Оказва се, че участъците на генома на Джонатан, свързани с митохондриалната функция, са толкова ефективни, колкото тези на петгодишен индивид от същия вид. Ефективните митохондрии вероятно осигуряват на системите му за възстановяване на ДНК допълнителна енергия за борба с ефектите на стареенето, което е помогнало на костенурката да доживее до приблизително 194 години.

Освен това, някои генетични промени изглеждат подобни на тези, наблюдавани при столетниците.

Изследователите, изучаващи гигантска костенурка на име Джонатан, казват, че не само добрите гени, но и липсата на генетично износване са това, което я е поддържало жива в продължение на близо два века.

"Открихме, че генните регулатори, участващи в производството на енергия и възстановяването на ДНК, са останали невероятно стабилни при Джонатан в продължение на почти два века", обяснява д-р Джъстин Герлах (Justin Gerlach) от Университета в Кеймбридж, който е участвал в проучването.

Джонатан, на поляната пред Плантейшън Хаус на остров Света Елена, който държи Световните рекорди на Гинес за най-старото живо сухоземно животно в света. Кредит: Wikimedia Commons

"Това е още едно доказателство, че механизмите на стареене може да са общи за различните видове", разказва Стивън Кларк (Stephen Clark), основател на фондация "Калел", организация с нестопанска цел в Нашвил, Тенеси, която се фокусира върху интервенции за удължаване на здравословния живот при хората.

Джонатан, гигантска алдабрска костенурка (Aldabrachelys gigantea), се смята за на 194 години. Това го прави най-старата жива гигантска костенурка и най-старото сухоземно животно в света днес. Смята се, че се е излюпила през 1832 г., което я прави съвременник на Чарлз Дарвин и кралица Виктория.

Джонатан пристига на остров Света Елена като подарък за сър Уилям Грей-Уилсън през 1882 г., който по-късно става губернатор на острова. Това изображение е направено приблизително по това време - Джонатан е отляво. Кредит: A.L. Innes

Джонатан и Наполеон Бонапарт са двама от най-известните обитатели на остров Света Елена в Южния Атлантик. Наполеон пристига на тази отдалечена британска територия след експулсирането си през 1815 г., докато се смята, че Джонатан е бил доведен там - вероятно от атола Алдабра - през 1882 г. Той пристига там като възрастен, смята се, че е бил на около половин век по това време, което го прави приблизително на 194 години днес.

Средната продължителност на живота на костенурките Алдабра е 80–90 години, но те могат да живеят значително по-дълго. За да разберат механизмите зад изключителното дълголетие на Джонатан, Кларк и колегите му анализират генома му.

"Твърдо вярвам, че чрез изучаване на изключенията можем да научим за глобалните механизми на стареене", посочва професор Манел Естелер (Manel Esteller) от Института за изследване на левкемия "Хосе Карерас" в Барселона, който ръководи изследването на 117-годишната жена, някога официално смятана за най-възрастния човек в света.

Защитата срещу стареенето - митохондриите

Жената е имала изключително ефективни митохондрии. Според Кларк това е накарало него и колегите му да предположат, че Джонатан вероятно има "много ефективни и много млади" митохондрии.

Геномът е бил изследван с помощта на проби от слюнка и тампони от бузите - властите на остров Света Елена не са позволили на изследователите да вземат кръв от дълголетникът Джонатан поради неговата известност и риска от инфекция. Това усложнява задачата: геномът е трябвало да бъде сглобен от фрагменти в слюнката, където те са по-податливи на бактериално замърсяване, а празнините да бъдат запълнени с помощта на ДНК от друга гигантска костенурка.

След като е получена възможно най-добрата композитна версия на генома на Джонатан, е сравнена с ДНК-то на четири други костенурки от атола Алдабра.

"Открихме 287 гена, които да уникални за него", отбелязва Кларк.

От тези гени 41 се смятат за функционално значими - т.е. участват активно в биологията, оцеляването и регулацията на тялото. Дузина от тях се появяват и в бази данни за стареене, съдържащи гени от други дългоживеещи животински видове.

Анализите на екипа идентифицират генетични варианти, свързани с няколко известни пътя на стареене, включително ремонт на ДНК, поддържане на теломерите, инсулинова регулация, митохондриална функция и рак. Изследователите анализират и метилома на генома на Джонатан - или цялостната картина на метилирането на неговия геном, което се отнася до добавянето към ДНК на малки метилови химични маркери, които влияят върху генната експресия.

Метилационната ентропия, признак на стареене, възниква, когато произволни промени в моделите на метилиране се натрупват с течение на времето. Този анализ показа ниска ентропия в рамките на специфични генни промотори за митохондриална функция, обработка на РНК и ремонт на генома. Регионите с ниска метилационна ентропия, наблюдавани при Джонатан, "предполагат, че високото качество на транскрипцията на гени в тези пътища може да е от решаващо значение за дългоживеещите видове", отбелязват изследователите.

Какви са перспективите?

Регионите на генома на Джонатан, свързани с митохондриалната функция, са "млади", казва изследователят, подобни на тези на петгодишна костенурка Алдабра.

"Природата вече е решила загадката на стареенето по забележителни начини, а геномът на Джонатан предоставя план за клетъчна устойчивост", заявява Кларк. "Нашата цел е да вземем тези еволюционни прозрения и незабавно да ги превърнем в практични, достъпни лечения за обикновените хора. Стареенето е най-големият рисков фактор за почти всяко хронично заболяване, с което се сблъскваме, и чрез щедростта на филантропските партньори можем да демократизираме достъпа до медицина за дълголетие."

Разбира се, Джонатан не се чувства като петгодишен - той е почти сляп и е загубил обонянието си. Но ветеринарният лекар, който се е грижил за костенурката толкова дълго, смята, че тя вероятно ще достигне двувековния си юбилей.

Справка: Vaisvil, B et al: Epigenetic insights into extreme longevity in the world’s oldest terrestrial animal, Jonathan. Science Advances, Oct 2026. DOI: 10.1126/sciadv.adw8887

Източници: 

Secrets of Oldest Land Animal’s 194-Year Lifespan Revealed with Epigenetics, Genetic Engineering & Biotechnology News

Genetic analysis of the world's oldest land animal reveals secret of living 194 years, University of Cambridge

Удълженият облак на Арсия Монс (AMEC - Arsia Mons Elongated Cloud) се образува, разтяга и избледнява в рамките на един марсиански ден, като достига дължина до 1800 км, преди да се изпари. Цикълът се повтаря всяка сутрин в продължение на няколко месеца.

Орбиталният апарат Mars Express на ESA за първи път засне облака през 2018 г. и оттогава го наблюдава непрекъснато.

Планетарните изследователи отдавна са го идентифицирали като орографски облак, вид, наблюдаван и на Земята, който се образува, когато вятърът духа над планини или вулкани.

Но компютърните симулации, изградени върху това предположение, никога не са възпроизведали и близко до това, което реално показва Mars Express.

"За да създадем AMEC в нашите модели, открихме, че трябва да включим някои екзотични физични феномени, които, макар и включени в учебниците, се третират като теоретични и обикновено се смята, че не се случват в природата", обяснява водещият автор д-р Хорхе Ернандес-Бернал (Jorge Hernández-Bernal), изследовател в университета Сорбона и CNRS.

"Със сигурност това не е било виждано в действие преди. След като включихме тази [екзотична] физика в нашите симулации, AMEC се появи точно както се надявахме."

На Земята облаците обикновено се образуват чрез хетерогенно зародишообразуване. Водните пари кондензират върху малки частици като прах, сол, цветен прашец или сажди.

Учените са смятали, че същият процес, използващ различни частици като прах, протича и на Марс. Но за AMEC изглежда, че образуването на облаци се случва без да са необходими частици.

"Водната пара се превръща директно в ледени облачни частици без междинна стъпка", отбелязва д-р Ернандес-Бернал. "Това е все едно да се появят капчици конденз в средата на стаята, а не на прозореца. Наричаме това хомогенно нуклеация (зародишообразуване) и никога преди не сме го виждали в планетарна атмосфера. Напълно неочаквано е."

"Общоприето е, че частиците от воден лед под тройната точка на водата се образуват чрез хетерогенно зародишообразуване (с помощта на предварително съществуваща частица). Облаците, образувани от водна пара чрез хомогенно зародишообразуване на лед (без предварително съществуваща частица), са теоретично възможни за мезосферни облаци на Земята и Венера, но те никога не са били наблюдавани в природата и този процес обикновено не се смята за възможен при реални атмосферни условия на която и да е планета, тъй като изисква високи нива на пренасищане", обясняват авторите на изследването.

Тройната точка на водата е уникалната комбинация от температура и налягане, при която твърдият лед, течната вода и водната пара съществуват едновременно в термодинамично равновесие. Това е температура от 0.01 C и налягане приблизително 0.006 атмосфери.

Предполагаше се теоретично, че това може да се случи в горните слоеве на атмосферата на Земята и Венера, но никога не е било потвърдено.

Процесът изисква екстремно пренасищане, с относителна влажност повече от 100 000 пъти по-висока от тази, която обикновено е на Земята.

Симулациите на екипа показват, че Арсия Монс може да осигури такива условия.

Когато вятърът се сблъсква с вулкана, неговата маса генерира мощна вълна, която повдига джобове от влажен въздух на няколко километра нагоре в рамките на минути.

Въздухът се охлажда бързо, като температурите падат с около 30 градуса само за 10 минути, а влажността се покачва рязко.

След това водната пара замръзва спонтанно в ледените частици на облака.

"Не сме виждали тези условия на Марс преди, но нашето откритие сега категорично показва, че влажността на планетата наистина може да достигне тези екстремни нива", коментира д-р Ернандес-Бернал.

Справка: Hernández-Bernal, J., Määttänen, A., Spiga, A. et al. Homogeneous ice nucleation from water vapour suggested by elongated clouds on Mars. Nat. Geosci. 19, 1213–1217 (2026). https://doi.org/10.1038/s41561-026-02089-9

Източник: Giant Martian Cloud May Form Through Physics Never Before Seen in Planetary Atmosphere, Sci.News

Паметникът е открит от археолога Мелик Мирбей Йомероглу, който забелязал останки от укрепления в сателитни снимки. Проучване на района потвърждава подозрението на археолога: камъни, които биха могли да бъдат сбъркани със скални издатини, наистина са фрагменти от укрепено селище. 

Йомероглу предполага, че крепостта може да е на Арзашкун, първата известна столица на царство Урарту. 

Името "Урарту", употребяващо се в акадския език е близко до семантиката на "висока страна"(U-rat-ri) и се смята, че играе роля в етногенезиса на арменския народ.  Територията на царство Урарту е обхващала части от съвременна Армения, Източна Турция, Северозападен Иран и Закавказието (Грузия и Русия).

Арзашкун е бил резиденция на цар Араме (860-844 г. пр.н.е.), първият владетел на тази държава, известен от исторически източници.

Части от крепостните стени са оцелели по скалистия терен близо до Месджидили, където останките трудно могат да бъдат разпознати като част от един голям комплекс от нивото на земята. Кредит: İHA

Какво е известно за откритието?

Сателитните изображения ефективно свързват руините, които изглеждат фрагментирани на нивото на земята, в единен археологически пейзаж. Този по-широк изглед помага да се разкрият не само отделни стени, но и истинският мащаб на селището, което някога са защитавали.

Зидарията може също да помогне за установяване на хронологичния контекст на обекта. Масивните камъни образуват части от крепостните стени, а Йомероглу сравнява тяхната циклопска и полигонална конструкция с обекти от ранната желязна епоха, като Ашагъ Анзаф и Зивистан в района на езерото Ван.

Вътре в оградения район, в северния сектор, все още се виждат архитектурни следи. В южната част, голям кръгъл обект с радиус приблизително 25 метра може да е играл роля в управлението на водите, въпреки че точната му функция остава неясна.

Голям кръгъл обект вътре в крепостта е с радиус приблизително 25 метра и е възможно да е бил свързан с водоснабдяването на града. Кредит: İHA

Заедно стените, вътрешните структури и огромният им мащаб сочат към нещо по-съществено от малък военен пост. Изглежда, че мястото е поддържало достатъчно голямо население, за да изисква обширни защитни съоръжения, вътрешна организация и достъп до вода.

Арзашкун в зората на Урартското царство

Арзашкун заема необичайно място в историята на Урарту, защото почти всичко, известно за него, идва от враговете на царството. През девети век пр.н.е. асирийски записи споменават владетел на име Араме, най-ранният цар, ясно свързан с Урарту.

За разлика от по-късните урартски владетели, Араме не е оставил свои известни царски надписи. Следователно историците реконструират голяма част от неговото царуване чрез асирийски текстове, написани от царството, което се е борило срещу него.

Аналите на асирийския цар Салманасар III описват Арзашкун като царски град на Араме. По време на кампания през 856 г. пр.н.е. Салманасар твърди, че силите му са атакували и разрушили града, преди да се изправят срещу армията на Араме.

Това кратко споменаване е осигурило на Арзашкун трайно място в историята на Урарту. То сочи към царски център, съществувал преди Тушпа, да се превърне в монументалното сърце на царството.

По-късно, през девети век пр.н.е., владетели като Сардури I развиват Тушпа във важен политически център. Оттам Урарту разширява системата си от крепости, надписи, напоителни съоръжения и административни центрове в широка част от Източна Анатолия и Арменските планини.

Арзашкун принадлежи към по-малко видимия етап преди тази трансформация. Откриването му би могло да помогне на археолозите да разберат как една зараждаща се регионална сила се е развила във високоорганизираното Урартско царство, известно от осми и седми век пр.н.е.

Запазена част от крепостната стена близо до Месджидили, построена от големи неправилни каменни блокове, характерни за монументалните укрепления на обекта. Кредит: İHA

Изчезналият царски град

Въпреки важността му в асирийските разкази, археолозите все още не знаят къде се е намирал Арзашкун. Учените предполагат няколко местоположения през годините, включително райони около езерото Ван, Малазгирт и по-на изток към басейна на езерото Урмия.

Голяма част от дебата зависи от реконструкцията на асирийските походи и свързването на древните топоними със съвременната география. Този процес остава труден, защото текстовете описват пейзажи и селища, които учените не винаги могат да идентифицират със сигурност днес.

Следователно крепостта близо до Муш е обект на сложен археологически дебат. Огромните ѝ размери предполагат селище със значително значение, докато местоположението ѝ се вписва в регион, който е играл роля в западната част на ранната урартска експанзия.

Йомероглу също така посочва архитектурните прилики между крепостта и други обекти от ранната желязна епоха. Размерът, местоположението и зидарията не идентифицират обекта по име, но заедно те правят новото откритие трудно за третиране като обикновена регионална крепост.

Масивните каменни блокове в крепостните стени показват циклопската и полигонална зидария, която е сравнявана с укрепленията от ранната желязна епоха в района на Ван. Кредит: İHA

Дори без пряка връзка с Арзашкун, крепостта добавя важен нов обект към археологията на Източна Анатолия. Укрепено селище, обхващащо 120 000 квадратни метра, изисква значителни познания за планиране, труд и ресурси, което предполага, че строителите му са контролирали нещо повече от малко убежище на хълм.

Укрепленията, вътрешните структури и евентуалната водопроводна инсталация показват селище, предназначено за продължително обитаване и организирана дейност. Бъдещи разкопки биха могли да изяснят кога хората са построили крепостта за първи път, колко дълго са я използвали и дали обитателите ѝ са имали преки връзки с най-ранните урартски владетели.

Керамика, радиовъглеродни проби и архитектурни последователности биха могли да стеснят хронологията. Надпис би предоставил нещо още по-ценно, като потенциално би идентифицирал хората, владетелите или административната система, свързани с обекта.

Засега откритието поставя Муш в центъра на един от най-дълго продължаващите дебати в урартската археология. Арзашкун все още е оцелял само в древни асирийски записи, но новооткритата крепост сега предлага на изследователите съществено ново място за изследване в търсене на най-ранния царски център на Урарту.

Йомероглу е подал заявление и до Регионалния съвет за защита на културното наследство на провинция Ван, за да бъде официално регистриран и защитен обектът. Тази стъпка би могла да помогне за обезопасяването на крепостта, докато изследователите работят по установяване на нейната хронология, функция и евентуално място в ранната урартска история.

Източник: A Newly Discovered 3,000-Year-Old Fortress the Size of 17 Football Fields May Be Urartu’s Lost First Capital, Leman Altuntaş, Arkeonews.

Като практика, физиогномиката отговаря на съвременното определение за псевдонаука и се разглежда като такава от академичните среди поради липсата на доказателства за твърденията ѝ; въпреки това, тя продължава да се радва на широка популярност сред обществеността. Макар и добре приета от древногръцките философи, практиката губи авторитета си през XVI век, когато се свързва с безделници и шарлатани. По-късно тя преживява възраждане и добива популярност благодарение на Йохан Каспар Лаватер (Johann Kaspar Lavater), преди окончателно да изгуби позициите си в края на XIX век.

Физиогномиката през XIX век е особено известна като основа за научния расизъм. В съвременния си вид тя е обект на подновен научен интерес, особено във връзка с машинното обучение и технологиите за разпознаване на лица. Днес учените се интересуват най-вече от рисковете, свързани с физиогномиката в контекста на алгоритмите за разпознаване на лица, включително опасенията относно неприкосновеността на личния живот.

Античност

Представите за връзката между външния вид на човека и неговия вътрешен характер датират още от древността и се срещат от време на време в ранната гръцка поезия. Сидхарите от древна Индия определят "Самудрика Шастра" като метод за свързване на личностните характеристики с особеностите на тялото. Китайската физиогномика, или китайското изкуство за разчитане на лицето ("миенсян"), датира най-малко от периода "Пролети и есени".

Първите признаци за съществуването на развита физиогномична теория се появяват в Атина през V в. пр.н.е. в трудовете на Зопир – експерт в тази област, споменат в диалога на Федон от Елида. През IV в. пр.н.е. философът Аристотел често се позовава на теорията и литературата, разглеждащи връзката между външния вид и характера. Аристотел е възприемчив към подобна идея, което личи от откъс в неговото съчинение "Първа аналитика": ,, Възможно е да се съди за характера по външните белези, стига да се приеме, че тялото и душата се променят едновременно под въздействието на естествените състояния; казвам "естествени", защото, макар човек да може да промени душата си чрез занимания с музика, това не е състояние, присъщо на природата ни – под естествени емоции тук имам предвид страстите и влеченията. Ако следователно приемем това, както и факта, че всяка промяна има съответстващ ѝ външен белег, и ако успеем да определим състоянието и белега, характерни за всеки животински вид, тогава ще можем да съдим за характера по външните белези" (Първа аналитика 2,27).

Първият систематичен труд по физиогномика е неголям по обем – "Физиогномика" (,,Physiognomonica"); той се приписва на Аристотел, но вероятно е дело на неговата школа, а не е написан от самия него. Текстът е разделен на две части, за които се предполага, че първоначално са били отделни произведения. Първият раздел разглежда аргументи, почерпени от природата, описва други (негръцки) народи и се съсредоточава върху концепцията за човешкото поведение. Вторият раздел е посветен на поведението на животните, като животинският свят се разделя на мъжки и женски типове. Въз основа на това се извеждат съответствия между човешкия външен вид и характера.

Древногръцкият математик, астроном и учен Питагор – смятан от мнозина за основоположник на физиогномиката – веднъж отхвърлил кандидат-последовател на име Килон, тъй като според него външният вид на мъжа издавал лош характер.[14] След като огледал Сократ, един физиогномист заявил, че той е склонен към липса на въздържание, чувственост и бурни изблици на страст – твърдение, което толкова се разминавало с представата за Сократ, че учениците му обвинили физиогномиста в лъжа. Сократ сложил край на спора, като обяснил, че първоначално наистина е бил предразположен към всички тези пороци, но е проявил изключителна самодисциплина.

^{Литографска рисунка, илюстрираща връзката между човешката физиономия и тази на животните, от Шарл Льо Брюн (1619–1690). Кредит: Wikimedia  Commons}

Средновековие и Ренесанс

През Златния век на исляма персийският богослов и философ от XII век Фахр ад-Дин ар-Рази разглежда физиогномиката в своя труд "Китаб ал-Фираса" ("Книга за фираса"), като изследва връзката между физическите белези и моралните качества. Приносът му бележи ранно навлизане на физиогномичните идеи в арабската мисъл. Терминът "physiognomy" е бил широко разпространен в средноанглийския език, като често се е изписвал като "fisnamy" или "visnomy" – както например в "Приказката за Берин" (Tale of Beryn), апокрифно допълнение към "Кентърбърийски разкази": "По лицето ти личи – в природата ти е да крадеш".

В миналото валидността на физиогномиката е била широко призната. В началото на XIII век Майкъл Скот – учен в двора на императора на Свещената Римска империя Фридрих II – написва труда "Liber physiognomiae", посветен на тази тема. Физиогномиката се е преподавала в английските университети, докато през 1530 или 1531 г. крал Хенри VIII не забранява на "просяци и скитници да практикуват хитри, лукави и незаконни занимания като физиогномия или хиромантия". По това време учените от академичните среди се спират на по-учената гръцка форма "physiognomy" и започват да се отнасят с неодобрение към понятието "fisnamy".

В началото на XVI век Леонардо да Винчи отхвърля физиогномиката като "фалшива" – химера, която "няма научна основа".[18] Въпреки това той вярва, че линиите по лицето, породени от мимиките, могат да издават черти на характера. Например, той пише, че "хората с дълбоки и отчетливи бръчки между веждите са избухливи".

Ново време

Основният популяризатор на физиогномиката в новото време – швейцарският поет и пастор Йохан Каспар Лаватер (1741–1801) – за кратко е бил приятел с Гьоте. Есетата на Лаватер за физиогномиката[19], публикувани за първи път на немски език през 1772 г., придобиват голяма популярност. Тези влиятелни трудове са преведени на френски и английски език и оказват въздействие върху ранните криминологични теории.

Лаватер среща противоречиви отзиви сред учените: едни приемат изследванията му, докато други ги подлагат на критика. Най-острият му критик е ученият Георг Кристоф Лихтенберг, според когото патогномията – т.е. разкриването на човешкия характер чрез наблюдение на поведението – е по-ефективен метод. Английската религиозна писателка Хана Мор (1745–1833) се оплаква на своя съвременник Хорас Уолпол: "Напразно се хвалим... че философията е разрушила всички крепости на предразсъдъците, невежеството и суеверието; а ето че точно сега... книгите на Лаватер по физиогномика се продават по петнайсет гвинеи за комплект."

Лаватер намира потвърждение на идеите си у английския лекар и философ сър Томас Браун (Thomas Browne, 1605–1682) и италианеца Джамбатиста дела Порта (Giambattista Della Porta, 1535–1615). В съчинението си "Religio Medici" (1643) Браун разглежда възможността за разпознаване на вътрешни качества по външния вид на лицето и пише: ,, Несъмнено съществува своеобразна физиогномика, която опитните просяци и техните предводители умеят да разчитат... Защото по лицата ни са изписани мистични знаци, носещи в себе си белега на нашите души – знаци, в които дори онзи, що не познава азбуката, може да прочете същността ни".

Браун потвърждава отново своите физиогномични възгледи в "Християнски нрави" (около 1675 г.): ,, Щом челото често казва истината, щом очите и носовете имат свой език, а лицето разкрива сърцето и наклонностите, нека наблюдението те научи да разчиташ чертите на лицето... често забелязваме, че хората най-силно проявяват поведението на онези същества, чиято природа, телесни белези и външен вид преобладават в собствената им същност. Това е основополагащ принцип във физиогномиката... съществуват следователно лица, устни и носове, характерни за определени области или народи, които свидетелстват не само за природата на тези земи, но и за същността на хората, които ги притежават, където и да се намират те".

Браун също така въвежда думата "карикатура" в английския език – термин, чрез който голяма част от идеите на физиогномиката се опитват да се утвърдят посредством илюстрации, и по-специално чрез визуалната политическа сатира. Трудовете на италианския учен Джамбатиста дела Порта са добре представени в библиотеката на сър Томас Браун; сред тях е и "За небесната физиогномика" (*Of Celestial Physiognomy*), в която Дела Порта твърди, че не звездите, а темпераментът на човека е това, което влияе върху външния вид на лицето и характера му. В съчинението ,,За човешката физиогномия" ("De humana physiognomia" (1586 г.) дела Порта използва гравюри върху дърво, изобразяващи животни, за да илюстрира човешките характеристики. Както Дела Порта, така и Браун се придържат към "доктрината за сигнатурите" – убеждението, че физическите белези на природните обекти (като например корените, стъблото и цвета на едно растение) служат като показателни знаци (или "сигнатури") за техните лечебни свойства.

Популярността на физиогномиката нараства през първата четвърт на XVIII век и продължава да расте през XIX век. Тя е обект на сериозни обсъждания от страна на учени, които вярват в нейния потенциал.

^{Джамбатиста дела Порта, De humana physiognomonia, 1586 г. Кредит: Wikimedia  Commons}

Във френологията

Френологията – псевдонаука, която измерва издатините по черепа с цел определяне на умствените характеристики и особеностите на личността – е създадена около 1800 г. от германския лекар Франц Йозеф Гал и Йохан Шпурцхайм и се радва на широка популярност през XIX век в Европа и Съединените щати. В САЩ през 1852 г. лекарят Джеймс У. Редфийлд публикува труда си "Сравнителна физиогномика" (Comparative Physiognomy), в който чрез 330 гравюри илюстрира "приликите между хората и животните". Той открива такива прилики както във външния вид, така и (често метафорично) в характера: например германците – с лъвове, чернокожите – със слонове и риби, китайците – със свине, янките – с мечки, а евреите – с кози.[27] Макар френологията и физиогномиката да са отделни дисциплини, в началото на XIX век те са толкова тясно свързани, че термините често се използват като взаимозаменяеми.

Видният физиогномист от XIX век Самюъл Уелс публикува "Нова физиогномия, или Белези на характера" (New Physiognomy, or, Signs of Character) през 1867 г., за да разясни принципите на физиогномията и френологията, както и да покаже връзката между двете концепции. Уелс включва четири принципа, за да запознае читателите с темата:

1. Мозъкът е специалният орган на ума. Същността и начинът на действие на самия ум са непостижими; ние можем да изучаваме единствено неговите проявления.
2. Умът, макар и по същество единен, се състои от около четиридесет различни способности, всяка от които се проявява чрез определена част от мозъка, отделена изключително за нея и наричана неин орган...
3. При равни други условия, колкото по-голям е мозъкът, толкова по-силен е той; и колкото по-голяма част от мозъка е заета за проявлението на дадена способност, толкова по-силно е нейното проявление.
4. Частите на мозъка, обслужващи свързани помежду си способности, са разположени една до друга. Така мозъкът се разделя на области или групи, както и на органи. За разположението и границите на тези органи и области може най-добре да се научи от френологичния бюст и придружаващата го схема...

В края на XIX век френологията започва да се възприема с по-малко сериозност, което води до това физиогномиката да бъде смятана за псевдонаука поради тясната връзка между двете дисциплини. Въпреки това германският физиогномист Карл Хутер (1861–1912) придобива популярност в Германия със своята концепция за физиогномиката, наречена "психофизиогномика".

В криминологията

В края на XIX век английският психометрик сър Франсис Галтън прави опит да определи физиогномичните белези, свързани със здравето, болестта, красотата и престъпността, чрез метода на композитната фотография.[30][31] Процесът на Галтън включва фотографско наслояване на две или повече лица посредством многократни експозиции. След като създава усреднени изображения от снимки на извършители на насилствени престъпления, той установява, че композитният образ изглежда "по-почтен" от всяко от отделните лица, участващи в него; това вероятно се дължи на факта, че неравностите по кожата в отделните снимки се неутрализират при крайното смесване. С навлизането на компютърните технологии в началото на 90-те години на XX век, методът за създаване на композитни изображения на Галтън е възприет и значително усъвършенстван с помощта на софтуер за компютърна графика.

Физиогномиката намира приложение и в криминологията благодарение на усилията на италианския военен лекар и учен Чезаре Ломброзо. В средата на XIX век Ломброзо популяризира тезата, че "престъпността е наследствена и че престъпниците могат да бъдат разпознати по физически белези, като например носове, наподобяващи клюн на граблива птица, и зачервени очи". Ломброзо черпи вдъхновение от наскоро публикуваните еволюционни теории на Чарлз Дарвин, като пренася много от погрешните си схващания за еволюцията в идеите си за прилагане на физиогномиката в криминологията. Логиката му се основава на идеята, че "престъпниците представляват "атавизъм" (връщане към по-ранен етап) във филогенетичното дърво спрямо ранните фази на еволюцията". Може основателно да се заключи, че "геният, лудият и престъпникът са обединени от една регресивна характеристика; те се различават по интензивността на тази характеристика и, разбира се, по степента на развитие на положителните качества". Той вярва, че е възможно да се определи дали даден човек притежава дивашка природа, единствено въз основа на физическите му белези. Въз основа на своите наблюдения Ломброзо предлага тезата, че "роденият престъпник" може да бъде разпознат по физически атавистични белези (стигми), като например: Масивни челюсти, издадена напред челюст

1. Ниско, скосено чело
2. Високи скули
3. Сплеснат или чип нос
4. Уши, стърчащи като дръжки
5. Носове с форма на клюн или месести устни
6. Твърд, неспокоен поглед
7. Оскъдно окосмяване по брадата или оплешивяване
8. Липса на чувствителност към болка
9. Дълги ръце спрямо долните крайници

^{Страница от "Есета върху физиогномиката; целящи да разширят познанието за човечеството и любовта към него" (1797 г.) на Лаватер. Кредит: Wikimedia Commons}

Интересът към връзката между криминологията и физиогномиката възниква, когато Ломброзо за първи път се сблъсква с "известен крадец и подпалвач от Калабрия" на име Джузепе Вилела. Ломброзо е особено впечатлен от редица поразителни личностни характеристики на Вилела, сред които се открояват ловкостта и цинизмът. Вменените на Вилела престъпления са обект на спор, а изследванията на Ломброзо от мнозина се възприемат като проява на расизъм от страна на северните италианци спрямо южните. След смъртта на Вилела Ломброзо извършва аутопсия и открива, че в задната част на черепа на изследваното лице има вдлъбнатина, наподобяваща тази при човекоподобните маймуни. По-късно той нарича тази аномалия "медианна тилна вдлъбнатина". Ломброзо използва термина "атавизъм", за да опише тези примитивни, подобни на маймунските прояви, които открива у много от хората, смятани от него за предразположени към престъпна дейност. Докато анализира данните от аутопсията на Вилела и ги съпоставя с резултати от предишни случаи, той стига до заключението, че определени физически белези обуславят у някои индивиди по-силна "склонност към извършване на престъпления", като същевременно представляват "дивашки атавизъм, връщащ към първобитния човек".

Подобни изследвания имат мащабни последици за различните научни и медицински общности по онова време. Ломброзо пише, че "естественият произход на престъпността предполага, че престъпната личност трябва да се разглежда като специфична форма на психично заболяване" – идея, която и днес присъства в диагностичното ръководство по психиатрия DSM-5, в описанието на антисоциалното личностно разстройство.[38] Освен това тези идеи утвърждават схващането, че извършването на престъпление не е акт на "свободна воля", а резултат от генетична предразположеност към диващина.[34] Ломброзо разполага с множество конкретни случаи, потвърждаващи голяма част от заключенията му, тъй като е ръководител на психиатрична болница в Пезаро. Това му позволява лесно да изучава хора от различни слоеве на обществото и съответно да дефинира по-прецизно типовете престъпници. Тъй като теориите му се фокусират предимно върху анатомията и антропологичните данни, идеята, че дегенерацията е източник на атавизъм, бива разгледана едва на по-късен етап от работата му в областта на криминологията. Тези "нови и усъвършенствани" теории водят до схващането, "че вроденият престъпник споделя патологични симптоми с моралния имбецил и епилептика, което подтиква Ломброзо да разшири типологията си, включвайки в нея престъпника с психично разстройство и престъпника епилептик". Освен това се смята, че "типът престъпник с психично разстройство обхваща алкохолика, матоида и хистеричния престъпник". През XXI век идеите на Ломброзо се считат за погрешни и се определят като псевдонаука. Мнозина посочват явните сексистки и расистки нюанси в изследванията му и ги отхвърлят именно поради тези причини. Въпреки че много от теориите му са опровергани, той все още е признат за баща на "научната криминология".

^{Причудлива физиогномична карикатура, изобразяваща фигура, която духа в окото на друга. Картина с маслени бои от последовател на Луи-Леополд Боаи. Кредит: Wikimedia Commons}

Научни изследвания

Поради наследството от расизъм и псевдонаука, представяща се за криминология, научното изследване или обсъждането на връзката между чертите на лицето и характера се превръщат в табу. В миналото са били постулирани редица такива връзки. Например, съществуват доказателства, че характерът може да повлияе на външния вид на лицето. Освен това характеристиките на лицето влияят върху първото впечатление, което си създаваме за другите; това от своя страна определя очакванията и поведението ни, а те на свой ред оказват влияние върху характера. И накрая, съществуват няколко биологични фактора, които влияят както на външния вид на лицето, така и на чертите на характера – например нивата на хормоните преди и след раждането и генната експресия.

Връзката между чертите на лицето и характеристиките на личността – като например политическата или сексуалната ориентация – е сложна, но включва факта, че чертите на лицето могат да оформят социалното поведение, отчасти в резултат на ефекта на самоизпълняващото се пророчество. Този ефект гласи, че хората, за които се смята, че притежават определена характеристика, биват третирани съобразно това и с течение на времето могат да започнат да проявяват поведение, съответстващо на очакванията на околните към тях. И обратното – социалното поведение, като например зависимостта от наркотици или алкохол, може да повлияе на чертите на лицето.

Статия от февруари 2009 г. в списание "New Scientist" съобщава, че физиогномиката преживява известно възраждане, като се публикуват изследвания, целящи да открият връзки между личностните характеристики и чертите на лицето. Проучване сред 90 играчи на хокей на лед установява статистически значима корелация между по-широкото лице – с разстояние между скулите, по-голямо от средното спрямо разстоянието между веждите и горната устна – и броя на наказателните минути, получени от играча за агресивни действия като удар със стик, удар с лакът, удар в гърба и сбиване.

Този подем продължи и през второто десетилетие на XXI век с развитието на машинното обучение за разпознаване на лица. Например изследователи твърдят, че е възможно да се предвидят силата на горната част на тялото и някои личностни характеристики (като склонност към агресия) единствено въз основа на ширината на лицето. Политическата ориентация също може да бъде предсказана с висока точност. В проучване, използващо технология за разпознаване на лица за анализ на образите на над един милион души, политическата ориентация е била правилно определена в 74% от случаите – резултат, значително превъзхождащ вероятността при случаен избор (50 %), способностите на хората (55 %) и дори данните от въпросници за личността (68 %). Други изследвания използват методи на изкуствения интелект и машинното обучение за идентифициране на лицеви характеристики, които предсказват честност, личностни особености и интелигентност.

Алгоритмите за машинно обучение могат да класифицират лица въз основа на информация, различна от самите лицеви белези, изучавани от физиогномиката. Това включва временни промени във външния вид (грим, стил на окосмяване по лицето, очила) и дори обстоятелства, напълно несвързани с лицето (качество на изображението, цветове на фона, условия на осветление). През 2017 г. противоречиво проучване твърди, че алгоритъм с изкуствен интелект може да определи сексуалната ориентация "по-точно от хората" (в 81 % от тестваните случаи при мъжете и 71 % при жените), но последващи изследвания показват, че именно тази информация, несвързана с лицевите характеристики, е позволила постигането на толкова висока точност.

Източници:

Physiognomy - https://en.wikipedia.org/wiki/Physiognomy

How your looks betray your personality - https://www.newscientist.com/article/1931144-how-your-looks-betray-your-personality/

Cesare Lombroso: an anthropologist between evolution and degeneration - https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC3814446/

Ново проучване на международна група физици, публикувано в Journal of Cosmology and Astroparticle Physics, обаче предлага известно успокоение: този ужасяващ сценарий е далеч по-малко вероятен, отколкото учените са се опасявали.

