БЛА се различава от крилатата ракета по това, че е предназначен да бъде повторно използван след мисията си (с изключение на т.н. дронове камикадзе), докато ракетата удря целта си и дотам. Военен БЛА може да носи и изстрелва боеприпаси на борда си, докато крилатата ракета сама е боеприпас.

Замисляли ли сте се обаче откъде идват дроновете и каква е тяхната история?

Ренесансовят многостранен гений Леонардо да Винчи е най-известен с произведения като "Мона Лиза" и "Тайната вечеря", но това, което може би не знаете, е, че през 1480-те – стотици години преди първия човешки полет – ерудитът скицира проект за летателен апарат. Поради липса на подходящите материали, да Винчи никога не е построил или тествал подобното на хеликоптер устройство, което ни оставя да се чудим дали този ранен макет изобщо би могъл да набере височина. Строителните материали от епохата на Ренесанса, като кожа и дърво, са били твърде плътни и тежки за полет. Италианският гений не е имал достъп до алуминий, пластмаса, електрически двигатели, батерии и компактни източници на енергия, които биха могли да захранват устройството.

Няколкостотин години по-късно обаче се случва нещо интересно. Започвайки през 2019 г., инженерен екип от Университета на Мериленд проектира и тества основната технология на да Винчи като част от конкурс за дизайн. След това членът на екипа Остин Прете (Austin Prete) построи Crimson Spin, безпилотен квадрокоптер, използващ винтоподобния дизайн на да Винчи, и го изпробва няколко пъти в кратки полети.

"Бях абсолютно изненадан, че проработи", каза Прете, докторант в катедрата по аерокосмическо инженерство на университета, който е построил дрона в рамките на магистърската си степен.

Най-ранното документирано използване на безпилотен летателен апарат за бойни действия е през юли 1849 г. Австрийският кораб SMS Vulcano, служейки като носител на балони (предшественик на самолетоносача), участва в първото използване на въздушна сила във военноморската авиация. Австрийските сили, обсаждащи Венеция, се опитват да изстрелят около 200 запалителни балона, всеки от които носи бомба с маса 24 до 30 паунда (бомбите имат и часови детонатори), които е трябвало да бъдат пуснати от балона над обсадения град. Балоните са изстрелвани главно от сушата; някои обаче са изстрелвани и от австрийския кораб SMS Vulcano. Поне една бомба е паднала в града; поради промяната на вятъра след изстрелването обаче, повечето от балоните не уцелват целта си, а някои се връщат обратно над австрийските линии и изстрелващия кораб SMS Vulcano.

По време на Първата световна война воюващите страни широко експериментират с безпилотни летателни апарати. През ноември 1914 г. германското военно министерство възлага на Комисията по транспортни технологии (Verkehrstechnische Prüfungskommission) да разработи система за дистанционно управление, която може да се инсталира както на кораби, така и на самолети. Проектът е ръководен от Макс Вин (Max Wien), професор в университета в Йена, а основният доставчик на технологии е компанията Siemens & Halske. За по-малко от година тестове Вин успява да разработи технология, подходяща за практическо военноморско приложение, но според него тя все още е "недостатъчно надеждна при електронни контрамерки" и "недостатъчно точна за въздушни бомбардировки".

Siemens & Halske продължава своите авиационни експерименти и между 1915 и 1918 г. произвежда над 100 планера, управлявани по кабел, които могат да се изстрелват както от земята, така и от дирижабли и могат да носят торпеден или бомбен товар до 1000 килограма. По-късно разработките на Siemens & Halske са използвани от Mannesmann-MULAG в радиоуправляемия бомбардировач Fledermaus (Bat). Този многократно използваем БЛА е имал обхват до 200 км и е можел да носи товар до 150 кг. Полетът и изпускането на бомби са били контролирани от земята, а самолетът е можел да бъде върнат до точката на изстрелване, след което е трябвало да кацне с помощта на парашут.

Първите безпилотни самолети са построени по време на Първата световна война. От предложението на физика инж. Арчибалд М. Лоу (Archibald Montgomery Low) дистанционно управляван безпилотен самолет да бъде използван за атака срещу германските цепелини, се развива забележителна поредица от британски дронове през 1917 и 1918 г. (Лоу е и изобретател, известен като "бащата на системите за радиоуправление" и през 1976 г. е въведен в Международната космическа зала на славата. Изследователят Джон Тейлър заявява, че Лоу е "бащата на дистанционно управлявания апарат".) В проекта на Лоу участват конструктори от Sopwith Aviation, de Havilland и Royal Aircraft Factory. Всички негови БЛА са проектирани да използват системата за радиоуправление на Лоу, разработена в тайните експериментални работи на Royal Flying Corps във Фелтъм.

Докато работи по дистанционно управляеми лодки, Арчибалд Лоу оцелява след два опита за покушение от страна на германците, които виждат опасността в изобретението му. Британските военни обаче в крайна сметка прекратяват програмата. По-късно Лоу разработва дистанционно управляеми лодки за противодействие на подводници, въпреки че те никога не са използвани във война.

Сега да се пренесем в САЩ. През 1917 г., по предложение на учените-изобретатели Питър Хюит и Елмър Спери (Peter Hewitt, Elmer Sperry), Военноморските сили започнали разработването на т.н. автоматичен самолет Hewitt-Sperry, или "Летяща бомба", считан за най-ранната версия на съвременната крилата ракета. Той бил направен чрез прикрепване на автоматична контролна апаратура към хидроплана Curtiss N-9 и в крайна сметка, след неуспешни тестове, към преработена конструкция на самолета Curtiss.

^{Hewitt-Sperry}

Hewitt-Sperry извършва първия си полет, демонстрирайки концепцията за безпилотен летателен апарат. Този модел е предназначен за употреба като "въздушно торпедо" – ранна версия на днешните крилати ракети. Управлението се осъществява с помощта на жироскопи, разработени от Елмър Спери от компанията Sperry Gyroscope. Изстрелян от катапулт – а по-късно и от автомобил – и управляван чрез технология за жиростабилизация, създадена от Спери, самолетът никога не е участвал в битка. Но доказва, че американските военни вече са имали предвид безпилотните летателни апарати!

Горе-долу по това време американската армия помолила изобретателя и инженер Чарлз Кетъринг (Charles Kettering) да проектира "летяща машина", която може да удря цели от 40 мили разстояние. Неговият продукт – въздушното торпедо Kettering Bug – е революционен, въпреки че така и не участвал в бойни действия. Торпедото било способно да носи 180 паунда експлозиви на разстояние над 75 мили със скорост от 50 мили в час, което го е превърнало в забележителна  конструкция за времето си. Въпреки че революционната технология на Bug била успешна, тя не дошла навреме за участие във войната – бойните действия приключили, преди дронът да може да бъде напълно разработен и внедрен.

^{Пълноразмерна реплика на Kettering Bug в Музея на ВВС на САЩ}

Историята показва, че Съюзниците не се нуждаели от дронове, за да спечелят Първата световна война. Но ранните проблясъци на технологията на безпилотните летателни апарати били твърде примамливи, за да бъдат игнорирани, а междувоенният период донесъл много иновации, които се запазили и до днес.

Единият е дизайнът на квадрокоптера, често срещана характеристика на съвременните дронове. Квадрокоптерът е мултироторен хеликоптер, който се издига вертикално във въздуха и се задвижва от четири витла. Първият практичен дизайн на квадрокоптер се появява през 1924 г., когато френският инженер Етиен Йомишен (Étienne Oehmichen) лети със своя Oehmichen 2.

След Първата световна война, три бойни самолета Standard E-1 са превърнати в дронове. Получава се Larynx - ранна крилата ракета под формата на малък моноплан, който може да бъде изстрелян от военен кораб и управляван на автопилот. Кралският флот го тества между 1927 и 1929 г.

Дроновете мишени (target drones) са безпилотни летателни апарати, предназначени за симулиране на вражески въздушни заплахи, с цел обучение на разчети за противовъздушна отбрана (ПВО), тестване на оръжейни системи или привличане на огън. Ранните успехи на безпилотните самолети довеждат до разработването на радиоуправляеми безпилотни самолети мишени във Великобритания и САЩ през 30-те години на миналия век. През 1931 г. британците разработват радиоуправляемата мишена Fairey Queen на базата на хидроплан Fairey IIIF, като построяват малка партида от три броя. През 1935 г. продължават този експеримент, като произвеждат по-големи количества от друга радиоуправляема мишена, DH.82B Queen Bee, произлизаща от тренировъчния биплан de Havilland Tiger Moth.

^{Уинстън Чърчил и други лица очакват старта на de Havilland Queen Bee, 6 юни 1941 г.}

 През този период, ВМС на САЩ, продължавайки работа, която датира от 1917 г., също експериментират с радиоуправляеми самолети. През 1936 г. ръководителят на изследователска група на ВМС на САЩ използва термина "дрон", за да обозначи радиоуправляеми въздушни цели.

И някъде тук на сцената излиза британецът Реджиналд Дени (Reginald Denny). Той служи в Британския кралски летящ корпус по време на Първата световна война, а след войната, през 1919 г., се завръща в Съединените щати, за да възобнови кариерата си в Холивуд. Дени е успешен актьор и водещ и между актьорските си роли, той последва интереса си към радиоуправляемите самолети, като през 30-те години на миналия век отваря магазин.

Магазинът се превърнал в известната по-късно Radioplane Company. Дени вярвал, че нискобюджетните радиоуправляеми самолети ще бъдат много полезни за обучение на зенитни артилеристи и през 1935 г. демонстрирал прототип на дрон-мишена, RP-1, на американската армия. След това, през 1938 г., Дени купил проект от Уолтър Райтър и започнал да го предлага на любители като Dennymite. Демонстрирал го на армията като RP-2, а след модификации – и като RP-3 и RP-4 през 1939 г. През 1940 г. упоритостта на Дени печели на Radioplane армейски договор за масово производство на Radioplane OQ-2 и неговия наследник OQ-3. По време на Втората световна война компанията построява изумителните 15 000 дрона-мишени за армията, отбелязвайки началото на масовото използване на военни дронове.

^{Radioplane OQ-3}

Истинският изобретател на радиоуправляем самолет, който може да лети далеч извън полезрението на оператора, е Едуард М. Сьоренсен (Edward M. Sorensen), както се вижда от неговите американски патенти. Неговото изобретение е първото, което позволява да се вижда от наземен терминал какво прави дронът – да се следят неговите изкачване, височина и наклон на полета, посока, обороти и други параметри. Без тези данни ранните радиоуправляеми самолети са можели да работят само в рамките на визуалния обсег на наземния пилот. През 1941 г. патент, подаден от Едуард М. Соренсен, вече позволява на самолета да извърши първите полети отвъд визуалната линия на видимост.

Ако Великобритания е движещата сила зад иновациите в областта на безпилотните летателни апарати (БЛА) по време на Първата световна война, то през Втората световна това са САЩ.

През 1942 г. американските военни разработват ранен щурмови дрон, TDN-1, продукт на Naval Aircraft Factory, който не е влязъл в експлоатация, но е признат за първия дрон, излетял от самолетоносач. Можел да носи 1000-фунтова бомба. Малко след това е създаден и Interstate TDR-1, щурмови дрон, който е разположен в Тихоокеанския театър на военните действия около месец преди да бъде "пенсиониран" през 1944 г.

^{Interstate TDR-1}

САЩ постигнали успех с един от най-ранните бойни дронове - планиращата бомба GB-1. Известна още като "бомба тип грейпфрут", крилата ѝ позволявали да се движи по-далеч от торпедо, което позволявало на бомбардировачите да я изстрелват отдалеч, без да пресичат вражеските линии. Повече от 1000 GB-1 летят по време на войната през 1944 и 1945 г.

Но по ирония на съдбата, едно американско изобретение вдъхновило германците да построят най-опустошителния безпилотен летателен апарат по онова време. Помните ли Kettering Bug? Е, германците със сигурност са го познавали добре, защото адаптирайт модела в това, което по-късно се превръща в "летящата бомба" V-1.

Германската V-1 е първата крилата ракета в света. Тя е изработена за първи път в Изследователския център на Вермахта в Пенемюнде и е тествана през 1942 г. Била истинско чудовище за времето си, способно да изминава повече от 150 мили със скорост, приближаваща се до 400 мили в час – недалеч от съвременните пътнически самолети. V-1 е била предназначена да бъде насочена към Лондон и е масово изстрелвана, постигайки повече от сто изстрелвания на ден. V-1 е била запускана от релсова система, за да постигне скоростта, необходима за работата на импулсния си реактивен двигател, и е постигнала радиус от 250 километра, като в един момент е летяла със скорост от 640 км/ч.

^{Крилатата бомба V-1}

Летящата бомба била забележително ефективна за времето си - дотолкова, че вдъхновила британците да произведат едни от най-ранните технологии за борба с безпилотни летателни апарати.

Към края на войната германците въвеждат и първата в света управляема балистична ракета с голям обсег - ракетата V-2. V-2 се движела със скорост, близка до тази на звука, което я прави дори по-опасна от V-1. Повече от 3000 бр. V-2 са изстреляни между 1943 и 1945 г.

По същото време, Япония предприема атаки на далечни разстояния срещу континенталната част на САЩ, използвайки своите безпилотни балони Fu-Go. Те използват високопланинско струйно течение и новаторска баластна система, за да достигнат северозападната част на САЩ. Въпреки че целта им е да предизвикат горски пожари и масова паника, въздействието им не е значително.

Чрез десетилетия на проби и грешки и съвременния еквивалент на милиарди долари, Първата и Втората световна война довели до повечето от фундаменталните концепции за дроновете - такива, каквито ги познаваме днес. През следващите десетилетия изследванията и разработките в областта на безпилотните летателни апарати не отшумяват – те се увеличават експоненциално. По целия свят военните започват да сключват договори с частни производители, да провеждат обширни тестове и да наливат милиарди долари в технологии за дронове, въвеждайки нови иновации като дронове за наблюдение по време на войната във Виетнам или прецизни удари с дронове по време на войните срещу тероризма.

Автор: Антон Оруш, Sandacite.BG – www.sandacite.bg

Източници:

1. How Were Drones Used During WWI and WWII? - https://www.flyingmag.com/how-were-drones-used-during-wwi-and-wwii/
2. History of unmanned aerial vehicles - https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_unmanned_aerial_vehicles
3. Military Aircraft, Origins to 1918: An Illustrated History of Their Impact. Bloomsbury Academic, 2005.
4. Kettering Bug - https://www.daviddarling.info/encyclopedia/K/Kettering_Bug.html
5. The 'Aerial Target' and 'Aerial Torpedo' in Britain - https://web.archive.org/web/20010305230627/http://www.ctie.monash.edu.au/hargrave/rpav_britain.html
6. The V1 Flying Bomb - https://migflug.com/jetflights/the-v1-flying-bomb/
7. This Working Quadcopter Drone Was Built Using Leonardo da Vinci’s 500-Year-Old Sketches - https://gizmodo.com/leonardo-da-vincis-wacky-helicopter-design-actually-wor-1848451774?__cf_chl_f_tk=fPwXyU.NPTyobSyScqbCGVWQyf92bobq49tvviEO.MM-1783322957-1.0.1.1-jiM5R4eHAsGDiAf1KSN.QOm8y5Oj79ofXqc4.3CmggA

"Хидратираната коса" е мит, казва специалистът по медицинска химия Мишел Уон (Michelle Wong), чиято платформа за научна комуникация Lab Muffin Beauty Science има за цел да помогне на хората да разберат науката за грижата за кожата, косата и козметичните продукти.

Какво се знае за взаимодействието между косата и водата?

Връзки между вода и коса

Косата е изградена от протеини, свързани с връзки, които ѝ придават здравина и форма. Има 2 основни категории връзки:

Постоянни връзки - дисулфидни и йонни връзки; временните връзки (водородните връзки). Кредит: Lab Muffin Beauty Science

• Постоянните връзки като дисулфидни и йонни (солни) връзки се разрушават значително само при химическа обработка.
• Временните връзки (най-вече водородните връзки) се разкъсват и преформират през цялото време – водата е всъщност съдейства за разкъсването им.

Схема на строежа на косъма: медула (най-вътрешна), кортекс (кора) и кутикула (външна). Кредит: Wikimedia Commons

Кортексът (или кората) е най-дебелият и най-жизнен слой на косъма. Разположен между защитната външна кутикула и вътрешната медула, той съставлява около 90% от общото тегло на косъма. Този слой определя здравината, еластичността, цвета и текстурата на косата.

Вътрешността на косъма – особено кортексът – е много чувствителна към вода. В сухата коса временни връзки залепват протеините един за друг като лепило. Тези връзки са протеините, които по същество се захващат на молекулярно ниво.

Но протеините могат също така да се държат заедно (да образуват водородни връзки). Ако добавите вода към косата, протеините в крайна сметка се държат заедно с водните молекули, вместо помежду си – това означава, че мократа коса има по-малко стабилни връзки, които я държат заедно.

При абсорбиране на вода водородните връзки се разкъсват. Кредит: Lab Muffin Beauty Science

Мокрото разресване - за някои добре, за други - зле

Тази разлика във временното свързване е причината, поради която сухата коса (с повече връзки) е по-твърда и по-крехка, докато мократа коса (с по-малко връзки) е по-разтеглива и по-еластична.

Разрушаването на връзките между косата от вода също означава:

• Мократа коса е много по-слаба, така че се разтяга по-лесно и е необходима по-малка сила, за да се скъса в сравнение със сухата. Това е най-вече причината, поради която учените, занимаващи се с коса, понякога казват, че "водата е вредна за косата".
• Намокрянето на косата също така разхлабва формата на къдрава, извита и чуплива коса, така че тя е по-мека и има по-малко стегнати извивки.

Това означава, че е по-вредно да се реше права коса, когато е мокра. Тя е със същата форма, но е по-слаба, плюс това има по-голямо триене между кичурите, защото водата ги слепва. Всичко е по-лошо в мокро състояние за права коса.

Но е по-малко вредно да се сресва къдрава коса, когато е мокра. Въпреки че е по-слаба, по-свободната форма означава по-малко съпротивление и по-малко заплитане, така че като цяло щетите са по-малки.

Едно е сигурно, вероятно знаете от личен опит - по-малко вредно е да разплитате косата си по начин, който изисква по-малко сила, независимо дали е мокра или суха. Балсамът също ще направи косата по-гладка и ще намали силата, която се прилага за разресване, и увреждането.

Но личният опит е по-подвеждащ, когато става въпрос за други ефекти на водата.

С повече вода косата се усеща по-зле

Косата, която е мека, гладка и "здрава" (това, което бихме сметнали за "хидратирана"), всъщност има по-ниско съдържание на вода от косата, която е груба, "суха" и увредена.

Има известно проучване, в което 50 участници оценяват косата си с повече и с по-малко вода. Повечето хора казват, че косата с по-малко вода се усеща по-хидратирана, по-гладка, по-малко заплитана и по-малко увредена.

За да разберем това, нека се съсредоточим върху кутикулата на повърхността – частта от косата, която докосваме. Тя е изградена от припокриващи се люспи, които са полегнали сравнително плоски, когато са сухи.

Суха кутикула и мокра кутикула. Кредит: Lab Muffin Beauty Science

Когато има допълнително вода, люспите на кутикулата се подуват, а някои части се подуват още повече. Долната страна на всяка люспа (жълта – ендокутикулата) и лепилото между люспите (лилаво – клетъчно-мембранният комплекс) абсорбират много повече вода от горната. Това кара люспите да стърчат нагоре, създавайки повърхност, която е неравна и грапава на допир.

Самата вода също е лепкава и добавя триене. Така че, когато има повече вода, повърхността на косата е по-неравна и по-крехка на микроскопично ниво. За нас тази грапавост ни кара да мислим, че е "суха" – за разлика от косата, повечето неща, с които се сблъскваме, не стават по-груби и неравни, когато са мокри.

Как работят "хидратиращите" продукти

Повечето "хидратиращи" продукти за коса най-често само омекотяват косата ви. Балсамите съдържат маслени съставки като силикони или мастни алкохоли, които образуват малки отлагания върху кутикулата. Те изглаждат неравната повърхност и я защитават, като я правят по-малко хлъзгава – по-малкото триене прави повърхността гладка и мека на допир.

Неувредената коса всъщност започва със собствен естествен мазен слой върху себе си, наречен F-слой. Той се отстранява, когато косата се увреди – балсамите по същество се опитват да възпроизведат F-слоя.

Защо косата се чувства по-добре след измиване?

Може би сте забелязали, че косата не е толкова приятна на пипане след използване на балсам без отмиване, в сравнение с балсам с отмиване. Дали това е свързано с хидратацията?

И да, и не.

Тук се случват няколко неща:

1. Водата е наистина добра за разпределянето на съставките за балсам

Допълнителната вода означава, че балсамът с отмиване може да покрие косата по-равномерно.

2. Водата е наистина добра за възстановяване на формата на косата

Други примери за това, което се случва: измиването на косата премахва всякакво топлинно оформяне, влажността разваля прическата по-бързо.

Отново, това се дължи на временните връзки:

• Термо стилизирането прекъсва временните връзки с топлина;
• Придава се на косата различна форма;
• Когато косата се охлади, се образуват нови временни връзки, които задържат новата форма.

Кредит: Lab Muffin Beauty Science

Когато водата попадне в косата, тя може да разкъса тези нови временни връзки, позволявайки на постоянните връзки да издърпат косата обратно в първоначалната ѝ форма.

Измиването на косата е много добро за разкъсване на временните връзки. Включени са топлина и вода, плюс шампоан, който намалява повърхностното напрежение и позволява на повече вода да проникне в косата. Това прави косата супер мека, така че може да се стилизира много по-ефективно. Прилича на восък за свещи - колкото по-мек и по-течен е, толкова по-голяма е гъвкавостта да го оформите.

3. Водата е особено добра за преоформяне на къдрава и чуплива коса

Има и допълнителен аспект за къдравата и виеща се коса: водата е много добра за подравняване на кичурите, така че да са успоредни. Това се дължи на повърхностното напрежение: водата покрива външната страна на косъма и го прави лепкав, така че когато два мокри кичура се докоснат, водата може да ги "свърже" заедно (това се нарича самосглобяване). Това означава, че мократа къдрава коса може да се слепи в хубави къдрици.

Тези по-големи кичури могат също да създадат илюзията за "хидратирана" коса, когато е суха. По-големите, подравнени кичури имат по-голяма повърхност, която докосва ръката ви, така че топлината се предава по-бързо – те се усещат по-студени и по-гладки от неподравнената коса и мозъкът ни може да интерпретира това като "хидратирана". Подобно е на това как сатенът се усеща по-студен от по-груб памучен плат и как е по-трудно да се каже дали прането е сухо, когато е студено.

4. Водата може да възстанови формата си и на микроскопично ниво

Ако сушите косата си твърде бързо, например с горещ сешоар, кутикулите могат да изсъхнат неравномерно, защото някои части се свиват по-бързо от други. Някои кутикули се изкривяват и повърхността на косата изглежда така:

Gamez-Garcia M. J Cosmet Sci. 2021;72:687-696 .

Това изкривяване може да се случи и ако косата се опъне малко (около 15%). Накисването на косата във вода и оставянето ѝ да изсъхне обикновено нулира това изкривяване.

Обърнете внимание, че нито един от тези ефекти не е свързан с наличието на повече вода в косата – става въпрос за това как водата може да влезе, да трансформира формата на косата и след това да изчезне.

Идеалното ниво на хидратация е по средата

Има златна среда за това колко вода трябва да съдържа косата – не е толкова различно от кожата. Кожата, когато е твърде влажна, е крехка и може лесно да се рони (например, ако сте се къпали твърде дълго). Но кожата, която е твърде суха, е твърда и може да се напука.

Но има две големи разлики между косата и кожата:

• Много по-трудно е да се регулира нивото на вода в косата с продукти
• Идеалното ниво на хидратация е много по-ниско за косата.

Вече бе споменато, че мократа коса е по-слаба и по-груба, включително при по-висока влажност.

Но твърде малкото количество вода също има отрицателни ефекти върху косата:

1. По-високо натрупване на статично електричество

Ако влажността е наистина ниска (например в самолет), статичното електричество се натрупва по-лесно в косата, причинявайки разхвърчаване. Това е така, защото косата губи електрони, когато се трие в други материали, но водата може да разпространява електрически заряди.

2. Чупливост

Твърде сухата коса е и по-крехка. Твърде многото връзки означават, че косата не е достатъчно гъвкава, за да абсорбира удари (например от четка), без да образува микроскопични пукнатини – когато пукнатините се натрупат достатъчно, косата се чупи.

Можем да видим това по-лесно при ноктите, които са изградени от подобни протеини като косата. Ако подрежете ноктите си сухи, пукнатините продължават да се разпространяват, защото ноктите са по-крехки. Но ако режете ноктите си след душ, когато са мокри и гъвкави, пукнатините не се разпространяват толкова много.

Как можете да регулирате водното съдържание на косата?

Как да постигнете тази средна степен на хидратиране на косата? Има няколко неща, които могат да помогнат или поне да накарат косата да се държи така, сякаш има идеално съдържание на вода, но как работят, не е напълно изяснено.

• Бондинг процедури – много от тях изглежда работят, като предотвратяват разкъсването на водородни връзки от водата.
• Малки молекули като глицерин може да проникват в косата и да действат като вода или пък потенциално да увеличават влажността точно около косъма. Проучване установява, че коса при 65% влажност се чупи по-лесно от мократа коса, а използването на овлажнители като глицерин намалява този ефект.
• Масла като кокосово масло може да проникнат малко в косата, увеличавайки гъвкавостта и намалявайки чупливостта.

Заключение

Водата не е добра или лоша за косата. Тя е инструмент, който може да се използва за омекотяване на структурата на косата – може да бъде добра или лоша в зависимост от косата ви и какво правите с нея.

Ако искате коса, която е гладка, мека и студена на допир, най-добре е да ѝ сложите балсам и оформите, така че да е гладка и по-подравнена. Няма значение дали на продуктите пише "хидратиращи".

Не е нужно да се притеснявате, че самата вода ще увреди косата ви ("умората от влага" е мит). Просто се уверете, че се отнасяте внимателно към косата си, когато е мокра, тъй като е по-слаба – използвайте много балсам, ако ще я разплитате, мокра или суха.

Справка:

Robbins CR. Chemical and Physical Behavior of Human Hair. 5th ed. Springer Berlin Heidelberg 2012.

Evans T. Consumer vs. scientific language: relating in vivo to in vitro. Cosmetics & Toiletries. 2013;128(5):300-304. 

Epps J, Wolfram LJ. Letter to the editor. J Soc Cosmet Chem. 1983;34:213-214.

Gamez-Garcia M. Moisture in the cuticle sheath: effects on hair mechanical and cosmetic properties. J Cosmet Sci. 2021;72:687-696.

Kamath YK, Hornby SB. Effect of chemical and humectant treatments on the mechanical and fractographic behavior of Negroid hair. J Soc Cosmet Chem. 1985;36:39-52.

Kaushik V, Chogale R, Mhaskar S. Single hair fiber assessment techniques to discriminate between mineral oil and coconut oil effect on hair physical properties. J Cosmet Dermatol. 2021;20(4):1306-1317. doi:10.1111/jocd.13724

Източник: Hair, hydration and water: the real science, Michelle Wong

Кои са най-честите проблеми?

