлява тъмната енергия и как тя влияе на Вселената.

Справка: Junhyuk Son et al, Strong Progenitor Age-bias in Supernova Cosmology. II. Alignment with DESI BAO and Signs of a Non-Accelerating Universe, Monthly Notices of the Royal Astronomical Society (2025). DOI: 10.1093/mnras/staf1685

Източник: Universe's expansion 'is now slowing, not speeding up': Evidence mounts that dark energy weakens over time, Royal Astronomical Society

Откритието разкрива артефакти, датиращи отпреди 2,75 до 2,44 милиона години, на обекта Наморотукунан, предлагайки безпрецедентна информация за най-ранните технологични иновации на човечеството.

Констатациите оспорват предишни предположения за ранните човешки способности. Вместо да изоставят занаята си по време на тежки суши, горски пожари и драматични промени в растителността, тези древни производители на инструменти усъвършенствали и предавали знанията си през безброй поколения, създавайки това, което изследователите описват като първите многофункционални "швейцарски ножове" на праисторическия свят.

Овладяване на технологиите през хилядолетията

Международният изследователски екип, ръководен от професор Дейвид Браун (David Braun) от университета "Джордж Вашингтон" и Института "Макс Планк", е разкопал три отделни археологически хоризонта, намирайки 1290 каменни артефакта. Тези инструменти принадлежат към културата Олдуан, най-ранното известно систематично производство на остри оръдия в поведенческия летопис на хоминините.

"Това място разкрива изключителна история за културна приемственост", обяснява Браун в съобщение на университета "Джордж Вашингтон".

"Виждаме, че това не е еднократна иновация – това е дългогодишна технологична традиция."

Артефактите показват, че ранните хоминини са разбирали основните принципи на скалната механика, като са избирали предимно финозърнести материали като халцедон и яспис, които създават предвидими модели на фрактури и остри режещи ръбове.

Анализът на ъглите на отчупване и ударните платформи показва, че производителите на инструменти са разбирали основните принципи на механиката на разрушаването. Острите ръбове и фрагменти съставляват между 79,4 и 94,2 процента от сбирките, което показва, че производството на режещи ръбове е основният технологичен фокус.

Инфографика на изследването, показваща карта на езерото Туркана и къде са открити инструментите, хоминините в района и развитието на каменните инструменти с течение на времето. Кредит: Braun et al. 2025/ Nature

Екологични катаклизми

Откритията са особено забележителни, защото съвпадат с изключителна климатична нестабилност. Използвайки датиране на вулканична пепел, палеомагнитен анализ и микроскопска идентификация на растителни фосили, изследователите са реконструирали екологична времева линия, свързваща ранното производство на инструменти с големи климатични трансформации между 2,75 и 2,2 милиона години.

Преди 2,75 милиона години районът на Наморотукунан е бил известен с буйни влажни зони с изобилие от палми и блатна растителност, със средногодишни валежи, достигащи приблизително 855 милиметра годишно. Но преди около 2,8 до 2,7 милиона години, околната среда се е променила драстично, тъй като бреговата линия на палеоезерото се е отдръпнала заради нарастващата безводност.

"Записите от фосилни останки на растения разказват невероятна история: ландшафтът се е променил от буйни влажни зони до сухи, обхванати от пожари пасища и полупустини", разказва Рахаб Кинянджуи (Rahab Kinyanjui) от Националните музеи на Кения и Института Макс Планк. "С промяната на растителността, производството на инструменти е останало стабилно. Това е устойчивост."

Средногодишните валежи са спаднали до под 300 милиметра годишно, докато доказателствата за горски пожари в ландшафтен мащаб са се увеличили значително.

Реплика на каменен инструмент от олдуанската култура. Кредит: Gerbil/CC BY-SA 3.0

Диетични иновации и оцеляване

Трайният характер на технологията за каменни инструменти предполага, че тези сечива са осигурявали важни предимства за оцеляване по време на стресови ситуации в околната среда. Следи от транжиране, идентифицирани върху костни образци в рамките на комплекс на 2,58 милиона години, показват, че хоминините са използвали инструменти с остри ръбове, за да извличат месо от големи трупове на бозайници, което значително разширява хранителните им възможности.

"В Наморотукунан, следите от изрязване свързват каменните инструменти с консумацията на месо, разкривайки разширена диета, която е оцеляла в променящите се пейзажи", отбелязва Франсис Форест (Frances Forrest) от университета Феърфийлд. Тази гъвкавост в храненето вероятно е превърнала екологичните предизвикателства в еволюционни възможности, позволявайки на популациите, занимаващи се с изработка на инструменти, да имат достъп до висококачествени източници на протеини.

"Нашите открития показват, че използването на инструменти може да е било по-обща адаптация сред нашите предци примати", коментира Сузана Карвальо (Susana Carvalho), научен директор в Национален парк Горонгоса и старши автор на изследването, публикувано в Nature Communications.

Дан Палку (Dan Palcu), автор-кореспондент и старши учен в GeoEcoMar и Университета в Утрехт, разсъждава по темата:

"Наморотуканан предлага рядка перспектива върху един променящ се свят, отдавна отминал – реки, променящи коритата си, пожари, суша – и непроменени инструменти. В продължение на приблизително 300 000 години един и същ занаят се запазва – може би разкривайки корените на един от най-старите ни навици: използването на технологии, които ни създават усещане за стабилизираме срещу промяната."

Изследването показва, че преди 2,75 милиона години хоминините вече са усвоили производството на остри каменни инструменти, което предполага, че произходът на олдуанската технология може да е дори по-стар. Последователните технологични подходи в продължение на стотици хиляди години показват, че знанието е било успешно предавано през безброй поколения, формирайки трайно наследство, което е поставило основата за цялото последващо човешко технологично развитие.

More information: David R. Braun et al, Early Oldowan technology thrived during Pliocene environmental change in the Turkana Basin, Kenya, Nature Communications (2025). DOI: 10.1038/s41467-025-64244-x

Източник: 2.75-million-year-old stone tools may mark a turning point in human evolution, George Washington University

• Загубите на пчелни семейства през зимата в някои райони достигат до 70% – в Плевенско и дори 100% в Русенско, основно заради „гладна смърт“ и объркан зимен цикъл.
• Сушата през 2025 г. – една от най-тежките – намалява хранителната база на пчелите и води до по-слаб медодобив.
• Между 600 и 800 вида диви пчели в България губят своите местообитания и източници на храна.
• Разминаването между цъфтежа на растенията и активността на опрашителите застрашава цели видове.
• Пчеларите са с по-ниски добиви, болести и несигурност в занаята, някои успяват да се адаптират с традиционни методи срещу горещините.

Климатът винаги е оказвал влияние върху пчелите и растенията, но през последните години промените стават все по-осезаеми и непредсказуеми. Необичайно топли зими, последвани от суша и горещи лета, поставят на изпитание както дивите, така и медоносните пчели – които по нашата територия са между 600 и 800 вида. Все по-честите екстремни явления, комбинирани с болести, пестициди, липса на храна и неправилна грижа водят до тревожно висока смъртност. В резултат на това цели пчелни семейства са застрашени, а заедно с тях – и голяма част от растенията, зависими от пчелното опрашване. Загубите само през изминалата зима в някои райони са приблизително 70%. Какво споделят от личния си опит за тези промени и тревожни тенденции пчеларите и агрономите? Има ли какво да направим?

Рязка суша и горещини: лятото, което лиши пчелите от храна

През 2025 г. рязкото засушаване се превърна в една от основните причини за намаляване храната за пчелите. По данни от Националния институт по метеорология и хидрология, тазгодишното лято беше едно от най-сухите от средата на 20-ти век насам. Това постави България в класацията сред 10-те най-засегнати от горски пожари държави в Европа (според Европейската информационна система на горските пожари). 

^{Фиг 1. Източник: Ecovarna.info}

Освен намаляването на хранителните ресурси, високите температури доведоха до притеснения в пчелния сектор. През летните месеци, с повишаването на температурите, пчеларите алармираха за по-слаб медодобив. Причината е по-малкото отделяне на нектар от растенията, което отслабва и пчелните семейства. Това намалява и шансовете им за оцеляване през зимата. 

Въпреки че тази година не се наблюдават масови щети по кошерите от пожарите, в отделни райони има случаи на изгорели или пострадали пчелини.

С повишаването на температурите дивите пчели претърпяват големи загуби на местообитания. Докато за медоносните се грижат пчеларите, дивите трябва сами да се приспособяват към променливата околна среда. В резултат на повишените температури, намаляват местата, подходящи за тяхното обитаване и размножаване . 

Топлите зими и гладната смърт: когато природата обърква пчелите 

Правилното зазимяване на пчелите е изключително важно за тяхното оцеляването през зимата. Тази година обаче – в резултат на постоянната смяна на температурите през зимния сезон – повечето пчелари не успяват да предотвратят голямата смъртност на медоносни пчели. В Плевенския регион загубите достигат 70%, а в област Русе – дори до 100%. Сред основните причини са т.нар. гладната смърт поради недостатъчно хранителни запаси в кошерите, както и топлата зима, която подлъгва опрашителите да търсят цъфтящи растения, когато на практика липсват такива. За разлика от медоносните пчели/видове, поколението на земните пчели тази зима е пострадало значително по-малко от обичайното. 

Климатичният стрес и болестите в кошера

Според агронома Роман Рачков, термичният стрес при медоносните пчели, предизвикан от повишаването на температурите, води до отслабване на имунната им защита. Това улеснява развитието на инфекциите в кошера, които ако не се контролират навреме, могат да застрашат голяма част от пчелните семейства. Подобен ефект се наблюдава и при някои видове диви пчели. Основната разликата е, че медоносните са частично хетеротермни: чрез съвместната дейност на семейството те могат да контролират температурата в кошера, докато дивите са ектотермни и зависят в по-голяма степен от външни източници на топлина, за да регулират телесната си температура. Бомбусите са сред видовете диви пчели, при които това явление е доказано – излагането им на термичния стрес намалява възможността да опрашват и да се възпроизвеждат. 

^{Фиг. 2 Източник: Ecovarna.info}

Крехкият баланс, който се руши

Повишаването на температурите предизвиква по-ранен или по-късен цъфтеж на някои видове растения, точно когато пчелите са в зимен покой или все още не са достигнали своя пик на активност. Фенологичното разминаване влияе както на медоносните, така и на дивите пчели, но ефектът е значително по-голям при дивите, тъй като те не се подпомагат от пчелари. Това разминаване може да доведе до застрашаване или дори до изчезване на някои видове. 

Едно красиво пролетно цвете и неговата единствена пчела
Съсънката (Pulsatilla vulgaris) е красиво, ранно пролетно диворастящо цвете от семейство Лютикови. Тя се опрашва само от един вид дива пчела (Osmia bicolor). Когато – поради промените в климата, има разминаване в периода на излитането на пчелата и на цъфтежа, опрашването на съсънката не може да се случи. Така популацията на растението вече е застрашена от изчезване. В някои страни цветето е включено в червените списъци на застрашени видове, защото местообитанията ѝ изчезват и опрашителите намаляват.

Гласът на пчеларите: професия на ръба на оцеляване 

Климатичните промени, наред с други фактори, изправят българските пчелари пред дилема: дали да продължат със своя занаят или да си потърсят друга алтернатива за изхранване. Въпреки че тази година Държавен фонд ,,Земеделие“ подпомага пчеларите, като изплаща близо 6 млн. лева на подалите заявки, интересът към пчеларството все още остава нисък. Прогнозите за тази година са усвоените средства да са около 5%. 

В сектора остават и пчелари, които продължават да се радват на професията, сблъсквайки се с редица предизвикателства. Един от тях е Красимир Костов от шабленското село Езерец, който вече над 25 години се грижи за 150 кошера в основния си пчелин и още 11 – в по-малък. Негова запазена марка е изразът ,,Когато обичаш пчелите – ставаш пчелар не веднъж, а няколко пъти“. 

Промяната в климата, която забелязва Красимир Костов, се изразява в нетипичната за сезона студена пролет. През последния април на два пъти валя сняг, придружен от т.нар. замръз, което доведе до измръзване на овощни дръвчета и растителност. Това повлия и на пчелите. Силните пчелни семейства реагират по-благоприятно на промените в климата, докато по-слабите са значително по-уязвими. Негативно влияние оказа и постоянната смяна на топли и студени периоди през зимата. 

През студената пролет имаше голям брой отпаднали семейства, а през зимата – и голяма смъртност. За някои семейства се оказа проблем, но пък имаше пчелари, които нямаха тези затруднения.

Пчеларят обяснява, че горещото лято е причина за по-малко отделяне на нектар от растенията. Не липсва цъфтяща растителност, но високите температури ограничават времето, през което растенията дават нектар, а това неизбежно се отразява на медодобива. При по-кратък период за събиране на нектар първи реагират силните пчелни семейства, които успяват да съберат част от необходимите запаси, разказва още Костов. 

^{Фиг. 3: Източник на снимката: Ecovarna.info}

За естествените защити и адаптация на пчелите 

Пчелите проявяват естествена защита срещу термичния стрес. Те стоят в кошера или остават на закрито и не събират мед и прашец, когато е твърде горещо или няма нектар. При наличие на цъфтяща растителност в горещите периоди, излизат само за по един до два часа. Когато няма нектар или прашец, те облитат само с конкретна цел, като засичане на координация на младите пчели или за очистване на организма. 

Пчелите са създадени така, че да се адаптират към промените в температурата. Дори при внезапни застудявания или затопляния, структурата на кошера, с една пчела майка и десетки хиляди работници, позволява бързо и ефективно реагиране на природните амплитуди, допълва Костов.

^{Фиг. 4: Източник на снимката: Ecovarna.info}

Този тип организация в семействата им дава възможност на пчелите за кратък период от десетина дни или две седмици да натрупат хранителни запаси, които да осигурят оцеляването им за по-дълъг период. Пчелите се загнездват и събират полен с цел да компенсират колебанията в околна среда. 

За пчеларите този адаптационен механизъм създава и проблеми. природните амплитуди и кратките периоди за събиране на нектар могат да доведат до по-малък медодобив. Това се отразява както на пчеларите, така и на пчелите. 

През изминалата година шабленският пчелар губи около 50% от пчелните си семейства. Тази година обаче пчелите му са в добро състояние. Смята че климатът се отразява и на двете основни болести по пчелите – вариатозата и нозематозата. И все пак основният фактор за оцеляването и доброто състояние на пчелните семейства остава правилното селектиране и грижата за здравето им. 

Пчеларят потвърждава: климатичните промени оказват влияние върху занаята. В Северна Добруджа добивите на мед са намалели, а по-ниската продукция затруднява пчеларите да планират бюджета си и това прави професията по-несигурна. Той отчита и тенденция към уедряване на пчелините и отпадане на по-малките. Големите производители, които се занимават професионално с пчеларство, успяват да реализират добри добиви. Някои компенсират краткия период на нектароотделяне чрез подвижно пчеларство, като преместват част от кошерите на друго място, за да удължат сезона. Това обаче изисква добра организация. 

“При всички случаи добивът на мед в Северна Добруджа е намалял. Естествено това поставя под въпрос рентабилността на професията,” смята Костов. 

Малки стъпки с голямо значение за опрашителите

Климатичните промени оказват голямо влияние върху опрашването, възпроизвеждането и оцеляването на тези толкова важни за нас опрашители. Но въпросът е какво можем да направим ние, хората, за да се справим с този сериозен проблем за биоразнообразието. 

Старите трикове, с които пчелите преживяват жегите

Красимир Костов използва няколко по-старомодни, но ефективни подхода, за да предпази пчелите си от горещините. Един от тях е боядисването на кошерите в бяло, срещу яркото слънце и така намалява прегряването им. Друг метод е разширяването на дъната на кошерите и увеличаване на входовете, за да влиза повече въздух. В краен случай пчеларят поставя мрежа вместо табла, която да осигури допълнително проветряване. 

Пчеларят Костов никога не забравя да осигури на пчелите си достъп до прясна вода. Някои негови хитринки включват кошерите да бъдат разположени близо до дървета, осигуряващи рехава сянка, както и да са на места с течение. Препоръчва зелена, добре окосена земя около кошерите, която да спомага за охлаждането на пчелните семейства. 

Бомбички със семена – малки топки с голяма сила
Един забавен, лесен и ефективен начини да помогнем на природата са т. нар. бомбички със семена (seed bombs) – малки топчета от почва и местни семена, които могат да се хвърлят в градината, по поляни или в градски пространства. Те съдържат смес от диви цветя, подходящи както за медоносни, така и за диви пчели.
Някои неправителствени организации у нас вече предлагат подобни бомбички и акции, които позволяват на всеки от нас с малки, но реални действия да подкрепи опрашителите – вижте например кампанията „Отгледай дъгата“.

Пчелите са сред най-чувствителните индикатори за климатичните промени – загубата им е предупреждение за дълбоки процеси в природата. Българските пчелари вече усещат последствията. С грижа, адаптация и подкрепа можем да се съхраним не само пчеларството, а и балансът в екосистемите. Опазването на опрашителите е не просто професионална кауза, а въпрос на обща отговорност към бъдещето.

Източник: Климатичен капан: Пчелите у нас оцеляват все по-трудно, Климатека

Автори на публикацията са Йоанна Иванова и Роман Рачков. Статията е създадена в рамките на Климатична лаборатория, инициирана от Асоциация на европейските журналисти и Климатека.

Едва ли може просто да отидете в част от Вселената на 7 милиарда светлинни години разстояние (т.е. 7 милиарда години назад във времето) и да използвате термометър, за да разберете колко е топло. И въпреки това изследователите са успели: измерили са температурата на Вселената преди 7 милиарда години.