Новото проучване открива механизъм, който прави подобен преход далеч по-малко вероятен. Изследователите моделират как се държи квантовото поле, когато взаимодейства с околната среда по време на бързото разширяване на ранната Вселена. Те откриват, че тези взаимодействия могат силно да потиснат тунелирането, като ефективно задържат полето в състояние, в което то вече се е установило. Екипът нарича този ефект "космическо заключване" или "космическа изолация".

Ролята на полето на Хигс

Всичко започва с полето на Хигс, което дава маса на елементарни частици като електроните. Изучавайки неговите параметри, физиците осъзнават, че Вселената може да не заема най-ниското възможно енергийно състояние.

Съавторът на изследването Грегъри Капланек (Gregory Kaplanek) от Университета в Сиракюз предлага проста аналогия:

"Можете да си го представите като топка, която се търкаля през пейзаж от хълмове и долини. Долината, в която се намираме, е фалшивият вакуум. Топката стои спокойно на дъното и изглежда неподвижна, но наблизо има по-дълбока долина - истинският вакуум. Законите на квантовата механика позволяват на топката да "тунелира" през хълма директно в по-дълбоката долина."

Илюстрацията показва тунелиране. Кредит: Scientific American

Ако подобно тунелиране се случи, свойствата на частиците и фундаменталните сили биха се променили драстично, напълно пренаписвайки структурата на Вселената.

Квантовият ефект на Зенон

Учени от Университета в Портсмут и Университета в Сиракюз изследват как квантовите полета еволюират по време на началния период на бързо разширяване на Вселената или т.нар. инфлация.

Техните изчисления показат, че способността на полето да тунелира е значително ограничена от декохеренцията - процесът, чрез който квантовата система губи квантовите си свойства под влиянието на средата си и започва да се държи класически.

Основната физика произлиза от област, наречена отворени квантови системи, която изучава как квантовите системи се променят, когато взаимодействат с околната среда. Същите идеи са от основно значение за квантовите изчисления, където дори незначителна външна намеса може да наруши поведението на квантовата система. Изследователите комбинират тези техники с числени симулации на квантово поле, развиващо се в разширяваща се вселена.

Казано по-просто, взаимодействията пренасят информация за полето в неговата околност. След като тази информация е ефективно изгубена, интерференцията между два възможни резултата избледнява в процес, наречен декохеренция.

В режима, който екипът е изследвал, тази загуба на интерференция може също така да потисне способността на полето да тунелира изобщо.

Тук влиза в действие така нареченият "квантов ефект на Зенон": когато квантова система се наблюдава непрекъснато или постоянно взаимодейства със средата си, преходът ѝ от едно състояние в друго се забавя драстично или дори се предотвратява. Околното пространство действа като постоянен "монитор", като ефективно задържа полето в текущата му долина и създава ефект на "космическа изолация".

Изследователите описват два отделни етапа в процеса. В началото, с разширяването на Вселената, способността на полето да се справи с това разширяване до голяма степен определя кое от двете възможни енергийни състояния ще предпочете. По-тежките полета са склонни да се установят към варианта с най-ниска енергия, докато по-леките полета могат да се окажат по-равномерно разпределени между двата варианта. По-късно, декохерентността от околната среда помага да се заключи какъвто и да е резултат, който вече е настъпил.

Можем ли да спим спокойно?

Разбира се, математическият модел, разработен от физиците, е все пак опростен. Той все пак не отчита всеки фактор, като например промените в скоростта на разширяване на Вселената с течение на времето или обратната реакция на полето Хигс върху гравитацията.

(Полето на Хигс не причинява гравитацията, тъй като гравитацията се медиира от кривината на пространство-времето, докато полето на Хигс е скаларно взаимодействие. Полето обаче допринася за гравитацията косвено, като осигурява инерционна маса на фундаменталните частици, които след това изкривяват пространство-времето според Общата теория на относителността.)

Учените подчертават, че изследването не дава 100% гаранция за вечната стабилност на Вселената. Въпреки това, то идентифицира ясен физически механизъм, който обяснява как ранният Космос може да се е предпазил от бърз квантов разпад - и защо нашата реалност е останала непокътната повече от 13,8 милиарда години.

Справка: Robson Christie et al, Cosmic lockdown: when decoherence saves the universe from tunneling, Journal of Cosmology and Astroparticle Physics (2026). DOI: 10.1088/1475-7516/2026/09/125. On arXiv: arxiv.org/abs/2512.14204

Източници:

A Quantum Bubble Could End Reality as We Know It. Here’s Why It (Probably) Won’t, Gizmodo

https://phys.org/news/2026-10-quantum-interactions-early-universe-fields.html

Произходът на този метод е положен от Петер Хегеман (Peter Hegemann) и Георг Нагел (Georg Nagel), които откриват светлочувствителния протеин каналродопсин във водораслите, и Карл Дисерот (Karl Deisseroth), който се научава как да го въвежда в нервните клетки за целенасочено активиране и потискане.

Научни перспективи на откритието

Изучаването на оптичното лъчение върху състоянието на отделните клетки като цяло е доста обещаващо, но има някои ограничения. Това произтича от концепцията за "оптично", която включва видимата светлина, която за хората има много ограничен диапазон от дължини на вълните или честоти, които могат да бъдат възприети. Например този метод за контролиране на състоянието на жлезистите клетки не е много щадящ: включването на светлината ще предизвика сълзене или слюноотделяне и др.

Това откритие има интересни приложения в научните изследвания, където човек може например да променя структурите на ключови клетки в нервната система и след това, чрез "включването им" и "изключването им", да дешифрира връзките между отделните структури. За съжаление, това може да се приложи само към малък брой клетки, с ограничен брой връзки между тях.

В кои области на живота може да се приложи оптогенетиката?

Оптогенетиката се прилага навсякъде в биологични изследвания, неврология, клинична медицина и биоелектронни технологии за контролиране на клетъчната активност със светлина.

Например картографирането на мозъчни вериги може да послужи за проследяване и активиране на специфични невронни вериги, отговорни за обучението, формирането на паметта, реакциите на страх и социалното поведение при изследвания върху моделни животни, за изучаване и модулиране на мозъчни пътища, участващи при депресия, тревожност, пристрастяване и шизофрения, както и за потенциален контрол на двигателни и мозъчни нарушения като болестта на Паркинсон, болестта на Алцхаймер и епилепсия.

Перспективно е приложението на оптогенетиката в клиничната медицина и терапия, по-точно за възстановяване на зрението като се индуцира светлочувствителност в оцелелите ганглийни клетки на ретината или използване на подходи за генна терапия, за да се помогне за възстановяване на зрението при пациенти с дегенеративни състояния на ретината като пигментозен ретинит или слепота.

С помощта на оптогенетиката би могло селективно да се блокират или контролират периферните нервни сигнали за намаляване на хроничната болка без ефекта на привикване, характерен за традиционните болкоуспокояващи.

Оптогенетиката дава надежда и в областта на имунотерапията на рака чрез прецизното модулиране на имунните отговори. Едно контролирано от светлина освобождаване на лекарства и регулиране на кръвната захар би могло да облекчи състоянието на хората с диабет.

Случаи на намалено обоняние са описани като една от причините за депресия. Това е периферен орган на настроението, тъй като има директни връзки с активиращата система на мозъка. Тъй като с помощта на оптогенетиката определени клетки от обонятелния епител могат да бъдат препрограмирани да се активират от светлина, тогава например, вместо да се използват медикаменти за подобряване на настроението, би могло и да се използва светлина с определена дължина на вълната, за да се стимулират специфични области на мозъчната кора.

Какви са перспективите за масовата клинична практика?

Перспективите за прилагане на оптогенетиката - технологията, носител на Нобелова награда, която използва светлина за контрол на генетично модифицирани клетки - в масовата клинична практика са силно обещаващи, но рязко разделени между директни терапии (краткосрочни за специфични органи) и индиректно откриване на лекарства (по-широк и по-бърз ефект).

Директната оптогенетична терапия изисква въвеждане на светлочувствителни протеини (опсини) в човешките клетки чрез вирусни вектори и в много случаи доставяне на светлина чрез устройство. Масовото приемане варира значително в зависимост от органната система. Най-близо до масовата практика е прилагането в офталмологията, защото е структурно прозрачно, лесно достъпно и естествено изложено на светлина. FDA в момента преразглежда първата си оптогенетична терапия, Mogenry на Nanoscope Therapeutics.

Отвъд зрението, изследователите работят върху оптични кохлеарни импланти от следващо поколение . Чрез заместване на традиционната електрическа стимулация с високо фокусирани светлинни вълни, тези импланти обещават драстично по-висока звукова прецизност, което потенциално позволява на глухите пациенти да разбират по-добре речта в шумни помещения или да се наслаждават на музика.

Въпреки че е златният стандарт за картографиране на невронни вериги при лабораторни животни в продължение на две десетилетия, преходът в рутинната хуманна медицина е изправен пред различни инженерни, регулаторни и биологични ограничения.

Масовото клинично приложение при мозъчни заболявания като рефрактерна епилепсия, болест на Паркинсон или тежка депресия остава далечна цел. То изисква както инвазивна мозъчна хирургия за генна терапия, така и постоянно имплантиране на хардуер (като безжични микро-LED) за доставяне на светлина дълбоко в черепната тъкан, което поражда значителни дългосрочни пречки за безопасност, биосъвместимост и етични проблеми.

Накратко, през следващите няколко години се очаква оптогенетиката да постигне първото си търговско одобрение за възстановяване на зрението, което ще я затвърди като жизнеспособен терапевтичен нишов продукт. Крайното ѝ въздействие обаче ще се усети в местните аптеки, като ще даде тласък на откриването на високоточни лекарства за сложни мозъчни заболявания, без пациентите някога да бъдат подложени пряко на светлинно въздействие.

Източници:

Оptogenetics Pioneers Win 2026 Nobel Prize in Physiology or Medicine, Neuroscience News

Scientists Deisseroth, Hegemann and Nagel win 2026 Nobel Prize in medicine, Straits times

Optogenetics in medicine: innovations and therapeutic applications, Science direct

Графологията е обект на спорове от повече от век. Въпреки че нейните привърженици се позовават на положителни отзиви като анекдотични доказателства за ползата ѝ при оценката на личността, тези твърдения не са подкрепени от научни изследвания. В проучване сред специалисти в областта на психичното здраве тя е определена като един от най-дискредитираните методи за психологически анализ.

Графологията – изучаването и анализът на почерка като средство за опознаване на личността, характера и психологическите особености – има история, която е също толкова многопластова и сложна, колкото и самите писмени системи, които тя се стреми да разчете. Пътят на графологията – от древните философски размисли до съвременните дебати в областта на съдебната експертиза – обхваща различни континенти, епохи и коренно различни школи на мислене. Независимо дали се приема за легитимна наука, или се отхвърля като псевдонаука, нейната история е безспорно завладяваща. Ако някога сте се питали какво представлява графологията, как работи анализът на почерка или дали тя има научна обоснованост, отговорът се крие хиляди години назад във времето.

Древни корени: първите наблюдения

Идеята, че почеркът отразява личността, не е съвременна хрумване. Още в Древен Китай философът и калиграф Куо Жо-Сю (живял около XI в.) отбелязва, че почеркът може да разкрие дали авторът му притежава благороден или низък характер – ранно прозрение за неразривната връзка между писмото и душата. В Древен Рим историкът Светоний обръща внимание на особеностите в почерка на император Август, като отбелязва как начинът му на писане отразява черти от характера му – по-специално склонността му да сгъстява буквите, без да оставя разстояние между тях; Светоний тълкува това като белег за внимателна и пестелива натура.
Тази идея не е подминала и древните гърци. Често се цитира едно изказване на Аристотел, според което „както не всички хора имат еднакви звукове в речта си, така и не всички имат еднакъв почерк“ – с което той загатва, че индивидуалността се изразява чрез начина на писане. Макар цялостното систематично изследване на почерка да се появява много по-късно, тези ранни наблюдения полагат интелектуалните основи на онова, което впоследствие прераства в графологията като официална дисциплина – самите корени на днешния анализ на почерка.

^{Кредит: Graphology World}

Ренесансът: оформяне на една дисциплина

Официалното изучаване на графологията започва да придобива ясни очертания през Ренесанса – епоха, белязана от ненаситно любопитство към човешкия ум и тяло. През 1622 г. италианският лекар и преподавател в Болонския университет Камило Балди публикува труда, който масово се смята за първата известна книга по темата: *Trattato come da una lettera missiva si conoscano la natura e qualità dello scrittore* – заглавие, което може да се преведе приблизително като „Трактат за метода за разпознаване на същността и качествата на пишещия въз основа на неговите писма“. Балди твърди, че почеркът е уникален израз на личността – толкова индивидуален, колкото лицето или гласът, – и че чрез обучено наблюдение могат да се разкрият важни сведения за темперамента и нагласите на човека.

Макар трудът на Балди да е сравнително скромен по обем, той е новаторски по своя замисъл, представлявайки първия систематичен опит анализът на почерка да се постави на интелектуална и квазинаучна основа. Неговият трактат не предизвиква незабавна революция, но създава прецедент, който превръща Балди в основополагаща фигура в историята на графологията – наследство, върху което по-късните мислители с ентусиазъм надграждат.

XVII и XVIII век: бавен, но устойчив възход

През по-голямата част от XVII век графологията си остава по-скоро любопитен феномен, отколкото утвърдена дисциплина. В европейските философски и медицински трудове се срещат отделни споменавания на анализа на почерка, но така и не се оформя цялостна школа на мисълта. Интересът към темата започва да нараства едва през XVIII век, особено в Германия и Франция, където интелектуалната атмосфера на Просвещението насърчава търсенето на нови методи за опознаване на човешката психика.

Немски учени започват да изследват връзката между физическия акт на писане и неврологичните или психологическите състояния – проява на ранно осъзнаване, че почеркът в своята същност е продукт на мозъка и нервната система. Междувременно швейцарският пастор и физиогномист Йохан Каспар Лаватер – известен с трудовете си върху физиогномиката (разчитането на личностни характеристики по чертите на лицето) – също засяга идеята, че движенията на тялото, включително писането, могат да разкрият същността на душата. Макар Лаватер да не е графолог в същинския смисъл на думата, неговият по-мащабен проект за разчитане на личността чрез физическите ѝ проявления оказва силно влияние върху онези, които по-късно оформят тази област и утвърждават графологията като дисциплина за оценка на личността.

XIX век: Франция и зараждането на съвременната графология

Най-решаващата глава в историята на графологията е написана във Франция през XIX век, а неин главен автор е френският абат Жан-Иполит Мишон (Jean-Hippolyte Michon) 1806–1881). Мишон е смятан за истинския основоположник на съвременната графология и за човека, дал името на тази дисциплина. Именно той въвежда термина „graphologie“ (графология), съчетавайки гръцките думи „grapho4 (пиша) и „logos“ (учение или разум) – като по този начин дава категоричен отговор на въпроса какво означава графологията според етимологичния си корен. През 1872 г. той публикува труда „Les Mystères de l'Écriture“ („Тайните на почерка“), последван през 1875 г. от знаковата си творба ,,Système de graphologie“ („Система на графологията“).

Методологията на Мишон се отличава с прецизност и амбициозност. Той каталогизира стотици отделни белези на почерка – наклона на буквите, натиска на писалката, размера на шрифта, разстоянието между думите – и свързва всеки от тях с конкретни личностни характеристики. Неговата система на „фиксираните белези“, макар по-късно да е критикувана като прекалено механистична, осигурява на графологията терминология и рамка, каквито тя не е притежавала дотогава. Той също така основава първото дружество по графология във Франция, обединявайки около идеите си учени и ентусиасти със сходни възгледи. Работата на Мишон бележи раждането на графологията като инструмент за оценка на личността в съвременния смисъл на думата.

^{Кредит: rawpixel}

Най-изтъкнатият ученик на Мишон, Жул Крепийо-Жамен (Jules Crépieux-Jamin, 1858–1940), развива тази област значително по-нататък. Докато Мишон анализира отделни белези изолирано, Крепийо-Жамен набляга на цялостния, „гещалт“ характер на почерка – идеята, че отделната буква или щрих никога не бива да се тълкуват самостоятелно, а винаги в контекста на цялото. Неговият подход въвежда понятия като ритъм, хармония и общо впечатление в анализа на почерка, правейки практиката много по-нюансирана. Крепийо-Жамен класифицира почерка в седем категории – размер, форма, натиск, скорост, посока, непрекъснатост и подредба – таксономия, която запазва значението си и до днес. Трудът му от 1885 г. „L'Écriture et le caractère“ („Почерк и характер“) се превръща в основополагащ текст за психологическата графология.

През този период Франция проявява огромен интерес към графологията. Тя прониква в интелектуалните среди, литературните салони и дори в системата на наказателното правосъдие, където понякога се използва за оценка на личността на заподозрени и свидетели – ранна форма на съдебна графология.

Графологията в Германия: психологическата традиция

Вдъхновени от френската школа, в края на XIX и началото на XX век германски учени насочват графологията в посока към по-строга психологическа обоснованост. Ключова фигура в тази традиция е Лудвиг Клагес (Ludwig Klages, 1872–1956) – философ и психолог, който превръща графологията в това, което според него е истинска наука за човешката изразителност. През 1917 г. Клагес публикува основополагащия си труд „Почерк и характер“ („Handschrift und Charakter“); книгата претърпява над 30 издания, което свидетелства за огромното ѝ влияние както върху графологията, така и върху психологията.

Клагес въвежда важното понятие „Formniveau“ (или „ниво на формата“), което се отнася до цялостното качество, жизнеността и органичното единство на почерка на даден човек. За Клагес анализът на почерка не е просто съвкупност от измерими белези, а израз на живия ритъм на човешката душа – възглед, който поставя психологическата графология върху основите на феноменологичната философия. Той прави разграничение между „биоцентричните“ сили на живота и ритъма, пораждащи експресивен и плавен почерк, и механичните, безжизнени характеристики на скованото или изкуствено изписано писмо.

Друг значим германски принос има Вилхелм Прайер (Wilhelm Preyer) – пионер в областта на психологията на развитието, който през 1895 г. публикува основополагащ труд, в който твърди, че почеркът всъщност е „мозъчен запис“. Изписването на буквите от ръката се управлява изцяло от невронни процеси в мозъка, а не просто от мускулите на ръката или пръстите. Като убедително доказателство той посочва факта, че хора с ампутирани крайници все пак могат да пишат разпознаваемо с устата или с крака си – стилът остава непроменен, тъй като произтича от мозъка. Този неврологичен поглед придава на графологията научно измерение и свързва анализа на почерка с нововъзникващите науки за мозъка, като по този начин допринася за ранното утвърждаване на идеята, че графологията е наука.

Роберт Саудек (Robert Saudek) – графолог от чешки произход, работил в Германия и Англия – доразвива този емпиричен подход. Публикуваният от него през 1925 г. труд „Експерименти с почерка“ (Experiments with Handwriting) представлява систематичен опит за проверка на графологичните твърдения в контролирани условия, което го превръща в един от първите застъпници на идеята анализът на почерка да се постави върху проверима, експериментална основа.

^{Кредит: picryl}

Графологията в съдебната експертиза: аферата „Драйфус“

Един от най-драматичните – и пагубни – епизоди в историята на графологията се разиграва във Франция в края на XIX век под формата на аферата „Драйфус“ (1894–1906 г.). Капитанът от френската армия Алфред Драйфус е несправедливо обвинен в държавна измяна въз основа на изтекъл документ, а изходът от делото до голяма степен зависи от противоречиви анализи на почерка. Така наречените експерти по почерка дават крайно противоречиви показания, като в крайна сметка Драйфус е осъден и изпратен на Дяволския остров, отчасти въз основа на погрешен анализ на почерка.

Когато става ясен пълният мащаб на съдебната грешка – Драйфус в крайна сметка е оневинен през 1906 г. – това хвърля дълга сянка върху достоверността на графологията в правен контекст. Аферата се превръща в поучителен пример в историята на съдебната графология, като ярко илюстрира опасностите от това графологичните заключения да се третират като категорични и обективни доказателства.

Въпреки този неуспех, съдебно-експертното изследване на документи – научният анализ на почерка с цел проверка на автентичността, откриване на фалшификации и установяване на авторството – продължава да се развива като дисциплина, различна от графологията, целяща разчитане на характера. Съвременната съдебна графология и съдебният анализ на почерка, които се фокусират върху установяването на физическите и измерими характеристики на писмения текст, а не върху извеждането на заключения за личността, днес са признати (макар и все още оспорвани) съдебни науки, напълно отделени от психологическата графология.

^{Кредит: Wikimedia Commons}

XX век: институционализация и глобално разпространение

В началото на XX век графологията преминава през процес на все по-силна институционализация в цяла Европа. В Швейцария Макс Пулвер (1889–1952) въвежда една от най-трайните концепции в тази област: символичното използване на пространството в почерка. Пулвер, който е и последовател на аналитичната психология на Карл Юнг, изказва хипотезата, че трите зони на почерка – горна (примките на букви като l, h, b), средна (основните букви) и долна (низходящите елементи на g, y, p) – съответстват съответно на духовната и интелектуалната сфера, на социалното и всекидневното „аз“ и на материалните и инстинктивни подтици. Той прилага пространствената символика и към хоризонталните и вертикалните движения – подход, който пряко свързва графологията с теорията на Юнг и я прави привлекателна за психотерапевти и анализатори.

В Обединеното кралство графологията среща отзивчива, макар и понякога скептична, аудитория. Дисциплината набира популярност чрез специализирани дружества и периодични издания, а към средата на века започва да се прилага неофициално при подбора и наемането на персонал – особено в континентална Европа. Това представлява ранен вариант на практиката, която днес наричаме „графология при подбора на кадри“.

В Германия и Франция графологията е особено разпространена в сферата на бизнеса и управлението на човешките ресурси. Големи корпорации наемат експерти графолози за оценка на кандидатите за работа, а в някои отрасли изискването за представяне на ръкописно писмо към документите за кандидатстване е стандартна практика именно с цел анализ на личността въз основа на почерка. Тази практика остава често срещана във Франция и части от Германия до края на XX век, а на места се прилага и до днес. Проведени са множество проучвания за оценка на ефективността ѝ при прогнозиране на личностните характеристики и трудовото представяне. Резултатите от скорошни изследвания, проверяващи доколко почеркът може да служи за предвиждане на личностни черти и професионално представяне, са неизменно отрицателни.

Показателите за професионално представяне също изглеждат несвързани с графологичните параметри на почерка. В проучване от 1989 г. професионалните графолози, използващи анализ на почерка, се оказват също толкова неефективни при прогнозирането на представянето, колкото и хората без специална подготовка. Мащабен преглед на литературата, извършен от Кинг и Кьолер, потвърждава, че десетки изследвания показват, че геометричните аспекти в графологията (наклон, посока на изписване и др.) са практически безполезни като показатели за професионалното представяне.

Ето и следния пример. Дадена компания използва предоставен от кандидата писмен текст, за да изготви негов личностен профил, като целта е да се установи доколко той съответства на идеалния психологически профил за съответната длъжност. Кандидатът лесно може да злоупотреби с тази система, като помоли друг човек да напише текста вместо него.

От другата страна на Атлантика графологията намира ентусиазирани привърженици в Съединените щати, макар че отношението към нея там винаги е било по-противоречиво, отколкото в Европа. По време на Втората световна война и след нея съществува засилен интерес към използването на графологични методи за оценка на характера на политически и военни лидери, като разузнавателните служби понякога се допитват до графолози.

Медицинска диагностика

Медицинската графология вероятно е най-спорният клон на анализа на почерка.[60] Строго погледнато, подобни изследвания не представляват графология в смисъла, описан в настоящата статия, а по-скоро анализ на фактори, свързани с двигателния контрол. Провеждани са проучвания, при които детайлното разглеждане на характеристиките на почерка – по-специално времевите параметри, плавността и постоянството по отношение на размер, форма, скорост и натиск – се използва в процеса на оценка на състоянието на пациентите и техния отговор към фармакологични терапевтични средства.[61] Изследването на тези явления е резултат от работата на учени, проучващи процесите на двигателен контрол и взаимодействието между нервната, анатомичната и биомеханичната системи на организма.

Юнг, Фройд и връзката с психоанализата

Струва си да се отбележи, че графологията се развива паралелно с възхода на психоанализата, като на моменти пътищата им се пресичат. Твърди се, че самият Зигмунд Фройд е вярвал, че почеркът може да разкрие аспекти от характера, а неколцина от неговите сътрудници проявяват активен интерес към графологията. Алфред Адлер, основателят на индивидуалната психология, също признава потенциалната връзка между графичния жест и вътрешния свят на човека.

Карл Густав Юнг е може би най-откритият поддръжник сред водещите психоаналитици. Юнг поддържа кореспонденция с Макс Пулвер и според сведенията пише, че е „напълно убеден, че графологията заслужава да бъде призната за наука“. Независимо дали този цитат е напълно автентичен, интелектуалното сходство между пространствения символизъм на Пулвер и юнгианските архетипи е реално и съществено; то допринася за теоретичната задълбоченост на графологията – качество, което липсва при подходите, ограничаващи се единствено до каталогизиране на отделни графични белези. За мнозина специалисти именно това юнгианско измерение остава най-убедителният аргумент в полза на графологията като инструмент за оценка на личността.

Психологически анализ

Графологията се прилага в клиничната практика от консултанти и психотерапевти. Обикновено тя се използва в съчетание с други проективни методи за оценка на личността, а не самостоятелно. Често намира приложение в рамките на индивидуалната психотерапия, семейното консултиране или професионалното ориентиране.

Съвместимост в брака

В най-простия си вид анализът обхваща единствено сексуалната изява и сексуалната реакция. В най-сложния си вариант се изследва всеки аспект от личността и влиянието му върху другия партньор (или партньори) във връзката. Основната идея е, че когато се опознаят и разберат различията между отделните партньори, бракът ще бъде по-устойчив. Чрез сравнителен анализ се измерват реакциите на приемащата и на даващата страна.

^{Кредит: picryl}

Научната критика: наука ли е графологията?

През целия XX век, и особено от 70-те години насам, графологията е подложена на все по-строг анализ от страна на научната общност. Основното предизвикателство е просто, но съкрушително: могат ли графологичните прогнози за личността действително да бъдат емпирично потвърдени? Това е същината на продължаващия дебат относно валидността на графологията и въпроса дали тя е наука, или псевдонаука.

Редица систематични прегледи и мета-анализи разглеждат този въпрос, като натрупаните доказателства не са в полза на графологията. Проучванията неизменно показват, че резултатите на графолозите при опитите им да прогнозират трудовото представяне, интелигентността или специфични личностни характеристики въз основа на образци от почерк, съответстват на нивата на случайност или са близки до тях. Един особено значим мета-анализ от 1989 г., дело на Джефри Дийн, разглежда стотици графологични изследвания и стига до заключението, че валидността на графологията като инструмент за оценка на личността е пренебрежимо малка – ключов факт във всяка обективна дискусия относно научните доказателства за графологията.

Критиците посочват няколко фундаментални проблема. На първо място е въпросът за надеждността при съгласуваност между оценителите: различни обучени графолози, анализиращи един и същ почерк, често стигат до различни – а понякога и противоречиви – заключения. На второ място, много от твърденията на графологията са толкова широки и общи, че попадат в капана на т.нар. ефект на Барнъм (или ефект на Форер) – склонността на хората да приемат неясни описания на личността като уникално точни, въпреки че в действителност те са приложими за почти всеки. На трето място, контролирани експерименти многократно показват, че графолозите не могат надеждно да разграничат почерка на здрави хора от този на лица с различни психологически състояния. Именно този корпус от изследвания в областта на графологията служи като научна обосновка за определянето ѝ като псевдонаука.

Към края на XX век повечето психолози от академичните и професионалните среди са стигнали до заключението, че графологията като инструмент за оценка на личността няма научна валидност. През 1992 г. Британското психологическо дружество определя, че като метод за психологическа оценка графологията няма „никаква валидност извън рамките на чистата случайност“ – унищожителна присъда за онези, които твърдяха, че графологията е наука.

В епизода на подкаста Skeptoid от 21 май 2013 г., озаглавен „Всичко за графологията“ (All About Graphology), авторът и научен скептик Брайън Дънинг съобщава следното:

В книгата си „The Write Stuff“ Бари Байерщайн обобщава труда на Джефри Дийн, който извършва вероятно най-мащабния литературен обзор по темата за графологията, правен някога. Дийн прави метаанализ на около 200 проучвания.

Дийн показва, че графолозите категорично не успяват да докажат каквато и да е валидност или надеждност на своя метод при прогнозирането на трудовото представяне, способностите или личностните характеристики. Следователно графологията не отговаря на стандартите, на които един истински психологически тест трябва да отговаря, преди да бъде етично допуснат за употреба сред широката общественост.

Дийн установява, че нито една конкретна школа в графологията не се представя по-добре от останалите. Всъщност нито един графолог – независимо от школата – не успява да демонстрира надеждно по-добри резултати от тези на необучени любители, правещи предположения въз основа на същите материали. В преобладаващата част от проучванията резултатите и на двете групи не надхвърлят нивата, очаквани при случайни предположения.

Дънинг заключава: Други ненаучни методи като иридологията, френологията, хиромантията и астрологията също имат различни школи, изискват години обучение, предлагат скъпи сертификати и се провалят също толкова категорично, когато бъдат подложени на научно контролиран тест. Анализът на почерка обаче се отличава от останалите методи с една на пръв поглед правдоподобна теза – идеята, че „почеркът е отражение на мозъчната дейност“ (или „писането е работа на мозъка“), според която характеристиките на мозъка се проявяват в начина, по който той управлява мускулите на ръката. За съжаление, този подход е също толкова ненаучен, колкото и останалите. Никакъв псевдонаучен език не може да компенсира провала на даден метод при подлагането му на научно контролиран тест.

Какво основателно може да ни каже графологията

Въпреки че много от по-амбициозните твърдения на графологията бяха опровергани, анализът на почерка не е лишен от стойност. Някои ограничени заключения са се потвърдили: почеркът може надеждно да се използва за откриване на определени неврологични заболявания – например болестта на Паркинсон води до характерни промени в изписването, които са полезни за диагностиката. Анализът на почерка може също така да разкрие аспекти от емоционалното състояние на човека в момента на писане, макар това да е далеч от задълбоченото профилиране на личностни характеристики, за което графолозите исторически са настоявали.

Съдебно-графологичният анализ (или съдебно-техническата експертиза на документи) запазва авторитетното си място в правните разследвания, стига да е ясно разграничен от оценката на личността чрез графология и да се извършва по документирани и възпроизводими методики. Ключовото разграничение, което съвременната съдебна експертиза прави, е между идентифицирането на физическите, измерими белези на почерка с цел установяване на авторство или откриване на фалшификация – подход, който има емпирична основа – и извеждането на заключения за характера или личностните черти въз основа на тези белези, което няма такава основа.

Графология днес: Набиране на персонал, изследвания и дигиталният въпрос

Днес графологията заема двусмислено пространство между популярното очарование и научното отхвърляне. Във Франция и Израел тя остава по-културно приета от почти всяко друго място. Израелските компании исторически са използвали графология при набирането на персонал с темпове, далеч над средните за света, а френските практики за човешки ресурси отдавна включват анализ на личността на почерка, въпреки че това постепенно намалява, тъй като методите за набиране на персонал, базирани на доказателства, набират популярност.

Многобройни професионални графологични асоциации съществуват по целия свят - Британският институт на графолозите, Американската фондация за анализ на почерка и различни европейски организации продължават да обучават експерти по почерк, да публикуват списания и да се застъпват за легитимността на дисциплината. Академичните графолози днес често възприемат по-скромен подход от своите предшественици, изоставяйки обобщените твърдения за личността в полза на по-фокусирани, измерими приложения - необходим отговор на десетилетия критични графологични изследвания.

Междувременно дигитализацията на комуникацията поставя екзистенциален въпрос за областта: тъй като почеркът става все по-рядък в ежедневието, самите материални графологични изследвания изчезват. Самите графолози са разделени по въпроса дали дигиталната стилометрия – анализът на стила на писане чрез избор на думи, синтаксис и ритъм в написания текст – представлява естествена еволюция на анализа на почерка или съвсем различно начинание.

Дисциплина на кръстопът

Историята на графологията в много отношения е огледало на вечния стремеж на човечеството да разгадае скритото „аз“ – да открие в следите, които оставяме след себе си, някакво разкритие за това кои сме всъщност. От калиграфите на Древен Китай до физиогномистите на Ренесанса, от мащабните теоретични системи на Клагес и Пулвер до безпощадния критичен поглед на съвременния метаанализ, графологията неизменно присъства в полето на човешкото себепознание, променяйки облика си и винаги предизвиквайки спорове.

Дали графологията в крайна сметка е наука, изкуство, интуиция или сложна форма на самозаблуда, вероятно зависи от това коя от многобройните ѝ разновидности разглеждаме и какви въпроси ѝ задаваме. Безспорно е обаче, че историята на графологията и анализа на почерка е неразривно свързана с историята на нашето увлечение по ума, тялото и следите, които те оставят в света – увлечение, старо колкото самата писменост.

Източници:

History of Graphology - https://www.graphology.ai/post/history-of-graphology

Graphology - https://en.wikipedia.org/wiki/Graphology

Представете си, че ви е трудно да следите разговор в шумно заведение или да се ориентирате в натоварен офис, ала все пак лекарят ви казва, че слухът ви е наред. Това е разочароващата реалност за хората, страдащи от кохлеарна синаптопатия —„скрита загуба на слуха“.

Според Форума на ЕС за здравето на слуха около 34 млн. възрастни в ЕС страдат от загуба на слуха, водеща до увреждане. Но истинският мащаб на проблема вероятно е много по-голям, тъй като конвенционалните тестове за слуха изобщо не могат да установят наличието на кохлеарна синаптопатия. 

За това състояние няма нито клинична диагноза, нито одобрено лечение, вследствие на което много хора имат реални слухови затруднения без достъп до помощ.

Тази скрита загуба на слуха може да доведе до увреждания според проф. Ингеборг Доухе, ръководител на отделението по оториноларингология в Университетската болница в Гент, Белгия. Проф. Доухе е клиничен консултант в рамките на изследователската инициатива EarDiTech, посветена на проучването на това състояние в периода от 2022—2026 г. 

Проектът е финансиран от Европейския съвет по иновациите, който помага на изследователите и иноваторите да превърнат смелите си научни идеи в реални продукти.

„Където и да отидете, винаги има шум — казва проф. Доухе. — Когато пазарувате, е шумно, звучи музика. Хората често работят в офиси с отворена планировка. Това създава много фонов шум, който пречи на производителността на тези пациенти.“

Наличните възможности са ограничени: обучение на хората да четат по устните и да се съсредоточават в по-голяма степен върху звуците в речта. Изследователите в EarDiTech обаче разработиха тест, който може да открива скритата загуба на слуха, и работят по нов софтуер за слухови апарати.

Как се уврежда слухът

Във вътрешното ухо звукът се улавя от миниатюрни космени клетки, които преобразуват вибрациите в нервни сигнали, достигащи до мозъка чрез синаптични връзки между космените клетки и слуховия нерв.

Доскоро се смяташе, че свързаната с възрастта загуба на слуха започва с увреждане на космените клетки. 

„Сега знаем, че първите структури в слуховата система, които се увреждат, не са космените клетки, а всъщност са тези синапси, които свързват космените клетки с мозъка“, обяснява професор Сара Верхьолст, която ръководи лабораторията по слухови технологии в Университета в Гент.

„Това разграничение е важно“, подчертава тя. Като координатор на изследователския проект EarDiTech Верхьолст разбира много добре ситуацията: за да се улови звук, е нужен само един синапс на космена клетка, но за да се разпознае реч в шумна среда, е необходима съвместната работа на много синапси.

Стандартният клиничен метод за оценка на слуха е аудиограмата, при която на пациентите през слушалки се пускат звуци с различна височина и сила и от тях се иска да сигнализират, ако ги чуват. 

При него се измерва функционирането на космените клетки, но не се получава информация за това колко работещи синапси има пациентът. Следователно чрез него не могат да се открият трудностите, с които се сблъскват хората с кохлеарна синаптопатия в реалния живот.

Преброяване на синапсите

Тестът EarDiTech съчетава електроди, поставени на челото и ушните висулки, със специално разработен аудиостимул, създаден в резултат на дългогодишни изследвания в областта на моделирането на слуховата система.