Вирусни и бактериални инфекции, предисвикващи разстройство и повръщане

Най-често имаме разстройство, със или без температура, които могат да са вирусни (например норовирус, често в затворени колективи). Норовирусът се предава от човек на човек, болен в кухнята на ресторанта може да зарази много други посетители. Затова - миене на ръце в кухните, след тоалетна, а ако сте болни, останете си вкъщи. Проявява се до 4 дни след контакта с остро гадене и повръщане. Вирус е, трябва да се преболедува.

Кампилобактерът е друг причинител, този път бактерия - отново в същия времеви прозорец, като заразата е от храни, често недобре сготвени, често пилешко, млечни продукти, както и контакт с животни. Има разстройство, температура, болки по тялото, често се нарича "летен грип". Може и да има повръщане. Но не е вирус, а е бактерия. Може да се проточи няколко дни, бавно се възстановява човек. По-рядко с разстройство (понякога с кръв) може да предизвика и друга бактерия - шигела.

Ешерихия коли (главно от храни, по-често воднисто разстройство по-рядко с температура), салмонела (месо и яйчени продукти, с температура). Понякога може да има и само токсини (остатъци от бактерии) като, например, тези от стафилокок, в яйчени кремове, който може в рамките на няколко часа да предизвика рязко експлозивно разстройство и повръщане. Преминава бързо, но човек се чувства като парцал. Със сигурност изпускам някои.

Правилото е да се пият МНОГО течности, това е ключът. Независимо колко много се повръща и колко силно е разстройството. Не пийте без лекарско предписание имодиум (лоперамид), който "запича" - целта е да се прочисти чревният тракт, не да се "запечатва". Също не се препоръчват рутинно антибиотици, защото очистването спонтанно е достатъчно ефективно, а антибиотиците могат да създадат резистентност и парадоксално не скъсяват болестта. Колегите да преценяват внимателно и да избягват старата концепция за "ампула гентамицин".

Други болести

В Гърция на места има и единични случаи на западнонилска треска, както и кърлежи, пренасящи лаймска болест и кърлежов енцефалит (за последния има ваксина). Това са други сериозни болести, но много ясно различими от хранителните проблеми, които засягат стомашно-чревния тракт.

Пазете се вечер от комари (покривайте тялото и ползвайте репеленти), а при екскурзии в гората или полето се проверявайте за кърлежи. Ако спите на тревата, гледайте и по главата. Във висока трева с дълги ръкави и панталони, добре затворени.

Как да се предпазим

За да се пазите:

• мийте често ръце;
• ако сте болни, стойте си вкъщи, особено ако имате разтройство.
• ако получите гадене, повръщане, диария - останете на хладно вкъщи и пийте много течности
• не забравяйте, дори да сте болни и да повръщане, да си вземате лекарствата за хроничните болести. Единствено ако падне много кръвното ви от тежко обезводняване, може да намалите диуретиците и лекарствата за кръвно, докато възстановите течностите, но най-добре консултация с лекар.
• не яжте сурови и недобре сготвени месни храни, избягвайте сурови яйчени десерти и млечни кремове в горещото време.
• в природата, въпреки че е топло, бъдете с дълги панталони, не спете в тревата и при нужда ползвайте репеленти.

И нещо важно за здравето без да е инфекция - избягвайте силното обедно/следобедно слънце и ползвайте кремове с висок защитен фактор. Децата също.

Специфично за Гърция: някои доста екзотични, но неприятни инфекции, които CDC и ECDC отбелязват като важни: като лайшманиозата, която се предава от ухапване от насекоми, често като незарастваща раничка на мястото на ухапване, изключително рядко може да стане и системна, но е много неприятна и винаги вече трябва да се мисли и за нея; хепатит А ("жълтеница", наричан от гастроентеролозите "хрема на черния дроб", но все пак неприятна болест). 

Медът е вече добре познат в медицинската и козметичната индустрия заради своите антиоксидантни, антимикробни, противовъзпалителни и заздравяващи рани свойства, а стерилни медицински продукти, получени от мед, вече съществуват под формата на превръзки, гелове и мехлеми за изгаряния и трудно зарастващи рани.

"Винаги съм се интересувал от факта, че някои видове мед, като например меда от манука, се използват за медицински цели", разказва д-р Фулия Кавак (Fulya Kavak), член на изследователския екип на проф. Маргерита Майоли (Margherita Maioli) в Университета в Сасари, Италия, чийто опит в медицинската биология и лични интереси към пчеларството и козметичната наука вдъхновиха този проект. "Това ме накара да се запитам дали висококачественият многоцветен мед може да покаже и измерими защитни ефекти върху човешките кожни клетки."

Кожата е основната бариера на човешкото тяло срещу околната среда, но ултравиолетовата (UV) радиация от слънцето значително ускорява стареенето на кожата и клетъчния стрес, което може да предизвика рак на кожата. Екипът на проф. Майоли иска да проучи не само дали медът може да предпази клетките на човешката кожа от UV увреждане, да стимулира възстановяването на клетките и да предотврати стареенето на кожата, но и да разбере кои молекулярни и генетични механизми могат да бъдат замесени.

Биореактор, използван за съхранение на кожни клетки за експеримента с третиране с мед. Кредит: Fulya Kavak

За това изследване екипът първо е отгледал култури от клетките, изграждащи човешката кожа, включително кожни стволови клетки, фибробласти и кератиноцити. Те са били култивирани заедно в непрекъснато протичаща биореакторна система, за да се симулира физиологичната среда на човешката кожа.

Преди излагане на културите на UV лъчение, някои от клетките са третирани с 1% многоцветен мед в продължение на 48 часа. След това екипът е оценил как третираните и нетретираните клетки реагират на UV-индуциран стрес.

Екипът анализира също експресията на избрани гени, свързани с клетъчното стареене, стрес реакцията и обновяването на тъканите, използвайки количествена PCR (qPCR), известна още като "PCR в реално време" - техника в молекулярната биология, която амплифицира (копира) и едновременно количествено определя целева ДНК молекула.

Чрез измерване на флуоресценцията в реално време, qPCR изчислява точната начална концентрация на ДНК или РНК, което го прави златен стандарт за откриване на вируси и анализ на генната експресия.

Екипът се интересува и от гени, свързани със стволовостта (stemness) - фундаменталната характеристика на стволовите клетки — тяхната способност да се самовъзпроизвеждат чрез безкрайно делене и да се диференцират (да се превръщат) в различни специализирани видове клетки в тялото.

Основното откритие е, че предварителната обработка с 1% многоцветен мед изглежда поддържа защитен и регулаторен отговор срещу UV-индуциран стрес както в кожните стволови клетки, така и във фибробластите.

"В кожните стволови клетки медът увеличава експресията на маркери, свързани със стволовостта, като същевременно намалява експресията на гени, свързани със стареенето", отбелязва д-р Кавак.

В тези клетки, третирането с мед също така намалява освобождаването на азотен оксид и увеличава антиоксидантния капацитет, което предполага, че може да помогне за поддържане на антиоксидантната защита при стресови условия, предизвикани от UV лъчи.

От генетичния анализ на екипа, авторите откриват, че третирането с мед е спомогнало за регулиране на клетъчната пролиферация и сигналите за обновяване и е увеличило експресията на гени за защита от клетъчен стрес.

"Особено интересното бе, че медът сякаш помага на клетките да намерят по-здравословен баланс след UV стрес", разказва д-р Кавак. "Вместо да тласка клетките към преувеличена възстановителна реакция, той изглежда поддържа защитни механизми, като същевременно контролира сигналите, свързани с обновяването."

Изследванията на екипа все още продължават и те допълнително изследват действащите молекулярни механизми.

"Работим върху валидационни проучвания на ниво протеин, за да потвърдим дали молекулярните промени, наблюдавани на ниво иРНК, се отразяват и на ниво протеин", казва д-р Кавак.

Има обещаващи приложения на тези открития в медицинската и козметичната област, но екипът подчертава, че многоцветният мед все още не може да се разглежда като клинично приложение или като алтернатива на слънцезащитните продукти.

"Нашето проучване е проведено върху клетъчни експериментални модели, а не върху хора, така че са необходими допълнителни лабораторни, предклинични и клинични проучвания, преди да могат да се направят каквито и да било практически препоръки", коментира д-р Кавак.

Това знание би могло да допринесе за разработването на нови козметични или клинични формули за кожата, особено ако активните свойства на меда могат да бъдат доставени по контролиран и биосъвместим начин, например чрез система на базата на нановлакна, която екипът разработва в момента.

"Тези нановлакна вече са характеризирани и тяхната биологична оценка в момента е в ход", посочва д-р Кавак. "Това е важна следваща стъпка, тъй като системите на базата на нановлакна могат да осигурят по-модерна платформа за изучаване на потенциалните приложения на естествени биоактивни съединения, като например многоцветния мед, върху кожата."

Източник: Exploring Honey’s Anti-Aging Properties in Human Skin Cells, Press Releases, University of Sassari

Тесла наистина се оказва "дете на светлината", тъй като неговите творения революционизират начина, по който генерираме и разпределяме електрическа светлина и енергия. Първото му велико изобретение през 1887 г. е двигателят с променлив ток (AC), който въвежда практиката за предаване на енергия чрез използване на двуфазен или трифазен ток. Тесла продължава това през 1900 г. с план за излъчване на електричество през земята. Той се надява, че неговата схема ще премахне надземните и подземните кабели, като по този начин направи електрическата енергия и комуникациите евтини и достъпни за всички на планетата. Но преди Тесла да успее да усъвършенства този план, италианецът Гулиелмо Маркони (Guglielmo Giovanni Maria Marconi) предава първото радиосъобщение през Атлантика през 1901 г. и финансистите от Уолстрийт решават да инвестират в Маркони, а не в Тесла.

Но наред с променливотоковия двигател и безжичното електричество, Тесла има и трети велик замисъл, за който масово не се знае. През 1898 г. той разработва първата радиоуправляема лодка, предшественикът на днешните дистанционно управляеми дронове. Технологичен шедьовър, радиоуправляемата лодка на Тесла илюстрира неговата виртуозност, както и предизвикателствата на изобретяването на нещо, изпреварващо времето си.

Тесла стига до тази идея, докато изследва електромагнитните вълни или това, което обикновено наричаме радиовълни. Разсъждавайки за връзките между електричеството, магнетизма и светлината, шотландският физик Джеймс Кларк Максуел (James Clerk Maxwell) обосновава съществуването на невидими електромагнитни вълни и през 1887 г. немският експериментатор Хайнрих Херц (Heinrich Rudolf Hertz) става първият, който ги открива. Въз основа на апарата, използван от Херц, Тесла проектира свой собствен генератор на вълни - високоволтов, високочестотен трансформатор, който сега наричаме бобина на Тесла. За да демонстрира новата си бобина, Тесла я използва, за да захранва и запалва безжично лампи в своята лаборатория в Манхатън. Тези безжични демонстрации изумяват посетителите на лабораторията, включително писателя Марк Твен.

^{Марк Твен в лабораторията на Тесла, април 1894}

Тесла скоро осъзнава, че ако може да захранва устройства като лампи от разстояние, той може и да ги включва и изключва и по този начин изцяло да ги контролира! Но вместо просто да контролира лампи, защо да не създаде автомат или това, което бихме могли да наречем робот? (Терминът "робот" е въведен едва през 1920 г. от чешкия писател и драматург Карел Чапек).

За да изпробва тази идея, Тесла започва да строи прототип и избира да проектира плавателен съд в отговор на надпреварата във военноморското въоръжаване, която тогава е във вихъра си. През 1890-те години доминиращата военноморска сила, Великобритания, изгражда нов флот от бойни кораби, превъзхождащи обединените флоти на Франция и Русия. Докато тези три държави се надпреварват да строят нови кораби, Съединените щати, Германия, Испания и Япония последват примера им, за да се защитят. Задвижвани от мощни парни машини, защитени от стоманена броня и въоръжени с 12-инчови оръдия, тези нови военни кораби изглеждат непобедими.

Тесла проектира безпилотен торпедоносен плавателен съд, който може да носи експлозивен заряд и да се управлява чрез радиовълни. През 1898 г. един посетител на лабораторията на Тесла предлага следното описание на лодката: "В центъра на лабораторията, върху маса, окачен на стълбове, стоеше модел на задвижван кораб с винтов двигател, като корабът беше дълъг около четири фута... Г-н Тесла обясни, че това е просто работещ модел, който е направил, за да го покаже на президента Маккинли...

Г-н Тесла добави, че лодката съдържа задвижващия механизъм, състоящ се от електрически мотор, задвижван от акумулаторна батерия в трюма, друг мотор за задействане на кормилото, и механизма, който изпълнява функцията да приема... електрическите импулси, изпращани през атмосферата от отдалечената командна станция. Импулсите задвижват двигателя и кормилното управление и чрез тях... изстрелват взривяващия се заряд... в отговор на сигнали, изпратени от оператора.

"Гледайте сега" — каза изобретателят и отиде до маса от другата страна на стаята, на която лежеше малка кутия за превключване, около пет квадратни инча, и рязко завъртя лоста ѝ. В този момент малкото бронзово витло започна да се върти с бясна скорост.

"Сега ще насоча лодката надясно" — каза той и още едно бързо движение на лоста рязко обърна щурвала, а друго движение бързо го върна в изходно положение. При друг сигнал винтът спря и започна да се върти назад".

^{Диаграма от патента, показваща интериора на първата радиоуправляема лодка на Тесла, 1898 г.}

За своя прототип на радиоуправляема лодка Тесла предава непрекъсната радиовълна с една честота, която е засичана от приемник в лодката. Като използва кутията на предавателя си, той може да завърти лоста, докосвайки един от четирите контакта на кутията. По този начин Тесла прекъсва сигнала, изпращан към лодката. Вътре в лодката тези прекъсвания карат диск да се завърти и да активира различни контакти по повърхността му, като по този начин се задействат двигателите за кормилото или витлото. Например, завъртането на лоста на предавателя до първия контакт може да накара кормилото да се завърти надясно; преместването му до следващия контакт спира въртенето на кормилото и задейства витлото, а преместването на лоста до третия контакт завърта витлото наляво. Вътрешното устройство на този приемателен механизъм е забележително, когато осъзнаем, че Тесла е измислил този дизайн, без да използва по-късни електронни компоненти като електронни лампи, транзистори или интегрални схеми.

Докато Тесла усъвършенства своята радиоуправляема лодка, САЩ обявяват война на Испания през април 1898 г. и вестниците започват да предупреждават, че испанските бойни кораби може да атакуват американски градове. Много биографи на Тесла твърдят, че той реагира на избухването на войната, като демонстрира лодката си през май на електрическото изложение в Медисън Скуеър Гардън. Тази демонстрация обаче е извършена не от Тесла, а от друг предприемач в областта на безжичните технологии, У. Дж. Кларк (W. J. Clarke). Заигравайки се с истерията по време на войната, Кларк показва как радиоуправляема мина може да взриви кораб. „Чрез докосване на инструмент, поставен в южната галерия [на изложбената зала] - пише „Ню Йорк Таймс", - миниатюрен испански крайцер, закотвен във фонтанното езеро на долния етаж, на 90 фута разстояние, е бил издухан във въздуха, заедно със значително количество вода, която е паднала върху онези, които не са били достатъчно бързи да се отдръпнат от пътя."

^{Патентна диаграма, показваща радиоуправляемата лодка и предавател на Тесла}

Тесла подава патент за радиоуправляемата си лодка, който е издаден през ноември 1898 г. С този патент в ръцете си той засилва публичността и истории за неговата чудна лодка скоро се появяват както във вестниците, така и в техническия печат. Тесла се хвали, че лодката му ще сложи край на войната и казва пред „Ню Йорк Хералд": "Войната ще престане да бъде възможна, когато целият свят утре узнае, че и най-слабата нация може незабавно да се снабди с оръжие, което ще направи бреговете ѝ сигурни, а пристанищата ѝ непревземаеми за атаките на обединените армади на света. Строежът на бойни кораби ще спре, а най-мощните бронирани кораби и най-огромната артилерия на вода ще бъдат безполезни - толкова много старо желязо... Но аз не желая славата ми да се основава на изобретяването на просто разрушително устройство, колкото и ужасно да е то. Предпочитам да бъда запомнен като изобретателят, който успя да премахне войната".

Тесла е уверен, че всички нации – и слаби, и могъщи – ще искат да купят неговата радиоуправляема лодка и подал патенти за нея в 13 държави.

Докато „Илектрикъл Ривю" предсказва, че лодката на Тесла ще се превърне в един от „най-мощните фактори за развитието на цивилизацията на човечеството", той е изненадан, когато изобретението му е критикувано от колегите му. Според професора по физика в Принстън, Сайръс Ф. Бракет (Cyrus F. Brackett): „Няма нищо ново в това. Теорията е перфектна, но приложението е абсурдно... Мислите ли, че в шума на битката би било възможно да се извършат онези дребни и внимателно настроени механични експерименти, които изискват тишината на лаборатория, за да работят успешно?".

Още по-неприятни думи идват от Т. Комърфорд Мартин (T. Commerford Martin) от „Илектрикъл Инджиниър", който обвинява Тесла, че е откраднал от демонстрацията на Кларк: „Миналата пролет способността да се взривяват плаващи торпеда под кораби от разстояние без никакви кабели беше брилянтно демонстрирана в Медисън Скуеър Гардън няколко пъти на ден в продължение на един месец. Възприемайки тази идея, г-н Тесла приложи същия принцип към електромеханичното управление на торпеда..." Тесла остава бесен от статията и иска Мартин да публикува извинение за нея.

Докато враждува с Мартин, Тесла работи и върху втора лодка, дълга шест фута. Той се притеснява, че за да бъде ефективно оръжие, лодката трябва да отговаря само на команди от един оператор и не трябва да е възможно да бъде превзета или заглушена от врага. Тесла стига до това заключение, като си представя лодката - своя автомат - като човек, като слуга, който отговаря на господаря си.

За да накара лодката си – неговия слуга – да отговаря само на неговите повиквания, Тесла заимства идея от демонстрациите си за безжично осветление. За негово голямо раздразнение, посетителите на лабораторията му често посочват, че няколко лампи светват, когато той искал само една лампа да реагира. За да преодолее този проблем, Тесла генерира няколко различни честоти и след това настройва лампите така, че да светят само когато приемат комбинация от две честоти.

Тесла прилага тази технология към втората си лодка, като създава предавател, който може да изпраща сигнали на различни честоти. Вътре в лодката той монтира две електрически вериги, всяка от които е настроена на различна честота. Лодката изпълнява команда само когато получи правилната комбинация от сигнали. С тази техника Тесла бързо осъзнава, че не е ограничен до използването само на две честоти, а че може да генерира десетки честоти и да използва различни комбинации, за да управлява индивидуално множество плавателни съдове. Всъщност той си е представял, че един или няколко оператори могат едновременно да управляват 50 или 100 плавателни съда чрез различно настроени предаватели и приемници.

^{Рисунка от вестник, показваща как Тесла е планирал да демонстрира своята радиоуправляема лодка на Парижкото изложение}

Въпреки че Тесла първоначално обещава да покаже втората си лодка на Парижкото изложение през 1900 г. и да „управлява всичките ѝ движения от офиса си в Ню Йорк", той вместо това я демонстрира по време на лекция в Чикагския търговски клуб през май 1899 г. Когато гостите пристигат в клуба, те биват смаяни да видят изкуствено езеро в аудиторията, с лодката на Тесла по средата. Винаги шоумен, Тесла насърчава тълпата да вика команди, а неговият автомат отговаря с мигащи светлини, завъртане на кормилото или изстрелване на експлодиращи патрони.

Тесла обаче скоро губи интерес към усъвършенстването на своята радиоуправляема лодка, тъй като се задълбочава в безжичната енергия. За Тесла безжичната енергия е начинът, по който той ще промени света, и тази визия в крайна сметка поглъща цялата му енергия, ресурси и в крайна сметка здравия му разум. През 1905 г. предизвикателствата, свързани с опитите му да накара схемата му за безжична енергия да работи, довеждат до нервен срив на Тесла.

По време на работата си по известната Уордънклифска кула (за безжично предаване на енергия), Тесла прави опит да заинтересува американския флот от своята лодка, разчитайки на близкия си приятел, капитан Ричмънд П. Хобсън, да представи изобретението на няколко адмирала, но те не успяват да прозрат потенциала му. Подобно на цитирания по-горе професор Бракет от Принстън, може би адмиралите не са били убедени, че лабораторният прототип на Тесла може да бъде превърнат в истинско, боеготово оръжие.

Тесла продължава да мисли за безжични превозни средства и след като братя Райт изстрелват своя самолет през декември 1903 г. През 1911 г. той предлага да се построи безжичен летателен апарат, който да се захранва от енергия, предавана от станция, подобна на тази в Уордънклиф. Такъв летателен апарат би бил подобрение спрямо днешните дронове, които трябва да носят собствена енергия под формата на заредени батерии.

Въпреки че Тесла никога не е усъвършенствал своята радиоуправляема лодка, тя все пак е забележително постижение. Механизмите в неговите радиоуправляеми плавателни съдове са сред най-сложните устройства, които Тесла е създал в кариерата си. Работейки с електрически и механични устройства, с които е разполагал, Тесла измисля гениален дизайн, който едва по-късно е постигнат отново, вече с помощта на съвременна електроника. И до 1897 г. никой не е имал идея да използва радиовълни за управление на безпилотен автомобил; Тесла въвежда тази идея в инженерната практика и популярната култура. Както отбелязва колегата му електроинженер Джон Стоун след смъртта на Тесла през 1943 г.: „Мислехме, че [Тесла] е мечтател и визионер. Той наистина мечтаеше и мечтите му се сбъднаха, той наистина имаше видения, но те бяха за реално бъдеще, а не за въображаемо". Когато следващия път видите дрон в небето, не забравяйте, че това също е технология, която Тесла смело си е представял дълго време преди тя да настъпи.

Автор: Антон Оруш, www.sandacite.bg

Източници:

1. Nikola Tesla's Third Greatest Invention: The First Drone - https://www.forbes.com/sites/berniecarlson/2018/07/11/nikola-teslas-third-greatest-invention-the-first-drone/
2. Mr. Tesla And The Czar - https://www.teslacollection.com/tesla_articles/1898/electrical_engineer_ny/nikola_tesla/mr_tesla_and_the_czar
3. Tesla Declares He Will Abolish War - https://www.teslacollection.com/tesla_articles/1898/new_york_herald/f_l_christman/tesla_declares_he_will_abolish_war
4. The Problem Of Increasing Human Energy - https://www.pbs.org/tesla/res/res_art09.html

Сега изследователи от университета в Осака с помощта на изкуствен интелект (AI), решават този проблем. Тяхната система с AI предоставя унифициран начин за сравняване на различни методи за описание на структурата на преохладена вода, помагайки да се определи кои от тях улавят най-важните характеристики.

Изследването е публикувано в списанието Communications Chemistry.

Защо преохладената вода се държи толкова странно?

За да се превърне течната вода в лед, нейните молекули трябва да се подредят в подредена кристална решетка. Този процес започва от място на нуклеация (образуване на зародишни ядра) - повърхност, където ледените кристали могат да започнат да се образуват. Такива места могат да бъдат малки примеси във водата или микроскопични драскотини вътре в съда. Ако липсват такива места, водата може да остане течна дори след охлаждане под нормалната си точка на замръзване. Това необичайно състояние се нарича преохладена вода.

Необичайните свойства на водата стават още по-изразени при тези условия. Учените смятат, че тези аномалии са свързани с баланса между две конкуриращи се форми на течна вода: течност с висока плътност (HDL) и течност с ниска плътност (LDL).

На молекулярно ниво водните молекули постоянно образуват и разкъсват мрежи от водородни връзки. С повишаване на температурата по-компактните HDL структури все повече доминират над по-рехавите LDL структури.

Изкуственият интелект сравнява конкурентни модели на вода

През годините изследователите са предлагали много различни начини за описание на локалното разположение на водните молекули, включително параметри като тетраедричен ред на връзките и локална плътност.

Свободната молекула вода може да се изобрази като тетраедър, в центъра на който се намира атом кислород, а на двата върха – по един водороден атом. Кредит: Plus Maths

Водородните атоми, свързани с кислородния атом, сключват ъгъл 104,45 ° (104 ° 27 '). Кислородът е доста по-електроотрицателен от водорода и притегля електронна плътност към себе си. Поради тази причина, при кислорода се създава лек отрицателен заряд, а при водорода - лек положителен. Така се създава електромагнитно привличане между кислорода на една водна молекула и водорода на друга. Всяка водна молекула образува до четири водородни връзки като две от тях образува атомът на кислорода и две - атомите на водорода. Тези връзки, макар и по-слаби от вътрешномолекулните ковалентни връзки, са достатъчни, за да се образува кристал. Шестоъгълната симетрия на снежинките произхожда от кристалната решетка на леда, която отразява вътрешното подреждане на атомите, но също като при солта и флуорита, далеч не повтаря формата на елементарната клетка. Кредит: “В.Ю.Скосарь“

Тъй като тези структурни дескриптори са разработени независимо, те използват различни мащаби, измерения и видове информация. Това е затруднило директното им сравняване и идентифициране на най-полезните.

"Предишни проучвания показват, че използването на машинно обучение за класифициране и разбиране на структурни данни е ефективно", обяснява съавторът Кан Ким (Kang Kim). "Искахме да включим модел на невронна мрежа в това проучване, за да оценим колко точно дескрипторите улавят ключова структурна информация, подобно на човешкото мислене."

За да обучат изкуствения интелект, изследователите са предоставили на невронната мрежа структурни данни, получени от симулации на молекулярна динамика на преохладена вода. Чрез многократни опити и грешки системата се е научила да разпознава значими закономерности в молекулярните структури.

Нови улики за скритата структура на водата

"Мрежата използва наученото, за да сравни как 16 дескриптора разграничават структурите на LDL и HDL при различни температури", разказва старшият автор Нобуюки Матубаяши (Nobuyuki Matubayasi,). "Това ни позволи да идентифицираме най-ефективните дескриптори."

Изследователите вярват, че техният метод би могъл да подобри разбирането на учените за това как микроскопичните структурни промени са свързани с термодинамичното поведение на водата.

Резултатите биха могли също така да помогнат за обяснение на произхода на необичайните свойства на водата, като същевременно насочат разработването на още по-сложни инструменти за изучаване на сложната ѝ молекулярна структура.

Справка: Yoshikawa, K., Shikata, K., Kim, K. et al. Machine learning evaluation of structural descriptors for supercooled water. Commun Chem 9, 217 (2026). https://doi.org/10.1038/s42004-026-02097-1

Източник: Researchers use AI to evaluate a systematic framework to describe molecular order in liquid water, University of Osaka

Огромният клюн на тази птица изглежда твърде голям за главата ѝ. Очите ѝ са поразително огромни. А гребенът ѝ придава вид на рок звезда, прекарала прекалено много време в мангровите гори. И все пак нищо от това не е случайно. Всяка една от тези характеристики служи за определена цел и е част от една от най-забележителните адаптации сред водоплаващите птици.

Каква голяма уста имаш!

Най-отличителната черта на ширококлюната чапла е огромният клюн, който дава името на вида. Той е толкова широк и дълбок, че прилича на малка лодка, обърната с главата надолу. Това същество с широка уста би могло лесно да замени вълка от "Червената шапчица"!

В сравнение с други чапли, разликата в размера е толкова поразителна, че е трудно да се повярва, че принадлежат към една и съща група птици.