За да е ясно: говорим за температурата на фоновото лъчение във Вселената, а не на звездите и мъглявините. Това лъчение е добре познатото космическо микровълново фоново лъчение (CMB) и в момента има температура от 2.72548±0.00057 K, малко над абсолютната нула.

Използвайки Atacama Large Millimeter/submillimeter Array (ALMA) - астрономически интерферометър от 66 радиотелескопа в Чили - астрономите измерват PKS1830−211, квазар с червено отместване z = 2.507. Директно между квазара и Земята се намира междинна галактика с червено отместване z = 0.89, което съответства на разстояние от седем милиарда светлинни години.

Измерванията показват, че температурата на CMB по това време е била 5.13 ± 0.06 K, приблизително два пъти по-топла от сегашното CMB. Това съвпада с теоретичните прогнози за това колко топло би трябвало да бъде по това време.

Според моделите температурата се повишава пропорционално на червеното отместване (1 + z ). Чрез наблюдение на абсорбционни линии в светлината от квазара, те успяват да измерят температурата. Атомите и молекулите в междинната галактика са повлияни от CMB, което от своя страна води до абсорбционни линии в спектъра на квазара зад него (вижте също изображението по-горе).

Изследователите от университета Кейо в Япония успяват да изведат температурата на реликтовото лъчение по това време, която се оказа 5,13 K.

A New Precise Measurement of the Cosmic Microwave Background Radiation Temperature at $z=0.89$ Toward PKS1830-211. Tatsuya Kotani et. al. https://arxiv.org/abs/2509.20760

[image or embed]

— AstroArxiv (@astroarxiv.bsky.social) September 26, 2025 at 6:23 AM

Справка:Tatsuya Kotani et al; A New Precise Measurement of the Cosmic Microwave Background Radiation Temperature at z = 0.89 toward PKS1830–211; Published 2025 October 29 • © 2025. The Astrophysical Journal, Volume 993, Number 1 DOI 10.3847/1538-4357/ae0a1e

Източник: Press Releases, ALMA Confirms a Hotter Early Universe with Record-Precision Measurement of the CMB ―The most accurate CMB temperature measurement far beyond the Milky Way reinforces the standard model of cosmology, 

Многослойната мрежа по протежение на стена близо до входа на пещерата е дом на колония от приблизително 69 000 паяка Tegenaria domestica (известен също като домашен паяк) и 42 000 паяка Prinerigone vagans. Смята се, че това е първият документиран случай на образуване на колониална мрежа и за двата вида.

Паякообразен мегаполис

Изследователи, включително членове на Чешкото спелеоложко дружество, са изследвали серни пещери през 2022 г., за да наблюдават подземния подземен живот. В една от пещерите те са открили огромния мегаполис на паяците и са съобщили за него на други учени, които са направили няколко посещения на място, за да научат повече за необичайната колония.

Екипът идентифицира двата вида чрез ДНК тестове и изучаване на тяхната морфология. И двата вида обикновено живеят по единично, така че откриването им да съществуват едновременно в колония е голяма изненада, както няколко изследователи подробно описват в статия, публикувана в списание Subterranean Biology.

Местоположение на серните пещери в каньоните Вромонер и Пиксария по поречието на река Сарандапоро в северозападна Гърция и югоизточна Албания (A) и местоположението на четирите серни пещерни района в Албания (B), т.е. (1) пещерата Залес, (2) каньонът Холтас, (3) каньонът Лангарица и (4) районът на река Сарандапоро на границата с Гърция. Кредит: Diversity 2024, 16(8), 477; https://doi.org/10.3390/d16080477

За да оценят размера на колонията, авторите на изследването преброили отделни фуниевидни мрежи в произволни участъци и екстраполирали плътността. След измерване на дължината и ширината на покритата с мрежата част от стената, те изчислили площта на повърхността на 106 квадратни метра.

Изследователите също искали да разберат как паяците оцеляват и какво е движещата сила на колониалното им поведение. Серните пещери са уникална и сурова среда за живот, защото няма слънчева светлина и има високи нива на токсичния газ сероводород.

Използвайки анализ на стабилни изотопи, често срещан инструмент в екологията за картографиране на хранителни вериги, екипът открива, че паякообразните не са се хранили с насекоми, долитащи от външната страна на пещерата. Вместо това, цялата хранителна верига се захранва от сероокисляващи микроби, които виреят в пещерната система и се консумират от малки хирономидни мухи (нехапещи мушици), които се излюпват от водата. Тези малки насекоми лесно се улавят в мрежата, осигурявайки изобилен и непрекъснат източник на храна.

Фронтален изглед на колониалната паяжина. Кредит: Subterranean Biology (2025). DOI: 10.3897/subtbiol.53.162344

Генетична изолация

Друго ключово откритие е, че паяците, живеещи в пещерата, са генетично различни от същия вид, живеещ точно извън нея. Това предполага, че те са били изолирани, докато се адаптират към уникалната среда на пещерата. В крайна сметка екипът заключава, че комбинацията от тази генетична изолация и техния източник на храна е основната причина тези типично самотни паяци да развият колониално поведение.

"Нашите открития разкриват уникален случай на случайна колониалност при този космополитен паяк, вероятно обусловена от изобилието на ресурси в хемоавтотрофна пещера, и предоставят нови прозрения за адаптацията и трофичната интеграция на повърхностните видове в сулфидни подземни местообитания", пишат изследователите.

Справка: István Urák et al, An extraordinary colonial spider community in Sulfur Cave (Albania/Greece) sustained by chemoautotrophy, Subterranean Biology (2025). DOI: 10.3897/subtbiol.53.162344

Източник: Sulfur cave spiders build an arachnid megacity and possibly the largest-ever spider web, Paul Arnold, Phys.org

Ново проучване, ръководено от изследователи от Държавния университет на Пенсилвания и публикувано в Nature Geoscience, изследва химическите отпечатъци в субфосилна дървесина или консервирани дървета от цяла Северна Америка, за да разбере как растенията реагират на ниските нива на въглероден диоксид (CO₂) и по-ниските температури през последния ледников период, преди около 20 000 години.

Изследователите установили, че с понижаването на температурата и нивата на CO₂, дърветата на много места са увеличили фотодишането си, процес, подобен на затруднено дишане при растенията и знак, че те потенциално губят енергия и отделят въглероден диоксид обратно в атмосферата.

Увеличеното отделяне на CO₂ може неволно да е поддържало климата достатъчно топъл с достатъчно въглерод в атмосферата, за да оцелеят растенията – действайки като вид естествена ръчна спирачка, помагаща за поддържането на обитаемата среда на Земята.

"Когато мислим за това какво ще се случи с изменението на климата, един от големите въпроси е: Ако продължим да увеличаваме атмосферния CO₂, как ще реагира растителният свят?", посочва Макс Лойд (Max Lloyd), доцент по геонауки в Университета на Пенсилвания и водещ автор на статията.

"Открихме ясна връзка между промените в климата и реакциите в биосферата. С намаляването на нивата на CO₂ в атмосферата и температурите, много растения стават по-малко ефективни при фиксирането на въглерод, което от своя страна забавя по-нататъшното извличане на CO₂ от атмосферата. Съществува естествена обратна връзка, която едва сега започваме да разбираме."

За да проучат как са се справили растенията по време на последния ледников период, който е продължил отпреди около 115 000 до 12 000 години, Лойд и колегите му са използвали нова техника за реконструкция на скоростта на фотодишане в древни дървета.

Фотодишането е процесът, при който растенията поемат кислород и отделят въглероден диоксид, като по същество отменя част от работата на фотосинтезата, процесът, чрез който растенията произвеждат енергия от слънчева светлина и въглероден диоксид.

Новата техника използва химичен процес, който измерва в дървесината молекули с множество редки разновидности, наречени групирани изотопи (тежки изотопи, свързани с други тежки изотопи). Изотопите имат сходни химични свойства, но различни физични свойства, а групираните изотопи действат като пръстов отпечатък за фотодишане, обяснява Лойд.

Сравнявайки изотопни анализи от дървета през ледниковия период със съвременните дървета, екипът установява, че дърветата от по-топлите региони по време на ледниковия период са имали по-високи нива на фотодишане от съвременните си аналози, което предполага, че ниските нива на CO₂ през последния ледников период значително са възпрепятствали продуктивността на растенията, са намалили количеството въглерод, което те са могли да съхраняват в дървесината и почвите, и са докарали растенията до бедствено положение.

Някои от ключовите проби в изследването са взети от катранените ями Ла Бреа в Южна Калифорния, където изследователите са анализирали древна хвойнова дървесина, консервирана в катрана. Екипът е открил ясни признаци на повишено фотодишане в пробите, което означава, че дърветата са освобождавали CO₂ обратно в атмосферата почти толкова бързо, колкото са го поглъщали.

"Сравнително недостатъчно проучените растителни фосили в катранените ями Ла Бреа са отличен ресурс за разбиране на реакциите на растенията към изменението на климата, не само в миналото, но и в бъдещето", отбелязва Ригън Дън (Regan Dunn), помощник-заместник-директор на катранените ями и музея Ла Бреа и съавтор на статията. "Ние едва сега започваме да разбираме какво могат да ни кажат тези древни растения."

Констатациите помагат да се обясни защо предишни проучвания са установявали, че нивата на атмосферен въглероден диоксид никога не са падали под прага от около 185 до 210 части на милион по време на ледниковите периоди, коментира Лойд.

"Доколкото ни е известно, сега за първи път можем да тестваме дългогодишната хипотеза, че повишеното фотодишане е помогнало за поддържането на атмосферния въглероден диоксид на такива нива преди десетки хиляди години", заявява Лойд. "Проверката на това изискваше да се направят измервания на дървета, които наистина са растяли по това време."

Той добавя, че фотодишането е ключов контрол върху количеството въглерод в атмосферата. Във време, когато цари усещането за неотложност за моделиране на климатични сценарии, Лойд посочва, че е жизненоважно да се разбере и отчете ефектът на растенията върху атмосферата. Един от начините да гледаме напред е да се обърнем към миналото и да проучим как биосферата на Земята може да се е саморегулирала в предишни времена на климатичен стрес.

"Опитваме се да разберем как растенията реагират на драматични промени в техния свят, като разглеждаме време, когато климатът се е променял сравнително бързо", обобщава Лойд.

Справка: Isotopic evidence for elevated photorespiration during the last glacial period, Nature Geoscience (2025). DOI: 10.1038/s41561-025-01841-x.

Източник: Ancient trees' inefficient photorespiration may have helped stabilize Earth's atmosphere during last ice age, Pennsylvania State University

Организатори на събитието са  Столична библиотека, списание „Светът на физиката“ – печатен орган на Съюза на физиците в България,  и катедра „Физика“ при  МГУ „Св. Иван Рилски". 

Питали ли сте се някога колко са вирусите на планетата? А задавали ли сте си въпроса какво ще се случи, ако всички те вкупом изчезнат? Не, не бързайте да си го пожелавате.

Защото, ако се случи, веднага след това и ние ще си отидем. Колкото и невероятно да звучи на пръв поглед, вирусите са абсолютно необходими за живота на Земята и ни носят много повече полза, отколкото вреда.

Между другото, вируси се съдържат дори в нашия геном, при това далеч не от вчера, а от милиони години. И присъствието им неведнъж ни е спасявало и ни е направило такива, каквито сме.

Нека хвърлим светлина върху биологичната роля на вирусите; върху играта на котка и мишка, на която играем с тях от зората на човечеството; върху превъплъщенията им, които с напредъка в науката и технологиите стават все повече и обещават да ни подкрепят в борбата с устойчивостта към антибиотиците и раковите заболявания.

И още, откъде идват и как възникват новите вируси? Живи ли са изобщо? Защо търсят баланс между прекалената си изменчивост и стремежа да бъдат по-консервативни?

Елате, за да поговорим заедно с проф. д-р Радостина Александрова от Института по експериментална морфология, патология и антропология с музей при Българска академия на науките (ИЕМПАМ – БАН) за тангото на еволюцията, което танцуваме с вирусите. Всеки ден, откакто свят светува.

Радостина Александрова. Кредит: личен архив на Радостина Александрова

Професор д-р Радостина Александрова е завършила като първенец на випуска специалността „Биохимия и микробиология“ (днес „Молекулярна биология“) в Биологическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ със специализация  „Вирусология“. Доктор е вирусология и е професор по морфология. Работи в Института по експериментална морфология, патология и антропология с музей при Българска академия на науките. Специализирала е в Словакия, Унгария и Дания. Има повече от 200 публикации в български и международни научни списания и сборници от конференции, 13 глави в книги и учебници, над 650 участия в научни форуми, над 140 научнопопулярни статии и повече от 700 медийни изяви, свързани с популяризиране на знания в областта на биомедицината. Член е на редакционните колегии на няколко български и международни научни списания, на Съюза на учените в България, на Българското анатомично дружество.  Хоноруван преподавател е в Биологическия факултет (от 1998 г.) и в Медицинския факултет (2011 – 2014) на СУ „Св. Климент Охридски“, в Нов български университет (от 2023 г.); води курсове за докторанти към Центъра за обучение на БАН. От 2005 г. е член на ръководството на Дружеството по имунология при СУБ. Ръководител е на 7 научноизследователски проекта, финансирани от Фонд „Научни изследвания“ към МОН, както и на повече от 10 договора за двустранно сътрудничество между БАН и сродни организации в чужбина. Представител е на България в 7  акции на Европейската програма за научно-техническо сътрудничество (COST). Организирала е провеждането на повече от 30 училища, семинари и работни срещи, вкл. международни или с международно участие. Ръководител е на 40 дипломанти и 10 докторанти, 8 от които вече успешно са защитили дисертационния си труд, както и на десетки  постдокторанти и специализанти от страната и чужбина. От месец май 2025 г. е член на Постоянната научно-експертна комисия към Фонд „Научни изследвания“ към МОН.

Подготвила е 10 епизода на тема: „История на медицината през 20 век“, подкаст на списание „БГ Наука“; създател е на сайт за популяризиране на наука, както и на страница във Фейсбук – „Минути за наука с Радостина Александрова“.

Автор на две книги с кратки разкази:  „Записки между редовете“, изд. „Елестра“, 2021, ISBN: 978-619-7292-18-3; и „Откраднати мигове“, изд. „Елестра“, 2024, ISBN: 978-619-7292-38-1.

Видове разтвори за контактни лещи

На пазара се предлагат няколко основни типа разтвори за контактни лещи, които се различават по действие, състав и предназначение. Изборът зависи от типа лещи (меки, твърди, силиконово-хидрогелови), честотата на носене и индивидуалната чувствителност на очите. Ето какви биват:

1. Мултифункционални разтвори

Универсални формули, които почистват, дезинфекцират и съхраняват лещите в една стъпка. Подходящи за ежедневна употреба – осигуряват оптимален баланс между комфорт, стерилност и лесна поддръжка.

2. Разтвори на базата на водороден прекис

Използват 3% пероксид за дълбоко почистване и стерилизация без консерванти. Идеални са за хора с алергии или чувствителни очи, но изискват неутрализация преди поставяне.

3. Разтвори за твърди контактни лещи (RGP)

Обикновено съдържат по-високи концентрации на буферни и овлажняващи агенти, за да осигурят защита и комфорт при твърди контактни лещи.

Тези три категории покриват почти всички нужди на потребителите – от ежедневна грижа до специфични случаи при повишена чувствителност.

Основни съставки и тяхната функция

В състава на тези разтвори има ключови вещества с различни роли – от почистване до хидратация. Таблицата по-долу обобщава най-често срещаните съставки и тяхното действие.

Когато тези компоненти са балансирани, рискът от раздразнение и алергични реакции е минимален. При наличие на чувствителност или сухота, експертите съветват да се избират безконсервантни формули.

Кога да изберете разтвор с водороден прекис?

Разтворите с водороден прекис (H₂O₂) осигуряват дълбоко почистване, като унищожават бактерии, вируси и гъбички без остатъци от химикали. Те са препоръчвани при:

• чувствителност към консерванти;
• често натрупване на белтъци и мазнини;
• продължително носене на контактни лещи.

След почистване се извършва задължителна неутрализация – чрез катализатор, който превръща пероксида във вода и кислород. Пропускането на тази стъпка може да предизвика парене или дразнене на роговицата. Този тип формула е най-подходящ за периодично, дълбоко почистване, например веднъж седмично.

Важно: Никога не изплаквайте лещите с неутрализиран пероксид и не го поставяйте директно в окото.

Сертификация и безопасност

Всички разтвори за контактни лещи, които се продават в ЕС, трябва да имат CE маркировка по EU MDR. Това гарантира:

• стерилност и безопасност при употреба;
• доказана ефективност на активните съставки;
• прозрачна информация за производител и срок на годност.

Според Европейската агенция по лекарствата (EMA), сертифицираните офталмологични продукти преминават през задължителни тестове за биосъвместимост и микробиологична чистота.

При съмнения за раздразнение, сухота или замъглено зрение е препоръчителна консултация с офталмолог или оптик.

Изригването идва от т. нар. активно галактическо ядро ​​(AGN - active galactic nucleus) – свръхмасивна черна дупка в центъра на галактика, която активно поглъща материя – на близо 20 милиарда светлинни години разстояние, което го прави едно от най-отдалечените събития на приливни разрушения, откривани някога. Всъщност, не са откривани много от тези събития на приливни разрушения в AGN, защото присъщите промени в яркостта в близост до активни черни дупки затрудняват определянето дали изригването е TDE или нещо друго.

