Испания, Франция, Аржентина и Англия са единствените отбори, на които се дава повече от 10% шанс за спечелване на Световното първенство, като Испания е прогнозирана като фаворит с 15,8%. Разширеният формат с 48 отбора все още оставя доминиращите традиционно силни отбори, въпреки че "групата на деветте" традиционни победители сега представляват по-малък дял, отколкото в предишни турнири.

Стивън Стърн (Steven Stern) е професор по наука за данните (Data Science). В статия на The Conversation той прави опит да прогнозира евентуалния победител в турнира, полуфиналистите и шансовете на отборите да преминат през груповите фази, проф. Стърн създава модел, за да предскаже как може да се развие Световното първенство.

Ето как го е направил и какво предсказа неговият модел.

Уроци от близката история

За това Световно първенство традиционната структура на турнира с 32 отбора (осем групи от по четири) е разширена до 48 отбора (12 групи от по четири), с нови правила за прогресия, допълнителен елиминационен кръг и увеличение на общия брой мачове от 64 на 104.

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от FOX Soccer (@foxsoccer)

Промените са разработени от ФИФА предимно с цел увеличаване на глобалното участие, увеличаване на приходите чрез повече мачове и повишаване на популярността на футбола на нови пазари.

В опитите си да се предскаже какво ще се случи през 2026 г., какво може да ни подскаже близката история?

Ако погледнем назад към седемте турнира с 32 отбора от 1998 г. насам, 28-те полуфинални места са били доминирани от шест държави, които са достигали до този етап повече от веднъж: Аржентина (2), Холандия (3), Бразилия (3), Хърватия (3), Франция (4) и Германия (4).

Ако включим предишните победители в турнира (Англия, Италия и Испания), 78,6% от съвременните полуфиналисти са от девет държави.

Освен това, всичките 14 финалисти са от тази група – последният финалист извън тези девет бе през 1962 г. (Чехословакия); последният победител бе през 1950 г. (Уругвай).

Приятно е да си спомним, че ние бяхме на полуфинал през 1994 г.

Това е невероятна степен на доминация, като се има предвид броят на международните отбори, играещи играта – официалната класация на ФИФА в момента изброява 211 държави.

Повече отбори на събитието през 2026 г. обаче означават, че е по-трудно да се оцени точно вероятността за резултати от турнира.

За тази цел проф. Стърн предприема симулационно проучване, предназначено да изчисли шансовете за прогресия на всички 48 отбора в играта.

Макар че очевидният резултат от подобно проучване е да се оцени кои са вероятните победители, можем също така да се получи представа от това как новият формат разпределя тези шансове между отборите и как това влияе на шансовете на водещите отбори да грабнат трофея.

Какво предсказа математиката?

Шансовете на всеки отбор да достигне до всеки кръг, базирани на един милион симулации, са показани в таблицата по-долу.

Прогнозата е, че например Австралия има 67,1% шанс да излезе от групата си, 31,3% шанс да премине първия си мач с елиминации, но само 1% шанс да стигне до финала и 0,3% шанс за победа.

Шансовете на Канада са доста сходни: 78,9% шанс да се класират за излизане от групата си (благодарение на домакинството), 37,9% шанс да преминат през първия си елиминационен мач, но само 1,0% шанс да стигнат до финала и 0,3% шанс за победа.

Нова Зеландия, от друга страна, на практика няма шанс за победа и има само 19,5% шанс да излезе от групата си.

И накрая, макар Англия да има четвъртия най-висок общ шанс за победа, той е значително по-нисък от останалите трима фаворити. Това поне отчасти се дължи на скорошния им спад в рейтинга след загубата от Япония през март.

Единствените отбори с повече от 10% шанс да спечелят трофея са Испания (15,8%), Франция (15,6%), Аржентина (15,3%) и Англия (11,0%) – всички членове на "групата на деветте" и настоящите четири отбора с най-висок рейтинг.

Но приблизителният дял на местата на полуфиналите, заети от тези девет държави, е 54,2% - значително по-нисък от историческите 78,6%.

Освен това, прогнозният дял на финалистите от тези девет държави е 63,6%, докато има 72,6% шанс шампионът да дойде от тази група, като и двете са по-малко от традиционните стойности от 100%. Разбира се, това се дължи отчасти на неуспеха на Италия да се класира за Световното първенство.

Така че, новият формат на ФИФА намалява шансовете на традиционно силните нации да продължат напред в турнира, но не толкова, колкото може би са се надявали.

Ако ФИФА бе увеличила размера на групите до шест отбора, вместо да увеличава броя на групите, новият формат щеше да направи повече за разпределението на шансовете – но това щеше да изисква поне 136 мача.

Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия.

Изследователите, сред които двама Нобелови лауреати и представители на институции от цял ​​свят, заявяват, че дебатът след разкритията от ноември миналата година е резултат от научно недоразумение, а не на космическа "бомба", заплашваща да унищожи всичко, което знаем за Вселената. Това е пряко опровержение на изследване на екип от южнокорейски изследователи, които погрешно твърдяха, че разширяването на Вселената може да е навлязло във фаза на забавяне, причинена от влиянието на тъмната енергия – която действа като вид антигравитация – която намалява с времето.

"По-ранните и общоприети измервания всъщност бяха правилни и настоящото ни разбиране за съдбата на Вселената остава стабилно", отбелязва водещият автор д-р Фил Уайзман (Phil Wiseman) от Университета в Саутхемптън. "За щастие, ние предотвратихме тази криза, но мистерията защо скоростта на разширяване на Вселената все още се ускорява, остава."

"Доказвайки, че нашите измервания са правилни, можем отново да се съсредоточим върху разбирането какво всъщност представлява тази тъмна енергия, вместо да се питаме дали изобщо съществува."

Международният изследователски екип, участвал в новото проучване, състоящо се от професор Адам Рийс (Adam Riess) и професор Брайън Шмит (Brian Schmidt), който печели Нобеловата награда за физика за 2011 г. заедно с професор Сол Пърлмутер (Saul Perlmutter).

Тази анимация показва експлозията на свръхнова тип Ia, при която гравитацията на бялото джудже краде материя от близък звезден спътник до момента, в който той вече не може да поддържа собствената си маса и експлодира. Кредит: NASA/JPL-Caltech

Тримата астрофизици изследват свръхнови тип Ia – бурни, ярки експлозии на бели джуджета – наричани "стандартни свещи", които служат за измерване на разстояния в астрономията, тъй като достигат изключително постоянна максимална светимост.

Екипът установява, че по-далечните обекти изглежда се движат по-бързо, което води до заключението им, че разширяването на Вселената се ускорява. Оттогава това е световно приетата теория, въпреки че изследванията на южнокорейския екип от миналата година заплашваха да я объркат. Те твърдят, че тези свръхнови имат различна максимална яркост с напредване на възрастта на Вселената, което кара астрономите погрешно да вярват, че космосът се ускорява, когато в действителност се забавя.

Изследователският екип, ръководен от Университета в Саутхемптън, открива грешка в оценката на възрастта на тези звезди. Те твърдят, че предишните открития неправилно са предполагали, че възрастта на галактиката е равна на възрастта на експлодиращата звезда. Те също така посочват, че южнокорейското изследване не е взело предвид масата на галактиките-домакини, стандартна корекция, използвана в съвременната космология за проверка на точността.
"Изключителните твърдения изискват особено внимателно тестване", припомня професор Рийс.

"Откриваме, че когато калибрираме тези свръхнови, като вземем предвид различните галактики и популации, доказателствата за космическо ускорение остават забележително последователни."

Професор Марк Съливан (Mark Sullivan), също от Университета в Саутхемптън, добавя, че оспорването на приетите теории и наблюдения е от основно значение за науката. "Ето така се постига напредък. Въпреки че тази идея се оказа неправилна, тя отвори нови перспективи за това как свръхновите експлодират и как можем да измерваме тъмната енергия по-точно", добавя професорът.

"Напоследък се фокусирахме силно върху астрофизиката на експлозиите и как те влияят на космологията", обяснява съавторът д-р Броди Попович (Brodie Popovic). "Това бе добра възможност да преразгледаме всички наши предположения – оказва се, че наистина разбираме това и че го вземаме предвид в нашите космологични измервания."

Still Accelerating: Type Ia supernova cosmology is robust to host galaxy age evolution. Phil Wiseman et. al. https://arxiv.org/abs/2601.13785

[image or embed]

— AstroArxiv (@astroarxiv.bsky.social) May 11, 2026 at 3:31 PM

Справка: Phil Wiseman, Brodie Popovic, Mark Sullivan, Adam G Riess, Dan Scolnic, Rebecca C Chen, Tamara M Davis, Lluís Galbany, Isobel M Hook, Saurabh W Jha, Lisa Kelsey, Yukei S Murakami, Mickaël Rigault, Benjamin M Rose, Brian Schmidt, Mat Smith, Maria Vincenzi, Still accelerating: type Ia supernova cosmology is robust to host galaxy age evolution, Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, Volume 549, Issue 3, July 2026, stag797, https://doi.org/10.1093/mnras/stag797

Източник: 'Crisis averted' as experts confirm universe's expansion IS accelerating, Royal Astronomical Society

Нови доказателства от пещерата Уондърверк в Южна Африка предполагат, че тази практика може да е започнала преди почти 1,8 милиона години с Хомо еректус (Homo erectus) - първият човешки вид, развил човекоподобна структура на тялото и походка.

Най-ранните известни доказателства за контролираното използване на огън от хората идват от Гешер Бенот Яков в Израел, където археолозите са открили останки от огнища, датиращи отпреди 800 000 години. Предишни изследвания в Уондерверк обаче показват, че хоминините може би са внасяли горящ материал в пещерата преди милион години, макар и още да не са овладели тази стихия.

Междувременно, на други места, като пещерата Сварткранс в Южна Африка и Куби Фора в Кения, има данни, които предполагат, че неконтролираното използване на огън може да е започнало още преди 1,5 милиона години, въпреки че не всички учени приемат тази теория. Знае се обаче, че огнища липсват в африканските археологически данни по това време, което показва, че хоминини като Homo erectus не са били способни да палят свои собствени огньове.

След повторно изследване на овъглени животински кости от пещерата Уондърверк, авторите на ново проучване разработват нова техника за надеждно идентифициране на следи от употреба на огън. Използвайки свойствата на костната луминесценция и инфрачервена спектроскопия с трансформация на Фурие, изследователите откриват, че останките на множество малки бозайници в пластове 10 и 11 на обекта очевидно са били подложени на печене.

Като се има предвид, че пласт 11 датира отпреди между 1,07 и 1,79 милиона години, тези открития показват, че праисторическите обитатели на пещерата може да са използвали огън стотици хилядолетия по-рано, отколкото се е смятало досега.

Ако бъдат потвърдени датировката (1,8 милиона години) и най-вече, че внасянето на огън в пещерата е било умишлено, ще се очертае важен етап, който би променил хода на праисторията.

"Огънят в [пласт] 11 отмества назад възрастта на най-ранните доказателства за огън и показва, че огънят е бил многократно внасян от хоминини във вътрешността на пещерата Уондърверк“, пишат авторите на изследването. "Те са внесли огън – вероятно придобит от горски пожари извън пещерата – в убежището и са го поддържали, докато не изгори“, продължават изследователите.

И макар че няма доказателства за готвене в пещерата, фактът, че изгорелите кости са открити в тясна връзка с ашелски каменни инструменти – за които се смята, че са направени от Homo erectus – потвърждава, че хоминините са отговорни за овъгляването. Освен това, следите от горене са открити на поне 30 метра от входа на пещерата, далеч отвъд обсега на външни горски пожари. Следователно единственият начин, по който те биха могли да влязат в контакт с пламъците, е чрез човешка дейност.

"Повтарянето на този термичен подпис в пространството и времето, съчетано с по-широкия археологически контекст, предлага убедителна подкрепа за умишленото въвеждане и използване на огън от ранните ашелски хоминини, най-вероятно Homo erectus , в повече от един случай", пишат изследователите.

Коментирайки тези открития, професорът по археология от Университета в Гранада Хуан Мануел Хименес Аренас (Juan Manuel Jiménez Arenas), който не е участвал в проучването, обяснява за IFLScience:

"Ако бъдат потвърдени датировката (1,8 милиона години) и най-вече, че внасянето на огън в пещерата е било умишлено, ще се изправим пред важен етап, който ще промени хода на праисторията“.

"Преди тази статия не бяха разпознавани пожари, включващи човешка дейност от такава древнос"“

Справка: New evidence for Early Pleistocene use of fire at Wonderwerk Cave (South Africa); M. Dolores Marin-Monfort, Candice L. Shaw, Filipe Natalio, Liron Grossman, Peter Andrews, Joaquín Campos, Sara García-Morato, José M. Pereira, Alicia Pons, Michael Chazan, Liora Kolska Horwitz, Yolanda Fernández-Jalvo, PLOS One, June 1, 2026
https://doi.org/10.1371/journal.pone.0347480

Източник: Earliest Evidence For Fire Use Suggests Homo Erectus May Have Transported Flames 1.79 Million Years Ago, Benjamin Taub, IFLScience

• Пълната зависимост на столичното парно от природния газ създава тежки финансови рискове за дружеството и сериозно атмосферно замърсяване на градската среда.
• Оползотворяването на отпадната индустриална топлина предлага по-евтина и чиста алтернатива на природния газ, която може да намали сметките на потребителите и да стабилизира топлопреносната мрежа.
• От 2027 г. европейските правила ще изискват половината от енергията в топлофикациите да идва от екологични източници, а в София тя днес е почти на нулево ниво.
• Отпадната топлина от три големи завода може да отоплява около 4500 домакинства и да спести милиони левове разходи за гориво и емисии.
• Енергията, която днес се губи от центровете за данни, е достатъчна, за да захрани целия квартал „Дружба“.
• Една вентилационна шахта на метрото може да осигури отопление за голямо училище или детска градина.

Всяка зима софиянци се изправят пред един и същ неизбежен сценарий – растящи сметки за отопление, сериозни финансови дефицити на „Топлофикация София“ ЕАД и градски смог, наситен с фини прахови частици. Представете си, че вместо това топлофикационната услуга е най-изгодният начин за отопление и по тръбите тече вода, подгрята от слънцето, недрата на земята или от енергията, която непрекъснато изхвърляме – или т.нар. отпадна топлина. 

За хроничните проблеми основен принос има пълната зависимост на столичната топлопреносна система от природния газ като основно гориво. Докато икономиката и екологията на града „изгарят“ в тази зависимост, огромни количества топлинна енергия от индустрията и градската инфраструктура се изхвърлят ежедневно в околната среда под формата на отпадни газове и води. 

Какво е отпадна топлина?
Отпадната топлина е енергийният еквивалент на рециклирането – повторно използване на вече произведена енергия, която иначе би била изгубена. Така градът може да намали разходите си за отопление и емисиите и замърсяването. 
Представете си топлината, която усещате зад работещ хладилник или лаптоп. Уредът не е създаден да отоплява помещението, но отделя топлина като неизбежен страничен продукт от работата си. Същото се случва в заводите, центровете за данни, метрото и канализацията, само че в много по-голям мащаб. 
Отпадната топлина е: напълно безопасна за използване – чрез топлообменници се извлича единствено топлината като физична енергия, без смесване на води, газове или други потоци.без допълнителни емисии – тя вече е произведена като страничен продукт от друга дейност. Използването ѝ не изисква изгаряне на допълнително гориво. Вместо да се произвежда нова топлина в ТЕЦ, се оползотворява енергия, която иначе би била изхвърлена в околната среда. 

Отпадна топлина с голям потенциал 

В града източниците на отпадна топлина са в изобилие: заводи, големи центрове за данни, тунелите на метрото и дори водите в канализацията. Използването на отпадна топлинна енергия от производствените процеси носи многопосочни ползи. 

Нейната себестойност е значително по-ниска от енергията, произведена чрез традиционните мощности на природен газ. Интегрирането ѝ в системата директно ще намали разходите за гориво на „Топлофикация София“, а това ще доведе до по-добри ценови условия и ще подпомогне за стабилизиране финансовото състояние на дружеството.

Децентрализирането на източниците на топлина разпределя натоварването в мрежата по-равномерно. Това намалява риска от аварии по остарелите тръбопроводи, ограничава претоварванията и удължава живота на съоръженията.

Освен за модернизиране на голямото градско парно, тези инсталации могат да се използват и автономно извън съществуващата мрежа. Така се превръщат в ядро за развитието на т.нар. плюсово енергийни общности (Positive energy districts), където енергията се произвежда и консумира локално и устойчиво.

Готова ли е София за европейските правила?

През 2027 г. влиза в сила европейска директива, според която поне 50% от енергията в мрежите за отопление и охлаждане трябва да идва от възобновяеми източници или от отпадна топлина.

Днес „Топлофикация София“ е далеч от тази цел. Делът на възобновяемите източници и отпадната топлина в системата е почти 0%.

В този смисъл оползотворяването на отпадната топлина е стратегическа необходимост. То е в пълен синхрон както с европейските изисквания за енергийна ефективност, така и с националната „Всеобхватна оценка за потенциала на ефективни районни отоплителни и охладителни системи“.

^{Фиг. 1. „Триъгълник на ефективното централно отопление и охлаждане“, използван за оценка дали една топлопреносна система отговаря на изискванията на директивата.} 

След 2027 г. всички топлофикационни мрежи трябва да попадат в зелената област на диаграмата. Днес „Топлофикация София“ остава близо до нулата по показателя „ВЕИ и отпадна топлина“ и е далеч от изискването за 75% високоефективна когенерация.