И този клюн е много повече от декоративна характеристика. Всъщност това е изключително ефективен ловен инструмент. Голямата му повърхност помага на птицата да лови риба, ракообразни, жаби и други водни животни.

Още по-впечатляващо е, че голяма част от анатомията му изглежда е еволюирала около тази структура. Черепът, шията и мускулите работят заедно, за да поддържат и контролират един от най-специализираните ловни инструменти, открити във влажните зони на Северна и Южна Америка.

Гледана отпред, човката заема толкова голяма част от главата, че е трудно да си представим как останалата част от птицата е успяла да се побере около нея.

Ширококлюната чапла е изумително същество! И зад външния ѝ вид се крият някои мощни адаптаци. Кредит: Wikimedia Commons

Глава, създадена да поддържа впечатляващ инструмент

Наличието на един от най-големите клюнове в света на чаплите е свързано с определени анатомични предизвикателства. Еволюцията е инвестирала много от ресурсите на тази птица в тази характеристика.

Черепът на чаплата чапла е по-здрав, отколкото може да се очаква за птица с нейния размер, а мускулите на врата ѝ са особено добре развити, за да поддържат тежестта на главата. В известен смисъл, голяма част от анатомията ѝ е организирана около една единствена мисия: ефикасно боравене с този изключителен клюн.

Толкова голяма човка се нуждае от здрав врат и здрав череп, които да я поддържат. Кредит: Katharina Kammermann/ Pixabay.

Очите на нощен ловец

Докато много чапли са активни предимно през деня, Ширококлюната чапла предпочита да излиза след залез слънце.

За да направи това, разчита на изключително големи очи, способни да се възползват максимално от ограничената налична светлина. Благодарение на тази адаптация, може да засече движение по повърхността на водата, когато повечето други птици вече са в покой.

Тези огромни очи ѝ придават толкова необичаен израз, че много хора я сравняват с бухал, въпреки че нямат никакво близко родство.

За разлика от повечето чапли, ширококлюната чапла ловува през нощта. Огромните ѝ очи ѝ помагат да забелязва плячка в тъмното. Кредит: Goszton/ Pexels.

Прическа, достойна за рок звезда

И ако човката и очите не са достатъчни, за да привлекат вниманието, ширококлюната чапла се отличава и с елегантен гребен, съставен от дълги, тъмни пера, които растат от задната част на главата. Много хора биха завидели на такава впечатляваща "прическа".

Тези пера могат да лежат гладко назад или да се изправят, когато птицата е нащрек. Резултатът е леко разрошен вид, който допринася за ексцентричния ѝ вид. Както мъжките, така и женските притежават този поразителен гребен и по време на ухажване той може да играе важна роля във визуалните им прояви.

Малко птици успяват да изглеждат едновременно достойно, комично и могъщо, но този вид го постига без усилие.

Дългият, тъмен гребен добавя още повече индивидуалност, правейки тази вече необичайна птица да изглежда едновременно елегантна и непокорна. Кредит: Wikimedia Commons

Изкуството да изчезнеш в мангровите гори

Въпреки привличащия вниманието външен вид, ширококлюната чапла е изненадващо трудна за забелязване.

Обитава тропически влажни зони, особено мангрови гори, естуари, крайбрежни лагуни и бреговете на бавно течащи реки. Ареалът ѝ се простира в голяма част от тропическа Америка, от Южно Мексико през Централна Америка и в обширни райони на Южна Америка.

Тези местообитания са не само неин дом, но и едно от най-големите ѝ предимства. Потопените корени, дълбоките сенки и преплетената растителност създават перфектната обстановка както за лов, така и за криене.

Оперението ѝ – смесица от сиво, черно и кафяво – се слива безпроблемно с тази среда. През деня тя застава неподвижно сред клони и корени, оставяйки камуфлажа си да върши работата, докато наблюдава скришом.

Вероятно мнозина са минали само на няколко метра от ширококлюната чапла, без дори да я забележат.

Въпреки необичайния си външен вид, ширококлюната чапла е изключително трудна за забелязване. Камуфлажът ѝ позволява да се скрие сред мангровите гори и крайречната растителност. Кредит: Goszton/ Pexels

Търпелив и методичен ловец

Ловната стратегия на този вид разчита повече на търпение, отколкото на скорост.

Вместо постоянно да патрулира по бреговата линия в търсене на храна, тя често стои неподвижно дълго време, чакайки подходящата възможност. Когато плячката се приближи достатъчно, тя атакува със забележителна скорост и прецизност.

По-голямата част от активността ѝ се осъществява по здрач и през нощта. Докато другите водоплаващи птици стават по-малко активни, ширококлюната чапла използва огромните си очи, за да открие дори най-малкото движение в плитките води.

Често остава неподвижно в продължение на минути, внимателно наблюдавайки повърхността. След като открие потенциална плячка, реагира с впечатляваща скорост. Използва огромния си клюн като капан, затваряйки го около риби, земноводни или ракообразни, преди да имат възможност да реагират.

Диетата ѝ включва малки риби, жаби, водни насекоми, раци, скариди и други влажни обитатели. Тя е силно адаптивен ловец, способен да се възползва от почти всеки източник на храна, който срещне в плитки води.

Търпението е най-голямото му ловно умение. Стои напълно неподвижно, докато плячката се приближи, след което удря със светкавична прецизност. Кредит: Goszton/ Pexels

Силует на полета, несравним с никой друг

По време на полет тя заема типичната за чапла поза, с прибрана назад шия в характерна извивка.

Има обаче един детайл, който я отличава веднага: огромната ѝ глава. Дори отдалеч силуетът ѝ изглежда необичаен, защото предната част на тялото изглежда непропорционално голяма в сравнение с останалата част.

Пилетата се раждат с необичаен вид

Пилетата на ширококлюната чапла изглеждат като недовършени миниатюрни версии на възрастните.

Още от съвсем ранна възраст те притежават изненадващо голям клюн за размера си, което им придава непропорционален и донякъде комичен вид. С порастването си тази черта става все по-изразена, докато достигне могъщите размери на възрастни птици.

И двамата родители строят гнездото, мътят яйцата и по-късно хранят малките чрез повръщане, често срещана практика сред много водоплаващи птици.

Птицата, която озадачава учените

Дълго време орнитолозите са се опитвали да определят къде точно принадлежи този вид в еволюционното дърво на птиците.

Външният ѝ вид е бил толкова различен от този на другите чапли, че някои специалисти дори предполагат, че заслужава собствена класификация. Въпреки че съвременните изследвания са изяснили еволюционните ѝ връзки, тя остава един от най-отличителните видове в цялата група.

И може би това е най-добрият начин да я опишем: чапла, която изглежда стряскащо различна от чапла.

Учените някога са се съмнявали дали това наистина е чапла. Разбираме защо! Кредит: Goszton/ Pexels

В крайна сметка: ширококлюната чапла е поразителен пример за ярки прояви на еволюцията. Това същество има огромен клюн, големи очи и анатомия, оформена около специализиран ловен инструмент.

Източник: The boat-billed heron: When nature thinks big, Cristina Ortiz, Earth&Sky

Със създаването на този сензор "целим да улесним ултраранното откриване на неврологични разстройства, създавайки възможности за клинични интервенции преди проявата на основните симптоми", обяснява съавтор Нефтали Ленин Виляреал Кареньо (Neftalí Lênin Villarreal Carreño).

Промените в нивата на допамин – независимо дали са по-високи или по-ниски от нормалните – са свързани с неврологични и психиатрични състояния. Например при болестта на Паркинсон концентрациите на допамин обикновено намаляват. Съвременните методи за мониторинг, като кръвни проби, анализ на урина или имплантирани устройства, отнемат време или изискват инвазивни процедури. Като алтернатива, сълзите биха могли да бъдат източник на здравна информация, тъй като могат да бъдат събрани бързо и безболезнено. Така че Кареньо и колегите му са създали и тествали сензор, за да изследват дали сълзите биха могли да осигурят неинвазивен начин за наблюдение на нивата на допамин.

За да създадат сензора, изследователите са използвали лазер, за да преобразуват части от тънък пластмасов филм в електрически проводим графен. Устройството, с размерите на пощенска марка, произвежда електрически сигнал, когато допаминът реагира с графена. В лабораторни тестове изследователите са добавили допамин към изкуствени човешки сълзи и са измерили производителността на сензора. Сензорът е отчел точно нивата на допамин, включително концентрации, подобни на нивата, докладвани преди това в сълзи на хора с болестта на Паркинсон, и е запазил производителността си дори в присъствието на други съединения, често срещани в сълзите.

"Нашият сензор може да открива допамин от нива доста под здравословните норми и до три пъти по-високи", разказва съавторът Лукас Мингини Гонсалвес (Lucas Minghini Gonçalves). "Тази способност гарантира, че първоначалният спад на допамина при човек може да бъде идентифициран рано, което е от решаващо значение за осъществяване на навременни, проактивни терапевтични интервенции."

Изследователите казват, че техните открития поставят основа за бъдещи изследвания, използващи проби от човешки сълзи, и ще им помогнат да разработят устройства за наблюдение на неврологични биомаркери чрез обикновена проба от сълзи.

• Климатичните промени увеличават нуждата от напояване в земеделието с над 15%.
• Днес се напояват едва 4% от изградените напоителни площи.
• Близо 90% от водата в държавните напоителни системи се насочва към оризопроизводството, което ограничава достъпа на други земеделски производители до напояване. 
• Язовирите у нас разполагат с неизползван ресурс, който може да осигури повече вода за напояване без значително увеличаване на водовземането.
• Модернизирането на напоителните системи и по-доброто управление на язовирите могат да осигурят повече вода за земеделието. 
• Все повече земеделци разчитат на собствени сондажи. Това увеличава риска за подземните води – те са стратегически резерв и не бива да стават основен източник за напояване.

Пет от последните шест години в България са по-сухи от обичайното. За много земеделски производители това означава все по-труден избор – как да осигурят вода за културите си, когато сушата става все по-честа. Все повече от тях настояват за нови сондажи, но това не решава основния проблем. Парадоксът е, че страната не страда от липса на воден ресурс. Проблемите са други: разпадаща се напоителна инфраструктура, огромни загуби по каналите и липса на дългосрочна политика за управление на водата. 

А климатичните промени увеличават нуждите на земеделските култури от вода. Така България е изправена пред дилемата как да осигури повече вода за земеделие без да застраши подземните води – стратегически резерв за питейно водоснабдяване, от който ще зависят и бъдещите поколения. 

България: наполовина по-малко вода за напояване от другите в ЕС 

Докато в другите страни от ЕС земеделието е сред най-големите потребители на вода, главно заради напояването, в България този сектор консумира наполовина по-малко. 

През периода 2020–2023 г. (фиг. 1) земеделието има дял от 31% от общото изземане на вода в ЕС и е на второ място след охлаждането при производството на електроенергия (33%). 

У нас делът му е наполовина: едва 15%, на трето място след охлаждането при производството на електроенергия (66%) и общественото водоснабдяване (16%). 

В края на XX век България е имала сходен модел на използване на вода между различните икономически сектори с този на ЕС. 

^{Фиг. 1. Изземане на вода – дялове на икономически сектори. (не са включени всички сектори). Източник на данни: Европейска агенция по околна среда, Евростат и НСИ}

Какво означава „изземане на вода“?
Под „изземане на вода“ се разбира общият обем вода, който се взема от водоизточниците за нуждите на различни сектори. Това не е равнозначно на реално използваното количество вода. Част от иззетите води се губят по пътя до потребителите, а друга част се връща обратно във водните обекти и може да бъде използвана повторно. 

Как за 30 години водата за напояване спада тройно?

Намаляването на използваната вода за напояване се дължи най-вече на промените в българското земеделие и постепенното разрушаване на напоителната инфраструктура от 90-те години насам. От страна с развито поливно земеделие България се превръща в производител на култури, които рядко се напояват, а голяма част от напоителните системи излиза от употреба.

В резултат общото изземане на вода е намаляло с 36% за последните над 30 години – от средно 8,27 млрд. m³ годишно в началото на 90-те години до 5,27 млрд. m³ през периода 2020–2023 г. Напояването се свива рязко като използваните водни обеми са спаднали от 2,30 млрд. m³ до 0,8 млрд. m³ годишно.

^{Фиг. 2. Изземане на вода в България по икономически сектори (Не са включени всички сектори). Източник на данни: Европейска агенция по околна среда, Евростат и НСИ}

Цената на разпадащата се инфраструктура

Голяма част от инфраструктурата за напояване с днешна дата е разрушена или е спряла да функционира. През годините значителна част от каналите и съоръженията са повредени или унищожени, а общинските напоителни системи вече не съществуват.

През 1990 г. страната разполага с около 1,25 млн. хектара напоителни площи. След промените държавните системи преминават към дружеството „Напоителни системи“ ЕАД, а останалите – към общините.

По официални данни изградените държавни напоителни площи в момента са 744 хил. хектара, но реално годните са само около 56% от тях (420 хил. хектара). 

От 70% до 4%: сривът на напояването в България
Преди 1990 г. ежегодно са се напоявали между 70% и 85% от изградените напоителни площи.
През стопанската 2022/2023 г. напояваните площи са спаднали до едва 4,1% (74 200 ха) от изградената напоителна инфраструктура и до около 7,3% от площите, които все още са годни за напояване.

Размерът на напояваните площи варира според това дали годината е суха или влажна, но тенденцията остава ясна: използването на напоителната инфраструктура днес е многократно по-ниско, отколкото преди промените. 

^{Канал от Напоителна система “Средна Тунджа”, състояние към 2015 г./ Снимка: авторът Петър Филков / източник: личен архив}

Причините се коренят в промяна на отглежданите култури

Причините са няколко. Българското земеделие постепенно се преориентира от плодове и зеленчуци към зърнени култури. Днес 37% от обработваемата земя е заета от пшеница, а 27% – от слънчоглед – култури, които обикновено не се напояват. Царевицата има нужда от напояване, но това се прави само в районите с изградена инфраструктура, а в Добруджа такава почти липсва.

Поле със слънчогледи. Източник 

Макар днес да се напояват сравнително малко площи, това не означава непременно, че за напояване се използват пропорционално по-малки количества вода. Причината е, че голяма част от водата в държавните напоителни системи се насочва към отглеждането на ориз – най-водоемката култура. Затова държавните системи продължават да доставят средно 286 млн. m³ вода годишно, като между 85% и 95% от този обем се използва именно за оризопроизводство. Това силно ограничава възможността други земеделски производители да получат достъп до вода. 

До 98% от водата изтича, неупотребена от земеделците 

Анализ на данните на НСИ показва, че средно около 61% от водата от държавните напоителни системи не се използва ефективно. Това означава, че едва около 39% достига до земеделците.

Тази средна стойност прикрива огромните разлики между отделните системи. Реално около 90% от водата за напояване в България се използва за оризопроизводство, концентрирано в районите на Пазарджик, Пловдив и Стара Загора. Там системите работят сравнително добре и коефициентът им на полезно действие (КПД) достига 50–55% – близо до максимума при сегашното им състояние и при непрекъсната доставка на вода.

В останалите напоителни системи обаче картината е съвсем различна. На места КПД пада до едва 2–5%, което означава, че почти цялата подадена вода остава неизползвана.

Причините са няколко – малко напоявани площи, конструкцията на каналните мрежи и прекъснатото действие на отделните канали. За да достигне вода до няколко земеделци, често се налага цели канали да бъдат запълнени. А когато се доставят малки обеми, голяма част от водата изтича неупотребена.

^{Напоителен канал “Стряма – Чирпан” в поносимо техническо състояние, снимка на автора Петър Филков / източник: личен архив}

Рискът за подземните води

При системите, в които водата се движи по естествен път (гравитачно), загубите не са голям икономически проблем. Неупотребените води се връщат в същия или в съседен водосбор и вече са достъпни за други потребители. Дори и загубите на вода от каналите – заради филтрация и течове, имат положителна роля, защото подхранват плитките подземни води. Оттам те могат да бъдат изпомпани за различни стопански дейности, включително и за напояване. 

Очертават се обаче две противоречиви тенденции. От една страна, земеделците, които напояват, предпочитат да имат собствен водоизточник, най-вече сондаж за подземни води. За тях това е както по-евтин, така и по-удобен вариант от държавния доставчик. 

Намаляващият брой клиенти на доставчика – от друга страна, води до оскъпяване на услугата, а част от каналите се използват все по-рядко. По този начин подхранването на плитките подземни води от напоителните канали намалява или спира напълно. А тези води силно се влияят от измененията на валежите. Плитките подземни води също така могат лесно да се замърсят с пестициди или хербициди, както и с масла или остатъци от неоползотворени торове.

В някои райони на страната се получава омагьосан кръг – намалените доставки на вода от напоителни системи водят до понижение на нивата на подземните води. Това засяга земеделците, които са се отказали да получават вода чрез напоителните системи. 

Така се поражда и рискът, ако дадена напоителна система спре окончателно действието си, „независимите“ земеделци да се окажат с недостатъчно вода в сондажите си. 

Подземните води: резерв, не решение 

Подземните води се възстановяват много бавно, затова се смятат за стратегически ресурс, с който трябва да се борави внимателно. Ако се изпомпват по-бързо, отколкото природата успява да ги възстанови, нивото им постепенно спада. Подобен проблем вече се наблюдава в страни като Кипър.

С подпомагане от ЕС, през последните 20 години са инвестирани значителни средства за напояване в земеделските стопанства. С част от тях е изградена нова напоителна инфраструктура. За водоизточник са ползвани съществуващите общински язовири, но в много случаи са изградени нови сондажи за подземни води.

Неконтролираното изграждане на сондажи крие риска от постъпване на по-плитки и замърсени води към по-дълбоки и чисти подземни води. Така ценен воден ресурс може да бъде трайно замърсен. Затова и в България, и в останалите страни от ЕС използването на подземни води е строго регулирано и изисква разрешителен режим. Друг въпрос е дали тези правила се контролират и прилагат ефективно.

Ако подземните води не са далновидно решение, логично възниква въпросът откъде може да дойде необходимата вода за напояване. 

Повече вода без повече сондажи: язовирите като част от решението

Повечето големи напоителни системи у нас използват вода от язовири. Те събират водата през по-влажните периоди и я съхраняват, за да може да се ползва при засушаване. 

В сегашните напоителни системи има неизползван капацитет. 
Това означава, че дори двукратно или трикратно увеличаване на напояваните площи (но не за оризопроизводство) няма да изисква много повече вода от язовирите и реките, а просто по-ефективно ще се използва вече наличният ресурс. В момента голяма част от водата, подадена в каналите, остава неизползвана. Ако повече земеделци започнат да употребяват напоителните системи, по-голям дял от тази вода ще се оползотворява и ефективността на системите ще се повиши.

Общинските язовири, които някога са захранвали напоителни системи, днес често са с висока степен на запълване, тъй като основният им потребител вече не съществува. Възстановяването на тези системи би подпомогнало както по-доброто управление на язовирите, така и подобряването на техническото им състояние.

А използването на подземни води следва да се съсредоточи в райони, където липсват повърхностни водоизточници – например в Добруджа и части от Лудогорието. 

^{Ремонтиран канал от Напоителна система “Ихтиман” с изградено водомерно съоръжение. Снимка на автора / източник: личен архив}

Три стъпки към по-ефективно напояване

За да използва по-добре наличните водни ресурси за напояване, България трябва да действа в три основни посоки.

Първо, съществуващите напоителни системи трябва да се използват по-ефективно. Това означава да се насърчават земеделските производители да разчитат на тях, а услугата по доставка на вода да стане по-надеждна и предвидима. Воден ресурс може да се освободи за сметка на намаляването на площите с ориз– културата с най-високо потребление на вода.

Второ, необходима е модернизация на инфраструктурата. Приоритетът не е просто намаляването на загубите по каналите, а ограничаването на неизползваните водни обеми и по-ефективното управление на системите. Въвеждането на измервателни устройства би подобрило услугата и би намалило споровете между доставчици и земеделци. Разширяването на напояването ще изисква и възстановяване на десетки помпени станции, включително за използването на ресурса на р. Дунав, като високите енергийни разходи могат да бъдат компенсирани чрез фотоволтаични системи и други източници на евтина електроенергия.

Трето, подземните води трябва да останат резервен, а не основен източник за напояване. В районите без работещи напоителни системи държавата може да въведе облекчени, но стриктно контролирани режими за сондажи. В същото време не бива да се субсидира изграждането на нови кладенци там, където съществуващата инфраструктура може да осигури вода.

Това са само част от необходимите мерки. Възстановяването и модернизацията на напоителните системи ще отнемат години, затова решенията не бива да чакат. Колкото по-дълго се отлагат, толкова по-трудно България ще се адаптира към все по-сухия климат. 

В публикацията са използвани материали от:

• Мотева, М., Т. Трифонова, В. Георгиева и В. Казанджиев (2016). Актуализиране на напоителните норми при съвременните климатични условия в България. Journal of Mountain Agriculture on the Balkans, 19(6), 226–242.
• Европейска агенция по околна среда (EEA). Water abstraction by source and economic sector. 
• Европейска агенция по околна среда (EEA). Water abstraction by economic sector.
• Национален статистически институт (НСИ). Изземане и използване на води. 
• Решение на Министерския съвет № 512 от 19.07.2000 г. относно изградените и годните площи на държавните напоителни системи в Република България.
• Обща стратегия за управление и развитие на хидромелиорациите и защита от вредното въздействие на водите, приета с Решение № 688 от 18.08.2016 г. на Министерския съвет. 
• Министерство на земеделието и храните (МЗХ). Интегрирана статистика за земеделските стопанства 2023 г. 
• Министерство на земеделието и храните (МЗХ). Аграрни доклади. 
• Министерство на земеделието и храните (МЗХ) (2025). Интегрирана статистика за земеделските стопанства в България през 2023 г. – Напояване (Irrigation). Агростатистика (IFS2023). 
• Национален статистически институт (НСИ). Потребление на вода

Източник: Жадното земеделие: как да отключим потенциала на напояването?, Климатека

Авторът д-р инж. Петър Филков е преподавател в катедра „Хидротехника и хидромелиорации“ към Хидротехническия факултет на УАСГ. Той е строителен инженер и доктор по хидромелиоративно строителство. Научните му интереси са свързани с оптимизация, реконструкция и модернизация на напоителни системи и помпени станции, управление на водните ресурси и експлоатация на хидромелиоративни системи. Участвал е в множество научни и приложни проекти и е консултант на Световната банка и FAO по въпроси, свързани с напояването. 

"През 50-те години на миналия век бе предложена теория, че мозъкът еволюира на слоеве, започвайки с основни телесни функции, през емоции в мозъка на влечугите, водещи до сложното мислене при хората", обяснява Набил Имам (Nabil Imam), доцент във Факултета по компютърни науки и инженерство и преподавател в Института за неврология, невротехнологии и общество (INNS) към Технологичния университет на Джорджия. "Това не е начинът, по който един еволюционен биолог би погледнал на проблема."

Вместо "нов" мозък, наслоен върху "древен" - или дори логически мозък срещу емоционален - изследване, публикувано в Science Advances, разкрива, че еволюцията на мозъка може да се свежда до "окабеляване".

Изучавайки архитектурата както на биологични, така и на изкуствени мозъци, екипът на Имам установява, че еволюцията на мозъка е стратегическо разпределение на ограничено "жилищно пространство". Те предлагат изчислително противоборство между два фундаментално различни типа вътрешни структури - такива, които се формират още преди раждането.

Това ново разбиране не само помага за разрешаването на дългогодишна мистерия в еволюцията на мозъка, но би могло да ни помогне и да проектираме по-ефективни системи с изкуствен интелект.

Проблемът с "гущеровия мозък"

Когато говорим за нашия "логически" или "гущеров" мозък, всъщност говорим за различни групи мозъчни региони. Логическият мозък е известен като неокортекс, външният слой на мозъка, отговорен за зрението, възприятията, мисленето и други висши мозъчни функции. За гущеровия мозък е малко по-сложно.

"Лимбичната система, понякога наричана "гущеров мозък", контролира емоциите, най-общо казано, но тя има и други компоненти с различни функции", обяснява Имам.

Системата има отделни области за памет, обоняние и навигация, в допълнение към емоционалната регулация.

"Защо хората групират всички тези различни региони в една голяма система? Няма достатъчно добра теория за това какво е общото между тези различни вериги."

За да проучи това, екипът на Имам изследва отвъд отделните области, за да проучи как тези системи се мащабират между видовете. Вместо да сравняват отделни области въз основа на функцията си, екипът анализира как лимбичната система и неокортексът се променят заедно през еволюционната история.

Резултатът е забележително постоянен. Когато един компонент на лимбичната система стане по-голям, другите също са по-големи, докато неокортексът е постоянно по-малък. Тези региони не се променят независимо. "По-скоро", отбелязва Имам, "това е координирано разширяване на тези региони между видовете."

Това разкрива нещо ново: Лимбичната система не се държи като свободна съвкупност от функции, а като единна мрежа, която се разширява и свива като група през еволюцията.

Но какво движи този координиран натиск и дърпане?

Карти срещу баркодове

Имам твърди, че това се свежда до това как тези различни части на мозъка са устроени преди раждането.

В неокортекса невронните вериги са организирани като пространствени карти. Областите, които обработват докосването в близки части на тялото ви, като показалеца и палеца ви, са физически близо една до друга в мозъка. Същото важи и за зрението и слуха.

Проводниците в лимбичната система обаче не са пространствено организирани. Те функционират по-скоро като баркод, като се активират в уникални, разпределени модели, за да представят специфични аромати или сложни спомени.

За да проверят дали това е вродена черта или е придобита чрез опит, екипът разработва модели на изкуствен интелект за различни сетива. Те откриват, че когато предварително са свързали изкуствен интелект с локализирана пространствена свързаност, мрежата естествено е много добра в обработката на зрителна, звукова и тактилна информация. Обратно, разпределените мрежи "подобни на баркод" са били от съществено значение, за да може изкуственият интелект да се отличи в разпознаването на миризми и паметта.

Напречни сечения на мозък на маймуна саймир (вляво) и мозък на деветопоясен броненосец (вдясно) илюстрират как различните невронни системи се разширяват или свиват заедно при различните видове. Високо визуалната маймуна саймир има по-голям неокортекс (син), докато броненосецът, който разчита на обоняние, има по-голям обонятелен комплекс (лилав) и център за памет (зелен).  Science Advances (2026). DOI: 10.1126/sciadv.aec6112

Еволюционното противоборство

Последното парче от пъзела обяснява как размерът на мозъчните компоненти се променя предвидимо между видовете. Тъй като ресурси като пространство и енергия са ограничени, естественият подбор избира на коя система да даде приоритет.

Екипът симулира еволюцията, създавайки мултимодална мрежа, където пространствените и разпределените домейни се конкурират за "жилищно пространство". Когато средата възнаграждава обонянието, всички области на разпределената система се разширяват, а неокортексът се свива. Когато зрението е важното, се случва обратното.

Това обяснява защо деветпояният броненосец, който разчита на обонянието, има масивна лимбична система, докато при силно визуализиращата маймуна саймир доминира неокортексът.

Изследването показва, че при 182-те изследвани вида еволюцията на мозъка не е свързана с добавяне на нови слоеве "логика", а със стратегическо преразпределение на пространството между различните системи за осигуряване на оцеляването.

Чрез пренасянето на тази биологична архитектура в системи с изкуствен интелект, инженерите биха могли да създадат машини, които учат толкова ефективно, колкото човешкия мозък, изисквайки много по-малко данни и енергия.