"Знаем какво представляват активните ядрени ядра (AGN) от около 60 години и знаехме, че са много променливи, но не разбирахме променливостта", обяснява Матю Греъм (Matthew Graham) от Калифорнийския технологичен институт. "Сега имаме милиони AGN и все още не разбираме променливостта" в излъчването.

Това събитие, наречено "Супермен" заради невероятната си яркост и мощност, би могло да помогне за демистифицирането на тези космически обекти.

"Супермен" е забелязан за първи път през 2018 г., но тъй като няма начин да се измери разстоянието му от Земята, астрономите са предположили, че това е просто ярък, но не и неочакван взрив от сравнително близка галактика. Едва през 2023 г. последващи наблюдения разкриват, че изригването е много по-далечно, което прави присъщата му яркост далеч по-висока, отколкото първоначално са смятали изследователите.

Първоначалното изригване е увеличило яркостта на активния ядрено тяло (AGN) с повече от 40 пъти, което го прави 30 пъти по-мощно от предишното най-силно изригване, наблюдавано някога от AGN. Греъм и колегите му са установили, че най-вероятната причина е разкъсването на масивна звезда, която е поне 30 пъти по-голяма от масата на Слънцето, но вероятно и много по-голяма.

В областта около всяка активна свръхмасивна черна дупка има пръстен от материал в процес на колапс, наречен акреционен диск. Плътността на материала в тази област би трябвало да произвежда огромни звезди, но това никога не е наблюдавано директно.

"Ако нашата интерпретация, че това е акреционен диск, е правилна, тогава това доказва съществуването на такива масивни звезди в тази среда, което сме подозирали", разказва Греъм.

"Преди си мислехме, че активна свръхмасивна черната дупка просто ще има своя газов диск и ще си стои там и ще бълбука. Но това е много по-жизнерадостна и динамична среда", отбелязва той.

Изучаването на "Супермен", докато той продължава да избледнява, би могло да ни помогне да се разбере тази среда по-задълбочено.

Това би могло да позволи да се изгради модел на TDE в AGN, който би могло да се използва за търсене на още.

"Често, ако видим, че TDE изглежда се намира в едно от тези AGN, ние всъщност не знаем дали това е просто активното галактическо ядро, което действа, или наистина имаме TDE, така че е наистина чудесно да имаме нещо, което не е двусмислено по този начин", споделя Вивиан Балдасаре (Vivienne Baldassare) от Държавния университет на Вашингтон. "Това ще бъде наистина важно за опитите за намиране на бъдещи TDE и разплитане на различни източници на променливост в AGN."

Справка: Nicholas Luber et al; Caught in the Cosmic Web: Evidence for Ram Pressure Stripping of a Low-mass Galaxy by the Cosmic Web; Published 2025 October 27 2025; The Astrophysical Journal Letters, Volume 993, Number 1; DOI 10.3847/2041-8213/ae0b5e

Източник: Brightest black hole flare ever caused by huge star being ripped apart, New Scientist

Новото изследване, представено в Proceedings of the National Academy of Sciences, е предназначено да проучи как плазмените струи се излъчват от блазари.

Вместо просто обяснение обаче, изследователите са открили нещо в ЦЕРН, което може да оспори Стандартния модел на физиката.

Блазари и гама лъчи

Заобиколени от свръхмасивни черни дупки, блазарите са галактики, които излъчват струи от частици и радиация, движещи се със скорост, близка до скоростта на светлината. Струите от тази активност произвеждат гама лъчи, наблюдавани от Земята.

Релативистичните електрон-позитронни плазми са повсеместни в екстремни астрофизични среди, като например магнитосферите на черни дупки и неутронни звезди, където се очаква акреционно-захранваните струи и пулсарните ветрове да бъдат обогатени с електрон-позитронни двойки.

В много случаи се смята, че тяхната роля в динамиката на такива среди е фундаментална, но поведението им се различава значително от типичните електронно-йонни плазми поради симетрията материя-антиматерия на заредените компоненти.

Докато тези гама лъчи преминават през космоса, те се разсейват от звездните фонови лъчи, произвеждайки електрон-позитронни двойки. От своя страна тези двойки би трябвало да се разсейват от микровълновото фоново лъчение, за да се преобразуват в гама лъчи с по-ниска енергия, но подобна активност никога не е наблюдавана.

Художествено изображение на черна дупка, излъчваща струя гореща плазма. Международен екип от учени, ръководен от Катедрата по физика в Оксфордския университет, е генерирал експериментално плазмени "огнени топки", откривайки нова граница в лабораторната астрофизика. Кредит: NASA/JPL-Caltech

Изследователите отдавна обсъждат защо това е така, но досега експерименталната неспособност да се произвеждат големи количества позитрони в квазинеутрални лъчи е ограничила разбирането на плазмите на електрон-позитронните двойки до прости числени и аналитични изследвания, които са доста ограничени.

Но сега, неотдавнашната работа в ЦЕРН представя първите експериментални резултати, потвърждаващи генерирането на високоплътни, квазинеутрални, релативистични електрон-позитронни двойки струи, използвайки лъч с енергия 440 GeV/c в ускорителя Super Proton Synchrotron (SPS).

И благодарение на тези резултати може би най-накрая има отговор.

Предложени са две основни хипотези, които обясняват проблема.

Едната е, че слабите междугалактически магнитни полета отклоняват гама лъчите с по-ниска енергия извън нашата линия на видимост.

Другата идея е, че тъй като материята е толкова разредена в областите на пространството, през които лъчите пътуват, те губят стабилност. Ако това се случи, то би довело до малки флуктуации в потока на струите, което би довело до по-нататъшна дестабилизация и разсейване на енергията им.

Експериментът Fireball (ognena topka), инсталиран в HiRadMat. Кредит: Gianluca Gregori

Създаване на плазмени огнени топки в ЦЕРН

Зад последните тестове стои сътрудничество между изследователи между Оксфордския университет и Централния лазерен център на Съвета за научни и технологични съоръжения, работещ в съоръжението HiRadMat на ЦЕРН.

След генериране на електрон-позитронните двойки с помощта на суперпротонния синхротрон, изследователите ги прокарват през еднометрова околна плазма, за да създадат лабораторен модел на двойки, задвижвани от блазар, движещи се през междугалактическа плазма. Това позволява на учените да следят отблизо случващото се, измерват профила на струята и сигнатурите на магнитното поле, за да видят как те влияят на нестабилността на лъча и плазмата.

КАК РАБОТИ: Протон (най-вляво) от ускорителя Super Proton Synchrotron (SPS) в ЦЕРН се сблъсква с въглеродни ядра (малки сиви сфери). Това произвежда поток от различни частици, включително голям брой нестабилни неутрални пиони (оранжеви сфери). Разпадайки се, те излъчват високоенергийни гама лъчи (жълти вълнообразни стрелки), които след това взаимодействат с електрическото поле на танталовите ядра (големи сиви сфери) и генерират електрон-позитронни двойки, което води до образуването на електрон-позитронно плазмено огнено кълбо. Поради тези каскадни ефекти, един протон може да генерира много електрони и позитрони, което прави производството на тази двойка плазма изключително ефективно. Кредит: University of Rochester Laboratory for Laser Energetics illustration / Heather Palmer

Резултатите са съвсем различни от очакванията на екипа.

Струята е била забележително устойчива, поддържайки тесен, успореден път без значителни смущения или самогенерирани магнитни полета. От този резултат екипът предполага, че нестабилностите между струята и плазмата са твърде слаби, за да обяснят липсващите гама лъчи, което показва, че в междугалактическата среда се крие магнитно поле, останало от ранната Вселена.

"Нашето проучване демонстрира как лабораторните експерименти могат да помогнат за преодоляване на разликата между теорията и наблюдението, подобрявайки разбирането ни за астрофизичните обекти от сателитни и наземни телескопи", коментира водещият автор професор Джанлука Грегори (Gianluca Gregori) от Оксфордския университет.

Преосмисляне на ранната Вселена

"Ако наистина има междугалактическо магнитно поле с достатъчна сила, тогава кръговите пръстени от емисия ("двойки ореоли") би трябвало да могат да се открият около блазарите, наблюдавани от обсерваторията "Масив от черенковски телескопи (CTAO - Cherenkov Telescope Array Observatory), която вече е в процес на завършване на обекти в Чили и Канарските острови", посочва Грегори пред The ​​Debrief.

Ефект на Черенков

През 1934 г. Павел Черенков и Сергей Вавилов забелязват, експериментирайки с гама лъчи, че когато те попаднат в течност предизвикват в нея слабо, но забележимо излъчване, защото високоенергийните фотони избиват електрони и ги ускоряват до скорости по-високи от скоростта на светлината във вода. Този ефект, наречен ефект на Черенков, широко се прилага днес за откриване на космически лъчи и за улавяне на неутрино.

Анимация на лъчението на Черенков. Източник: wikimedia 

Скоростта на светлината в някаква среда е винаги по-ниска от скоростта на светлината във вакуум, но нищо не пречи на бързи частици като електроните да се движат по-бързо от нея в същата среда. Това се случва например, в охлаждащата течност на ядрен реактор, когато през водата преминават електрони с висока енергия, избити от орбитите си от гама лъчите. Те се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината във вода. Ефектът на Черенков е оптичният еквивалент на ударната вълна, която причинява свръхзвуков самолет във въздуха.

За да засече кратък импулс от Черенковско лъчение, детекторът трябва да може да заснема изображения със скорост от приблизително един милиард кадъра в секунда. Чувствителността му обаче му позволява да засече дори единични фотони.

Резултатът има последици далеч отвъд това отделно явление. Той също така оспорва преобладаващото схващане, че ранната Вселена е била силно еднородна, оставяйки малко място за зараждане на такова магнитно поле. Преобръщането на подобни очаквания би изисквало нова физика извън Стандартния модел и екипът се надява, че следващото поколение обсерватории ще предостави по-добро потвърждение на техните открития.

"Ако бъдещите наблюдения със CTAO потвърдят нашите открития, единствената възможност е магнитното поле да е с първичен произход", обяснява Грегори. "Наличието на магнитни полета обаче предполага токове, а токове изискват нееднородности, които е трудно да се създадат в ранната Вселена. Така че може да е необходима нова физика."

"Например случайните колебания в плътността на тъмната материя и обикновената материя може да не се синхронизират, ако тъмната материя е съставена от хипотетични частици, наречени аксиони", добавя Грегори. "Това би могло да доведе до еквивалента на термоелектричния ефект (колебанията в температурата и електронната плътност произвеждат ток)."

Продължаване на изследването на Вселената в ЦЕРН

"Друга важна тема за изучаване е как се произвеждат космическите лъчи", отбелязва Грегори. "Има теория, че релативистичните струи са един от основните двигатели за ускоряване на космическите лъчи. Но повечето механизми за ускоряване на частиците изискват магнитни полета. В бъдещи експерименти ще разгледаме по-подробно как космическите лъчи могат да бъдат ускорени в тези системи."

Грегори и колегите му все още намират много информация, която остава да бъде проучена от подобни текущи експерименти в ЦЕРН, което ще предостави на изследователите по-задълбочен поглед върху фундаменталните процеси, лежащи в основата на нашата вселена.

"Беше много забавно да бъда част от иновативен експеримент като този, който добавя ново измерение към граничните изследвания, провеждани в ЦЕРН", коментира професор Субир Саркар (Subir Sarkar) от Катедрата по физика в Оксфордския университет. "Надяваме се, че нашият поразителен резултат ще събуди интереса в общността на плазмената (астро)физика към възможностите за изследване на фундаментални космически въпроси в земна лаборатория за физика на високи енергии."

Справка: Charles D. Arrowsmith et al, Suppression of pair beam instabilities in a laboratory analogue of blazar pair cascades, Proceedings of the National Academy of Sciences (2025). DOI: 10.1073/pnas.2513365122. On arXiv: DOI: 10.48550/arxiv.2509.09040

Източници: 

Scientists recreate cosmic 'fireballs' to probe mystery of missing gamma rays, University of Oxford

New Physics May Be Needed”: How a Gamma-Ray-Tracing Plasma Fireball Experiment at CERN Put Cracks in the Standard Model, Ryan Whalen, The Debrief

Pioneering lab-generated plasma ‘fireballs’, University of Oxford - Department of Physics

Техните открития, публикувани в престижното списание Nature Communications, показват, че тъмната материя се държи по начин, съвместим с конвенционалните гравитационни закони, но въпреки това допускат възможността за фини отклонения и все още неизвестни взаимодействия, които биха могли да намекнат за нова физика.

Обикновената материя се подчинява на четири добре познати сили: гравитация, електромагнетизъм и силни и слаби сили на атомно ниво. Но какво да кажем за тъмната материя? Невидима и неуловима, тя би могла да бъде подчинена на същите закони или да се управлява от пета, все още неизвестна сила.

Дали тъмната материя се подчинява на същите закони на гравитацията

Централно място за разбирането на новите резултати играе ролята на гравитацията, как тя се проявява в космологични мащаби. Обикновената материя, съставена от атоми и молекули, гравитира към области с плътна маса, образувайки структури като звезди, галактики и клъстери. Това клъстериране възниква, защото самото пространство-време е изкривено от маса-енергия, създавайки гравитационни кладенци, в които материята естествено пада.

Общата теория на относителността на Айнщайн предоставя математическата рамка, описваща как гравитацията оформя Вселената като цяло. Допълнително, класическата флуидна динамика, капсулирана в уравненията на Ойлер, определя как полетата на скоростта на обикновената материя реагират на тези потенциални кладенци. Дали тъмната материя се съобразява със същите хидродинамични принципи е предмет на интензивен дебат, с последици, които се простират до ядрото на физиката на елементарните частици и космологията.

В това новаторско проучване, екипът, ръководен от UNIGE, се стреми директно да оцени дали тъмната материя проявява движение, аналогично на обикновената материя, под влиянието на тези гравитационни потенциали.

Методологията се основава на изследване на скоростите на далечни галактики, съставени предимно от ореоли от тъмна материя, обгръщащи видими структури. Ако тъмната материя взаимодейства единствено чрез гравитация, тогава движенията на галактиките би трябвало да съответстват на прогнозите от уравненията на Ойлер в рамките на изкривената пространствено-времева тъкан.

Обратно, ако хипотетична пета сила действа изключително върху тъмната материя, това би предизвикало измерими отклонения в профилите на галактическата скорост спрямо дълбините на гравитационните кладенци.

"Ако тъмната материя не е подложена на пета сила, тогава галактиките – които са предимно съставени от тъмна материя – ще попаднат в тези кладенци като обикновена материя, управлявана единствено от гравитацията. От друга страна, ако действа пета сила върху тъмната материя, тя ще повлияе на движението на галактиките, които след това биха попаднали в кладенците по различен начин. Като сравняваме дълбочината на кладенците със скоростите на галактиките, можем да проверим за наличието на такава сила", обяснява Камий Бонвин (Camille Bonvin), доцент в катедрата по теоретична физика в Природонаучния факултет на UNIGE и съавтор на изследването.

Новият анализ включва прецизно сравнение между наблюдаваните скорости на галактиките и изведените гравитационни потенциални кладенци, картографирани чрез мащабни изследвания.

Уравненията на Ойлер все още са валидни

Използвайки най-съвременни космологични данни, включително измервания на червено отместване и ефекти на гравитационно лещиране, изследователите реконструират дълбочината на тези кладенци на огромни космически разстояния.

Резултатите разкриват забележително съответствие: галактиките, доминирани от тъмна материя, попадат в гравитационни кладенци с динамика, съответстваща на хидродинамичните уравнения на Ойлер и прогнозите на Общата теория на относителността.

Този резултат предполага, че поне в рамките на настоящите наблюдателни граници, тъмната материя изпитва гравитация по почти същия начин като обикновената материя.

Вратичката за пета сила е все още открехната

Карта на разпределението на галактиките, наблюдавана от колаборацията DESI, от която е възможно точно да се измерят скоростите на галактиките. Кредит: DESI Collaboration/NOIRLab/NSF/AURA/R. Proctor.

Въпреки резултатите, изследването не отхвърля напълно възможността тъмната материя да бъде повлияна от допълнителни сили.

Според Настасия Грим (Nastassia Grimm), първият автор и бивш постдокторант в UNIGE, сега свързан с Университета в Портсмут, всяка такава пета сила трябва да е изключително слаба - по-малко от 7% от силата на гравитацията - в противен случай нейните ефекти биха се проявили в сравненията скорост-дълбочина.

Тази горна граница поставя строги ограничения върху спекулативните модели, предлагащи нови взаимодействия в тъмния сектор, което ефективно стеснява спектъра на жизнеспособни теории за тъмната материя. 

Последиците от тези открития са дълбоки както за теоретичната физика, така и за наблюдателната космология. Първо, потвърждението, че тъмната материя се подчинява на уравненията на Ойлер в космологични мащаби, подкрепя фундаменталните предположения, залегнали в основата на моделите за формиране на структури в голям мащаб.

Тези модели симулират как първичните флуктуации са еволюирали в космическата мрежа от галактики, наблюдавани днес. Второ, ограниченията на петата сила насочват физиците на елементарните частици за усъвършенстването на кандидатите за тъмна материя, от слабо взаимодействащи масивни частици (WIMP) до аксиони и отвъд тях, като гарантират, че тези модели остават съвместими с астрофизичните наблюдения.