Тази идея не е научна фантастика, налице е съществуващ прецедент в София: отпадната топлинна енергия от инсинератора на Военномедицинска академия (ВМА) от дълги години се отдава в мрежата на „Топлофикация София“. Това показва, че моделът е възможен и само трябва да се намери работеща формула и за двете страни.

Интерактивна карта на топлоизточниците на отпадна топлинна енергия, която показва, че реалните количества са повече отколкото предполагаме. Данните за топлинна мощност са изчислени въз основа на публични данни, кореспонденция с част от компаниите и приближения от примери действащи на други места по света.

Топлината от заводите

Заводи, консумиращи големи количества изкопаем газ и инсинераторите на останалите големи болници използват високотемпературни пещи и котли в производството си и могат директно да подгряват вода към топлофикационната мрежа. Техническото присъединяване изисква сравнително ограничени инвестиции от тяхна страна – основно за индустриални топлообменници към подаващите или връщащите магистрални тръбопроводи. Това може да се реализира бързо, стига да има съгласие от оператора на топлофикационната мрежа.

Общата топлинна енергия от три големи завода, разглеждани в този анализ, е оценена на около 33 GWh за година. Тази енергия може да захрани около 4 500 домакинства в различни части на града.

Тази енергия е субпродукт от производствения процес на заводите. Ако тя се подава към потребителите, това ще спести около 40,7 GWh природен газ, 7 400 тона CO2eq. По средни цени на “Булгаргаз” за 2025 г. и средните цени за въглеродни квоти на вторичен пазар, това може да се оцени на €2 млн. Така тази енергия ще замести източниците на локално отопление в района. Това ще има благотворен ефект върху качеството на въздуха като намали фините прахови частици в града.

Хранително-вкусовата индустрия и фармацевтичната индустрия също отделят достатъчно отпадна топлина, за да бъдат употребени в топлофикационните мрежи или в отделни децентрализирани системи. 

До публикуването на статията не беше получен отговор от потърсените компании за потенциалния добив на енергия и затова примери от тези индустрии не са залегнали в анализа.

Цяла “Дружба” може да се захранва от центровете за данни

Сред най-перспективните източници на отпадна топлина са и изчислителните центрове или т.нар. центрове за данни. Това е отрасълът с най-голям потенциал заради бързите темпове на растеж в изчислителната мощ. Те са целогодишни и постоянни източници на вторична топлинна енергия, която се отделя при непрекъснатото охлаждане на сървърните помещения. Техният топлинен товар не зависи от сезона, което ги прави идеални за базово, непрекъснато захранване на локални системи. 

Тези с водно охлаждане много по-ефективно отдават енергията си към мрежата, в сравнение с въздушно. Отработеният флуид (нагрят въздух или вода) е с ниска температура 25-30℃. За да се интегрира в сградни инсталации за отопление и битова гореща вода, които изискват температури около 55-60℃, системата разчита индустриални термопомпи и термични буфери.

По консервативна оценка 1MW непрекъсната отпадна топлина може да задоволи нуждите на около 20–22 големи многофамилни сгради или около 1500 апартамента.

Анализът на географското разпределение показва, че целият жилищен комплекс „Дружба“ може да бъде захранван от енергията на центровете за данни, която в момента се изхвърля свободно в атмосферата.

Една шахта на метрото може да стопли цяло училище 

Енергията от градската инфраструктура – отпадни води и вентилационен въздух от подземни съоръжения, е разпределена и нискотемпературна. Канализационни води поддържат относително постоянна температура през цялата година: 10-15℃ през зимата и до 20℃ през лятото (поради битовото потребление на топла вода). 

В подземните тунели също се поддържа постоянна температура заради топлината от земните недра. Използват се високоефективни термопомпи („вода-вода“ или „въздух-вода“), които повишават температурата на флуида до нужните градуси за бита. 

Термопомпите са като асансьор с противотежест. Когато затоплят вътрешните помещения, те отнемат топлина от околната среда, използвайки силно охладения си работен флуид. 

^{Снимка на Denys Argyriou/ източник: Unsplash} 

Обратният процес се случва при охлаждане на вътрешните помещения. Обикновените климатици (термопомпа “въздух-въздух”) губят от ефективността си, когато външната температура стане прекалено гореща или студена, защото намалява възможността да извличат енергия от околната среда. При канализацията и шахите, поради постоянния характер на температурата на тези подземни ресурси, термопомпите постигат изключително висок коефициент на трансформация (COP) – от 1 единица изразходена електроенергия могат да се добият 5 и повече единици топлинна енергия.

Подходящите места зависят от критичния дебит на флуида и близостта до крайните консуматори. Главните канализационни колектори с дебит над 100 литра в секунда, преминаващи през гъсто населени райони, са идеална отправна точка за бъдеща децентрализирана топлофикационна мрежа. Използвайки този безплатен ресурс, такава мрежа би могла да захранва над 40 жилищни сгради в непосредствена близост. Енергия може да се извлича и от големи вентилационни шахти на метрото. Един такъв източник е способен да покрие нуждите на голямо училище или детска градина в съседство. 

^{Снимка на Kien Nguyen/ източник Unsplash} 

Хиляди големи термопомпи от търговските обекти изхвърлят огромни количества топлина в атмосферата, за да охлаждат сградите и хладилните помещения. Вместо да затопля допълнително градския въздух, тази енергия може да се улавя и да се пренасочва за подгряване на битова гореща вода. Интегрирането на тези мощности в общата енергийна стратегия на Столична община ще позволи драстично намаляване на потреблението на природен газ, свиване на въглеродния отпечатък и сериозно намаляване на един от източниците на фини прахови частици.

От „изхвърлена енергия“ към кръгова градска термодинамика 

Утилизацията на отпадна топлинна енергия е задължителната следваща стъпка към трансформирането на столицата в интелигентен, нисковъглероден и енергийно независим град. В дигиталната инфраструктура, под земята (в канализацията и метрото) и в индустриалните зони на града лежи огромен, напълно чист ресурс, който в момента се изхвърля безполезно в околната среда.

За да се превърне този потенциал в реални инвестиционни проекти, бъдещата енергийна политика на Столична община трябва да отговори на предизвикателството:

• Локализирането и утилизацията на отпадната топлина трябва да залегнат като водещ приоритет в политиките на София. Изграждането на нови центрове за данни трябва да бъде стимулирано с възможността топлинната енергия от тях да бъде използвана в съвременни нискотемпературни мрежи от ново поколение.
• Реализацията на тези системи изисква преодоляване на междуведомствената фрагментация и успешно публично-частно партньорство между общината и компаниите. Ролята на градската управа тук е съществена и само тя може да е катализатор на тези партньорства.

В контекста на променящия се климат, крайно време е да започнем да използваме енергията, която изхвърляме и да спрем да затопляме околната среда.

Източници, използвани в материала: 

1. Директива (ЕС) 2023/1791 на Европейския парламент, EUR-Lex, https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:32023L1791.
2. European Commission (2013). Best Available Techniques (BAT) Reference Document for the Manufacture of Glass. Joint Research Centre (JRC), Institute for Prospective Technological Studies. Luxembourg: Publications Office of the European Union. 
3. Biro, F., Clean, A. and Mandl, C. (2020). Industrial Waste Heat Valorisation in the European Union: Assessment of Potential and Barriers. European Commission, Joint Research Centre (JRC). Luxembourg: Publications Office of the European Union. 
4. ReUseHeat Consortium (2021). Handbook for the implementation of urban waste heat recovery systems. European Union’s Horizon 2020 research and innovation programme (Grant Agreement No. 767420). Available at: www.reuseheat.eu.
5. Столична община (2021). План за устойчиво енергийно развитие и климат на Столична община (ПДУЕК) 2021–2030 г. София: Дирекция „Енергийна ефективност и климат“. 
6. Islington Council & Greater London Authority (2020). Bunhill 2 Energy Centre: A Technical Case Study on Waste Heat Recovery from the London Underground. London: GLA.

Източник: Отпадната топлина: скритата енергия на София, Климатека

Авторът Борислав Колев е доктор по ядрена физика и има 20 години опит в енергетиката на всички нива, включително и като ръководител на производството на една от големите енергийни компании у нас. Води обученията за търговия и участва в международни работни групи в рамките на общоевропейския борсов пазар на електрическа енергия. Участвал е в разработването на много от съвременните предложения за местни енергийни политики. В момента е експерт в “Българска независима енергийна борса” и в комисията за “Инженерна инфраструктура и енергийно планиране” към Столичен общински съвет. 

"Квантовата механика, за разлика от класическата физика, позволява на обектите да съществуват в повече от едно състояние едновременно. Тази идея често се илюстрира с котката на Шрьодингер, която си представяме едновременно жива и мъртва, докато не я наблюдаваме. В лабораторията физиците могат да създадат по-малко драматични, но много реални версии на този ефект, като поставят атоми, светлина или движение в две различни квантови състояния едновременно. Създаването и контролирането на тези суперпозиции е от съществено значение за приложения, вариращи от квантови изчисления до прецизно отчитане на времето", разказва д-р Себастиан Санер (Sebastian Saner) от Оксфордския университет и неговите колеги.

"Един прост пример е квантовият бит, или кубит, в суперпозиция от 0 и 1. Но квантовите системи не са ограничени само до две състояния. В квантов хармоничен осцилатор, който може да заема много различни енергийни нива, има много по-богат набор от възможности. Квантовите хармонични осцилатори описват много физически системи, включително светлина, вибрации и движение на задържани частици, и са били използвани за създаване на голямо разнообразие от квантови суперпозиции."

"Един добре познат пример е котешко състояние, при което осцилатор е поставен в суперпозиция на два вълнови пакета, изместени в противоположни посоки. Тези вълнови пакети, известни като кохерентни състояния, наподобяват класическото движение толкова, колкото позволява квантовата механика."

В новото си изследване д-р Санър и съавторите му демонстрират ново семейство квантови суперпозиции.

Вместо да изграждат котешки състояния от вълнови пакети с кохерентно състояние, те разработват метод за създаване на суперпозиции от широк спектър от компоненти, които сами по себе си са силно некласически.
пристиснати състояния, квантовата неопределеност се преразпределя по различен начин във всяка част от състоянието.

"Експериментът използва движението на един единствен уловен йон", разказват физиците.

"Затвореният йон комбинира два различни вида квантова система: вътрешното му състояние действа като кубит, докато движението му се държи като квантов хармоничен осцилатор, способен да заема много различни състояния на движение."

"Това го прави мощна платформа за проектиране на квантови състояния, които надхвърлят обикновените кубити."

За да създадат тези състояния, изследователите първо използват инженерни взаимодействия, за да обвържат вътрешното състояние на йона с различни възможни състояния на движение.

Квантово измерване на вътрешното състояние в средната верига след това проектира движението на йона в избраната суперпозиция на некласически компоненти.

"Този ​​подход ни дава инструмент да създаваме квантовата суперпозиция в почти всякаква форма", каза д-р Санър.

Методът даде на изследователите програмируем контрол върху състоянията, които те произведоха.

Чрез промяна на експерименталните настройки, те биха могли да настроят относителния размер, въртенето и разделянето на компонентите, позволявайки генерирането на широк спектър от екзотични движещи се суперпозиции в рамките на една и съща система от затворени йони.

Учените също така директно реконструират квантовите състояния, които са създали.

Реконструкциите разкриват интерферентни модели и области на Вигнерова отрицателност - признаци, че състоянията не могат да бъдат описани като обикновени класически явления. Тези характеристики потвърждават, че експериментът е довел до истински квантови суперпозиции на наистина некласически двигателни състояния.

Авторите сега си сътрудничат с теоретици, за да определят по-точно колко "квантови" са тези състояния.

"Бяхме наистина окуражени от реакцията на колегите ни, когато им показахме какво сме създали", каза д-р Рагхавендра Сринивас, също от Оксфордския университет.

"Вярваме, че все още сме на повърхността на това, което е възможно, както за практически приложения, така и за разбиране на тези състояния на по-фундаментално ниво."

Справка: S. Saner et al, Generating Arbitrary Superpositions of Nonclassical Quantum Harmonic Oscillator States, Physical Review X (2026). DOI: 10.1103/k1xk-yt42

Изтрочник: Schrödinger's Cat Just Got An Upgrade: "Sibling" Cat States Now Push The Limits Of Quantum Physics, IFLScience

В скорошно проучване, публикувано в Quaternary Science Reviews, археологът Хю Крюкът (Huw Groucutt) твърди, че идеите за модерността и "човешката революция" възникват по-скоро от предубеждения и "избиране на най-подходящите" доказателства, отколкото е основана на данни. След преглед на фосилни, генетични и археологически данни, той заявява, че анатомичната и поведенческата модерност се е развила по мозаичен, регионално променлив и постепенен начин.

Привлекателността на рязката промяна

В палеоархеологията, "горнопалеолитната революция" предполага, че полувнезапен когнитивен или генетичен "превключвател" е задействан преди около 50 000 години. Поддръжниците твърдят, че тази внезапна реорганизация на мозъка е предизвикала разпространението на Homo sapiens извън Африка и създаването на изкуство, сложни инструменти и по-организирани социални структури. И все пак много археолози се разграничават от тази идея, защото тя противоречи на други доказателства.

По-ранните концепции се фокусират върху бърза революция, започваща в Европа, но с появата на повече данни, началото на революцията се измества към Африка. По-нови изследвания обаче показват, че сложни поведения и анатомични характеристики са се появили постепенно и променливо в цяла Африка, а не в едно-единствено събитие или място. Освен това, генетичните изследвания разкриват множество разпръсквания и събития на смесване. Въпреки това, интерпретациите остават спорни.

Крюкът отбелязва, че интерпретациите в палеоархеологията все още са силно повлияни от идеята за революция, по-общо описана като "модерност". Той пише:

"Продължаващата привлекателност на "човешката революция", с различна степен на яснота, може да се корени както в историческия контекст, така и в човешката психология. Както Макбреарти го е казал, търсенето на "момента на Еврика" говори повече за "нуждите, желанията и стремежите на археолозите", отколкото за археологическата реалност. Революцията създава добра, проста история."

Твърде много несигурност

Крюкът посочва, че много методи за датиране носят големи несигурности, което усложнява хронологията на разпространението. Той посочва пример, включващ фрагмент от горна челюст от пещерата Мислия в Израел, за който едно проучване твърди, че е вкаменелост на Homo sapiens, датираща отпреди 180 000 до 190 000 години, което го прави много ранно доказателство за съвременни хора извън Африка.

Но оценката за възрастта на вкаменелостта включва минимална възраст от около 70 000 години, използвайки датиране с уранова серия, и максимална възраст от около 175 000 години, базирана на друг метод. Датирането с уранова серия на кора върху челюстта дава оценка за 185 000 години. По-старата оценка се основава до голяма степен на термолуминесцентно датиране на изгорени каменни инструменти, открити в същия седиментен слой, а не на датирането на самата кост.

Въпреки че датирането на обекти, инструменти и човешки останки е полезно за общи оценки, особено когато множество обекти от един и същ район попадат в един и същ възрастов диапазон, използвайки различни методи, Крюкът настоява за предпазливост срещу прекомерното разчитане само на единични методи за датиране. Той също така подчертава, че самите оценки на възрастта не са проблематични, но трябва да се приложи внимателно проучване на това "как те са свързани с находищата и материалите от интерес, как се разбират техните несигурности и как се описват моделите в хронологиите".

Трънливият път към "модерността"

Вместо преминаване към съвременно поведение, Крюкът казва, че хората са еволюирали сложни поведения и "модерна" анатомия постепенно. Иновации като мъниста от черупки, структурирани огнища и костени инструменти са се появявали и изчезвали спорадично, което показва, че човешкото развитие е било флуидно и експериментално. Освен това, някои проучвания показват, че много от сложните поведения, открити в европейския горен палеолит, са се появили десетки хиляди години по-рано в Африка.

"Ако приемем времето на прехода от средната към късната каменна епоха като една от формите на значителен поведенчески праг, това варира с десетки хиляди години в цяла Африка. Повечето активни изследователи сега биха приели, че средната каменна епоха се характеризира с преждевременни примери за сложно (или "модерно") поведение. Проблемът е, че то често се появява на моменти и проблясъци и отново няма доказателства за поведенческа революция, водеща до непрекъснато и напълно изразено "модерно поведение", пише Крюкът.

Подобна е историята и с анатомичните характеристики. Крюкът нарича термина "анатомично модерни хора" двусмислен. Той отбелязва, че характеристики, считани за модерни, са открити във фосилите от Джебел Ирхуд от Магреб, за които се смята, че са на повече от 300 000 години. И все пак някои археолози казват, че хомогенна съвременната анатомия не се е появила допреди около 50 000 години. Крюкът също така предоставя пример, включващ продълговатата мозъчна кутия – свързана с много по-стари фосили – която се е появила преди между 16 000 и 12 000 години, дълго след като съвременните характеристики са били считани за широко разпространени.

Въпреки че първоначално е съществувала идеята, че генетична мутация е довела до съвременния мозък, тази идея до голяма степен е отпаднала поради липса на доказателства. Вместо това, Крюкът казва, че генетичните доказателства все повече показват дълъг и сложен процес на еволюция на Homo sapiens в структурирани популации.

"Това не означава, че мащабни и постепенни генетични промени, влияещи върху когнитивните способности, не са били важни, но понастоящем няма доказателства за внезапен "момент на еврика" на когнитивната модерност. И накрая, важно е също да се отбележи, че макар формата на "когнитивна мутация" на революционния модел да избледнява, други форми, като тези, които наблягат на културни или демографски фактори, остават незаобиколими", обяснява Крюкът.