"Съвременнитеизкуствени невронни мрежи се обучават с огромни количества данни - става въпрос за възпитание", посочва Имам. "Но мозъкът не е празен лист, който се обучава чрез опит. Той е смесица от природа и възпитание, а природата е тази предварително зададена архитектура."

"Бихме могли да преведем тази архитектура в системи с изкуствен интелект, за да ги направим по-подобни на мозъка или да ги накараме да учат или функционират толкова ефективно, колкото човешкия мозък."

Справка: Nabil Imam et al, Dual computational systems in the development and evolution of mammalian brains, Science Advances (2026). DOI: 10.1126/sciadv.aec6112

Източник: The myth of the 'lizard brain' and the real trade-off inside your mind, Georgia Institute of Technology

Неутриното са електрически неутрални елементарни частици с почти нулева маса. На Земята са открити високоенергийни неутрино от цялата Вселена, но произходът на повсеместното високоенергийно фоново лъчение на неутрино остава загадка досега.

Производството на неутрино се случва чрез сблъсък на високоенергийни частици, като протони, с околните фотони или материя. Получените неутрино могат да се отделят, дори ако се произвеждат в плътен газ.

Източниците, които произвеждат високоенергийни неутрино, обикновено произвеждат и гама-лъчение. Ако всички източници, които произвеждат неутрино, произвеждат и гама-лъчение, резултатът би надвишил наблюдавания гама-радиационен фон.

Следователно, обещаващите кандидат-източници за тези неутрино трябва да са скрити обекти, от които гама-лъчите не могат лесно да избягат. Някои характеристики на малките червени точки накараха екип от изследователи от университета в Киото да заподозрят, че те може да са скрити източници на неутрино. Тъй като повечето малки червени точки показват слабо излъчване, свързано с джетове (струи) или изтичания, като радио или рентгенови лъчи, изследователите предполагат сценарий, при който джетовете се намират в плътни газови облаци.

"В сценария, който разглеждахме, се очаква около централната черна дупка в малка червена точка да има изобилие от фотони и плътен газ, което би могло да позволи подобни сблъсъци да се случват ефективно", обяснява първият автор Рику Кузе (Riku Kuze).

Little Red Dots as Hidden Neutrino Sources. Riku Kuze et. al. https://arxiv.org/abs/2601.11203

[image or embed]

— AstroArxiv (@astroarxiv.bsky.social) January 19, 2026 at 10:57 PM

Имайки това предвид, изследователите използват типичната светимост и плътността на частиците, за да оценят аналитично степента, до която малките червени точки могат да допринесат за общото фоново излъчване на високоенергийни неутрино в небето. Те също така извършват сложни числени изчисления, за да оценят ускорението на частиците, получените вторични частици и процесите им на охлаждане, за да определят очаквания спектър на неутринното от малките червени точки.

Резултатите на екипа показват, че ако в скритите черни дупки на малките червеон точки се наблюдава ускорение на частиците, то може да произведе високоенергийни неутрино, като същевременно потиска гама-лъчението. В този случай те биха могли да допринесат за част от високоенергийния неутринен фон, наблюдаван на Земята.

"Въпреки че е трудно да се наблюдават отделните обекти директно, ние смятаме, че това проучване е значимо, защото е първото, което показва, че предвид тяхното изобилие, тези малки червени галактики биха могли да обяснят някои от наблюдаваните високоенергийни неутрино", отбелязва Кузе.

Във физиката терминът "аромат" се използва за класификация на елементарните частици. Неутриното е фундаментална частица, която съществува в точно три различни аромата: Електронно неутрино ν_e, Мюонно неутрино ν_μ и Тау неутрино ν_τ. Илюстрация на превръщане на мюонно неутрино в електронно неутрино, а след това пак в мюонно. Източник: Physicsworld.com

Предизвикателството за бъдещето е да се оцени съотношението на различните видове неутрино - наречени още "аромати" на неутрино - и да се изследват условията, при които джетовете са затворени в обвивките.

Справка: Little Red Dots as Hidden Neutrino Sources; Riku Kuze, Kunihito Ioka, Kohta Murase, Shigeo S. Kimura, Kohei Inayoshi; https://arxiv.org/abs/2601.11203

Източник: The little red galaxies that may be sending us neutrinos, KyotoU

Одисей започнал от Троя, днешен Хисарлък в Турция, и завършил в Итака, едноименния съвременен гръцки остров. По пътя той посетил Земята на лотосоядните, вероятно Джерба ​​в Тунис, острова на циклопите, вероятно Сицилия около Етна, и острова на Цирцея, вероятно италианския остров Понца.

Някои учени представят алтернативни гледни точки, предполагайки, че Одисей е пътувал главно из Гърция или че е стигнал чак до Скандинавия.

Съвременните карти на пътешествието на Одисей са спекулативни; дори в древността учени като Ератостен са смятали картографирането на фантастичното пътешествие за безсмислено начинание.

Филмът на Кристофър Нолан "Одисея" (2026) е кинематографична адаптация на древногръцката епична поема на Омир, в която героят Одисей (Мат Деймън) се завръща от Итака след Троянската война. Но божествена намеса го отклонява от курса и това, което би трябвало да е кратко пътешествие, се превръща в десетгодишно приключение из Средиземно море, по време на което героят се натъква на митични земи и фантастични създания.

Макар че "Одисеята" на Омир не е 100% исторически точна, можем да предположим, че описаните земи са били части от познатия свят по времето на Омир. Ако случаят е такъв, къде из Средиземно море е пътувал Одисей?

Карта: Пътешествието на Одисей в "Одисеята" на Омир според сайта The Collector. Кредит: TheCollector

Ето какво мислят учените.

Одисеята – Хронология на ключовите места

Итака (мит) – Итака, Гърция (реалност)

Вати и Йонийско море, Итака, Гърция. Кредит: Flickr

В епоса на Омир Итака е родината на Одисей и крайната цел на неговото завръщане у дома. Островът е описан като суров и скромен, но много обичан от жителите си. Учените смятат, че съвременният остров Итака вероятно е неговият древен съименник.

Надписи с името на Одисей са открити из целия остров, което показва, че класическите гръцки жители поне са вярвали, че това е древната родина на Одисей, независимо дали той изобщо е бил реален човек.

 Монета с изображение на главата на Одисей, 3 век пр.н.е., Итака. Кредит: Classical Numismatic Group 

Съвременна Итака е част от Йонийските острови на Гърция и е обитавана от микенския период (1600–1100 г. пр.н.е.). Смята се, че археологическите обекти на острова, като например Омировата школа, са свързани с голям микенски дворец, подобен на описания в епоса. Посетителите могат да разгледат Пещерата на нимфите, където се твърди, че Одисей е криел съкровища, и да се изкачат на връх Неритон за панорамни гледки.

През 30-те години на миналия век археолози откриват 13 бронзови триножника в свещена пещера на Итака, съответстващи точно на поемата на Омир: феакийците дали на Одисей подаръци от злато, бронз и изящни дрехи, когато го отвели на родния му остров. По-специално, тринадесет царе на феакийците дали на Одисей по един бронзов триножник. Твърди се, че Одисей е скрил цялото това съкровище – златото, бронза, дрехите и тринадесетте триножника – в Пещерата на нимфите.

Това дава възможност на археологията да потвърди истинското местоположение на Пещерата на нимфите и следователно на пристанището на Форкис.

1. Троя (мит) – Хисарлък, Турция (реалност)

Хисарлък (Троя), Турция. Кредит: Wikimedia Commons

Троя е градът, където се е разиграла Троянската война, отбелязвайки началната точка на пътуването на Одисей. В исторически план се смята, че Троя се е намирала в днешния Хисарлък, Турция, след като Хайнрих Шлиман е разкопал мястото през 19 век. Тези и последвалите разкопки са разкрили множество слоеве от древни градове, датиращи чак до 3000 г. пр.н.е. Според Омир Троянската война се е случила около 12 век пр.н.е.

 Внасянето на троянския кон в Троя, от Джовани Доменико Тиеполо, около 1760 г. Кредит: National Gallery, London 

Троя VI и Троя VII, отнасящи се до отделни селищни слоеве, идентифицирани в археологическите данни, датират от бронзовата епоха и се смятат за най-вероятните кандидати за Омировата Троя. Посетителите могат да се разходят из руините, включително масивните градски стени и останките от древни къщи. Близкият музей на Троя предлага задълбочен поглед върху артефактите от града.

Археологически доказателства за разрушения в Хисарлък през 13 век биха могли да показват катастрофа като Троянската война, но градът не е бил изоставен след това, както предполага митът. 

2. Исмар (мит) – Маронея, Гърция (реалност)

Древен театър Маронея в Тракия, Гърция. Кредит: Wikimedia Commons

След като напускат Троя, Одисей и екипажът му нападат Исмар, града на киконите - тракийско племе, обитавало в края на II и началото на I хил. пр. н. е. района между реките Места и Марица, с център град Исмар. Въпреки че първоначално Одисей и спътниците му надделяват, киконите отмъщават, убивайки много от хората на Одисей. Този ранен неуспех предвещава трудностите, които ще измъчват пътуването към дома.

Одисей и неговите спътници се бият с киконите пред град Исмар, от Франческо Приматичо, 1555–60. Кредит: Metropolitan Museum of Art

Смята се, че Исмар съответства на древния град Маронея, разположен в съвременна гръцка Тракия. Според гръцките митове градът е основан през 7 век пр.н.е. от жрец на име Марон, син на Дионис. След това се превръща в значителен търговски център. Археологията обаче предполага, че регионът вече е бил заселен и може би е бил важен център по времето на Омир. Бил е известен с виното си, което Одисей използвал, за да опияни циклопа Полифем по-късно по време на пътуването си.

Днес посетителите могат да разгледат руините на древен театър, акропол и останки от градските стени. Близкият връх Исмар предлага невероятни гледки към Егейско море, а лозята в региона продължават да произвеждат отлични вина, точно както са го правили по времето на Омир. 

3. Земята на лотосоядците (мит) – Джерба, Тунис (реалност)

Хотел Djerba El Mouradi Menzel, Джерба, Тунис. Кредит: Wikimedia Commons

Именно когато напускат Исмар, Одисей и екипажът му са сериозно отклонени от курса си. Изглежда, че докато плават на юг покрай Гърция, вместо да се обърнат на север, за да се върнат към Итака, са отнесени на запад към Северна Африка. Там Одисей и хората му акостират на странно място, където жителите ядат опияняващ лотосов плод, който ги кара да забравят желанието си да се върнат у дома. Одисей е принуден да отвлече хората си, преди да се поддадат на удоволствията на острова.

Много учени свързват тази земя с остров Джерба ​​в Тунис. Джерба ​​е обитаван от древността, с доказателства за финикийски, римски и берберски селища. Днес е известен със своите бели пясъчни плажове, традиционни пазари и исторически синагоги, като Ел Гриба, която датира отпреди повече от 2500 години. Посетителите могат също да разгледат древни крепости и отличителната архитектура на острова, която запазва културната смесица от богатата му история. 

4. Островът на циклопите (мит) – Сицилия, Италия (реалност)

Петралия Сотана, Сицилия, Италия. Кредит: Flickr

Повтарящият се мотив на "Одисеята" е, че всеки път, когато Одисей и неговите хора избягат от една опасност, те се сблъскват с друга. Избягвайки декадентската опасност на лотоса, те се сблъскват с една съвсем реална, чудовищна опасност на острова на циклопите. Той е дом на едноокия гигант Полифем, когото Одисей ослепява при дръзко бягство. Това е един от най-известните епизоди на " Одисея".

 Едноокият Полифем, от Логан Маршал, от "Митове и легенди на всички народи", 1914 г. Кредит: Wikimedia Commons

Сицилия, особено районът около вулкана Етна, често е свързван с тази легенда. Еолийските острови наблизо са пълни с пещери и скалисти брегове, отговарящи на описанието на земята на циклопите. Посетителите могат да разгледат Грота ди Полифемо, пещера, която местните жители свързват с мита. Самата Сицилия има богата история, от гръцки селища до нормандски влияния, с места като Долината на храмовете в Агридженто, предлагащи невероятни древни руини.

Предполага се, че черепите на джуджетата слонове, които имат голяма носна кухина в центъра на черепа, наподобяваща гигантска очна кухина, биха могли да са вдъхновили митове за циклопите. Те се срещат на островите Крит, Сицилия и Кипър.

5. Еолия (мит) – Еолийски острови, Италия (реалност)

Карта на Еолийските острови край бреговете на Сицилия, Италия. Кредит: Wikimedia Commons

Еол, богът на ветровете, дарява на Одисей кожена торба (мех), съдържаща всички ветрове, с изключение на този, който ще го отведе у дома. За съжаление, екипажът му я отваря, ветровете ги отклоняват от курса им на запад на място, наречено Еолия, вместо обратно на изток.

Смята се, че Еолийските острови, северно от Сицилия, са Еолия. Тези вулканични острови са били обитавани от праисторически времена и са били важен търговски център в древността. Днес те са обект на световното културно наследство на ЮНЕСКО, със зашеметяващи пейзажи, горещи извори и исторически места като руините на замъка Липари. Остров Стромболи, с действащия си вулкан, отразява огнения темперамент на владенията на Еол. Посетителите могат да се разходят по вулканичните кратери, да се разходят с лодка около островите или да разгледат черните пясъчни плажове на остров Вулкано. 

6. Телепил (мит) – Формия, Италия (реалност)

Панорама на Формия от жп гарата, Италия. Кредит: Wikimedia Commons

Телепил, земята на лестригоните, е една от най-опасните спирки по пътя на Одисей. Тези гигантски канибали унищожават почти целия му флот, като хвърлят камъни по закотвените кораби, оставяйки непокътнат само кораба на Одисей. Високите стени на пристанището, описани в "Одисея", подсказват за затворен залив или фиордоподобна обстановка.

Много учени свързват Телепил с Формия, крайбрежен град в Италия с богата морска история. Разположена между Рим и Неапол, Формия е била населена поне от римския период, служейки като важен търговски център по древния Апиев път. Възможно е да е била и древен италийски град, известен по времето на Омир.

Посетителите могат да разгледат Гробницата на Цицерон, впечатляващ мавзолей, за който се смята, че е принадлежал на известния римски държавник. Регионът се гордее и с древни акведукти, римски вили и живописното крайбрежие на Гаета, което наподобява скалите и тясното пристанище, описани в текста на Омир. 

7. Еея (мит) – Понца, Италия (реалност)

Гледка към къщи и лодки в Понца, Италия. Кредит: Flickr

Ея е островът на магьосницата Цирцея, където Одисей и екипажът му прекарват една година. Цирцея първоначално е враждебна, превръщайки хората на Одисей в свине, но по-късно става съюзник и любовница на Одисей, помагайки му да се справи с предстоящите предизвикателства. Ея е описана като очарователен остров с буйни гори и големи зали.

Цирцея налива отрова във ваза и очаква пристигането на Одисей, от Едуард Бърн-Джоунс, 19 век. Кредит: Wikimedia Commons

Понца, остров край западното крайбрежие на Италия, е широко разпространено схващане, че е островът на магьосницата Цирцея Еея. Известен със своите скалисти скали, морски пещери и тюркоазени води, Понца е бил обитаван от древни времена. Римляните са построили обширна тунелна система тук, някои от които все още могат да бъдат изследвани днес. Гроте ди Пилато, поредица от морски пещери, е свързана с легенди за Цирцея и вероятно е била използвана за отглеждане на риба по римско време. Непокътнатите пейзажи на Понца, малките рибарски селища и историческите руини я правят пленителна дестинация.

Близо до острова на Цирцея Одисей намира входа към подземния свят и има няколко предположения къде би могло да се намира това, включително Теспротия в Северозападна Гърция, нос Тайнарон в Южен Пелопонес и езерото Авернус в Италия.

 8. Сцила и Харибда (мит) – Лефкада, Гърция (реалност)

Друго място, описано от Омир, е близо до жилището на Сцила и Харибда, ужасяващи морски чудовища. Полибий отбелязва, че описанието на риболовните практики на Омир в историята съвпада със сицилианските риболовни практики по негово време, което предполага местоположение, но то далеч не е сигурно.

Левкада. Плажът Порто Кацики. Кредит: Wikimedia Commons

Сцила и Харибда са две опасни, неизбежни чудовища, разположени на противоположните страни на тесен воден канал.Двете страни на пролива са били толкова близо една от друга, че моряците, опитващи се да избегнат водовъртежите на Харибда, минавали опасно близо до Сцила и обратно. Това поражда идиома "между Сцила и Харибда", означаващ да избереш по-малкото зло. Одисей е бил посъветван да подмине Сцила и да загуби само няколко моряци, вместо да рискува загубата на целия си кораб във водовъртежа.

Когато пътувате на юг от Паксос към Итака, трябва да минете покрай Лефкада. В древността Лефкада не е била свързана с континента. Между континента и острова е имало тесен воден канал, на който сега има дълъг насип и подвижен мост.

Историкът, моряк и изследовател Тим Северин (Tim Severin) заключава, че това е тесният канал, в който Одисей е трябвало да се изправи срещу двойното предизвикателство на Сцила и Харибда , по една от всяка страна. Харибда е била водовъртеж, докато Сцила е била многоглаво змийско чудовище, което е живеело в пещера над водата, срещу Харибда.

Теракотена плака със стъклени инкрустации, изобразяващи морското чудовище Сцила, IV век пр.н.е. Кредит:Metropolitan Museum of Art

Как това съвпада с реалността на Лефкада? Оказа се, че предположенията на Северин са били точни. Той открива, че по средата на канала между Лефкада и континента има забележителна пещера на скалната стена над водата.

Изображение на ламия, от Едуард Топсел, 1607 г. В древногръцката митология Ламия първоначално е била красива либийска царица и любовница на Зевс. След като съпругата на Зевс, Хера, разкрива аферата, тя открадва или убива децата на Ламия. Обезумяла от мъка, Ламия се превърнала в чудовищен демон, който ловувал и поглъщал децата на други. Кредит: Wikimedia Commons

Частта от континента, където се намира тази пещера, се нарича планината Ламия. Важно е да се отбележи, че ламията е същество от гръцката и българският фолклор (ние си я наричаме ламя), което има повече от бегла прилика със Сцилата, описана от Омир.

За гърците тя е била змийско чудовище, което грабва и яде деца.

В българската версия, без съмнение силно повлияна от гръцката митология,  ламята има множество глави, точно като Сцилата на Омир. Може би още по-важно е, че гръцкият континент, точно на север от входа на този древен канал по протежение на Лефкада, всъщност се нарича нос Скила.

Днес островът е любима туристическа дестинация с няколко средно големи курорта по източното крайбрежие и голям брой отделни плажове, най-известни от които са Порто Кацики, Егремни и Нидри.

9. Огигия на Калипсо (мит) – Гозо, Малта (реалност)

Остров Гозо в Малта. Кредит: Wikimedia Commons

Огигия е уединеният остров, където нимфата Калипсо държи Одисей в плен в продължение на седем години, предлагайки му безсмъртие, ако остане с нея. В крайна сметка боговете се намесват, принуждавайки Калипсо да го освободи, за да може той да продължи пътя си към дома.

 Меркурий заповядва на Калипсо да пусне Одисей ("Плачът на Одисей") от Бернардино Нок, 18-19 век. Кредит: Wikimedia Commons

Гозо, вторият по големина остров в Малта, често е свързван с Огигия. Островът е обитаван още от неолита, като храмовете Джгантия датират от 3600 г. пр.н.е. и са едни от най-старите свободно стоящи сгради в света. Пещерата на Калипсо, с изглед към червените пясъци на залива Рамла, е популярно място, за което се смята, че е бил държан Одисей.

Историята на острова включва финикийски, римски и арабски влияния, видими в средновековната му цитадела и бароковите църкви. Посетителите могат да разгледат останките от Лазурния прозорец, мястото за гмуркане Синята дупка и очарователни села с традиционна малтийска архитектура.

Алтернативни предположения са, че островът на Калипсо е бил в Арктика, защото Плутарх е казал, че той "се намира далеч в морето, на пет дни път от Британия, ако плавате на запад" (Моралия). Тацит също твърди, че Одисей е достигнал Германско море. 

10. Схерия (мит) – Корфу, Гърция (реалност)

Старата крепост в Корфу, Гърция. Кредит: Pexels

Схерия е последната спирка преди Итака, където Одисей е посрещнат от феаките, цивилизован и мореплавателен народ. Те му осигуряват кораб, за да се върне у дома, което бележи края на дългата му одисея, макар и не края на неговите предизвикателства. Обратно в Итака, той трябва да победи многото ухажори, които се борят за ръката на съпругата му, царица Пенелопа, и да си върне трона.

Пенелопа и нейните ухажори, от Джон Уилям Уотърхаус, 1912 г., Кредит: ArtUK.org

Корфу, един от най-живописните острови на Гърция, често е свързван със Схерия. Пищните му пейзажи и красотата на крайбрежието съответстват на описанията на Омир. Корфу има история, датираща от древна Гърция, като е бил заселен от коринтяните през 8 век пр.н.е. Островът е бил повлиян от венецианското, френското и британското управление, което се отразява в Стария му град, обект на световното наследство на ЮНЕСКО. Посетителите могат да разгледат двореца Ахилион, построен за императрица Елизабет Австрийска, или Новата крепост от 16 век.

Одисея среща феакийците в началото на "Одисея", в книга 6, а след това приключенията му до голяма степен се разплитат ретроспективно, докато разказва историята си на домакините си.

Коя е истинската карта на Одисеята?

Това не са всички места, които Одисей е посетил по време на пътуването си, но те предоставят сравнително ясен път за въображаемото пътуване на Одисей. Но с малки изключения, много от тези местоположения са само предположения. Дори в древността гърците вече не са били сигурни за тези местоположения. Пишейки през 140 г. пр.н.е., около 600 години след написването на Одисея, гръцкият учен Полибий не е бил сигурен за много от местоположенията.

 Карта на маршрута на Одисей, препоръчана от Тим ​​Северин от книгата му "Пътуването на Одисей: Морско търсене на Одисеята" (Ню Йорк: EP Dutton, 1987)

Един по-ранен писател, Ератостен, предполага, че цялото начинание за картографиране на "Одисея" на Омир е безсмислено, като се шегува, че "ще откриете сцената на скитанията на Одисей, когато намерите обущаря, който е зашил меха с ветровете". Той смятал тази част от историята за фантастичен елемент, добавен към истинска история за колорит. Така че, макар да смятал общата история за реална, той смятал, че е невъзможно да се картографира въз основа на фантастичните описания на Омир. Опитът да се направи това е довел до много фантастични предположения в днешно време, включително че Одисей е стигнал до Ирландия, Норвегия и дори Аржентина.

Британският историк и изследовател Тим Северин се е опитвал да пресъздаде много древни пътешествия през кариерата си, от пътешествието на Марко Поло до пътешествието на Язон и аргонавтите. Той също така се е опитал да пресъздаде пътуването на Одисей през 1985 г., плавайки в реплика на гръцка галера от бронзовата епоха.

Той предлага съвсем различен маршрут, съсредоточен около островите на Южна Гърция, тъй като, като се махне цялото време, което Одисей е прекарал в невероятните си приключения като омагьосан и в Подземния свят, той е плавал само около четири месеца. Истината е, че вероятно никога няма да узнаем истинския плавателен маршрут на Одисей или дали той или някой, който може да е вдъхновил героя му, някога е съществувал.

Източници:

10 Locations from the Odyssey & Where They Are in Real Life, TheCollector

Did Odysseus Really Travel All Around the Mediterranean?, TheCollector

Is Homer’s Odyssey Based on Real Events?, Caleb Howells, GreekReporter.com

Но ако абсорбцията и излъчването могат да бъдат разделени, инженерите биха могли да проектират устройства, които абсорбират топлина от една посока, докато я излъчват в друга. Чрез "управление" на топлинната енергия, те биха могли да създадат по-ефективно управление на топлината, преобразуване на енергия, инфрачервено наблюдение и технологии за топлинна комуникация.

За да създадат материал, който се държи различно при входяща и изходяща радиация, международен изследователски екип използва магнитооптични материали. При тези материали взаимодействието със светлината може да се променя с помощта на магнитно поле.

Чрез комбиниране на магнитооптичен материал със специален фазово-променящ се материал, наречен GST, екипът създава устройство, което може не само да контролира посоката на топлинното излъчване, но и да включва и изключва този ефект и да запомня състоянието му дори когато захранването е прекъснато, което позволява топлината да бъде програмирана като данни в микрочип.

"Накарахме топлинното излъчване да се държи по "по-интелигентен" начин", обяснява д-р Шунсуке Мурай (Shunsuke Murai) от Метрополитън университета в Осака. "Постигането на тези възможности в работещ модел би могло да даде възможност за ново поколение ефективни инфрачервени излъчватели, устройства за топлинна енергия, сензори и технологии за фотонна памет."

Изследователите откриват, че устройството им показва различни реакции в зависимост от посоката на светлината, дори когато светлината пада почти право напред. Това бележи огромен напредък в сравнение с предишни устройства, които са изисквали светлината да пада под много големи ъгли, при които ефективността на абсорбция и излъчване намалява в сравнение с тези при нормално падане. Освен това ефектът на "включване и изключване" на предишните устройства е бил силно променлив и паметта се е губела при прекъсване на захранването, което ограничаваше преконфигурирането.

"Нашата крайна цел е да разработим компактни устройства, които могат активно да контролират топлинното излъчване, подобно на това как електронните схеми контролират потока на електричество", заявява професор Коичи Окамото (Koichi Okamoto) от Метрополитън университета в Осака. "Такива устройства биха могли да се използват в по-интелигентни инфрачервени сензори, по-ефективни енергийни системи и нови видове фотонна памет, която съхранява информация, използвайки светлина и топлина, вместо електрически заряди."

Справка: Y. M. Qing, Y. Shen, J. Wu, S. Murai, Z. Dong, and K. Okamoto, “ Reconfigurable Giant Nonreciprocity at Near-Normal Incidence via Phase-Change Magneto-Optical Metagratings.” Laser & Photonics Reviews (2026): e71438. https://doi.org/10.1002/lpor.71438

Източник: Making heat behave like data, Osaka Metropolitan University

Тези открития на изследователи от Университета на Тенеси-Ноксвил и Центъра за човешка еволюция и палеосреда "Сенкенберг" (SHEP) към Университета в Тюбинген. публикувано на наскоро в списание Nature Communications.

Родът Homo, който днес е представен единствено от съвременните хора, се е появил преди около 2,5 милиона години.

"С малки изключения, еволюцията на различните видове Homo се е характеризирала с увеличаване на размера на мозъка, както и с намаляване на размера и здравината на лицето и челюстите", обяснява професор Катерина Харвати (Katerina Harvati) от Центъра за човешка еволюция и палеосреда "Зенкенберг" (SHEP) към Университета в Тюбинген.

"В същото време настъпиха значителни промени в поведението: каменните инструменти бяха използвани по-интензивно, храната беше добивана и обработвана по все по-разнообразни начини, популациите се разпространиха в значително по-големи географски области и вероятно се появиха по-сложни социални структури."

В продължение на десетилетия изследователите обикновено приемаха, че тези промени са резултат от устойчив, насочен естествен подбор, по-големите мозъци са били предпочитани, защото са подобрявали когнитивните способности, докато по-малките лица са осигурявали енергийни предимства, тъй като инструментите, с които се раздробявала храната, все повече са отменяли нуждата от дъвчене.