„Създадохме компютърни модели на космените клетки и синапсите — обяснява проф. Верхьолст. — По същество, симулираме отговора на слуховия нерв или на синапсите в целия кохлеарен модел. След това, чрез този изчислителен метод, виждаме кой звуков стимул най-добре активира всички синапси едновременно.“

Тестът е разработен така, че да предизвика възможно най-силен синаптичен отговор. Когато човек със здрави синапси чуе стимула, електродите регистрират силен пик в невронната активност. При хората с увредени синапси реакцията е по-слаба.

„Чрез сравняване на силата на реакцията на пациента с тази при нормален слух можем да определим степента на кохлеарната синаптопатия“ — казва проф. Верхьолст.

Изследователите успяват да поберат технологията в компактно, преносимо устройство. Клиничните изпитвания в Университета в Гент показват, че с устройството може да се диагностицира кохлеарна синаптопатия при различни възрастови групи.

Тестът е прост и не изисква хирургична интервенция, така че лесно може да се включи в ежедневната клинична практика и да предостави на аудиолозите и специалистите по ушно-носно-гърлени болести инструмент, с който те понастоящем не разполагат.

Следващата стъпка е получаването на маркировка „СЕ“, която удостоверява, че устройството отговаря на изискванията на ЕС за медицинско диагностично оборудване. Според проф. Верхьолст, след като се осигурят инвестициите за финансирането на проекта, ще са нужни около 18 месеца до 2 години. „Мисля, че когато се появи на пазара, лекарите по ушно-носно-гърлени болести и болниците ще го използват“ — добавя тя.

По-интелигентен слухов апарат

Диагностицирането на скритата загуба на слуха е само половината от предизвикателството. Другата част е намирането на решение.

Стандартните слухови апарати основно усилват звука, което всъщност не помага на хората, изпитващи затруднения да разпознават реч при наличието на фонов шум.

„Слуховите апарати могат да помогнат до известна степен, но е трудно, защото с тях звукът се чува по-силно, но не непременно по-ясно — казва проф. Доухе. — Така че пациентите пак могат да изпитват затруднения при разпознаването на различни звуци в шумна среда.“

За да реши този проблем, екипът използва машинно обучение и обучава софтуерен алгоритъм въз основа на два изчислителни модела: единият симулира нормален слух, а другият — нарушената обработка на звука при човек с кохлеарна синаптопатия. 

Целта е да се създаде алгоритъм, който да модифицира постъпващия звук по начин, стимулиращ по най-добрия начин запазените синапси на пациента. Това би подобрило възможността му да възприема реч в шумна среда.

Клиничните изпитвания показват измерими ползи при пациенти с кохлеарна синаптопатия. Екипът също така е доказал, че алгоритъмът може да работи при ниско ниво на заряд на батерията и с микрочиповете, които обикновено се използват в слуховите апарати.

На теория това означава, че би могъл да работи със следващото поколение слухови апарати или дори с потребителски слушалки. Проф. Верхьолст предвижда бъдеще, в което хората ще могат да кажат на телефона си, че искат да чуват по-добре, и той ще активира в слушалките софтуера за компенсиране на скритата загуба на слуха.

Засега екипът на EarDiTech активно търси производители на хардуер — като производители на слухови апарати и компании за чипсетове — които да помогнат за по-нататъшното разработване на софтуера и превръщането му в продукти, които пациентите действително да могат да купят. 

Алгоритъмът използва резултатите от теста CochSyn на всеки пациент, за да адаптира звука към конкретната степен на увреждане — нещо непосилно за който и да е от съществуващите слухови апарати.

Извън клиничната среда

Скритата загуба на слуха е идентифицирана правилно едва през последното десетилетие и все още няма яснота колко хора са засегнати от нея, нито как се развива с напредването на възрастта.

„Сега разполагаме с инструмент, който можем да използваме в клиничната практика, за да придобием по-ясна представа за мащаба на проблема и за степента на увреждане на хората — казва проф. Доухе. — Можем да провеждаме дългосрочни проучвания, като проследяваме пациентите и наблюдаваме как се развива състоянието им.“

Изследователите се надяват, че именно тази база от доказателства ще убеди здравните системи да предприемат действия.

Първоначално статията е публикувана в Хоризонт — списанието на ЕС за научни изследвания и иновации.

Повече информация

• EarDiTech (CORDIS) 
• Уебсайт на проекта EarDiTech

Четиридесет години след ядрената авария в Чернобил, учените за първи път са проучили задълбочено вътрешната структура на отделни "горещи частици" - микроскопични фрагменти от ядрено гориво, изхвърлени от разрушения реактор. Изследователи са проучили 6 такива частици и са установили, че горивната матрица в тях е значително по-добре запазена, отколкото са предполагали, съобщават от университета Лайбниц в Хановер, Германия.

Резултатите са публикувани в списание Journal of Hazardous Materials.

Какво е останало след инцидента

В първите часове след експлозията от реактора са били освободени горивни и други материални частици. Някои от тези частици все още се намират в почвата на Чернобилската зона. Те са с размер само 8–50 микрометра, но тяхната радиоактивност може да се запази в продължение на десетилетия.

Изследователите идентифицират три основни вида такива частици. Някои са подобни по състав и структура на оригиналния уранов диоксид. Други са частично или напълно смесени с циркониевия слой, който е обграждал горивото.

Третият вид се е появил след пожар на графит. Графитът в реактора е горqл около 10 дни, а високата температура и достъпът на кислород са довели до окисляване на горивото. Това води до образуването на уранови съединения, включително U₃O₈. Тези съединения са механично нестабилни и могат да се разпаднат на фин прах, който може да бъде разнесен от вятъра.

Частиците са изследвани отвътре за първи път

Досега учените се затрудняваха да разберат колко бързо се разграждат подобни фрагменти в околната среда. За целта екип от университета Лайбниц в Хановер и изследователския център "Хелмхолц" в Дрезден-Росендорф използва синхротронно рентгеново лъчение.

Шест частици първо са извлечени от украински почвени проби и монтирани върху волфрамови електроди. След това са изпратени в Гренобъл, където са анализирани с помощта на рентгенова дифракция в Rossendorf Beamline.

"Първо, трябваше да разберем как дори да изучаваме структурата на частиците. В крайна сметка ги завъртяхме напълно в рентгенов лъч, фокусиран до 100 микрометра – приблизително дебелината на човешки косъм. За всяка частица измервахме под 2000 различни ъгъла, за да уловим напълно всички отражения", обяснява Кристоф Хениг (Christoph Hennig), кристалограф в Изследователския център "Хелмхолц" в Дрезден-Росендорф.

По този начин учените успяват да определят кои уранови съединения са останали във фрагментите. Те откриват UO₂, U₃O₈, U₄O₉ и фази с примеси от цирконий. Освен това, структурата на оригиналното ядрено гориво в изследваните частици е останала до голяма степен непокътната.

Рентгенов фазов анализ на отделни "горещи" частици от Чернобил. Кредит: Tobias Weissenborn et al; Journal of Hazardous Materials; DOI: 10.1016/j.jhazmat.2026.141533

Радиоактивните вещества остават вътре

Резултатът е неочакван. Стабилните структури на урановия оксид продължават да съхраняват продуктите на делене и други радиоактивни вещества в себе си. Това означава, че частиците може да ги освобождават по-бавно, отколкото се смяташе досега.

Въпреки това е твърде рано да се правят заключения за всички подобни фрагменти.

"Всяка частица има своя собствена структура, а нашият експеримент включваше само шест частици от две места", обяснява Тобиас Вайсенборн (Tobias Weissenborn) от университета Лайбниц в Хановер.

Дори ако по-нататъшни изследвания определят средната скорост, с която тези частици се разпадат, той отбелязва, че отделни, по-стабилни фрагменти все още биха могли да се запазят по-дълго и да отделят радионуклиди по-късно.

Следователно новите резултати не означават, че ограниченията за Чернобилската зона могат да бъдат премахнати. Изследователите вече провеждат последващи експерименти, този път изучавайки силно радиоактивни трансуранови фази в оцелелите материали.

Справка: X-ray diffraction phase analysis of single hot particles from Chornobyl; Tobias Weissenborn et al; Journal of Hazardous Materials 1 March 2026, 141533, Volume 505; DOI: 10.1016/j.jhazmat.2026.141533

Източник: Chernobyl particles reveal unexpectedly stable nuclear fuel after 40 years, Helmholtz Association of German Research Centres

Тазгодишните лауреати са разработили химични реакции, при която се образува само един от потенциалните огледални варианти на химичните вещества - свойство, наречно хомохиралност. Освен самия живот, никой друг не е постигал това постижение. 

Благодарение на Анри Каган и Кенсо Соай, сега знаем как може да се появи хомохиралността. Техните открития са били решаващи за химиците, които проектират реакции за производството на фармацевтични продукти.

Нобеловата награда за химия за 2026 г. е резултат от дълга верига от идеи, чието първо звено е изковано в средата на 19 век. Всичко започва с изследването на Луи Пастьор на вещество, важно за производството на вино: винената киселина.

Винената киселина разкри, че молекулите могат да бъдат огледални

Когато колегите на Пастьор му казали, че винената киселина понякога пречупва поляризираната светлина надясно, но друг път изобщо не ѝ влияе, той решава да разбере в какво се състои загадката.

Пастьор отглеждал кристали винена киселина и ги изследвал под микроскопа си – и открил, че съществуват в два варианта, всеки от които е огледален образ на другия. С помощта на пинсети той ги разделял и разтварял поотделно. Когато изпращал поляризирана светлина през течностите, едната пречупвала светлината надясно, а другата - наляво. Ако комбинирал течностите, светлината не се променяла.

Този експеримент даде на химиците прозрението, че някои вещества се срещат в два огледални варианта. В крайна сметка тези вещества започнали да се наричат ​​хирални, а двете молекули, които са огледални образи една на друга, - енантиомери (фигура 2).

Фигура 2. Илюстрация на хиралността. Кредит: Johan Jarnestad/The Royal Swedish Academy of Sciences

Хомохиралността на живота озадачава изследователите

Пастьор прави следващото важно наблюдение през 1857 г., когато изследва какво се случва, когато бактериите ферментират различните енантиомери на винената киселина. Оказва се, че бактериите доброволно ферментират енантиомера, който се намира в гроздето и който пречупва светлината надясно. Бактериите обаче не се интересуват от молекулата на огледалния образ. Тя остава недокосната. Така идеята, че химията на живота е по някакъв начин хирална, за първи път вижда бял свят. По-късно, когато изследователите започват да изучават градивните елементи на живота, те откриват, че естествено срещащите се аминокиселини винаги пречупват поляризираната светлина наляво, докато захарите, намиращи се в ДНК спиралата, правят обратното, пречупвайки светлината надясно.

Прозрението, че молекулите на живота съдържат само един от два възможни енантиомера, доведе до следващия въпрос: какво се случи в зората на живота, което направи химията на живота хомохирална? Когато химиците експериментират с реакции, които образуват хирални молекули, те винаги получаватравномерна смес от двата енантиомера в епруветките си. И така, защо живите организми използват само един огледален образ на аминокиселините? Как изобщо може да възникне хомохиралност?

Някои химици твърдят, че хиралната химия е уникална за живота. В началото на 1900 г. обаче немският химик Вили Марквалд провежда първата успешна асиметрична реакция (фигура 3). Това означава, че е създаден повече от единия енантиомер, отколкото от другия. Ключът е, че Марквалд използва катализатор - вещество, което задвижва химични реакции, без да се изразходва. В тази реакция катализаторът е хирален, така че той ускорява образуването на единия огледален образ, а не на другия. Разликата е много малка, но самото му съществуване е пробив.

Фигура 3. Илюстрация: Асиметрична реакция. Кредит: Johan Jarnestad/The Royal Swedish Academy of Sciences

Следващото важно звено във веригата от идеи за Нобеловата награда за химия за 2026 г. е създадено през 1953 г. То се състои от чисто теоретични разсъждения, представени в научна статия.

Неравномерната хиралност на живота получава математическо обяснение

Въведението на статията е изпълнено с известна изненада. Авторът ѝ - Чарлз Франк от университета в Бристъл - е бил теоретичен физик, който описва как колега го е информирал, че химиците все още не разбират как е възникнала асиметрията на живота. Според този колега, математическо решение на проблема би било полезно за химиците. В отговор Франк представя модел за химична реакция, при която трябва да бъдат изпълнени три условия:

• Да има хирален катализатор и асиметрична реакция.
• Да направи така, че образуването на единия огледален образ по някакъв начин да се засилва, а другият да се забавя.
• Химичната реакция да образува самия катализатор. Това се нарича автокатализа и причинява самоусилващ се ефект, в резултат на което броят на един от енантиомерите в реакцията нараства експоненциално.

Химична реакция, която отговаря на всички тези условия, може да доведе до хомохиралност. Моделът на Франк се разпространява широко сред химиците, превръщайки се в своеобразен химически пъзел, който университетските преподаватели могат да представят на своите студенти - как тези условия биха могли да бъдат преведени в химическата реалност?

Както е описано по-горе, Марквалд успява да изпълни първото условие в началото на ХХ век, но едва по-късно изследователите успяват да проектират химични реакции, които са смислено асиметрични. Пионерите в тази област са удостоени с Нобелова награда за химия през 2001 и 2021 г.

Нобеловата награда за химия за 2026 г. е присъдена за изпълнението на двете оставащи условия. Започваме с простата и гениална идея, която кара Анри Каган през 1986 г. да постави отметка до второто условие в модела на Франк.

Каган подхожда нестандартно

Каган, който е работил в Университета Париж-Юг, е бил един от всички химици, работещи за усъвършенстване на асиметричните реакции в началото на 80-те години на миналия век. Целта е била да се произвеждат възможно най-чисти енантиомери, например във фармацевтичното производство. Важността на постигането на това е показана от скандала с талидомида в началото на 60-те години на миналия век, когато хиляди деца са били засегнати от вродени дефекти, причинени от успокоителното средство талидомид. Когато изследователите анализират случилото се, разбират, че огледалният образ на активното вещество е причинил вредата.

За да се предизвикат асиметрични реакции, изследователите често използват катализатори с два компонента: метален атом, който функционира като двигател в реакцията, и хирално вещество, което осигурява асиметрията на реакцията.

Тъй като изследователите са се стремели да получат чисти енантиомери в продукта, те обикновено са използвали енантиомер, който е възможно най-чист в катализатора. Те обаче са предполагали, че ако комбинират два огледални енантиомера в катализатора, продуктът ще има еквивалентни пропорции. С други думи, те са вярвали, че хиралността на катализатора се предава на хиралността на продукта и че съществува линейна връзка между двете вещества.

Каган започва да поставя под въпрос това предположение. Като опитен химик, той отделя време да помисли по-подробно за самия катализатор. Никой всъщност не знаел как работи - по време на химическата реакция металният атом и хиралната молекула очевидно взаимодействали, но въпросът бил как се е случило това.

Металните атоми обикновено взаимодействат с няколко молекули едновременно. Затова Каган предполагаожил, че металът на катализатора привлича поне две от хиралните молекули по време на химическата реакция. Ако десният и левият енантиомер бъдат комбинирани, ще има три форми на катализатора, които може да се видят на фигура 4: дясно-дясно, ляво-дясно и ляво-ляво.

Катализаторите, които са дясно-десни и ляво-леви, биха създали продукти, които са огледални образи един на друг - но как би реагирал ляво-десният катализатор?

Фигура 4. Илюстрация: Каган открива нов феномен. Той започва да се пита какво би станало, ако комбинира леви и десни енантиомери в катализатора. Така осъзнава, че може да засили асиметрията на реакцията.
1. Например, може да се комбинират 75% десни енантиомери и 25% леви енантиомери в катализатора.
2. Двата енантиомера ще се свържат на случаен принцип с металния йон. Резултатът ще бъде три различни катализатора в съотношенията, показани на кръговата диаграма.
3. Само два от катализаторите работят ефективно. Така на практика химичната реакция ще се осъществява от 90% десни и 10% леви форми. Катализаторът от тип "ляв-десен" почти не действа. Това означава, че десният катализатор има предимство, като по този начин засилва асиметрията на реакцията.
Кредит: Johan Jarnestad/The Royal Swedish Academy of Sciences

Каган успява да засили асиметрията

Фигура 5. Диаграма, взета от J. Am. Chem. Soc. 1986, 108, 2353–2357. Когато Каган комбинира различни пропорции на енантиомери в катализатора, се появяват ефектите, показани на фигура 4. Допълнителното количество на един от енантиомерите в реакционния продукт е по-голям от излишъка в катализатора. Когато нанася резултатите си на графика, получава нелинеен ефект.

Каган разбира, че ляво-десният катализатор се държи различно от другите два. Когато тества провеждането на реакция с различни комбинации от енантиомери в катализатора, връзката с пропорциите в продукта не е линейна, както са предполагали другите химици. Вместо това, графиката, която Каган получава, когато нанесе резултатите си, е извита (фигура 5). Причината е, че ляво-десният катализатор задвижва химическата реакция много по-бавно от катализаторите, които са дясен-десен или ляв-ляв (фигура 4).

На практика това означава, че Каган е открил метод за усилване на образуването на един от енантиомерите в продукта (фигура 4). По този начин той е изпълнил второто условие в модела на Франк. През 1986 г. той описва не по-малко от три различни асиметрични реакции, които показват това, което химиците наричат ​​нелинейни ефекти. Това е исторически пробив и много химици започват да изследват това ново явление. Един от тях е Кенсо Соай от Токийския университет на науките, който създава последното звено във веригата от идеи за Нобеловата награда за химия за 2026 г.

Методът на проба-грешка носи резултати за Соай

Кенсо Соай изследва асиметрична химична реакция, която има основен нелинеен ефект. Когато изследва структурите на катализатора на реакцията и образувания продукт, той осъзнава, че те имат значителни сходства. Това му дава идея - може би би могъл да проектира реакция, при която катализаторът се образува сам в автокаталитичен процес?

По това време - в началото на 90-те години на миналия век - има няколко известни примера за автокаталитични реакции, но нито една от тях не е асиметрична. Експериментирайки с много различни молекули, Соай успява да открие хирално вещество - 5-пиримидил алканол - което може да се самосъздаде. В публикация от 1995 г. той описва този революционен експеримент. Кенсо Соай започва с двупроцентен излишък на един енантиомер на 5-пиримидил алканол и завършва с излишък от 87%. Реакцията е самоусилваща се и отговаря на всички критерии на Франк, но не постига 100%-та енантиомерна чистота на молекулите в живите същества.

Елегантната реакция на Соай решава пъзела

В продължение на още осем години Соай продължава търсенето си на най-добрия автокаталитичен процес. През 2003 г. той най-накрая успява да представи химическа реакция, която образува излишък от енантиомер, който след това образува копия на себе си (фигура 6). Това е първият път, когато някой успешно създава хиралност от нехирална комбинация от молекули от зората на живота.

Фигура 6. Илюстрация на реакцията на Соай. Соай проектира реакция, която образува хирален катализатор, който след това се самообразува. По този начин той е първият химик, създал хиралност от нехирална комбинация от молекули. Самоусилващ се процес. В един експеримент Соай започва с малък излишък от един от енантиомерите на катализатора. Това е достатъчно, за да поеме бързо реакцията. След като Соай добавя още субстрат и реагент три пъти, енантиомерът съставлява повече от 99,5% от продукта.
1. ​​Реакцията започва с нехирален разтвор.
2. Образуват се хирални катализатори. Те задвижват собственото си образуване.
3. Когато субстратът и реагентът са изчерпани, се добавят още.
→ Образуват се леви катализатори
→ Образуват се десни катализатори
4. Този процес се повтаря три пъти. Кредит: Johan Jarnestad/The Royal Swedish Academy of Sciences

Реакцията на Соай се смята за един от най-елегантните химични експерименти, провеждани някога. Когато Соай започва каталитичния процес, и двата енантиомера са създадени, но тъй като случайността управлява процеса, се образува малко повече от един от тях. Това малко количество в повече е достатъчно, за да може енантиомерът да поеме контрола над цялата химическа реакция. В крайна сметка той може да стигне до състав 99,99% от продукта. Когато Соай повтаря реакцията, другият енантиомер може да поеме контрола; енантиомерът, който получава накрая, зависи от това какво се случва случайно в началото на реакцията (фигура 6).

Химиците се сдобиват с нови, прецизни инструменти

Реакцията на Соай е изкуствена, различна от химията на живота, но тя събужда огромен ентусиазъм у химиците, които искат да разберат произхода на живота. По целия свят изследователи се опитват да повторят постижението на Соай, но с цел да произведат хомохирални аминокиселини и захари.

Нелинейните ефекти, открити от Каган, са се превърнали във важен инструмент за химиците за проектиране на нови реакции. Фактът, че една реакция е нелинейна, предоставя на химиците информация за това как тя протича. Тази информация може да се използва за оптимизиране на реакцията, така че те да могат да получат възможно най-чистите енантиомери на продукта. Това е жизненоважно за всяка компания, която произвежда вещества, предназначени за взаимодействие с живи същества, като фармацевтични продукти, аромати, аромати и селскостопански химикали. В някои случаи това е важно и при производството на нови материали.

Благодарение на откритията, за които сега се връчва Нобелова награда за химия за 2026 г., химиците са се сдобили с фундаментално нови инструменти за употреба в ежедневната си работа, но преди всичко тези открития са допринесли за разрешаването на една от най-големите мистерии на химията: как може да се създаде хомохиралност – подобна на тази, която се среща във всички живи същества.

Източник: They solved chemistry’s asymmetric mystery , Popular information. NobelPrize.org. Nobel Prize Outreach 2026. Wed. 7 Oct 2026.

Анри Каган открива нов начин за манипулиране на химични реакции. Това му позволява да създаде преобладаващо количество на един от огледалните образи на химичните съединения - изомери, повече, отколкото се е смятало за възможно преди това. 

Кенсо Соай проектира първата химическа реакция, при която се образува само един от потенциалните огледални изомери. Освен самия живот, никой друг не е постигал това постижение. Реакцията на Соай е един от най-зрелищните химични експерименти, провеждани някога.

Техните открития са революционни за химиците, които разработват реакции за производството на фармацевтични продукти, вкусове, аромати и нови материали.

Те накараха химията да избере огледален образ

Някои молекули, като например аминокиселините, съществуват като два варианта, които са огледален образ един на друг. Живите организми обаче съдържат само един от тези огледални образи. Как е могла да възникне подобна химическа асиметрия дълго време е било загадка за химиците. Анри Каган и Кенсо Соай получават Нобелова награда за химия за 2026 г. за откриването на решение на тази загадка.

Химията на живота е, както казват химиците "​​хомохирална", по гръцките думи за "същото" и "ръка". Подобно на ръцете, всички аминокиселини съществуват като два огледални варианта, но само единият от тях се среща в протеините във вашите клетки. Другият рядко се среща в природата.

Дълго време химиците се питат как може да се появи хомохиралността. Когато започват да експериментират с химични реакции, които могат да образуват две огледални молекули, те винаги получават равни пропорции и на двете в епруветките си. Химиците обаче се стремят да създадат само един от тези огледални изомери, защото при разработването на молекули, които ще взаимодействат с живи същества - например във фармацевтичните продукти - само един огледален изомер ще има желания ефект.

Кредит: Johan Jarnestad/The Royal Swedish Academy of Sciences

Нобеловата награда за химия за 2026 г. е признание за открития, които са позволили на химиците да предизвикат химични реакции, водещи до хомохиралност.

"Анри Каган и Кенсо Соай са предоставили решение на химическа загадка, която е на повече от век: как хомохиралността може да възникне спонтанно. Химичните реакции, които са развили, са впечатляващи", казва Хайнер Линке, председател на Нобеловия комитет по химия.

Благодарение на Анри Каган и Кенсо Соай, сега знаем как може да се появи хомохиралността. 

Нобеловата награда по химия за 2025 г. бе присъдена на трима учени - Сусуму Китагава (Susumu Kitagawa), Ричард Робсън (Richard Robson) и Омар Яги (Omar M. Yaghi) "за разработването на металоорганични структури".

Диабетът засяга над 800 милиона души по света и може да доведе до редица сериозни усложнения. Сред най-труднолечимите са диабетните язви на краката — хронични рани, които заздравяват трудно и могат да доведат до ампутация или смърт, ако не се лекуват ефективно.

„Диабетът е много сложно заболяване, което води до редица сериозни усложнения, засягащи живота на пациентите в много аспекти — казва Хуан Руиз-Константино, главен изпълнителен директор на испанската биотехнологична компания Lincbiotech. — Едно от най-сложните състояния са диабетните язви на краката.“ 

Руиз-Константино ръководи финансиран от ЕС изследователски проект, наречен APTADEGRAD, чиято цел е справяне с биологичната причина, поради която тези рани заздравяват трудно. Проектът ще продължи до края на 2027 г.

Изследователи от Белгия, Испания, Португалия и Обединеното кралство са разработили нов вид терапия за подобряване на лечението на диабетни рани. Вместо просто да се почистват и превързват язвите, което понастоящем е стандартното лечение, тази нова терапия е насочена към неконтролираното възпаление, което може да попречи на зарастването на раните. 

Необходими са нови лечения

Едно от основните предизвикателства при диабета е увреждането на периферните нерви и нарушеното кръвообращение. Поради увредените нерви раните по краката първоначално могат да останат незабелязани, а лошото кръвообращение затруднява заздравяването им.

Според данните от проекта APTADEGRAD около една четвърт от хората с диабет в даден момент развиват язва на крака. В значителна част от случаите това води до някаква форма на ампутация.

Смъртността също е поразяващо висока. Данните от проекта сочат, че около 5 % от пациентите умират в рамките на една година след появата на диабетна язва на крака, като този процент нараства до 42 % след пет години. 

Икономическата тежест е значителна. Само в Германия всяка година се извършват около 34 500 ампутации, свързани с диабет, а за Националната здравна служба на Обединеното кралство диабетните язви на краката и ампутациите възлизат на сума, равняваща се на 1,1 млрд. евро годишно.

Въпреки мащаба на проблема все още няма одобрено лечение, което да действа пряко върху механизмите на заболяването, причиняващи диабетните язви на краката.

„Лекуват се симптомите, но няма одобрен лекарствен продукт за терапевтичен подход, повлияващ хода на заболяването“ — обяснява Руиз-Константино.

Защо диабетните рани не зарастват

Възпалението обикновено помага в борбата с инфекцията и координира възстановяването на тъканите. При причинените от диабет рани обаче нивата на възпалителните молекули могат да достигнат прекомерно високи стойности, което пречи на раната да премине през нормалния процес на заздравяване.

Изследователите са идентифицирали няколко важни фактора, които обуславят тази реакция, сред които са белтъкът IL-1β, неговият рецептор IL-1R1 и белтъка MMP-9.

Руиз-Константино и колегите му искат да премахнат излишните количества от тях, а не да ги блокират напълно. Тяхното решение се основава на лизозомите — миниатюрни структури в клетките, които играят роля на рециклиращата система на организма.

„Лизозомите са част от системата за контрол на качеството в нашите клетки“ — казва Руиз-Константино.

Идеята е да се улавят белтъци извън клетката, да се пренесат вътре в нея и да се насочат към тази клетъчна система за рециклиране, като по този начин се възстановят по-здравословни нива на белтъците и се постигне по-балансирана възпалителна реакция.

Химери: улавяне и унищожаване

За да активира този процес на почистване, екипът е разработил нов клас съединения — химери, насочени към лизозомите (LYTAC). 

Тези молекули действат като миниатюрни системи за доставка. Единият край улавя възпалителен белтък, а другият се свързва с рецепторите на повърхността на клетката. Това кара клетката да привлече целия комплекс в себе си и да го изпрати към лизозомата за унищожаване.

По този начин изследователите могат контролирано да намалят нивата на белтъците, а не да ги елиминират напълно. Целта е да се запазят достатъчно белтъци, които да подпомогнат заздравяването, като същевременно се предотврати прекомерната възпалителна реакция, която задържа раните отворени.

Идеята, на която се основава LYTAC, все още е сравнително нова. Когато преди няколко години изследователите за първи път предлагат тази концепция, те разполагаъ със солидна научна обосновка, но с ограничени експериментални данни. Оттогава изследователите от APTADERAD са постигнали значителен напредък.

Изследователският екип е проектирал и синтезирал съединенията, в лабораторни изследвания е демонстрирал как действат и е увеличил мащаба на производството с оглед по-нататъшни изпитвания.

Д-р Холи Уилкинсън, специалист по заздравяване на рани в Университета в Хъл, Обединеното кралство, участва в оценката на тази технология.

При заболявания като ревматоиден артрит, псориазис и болестта на Крон терапиите с моноклонални антитела промениха подхода към лечението посредством блокирането на възпалителните белтъци. Подобни подходи са проучвани във връзка с диабетните рани, но с ограничен успех.

„Антителата се свързват с даден белтък и го блокират, но не го отстраняват от средата. Чрез подхода на APTADEGRAD този белтък действително се премахва от средата и според нас именно това ще бъде по-полезно за справянето с възпалението на раната“ — обяснява д-р Уилкинсън.

След като химерата изпълни своята задача, целият комплекс — лекарственият продукт заедно с белтъка — се разгражда вътре в клетката, което също така би трябвало да намали риска от странични ефекти. Това е особено важно при пациенти със сложни заболявания като диабета.

Обещаващи първоначални резултати

Постигнатите до момента резултати са обнадеждаващи. При модели с диабетни рани тези съединения намаляват възпалението и ускоряват заздравяването. В много случаи те дават равностойни или дори по-добри резултати от подходите, основани на антитела, насочени към същите белтъцо.

„Забелязваме, че тези терапии ускоряват заздравяването на раните и намаляват възпалението — посочва д-р Уилкинсън. — В много случаи наблюдаваме ефекти, които са равностойни или дори по-добри от тези при лечението с антитела.“

Досега клиничните изпитвания са били съсредоточени върху инжекции, прилагани подкожно в близост до язвите, но екипът е разработил и хидрогел, който може да се нанася директно върху раните, като така лекарството се освобождава постепенно с течение на времето. 

Както подходът с нанасяне на хидрогел, така и този с инжекции са разработени с цел да се постигне максимален локален ефект, като същевременно се сведат до минимум нежеланите странични ефекти в други части на тялото.

По-широко отражение

Въпреки че диабетните язви на краката остават основният фокус, възможностите биха могли да се разширят значително.

Ако се окаже успешна, тази технология би могла в крайна сметка да бъде адаптирана за лечението на други хронични рани и възпалителни заболявания, като същевременно ще предостави едни от първите доказателства от практиката за по-широкия медицински потенциал на терапиите, основани на LYTAC.

Следващата стъпка ще е събирането на достатъчно данни за безопасността и ефективността, необходими за извършването на първите клинични изпитвания върху хора, като д-р Уилкинсън се надява те да започнат около 2030 г.

„Ако успеем да въведем в клиничната практика нещо с доказана ефективност при лекуването на диабетни рани, това ще е истинска революция“ — казва тя.

За милиони хора, живеещи с диабет, лечението, насочено към първопричините за тези рани, а не просто към овладяване на последиците от тях, може да представлява дългоочакван пробив.

Първоначално статията е публикувана в Хоризонт — списанието на ЕС за научни изследвания и иновации.

Изследването, описано в настоящата статия, е частично финансирано от Европейския съвет по иновациите (ЕСИ).

Повече информация

• APTADEGRAD (CORDIS)
• Уебсайт на проекта APTADEGRAD

Научни изследвания и иновации в областта на здравеопазването в ЕС

България е сред местата с най-богато биологично разнообразие в Европа. У нас се срещат над 30 000 вида безгръбначни животни, над 210 вида риби, над 56 вида земноводни и влечуги, над 400 вида птици и над 100 вида бозайници.

Как можем да погледнем на света през очите на животните?

Най-често добиваме представа за дивия свят благодарение на научните изследвания. Добър пример са дребните бозайници - група, която у нас наброява повече от 42 вида. Близо половината от бозайниците у нас.

„Дребни бозайници“ (Micromammalia) е сборно понятие без конкретен таксономичен ранг, което обединява видове със сходна биология, екология и начин на живот. Други подобни групи са едрите бозайници (Macromammalia), прилепите и китоподобните. Всяка от тях обитава сходен тип среда, притежава близка биология и се проучва чрез специфични методи.

Дребните бозайници в България включват най-общо гризачи (Rodentia), насекомоядни (Eulipotyphla) и зайцеобразни (Lagomorpha). Тук влизат както добре познати животни като дивия заек, бобъра, домашната мишка, катерицата и таралежа, така и видове, които са слабо познати на обществото и рядко присъстват в учебниците по биология - земеровки, лалугери, сънливци, слепи кучета и др. Всички те представляват съществена част от екосистемите и са ключови за тяхното функциониране.

Горски сънливец (Dryomys nitedula). Снимка: доц. д-р Йордан Кошев (ИБЕИ-БАН)

Макар тези животни най-често да са с малки размери и непретенциозен вид, из цяла Европа има учени, посветили работата си на тяхното изследване. Именно те се опитват да погледнат света през техните очи.

В края на септември 2026 г. София се превърна в столица на проучванията върху тези видове. В залите на Биологическия факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ се проведе Международната конференция за опазване на дребните бозайници в Европа (Small Mammal Conservation Conference - SMCC 2026). В продължение на пет дни над 100 учени от цяла Европа представиха предизвикателствата пред опазването им, представяйки на практика света през очите на животните.

Водещи презентации и постери бяха посветени на развъждането и освобождаването в природата на един от най-редките видове у нас и в Европа — Добруджанския хомяк (Mesocricetus newtoni).

Добруджански (черногръд) хомяк (Mesocricetus newtoni), отгледан от учените от ИБЕИ-БАН. Снимка: Димитър Градинаров (БДЗП)

През последните години Институтът по биоразнообразие и екосистемни изследвания към БАН (ИБЕИ-БАН) се утвърди като водеща организация в тази област. Неговите учени успяха за първи път в света да размножат успешно хомяци (наричани още хамстери) с природозащитна цел и да ги върнат в дивата природа [линк, линк].

По време на форума бе представено и научно изследване върху Европейския лалугер (Spermophilus citellus) в България. То показа, че най-плътните популации на вида в низините остават извън обхвата на мрежата „Натура 2000“. Това, съчетано с факта, че видът не е защитен от Закона за биологичното разнообразие, допълнително влошава неговите перспективи за оцеляване [1].

Д-р Зарева-Симеонова (Зоологическа градина - София) представя отглеждане на лалугери на закрито. Снимка: доц. д-р Йордан Кошев (ИБЕИ-БАН)

 Екип от учени включващ Зоологическа градина - София, ИБЕИ-БАН и катедра „Екология и ООС“ към Биологическия факултет на Софийския университет представиха проучване върху поведението и отглеждането на лалугери в зоопаркови условия [2].

Какво видяха учените през очите на дребните бозайници?

Светът за тези малки животни става все по-несигурен и опасен. Човекът, в ролята си на доминиращ вид, променя и унищожава природните местообитания до неузнаваемост.

Поради тази причина участниците изготвиха съвместен позиционен документ и декларация до Европейската комисия. В него водещите европейски експерти алармират за сериозни празнини в мониторинга на гризачите, земеровките, къртиците, сънливците и таралежите - видове, които играят критична роля за екосистемите и са основна хранителна база за редица защитени хищници.

Основни организатори на събитието бяха фондацията The Habitat Foundation (Нидерландия) и ИБЕИ-БАН. Конференцията бе реализирана, като част от проект „Живот за сокола“ (LIFE20 NAT/BG/001162).

Книжка с програмата на конференцията и резюмета може да изтеглите от следния линк.

---

Авторът доц. д-р Йордан Кошев e магистър по биология, доктор по зоология и доцент по екология и опазване на екосистемите в Секция „Биомониторинг и екологичен риск” на Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания към БАН. 24 години работи в сферата на консервационната биология. Научната му дейност е ориентирана главно към проучване на дребните бозайници. Изразеното лично мнение не ангажира по никакъв начин ИБЕИ и БАН.