Като цяло, доказателствата, събрани от много археолози в продължение на много години, показват, че човешката еволюция е била сложен, постепенен и регионално разнообразен процес. Крюкът завършва с опит да убеди в тезата, че нито едно доказателство не е напълно надеждно. Вместо това, изследователите трябва да комбинират археологически, фосилни и генетични доказателства и да видят голямата картина с по-обективен поглед.

"Поразително наблюдение е, че ако разкажете историята за разпръскването на Homo sapiens от Африка само въз основа на една категория доказателства – археологически, фосилни или генетични – ще получите много различен разказ в сравнение с разглеждането на една от другите категории. Вместо да подбираме само част от всяка дисциплина, която харесваме, или да се преструваме, че дисциплината, в която работим, е единствената важна, трябва да приемем това противоречие сериозно", пише Крюкът.

"Като минимум, това би трябвало да ни тласне да бъдем отворени към нови неща и да работим извън зоната си на комфорт. Нуждаем се от повече доказателства, но също така трябва да бъдем по-критични към доказателствата, с които разполагаме."

Справка: Huw S. Groucutt, Revolution, modernity, and the dispersal of Homo sapiens beyond Africa, Quaternary Science Reviews (2026). DOI: 10.1016/j.quascirev.2026.109981

Източник: Human evolution was messy and gradual, not an abrupt revolution, argues archaeologist, Phys.org

Всички, от Илон Мъск до италианския премиер Джорджия Мелони и папата, имат мнение относно намаляващите общи коефициенти на плодовитост (или раждаемост) – средния брой раждания на жена. Друг намаляващ демографски параметър, будещ тревога, е коефициентът на демографско заместване, който показва съотношението между броя на хората, влизащи в трудоспособна възраст (обикновено 15 – 19 години), и броя на хората, излизащи от нея (обикновено 60 – 64 години). Той измерва способността на едно общество да осигури работна сила, заместваща застаряващото поколение.

Пренаселването на планетата доминираше в глобалните представи от 60-те години на миналия век. Макар че страховете от пренаселване остават, особено свързаните с имиграцията, опасенията са се изместили към обезлюдяването и свързаните с него проблеми за икономиката и националната сигурност.

Страховете от пренаселване водят до проблеми с обезлюдяването

В книгата си от 1968 г. "Демографската бомба" Пол Ерлих предупреждава, че 70-те години на миналия век ще донесат "хора, хора, хора, хора" и "рак", породен от пренаселването, водещ до глад и война. Бяхме предупредени, че изчезването на човечеството е неизбежно.

Изчезване на човечеството, свързано с пренаселването, не се състоя.

Глобалният общ коефициент на плодовитост е намалял повече от наполовина от 1950 г. насам. Средната раждаемост за страните от Организация за икономическо сътрудничество и развитие (В ОИСР членуват 38 държави, сред които най-развитите икономики от Европа, Северна Америка, Южна Америка и Азия, включително България) сега е 1,46 раждания на жена, което е доста под 2.1, необходими за заместване на поколенията.

Прогнозите са, че световното население ще намалее до средата на 2080-те години. Китай е в четвъртата си година на спад на населението. Южна Корея намалява от 2019 г. насам, като раждаемостта е рекордно ниска почти в световен мащаб. Германия отчита, че смъртността надвишава раждаемостта от 1972 г. насам. Япония, Гърция, Италия, Куба и Тайланд също са сред страните, засегнати от обезлюдяването. България намалява с 0.61%.

От таблицата, съставена от World Population Review по данни за 2026 г., се вижда, че България не е с най-силно намаляващо население (26-то място в света), но се очаква населението на България да намалее с 20,6% от 6,8 милиона през 2024 г. до 5,4 милиона през 2050 г. Масовата миграция в чужбина е най-големият фактор за намаляването на населението на България.

Намаляването на населението или обезлюдяването може да бъде причинено от една или комбинация от много възможни тенденции, включително застаряване, емиграция, раждаемост и/или коефициенти на плодовитост под коефициента на заместване на населението, високи нива на детска смъртност поради недоразвити здравни системи и високи нива на смъртност поради война и насилие, болести или други катастрофи.

Намаляването на населението има както отрицателни последици, така и положителни за една нация. Намаляващо население може да означава, че повече ресурси могат да бъдат разпределени за населението, а богатството на глава от населението може да се увеличи. Освен това, намаляващото население облекчава проблемите, свързани с пренаселването в засегнатите от него райони, като например увеличено замърсяване, трафик, цени на недвижимите имоти и наемите, както и влошаване на околната среда. Намаляването на населението обаче може да доведе и до застаряване на населението и намаляване на работната сила, особено по отношение на високообразованите и висококвалифицирани работници. Този недостиг може да доведе до цялостно намаляване на качеството на живот, финансираните от правителството програми и националния БВП.

Поради различните демографски предизвикателства по света, много страни са изправени пред свиващо се население. Организацията на обединените нации редовно публикува демографски прогнози за показатели, включително раждаемост, смъртност и миграция. Тези прогнози позволяват на анализатори в Business Insider и други издания да определят 20-те страни, за които се очаква най-голям процент на намаляване на населението през следващите три десетилетия (2020-2050 г.). Най-големият район на намаляване на населението в света е Източна Европа, където много страни губят големи части от населението си поради емиграция.

Топ 20 държави с най-бърз спад на населението 2024-2050 (Организация на обединените нации 2019 г.)

Без имиграция, във Велиокобритания също ще наблюдава спад на населението, като смъртните случаи ще надвишават ражданията. Австралия е на около едно поколение разстояние от същата съдба. Имиграционният контрол доведе до обезлюдяване на Канада.

Раждаемостта е решение на проблема със застаряването

Огромният напредък от 50-те години на миналия век, най-вече в здравеопазването и медицинските технологии като имунизацията, означава, че хората живеят по-дълго. Също така имаме по-малко деца и в резултат на това населението застарява.

Застаряващото население е белег за успех и човешка изобретателност, но за икономикатa застаряващите общества са проблем.

Работниците и хората в трудоспособна възраст са от съществено значение за поддържането на здрава икономика. Данъкоплатците върху доходите на физическите лица са основният източник на правителствата. Твърде малкото хора в трудоспособна възраст, които да заместват пенсионираните, може сериозно да подкопае икономическото благосъстояние, принуждавайки правителствата да предоставят повече услуги с по-малко финансови ресурси.

Раждаемостта под нивото на заместване и нейните последици за държавния бюджет довеждат до това политиците да призовават за повече бебета. Други политици казват, че грешният тип жени раждат деца, призовавайки жените от "средната класа" да имат повече.

Хуманитарната катастрофа на ниската раждаемост

Все по-често хората казват, че изборът да имат деца е ограничен от външни фактори. В световен мащаб около един на всеки петима, анкетирани от Организацията на обединените нации, казва, че страховете за бъдещето ще доведат или са довели до това да имат по-малко деца, отколкото искат.

Липсата на избор за отглеждане на деца в региони с по-нисък коефициент на демографско заместване, наистина е хуманитарна катастрофа. Как е възможно обществото да стане такова, че децата да станат нежелани за едни, а други да нямат възможност, а да ги искат?

Междупоколенческата сделка е много нечестна. Изправени сме пред трудния въпрос кой ще се грижи за нас, след като няма деца.

Може ли да се избегне хуманитарната катастрофа?

Тежестта на семейните грижи пада върху хората в трудоспособна възраст, особено върху жените.

Еднократно плащане за бебе или друг вид помощ е малко вероятно да промени мнението на хората и да увеличи общия коефициент на плодовитост . Вместо това, увеличаването на общия коефициент на плодовитост изисква цялостен набор от мерки от политическа гледна точка.

Справянето с четирите големи области – жилищното строителство, икономиката, джендър равенството (например възможност и мъжете да вземат отпуск, за да се грижат за детето) – обхваща въпроси като

• сигурно, достъпно и подходящо жилище;
• заетост и сигурност на доходите;
• достъпни грижи за деца;
• социално и работно равенство между половете.

Хората в детеродна възраст не са хедонисти, когато вземат решения, свързани със семейството и фертилитета. Те не мислят за себе си, а всъщност мислят за бъдещия свят и преценяват как би могъл да изглежда той за бъдещите деца.

Загубата на надежда сред хората в детеродна възраст, включително страхът от това да бъдат изоставени, допринася за общите опасения относно несигурното бъдеще.

Хуманитарната катастрофа с ниските нива на раждаемост отразява много опасения и най-вече - несигурността.

Вместо експлодираща бомба от пренаселване, светът е изправен пред икономическа и социална имплозия поради липса на съществена подкрепа, необходима за отглеждането на така желаните деца.

Със сигурност е отдавна време да попитаме хората от какво всъщност се нуждаят – и да им се даде.

Препубликувано с редакция и допълнителен материал от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия.

Автори на статията в The Conversation:

• Сади Харли (Sadie Harley) Бакалавър по природни науки и екология. Микробиологичен лабораторен опит с фармацевтични новини в нефтената, газовата и възобновяемата промишленост.
• Андрей Зинин (Andrew Zinin) Магистър по физика с опит в научните изследвания. Дългогодишен ентусиаст на научните новини. Играе ключова роля в редакционния успех на Science X.

През лятото на 2023 г. посетителите на парк Wilhelmina в Утрехт вероятно са се натъкнали на необичайна гледка: доброволци, каращи стационарни велоергометри в името на науката.

Стационарните велоергометри са били разположени на различни места в парка — в централната му част, до оживен път и на кръстовище, където колите постоянно спират и тръгват. Целта е била да се наблюдава как тялото реагира на замърсяването.

След приключване на действието изследователите анализирали кръвта на велосипедистите, като търсели промени в левкоцитите, свързани с експозицията на малки пластмасови частици във въздуха.

Понастоящем тези частици, известни като пластмасови микрочастици, се срещат почти навсякъде. Гумите ги разпръскват при движението на превозните средства, синтетичните материали се разграждат с времето, а пластмасите остават в околната среда дълго след като бъдат изхвърлени.

При проведеното от Нидерландия проучване е установено, че вдишването на замърсен въздух, съдържащ тези частици, може временно да повлияе на имунната система. Тъй като доброволците са били здрави, те са се възстановили бързо, но констатациите повдигат по-важен въпрос: какво ще се случи след години на повтаряща се експозиция?

„Знаем, че експозицията на хората е непрекъсната“, посочва д-р Raymond Pieters, имунотоксиколог в университета в Утрехт. „Това, което все още не знаем, е какво означава това в дългосрочен план.“

Разбиране на въздействието върху здравето

Pieters е бил ръководител на финансирана от ЕС четиригодишна изследователска инициатива, наречена POLYRISK, която приключва през септември 2025 г. Като работи с мрежа от европейски лаборатории, неговият екип се стреми да разбере по-добре как пластмасовите микрочастици и наночастици (ПМНЧ) навлизат в тялото, до каква степен сме изложени на тях и дали и как те влияят на имунната система с течение на времето.

Мащабът на проблема действа отрезвяващо. Всяка година в околната среда се отделят пластмасови микрочастици, чийто брой се равнява на приблизително 200 до 600 басейна с олимпийски размери. Те са открити в океаните, питейната вода и дори във въздуха, който дишаме.

В отговор на това европейските създатели на политики активизират усилията си за справяне с проблема при източника му, като се насочват както към умишлено добавените пластмасови микрочастици, така и към тези, получени при разграждането на пластмасите. Целта е намаляване на замърсяването с 30 % до 2030 г. като част от по-общия стремеж за опазване на здравето и околната среда.

Хронична експозиция

Макар че все още не разбираме напълно до каква степен ПМНЧ могат да причинят здравословни проблеми, сме наясно с постоянната ни експозиция на тези частици.

„Изложени сме чрез храната, която ядем, водата, която пием, и въздуха, който дишаме“, посочва Alba Hernández, изследовател по токсикология в Автономния университет на Барселона, Испания. „Все още не е ясно обаче кой от тези начини е най-важен или най-опасен.“

Hernández е била ръководител на паралелно европейско изследователско начинание, наречено PLASTICHEAL, което изследва въздействието на пластмасите върху здравето на човека. 

Чрез експозиция на клетките на ПМНЧ и разработване на нови начини за откриването им във взети от хора проби нейният екип открива ранни признаци на възпаление, увреждане на ДНК и други форми на клетъчен стрес. Сами по себе си това не са заболявания, а предупредителни знаци. 

Една от теориите е, че повтарящата се експозиция може да предизвика ниска степен на възпаление в тялото — малки „пожари“, които се натрупват с времето и могат да допринесат за хронично заболяване или да се развият в заболяване като рак.

В същото време откриването на най-малките частици продължава да бъде голямо предизвикателство. Някои са стотици пъти по-тънки от човешки косъм и не могат да се видят със стандартни микроскопи, което прави трудно проследяването им както в околната среда, така и в тялото.

Ефектът на троянския кон

Пластмасовите микрочастици могат да пораждат и косвен риск. При стареенето им повърхностите им стават по-грапави и по-склонни да поемат токсини от околната среда, като свързани с движението замърсители, тежки метали или дори бактерии и вируси.

„Те са добри в привличането на вещества от околната среда“, посочва Hernandez. „Впоследствие, при вдишването или поглъщането на тези частици, вие приемате и другите вещества.“

Учените наричат това ефекта на „троянския кон“. В този случай пластмасовата частица действа като превозно средство, като пренася потенциално вредни вещества в тялото.

Засега остава неясно точно колко значим е този ефект. Изследователите все още не знаят какво количество пластмаса обикновено абсорбират хората, кои видове са най-вредни или как различните замърсители си взаимодействат, след като попаднат в тялото.

Освен това те са открили, че веднъж попаднали в тялото, най-малките частици могат да бъдат поети от левкоцити, известни като макрофаги — буквалното им значение е „големи ядачи“. Обикновено тези клетки поглъщат и разграждат вредни вещества, но пластмасите не се усвояват лесно.

„Макрофагите могат да ги усвоят, но не могат да ги разградят“, посочва Pieters. „Освен това частиците могат да се абсорбират и да се преместват из тялото, като не знаем какво е въздействието.“ Някои проучвания показват, че те могат да се натрупват в тъкани като черния дроб, бъбреците или в мазнините.

Съгласувани усилия

За да се справи с тези въпроси, ЕС финансира пет отделни изследователски инициативи, работещи успоредно и сътрудничещи си в рамките на Европейския научноизследователски клъстер за разбиране на въздействието върху здравето от пластмасовите микро- и наночастици (CUSP).

При всяка инициатива в рамките на CUSP се поставя акцент върху различен етап от целия процес. Взети заедно, те предлагат по-пълна картина — от експозицията до въздействието — за това как тези невидими частици могат да повлияят на здравето на човека с течение на времето. 

Докато в работата си Hernández поставя акцент върху откриването на пластмаси в тялото и оценката на тяхното въздействие върху здравето, други екипи се съсредоточават върху по-специфични здравни въпроси. Един от тях изследва дали пластмасовите микрочастици могат да играят роля при алергични заболявания, докато друг разглежда как експозицията на тези частици по време на бременността и в детска възраст може да повлияе на развитието.

Изследователският екип на PlasticsFatE, координиран от намиращото се в Обединеното кралство консултантско дружество Optimat, събира 28 партньори от 11 европейски държави, за да проучи поведението на пластмасовите частици в тялото, като проследява начина им на движение през органите, какво носят със себе си и как могат да се натрупват с течение на времето.

Изследователите от PlasticsFatE са разработили лабораторни модели, които имитират човешки органи като белите дробове и червата, което им позволява да изучават поведението на частиците, без да експериментират върху хора.

„Създадохме тъканни култури, за да имитираме какво би се случило в реалния свят“, споделя Mark Morrison, който координира изследването.

Техните открития показват, че някои пластмасови частици могат да преминат чревната бариера и да попаднат в кръвния поток, като потенциално се движат и към други органи.

Що се отнася до повечето здрави възрастни, настоящите данни показват, че е малко вероятно ниската експозиция да причини незабавна вреда. Учените обаче остават загрижени за дългосрочните последици, особено за по-уязвимите групи.

Хората със състояния, като например възпалително заболяване на червата, може да са по-възприемчиви. При тези хора чревната бариера е по-малко ефективна и може да позволи на частиците да преминават по-лесно в кръвния поток.

Проблем с измерването

Едно от най-големите предизвикателства е просто да разберем на какво количество пластмаса сме изложени.

„Все още нямаме надеждни инструменти за измерване на това, което се съдържа в околната среда, в храната ни или в телата ни“, отбелязва Hernández. „Това прави много трудна оценката на риска.“

Проблемът се усложнява от голямото разнообразие от пластмаси. Различните видове, като полиетилен, полипропилен и полистирен, функционират различно, а използваните за оцветяване или укрепване на пластмасите добавки могат да имат отделни последици за здравето.

Някои изследователи считат, че пластмасовите частици може да са по-малко вредни от веществата, които носят.

„Не става въпрос само за самите частици“, посочва Morrison. „Въпросът е какво пренасят. Те могат да играят ролята на транспортна лента за други химикали.“

Действия в условията на несигурност

Интересът към тези констатации нараства, включително в рамките на отрасъла, тъй като дружествата очакват бъдещо регулиране. В същото време продължават международните усилия за справяне със замърсяването с пластмаса.

Преговорите за световен договор за пластмасите изпаднаха в застой през 2025 г., въпреки че организации като Програмата на ООН за околната среда и Комисията Lancet относно пластмасите и здравето предупредиха, че замърсяването с пластмаси се превръща в нарастващ проблем за здравето.