В новото си проучване професор Марк Хъб (Mark Hubbe) от Университета на Тенеси-Ноксвил и Харвати изследват доколко добре морфологичните промени в рода Homo се вписват в различни еволюционни модели и установяват, че данните разказват различна история.

Морфологични вариации на черепната кутия в оперативни таксономични единици в линията Homo sapiens, показваща морфологичните тенденции, представени в първите четири главни компонента и размера на центроида, както и тяхното съответствие с еволюционните модели. Кредит: Nature Communications (2026). DOI: 10.1038/s41467-026-74739-w

3D измервания на черепите на 87 фосила от рода Homo

"Докато нашите анализи потвърждават добре познатите еволюционни тенденции за нарастване на черепа и намаляване на лицето, те показват, че разликите в нашия род могат да бъдат обяснени много по-ефективно чрез неутрални еволюционни процеси и дълги периоди на еволюционен застой", обяснява Хъб.

С други думи, постепенното уголемяване на мозъка и намаляването на размера на лицето не изглежда да са резултат от постоянен, прогресивен път към съвременната човешка форма. Вместо това, случайни генетични мутации, стабилизиращ подбор и биологични и екологични ограничения вероятно са изиграли много по-голяма роля, отколкото се предполагаше преди.

Хъбе и Харвати анализират данни от триизмерни измервания на черепите на 87 фосила от рода Homo - от ранни видове като Homo habilis и Homo rudolfensis до Homo erectus и Homo heidelbergensis и в крайна сметка до неандерталци, както и ранни и съвременни популации на Homo sapiens. Наборът от данни обхваща по-голямата част от добре запазените фосили на хоминини от последните 2 милиона години, което прави това едно от най-изчерпателните изследвания на еволюционните промени в нашия род.

"Сравнихме този изключителен набор от данни с шест различни еволюционни модела, използвайки статистически анализи, за да оценим кой модел най-точно обяснява наблюдаваните промени в морфологията на главата и лицето в рамките на рода Homo", разказва Харвати.

Моделите включват добре познатия еволюционен процес на естествен подбор, както и други широко проучени механизми, открити в природата - включително неутрална еволюция, продължителни фази на едва забележима промяна и модел на "прекъснато равновесие", който постулира, че видовете остават относително стабилни за дълги периоди, преди да претърпят бързи еволюционни промени по време на сравнително кратки фази.

Влиянието на няколко фактора

Резултатите от изследването показват, че комбинация от неутрална и ограничена еволюция е играла роля в еволюцията на рода Homo. Това предоставя възможности за по-подробно изследване на ключови периоди, през които условията изглежда са се променили.

Основните фази на уголемяване на мозъка - като например при Homo heidelbergensis и по-късно при Homo sapiens и неандерталците - вероятно са се случили през периоди, когато тези еволюционни ограничения са били временно по-малко тежки. Изследователите посочват комбинация от възможни фактори, включително биология на развитието, метаболитни и енергийни условия и - най-важното - културни иновации.

"В много отношения културата действа като буфер: Тя ни позволява да използваме нови местообитания и да имаме достъп до повече ресурси. Това намалява натиска върху определени физически структури, защото те трябва да бъдат по-малко стриктно адаптирани към условията на околната среда", обяснява Хъб. "По този начин периодите на засилени технологични и културни иновации могат да предизвикат бързи еволюционни промени. Такива промени очевидно са били от голямо значение за еволюцията на рода Homo, тъй като са позволили на нашите предци да задоволят хранителните нужди на по-големите мозъци и да се възползват напълно от предимствата на по-високите когнитивни способности."

Подобни механизми биха могли да обяснят и еволюционните промени, които отличават съвременните хора от по-ранните видове Homo, според изследователския екип. Например морфологията на лицето на неандерталците изглежда е останала по-ограничена за дълги периоди, докато лицата на съвременните хора са значително по-малки от тези на други генетични линии. "Възможно е тези по-късни промени да са били свързани и с особено дълбоки поведенчески промени, които са съпътствали появата на нашия вид", добавя Харвати.

Проучването не предоставя доказателства, че естественият подбор е бил без значение в човешката еволюция, но подчертава необходимостта да се определят най-продуктивните въпроси, които трябва да се зададат.

"Нашите открития изместват фокуса", ​​заключава Харвати.

"Вместо да се питаме защо хората непрекъснато са еволюирали към по-големи мозъци и по-малки лица, би било по-разумно да се проучи при какви условия човешките популации са успели да се освободят от съществуващите ограничения и да развият нови черти. Този подход би могъл да бъде особено подходящ за по-добро разбиране на еволюцията на нашия род."

Справка: Mark Hubbe et al, Evolutionary drivers of encephalization and facial reduction in the genus Homo, Nature Communications (2026). DOI: 10.1038/s41467-026-74739-w

Източник: Larger brain, smaller face: Human evolution took a different course than previously thought, Phys.org

Изучаването на фосилизираните морски лилии, наричани още криноидеи (Crinoidea), помага на учените да разберат как са еволюирали тези животни и предлага рядка представа за произхода на сложния живот.

Типичната фосилизация обаче запазва само най-твърдите части на животното, като черупки или скелетни плочи, оставяйки меките тъкани и голяма част от биологията му загадка. Сега, изключително рядко откритие на палеонтолози от Университета на Оклахома предоставя почти безпрецедентен поглед върху някои от първите животни в океана.

"След като животно умре, меките тъкани като кожа, очи или вътрешни органи са първите неща, които се разлагат", обяснява д-р Лена Коул (Lena Cole), палеонтолог от Оклахома и помощник-куратор по палеонтология на безгръбначни в Природонаучния музей "Сам Нобъл" в Оклахома. "Повечето фосили са съставени само от твърди части като кости, зъби или черупки. Меките тъкани се запазват само когато средата действа почти като естествен хладилник или вакуумно запечатване – условия, които са изключително редки."

Почти невъзможните природни условия, необходими за запазване на меките тъкани като фосили, означават, че запазените тръбни крака на Dendrocrinus simcoensis, описани от Коул и нейните колеги в новаторско проучване, представляват един от само двата известни примера за фосилизирани меки тъкани при морските лилии. Това е и най-старият открит досега екземпляр.

"Подобно съхранение е наистина едно на милион", добавя Коул. "Фосилите на морските лилии са милиони и сега, едва за втори път са открити меки тъкани."

Най-старата открита някога мека тъкан на морските лилии

"Невероятно е, че тези меки тъкани са оцелели повече от 450 милиона години", разказва д-р Дейвид Райт (David Wright), друг палеонтолог от Оклахома и помощник-куратор по палеонтология на безгръбначни в Природонаучния музей "Сам Нобъл" в Оклахома, който е съавтор на изследването заедно с Коул. "За справка, тези меки тъкани са с повече от 200 милиона години по-стари от най-стария динозавър."

Тръбните крачета са от съществено значение за това как морските лилии се хранят, взаимодействат с теченията и заемат екологични ниши. Размерът, разстоянието и структурата им варират в зависимост от местообитанието и стратегията за хранене – подобно на това как формата на зъба на бозайник отразява диетата му.

"Тъй като тръбните крачета на морските лилии се използват за хранене, те са нещо подобно катомислим за зъбите при бозайниците", обяснява Райт. "Разликите в тяхната структура ни казват в какви среди е живял даден вид и как се е хранил."

"Сравненията с живи морски лилии показват, че анатомията на този древен вид е била много различна", добавя Коул. "Това ни дава нова представа за това как морските лилии са еволюирали и как са се променяли хранителните им стратегии в продължение на стотици милиони години."

Съвременна морска лилия - Перната звезда. Кредит: MBARI (Monterey Bay Aquarium Research Institute)

Прозрения за древните океани

Въпреки че откритието е безценен принос към разбирането ни за древните морските лилии, истинската му стойност може да се крие в уликите, които предоставя за екологията на ранните палеозойски океани, когато морските лилии са били сред многото ранни животни, процъфтяващи в рифови среди.

"Вкаменелите останки на отдавна изчезнали видове могат да показват характеристики, далеч извън диапазона на вариациите, които наблюдаваме при живите видове", отбелязва Райт.

"Чрез сравняване на екологичните начини на живот на изчезналите и съвременните видове, можем да разберем как моделите на адаптивна еволюция са се променяли с течение на времето и какви фактори са оформили съвременната биосфера."

Древно океанско дъно с морски лилии.

Тъй като в ранните бодлокожи са запазени толкова малко меки тъкани, всяко ново откритие драстично разширява това, което учените могат да извлекат за древните екосистеми, хранителните стратегии и еволюционните пътища.

Откритие, осъществено благодарение на музейните колекции

Често се смята, че пробивите в палеонтологията се случват на открито по време на полеви експедиции. Макар че понякога това е така, много от най-важните открития се правят сред екземпляри, които вече са събрани, каталогизирани и съхранявани в музейни колекции.

"Новите открития на фосили в крайна сметка идват от теренна работа, но музейните колекции играят важна роля в този вид интегративни изследвания", обяснява Райт. "Не винаги знаем пълното значение на образците, които събираме. Новите технологии, идеи или експертиза често намират изненадващи начини да използват съществуващите образци, за да правят нови открития."

Вкаменелата мека тъкан на Dendrocrinus simcoensis е била съхранявана в продължение на години в Музея на палеонтологията и еволюцията в Монреал, малка институция, издържана изцяло от дарения от общността. Когато обаче специалистите по морски лилии Коул и Райт я изследвали внимателно, истинското научно значение на екземпляра станало ясно.

"Това откритие подчертава важността на музейните колекции и подкрепата на общността, която ги поддържа живи", посочва Коул. "Без всеотдайността на много хора, които се грижат за тези колекции, това изследване никога нямаше да бъде възможно."

Колекциите от палеонтология на безгръбначни, курирани от Коул и Райт в Природонаучния музей на Оклахома, са дом на повече от милион екземпляра, като всяка година се добавят нови фосили. При наличието на толкова много материал става ясно защо нови видове и открития все още чакат да бъдат открити в музеите.

"Ето защо работим, за да направим колекциите си достъпни за изследователи по целия свят", заявява Райт. "Просто има твърде много фосили, за да могат да бъдат изучени за един човешки живот. Има още много уникални неща, които чакат да бъдат открити."

Източник: OU Paleontologists Make "One in a Million" Discovery of Soft Tissue Preserved in 450-Million-Year-Old Fossil, University of Oklahoma

Самият той заявява, че е похарчил милиони долари за проследяване и анализиране на почти всеки аспект от биологията си, за да забави радикално - и дори да обърне, както твърди той - стареенето. Той е безспорно във форма, твърди, че спи повече от осем часа всяка нощ и се гордее, че по "фертилна възраст" е в началото на двайсетте си години, а всъщност е на 48 години.

Миналата седмица обаче Джонсън разкри, че има хронично автоимунно заболяване, наречено автоимунен гастрит, което причинява "необратими увреждания" на лигавицата на стомаха и често се развива тихо и асимптоматично в течение на години. Диагнозата му е поставена през май, споделя Джонсън, след години на постоянно нисък феритин, протеин, който съхранява желязо в клетките, което екипът му не може да обясни.

Новината за диагнозата му идва на фона на нарастващ интерес към медицината и терапиите за дълголетие, нарастваща област на изследване, която е съпроводена от също толкова голям обществен интерес. Но как някой, който е в стремежа си да живее вечно, който щателно следи всичко - от качеството на съня и сексуалната си потентност до това как функционира всеки негов орган, изведнъж открива хронично заболяване, което бавно прогресира от години?

За медицинските експерти и изследователите в областта на борбата със стареенето диагнозата не е особено шокираща. Автоимунните заболявания са доста често срещани, дори сред привидно здрави и във форма хора, отбелязва д-р Джан Корадо (Gian Corrado), главен лекар на отбора по лека атлетика на университета Нортистърн.

Наречени така, защото имунната система погрешно атакува собствените си здрави клетки и тъкани на тялото, вместо "чужди нашественици", автоимунните заболявания обхващат повече от 100 известни състояния и могат да засегнат много системи в тялото, обясняват експерти.

"За повечето автоимунни заболявания етиологията е неизвестна, въпреки че знаем, че има фактори на околната среда и генетични фактори, които показват кой би имал по-голяма предразположеност", посочва Емека Океке (Emeka Okeke), имунолог и доцент по биология в Североизточния университет.

Според специалистите болестта на Джонсън не е фатална, но няма лечение. Тя може също така да увеличи дългосрочния риск от развитие на рак на стомаха.

Въпреки че много от тези състояния са нелечими, повечето могат да бъдат овладени чрез определени терапии и промени в начина на живот, съобщава Океке.

Но според д-р Корадо подобно на "невродегенеративните, сърдечно-съдовите и метаболитните" заболявания, автоимунните заболявания могат да повлияят значително на "дълголетието, благосъстоянието и качеството на живот" на човек.

Автоимунните заболявания могат да възникнат и "de novo" или без известна причина, обяснява Океке. Учените също така подозират, че наследствени гени и фактори от околната среда, но също така потенциално инфекции, могат да задействат болестния процес.

Тези слепи петна могат да оставят пациентите отчаяни за отговори. Много хора с автоимунни симптоми прекарват години в търсене на обяснения, които скринингът от първичната медицинска помощ не винаги може да предостави, отбелязва Корадо. Тази несигурност отчасти е подхранвала интереса към медицината на дълголетието и интензивното проследяване на здравето, казва д-р Корадо, дори когато е създала възможности за разцвет на псевдонаучни лечения.

"Мисля, че разочарованието от "автоимунните" и "неврологичните" заболявания е довело до известен напредък, но те също така пораждат отчаяние сред много пациенти", коментира Корадо.

Но именно пациентите, чиито симптоми не се поддават на лесно обяснение, помагат за научния прогрес, за да запълни празнините, отбелязва Корадо. Въпреки че критиците на Джонсън са се насочили към някои от неговите протоколи против стареене, Корадо смята, че големият проект на Джонсън е полезен, тъй като помага да се привлече вниманието към научни въпроси, на които е обърнато твърде малко внимание и финансиране.

Възходът на науката за дълголетието съвпадна с продължаваща революция в персонализираното наблюдение на здравето. Съвременната медицина също така прави възможно събирането на безпрецедентно количество специфични за пациента здравни данни, като носими устройства, кръвни изследвания и усъвършенствана образна диагностика предлагат по-подробна картина на здравето на човека.

Джонсън е в уникална позиция да използва тази информация: той е прекарал години в провеждане на това, което експертите описват като "експеримент N-от-1" (N-of-1 experiment) или непрекъснато клинично изпитване, включващо един човек. Използвайки собственото си тяло като лаборатория за изчерпателен режим на проследяване на здравето и интервенции против стареене, Джонсън се е опитал да определи до каква степен процесът на стареене може да бъде измерен, управляван и забавен.

Никога преди хората не са били в състояние да събират толкова много информация за собствените си тела, но много болести все още се изплъзват на откриването им, докато вече не започнат да причиняват вреди, коментира Рам Харихаран (Ram Hariharan), преподавател по информатика и директор на програмите в Инженерния колеж в кампуса на Североизточния университет в Сиатъл. "Брайън Джонсън е може би най-премереният човек на света и това състояние все още се е крило от него в продължение на години."

Автоимунните заболявания обикновено се развиват и прогресират в течение на години, а понякога и десетилетия, започвайки с "тихи имунни пропуски", преди да се проявят с клинични симптоми, според Глобалния автоимунен институт (Global Autoimmune Institute), организация с нестопанска цел, базирана във Вирджиния, посветена на изучаването и финансирането на терапии за автоимунни заболявания.

Въпреки че учените разбират как автоимунните заболявания увреждат тялото, стимулирайки хронично възпаление, те все още се опитват да разберат защо този процес започва при много пациенти, обяснява Океке.

Харихаран, който изучава изследванията в областта на борбата със стареенето, посочва, че проследяването на здравето по метода N-от-1 все още е ограничено. Повечето "прозрения" за биомаркери, казва той, просто сочат към едни и същи няколко лоста, като например адекватен сън, упражнения, диета, управление на стреса и избягване на тютюнопушене и алкохол.

Изследователите и пациентите отдавна знаят тези неща и вече са експерти в събирането на данни, отбелязва Харихаран, но добавя, че "все още не можем да проектираме здравето си".

"В повечето случаи можем да реагираме само когато се появи болест", коментира Харихаран. "Тези експерименти с един субект могат да ни научат много, но не могат да ни предупредят за нещо, което никога преди не е виждано."

Източник: What Bryan Johnson’s diagnosis says about the limits of health tracking, longevity medicine, Northeastern University

През 70-те години на миналия век Стивън Хокинг демонстрира, използвайки полукласически изчисления, че черните дупки не са наистина черни, а излъчват слабо лъчение, което ги кара постепенно да се свиват, изчезвайки. Този процес обаче представлява огромен проблем: изглежда, че причинява необратима загуба на информация, което противоречи на принципа на унитарност на квантовата механика. С други думи, законите на квантовата физика твърдят, че информацията не може да бъде унищожена, но изпаряването на черна дупка предполага обратното.

Ново проучване, публикувано в списанието General Relativity and Gravitation, ръководено от екипа на Ричард Пинчак (Richard Pinčák), предлага иновативно решение, базирано на сложната геометрия на пространство с допълнителни измерения.

Отблъскваща сила за спиране на изпарението

В статията си учените изследват феноменологичните последици от теорията на гравитацията или теорията на Айнщайн-Картан, формулирана в 7 измерения, върху специфична математическа структура, наречена G2 многообразие с усукване (торсия). За разлика от стандартната Обща теория на относителността, тази теория позволява на пространство-времето не само да се изкривява, но и да се "усуква" (т.нар. пространствено-времево усукване).

Най-важният резултат от този модел е завладяващ: при екстремни плътности, типични за скалата на Планк, това геометрично усукващо (торсионно) движение генерира отблъскваща сила. Тази сила противодейства на гравитационния колапс и динамично спира последната фаза на изпарението на Хокинг. В резултат на това черната дупка не изчезва в нищото, а оставя след себе си стабилен "остатък" с прогнозирана маса от приблизително 9*10⁻⁴¹ кг.

Обединяване на стабилността на черните дупки и масата на елементарните частици чрез 7D геометрия. Схематична илюстрация на рамката, представена в 7-мерната теория на Айнщайн-Картан върху G2 многообразие с усукване. Левият панел показва торсионния възел на 7D G2 многообразието. Геометричното усукващо движение генерира отблъскваща сила при Планкови плътности (вмъкната снимка в центъра), като по този начин стабилизира остатък от черна дупка. Чрез редукция на размерите, очакваната стойност на торсионния вакуум се идентифицира с електрослабата скала (≈246 GeV), което естествено води до очакваната стойност на вакуума на полето на Хигс (VEV) и позволява на елементарните частици да придобият маса в 4D пространство-време. Кредит: Institute of Experimental Physics SAS

7-измерен космически твърд диск

Ако черната дупка не изчезне, какво се случва с информацията от цялата материя, която е попаднала в нея? Изследователите предполагат, че този стабилен остатък функционира като истински архив на паметта. Структурата на остатъка предлага конкретен механизъм за съхранение на информация чрез спектъра на неговите "квазинормални режими".

На практика квантовата информация е кодирана и заключена в дълготрайните "вибрации" на торсионното поле в геометрията на остатъка. Екипът е изчислил, че остатък от черна дупка с масата на нашето слънце може да съхранява невероятно количество от приблизително 1,515 * 10⁷⁷ кюбита информация, достатъчно точно, за да разреши парадокса.

Убиване на два заека с един куршум: връзката с бозона на Хигс

Това, което прави това изследване особено интересно, е дълбоката му връзка с физиката на елементарните частици. Изследователите са показали, че намаляването на размерите (от 7 до 4 измерения или нашето наблюдаемо пространство-време) на тази геометрия осигурява естествен произход за електрослабата скала ~246 GeV). Тази скала е известна с връзката си с полето на Хигс, което дава маса на елементарните частици.

В тази теоретична рамка, очакваната стойност на вакуума (VEV), приета от торсионното поле, се идентифицира динамично с електрослабата обвивка (приблизително 246 GeV). По същество, същото геометрично свойство, което предпазва черните дупки от изчезване и запазва квантовата информация, предлага и чисто геометрично обяснение за проблема с йерархията на масите във физиката на елементарните частици.

Отвъд ускорителите на частици: проверима реалност

Защо все още нямаме доказателства за тези допълнителни измерения? Отговорът се крие в невероятно високоенергийните мащаби, свързани с тях. Изследователите изчислили, че частиците, свързани с тези измерения (възбуждания на Калуза-Клайн), имат маси от приблизително 8,6 * 10¹⁵ GeV. Това е със седем порядъка извън обсега на Големия адронен колайдер (LHC), но "невидим" за ускорителите на частици не означава "непроверим".

Тази теория далеч не е просто мисловен експеримент, спекулация, тъй като се основава на твърди геометрични зависимости. Ако моделът е правилен, той прави специфични, проверими прогнози, които могат да бъдат изследвани в дълбините на Вселената, а не в лаборатория. Първо, стабилните останки от черни дупки (9 * 10⁻⁴¹ кг), предсказани в изследването, биха могли да бъдат част от мистериозната тъмна материя.

Откриването на гравитационния подпис на тези "планкови останки" би предоставило директни доказателства за теорията. Освен това, информацията, кодирана в техните "вибрации" (квазинормални режими), предлага конкретна математическа рамка, която отличава този модел от всеки друг.

И накрая, енергийните мащаби, които са включени, са типични за много ранната Вселена, което означава, че следи от тази 7-измерна геометрия биха могли да бъдат скрити в космическия микровълнов фон или в първичните гравитационни вълни. Чрез преодоляване на пропастта между най-малките мащаби на черните дупки и необятността на полето на Хигс, това изследване предполага, че информационният парадокс може да не ни принуди да пренапишем квантовата механика. Вместо това, той ни кани да възприемем по-дълбоко, 7-измерно разбиране за структурата на нашата реалност.

Справка: Pinčák, R., Pigazzini, A., Pudlák, M. et al. Geometric origin of a stable black hole remnant from torsion in G' -manifold geometry. Gen Relativ Gravit 58, 29 (2026). https://doi.org/10.1007/s10714-026-03528-z

Източник: The secrets of black holes and the Higgs mass could be hidden in a 7-dimensional geometry, Institute of Experimental Physics SAS

Подобно на рафт в стара къща, Земята събира много прах от околностите си. Този "космически прах" е съставен предимно от микрометеорити, които оцеляват при навлизане в атмосферата и предоставя на изследователите евтин и лесен начин да получат проби за изучаване на нашите космически съседи. Въпреки това, може да е трудно да се определи от кои обекти произхождат определени проби, ако техните родителски тела все още липсват в наличните каталози.

Неотдавнашно проучване, публикувано в Science Advances, описва ново подмножество от космически прах с такъв неизвестен произход и как изследователите проследяват потенциални източници.

Изследването на "космическия прах"

Някои микрометеорити, наречени космически сферули, се стопяват при навлизане, което води до сферичната им форма. Тези космически сферули губят първоначалната си минерална структура по време на нагряването при навлизане, което прави родителските им тела трудни за идентифициране. В някои случаи кислородните изотопи действат като химически пръстов отпечатък, помагайки на изследователите да определят откъде идва този прах. И все пак около 10% от космическите сферули имат необичайно малки изотопни следи на кислород-16, които не съвпадат с никоя от идентифицираните преди това метеоритни групи. Изследователите наричат тези ​​космически сферули от "Група 4".

Екипът, участвал в новото проучване, твърди, че орбиталните параметри също биха могли да се окажат полезни за идентифициране на източника.

"Обаче в един конкретен случай минераложките и текстурните свойства на подмножество от космически сферули предоставят информация за орбиталните параметри на техните предшественици, включително ексцентричност и скорост на сблъсък. Това подмножество се нарича CumPo заради характерната си кумулативна оливинова порфирна текстура, характеризираща се с клъстерирани оливинови фенокристали, които се увеличават по размер от едната страна на сферулата постепенно до другата", пишат изследователите.

Според изследователите, характеристиките, свързани със сферулите CumPo, предполагат необичайни орбитални параметри, които могат да сочат към нетипични родителски тела. По-специално, предишни изследвания на тези текстури предполагат, че някои сферули може да са имали необичайно високи скорости на навлизане, което може да подсказва за орбиталната ексцентричност на родителското тяло.

Нова категория космически сферули

За да се опитат да научат повече за произхода им, авторите са изследвали 10 космически сферули CumPo от Антарктида и по-съвременна колекция, открита по градски покриви. Те са използвали електронна микроскопия и микросондова химия, за да анализират текстури и ключови минерали и химичен състав. Те също така са измерили кислородните изотопи със SIMS и NanoSIMS, за да получат източници на пръстови отпечатъци.

Екипът открива много прилики между двете колекции и ги определя като ново подмножество от богати на сяра кумулатни оливинови космически сферули, които те наричат ​​"SCumPo". Подмножеството е силно свързано с бедната на сигнатури на кислород-16 Група 4. Групата споделя набор от характеристики, които предполагат изключително редуциращи условия по време на навлизане в атмосферата. Това включва необичайна почти пълна липса на магнетит, чести желязо-никел-серни капчици, постоянно ниско съдържание на никел в оливиновите кристали и необичайно богато на сяра стъкло.

Някои петна в рамките на една сферула показват както бедни на кислород-16, така и богати на кислород-16 сигнатури, което предполага, че оригиналният прах вероятно е бил смес от поне два компонента, тъй като това не се случва естествено.

Авторите на изследването обясняват:

"Ние интерпретираме това като силно доказателство, че прекурсорите на SCumPo са композитни материали, съдържащи поне два различни компонента: единият компонент, богат на ¹⁶O (относително ниско δ¹⁸O и отрицателно Δ¹⁷O , типично за безводните фази на въглеродния хондрит), и друг, беден на ¹⁶O (високо δ¹⁸O и положително Δ¹⁷O, несъответстващо на известните метеорити, но подобно на финозърнест материал от Група 4)."

След това екипът провежда числени симулации, за да определят вероятните скорости на навлизане и орбиталните ексцентриситети нан частиците. Резултатите показват, че "утаяването" на оливина най-вероятно ще се случи при високи скорости на сблъсък от приблизително 14–17 км/сек. Екипът заявява, че това сочи към ексцентрични орбити (около e > 0.2) и тази ексцентричност е по-съвместима с обекти близо до Земята, отколкото с типичните източници на астероиди от Главния астероиден пояс между орбитите на Марс и Юпитер.

Авторите казват, че това родителско тяло изглежда е неизследван преди това, примитивен, богат на сулфиди въглероден астероид, свързан с група въглеродни метеорити, наречени хондрити CM-CO-CY.

"Като се има предвид, че сме свързали състава им с клана CM-CO-CY от въглеродни хондрити, е правдоподобно родителското им тяло да е бил примитивен въглероден астероид, който е мигрирал към пресичаща Земята орбита – достигайки кометоподобни орбитални параметри. Например може да се разгледат разрушените фрагменти на термично променен, но съдържащ вода астероид (като групата CY), който е еволюирал в близкоземното пространство", пишат авторите на изследването. 

Изследователите отбелязват, че това хипотетично родителско тяло представлява "липсващ" тип метеорит. Пробите от микрометеорити съществуват, но подобен метеорит не съществува в настоящите колекции. Те казват, че бъдещата идентификация чрез мисии за изследване на астероиди или находки на метеорити би била "ключово откритие".