Литература:

1. Martínková N., M. Kachamakova, J. Tzvetkov, Y. Koshev. 2026. High-resolution species distribution and ecological niche model of European ground squirrel in its ancestral land. - European Journal of Wildlife Research, 72 (3): 59. https://doi.org/10.1007/s10344-026-02089-5
2. Zareva-Simeonova K., Y. Koshev, M. Kachamakova, V. Spasova, D. Simeonovska-Nikolova, K. Dimitrov. 2026. Pilot study on the breeding, activity and behaviour of the European ground squirrel Spermophilus citellus (Linnaeus, 1766) (Rodentia: Sciuridae) in zoo conditions. – Acta zoologica bulgarica, 78 (3).

• Както при антиферомагнетиците, съседните атомни спинове сочат в противоположни посоки, така че техните магнитни моменти напълно се неутрализират. В резултат на това, алтермагнетиците нямат външно магнитно поле.
• Както при феромагнетиците, поради специална кристална симетрия, енергийните зони за електрони с различни спинове са разделени. Това означава, че електрическият ток вътре в материала е силно спиново поляризиран, което позволява ефективен контрол на спиновите токове.

Алтермагнетиците, клас, който теоретиците описват едва през последните години, нямат нетно намагнитване, подобно на антиферомагнетиците. Но техните електрони се държат така, сякаш материалът е магнитен, като енергията на електроните зависи от спина и посоката на движение.

Тази комбинация е привлекателна за спинтрониката, една по-бърза и по-ефективна електроника, която използва спина на електроните, а не само заряда. Тъй като алтермагнетиците не произвеждат разсеяни магнитни полета, устройствата, направени от тях, по принцип биха могли да бъдат опаковани плътно, без да си пречат едно на друго.

Феромагнетизмът произвежда поведението, което повечето хора свързват с обикновените магнити, в тези материали магнитните моменти се подравняват в една и съща посока, създавайки магнитно поле. Това свойство може да бъде полезно в електрониката, но при обикновените магнити получените разсеяни магнитни полета могат да повлияят на близките компоненти.

Антиферомагнетиците се държат различно. Техните магнитни моменти сочат в противоположни посоки и се неутрализират взаимно, като до голяма степен изчистват разсеяните полета. Те обаче нямат полезните свойства на феромагнетиците за електрониката.

Установяване на алтернативна кристална и магнитна структура в Co_1/4TaSe₂. (a) 3D визуализация на елементарната клетка Co_1/4TaSe₂, като атомите Co, Ta и Se са представени съответно със сини, зелени и сиви сфери. (b) Изглед на кристалната структура на Co_1/4TaSe₂ по оста c. По-малкият пунктиран успоредник представлява елементарната клетка 1H-TaSe2, а по-големият плътен успоредник представлява елементарната клетка Co_1/4TaSe₂. (c) Обемна хексагонална зона с обозначени точки на висока симетрия. (d) Магнитна възприемчивост на Co_1/4TaSe₂, характеризираща се с ясен магнитен преход при TN=178 K, както е показано от пунктираната вертикална линия. (e) Магнитна конфигурация със спин нагоре (червено) и спин надолу (жълто), насочени по оста c. Моментите са подредени феромагнитно в равнината и антиферомагнитно между слоевете по оста c. (f) Надлъжно съпротивление на монокристалите Co_1/4TaSe₂ като функция на температурата. Температурата при TN = 178 K е обозначена със стрелката, насочена надолу, в горната част на панела. В долния десен ъгъл е представена производната на съпротивлението по температура, като TN е обозначена с вертикална пунктирана линия. Кредит: Sprague et al., doi: 10.1038/s41467-026-76784-x

Алтернативните магнити предлагат друга възможност, като комбинират желаните характеристики и на двете, отбелязват старшият автор професор Мадхаб Нойпане (Madhab Neupane) и колегите му от Университета на Централна Флорида.

"Подобно на антиферомагнетиците, те могат да избегнат създаването на нежелани разсеяни магнитни полета. Но те също така могат да генерират и откриват спинови токове - движението на електронните спинове през материала - които изследователите се надяват да използват за бъдеща електроника."

Изследователите използват техника, наречена фотоемисионна спектроскопия с ъглова резолюция, позволяваща да се проследява движението на електроните вътре в кристала, включително да се разграничават електроните със спин, насочен "нагоре" от тези със спин с посока "надолу".

Те първо откриват характерно разделение на електронните слоеве на кобалтово-танталов диселенид Co_1/4TaSe₂.

След това изследователите използват фотоемисионна спектроскопия не само с ъглова резолюция, но и със спинова за по-детайлен анализ и откриват, че тези разделени състояния носят противоположни спинови поляризации, което е ключово доказателство за алтермагнетизъм.

"Значението на това откритие стана очевидно, когато резултатите от експерименталните измервания последователно съвпаднаха с нашите теоретични прогнози", посочва професор Нойпане.

"Съвпадението на тези независими свидетелства ни убеди, че сме идентифицирали истински слоест алтермагнит."

Според учените материалът е уникален с това, че представлява слоест кристал от ван дер Ваалсов тип, което би могло да улесни комбинирането му с други екзотични материали, като например свръхпроводници при създаването на многослойни устройства.

Други кандидати за алтермагнети, проучени досега, главно манганов телурид и хромов антимонид, нямат такава слоеста структура.

"В момента в теорията на алтермагнетизма активно се обсъжда въпроса за това как спин-поляризираните електронни състояния взаимодействат с други магнитни явления."

"Сега имаме материал, който можем лесно да модифицираме, за да изследваме тези нови въпроси", заявява водещият автор на изследването Майло Спраг (Milo Sprague) от Университета на Централна Флорида.

Справка: M. Sprague et al. 2026. Observation of Altermagnetic Spin-Splitting in an Intercalated Transition Metal Dichalcogenide. Nat Commun 17, 9935; doi: 10.1038/s41467-026-76784-x

Източник: Physicists Find Evidence for ‘Third’ Type of Magnetism, Sci.News.

Неутриното е най-трудно засичаната частица във Вселената, тя няма електрически заряд и почти няма маса. Като цяло, то преминава незабелязано през материята - рядко неутрино се усеща чрез сблъсък с атомно ядро. Всяка секунда, без да забележим, 65 милиарда неутрино от Слънцето преминават през нокътя на кутрето ни.

Неутрино идват и от други области на космоса, носейки улики към някои от загадките на космоса. Изследователи, които успеят да уловят тези по-редки космически неутрино, могат след това да извлекат информация за екстремните среди във Вселената, откъдето са възникнали.

През 80-те години на миналия век Франсис Халзен осъзнава, че антарктическият лед може да е идеален за улавяне на достатъчно количество от тези потайни частици, за да могат изследователите да научат повече за техния далечен произход. Той бързо убеждава други учени в потенциала на идеята си и през 1992 г. група изследователи и инженери правят първите опити да спуснат светлинни сензори в леда на Южния полюс. Пробивът идва около двадесет години по-късно: неутринният детектор IceCube регистрира неутрино със свойства, които убеждават изследователите, че произхождат от далечни региони на космоса. Търсенето на източниците на неутрино във Вселената започва.

Физиката на елементарните частици среща астрофизиката

Халзен израства в Белгия. Той е увлечен от физиката на елементарните частици заради напредъка в областта през 60-те години на миналия век и първоначално се фокусира върху масивни частици, изградени от кварки. Скоро след като завършва докторантурата си, се мести в Университета на Уисконсин-Мадисън в САЩ. По-късно разбира какво може да научи физиката на елементарните частици от частиците, които достигат до нас от космоса - и как астрофизиката от своя страна може да се възползва от физиката на елементарните частици.

Мотивацията, която стои в основата на търсенето на неутрино, идва от наблюденията на напълно различни частици. Космосът непрекъснато се пресича от частици, които общо се наричат ​​космически лъчи. Обикновено тези частици са протони, които са голи атомни ядра на водород. Протоните от космоса понякога могат да достигнат до нас с изумително количество енергия, много повече, отколкото е възможно да им се даде в ускорител на частици на Земята.

Произходът на космическите лъчи с най-екстремни енергии е една от най-добре пазените тайни на Вселената. Тъй като физиката ни казва, че процесите, които могат да ускорят протоните до високи енергии, водят и до появата на неутрино с високи енергии, неутриното биха могли да предоставят важни улики за тези космически ускорители на частици.

Нужно е да се разделят частиците неутрино, носещи огромни количества енергия от неутриното със значително по-ниска енергия, които идват от разпадащи се радиоактивни вещества от Слънцето. Високоенергийните неутрино не произхождат от заобикалящата ни среда, те трябва да идват отнякъде далеч, много далеч - може би от бурни процеси в региони, където звезди са експлодирали, или от далечни активни галактики.

Проблясъци в леда

През 80-те години на миналия век, докато Халзен работи с космически частици, той разбира, че съветски изследователи планират да използват радиоприемници за улавяне на неутрино сигнали в Антарктида. Идеята е била, че когато неутрино се сблъска с атомно ядро ​​в леда, то предизвиква електрическа искра, която произвежда радиовълна. Ако тя е достатъчно силна, може да бъде уловена с помощта на радиоантена. Халзен е вдъхновен и осъзнава, че друг метод може да бъде инсталирането на сензори в ледника за намиране на светлинни импулси от сблъсъците.

Преди това, около 1960 г., няколко физици предполагат, че водата може да бъде добър материал за улавяне на неутрино от космоса. В редките случаи, когато неутрино се сблъсква с атомно ядро, се произвежда заредена частица, тя след това се движи в същата посока като оригиналното неутрино и излъчва синя светлина - лъчение на Черенков. Тъй като водата е прозрачна, тази светлина може да бъде открита. Ако се използва правилното оборудване, е възможно да се определи посоката на пътя на светлината и дори да се види откъде идва неутриното. Най-важният фактор е наличието на обем вода, който е достатъчно голям, за да се видят доказателствата за многобройни сблъсъци на неутрино.

Идеята на Халзен била да използва естествено срещащ се лед, вместо вода. Той се свързал с колегата си Джон Лиърн (John Learned), който по това е работил по проекта DUMAND. Това бил подобен проект, чиято цел била да улови светлинни сигнали от взаимодействащи неутрино в дълбоките и бистри океански води край Хавай. Заедно физиците обсъждат възможностите и предизвикателствата, свързани с улавянето на неутрино в Антарктида. Те представят за първи път концепцията си за неутринна обсерватория в леда на Южния полюс през 1988 г. на конференция в Полша.

Детектор на неутрино на Южния полюс

Франсис Халзен осъзнава, че разполагането на неутринната обсерватория на географския Южен полюс има много предимства: там вече е разположена изследователска станция с организация на редовен транспорт и всичко необходимо за работа на научен екип.

Ледът предлага и много предимства като материал. На достатъчно голяма дълбочина тъмнината е постоянна. За разлика от океана, няма смущения от живи същества и има нищожни нива на радиоактивни вещества. Ледът е стабилен и осигурява твърда повърхност за хората, работещи в съоръжението. Районът е геоложки стабилен, без земетресения.

Единственият недостатък е, че студът прави пътуването до и от Южния полюс невъзможно през по-голямата част от годината. Цялата практическа работа трябва да се проведе през краткото антарктическо лято, между ноември и февруари.

Илюстрация: Обсерватория в леда. Кредит: Johan Jarnestad/The Royal Swedish Academy of Sciences

В началото Халзен се е занимавал само с теоретичната работа, докато Леърнд бил зает само със собствения си проект и не се връщал към идеята им за улавяне на неутрино на Южния полюс. Историята можела да приключи дотук, но концепцията предизвикала толкова голям интерес, че в рамките на няколко години изследователи от различни институции се събрали около Халзен, за да реализират идеята му за неутринна обсерватория в Антарктида.

Като начало, те трябвало да решат всички практически проблеми, свързани с поставянето на инструменти дълбоко в леда. От глациолозите те научават, че дупки с дълбочина от километри могат да бъдат пробити с помощта на вид усъвършенствана душ глава, която използва гореща вода за топене на леда. След това в пълната с вода дупка става възможно да се спусне дълъг кабел с нишки от светлинни сензори. Халцен описва тези сензори като електрическа крушка наобратно - инструментът улавя светлина и след това я преобразува в електрически сигнал.

Мехурчетата в леда могат да причинят проблеми

Първо, изследователският екип тества потапяне на сензорите в леда на Гренландия, за да провери дали могат да регистрират светлина от частиците в леда. След това те започват изграждането на първата неутринна обсерватория на Южния полюс, предшественикът на IceCube: AMANDA.

Резултатът от работата на първият кабел с оптични модули е инсталиран в леда през 1993 г. е разочароващ - горната част на леда е пълна с мехурчета, които разпръсквата светлината в различни посоки и размиват информацията за движението на частиците.

Ледът обаче се оказва изключително чист и прозрачен под дълбочина от 1400 метра. Там светлинните проблясъци от неутриното можеха да изминат 300 метра, преди да бъдат абсорбирани, много по-далеч, отколкото някой е очаквал. Един страничен ефект от проекта за неутрино е, че изследователите са научили много за свойствата на леда на различни дълбочини.

Строителството на AMANDA продължава до януари 2000 г. Всичко се извършва по план, но не бе съвсем на нивото на задачата да открива високоенергийни неутрино от космическите ускорители на частици. Необходим бе по-голям обем, така че започва работата по IceCube - кубичен километър лед, оборудван със светлинни сензори. IceCube достига пълния си размер през 2011 г. с 5160 светлинни сензора, разделени между 86 кабела.

През годините Халзен продължава да действа като катализатор, първо за AMANDA, а по-късно и за IceCube. Като отдаден и ентусиазиран главен изследовател, той е осъществил тези проекти от етапа на идеята до завършени измервания и научни резултати.

IceCube най-накрая открива космически неутрино

Неутринна обсерватория като IceCube открива не просто частици неутрино, които изследователите търсят. Тези космически неутрино трябва да бъдат открити на фона на сигнали, причинени от космически лъчи, навлизащи в земната атмосфера. Някои от тези частици могат да проникнат до сензорите, разположени между 1450 и 2450 метра под повърхността. Над сто милиона такива частици от атмосферата над Антарктида се регистрират всеки ден. Космическите лъчи също създават неутрино в атмосферата и от тях няколкостотин на ден достигат IceCube, след като преминат през Земята от Северното полукълбо.

За да открият космическите неутрино, изследователите трябва да идентифицират избрани събития, при които неутрино са взаимодействали в леда. Дори когато не могат да бъдат напълно сигурни, че едно-единствено неутрино е възникнало извън Земята, те могат да разгледат всички избрани събития и да видят дали като цяло техните свойства отговарят на очакванията им от космическите неутрино и се различават от атмосферните неутрино. През 2013 г. изследователският екип съобщава за първите доказателства в подкрепа на това, че наистина са открили космически неутрино, а няколко години по-късно те събират толкова много данни, че могат да бъдат сигурни в откритието си.

Какво се надяват да научат изследователите от неутриното във Вселената?

Неутринната астрономия започва в малък мащаб през 60-те години на миналия век, когато Реймънд Дейвис-младши (Raymond Davis Jr) наблюдава неутрино от Слънцето. Това е потвърдено от изследователския екип в неутринната обсерватория Камиоканде в Япония, ръководен от Масатоши Кошиба (Masatoshi Koshiba), тъй като те успяват да определят пътя на неутриното и да проследят произхода им.

През 1987 г. Камиоканде улавя поток от неутрино, които биха могли да бъдат свързани с експлодираща звезда, свръхнова, в Големия Магеланов облак, който е нашата съседна галактика. Това откритие скоро е допълнено от измервания на неутрино, проведени едновременно в САЩ и СССР.

Реймънд Дейвис-младши и Масатоши Кошиба получават Нобелова награда за физика през 2002 г. за тези открития, които демонстрират, че астиците неутрино могат да се използват за изучаване на явления в космоса.

Но остава един проблем: броят на частиците неутрино, уловени от Реймънд Дейвис-младши, е само една трета от предсказания в изчисленията на реакциите, които би трябвало да се случат на Слънцето. Причината за това се оказва свързана с наличието на три вида неутрино. Физиците знаят, че неутриното могат да променят вида си, така че неутрино, създадено като един тип, може да достигне до инструмент на Земята като друг - и наблюдението на тези трансформирани неутрино изисква различна техника от използваната от Реймънд Дейвис-младши.

Илюстрация на превръщане на мюонно неутрино в електронно неутрино, а след това пак в мюонно. Може да се каже, че осцилациите на неутриното са макроскопична илюстрация на квантовите закони - нещо, което се среща при частиците само при температури, близки до абсолютната нула. Кредит: Physicsworld.com

Променливата природа на неутриното е разкрита чрез тестове в Япония и Канада, а Нобеловата награда за физика за 2015 г. бе присъдена на Такааки Каджита (Takaaki Kajita) и Артър Макдоналд (Arthur McDonald) за това откритие.

Пратеници от космоса. Кредит: Johan Jarnestad/The Royal Swedish Academy of Sciences

По този начин неутриното е помогнало на физиците да потвърдят своите модели на процесите вътре в Слънцето и какво се случва вътре в свръхнова. Идеята зад IceCube е да изведе неутринната астрономия на ново ниво, надявайки се, че неутриното ще предостави информация за явления, скрити зад облаци прах или обекти, които са толкова отдалечени, че са изчезнали по пътя другите форми на лъчения. Целта е да се получат знания, които не могат да бъдат получени по друг начин.

В сравнение с протоните, неутриното имат предимството, че не са електрически заредени. Пътят на заредените протони в пространството се изкривява от магнитните полета, през които преминават, което прави невъзможно да се определи произходът им чрез проследяване на посоката, в която са се движили. Процесите, които ускоряват протоните обаче ще произведат и неутрино, които не се влияят от магнитните полета, така че би трябвало да е възможно да се заключи къде се ускоряват космическите лъчеви протони, като се проследи обратно по траекторията на частиците високоенергийно неутрино.

Друг вид посланик от най-бурните процеси във Вселената е гама-лъчението. То също намалява, когато взаимодейства със светлината и материята по пътя си през космоса, докато неутриното, понеже слабо реагира, не се засяга толкова от средата.

Очакват се още резултати

Една важна цел е определянето на отделните източници на космическото неутрино. Няколко потенциални източника са открити от IceCube, един от които е активната галактика NGC 1068 (наричана още M77). От регистрираните в IceCube неутрино, 79 изглежда идват от посоката на тази галактика. Тези доказателства обаче не са достатъчно убедителни, за да се идентифицира окончателно NGC 1068 като източник на неутрино - колкото повече неутрино са уловени от сензорите, толкова по-голям е шансът да се открие техният произход.

През последните години изследователите, стоящи зад IceCube, успяват да наблюдават и високоенергийни неутрино, идващи от нашата собствена галактика, Млечния път. Те очакват тези неутрино да възникват, когато космическото лъчение се сблъсква с атоми във финия газ между звездите.

Със сигурност ще чуем много за неутринната астрономия през следващите години, тъй като други ще следват пътя, прокаран от IceCube. В Северното полукълбо има няколко други неутринни телескопа в различни етапи на разработка, но във вода, а не в лед. Проектът, който вдъхнови Франсис Халзен през 80-те години на миналия век, DUMAN, приключи през 1995 г., но идеята му живее чрез различни други проекти, като например в езерото Байкал, Средиземно море, в Южнокитайско море и край западното крайбрежие на Канада. В същото време IceCube продължава да улавя неутрино. Сега се планира следващото разширение на обсерваторията на Южния полюс, където IceCube-Gen2 ще бъде изумителните осем кубически километра лед.

Източник:  Popular information. NobelPrize.org. Nobel Prize Outreach 2026. Tue. 6 Oct 2026, The Royal Swedish Academy of Sciences

Тази година Кралската шведска академия на науките реши да присъди Нобеловата награда за физика за 2026 г. на Франсис Халзен (Francis Halzen) "за решаващ принос към Неутринната обсерватория IceCube и откриването на високоенергийни неутрино с астрофизичен произход".

Франсис Халзен полага основите на изцяло нов вид астрономия. Неговата е идеята да се използва ледения щит на Южния полюс, за да улови призрачните частици, наречени неутрино. Резултатът е Неутринната обсерватория IceCube, която може да проследява частици неутрино, изващи от далечния космос.

Неутриното е най-трудно засичаната частица във Вселената, тя няма електрически заряд и почти няма маса. Като цяло, то преминава незабелязано през материята - рядко неутрино се усеща чрез сблъсък с атомно ядро. Всяка секунда, без да забележим, 65 милиарда неутрино от Слънцето преминават през нокътя на кутрето ни.

Неутрино идват и от други области на космоса, носейки улики към някои от загадките на космоса. Изследователи, които успеят да уловят тези по-редки космически неутрино, могат след това да извлекат информация за екстремните среди във Вселената, откъдето са възникнали.

През 80-те години на миналия век Франсис Халзен осъзнава, че антарктическият лед може да е идеален за улавяне на достатъчно количество от тези потайни частици, за да могат изследователите да научат повече за техния далечен произход. Той бързо убеждава други учени в потенциала на идеята си и през 1992 г. група изследователи и инженери правят първите опити да спуснат светлинни сензори в леда на Южния полюс. Пробивът идва около двадесет години по-късно: детекторът на неутрино IceCube регистрира неутрино със свойства, които убеждават изследователите, че произхождат от далечни региони на космоса. Търсенето на източниците на неутрино във Вселената започва.

Франсис Халзен (Francis Halzen)

Халзен израства в Белгия. Той е увлечен от физиката на елементарните частици заради напредъка в областта през 60-те години на миналия век и първоначално се фокусира върху масивни частици, изградени от кварки. Скоро след като завършва докторантурата си, се мести в Университета на Уисконсин-Мадисън в САЩ. По-късно разбира какво може да научи физиката на елементарните частици от частиците, които достигат до нас от космоса - и как астрофизиката от своя страна може да се възползва от физиката на елементарните частици.

Мотивацията, която стои в основата на търсенето на неутрино, идва от наблюденията на напълно различни частици. Космосът непрекъснато се пресича от частици, които общо се наричат ​​космически лъчи. Обикновено тези частици са протони, които са голи атомни ядра на водород. Протоните от космоса понякога могат да достигнат до нас с изумително количество енергия, много повече, отколкото е възможно да им се даде в ускорител на частици на Земята.

Произходът на космическите лъчи с най-екстремни енергии е една от най-добре пазените тайни на Вселената. Тъй като физиката ни казва, че процесите, които могат да ускорят протоните до високи енергии, водят и до появата на неутрино с високи енергии, неутриното биха могли да предоставят важни улики за тези космически ускорители на частици.

Нужно е да се разделят частиците неутрино, носещи огромни количества енергия от неутриното със значително по-ниска енергия, които идват от разпадащи се радиоактивни вещества от Слънцето. Високоенергийните неутрино не произхождат от заобикалящата ни среда, те трябва да идват отнякъде далеч, много далеч - може би от бурни процеси в региони, където звезди са експлодирали, или от далечни активни галактики.

Подземните сензори за откриване на частиците неутрино на IceCube.Илюстрация: IceCube Collaboration

През 2025 г. Нобеловата награда за физика бе поделена между  на Джон Кларк (John Clarke), Мишел Деворе (Michel H. Devoret) и Джон Мартинис (John M. Martinis) "за откритието на макроскопичното квантово-механично тунелиране и квантуване на енергията в електрически вериги".

Едно от най-завладяващите явления, свързани със свръхпроводниците, е нарушаването на симетрията на обръщане на времето. Симетрията на обръщане на времето е принципът, че една физическа система се държи по един и същи начин, независимо дали времето тече напред или назад. Редки неконвенционални свръхпроводници нарушават тази симетрия. Когато това се случи, те спонтанно генерират малки вътрешни магнитни полета, когато влязат в свръхпроводящо състояние.

Доскоро всеки свръхпроводник, за който е известно, че прави това, бе материал от тип II. Но в проучване, публикувано в списание Physical Review Letters, изследователите съобщават за откриването на свръхпроводник от тип I, който също нарушава симетрията на обръщане на времето.

Свръхпроводник, който нарушава правилата

Изследователи са отгледали монокристали YbSb₂, материал с атомно разположение, срещано както в конвенционалните, така и в неконвенционалните свръхпроводници. Те потвърждават, че това е свръхпроводник тип I, като проверяват как се справя с магнитните полета. За разлика от свръхпроводниците тип II, които позволяват на магнитните полета да проникнат вътре, материалите тип I ги изтласкват напълно.

За да разберат как се държи YbSb₂, изследователите охлаждат кристалите до почти абсолютна нула и имплантират мюони директно в материала. Тези субатомни частици действат като високочувствителни сонди на малки магнитни полета вътре в него.

С охлаждането на материала до свръхпроводящо състояние се появиха спонтанни вътрешни магнитни полета. Това беше доказателство, че този свръхпроводник от тип I е нарушил симетрията на обръщане на времето. Ако симетрията беше запазена, тези магнитни полета нямаше да се появят спонтанно.

"Тук докладваме доказателства за нарушаване на симетрията на обръщане на времето в свръхпроводника тип I YbSb₂", пишат авторите на изследването в своята статия.

Очакват ли се още изненади?

Изследователите предполагат, че тези спонтанни магнитни полета възникват от неконвенционална свръхпроводяща фаза, наречена вътрешно антисиметрично неунитарно триплетно (INT) състояние.

"Изчисленията, базирани на ефективен нискоенергиен модел, допълнително показват, че това INT състояние може да съдържа безпропускливи повърхностни модове на Майорана, което сочи възможността за топологична свръхпроводимост в YbSb₂."

Възможността за топологична свръхпроводимост в материал от тип I открива нови пътища за фундаменталната физика. Това предполага, че екзотични квантови състояния биха могли да възникнат в тип свръхпроводник, за който досега се е смятало, че запазва симетрията при обръщане на времето.

Справка: Anshu Kataria et al, Observation of Time-Reversal Symmetry Breaking in the Type-I Superconductor YbSb₂, Physical Review Letters (2026). DOI: 10.1103/drzq-lfn5. On arXiv: arxiv.org/abs/2601.07460

Източник: Scientists discover first type I superconductor that breaks time-reversal symmetry, Paul Arnold, Phys.org

Вълновите форми на звуковите вибрации се записват като съответстващи физически отклонения в спираловиден улей, изрязан, ецван, издълбан или отпечатан върху повърхността на въртящ се цилиндър или диск, наричан грамофонна плоча. За възпроизвеждане на звука повърхността се върти по същия начин, докато възпроизвеждаща игла следва улея и бива задвижвана от него да вибрира, като по този начин слабо възпроизвежда записания звук. При ранните акустични грамофони иглата кара да вибрира мембрана, която генерира звукови вълни, предавани към околния въздух чрез разширяващ се рупор или директно към ушите на слушателя чрез слушалки от типа на стетоскопа.

Фонографът е изобретен през 1877 г. от Томас Едисон. Лабораторията „Волта“ на Александър Греъм Бел въвежда редица подобрения през 80-те години на XIX век и представя графофона, включващ използването на картонени цилиндри с восъчно покритие и режеща игла, която се движи странично по спираловиден улей около записа. През 90-те години на същия век Емил Берлинер инициира прехода от фонографни цилиндри към плоски дискове със спираловиден улей, водещ от периферията към центъра, като въвежда термина „грамофон“ за устройствата за възпроизвеждане на дискови записи – наименование, което се използва масово в много езици. Последвалите през годините подобрения включват модификации на въртящата се платформа и задвижващата система, иглата, системата за възпроизвеждане (дозичката), както и системите за звук и еквализация.

Грамофонната плоча е била доминиращият търговски формат за разпространение на аудио през по-голямата част от XX век, а грамофоните се превръщат в първия пример за домашно аудио оборудване, което хората притежават и използват в домовете си. През 60-те години на миналия век като алтернативи се появяват касетите с „8 писти“ (8-track cartridges) и стандартните аудиокасети. През 80-те години употребата на грамофони рязко намалява поради популярността на касетите и възхода на компактдиска. Въпреки това, от края на 2000-те години насам се наблюдава възраждане на интереса към грамофонните плочи.

Фотоавтографът

Фонаутографът е изобретен на 25 март 1857 г. от французина Едуар-Леон Скот дьо Мартенвил ( Édouard-Léon Scott de Martinville) – редактор и типограф на ръкописи в научно издателство в Париж. Един ден, докато редактира труда на професор Лонже „Traité de Physiologie“ („Трактат по физиология“), той попада на гравирана илюстрация на анатомията на човешкото ухо и му хрумва „дръзката идея да фотографира словото“. През 1853 или 1854 г. (самият Скот посочва и двете години) той започва работа по „le problème de la parole s'écrivant elle-même“ („проблема за речта, която сама се записва“), като си поставя за цел да създаде устройство, способно да възпроизведе функцията на човешкото ухо.

Скот покрил стъклена плоча с тънък слой сажди. След това взел акустична фуния и към стеснения ѝ край прикрепил тънка мембрана, служеща за аналог на тъпанчето. В центъра на мембраната той закрепил твърд косъм от глиган с дължина около един сантиметър, разположен така, че съвсем леко да докосва слоя сажди. Докато стъклената плоча се плъзгала хоризонтално по специално оформен улей със скорост от един метър в секунда, човек говорел във фунията; това карало мембраната да вибрира, а писалката – да чертае фигури, които се отбелязвали чрез издраскване върху саждите. На 25 март 1857 г. Скот получил френски патент № 17 897/31 470 за своето устройство, което нарекъл „фонавтограф“. Най-ранният известен и запазен запис на човешки глас е направен на 9 април 1860 г., когато Скот записал изпълнение на песента „Au Clair de la Lune“ („На лунна светлина“) с помощта на устройството. Устройството обаче не било проектирано за възпроизвеждане на звуци, тъй като Скот предвиждал хората да разчитат визуално начертаните следи, които той наричал „фонаутограми“. Това не било първият случай, в който се използва устройство за директно записване на вибрациите на звукоиздаващи обекти; още през 1807 г. английският физик Томас Йънг е използвал камертони по подобен начин. Към края на 1857 г., с подкрепата на Френското дружество за насърчаване на националната индустрия (Société d'encouragement pour l'industrie nationale), фонаутографът на Скот вече записвал звуци с достатъчна прецизност, за да бъде приет от научната общност, проправяйки пътя за зараждащата се наука акустика.

Истинското значение на устройството за историята на звукозаписа не е напълно осъзнато преди март 2008 г., когато то е открито и „възкресено“ в патентно ведомство в Париж от First Sounds – неформална група от американски историци на аудиото, звукорежисьори и архивисти, обединени от целта да направят най-ранните звукозаписи достъпни за широката публика. Впоследствие фоноавтограмите са дигитализирани от учени в Националната лаборатория „Лорънс Бъркли“ в Калифорния, които успяват да възпроизведат записаните звуци – постижение, което Скот никога не е и предполагал, че е възможно. Преди това се е смятало, че най-ранният известен запис на човешки глас е фонографски запис на Томас Едисън от 1877 г. Фоноавтографът изиграва роля в развитието на грамофона, чийто създател Емил Берлинер работи с фоноавтографа, докато разработва собственото си устройство.

^{Емил Берлинер със своя грамофон с плоча. Кредит: Wikimedia Commons}

Палеофон

Шарл Крос ( Charles Cros), френски поет и изобретател, е първият човек, за когото е известно, че е направил концептуалния преход от записването на звук като проследена линия към теоретичната възможност за възпроизвеждане на звука от този запис и впоследствие – към разработването на конкретен метод за осъществяване на това възпроизвеждане. На 30 април 1877 г. той депозира във Френската академия на науките запечатан плик, съдържащ изложение на идеите му – стандартна процедура, използвана от учени и изобретатели за установяване на приоритет при възникването на непубликувани идеи с оглед на евентуални бъдещи спорове.

Описание на неговото изобретение е публикувано на 10 октомври 1877 г. – към този момент Кро вече е разработил по-пряк метод: записващият стилус можел да прорязва следа през тънък слой киселинноустойчив материал върху метална повърхност, която след това се ецвала в киселинна баня, създавайки желания жлеб без усложненията на междинен фотографски процес. Авторът на статията нарича устройството „фонограф“, но самият Кро предпочита термина „палеофон“ (paleophone) – наименование, което на френски понякога се предава като "voix du passé" („гласът на миналото“).

Крос е бил поет с ограничени финансови възможности, който не е разполагал със средства да наеме техник за изработването на работещ модел; той до голяма степен се е задоволявал с това да предостави идеите си безвъзмездно на обществеността и да остави други да ги реализират на практика, но след като първите съобщения за вероятно независимото изобретение на Едисон прекосяват Атлантика, той нарежда запечатаното му писмо от 30 април да бъде отворено и прочетено на заседанието на Френската академия на науките на 3 декември 1877 г., като по този начин претендира за полагащото му се научно признание за първенство на идеята.

През първото десетилетие (1890–1900 г.) от търговското производство на най-ранните и примитивни дискови плочи за създаването на металните мастердискове се е използвал методът на директното ецване с киселина, изобретен първоначално от Крос. Самият Крос обаче не е доживял, за да получи признание или да стане свидетел на скромното начало на онази богата фонографска колекция, която е предвидил. За съжаление той е починал през 1888 г. на едва 45-годишна възраст.

Ранните фонографи

Томас Едисон разработва концепцията за запис и възпроизвеждане на звук в периода между май и юли 1877 г. като страничен резултат от усилията си да „възпроизвежда“ записани телеграфни съобщения и да автоматизира речевите звуци за предаване по телефона. Първите му експерименти са извършени с восъчна хартия.Той обявява изобретяването на първия фонограф – устройство за запис и възпроизвеждане на звук – на 21 ноември 1877 г. (ранни съобщения се появяват в списание "Scientific American" и в няколко вестника още в началото на ноември, а още по-ранна информация за това, че Едисън работи по „говореща машина“, може да се открие в "Chicago Daily Tribune" от 9 май) За първи път Едисон демонстрира устройството на 29 ноември (то е патентовано на 19 февруари 1878 г. под номер 200 521 в САЩ). През декември 1877 г. един млад мъж влиза в редакцията на "Scientific American" и поставя пред редакторите малка, семпла машина, без да прави особени предварителни пояснения. Посетителят завърта манивелата без никакви церемонии и за изумление на всички присъстващи машината проговаря: „Добро утро. Как сте? Харесва ли ви фонографът?“ Така машината сама се представя и разкрива, че е фонограф...

^{Едисоновият фотограф с восъчен цилиндър. Кредит: Wikimedia Commons}

Музикалният критик Херман Клайн ( Herman Klein)  присъства на една от ранните демонстрации (1881–1882 г.) на подобна машина. Впоследствие той описва звученето на този ранен фонограф така: „За мен звучеше сякаш някой пее от разстояние около половин миля или говори от другия край на голяма зала; ефектът обаче беше доста приятен, с изключение на един особен носов оттенък, дължащ се изцяло на механизма, макар че почти липсваше онова пращене, което по-късно стана характерна черта на плоските грамофонни плочи. Записването на тази примитивна машина беше сравнително лесно. Трябваше да държа устата си на около шест инча от фунията и да внимавам гласът ми да не е твърде силен, ако исках възпроизвеждане, което поне малко се доближава до яснотата; това беше всичко. Когато записът беше пуснат и чух собствения си глас за първи път, един-двама от присъстващите приятели казаха, че звучи доста като моя, докато други заявиха, че никога не биха го разпознали. Смея да твърдя, че и двете мнения бяха верни.“

Вестник „Аргус“ от Мелбърн, Австралия, съобщава за демонстрация, проведена през 1878 г. в Кралското дружество на Виктория, като отбелязва: „Присъстваха множество дами и господа, които проявиха голям интерес към изложените разнообразни научни уреди. Може би най-интересна сред тях бе демонстрацията на фонографа, направена от г-н Съдърланд, която се оказа изключително забавна. Бяха проведени няколко опита, всички от които – повече или по-малко успешни. Мелодията на „Rule Britannia“ бе възпроизведена ясно, но много смях предизвика повторението на веселата песен „He's a jolly good fellow“, която звучеше така, сякаш се изпълнява от 80-годишен старец с пречупен глаc".

Ранните фонографи на Едисон записваха върху тънък метален лист – обикновено калаено фолио, – който временно се увиваше около цилиндър със спираловиден жлеб; цилиндърът бе монтиран върху вал със съответстваща резба и се поддържаше от обикновени и резбови лагери. Докато цилиндърът се въртеше и бавно се придвижваше по оста си, звуковите вълни караха да вибрира мембрана, свързана с иглен накрайник; той притискаше фолиото в жлеба на цилиндъра, като по този начин записваше вибрациите под формата на вариации в дълбочината на отпечатъка (тип „хълм и долина“).