С оглед на обединяването на тези направления изследователите от CUSP са изготвили пътна карта за следващия етап. В публикуваната през 2025 г. пътна карта се изтъкват най-големите пропуски в знанията — от това каква е експозицията ни на пластмаса, до това как се държат най-малките частици в тялото — и се определят приоритети за бъдещи изследвания.

Едно съобщение се откроява: несигурността не следва да бъде причина за забавяне на действията.

Дори без пълни отговори учените от CUSP твърдят, че намаляването сега на експозицията ни на пластмасови микрочастици би могло да помогне за ограничаване на потенциалните рискове в по-късен момент.

„Вече имаме достатъчно информация, която да поражда тревога“, посочва Hernández. „Не трябва да чакаме, докато получим всички отговори. Трябва да действаме сега“.

Оригиналната статия е публикувана в списанието на ЕС за научни изследвания и иновации Horizon.

Проучването в настоящата статия е финансирано по програмата на ЕС „Хоризонт“.

* За да научите повече за другите две инициативи на CUSP (AURORA и IMPTOX) и как е дадено начало на клъстера, моля, прегледайте отново статията ни от 2022 г. „We eat and inhale thousands of bits of plastic every year. Now what?“ (Всяка година ядем и вдишваме хиляди парченца пластмаса. Какво ще предприемем?)

Повече информация

• POLYRISK (CORDIS)
• Уебсайт на проекта POLYRISK
• PlasticsFatE (CORDIS)
• Уебсайт на проекта PlasticsFatE
• PLASTICHEAL (CORDIS)
• Уебсайт на проекта PLASTICHEAL
• AURORA (CORDIS)
• Уебсайт на проекта AURORA
• IMPTOX (CORDIS)
• Уебсайт на проекта IMPTOX
• CUSP — Европейският научноизследователски клъстер за разбиране на въздействието върху здравето от пластмасовите микро- и наночастици (ПМНЧ)
• ЕС — CUSP клъстер
• Действие на ЕС относно пластмасовите микрочастици
• Стратегия на ЕС за пластмасите

Въпросните съединения са флаваноли, семейство растителни химични вещества, които се намират в чая, какаото, горските плодове, ябълките и някои бобови растения. Те не са витамини и организмът ни не се нуждае от тях, за да оцелее, което е по-скоро смисълът на цялата тази суматоха.

Тук става интересно. В проучването COSMOS, най-голямото рандомизирано проучване на тези полифеноли, провеждано някога, дневна доза от 500 милиграма флаваноли намалява смъртните случаи от сърдечно-съдови заболявания с 27%. Това е поразително число за нещо, което по принцип може да набавим с храната. Очевидното предположение в основата на десетилетия съвети за здравословно хранене е, че всеки, който редовно яде плодове и зеленчуци, вече трябва да си набавя достатъчно флаваноли. Новата работа, публикувана в списание Food & Function от учени от университетите в Рединг, Харвард, Калифорнийския университет в Дейвис и компанията за сладкарски изделия и хранителни продукти Mars, си е поставила за цел да провери дали това предположение е вярно.

Не е така. В две големи кохорти, една американска и една британска, по-малко от един на всеки пет души е достигнал границата от 500 милиграма.

И това не са били хора, които не консумират плодове и зеленчуци. Изследователите се опират на два биомаркера в урината, а не на субективните отчети за храненето, измервайки определени молекули, които организмът произвежда само след като флаванолите преминат през него. Дори сред участниците, които са спазили препоръчителните пет порции на ден и са получили добри оценки за цялостното качество на диетата си, само около една пета са преминали прага, свързан с по-здраво сърце.

"Повечето хора предполагат, че консумацията на много плодове и зеленчуци е достатъчна, но това изследване показва, че конкретните избори, които правим, имат много по-голямо значение от общото количество", отбелязва Хавиер Отавиани (Javier Ottaviani), водещ автор на изследването. Шепа къпини, цяла ябълка, чаша зелен чай по време на обяд, предполага той, биха могли да променят нещата по начин, по който банан и морков просто не биха могли.

Не всички пет порции плодове и зеленчуци са еднакво полезни за сърцето

Сметката изглежда леко абсурдна. Кошница със сливи доставя около 450 милиграма флаваноли наведнъж; чаша зелен чай - около 200. Средно голяма ябълка с кората може би 110, боровинките - скромните 80. Проблемът е, че съдържанието на флаваноли варира драстично дори в рамките на един плод. Екипът отбелязва, че нивата на един ключов флаванол, (-)-епикатехин ((-)-epicatechin), могат да варират повече от десет пъти между ябълките от един и същи сорт, в зависимост от сорта, времето, кога е била брана и как е била съхранявана. Казано направо, може да са необходими от две до двадесет и девет ябълки, за да се получи дозата, тествана в COSMOS. Така че една ябълка на ден може да върши работа, а може и да не прави почти нищо и няма начин да ги различите.

Това, което придава на цифрите тяхната убедителност, е начинът, по който са събрани. Вместо да се доверяват на хората да си спомнят какво са яли, което проучване след проучване показва, че е в най-добрия случай оптимистично, екипът е измерил продуктите от разграждането на флаванола директно в урината, използвайки два маркера с леко различен период на полуразпад, така че са обхванали както последните няколко часа, така и целия ден. Праговете дори са били зададени щедро, умишлено занижени, за да има повече хора, преодолели летвата. Което означава, че истинската картина е, ако не друго, малко по-мрачна от тази в статията.

Опциите с високо съдържание на флаваноли: горски плодове като къпини и сливи, ябълки, консумирани с кората, бакла и чай, особено зелен чай. Една чаша чай или чиния с горски плодове може да е по-полезна за сърцето от няколко порции с ниско съдържание на флаваноли, взети заедно, въпреки че естествените вариации означават, че никоя отделна храна не е гарантирано решение. Кредит: PxHere

В британската кохорта хората, които са се придържали най-стриктно към националните хранителни насоки, всъщност са имали най-малка вероятност да достигнат целевия прием на флаваноли.

Защо? Вероятно чай, колкото и да е странно. Чаят е един от най-големите източници на флаваноли във Великобритания и най-ревностните консуматори на плодове и зеленчуци не са непременно най-ревностните любители на чай. Въпреки това, разликата между най-добрите практики за хранене и дозата, предпазваща сърцето, е реална и сочи към едно и също заключение от двете страни на Атлантика.

Има ли нужда от нови насоки

И така, трябва ли съветите да се променят? Изследователите не казват да се откажем от приема на петте порции на ден, послание, което си струва по много други причини. Но те твърдят, че това вече не е достатъчно само по себе си. Експертна група в САЩ вече е определила цел от 400 до 600 милиграма флаваноли на ден за кардиометаболитно здраве и това проучване дава на тази идея много аргументи.

Справка: Adhering to dietary guidelines does not yield flavanol intake levels associated with beneficial cardiovascular effects; Javier I. Ottaviani, John W. Erdman, Jr., Francene M. Steinberg, JoAnn E. Manson, Howard D. Sesso, Hagen Schroeter  and Gunter G. C. Kuhnle;  Food & Function;  DOI: 10.1039/D6FO00867D

Източник: Eating Your Five-a-Day Won’t Get You the Compound Your Heart Wants Most, ScienceBlog.com

Наречена Patagoniaemys aeschyli, тя е принадлежала към род, включващ едни от най-необичайните костенурки, живели някога на Земята. Те са имали силно бронирани тела, а при някои видове и рогати черепи - групирани в клад сладководни костенурки Мейоланиформи (Meiolaniformes)

"Meiolaniformes представляват група костенурки, която включва добре познатите видове с рога Niolamia argentina (Патагония) и Meiolania platyceps (Австралия)", обяснява водещият автор д-р Федерико Аньолин (Federico Agnolin), палеонтолог в Museo Argentino de Ciencias Naturales "Бернардино Ривадавия", Университета Маймонидес и CONICET, и неговите колеги.

"Безспорни мейоланиформи са известни от ранната креда до плейстоцена в южните материци, включително Южна Америка, Австралия и Нова Каледония."

Вкаменелите останки на Patagoniaemys aeschyli са открити от формацията Лос Аламитос в аржентинската провинция Рио Негро.

Образецът включва части от основата на черепа, фрагменти от черупки, прешлени и кости на крайниците, което го прави един от по-информативните мейоланиформи от региона.

Палеонтолозите изчисляват, че черупката на Patagoniaemys aeschyli е била с дължина около 80 см.

Черупката е широка и сравнително ниска, за разлика от по-силно куполовидните черупки, наблюдавани при някои по-късни роднини.

4 глави на рогати костенурки Meiolaniidae. Кредит: Wikipedia

"Черупката е сравнително дебела в основата на периферните плочи, където показва серия от здрави дебели издатини, особено в задните части на страничните", отбелязват изследователите.

"Външната повърхност на орнаментацията на черупката е съставена от малки вдлъбнатини и жлебове."

Освен идентифицирането на нов вид, учените са изследвали как костенурките са се справили по време на масовото измиране в края на периода Креда, случило се преди 66 милиона години.

Чрез изследване на разнообразието от фосили в Патагония, те откриват доказателства, че няколко рода костенурки са се запазили и са преминали границата на периодите Креда и Палеоген.

"Откритието на Patagoniaemys aeschyli потвърждава наличието на поне две мейоланиформени линии в късния креда на южна Южна Америка", заключиха учените.

"Отбелязаната таксономична приемственост между маастрихтските и датските съобщества предполага, че измирането в края на Креда не е оказало сериозно влияние върху патагонските костенурки, което подкрепя сценарий за устойчивост на родословието и ограничено обновяване на фауната сред южните хелони."

Справка: Federico L. Agnolin et al. 2026. A new meiolaniform turtle from the Maastrichtian of Northern Patagonia, Argentina. Acta Palaeontologica Polonica 71 (1): 173-184; doi: 10.4202/app.01268.2025

Източник: Fossil Discovery in Patagonia Reveals New Species of Horned Turtle, Enrico de Lazaro, Sci.News.

Смята се, че астероидът Чиксулуб, който се сблъсква със Земята преди 66 милиона години на територията на днешното Мексико, е бил с диаметър до 15 километра. Ударът причини такъв климатичен хаос, че унищожава три четвърти от видовете на Земята. Всички динозаври, с изключение на предците на птиците, изчезват, а ядрена зима покрива планетата за поне 15 години.

Последиците му се усещат и дълбоко под земята

"Ударът от Чиксулуб е бил достатъчно голям, за да причини деформация на поне 35 километра под повърхността на Земята, която може да се открие чрез геофизични проучвания", посочва Анмари Пикърсгил (Annemarie Pickersgill) от Университета в Глазгоу, Великобритания.

Ударът е разтопил около 10 000 кубически километра скала, разказва изследователката. Комбинацията от разтопена скала и морска вода е създала порест материал, изпълнен с малки джобове с гореща вода, образуващ хидротермална система.

Поради наличието на минерали, които се образуват само там, където има течна вода и топлина, знаем, че астероидът би създал хидротермална среда на дълбочина от няколко километра. Но мащабът и продължителността на живота на нагряващата и произтичащата от нея хидротермална система изглежда са силно подценени.

Преди се смяташе, че са необходими само 2 милиона години, за да се охлади мястото на удара. Сега Пикърсгил и нейните колеги казват, че е било нужно поне четири пъти повече време, което е дало на хидротермалния живот много повече време за развитие.

Микробният живот е съществувал в хидротермалната система и се е възстановил бързо след удара. Кредит: Wikimedia Commons 

"Една от най-големите неизвестни за всички хидротермални системи, генерирани от удара, и по-специално за Чиксулуб, е колко дълго топлината поддържа циркулацията на водата през структурата", отбелязва Пикърсгил.

За да разберат това, екипът е пробил 1 километърв кратера, за да получат скални ядра. Тъй като калият в скалите се е разложил на аргон с течение на времето, изследователите са успели да измерят количеството аргон, задържан в пробите, за да установят тяхната възраст.

"Получихме диапазон от възрастови граници от момента на удара преди 66 милиона години до около 58 милиона години", съобщава Пикърсгил. "Това ни показва, че хидротермалната активност е продължила поне в част от структурата Чиксулуб в продължение на 8 милиона години след удара."

Серните изотопи в ядрата предоставят доказателства, че микробният живот е съществувал в хидротермалната система и се е възстановил бързо след удара.

Резултатите означават, че най-ранните ударни кратери на младата Земя – и може би и на други планети – може също да са имали обитаеми хидротермални системи по-дълго от известното досега.

"Това предоставя повече възможности за развитие, еволюция и разпространение на живота", отбелязва Пикърсгил. "Това подкрепя концепцията, че ранният живот на Земята може да е намерил дългосрочен дом в ударни кратери и евентуално дори живот на други планети, където тези мощни ударни кратери са доминиращи повърхностни характеристики."

Така според изследователите големите сблъсъци не просто унищожават околната среда, а могат също така да създадат дълготрайни подземни системи, където горещи течности циркулират през разбити скали. Тези химически богати среди могат да осигурят защитени местообитания за микроби и може би дори благоприятни условия за някои от ранните химични стъпки към живота."

Справка: Pickersgill, A.E., Christou, E., Tremblay, M.M. et al. A long-lived impact-generated hydrothermal system at the Chicxulub impact structure. Commun Earth Environ 7, 470 (2026). https://doi.org/10.1038/s43247-026-03618-5 

Източник: Dinosaur-killing asteroid impact site stayed hot for millions of years, James Woodford

НАСА обяви екипажа на мисията Артемис III, който ще се състои от астронавта и командир на НАСА Ранди Бресник, пилота на ЕКА Лука Пармитано и астронавтите на НАСА Франк Рубио и Андре Дъглас като специалисти по кацане. Астронавтът на НАСА Боб Хайнс също е определен за резервен член на екипажа. Екипажът вече започва строга тренировъчна програма, за да се запознае със системите на космическия кораб "Орион" и работата на системите за кацане с човек, в подготовка за амбициозната серия от демонстрации, водещи до мисия за кацане на Луната.

Лука Пармитано е астронавт на ЕКА от Италия, прекарал 366 дни в космоса по време на две дългосрочни мисии до Международната космическа станция (МКС), Volare и Beyond. По време на тези мисии той е подпомогнал стотици експерименти, извършил е шест излизания в открития космос с обща продължителност над 30 часа и е служил като командир на станцията. След завръщането си на Земята той е лице за контакт на ЕКА в Космическия център "Джонсън" на НАСА в Хюстън, където действа като "CapCom" и обучава астронавти на ЕКА за излизания в открития космос и роботизирани операции. Миналата година Лука участва в теста за възстановяване Underway Recovery Test 12 на НАСА край бреговете на Калифорния, за да симулира кацане на вода и възстановяване на астронавтите от Артемис от макет на космическия кораб "Орион" в реален мащаб.

Преди да се присъедини към Европейския корпус на астронавтите, Лука е избран от италианските военновъздушни сили през 2007 г. да стане тестов пилот. Той се е обучавал като експериментален тестов пилот в EPNER, френска школа за тестови пилоти в Истр. Лука е повишен в полковник в италианските военновъздушни сили през 2019 г., преди мисията си Beyond. Той е натрупал над 2000 летателни часа, квалифициран е за повече от 20 вида военни самолети и хеликоптери и е летял с над 40 вида самолети. Техническите му умения като тестов пилот ще бъдат подложени на изпитание отново по време на мисията Артемис III.

Европейският сервизен модул на ЕКА е източникът на енергия за космическия кораб "Орион" на НАСА за мисиите Артемис до Луната и снабдява четиримата астронавти на борда с енергия, задвижване, термичен контрол, въздух и вода. Модулът е построен от европейската индустрия под ръководството на ЕКА. Конструкцията е произведена от Thales Alenia Space в Торино, Италия, след което се извършва окончателното сглобяване в главния изпълнител Airbus в Бремен, Германия. Първите два европейски сервизни модула успешно захранваха безпилотната мисия Артемис I през 2022 г. и пилотираната мисия Артемис II по-рано тази година.

Както бе обявено от НАСА, мисията Артемис III вече е планирана като пилотиран тестов полет в околоземна орбита, за да демонстрира системите и операциите, необходими за бъдещи мисии за кацане на Луната, планирани от Артемис IV. След изстрелването с ракетата Space Launch System на НАСА, двигателите на европейския сервизен модул ще бъдат използвани за извършване на ключови маневри за задвижване, както и за поддръжка на операции за сближаване и демонстрации на скачване с траектории на системата за кацане на Луната.

Третият европейски сервизен модул в момента се тества в Космическия център "Кенеди" на НАСА във Флорида, САЩ. Модулът излетя от Бремен през август 2024 г. на борда на транспортния кораб Canopée. При пристигането си в Съединените щати модулът е интегриран с адаптера за модула на екипажа, а ЕКА официално предаде сервизния модул на НАСА през септември 2025 г. Модулът наскоро премина акустични тестове и скоро ще бъде свързан с модула на екипажа на "Орион", образувайки интегрирания космически кораб. Впоследствие ще бъдат инсталирани четирите слънчеви панела, произведени в Европа, след което Orion ще продължи своята кампания за тестване и интеграция в подготовката за изстрелването догодина.

Източник: N° 29–2026: ESA astronaut Luca Parmitano joins NASA’s Artemis III Mission as Pilot, ESA

Подходът, подробно описан в списание Space Weather, предлага разполагането на космически кораби за освобождаване на йонизирани химикали в космоса, създавайки изкуствена плазмена бариера, способна да смекчи въздействието на геомагнитните бури.