Справка: Matthias Van Ginneken et al, ¹⁶ O poor cosmic spherules from near-Earth CY chondrite asteroids, Science Advances (2026). DOI: 10.1126/sciadv.aed6340

Източник: Much of Earth's 'space dust' may come from unidentified near-Earth asteroids, Krystal Kasal, Phys.org

По-бързото стареене на мозъка е свързано с различни неврологични и психиатрични разстройства, както и с някои невродегенеративни заболявания. Факторите, които влияят върху скоростта, с която мозъкът старее, обаче все още не са ясно и изчерпателно изяснени.

Изследователи от университета Джилин и Китайския медицински университет наскоро са анализирали наличните данни от невроизобразяване, геномни и биологични данни, за да разберат по-добре приноса на метаболитните процеси (т.е. химичните реакции, които трансформират храната в енергия) за стареенето на мозъка. Техните открития, публикувани в Molecular Psychiatry, показват, че по-високите нива на глюкоза в кръвта са свързани с ускорено стареене на мозъка.

Разкриване на метаболитни признаци на стареене на мозъка с изкуствен интелект

За да изследват биологичните основи на стареенето на мозъка, изследователите анализират данни от UK Biobank, голяма биомедицинска база данни, която съдържа здравни, генетични и образни данни, събрани от хиляди хора, живеещи във Великобритания. Чрез анализ на мозъчните сканирания на тези хора, те извеждат измерими мозъчни характеристики, като например размера на специфични мозъчни области, тъканни характеристики и структурни промени.

Впоследствие те обучават алгоритми за машинно обучение да предсказват възрастта на хората въз основа на идентифицираните от тях мозъчни характеристики. Изследователите откриват, че специфичен статистически метод, известен като регресионен модел с най-малко абсолютно свиване и оператор на селекция (LASSO), е най-добър за предсказване на възрастта на мозъка на хората, със среден процент на грешка от 3,26 години.

"Интегрирахме мултимодални невроизобразяващи данни (ЯМР), плазмени метаболомични данни и геномни данни от британската биобанка, за да идентифицираме метаболитни маркери за стареене на мозъка и да оценим тяхната причинно-следствена връзка", пишат авторите в своята статия. "Използвайки 1079 фенотипа, получени от образна диагностика (IDP), от 4333 здрави участници, обучихме и валидирахме модели за машинно обучение за прогнозиране на възрастта на мозъка, като LASSO регресионен модел постигна най-добри резултати. Разликата във възрастта на мозъка (BAG) след това беше оценена при 37 458 участници."

Използвайки най-добре представящия се модел LASSO, изследователите изчисляват стойност, наречена BAG, за хиляди хора, включени в базата данни на UK Biobank. Това е по същество стойност, показваща дали прогнозираната възраст на мозъка на човек е по-висока или по-ниска от действителната му възраст и с колко години.

След това изследователите анализират метаболитни данни, получени от кръвните проби на същите хора. Това им позволява да идентифицират девет молекули в кръвта, които изглежда са значително свързани със стойностите на BAG.

Забележително е, че глюкозата изглежда има най-силна връзка със стойностите на BAG. По-конкретно, по-високите нива на кръвната захар са свързани с мозъци, които показват повече признаци на стареене при образни сканирания и по този начин изглеждат по-стари от действителната си възраст.

"Асоциативните анализи при 21 780 индивида идентифицираха девет плазмени метаболита, значително свързани с BAG след корекция на Bonferroni, като глюкозата показва най-силен ефект (β = 0,32, P = 9,90 × 10⁻¹²)", пишат авторите. "Проучванията за асоцииране в целия геном (GWAS) идентифицираха 392 BAG-асоциирани еднонуклеотидни полиморфизми (SNP) (P < 5 × 10⁻⁸), а двупробната Менделова рандомизация (MR) предостави доказателства в подкрепа на потенциална причинно-следствена роля на глюкозата в ускоряването на стареенето на мозъка."

Информиране за превенцията на някои състояния, свързани с мозъка

Това проучване предлага доказателства, предполагащи, че глюкозата в кръвта може да допринесе за процеси, свързани с ускорено стареене на мозъка. Интересното е, че изследователите са установили, че по-високите нива на кръвна захар са свързани и с повишен риск от развитие на седем различни състояния, за които е известно, че засягат мозъчната функция.

"Клинично, повишената плазмена глюкоза е положително свързана със седем мозъчни нарушения, включително деменция по всякаква причина, болест на Алцхаймер, съдова деменция, болест на Паркинсон, инсулт, депресия и тревожност, и отрицателно свързана с когнитивните функции, двигателната функция и психичното здраве", пишат авторите.

"По-високите концентрации на глюкоза също са свързани с намалени регионални мозъчни обеми в 80 кортикални, субкортикални и церебеларни области. Тези открития показват, че метаболизмът на глюкозата е модифицируем път в стареенето на мозъка, с последици за стратегии за ранна интервенция, насочени към запазване на здравето на мозъка през целия живот."

Бъдещи изследвания биха могли да се вдъхновят от откритията на екипа и да проучат допълнително връзката между по-високите нива на глюкоза и стареенето на мозъка, вероятно фокусирайки се върху специфични невродегенеративни или невропсихиатрични състояния. В крайна сметка, това проучване може да допринесе за разработването на стратегии за наблюдение и запазване на здравето на мозъка.

Справка: Zhirong Li et al, Metabolomic signatures of brain aging: A multimodal and genetic study, Molecular Psychiatry (2026). DOI: 10.1038/s41380-026-03703-3

Източник: Higher blood glucose levels linked to faster brain aging, Medical Xpress

Откритието помага да се обясни защо стандартните лечения като аспирин често са по-малко ефективни и стимулира търсенето на нови терапии, насочени директно към малките кръвоносни съдове на мозъка.

Скритата причина за често срещан инсулт

Учени са открили доказателства, които биха могли да променят начина, по който лекарите възприемат често срещана форма на инсулт и защо стандартните превантивни лечения често се провалят.

Нови изследвания показват, че лакунарният исхемичен инсулт не се причинява предимно от натрупване на мастна плака в артериите, както мнозина предполагат. Вместо това, най-силната връзка изглежда е с промените в самите кръвоносни съдове на мозъка, по-специално разширяването и разширяването на артериите.

Констатациите могат да помогнат да се обясни защо често предписваните лекарства за предотвратяване на инсулт, като аспирин и други антитромбоцитни лекарства, са имали ограничен успех в предотвратяването на този вид инсулт.

Изследователите отбелязват, че резултатите вече помагат за насочване на нови стратегии за лечение, включително LACunar Intervention Trial 3 (LACI-3), което оценява лекарства, предназначени да защитават и поддържат най-малките кръвоносни съдове на мозъка.

Заболяване на малките мозъчни съдове и риск от инсулт

Лакунарен инсулт се развива, когато най-малките кръвоносни съдове на мозъка са увредени от състояние, известно като болест на малките съдове. Тази форма на инсулт е основна причина за инвалидност и е свързана с когнитивен спад, деменция и повишен риск от бъдещи инсулти. Въпреки важността му, учените се затрудняват да определят точно какво причинява заболяването, което затруднява разработването на ефективни лечения.

За да проведат проучване, изследователи от Университета в Единбург, Института за изследване на деменцията във Великобритания и международни сътрудници са изследвали 229 души, които са преживели лакунарен инсулт или лек нелакунарен инсулт.

Участниците получават клинични и когнитивни оценки и се подлагат на ЯМР сканиране на мозъка малко след инсулта и отново една година по-късно. Образната диагностика позволява на учените да оценят вида на инсулта, да наблюдават признаци на заболяване на малките съдове и да идентифицират всички нови области на мозъчно увреждане, които са се развили с течение на времето.

Екипът сравнява две различни съдови промени: стесняване на по-големите артерии чрез мастни клетки и разширяване и удължаване на артериите в мозъка.

Разширяването на артериите се очертава като ключов знак

Анализът показа, че стесняването на големите артерии не е свързано с лакунарен инсулт или със заболяване на малките съдове. Въпреки че стесняването на артериите е по-често срещано при други форми на инсулт, то не прогнозира ново мозъчно увреждане при последващи сканирания.

За разлика от него, разширяването на артериите показва силна връзка с лакунарен инсулт. Пациентите с разширени артерии са повече от четири пъти по-склонни да претърпят лакунарен инсулт.

Изследователите също така установяват, че разширяването на артериите е свързано с по-тежко заболяване на малките съдове, по-бързо прогресиране на мозъчното увреждане и по-голяма вероятност от развитие на нови "тихи" инсулти - малки области на увреждане на мозъчната тъкан, причинени от прекъснато кръвоснабдяване, които могат да се появят без очевидни симптоми.

Повече от един на всеки четирима участници са развили тези тихи инсулти по време на проучването, въпреки че са получавали стандартни лечения, предназначени за предотвратяване на допълнителни инсулти.

Тестват се нови подходи за лечение

Резултатите показват, че бъдещите терапии трябва да се фокусират върху основните увреждания, засягащи малките кръвоносни съдове на мозъка, а не върху мастните плаки в по-големите артерии.

Проучвания като LACI-3 в момента изследват дали съществуващите лекарства, включително цилостазол и изосорбид мононитрат, могат да помогнат за защитата на мозъка, да намалят риска от допълнителни инсулти и да намалят дългосрочните проблеми, свързани с паметта, мобилността и деменцията след лакунарен инсулт.

Джоана Уордлоу (Joanna Wardlaw), професор по приложна невроизобразителна диагностика в Института по неврология и сърдечно-съдови заболявания към Университета в Единбург и ръководител на група в Изследователския институт за деменция във Великобритания, заявява:

"Това проучване предоставя убедителни доказателства, че лакунарният инсулт не се причинява от мастно запушване на по-големи артерии, а от заболяване на малките съдове в самия мозък. Признаването на това разграничение е от решаващо значение, защото обяснява защо конвенционалните лечения като антитромбоцитните лекарства не са толкова ефективни при този тип инсулт и подчертава спешната необходимост от разработване на нови терапии, насочени към основното микросъдово увреждане."

Справка: Fei Han, Una Clancy, Carmen Arteaga-Reyes, Michael J. Thrippleton, Maria Del C. Valdés Hernández, Daniela Jaime Garcia, Michael S. Stringer, Ellen Backhouse, Francesca M. Chappell, Yajun Cheng, Dillys Xiaodi Liu, Junfang Zhang, Angela C.C. Jochems, Eleni Sakka, Charlotte Jardine, Gayle Barclay, Donna McIntyre, Iona Hamilton, Rosalind Brown, Yi-Cheng Zhu, Fergus N. Doubal, Joanna M. Wardlaw. Implications of Cranial Arterial Stenosis and Dolichoectasia for Cerebral Small-Vessel Disease Etiopathogenesis: Findings From a Prospective Mild Stroke Cohort. Circulation, 2026; 153 (23): 1813 DOI: 10.1161/CIRCULATIONAHA.126.079493

Източник: The real cause of a common stroke may have been missed for decades, University of Edinburgh

Ново изследване от Северозападния университет в Чикаго установява, че подобно на хората, мишките също подушват, за да изследват целенасочено околната среда – нещо, което учените преди не са знаели.

Две допълващи се проучвания на Северозападния университет, публикувани в Science Advances, изследват обонянието от противоположни страни и установяват, че гризачите и хората разчитат на една и съща основна неврофизиология – двигателните и ритмичните градивни елементи на мозъка – за да обработват миризмите.

Въпреки че еднократното подушване на мишката е много по-кратко от това на човека, основното темпо на обработка на миризмата е същото според новите проучвания. Резултатите показват, че тези сензорни системи са фундаментално сходни и са се запазили по време на еволюцията.

Взети заедно, откритията от двете лаборатории предполагат нещо важно: всички бозайници разчитат на подобна основна система за обоняние, като всеки вид добавя свой собствен обрат към един и същ основен дизайн. Работата отговаря на фундаменталния въпрос: Как мишките и хората изследват своята среда, за да я разберат и да решат какво ще правят по-нататък?

"Истинската прилика е това еднократно подушване, но това не е просто подушване", разказва съответният автор Джон Барет (John Barrett), научен асистент по невронауки в Медицинския факултет на Северозападния университет "Файнберг". "Мишките дори движат ръцете си, докато подушват, което показва, че е волево – те го правят нарочно."

Какви са последиците за хората?

Промените в поведението при подушване са свързани със състояния като аутизъм и болести на Алцхаймер и Паркинсон, така че разбирането на основната структура на обонятелната система може да помогне за по-ранно откриване или по-добро лечение, казват авторите на изследването.

"Знанието, че разполагаме с този еволюционно запазен набор от механизми, ни помага да разберем как функционират мозъците на бозайниците, което в крайна сметка би могло да ни помогне да разберем как те се провалят в патологията", заявява първият автор Андрю Шериф (Andrew Sheriff). "Това ни помага да разберем как работи мозъкът, за да знаем как да го поправим, когато не работи."

История за две статии

Едно от проучванията установява, че мишките инспектират храната си, използвайки единични подушвания, което изглежда забележително подобно на човешкото поведение. Другото установява, че хората организират информацията за миризмата с бърза скорост в рамките на едно подушване, под формата на обонятелна мозъчна обработка, която изглежда забележително подобна на тази на гризачите. Заедно тези отделни, но допълващи се проучвания показват, че съществуват споделени, фундаментални биологични правила за това как работи обонянието на тези два бозайника и че те са запазени чрез еволюцията.

Първо проучване: Мишките могат да подушват като хората

Първата статия започва с просто наблюдение: Когато мишките боравят с храна, те от време на време я доближават за кратко до носа си, преди да продължат да ядат.

Проучването е проведено в лабораторията на Гордън Шепърд в катедрата по неврология в Медицинския факултет "Файнбърг" към Северозападния университет, заедно с колеги на местно ниво и от Университета на Пенсилвания и Медицинския колеж към Университета на Флорида.

Екипът е изградил роботизирана многокамерна система за запис, за да следи мишките, докато търсят храна и се хранят. Водени от Ман Гао (Mang Gao) и Барет от лабораторията "Шепърд", учените са проследили движенията на ръцете и главата на мишките с висока резолюция, като едновременно с това са проследявали дишането им.

При мишките времето за еднократно подушване съвпада точно с момента, в който храната достига до носа им, като прецизно координират ръцете, главата и дишането си. За разлика от постоянното подушване, което използват, когато търсят храна, това поведение е бързо и умишлено, подобно на това, когато човек повдига храна до носа си, за  да я  помирише внимателно, преди да отхапе.

Авторът - кореспондент Андрю Шериф настройва ЕЕГ шапката на участник в изследването преди записване на електрофизиологични сигнали върху многоконтактен електрод. Кредит: Olivia Dimmer, Northwestern University

Изследването показва, че мишките започват по-интензивно да душат неапетитна храна, но това поведение било обусловено не само от наличието на миризма. Когато учените се намесили в работата на обонянието на мишките, те продължили да подушват храната както обикновено. В крайна сметка това поведение спира, когато се потиска моторната кора - областта на мозъка, свързана със съзнателното, целенасочено движение.

"Това означава, че когато мишките подушват храна, те не го правят като рефлекторен отговор на миризма, а по-скоро като проактивен акт на умишлено сензорно вземане на проби", посочва Гао, постдокторант в лабораторията "Шепърд". "Оказва се, че мишките избират да извършват тези бързи "проверки на миризмата", което е характерно за голяма част от човешкото поведение за проверка на миризмите, вместо да бъдат пасивно задействани да подушват."

Това е първото проучване, което документира това умишлено, нерефлексивно поведение на подушване сред гризачи в реална обстановка.

Второ проучване: Хората могат да преработват миризми като мишки

Второто проучване, проведено в лабораторията на Кристина Зелано (Christina Zelano) в катедрата по невронауки във Файнберг, в сътрудничество с Брус Тан (Bruce Tan) от катедрата по отоларингология във Файнберг, се стреми да отговори на въпроса как хората могат да постигнат същата перцептивна прецизност като гризачите само с едно бавно подушване.

"Искахме да разберем как можем да идентифицираме миризми толкова бързо, колкото гризачите, въпреки че ние душим повече от 10 пъти по-бавно", разказва Шериф, постдокторант в лабораторията на Зелано.

"Чрез директно записване от човешката обонятелна луковица, използвайки новаторска техника, успяхме да открием ритми на обработка на миризми, които много наподобяват тези на гризачите, което предполага запазени времеви прозорци за обоняние между видовете."

Екипът използва минимално инвазивен, високопрецизен метод, разработен в лабораторията Зелано, за да регистрира подушването в мозъците на здрави доброволци. Когато участниците вдишвали еднократно, това предизвиквало нискочестотни мозъчни вълни, наречени тета трептения (2–8 Hz) в човешката обонятелна луковица, с точно същите честоти, с които гризачите подушват.

Този бавен мозъчен ритъм помага за организирането на по-бързи изблици на активност, които се случват, когато мозъкът действително обработва миризма, установява проучването, което означава, че човешкият мозък може да генерира тета ритъм от едно подушване и да го използва по същия начин, както гризачите използват своя цикъл на подушване.

"Последиците от нашите открития са важни", коментира съавторът Цяохан Ян (Qiaohan Yang), докторант в Междуведомствената неврология на Северозападния университет.

"При гризачите, подушването и тета вълните са толкова тясно свързани, че двете са почти неразличими. При хората, по-бавната честота на подушване ги разделя, разкривайки тета трептенето като отделен, независимо генериран ритъм, за който е достатъчно еднократно умишлено вдишване."

Справка:

Mang Gao et al, Dexterous single sniffs for ethological active olfaction, Science Advances (2026). DOI: 10.1126/sciadv.aed3610. www.science.org/doi/10.1126/sciadv.aed3610

Andrew Sheriff et al, Theta oscillations are an organizational unit of odor processing in the olfactory bulb, Science Advances (2026). DOI: 10.1126/sciadv.aee1002. www.science.org/doi/10.1126/sciadv.aee1002

Източник: Mammals use the same underlying system—preserved through evolution—to process smells, Northwestern University

Голям международен преглед, публикуван в The Lancet Healthy Longevity, установява, че макар мащабни кампании за здравна осведоменост за превенция на деменцията да могат да достигнат до широка аудитория, те често водят до незначителни и ограничени промени в поведението и изобщо в осъзнаването на риска.

Проучването анализира кампании и програми за обществено здраве в осем държави и установява, че са необходими по-ангажиращи, персонализирани и ориентирани към общността подходи, за да се повлияе реално на поведението и да се намали рискът от деменция.

Авторът на изследването, професор Марио Сиерво (Mario Siervo) от "Къртин", заявява, че откритията показват ясна разлика между това, което хората знаят, и това, което правят.

"До 45% от случаите на деменция са свързани с модифицируеми фактори, които можем да променим, като например начина ни на живот, здравословното ни състояние и околната среда", казва професор Сиерво.

"Но просто да се каже на хората какви са тези рискове не е достатъчно - кампаниите за повишаване на осведомеността са важни, но сами по себе си рядко водят до смислена или трайна промяна в поведението."

Професор Сиерво също така заявява, че второ ново проучване, проведено от групата, е предоставило допълнителни доказателства за значението на модифицируемите рискови фактори за деменция.

Резултатите показват, че мускулната сила и телесният състав играят значителна роля в риска от деменция, което подчертава необходимостта от по-целенасочени подходи за превенция.

Изследването, ръководено от Къртин, е проследило близо 500 000 възрастни в продължение на повече от десетилетие и е установило, че хората с ниска мускулна сила и излишни телесни мазнини – състояние, наречено саркопенично затлъстяване – имат по-висок риск от развитие на деменция.

За разлика от това, затлъстяването само по себе си не е свързано с повишен риск от деменция, ако мускулната сила е запазена, което подчертава значението на мускулното здраве, наред с поддържането на оптимален телесен състав за превенция на деменцията.

Професор Блосъм Стефан (Blossom Stephan), председател на катедрата по деменция в института enAble към университета Къртин и съавтор, заявява, че много хора все още не осъзнават, че рискът от деменция може да бъде намален.

"Все още е широко разпространено схващането, че деменцията е неизбежна част от стареенето, което не е така", отбелязва професор Стефан.

"Но дори когато хората са наясно с рисковете, пречки като време, разходи и мотивация могат да им попречат да направят промени в начина си на живот."

Прегледът установява, че интерактивните подходи са били постоянно по-ефективни в мотивирането на хората да направят промени в начина си на живот, отколкото пасивните информационни кампании.

Те включват:

• Онлайн образователни програми, които насочват хората през практически стъпки за подобряване на здравето на мозъка;
• Персонализирани оценки на риска, показващи на хората как начинът им на живот влияе върху риска от деменция;
• Програми, съобразени в общностите, предоставяни от доверени местни хора, като например здравни работници или лидери на общността.

Професор Сиерво смята, че тези подходи е по-вероятно да ангажират хората и да подкрепят устойчива промяна в поведението:

"Когато хората разбират собствения си личен риск и им се дават ясни, практични начини за действие – особено чрез надеждни обществени мрежи – е по-вероятно да направят значими промени".

Примери за ефективни подходи включват образователни, културно съобразени програми, провеждани в позната обстановка, и интерактивни курсове, помагащи на участниците да си поставят реалистични здравни цели.

Професор Стефан заявява, че бъдещите стратегии за обществено здраве трябва да надхвърлят осведомеността и да се фокусират върху дългосрочното ангажиране.

"Трябва да комбинираме широки обществени послания с целенасочена подкрепа, която помага на хората да предприемат действия", коментира тя. "Това означава да се инвестира в програми, които са достъпни, културно значими и проектирани с общностите, а не просто предоставяни на тях."

"С очакваното значително увеличение на нивата на деменция през следващите десетилетия, превенцията е един от най-мощните инструменти, с които разполагаме, но за да я постигнем, трябва да преосмислим начина, по който съобщаваме за риска и подкрепяме хората да действат."

Справка: Stephan B, Dunne J, Brain J et al.; Population-level interventions for dementia prevention: a systematic review; The Lancet Healthy Longevity, 2026; 0; Published June 30, 2026
DOI: 10.1016/j.lanhl.2026.100869

Източник: Almost half of dementia cases could be prevented – but change is needed, Curtin University

Да започнем с най-неотложното и дразнещото - когато е изцапана човешка кожа.

Мазут върху кожата

Стандартното почистване с вода и сапун не е подходящ начин, когато мазутът е попадна върху кожата, според публикуван в списание Patient Safety in Surgery преглед на случаи, животински модели и in vitro проучвания.

Вместо това се прилага принципа "подобното се разтваря в подобно". Мазутът е тежко, високомолекулно и липофилно (мастноразтворимо) вещество, затова се използват липофилни разтворители, получени от петрол, за привличане и впоследствие разтваряне на петролния замърсител от кожата.

Според научните насоки основната задача е да се намали вискозитета на мазута и да се разрушат междумолекулните връзки, без да се уврежда защитният хидролипиден слой на кожата или да се причинява проникване на токсини.

Използването на агресивни промишлени разтворители (бензин, ацетон, керосин, минерален терпентин) не се препоръчва - с тях може да почистите някой устойчив твърд материал. Те разрушават епидермалните клетъчни мембрани, причиняват химически изгаряния и драстично увеличават пропускливостта на кожата, позволявайки на токсичните компоненти на мазута да навлязат по-бързо в кръвния поток.

Безопасният и научно доказан алгоритъм за почистване на кожата от мазут е разделен на три последователни етапа.

Стъпка 1: Механична сорбция (химическо чистене)

Научните изследвания за почистване на кожата показват, че водата не трябва да се използва за отстраняване на липофилни замърсители, тъй като това може да предизвика ефектът wash-in, който парадоксално увеличава дермалната абсорбция на опасни химикали или токсини, като по този начин засилва проникването на токсини в порите. 

Какво да направите: Попийте, без да търкате, излишния мазут със суха кърпа, кухненска хартия или дебели, влажни кърпички. Ако нямате кърпички, може да се използва сух, чист пясък, сода бикарбонат или нишесте. Те ще действат като адсорбенти, свързвайки вискозната маса на мазута.

Стъпка 2: Омекотяване (разтваряне) на липидите

Мазутът е хидрофобен, което означава, че е вещество, което отблъсква водата. Както повечето органични съединения, съставени само от въглерод и водород, мазутът е с неполярни молекули - т.е. той е съединение с равномерно разпределение на електричния заряд. Неполярните вещества не се разтварят добре във вода (която е полярна), но са лесно разтворими в други неполярни разтворители. Тези вещества разкъсват на междумолекулните връзки, намаляват вискозитета на мазута и го превръщат в течна емулсия. 

Такива са "Уайт спирт" (минерален терпентин), ацетон, бензин, но както се разбрахме, те не са походящи за кожа, а за почистване на твърди повърхности или силно замърсяване върху плътни тъкани.

Какво може да използвате върху кожата си:

• Обикновено растително масло (слънчогледово, зехтин),
• бебешко масло (минерално) или
• мазен крем, вазелин, какаово масло (което някои дами използват за бързо почерняване).

Нанесете маслото обилно върху оцветената зона и масажирайте нежно. Леките молекули на чистото масло проникват в тежките молекули на асфалтените и смолите на мазута, намалявайки вискозитета на сместа и тя "изплува" от кожата.

Избършете получената тъмна маслена емулсия с чиста, суха кърпа. Повторете процедурата, докато кърпата остане чиста. 

Мазен крем, бебешко олио, а може и обикновено олио или зехтин вършат работа за разтваряне на мазута. Кредит: Ollie Skincare (CC BY-NC 4.0)

Стъпка 3: Повърхностно активно изплакване (окончателно почистване)

След като мазутът е разтворен в по-леко масло, останалият липиден слой трябва да се отмие с повърхностноактивни вещества (ПАВ).

Може да се използва топла вода (около 35–38°C) и сапун.

Най-ефективният научен избор тук е течен препарат за миене на съдове (съдържа мощни мицеларни агенти за борба с мазнините) или специализирана паста за почистване на ръце за автомеханици (на базата на меки повърхностноактивни вещества и биоразградим скраб).

Важно е водата да е топла. Студената вода ще доведе до кристализация на маслените остатъци, а твърде горещата вода ще разшири порите и ще увеличи абсорбцията на токсини.

Как действат миещите вещества:

Сапунът се състои от химичното вещество натриев стеарат. Молекулите на миещите вещества имат дълга хидрофобна (избягваща водата) "опашка" и малка фидрофилна (привличана от водата) "глава".

Молекулите на повърхностно активните вещества в граничната си повърхност са подредени така, че хидрофилните групи са насочени към водата, а хидрофобните се отблъскват от нея. В резултат на това, цялата повърхност на водата се покрива с преграда от молекулите на повърхностно активните вещества.

Такава водна повърхност има по-малко повърхностно напрежение, което води до по-бързо и пълно намокряне на замърсените повърхности. За сметка на намаляването на повърхностното напрежение на водата, се увеличава способността й да намокря. Повърхностноактивните вещества създават мицели, които улавят хидрофобните маслени остатъци в "капсули" с хидрофилна външна обвивка, което позволява на водата лесно да ги отмие от кожата. 

Грижа за кожата след почистване

След цялостно почистване, естествената липидна бариера на кожата ще бъде временно изчерпана. За да избегнете дерматит и "керосиново акне":

• Подсушете кожата добре.
• Нанесете интензивно хидратиращ или регенериращ крем (на базата на декспантенол, алантоин или серамиди).