Към 1890 г. производителите на звукозаписи започват да използват елементарен процес на дублиране за масово производство на своята продукция. Докато изпълнителите записват върху „мастерен“ фонограф, до десет тръби отвеждат звука към празни цилиндри в други фонографи. Преди това нововъведение всеки запис е трябвало да се изработва индивидуално. Скоро след това по-усъвършенстван метод, базиран на пантограф, позволява едновременното производство на 90–150 копия от всеки запис. Въпреки това, с нарастването на търсенето на определени записи, популярните изпълнители все още са принудени да записват песните си отново и отново. Твърди се, че първата голяма афроамериканска звезда в този бранш – Джордж Вашингтон Джонсън – е трябвало да изпълни песента си „The Laughing Song“ (или отделната „The Whistling Coon“) хиляди пъти в студиото по време на кариерата си на звукозаписен изпълнител. Понякога той е изпявал „The Laughing Song“ повече от петдесет пъти на ден, като е получавал по двадесет цента за всяко изпълнение. (Средната цена на един цилиндър в средата на 90-те години на XIX век е била около петдесет цента.)

Най-старите запазени записи

Записът на Ламбърт върху оловен цилиндър, предназначен за експериментален говорещ часовник, често се определя като най-стария запазен и годен за възпроизвеждане звуков запис, макар че доказателствата в подкрепа на ранната му датировка са спорни. Дълго време се е смятало, че записите върху восъчни фонографни цилиндри на хорова музика от Хендел, направени на 29 юни 1888 г. в лондонския „Кристъл Палас“, са най-старите известни запазени музикални записи – докато наскоро група американски историци не възпроизведоха запис на песента "Au clair de la lune", направен с фоноавтограф на 9 април 1860 г.

Фонаутограмата от 1860 г. не е била възпроизвеждана дотогава, тъй като е представлявала единствено запис на звукови вълни под формата на графично изображение върху хартия, предназначен за визуален анализ. Разработените наскоро методи за оптично сканиране и обработка на изображения вдъхнаха нов живот на ранните записи, като направиха възможно възпроизвеждането на изключително крехки или физически негодни за просвирване носители без пряк физически контакт.

^{Фоноавтограф. Кредит: Wikimedia Commons}

Подобрения в лабораторията „Волта“

Александър Греъм Бел и двамата му сътрудници вземат фонографа на Едисон, използващ станиол, и го модифицират значително, така че да възпроизвежда звук от восък, а не от станиол. Те започват работата си в лабораторията „Волта“ на Бел във Вашингтон (окръг Колумбия) през 1879 г. и я продължават, докато през 1886 г. получават основни патенти за запис върху восък.

Въпреки че Едисон изобретява фонографа през 1877 г., славата, която си спечелва с това изобретение, не се дължи на неговата ефективност. Записването с фонографа му, използващ станиол, е твърде сложно за практическа употреба, тъй като материалът лесно се къса, а дори при правилно регулирана игла възпроизвежданият звук е изкривен и годен за едва няколко прослушвания; въпреки това Едисон полага основите на идеята за звукозаписа. Той обаче не усъвършенства изобретението си веднага след създаването му – според твърденията, поради споразумение да посвети следващите пет години на разработването на системата за електрическо осветление и електрозахранване на Ню Йорк.

Междувременно Бел – учен и експериментатор по душа – търси нови хоризонти за изява, след като вече бе патентовал телефона. Според Самнър Тейнтър именно чрез Гардинър Грийн Хъбард Бел се заема с предизвикателството, свързано с фонографа. Бел се жени за дъщерята на Хъбард, Мейбъл, през 1879 г. – по времето, когато Хъбард е президент на компанията „Edison Speaking Phonograph Co.“; организацията му, придобила патента на Едисон, изпитва финансови затруднения, тъй като хората не проявяват интерес към машина, която рядко работи изправно и се оказва трудна за управление от обикновения потребител.

Графофонът на "Волта"

Звуковите вибрации са били врязани във восъчния слой, нанесен върху фонографа на Едисон. Ето текста на един от техните записи: „Има повече неща на небето и на земята, Хорацио, отколкото сънува твоята философия. Аз съм графофон, а майка ми беше фонограф.“ Повечето дискови апарати, проектирани в лабораторията „Волта“, са били с дискове, монтирани върху вертикални въртящи се платформи. Обяснението за това е, че при първоначалните експерименти платформата заедно с диска се е монтирала на струг, наред със записващата и възпроизвеждащата глава. По-късно, когато са били изработени завършените модели, повечето от тях са разполагали с вертикални платформи.

Едно интересно изключение беше хоризонтален грамофон със седем-инчова плоча. Макар и изработен през 1886 г., този апарат представляваше копие на по-ранен модел, отнесен в Европа от Чичестър Бел. На 10 юли 1888 г. Тейнтър получава американски патент № 385 886. Възпроизвеждащото рамо е неподвижно, с изключение на възможността за вертикално движение (чрез шарнир) в обхват от 90 градуса, което позволява изваждането на плочата или връщането на рамото в начална позиция. По време на запис или възпроизвеждане плочата не само се върти, но и се премества странично спрямо иглата; така тя описва спирала, като записва 150 бразди на инч.

^{Графофон от 1901 г. Кредит: Wikimedia Commons}

Основната разлика между първия патент на Едисон за фонограф и патента на Бел и Тейнтър от 1886 г. се състоеше в метода на запис. Методът на Едисон включваше вдлъбване на звуковите вълни върху лист калаено фолио, докато изобретението на Бел и Тейнтър предвиждаше изрязване или „гравиране“ на звуковите вълни върху восъчен носител с помощта на остър записващ стилус.

Комерсиализация на графофона

През 1885 г., когато съдружниците от „Волта Асошиейтс“ (Volta Associates) се уверяват, че разполагат с редица практически приложими изобретения, те подават заявки за патенти и започват да търсят инвеститори. Компанията „Волта Графофон“ (Volta Graphophone Company) със седалище в Александрия, Вирджиния, е създадена на 6 януари 1886 г. и официално регистрирана като корпорация на 3 февруари 1886 г. Тя е учредена с цел управление на патентите и търговска реализация на техните изобретения за запис и възпроизвеждане на звук, едно от които по-късно се превръща в първия диктофон.

След като „Волта Асошиейтс“ (Volta Associates) провеждат няколко демонстрации във Вашингтон, на 28 март 1887 г. предприемачи от Филаделфия основават компанията „Америкън Графофон“ (American Graphophone Company) с цел производство и продажба на машини за зараждащия се пазар на фонографи. Впоследствие „Волта Графофон“ (Volta Graphophone Company) се слива с „Америкън Графофон“, която по-късно прераства в „Кълъмбия Рекърдс“ (Columbia Records).

Версия на „Графофона“ с монетен механизъм (съгласно патент на САЩ № 506 348) е разработена от Тейнтър през 1893 г., за да се конкурира с развлекателния фонограф с монетен механизъм (патент на САЩ № 428 750), демонстриран през 1889 г. от Луис Т. Глас, управител на компанията „Пасифик Фонограф Къмпани“.

Работата на „Волта Асошиейтс“ (Volta Associates) полага основите за успешното използване на диктофони в бизнеса, тъй като техният метод за запис върху восък е практичен, а самите машини – надеждни. Въпреки това са нужни още няколко години, както и подновените усилия на Едисон, последващите подобрения от страна на Емил Берлинер и приносът на мнозина други, преди звукозаписната индустрия да се превърне във важен фактор в домашните развлечения.

Технологията бързо придоби популярност в чужбина, където намери и нови приложения. През 1895 г. например Унгария стана първата страна, използваща фонографи за провеждане на фолклорни и етномузиколожки изследвания, след което това се превърна в обичайна практика в етнографията.

Диск срещу цилиндър като носител на запис

Дисковете не превъзхождат по своята същност цилиндрите по отношение на качеството на звука. Предимствата на този формат се проявяват по-скоро в производствения процес: дисковете могат да се щамповат, а матриците за тяхното щамповане – да се изпращат до други заводи за масово разпространение на записите; цилиндрите не са можели да бъдат щамповани до периода 1901–1902 г., когато Едисон въвежда технологията за отливане със златно покритие.

След поредица от експерименти, през 1892 г. Берлинер започва търговското производство на своите дискови плочи и „грамофони“. Неговата „грамофонна плоча“ е първата дискова плоча, предложена на пазара. Те са с диаметър пет инча (13 см) и записът е само от едната страна. През 1895 г. се появяват седеминчовите (17,5 см) плочи. През същата година Берлинер заменя твърдия каучук, използван за изработката на дисковете, със смес на основата на шеллак. Ранните плочи на Берлинер обаче се отличават с лошо качество на звука. Благодарение на работата на Елдридж Р. Джонсън, впоследствие вярността на възпроизвеждане се подобрява до степен, съпоставима с тази на фонографните цилиндри.

Восъчните цилиндри продължават да се използват и през 20-те години на XX век, като базираният в Ню Йорк чешки имигрант, бизнесмен и изобретател Алоис Бенджамин Салигер ги прилага в своето устройство „Psycho-Phone“ (или „Psychophone“) – специализиран фонограф (или грамофон), предназначен за нуждите на психологията. Създаден през 1927 г. с цел учене по време на сън, „Psychophone“ представлява фонограф с монтиран отгоре часовников механизъм и устройство за автоматично превъртане и непрекъснато възпроизвеждане на записите. Докато апаратите на Едисон работят с пружинен механизъм, задвижван чрез манивела отстрани, моделите „Psychophone“ са оборудвани с електромотор. Салигер патентова устройството през 1932 г. като „автоматична машина за внушение с управление по време“.

^{Преносим грамофон от 1930-те г. на The Gramophone Company. В България също са произвеждани такива под марките ,,Орфей“ и ,,Радио Електрик“}

Доминация на грамофонната плоча

През 30-те години на миналия век винилът (първоначално наричан „винилит“) е въведен като материал за изработка на плочи, предназначени за радиопредавания и реклами. По това време от този материал почти не се произвеждат плочи за домашна употреба. Винилът се използва за популярните плочи тип „V-disc“ (въртящи се със скорост 78 оборота в минута), разпространявани сред американските войници по време на Втората световна война. Това значително намалява случаите на счупване при транспортиране. Първата търговска плоча от винилит е комплектът от пет 12-инчови плочи с операта „Княз Игор“ (албум S-800 на Asch Records, записан от съветски оригинали през 1945 г.). В края на 1945 г. компанията Victor започва да продава някои винилови плочи за домашна употреба със скорост 78 оборота в минута, но повечето плочи от този тип продължават да се изработват от смес на основата на шеллак, докато форматът окончателно не излиза от употреба. (Плочите от шеллак са по-тежки, МНОГО по-крехки и лесно чупливи.) Плочите със скорости 33 и 45 оборота в минута обаче се произвеждат изключително от винил, с изключение на някои плочи на 45 оборота, изработени от полистирол.

Първият транзисторизиран фонограф

През 1955 г. Philco разработва и произвежда първите в света изцяло транзисторни модели грамофони TPA-1 и TPA-2, обявени в броя на "The Wall Street Journal" от 28 юни 1955 г. Philco започва продажбите на тези изцяло транзисторни грамофони през есента на 1955 г. на цена от 59,95 долара. В октомврийския брой на списание "Radio & Television News" от 1955 г. (стр. 41) е публикувана подробна статия на цяла страница за новия потребителски продукт на Philco. Преносимите транзисторни грамофони от моделите TPA-1 и TPA-2 възпроизвеждат единствено плочи със скорост 45 об./мин и се захранват от четири батерии тип „D“ (1,5 волта). Съкращението „TPA“ означава „Transistor Phonograph Amplifier“ (транзисторен усилвател за грамофон). Електрическата им схема включва три германиеви транзистора на Philco (тип PNP със сплавни преходи), предназначени за работа в диапазона на звуковите честоти. След края на сезон 1956 г. Philco решава да спре производството и на двата модела, тъй като транзисторите са твърде скъпи в сравнение с електронните лампи, но до 1961 г. вече се предлага преносим радиограмофон със седем транзистора и захранване с батерии на цена от 49,95 долара (равняващи се на 538,16 долара през 2024 г.).

Конструкции на грамофони

Понастоящем съществуват три основни конструкции грамофони: с ремъчно задвижване, с директно задвижване и с междинно колело (idler-wheel).

При грамофона с ремъчно задвижване моторът е разположен извън центъра спрямо плочата – под нея или изцяло извън нея – и е свързан с плочата (или с вътрешната плоча) чрез задвижващ ремък, изработен от еластомерен материал.

Грамофонът с директно задвижване е изобретен от Шуичи Обата, инженер в компанията Matsushita (днес Panasonic). През 1969 г. Matsushita пуска на пазара модела Technics SP-10 – първия грамофон с директно задвижване. Най-значимият модел с директно задвижване е Technics SL-1200, който, вследствие на разпространението на „търнтейблизма“ (изкуството за манипулиране на грамофонни плочи) в хип-хоп културата, се превръща в най-широко използвания грамофон в диджейската култура в продължение на няколко десетилетия.

^{Грамофон Philco, модел TPA-1 с изцяло транзисторна схема, разработен и произведен през 1955 г. Кредит: Wikimedia Commons}

Лазерен грамофон

Лазерният грамофон представлява грамофон, който „прочита“ данните в браздата на грамофонната плоча не механически посредством грамофонна игла, а безконтактно чрез отразен лазерен лъч. Чрез това става възможно да се прослушват грамофонни плочи, без да се износва браздата на записа механично от триенето на иглата. По този начин многократното прослушване на плочата не води до влошаване на качеството на записа. Друго предимство се счита и по-високото качество на възпроизвеждане и при вече износени и с влошено качество грамофонни плочи. Първите модели на лазерните грамофони се появяват на пазара в началото на 90-те години.

Представеният през 2020 г. принцип на работа включва използването на 5 лазерни лъча за прочитане: два за определяне на пътеката, два за двата фланга на браздата и един за регулиране на нивото. Отчитането на аудиосигнала се извършва на базата на отразените лазерни лъчи от всеки от двата фланга на браздичката. Тъй като размерът на фокуса на лазерните лъчи е много по-малък от областта на допир на грамофонната игла и при това използва по-скоро горната част на браздата, се получава по-високо качество на възпроизвеждане на сигнала. Това се отнася в по-голяма степен за използвани грамофонни плочи, тъй като износването от грамофонната игла става по-скоро в долната част на браздата.

Недостатък на тези грамофони е силното влияние на замърсяването, като например прах върху плочата, поради което производителят на оборудването предлага вакумно почистващо устройство. Също така не могат да бъдат прочетени грамофонни плочи, произведени от прозрачна пластмаса.

Последните няколко десетилетия

Въпреки че са до голяма степен изместени след появата на компактдиска през 1982 г., грамофонните плочи продължават да се продават в ограничени количества през 80-те и 90-те години, макар и постепенно да остават на заден план за сметка на CD плейърите и касетофоните в домашните аудиосистеми. Грамофоните продължават да се произвеждат и продават и през XXI век, макар и в малки тиражи и предимно за нуждите на диджеите. След възраждането на продажбите на плочи в края на първото десетилетие на новия век, се наблюдава ръст в производството и продажбата на грамофони. Показателно е, че японската компания Panasonic възроди своя емблематичен и високотехнологичен модел Technics SL-1200 по време на изложението за потребителска електроника (CES) през 2016 г. – събитие, на което и Sony представи свой модел грамофон на фона на нарастващия интерес към този формат.  По подобен начин, през 2023 г. Audio-Technica възстанови производството на своя преносим плейър Sound Burger, първоначално пуснат на пазара през 80-те години.

В ниския ценови сегмент на пазара марката Crosley се радва на особена популярност със своите грамофони тип „куфарче“ и изиграва съществена роля във възраждането на винила, както и в навлизането му сред младите хора и децата през 2010-те години. 

Новият интерес към грамофонните плочи доведе до създаването на грамофони с допълнителни съвременни функции. USB грамофоните разполагат с вграден аудиоинтерфейс, който прехвърля аналоговия звук директно към свързания компютър. Някои USB грамофони предават аудиосигнала без корекция на честотната характеристика (еквализация), но се продават със софтуер, позволяващ настройка на еквалайзера за прехвърления аудиофайл. На пазара се предлагат и множество грамофони, проектирани за свързване към компютър чрез USB порт с цел лесно намиране на конкретни места в записа (т.нар. „needle dropping“).

Някои съвременни грамофони разполагат с Bluetooth изход, позволяващ безжично възпроизвеждане чрез съвместими високоговорители. Sony също така пусна на пазара грамофон от висок клас с аналогово-цифров преобразувател, който превръща звука от възпроизвежданата плоча в аудиофайл с висока разделителна способност (24-битов) във формат DSD или WAV.

Източници:

Phonograph - https://en.wikipedia.org/wiki/Phonograph

Phonograph - https://www.britannica.com/biography/Thomas-Edison

History of the Cylinder Phonograph - https://www.loc.gov/collections/edison-company-motion-pictures-and-sound-recordings/articles-and-essays/history-of-edison-sound-recordings/history-of-the-cylinder-phonograph/?__cf_chl_rt_tk=UU4fnHMkN3v4cj2vRHPWY5evDwuKb7jtx37pOx5cvlI-1790688658-1.0.1.1-UPffiry6PB00M3IF4r4ZD3O7cUrdGd4jmrvS3z2CYOU

Резултатите им са публикувани в списание npj Climate and Atmospheric Science.

Нарастващата тенденция на AAM с глобалното затопляне. Кредит: Susmit Subhransu Satpathy

Изследването надгражда предишна работа по тази тема, която изследва динамиката на атмосферния ъглов момент (AAM - atmospheric angular momentum). Предсказва се увеличение на този параметър, но причината остава неясна.

Дали се дължи просто на по-силни ветрове? Или е налице по-дълбоко динамично преструктуриране на атмосферата?

Използвайки голям комплекс от климатични симулации от три различни глобални модела, авторите изследват как се развива атмосферната циркулация при сценарий с високи емисии и откриват последователна, физически непротиворечива картина:

• клетката на Хадли (полуперманентен вихър, който действа като топлинен двигател между екватора и субтропиците) се разширява към полюсите;
• субтропичните струйни течения се засилват;
• тропическите пасати отслабват;
• Зоналните ветрове в горната тропосфера се усилват.

Това са известни реакции на затопляне, но заедно те систематично увеличават AAM.

Схема на моделите на глобалната циркулация с клетки на Хадли, полярни клетки, клетки на Ферел в средните географски ширини, западни ветрове, пасати и средното положение на зоната на интертропична конвергенция. Кредит: CC BY-SA 3.0

В същото време, обменът на ъглов момент между атмосферата и твърдата Земя отслабва. Това намалява способността на Земята да "върви в крак" с променящата се атмосфера. В резултат на това атмосферата се движи малко по-бързо, а нашата планета се върти малко по-бавно.

Промените, установени от учените, са едва доловими: до края на 21-ви век увеличаването на продължителността на деня поради атмосферните промени достига приблизително 10–18% от дългосрочната тенденция на приливното триене.

Може да изглежда малък този принос, но водещият автор на изследването Сусмит Субхрансу Сатпати (Susmit Subhransu Satpathy) от Института по фундаментални науки към университета в Пусан смята, че е важно по две причини:

1. това е систематичен, външно обусловен сигнал, а не просто вътрешна променливост;
2. Това произтича от добре разбраните динамични промени в атмосферната циркулация.

Климатичните промени са довели до това, че атмосферата се върти по-бързо от въртенето на Земята. Отслабването на обмена на импулс между твърдата Земя и атмосферата поради промени във въртящите моменти, създадени от топографията и триенето. Кредит: Susmit Subhransu Satpathy

Поглед напред

По този начин, приносът на атмосферата за забавянето на въртенето на Земята е допълнителен климатозависим компонент в тази сложна физическа система, макар и несравнимо по-малък от приливното триене или взаимодействието между ядрото и мантията, казва Сусмит Субхрансу Сатпати.

Значението на атмосферата за приноса ѝ към ротационната динамика на Земята. Кредит: Susmit Subhransu Satpathy

"Нашето проучване подчертава една по-широка идея: изменението на климата не е просто промяна на температурата, валежите или екстремностите; то преоформя фундаменталния динамичен баланс на земната система. Атмосферата, океаните, криосферата и твърдата Земя са тясно свързани. Промените в един компонент неизбежно се разпространяват в други, понякога по неочаквани начини. Разбирането на тези връзки ще бъде от решаващо значение, докато продължаваме напред", заключава водещият автор на изследването.

"Сигналът, който идентифицираме, е систематичен, физически обоснован и част от по-голямата история: глобалното затопляне влияе на Земята по начини, които се простират далеч отвъд самата климатична система".

Справка: Susmit Subhransu Satpathy et al, Anthropogenic warming-driven atmospheric circulation shifts and angular momentum increase: influence on the Earth's rotation, npj Climate and Atmospheric Science (2026). DOI: 10.1038/s41612-026-01382-z

Източник: When the atmosphere slows the Earth: Uncovering a subtle signal of climate change, Susmit Subhransu Satpathy

Изследванията на промените в атлантическите океански течения се следят не само от специалистите, но и от държавните институции на много европейски страни, заради потенциалните им въздействия върху климата, земеделието и инфраструктурата на Европа.

Какво е AMOC

Атлантическата меридионална обръщателна циркулация или AMOC, пренася топла вода от тропиците към Европа. Пренасяйки се на север, водата се охлажда, става по-плътна и се спуска в дълбините, откъдето се връща обратно на юг. Но със затоплянето на океаните тези води вече не са нито толкова студени, нито толкова плътни, колкото са били някога, а измерванията показват, че системата на циркулация се забавя, посочва Yale School of the Environment.

Нещата се усложняват допълнително от топящите се гренландски ледници, което освобождава в Северния Атлантик големи количества прясна вода, която е с по-малка плътност от солената вода, което допълнително забавя циркулацията. Според една оценка, ако AMOC се срине, температурите в Северна Европа ще паднат с 5 до 15 градуса по Целзий.

Отслабването не е ново явление. Докато климатът се е променя, AMOC е претърпял стотици периоди на отслабване през последните 2,7 милиона години. А учените отдавна предполагат, че всеки път, когато Северният Атлантик се охлажда, южните ширини се затоплят с еднаква степен. Общото количество топлина остава приблизително постоянно, смятат те. То просто се мести от място на място.

Но новото моделно проучване разкрива по-драматична промяна, показвайки, че винаги когато преди това е отслабвал AMOC, Земята е ставала по-гореща като цяло.

AMOC работи като топлинен клапан, който контролира енергийния бюджет на планетата. При силен AMOC топлата вода тече към Северния Атлантик, където топлината се губи в атмосферата. Но при слаб AMOC, установява проучването, топлината вместо това се натрупва в океана. Миналите периоди на слабо затопляне са довели до същото количество затопляне, каквото биха довели 10 години човешки емисии днес. Изследването е публикувано в Nature Geoscience.

Линейна тенденция на температурата на морската повърхност (°C) от 1880 до 2025 г., данни от NASA GISTEMP (Lenssen et al., 2024). Сивите зони показват липсващи данни. Интерактивна карта, генерирана на https://data.giss.nasa.gov/gistemp/maps/ на 14.1.2026 г. Кредит: Geophysical Research Letters (2026). DOI: 10.1029/2025gl118383

Справка: Buizert, C., Abe-Ouchi, A., Vettoretti, G. et al. Planetary energy budget during abrupt glacial climate events set by Atlantic Ocean heat valve. Nat. Geosci. (2026). https://doi.org/10.1038/s41561-026-02070-6

Какви мерки се вземат от европейските държави заради предвидения срив на AMOC?

На практика повечето мерки са част от по-широката климатична адаптация, но в някои страни вече се обсъжда изрично как да се включи рискът от силно отслабване и срив на AMOC в националните стратегии.

Причината за известна предпазливост в решенията е, че научната картина е все още противоречива. Последните изследвания от 2025–2026 г. показват както механизми, които могат да стабилизират AMOC, така и модели, при които при бързо нарастване на затоплянето може да настъпи рязък преход.

Великобритания следи внимателно риска от срив на AMOC

Великобритания е сред държавите, които изрично следят AMOC като отделен риск.

През април 2026 г. британското правителство заявява пред парламента, че отчита новите научни данни за повишена вероятност от значително отслабване или загуба на функцията на AMOC през този век. В отговор то посочва, че чрез Met Office и Hadley Centre актуализира климатичните модели и подобрява представянето на процеси като топенето на леда, притока на сладка вода и взаимодействието между океана и въглеродния цикъл. Новата програма UK Climate Information Programme трябва да включи тези подобрения.

Великобритания се опитва да разбере предварително какво би означавало отслабването му за страната - валежи, температури, земеделие, вода, морско равнище и екстремно време.

Самата британска система за адаптация включва задължителни периодични оценки на климатичния риск и национални адаптационни програми. Сред приоритетите през 2026 г. са по-добра защита от наводнения, сигурност на водоснабдяването и охлаждане при горещини.

Британската правителствена агенция за иновации ARIA (Advanced Research and Invention Agency) финансира мащабна петгодишна програма Forecasting Tipping Points (Прогнозиране на повратни точки) на стойност 81 милиона паунда, насочена към разработването на системи за ранно предупреждение при климатични повратни точки.

Част от този мащабен план е научноизследователският проект GIANT (Greenland Ice sheet to AtlaNtic Tipping points), ръководен от British Antarctic Survey (BAS). Програмата има за цел да изследва критичните взаимодействия в Северния Атлантик.

Атлантическата меридионална обръщателна циркулация - AMOC. Кредит: The Copernicus Programme, превод НаукаOFFNews

Нидерландия се подготвя за по-неблагоприятен климат

Нидерландия вероятно е най-интересният пример за адаптация към физическите последици, независимо от конкретната причина.

През 2026 г. правителството представя проект на нова Национална стратегия за климатична адаптация до 2100 г. Тя разглежда едновременно:

• наводнения;
• морско равнище;
• екстремни валежи;
• суши;
• недостиг на прясна вода;
• земеделие;
• строителство;
• инфраструктура;
• природни екосистеми.

Особено важна е промяната в принципа - вместо да се строят така хидротехническите съоръжения, че да отвеждат  водата възможно най-бързо, се планира строителството да бъде организирано така, че да се съобразява къде е по-безопасно да се строи и къде водата трябва да се задържи.

Това е типичен пример за мярка, която не е "мярка срещу AMOC" в прекия смисъл, но би помогнала и при климатичен сценарий, породен от силно отслабване на AMOC.

Дания укрепва крайбрежната защита

Дания предприема много конкретни действия.

Датското правителство през 2025 г. обявява пакет от 900 млн. датски крони за ускоряване на защитата на крайбрежието. Предвидени са проучвания и започване на проекти в особено застрашени райони, включително защита на Копенхаген от щормови вълни.

Това не е обявено като "план срещу колапса на AMOC", защото същите мерки са необходими и при по-общото покачване на водното ниво заради климатичните рискове.

Интересното е, че в датския парламент вече е имало специално обсъждане на риска от колапс на AMOC. Правителството тогава се позовава на оценката на IPCC (Междуправителствен панел по изменение на климата), според която не се очаква непосредствен колапс, но заявява, че развитието на AMOC трябва да се следи.

Германия

Германия има много по-широка система за адаптация.

Федералният закон за климатичната адаптация от 2024 г. е задължителен план на федерално, провинциално и общинско равнище. Стратегията от 2024 г. съдържа 33 цели, 45 подцели и над 180 мерки. Сред тях са защита от наводнения, управление на водите, устойчивост на инфраструктурата, градско планиране и защита на екосистемите.

Тук отново логиката е: не е необходимо да знаем със сигурност дали конкретният климатичен шок ще бъде причинен от AMOC, за да направим обществото по-устойчиво към него.

Ирландия

Ирландия има Национална рамка за адаптация (NAF), актуализирана през 2024 г., която изисква секторни планове за 13 приоритетни сектора.

Те включват земеделие, горско стопанство, вода, биоразнообразие, инфраструктура, туризъм, строителство и др. В рамката изрично се предвижда и използването на научни изследвания и аварийно планиране при климатични рискове.

Ирландия е особено интересен случай, защото е пряко изложена на климатичните особености на Северния Атлантик.

Норвегия

Норвегия развива по-широка система за общонационална устойчивост, включително продоволствена сигурност, критична инфраструктура, местна готовност и способност за реакция при големи кризи.

Новата политика за "total preparedness" предвижда по-силна координация между държавата, общините, бизнеса и доброволческия сектор, както и по-добра оценка на уязвимостите. Сред приоритетите изрично е посочена сигурността на хранителните доставки.

Това е важно при AMOC, защото евентуалният проблем няма да бъде само "по-студено време". Промените могат да засегнат едновременно земеделие, риболов, енергетика, транспорт и международните доставки.

Какво прави общо Европейският съюз?

През 2025 г. Joint Research Centre на Европейската комисия публикува специален анализ за "Earth System Tipping Points" (Повратни точки на земните системи), в който AMOC е посочен като един от процесите, чието преминаване на критична граница може да предизвика каскада от системни рискове за Европа.

Препоръките включват:

• специални оценки на риска от tipping points;
• системи за ранно предупреждение;
• сценарии за каскадни последствия;
• по-добра координация между държавите;
• включване на тези рискове в гражданската защита;
• дългосрочно адаптационно планиране.

ЕС същевременно разработва нова интегрирана рамка за климатична устойчивост и управление на риска, която трябва да бъде приета през втората половина на 2026 г. Европейските системи за ранно предупреждение вече използват системата от спътници Copernicus за сателитни наблюдения, моделиране и системи за наводнения, суши, пожари и други опасности.

Най-важното: какво не правят държавите

В момента няма европейска държава, която да има официален "план за евакуация при срив на AMOC". Няма и реалистична технология, с която да може да се спре или възстанови AMOC.

Политиката в момента се води в три направления:

Първото е да се намали вероятността да се стигне до "повратната точка" като се намаляват емисиите, за да се ограничи глобалното затопляне.

Второто направление, на което сега се обръща особено внмимание, е с насока за повече информация, за да се разбере възможно най-рано дали AMOC се приближава към нестабилност чрез наблюдения на океана и атмосферата, модели и различни индикатори за ранно предупреждение.

Например новите изследвания показват, че определени промени в течението Гълфстрийм могат потенциално да бъдат използвани като предупредителен индикатор за приближаващата "повратна точка" - макар че това все още е научна хипотеза, а не оперативна система за предупреждение.

Третата насока е да се подготви обществеността за последствията, ако циркулацията отслабне силно с приоритет на сигурността на доставките на вода, храна, енергетика, укрепване на инфраструктурата, крайбрежна защита, гражданска защита.

Eфектите от колапса на AMOC в България

За България ситуацията е малко по-различна. Ние няма да сме сред първите и най-силно засегнати страни от директните атлантически промени, но AMOC е европейски системен риск. Потенциалните вторични ефекти върху атмосферната циркулация, валежите, земеделието, енергетиката, цените на храните и миграционните потоци могат да достигнат и до Югоизточна Европа.

За България няма публикувана надеждна конкретна прогноза за температурите и валежите. Съществуват обаче достатъчно резултати за Европа и Средиземноморието, плюс стандартните български климатични модели, за да се очертае някакъв смислен сценарий.

За България евентуалният срив на AMOC не означава просто "ще стане по-студено или по-топло".

Проблемът за България е водата

Най-новото специализирано изследване на европейския хидроклимат при пълен колапс на AMOC показва общо намаляване на валежите в Европа, като особено важно е намаляването през растежния сезон април-септември. При съчетаване на отслабнал AMOC с глобално затопляне се увеличава и потенциалното изпарение. Резултатът е по-силен воден дефицит и повече суши.

Това е особено важно за България, защото се наслагва върху вече очакваната тенденция.

Според доклад на Българското министерство на околната среда и водите за нашата страна климатичните сценарии предвиждат до края на века:

• +2 до +5°C средно годишно затопляне според сценария;
• намаляване на валежите през топлата част на годината;
• по-чести и продължителни суши;
• увеличаване на горещите вълни;
• намаляване на речния отток и водните ресурси.

Тоест, при силно отслабване на AMOC, за разлика от Северна Европа не може да очакваме по-студено време, а по-скоро климат с много силен сезонен контраст в температурите и сериозни проблеми с водата.

(A) Годишни валежи за периода 1961–1990 г.;(B) Годишни валежи за 2080 г. според песимистичния сценарий. Кредит: NIMH/Strategy and Action Plan - Full Report - Republic of Bulgaria; National Climate Change Adaptation Strategy and Action Plan

Реките

Съществуващите български климатични модели вече показват тенденция към намаляване на годишния речен отток през този век вследствие на затоплянето и валежния дефицит. При по-сух европейски климат вследствие на евентуалният срив на AMOC проблемът би се задълбочил.

Но по-сух климат не означава, че ще спрат наводненията. Напротив, България може да получи едновременно и по-дълги суши, и по-редки, но много интензивни валежи.

Националната стратегия вече отчита увеличаване на риска и от двата типа екстремни климатични явления.

Какво вероятно ще стане с температурите, зимите и летата в България?

При пълен колапс на AMOC без глобално затопляне Европа всъщност се охлажда. Според симулациите, описани в статия, публикувана в Geophysical Research Letters през 2025 г. охлаждането е най-силно в Северозападна Европа и през зимата. Причината е загубата на океанския пренос на топлина и разширяването на морския лед.

Но България е далеч по на юг.

При сценарий, при който AMOC отслабва вече в един затоплен свят, картината е друга. Авторите показват, че глобалното затопляне постепенно компенсира охлаждането заради AMOC, а най-силният температурен ефект остава в Северозападна Европа. Според изследването от август 2026 г. макар колапсът на AMOC може да донесе захлаждане в Северна Европа, в същото време се очаква рязко затопляне в останалата част на земното кълбо.

За България прогнозата за срив на AMOC означава, че не е изключено да има по-голяма променливост на зимното време, средно по-топли зими с редки, но потенциално резки застудявания.

Изследването в Geophysical Research Letters от 2025 г. показва, че при  колапс на AMOC валежите през април–септември намаляват, а честотата на сушите се увеличава. 

Нашият стандартен климатичен сценарий, представен в доклада на Българското министерство на околната среда и водите вече предвижда намаляване на летните валежи. Българската национална стратегия описва повишен риск от продължителни суши, горещи вълни и воден дефицит.

(A) Средна годишна температура за 1961–1990 г.; (B) Песимистичен климатичен сценарий за средна годишна температура за 2080 г. Кредит: NIMH/Strategy and Action Plan - Full Report - Republic of Bulgaria; National Climate Change Adaptation Strategy and Action Plan

Земеделието вероятно първо ще усети ефекта

За България земеделието се определя като един от най-уязвимите сектори. Очакват се отрицателни ефекти върху добивите на пшеница, царевица и слънчоглед вследствие на комбинацията от по-високи температури и намалени валежи.

За България потенциалната причинно-следствена верига е:

отслабване на AMOC ⇒ по-сух вегетационен сезон ⇒ по-малка почвена влага ⇒ по-висока нужда от напояване  ⇒ по-голяма конкуренция за вода между земеделие, население, промишленост и екосистеми ⇒ по-висок риск за добивите.

През април 2026 г. МОСВ публикува доклад "Водните кризи на България - анализ и решения", който разглежда водните ресурси, ВиК, напояването и влиянието на климатичните промени върху водния баланс като единен системен проблем.

Още през март 2026 г. МОСВ заявява, че климатичните промени вече оказват сериозен натиск върху водните ресурси и че необходимите решения изискват по-добри данни и управление.

В заключение

Най-интересното за България е че сривът на AMOC може да направи българския климат не просто по-топъл или по-студен, а по-скоро нестабилен и по-труден за реагиране.

Важно е да се отбележи, че сривът на AMOC няма да стане изведнъж. Още повече, че климатичните модели са с много широки интервали на несигурност, а самото начало на процеса не означава, че тогава Европа внезапно ще преживее климатичен колапс.

Извън сензационните заглавия, трябва да се отбележи, че самите автори на най-новото европейско хидроклиматично изследване отбелязват, че не очакват напълно колабиран AMOC преди 2100 г. в разглежданата конфигурация, а че при започнал колапс преходът към много по-слаба фаза може да отнеме повече от 100 години.