Нова граница в защитата от космическо време

Земната магнитосфера служи като жизненоважен буфер срещу заредените частици на Слънцето, но по време на екстремни слънчеви събития тя може да бъде пробитa. Тези събития, известни като геомагнитни бури, представляват сериозен риск за спътниците, GPS системите, електрическите мрежи и глобалните комуникационни мрежи. В миналото учените са разчитали единствено на прогнозиране и подготовка за тези бури, но екип, ръководен от Брайън Уолш (Brian Walsh) от Бостънския университет, сега разработва система за активна защита.

"Хората винаги са си мислили: "Космосът е огромен, слънцето е масивно, просто трябва да седим тук и да приемаме каквото ни се дава", коментира Уолш. "Но открихме, че можем да му повлияем."

Концепцията StormWall има за цел превантивно да намали силата на входящите слънчеви бури, вместо просто да реагира на тях след като са се случили.

Схема на концепцията. Космически кораб в геосинхронна орбита освобождава химикал, който се движи към дневната магнитопауза. Геометрията показва срез в екваториалната равнина на Земята. Кредит: Space Weather

Как работи StormWall

Планът включва флотилия от шест космически кораба, разположени в геосинхронна орбита, всеки от които носи химикали като барий, литий, натрий или калций. Тези вещества могат да се съхраняват безопасно и да се изпаряват при слънчеви бури. Слънчевата светлина бързо йонизира частиците, превръщайки ги в облак от електрически заредена плазма.

Тази изкуствена плазма би се придвижила към обърнатата към слънцето граница на магнитосферата, като по този начин ефективно би удебелила защитния щит на Земята. Чрез нарушаване на процеса на магнитно повторно свързване, който отваря път за слънчевата енергия да залее околоземното пространство, плазмата принуждава входящите слънчеви ветрове да се отклоняват около планетата.

Уолш сравнява системата с реални защити от наводнения, обяснявайки, че е същото като защитните стени срещу наводнения.

Симулация на бурята в Деня на майката

Екипът проверява StormWall, използвайки компютърни симулации на геомагнитната буря от май 2024 г., наричана още бурята "Денят на майката". Единият модел представя нормални условия, докато вторият включва изкуствения плазмен щит на StormWall. Резултатите показват, че въпреки че системата не може напълно да спре бурята, тя може да намали интензивността ѝ с повече от 50%, потенциално предпазвайки спътниците и наземната инфраструктура от сериозни смущения.

"И количеството маса, от което се нуждаем, капацитетът за изстрелване, всичко това е в рамките на нашите възможности", заявява Уолш.

Проучването, публикувано в списанието Space Weather, подчертава, че макар концепцията да е технологично осъществима, в момента тя е "еднократно" решение: плазмата се разсейва в рамките на приблизително шест часа, което означава, че системата трябва да се презареди, за да се противодейства на последващи бури.

Времева еволюция на процеса на разпръскване на химикали в сравнение с референтна симулация. Панелите (a) до (f) представят симулирана плътност на масата в еклиптичната равнина в шест различни етапа по време на бурята, както за референтната симулация, така и за симулацията на разпръскване на химикали. Осите X и Y са геоцентрични слънчево-магнитосферни координати в единици земни радиуси. Долният панел (g) показва съответните условия на слънчевия вятър с вертикални линии, маркиращи епохите, съответстващи на панелите (a) до (f). Кредит: Space Weather

Глобалната защита и бъдещи приложения

Един от най-поразителните аспекти на StormWall е покритието му на цялата планета. За разлика от наземните защитни системи, системата защитава всички страни едновременно.

"Ако се построи и се разположи, тя ще помогне на всички хора на планетата", отбелязва Уолш. "Не би могло да се направи по начин, който помага само на една държава, на една група сателити."

С разширяването на орбиталната инфраструктура и частните космически инициативи, изследователите твърдят, че финансовите стимули скоро могат да се обединят в полза на подобна проактивна планетарна защита. В статията се подчертава, че рискът от дългосрочно замърсяване е нисък, тъй като йонизираните частици бързо се отнасят от слънчевия вятър.

Справка: Walsh, B. M., Welling, D. T., & Huang, Z. (2026). Terrestrial space weather protection through human-produced mass-loading. Space Weather, 24, e2025SW004846. https://doi.org/10.1029/2025SW004846 

Източник: Scientists Plan To Spray Chemicals Into Earth’s Magnetic Field To Shield Us From Solar Storms, Daily Galaxy

Веществата, въведени за възстановяване и защита на озоновия слой на Земята, създадоха нов екологичен проблем. Според ново проучване, някои заместители на озоноразрушаващите химикали са отговорни за глобалното разпространение на огромни количества от устойчивия "вечен химикал".

Изследователи, ръководени от университета в Ланкастър, са изчислили, че заместителите на фреоните и някои анестетици са отговорни за отделянето на около една трета от милион тона (335 500 тона) трифлуорооцетна киселина (TFA - trifluoroacetic acid) от атмосферата към земната повърхност между 2000 и 2022 г.

Констатациите показват, че проблемът се влошава. Тъй като някои от тези заместители остават в атмосферата в продължение на десетилетия, се очаква замърсяването с TFA да се увеличи. Учените прогнозират, че годишното производство на TFA от тези източници може да достигне пик между 2025 и 2100 г.

Какво е TFA и откъде идва?

Проучването, публикувано в списанието Geophysical Research Letters, използва усъвършенствано моделиране на "химически транспорт", за да проследи как химикалите се движат през атмосферата, реагират с други вещества и в крайна сметка се отлагат на Земята.

Използвайки този подход, учените изчислили колко TFA се образува по време на атмосферното разлагане на хидрохлорофлуоровъглеводороди (HCFC - hydrochlorofluorocarbons), хидрофлуоровъглеводороди (HFC - hydrofluorocarbons) и химикали, използвани в инхалационните анестетици.

HCFC и HFC се използват широко в хладилни и климатични системи. Въпреки че тези съединения, известни като F-газове, постепенно се извеждат от употреба (в съответствие с Монреалския протокол и по-късното споразумение от Кигали), техните атмосферни концентрации продължават да се увеличават.

TFA е част от по-голямо семейство синтетични химикали, наречени пер- и полифлуороалкилни вещества (PFAS). PFAS са известни като "вечни химикали", защото са устойчиви на разграждане и могат да останат в околната среда за изключително дълги периоди от време.

Опасения относно въздействието върху околната среда и човешкото здраве

Учените все още работят, за да разберат напълно дългосрочните ефекти на TFA. Европейската агенция по химикалите класифицира това вещество като вредно за водната среда.

Изследователите също така откриват TFA в човешка кръв и урина. Освен това, Федералната агенция по химикалите на Германия наскоро предложи класифицирането на TFA като потенциално токсични за човешката репродукция.

Някои агенции твърдят, че настоящите нива в околната среда са под праговете, които биха могли да причинят вреда на хората. Въпреки това, опасенията остават, тъй като TFA продължават да се натрупват и може да е изключително трудно да се отстранят, след като бъдат изпуснати в околната среда. Това нарастващо натрупване доведе до призиви TFA да се определят за потенциална планетарна опасност.

"Нашето проучване показва, че заместителите на фреоните вероятно са доминиращият атмосферен източник на TFA", заявява Луси Харт (Lucy Hart), докторант в университета в Ланкастър и водещ автор на изследването. "Това наистина подчертава по-големите рискове, които трябва да се вземат предвид в регулациите при замяната на озоноразрушаващите фреони с вредни химикали."

Проследяване на TFA по целия свят

За да тестват своите изчисления, екипът сравнява моделираните оценки за образуването и отлагането на TFA(чрез химическо разграждане) с реални наблюдения, включително измервания на дъждовна вода и проби от арктически лед.

Моделът включва данни от глобална мрежа за мониторинг, която проследява концентрациите на първични газове в атмосферата и тяхното географско разпределение. Тъй като тези газове реагират с други атмосферни съединения, те в крайна сметка се разлагат и образуват TFA.

Изследователите са включили и реалистични метеорологични условия в своите симулации. TFA може да се върне на земната повърхност чрез валежи или да се утаи директно от атмосферата върху сушата и водата.

Арктическият лед разкрива мащаба на проблема

Едно от най-поразителните открития на проучването са данните за Арктика. Моделът показва, че почти всички открити там TFA произхождат от заместители на фреони, въпреки че регионът е далеч от основните източници на емисии.

Този резултат подчертава колко ефективно тези химикали могат да се движат по света.

"Заместителите на фреоните (CFC) имат дълъг живот и могат да бъдат пренасяни в атмосферата от техния източник до отдалечени региони като Арктика, където се разлагат, за да образуват TFA", обяснява Луси Харт. "Изследванията показват повишени нива на TFA в арктически ледени проби и нашите резултати предоставят убедителни доказателства за първи път, че на практика цялото това отлагане може да се дължи на тези газове."

Моделиран годишен (a) глобален дебит на производство на трифлуорооцетна киселина (TFA) (Gg/год.) от цикъл BASE-AN и (b) вариация на дебита на производство на TFA за всеки 1.9° географска ширина. Резултатите от панел (b) са осреднени за периода 2000–2022 г. и включват също цикъла BASE, SIMPLE-chem и BASE-AN. Кредит: Lucy Hart et al, DOI: 10.1029/2025GL119216

Новите хладилни агенти биха могли да увеличат бъдещите нива на TFA

Изследователите също така идентифицираt нарастващ източник на TFA извън полярните региони. Техният анализ сочи HFO-1234yf, хладилен агент, често използван в автомобилните климатични системи, като все по-важен фактор.

"HFO са нов клас синтетични хладилни агенти, предлагани на пазара като екологична алтернатива на HFC", коментира професор Райън Хосейни (Ryan Hossaini) от Университета в Ланкастър, съавтор на изследването. "Известно е, че редица HFO образуват TFA, а нарастващата употреба на тези химикали в автомобилните климатици в Европа и другаде допринася за несигурността относно бъдещите нива на TFA в околната среда."

"Проблемът със замърсяването от TFA трябва да бъде решен, защото е широко разпространен, много упорито и нивата му се увеличават", добавя професор Хосейни.

Учените призовават за засилено наблюдение

Изследователите заявяват, че откритията подчертават необходимостта от по-добро разбиране на замърсяването с TFA и потенциалните му последици.

"Увеличението на нивата на TFA от флуорирани газове (F-газове) е поразително. Въпреки че употребата на флуоровъглеводороди (HFC) постепенно намалява, TFA ще останат с нас в продължение на десетилетия. Съществува спешна необходимост да се разберат други източници на TFA и да се оцени тяхното въздействие върху околната среда. Това изисква съгласувани международни усилия, включително по-широк мониторинг на TFA във Великобритания и други страни", отбелязва Хосейни.

Професор Крис Халсол (Cris Halsall), директор на Центъра за околна среда в Ланкастър и съавтор, заявява, че вече е известно, че TFA идват от много по-широк кръг от източници, отколкото се смяташе досега.

"Традиционно сме смятали, че TFA е продукт на разграждане от употребата на няколко флуорирани пестицида, но сега е ясно, че TFA (много устойчив химикал в околната среда) възниква от употребата и разграждането на много широка група органофлуорирани химикали, включително хладилни агенти, разтворители, фармацевтични продукти и групата на PFAS като цяло."

Съавторът д-р Стефан Райман (Stefan Reimann), чиято изследователска група в Швейцария следи отблизо атмосферните нива на F-газове, които образуват TFA, заявява, че по целия свят се появяват доказателства за нарастващо замърсяване.

"Във всички региони, където са налични измервания на преобразуващите въглеводороди (TFA), се наблюдава последователен модел на нарастващи атмосферни концентрации и отлагане върху земната повърхност. Това проучване е забележително, защото е първото, което интегрира всички важни източници на атмосферни TFA и има глобален фокус. С увеличеното използване на тежки оксиди (HFO), натрупването на TFA във водните басейни вероятно ще се увеличи, което прави дългосрочния мониторинг наложителен."

Справка: Lucy Hart, Ryan Hossaini, Oliver Wild, Andrea Mazzeo, Crispin Halsall, Xuewei Hou, Zihao Wang, Martyn P. Chipperfield, Jgor Arduini, Paul B. Krummel, Chris R. Lunder, Jens Mühle, Simon O’Doherty, Sunyoung Park, Stefan Reimann, Kieran M. Stanley, Ray F. Weiss, Dickon Young. Growth in Production and Environmental Deposition of Trifluoroacetic Acid Due To Long‐Lived CFC Replacements and Anesthetics. Geophysical Research Letters, 2026; 53 (3) DOI: 10.1029/2025GL119216

Източник: An invisible forever chemical rain is falling across the planet, J ScienceDaily, 9 June 2026

За първи път учени са фотографирали лисицата джудже от Косумел, един от най-редките видове от семейство Кучета в света (това е семейство животни, включващо кучета, вълци, койоти, лисици и други видове, подобни на тях).

Въпреки това дългоочаквано доказателство обаче, историята и бъдещето на тази лисица остават забулени в мистерия.

Фотографиране на легенда

Снимки на неуловимата лисица се появяват благодарение на късмет и голяма упоритост. В ранните часове на 14 септември 2023 г. в социалните медии и телефонните линии започват да се разпространяват съобщения за дезориентирана лисица, скитаща из Косумел, остров в Карибско море край бреговете на полуостров Юкатан в Мексико.

Рафаел Чакон (Rafael Chacón), директор на Фондацията за паркове и музеи на Косумел, грабнал фотоапарата си и тръгнал да я търси. В крайна сметка, около 6 часа сутринта, възрастна мъжка лисица джудже била открита близо до крайбрежната магистрала в източната част на острова.

Едър план на лисицата джудже от Косумел. Кредит: Rafael Chacón

Малката лисица е заснета и дори успяват да я уловят. След няколко дни наблюдение, тя е безопасно освободена на внимателно избрано място, далеч от пътища, в местообитание, съответстващо на предполагаемите ѝ предпочитания.

Какво представлява лисицата джудже от Косумел?

Лисица джудже от Косумел (Urocyon sp.) се среща само на остров Косумел. Малко други неща са сигурни за вида, не на последно място защото е изключително рядък.

Последното наблюдение от втора ръка е било съобщено през 2001 г. и преди това скорошно преоткриване основното физическо доказателство за съществуването на лисицата са били нейните полуфосилизирани останки, открити на археологически обекти на маите.

Най-близкият ѝ роднина е сивата лисица (Urocyon cinereoargenteus), която се среща в континенталната част на Северна и Централна Америка. Това е случай на островен нанизъм, при който силите на естествения подбор са намалили размера на лисицата на Косумел до едва 60-80 процента от размера на континенталния ѝ братовчед.

Това значително намаляване на размера предполага, че лисицата се е развивала изолирано в продължение на поне 5000 до 13 000 години, може би достатъчно дълго, за да бъде класифицирана като самостоятелен вид. Тя никога не е била официално описана, но учените я смятат за критично застрашена и вероятно на ръба на изчезване.

Неуловимата лисица джудже от Косумел. Кредит: Rafael Chacón

Колкото и да е странно, на Косумел има няколко животни, които се срещат единствено на острова и никъде другаде. Не е много странно, че три от тях са джуджета бозайници-хищници: пигмейският енот (Procyon pygmaeus), джуджето коати (Nasua nelsoni) и Косумелската лисица (Urocyon sp.).

Защо този остров е дом на толкова изключителна дива природа, остава неясно, въпреки че изследователите казват, че преоткриването на лисицата подчертава спешната необходимост от защита на тези застрашени видове, преди да е станало твърде късно.

"Преоткриването на лисицата все още не е история на успех в опазването на вида, но дава втори шанс", заявява Травис Байер (Travis Bayer), основателят на Pathos Wildlife и автор на новото проучване .

"В крайна сметка се надяваме, че тази работа ще помогне за преместването на лисицата от Косумел от малко познато и несигурно присъствие на острова до по-добре разбрана ключова част от екосистемите на Косумел. Надяваме се също, че тя ще покаже, че опазването често е най-спешно, когато сигурността е най-ниска, и че самата несигурност може да бъде призив за действие", добавя Байер.

Справка: First photographic evidence of an insular dwarf fox (Urocyon sp.) on the island of Cozumel, Mexico; expand article infoTravis D. Bayer, Maggie A. McGreal, A. Rafael Chacón D.; Neotropical Biology and Conservation 21(2): 123-129; https://doi.org/10.3897/neotropical.21.e187967 (04 May 2026)

Източник: For The First Time, One Of Earth's Rarest Canids Has Been Photographed. Meet The Cozumel Dwarf Fox, IFLScience

Пространството-време често се описва като "тъканта на реалността". В някои разкази тази тъкан се нарича фиксирана, четириизмерна "блокова вселена" – пълна карта на всички събития, минали, настоящи и бъдещи.

В други случаи това е динамично поле, което се огъва и извива в отговор на гравитацията. Но какво всъщност означава да се каже, че пространство-времето съществува? Какво нещо е то - пространствено-времева структура, субстанция или метафора ?

Сърцето на съвременната физика

Тези въпроси не са просто философски. Те стоят в основата на начина, по който интерпретираме съвременната физика и тихомълком оформят всичко - от това как разбираме общата теория на относителността до това как си представяме пътуването във времето, мултивселените и нашия произход.

Тези въпроси дават основа за появата на самото пространство-време и радикално нови предложения, които го третират като паметта на Вселената. И въпреки това езикът, който използваме, за да опишем пространство-времето, често е неясен, метафоричен и дълбоко непоследователен.

Австрийско-британският философ Лудвиг Витгенщайн веднъж предупреди, че философските проблеми възникват, когато "езикът си почива". Оказва се, че физиката може да е отличен пример.