Ако по кожата останат големи тъмни петна, не се опитвайте да ги изстържете с пемза или твърда четка – това ще увреди по-дълбоките слоеве на епидермиса. Повторете процедурата с растително масло след няколко часа.

Химическо раздразнение на кожата. Кога да потърсим помощ

Първата помощ при симптоми на химическо дразнене на кожата - зачервяване, сърбеж, парене - след контакт с мазут или разтворители трябва да бъде незабавна. Спрете всяко механично триене и незабавно охладете засегнатата област, за да забавите възпалителната реакция.

Появата на тези симптоми показва, че агресивни компоненти (токсичните полициклични въглеводороди в мазута или остатъци от промишлени разтворители) са нарушили липидната бариера и са започнали да увреждат живите епидермални клетки, предизвиквайки освобождаването на хистамин.

По-долу е даден стъпка по стъпка алгоритъм за научно доказано облекчаване на дразненето.

Стъпка 1: Напълно спрете контакта и охладете 

Поставете засегнатата област под хладна или умерено студена течаща вода (приблизително 15-20°C) за 10-15 минути.

Студената вода свива капилярите, намалява съдовата пропускливост, забавя абсорбцията на токсини и блокира предаването на сигнали за болка и сърбеж по нервните окончания.

Не прилагайте лед директно, тъй като това ще причини допълнителен термичен шок на увредените клетки. Не използвайте сапун, ако маслото вече е отмито, тъй като алкалите ще влошат изгарянето.

Стъпка 2: Блокиране на хистаминовата реакция (облекчаване на сърбежа)

Сърбежът и паренето се причиняват от освобождаването на възпалителни медиатори (хистамин). Затова нанесете локално противоалергично лекарство (напр. диметинденов гел, по-известен като Фенистил, или подобни мехлеми против сърбеж). При обширни лезии или непоносим сърбеж, приемайте перорално системен антихистамин от второ или трето поколение (цетиризин, лоратадин, деслоратадин). 

Това стабилизира мембраните на мастоцитите и бързо спира паренето и сърбежа.

Стъпка 3: Регенерация и възстановяване на бариерата (облекчаване на зачервяването)

След като паренето отшуми, клетките се нуждаят от градивни елементи за регенерация.

Нанесете обилно продукт на базата на декспантенол (витамин B5) под формата на лек крем, спрей или пяна (напр. Пантенол, Бепантен).

Декспантенолът се превръща вътре в клетките в пантотенова киселина (компонент на коензим А), което драстично ускорява митозата (клетъчното делене), намалява възпалението и възстановява силата на колагеновите влакна.

Какво определено трябва да избягвате

• Не нанасяйте на гъсти, мазни мехлеми, масла или вазелин върху развиващото се раздразнение. Те ще създадат "парников ефект" (оклузия), ще задържат топлината в кожата и ще увеличат отока. Регенериращите продукти трябва да са на водна емулсия (леки кремове или пяни).
• Не използвайте "бабини илачи" - алкохол, оцет, урина, кисело мляко. Млечнокиселите бактерии и киселини ще причинят вторична инфекция и ще влошат химическото изгаряне.
• Не търкайте и не разчесвайте кожата. Чесането премахва повредените клетки и отваря пътя за бактериална инфекция.

Кога да посетите лекар спешно (Токсикологичен/дерматологичен маркер)

Потърсете медицинска помощ, ако:

• Появят се мехури, пълни с течност, или сиви/бели петна (признаци на дълбоко химическо изгаряне от втора или трета степен).
• Симптомите на парене и зачервяване се увеличават в рамките на 1-2 часа, въпреки охлаждането.
• Зоната на раздразнение е по-голяма от дланта на пострадалия.
• Появили са се системни признаци на интоксикация: замаяност, гадене, главоболие или слабост (признак на абсорбция на въглеводороди в кръвта).

Как да почистим петна от мазут върху дрехи. Кредит: Great American Dry Cleaners (CC BY-NC 4.0)

Почистване на тъкани

Най-ефективните домашни методи са:

• Почистване с мултифункционален спрей WD-40: Нанесете продукта върху мазутното петно, оставете го за 20 минути, за да разгради смолите, и изплакнете с топла вода.
• Сода бикарбонат и сапун за пране: Тези съставки действат ефективно срещу упорити, мазни петна. Накиснете дрехата в горещ разтвор от сода бикарбонат и обилно насапунисайте петната с катранен или домашен сапун за пране.
• Специализирани продукти: Специализираните почистващи препарати за автосалони и сервизи за почистване на остатъци от различни масла, грес, гориво, са отлични и за премахване на мазутни петна.
• Разтворители (бензин или ацетон): Те бързо разтварят мазутните петна, но имайте предвид, че могат да повредят цветните тъкани.

Доброволец разчиства замърсени с масло скали от плажа Високи Берег в Анапа. Снимка: Марина Сичева

Почистване на разлив на мазут в морето

Почистването на разлив на мазут в морето изисква многоетапен подход: първо, трябва да се задържи процеса на разливане, за да се предотврати разпространението му, след това да се събере механично и накрая, ако е необходимо, да се приложат химични или биологични обработки.

Не бива да се използват миещи препарати, за да се разпръсне мазута, тъй като това само ще го избутат по-дълбоко във водния стълб и ще причини повече вреда.

Първично ограничаване и възстановяване

Най-често срещаните и ефективни начини за почистване на гориво в морето разчитат на физическо събиране.

• Боуминг: Плаващи бариери (като надуваеми частично потопени тръби) се разполагат, за да обградят разлива и да предотвратят отнасянето му към бреговата линия или чувствителна дива природа.
  
• Скимери: След като горивото е заградено, лодки или плаващи устройства, наречени скимери, действащи като почистващи машини за водни басейни, се прилагат, за да засмукват или изгребват маслото от повърхността на водата и да го изпомпват в резервоари.
  
• Сорбенти: Специализирани материали, като полипропиленови подложки, възглавници или въжета, са високоефективни при абсорбирането на мазут, като същевременно отблъскват водата.

За ефективното използване на абсорбиращи барикади и подложки за локализиране на разливи в по-спокойни води, гледайте това видео:

Вторични методи за смекчаване

Ако механичното събиране не улавя напълно разлива или ако условията са твърде тежки, аварийните екипи могат да използват други специализирани техники:

• Дисперсанти: Специално формулирани химикали раздробяват горивната смес на по-малки капчици, което им позволява да се смесят по естествен път с водния стълб. Тъй като химическите дисперсанти могат да бъдат токсични за морския живот, те трябва да се прилагат само под ръководството на екологичните или морските власти.
  
• Изгаряне на място: При спокойно време разлятото гориво може да се запали на повърхността на водата и да изгори, преди да се разпространи. Това трябва да се управлява внимателно, тъй като може да доведе до значително замърсяване на въздуха.
  
• Биоремедиация: Биологични агенти, като например въвеждане на бактерии, разграждащи петрола, или торове за стимулиране на съществуващите микроби, понякога се използват за ускоряване на разграждането на горивото.

Ако се сблъсквате със случаен разлив от плавателен съд или съоръжение, незабавното уведомяване е законово изискване.

• Докладвайте за разлива: Уведомете незабавно местните морски власти.
  
• Разполагане на бордови сорбенти: Докато чакате професионална помощ, използвайте бордови сорбентни подложки, за да абсорбирате колкото е възможно повече мазут.
  
• Изхвърляне на опасни отпадъци: Използваните абсорбиращи материали, парцали и събрано гориво се смятат за опасни отпадъци и трябва да се изхвърлят правилно в пристанищните съоръжения, а не да се изхвърлят в обикновения боклук.

Справка: 

Karimkhani C, Amir M, Dellavalle RP, Ipaktchi K. Current concepts for oil decontamination of crush injuries: a review. Patient Saf Surg. 2014 May 13;8:22. doi: 10.1186/1754-9493-8-22. PMID: 24855490; PMCID: PMC4030045.

Magnano GC, Rui F, Larese Filon F. Skin decontamination procedures against potential hazards substances exposure. Chem Biol Interact. 2021 Aug 1;344:109481. doi: 10.1016/j.cbi.2021.109481. Epub 2021 May 26. PMID: 34051209.

Methods of Skin Decontamination Following Exposure to Toxic Industrial Chemicals and Chemical Warfare Agents (pdf); European Research Studies Journal Volume XXVIII, Issue 4, 2025

Magnano GC, Rui F, Larese Filon F. Skin decontamination procedures against potential hazards substances exposure. Chem Biol Interact. 2021 Aug 1;344:109481. doi: 10.1016/j.cbi.2021.109481. Epub 2021 May 26. PMID: 34051209.

Повишено внимание от страна на властите към обектите. Опрделена е опсна зона

Шестте сребристи сфери са открити на плажа Форест, северно от Таунсвил в Куинсланд, през уикенда. Появата им веднага предизвиква опасения поради необичайната им форма, размер и неизвестен произход. Екипи на спешна помощ, носещи предпазни средства, са видяни как внимателно събират предметите, преди да ги поставят в специализирани контейнери за опасни материали под полицейско наблюдение. Определена е 50-метрова забранена зона около мястото на откритието, докато разследванията продължават.

Жителите и посетителите са инструктирани да не се приближават и да не ги докосват, ако попаднат на подобни предмети по крайбрежието. Властите молят хората незабавно да напуснат района и да се свържат със службите за спешна помощ. Въпреки че не се съобщава за пострадали или опасни течове, разследващите гледат на ситуацията сериозно, докато лабораторните изследвания и техническите анализи не потвърдят точно от какво са направени сферите и дали съдържат опасни вещества.

Експерти разследват дали сферите идват от космически кораб

Една от водещите обсъждани теории е, че металните сфери може да са резервоари за гориво или съдове под налягане, които са се отделили от космически кораб или ракета-носител по време на повторно влизане в атмосферата. Такива компоненти са проектирани да издържат на екстремни температури и понякога могат да преживеят интензивната топлина на спускане през атмосферата, преди да паднат обратно на Земята. Специалистите отбелязват, че някои резервоари за гориво на космически кораби могат да съдържат следи от силно реактивни или запалими горива, което прави внимателното боравене с тях от съществено значение.

Според репортаж на Би Би Си, Австралийската космическа агенция работи по установяване на произхода на обектите и дали те могат да бъдат свързани с конкретно изстрелване. На този етап служителите не са идентифицирали космическия кораб, ракетата или агенцията, отговорни за отломките. Разследването може да включва международно сътрудничество, ако обектите в крайна сметка бъдат проследени до чуждестранен доставчик на услуги за изстрелване или сателитна мисия.

Кредит: Queensland Fire Department

Местната общност наблюдава това интересно събитие

За жителите на тихата крайбрежна област, мистериозното пристигане на металните сфери превръща един обикновен уикенд в събитие, привличащо национално и международно внимание. Любопитни зрители следят разследването от разстояние, докато властите продължават работата си на плажа.

Въпреки че откритието е предизвикало интерес в цялата общност, властите продължават да напомнят на хората, че безопасността остава приоритет, докато предметите не бъдат напълно изследвани и произходът им не бъде потвърден.

За Австралия това не е първото подобно откритие

Въпреки че последното откритие привлича много внимание, не за първи път по австралийските брегове се появяват необичайни обекти, за които се смята, че са свързани с космоса.

През 2023 г. се изхвърли на плаж в Западна Австралия, преди да бъде идентифициран от индийските власти като отломки от ракета-носител Polar Satellite Rake.

По-ранни примери са документирани и извън Австралия. През 2011 г. подобен сферичен обект, открит в Намибия, бе смятан от експерти за резервоар за ракетно гориво, свързан с безпилотна ракета-носител.

Тъй като глобално космическа активност продължава да се увеличава с все повече спътници, търговски изстрелвания и международни мисии, влизащи в орбита всяка година, възможността оцелелите компоненти на космически кораби да се върнат на Земята се превръща във все по-голямо предизвикателство.

Последното разследване в Куинсланд може евентуално да предостави още един пример за това как останки от космически изследвания могат неочаквано да достигнат населени брегови линии на хиляди километра от мястото, където са били изстреляни.

Източник: Six Mysterious Silver Spheres Found on Australian Beach Spark Investigation Into Possible Space Debris, The Daily Galaxy

Глактическият куп "Булет" (Куршум), състоящ се от два сблъскващи се купове галактики, разположени на около 3,7 милиарда светлинни години от Земята, е от особен интерес за астрономите, търсещи тъмната материя, заради твърдението, че изследванията на гравитационните лещи предоставят убедителни доказателства за съществуването на самата тъмна материя.

При изследване на клъстера Булет, учените отбелязват, че галактиките, разположени отвъд него, изглеждат изкривени, резултат от гравитационното изкривяване на пространство-времето около клъстера. Използвайки космическия телескоп "Джеймс Уеб" (JWST), международен екип е анализирал нови данни и съществуващи изображения, за да получи нова представа за този клъстер.

Сблъсъкът, който е създал клъстера Булет, се е случил преди около 4 милиарда години, когато два клъстера, съдържащи стотици галактики, са се сблъскали със скорости над 2500 км/сек. Въпреки че галактическите купове съдържат трилиони звезди, по-голямата част от видимата им материя се състои от газ, разположен между звездните системи, наричана от астрономите междузвездна среда. По време на сблъсъка двата газови облака са изпитали сили на триене, докато са преминавали един през друг, което е довело до нагряване и забавяне на скоростта им. Тези газови облаци са видими днес като дифузни петна, които светят ярко в рентгеновия спектър.

Изображение от космическия телескоп "Джеймс Уеб" на вътрешната област на клъстера Булет. Кредит: NASA/ESA/CSA/STScI/CXC/Caltech/IPAC*

Въпреки това, галактиките в двата клъстера преминават една през друга без инциденти, тъй като разстоянието между отделните звезди е много голямо. В резултат на това двата клъстера се отделят от междузвездния газ, който носят със себе си. На изображението на "Джеймс Уеб" (показано по-горе) горещите газови облаци се виждат в розово, докато разпределението на тъмната материя е в синьо. Клъстер 1 се вижда вляво от най-левия газов облак, докато Клъстер 2 е вдясно от десния облак. Тези четири структури образуват целия клъстер Булет.

На изображението се вижда ясно и как галактиките извън клъстера изглеждат изкривени и с форма на полумесец. Странно, галактическите клъстери показват най-силен ефект на гравитационна леща, въпреки относително ниската си маса. Междувременно в двата светещи облака, където би трябвало да е концентрирана най-много маса, показват сравнително слаб ефект. Това предполага, че в тези галактики има допълнителна материя, скрита в тях, която астрономите не могат да открият.

Според съвременните теории, тъмната материя взаимодейства с нормалната материя само чрез гравитацията, а не чрез другите фундаментални сили (електромагнетизъм, слаби и силни ядрени взаимодействия). Поради това, тя не се забавя от триене и не би била отделена от галактическите клъстери. Данните подкрепят и друга интерпретация: Модифицирана Нютонова динамика (MOND), космологичният модел, който напълно елиминира тъмната материя. До ден днешен MOND се смята за нещо като периферна теория, защото не може да обясни явления като клъстера Булет.

"В нашето проучване обаче показваме, че напротив, клъстерът Булет всъщност е особено съвместим със сценария MOND", заявява изследователят на HISKP Дун Джан (Dong Zhang), водещ автор, извършил голяма част от изчисленията. "Ако масивните звезди в крайна сметка изгорят, те се превръщат в неутронни звезди или черни дупки. Подобно на тъмната материя, и те са невидими и могат да бъдат открити само от огромните гравитационни сили, които упражняват."

Художествено изображение на "галактики-призраци" в ореола на тъмната материя на Млечния път. Кредит: NASA, ESA, and T. Brown and J. Tumlinson (STScI)

"Това наблюдение досега се смяташе за доказателство за съществуването на тъмна материя. Останките от масивни звезди поемат ролята на тъмна материя до известна степен в сценария MOND. Дори в стандартния модел, който приема съществуването на тъмна материя, постулираното ѝ количество би трябвало да бъде значително намалено – с около половината", заключва професор Павел Крупа (Pavel Kroupa) от HISKP, съавтор на изследването.

Освен това, новите данни от "Джеймс Уеб" позволяват по-точни изчисления на броя на звездите и тежките елементи в двата клъстера. Съавторът д-р Индранил Баник (Indranil Banik) от Института по космология и гравитация към Университета в Портсмут показва, че новоизчисленият брой звезди и други обекти може да обясни наблюдавания ефект на гравитационна леща.

Тези нови данни и прозрения за клъстера Булет хвърлят съмнение върху ключово доказателство за тъмната материя и правят по-убедителни аргументи за MOND.

Справка: Dong Zhang et. al.: Baryonic mass budgets in the central regions of the Bullet Cluster and their consistency with strong lensing in MOND; Physical Review D; DOI: https://doi.org/10.1103/6zrp-q7c4 , arXiv: https://arxiv.org/abs/2606.19454 

Източник: A New Study into Dark Matter in the Bullet Cluster Could Disprove its Existence, Universe Today

Въпреки това, един неразпознат досега вид азиатски панголин (Manis aurita) е бил скрит сред дърветата на Непал и Северна Индия. Този нов вид разширява разбирането на биолозите за това къде живеят панголините и как се различават един от друг. Новият вид би могъл да помогне за предотвратяване на бракониерството и е подробно описан в проучване, публикувано наскоро в списание Communications Biology.

"Не можем да защитим това, което не знаем, и сега, след като потвърдихме, че този друг вид панголин съществува, можем да използваме тази информация, за да помогнем за защитата на тези застрашени животни", заявява Андерсън Фейо (Anderson Feijó), съавтор на изследването и мамолог в музея "Фийлд" в Чикаго.

Какво се крие в едно име?

Миналата година група учени написаха статия, в която се твърди, че китайските панголини (Manis pentadactyla) не са еднакви. Това, което дълго време се смяташе за един вид, всъщност се оказаха два. Единият живее предимно в Китай, докато другият се среща в подножието на Хималаите, в части от Непал, Индия, Бутан и Мианмар. Впоследствие те наричат планинския панголин Manis indoburmanica или индо-бирмански панголин.

Но второто име, дадено на даден вид, е ключово при именуването на нов вид. Фейо и екипът му вече десетилетие анализират родословното дърво на панголините. Използвайки физически характеристики и ДНК, те работеха, за да подкрепят аргументите си за това колко вида панголини съществуват и как са свързани. След това те срещат информация за друг вид панголин (Manis aurita), описан през 1836 г. В десетилетията след това той е понижен до подвид на китайски панголин. Това остави екипа с загадка за родословното дърво – каква е връзката между indoburmanica и aurita и дали са един и същ вид?

Изкопаване на 190-годишен екземпляр

За щастие на екипа, музейните архиви се притекоха на помощ.

"Най-вълнуващото парче от пъзела дойде от Природонаучния музей [NHM] в Лондон", добави Кай Хе (Kai He), съавтор на изследването и изследовател в университета Гуанджоу в Китай. "Благодарение на невероятния им опит и съдействие, екипът на NHM успешно секвенира ДНК директно от историческия типов екземпляр на непалския подвид (aurita). Този екземпляр датира от 1836 г., което го прави на близо 190 години."

Екземпляри от панголини, събрани преди 50 или повече години в музея "Фийлд" в Чикаго. Кредит: Bella Koscal, Field Museum

Тази историческа ДНК, скрита в лондонски архив, предостави окончателното доказателство. Съвременните екземпляри от Хималаите съвпадат с aurita. Видът, описан през 2025 г. като M. indoburmanica, всъщност би трябвало да се нарича M. aurita.

Според екипа разликите между хималайския панголин M. aurita (този, който за кратко е бил известен като M. indoburmanica) и китайския панголин са фини, но забележителни. В сравнение с китайския панголин, хималайският панголин има по-голямо тяло, по-дълга опашка и отчетливо по-малки уши.

"Нововъзкръсналото име на вида, aurita, дори се отнася до отличителните му уши", обяснява Фейо.

Как точните имена на видовете помагат за опазването на природата

Двата вида също обитават различни географски региони, които не се припокриват. За критично застрашените животни и особено тези, които са обект на бракониери, ясното и подробно описание на видовите разновидности и местата, където живеят, е жизненоважно за тяхната защита.

Смята се, че люспите на панголин са мощен афродизиак в традиционната китайска медицина. Търсенето прави незаконния бракониерски лов доходоносен, като същевременно представлява огромна заплаха за тези животни. Но спирането на бракониерството не е лесна задача.

"На пазарите по принцип може да намерите само люспи от панголини, а не целите животни, заради което е трудно да се разбере кои видове се ловуват и откъде идват", отбелязва Фейо.

Manis aurita, новоопределеният вид панголин. Изображение: Tulshi Laxmi Suwal

Нови ДНК анализи като този могат да помогнат на учените да идентифицират точно видовете панголини, които са обект на бракониерство. Природозащитниците могат да работят в обратна посока, използвайки проби, взети от незаконни пазари, за да установят кои видове се ловуват и да локализират географските региони с най-висок риск от бракониерство.

Тези данни могат да бъдат използвани за спиране на бракониери в различни региони и за подпомагане на усилията за повторно въвеждане на панголините в правилните им региони.

Според екипа, приложения за опазване на природата в реалния свят като тези не са възможни без музейни колекции. Много от тях съдържат екземпляри от панголини, датиращи отпреди над 100 години.

"Потвърждението за Manis aurita като валиден вид демонстрира важността на дългосрочните изследвания, международното сътрудничество и музейните колекции", добавя съавторът на изследването Нараян Коджу (Narayan Koju), биолог от университета Покхара в Непал. "Най-важното е, че то осигурява солидна научна основа за планиране на опазването на природата, криминалистика на дивата природа и усилия за защита от изчезване на един от най-жертвите на трафик бозайници в света."

Справка: Koju, N.P., Zeng, Z., Zhang, G. et al. Revalidation of Manis aurita based on integrative genomic and morphological evidence. Commun Biol 9, 770 (2026). https://doi.org/10.1038/s42003-026-10314-9

Източник: Pangolins are the world’s most trafficked mammal. A nearly 200-year-old specimen could help, Popular Science

Но вътре в топката е поместена електроника, която я превръща в източник на данни в реално време. Тази система беше тествана на Световното първенство по футбол в Катар, след което усъвършенствана за Световното първенство за жени през 2023 г. и Световното клубно първенство 2025, а до настоящия турнир през 2026 г. достигна ниво, което позволява вземане на решения в спорни ситуации с безпрецедентна точност. Ето защо е нужно това и как работи технологията на т.н. свързана топка (Connected Ball Technology).

Вътре в топката се намира т.н. IMU сензор – инерциален измерителен блок (Inertial Measurement Unit). Това е електронно устройство, което проследява пространственото движение на обект чрез измерване на ускорението му, специфичната му сила, ъгловата скорост, а понякога – и магнитното поле, като по този начин могат да се получат точни данни за движението на обекта.  IMU сензорът осигурява стабилно и точно проследяване на движението, което го прави незаменим в сфери като отбранителната промишленост (намира се в дроновете напр.), роботехниката, морската навигация, аерокосмическия отрасъл и т.н.

IMU сензорът в топката Тrionda тежи само 14 грама и е поставен в един от четирите панели на топката. Трите останали панела се използват за контрабаланс – така конструкцията компенсира разликата в масата и запазва симетрията при полета, така че да не влияе на играта.

В предишни топки с такъв чип, напр. Al Rihla от Световното първенство през 2022 г., чипът беше поставен в центъра на топката. В Тrionda това не е така, защото в центъра са поместени акумулатор и компоненти за зареждането, защото топката трябва да се зарежда. Иначе отвън няма никакъв намек за наличие на електроника в топката; играчите нито я виждат, нито я усещат.

Сензорът работи на честота 500 Hz, тоест фиксира ускорението и микродвижението на топката в три измерения 500 пъти в секунда. Всеки допир, удар и отклонение се превръща в данни с точен времеви момент на възникването. Именно това е така нужно на реферите: традиционните камери не успяват да отбележат точния момент, когато топката се откъсва от крака на ритащия я играч, а именно от тази милисекунда зависи например правилността на решението за засада. Сензорът в Trionda работи десет пъти по-бързо от стандартна камера и фиксира даже най-леките докосвания, например случайното допиране до ръката  на играч в оспорван момент от мача.

Ето и как данните на топката попадат при съдиите. Това става на няколко "степени". Под покрива на всеки стадион са инсталирани 12 оптични камери, които проследяват 29 точки по тялото на всеки играч 50 пъти в секунда. Топката и камерите предават информация едновременно, а изкуствен интелект съпоставя положението на играча с точния момент на удар по топката и построява триизмерна картина на ситуацията. Всичко това постъпва във VAR стаята в реално време.

Главното предимство на тази система е точността на определяне на засадата. По-рано операторът видеоасистент сам оценяваше кадрите от спорното положение и предаваше решението си към съдията, а за това отиваха цели минути. Сега системата сама детектира нарушението и чрез слушалка наушник съобщава за него на страничния съдия точно в момента, когато топката "напуска" крака на играча. При тази технология прагът на "чувствителности" се намалява от 50 на 10 см. С други думи, системата вече отчита почти всички случаи на засада, свързани с позицията на играчите. Преди това автоматизираната технология не сигнализираше, ако даден играч се намираше на по-малко от половин метър зад защитната линия, и ситуацията трябваше да се преразглежда ръчно, което налагаше досадни паузи и превъртане на записа.

Втората ситуация, в която  IMU сензорът е  незаменим, е играта с ръка в групова "борба", когато на обикновен запис е трудно да се установи точно коя част от тялото на играча е влязла в контакт с топката. Сега  сензорът регистрира естеството на контакта, докато камерите определят точното положение на крайниците. Това позволява ситуацията да бъде анализирана, без да се налага продължително преглеждане на видеоповторения.

Според оценка на Рейчъл О' Конър от Newsweek  новата технология може да съкрати времето за вземане на решения приблизително наполовина. Все пак  обаче системата не претендира да обхваща всички ситуации: субективните случаи – като например възпрепятстването на вратаря без докосване на топката – остават в "правомощията" на съдията.

По време на "работа" IMU сензорът се захранва от вграден акумулатор. По данни на технологичната компания Kinexon, пълното зареждане отнема около 90 минути и осигурява до 6 часа активна употреба. Зареждането е безжично, чрез специална поставка на стадиона преди мача. Когато топката не е в игра, тя автоматично преминава в режим на хибернация, удължавайки зареждането си и позволявайки да се запази в работно състояние в продължение на няколко дни.

The break down of how the Adidas Smart Ball works at the FIFA Club World Cup. ⚽????

These balls are equipped with accelerometers to track speed & direction, and magnetometers to help determine exact ball position for goal-line technology.

???? How it all connects:

Copper wires +… pic.twitter.com/lDTSGI6Duz

— Micky Jnr (@MickyJnr__) June 22, 2025

Автор: Антон Оруш, www.sandacite.bg

Източници:

1. The 2026 FIFA World Cup Ball Runs on a Battery. Here’s How It Works - https://sports.yahoo.com/articles/2026-fifa-world-cup-ball-171931236.html
2. 2026 World Cup Ball, TRIONDA, The Smart Ball Set to Transform the Tournament - https://thekenyatimes.com/sports/trionda-the-smart-world-cup-ball/
3. Аdidas Trionda Pro brings connected-ball technology to the FIFA World Cup 2026 - https://www.yankodesign.com/2026/06/04/adidas-trionda-pro-brings-connected-ball-technology-to-the-fifa-world-cup-2026/
4. Чем отличается датчик IMU от GPS? - https://guidenav.com/ru/блог/что-такое-датчик-imu-/#elementor-toc__heading-anchor-0
5. Умный мяч ЧМ-2026: зачем внутрь спрятали датчик и зарядку - https://sci.rambler.ru/gadzhety/56593285-umnyy-myach-chm-2026-zachem-vnutr-spryatali-datchik-i-zaryadku/

Лаймската болест е най-лесна за лечение в ранните си стадии, но настоящите тестове често пропускат инфекциите през този важен период и не могат да установят дали бактериите ги има все още или са били изчистени преди години.