България вече има национална стратегия и план за климатична адаптация. Европейската агенция за околна среда отчита България сред държавите с приета национална адаптационна стратегия и план. Но няма публично обявен български план, който да разглежда изрично "колапса на AMOC“ като отделен национален сценарий.

Справка: 

• Atlantic circulation could be more resilient to global warming than was thought, Aixue Hu; Nature 638, 893-894 (2025); doi: https://doi.org/10.1038/d41586-025-00300-2
• van Westen, R.M., Börner, R. & Dijkstra, H.A. Failure to track a stable AMOC state under rapid climate change. Nat. Clim. Chang. (2026). https://doi.org/10.1038/s41558-026-02730-w
• van Westen, R. M., & Baatsen, M. L. J. (2025). European temperature extremes under different AMOC scenarios in the community Earth system model. Geophysical Research Letters, 52, e2025GL114611; https://doi.org/10.1029/2025GL114611
• Strategy and Action Plan - Full Report - Republic of Bulgaria; National Climate Change Adaptation Strategy and Action Plan

Нобеловата награда за физиология или медицина за 2026 г. бе присъдена на Карл Дайсерот (Karl Deisseroth), Петер Хегеман (Peter Hegemann) и Георг Нагел (Georg Nagel) "за техните открития, свързани със светлозависимите йонни канали и оптогенетиката".

Нобеловата награда за физиология или медицина за 2026 г. се присъжда за оптогенетика - метод, който позволява да се покаже как нервните клетки оформят спомените, чувствата и поведението в живия мозък. Петер Хегеман и Георг Нагел откриват забележителен протеин, каналродопсин, в едноклетъчно водорасло. Карл Дайсерот трансформира протеина в превключвател, контролиран от светлина, за нервните клетки. Лауреатите полагат основите на нова ера в невронауката.

Как мозъкът управлява чувствата, поведението и телесните функции отдавна е загадка. През 20-ти век изследователите започват да изследват кои области на мозъка влияят на кои функции, но използваните методи означават, че не могат да докажат причинно-следствени връзки. Представата за мозъка, е като скица, пълна с въпросителни и неизвестни. Сега всичко това се променя.

"Оптогенетиката предоставя възможности за картографиране на мозъка по начин, за който някога можехме само да мечтаем", отбелязва Пер Свенингсон, председател на Нобеловия комитет по физиология или медицина.

Всичко започна, когато Петер Хегеман от Института по биохимия „Макс Планк“ в Мартинсрид си задава въпроса как Chlamydomonas, едноклетъчно водорасло, е способно да плува към източник на светлина. В началото на 2000-те години той и Георг Нагел откриват каналродопсин, водораслов протеин с уникални свойства, намиращ се на повърхността на клетката. Когато е осветен от синя светлина, през протеина се отваря канал. След това заредени йони навлизат в клетката, създавайки електрически импулс. Те откриват, че независимо в коя клетка поставят протеина, тези клетки стават светлочувствителни.

Водораслото Chlamydomonas усеща светлината, използвайки очната си петънце. Когато светлината е достатъчно силна, то плува към източника. Кредит: Nobel Prize

Карл Дейсерот въвежда гена за каналния родопсин в нервни клетки от плъхове. Чрез осветяване на клетките със синя светлина той успява да задейства нервен сигнал. Той публикува това откритие през 2005 г. Две години по-късно той накара този контролиран от светлина превключвател за нервните клетки да работи в мозъците на живи мишки.

Този метод за контролиране на нервните сигнали със светлина сега се нарича оптогенетика и бързо придобива глобално значение. Използвайки оптогенетиката, изследователите успяват да разкрият невронни вериги, управляващи специфични спомени, чувства и поведение, свързани с неврологични и психиатрични разстройства. В клиничната медицина изследователите използват метода в опити да възстановят зрението при хора със зрителни увреждания.

Оптогенетиката коренно променя нашето разбиране за мозъка. Всеки ден носи нови открития, помагайки за разрешаването на една от големите загадки на човечеството: как работи човешкият мозък.

През 2025 г. Нобеловата награда в областта на физиологията или медицината бе присъдена на трима изследователи за "техните открития относно периферната имунна толерантност" - Мери Брънкоу (Mary Brunkow), Фред Рамсдел (Fred Ramsdell) и Симон Сакагучи (Shimon Sakaguchi).

Пробивът идва не от професионален криптограф, а от Картър Чърч (Carter Church), инженер по изкуствен интелект във фирмата за киберсигурност Sentinel One, който е използвал GPT-6 Astra на OpenAI върху документа и получава решение за около шест часа.. Той описа подробно процеса на своя блог.

Писмото съдържа секретна военна информация, написано две седмици преди Австрия да нахлуе в Бавария, в което са изброени френските, баварските, полските и саксонските позиции в навечерието на войната.

Шифър, който остава неразгадан от дешифраторите в продължение на 217 години

Писмото е оцеляло само чрез едно-единствено възпроизвеждане във френско армейско списание от 1969 г., "Revue historique des Armées", отпечатано с грешна дата. Началният му ред е на обикновен френски: "Сигурно сте получили, генерал Мармон, моите писма от 8-ми, 14-ти и 20-ти този месец", но двадесет и четирите реда под него съдържат 1300 шифрови единици от двуцифрени числа, разпръснати букви, гръцки знаци и около 70 ръчно нарисувани знака без печатен еквивалент.

Това е хомофонен шифър, вид система, която скрива недешифрираните кодове извън обсега на честотното отчитане: често срещаните букви носят няколко взаимозаменяеми знака, така че не е нужно две букви "Е" подред да си приличат. Както обяснява Чърч, само тридесет и три стойности са били документирани от френския историк по криптология Даниел Тан - приблизително една трета от текста.

"Няколко изследователи са се опитвали през десетилетията да реконструират съдържанието на документа, но никой не е публикувал пълната дешифровка", съобщава Euronews.

Единственото запазено възпроизвеждане на шифрованото писмо от 1809 г. до генерал Мармон, известно от дневникова табела на френската армия от 1969 г. Кредит: Carter Church, възпроизведено от J. Vilcoq, Revue historique des Armées, 1969)

LLM декодира съобщението, използвайки процес на проба-грешка, който включва проверка на множество варианти на думи за съгласуваност, както и сравняването им със оцелелите текстове на Мармон.

Теоретично, този процес би могъл да се извърши ръчно, но би бил трудоемка работа, нещо, което никой криптограф все още не е постигнал.

Чърч разказва, че никога не се е опитвал да разбива кодове, но е бил вдъхновен, когато модел с изкуствен интелект дешифрирал съобщение на германската армия от 1941 г. След това Картър Лефен, друг технологичен разработчик, просто инструктирал Астра да намери и дешифрира съобщението на Енигма, което моделът свършил за около 10 часа.

Какво казал Наполеон на Мармон в навечерието на войната През февруари 1809 г.

Виена се готви за война с Франция, преценявайки, че Хабсбургите ще бъдат следващите, след като Наполеон сваля испанските Бурбони и завзема кралството им. Австрийският ерцхерцог Чарлз прекарва три години във възстановяване на армия от около 340 000 редовни войници, а египетската кампания на Наполеон десетилетие по-рано показва колко далеч стигат амбициите му.

Проблемът на Наполеон има име: Мармон, който макар изключително способен организатор и командир, е имал репутация на нерешителен човек.  Личен приятел на императора, той командва около 13 000 от най-добрите френски войски, разположени в Далмация от другата страна на Адриатическо море, с австрийска територия между него и всяка друга армия.

На 16 март 1809 г. императорът пише от Париж до доведения си син Йожен дьо Боарне, вицекрал на Италия, нареждайки Мармон да бъде уведомен къде се намират всички френски и съюзнически сили - посланието, което трябва да бъде отправено, по неговите думи:

"dans une lettre chiffrée et par un officier intelligent" - "в кодирано писмо, носено от интелигентен офицер".

Възстановеното писмо посочва имената на херцога на Данциг с 40 000 баварци в Мюнхен и Пасау, принц Понятовски с 30 000 поляци, разположени на лагер на Висла, заплашвайки Краков, и принца на Понте-Корво, който държи саксонската армия пред Дрезден:

"Руснаците маршируват срещу Австрия, а армията [на] Фриули днес наброява осемдесет хиляди души", пише в него. "Австрия ще бъде атакувана от всички страни едновременно. Следователно тя бързо се приближава към своята гибел. Когато получите заповед за марш, не бива да се оставяте да бъдете сплашени от няколко войници или от тълпа."

Маршал Огюст дьо Мармон, изолираният командир, за когото писмото от 1809 г. е написано, за да предупреди. Кредит: Wikimedia Commons

В крайна сметка армията на Мармон успява да се измъкне от Хърватия и да помогне на императора да победи Австрия в битката при Ваграм. Мармон е повишен в маршал.  Пет години по-късно, когато съюзниците са пред портите на Париж, Мармон преговаря с тях и повежда корпуса си на съюзническите сили - предателство, което убеждава Наполеон да абдикира.

Изкуственият интелект и новата ера на дешифрирането

GPT-6 Astra се справя с работата от край до край. Тя наряза текста на редове, разчита знаците, решава кои от 175-те ръчно нарисувани маркировки са един и същ знак, написан два пъти, след което атакува шифъра, сравнявайки буквите с френски словесни модели и проверявайки отново всяка стойност на изображението.

"Транскрипцията и криптоанализът обикновено са отделни умения, често отделни кариери. Тук те функционираха като един работен процес“, пише Чърч.

Чърч публикува пълния си протокол на 18 септември, включително транскрипция, ключови таблици и сценарии, които регенерират четенето.

Той се присъединява към разширяващата се вълна от машинно подпомогнато дешифриране, от изгорелите свитъци на Херкулан до ръкописа на Войнич и инструментите с изкуствен интелект, създадени за йероглифи, и повдига неудобен въпрос за архивистите: колко документа все още стоят непрочетени?

Справка: Breaking the Marmont Cipher 1809. A Napoleonic war briefing, unread for 217 years, Carter Church

Източник: AI Decodes 217-Year-Old Napoleon Cipher in Just Six Hours, Gary Manners, Ancient Origins

Местата за кацане на Curiosity и Perseverance са получили по-малко от средното за света количество органична материя, въпреки че авторите казват, че това все пак може да е допринесло за наличието на органична материя там, но не показва, че някога е съществувал живот на Марс.

Екип, ръководен от Шунго Кояма (Shungo Koyama) от Института за наука в Токио, е изградил липсващата карта, като е свързал химичен модел с климатична симулация на древния Марс. Резултатите, публикувани в The Planetary Science Journal, показват, че находищата варират значително от място на място.

Преди милиарди години на Марс може да е валяло дъжд, носещ суровината за захар. Нова компютърна симулация картографира къде този дъжд най-силно е падал. Местата за кацане на роверите Curiosity и Perseverance на НАСА, които са открили органична материя в земята, не са сред местата с по-висока концентрация.

Формалдехидът е тази суровина, токсично химично вещество, способно да задейства верижна реакция във водата, която да доведе до изграждането на захари, аминокиселини и други органични съединения.

Геоложките данни свидетелстват за наличието на течна вода на ранния Марс, и изследователите смятат, че кратки топли, влажни периоди са прекъсвали предимно студения климат преди около 3,6 до 3,8 милиарда години.

В плътната атмосфера от въглероден диоксид (CO₂), обогатена с водород (H₂), слънчевата ултравиолетова (UV) светлина може да задейства фотохимични реакции, които произвеждат формалдехид (H₂CO).

Водата се оказва решаваща на два етапа. Първо, слънчевата ултравиолетова радиация разделя водните молекули в атмосферата, освобождавайки реактивен водород, който участва в образуването на формалдехид. След това дъждът улавя H₂CO от въздуха и го транспортира до повърхността. Следователно, влажните райони получава повече органична материя от сухите.

Моделирано глобално разпределение на годишното количество атмосферен формалдехид (H₂CO) до повърхността на ранния Марс, насложено върху съвременната топография с места за кацане на ровери. По-тъмните цветове показват по-високо количество. Кредит: Shungo Koyama et al.

Моделът показва особено забележим ефект в планинските райони на Тарсис и Елизиум. Влажният въздух се издига по склоновете, охлажда се и води до повече валежи. Формалдехидът пада на повърхността заедно с водата, така че някои високопланински райони може да са получили приблизително десет пъти повече H₂CO от средното за планетата.

На някои места химическата суровина може да е станала още по-концентрирана. Ако дъждът е внесъл формалдехид в затворен воден басейн и водата след това постепенно се е изпарила, концентрацията на разтворени съединения се е увеличила. Концентрацията е от решаващо значение за предбиологичната химия: молекулите по-лесно встъпват в последващи реакции, когато не са разредени с голям обем вода.

Нова карта показва къде е падал най-много формалдехиден дъжд на древния Марс. Кредит: Wikimedia Commons

Изчисленията добавят възможен източник към вече известната органична химия на Марс. Марсоходите са открили органични молекули в древни скали, но самото наличие на въглерод-съдържащи съединения не доказва съществуването на древен живот. Органични химични вещества могат да възникнат без участието на организми, а новият модел разкрива един път, по който относително сложна химия би могла да се развие директно на ранния Марс.

Моделът също не означава, че формалдехидът се запазва в изброените по-горе области и до днес. В продължение на милиарди години повърхността на Марс е била изложена на радиация, окислители и геоложки процеси. Изследователите са изчислили колко от веществото би могло да падне на повърхността в древността, а не колко H₂CO може да се намери там днес.

Основната практическа стойност на тези изчисления се крие в картата на прогнозираното отлагане на формалдехид. Чрез сравняването ѝ с данни от марсоходите и състава на древните скали, изследователите ще могат да проверят дали регионите с по-високи нива на H₂CO в атмосферата наистина са по-богати на органични химични продукти. Ако връзката бъде потвърдена, картата ще помогне за избора на области, където бъдещите космически апарати трябва да търсят запазени следи от химични процеси, предшестващи евентуалната поява на живота.

Справка: Shungo Koyama et al 2026 Planet. Sci. J. 7 223; DOI: 10.3847/PSJ/ae9942

Източник: Ancient Mars May Have Rained A Sugar Ingredient, StudyFinds

Прочетете първата част на статията тук.

Авторът Румен Христов е бил главен технолог на АЕЦ "Козлодуй с 30-годишен трудов стаж.

4. МЕТОДИКА ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ДЕЙСТВИТЕЛНИЯ МАЩАБ НА ЕНЕРГИЙНАТА БЕДНОСТ В БЪЛГАРИЯ

Настоящият раздел определя правилата, стандартите и изчислителната логика, по които в следващия раздел ще бъде извършена същинската оценка на състоянието в България. Методиката е отделена от анализа на резултатите, за да не се адаптират критериите към предварително очакван брой енергийно бедни домакинства. Всички допускания следва да бъдат предварително обосновани, приложени еднакво и подложени на проверка чрез алтернативни сценарии.

4.1. Цел на методиката

Целта е да бъде определен действителният, а не само административно отчетеният мащаб на енергийната бедност в България.

Подходът не започва от броя на лицата, които получават социална помощ, от броя на подадените заявления или от субективния отговор дали едно жилище се поддържа достатъчно топло. Тези показатели ще се използват по-късно за сравнение и проверка, но няма да задават предварително резултата.

Основният въпрос е: кои домакинства не разполагат с достатъчен икономически ресурс, за да осигурят минимално необходимата енергия за нормативно достатъчна жилищна площ, без да се лишават от останалите основни потребности за нормален и достоен живот?

4.2. Основен принцип на оценката

Енергийната бедност няма да бъде определяна според действително потребената енергия, защото домакинствата с недостатъчни доходи често ограничават потреблението под необходимото равнище.

Методиката използва нормативно необходимо потребление: количеството енергия, което е необходимо за поддържане на предварително определен минимален стандарт за нормален и достоен живот.

Фактическа енергийна бедност е налице, когато разполагаемият икономически ресурс на домакинството е по-нисък от сумата на минималните неенергийни разходи и необходимия енергиен разход за признатата жилищна площ.

4.3. Разграничение между действителна и призната жилищна площ

Необходимият енергиен разход не следва автоматично да се изчислява за цялата действително притежавана или обитавана площ.

Човек може да има нисък текущ доход, но да живее сам в голямо и скъпо жилище. В такъв случай високият енергиен разход може да произтича от размера на имуществото, а не от минималната жизнена потребност.

Признатата за изчислението климатизирана площ е по-малката стойност между действително обитаваната площ и нормативната площ за съответния брой членове на домакинството.

4.4. Работен стандарт за нормативна жилищна площ

За целите на анализа се приема работен стандарт, който ще бъде окончателно проверен чрез български жилищни и строителни нормативи, европейски критерии за необходим брой стаи и минимални функционални изисквания към жилището.

Стандартът определя единствено площта, чийто енергиен разход може да бъде признат като необходим за нормален и достоен живот. Той не представлява ограничение върху собствеността или допустимия размер на жилището.

4.5. Минимални енергийни услуги

Необходимият енергиен бюджет включва най-малко отопление, охлаждане, битова гореща вода, осветление, съхранение и приготвяне на храна, пране и основна хигиена, комуникационни устройства, минимално използване на основни домакински уреди и медицинска апаратура, когато е необходима.

Не се включва потребление, свързано с лукс, излишна площ, басейни, втори жилища или други дейности извън основния жизнен стандарт.

4.6. Стандарт за вътрешен температурен комфорт

Енергията за климатизация се определя спрямо предварително зададени температурни условия, а не спрямо действително поддържаната температура.

Ще бъдат разграничени основен стандарт за обичайно домакинство и повишен стандарт при медицинска, възрастова или друга обективно доказана необходимост.

4.7. Жилищни и климатични категории

Необходимата енергия зависи не само от площта, а и от типа на жилището, неговото енергийно състояние, климатичната зона, изложението и конструктивните особености.

Ще бъдат моделирани поне апартамент в междинен етаж, краен апартамент, апартамент на първи или последен етаж, еднофамилна къща и редова или прилепена къща. За всяка категория ще бъдат разгледани обновено, частично обновено и необновено състояние.

4.8. Отоплителна и охлаждаща технология

След определяне на необходимата полезна енергия ще бъде изчислен разходът според използваната технология: директно електрическо отопление, климатик или термопомпа, централно топлоснабдяване, природен газ, дърва, пелети, въглища и смесени системи.

Ще се разграничават полезна енергия, крайна закупена енергия, ефективност на системата, цена, постоянни такси и разходи за поддръжка.

При явно неефективна технология ще се изчисляват както разходът при текущата система, така и разходът при разумна ефективна алтернатива, за да се различи нуждата от временна помощ от нуждата от технологична подмяна.

4.9. Доходен критерий

За всяко домакинство се определя разполагаемият доход след данъци и задължителни плащания. Отчитат се трудови доходи, пенсии, социални трансфери, регулярни доходи от имущество, наем и земя, както и други устойчиви постъпления.

Средният доход за страната няма да бъде използван като единствен ориентир. Анализът ще бъде извършен по типове домакинства и доходни групи.

4.10. Минимален неенергиен бюджет

Преди да се определи каква част от дохода е налична за енергия, се изчислява минимален неенергиен бюджет, включващ храна, вода, лекарства и здравеопазване, хигиена, облекло, транспорт, комуникации, жилищни и общински разходи, образование при деца, минимално обществено участие и непредвидени основни разходи.

Не се допуска енергийният разход да бъде считан за платим чрез отказ от храна, лекарства или други основни нужди.

4.11. Имуществен критерий

Ниският текущ доход не винаги показва реалната икономическа способност. Затова методиката включва разумен имуществен критерий.

Единственото жилище в нормативен размер не е основание за изключване. При единствено жилище над нормативния размер енергийният разход се признава само до нормативната площ.

Допълнителните жилища, ликвидните активи и използваемите имоти се отчитат според реалната възможност за продажба, отдаване под наем или генериране на доход. Неликвидна съсобственост, тежести, лошо състояние и липса на пазар не се третират автоматично като наличен ресурс.

4.12. Основни показатели

За всяка група ще бъдат изчислявани: енергиен разходен дял, остатъчен доход, енергиен дефицит, дълбочина на енергийната бедност и инвестиционен дефицит.

Енергийният дефицит е сумата, която не достига на домакинството, за да покрие едновременно минималния неенергиен бюджет и необходимата енергия. Инвестиционният дефицит е ресурсът, необходим за подобряване на жилището или технологията и за трайно намаляване на бъдещите разходи.

4.13. Категории на оценката

Домакинствата ще бъдат разделени на: без енергийна бедност; с риск от енергийна бедност; енергийно бедни с малък дефицит; енергийно бедни с дълбок дефицит; енергийно бедни и критично уязвими; домакинства с нисък доход, но значителен използваем имуществен ресурс; и домакинства с прекомерна жилищна площ, при които се признава само нормативният енергиен разход.

4.14. Правила на анализа

1. Използва се необходимото, а не действителното потребление.
2. Признава се само нормативно достатъчната жилищна площ.
3. Не се признава енергиен разход за излишна жилищна площ.
4. Единственото жилище не е автоматично основание за отказ.
5. Допълнителното ликвидно имущество се отчита.
6. Минималната енергия не може да се осигурява чрез лишаване от храна, лекарства или други основни потребности.
7. Отчитат се както отоплението, така и охлаждането.
8. Медицинските и възрастовите потребности се оценяват отделно.
9. Доходът се анализира по групи, а не само чрез средна национална стойност.
10. Всеки стандарт се обосновава предварително и се прилага еднакво.
11. Официалната статистика се използва за сравнение, а не като предварително зададен резултат.
12. Крайната оценка показва не само броя на засегнатите, но и размера на дефицита.
13. За основните допускания се провежда чувствителност чрез нисък, базов и висок сценарий.

4.15. Разделяне между методиката и фактическото изследване

Настоящият раздел определя единствено методиката. В него не се прави окончателна оценка на броя на енергийно бедните домакинства и не се извеждат предварителни проценти.

Раздел 5 ще съдържа същинската работа: събиране и проверка на данните, окончателно фиксиране на стандартите, изчисляване на необходимата годишна енергия, моделиране по типове домакинства и жилища, сравнение с доходите и имуществото и определяне на фактическото състояние в България.

4.16. Очакван резултат от прилагането на методиката

След прилагането на методиката в раздел 5 ще бъдат определени броят на фактически енергийно бедните домакинства и лица, разпределението им по групи, средният и общият енергиен дефицит, делът на скритата енергийна бедност, домакинствата над официалната линия на бедност, които остават енергийно бедни, както и домакинствата с нисък доход, но достатъчен използваем имуществен ресурс.

Резултатът няма да бъде избран предварително. Той ще бъде следствие от ясно описани стандарти, проверими данни и еднакви правила.

5. ОРИЕНТИРОВЪЧНО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ФАКТИЧЕСКАТА ЕНЕРГИЙНА БЕДНОСТ В БЪЛГАРИЯ

Настоящият раздел прилага методиката от раздел 4 точка по точка, използвайки достъпната публична информация. Целта е да се получи ориентировъчна, но методологично защитима оценка на фактическото състояние в България. Официалните данни, аналитичните допускания и ограниченията на публичната информация са разграничени ясно. Крайният резултат следва да се разглежда като национален диапазон, а не като административно установен точен брой.

5.1. Изследвана съвкупност

За базова структура на анализа се използват приблизително 2,85 млн. домакинства и население около 6,4–6,5 млн. души. Средният размер на домакинството е приблизително 2,2 души. Значителен дял заемат едночленните и двучленните домакинства, което е особено важно, защото постоянните жилищни разходи се разпределят между малък брой лица.

Националната оценка трябва да отчита различията между градски и селски домакинства, апартаменти и еднофамилни къщи, обновени и необновени жилища, както и различните използвани технологии за отопление и охлаждане.

5.2. Нормативно призната жилищна площ

За целите на изчислението не се признава автоматично цялата реално притежавана или обитавана площ. Енергийният разход се изчислява за по-малката от двете стойности: действително обитаваната площ или нормативно признатата площ за съответния брой членове на домакинството.

Работният стандарт е следният:

Така самотно живеещ човек в къща от 150 m² няма да бъде оценяван по разхода за отопление на цялата къща, а по призната площ от 30 m². Семейство от четирима души, живеещо в 55 m², се оценява по реалната площ от 55 m².

5.3. Температурен стандарт

За базовия модел се приема отопление до средна вътрешна температура около 20°C, с допустимо нощно понижение, но без постоянно обитаване при опасно ниски температури. За летния период се включва охлаждане до безопасна, а не луксозна температура. При възрастни хора, малки деца, хора с увреждания и медицински зависимости се допуска повишена енергийна необходимост.

5.4. Енергийно състояние на жилищата

Публичната информация показва, че голяма част от българския жилищен фонд е необновен и с незадоволителни енергийни характеристики. За ориентировъчния модел се използват три сценария на годишна полезна енергия за отопление и охлаждане:

За националния базов сценарий се приема 170 kWh/m² годишно за климатизация. Това е аналитична средна стойност, а не характеристика на всяка отделна сграда.

5.5. Други минимални енергийни услуги

Освен отоплението и охлаждането се включват битова гореща вода, съхранение и приготвяне на храна, осветление, пране, комуникационни устройства и минимално използване на основни домакински уреди.

5.6. Необходима годишна енергия

Посочените количества представляват обща енергийна потребност преди окончателното преобразуване според ефективността на конкретната технология. При климатик или термопомпа закупената електроенергия е по-малка от доставената топлина, докато при директно електрическо отопление е почти равна. При стари печки на твърдо гориво загубите могат да бъдат значителни.

5.7. Преобразуване в необходим разход

За смесения национален модел не е правилно цялата необходима топлинна енергия да се умножава по една и съща крайна цена на електроенергията. Домакинствата използват различни технологии: климатици, директно електрическо отопление, топлофикация, дърва, пелети, газ и смесени системи.

За ориентировъчния модел се приемат три средни цени на полезната енергия:

• Ефективен сценарий: 0,12 лв./kWh.
• Базов сценарий: 0,17 лв./kWh.
• Неефективен сценарий: 0,23 лв./kWh.

За останалите електрически услуги се приема средна крайна цена около 0,25–0,27 лв./kWh.

При самотно домакинство базовият необходим енергиен бюджет е около 110 лв. средно месечно. При ефективно жилище и технология той може да бъде 75–90 лв., а при необновено жилище и неефективна система да достигне приблизително 160–190 лв. месечно.

5.8. Доходно разпределение и обяснение на понятието „децил“

Децил е една от десет равни групи, на които се разделя населението според дохода. Всички лица или домакинства се подреждат от най-нисък към най-висок доход и след това се разделят на десет еднакви по брой групи. Първият децил включва най-бедните 10%, вторият – следващите 10%, а десетият – най-богатите 10%.

Например, ако се разглеждат 1 000 домакинства, първите 100 с най-ниски доходи са в първия децил, следващите 100 са във втория, а последните 100 с най-високи доходи са в десетия. Следователно децилът не е конкретна парична сума, а позиция в доходното разпределение.

При настоящия анализ децилите позволяват да се определи в кои части на обществото необходимият енергиен разход вече не може да бъде покриван без отказ от други основни потребности.

Данните по децили показват, че националната средна стойност не може да бъде използвана като единствен доходен ориентир. Особено важно е, че домакинствата в по-ниските децили често имат по-голям среден брой членове и по-малък доход на лице.

5.9. Проверка чрез реалните разходи

Отчетените разходи на домакинствата за жилище, вода, електроенергия, газ и горива в ниските доходни децили са по-ниски или близки до изчисления нормативен енергиен бюджет, въпреки че статистическата група включва и вода и други жилищни разходи. Това е сигнал, че част от домакинствата не потребяват достатъчно енергия за нормален стандарт, а ограничават потреблението според наличния доход.

Следователно ниската отчетена сметка не доказва липса на енергийна бедност. Тя може да показва принудително ниско потребление, отопляване само на част от жилището или отказ от охлаждане и други енергийни услуги.

5.10. Минимален неенергиен бюджет

Публичните показатели дават два различни ориентира. Статистическата линия на бедност е относителен праг и представлява долна граница. Показателят за доход, необходим за социално приемлива издръжка, включва по-широк стандарт за достоен живот.

Двата показателя не трябва да се смесват. За консервативната оценка се използва официалната линия на бедност, а за базовия и високия сценарий – по-широк минимален неенергиен бюджет, който включва храна, вода, здравеопазване, лекарства, хигиена, транспорт, комуникации и минимално обществено участие.

5.11. Имуществена корекция

Публичните агрегирани данни не позволяват едновременно да се установят доходът, стойността и ликвидността на имуществото, размерът на жилището и наличието на втори имот за всяко домакинство. Поради това имуществената корекция е ориентировъчна.

• Единственото жилище в нормативен размер не води автоматично до изключване.
• Прекомерната площ не увеличава признатия енергиен разход.
• Допълнителен ликвиден имот може да изключи домакинството от дългосрочна финансова подкрепа.
• Неликвидно имущество или единствено жилище на възрастен човек не следва автоматично да отменя защитата от непосредствен здравен риск.
• За националната оценка се използва ориентировъчна корекция надолу от 2 до 4 процентни пункта.

5.12. Домакинства над линията на бедност, но с енергиен дефицит

Част от домакинствата са над официалната линия на бедност, но след заплащане на необходимия енергиен разход остават под минималния остатъчен доход. Най-рискови са самотно живеещите лица, домакинствата в необновени къщи, крайните и последните апартаменти, използващите директно електрическо отопление, лицата с медицинска потребност, наемателите и семействата с един доход.

Ориентировъчно тази група добавя 5–7 процентни пункта в консервативния сценарий, 8–11 пункта в базовия и до 14–17 пункта при по-висок стандарт за достоен живот и неблагоприятни жилищни характеристики.

5.13. Първа ориентировъчна национална оценка

Консервативен сценарий

При изходна база от около 21,2% доходно бедни, имуществена корекция надолу от 2–4 пункта и добавяне на 5–7 пункта за домакинства над линията на бедност с недостатъчен остатъчен доход се получава ориентировъчен диапазон от 23–26% от населението.

Това съответства приблизително на 1,5–1,7 млн. души или около 700–800 хил. домакинства.

Базов сценарий

При нормативно призната площ, базова енергийна интензивност около 170 kWh/m², включено охлаждане и разумен минимален неенергиен бюджет се получава ориентировъчен диапазон от 27–32% от населението.

Това съответства приблизително на 1,75–2,05 млн. души или около 800 хил.–1 млн. домакинства.

Висок сценарий за достоен живот

При по-широк социално приемлив бюджет, по-лоши жилищни характеристики и по-висока здравна потребност резултатът може да достигне 35–40% от населението. Този сценарий измерва по-широк недостиг до социално приемлив стандарт, а не само непосредствената енергийна бедност.

5.14. Предварителен основен извод

На базата на наличната публична информация най-защитимата първа оценка е, че фактически енергийно бедните в България вероятно са между 1,5 и 2,1 млн. души, като базовата ориентировъчна стойност е около 1,8 млн. души, или приблизително 28% от населението.

Като домакинства това означава приблизително между 750 хил. и 1 млн. домакинства, с базова стойност около 850–900 хил. домакинства.

Оценката е по-висока от показателя за невъзможност за достатъчно отопление, защото включва отопление, охлаждане и основни енергийни услуги, скритото принудително ниско потребление и домакинствата над линията на бедност, които след необходимия енергиен разход остават без достатъчен доход. Същевременно тя не признава разход за прекомерна жилищна площ и включва имуществена корекция.

Най-голямата несигурност произтича от липсата на публична обща база данни, която едновременно да свързва дохода, състава на домакинството, реалната жилищна площ, енергийното състояние, използваната технология и имуществото. Поради това настоящият резултат е ориентировъчна макрооценка и трябва да бъде допълнително проверен чрез отделни модели за едночленно, двучленно, тричленно и четиричленно домакинство.

Използвани публични източници

• Национален статистически институт – данни от Преброяване 2021 за домакинствата и населението.
• Национален статистически институт – „Бюджети на домакинствата 2024“, доходи и разходи по децилни групи.
• Национален статистически институт – показатели за бедност и социално включване за 2025 г.
• Агенция за устойчиво енергийно развитие – дългосрочна стратегия за обновяване на националния сграден фонд и нормативни документи за енергийните характеристики на сградите.
• Комисия за енергийно и водно регулиране и крайните снабдители – публикувани цени на електроенергията за битови клиенти.
• КНСБ – изследвания за необходимия доход за издръжка и социално приемлив стандарт.

6. Изводи и препоръки за изграждане на национална система за постоянен мониторинг и управление на енергийната бедност

Основна теза. Енергийната бедност не е постоянен административен статут, а динамично икономическо състояние, в което домакинствата могат да влизат и от което могат да излизат в зависимост от доходите, цените на енергията, основните жизнени разходи, състава на домакинството и енергийните характеристики на жилището.

6.1. Основен извод от извършената оценка

Извършената в раздел 5 ориентировъчна оценка показва, че фактическата енергийна бедност не може да бъде определена надеждно само чрез годишния доход, линията на бедност, получаването на социална помощ, неплатените сметки, субективната оценка за достатъчно отопление или броя на подадените заявления.

За точна оценка са необходими едновременно данни за състава на домакинството, текущия разполагаем доход, жилищната площ, нормативно признатата площ, енергийното състояние на жилището, отоплителната технология, необходимото потребление, цените на енергията, минималните неенергийни разходи, здравните потребности и наличието на използваем имуществен ресурс.

Нито една институция не разполага самостоятелно с всички необходими данни. Следователно проблемът не може да бъде решен чрез още едно заявление до една администрация.

6.2. От статично удостоверяване към постоянен мониторинг

Сегашният модел поставя инициативата върху гражданина: той трябва да разпознае проблема, да намери компетентната институция, да подаде заявление, да събере документи и да докаже обстоятелствата.

Предложеният модел обръща процеса: институциите актуализират данните служебно, системата изчислява риска, домакинството се уведомява, проверяват се само липсващите или противоречивите данни и се предоставя подходящата защита.

Системата трябва да наблюдава двупосочно движение: ново навлизане под прага, задълбочаване на дефицита, намаляване на дефицита, устойчиво излизане над прага и повторно навлизане при ценови или доходен шок.

6.3. Интегрирана национална информационна система

Не е необходимо да се създава още един изолиран регистър, в който гражданите отново да подават вече налични данни. Необходима е интегрирана национална информационна система, която използва служебен обмен между съществуващите източници.

Системата трябва да има аналитична функция - да определя вероятността от енергийна бедност, размера и дълбочината на дефицита, причината за състоянието и риска от преминаване под прага.

Оперативната функция трябва да задейства уведомяване, административна проверка, временна защита, социална помощ, разсрочване, защита от прекъсване, насочване към програма за обновяване, подмяна на отоплителна система и последващ контрол.

6.4. Институции и информационни връзки

• Национална агенция за приходите: доходи от труд, граждански договори, наем, стопанска дейност, осигурителен доход и промени в заетостта.
• Национален осигурителен институт: пенсии, обезщетения за безработица, майчинство, временна нетрудоспособност и други осигурителни плащания.
• Агенция за социално подпомагане: социални помощи, помощи за отопление, семейни помощи и вече установена социална уязвимост.
• Национален статистически институт: актуализирани прагове, индекси на цените, потребителски бюджети, доходно разпределение, регионални коефициенти и контролни статистически оценки.
• Кадастър, Имотен регистър и общини: собственост, площ, вид на имота, допълнителни имоти, вещни права, настоящ адрес, състав на домакинството и общинско жилище.
• Агенция за устойчиво енергийно развитие: енергийни характеристики, сертификати, обследвания, изпълнени мерки и постигнати спестявания.
• Енергийни дружества и топлофикации: потребление, сезонни отклонения, необичайно ниско потребление, просрочия, процедури по прекъсване и разсрочване.
• Министерство на здравеопазването и НЗОК: само минимално необходимото потвърждение за медицинска апаратура, жизненоважни устройства и специален температурен режим.

6.5. Автоматичен динамичен индекс

Основен показател: Разполагаем ресурс - минимален неенергиен бюджет - необходим енергиен бюджет.

• Положителен резултат с достатъчен запас - домакинството е извън риск.
• Резултат близък до нула - домакинството е в рискова зона.
• Отрицателен резултат - домакинството е в енергийна бедност.
• Силно отрицателен резултат - дълбока или критична енергийна бедност.