През последния век познати думи като "време", "съществува" и "времето не съществува " са били пренасочвани в технически контексти, без да се разглежда какъв багаж носят от ежедневната реч.

Това води до голямо объркване относно това какво всъщност означават тези термини.

Проблемът с езика

Във философията на физиката, особено в един възглед, наречен етернализъм, изразът "времето не съществува" се използва буквално. Етернализмът е идеята, че времето не тече – че всички събития във всяко време са еднакво реални в рамките на четириизмерна структура, наречена "блокова вселена".

Етернализмът разбира, че всичко, навсякъде, съществува безвременно и едновременно.

Според тази гледна точка, цялата история на вселената вече е изложена, безвременна, в структурата на пространство-времето. В този контекст "безвременен" означава, че самата вселена не съществува или не се разгръща в реален смисъл. Нищо не се случва. Няма промяна. Има само блок и цялата вечност съществува безвременно в него.

Но това води до по-дълбок проблем. Ако всичко, което се случва през вечността, е еднакво реално и всички събития вече са там, какво всъщност означава да се каже, че пространство-времето съществува?

Слон в стаята

Има структурна разлика между съществуване и случване. Едното е начин на съществуване, другото - на случване.

Представете си, че до вас стои слон. Вероятно бихте казали: "Този ​​слон съществува." Може да го опишете като триизмерен обект, но важното е, че той е "триизмерен обект, който съществува ".

За разлика от това, представете си чисто триизмерен слон, който проблясва в стаята за миг: момент от живота на съществуващ слон, появяващ се и изчезващ като призрак. Този слон всъщност не съществува в обичайния смисъл. Той се случва. 

Съществуващият слон съществува във времето, а пространство-времето каталогизира всеки момент от съществуването му като четириизмерна световна линия - пътят на обекта през пространството и времето през цялото му съществуване. Въображаемият "възникващ слон" е само един пространственоподобен срез от тази тръба; един триизмерен момент.

Сега приложете това разграничение към самото пространство-време. Какво означава четириизмерното пространство-време да съществува в смисъл, в който съществува слонът? Пространството-времето съществува ли в същия смисъл? Има ли пространство-времето свой собствен набор от моменти "сега" ? Или пространство-времето – многообразието от всички събития, които се случват през вечността – е просто нещо, което се случва? Дали пространство-времето е просто описателна рамка за свързване на тези събития?

Етернализмът размива това разграничение. Той третира цялата вечност – тоест цялото пространство-време – като съществуваща структура и приема течението на времето за илюзия. Но тази илюзия е невъзможна, ако цялото пространство-време се случи в един миг.

За да се възстанови илюзията, че времето тече в тази рамка, четириизмерното пространство-време трябва да съществува по начин, по-близък до триизмерния съществуващ слон - чието съществуване се описва от четириизмерното пространство-време.

Всяко събитие

Нека да развием тази мисъл още една крачка напред.

Ако си представим, че всяко събитие в историята на Вселената "съществува" във вселената на блоковете, тогава бихме могли да се запитаме: кога съществува самият блок? Ако не се разгръща или променя, съществува ли безвременнo? Ако е така, тогава ние наслагваме друго измерение на времето върху нещо, което би трябвало да е безвременно в буквалния смисъл.

За да осмислим това, бихме могли да изградим петизмерна рамка, използвайки три пространствени измерения и две времеви измерения. Втората времева ос би ни позволила да кажем, че четириизмерното пространство-време съществува по абсолютно същия начин, по който обикновено си представяме "слон в стаята", съществуващ в рамките на трите измерения на пространството, които ни заобикалят, събитията от които каталогизираме като четириизмерно пространство-време.

В този момент излизаме от рамките на установената физика, която описва пространство-времето само чрез четири измерения. Но това разкрива дълбок проблем: нямаме последователен начин да говорим за това какво означава съществуването на пространство-времето, без случайно да внесем обратно времето чрез добавено измерение, което не е част от физиката.

Все едно се опитваш да опишеш песен, която съществува едновременно, без да бъде изпълнявана, чута или развиваща се.

Обясненията за това как пространство-времето може да съществува безвременно все още водят до различни обяснения за времето. Кредит: Unsplash

От физиката до фантастиката

Това объркване оформя начина, по който си представяме времето във художествената литература и поп науката.

Във филма на Джеймс Камерън от 1984 г. "Терминаторът" всички събития се третират като фиксирани. Пътуване във времето е възможно, но времевата линия не може да бъде променена. Всичко вече съществува във фиксирано, безвременно състояние.

В четвъртия филм от поредицата "Отмъстителите" , "Отмъстителите: Краят" (2019), пътуването във времето позволява на героите да променят минали събития и да преоформят времевата линия, което предполага блокова вселена, която едновременно съществува и се променя.

Тази промяна може да се случи само ако четириизмерната времева линия съществува по същия начин, по който съществува нашият триизмерен свят.

Но независимо дали подобна промяна е възможна, и двата сценария предполагат, че миналото и бъдещето са налице и са готови за пътуване. Нито един от тях обаче не се занимава с това какъв вид съществуване предполага това или как пространство-времето се различава от карта на събитията.

Разбиране на реалността

Когато физиците казват, че пространство-времето "съществува", те често работят в  рамка, която тихомълком е размила границата между съществуване и случване. Резултатът е метафизичен модел, на който в най-добрия случай липсва яснота, а в най-лошия случай замъглява самата природа на реалността.

Нищо от това не застрашава математическата теория на относителността или емпиричната наука, която я потвърждава. Уравненията на Айнщайн все още работят. Но как интерпретираме тези уравнения е от значение, особено когато това оформя начина, по който говорим за реалността и как подхождаме към по-дълбоките проблеми във физиката.

Тези разбирания включват опити за съгласуване на общата теория на относителността с квантовата теория – предизвикателство, изследвано както във философията, така и в научно-популярните дискусии.

Дефинирането на пространство-времето е повече от технически дебат – става въпрос за това в какъв свят си мислим, че живеем.

Справка: DOI: https://doi.org/10.64628/AAM.ccrm5g9hc

Авторът Дарил Янзен (Daryl Janzen) е управител на обсерваторията и преподавател по астрономия в University of Saskatchewan

Статията е препубликувана с малко допълнения от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете oригиналната статия.

След повече от половин век търсене, тази мистерия най-накрая изглежда е разгадана.

Загадката в центъра на Млечния път

В сърцето на Млечния път се намира Стрелец А*, често съкращавана до Sgr А*. Тази свръхмасивна черна дупка съдържа около четири милиона пъти масата на Слънцето и се намира на около 26 000 светлинни години от Земята.

Учените са забелязали признаци, че Sgr A* е бил по-активен в далечното минало. Това, което не са успели да открият, е вятър, който е активен и днес. Според общоприетите теории, такъв вятър би трябвало да съществува.

"Освен ако черна дупка не съществува в перфектен вакуум, тя трябва по някакъв начин да духа вятър", отбелязва Марк Горски (Mark Gorski) от Северозападния университет в Илинойс, САЩ, който е съръководител на изследването.

"Но няма перфектен вакуум във Вселената. С новите наблюдения за първи път разполагаме с достатъчно ясна гледка, за да видим отпечатъка на вятъра."

"Разгледахме данните и си казахме: "Ето го. Ето го нещото, което всички търсят от 50 години."

Гледайки през космическия хаос

Откриването на активност около централната черна дупка на нашата галактика не е лесно. Между Земята и Sgr A* се намира дебел слой от газ, прах и енергизиран материал, който блокира ясна гледка.

"За да наблюдаваме собствената си черна дупка, трябва да погледнем през равнината на нашата галактика ", обяснява Елена Мурчикова (Lena Murchikova), която е съръководила изследването с Горски.

"Това означава, че трябва да надничаме през газ, прах и йонизирани структури, а през всичко това не може лесно да се види."

За да преодолеят това предизвикателство, изследователите са използвали петгодишни наблюдения, събрани от големия милиметров/субмилиметров масив Атакама (ALMA) в Чили.

Те се фокусират върху студен молекулярен газ, разположен на около три светлинни години от черната дупка.

Екипът също така разработва начин за премахване на смущенията от ярките радиоизлъчвания на черната дупка.

Полученото изображение е 100 пъти по-дълбоко и 80 пъти по-рязко от предишните карти на региона.

Гигантски празен конус

По-острият поглед разкрива нещо неочаквано.

Изследователите откриват конусовидна кухина с дължина почти три светлинни години и обхват около 45 градуса. В областта липсва студен молекулярен газ, който би трябвало да е там.

Учените стигат до заключението, че горещ вятър, духащ от Sgr A*, вероятно е създал кухината.

"Ако се издуха горещ материал от черната дупка, той няма да може да съществува със студения материал", заявява Горски. "Той или ще избута студения материал, или ще го нагрее. И ако е твърде горещ, вече няма да се вижда студения газ."

Откритието е важно, защото звездните ветрове от близките звезди не могат да обяснят такъв голям, чисто изметен регион.

"Това е огромна липса на материал", обяснява Горски. "Изчислихме колко енергия е необходима за създаването на тази кухина. Тя е повече, отколкото могат да осигурят звездите в тази област."

"По принцип трябва да има вход от свръхмасивната черна дупка. И ако се следва формата на конуса, той е насочен директно към черната дупка."

Двойна проверка на извънредните твърдения

Астрономите са внимателни, когато обявяват открития, особено когато те са свързани с мистерия, която е продължила десетилетия.

Изследователите сравняват резултатите си с по-ранни наблюдения от рентгеновата обсерватория "Чандра" на НАСА. Рентгеновите данни показват ярки емисии в точно същата област, където се е появила кухината.

"Изключителните твърдения изискват изключителни доказателства", припомня Горски. "Искахме да се уверим, че не разглеждаме просто някакъв артефакт от изображението. Тогава рентгеновото изображение от Чандра просто се вписа перфектно. Молекулярните характеристики съвпаднаха."

"Когато откриете нещо, което никой не е виждал преди, първата мисъл, която ви хрумва, не е "О, Боже, направихме откритие", разказва Мурчикова.

"Казваме си "О, Боже мой, какво не е наред с анализа ми?". Но когато наслагвахме нашето изображение с рентгеновото изображение, започна да има смисъл."

Поглед към една по-тиха черна дупка

Изследователите смятат, че вятърът е активен от поне 20 000 години, въз основа на това доколко се простират ефектите му в близкия поток от йонизиран газ.

Откритието подчертава и нещо важно за черните дупки. Повечето свръхмасивни черни дупки прекарват голяма част от съществуването си в относително спокойни периоди, а не в драматични изблици.

Астрономите често забелязват черните дупки, когато станат изключително ярки и активни, защото тези събития са по-лесни за откриване в цялата Вселена.

Нашето място във Вселената не е уникално

"Ние бяхме първите, които показаха, че молекулярен газ много, много близо до черната дупка я захранва", каза Мурчикова.

"Вятърът не е силен и посоката му вероятно се променя с времето. Това показва, че нашата черна дупка не е уникална и нашето място във Вселената не е уникално."

Мурчикова отбеляза, че по-голямата част от другите галактики прекарват по-голямата част от живота си в състояние, в което не са особено активни.

"Но можем да ги видим само когато са във фаза на фойерверки", посочва изследователката.

"Много е привлекателно да се изучават черни дупки, когато са във фазата на фойерверките, но това всъщност не е тяхното доминиращо състояние. Sgr A* най-накрая ни дава прозорец към живота на черна дупка в това спокойно състояние."

Справка: The Discovery of an Active Wind from the Milky Way’s Central Black Hole; Mark D. Gorski and Lena Murchikova; The Astrophysical Journal Letters, Volume 1004, Number 1; Published 2026 June 4; DOI: 10.3847/2041-8213/ae63cf

Източник: Milky Way's missing black hole wind has finally been found, Earth.com

• Последните години са най-топлите, измервани в Световния океан, а рекордните температури вече променят морските екосистеми.
• Черно море е особено уязвимо към климатичните промени заради ниската си соленост, ограничената връзка със Световния океан и намаляващия кислороден слой.
• По-високите температури водят до изместване на местни видове от по-топлолюбиви организми и променят баланса на морските екосистеми.
• Морските треви и крайбрежните екосистеми съхраняват големи количества въглерод и предпазват бреговете от ерозия и наводнения.
• Затоплянето на океаните засяга пряко хората като увеличава риска от наводнения и ерозия по крайбрежието, влияе върху рибарството и туризма и може да влоши качеството на водата, от което зависят местните общности и икономиката.

Океаните изглеждат далечни от ежедневието ни, но в действителност влияят на времето, храната, която ядем и на въздуха, който дишаме. По повод Световния ден на океаните на 8 юни от Климатека разговаряме с д-р Стефания Клайн, морски биолог от отдел „Водни екосистеми“ на Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания при БАН. Какво се случва в морските и океанските екосистеми? Как те се променят под натиска на затоплянето и замърсяването? Защо тези процеси засягат пряко живота ни, дори когато са далеч от брега. 

Последните години са най-топлите, измервани някога в Световния океан. Какво означава това за морските екосистеми и какви промени вече наблюдаваме в Черно море?

Най-голямата част от натрупаната в резултат на емисиите на парникови газове енергия –под формата на топлина, се поема от океаните. Затова и в последните няколко години се измерват рекордно високи температури на морската вода.

^{Затоплянето на океаните: годишни средни глобални отклонения на температурата на морската повърхност спрямо средните стойности за периода 1961–2010 г. / Източник: Climate Central} 

Това води до редица последствия: рекордно ниски площи на полярните ледове; промяна в океанските течения, които разпределят топлината; покачване на морските нива; промени в химията на морските води – увеличаване на киселинността им и намаляване на разтворения кислород; зачестяване и увеличаване на продължителността на екстремни събития като горещи вълни; тропически бури и урагани. 

Морските екосистеми са подложени на нарастващ топлинен стрес – едно от най-видимите последствия е масовото измиране на рифообразуващите корали в тропическите зони (coral bleaching). То е резултат на затоплянето и повишаването на киселинността на водата. 

Морското биоразнообразие намалява драстично – вече говорим за тройна глобална криза – климатични промени, замърсяване и загуба на биоразнообразие. Морските екосистеми не са изключени от тази криза. 

От друга страна, разпространението на различни видове също се променя. Например – със затоплянето на водите в умерените ширини все по-често наблюдаваме навлизане на тропически видове, адаптирани към тези температури, които потенциално могат да се конкурират за местообитания и ресурси с местни видове, да ги “изместят” и така да нарушат баланса в екосистемите.

Черно море по принцип е по-бедно на видове заради специфичните си условия: ниска соленост, голяма безкислородна зона в дълбочина, изолираност от Световния океан. А с това черноморските екосистеми са още по-уязвими за всякакви въздействия. В последно време се наблюдава намаляване на кислородния слой (deoxygenation) в Черно море, което води до намаляване на местообитанията, подходящи за живот на многоклетъчни видове. При някои видове температурата на водата е свързана с размножаването, разпространението на ларвите и оцеляването. 

Също така, много от видовете растения и животни са адаптирани за живот до ~30℃ и над тези нива физиологичните им процеси са затруднени. А при продължително излагане на високи температури, те са изцяло нарушени и може да се стигне до масови измирания на по-чувствителни видове. 

По-студенолюбивите видове постепенно се изместват от по-топлолюбиви, което променя структурата на екосистемите, а оттам и функционирането им. Много паразити и вируси са по-активни и патогенни при по-високи температури, което е допълнителен източник на стрес за морските организми. 

^{Събиране на дънни проби от морски седименти / личен архив на Стефания Клайн}

Как това затопляне на морските води ни засяга нас хората и как се отразява на нашето ежедневие? 

Милиони хора по света разчитат на морските и крайбрежните екосистеми за прехраната и поминъка си. 

Океаните и атмосферата са свързана система, от която зависи климата на Земята, така че промените в океана оказват влияние също и върху сушата. 

Прогнозите са за продължаване на затоплянето на океаните, което ще доведе до повишаване на морските нива и увеличаване на риска от наводнения и ерозия в крайбрежната зона и съответно повреждане или унищожаване на инфраструктура. 

Повишеното количество топлина в тропическия океан увеличава сериозно риска от тропически бури, както и честотата и силата им, с огромни разрушителни последствия. 

Повишаването на киселинността вероятно ще засегне уязвими крайбрежни екосистеми като коралови рифове, крайбрежни влажни зони, мангрови гори, които са дом и местообитание за израстване на много морски организми, включително такива от комерсиален интерес. Намаляването или загубата им може да доведе до нарушаване на морските хранителни мрежи, като в крайна сметка да засегне хората, изхранващи се от риболов. 

Тъй като голяма част от тези крайбрежни екосистеми играят роля и в самопречистването на водите чрез разграждане на органична материя и улавяне на биогени, това може непряко да доведе и до влошаване на качеството на водата, с последствия за туризма в крайбрежната зона. 

По какъв начин затоплянето променя биоразнообразието в Черно море и какви рискове крие това?

Затоплянето на водата води до стрес за местните видове, част от които произхождат от северни екосистеми и предпочитат по-студени води. Такива са например някои масови видове зоопланктон, който е в основата на хранителната верига. Ако не успеят да се адаптират, тези видове ще намалеят като численост или биомаса или дори ще изчезнат, изместени от топлолюбивите и неутралните видове. 

Как климатичните промени достигат до трапезата ни? 
Цацата е един от най-познатите и обичани видове риба в Черно море. Витът вече усеща двойния натиск на затоплянето на водата и интензивния улов.Трицоната (цацата) е студенолюбив вид, който прогресивно намалява като размер. Учените свързват тази тенденция както с повишаването на температурата на водата, така и с интензивния улов. Това е пример как климатичните промени могат да засегнат не само морските екосистеми, но и ресурсите, от които зависят рибарството и хората.

