През последната седмица бяха установени завишени количества уран в питейната вода в няколко селища на България - Хасково, Първомай, а наскоро - и в пловдивското село Белозем. Обърнахме се с няколко въпроса към Йордан Стефанов, микробиолог, автор на сайта "Наука и критично мислене" и известен с обществената си позиция по проблемите с разпространението на псевдонаучни идеи.

Защо радиоактивната вода се смята за опасна?

Хората реагират първосигнално и инстинктивно. Всеки свързва урана с опасни радиоактивни лъчения. Все пак ние, като нация, сме част от жертвите на комунистическата ядрена катастрофа, чиито щети са наистина сериозни и ще се наблюдават и в бъдеще. Хората имат всяко основание да се притесняват от подобни деликатни теми.

Въпреки това трябва да се отбележи, че място за истерия няма. Хората не бива да се притесняват точно от облъчване. Излишната паника не е полезна на никого, а тя се дължи по-скоро на оскъдна информация.

От какво зависи опасността от радиоактивните вещества?

Тук трябва да се разглежда не опасността от радиационно облъчване (защото то е незначително), а опасността на урана, като тежък метал. Природният уран се състои от 3 изотопа – уран ²³⁸ (>99.27%), 235 и 234. Опасното ядрено гориво за централите и суровината за оръжия се състои от обогатен уран с изкуствено увеличено количество на уран ²³⁵, тъй като той се подава по-лесно на ядрен разпад, излъчва повече енергия и съответно е по-опасен.

Уранът е опасен и въпреки че не е потребен за организма ни, той може да се акумулира, но това не е завинаги. Бавно и постепенно той може да се изхвърли от тялото.

Първото важно нещо е под каква форма е и дали тя е усвоима от тялото. Ако не е, той ще премине директно без никакви последици. Оптимистичното е, че според проведни проучвания, само 0.06% от урана се абсорбира, когато е бил разтворен във вода с концентрация 600 мг/л (1). Но при абсорбция, уранът веднага може да бъде открит в кръвоносната система – асоциира се с червените кръвни клетки (еритроцити) (2). Образува се и неразтворим албумин-уранов комплекс, както и уранил карбонтен комплекс в плазмата. Урановите съединения имат изключително висок афинитет към фосфатните, карбоксилните и хидроксилни групи, което означава, че могат да се свързват с протеини и нуклеинови киселини (за да образуват стабилни комплекс (3). Уранът се изчиства много бързо от кръвоносната система, но се акумулира в бъбреците, черния дроб и най-вече костите – урановите атоми заменят калция в хидроксиапатитните комплекси в костните кристали (3). Именно това е опасността от излагане на високи дози уран.

Но от какво зависи вредата?

Както винаги – дозата прави отровата, но за това по-късно.

Има ли установена връзка между радиоактивността и онкологичните заболявания? Кои заболявания?

Връзката между радиоактивността и онкологичните заболявания е известна от много време. Установено е, че радиационните лъчения действат на най-интимно ниво – генетично. Лъченията например внасят енергия, могат да трансформират гуанина (една от 4-те бази в ДНК) до 8-оксогуанин, което би довело до погрешно свързване на базите –Аденинът би се свързал с 8-оксогуанин вместо с тимин. Това е мутация с различен резултат в зависимост от местоположението. Не е задължително да има каквато и да е проява, но огромният брой мутации винаги дава неочакван резултат.

Акумулацията на уран обаче най-често до увреждане на бъбреци, черен дроб и костна система (защото все пак там се акумулира). И отново – всичко зависи от дозата.

Опасни ли са нивата на радиоактивност, установени във водите в Хасково и Първомай?

Трябва да се отбележи, че лабораторните специалисти определят количеството на самия уран, което по протокол става чрез ICP-MS (маспектрометрия с индуктивно свързана плазма) – много чувствителен метод. Международните стандарти са определили, че допустимото ниво на уран в питейна вода не трябва да надвишава 0.03 мг/л (30 микрограма на литър). Според регулаторните органи в България, откритото количество на уран е били 13 пъти над нормата – 0. 390 мг/л. Да, това е много над нормата, но място за паника няма.

Интоксикациите, като цяло, се делят на два вида: остри и хронични. При острата интоксикация с уран е нужно да се погълне между 204-242 мг/кг, за да настъпи мигновено някакъв неблагоприятен ефект за здравето. Сами може да сметнете какво количество е нужно за един 65-килограмов човек (204 х 65). А за да се стигне това количество е нужно да се изпият множество литри вода – все пак отчетената концентрация е 0.390 мг/л (4).

Вторият вид интоксикация е хронична. При нея индивидът се натравя с по-малки дози от агента, но при продължителен прием (поредица от дни). Установено е, че за да се наблюдава хронична интоксикация с уран е нужно да се консумира 2 мг/кг ежедневно. Това означава, че един 65 килограмов индивид трябва всеки ден да приема по 130 мг, а количеството в един литър е 0.39 мг – индивидът трябва да поеме повече от 250 литра вода, за да постигне хронична интоксикация.