Системата трябва да реагира не само след преминаване под прага, а и при предварителен риск, например загуба на работа, спад на дохода или рязко увеличение на енергийните цени.

6.6. Честота на актуализацията

6.7. Автоматично откриване на нови енергийно бедни

• загуба на работа или намаляване на дохода
• смърт, раздяла, развод или промяна в състава на домакинството
• раждане на дете
• възникване на увреждане или медицинска зависимост
• рязко увеличение на енергийните цени
• натрупване на задължения или започнала процедура по прекъсване
• необичайно ниско зимно потребление
• преминаване на остатъчния доход под определения праг

След автоматичния сигнал се извършва служебна предварителна оценка. Гражданинът получава предварително попълнено уведомление и потвърждава или коригира само липсващата информация, вместо да започва процедурата от нулата.

6.8. Автоматично установяване на излизане над прага

• трайно увеличение на дохода
• намаляване на необходимия разход след обновяване
• подмяна на отоплителната технология
• нов устойчив доход
• промяна в състава на домакинството
• достатъчен остатъчен доход за продължителен период

Статутът не трябва да се прекратява след еднократен бонус или временен доход. Подходящо е устойчивото излизане да се потвърждава след най-малко шест последователни месеца, а при силно променлив доход - за по-дълъг период. Подкрепата следва да намалява постепенно, за да не се създава капан на помощта.

6.9. Разграничаване на причините и мерките

Временна енергийна бедност: Временна безработица, краткотрайно заболяване или ценови шок. Подходящи са краткосрочна помощ, разсрочване и защита от прекъсване.

Структурна енергийна бедност: Трайно нисък доход, неефективно жилище, остаряла система или постоянна здравна потребност. Необходими са обновяване, подмяна на отоплението и дългосрочни мерки.

Имуществено несъответствие: Нисък доход при прекомерно голяма площ или използваем допълнителен актив. Осигурява се минимална здравна защита, но не се финансира излишната площ.

6.10. Единно обслужване „на едно гише“

Гражданинът трябва да има една входна точка - община, социално подпомагане, електронен портал, телефонен център или мобилен екип. Независимо от входа, служителят и системата трябва да виждат наличните данни, предварителната оценка, липсващата информация, подходящите програми, текущите действия и крайния резултат.

6.11. Защита на личните данни

• законова и ясно ограничена цел на обработването
• минимизиране на данните
• автоматизиран обмен само на необходимите показатели
• разграничени права за достъп
• журнал на всяка справка
• уведомяване и право на корекция
• човешки преглед при неблагоприятно автоматично решение
• забрана за използване на данните за несвързани цели

6.12. Индикатори за успех

• брой автоматично идентифицирани домакинства
• брой новонавлезли под прага
• средно време от сигнала до защитата
• брой предотвратени прекъсвания
• брой домакинства, включени в структурни мерки
• намаляване на необходимия енергиен разход
• намаляване на енергийния дефицит
• брой устойчиво излезли над прага
• дял на повторно навлезлите
• брой отпаднали поради административни бариери
• съотношение между временни компенсации и структурни инвестиции

6.13. Предложен институционален модел

Стратегическото управление следва да бъде възложено на постоянен междуведомствен орган с участие на Министерството на енергетиката, Министерството на труда и социалната политика, Министерството на регионалното развитие и благоустройството, Министерството на електронното управление, Министерството на финансите, Министерството на здравеопазването, НСИ, АУЕР, КЕВР, НОИ, НАП, АСП, общините и представители на потребителите.

Оперативният администратор трябва да разполага с капацитет за сигурен обмен на данни, но методиката и политиките трябва да се управляват съвместно, защото енергийната бедност е едновременно социален, енергиен, жилищен, здравен, регионален, цифров и финансов проблем.

6.14. Заключителен извод

Необходима е национална система за постоянно наблюдение на движението около прага на енергийната бедност, която служебно открива промяната, уведомява домакинството, предоставя подходящата защита и отчита устойчивото излизане от състоянието.

Ключовата промяна е преходът от доказване на бедността от гражданина към установяване на риска от държавата и от механично подпомагане към проследяване на реалното и устойчиво излизане над прага.

7. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Енергията е основният осигуряващ ресурс на съвременното общество. Чрез нея се гарантират достъпът до вода, храна, отопление, охлаждане, здравеопазване, комуникации, образование, транспорт и нормално функциониране на жилищната и обществената среда.

Поради това енергийната бедност не може да бъде разглеждана единствено като затруднение при заплащането на сметки. Тя представлява ограничаване на реалния достъп до условията, необходими за нормален, безопасен и достоен живот.

Извършеният анализ показва, че съществува съществена разлика между официално отчетената и фактическата енергийна бедност.

Официалните показатели обикновено обхващат само отделни проявления на проблема - нисък доход, получаване на помощ за отопление, просрочени сметки или декларирана невъзможност за поддържане на достатъчно топло жилище. Те не обхващат напълно домакинствата, които се приспособяват чрез отопляване само на част от жилището, поддържане на опасно ниска или висока температура, ограничаване на топлата вода, отказ от храна, лекарства и други основни потребности или използване на неефективни и замърсяващи горива.

Следователно ниското потребление и липсата на просрочени задължения не доказват липса на енергийна бедност. В много случаи те са резултат именно от принудително самоограничаване.

Анализът показва също, че доходът не може да бъде единственият критерий. Необходимо е да бъдат разглеждани едновременно:

• съставът на домакинството;
• минималните разходи за достоен живот;
• нормативно необходимата жилищна площ;
• енергийните характеристики на жилището;
• климатичните условия;
• използваната отоплителна и охлаждаща технология;
• здравните и възрастовите потребности;
• наличието на допълнително и използваемо имущество.

Енергийната бедност трябва да гарантира необходимата енергия за нормален живот, но не и неограничено финансиране на прекомерно голяма жилищна площ. Поради това необходимият енергиен разход следва да се изчислява за нормативно призната площ според броя на членовете на домакинството, а не за цялото притежавано жилище независимо от неговия размер и стойност.

По този начин се постига баланс между социалната справедливост и личната имуществена отговорност.

Изградената в настоящия анализ методика позволява фактическата енергийна бедност да бъде определяна чрез сравнение между разполагаемия икономически ресурс на домакинството и минималния неенергиен бюджет плюс необходимия разход за основните енергийни услуги.

Този подход е по-точен от използването на един фиксиран процент от дохода, защото отчита както реалната жизнена необходимост, така и различията между домакинствата, жилищата и използваните технологии.

Ориентировъчната оценка за България показва, че фактически енергийно бедните вероятно са значително повече от хората, които официално заявяват, че не могат да поддържат жилището си достатъчно топло.

Точният им брой обаче не може да бъде определен само чрез съществуващите публични агрегирани данни. Липсва единна информационна връзка между доходите, състава на домакинството, имуществото, жилищната площ, енергийното състояние на сградата, използваната технология и необходимото потребление.

Това е не само статистически, но и управленски проблем.

Когато държавата не разполага с актуална и интегрирана информация, тя не може своевременно да установи кои домакинства преминават под прага на енергийната бедност при повишаване на цените, загуба на доход, промяна в семейното положение или възникване на здравна необходимост.

Същевременно тя не може надеждно да установи и обратния процес - кога едно домакинство е увеличило устойчиво дохода си, намалило е необходимото потребление след обновяване на жилището или вече не се нуждае от същия размер на подкрепа.

Поради това енергийната бедност не трябва да бъде разглеждана като статут, удостоверяван веднъж годишно, а като динамично състояние, което подлежи на постоянен мониторинг.

Необходимата национална политика следва да премине:

• от заявление към служебно установяване;
• от разпокъсани регистри към свързана информационна система;
• от годишна проверка към периодично преизчисляване;
• от обща компенсация към индивидуален пакет от мерки;
• от помощ за сметки към трайно намаляване на необходимия разход;
• от административно признаване към реално извеждане от бедността.

Основен принцип на бъдещата система трябва да бъде, че гражданинът не е длъжен многократно да доказва пред различни институции факти, с които държавата вече разполага.

Когато наличните данни показват вероятност едно домакинство да е преминало под прага, системата трябва служебно да извърши предварителна оценка, да уведоми гражданина и да поиска единствено потвърждение или допълване на липсващата информация.

Това е особено важно за възрастните хора, лицата с увреждания, самотните родители, домакинствата в отдалечени райони и хората без цифрови и административни умения.

Сложната процедура не е неутрална. Тя изключва най-уязвимите именно поради причините, поради които те се нуждаят от защита.

Ефективната национална система трябва да различава временната от структурната енергийна бедност.

При временна загуба на доход или ценови шок са необходими бързи компенсации, разсрочване и защита от прекъсване.

При структурна бедност, причинена от трайно ниски доходи, неефективно жилище или остаряла технология, постоянните помощи за сметки не решават проблема. Необходими са енергийно обновяване, подмяна на отоплителната система, техническа помощ и пълно или преобладаващо публично финансиране за домакинствата без инвестиционен капацитет.

Крайната цел на политиката не трябва да бъде увеличаване на броя на получаващите помощ, а увеличаване на броя на домакинствата, които вече не се нуждаят от нея.

Успехът следва да се измерва чрез:

• намаляване на енергийния дефицит;
• достигане на безопасна температура в жилището;
• по-ниско необходимо потребление;
• намаляване на разходите спрямо дохода;
• подобряване на здравната и жилищната среда;
• предотвратяване на прекъсванията;
• устойчиво излизане над прага;
• ограничаване на повторното навлизане в енергийна бедност.

Основният извод на настоящия анализ е, че България вече разполага с нормативна основа за определяне на енергийната бедност, но все още трябва да изгради цялостен механизъм, който превръща определенията, регистрите и процедурите в реална, навременна и достъпна защита.

Енергийната бедност не може да бъде преодоляна само чрез социални плащания, нито само чрез енергийно обновяване. Необходима е обща политика, свързваща социалната защита, енергетиката, жилищната политика, здравеопазването, регионалното развитие и цифровото управление.

В крайна сметка въпросът не е единствено колко домакинства са енергийно бедни.

По-важният въпрос е:

Може ли държавата своевременно да ги открие, да разбере причината за тяхното състояние, да предостави подходящата мярка и да проследи дали те действително са излезли от бедността?

Само при положителен отговор може да се говори за цялостна и ефективна национална политика.

Енергията е условие за достъп до съвременния живот. Затова гарантирането на минимално необходимите енергийни услуги не следва да се разглежда като временна социална привилегия, а като основна предпоставка за човешко достойнство, обществена устойчивост и нормално функциониране на държавата.

Ако искате да научите повече за това как се присъжда Нобеловата награда за физика, вижте статията за Ларс Бринк, който е бил член на Нобеловия комитет по физика осем пъти - "Нобеловите награди отвътре: Как се присъжда най-голямата награда за физика".

Но това ниво на секретност не спира авторът Хамиш Джонстън (Hamish Johnston) на статията във Physics World да поразсъждава за тазгодишните победители.

Преди това разгледайте тази хубава инфографика и как тя може да се използва за прогнозиране на бъдещите носители на Нобелова награда.

Хронология на Нобеловата награда за физика: Дебелината на цветната линия показва колко лауреати са си поделили наградата през съответната година. В годините, когато наградата е била разделена между две дисциплини - например през 1970 г. - се използват две линии, като всяка от тях обозначава броя на лауреатите в тази дисциплина. Кредит: IOP Publishing

Изучавайки твърде дълго инфографиката, Хамиш Джонстън е убеден, че има закономерност - наградите се присъждат като се редуват различните области.

Разглеждайки последната версия на инфографиката Джонстън посочва, че както физиката на кондензираната материя, така и физиката на елементарните частици и ядрената физика им е време да получат Нобелова награда.

За пробив в областта на елементарните частици и ядрените науки, който би могъл да спечели Нобеловата награда за 2026 г. трудно може да се отличат отделни физици - но има един или двама претенденти. Единият е награда за физици, работещи по колаборациите ATHENA и ALPHA на ЦЕРН, които са първите, които са уловили студени антиводородни атоми и след това са ги изследвали подробно. Един от лауреатите със сигурност би бил живеещият в Дания американски физик Джефри Хангст, който е основател и на двете колаборации. Извършването на изключително прецизни сравнения на свойствата на антиводорода и водорода би могло да разкрие защо във Вселената изглежда има много повече материя, отколкото антиматерия – важна мистерия във физиката.

Но уви, тези и други експерименти с антиматерия все още не са открили съществени отклонения от описанието на антиводорода в Стандартния модел, така че това може да попречи на Нобелова награда за Хансгт и един или двама от неговите колеги. Друго предупреждение е, че лесно може да се твърди, че много от иновациите в ATHENA и ALPHA са в областта на атомната и молекулярната физика, а не на физиката на елементарните частици и ядрената физика.

Друга потенциална награда във физиката на елементарните частици и ядрената физика е създаването на кварк-глюонната плазма (QGP - quark–gluon plasma). Това е състояние на материята, което се случва много за кратко, когато големи ядра (като олово или злато) се сблъскват при високи енергии. Резултатът е супа от кварки и глуони, за която се смята, че наподобява ранната Вселена малко след Големия взрив.

Изучаването на QGP е завладяваща и важна област на физиката, но тъй като експерименталната работа е извършена от големи колаборации както в ЦЕРН в Швейцария, така и в Националната лаборатория Брукхейвън в САЩ, би било трудно да се изберат само трима души за носители на Нобелова награда. Фактът, че научните пробиви във физиката на елементарните частици и ядрената физика често се постигат от големи колаборации, накара някои да призоват за премахване на ограничението от трима души за носителите на наградите.

Областта на кондензираната материя е много по-плодотворна, когато става въпрос за потенциални Нобелови награди. Аналитичната компания Clarivate публикува своята класация "Лауреати за цитиране 2026 по физика" (“Citation laureates 2026 in physics”), която прогнозира носителите на Нобелова награда въз основа на въздействието на цитирането на публикуваните им изследвания. Clarivate (и нейният предшественик Thomson Reuters) има сравнително добър опит в избора на победители и тази година и трите ѝ прогнози са във физиката на кондензираната материя.

Органични светодиоди и други вероятни лауреати

Едната прогноза е награда за Чихая Адачи(Chihaya Adachi), Стивън Форест (Stephen Forrest) и Марк Томпсън (Mark Thompson) за работа, водеща до разработването на ултрависокоефективни органични светодиоди.

Втората е за Никола Спалдин (Nicola Spaldin) за нейната теоретична работа върху магнитоелектрични мултифероици при стайна температура, които според Clarivate дават възможност за нови енергийно ефективни парадигми на устройства.

Третата прогноза е за Цикун Сюе (Qikun Xue) "за експериментално наблюдение на квантовия аномален ефект на Хол". Общото между трите награди е относително непосредствената връзка с развитието на нови технологии.

Носителите на други престижни награди

Други престижни награди също са логична насока за търсене на потенциални носители на Нобелова награда. Наградата "Кавли" за нанонаука за 2026 г. отиде при физиците Ева Андрей (Eva Andrei), Пабло Харийо-Ереро (Pablo Jarillo-Herrero) и Алън Макдоналд (Allan MacDonald) за тяхната пионерска работа по туистроника (twistronics - от усукване и електроника). Това е бързо развиваща се област, която включва завъртане на относителния ъгъл между два листа двуизмерен материал като графен. Завъртанията създават  свръхрешетки тип моаре с широк спектър от електронни свойства, включително свръхпроводимост.

Също така съм ентусиазиран от награда за приложния физик Федерико Капасо (Federico Capasso). Освен че е разработил широк спектър от полупроводникови технологии - включително квантовия каскаден лазер - Капасо е извършил основополагаща работа по оптични метаматериали.

Награда за такива метаматериали би могла да бъде споделена с Джон Пендри (John Pendry) - лауреат на наградата "Кавли" а нанонауки за 2024 г., който е разработил математическа рамка за проектиране на оптични метаматериали.

В днешно време наградите обикновено се присъждат на трима, така че потенциални партньори за Капасо и Пендри са Дейвид Смит (David Smith) - пионер в създаването на метаматериали, работещи на микровълнови честоти - и Андреа Алу (Andrea Alù), който е плодовит изследовател на фотонни метаматериали. Други възможни победители в тази област са Улф Леохард (Ulf Leohardt), Надер Енгета (Nader Engheta), Джордж Елефтериадес (George Eleftheriades) и Владимир Шалаев (Vladimir Shalaev).

Нобеловата награда за физика за 2026 г. ще бъде обявена най-рано във вторник, 6 октомври, в 12:45 българско време.

Източник: Is this the year for a Nobel prize in condensed matter, or maybe particle physics?, Hamish Johnston, Physics World 

Тази година на 5 октомври Нобеловата асамблея в Института Каролинска ще определи името на победителя в областта на физиологията и медицината.

Заседанието трябва да започне в 11:30 местно време (12:30 българско време).

Между 1901 и 2025 г. Нобеловите награди и наградата на Шведската национална банка за икономически науки в памет на Алфред Нобел са присъдени 633 пъти на 1026 души и организации. Като се има предвид, че някои са получили Нобеловата награда повече от веднъж, това прави общо 990 души и 28 организации.

Интересни факти за Нобеловата награда за физиология или медицина:

• Нобеловата награда за физиология или медицина е присъждана 116 пъти на 232 носители на Нобелова награда между 1901 и 2025 г. 
• Нобеловата награда за физиология или медицина не е присъждана 9 пъти: през 1915, 1916, 1917, 1918, 1921, 1925, 1940, 1941 и 1942 г. Обяснението на Нобеловата фондация е, че "ако нито едно от разглежданите работи не се окаже от значението, посочено в първия параграф, паричната награда се запазва за следващата година. Ако дори тогава наградата не може да бъде присъдена, сумата се добавя към ограничените средства на Фондацията." (По време на Първата и Втората световна война са присъждани по-малко Нобелови награди).
• 14 жени са удостоени с наградата за медицина досега.
• 31 години е възрастта на най-младия лауреат за медицина, Фредерик Бантинг, който получава наградата за медицина през 1923 г. за откриването на инсулина.
• 87 години е възрастта на най-възрастния лауреат за медицина, Пейтън Рус, когато получава наградата за медицина през 1966 г. за откритието си на вируси, предизвикващи тумори.
• 1 път се случва баща и син Суне Бергстрьом и Сванте Паабо получават награда за медицина. Сванте Паабо е награден 40 години след баща си.

• Има две женени двойки носители на Нобелова награда по физиология или медицина:

• Герти Тереза ​​Кори (родена Радниц) и Карл Фердинанд Кори - Нобелова награда за физиология или медицина 1947 г.
  за откритието им за хода на каталитичната конверсия на гликоген.

• Мей-Брит Мозер и Едвард И. Мозер - Нобелова награда за физиология или медицина за 2014 г. за откритията им на клетки, които съставляват система за позициониране в мозъка.

• Адолф Хитлер забранява на трима германски носители на Нобелова награда да я получат - двама от които са удостоени с Нобелова награда за химия, Рихард Кун през 1938 г. и Адолф Бутенанд през 1939 г. Третият човек, Герхард Домагк, е удостоен с Нобелова награда за физиология или медицина през 1939 г. Всички те получават диплома и медала на Нобеловата награда по-късно, но не и размера на наградата.

Вижте всички награди и лауреати за медицина

График на раздаването на нобеловите награди 2026 г:

Институциите, присъждащи наградите, ще обявят решенията си за наградите за 2025 г., както следва:

• ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – понеделник, 5 октомври, най-рано 11:30 ч. местно време (12:30 българско време). Нобелова асамблея в Каролински институт.
• ФИЗИКА – вторник, 6 октомври, най-рано 11:45 местно време (12:45 българско време).
  Кралската шведска академия на науките.
• ХИМИЯ – сряда, 7 октомври, най-рано 11:45 ч. местно време (12:45 българско време).
  Кралска шведска академия на науките.
• ЛИТЕРАТУРА – четвъртък, 8 октомври, най-рано 13:00 местно време (14:00 българско време).
  Шведската академия (Svenska Akademien).
• МИР – петък, 09 октомври, 11:00 ч. местно време (12:00 българско време).
  Норвежки Нобелов институт (Norska Nobelinstitutet).
• НАГРАДАТА НА ШВЕДСКАТА РИКСБАНК ЗА ИКОНОМИЧЕСКИ НАУКИ В ПАМЕТ НА АЛФРЕД НОБЕЛ – понеделник, 12 октомври, най-рано 11:45 ч. местно време (12:30 българско време).
  Кралска шведска академия на науките, Стокхолм.

Знаете ли че:

• Процесите на номиниране започват през септември всяка година.
• Никой не може да се номинира сам за Нобелова награда.
• Имената на номинираните не могат да бъдат разкрити до 50 години по-късно.

Кой избира нобеловите лауреати?

В последното си завещание, Алфред Нобел, специално определя институциите, отговорни за награждаването и посочващи нобеловите лауреати. От 1901 г. за възлагане на Нобеловите награди се основава на система от номинации, определяни от четири институции: Шведската кралска академия на науките (физика, химия и икономически науки), Каролинският медикохирургически институт в Стокхолм (физиология или медицина), Шведската академия (литература) и 5-членен комитет, избран от норвежкия парламент (за мир).

Работата по избора на лауреата на наградата за медицината продължава през цялата година - през есента Нобеловият комитет изпраща покани до институти и лица, имащи право да номинират.

Кандидатите, отговарящи на условията за наградата за медицина, са тези, номинирани от номинатори, които са получили покана от Нобеловия комитет да представят имена за разглеждане. Никой не може да номинира себе си

Приемът на кандидатурите приключват на 31 януари. През пролетта и лятото Нобеловият комитет оценява заявките и през август докладва пред Нобеловата асамблея в Института Каролинска.

Правила за избиране на нобеловите лауреати

Да се надяват да получат Нобелова награда могат само тези, които са изобретили или открили нещо наистина важно в една от дисциплините, които шведският учен и бизнесмен Алфред Нобел е определил - физика, химия, медицина, литература и мир. Наградата в категорията икономика се дава едва от 1968 година.

Никой не може да се предложи сам, кандидат-лауреатите трябва да бъдат номинирани - от някой от предишен нобелов лауреат, от декана на скандинавски факултет в съответната област или от някой друг учен, когото Кралската шведска академия на науките счита за достоен.

Номинираните предават научния си труд за оценка. За всяка от петте дисциплини има комисия от експерти, включваща 3 до 5 души.

Лауреатите са най-много по трима в категория. Имената им се оповестяват в началото на октомври. Повечето от тях узнават от медиите, че са получили Нобелова награда.

Официалната церемония по награждаването по традиция се провежда на 10 декември, годишнината от смъртта на Алфред Нобел. Има строги изисквания за облеклото. Мъжете трябва да носят фракове и бели папионки, като костюмите се шият по поръчка специално за лауреатите. Паричната стойност на наградата е около 1 милион евро. Ако има няколко лауреати в една категория, сумата се поделя по определени правила като парите се облагат с данък.

Източник: The Nobel Prize

Изстрелването се състоя от площадка за изстрелване във Флорида, а скачването се случи на 2 октомври в 2:05 ч. българско време. Dragon, наречен Grace, достави четирима астронавти в орбита.

Преди това американският рекорд принадлежеше на товарния Dragon. През ноември 2024 г. космическият кораб CRS-31 достигна станцията за 12 часа и 33 минути. Най-бързият американски пилотиран космически кораб, достигнал МКС, бе Crew Dragon, по време на мисията Crew-11, през август 2025 г., като времето за достигане бе 14 часа и 43 минути.

Всичко зависи от местоположението на станцията

Толкова кратък полет не означава, че Dragon е по-бърз от предишните космически кораби. Продължителността на полета силно се влияе от траекторията, избрана за конкретна мисия.

Според нея МКС е била в благоприятно положение спрямо космодрума при изстрелването. Благодарение на това е било възможно да се избере траектория, която е намалила времето за среща почти до физическия лимит.

За да се скачи със станцията, космическият кораб трябва постепенно да промени орбитата си и да настигне МКС, която обикаля около Земята с приблизително 28 000 км/ч. Колкото по-благоприятна е позицията на станцията при изстрелване, толкова по-малко маневри може да са необходими.

Руският "Союз" остава абсолютен рекордьор

Американският рекорд, поставен от Crew-13, не е световен рекорд. През май 2020 г. руската ракета "Союз" достави трима космонавти до МКС само за 3 часа и 3 минути след изстрелването от Байконур.

След старта космическият кораб достига станцията само след две обиколки около Земята. Тази скорост се постига благодарение на по-агресивна траектория на подход. Самият "Союз" обаче няма някакво особено предимство в мощността пред Dragon -разликата се дължи главно на избрания профил на полета.

Четиримата астронавти ще прекарат шест месеца на станцията

Екипаж 13 достави на МКС астронавтите на НАСА Джесика Уоткинс и Люк Дилейни, представителя на Канадската космическа агенция Джошуа Катрик и космонавта на Роскосмос Сергей Тетерятников.

Екипажът ще прекара приблизително шест месеца на станцията. Те ще заменят Екипаж-12, който пристигна на МКС през февруари. Завръщането на четирима членове на предишната експедиция - Джесика Меир, Джак Хатауей, Софи Адено и Андрей Федяев - се очаква не по-рано от 5 октомври.

Източник: NASA’s SpaceX Crew-13 Launches to International Space Station, NASA

В статията се моделира явление, наречено от изследователите "спирала от заблуди" (delusional spiraling). Сценарият е такъв: потребителят задава на чатбота въпрос, той се съгласява, потребителят настоява на своето, ботът се съгласява още по-ентусиазирано и в рамките на няколко обмена на реплики потребителят започва да вярва в неща, които не са истина.

""Психоза, причинена от изкуствен интелект" или "спирала от заблуди" е нововъзникващ феномен, при който потребителите на чатботове с изкуствен интелект се оказват опасно уверени в странни вярвания след продължителни разговори с тях. Този феномен обикновено се приписва на добре документираната склонност на чатботовете с изкуствен интелект към валидиране на твърденията на потребителите, свойство, често наричано "подмазвачество"", пишат авторите.

Изследователите проверяват две очевидни начина да се разреши проблема

Първият начин е да се принуди модела да казва само верни неща. Това не предотвратява възникването на "спиралата". Даже чатботът, който никога не лъже, все пак може да избира кои факти/истини да покаже и кои - да скрие. Избирателното показване на истината е достатъчно, за да заблуди потребителя.

Вторият подход е да се предупредят потребителите предварително, че изкуственият интелект може просто да се съгласява с тях (да им поддаква). Това също пак ще предизвика спиралата. Дори напълно рационален човек, който знае, че системата е склонна към угодничество, не може надеждно да разпознае този момент в хода на диалога.

И двата метода се оказват неефективни. При това не частично, а на фундаментално ниво.

Причината е почти смущаващо проста, ако обърнете внимание на същността. Тези модели са обучени на базата на обратната връзка от потребителя. Потребителите поощряват тези отговори, които харесват. А харесват отговори, които подтвърждават тяхната собствена гледна точка. Така моделът се учи да се съгласява.

Сигналът, използван за обучение и проблемът с безопасността са по същество едно и също нещо.

Съобщава се, че психиатър от Калифорнийския университет в Сан Франциско (UCSF) е хоспитализирал 12 пациенти за една година заради психоза, свързана с употребата на чатботове. Един мъж е прекарал 300 часа в разговор с ChatGPT, убеден, че е открил формула, която променя света. Моделът я е потвърдил над 50 пъти.

Има решение

Но паниката е излишна. Проблемът има решение, но няма да се разреши с прости предупреждения "спри да лъжеш" или да внимаваме, че чатботът може да ни заблуди.

"Според мен вероятно е необходимо да се преосмисли на първо място самата цел на оптимизацията. Стремежът да бъде полезен чрез съгласие с потребителя е неверен ориентир. Но решението на тази задача изисква много повече усилия и разходи за обучение, отколкото поставянето на предупредителен надпис на прозореца за чата", коментира Глен Роудс (Glen Rhodes), разработчик на игри и AI програмист.

"Компаниите, които надграждат върху тези модели, трябва да си зададат този въпрос сега, преди регулаторните органи да наложат разговора.

"Математическите данни вече са публикувани. Да си затваряме очите става все по-трудно", заключава Роудс.

Справка: Sycophantic Chatbots Cause Delusional Spiraling, Even in Ideal Bayesians; Kartik Chandra, Max Kleiman-Weiner, Jonathan Ragan-Kelley, Joshua B. Tenenbaum; https://doi.org/10.48550/arXiv.2602.19141

Източник: MIT paper proves ChatGPT sycophancy causes delusional spiraling and standard fixes don’t work, Glen Rhodes

Авторът Румен Христов е бил главен технолог на АЕЦ "Козлодуй с 30-годишен трудов стаж. 

1. Енергията като основа на съвременното човешко съществуване

1.1. Енергията сред основните жизнени потребности

Съвременният човек възприема достъпа до вода, храна, отопление, осветление, медицинска помощ, комуникации и транспорт като естествена част от ежедневието. В действителност почти нито едно от тези блага не достига до него непосредствено от природата. Те се осигуряват чрез сложни производствени, технически, инфраструктурни и логистични системи, чието функциониране зависи от постоянното наличие на енергия.

Когато се разглеждат основните човешки потребности, обикновено се използва традиционната последователност: въздух, вода, храна и едва след това енергия. Подобна подредба е приложима само ако човекът бъде разглеждан като изолиран биологичен организъм, намиращ се непосредствено сред природните ресурси.

Тя не отразява реалните условия на живот в съвременния град, в многоетажната жилищна сграда, в индустриализираното общество и в икономика, основана на постоянно действащи технически системи.

Ако се приеме, че въздухът все още е свободно достъпен, годен за дишане и не изисква индивидуално заплащане, той остава първата и най-непосредствена предпоставка за човешкия живот. Естествената дневна светлина също остава свободно достъпна през част от денонощието.

С това обаче практически се изчерпват основните жизнени условия, които съвременният човек може да получава непосредствено, без участието на енергийна и техническа система.

Водата съществува в природата, но питейната вода в дома на съвременния човек е резултат от водовземане, изпомпване, пречистване, обеззаразяване, съхранение, поддържане на налягане, разпределение и последващо отвеждане и пречистване на отпадъчните води. Всяка от тези дейности изисква енергия.

Храната също не достига до човека в готов, безопасен и постоянно достъпен вид. Тя трябва да бъде произведена, напоена, обработена, събрана, преработена, охладена, съхранена, транспортирана, разпределена и приготвена. Всички тези процеси са зависими от енергията.

Следователно за съвременния човек енергията не е просто още една потребност, която се добавя след водата и храната. Тя е ресурсът, който превръща водата и храната от природна възможност в реално достъпни жизнени блага.

След въздуха енергията е първичният осигуряващ ресурс, чрез който съвременното общество предоставя достъп до вода, храна, топлина, здравеопазване, комуникации, транспорт, сигурност и почти всички останали условия за нормален живот.

1.2. Разлика между биологична потребност и обществено осигурена потребност

Въздухът, водата и храната са непосредствено необходими на човешкия организъм. Енергията има различна, но не по-маловажна роля.

Тя е необходима както пряко — за отопление, охлаждане, осветление, топла вода и използване на домакински или медицински уреди — така и косвено, чрез функционирането на системите, които осигуряват останалите жизнени потребности.

Поради това трябва да бъдат разграничени два различни въпроса:

1. От какво се нуждае човешкият организъм, за да продължи да съществува?
2. Как съвременното общество осигурява тези потребности на милиони хора?

При първия въпрос водата и храната имат пряко физиологично значение. При втория въпрос енергията се превръща в основата, върху която функционира цялата система за водоснабдяване, производство и доставка на храна, отопление, здравеопазване, комуникации и обществена сигурност.

Съвременният човек в общия случай не черпи вода непосредствено от природен източник, не произвежда сам храната си, не поддържа автономна медицинска, санитарна и комуникационна система и не може самостоятелно да осигури всички необходими условия за живот.

Той разчита на инфраструктура. А инфраструктурата разчита на енергия.

Следователно прекъсването или ограничаването на достъпа до енергия не засяга само един вид потребление. То постепенно прекъсва достъпа до всички останали жизненоважни услуги.

1.3. Пълният блекаут като модел на енергийната зависимост

Най-ясно значението на енергията може да бъде разбрано чрез пример с пълен и продължителен блекаут в голям град.

В първия момент се забелязва липсата на осветление, но това е само най-видимата и най-малко значимата последица. Истинският проблем е, че започва постепенното спиране на системите, върху които е изграден градският живот.

Още в първите минути и часове се нарушават:

• работата на светофарите и транспорта;
• функционирането на асансьори и сградни съоръжения;
• електронните плащания и банковите услуги;
• мобилните комуникации и достъпът до информация;
• отоплителните и охлаждащите системи;
• работата на търговски, производствени и административни обекти.

След това постепенно възникват затруднения във водоснабдяването, канализацията, снабдяването с гориво, охлаждането на храните, транспорта и доставките.

Дори системи, които използват друг първичен енергоносител, често не могат да функционират без електроенергия. Газовото отопление, централното топлоснабдяване, котлите на твърдо гориво, помпените станции, пречиствателните съоръжения и бензиностанциите разчитат на електрически помпи, автоматика, управление, защити и комуникации.

След изчерпване на резервното захранване започват да отпадат и критични системи. Болници, телекомуникационни съоръжения, водоснабдителни обекти и центрове за управление могат временно да работят с генератори и батерии, но резервите им не са безкрайни.

При продължителен блекаут градът постепенно губи способността си:

• да доставя питейна вода;
• да отвежда отпадъчните води;
• да съхранява и разпределя хранителни продукти;
• да осигурява отопление и охлаждане;
• да поддържа медицинската помощ;
• да осигурява комуникации и транспорт;
• да поддържа обществения ред и снабдяването.

Този пример показва, че енергията не е отделна услуга, която може да бъде изключена, без да засегне останалите жизнени системи. Тя е общата основа, върху която тези системи функционират.

Без енергия човекът временно може да разполага с остатъчни запаси от вода и храна, но обществото бързо губи способността си да ги произвежда, обработва, съхранява и доставя.

Следователно пълният блекаут не е просто прекъсване на електроснабдяването. Той представлява постепенно прекъсване на организирания достъп до основните средства за живот.

1.4. Енергията като първичен осигуряващ ресурс

На тази основа основните потребности на съвременния човек могат да бъдат разгледани не само по тяхната биологична функция, но и по начина, по който реално се осигуряват.

Тази подредба не омаловажава значението на водата и храната. Напротив, тя показва, че в съвременното общество тяхната реална достъпност е зависима от предварителното наличие на енергия.

Затова енергията следва да бъде разглеждана като първичен осигуряващ ресурс, който стои в основата на достъпа до почти всички останали жизнени блага.

1.5. Енергията като условие за безопасна жизнена среда

Енергията не е необходима само за доставянето на вода и храна. Тя поддържа и средата, в която човекът може безопасно да живее.

При ниски температури липсата на отопление може да се превърне в непосредствен риск за живота, особено за възрастните хора, малките деца, хронично болните и хората с увреждания.

При екстремно високи температури липсата на охлаждане и вентилация също може да доведе до тежки здравни последици.

В тези случаи енергията не е въпрос на комфорт. Тя е необходима за поддържане на температура, съвместима с човешкото здраве и оцеляване.

Същото се отнася за работата на медицински устройства, кислородни концентратори, системи за диализа, охлаждане на лекарства, съхранение на кръвни продукти и функциониране на болничната техника.

Следователно в определени условия липсата на енергия може да създаде непосредствен риск по-бързо от липсата на храна и дори от ограничен достъп до вода.

Това означава, че не съществува универсална и неизменна класация на основните потребности. Реалният приоритет зависи от температурата, здравословното състояние, възрастта, жилищната среда и техническата зависимост на конкретния човек.

Независимо от това, енергията остава общият фактор, който поддържа безопасната среда и организирания достъп до останалите жизнени ресурси.

1.6. Енергията и нормалното участие в обществото

Достъпът до енергия не се ограничава до физическото оцеляване.

Съвременното общество изисква участие в образованието, трудовата дейност, цифровите комуникации, административните услуги и обществените отношения.

За това са необходими:

• осветление;
• отоплено или охладено помещение;
• електронни устройства;
• интернет и телекомуникации;
• транспорт;
• достъп до институции и услуги.