^{Снимка на SLNC/ източник Unsplash} 

Едновременно с това, в крайбрежните екосистеми вече наблюдаваме навлизане и установяване на средиземноморски видове риби, за които настоящите условия са подходящи. А те – повече или по-малко, се конкурират с местните видове. Това променя структурата и баланса на крайбрежните и морските екосистеми. 

Морските екосистеми са естествен буфер срещу климатичните промени. Каква е ролята на морските треви и другите природни местообитания?

Морските треви са едни от най-ефикасните екосистеми в натрупването и съхранението на въглерод в дълбочина в седиментите, върху които растат. Освен това те стабилизират и предпазват крайбрежието от ерозия и потенциални наводнения. 

Микроорганизмите, които ги обитават, участват в цикъла на въглерода, азота и фосфора. Биоразнообразието в тях е изключително голямо: те осигуряват храна и местообитания за редица видове организми, сред които и комерсиални видове риби и безгръбначни. Заради всички тези т. нар. “екосистемни услуги”, опазването на тези екосистеми е от голямо значение за адаптация към климатичните промени. Затова и на много места по света съществуват много програми за съхраняването и възстановяването им. 

Ако затопляне на океаните продължи и през идните десетилетия, какви промени да очакваме в Черно море и какви мерки са необходими още сега, за да ограничим рисковете за природата, рибарството, туризма и крайбрежните общности?

В момента прогнозите са нарастването на температурите на морската вода да продължи през целия 21 век. Това не може да се ограничи само с локални действия – необходимо е наистина глобално усилие за ограничаване на емисиите на парникови газове, което засега не се случва.

В черноморските екосистеми е вероятно – в по-малка или по-голяма степен, да настъпят промените, описани по-горе. Тези промени вече започват да се наблюдават. 

На местно ниво би могло да се вземат мерки за адаптация към тези промени. Например екосистемите да се опазват и възстановяват, така че да са в добро екологично състояние и да могат да продължат да изпълняват функциите си. Това ще им осигури максимална възможност да успеят да се адаптират към променящите се условия на средата. 

Това може да се случи чрез намаляване на натиска от замърсяване, чрез осигуряване на адекватно пречистване на отпадните води, спазване на ограниченията в морските защитени зони и обявяване на нови такива, контрол на нелегалния улов и свръхулова на риби и безгръбначни… Редица такива мерки и ограничения, както общи, така и конкретни, са заложени в Морската стратегия и Морския пространствен план на България, заповедите за обявяване на морските Натура 2000 зони и т.н. Спазването и прилагането им би осигурило и възможност да продължават икономическите ползи за хората, които зависят от морето за прехраната си. 

Виж още: 

• Световният океан получава своята “конституция” от 2026 г.
• Защо дълбочинните океански течения са планетарен климатичен регулатор?
• Защо океанът действа като гигантски буфер, който забавя ефектите на глобалното затопляне и каква е цената на това

Източници, цитирани в материала:

• Climate central, Ocean warming animation

Източник: От океаните до Черно море: затоплянето вече променя живота под водата, Климатека

Авторът Стефания Клайн е доктор по хидробиология и главен асистент в Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания на БАН от 2022 г. Завършила е магистратура по морска биология във Франция. Като част от екипа на Лабораторията по морска екология на ИБЕИ-БАН участва в редица национални и международни проекти, свързани с картирането и опазването на дънните морски екосистеми в Черно море, биоразнообразието и функционирането им, влиянието на климатичните промени върху крайбрежните екосистеми. Научните ѝ интереси включват биоразнообразието и местообитанията на дънни безгръбначни, функционирането на морските екосистеми и човешкото въздействие върху тях, оценката на екологичното качеството на средата.

Свръхгигантският изопод, дълбоководен роднина на мокриците, които може да сте виждали под саксии, държи рекорда за толерантност към глад в животинското царство. Половин десетилетие, без храна, без видимо страдание. Загадката е, че той успява да го постигне, докато е едновременно с това и огромен.

Големите тела са скъпи. Всеки грам тъкан изисква енергия за изграждане и поддържане, а морските дълбини са едно от най-бедните на храна места на планетата. И така, как същество, което може да достигне половин метър дължина, поддържа тази маса почти без нищо? Екип изследователи от Института по океанология на Китайската академия на науките, се заема да разреши този енергиен парадокс и отговорът, който откриват в списание Cell, се оказва, че включва ген, който изоподите изглежда са откраднали от бактериите.

Те сравняват два вида. Bathynomus jamesi, истинският свръхгигант, живее на около 900 метра и е със средна дължина 232 милиметра. По-малкият му братовчед B. doederleini се намира на около 300 метра дълбочина и достига максимална дължина от близо 93 милиметра. (За да добиете представа - екипът е разгледал и негов роднина, обитаващ брега, с дължина едва два сантиметра.)

Животното, обитаващо по-големи дълбочини, е било по-голямо, с много по-голям стомах и силно намален метаболизъм.

Как е възможно едно животно да издържи пет години без храна?

Всичко се свежда до това да не харчи почти нищо, докато трупа малкото, което получава. Свръхгигантският изопод има изключително бавен метаболизъм, до петнадесет пъти по-бавен от плитководните си роднини, и съхранява едно голямо хранене в стомах, който запълва две трети от тялото му. Заимстван бактериален ген изглежда фино настройва доколко може да ограничи потреблението си на енергия, удължавайки едно хранене с години.

Животните, живеещи под около 800 метра дълбочина, имат базов метаболизъм до петнадесет пъти по-бавен от своите плитководни роднини, нещо като постоянно бездействие, което е подходящо за студените, тъмни и бедни на храна условия там долу. Свръхгигантът довежда това до крайност, с бавни митохондрии и ограничена химия във всички области. Комбинирайки много ниска скорост на изгаряне на вещества със стомах с размерите на малък балон, се получава животно, създадено да се натъпче веднъж, рядко, а след това да се храни с години, без да полага усилия.

Микробите в този стомах разказват същата история от друг ъгъл. Обитаващият по-плитки води Bathynomus doederleini е домакин на общност, богата на видове бактерии, които помагат за бързото разграждане на храната, отличителен белег на често хранещите се.

Свръхгигантът, за разлика от него, има необичайно малко от тези храносмилателни специалисти и вместо това носи изненадващо количество хламидии, бактериална група, по-известна с това, че причинява болести, тук очевидно работеща като запасяваща мазнини. Бавното храносмилане, изглежда, не е проблем, а предимство: колкото по-дълго престоява храната, толкова по-дълго трае.

Нищо от това не обяснява напълно метаболитния трик в основата на парадокса.

Как изоподът е откраднал ген от бактерии?

Това е най-изненадващото твърдение в изследването. Генът ND1, който е много близък до част от бактериалния енергиен механизъм, а не до нещо от собствения род на животното, е вграден в генома на изопода и е изключително свръхактивен. Изследователите проследяват появата му до древен трансфер от симбиотичен микроб, преди повече от 16 милиона години.

За целта изследователите е трябвало да разгледат генома, където откриват нещо странно: къс ген, само 88 аминокиселини, наречен ND1. Той няма никаква прилика със собствения генетичен апарат на изопода и пълна прилика с фрагмент от бактериалния енергиен метаболизъм, по-специално част от Комплекс I, една от молекулярните помпи, които задвижват дишането вътре в митохондриите. В някакъв момент в далечното минало, преди двата вида Bathynomus да се разделят преди около 16 милиона години, изглежда, че един прародител е абсорбирал този ген от симбиотичен микроб и го е запазил.

Хоризонталният генен трансфер, както го наричат ​​биолозите, е страничното предаване на ДНК между несвързани организми, което е достатъчно често срещано при бактериите, но по-скоро по-стряскащо при животните.

Схема на механизма, показваща стратегията за оцеляване и хоризонтално придобития ген, свързан с енергийния метаболизъм, при препрограмиране на разпределението на енергията в дълбоководни изоподи. Кредит: YUAN Jianbo, et al.

Това, което изоподите правят след това, е наистина странно. Повечето хоризонтално придобити гени си стоят тихо, ако изобщо оцеляват, защото високата експресия има тенденция да саботира трансфера още в началото. ND1 нарушава и двете правила. Той се дублира след пристигането си и след това се увеличава до изключителни нива. В свръхгиганта едно копие е най-активният ген от повече от 23 000, изпреварвайки еквивалентните гени на животното повече от двадесет пъти. Механизмът, който го държи включен толкова силно, е епигенетичен - химичен маркер, наречен ацетилиране на хистони, паркиран точно в контролния му регион.

Защо заимстваният ген помага в студа, но вреди в топлото?

Същият ген, който ускорява метаболизма при нормални температури, се превръща в инструмент за по-дълбоко изключване, когато стане студено. В експерименти с топла вода той кара животните да изгарят повече енергия и да умират по-бързо по време на гладуване. В студена вода е удължавал оцеляването им с повече от една трета. Морските дълбини са постоянно студени, така че за изопода генът е чисто предимство.

За да разберат какво всъщност прави генът, екипът го е поставил в тенджера в клетки на риба зебра, нематоди и човешки клетки, след което ги оставя да гладуват. При обикновени температури резултатът е изглеждал катастрофален: генномодифицираната риба зебра е изразходвала резервите си по-бързо и е умирала по-рано, като смъртността се е увеличила с близо една четвърт. Но ако водата се охлади, за да се имитира морските дълбини, картината се обръща напълно. При студени условия рибите с нисък метаболизъм, носещи ND1, са преживели повече от немодифицираните си аналози с 37%.

В това обръщане е целият трик. ND1 не се държи като обикновен ускорител или спирачка, а като фина настройка на метаболитната депресия, като тласка системата по-силно към изключване точно когато температурата вече е ниска. Това позволява на животното да съчетае две изисквания, които би трябвало да са несъвместими: тежката поддръжка на гигантско тяло и бруталната икономия, необходима за издържане на глад.

"Нашата работа не само разгадава мистерията на ултрадългата толерантност към гладуване при дълбоководните изоподи", коментира Юан Джианбо (Yuan Jianbo) от Института по океанология, първи автор на изследването, "но също така предоставя важна парадигма за разбиране как животът балансира растежа и оцеляването в екстремни среди."

Има някои уговорки, които си струва да се имат предвид. Самите изоподи не могат да бъдат отглеждани в лаборатория, така че дълбоководните екземпляри са замразени бързо и изследвани чрез техните молекули, вместо да бъдат наблюдавани живи, а зебрата в хладна вода е далеч от животно под налягане от близо сто атмосфери в постоянен мрак.

Въпросът защо контролният превключвател на гена е еволюирал по този начин, остава открит. 

И все пак, общата форма на това нещо е трудна за игнориране. Едно животно е решило един от най-трудните проблеми на дълбокия океан не като е изобретило ново биологично вещество, а като е кооптирало такова от микробите, живеещи в него, и след това го е настроило с епигенетичен превключвател. Ако заемането на гени от чревните бактерии е път към оцеляване в неоцеляемото, струва си да се запитаме какво друго, в тъмнината, студа и глада на морските дълбини, се е справило със същия вид кражба.

Може ли това да ни каже нещо полезно отвъд дълбоководната биология?

Възможно е. Разбирането как едно животно безопасно намалява метаболизма си почти до състояние на латентност, повдига въпроси, свързани с хибернацията, стареенето и как клетките оцеляват при екстремен стрес. Дали нещо от това се отнася за човешката медицина, далеч не е ясно, но механизмът е поразително доказателство, че природата вече е решила проблеми, над които все още си задаваме въпроси.

Справка: Yuan, J. et al. “Deep-sea megafauna co-opts microbial energy metabolism genes to withstand ultra-long starvation.” Cell (2026). https://doi.org/10.1016/j.cell.2026.05.012

Източник: Researchers reveal how supergiant deep-sea isopods survive years without food, Chinese Academy of Sciences Headquarters

Символът "Глиф W" (Glyph W) е познат от близо век, но значението му бе неясно. Сега проучване на Джон Джъстесън (John Justeson) от Университета в Олбани, SUNY, и Джъстин Патрик Лоури (Justin Patrick Lowry) от SUNY Plattsburgh твърди, че Глиф W е броил вечерите от появата на първия видим сърп след новолунието. По този начин, няколко каменни надписа от Монте Албан се оказват в едни от най-ранните писмени доказателства за лунна астрономия в древна Америка.

Глиф W открива лунния пътека

Глифът W е идентифициран за първи път от мексиканския археолог Алфонсо Касо през 1928 г., но значението му остава неразгадано в продължение на близо век. По-ранни обяснения са се опитвали да свържат знака с 260-дневния гадателен календар или 365-дневната мезоамериканска година.

Новото проучване твърди, че тези тълкувания не съответстват на оцелелите данни.

Джъстесън и Лоури стигнали до различно заключение, след като изследвали напълно запазени надписи, които съчетават три елемента: дата в 260-дневния гадателен календар, име на година в рамките на 52-годишния календарен кръг и глиф W, последван от числов коефициент, написан с чертички и точки.

Ключът е ритъмът. Когато изследователите сравняват интервалите между датираните надписи, числата, прикрепени към глиф W, се покачват и спадат в цикъл, много близък до 29,53 дни, средната продължителност на лунния месец. На практика W-1 отбелязва първата вечер с видим сърп на младата Луна, а следващите числа са номерата на следващите вечери.

Това не е бил лунен календар в съвременния смисъл. Сапотеките не са заменили свещеното си броене от 260 дни или 365-дневната година. Те са добавили трети регистър, който е свързвал ритуални или политически събития с видимия живот на Луната.

Карта на Оахака, показваща местоположението на Монте Албан и ядрото на древния сапотекски обект, включително ключови структури на площада и могилата J. Въз основа на Urcid (2001), Levine et al. (2021) и Urcid and Joyce (2014). Кредит: J. Justeson, JP Lowry, 2026

Монте Албан и светът на сапотеките

Монте Албан не е бил маргинално селище. Основан на сплескан хълм над долината Оахака, той се превръща в един от най-ранните големи градски центрове в Мезоамерика. Неговите площади, храмове, гробници, издълбани паметници и елитни резиденции го превръщат в церемониално и политическо сърце на сапотекската цивилизация в продължение на векове.

Сапотеките развиват една от най-ранните писмени традиции в Северна и Южна Америка. Техните надписи не са просто декорации. Те записват имена, дати, титли, завоевания, ритуални действия и политическа памет. Новото лунарно тълкуване на глиф W засилва идеята, че писарите в Монте Албан са работили със сложна система за историческо датиране много преди класическите градове на маите да достигнат своя разцвет.

Това е важно, защото общественото внимание често третира астрономията на маите като отправна точка за сложните мезоамерикански познания за небето. Доказателствата на сапотеките показват по-дълбока и по-разнообразна географски история. Оаксака не е чакала по-късните традиции на маите или Централно Мексико. Тя вече е създавала своя собствена писмена астрономия в предкласическия период.

Два календара, една луна

Подобно на други мезоамерикански народи, сапотеките използвали 260-дневен гадателски календар и 365-дневна година. 260-дневното броене комбинирало 13 числа с 20 именувани дни, много от които били свързани с животни, природни сили или ритуални понятия. 365-дневната година била разделена на 18 единици от по 20 дни, последвани от пет допълнителни дни.

Тези два календара се срещали в 52-годишен календарен цикъл. Определена комбинация от ден и година се повтаряла само след 18 980 дни. Тази структура позволявала на сапотекските писари да обвързват събитията в дълга циклична рамка.

Проучването показва, че глифът W е добавил още един слой. Ако даден текст е записал гадателска дата, име на година и лунно число, изследователите биха могли да изчислят не само относителния интервал между събитията, но и къде тези събития биха могли да се попаднат в реално време.

Седем възможни хронологични последователности първоначално съответстват на астрономическата видимост на полумесеца на Луната в Монте Албан между 650 и 50 г. пр.н.е. Но само една последователност съответства и на това, което е известно от календара на сапотеките, документиран в колониалния период. Това запазено съответствие поставя надписите между 496 и 221 г. пр.н.е.

Сапотекски надписи от Монте Албан, използвани за изучаване на лунния цикъл на глифа W: монолити D-139, D-140, M-21 и D-142, и ортостати J-10 и J-14. Чертежи, предоставени от Елбис Домингес и Хавиер Урсид. Кредит: J. Justeson, JP Lowry, 2026

Календар, който започва по обяд

Една от най-поразителните подробности е не само какво са брояли сапотеките, но и кога е започвал денят им. Колониални източници от 16-ти век предполагат, че гадателските дати на сапотеките са започвали около обяд. Новият астрономически модел показва, че тази практика е била използвана поне в края на трети век пр.н.е.

Логиката е техническа, но важна. Първият полумесец на Луната става видим малко след залез слънце. Ако денят за гадаене се промени по обяд, събитие следобед и събитие на следващата сутрин биха могли да попаднат под различни календарни условия по начин, който влияе на записаното лунно число. Изследователите установили, че отместванията в надписите имат смисъл, ако денят на сапотеките е започвал около обяд.

Това помага да се обясни и церемония, свързана с "завръщането на носителя на годината“ – ключов момент на 261-ия ден от годината. Доказателствата сочат, че подобна церемония се е провеждала следобед около 222 г. пр.н.е.

По-стара от лунната серия на маите

Най-близкият паралел с лунното броене на сапотеките се появява в надписите на маите, където така наречената Лунна серия се превръща в стандартна характеристика на текстове от класическия период. Най-ранният сигурно известен пример на маите датира от 361 г. сл. н. е. в Наахтун в Гватемала.