С поглед напред, стремежът за по-нататъшно изясняване на природата на тъмната материя зависи от предстоящи експериментални и наблюдателни кампании. Забележително е, че изследванията от следващо поколение, като например Legacy Survey of Space and Time (LSST), проведено от обсерваторията "Вера Рубин", заедно с Dark Energy Spectroscopic Instrument (DESI), обещават безпрецедентна чувствителност към фините сили, влияещи върху тъмната материя.

Тези инструменти ще изследват струпването на галактики и полетата на скоростта с изключителна прецизност, потенциално откривайки пета сила, слаба едва 2% от силата на гравитацията. Такива възможности биха могли да предскажат промяна в парадигмата, разкривайки нови взаимодействия, които досега са били неоткриваеми.

Справка: Nastassia Grimm et al, Comparing the motion of dark matter and standard model particles on cosmological scales, Nature Communications (2025). DOI: 10.1038/s41467-025-65100-8

Източници:

Dark matter does not defy gravity, study suggests , University of Geneva

Dark Matter Conforms to Gravity, New Findings Reveal, Bioengineer

Изследователите са прикрепили към прилепите малки биологъри - (електронно устройство, прикрепено към животно, за записване и съхраняване на данни за неговото поведение, физиология и среда. С тях те записват изумителните пикирания и звуци от дъвчене по време на полет - свидетелства за хищничеството на прилепите спрямо птиците, отдавна подозирано, но никога не наблюдавано.

Най-големият прилеп в Европа не просто хапва малки птици – той ловува и ги улавя на повече от километър над земята и ги консумира още в полет.

Международен изследователски екип е разкрил как този огромен прилеп ловува и яде плячката си. Техните открития, публикувани в Science, разкриват изумителна история за нощни въздушни преследвания, прецизни атаки и насилие на хищника в пълен мрак.

Всяка година милиарди пойни птици мигрират между местата за размножаване и зимуване. Много от тях пътуват през нощта и на голяма надморска височина, за да избегнат хищниците през деня. Но летенето в тъмнина е свързано с други опасности, тъй като прилепите владеят нощното небе.

Полет с раничка на гърба

За да разберат тези неуловими ловци, учените ефективно проследяват най-големия европейски прилеп – големия вечерник (Nyctalus lasiopterus) – като оборудват летящите бозайници с малки "раници", съдържащи биологъри, разработени в университета в Орхус. Тези леки устройства измерват височината, ускорението, движението и звуците на прилепите (включително техните ехолокационни звуци), предоставяйки безпрецедентен поглед върху техните нощни ловни стратегии на повече от километър над земята.

Миниатюрен биологър, който се слага в раничката. Биологерът е разработен от професор Питър Теглберг Мадсен и доцент Марк Питър Джонсън от катедрата по биология в университета в Орхус и е довел до няколко научни открития. Кредит: Elena Tena

Данните разкриват, че прилепите се извисяват високо в нощното небе, за да открият и дебнат нищо неподозиращи птици. За разлика от насекомите, птиците не могат да доловят ултразвуците на прилепите и осъзнават опасността едва миг преди да бъдат хванати.

Успехът на прилепите зависи от мощни, нискочестотни ехолокационни звуци, които могат да откриват птици на големи разстояния. Когато се приближат до целта, прилепите издават бързи кратки звуци, сигнализиращи за последния етап на атаката.

Дръзки пикитания

Информацията, получена от биолозите, показва, че прилепите се спускат към плячката си с остри, високоскоростни пикирания, напомнящи изтребители в бой.

В две документирани преследвания, прилепите са пикитали съответно за 30 и 176 секунди, пляскайки с крила по-силно, утроявайки ускорението си и непрекъснато издавайки сигнали за атака.

Първият прилеп в крайна сметка се отказва от преследването си – птиците също са пъргави въздушни асове – но вторият успява след близо триминутно преследване, хващайки червеношийка близо до земята.

Микрофоните записват 21 сигнала за бедствие от червеношийка, последвани от 23-минутно дъвчене, докато прилепът лети ниско.

Атаката на прилепа, визуализирана от данни от биологъра. Големият вечерник се издига на голяма надморска височина, за да открие плячката си – пойна птица. След няколко минути вертикално спускане надолу, прилепът най-накрая хваща плячката си. Звукът е ускорен и повлиян от шума на вятъра. Поради това звукът от дъвченето трудно се идентифицира. Кредит: Science, 2025; 390 (6769): 178 DOI: 10.1126/science.adr2475

В комбинация с рентгенов и ДНК анализ на птичи крила, открити под ловни зони, тези резултати потвърждават какво се случва след това: прилепът убива птицата, захапвайки я, премахва крилата ѝ (вероятно за да намали съпротивлението) и след това използва мембраната между задните си крака като торбичка, за да задържи и изяде плячката, докато е още във въздуха.

Изследователите откриват 12 крила на пойни птици в ловните територии на прилепите. От рентгенови снимки е възможно да се видят ясни следи от захапвания по раменната кост, а ДНК баркодирането разкрива, че следите от ухапвания принадлежат на големите вечерници. Кредит: Elena Tena

Умопомрачителни маневри

"Знаем, че пойните птици извършват невероятни маневри за избягване, като например усуквто() Laura Stidsholt е саягат от хищници като ястреби през деня – и изглежда използват същата тактика срещу прилепите през нощта. Удивителното е, че прилепите не само могат да ги хванат, но и да ги убият и изядат, докато летят. Птица като тази тежи около половината от самия прилеп – това би било все едно аз да хвана и изям 35-килограмово животно, докато тичам", обяснява доцент Лора Стидсхолт (Laura Stidsholt) от катедрата по биология в университета в Орхус.

Стидсхолт, водещ автор на изследването, е прекарала години в усъвършенстване на технологията за биологиране в изследванията на прилепите, което е довело до множество открития. Когато е завършила събирането и анализа на данни за този проект, тя е била постдокторант в Института за изследване на зоологически градини и диви животни "Лайбниц" (Leibniz-IZW) в Берлин.

25-годишна хипотеза е потвърдена

В продължение на десетилетия учените са подозирали, че някои големи видове прилепи ловуват малки птици по време на полет. Голяма част от тази работа е дело на испанския експерт по прилепи Карлос Ибанес (Carlos Ibáñez) и колегите му от Биологичната станция Доняна (CSIC) в Севиля.

Преди близо 25 години Ибанес открил птичи пера в изпражненията на големия вечерник и прекарал години в събиране на доказателства, че тези прилепи наистина убиват и изяждат птици.

Неговият екип е наблюдавал отблизо този неуловим горски вид, използвайки "умни" места за нощуване, оборудвани с антени за откриване на имплантирани микрочипове в прилепите. Системата проследява движенията, съхранява данни и изпраща сигнали до телефоните на изследователите в реално време.

Въпреки доказателствата, идеята, че прилепите могат да хващат птици във въздуха, е посрещната със скептицизъм, тъй като птиците могат да тежат почти наполовина от самите прилепи.

Заснемането на тези ловни акции се оказва невъзможно на тъмно. През годините изследователите са експериментирали с камери за нощно виждане, военни радари, балони с горещ въздух с ултразвукови записващи устройства и GPS тракери – опитвайки се да създадат инструменти, достатъчно леки за носене от прилепите.

Накрая, с новите миниатюрни биологъри от университета в Орхус - и точно когато Ибанес наближава пенсионирането си - екипът успява да регистрира голям вечерник, който ловува и яде птица по време на полет.

Прилепите се пускат в дивата природа с малки сензори за звук и движение, които могат да записват ловното им поведение в рамките на секунда. Кредит: Elena Tena

От съществено значение за опазването на прилепите

За съавторката Елена Тена (Elena Tena), слушането на записа е едновременно вълнуващо и отрезвяващо:

"Макар че предизвиква съпричастност към плячката, това е част от природата. Знаехме, че сме документирали нещо изключително. За екипа това потвърди нещо, което търсехме толкова дълго. Трябваше да го слушам няколко пъти, за да разбера напълно какво сме записали."

За щастие, тези прилепи не представляват заплаха за популациите на пойни птици. Големият вечерник е изключително рядък и застрашен вид в много региони поради загубата на горски местообитания.

Разбирането на поведението и екологията сега има жизнено важно значение за разработването на стратегии за запазване и контрол, които могат да помогнат да се защити един от най-необичайните нощни хищници на Европа.

Справка: L. Stidsholt, E. Tena, I. Foskolos, J. Nogueras, I. de la Hera, S. Sánchez-Navarro, J. L. García-Mudarra, C. Ibáñez. Greater noctule bats prey on and consume passerines in flight. Science, 2025; 390 (6769): 178 DOI: 10.1126/science.adr2475

Източник: After 25 years, scientists solve the bird-eating bat mystery, Aarhus University

Съвременните хора може наистина да са унищожили неандерталците – но не само чрез война и убийства. Ново проучване показва, че когато двата вида са се кръстосвали, бавно действаща генетична несъвместимост е увеличавала риска от неуспешна бременност при хибридните майки. Подобно несъответствие между майките и фетусите може също да помогне сада се обяснят част от бременностите, които се провалят днес.

От генетичните изследвания се знае, че е имало многократно кръстосване между Homo sapiens и неандерталците преди приблизително 50 000 - 45 000 години. Неандерталците са изчезнали преди около 41 000 години, но част от тяхната ДНК се е запазила в съвременните хора с неафрикански произход, съставлявайки около 1 до 2 % от генома.

Но мистериозно, нито една от митохондриалните ДНК в съвременните хора не е получена от неандерталците. Тази форма на ДНК се носи от яйцеклетките, но не и от сперматозоидите, така че винаги се наследява от майката.

Патрик Епенбергер (Patrick Eppenberger) от Университета в Цюрих, Швейцария, и неговите колеги предлагат едно възможно обяснение за това. Те предполагат, че жените с родители неандерталци и H. sapiens биха имали по-висок риск от неуспешна бременност поради несъответствие между техните гени и тези на плода им.

Неандерталците и H. sapiens са имали различни версии на PIEZO1, ген, изключително важен за транспорта на кислород в кръвта. Изследователите са анализирали ДНК на съвременния човек и неандерталците и са моделирали разликите в протеина PIEZO1, за да разберат как двата варианта биха взаимодействали. Те също така са изследвали човешки червени кръвни клетки, използвайки химическа обработка, за да симулират ефекта на неандерталския вариант.

Изследователите откриват, че неандерталският вариант, V1, води до образуване на червени кръвни клетки, които свързват кислорода по-силно в сравнение с варианта на H. sapiens, V2. V1 е доминантен, така че човек, който е наследил и V1, и V2 би имал червени кръвни клетки с този висок афинитет към кислорода.

Това означава, че плод, получен в резултат на кръстосване между неандерталци и H. sapiens, би могъл да се развие здравословно както при неандерталска, така и при H. sapiens майка. Но според проучването, в следващото поколение биха възникнали проблеми. Хибридна майка с V1 и V2, носеща плод с две копия на V2, би имала по-висок афинитет към кислорода от своя плод, така че би доставяла по-малко кислород през плацентата. Това може да наруши растежа на плода и да увеличи риска от спонтанен аборт.

Епенбергер и неговите колеги твърдят в статията си, че тази несъвместимост би довела до намаляване на репродуктивните възможности на неандерталската популация.

"В продължение на хилядолетия съвместно съществуване, дори ниски нива на генен поток от съвременните хора към неандерталските популации биха могли да доведат до постепенно намаляване на репродуктивните възможности, което да се натрупва с поколенията", пишат те.

Това не би било такъв проблем за популацията на H. sapiens, защото е била много по-голяма, предполага екипът. Неандерталската ДНК би могла да се разпространи в популацията чрез бащите, но вариантът V1 би бил бързо елиминиран чрез естествен подбор. Това би могло да обясни защо неандерталската ядрена ДНК се е запазила при съвременните хора, докато митохондриалната ДНК, наследявана само чрез майките, не се е запазила.

Изследователите също така отбелязват, че макар да не произлизат от неандерталската ДНК, някои мутации в PIEZO1 с подобен ефект се срещат и днес и биха могли да причинят някои случаи на необяснима загуба на бременност поради подобно несъответствие между майката и плода.

Сали Уейзеф (Sally Wasef) от Технологичния университет на Куинсланд в Бризбейн, Австралия, отбелязва, че откритието на забавената несъвместимост във второто поколение е "добро прозрение".

"Дори незначителен нарушение върху репродуктивността може да доведе намаляване на възпроизводството в малки групи, което може да доведе до намаляване на числеността, а при нестабилни условия и до спирала, водеща до изчезване".

"Въпреки това, бих приела това откритие като едно парче от пъзела, а не като цялата история", заявява тя. "Ефектът вероятно е бил скромен и ще се добави към други екологични и социални напрежения."

Лауриц Сков (Laurits Skov) от Университета в Копенхаген, Дания, смята, че вероятно е имало множество фактори, свързани с изчезването на неандерталците, включително промени в климата, пристигането на съвременните хора, малкия размер на общността на неандерталците, проникването на нови болести и генетични несъвместимости.

Сков също добавя, че би се изненадал, ако тази разлика в афинитета към кислорода се определя само от една единична мутация в гена PIEZO1, както предполагат изследователите.

"Мисля, че е необходима още работа, за да се каже окончателно какво е въздействието на тази конкретна мутация – и какво се случва, когато майката и плодът имат различни конфигурации", отбелязва той. "Или каква роля, ако има такава, е играла тази мутация в изчезването на неандерталците."

Справка: A maternal-fetal PIEZO1 incompatibility as a barrier to Neanderthal-modern human admixture; Asya Makhro, Sebastian Bardh, Lars Kaestner, Isabel Dorn, Nicole Bender, Patrick Eppenberger; doi: https://doi.org/10.1101/2025.09.29.679417

Източник: Neanderthal-human hybrids may have been scourged by a genetic mismatch, New Scientist

Разположена в провинция Салерно, тази карстова пещерна система, известна още като Гроте дел'Анджело, е дълга около 2500 метра и включва единствената плавателна подземна река в Италия. Хората са обитавали пещерите отпреди около 8000 години и обектът е сред най-значимите археологически находища в региона.

Последните открития, направени миналата година по време на разкопките през 2025 г., показват, че пещерите са служили както за подслон, така и за култово място в продължение на хиляди години. Археолозите са открили останки от елинистична култова зона от IV до I век пр.н.е., построена по протежение на подземната река. В светилището са открити множество ритуални дарове - скулптурни фигурки, теракотени орнаменти, монети, кадилници, съдове за мехлеми и следи от изгорени растения. Сред най-впечатляващите находки са голямо парче кехлибар и теракотена женска глава, вероятно използвани в религиозни церемонии, посветени на божествата на водата или плодородието.

Намерената в пещерата статуетка. Кредит: Integrated Environmental Museums

Освен светилището археологите допълнително са проучили и праисторическо наколно жилище, първоначално идентифицирано при предишни разкопки. Структурата от бронзовата епоха, датираща от II-ро хилядолетие пр.н.е., е единственият известен пример в Европа за наколно жилище под земята. Последните разкопки разкриват още артефакти към жилището като рядко длето от бронзовата епоха с непокътната дървена дръжка – изненадващо запазване на органичен материал, осигурено благодарение на постоянната влажност на пещерата.

Дървени проби от конструкцията се подлагат на лабораторен анализ, който може да разкрие строителни техники и условия на околната среда отпреди повече от 3000 години. Находките не само демонстрират технологичните умения на строителите от бронзовата епоха, но и подчертават значението на екосистемата на пещерата за опазването на чувствителни археологически останки.

Разкопките са извършени от Централния институт по археология (ICA) към италианското Министерство на културата и фондация MIdA, която управлява пещерите. ICA е стартирала пилотен проект за разработване на методологични стандарти за подземна археология, комбиниращи традиционна теренна работа със съвременни методи за консервация и дигитална документация.

Новата кампания включва и образователна програма за местни ученици от гимназията, които ще участват в теренната работа. Проектът им дава възможност да научат от първа ръка за спелеоархеологията и да участват в разкриването на неразказаната история на Южна Италия.

Източник: Hellenistic sanctuary and rare Bronze Age artifacts discovered in Italy’s Pertosa-Auletta Caves, Archaeology News

Тяхното проучване е публикувано в списание Matter.

За да се спрат високоскоростни удари, като например куршум, материалът трябва да е устойчив на разрушение, т.е. да има висока якост, и да може да абсорбира много енергия, без да се разрушава или счупва (висока жилавост). Съществува обаче проблем със съвременните решения, като например кевларат, който е направен от арамидни влакна. Когато учените се опитват да направят тези влакна по-здрави, те често стават по-крехки, което затруднява едновременното постигане и на двете. Това е често срещан компромис в материалознанието при опити да се подобрят цялостните характеристики на даден материал.

Стъпки към суперфибри

Но след шест години работа по този проблем, Дзин Джан (Jin Zhang) от Пекинския университет, Китай, и неговите колеги са открили решение. Те са създали нов вид влакно, комбинирайки два материала: хетероцикличен арамид, високоефективно влакно, подобно на кевлар, и обработени дълги въглеродни нанотръбички (tl-SWNTs). Тези свръхздрави въглеродни тръби са изключително твърди и леки, и много по-тънки от човешки косъм.

Ключът към създаването на новото супервлакно не е бил само в комбинирането им, а в начина, по който изследователите са ги подредили. Те са направили така, че арамидните вериги и въглеродните нанотръби да са прави и успоредни една на друга. Постигнали са това, като са направили основното арамидно влакно по-гъвкаво и след това са използвали многоетапен процес на разтягане, за да подредят перфектно полимерните вериги и нанотръбичките. Това подравняване е фундаментално, защото то заключва компонентите заедно толкова здраво, че когато бъде ударено, веригите не могат да се плъзгат една покрай друга. Следователно материалът може да абсорбира повече енергия, без да се разпадне.