^{Uranium contaminated drinking water linked to leukaemia—Revisiting a case study from South Africa taking alternative exposure pathways into account. Frank Winde еt al. (Science of The Total Environment, Volume 574, 1 January 2017, Pages 400–421)}

Само за пиене ли е опасна водата в Хасково или и за други цели като къпане, миене на домакински съдове?

Наличните данни показват, че интоксикация може да се постигне само чрез орален прием – чрез храна и вода. Използване на вода за битови нужди – лична хигиена и почистване на съдове – не води до опасни последици. Уранът не навлиза през кожата.

Има проучване, което е изследвало здравето на 324 човека, които са били изложени на замърсени с уран води (концентрация 0.7 мг/л), като връзка между урана в тази концентрация и различни заболявания не е открита (3).

По принцип допускат ли се опасни вещества в чешмяната вода?

Контролът на питейната вода е на изключително високо ниво, особено в големите градове. Функционират централни и регионални лаборатории, които контролират десетки показатели на питейната вода, а отклонения от нормите води и до съответните коригиращи мерки. Това е система за качество, която контролира не само физикохимичните, но и микробиологичните качества на водата. Проблемите идват не от източника, а от преносителя. Инфраструктурата ни на места или е много стара, или липсва. Ръждива или напукана канализация води до внасяне не само на химични замърсители, но и на микробиологични. За щастие микробиологичните могат да се контролират с „хлориране“, но перфектното качество все пак зависи от добра канализационна мрежа.

Възможно ли е естествения радиационен фон на други места да е по-висок от нивата в Хасково?

Трябва да се спомене, уран във водата винаги има. 3700 проби от 130 водоизточника в Канада показват съдържание на въпросния елемент във вариращи концентрации – 0.05 до 4.21 микролитра на литър (6). Средното количество на уран във водите на САЩ е 2.55 микрограма на литър (7).

Разликите идват от факта, че в природата се има различни концентрации, различно количество залежи на различни съединения и елементи. Напълно е нормално, особено, ако в близост са се добивали руди богати на въпросните елементи. Уранът е компонент на множество изкопаеми все пак.

Уранът може успешно да се премахва от питейната вода – филтрация: до 89% процента; омекотяване чрез порести материали (подобно на каните с твърд филтър) също може да доведе до известна степен пречистване; премахване чрез анионни смоли: до 100%; обратна осмоза: до 99% (използва се от някои производители на бутилирани води) (9).

Интересен е фактът, че ние приемаме уран и чрез въздуха. Количеството на уран, което приемаме от въздуха, е 0,05 нанограма за кубичен метър. Пушачите обаче приемат по 50 нанограма на ден (8).

Уранът е просто част от нашето ежедневие. Има и естествен радиационен фон. Двете не трябва да се смесват обаче. Аз лично живея по-спокойно, ако не се ядосвам и притеснявам за имагинерни опасности.

Източници:

1. Tracy BL et al. (1992) Absorption and retention of uranium from drinking water by rats and rabbits. Health Physics, 62(1):65–73.
2. La Touche YD, Willis DL, Dawydiak OI (1987) Absorption and biokinetics of U in rats following an oral administration of uranyl nitrate solution. Health Physics, 53(2):147–162.
3. Moss MA (1985) Chronic low level uranium exposure via drinking water — clinical investigations in Nova Scotia. Halifax, Nova Scotia, Dalhousie University (M.Sc. thesis).
4. Domingo JL et al. (1987) Acute toxicity of uranium in rats and mice. Bulletin of Environmental Contamination and Toxicology, 39:168–174.
5. Ortega A et al. (1989) Evaluation of the oral toxicity of uranium in a 4-week drinking-water study in rats. Bulletin of Environmental Contamination and Toxicology, 42:935–941.
6. OMEE (1996) Monitoring data for uranium — 1990–1995. Toronto, Ontario, Ontario Ministry of Environment and Energy, Ontario Drinking Water Surveillance Program.
7. US EPA (1991) Review of RSC analysis. Report prepared by Wade Miller Associates, Inc. for the US Environmental Protection Agency, 9 May 1991 [follow-up to US EPA, 1990].
8. Lucas HF, Markun F (1970) Thorium and uranium in blood, urine and cigarettes. In: Argonne National Laboratory Radiation Physics Division annual report, Part 2. Argonne, IL, Argonne National Laboratory, pp. 47–52 (ANL-7760).
9. Lowry JD, Lowry SB (1988) Radionuclides in drinking water. Journal of the American Water Works Association, 80(7):51–64.

Още по темата

21/12/2015

Скептик

Аварията в Ленинградската АЕЦ - големите очи на страха