Лице, което няма достатъчен достъп до енергия, постепенно се изключва не само от потреблението, но и от възможността за образование, професионална реализация, комуникация и пълноценно обществено участие.

Поради това енергията има двойна функция.

Тя поддържа физическото съществуване на човека и едновременно с това осигурява възможността му да бъде пълноправен член на съвременното общество.

1.7. Енергията не е обикновена пазарна стока

Енергията се произвежда, пренася, разпределя и продава чрез икономически и пазарни механизми. Това обаче не означава, че нейното значение може да бъде сведено до обикновена стока или разход в домакинския бюджет.

Повечето стоки могат да бъдат отложени, заменени или изцяло изключени от потреблението. Минимално необходимата енергия не може да бъде премахната, без това да засегне здравето, безопасността и достъпа до останалите жизнени услуги.

Домакинството може да намали част от своето потребление, но под определено равнище икономията престава да бъде рационално поведение и се превръща в лишение.

Това лишение може да означава:

• недостатъчно отопление;
• липса на топла вода;
• ограничаване на приготвянето на храна;
• отказ от използване на необходим уред;
• престой в тъмни или студени помещения;
• невъзможност за използване на медицинска техника;
• ограничаване на комуникациите и достъпа до услуги.

Следователно минимално необходимото количество енергия има различен характер от обичайното потребителско търсене. То представлява обществено необходим минимум, под който възниква риск за живота, здравето и човешкото достойнство.

1.8. От енергийна липса към енергийна бедност

Пълният блекаут показва какво се случва, когато енергията изчезне едновременно за всички.

Енергийната бедност представлява различна, но принципно сходна ситуация. При нея енергийната система формално функционира, но отделният човек или домакинство няма икономическата възможност да използва необходимото количество енергия.

За енергийно бедното домакинство не е необходимо да настъпи общ блекаут. Неговият личен блекаут може да се изразява в:

• изключено отопление;
• отопление само на едно помещение;
• невъзможност за използване на топла вода;
• ограничаване на осветлението;
• спиране на електроуреди;
• невъзможност за охлаждане през лятото;
• натрупване на задължения;
• прекъсване на снабдяването;
• отказ от храна или лекарства, за да бъде платена сметката.

Следователно енергийната бедност не е само въпрос на висока цена на енергията или нисък доход.

Тя е състояние, при което човекът има ограничен достъп до първичния ресурс, чрез който съвременното общество осигурява останалите условия за живот.

От тази гледна точка енергийно бедният човек не е просто потребител, който не може да заплати една услуга. Той е гражданин, който не може пълноценно да използва системите, чрез които обществото осигурява вода, храна, топлина, здраве, комуникация, образование и безопасност.

1.9. Значение за държавната политика

Начинът, по който се определя енергията, има пряко значение за държавната политика.

Ако тя се разглежда единствено като стока, основният въпрос е дали потребителят може да заплати нейната цена.

Ако обаче енергията се разглежда като първичен осигуряващ ресурс, въпросът е различен:

Разполага ли всеки гражданин с реален достъп до минималното количество енергия, необходимо за поддържане на живота, здравето, безопасността и нормалното участие в обществото?

Тази промяна в гледната точка е фундаментална.

Тя означава, че политиката не трябва да се ограничава до временно компенсиране на сметки или предоставяне на сезонни помощи. Необходимо е да се гарантира устойчив достъп до минимално необходимите енергийни услуги.

Този достъп може да бъде осигуряван чрез съчетание от:

• защита на доходите;
• целево енергийно подпомагане;
• енергийна ефективност;
• подобряване на жилищата;
• подмяна на неефективни уреди;
• достъп до подходящи технологии;
• защита от прекъсване на снабдяването;
• специална подкрепа за здравно и социално уязвими лица.

Основната цел не трябва да бъде единствено домакинството да плати следващата си сметка.

Целта трябва да бъде човекът да разполага с траен, сигурен и финансово достъпен достъп до енергията, без която съвременният живот не може да бъде поддържан.

1.10. Основен извод

При нормални условия въздухът остава свободно достъпен, а естествената дневна светлина е налична през част от денонощието.

Почти всичко останало, необходимо за живота на съвременния човек, изисква енергия.

Енергия е необходима, за да бъде водата добита, пречистена и доставена. Необходима е, за да бъде храната произведена, съхранена и приготвена. Необходима е за отопление, охлаждане, здравеопазване, комуникации, транспорт, хигиена и обществена сигурност.

Поради това енергията не трябва да бъде поставяна механично след водата и храната.

В съвременното общество тя стои пред реалния достъп до тях.

Въздухът поддържа непосредствено човешкия живот. Енергията поддържа системата, чрез която съвременното общество осигурява почти всичко останало.

Оттук следва, че достъпът до енергия не е въпрос единствено на комфорт, потребление или платежоспособност. Той е основно условие за живот, здраве, човешко достойнство и участие в обществото.

Именно от тази позиция следва да бъде разглеждан и проблемът с енергийната бедност.

2. Историческо възникване и развитие на понятието „енергийна бедност“

Историко-сравнителен анализ на възникването на понятието, преминаването му в публичната политика и основните модели за защита в развити общества.

Работен раздел към институционален анализ на енергийната бедност в България

2.1. Енергийната бедност преди появата на самото понятие

Енергийната бедност не е ново обществено явление. Много преди появата на съвременния термин домакинства с ниски доходи са живеели в студени, влажни, недостатъчно осветени и трудно отопляеми жилища. Липсата на средства за гориво и лошото качество на жилищния фонд са съпътствали индустриализацията, масовата урбанизация и разрастването на европейските градове.

В продължение на десетилетия обаче проблемът не е разглеждан като самостоятелна форма на бедност. Той е възприеман основно като последица от ниски доходи, безработица, лоши жилищни условия, високи цени или недостиг на горива. Поради това държавните мерки са били разпределени между социалната политика, жилищното подпомагане и регулирането на цените, без обща рамка, която да свързва дохода, енергийните цени, състоянието на жилището и реалната възможност за осигуряване на необходимите енергийни услуги.

Промяната настъпва през втората половина на ХХ век. Масовото разпространение на централното отопление, електрическите уреди, газификацията и зависимостта от организирани енергийни доставки превръщат достъпа до енергия в самостоятелен показател за жизнен стандарт. Петролните кризи през 70-те години допълнително показват, че домакинство, което при едно ценово равнище може да отоплява жилището си, при друго може бързо да изгуби тази възможност.

Така постепенно се утвърждава разбирането, че студеното жилище не е непременно резултат от личен избор или неправилно управление на семейния бюджет. То може да бъде предвидим резултат от взаимодействието между нисък доход, висока цена на енергията и жилище с лоши енергийни характеристики.

2.2. Поява и систематизиране на понятието

Съвременното понятие „fuel poverty“, което на български обичайно се превежда като „енергийна бедност“, получава най-ясна ранна научна и обществена формулировка във Великобритания. Ключова роля има британската изследователка Бренда Бордман, която през 1991 г. публикува книгата „Fuel Poverty: From Cold Homes to Affordable Warmth“. Нейният принос не се състои просто в използването на израза, а в систематизирането на явлението като самостоятелен проблем, подлежащ на измерване и на целенасочена публична политика.

Ранният британски подход свързва енергийната бедност с необходимостта домакинството да отделя прекомерно голям дял от дохода си, за да поддържа приемлива температура и да покрива основните битови енергийни услуги. Широко разпространената историческа граница е 10% от дохода.

Този модел извежда три фундаментални фактора:

• доходите на домакинството;
• цените на енергията;
• енергийната ефективност и физическите характеристики на жилището.

По този начин става ясно, че енергийната бедност не е идентична с общата доходна бедност. Две домакинства с еднакъв доход могат да имат напълно различна енергийна уязвимост, ако едното живее в малко и добре изолирано жилище, а другото — в голямо, влажно и неефективно жилище с остаряла отоплителна система.

Същевременно домакинство с доход над официалната линия на бедност може да бъде енергийно бедно, когато необходимите разходи за поддържане на нормални условия са непропорционално високи.

Основният концептуален поврат може да бъде формулиран така:

Бедността вече не се оценява само чрез наличния доход, а и чрез цената, която домакинството трябва да заплати, за да поддържа здравословни и безопасни условия на живот.

2.3. Значение и ограничения на правилото за 10%

Критерият от 10% има голямо историческо значение, защото превръща трудно видимо социално явление в измерим показател. Той позволява да бъдат определяни засегнати домакинства, да се проследяват промени във времето, да се поставят количествени цели и да се оценява въздействието на доходите и цените на енергията.

С течение на времето обаче стават видими и неговите ограничения. Един фиксиран процент не отчита напълно размера и състава на домакинството, възрастта и здравословното състояние на членовете, климата, вида и големината на жилището, медицинските потребности и необходимостта от охлаждане през лятото.

Най-същественият недостатък е, че действително платената сметка не винаги показва действителната потребност. Домакинство може да харчи малко за енергия не защото няма проблем, а защото отоплява само една стая, поддържа опасно ниска температура, отказва се от топла вода или не използва необходим уред.

Поради това ниското потребление може да е признак за принудително самоограничаване, а не за енергийна ефективност или добра платежоспособност.

2.4. От научна концепция към законово регулиране

Великобритания е първият значим пример за превръщане на енергийната бедност от научно понятие в предмет на специална законодателна политика. През 2000 г. е приет Warm Homes and Energy Conservation Act 2000. Законът задължава държавата да публикува и прилага стратегия за намаляване на енергийната бедност и да определя цели за нейното ограничаване.

В първоначалната законова логика човек е разглеждан като живеещ в енергийна бедност, когато е член на домакинство с нисък доход, обитаващо жилище, което не може да бъде поддържано достатъчно топло на разумна цена.

Това е важен исторически момент, защото:

• държавата признава, че проблемът не е единствено лична отговорност на домакинството;
• създава се задължение за стратегия, а не само за отделни помощи;
• социалната подкрепа се свързва с енергийната ефективност и подобряването на жилището;
• въвеждат се наблюдение, цели и отчетност.

Впоследствие Англия променя и методиката си. Съвременният официален показател е Low Income Low Energy Efficiency (LILEE). При него домакинството се разглежда като енергийно бедно, когато живее в жилище с ниска енергийна ефективност и след заплащане на необходимите енергийни разходи остатъчният му доход е под официалната линия на бедност.

Съществената промяна е, че жилището вече не е само фон на проблема. Неговата енергийна ефективност става част от самото определение. Така трайното решение се насочва не само към плащане на енергията, но и към намаляване на количеството енергия, което жилището изисква.

2.5. От „fuel poverty“ към по-широкото понятие „energy poverty“

Ранната британска концепция е концентрирана главно върху отоплението. С разширяването на изследванията и промяната на начина на живот става ясно, че проблемът не се изчерпва със студеното жилище.

Съвременното понятие „energy poverty“ обхваща невъзможността на домакинството да осигури всички необходими енергийни услуги:

• отопление и охлаждане;
• осветление;
• топла вода;
• приготвяне и съхранение на храна;
• работа на основни домакински и медицински уреди;
• комуникации и достъп до цифрови услуги.

Това разширяване е особено важно при по-чести горещи вълни, дигитализация и нарастваща зависимост от електрически устройства. Въпросът вече не е само дали жилището може да бъде отоплено, а дали домакинството може да осигури всички енергийни услуги, необходими за здравословен, безопасен и достоен живот.

2.6. Развитие на европейската политика

На равнище Европейски съюз дълго време не съществува единна общоевропейска дефиниция. Държавите членки се различават по климат, доходи, цени, жилищен фонд, отоплителни технологии и социални системи. Затова първоначално европейската политика се концентрира върху понятието „уязвим потребител“.

Директива (ЕС) 2019/944 за общите правила на вътрешния пазар на електроенергия засилва задълженията за защита на уязвимите клиенти и домакинствата в енергийна бедност. Тя допуска интегриран подход, който съчетава социална политика с мерки за енергийна ефективност на жилищата.

През 2020 г. Европейската комисия приема първа специална препоръка относно енергийната бедност, а през 2023 г. — актуализирана Препоръка (ЕС) 2023/2407. Европейският подход насърчава използването на комбинация от показатели, а не на един-единствен процентен праг.

Основните направления на европейската рамка са:

• идентифициране на засегнатите домакинства чрез повече от един показател;
• защита на уязвимите клиенти;
• ограничаване на прекъсванията при критични случаи;
• приоритетно обновяване на най-неефективните жилища;
• достъп до финансиране и техническа помощ;
• координация между социалната, жилищната и енергийната политика.

Така европейската политика постепенно преминава от защита на отделния потребител към управление на структурните причини за енергийната бедност.

2.7. Великобритания — първият системен модел

Великобритания остава най-важният исторически пример, защото там най-рано се съчетават научна дефиниция, законово признаване, национална стратегия, специална методика, количествени цели, помощи за текущите разходи и програми за енергийна ефективност.

Основното достойнство на британския модел е признаването, че енергийната бедност е самостоятелен проблем, който трябва да се наблюдава отделно. Същевременно британският опит показва, че дефиницията има пряко финансово и политическо значение: тя определя кой получава подкрепа, какъв бюджет е необходим, кои жилища се обновяват и как се измерва успехът.

Основният урок е, че държавата трябва да наблюдава едновременно дохода, цените и необходимата енергия за достигане на приемливи условия в конкретното жилище.

2.8. Франция — финансова помощ и зимна защита

Френският подход съчетава пряка финансова подкрепа с нормативна защита на домакинствата в критичния зимен период.

Основен инструмент е chèque énergie — целева помощ, определяна според дохода, която може да се използва за заплащане на допустими енергийни разходи. Вторият съществен елемент е trêve hivernale — зимен защитен период, който обичайно продължава от 1 ноември до 31 март. През него са ограничени прекъсванията на електро- и газоснабдяването поради неплатени сметки, като при определени условия електрическата мощност може да бъде намалена.

Този модел утвърждава принципа, че когато прекъсването на енергията може да създаде непосредствен риск за здравето и живота, събирането на търговско вземане не може да има абсолютен приоритет пред защитата на човека.

2.9. Съединени американски щати — разделяне на спешната помощ от трайното решение

Американският модел е особено полезен, защото ясно различава два вида намеса.

Първият е краткосрочната помощ за плащане на сметки и преодоляване на енергийни кризи чрез Low Income Home Energy Assistance Program (LIHEAP). Програмата е насочена към домакинства с ниски доходи и висока енергийна тежест, включително към домакинства с възрастни хора, деца и лица с увреждания.

Вторият вид намеса е трайното намаляване на необходимото потребление чрез Weatherization Assistance Program (WAP), създадена през 1976 г. Програмата подобрява енергийната ефективност на жилищата на домакинства с ниски доходи, като едновременно отчита здравето и безопасността на обитателите.

Мерките могат да включват изолация, уплътняване на въздушни течове, подобряване на отоплителни системи, вентилация и свързани мерки за безопасност.

Логиката е ясна:

Помощта за сметката предотвратява непосредствена криза. Обновяването на жилището намалява вероятността кризата да се повтори.

2.10. Канада - обновяване без предварително самофинансиране

Канадският подход показва как може да бъде преодолян един от основните дефекти на стандартните програми — изискването домакинството първо да финансира инвестицията, а след това да получи частично възстановяване.

Canada Greener Homes Affordability Program е насочена към собственици и наематели с ниски и средни доходи и предвижда безплатни или напълно покрити мерки за енергийно обновяване. Целта е да бъдат намалени месечните разходи и да бъде подобрен комфортът, без уязвимото домакинство да поема първоначалната инвестиция.

Този принцип е особено важен, защото най-бедните домакинства обикновено не разполагат със спестявания, нямат достъп до изгодно кредитиране и не могат да управляват сложни схеми за предварително плащане и последващо възстановяване.

Следователно програма с високо самоучастие може формално да бъде достъпна за всички, но практически да изключва именно най-нуждаещите се.

2.11. Сравнение на основните модели

2.12. Общи етапи в развитието на политиките

Първи етап — проблемът е част от общата бедност. Студеното жилище, липсата на гориво и неплатените сметки се разглеждат предимно като последица от ниския доход.

Втори етап — проблемът получава самостоятелно определение. Установява се, че доходът не е единственият фактор; цените и състоянието на жилището могат самостоятелно да създадат уязвимост.

Трети етап — въвеждат се измерими критерии. Правилото за 10% и последващите многокомпонентни методики позволяват определяне на засегнатите домакинства.

Четвърти етап — въвеждат се законови задължения и защити. Появяват се стратегии, целеви помощи, ограничения на прекъсванията и задължения за наблюдение.

Пети етап — политиката се насочва към причините. Акцентът се премества към обновяване, ефективно отопление и охлаждане, предварително финансиране и координация между институциите.

2.13. Основни уроци от развитите общества

3. Енергийната бедност е различна от общата бедност. Ниският доход е основен фактор, но пълната оценка изисква анализ на жилището, цените, технологиите и специфичните потребности.
4. Прекъсването на снабдяването не е обикновено търговско действие. Когато енергията е необходима за отопление, охлаждане или медицински устройства, прекъсването може да създаде риск за здравето и живота.
5. Ниското потребление не доказва липса на бедност. То може да е резултат от принудително самоограничаване.
6. Плащането на сметката не отстранява причината. Финансовата помощ е необходима при непосредствен риск, но не намалява автоматично бъдещите енергийни нужди.
7. Жилището е част от проблема. Не може цялата отговорност да бъде прехвърляна върху домакинството, когато то живее в конструктивно или технологично неефективна сграда.
8. Самоучастието може да изключи най-бедните. Програмите с предварително плащане често не достигат до домакинствата с най-голяма нужда.
9. Необходим е индивидуален пакет от мерки. Различните домакинства се нуждаят от различни комбинации от социална, техническа, жилищна и здравна подкрепа.

2.14. Заключение

Историята на понятието „енергийна бедност“ показва как един дълго пренебрегван проблем постепенно се превръща в самостоятелен обект на научна, социална, енергийна и жилищна политика.

Първоначално студените жилища и невъзможността за закупуване на гориво се разглеждат като обикновена последица от ниските доходи. Систематизирането на концепцията във Великобритания показва, че проблемът възниква от взаимодействието между дохода, цените на енергията, състоянието на жилището и необходимите енергийни услуги.

По-късното развитие на политиките добавя още един съществен елемент — защитата на човека от загуба на достъп до жизненоважна услуга. Най-развитите модели съчетават непосредствена социална защита, ограничения на прекъсванията, целево подпомагане, обновяване на жилищата и специални механизми за най-уязвимите.

Незрялата политика компенсира периодично високата сметка. Зрялата политика защитава човека при непосредствен риск и едновременно премахва причините, поради които той не може да си осигури необходимата енергия.

Този исторически извод създава основата за следващия раздел, в който трябва да бъде разгледано как енергийната бедност следва да се определя, измерва и разграничава от общата доходна бедност.

Използвани нормативни и институционални източници

1. Warm Homes and Energy Conservation Act 2000, UK legislation: https://www.legislation.gov.uk/ukpga/2000/31
2. Fuel poverty statistics and LILEE methodology, UK Government: https://www.gov.uk/government/collections/fuel-poverty-statistics
3. How fuel poverty is measured in the UK, Office for National Statistics: https://www.ons.gov.uk/peoplepopulationandcommunity/housing/articles/howfuelpovertyismeasuredintheuk/march2023
4. Directive (EU) 2019/944 on common rules for the internal market for electricity: https://eur-lex.europa.eu/eli/dir/2019/944/oj
5. Commission Recommendation (EU) 2023/2407 on energy poverty: https://eur-lex.europa.eu/eli/reco/2023/2407/oj/eng
6. Chèque énergie, Service-Public.fr: https://www.service-public.fr/particuliers/vosdroits/F33667
7. Winter protection and energy supply, Service-Public.fr: https://www.service-public.fr/particuliers/vosdroits/F20055
8. Low Income Home Energy Assistance Program (LIHEAP), U.S. Administration for Children and Families: https://www.acf.hhs.gov/ocs/low-income-home-energy-assistance-program-liheap
9. Weatherization Assistance Program, U.S. Department of Energy: https://www.energy.gov/cmei/scep/wap/weatherization-assistance-program
10. Canada Greener Homes Affordability Program, Natural Resources Canada: https://natural-resources.canada.ca/energy-efficiency/home-energy-efficiency/canada-greener-homes-initiative/canada-greener-homes-affordability-program

Бележка: Историческите и нормативните твърдения са подкрепени с официални институционални източници. Сравнителните изводи и формулировките за приложимост към национална политика представляват аналитична интерпретация в рамките на настоящия документ.

3. Европейска нормативна рамка и неизпълнени практически изисквания в България

Правно-институционален анализ с акцент върху реалния достъп на енергийно бедните домакинства до защита

Европейската политика за енергийната бедност вече не се ограничава до признаване на проблема или до възможност държавите членки да предоставят временни помощи. Съвременната нормативна рамка изисква засегнатите домакинства да бъдат идентифицирани, защитени от загуба на жизненоважни енергийни услуги и приоритетно включени в мерки, които трайно намаляват необходимото потребление и бъдещите им разходи. Особено значение има изискването достъпът до информация, административна помощ, финансиране и програми за обновяване да бъде реален, разбираем и практически осъществим за уязвимите лица.

Основен аналитичен въпрос: Създава ли българската система само възможност гражданинът да кандидатства, или гарантира, че реално енергийно бедният човек ще достигне до конкретна защита без административна сложност, която самата му уязвимост не му позволява да преодолее?

3.1. Правна сила и логика на европейската рамка

Европейската уредба се състои от директиви, регламенти и препоръки. Директивите са задължителни относно резултата, който държавите членки трябва да постигнат, като националните органи избират формата и средствата за транспониране. Регламентите са пряко приложими, а препоръките не създават самостоятелни правни задължения, но дават конкретни насоки за тълкуване, прилагане и оценяване на националните политики.

За енергийната бедност това разграничение е важно. Националното законодателство може формално да въведе определения, процедури и институции, но действителното съответствие се оценява по резултата: дали засегнатите домакинства са обхванати, дали достъпът до помощ е лесен, дали прекъсванията са предотвратени и дали мерките водят до трайно намаляване на енергийните разходи.

3.2. Директива (ЕС) 2023/1791 за енергийната ефективност

Директивата определя енергийната бедност като липса на достъп на домакинството до основни енергийни услуги, които осигуряват нормален жизнен и здравен стандарт. Тези услуги включват подходящо отопление, топла вода, охлаждане, осветление и енергия за основни уреди. Сред причините са недостъпната цена на енергията, недостатъчният разполагаем доход, високите енергийни разходи и ниската енергийна ефективност на жилището.

Особено важно е изискването държавите да осигуряват подходяща информационна, техническа и административна помощ и да улесняват достъпа до финансиране. Услугите „на едно гише“ следва да предоставят специализирано обслужване на енергийно бедни, уязвими и нискодоходни домакинства.

Следователно европейското изискване не се изпълнява само с публикуване на условия за кандидатстване. Необходимо е активно административно подпомагане, насочване към подходяща програма и преодоляване на бариерите, които ограничават участието на най-уязвимите.

3.3. Директива (ЕС) 2019/944 и измененията от 2024 г.

Правилата за вътрешния пазар на електроенергия засилват защитата на уязвимите клиенти и клиентите в енергийна бедност. Държавите трябва да прилагат подходящи мерки срещу прекъсването на електроснабдяването, включително забрани за прекъсване или други равностойни защитни механизми.

Защитата предполага ранно предупреждение, достъпни планове за разсрочване, координация между доставчиците и социалните служби и своевременно насочване към подкрепа. От особено значение е държавата да установява риска преди прекъсването, а не едва след като домакинството остане без енергия.

3.4. Директива (ЕС) 2024/1275 за енергийните характеристики на сградите

Директивата поставя сградното обновяване в центъра на дългосрочната политика срещу енергийната бедност. Финансовите стимули и техническата подкрепа трябва приоритетно да бъдат насочвани към уязвими домакинства, хора в енергийна бедност, обитатели на социални жилища и лица, живеещи в най-неефективните сгради.

Изискването за услуги „на едно гише“ означава гражданинът да получава на едно място информация, техническа оценка, административна помощ, избор на подходящо финансиране и проследяване на изпълнението. За най-бедните домакинства е необходимо да се преодолеят изискванията за предварително плащане, кредитиране или значително самоучастие.

3.5. Социалният фонд за климата

Регламент (ЕС) 2023/955 създава Социалния фонд за климата и определя уязвимите домакинства като домакинства в енергийна бедност или домакинства с ниски и по-ниски средни доходи, които не могат самостоятелно да финансират обновяване на жилището или преход към по-чисти технологии.

Фондът допуска инвестиционни мерки и ограничена временна пряка доходна подкрепа, но основната му логика е структурна: средствата трябва да намаляват бъдещата уязвимост. Това изисква надеждно идентифициране на бенефициентите, лесен достъп и механизъм за измерване на реалния резултат.

3.6. Европейски препоръки относно енергийната бедност и прекъсванията

Препоръка (ЕС) 2023/2407 насърчава държавите да използват съчетание от показатели: доход, енергийни разходи, просрочия, невъзможност за отопление или охлаждане, енергийни характеристики на жилището, принудително ниско потребление и здравна уязвимост.

По-новите европейски насоки за защита от прекъсване поставят акцент върху ранната намеса, управление на задълженията, планове за плащане, координация със социалните служби и недопускане на ситуация, при която домакинството остава без жизненоважна енергийна услуга.

3.7. Нормативният напредък в България

България вече разполага със законово определение за домакинство в положение на енергийна бедност, категория „уязвим клиент“, критерии за оценка, процедура за удостоверяване и нормативно предвидена информационна система за обмен на данни между институциите.

Националният модел отчита дохода, типовия разход за енергия и енергийните характеристики на жилището. Това е съществен напредък спрямо подход, основан единствено на дохода.

Същественият въпрос обаче е дали създаденият статут автоматично води до конкретни права и реално участие в програми, или представлява само предварителен административен етап, след който домакинството отново трябва да преминава през отделни процедури.

3.8. Административният достъп като неизпълнено условие за ефективна защита

Създаването на определение и информационна система е необходима, но недостатъчна предпоставка за ефективна политика. Европейската рамка изисква не само идентифициране на засегнатите домакинства, но и практически осъществим достъп до информация, административна помощ, финансиране и мерки за енергийна ефективност.

За общата категория домакинство в положение на енергийна бедност основният ред остава свързан със заявление-декларация. Процедурата трябва да установи състава на домакинството, адресите, доходите, правата върху имота при определени мерки, медицински обстоятелства, необлагаеми доходи и характеристиките на жилището. При несъответствия се предвижда отстраняване, възможен отказ и обжалване. Удостоверението е със срок 12 месеца.

Това поставя инициативата върху самия гражданин. Той трябва да знае, че съществува статут, да установи къде и как се кандидатства, да разбере критериите и да премине процедурата. Тази задача е най-трудна именно за възрастни лица, хора с увреждания, домакинства в отдалечени населени места, граждани без цифрови умения и лица с ограничена административна грамотност.

Възниква риск от административно самоизключване: реално енергийно бедни домакинства да останат извън системата не защото не отговарят на критериите, а защото не са успели да преминат процедурата.

3.9. Основни неизпълнени или недостатъчно доказани изисквания

1. Липса на пълно автоматично идентифициране

Държавата разполага или може да получи значителна част от необходимите данни чрез институционалния обмен, но не е установен общ механизъм за периодично служебно идентифициране и уведомяване на всички вероятно засегнати домакинства. По-достъпният модел е държавата да установява риска и да предлага мерките, вместо гражданинът сам да открива програмата и да доказва обстоятелства, които вече се съдържат в регистрите.

2. Статутът не поражда автоматично единен набор от права

Удостоверяването не гарантира автоматично финансова помощ, защита от прекъсване, обновяване или безплатно техническо съдействие. Домакинството може отново да трябва да следи отделни програми, да кандидатства, да представя документи и да изпълнява различни условия.

3. Липса на единно обслужване „на едно гише“

Функциите са разпределени между социалната администрация, енергийното министерство, АУЕР, общините, доставчиците и управляващите органи на отделните програми. Не е доказано наличието на общо гарантирана входна точка, която поема случая от установяването на проблема до изпълнението и контрола на мярката.

4. Повторяемо административно натоварване

Едногодишният срок на удостоверението може да води до ежегодно доказване на трайни или почти непроменящи се обстоятелства. За пенсионери, лица с трайни увреждания и домакинства в непроменено жилище следва да се предвиди автоматично продължаване при липса на съществена промяна.

5. Липса на обща гаранция за участие без предварително финансиране

Най-бедните домакинства обикновено не разполагат със средства за обследване, проектиране, самоучастие или предварително плащане. Без 100% предварително финансиране и административно организирана услуга формалното право на участие не се превръща в реална възможност.

6. Недостатъчно ясна защита от прекъсване

Категориите „енергийно бедно домакинство“ и „уязвим клиент“ не са идентични. Следователно част от енергийно бедните домакинства може да не получат автоматично същата степен на защита от прекъсване, разсрочване и ранна намеса.

7. Липса на гарантиран индивидуален пакет от мерки

Енергийната бедност има различни причини и не може да бъде решена с еднаква помощ. След удостоверяването трябва да се извършва индивидуална оценка и да се предлага съчетание от социални, технически, жилищни и инвестиционни мерки.

8. Недостатъчно публично измерване на резултата

Не е достатъчно да се отчита броят на заявленията и удостоверенията. Необходимо е ежегодно да се публикува колко домакинства са получили конкретна защита, колко жилища са обновени, как са се променили сметките и колко домакинства са трайно изведени от енергийна бедност.

3.10. Необходима промяна в логиката на достъпа

Сегашната логика може да бъде обобщена така:

Гражданинът намира програмата → разбира условията → подава заявление → доказва уязвимостта → получава статут → кандидатства по конкретната мярка.

По-достъпният и съответстващ на европейската логика модел е:

Държавата идентифицира вероятния риск → уведомява домакинството → предлага конкретен пакет → изисква само потвърждение на липсващи данни → организира техническата и административната подкрепа → проследява резултата.

Лесният достъп следва да включва:

• единна входна точка;
• служебно събиране на наличните данни;
• минимален брой документи от гражданина;
• безплатна консултация и помощ при кандидатстване;
• автоматично насочване към подходящите програми;
• липса на предварително финансиране за най-бедните;
• проследяване на случая до изпълнение на мярката;
• обслужване на място за хора без цифров достъп;
• автоматично продължаване на статута при непроменени обстоятелства.

3.11. Предварителна оценка на съответствието

3.12. Основен извод

България е постигнала важен нормативен напредък чрез въвеждането на определение, критерии, удостоверяване и информационна система. Това обаче е само първият етап.

Европейското изискване не е държавата единствено да разпознава енергийно бедния гражданин. Тя трябва да направи защитата достижима за него - без сложност, която самата му уязвимост не му позволява да преодолее.

Към настоящия момент основният риск е България да изгради точна система за удостоверяване на бедността, но трудна система за излизане от нея.

Следователно реалното изпълнение трябва да се измерва не с броя на нормативните актове и издадените удостоверения, а с броя на домакинствата, които са получили непрекъсваем достъп до жизненоважна енергия, обновено жилище, намалени разходи и трайно са изведени от енергийна бедност.

Заключителна теза: Формалното право да кандидатстваш не е равнозначно на реален достъп до защита. За енергийно бедния гражданин системата трябва да бъде проактивна, автоматизирана, безплатна и административно подкрепена.

Използвани нормативни и институционални източници

10. Директива (ЕС) 2023/1791 относно енергийната ефективност
11. Директива (ЕС) 2019/944 относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия
12. Директива (ЕС) 2024/1711 за подобряване на структурата на пазара на електроенергия
13. Директива (ЕС) 2024/1275 относно енергийните характеристики на сградите
14. Регламент (ЕС) 2023/955 за създаване на Социален фонд за климата
15. Препоръка (ЕС) 2023/2407 относно енергийната бедност
16. Закон за енергетиката - национална рамка
17. Наредба за критериите, условията и реда за определяне на статут на домакинства в положение на енергийна бедност и на уязвими клиенти

Ледени ядра (цилиндрични проби, буквално пробити от леда) от платото Гулия в северозападен Тибет са запазили ледени фрагменти от последния ледников период. Това удължава ледения запис на Земята с повече от 100 000 години, което прави откритието най-старото ледено ядро, получавано някога в този регион.

Това е съобщено в проучване, публикувано в списанието Science Advances.

Същият резултат след четвърт век

Учените сравняват проби от платото Гулия през 1992 и 2015 г. и откриват сходни флуктуации на кислородните изотопи и в двете проби, което показва, че климатичните сигнали, кодирани в леда, са стабилни и възпроизводими.

"Възпроизводимостта на данните в рамките на една ледена шапка е изключително важна", коментира Лони Томпсън (Lonnie Thompson), водещ автор на изследването, професор по науки за Земята и старши учен в Полярния изследователски център "Бърд" в Държавния университет на Охайо. "Ако след четвърт век се получава идентичен запис, това казва много за поведението на леда с течение на времето."

Как е била определена възрастта на леда?

За да определи истинската възраст на леда, международният екип използва методи за датиране, използващи два радиоактивни изотопа - берилий и хлор. Периодът на полуразпад на тези елементи (времето, необходимо на половината от атомите им да се разпаднат) ги прави надеждни индикатори за проследяване на мащабни промени в околната среда.

С тяхна помощ изследователите са регистрирали следи от геомагнитната екскурзия "Лашамп" в леда - временно обръщане на магнитното поле на Земята, случило се преди повече от 41 000 години и оставило забележими химически следи в ледените слоеве.

Сравнявайки тези данни със записи за кислородни изотопи от близки тибетски пещерни находища, екипът оценява възрастта на най-дълбокия слой лед на Гулия на повече от 128 000 години .

"Това е наистина важно откритие, защото извън полярните региони, това е единственото известно ни планинско ледено ядро, което датира толкова отдавна", отбелязва Томпсън. "Записите от Уаскаран в Перу датират само отпреди малко над 30 000 години, а не отпреди 100 000, така че записът от Гулия е уникален."

Местроположение на платото Гулия в северозападен Тибет. Кредит: Science

Ледът се оказа по-стар, отколкото се смяташе досега

Ледените ядра служат като важни климатични архиви за местата и епохите, които представляват. Но дешифрирането на тези замразени хранилища на данни е трудно, защото се изисква точна времева линия на слоевете, обяснява Томпсън.

Предишни проучвания предполагат, че ледниковият период на Гулия завършва в средата на холоцена, епоха, започнала преди приблизително 12 000 години. Новото проучване премахва всички съмнения относно хронологията и потвърждава, че част от леда наистина е много по-стар от холоцена.

"Ако в Тибет се е запазил само холоценския лед, това би означавало, че големите ледени щитове от последния ледников период не са преживели ранния холоцен", посочва Томпсън. "Но нашите данни показват, че те все пак са се запазили."

Какво дава това на науката?

Характеристиките на терена на платото Гулия вероятно са изиграли роля в запазването на тези древни палеоклиматични записи. Но по-точният времеви мащаб за тази ледена шапка би могъл да даде отговори и на много по-големи въпроси - например кога точно са започнали и приключили интензивните периоди на заледяване на планетата.

"Кога е започнал да се образува лед на планетата и как точно са изглеждали естествените процеси на неговото топене?", пита се Томпсън. "Трябва да знаем и единственият начин наистина да го докажем е да имаме точни времеви рамки за подобни записи."

Тъй като новите открития проправят пътя за по-нататъшни подробни изследвания на ледените ядра от Гулия, екипът планира да използва бъдещи проби, за да проучи как новите данни за геоложката история на Земята биха могли да променят представите ни за други ключови климатични и екологични показатели.

"Ключовият извод е, че нашите резултати разказват много последователна история", заключава Томпсън. "Ако науката се прави правилно, тя е последователна. Нашето разбиране за това, което се опитва да ни каже, трябва да навакса."

Справка: Lonnie G. Thompson et al. ,Additional evidence supports a timescale exceeding 100,000 years for the Guliya ice cap, Tibetan Plateau. Sci. Adv. 12, eaeh2912(2026). DOI: 10.1126/sciadv.aeh2912

Източник: Digging deep, researchers find high-altitude glacier endured last ice age, Ohio State University