Графично резюме. Кредит: Matter (2025). DOI: 10.1016/j.matt.2025.102496

По-добър от кевлар

Учените подложили новия си материал на високоскоростни тестове, включително балистични тестове, подобни на тези, използвани за бронежилетки. Новият материал демонстрирал динамична якост, значително по-висока от съществуващите влакна, а способността му да абсорбира енергия надхвърлила повече от два пъти предишния рекорд, достигайки 706,1 мегаджаула на кубичен метър. Когато е вплетен в плат, този нов суперфибър показал превъзходни антибалистични характеристики в сравнение със сегашните защитни тъкани.

"Нашето проучване не само представя ефективна стратегия за производството на арамидни влакна с ултрависока динамична якост, както и с най-високата регистрирана динамична жилавост, но също така предоставя нови познания за механизма на процеса", пише екипът в своята статия.

В крайна сметка, ако това влакно се използва, то може да направи бъдещите защитни средства драстично по-леки, по-тънки и по-безопасни.

Справка: Jiajun Luo et al, Aramid fibers with dynamic strength up to 10 GPa and dynamic toughness up to 700 MJ m⁻³, Matter (2025). DOI: 10.1016/j.matt.2025.102496

Източник: Scientists create new bullet-proof fiber that is stronger and thinner than Kevlar, Paul Arnold, Phys.org

Три основни презентации и един специален панел ще поставят под въпрос нашите възприятия, страхове и разбирания за света на природата. Лекторите ще ни отведат от антарктическия лед до насекомите в задния двор – онези създания, които често игнорираме, но от които зависи бъдещето на планетата.

Микроскопични герои в морето – д-р Ръсел Арнот (University of Exeter)

Д-р Арнот ще разкаже за планктона – невидимите обитатели на океаните, които произвеждат над половината от кислорода на Земята. Темата минава през Черно море, медузите и „морската супа“, за да ни покаже какво можем да научим за климата от най-малките форми на живот.

Живот под антарктическия лед – Хю Грифитс (British Antarctic Survey)

Хю Грифитс ще представи света под ледовете на Антарктида – с гигантски гъби, морски паяци и над 20 000 уникални вида. Един студен, но жизнен свят, чието опазване има глобално значение.

Осите и ние – проф. Сириън Съмнър (University College London)

Проф. Съмнър ще говори за осите – ловци на вредители, опрашители и архитекти на сложни социални системи. Време е да преосмислим отношението си към тях и към „неприятните“ животни изобщо.

Специална дискусия: Loving the unlovable – с д-р Сириън Съмнър и д-р Ерика МакАлистър (Natural History Museum, London)

Защо едни същества наричаме „сладки“, а други – „гнусни“? Защо обичаме пандите, но мразим мухите? В тази визуално и културно провокираща дискусия ще се сблъскаме с предразсъдъците си и ще погледнем на животинското царство с нови очи.

И още: изложби, които надграждат темите на форума

Lens of Time – Център за визуални изследвания

Изложба, която разглежда първите 100 години от историята на фотографията – научния и художествения ѝ прочит. Ще надникнем в миналото през обектива на първите учени-фотографи и ще се запитаме: кога снимката е документ и кога интерпретация?

Срещу течението – Лидл България и сдружение „Балканка“

В специална изложба ще научите за бъдещето на един от символите на чистата природа – балканската пъстърва. След 12 години съвместна работа с БАН, Лидл България и сдружение „Балканка“ представят иновативен подход за възстановяване на вида чрез така наречените „бебешки ясли“ – инкубатори за хайвер, поставени директно в реките. Изложбата включва срещи с експертите зад проекта и ексклузивна филмова премиера за този научнопопулярен проект, който ще бъде представен официално през 2026 година.

Ratio Forum ще се проведе на 8 ноември (събота) в Sofia Tech Park от 10:00 часа. Програмата на събитието включва общо 3 презентации и дискусионен панел, изложбена част и още изненади. Билети за събитието, както и повече информация за темите и лекторите можете да намерите на сайта на организаторите Ratio.

Стадото, известно като стадото на Монтесума (на името на виден представител на групата, който пък е наречен на последния император на ацтеките), може да се възползва от затоплящите се води, променящи местата за размножаване на акулите, за да ловува млади акули, които нямат опит как да избягат, както по-възрастните акули. Тези наблюдения показват, че косатките може да ловуват бели акули по-често, отколкото се е предполагало. Необходимо е обаче по-широко проучване, събиращо повече данни, за да се направят убедителни заключения.

"Смятам, че косатките, които ядат пластинчатохрили (подклас на хрущялни риби) – акули и скатове – биха могли да изядат голяма бяла акула, ако искат и където и да е", заявява морският биолог Ерик Игера Ривас (Erick Higuera Rivas), директор на проекта Conexiones Terramar и Pelagic Life и водещ автор на статията във Frontiers in Marine Science.

"Това поведение е доказателство за напредналия интелект, стратегическото мислене и сложното социално обучение на косатките, тъй като ловните техники се предават през поколенията в рамките на техните групи."

Хищниците се превръщат в плячка

Учените са забелязали две ловни акции, при които са убити три бели акули, по време на рутинно наблюдение на косатките. Те записали подробно случаите, като идентифицирали отделните косатки по характеристиките на гръбните им перки.

По време на първия лов, през август 2020 г., пет косатки са били видени да преследват млада бяла акула. ​​Те я изтласкали на повърхността и работили заедно, за да я обърнат с главата надолу.

В крайна сметка те я потопили под водата и се появили отново с черния дроб на акулата в устата си. Малко след това направили същото с втора млада акула.

Следва втори лов, наблюдаван през август 2022 г., с подобно поведение: пет косатки са бутнали млада бяла акула по гръб и на повърхността. Акулата е кървяла от хрилете си и черният ѝ дроб е бил видим. Косатките го изяждат.

Косатка удря акула в корема. Кредит: Marco Villegas

Обръщането на акула с главата надолу по този начин предизвиква състояние, наречено тонична имобилизация или акинеза, при което акулата не осъзнава обкръжението си по начин, който я парализира.

"Това временно състояние прави акулата беззащитна, позволявайки на косатките да извлекат богатия на хранителни вещества черен дроб и вероятно да консумират и други органи, преди да изоставят останалата част от трупа", обяснява Игера.

Разглеждайки нараняванията на акулите, учените смятат, че косатките може да са разработили специализирана техника за предизвикване на това състояние, което минимизира шансовете за ухапване. Може би е по-лесно това да се направи с по-малки (и следователно по-млади) големи бели акули или по-неопитните млади екземпляри може да са по-лесна плячка.

"За първи път, когато виждаме косатки многократно да се насочват към млади бели акули", отбелязва д-р Салвадор Йоргенсен (Salvador Jorgensen) от Калифорнийския държавен университет, автор на статията.

"Възрастните бели акули реагират бързо на ловуващи косатки, като напълно евакуират сезонните си места за събиране и не се връщат с месеци. Но тези млади бели акули може да са наивни към косатките. Просто все още не знаем дали реакциите на белите акули срещу хищници са инстинктивни или трябва да се научат."

След идентифицирането, групата косатки се оказа тази, наречена групата на Монтесума, кръстена на виден член на групата. Тази група вече е била виждана да ловува скатове, както и китови и бичи акули, и може би се е научила от опита си как да се справя с големи бели акули.

Косатка плува до акула с видима рана. Кредит: Marco Villegas

Промяна на местообитанията, промяна на диетите?

Промените в разпространението на белите акули в Тихия океан може да са предоставили възможност на групата на Монтесума. Климатични събития като Ел Ниньо изглежда са променили местата за размножаване на бели акули и са увеличили присъствието им в Калифорнийския залив, което може да означава, че ще се срещат по-често с тази група - и всяка нова кохорта от млади акули може да бъде уязвима сезонна цел.

Това обаче са само наблюдения. Учените планират да проведат подробно проучване на диетата на тази популация от косатки, което би изяснило дали те редовно ловуват бели акули или се фокусират върху младите, когато ги има. Това обаче няма да е лесно: работата на терен е скъпа, а ловът на косатки е непредсказуем.

"Досега сме наблюдавали само това стадо да се храни с акули и скатовеи", обяснява съавторът д-р Франческа Панкалди (Francesca Pancaldi) от Instituto Politécnico Nacional Centro Interdisciplinario de Ciencias Marinas.

"Може да има още. Събирането на информация за необикновеното хранително поведение на косатките в този регион ще ни помогне да разберем къде са техните основни критични местообитания, за да можем да създадем защитени зони и да приложим планове за управление, за да смекчим човешкото въздействие."

Справка: Novel evidence of interaction between killer whales (Orcinus orca) and juvenile white sharks (Carcharodon carcharias) in the Gulf of California, Mexico, Frontiers in Marine Science (2025). DOI: 10.3389/fmars.2025.1667683

Източник: Orcas seen killing young great white sharks by flipping them upside-down, Frontiers

Откритието, обсъдено за първи път в ScienceFocus, намеква за възможността животът – или неговите сурови съставки – да е пътувал между планетите. Учените сега преразглеждат теориите за панспермията, при която животът може да прескача през космоса на борда на скитащи скали.

Съставките на живота може да са дошли от другаде

Когато учените изследвали фрагмента от метеорит, те не очаквали да открият генетичен материал, наподобяващ този на хората. Докладът на ScienceFocus обяснява, че марсианската проба съдържа аминокиселини и органични молекули – химическите основи на живота – запазени в продължение на милиарди години. Тези съединения, за които се смята, че са възникнали на ранния Марс, предполагат, че градивните елементи на ДНК са се формирали още преди узряването на земната биосфера.

"Бену е по същество килер, пълен със съставки", коментира д-р Джейсън Дуоркин (Jason Dworkin), водещ учен на НАСА по мисията OSIRIS-REx. "Но условията не бяха съвсем подходящи за приготвяне на торта. На Земята имаме торта и не знаем защо."

Тази аналогия перфектно улавя нарастващата мистерия: Земята може да е била фурната, но рецептата може да е била написана някъде другаде. Откритието придава тежест на идеята, че комети и астероиди може да са пренесли пребиотични съставки през Слънчевата система. Ако е така, тогава Марс, дълго смятан за безплоден и замръзнал, може да е послужил като стартова площадка за семената на живота, които в крайна сметка са се вкоренили на Земята.

Горе е снимка с електронен микроскоп на верига магнетитни кристали. Дейв Mаккей и колектив излагат 5 аргумента в полза на органичния им произход, между които е и съдържанието на полициклични ароматни въглехидрати (при изключено земно замърсяване), както и наличието на аналогични земни организми. Маккей и неговите колеги НЕ ТВЪРДЯТ, че са открили живи марсиански бактерии; те само твърдят, че са открили доказателства за мъртви, изкопаеми бактерии и химически следи, които може да са произлезли от бактерии. Те нямат доказателства за марсиански организми, по-сложни от бактериите – няма еукариоти (клетки с ядра), няма многоклетъчни същества, няма растения, няма животни и няма "малки зелени човечета". Между впрочем, статията в списание Science на д-р Дейвид Маккей и неговите колеги е оттеглена. Кредит: NASA

Когато Марс се охлади преди Земята: Преднина за живота

Геоложките доказателства показват, че Марс се е стабилизирал по-рано от Земята, създавайки условия, които биха могли да поддържат примитивен живот много преди нашата планета да се охлади. Това кара много изследователи да се запитат дали първите микроби биха могли да са еволюирали на червената планета, само за да бъдат пренесени на Земята по-късно чрез сблъсъци с космически тела.

"Марс се е охладил по-бързо от Земята, така че е възможно да е бил готов за живот по-рано", обяснява професор Пол Дейвис (Paul Davies), теоретичен физик и астробиолог в Държавния университет на Аризона. "Напълно е възможно всички да сме потомци на марсианци."

Тази теория преосмисля историята за произхода на човечеството: вместо да бъдем чисто земни, ние може би носим в себе си биологичното наследство от друг свят. Идеята, че животът е мигрирал между планети – оцелявайки след жестоки изхвърляния и дълги пътувания през космоса – оспорва традиционните еволюционни наративи и разширява търсенето на истинското ни начало.

Междузвездната магистрала: Животът пътува между планетите

Намерени са почти 100 метеорита на земята, за които е доказано, че произхождат от планетата Марс.

Метеорити, комети и прахови частици често напускат родните си планети, носейки замразени молекули и евентуално спящи форми на живот. Тези фрагменти могат да се носят през космоса милиони години, преди да бъдат уловени от друга планета. Такива процеси, някога смятани за невероятни, сега се разпознават като възможни естествени мостове за пренасяне на живот.

Марсианският метеорит ALH84001. Кредит: NASA/JSC/Stanford University.

"Фактът, че откриваме, че могат да бъдат изхвърлени фрагменти от една планетарна система и да стигнат до друга, показва, че това не е невъзможно", заявява планетарният учен Фред Сиесла (Fred Ciesla) от Чикагския университет. "Рядко е, но не е невъзможно."

Това прозрение предполага, че съставките на живота може да са по-космически мобилни, отколкото някога сме си представяли. Ако материята може да прескача между планети – или дори между звездни системи – тогава произходът на живота може да не е локализирано чудо, а универсален процес, протичащ навсякъде, където химията и случайността се срещнат.

Огненото начало на Земята и късното пристигане на рецептата за живот

Ранната Земя е била разтопена, многократно бомбардирана от астероиди и комети. По време на този хаотичен период всички органични молекули, образуващи се естествено на повърхността, бързо са се изпарили. Ето защо някои учени подозират, че градивните елементи на живота са били доставени по-късно - внесени, а не произведени на местно ниво.

"Земята е преминала през разтопена фаза в началото на своето съществуване", разказва Дуоркин. "Всичко органично тук би изгоряло. Така че може би съставките са пристигнали по-късно, доставени от същите събития, довели до образуването на нашите океани."

Тази идея, известна като хипотезата за късните тежки бомбардировки, предполага, че същите удари, които са променили формата на Земята, са я засели и с вода и органични вещества. Ако фрагментите от марсианската ДНК са автентични, те биха могли да представляват следи от тези древни доставки - космически пакети, които са пренесли рецептата за живот през космоса. Откритието не само осветява нашето минало; то предполага, че същият процес може да се случва и сега, в светове, които все още не сме изследвали.

Справка:

Detection of organic matter on Mars, results from various Mars missions, challenges, and future strategy: A review; Arif Husain Ansari 2023; Frontiers in Astronomy and Space Sciences 10:1075052; DOI: 10.3389/fspas.2023.1075052

Fossil Life in ALH 84001?, Lunar and Planetary Institute, Universities Space Research Association

Източник: Traces Of Human DNA Found In 2-Billion-Year-Old Martian Meteorite, The Daily Galaxy

Чумата от късния неолит-бронзова епоха (LNBA - Late Neolithic-Bronze Age) дава повече поводи за безпокойство.

Случайното им откритие е още един пирон в ковчега на дългогодишна идея за това кога и защо човечеството се е сдобило с много от заразните болести, които сега ни измъчват. Наскоро изследователите откриват цяла галерия от праисторически следи на ужасни болести в проби, взети от древни хора.

Тези така наречени зоонозни болести са притеснявали животните, преди да се прехвърлят да притесняват хората, така че се смяташе, че са прескочили видовата бариера, след като хората са изобретили земеделието, преди около 12 000 години. Но тъй като генетиците могат да надникнат по-назад в миналото, те откриват, че в много случаи скокът се е случил много по-късно - с големи огнища, случили се в Европа, както можем да заподозрем, преди около 5000 години.

Освен че преобръща старите представи за еволюцията на болестите, откритието налага преосмисляне на един ключов период от праисторията. Как са се разпространявали болестите по това време? Дали патогените са имали същите ефекти, както сега?

И възможно ли е самата чума да е поставила началото на бронзовата епоха, полагайки основите на европейската цивилизация? Това е вълнуващо, коментира археогенетикът Меган Мишел (Megan Michel) от Харвардския университет, като се има предвид, че преди десетилетие "дори не знаехме, че тази чума съществува".

Болни от чума отиват за благословия при патриарха – византийска илюстрация

Реконструкцията на картината на древните болести изисква огромни съвместни усилия, но група от Университета в Копенхаген в Дания е изиграла водеща роля. Те са започнали рутинен скрининг на древни човешки останки за известни патогени преди около 15 години, след като неочаквано откриват микробна ДНК в човешки проби. Въоръжени с радиовъглеродни датировки и информация за това как хората в праисторическите гробища са били роднински свързани помежду си, те биха могли да започнат да изграждат картината на културния и икономически контекст, в който са се разпространявали болестите. Те биха могли също така да проследят еволюцията на патогените във времето – и да изследват как човешката имунна система се е адаптирала на свой ред.

Този подход е довел до бърза поредица от важни открития, включително откриването на патогени, причиняващи коремен тиф, хепатит B, сифилис и едра шарка. в древни човешки популации, мащабно проучване, ръководено от популационния генетик Мартин Сикора (Martin Sikora), член на Копенхагенската група, и което завършва през юли тази година с публикуването на статия в Nature. Неговият екип анализира повторно около 1300 човешки проби, обхващащи повече от 35 000 години в Евразия.

Цялата ДНК идва от зъби, които запазват патогени, пренасяни по кръвен път, защото имат собствено кръвоснабдяване. Сред патогените, които изследователите откриват, са Y. pestis и бактериите, причиняващи проказа и лептоспироза, или болестта на Вайл. За тяхна изненада, близо 3% от пробите дават положителни резултати за друг патоген, Borrelia recurrentis, причинителят на вече рядкия рецидивиращ тиф – роднина на Лаймската болест, характеризиращ се, както подсказва името му, с повтаряща се треска и ослепително главоболие.