Ново изследване, ръководено от Медицинския факултет на Университета Тъфтс, показва, че група имунни молекули, наречени антилипидни антитела, могат да се справят с тези проблеми.

Констатациите, публикувани в Infection and Immunity, биха могли да доведат до подобрени тестове, които да идентифицират лаймската болест по-рано, когато антибиотиците могат най-добре да предотвратят по-тежко заболяване. Те също така могат да помогнат на клиницистите по-добре да идентифицират пациенти, които продължават да изпитват симптоми на инфекция след лечението - и потенциално да намерят нови лекарствени цели, които да им помогнат.

Всяка година близо 3 милиона души от цял свят се диагностицират и лекуват от лаймска болест. Причинявана от бактерията Borrelia burgdorferi и разпространявана чрез ухапване от заразени кърлежи, болестта може да доведе до артрит, неврологични проблеми и сърдечни усложнения, ако не се лекува.

Докато повечето пациенти се възстановяват след лечение, приблизително 10% до 20% продължават да изпитват симптоми като умора, болка или когнитивни затруднения, състояние, наречен синдром на лаймска болест след лечение.

Граници на текущото тестване

Съвременните тестове за лаймска болест търсят антитела, произвеждани от имунната система в отговор на бактерията Borrelia burgdorferi.

"Проблемът е, че тези антитела нямат правилните характеристики, за да бъдат клинично полезни", каза Питър Гуин (Peter Gwynne), старши автор на изследването и научен асистент в Медицинския факултет на Университета Тъфтс. "Това е така, защото тези антитела могат да се появят след седмици и често остават откриваеми години след като бактериите са изчезнали."

Предишна работа на Гуин, която е част от програмата "Инициатива за лаймска болест" на Университета Тафтс, и сътрудници, показва, че бактериите на лаймската болест задействат антитела срещу определени липиди или мазнини, които бактериите заимстват от своите човешки гостоприемници. За разлика от антителата, използвани в настоящите тестове за лаймска болест, тези антилипидни антитела се появяват в началото на инфекцията и намаляват след успешно лечение.

Въз основа на тези по-ранни открития, изследователите са анализирали кръвни проби от 199 души, диагностицирани с лаймска болест, включително някои, чиито симптоми са продължили месеци до години след лечението.

Изследователите проследяват нивата на антилипидните антитела във времето и ги сравняват с проби от здрави доброволци и хора със състояния, които могат да наподобяват синдром на лаймска болест след лечение, включително лупус, множествена склероза, фибромиалгия, продължителен COVID и синдром на хроничната умора.

Сигнали, свързани с инфекция и симптоми

Многобройни анализи идентифицират три антилипидни антитела, които са налични в по-високи нива по време на инфекция с лаймска болест. Две от тези антитела - антифосфатидна киселина (αPA) и антифосфатидилсерин (αPS) - са били повишени при поставяне на диагнозата, дори при някои пациенти, които все още не са имали положителен резултат от стандартните тестове за лаймска болест, което предполага, че те биха могли да помогнат за по-ранно идентифициране на инфекциите. Пациентите с персистиращи (продължили във времето) симптоми след лечение също са били по-склонни да имат повишени нива на αPS месеци по-късно.

Според изследователите, данните показват, че временното повишаване на тези антилипидни антитела може да показва нова инфекция с лаймска болест, докато персистиращото повишаване на αPS е свързано с продължаващи симптоми при някои пациенти.

Новото проучване показва също, че повишените нива на αPS са често срещани сред много пациенти с персистиращи симптоми на лаймска болест, но до голяма степен липсват при хора с други автоимунни и хронични заболявания, които могат да наподобяват синдрома на лаймска болест след лечение.

Следващият тест е по-голямо проучване

Изследователите подчертават, че са необходими са по-мащабни проучвания, за да се определи колко точно маркерите идентифицират инфекцията и предсказват дългосрочни симптоми.

За да помогнат за отговора на тези въпроси, авторите се обръщат към голямо многоинституционално проучване, ръководено от Тъфтс, което проследява пациенти до 15 месеца след поставяне на диагноза лаймска болест. Използвайки проби, събрани от това проучване, екипът планира да оцени дали антилипидните антитела могат надеждно да идентифицират ранните инфекции и да разграничат пациентите, които развиват продължителни симптоми.

Въпреки че сравнителните групи са били сравнително малки за новопубликуваното изследване, Гуин посочва, че откритията показват, че различен вид дисфункция на имунната система може да е причина за персистиращи симптоми при лаймска болест.

"Ако тези разлики бъдат потвърдени от по-нататъшни проучвания, като клиничното изпитване, те биха могли да насочат изследователите към нови терапии за хора, които изпитват дълготрайни симптоми, въпреки че са лекувани за лаймска болест", допълва Гуин.

Справка: Antiphospholipid antibodies in acute and post-treatment Lyme disease, Infection and Immunity (2026). DOI: 10.1128/IAI.00192-26

Източник: Newfound biomarkers may someday help clinicians better detect—and possibly cure—Lyme disease, Medical Xpress

Екип, ръководен от д-р Хедър Елиът (Heather Elliott) от Югозападния изследователски институтв Сан Антонио, Тексас, установи, че слънчевият вятър, измерен от New Horizons на 58 астрономически единици от Слънцето, е с 13% до 15% по-бавен от слънчевия вятър, измерен близо до Земята, на 1 астрономическа единица. Това потвърждава по-рано установена закономерност. Предишни измервания между 30 и 43 астрономически единици показват забавяне от около 5% до 10%.

Промяната не е драматична по начина, по който би била ударна вълна. Но на тези огромни разстояния тя е от значение.

"Докато слънчевият вятър се отдалечава от Слънцето със свръхзвукова скорост, между 1 и 3 милиона км/час (300-800 км/сек), в крайна сметка той среща входящи междузвездни неутрални газови частици, навлизащи в хелиосферата", обяснява Елиът. "Тези неутрални междузвездни атоми се йонизират чрез обмен на заряд с йони на слънчевия вятър, добавяйки маса към слънчевия вятър, поемайки междузвезден материал, който забавя слънчевия вятър."

Поток от заредени частици, наречен слънчев вятър, постепенно се забавя. Соларната сонда "Паркър" е наблюдавала обратни превключвания (switchbacks) - разпространяващи се смущения в слънчевия вятър, които заставят магнитното поле да се огъне наобратно - все още необяснено явление, което може да помогне на учените да открият повече информация за това как слънчевият вятър се ускорява от Слънцето. Кредит: NASA's Goddard Space Flight Center/Conceptual Image Lab/Adriana Manrique Gutierrez

Сила на съпротивление извън Слънчевата система

Слънчевият вятър тръгва от Слънцето и духа навън през хелиосферата, огромния балон, издълбан от слънчевите частици и магнитни полета. Близо до Земята учените имат изобилни измервания. Много по-малко се знае за условията във външната хелиосфера. Това е така, просто защото много малко космически кораби са пътували там, а още по-малко са носили инструменти, способни да наблюдават слънчевия вятър по пътя.

Това прави New Horizons необичайно ценен. Космическият апарат, изстрелян към Плутон и отвъд него, сега е на около 66 астрономически единици от Слънцето. Неговият инструмент, наречен "Слънчев вятър около Плутон" или съкратено SWAP (Solar Wind Around Pluto instrument), събира редки измервания в регион, където трафикът на космически апарати е почти не съществува.

Новият анализ се фокусира върху наблюдения, събрани, докато New Horizons се е движил от около 21 до 58 астрономически единици. За да отделят истинското забавяне, свързано с разстоянието, от обичайните промени в слънчевата активност, екипът е сравнил тези измервания на външната хелиосфера с данни за слънчевия вятър, събрани близо до Земята и разпространени навън. Те също така са използвали симулации, които са включвали, а след това са изключвали, междузвезден неутрален материал.

Това сравнение се оказа решаващо. Скоростта на слънчевия вятър се променя по повече от една причина. Условията на Слънцето се променят с времето и тези промени се разпространяват навън. Ако космически кораб, намиращ се далеч, засече по-бавен вятър, причината може да е променящият се слънчев източник, а не само изминатото разстояние. Изследователите се опитват да разграничат тези ефекти, съпоставяйки външните измервания с условията във вътрешната хелиосфера и компютърните модели.

Проучване, ръководено от SwRI, хвърля светлина върху забавянето на слънчевия вятър, докато той се отдалечава от Слънцето и взаимодейства с междузвездния материал, който поема. Космическият апарат New Horizons на НАСА измерва слънчевия вятър, докато се движи отвъд орбитата на Уран към външната част на Пояса на Кайпер (червената област), като подробно описва постепенното забавяне, причинено от взаимодействията с междузвездния материал (червена линия). Кредит: SwRI

New Horizons улови дълъг участък от необичайно слаб вятър

Един интервал се открои. От края на 2018 г. до началото на 2023 г. New Horizons измерwa продължителен период от необичайно бавен слънчев вятър. В минимума си скоростта спадна до около 298 километра в секунда. Това е доста под приблизително 400 километра в секунда, използвани като номинална референтна стойност.

Този спад не бе причинен само от едно нещо.

Проучването заключава, че около половината от спада може да се проследи до променящи се условия на Слънцето. През този период слънчевата активност е била ниска, а ъгълът на наклона на хелиосферния токов слой също е бил нисък. Това означава, че короналните стримери, които излъчват бавен вятър, са били ограничени до по-ниски географски ширини. Тъй като New Horizons остава близо до равнината на еклиптиката, той е бил в позиция да приема този бавно движещ се поток.

Останалата част от забавянето се дължи на дългосрочния ефект, който екипът се опитва да измери приоритетно. Това е постепенното натрупване на междузвезден материал, докато вятърът се движеше навън.

С други думи, New Horizons наблюдава както времето, така и климата. Той открива временни промени, свързани с цикъла на слънчевата активност. Тези промени се наслагват върху по-широка тенденция на забавяне, която се натрупва с разстоянието.

Симулациите потвърждават това. Когато изследователите използват модели без междузвездни неутрални частици, прогнозираната скорост на вятъра остава твърде висока във външната хелиосфера. Когато обаче включват входящия междузвезден материал и процеса на приемане на йони, моделираните скорости спадат и съвпаднат много по-добре с това, което New Horizons реално записва.

Тази графика показва траекториите на мисии външно от хелиосферата в хелиоцентрични координати на еклиптиката на Овен, когато тези мисии са измервали плазмата на слънчевия вятър. Кредит: The Astrophysical Journal

Улика за това какво предстои

Забавянето е от значение и защото New Horizons се насочва към една от най-важните граници на Слънчевата система - крайната граница на ударната вълна. Това е регионът, където слънчевият вятър би трябвало рязко да се забави до по-малко от локалната скорост на звука в околната плазма.

"Вояджър 2" пресича тази граница на 84 астрономически единици и регистрира рязък спад в скоростта. В този случай намалението е било от порядъка на 46% при ударната вълна, а по-широкото обсъждане в статията отбелязва, че "Вояджър 2" е установил приблизително 56% намаление по време на пресичането. За сравнение, промяната, която New Horizons вижда сега, е много по-незначителна.

Това разграничение е важно, защото постепенното забавяне само по себе си не е достатъчно, за да докаже, че космическият апарат се приближава до границата на ударната вълна. Временните промени в слънчевите условия могат да имитират част от този сигнал. В статията се твърди, че измерванията на New Horizons трябва да се интерпретират в контекст, наред с данните за вътрешната Слънчева система и симулациите, ако учените искат да знаят дали космическият апарат наистина се приближава до тази граница.

Въпреки това, космическият апарат дава на изследователите нещо, което им е липсвало от десетилетия - непрекъснати измервания във външната хелиосфера на Слънцето.

Хелиосферни граници

"В крайна сметка слънчевият вятър достига външните граници на хелиосферата – сферата на влияние, където слънчевият вятър влияе върху космическата среда – където взаимодейства с входящия междузвезден материал. Формата и свойствата на тези хелиосферни граници контролират количеството галактически космически лъчи, които могат да навлязат в нашата Слънчева система и да достигнат Земята", обяснява Елиът. "Следователно данните от New Horizons, комбинирани с наблюдения от други мисии, като IBEX, IMAP и Voyager, ще подобрят разбирането ни за границата на слънчевата система."

Това е отвъд картографирането. Галактическите космически лъчи са една от най-сериозните опасности за дългосрочните човешки космически полети. Те могат да повредят електрониката и да повишат риска от рак за астронавтите извън защитната атмосфера на Земята.

"Тези нови данни биха могли да бъдат изключително полезни при прогнозиране на външните граници на хелиосферата и слънчевата система и в крайна сметка на количеството излагане на астронавти, спътници и космически кораби на вредно космическо лъчение от галактически космически лъчи, особено когато се стремим към по-амбициозни изследвания на по-дълбокия космос", посочва Елиът.

Отвъд нашата собствена Слънчева система

Констатациите могат да помогнат на учените да мислят отвъд нашата собствена звезда. Смята се, че други звезди образуват подобни защитни мехури, наречени астросфери, тъй като ветровете им се тласкат обратно към околната междузвездна материя. Изучаването на поведението на нашата хелиосфера би могло да изостри представите за това как функционират и тези далечни системи.

"Изучаването на хелиосферата е като решаването на космически пъзел", отбелязва Елиът. "Не само научаваме повече за това как приключва влиянието на Слънцето, но и получаваме по-задълбочено разбиране за границата между нашата Слънчева система и междузвездното пространство – критична стъпка към планирането на бъдещи междузвездни пътувания."

Д-р Алън Стърн, главен изследовател на мисията New Horizons, заяви, че космическият кораб остава уникален в тази си роля.

"New Horizons" на НАСА продължава да бъде единственият космически кораб във външната хелиосфера на Слънцето и да дава важни нови прозрения, които да надградят откритията на почитаните сонди Voyager", заявява Стърн. "Нашите изследвания на хелиосферата, като това, са практически непрекъснати и предоставят важни нови набори от данни, за да разберем по-добре външната хелиосфера на Слънцето и нейния терминиращ регион далеч отвъд орбитата на Плутон."

Практически последици от изследването

Тази работа дава на учените по-добър начин да оценят как се променя слънчевият вятър, преди да достигне ръба на хелиосферата, което помага за подобряване на прогнозите за това къде може да се намира тази граница и колко ефективно блокира галактическите космически лъчи.

Това има практическа стойност за планирането на мисии в дълбокия космос, защитата на електрониката на космическите кораби и разбирането на радиационната среда, с която бъдещите астронавти биха могли да се сблъскат по време на пътувания до Луната, Марс и отвъд.

Справка: Heather A. Elliott et al; The Gradual Slowing of the Solar Wind in the Outer Heliosphere;  The Astrophysical Journal 2026 ApJ 1001 55; DOI: 10.3847/1538-4357/ae39c6

Източник: Astronomers discover why solar winds gradually slow down on their way out of the solar system, The Brighter Side of News.

• Зачестилите горещи вълни, по-интензивното слънчево греене и все по-дългите периоди на екстремни температури правят избора на облекло ключова гаранция за здраве, комфорт и адаптация.
• Изборът на материи, цветове, кройки, както и защитни аксесоари като шапки и слънцезащита са ключови в горещото време.
• При екстремни горещини не винаги по-малкото дрехи означава по-голям комфорт – правилно подбраните материи и свободните кройки могат да охлаждат по-ефективно от максимално откритата кожа.
• Наред с традиционните материи като лен и памук, все по-голямо значение придобиват иновативни тъкани с дишащи, охлаждащи и защитни свойства.
• Иновативни охлаждащи текстили се проектират така, че да отразяват по-голяма част от слънчевата радиация и да създават по-комфортна и прохладна среда около кожата.
• При силно слънчево греене, температурата на повърхността на тъмни дрехи може да бъде с повече от 15°C по-висока от тази на светли дрехи.
• Мекото роботизирано защитно облекло от Хон Конг автоматично реагира на повишаване на температурата.

Втора седмица силна гореща вълна е “заляла” цяла Западна Европа и вече застига източната част на континента. В градска среда, където се комбинират високи температури, интензивно слънчево греене и ограничени сенчести пространства, облеклото се нарежда на първа линия на защита от жегите.

Дрехите не говорят само за модни тенденции. Те са били важно средство хората да се приспособяват и оцеляват в средата, в която живеят. А днес заобикалящата ни среда се променя по-бързо от всякога: зачестилите горещи вълни, по-интензивното слънчево греене и все по-дългите периоди на екстремни температури правят избора на облекло гаранция за здраве, комфорт и адаптация.

Уроци от гардероба на предците 

Културните традиции често са били и практически решения за справяне с местните климатични условия. Японско изследване показва, че традиционните облекла в различни географски райони са се развили в тясна връзка с климатичните особености на съответните региони. Японската юката (вид кимоно) е създадена за топъл и влажен климат, а в много части на Африка широките памучни дрехи осигуряват добра вентилация и защита от слънцето.

^{Традиционно облекло в Япония. Източник}

В страните от Близкия изток традиционните дълги и свободни светли дрехи не са само културен символ – те осигуряват защита от интензивното слънце и позволяват по-добра циркулация на въздуха в условията на горещ и сух климат.

Любопитно е, че част от решенията, които днес препоръчват специалистите, присъстват и в традиционното българско облекло – естествени материи, по-свободни кройки и покриване на главата при работа на открито. 

Когато климатът отново променя гардероба ни

Днес обаче не става дума само за местни климатични особености. С изменението на климата и зачестяващите горещи вълни начинът, по който се обличаме, отново се превръща във въпрос на адаптация. 

Горещите вълни: новото нормално
Европа е най-бързо затоплящият се континент в света.Горещите вълни стават все по-чести, по-продължителни и по-интензивни.През 2023 г. България е на второ място в Европа по смъртност, свързана с горещините.Над 200 000 души в Европа са загубили живота си вследствие на жегата през последните четири години, като голяма част от тези случаи са могли да бъдат предотвратени, по данни на СЗО. 

Въпросът вече не е дали ще има горещи вълни, а доколко сме подготвени да живеем с тях. Климатичните промени стават важен фактор, влияещ върху модата – за избора на материи и цветове, както и на технологиите, с които се произвеждат текстилите.

Зачестяващите и засилващи се горещите вълни са сред най-сериозните рискове за човешкото здраве. Високите температури могат да блокират способността на организма за ефективна терморегулация, особено при физическо натоварване, продължително излагане на слънце и недостатъчна вентилация на облеклото. Те водят и до умствена умора и намалена когнитивна ефективност, както и до повишена раздразнителност и стрес.

Гардероб срещу горещници

Все по-често се говори за т.нар. heatproof wardrobe – гардероб, който е съобразен с все по-честите и силни горещини. Как изглежда той и доколко е приложим в ежедневието?

При високи температури изборът на облекло не е само въпрос на стил. Материите, цветовете, кройките и защитните аксесоари като шапки и слънчеви очила могат да повлияят пряко на комфорта, терморегулацията и риска от прегряване. Така лятната мода все повече се превръща в инструмент за адаптация към един по-горещ свят, в който науката за текстила, общественото здраве и климатичните промени се срещат по неочакван начин.

Повече дрехи не винаги означава повече жега. 
При силно слънчево греене и високи температури не винаги най-доброто решение е кожата да бъде максимално открита. Широките и дишащи дрехи могат едновременно да предпазват от слънчевото нагряване и да подпомагат естественото охлаждане на тялото. 

Кройката има значение. Свободните и широки дрехи позволяват по-добра циркулация на въздуха и по-лесно изпаряване на потта, което намалява усещането за запарване и топлина. 

Цветът има значение. 

Емпирични изследвания показват, че при силно слънчево греене, температурата на повърхността на тъмни дрехи може да бъдес повече от 15°C по-висока от тази на светли дрехи. Тъмните цветове поглъщат по-голяма част от слънчевата енергия, докато светлите я отразяват. При по-силен вятър този ефект намалява, тъй като въздушният поток подпомага охлаждането.

^{Гама цветове за платове. Източник}

Какви материи борят жегата 

През лятото най-често се препоръчват естествени материи като лен, памук и коприна. Те позволяват по-добра циркулация на въздуха, подпомагат изпаряването на потта и така улесняват естественото охлаждане на тялото. За разлика от тях някои синтетични материи могат да задържат топлина и влага и да създават усещане за запарване. 

Но естествените материи не винаги са по-добри. Не само видът влакно, но плътността на тъканта и цветът на дрехата са важни за защитните ѝ качества в жегата. Плътно изтъкан памук например може да осигури добра защита срещу слънцето, но да не е толкова комфортен при висока влажност. 

^{Естествените материи за най-препоръчителни за жегите. Източник}

Търсенето на устойчиви материали нараства. Все повече компании избират алтернативи на памука: като използват влакна от бамбук, коноп и други растителни източници: цитрусови отпадъци, листа и кори. Решенията и съответно изборите не са еднозначни: бамбукът расте бързо, но производството на меки бамбукови тъкани включва химическа обработка, а това може да има неблагоприятни последици за околната среда. 

Изборът на алтернативи разгръща потенциала на кръговата икономика, като тук се появява разликата между традиционното лятно облекло и нови функционални текстили.

5 основни правила за обличане в горещо време
При високи температури изборът на дрехи и аксесоари може значително да повлияе на комфорта и риска от прегряване. Основните препоръки са: 
– Светли цветове, които отразяват по-голяма част от слънчевата енергия;
– Естествени и дишащи материи като лен, памук и коприна;
– Свободни и широки кройки, които позволяват по-добра циркулация на въздуха;
– Шапка за защита на главата и лицето;
– Слънчеви очила с UV защита, които предпазват очите от интензивното слънчево греене.

Освен подходящото облекло, са препоръчителни и достатъчен прием на вода, използване на слънцезащитен крем и ограничаване на престоя на открито през най-горещите часове на деня.

Климатът като двигател на иновациите в текстилната индустрия

Модната индустрия започва да разглежда жегата като нов дизайнерски проблем, а не само като сезонна тенденция. Това води до разработването на нови материи и до преосмисляне на класически дрехи за по-топъл климат.

Големи международни брандове като Uniqlo, Patagonia и Lululemon експериментират с терморегулиращи текстили, материали с UV защита и по-устойчиви производствени практики. Специализирани компании като Coolibar и Solbari вече изграждат цели продуктови линии около защитата от жега и слънце. Пазарът на слънцезащитни дрехи е оценен на над 1 млрд. долара само за 2023 г., което показва, че променящият се климат се превръща във важен двигател за развитието на текстилната индустрия.

Умните дрехи вече са тук 

През последните години текстилната индустрия разработва все повече иновативни системи за термично управление. Ако класическите материи разчитат основно на естествена проветривост, съвременните охлаждащи текстили се проектират така, че да отразяват по-голяма част от слънчевата радиация и да създават по-комфортни условия за тялото при горещо време. 

Така новите материали, използвани главно в спортното и защитното облекло, могат да ускоряват изпарението на потта, да предпазват от вятър или да създават допълнителна топлоизолация при студено време. 

Разработват се и адаптивни или т.нар. „умни“ дрехи. Изследователи от Хонг Конг създават меко роботизирано защитно облекло, което автоматично реагира на повишаване на температурата. При нагряване тези специални текстилни елементи променят структурата си и увеличават въздушния слой в дрехата, което подобрява термичната защита. Лабораторните тестове показват, че подобни системи могат да поддържат вътрешната повърхност на облеклото с над 10°C по-хладна в сравнение с други топлозащитни дрехи.

^{Роботизирано защитно облекло. Източник} 

Специализираните фотозащитни дрехи осигуряват по-надеждна защита срещу слънчевата радиация, нови материи се разработват и оценяват чрез показатели като UPF (Ultraviolet Protection Factor). Най-добрият подход според специалистите за момента остава комбинирането на фотозащитно облекло със слънцезащитен крем върху откритите участъци от кожата.

Има ли български отговор? 

Пазарът на специализирани охлаждащи текстили в България засега остава ограничен. И все пак у нас вече има брандове, които залагат на естествени материи като лен, памук и коприна, както и на принципите на устойчивата мода. Марки като Fabele, Omaya Concept и Maison Tangerine показват, че интересът към по-дишащи и комфортни материи намира своето място и на българския пазар. В областта на защитното облекло компании като Палтекс разработват решения, съобразени с работата на открито и с променящите се климатични условия. 

Климатичните промени влияят все повече на редица важни решения – къде да живеем, как да работим и как да се обличаме. При по-чести и интензивни горещи вълни дрехата вече не е само въпрос на вкус, а и на защита. От традиционните ленени тъкани до охлаждащите и „умните“ текстили, гардеробът постепенно се превръща в още един инструмент, с който хората се адаптират към един по-горещ свят. 

Източници

• Boothby-Shoemaker, W. T., Mohammad, T. F., Ozog, D. M., & Lim, H. W. (2022). Photoprotection by clothing: A review. Photodermatol Photoimmunol Photomed.
• Cornell University, Global Labor Institute. Hot Air: How will fashion adapt to accelerating climate change? (2024, December 8).
• Ichinose, T., Pan, Y., & Yoshida, Y. (2024). Clothing color effect as a target of the smallest scale climate change adaptation. International Journal of Biometeorology, 68(10), 2029–2040.
• Jiang, S., Zhang, K., Wang, C.-F., Li, Q., Zhu, L., & Chen, S. (2024). Recent advancements in radiative cooling textiles for personal thermal management. Journal of Materials Chemistry A.
• Lu, J. T., & Ilyas, E. (2022) An Overview of Ultraviolet-Protective Clothing. Cureus, 14(7), e27333.
• Lundgren Kownacki, K., Kuklane, K., Fan, J., & Havenith, G. (2014). Clothing insulation and thermal comfort in Africa: Current standards and applicability. In Proceedings of Ambience 14&10i3m: Scientific Conference for Smart and Functional Textiles, Well-Being, Thermal Comfort in Clothing, Design, Thermal Manikins and Modelling.
• Pakdel, E., Naebe, M., Sun, L., & Wang, X. (2019). Advanced Functional Fibrous Materials for Enhanced Thermoregulating Performance. ACS Applied Materials & Interfaces, 11(14), 13039–13057.
• Tamura, T. (2016). Climate and Clothing. Journal of the Human-Environment System. 
• Бъдещето на текстила. Достъпно на https://atr.bg/budesteto-na-tekstila/
• Относно производствения процес на слънцезащитно облекло. Достъпно на http://bg.eastinoknittingmachine.com/news/about-the-manufacturing-process-of-sun-protective-clothing/ 

Изтоник: Могат ли дрехите да ни пазят от жегата?, Климатека

Авторът Елица Станева-Бритън е психолог по образование, завършила е бакалавърска степен в СУ „Св. Климент Охридски” и магистратура в Мюнхенския университет “Лудвиг Максимилиан”. В момента е докторант към БАН, изследващ темата за изкуствения интелект в психологията на творчеството. Научните ѝ интереси са в сферата на екологията и са свързани с ефекта на климатичните промени върху психологията на хората и концепцията за климатична справедливост. Интересува се от екологично градинарство, спелеология и подпомагане на връзката на децата със Земята.