Екипът е проучил и тенденциите във времето. Те разкриват, че допреди около 6500 години по-голямата част от микробите в зъбите на евразийците са принадлежали към оралния микробиом – разнообразната, обикновено безвредна или дори полезна общност от организми, която обитава устата. Първите зоонозни патогени, включително чумата, стават откриваеми по това време, но само на много ниски нива. Едва преди около 5000 години се наблюдава пик на инфекциите от Y. pestis и други основни патогени.

Появата на Ямната култура

Това е и времето, когато номадските пастири от Ямната култура, започват да пристигат в Европа от степта, обширна зона от пасища и савани, разпространени в голяма част от Евразия, носейки нови идеи и нови езици.

Съвпадение?

Изследователите смятат, че не е.

Тези пастири са имали изключително висок риск от инфекциозни заболявания. Не е ясно защо, но вероятно е било свързано с начина им на живот. Те са отглеждали много по-големи стада от уседналите земеделци от овце, кози, коне и говеда и са живели с животните си денонощно. Хранителният им режим се е състоял главно от месо и мляко.

"Много зоонози могат да се предават чрез недостатъчно термично обработено месо, но също и чрез мляко: бруцелоза, листериоза, говежда туберкулоза, ако назовем само няколко", посочва експертът по инфекциозни болести Астрид Иверсен (Astrid Iversen) от Оксфордския университет.

Други открития изглежда потвърждават това предположение. Например, проследявайки как геномът на чумните бактерии се е променял с течение на времето, археогенетичката Пуджа Суали (Pooja Swali) от Университетския колеж в Лондон успява да покаже, че случаи на чума отпреди 4000 години, които са най-старите известни във Великобритания (документирани от нея през 2023 г.), че са причинени от щамове, родствени с привнесените по-рано от степта други щамове. Тя успява фактически да проследи разпространението на болестта от изток на запад.

По-рано тази година Суали съобщава, че бактерията B. recurrentis (причинител на рецидивиращ тиф) се е специализирала в хората в периода преди 5000 години. Преди това бактерията е заразявала редица бозайници чрез кърлежите, нейни междинни гостоприемники, но след това ги е заменила с човешката въшка (Pediculus humanus).

Суали предполага, че това е свързано с вълнените дрехи, друга иновация – освен металните инструменти – донесена в Европа от степните номади. B. recurrentis е претърпяла значително намаляване на генома си.по това време, което би могло да отразява адаптация към нов гостоприемник – такъв, който обитава вълнени дрехи.

"Може би това съществено намаляване на генома е означавало, че е попаднал в капан във въшките", отбелязва тя.

Междувременно френски изследователи са показали, че имунната система на европейците е започнала да се адаптира към инфекциозни заболявания като тези преди около 6000 години, като по-голямата част от генетичните варианти, свързани с имунитета, са се появили преди около 4500 години.

"Всички тези части си пасват много добре", подчертава Сикора.

Но има едно нещо, което не пасва толкова добре.

Проучване от юли на Сикора цитира два случая на чума в Оркни, край северното крайбрежие на Шотландия, които предшестват пристигането на хора със степни корени във Великобритания с поне 500 години.

Нещо повече, миналата година друг член на Копенхагенската група, Фредерик Сиърсхолм (Frederik Seersholm), описва три огнища на чума в продължение на шест поколения неолитни шведски фермери, случили се преди около 5000 години. Тези фермери не са имали степни корени, което показва, че те все още не са се кръстосвали – може би дори не са се срещали – с тези популации от източен произход.

Ново проучване на Сиърсхолм и Руайрид Маклауд (Ruairidh Macleod) от Университетския колеж в Лондон, което все още не е рецензирано, описва най-старите регистрирани случаи на чума в света преди от около 3500 г. пр.н.е., време, което се оказва фатално за ловците-събирачи, живеещи близо до езерото Байкал в Сибир, на изток от отправната точка на експанзията на запад на хората от Ямната култура.

Подобни случаи са убедили повечето хора, че чумата е била географски широко разпространена преди пристигането на номадите. Една от идеите е, че чумата от късния неолит-бронзова епоха (LNBA) се е появила в мегаселищата на културата Трипиле в днешна Украйна, започвайки преди около 6000 години, и след това се е разпространила чрез търговски мрежи.

Археогенетикът Николас Раскован (Nicolás Rascovan) от Института Пастьор в Париж, който е предположил тази възможност през 2019 г., заявява, че неговата хипотеза остава валидна, макар да признава, че е трудно да се провери, защото почти не са открити трипилски погребения.

Други изледователи не споделят мнението му. Екип, ръководен от антрополога Алекс Бентли (Alex Bentley) от Университета на Тенеси, Ноксвил, показва, че клъстерното разположение на трипилските мегаобекти може да е довело до ефективни защитни прегради срещу заразата. Освен това случаите от Байкал показват, че чумата е била проблем за ловците-събирачи от по-рано.

Мъжка човешка въшка. Кредит: Wikimedia Commons

Чума без бълхи

Каква е била болестта тогава, също не е ясно, но няма съмнение, че е можела да бъде смъртоносна.

"Дали е била толкова лесно заразна, колкото Черната смърт, не бих се изказал категорично", отбелязва Сикора.

Неетично е да се опитва да се съживяват древни щамове на чума в лабораториите, но може да се получи приблизителна представа, сравнявайки древните геноми на чума с по-късни щамове, за които има известни клинични резултати.

Такъв анализ разкрива, че щамовете на чумата от късния неолит-бронзова епоха не са имали генетичен вариант, който да позволява на бактерията да оцелее в червата на бълхите, което е довело изследователите до заключението, че те вероятно не са били предавани чрез ухапвания от бълхи, както е било с Черната смърт през 14 век.

Има много други начини, по които чумата е успявала да се разпространи през късния неолит. Маклауд и Сиърсхолм предполагат, че е било по въздушно-капков път и чрез кашлица. Но не може да се предположи, че е била способна да се предава от човек на човек.

Друга възможност е огнищата да са били причинени от хора, споделящи празненства с недопечено, заразено месо – в този случай всяко огнище е било събитие, предаващо се от животно на човек, което вероятно е отшумявало бързо.

Чумата има много животински резервоари, включително овце, кучета и гризачи, а изследователите знаят много малко за това колко разпространена е била при други видове в късния неолит или как е еволюирала при тях.

"Това, което липсва, е това огромно парче от пъзела – животните", посочва Суали.

На фона на цялата несигурност, може би най-належащият въпрос е дали чумата е причинила така наречения неолитен упадък, драматичен спад на населението в Западна Евразия. Ако е така, това може да е довело и до бронзовата епоха в тази част на света, културна революция, която е въвела по-йерархичен и войнствен социален модел – може би като е проправила пътя за онези номадски степни пастири, които са се организирали по този начин..

Неолитен упадък

Неолитните земеделци са живели в по-гъсти, по-постоянни селища от скотовъдците или ловците-събирачи, а много хора, живеещи в близост, със сигурност са предразположени към заразяване.

Сиърсхолм смята, че неговото проучване на шведските земеделци подкрепя идеята, че чумата е причинила техния упадък. Археологическите доказателства обаче – разреждането на културните следи на земеделците, признаците на насилие и възстановяването на горите – предполага, че е започнало преди около 7000 години, 500 години преди първите зоонози да се появят в Европа.

"Запазвам скептицизма си, че чумата е отговорна за този спад на населението", заявява археологът Стивън Шенън (Stephen Shennan) от Университетския колеж в Лондон.

Той смята, че основната причина е селскостопанска криза – намаляване на добивите, свързано с охлаждащия се климат. Въпреки това Шенън казва, че може да се наложи да промени мнението си, ако се появят по-ранни случаи на чума.

Това е възможно. Генетиците са уверени, че праисторическото разпространение на инфекциозните заболявания е било много по-голямо, отколкото се открива, в отчасти защото една болест може да убие, без да се прояви в кръвта на пациента.

Това е така например при туберкулозата, но също и при пневмоничната форма на чумата, която заразява белите дробове. РНК вируси като грип и коронавируси също все още са неоткриваеми. Изследователите вече търсят още доказателства, че неолитните общности са се образували като пряка последица от чумата. И един от тях, археологът Кристиан Кристиансен (Kristian Kristiansen) от Университета в Копенхаген, смята, че ще ги открият.

Независимо дали чумата от късния неолит-бронзова епоха е причинила упадъка, тя би могла да го изостри – особено след пристигането на номадите от Ямната култура. 

Кристиансен се съмнява, че разпространението им в Европа е било предизвикано от чумата – той предпочита теорията, че нарастването на населението ги е принудило да търсят нови пасища. Но, казва той, те може да са се заразили с чума по пътя, към която начинът им на живот им е осигурил поне частичен имунитет, и след това да са разпространили тези щамове надлъж и шир. Техните мрежи за контакти са много по-широки от тези на земеделските производители.

"Можете да го видите ясно в човешката ДНК", разказва биоархеологът Томас Бут (Thomas Booth) от лондонския институт "Франсис Крик". "Изведнъж, след 3000 г. пр.н.е., се появяват биологични връзки, простиращи се през Евразия, където преди това са били по-ограничени, сведени до по-малки регионални клъстери."

И, разбира се, чумата не е била единственото заболяване, което е оказало голямо въздействие.

"Едно от големите изводи за мен от статията на Сикора е, че около 10% от тестваните останки са имали положителни доказателства за сериозна инфекция по време на смъртта си", коментира съавторът, еволюционният биолог Евън Ървинг-Пийз (Evan Irving-Pease) от Университета в Копенхаген. "Нивото на еволюционен натиск, което би оказало това върху древните човешки популации, е наистина доста значително."

Той и други смятат, че в днешната по-хигиенична среда варианти на гени, които са били селектирани, защото са предпазвали нашите предци от зоонози, но ни предразполагат към различна заплаха – автоимунни заболявания като множествена склероза (МС).

Номадите от Ямната степ се разпространили из Европа точно по времето, когато болестите, пренасяни от животни, се разпространили. Ямнайските пастири от Западна Азия, четирима от които са погребани в този гроб, започват да се чифтосват с европейските фермери стотици години преди да започнат голямата миграция в Европа, сочат нови данни от ДНК. Кредит: A. KALMYKOV

Миналата година Ървинг-Пийз, заедно с Уилям Бари (William Barrie) от университета в Кеймбридж и други, съобщава, че основен генетичен рисков фактор за множествената склероза (МС) е свързан със степните корени в Европа, като най-висок е рисковият фактор за МС в северната част на региона и най-нисък в южната. МС може да бъде предизвикана от инфекция с често срещания днес вирус на Епщайн-Бар, но изначалният отбор на този рисков фактор може да бъде обусловен от друг опасен патоген, разпространен през бронзовата епоха. Ървинг-Пийз не знае кой е бил той, но заедно с Иверсен, смята, че е близо до разкриването му.

И вълната от болести от късния неолит може да е повлияла не само на имунната система.

Преди това европейците не са консумирали млечни продукти и предимно са били с непоносимост към лактоза – неспособни да усвояват захарта в млякото.

Едно изненадващо откритие е, че ямнайците също са били с непоносимост към лактоза, но вероятно са консумирали мляко във ферментирали форми – като кисело мляко, кефир или сирене – и несъзнателно са поемали свободноживеещи бактерии, които да усвояват лактозата вместо тях.

Така че те не са донесли на европейците гените, които ни позволяват да правим това сами.

Вместо това, изследванията показват, че честотата на тези варианти може да са се увеличили, когато пристъпи на болести и свързаният с тях глад принуждавали неолитните земеделци да пият мляко, за да оцелеят.

Разплитането на тези сложни биологични и културни взаимодействия има последици за бъдещето.

Изследователите може би са близо до разкриването на произхода на множествената склероза например, но все още не могат да обяснят защо тя става все по-разпространена с течение на времето.

А зоонозите продължават да представляват заплаха, като са причина за приблизително три четвърти от нововъзникващите човешки заболявания, включително COVID-19 – често поради нашите земеделски практики в индустриален мащаб, унищожаването на горите и промяната на климата.

Ако разберем как те са ни оформили в миналото, това ще ни помогне да предвидим какво ни предстои – и потенциално да се намесим с мощните инструменти на съвременната медицина.

Засега обаче перспективата да се хвърли светлина върху нашето минало е това, което най-много вълнува изследователите.

"Можем да започнем да задаваме по-интересни въпроси за ролята на патогените в човешката праистория", отбеляазва Мишел.

Справка:

Sikora, M., Canteri, E., Fernandez-Guerra, A. et al. The spatiotemporal distribution of human pathogens in ancient Eurasia. Nature 643, 1011–1019 (2025). https://doi.org/10.1038/s41586-025-09192-8 

Seersholm, F.V., Sjögren, KG., Koelman, J. et al. Repeated plague infections across six generations of Neolithic Farmers. Nature 632, 114–121 (2024). https://doi.org/10.1038/s41586-024-07651-2

Emergence and Spread of Basal Lineages of Yersinia pestis during the Neolithic Decline
Rascovan, Nicolás et al. Cell, Volume 176, Issue 1, 295 - 305.e10; DOI: 10.1016/j.cell.2018.11.005

Role of Yersinia murine toxin in survival of Yersinia pestis in the midgut of the flea vector; B Joseph Hinnebusch, Amy E Rudolph, Peter Cherepanov, Jack E Dixon, Tom G Schwan, Ake Forsberg; Science 2002 Apr 26;296(5568):733-5.  DOI: 10.1126/science.1069972

Shennan, S., Downey, S., Timpson, A. et al. Regional population collapse followed initial agriculture booms in mid-Holocene Europe. Nat Commun 4, 2486 (2013). https://doi.org/10.1038/ncomms3486

Tan, C.C.S., van Dorp, L. & Balloux, F. The evolutionary drivers and correlates of viral host jumps. Nat Ecol Evol 8, 960–971 (2024). https://doi.org/10.1038/s41559-024-02353-4 

Източник:

 How a surge in ancient plagues 5000 years ago shaped humanity, Laura Spinney, New Scientist

Ефектите от интровертния махмурлук траят, докато интровертът не прекара достатъчно време сам, за да се презареди. 

Противно на общоприетото схващане, интровертите могат да общуват чудесно. Но след като се изтощят от продължително общуване, те често страдат от "махмурлук", несвързан с алкохола и изискващ възстановяване в самота.

Необходимостта от презареждане на социалните батерии е научно обоснована. Невротрансмитерът допамин, известен още като хормона на "доброто настроение", влияе върху центровете за възнаграждение в мозъка, мотивирайки ни, като създава приятни чувства, когато очакваме приятни дейности.

Мозъците на интровертите са по-чувствителни към допамина, изисквайки много по-малко от него, за да предизвикат силна реакция. Всъщност, твърде много допамин кара интровертите да се чувстват свръхстимулирани и изтощени, което ги подтиква да се отдръпнат от шума и тълпите.

В допълнение към това, интровертите получават повече мотивация от невротрансмитера ацетилхолин. Подобно на допамина, това химично вещество активира чувството на удоволствие, но се задейства, когато се занимаваме със саморефлексия. Тази реакция помага да се обясни защо интровертите често предпочитат по-тихи, уединени дейности, които им позволяват да се презаредят и да се съсредоточат навътре.

Мозъците на интровертите са по-чувствителни към допамина, като се нуждаят от много по-малко количество от него, за да предизвикат силна реакция.

Може би на някои от нас им се е случвало да прекалят с алкохола и на следващия ден да се чувстват много изтощени, замаяни, изобщо съсипани.

Много интроверти лесно пренебрегват ограниченията си, особено, когато са се заели с амбиционна кариера, и стигат до пълно изтощението, продължавайки да общуват. Кредит: Pexels Public Domain

Какво общо има това с интровертите

Въпреки че интровертният махмурлук няма нищо общо с алкохола или наркотиците, той е реално явление, свързано с физическо и психическо изтощение след продължителна социална активност.

Ефектите от интровертния махмурлук траят, докато човек не прекара достатъчно време сам, за да презареди социалните си батерии и да възвърне енергията си. По време на този период на възстановяване е от съществено значение интровертите да се отпуснат в уединение, позволявайки си да възстановят равновесието на системата си.

Ако изпитвате няколко от следните симптоми по време на или след продължително общуване, има голяма вероятност да страдате от интровертен махмурлук:

• Чувство на изтощение
• Затруднено заспиване
• Чувство на свръхстимулация
• Ставате лесно раздразнителен
• Невъзможност за концентрация
• Отчаяна нужда от време насаме
• Непрекъснато главоболия
• Болки в тялото и напрежение
• Невъзможност за мотивация за работа

В допълнение към този списък, има три ясни признака на интровертен махмурлук.

Първо, това е социална умора: чувство на изключителна умора след продължително общуване. Представете си, че отивате на парти и говорите с много хора с часове. След това не просто се чувствате уморени, чувствате се напълно изтощени.

Второ, има психическо изтощение, когато мозъкът чувства, че е работил извънредно. Може да ви е трудно да мислите ясно или да се фокусирате и дори най-простите задачи могат да ви се сторят трудни.

Трето, има физическо изтощение, когато сте толкова изтощени, че се чувствате сякаш не можете да направите нито крачка повече. Може да се чувствате сякаш се давите или трябва да си легнете, дори и да не сте правили нищо физически натоварващо, и е невъзможно да се мотивирате за работа или основни дейности.

Как да се справим

Хигиена на съня: здравословните навици, които стимулират добрия нощен сън, като например да остане електрониката извън спалнята. Например, лягането по едно и също време всяка вечер и избягването на кофеина късно през деня може да стимулира по-добър сън и да се събуждате по-отпочинали. Развиването на добри навици за сън води до по-добра почивка и цялостно усещане, че се чувствате добре.

Енергийната хигиена се отнася до управлението на социалната енергия. Точно както хигиената на съня ви помага да спите добре, енергийната хигиена ви помага да запазите и презаредите енергийните си нива. Като се фокусирате върху енергийната си хигиена, можете да избегнете чувството на изтощение и празнота след социални взаимодействия. Мислете за това като за редовни спирки по време на дълго шофиране, за да заредите гориво. Без тези почивки рискувате да останете без гориво и да се окажете блокирани на пуста, прашна магистрала без възможност да продължите напред.

Практикуване на пестене на енергия

"Това, че съм интроверт, ми е от полза във всеки аспект от живота ми – особено в творчески смисъл", заявява Javadoodles, аниматорка и художничка с над три милиона последователи в социалните мрежи. "Нуждая се да бъда сама в моето пространство, да не се разсейвам и далеч от хората. Хората може да си мислят, че това е странно, но не ме интересува. Това ми дава възможност да култивирам най-доброто възможно творческо пространство за себе си във всеки един момент, независимо дали става въпрос за радио тишина, предпочитания за осветление, слушане на подкаст или музика и т.н. Това не е просто предпочитание. Това е нужда."

Един интроверт има социални батерии, които ще се изтощят с времето, което ще изисква да практикуват енергийна хигиена. Някои фактори могат да изчерпят енергията им по-бързо от други. Макар че не всеки човек, с когото общуват, изтощава, тези които са постоянно негативни, оплакват се или са критични, са най-изцеждащи на психическите сили.

Разговорите, особено с непознати, също могат да вземат своето, както и средата под високо напрежение с колеги от работа.

Интровертите може да предпочитат по-малки групи или взаимодействия само с един човек, тъй като големите групи могат да са непосилни поради шума и сложната динамика. Дългите периоди на социализиране, като например едноседмична конференция, могат да бъдат много по-изтощителни от по-кратките събития. Изборът на няколко по-малки събирания с достатъчно почивки между тях може да направи преживяването по-осъществимо.

Практикуването на устойчиви навици за пестене на енергия е ключово за правилната енергийна хигиена.

Много интроверти лесно пренебрегват ограниченията си, особено, когато са се заели с амбиционна кариера, и стигат до пълно изтощението, продължавайки да общуват.

Колкото по-стресиращ е животът им обаче, толкова по-важно е да разработят стратегии за възстановяване. Ако не отделят време за презареждане, може бързо да прегорят. След като веднъж са изтощени, е трудно да бъдат продуктивни или креативни и може да им е трудно да общуват с другите или да дават най-доброто от себе си. Добрата енергийна хигиена помага да поддържат социалните си батерии заредени.

Изтровертите може да се сблъскат със съпротива на желанието си останат сами, от познати екстроверти. Но те също имат нужда от презареждане и го правят чрез социализиране. Екстровертът може да се бори с прегарянето си с планове за петък вечер и вечерни събирания. По подобен начин интровертите заслужават правилно презареждане с енергия – което може да бъде цял уикенд, прекаран сами, в четене, гледане на телевизия или слушане на подкасти, докато решават пъзели.

Точно както при традиционния махмурлук, игнорирането на нуждата от почивка само влошава интровертния махмурлук. Продължаващото общуване без почивка ще засили изтощението. Нужно е време за презареждане.

Източник: Burned out without booze? You may have an “introvert hangover”, Big Think

Професор Хана Фрай се впуска в епично глобално приключение, не само за да види света, но и за да го декодира в чисто новата поредица от шест части на National Geographic „Изследовател без граници с Хана Фрай“. Сериалът е с премиера на 9 ноември от 23 ч. и е продуциран от Atomic Television, част от Zinc Media, за National Geographic и Bloomberg Originals.

Съчетавайки пътешествия, наука и истории, за да разкрие скритите нишки, които оформят нашия свят, поредицата отвежда зрителите до шест необикновени дестинации – Южна Корея, Гърция, Ирландия, Исландия, Виетнам и Испания, и следва стремежа на Хана да разкрие силите, които определят културата, и връзките, които са вкоренени в облика на една нация.

Това е много повече от пътепис – това е пътешествие, изследващо характеристиките на народите и влиянията, които ги оформят. С любопитство, остроумие и проницателност тя разкрива пластовете на всяко място. Чрез зашеметяващи пейзажи, оживени градове и скрити съкровища, Хана търси необикновени гласове и изненадващи особености на историята и географията, които разкриват какво прави всяко място наистина уникално.

В непрестанното си търсене на модели, закономерности и скрити връзки, тя показва как съдбата на Испания е била оформена от планините, анализира етикета на пътното движение в Хо Ши Мин, разкрива тайни, залегнали в геометрията на Партенона, и изследва как ирландският синтаксис изгражда един мироглед.

Обсъждайки новата поредица, Хана Фрай казва: „Винаги съм била очарована от моделите, които се крият в ежедневието. Тази поредица ми даде възможност да ги изследвам в глобален мащаб, от начина, по който пейзажите оформят историята, до традициите и особеностите, които определят културата. Беше удоволствие да се запозная с хора по целия свят, които вдъхват живот на тези истории, и мисля, че публиката ще бъде изумена колко много разкриват за всички нас скритите детайли.“

Всеки епизод е изпълнен с разкрития и носи отличителен характер. Южнокорейското пътешествие на Хана се простира от света на електронните спортове на стойност милиарди долари до традициите на таекуондо, артистичните умения на гросмайстор по кимчи и смелостта на легендарните жени гмуркачи от Чеджу. Епизодът разкрива спецификите на една нация, която съчетава наследство с високотехнологични иновации.

Обръщайки взор към Гърция, Хана плава по древни търговски пътища, възхищава се на оптичните илюзии, скрити в Партенона, присъединява се към производители на маслини в Крит и е погълната от жизнерадостния фестивал със замеряне с брашно в Галаксиди.

В Ирландия тя открива изненадваща сърф общност, изследва културата на конните надбягвания, проследява нишката на ирландското си ДНК и се отдава на изкуството на разказването на истории.

Докато е в Исландия, Хана се среща с учени, отклонили лава, за да спасят Синята лагуна, предприемачи, използващи геотермална енергия, и съвременни викинги, поддържащи сагите живи в равнини с черен пясък.

Пътешествията ѝ през Виетнам я отвеждат от хаоса на мотопедите в Хо Ши Мин до мъгливите хълмове на Сапа, където празнува Тет с местно семейство и разкрива историята на фо (pho) като символ на националната идентичност.

Накрая, в Испания, Хана се потапя в огнените ритми на фламенкото, проследява произхода на паелята, изследва строгата градска геометрия на Барселона и става свидетел на необикновените човешки кули в Тарагона.

Ето какво предстои в епизодите:

Южна Корея  

Кредит: National Geographic

Хана Фрай посещава Южна Корея, за да разкрие как една нация, някога белязана от война и разделение, се е превърнала в глобална сила в културата, бизнеса и технологиите. Тя изследва света на електронните спортове, на стойност милиарди долари, учи таекуондо от човек с черен колан, среща се с гросмайстор по кимчи и легендарните жени гмуркачи от Чеджу. По пътя тя открива как Южна Корея съчетава традицията с иновациите, от семейни бизнес империи до авангардни технологии за ежедневието. С любопитство и хумор Хана разкрива как уникалната смесица от древни ценности и мислене, насочено към бъдещето, е превърнала държавата в културна суперсила, която продължава да оформя живота ни.

Гърция

Кредит: National Geographic

Хана Фрай пътува из острови, планини и маслинови горички, за да разкрие защо Древна Гърция е родина на толкова много велики идеи. От плаване по стари търговски пътища през Егейско море до възхищение от оптичните илюзии, скрити в Партенона, тя изследва как идеите са били оформени от драматичния пейзаж и как овладяването на математиката, архитектурата и навигацията е подхранвало златния век на прогреса и иновациите. Изследвайки връзките между древна и съвременна Гърция, тя се присъединява към семейство производители на маслини в Крит, съхраняващи вековни традиции, и посещава планинските манастири в Метеора, където монахини пазят класически текстове. В крайбрежния град Галаксиди тя е погълната от атмосферата на буйния фестивал с хвърляне на брашно, който съчетава древен мит със съвременна идентичност.

Ирландия

Ирландия може да заема малко място на картата, но идентичността ѝ е всеизвестна.

Кредит: National Geographic

Повече от 70 милиона души по света твърдят, че имат ирландско наследство. Хана разглежда темата по-дълбоко, под повърхността, за да открие какво наистина означава да си ирландец днес. По ветровития бряг на залива Донигал тя се потапя в изненадващата сърф култура на Ирландия, където драматичната геология изгражда нова връзка с морето. Тя залага на състезанията в Punchestown, изследвайки как връзката със земята се е превърнала в многомилиардна индустрия. В момент на лично откритие Хана разкрива собствената си ирландска ДНК и как семейната ѝ история крие улики за ирландската идентичност. В края на пътуването си Хана влиза в светлината на прожекторите, за да тества уменията си в една от най-ценните традиции на Ирландия: разказването на истории.

Исландия

Хана Фрай посещава Исландия, за да разкрие тайните на нейния успех. На геологично активния полуостров Рейкянес тя се среща с учени, чиито предсказания за потоците от лава са спасили световноизвестната „Синя лагуна“ от унищожение. В Хенгил тя вижда как футуристична ферма за водорасли се захранва от геотермална енергия и въображение. Потапяне в най-стария плувен басейн в страната разкрива как необичайно малкият генофонд на Исландия помага за подобряване на глобалното здраве, докато конна езда през черен пясъчен пейзаж, увековечен в исландските саги, показва как викингското наследство продължава да вдъхновява творчеството. Исландците, които Хана среща, не просто живеят на земята; те преговарят с нея. Тяхната колективна решителност и адаптивност са изградили остров от идеи - и туристически магнит, на който светът не може да устои.

Виетнам

Кредит: National Geographic

Хана Фрай пътува до Виетнам, земя на зашеметяваща природна красота, древни традиции и едни от най-бързо развиващите се градски силуети на земята. В над 1600 км разстояние от оживения Юг до историческия Север, Виетнам разкрива забележителна история за следвоенна трансформация. Хана се потапя в хаоса на мотопедите в Хо Ши Мин, помага с калния добив на скариди в делтата на Меконг и се наслаждава на възстановителна вана в спа център сред мъгливите хълмове на Сапа. Тя посреща Лунната Нова година с местно семейство, празнуващо фестивала Тет, и научава как любимото ястие фо (pho) разказва история за националната идентичност. На всяко място, което посещава, Хана среща герои, чийто живот е бил оформен както от войната, така и от обновлението. Това, което се е създало, е нация, прегръщаща промяната, при която поразителните контрасти са балансирани от дух на сътрудничество и силни семейни връзки.

Испания

Кредит: National Geographic

Хана Фрай дешифрира културните противоречия на Испания. Започвайки в Мадрид, тя се опитва да научи фламенко и открива как това изкуство съчетава техническа дисциплина и свобода на импровизация. Във Валенсия тя разкрива произхода на паелята, регионалното ястие, което дължи съществуването си на напоителна система, построена преди повече от 700 години. На Канарските острови, където Христофор Колумб за първи път отплава за Америка, тя открива древен свирещ език, който се е запазил, докато испанският език завладява света. Обратно на континента, тя се отдава на любовта си към градското планиране в Барселона, разкривайки как голяма част от непринудения чар на града е изграден върху строга геометрична дисциплина. И в спиращ дъха финал в Тарагона, тя става свидетел на силните връзки на общността, които стоят в основата на противопоставящи се на гравитацията човешки пирамиди.

Тези особености не са резултат от пигмент, а са форма на "структурен" цвят, причинен от микроструктури, които интерферират (създават интерференчна картина) на видимата светлина, както се вижда в много птичи пера и крила на пеперуди.

Сега изследователи са проучили структурните и оптичните свойства на амолита и са определили структурите, които водят до неговите ярки цветове. Те казват, че откритията биха могли да бъдат полезни в различни промишлени приложения, включително като неизбледняващи цветни покрития.

Скъпоценен камък амолит (Placenticeras meeki). Кредит: Hiroaki Imai

"Амонитите са били група изчезнали морски главоноги, подобни на калмари, които са били особено многобройни през периодите юра и креда (преди около 200–65 милиона години)", пишат изследователите в своето проучване, публикувано в Scientific Reports.

"Дисковидните спираловидни черупки на амонитите са разделени вътрешно на няколко камери. Когато седефеният слой, състоящ се от арагонитови плочки, е запазен във вкаменелите черупки на амонити, наблюдаваме преливащо се структурно оцветяване, подобно на това на съвременните черупки."

Схема на микроскопичната структура на седефените слоеве. Кредит: Wikimedia Commons 

Много черупки са направени от слоеве седеф, съставен от слоести пластини от минерала арагонит – една от най-разпространените естествени форми на калциев карбонат – с тънки слоеве органична материя, разположени между тях.

Смята се, че цветовете на амолита възникват от взаимодействието на светлината с тези слоеве, но това досега не е било изследвано експериментално.

Скъпоценен камък амолит (Placenticeras meeki). Кредит: Hiroaki Imai

"Въпреки че фосилните амонити са разпространени по целия свят, ярко оцветени фосили са получени само от няколко находища, като например формацията Беърпоу от късната креда (преди около 75–73 милиона години)", пишат авторите.

"По този начин, производството на блестящи цветове би изисквало модификация на седефения слой при определени условия."

Изследователите са използвали електронна микроскопия и компютърни симулации, за да сравнят свойствата на седефа от вкаменелост на амонит с черупките на абалон и наутилус, които показват по-бледи цветове и перлен блясък.

Подобни структури от подредени арагонитови плочи са открити във всички проби, но дебелината на тези плочи и размерът на пролуките между тях варират.

Скъпоценен камък амолит (Placenticeras meeki). Кредит: Hiroaki Imai

"По принцип цветът на седефения слой зависи от дебелината на пластините в ламинираните структури. Червените, зелените и сините парчета амолит имат пластини със средна дебелина съответно 190, 160 и 140 nm."

Те откриват, че яркостта на цветовете на амолита се дължи на светлината, отразена от 4 nm широки пролуки между тези плочи, и на равномерното разпределение на равномерно дебели слоеве в седефа.

"Нашите открития ще доведат до разбиране на структурния цвят, произтичащ от многослойна интерференция, и до разработването на приложения за нови оптични устройства", заключават авторите.

Справка: Hizukuri, N., Oshima, Y., Yagi, Y. et al. Brilliant structural colors originating from reflection by nanogaps of nacreous layers in fossilized ammonite shells. Sci Rep 15, 37541 (2025). https://doi.org/10.1038/s41598-025-21872-z

Източник: Tiny structures give ammolite gemstones their otherworldly appearance, CSIRO

В нов, подробен анализ на настоящата теория, екип от физици, ръководен от Мир Файзал (Mir Faizal) от Университета на Британска Колумбия, показва, че при изследването за обединение на Общата теория на относителността с квантовата механика, пространство-времето не се квантува - т.е. не се състои от отделни "пиксели", подобно на екрана на компютър.

Естествено следствие от това е, че Вселената не може да бъде симулация, тъй като всякакви подобни симулации би трябвало да работят по някакъв алгоритъм, обработващ базови елементи ("кванти").

Истински ли сме? "Мъж и жена, седнали заедно", картина от Едуард Пенфийлд (1897). Кредит: The New York Public Library (CC0 1.0)

Квантовата гравитация - "всичко това" не може да произлиза от "битове"

Един от най-зловредните тръни в разбирането ни за това как всичко работи е неразрешимата връзка между непрекъснатата тъкан на пространство-времето и размитата двойственост на квантовата механика. Знаем, че Вселената функционира, но математиката, използвана за описание на всяка една от двете области, се разпада, когато се приложи към другата.

Физиците отдавна търсят математическо решение – така наречената квантова гравитация или теория на всичко – което би позволило на физиката плавно да преминава между Общата теория на относителността и квантовата  теория.

Квантовата гравитация предполага, че дори пространството и времето не са фундаментални. Те произтичат от нещо по-дълбоко: чиста информация.

Тази информация съществува в това, което физиците наричат ​​платонова сфера – математическа основа, по-реална от физическата вселена, която преживяваме. Именно от тази сфера възникват самите пространство и време.

"Демонстрирахме, че е невъзможно да се опишат всички аспекти на физическата реалност, използвайки изчислителна теория на квантовата гравитация", заявява Файзал.

"Следователно, никаква физически пълна и последователна теория за всичко не може да бъде изведена само от "компютърни" изчисления. По-скоро това изисква неалгоритмично разбиране, което е по-фундаментално от изчислителните закони на квантовата гравитация и следователно по-фундаментално от самото пространство-време."

Екипът демонстрира, че дори тази основа, базирана на информация, не може да опише напълно реалността само с помощта на изчисления.

Файзал и колегите му разглеждат популярни опити за разрешаване на проблемите със свързването на Общата теория на относителността и квантовата теория, като например теорията на струните и цикличната квантова гравитация.

Тези теории предполагат, че пространствено-времевите и квантовите полета възникват от основата на чиста информация, отвъд която не съществува нищо – описано сбито от американския теоретичен физик Джон Уилър като "всичко това се свежда до битове" или физиката трябва да се сведе до прости въпроси с отговор "да" и "не". 

И все пак има основателни причини, казва екипът на Файзал, че "всичко това" не може да произлиза от "битове".

Във филма "Матрицата", разказващ за компютърно симулиран свят, червените и сините хапчета символизират избор, който героят трябва да направи между илюзията и истината на реалността. Кредит: ANIRUDH / Unsplash.

Теореми на непълнотата и неопределимостта

Изследователите използват мощни математически теореми, за да докажат, че пълното и последователно описание на всичко изисква това, което те наричат "неалгоритмично разбиране".

Да си представим това по следния начин. Компютърът следва рецепти стъпка по стъпка, независимо колко сложни са те. Но някои истини могат да бъдат схванати само чрез неалгоритмично разбиране – разбиране, което не следва от никаква последователност от логически стъпки. Макар някои "истини" да са реални, те са невъзможни за доказване чрез изчисления.

Ето един основен пример, използващ твърдението: "Това вярно твърдение не е доказуемо". Ако бе доказуемо, то би било невярно, което би направило логиката непоследователна. Ако не е доказуемо, тогава е вярно, но това прави всяка система, която се опитва да го докаже, непълна. Така или иначе, чистото изчисление се проваля.

"Опирайки се на математически теореми, свързани с непълнотата и неопределимостта, ние демонстрираме, че напълно последователно и пълно описание на реалността не може да бъде постигнато само чрез компютърни изчисления", обяснява Файзал.

"Това изисква неалгоритмично разбиране, което по дефиниция е отвъд алгоритмичните изчисления и следователно не може да бъде симулирано. Следователно тази Вселена не може да бъде симулация."

Твърдейки, че информацията, от която произлиза реалността, трябва да бъде едновременно фундаментална и крайна, физиците се обръщат към математиците Курт Гьодел (Kurt Gödel), Алфред Тарски ( Alfred Tarski) и Грегъри Чайтин (Gregory Chaitin), за да обсъдят хипотезата си.

Тези трима теоретици – последните двама, работещи през първата половина на 20-ти век, и Чайтин от 60-те години на миналия век – независимо един от друг са показали, че съществуват твърди граници на способността ни да разбираме Вселената.

Известните теореми за непълнотата на Гьодел (incompleteness theorems) от 1931 г. показват, че всяка последователна математическа система ще съдържа верни твърдения, които въпреки това не могат да бъдат доказани с помощта на собствените ѝ правила. Теоремата за неопределимост (undefinability theorem) на Тарски от 1933 г. показва, че аритметичната система не може да дефинира собствената си истинност.

Накрая, теоремата за непълнотата (incompleteness theorem) на Чайтин – която е подобна на работата на Гьодел – показва, че има твърда горна граница за сложността, която една формална алгоритмична система може да опише.

Използвайки тези логически теореми, изследователите установяват, че самата физика не може да бъде напълно изчислима. Те предлагат единственият начин да се реши Теория на всичко е да се добави неалгоритмичен слой над алгоритмичния, за да се създаде Метатеория на всичко или MToE (Meta Theory of Everything).

Този мета-слой би могъл да определи кое е истина извън математическата система, давайки на учените начин да изследват явления като информационния парадокс на черната дупка, без да нарушават математическите правила.

И, разбира се, това разрешава досадния проблем дали всъщност сме "истински".

"Всяка симулация е по своята същност алгоритмична – тя трябва да следва програмирани правила", посочва Файзал. "Но тъй като фундаменталното ниво на реалност се основава на неалгоритмично разбиране, вселената не може да бъде и никога не би могла да бъде симулация."

Справка: Consequences of Undecidability in Physics on the Theory of Everything; Mir Faizal, Lawrence M Krauss, Arshid Shabir, Francesco Marino; Journal of Holography Applications in Physics; Volume 5, Issue 2; June 2025; Pages 10-21; DOI: 10.22128/jhap.2025.1024.1118

Източници:

Physicists Just Ruled Out The Universe Being a Simulation, Michelle Starr, ScienceAlert

UBCO study debunks the idea that the universe is a computer simulation, UBCO 

Изследването, ръководено от Пиетро Стернай (Pietro Sternai) от Университета на Милано, бележи голяма промяна в начина, по който учените мислят за това какво се случва дълбоко под най-високите планини на Земята. Повече от сто години изследователите са смятали, че дебел слой континентална кора върши цялата тежка работа. Но тази теория никога не е обяснявала напълно как тези планини остават толкова високи, особено пък след като дълбоките скали са склонни да омекват с времето.

Сеизмичните стъпки разкриват нещо по-твърдо отдолу

Използвайки сеизмични инструменти, които помагат за картографиране на случващото се дълбоко под земната повърхност, изследователите отново и отново са засичали двойна сеизмична стъпка в южен Тибет. Този странен сигнал е обърквал учените години наред, но сега изглежда има ясно обяснение. Earth.com съобщава, че двете стъпки съвпадат с горния и долния ръб на твърд мантиен слой, притиснат между две плочи континентална кора.

Доказателства от повърхността потвърждават това. Мантийните ксенолити, парчета дълбока скала, извадени от миоценската ултракалиева лава, показват, че под платото има истински мантиен материал. Съставът на тези скали съответства на идеята, че по-леката индийска кора си е проправила път под по-здрав азиатски слой, задържайки дебел, солиден слой мантия между тях.

Екипът на Стернай смята, че този скрит клин може да е липсващото звено: структура, достатъчно здрава, за да поддържа Хималаите, а също така да обясни някои от геоложките странности на региона, като дълбоки земетресения и неочаквани модели на налягане вътре в земната кора.

Ключови характеристики на Хималайско-тибетската колизионна зона. Снимка: Tectonics

Аргументът за конструктивна  скоба 

Моделът предполага механизъм, известен като вискозен ъндърплейтинг, при който долната част на индийската кора се отделя, издига се бавно и се заварява под азиатската литосфера. Този процес води до един вид конструктивна скоба, комбинация от плаващо издигане на кората и твърдост на мантията, която помага да се противостои на външния поток от размекната скала и предотвратява разрушението на структурата.

Тази поддържаща система позволява на земната кора да допринася за издигането без меките скали да поемат цялото напрежение.

"Не може да се построи планина върху кисело мляко", коментира Стернай пред Earth.com, подчертавайки необходимостта от твърдост в дълбочина.

Хибридната конфигурация се вписва по-добре във физическите модели от предишните теории, основани само на дебелината на земната кора.

Данните помагат да се обяснят и клъстерите от дълбоки земетресения в южен Тибет. Тези сеизмични събития, случващи се на дълбочини, където скалите обикновено би трябвало да се деформират плавно, показват всъщност наличието на як, но крехък слой, все още способен на разрушаване, точно това, което би създал мантиен клин.

Числени симулации на стабилност в платообразни и колизионни тектонични условия. Кредит: Tectonics

Защо Тибетското плато все още не е потънало

По-ранни теории предполагаха, че материалът от долната кора бавно се разстила под региона. Но тази идея не се оказва съвсем точна, когато става дума за обяснение на действителната дебелина и здравина на платото. Докладът посочва, че тази нова идея за заключена мантийна скоба дава по-ясна и по-пълна картина.

Има и други изводи. Наличието на по-твърда структура отдолу би могло да обясни защо някои части на платото се издигат по-бързо от други или защо ерозията протича различно от място на място. Това може дори да повлияе на дългосрочните мусонни модели. Вместо кората да се разтяга и тече като топъл карамел, моделът предполага, че тя се издига в здрава, добре дефинирана структура.

Разбира се, е необходима още работа. Учените ще се нуждаят от по-добри сеизмични изображения и повече скални проби, за да определят точно къде се намира тази мантийна вложка и как се държи. Въпреки това, моделът вече помага да се обединят редица разпръснати досега улики, като дълбоки земетресения, данни за повърхностни скали и необичайни сеизмични сигнали, в едно солидно, логично обяснение.

Справка: Raising the Roof of the World: Intra-Crustal Asian Mantle Supports the Himalayan-Tibetan Orogen
P. Sternai, S. Pilia, S. Ghelichkhan, P. Bouilhol, A. Menant, D. R. Davies, L. Ostorero, B. Vaes, R. Esposito, E. Garzanti, S. Cloetingh, T. Gerya, Tectonics 2025 https://doi.org/10.1029/2025TC009057

Източник: A Hidden Structure Inside Earth Could Be the Reason the Himalayas Still Stand, Daily Galaxy

Изследователи от университетите в Киото, Нагоя и Кюшу установяват, че докато полярните региони запазват очакваната полярност, екваториалните области я обръщат напълно.

Областта от пространството, контролирана от магнитното поле на Земята, се нарича магнитосфера. В този огромен магнитен балон учените са наблюдавали електрическо поле,

Въздействието на слънчевия вятър върху магнитосферата генерира електрическо поле във вътрешната магнитосфера, наричано конвекционно поле, което се простира от сутрешната до вечерната страна на Земята. Токовете, подравнени с полето, текат в йоносферата от сутрешната страна и излизат от йоносферата от вечерната страна. Променливостта на потока на слънчевия вятър определя магнитосферната активност, която обикновено се изразява чрез степента на геомагнитна активност, наблюдавана на земята. Тази мащабна електрическа сила оказва основно влияние върху геомагнитните смущения, включително бурите, които могат да нарушат работата на спътниците и комуникациите.

Тъй като електрическите сили се движат от положителни към отрицателни заряди, учените някога са приемали, че магнитосферата е положително заредена от сутрешната страна и отрицателно заредена от вечерната. Последните сателитни измервания обаче опровергават тази дългогодишна идея, разкривайки, че действителното разпределение на заряда е обратното на очакваното.

Това изненадващо откритие кара изследователи от университетите в Киото, Нагоя и Кюшу да преразгледат как се формират и поддържат електрическите характеристики на магнитосферата.

За да провери своите хипотези, екипът използва мащабни магнитохидродинамични симулации, за да пресъздаде условията в близкоземното пространство. Техният модел включва постоянен поток от високоскоростен слънчев вятър - постоянният поток от заредени частици, излъчвани от Слънцето. Резултатите подкрепят последните сателитни наблюдения, показвайки, че сутрешната страна на магнитосферата носи отрицателен заряд, докато противоположната страна е положителна - но този модел не се прилага навсякъде.

В полярните региони полярността на заряда съответства на традиционната теория. Близо до екватора обаче, моделът се преобръща в обширна област, създавайки удивителна разлика между двете зони.

Плазменото движение обяснява мистерията

"Според конвенционалната теория, полярността на заряда в екваториалната равнина и над полярните области би трябвало да е еднаква. Защо тогава виждаме противоположни полярности между тези области? Това всъщност може да се обясни с движението на плазмата", обяснява съавторът Юсуке Ебихара (Yusuke Ebihara) от Университета в Киото.

Схема на магнитосферата на Земята. Кредит: Wikimedia Commons

Когато магнитната енергия от Слънцето навлезе в магнитното поле на Земята, тя се движи по посока на часовниковата стрелка от страната на планетата, където е здрач, и се насочва към полюсите. Междувременно линиите на магнитното поле на Земята се простират от Южното към Северното полукълбо – нагоре близо до екватора и надолу близо до полюсите. Тази противоположна ориентация между магнитното поле и плазмения поток води до обръщане на разпределението на заряда между регионите.

"Електрическата сила и разпределението на заряда са едновременно резултати, а не причини за движението на плазмата", посочва Ебихара.

Това прозрение преосмисля начина, по който учените интерпретират електрическата активност в близката космическа среда на Земята.

По-широки последици за планетарната наука

Плазмената конвекция – мащабният поток от заредени частици в магнитосферата – задвижва много динамични космически явления. Последните проучвания също така показват, че това движение влияе върху радиационните пояси на Земята, които са области, пълни с бързо движещи се, високоенергийни частици.

Чрез изясняване на това как движението на плазмата формира електрическите полета, това изследване задълбочава разбирането за поведението на широкомащабната космическа плазма. То също така хвърля светлина върху подобни процеси, протичащи около други намагнетизирани светове, включително Юпитер и Сатурн, разширявайки разбирането ни за това как планетарните среди еволюират в Слънчевата система.

Справка: Yusuke Ebihara, Masafumi Hirahara, Takashi Tanaka. MHD Simulation Study on Quasi‐Steady Dawn‐Dusk Convection Electric Field in Earth\'s Magnetosphere. Journal of Geophysical Research: Space Physics, 2025; 130 (7) DOI: 10.1029/2025JA033731

Източник: Scientists shocked by reversed electric field around Earth, Kyoto University

Резултатите от изследването са публикувани в списание Cell.

Сарматите са били група номадски народи, която вероятно е възникнала в южния Уралски регион, днешна Русия, някъде между IV и II век пр.н.е. Оттук те се разпространяват през Понтийската степ в районите около Дон, Волга и Северен Кавказ, в Румъния, докато достигат Долния Дунав и Карпатския басейн до I век сл.н.е.

Те се разпространили, окупирайки цялата Велика Унгарска равнина. Сарматите се превърнали в сериозен враг за римляните и са сключили различни съюзи с германски племена, включително маркомани, вандали и квади. Някои предполагат, че те може да са били вдъхновение и за рицарите от легендата за крал Артур.

Днес обаче сарматите са до голяма степен "забравен народ", който никоя съвременна нация не смята за свои предци.

"Основавайки се единствено на исторически източници, написани предимно от римски автори, бихме могли да си представим сарматите като един вид културен или етнически конгломерат. Това обаче може да не е било така, тъй като историците от този период често са били склонни към обобщения и често са проектирали собствените си културни пристрастия, когато са описвали определени народи", обяснява защо сарматите са се превърнали в забравен народ д-р Ошкар Шютц (Oszkár Schütz), който е ръководил екипа, извършил проучването.

"Възможно е сарматите да не са били политически обединени и следователно да не са образували онзи вид сплотено цяло, способно да упражнява трайно културно влияние върху регионите, които са заемали."

Освен това "тяхното културно наследство със сигурност е било засенчено от пристигането на хуните, които са достигнали западната степ в края на III - началото на IV век и са поели контрола над териториите, държани преди това от сарматите. Под хунското управление политическият и културният пейзаж на региона се променя значително, което вероятно допълнително оформя по-късните възприятия за сарматите", продължава д-р Шютц.

Използвайки 156 проби, взети от популации, обхващащи Големите унгарски равнини и Румънските равнини, както и геноми, взети между IV и V век, изследователите успяват да оценят потенциалната генетична смес, да реконструират демографски модели, семейни практики и биологични взаимоотношения между групи, свързани преди това само чрез културни сходства или исторически сведения.

Графично резюме.Cell (2025). DOI: 10.1016/j.cell.2025.05.009

Проучването установява, че сарматите от Карпатския басейн са потомци на степни сармати, произхождащи от регионите на Урал и Казахстан, като румънските сармати служат като генетичен мост между двете групи. Освен това е установено, че генетичният компонент на степните сармати постепенно намалява с течение на времето.

Този модел демонстрира т.нар. ефект на основателя, при който сарматското население е възникнало от една единствена миграция. Тази миграция е била обусловена от мъже, както е показано от внезапния приток и бързото разпространение на хаплогрупата R1a на Y-хромозомата. Обратно, майчината генетика показва предимно местен европейски произход.

Това предполага, че сарматските мъже воини вероятно са мигрирали на запад към Европа, където са се оженили за местни европейски жени и са предали отличителния си бащин генетичен подпис. Интересното е, че ранните сарматски гробища обаче имат преобладаващо женски погребения.

Освен това, изследователите потвърждават две едновременни, но отделни миграционни вълни, за които по-рано са били предположени хипотези въз основа на погребални практики и материална култура, а именно северозападна европейска миграция и източна степна миграция.

Междувременно, през късния период (IV век сл. н. е.), се е случила миграция в района от римските провинции, което е допринесло за генетично смесен произход, който по-късно ще формира основата на средновековното унгарско население.

Въпреки по-малкия приток на хора от азиатски произход през хунския период, за който често се смята, че е довел до заместване на населението, е имало забележителна приемственост на сарматското население и в хунската епоха. Според писмени източници, сарматите може да са поддържали независима политическа организация до около 470-те години сл. н. е., асимилирайки се в Гепидското царство едва след падането на Хунската империя.

"В тази работа се фокусирахме предимно върху идентифицирането на точния характер на връзките между Карпатския басейн и степните сарматски групи", обяснява д-р Шютц.

"Един от най-важните въпроси, който остава без отговор, обаче се отнася до идентичността на местното население. Както показват нашите данни, степният произход на сарматите е намалял бързо след миграцията им на запад. И все пак, все още нямаме ясна генетична картина на местните групи, които са се смесили със сарматите и са допринесли за това намаляване на техния степен произход."

"Историческите източници сочат, че келтските и германските групи, както и даките (вероятно клон на древните траки), са обитавали Карпатския басейн по това време. Генетичните данни за тези групи обаче остават оскъдни, което ни пречи да реконструираме генетичния пейзаж на региона преди пристигането на сарматите", отбелязва д-р Шютц.

"Друга важна насока за бъдещи изследвания е да се включат териториите, окупирани от римляните, което би могло да предостави ценна информация за взаимодействията в рамките на римския лимес. За щастие, тази линия на изследване вече е в ход."

Справка: Oszkár Schütz et al, Unveiling the origins and genetic makeup of the "forgotten people": A study of the Sarmatian-period population in the Carpathian Basin, Cell (2025). DOI: 10.1016/j.cell.2025.05.009

Източник: DNA study reveals origins, migrations and genetic legacy of 'forgotten' Sarmatians, Sandee Oster, Phys.org