Доказателствата от Монте Албан са много по-стари. Ако най-ранният лунен запис на сапотеките в изследването датира от 496 г. пр.н.е., тогава Оаксака е започнала броенето на лунните дни 857 години по-рано от примера на маите. Това не означава, че астрономията на маите е била копирана директно от сапотеките, но показва, че интелектуалните инструменти, стоящи зад воденето на лунни записи, вече са били налице в Мезоамерика векове преди да се появят в монументалната писменост на маите.

Откритието преосмисля и паметниците с надписи в Монте Албан. Монолитите от могила L и ортостатите (големи, изправени каменни плочи или стели), свързани със сграда J, не са били само политически записи. Те са били и записи на небесното време, свързващи управлението, церемониите и променящата се видимост на луната над долината Оахака.

Сравнение на глифи от монолит D-142 и ортостат J-26. Кредит: Кредит: J. Justeson, JP Lowry, 2026

По-остър поглед върху ранната мезоамериканска астрономия

Декодираната система Глиф W дава на археолозите нещо рядко: начин да свържат ранните сапотекски надписи с абсолютното време. Вместо да третира датите като изолирани ритуални означения, изследването ги поставя в реална хронологична последователност в рамките на близо три века.

Това също така възстановява част от интелектуалната тежест на цивилизацията на сапотеките. Те не са били пасивни наблюдатели на небето. Те са следили луната достатъчно внимателно, за да включат видимостта на луната в публични надписи, наред със свещени дати и назовани години.

За читателите днес откритието е напомняне, че древните календари не са били абстрактни таблици. Те са били инструменти на властта. Те са казвали на народа кога трябва да се провеждат церемонии, кога могат да се запомнят владетелите и как човешките събития се вписват в по-голям космически ред.

Преди повече от 2200 години, сапотекските писари в Монте Албан са правили точно това. С глиф W те са оставили лунен подпис в камък, който едва сега е разчетен с достатъчна точност, за да промени историята на мезоамериканската астрономия.

Справка: Justeson, J., & Lowry, J. P. (2026). A Lunar Day Count at Monte Alban and the Chronology of Early and Middle Preclassic Zapotec Hieroglyphic Texts (ca. 496–221 BCE). Latin American Antiquity, 1–23. doi:10.1017/laq.2025.10148

Източник: 2,200-Year-Old Zapotec Lunar Calendar Decoded at Monte Albán, Predating Maya Records by 857 Years, Arkeonews 

Все пак проучването определя таван на това колко мощен може да бъде радиопредавателят на борда на 3I/ATLAS, въз основа на това, което телескопът би могъл да засече.

Миналото лято обект, дошъл от място извън нашата Слънчева система прелетя покрай Земята и екип от учени направи нещо, което повечето хора не знаят, че е възможно. Те насочват радиотелескоп към него и го подслушват. Обектът, наречен 3I/ATLAS, е едва третият междузвезден посетител, засечен някога да преминава през нашата Слънчева система. Той бе забелязан на 1 юли 2025 г. от система за наблюдение на небето в Чили. Повечето учени очакват това да е естествено срещаща се комета. Но екип от Института SETI не пропуска по-провокативния въпрос: ами ако не е?

Тяхното разсъждение се основава на нещо, което човечеството вече е правило. През 1977 г. НАСА изстреля сондите Вояджър в дълбокия космос. Тези космически кораби един ден ще се носят в други звездни системи като междузвездни обекти. Ако друга цивилизация направи нещо подобно, изпрати сонда да изследва галактиката, тя може да изглежда отвън много подобна на 3I/ATLAS. Учените наричат ​​тези хипотетични извънземни сонди "артефактни техносигнатури", което означава откриваеми признаци на технология, произхождаща от далеч. Изследователите решават, че си струва да се провери дали 3I/ATLAS отговаря на това описание.

Как учените са прослушали 3I/ATLAS за извънземни радиосигнали

Изследователите са използвали Allen Telescope Array, радиотелескопска система от 42 антени, управлявана от SETI Institute в Хат Крийк, Калифорния, като 28 от тези антени са били активни по време на тази кампания, за да наблюдават 3I/ATLAS в широк диапазон от радиочестоти, от 1 до 9 гигахерца. Това е широк обхват на радиоспектъра, покриващ територия, която не е била обстойно проучвана в предишни кампании от този вид.

Телескопната решетка за ловене на извънземни сигнали Allen Telescope Array в радиообсерваторията Хат Крийк. Кредит: Seth Shostak/SETI Institute

Сортиране на сигнала от шума

След като са елиминира този шум, екипът все още разполага с приблизително 2 милиона засечки на сигнали. След това изследователите филтрират тези сигнали въз основа на това как се движат по честота, по-специално дали се изместват по начина, по който би се изместил сигнал от 3I/ATLAS, предвид скоростта и посоката на обекта спрямо Земята . Втори софтуерен инструмент, наречен NBeamAnalysis, сравнява сигналите, засечени в лъча на телескопа, насочен директно към 3I/ATLAS, със сигнали, засечени в лъч, леко отклонен встрани. Ако сигналът се появявал само когато телескопът е бил насочен към обекта, си струвало да се проучи по-внимателно. Ако се е появявал и в двата лъча еднакво, почти сигурно идва отнякъде на Земята.

След това филтриране остават 211 кандидата. Изследователите визуално оглеждат всеки един. Сред тях 11 изглеждат сякаш идват от точка в небето, а не от земята, което е потенциално вълнуваща характеристика. Но при по-внимателно разглеждане, никой от тях не изглежда като чист, фокусиран дрейфуващ сигнал, което би било знак за истински технологичен източник. Някои са проследени до спътници. Други имат характеристики, несъвместими с това, което би произвел истински извънземен предавател на борда на 3I/ATLAS. Крайният брой сигнали, които си струва да се проследят, става нула.

Какво всъщност ни казва мълчанието за търсенето на извънземни сигнали

Да не откриеш нищо не е едно и също с това, да не научиш нищо. Въз основа на чувствителността на телескопа Allen и разстоянието до 3I/ATLAS по време на наблюденията, приблизително 3,35 астрономически единици (около три пъти разстоянието от Земята до Слънцето), екипът изчислява горна граница на мощността на радиопредавателя на обекта. Тази граница варира от около 10 до 110 вата, в зависимост от честотата. Стандартна крушка с нажежаема жичка използва около 60 вата. Така че всеки радиопредавател на борда на 3I/ATLAS, ако съществува такъв, би трябвало да работи на ниво на мощност малко над това на обикновена крушка, за да избегне пълното си откриване.

Предишно търсене, използващо телескопа MeerKAT, е обхванало по-тесен сегмент от радиоспектъра, от 900 до 1670 мегахерца. Тази нова работа разширява проверявания честотен диапазон приблизително 10 пъти и въвежда методи, включително филтриране на сигнали въз основа на очакваното движение на обекта, които не са били прилагани към този вид търсене преди.

Изследователите признават, че няма убедителни доказателства 3I/ATLAS да е нещо различно от естествена комета. Ранните наблюдения са установили, че е с червеникав цвят, с развиваща се опашка от газ, докато се приближава към Слънцето, което е в съответствие с нормалното кометно поведение. Измерен е предварителен период на въртене от 16,79 часа. Тя достига най-близкото си приближаване до Слънцето на 29 октомври 2025 г.

Нов наръчник за бъдещи междузвездни посетители

Учените, стоящи зад изследването, публикувано в The Astronomical Journal, виждат това като нещо повече от еднократен експеримент; това е шаблон. Тъй като междузвездните обекти стават по-лесни за откриване и проследяване, проверката на всеки един за радиосигнали би трябвало да се превърне в стандартна практика, точно както е в момента за близките звезди. Очаква се инструментите, разработени в това търсене, включително конвейера bliss (канал за обработка на сигнали) и подхода за филтриране, базиран на движение, да бъдат приложени при бъдещи наблюдения.

3I/ATLAS е едва третият подобен обект, откриван някога, но подобрената технология за изследване на небето прави вероятно да последват още. Всеки един предлага тесен прозорец, преминаващ посетител, който няма да дойде отново оттук. Дали някой от тях може да носи признаци на интелигентност, остава без отговор. Засега този пристигна мълчаливо.

Ограничения на проучването

Това проучване обхваща само част от радиоспектъра и приблизително 16% от наблюдавания честотен диапазон е премахнат от анализа поради силни смущения от създадени от човека радиоизточници. Авторите признават, че по-усъвършенствани техники за премахване на смущения биха могли потенциално да възстановят полезни данни от тези блокирани региони в бъдеща работа. Търсенето е било ограничено и до теснолентови радиосигнали; всяка технология, която не излъчва в този формат, не би била открита. Освен това, чувствителността на Allen Telescope Array е скромна в сравнение с някои други радио съоръжения; отделно търсене, използващо телескопа MeerKAT, постига много по-ниска граница на откриване на мощност, макар и в много по-малък честотен диапазон. Текущата версия на софтуера bliss има известен артефакт, засягащ определени измервания на скоростта на дрейф, въпреки че авторите отбелязват, че това не води до фалшиво отрицателни резултати.

Справка: A Search for Radio Technosignatures from Interstellar Object 3I/ATLAS with the Allen Telescope Array; Sofia Z. Sheikh, Valeria Garcia Lopez, Isabel Gerrard, James R. A. Davenport, Wael Farah, Blayne Griffin, Steve Croft, Luigi F. Cruz, Imke de Pater, Ben Jacobson-Bell; The Astronomical Journal, Volume 172, Number 1; Published 2026 June 3 2026. DOI: 10.3847/1538-3881/ae6651

Източник: Scientists Scan 74 Million Radio Signals From Interstellar Visitor For Signs Of Alien Technology, StudyFinds

В петата книга от поредицата на Джоан Роулинг Хари е изправен пред съд заради използване на магия пред мъгъл. Само че магията е използвана, за да спаси живот. Така един фантастичен сюжет поставя съвсем реален въпрос: какво се случва, когато законът и моралът не сочат в една и съща посока?

На събитието на Ratio Процесът срещу Хари Потър (и други истории за справедливост и деца) ще се използва изслушването на Хари Потър в „Орденът на феникса“ като отправна точка за разговор за справедливостта, правилата, вината и наказанието. Заедно с доц. Светлина Колева, съдия Калин Калпакчиев и Зорница Христова ще бъде разгледано как децата изграждат представите си за честност, какво прави една процедура справедлива и защо понякога най-интересните въпроси започват именно там, където правилата вече не дават еднозначен отговор.

„Към подсъдимия са отправени следните обвинения: макар веднъж вече да е получил писмено предупреждение от Министерството на магията за подобно провинение, в девет часа и двайсет и три минути вечерта на втори август той съвсем преднамерено и нарочно, с пълното съзнание за деянието си, е направил магия за покровител на място, населено с мъгъли, и то в присъствието на мъгъл…“

Понякога между морала и закона възниква противоречие – трудна за разрешаване ситуация, особено когато в нея е замесено дете. Ratio ви кани на разговор за справедливостта, в който ще се обсъди как децата се научават на нея, какво разпознават като справедливо и несправедливо и защо.

Отправна точка за разговора ще бъде „Хари Потър и Орденът на феникса“ и по-точно заседанието за изслушване на Хари, когато е обвинен в употребата на магия пред мъгъли.

С помощта на доц. Светлина Колева, доцент по психология и психотерапевт, може да се научим как децата развиват усещането си за справедливост и идеите си за честност, правила, вина и наказание.

Съдия Калин Калпакчиев ще въведе пу8блиата в правната страна на въпроса, като разясни повече за справедливото разрешаване на конфликти, значението на честните процедури, различните видове правонарушения и възможните реакции срещу тях, когато извършителят е ненавършил пълнолетие.

Зорница Христова, която стои зад издателство „Точица“ и е главен редактор на детската медия „Вижте“, ще разкаже повече за издаваната от нея поредица „Философска закуска“, как се говори с деца по сериозната тема за справедливостта и дали няма един много ценна ирационална страна на темата, която си струва да бъде обсъдена.

Както винаги, след лекциите ще има дискусионен панел, в който ще съберем тримата участници на сцена и ще имате възможност да им зададете въпросите, които ви вълнуват.

Notion срещу Obsidian срещу Apple Notes: Истинските разлики през 2026 г.

Три инструмента, три напълно различни философии. Notion се позиционира като база данни за всичко. Obsidian твърди, че мислите ви трябва да живеят при вас, а не в корпоративен облак. Apple Notes разчита на наличното и не иска да учите нищо ново. Изборът не е въпрос на мода или influencer-и – той е въпрос на реалния работен стил, начина на съхраняване, намиране и организиране на информация и готовността да инвестирате внимание в инструмента. Много потребители грешат, като избират инструмента с най-дълъг списък от функции, вместо да тръгнат от собствените си реални нужди. Резултатът е сложна система, поддържана с усилия, вместо прост инструмент, работещ безпроблемно. Избрали ли сте грешния инструмент, губите не само данните – губите навика.

Notion: гъвкавост срещу сложност

Notion е инструмент за работа с бази данни, маскиран като приложение за бележки. Силата му е в релационните таблици, свойствата и изгледите – можете да изградите система за проектно управление, база знания или редакционен план в един поток. Тази гъвкавост идва с цена: кривата за обучение е стръмна, особено при преход от по-прости инструменти.

Производителността зависи пряко от времето, инвестирано в конфигурацията. Готовият да прекара два-три часа в структурата получава среда по своя мярка. Потребителят, искащ да отвори и запише бележка за 30 секунди, ще се разочарова.

Сериозен недостатък е зависимостта от интернет. Офлайн режимът съществува, но е ограничен и периодично проблематичен – при прекъсване достъпът до данни е непредвидим. За потребители, работещи в нестабилна мрежова среда или в движение, това е реален и ежедневен риск.

Obsidian: собственост и взаимовръзки

Obsidian работи с прости текстови файлове в Markdown формат, съхранявани локално. Тази архитектура носи три съществени предимства. Първо, данните ви принадлежат напълно на вас – те не зависят от компания, план или сървър. Второ, файловете са четими от всяко приложение и ще останат достъпни независимо от съдбата на Obsidian като компания. Трето, системата е изключително бърза, тъй като работи изцяло върху локален диск.

Уникалната функция е двупосочното свързване между записките – възможността да създавате мрежа от идеи, видима като граф. Потребители, работещи върху изследователски проекти, дългосрочно планиране или академична работа, намират тази функция трансформативна – тя позволява проследяване на идейни връзки и концепции чрез визуален граф. За потребители с прости нужди тя е ненужна сложност.

Недостатъкът е синхронизацията между устройства. Тя е постижима чрез платена услуга или собствени решения, но изисква технически познания. Мобилното приложение е функционално и напълно използваемо, но не толкова удобно, колкото конкурентите. Потребители, свикнали с гладкия мобилен опит в Notion или Apple Notes, ще забележат разликата – особено при бързо добавяне на бележки в движение, когато интерфейсът трябва да е интуитивен без предварителна настройка.

Apple Notes: безпроблемна интеграция за екосистемата

Apple Notes не претендира да е мощна. Той претендира да е винаги там, бърз и безпроблемен – и за потребители в екосистемата на Apple успява. При iPhone, iPad и Mac синхронизацията е незабавна, надеждна и безплатна без допълнителни настройки или акаунти – работи от кутията. Форматирането е ограничено, търсенето е бързо, а разпознаването на ръкопис работи изненадващо добре с Apple Pencil.

Проблемите са извън екосистемата. Достъпът от Windows е ограничен. Android не е поддържан. Износът е ограничен и форматирането се губи при преход. Потребител, решил да мигрира от Apple Notes, ще преживее болезнен процес.

Тази логика – лесен вход, но труден изход – е позната и в онлайн развлеченията: именно затова добрите слотове са достъпни без принудителен абонамент, с ясни правила и условия преди всяко залагане.

Сравнение по ключови параметри

Трите инструмента се разграничават по начин, който не е очевиден от рекламните им материали. Таблицата по-долу обобщава ключовите разлики по параметри, влияещи директно на ежедневното използване.

Кой инструмент за кого

Изборът е въпрос на приоритети, не на финес – обективно „най-добър" вариант не съществува.

Notion е правилен избор за потребители, работещи в екипи или управляващи сложни проекти с взаимосвързана информация – особено ако нуждите включват споделени пространства, коментари и различни изгледи върху едни и същи данни в реално време. Ако работата ви изисква бази данни, изгледи и сътрудничество, Notion решава проблеми, които другите два не адресират.

Obsidian е правилен за потребители, ценящи собствеността, работещи с дългосрочни изследователски проекти или предпочитащи текстови файлове пред затворени формати. Ако искате бележките ви да съществуват независимо от каквато и да е компания – и да останат достъпни дори след евентуалното закриване на услугата – Obsidian е единственият от трите с реална и проверима гаранция.

Apple Notes е правилен за потребители в екосистемата на Apple, ценящи простотата и неискащи да инвестират мисловна енергия в управлението на инструменталния стек. Ако нуждите ви са прости при устройства на Apple, сложността на другите два варианта не ви носи добавена стойност.

Миграцията е скъпа откъм идеи и навици – по-скъпа, отколкото изглежда. Изборът, направен с ясна представа за работния ви стил и реалните нужди, спестява тази цена. Прочетете профилите по-горе и изберете инструмента, отговарящ на реалния ви работен стил.

Сега ново проучване, публикувано в Geophysical Research Letters, предоставя допълнителна подкрепа за последното - сега използвайки данни от повторен анализ, базирани на директни метеорологични наблюдения, вместо само моделиране.

Атлантическата меридионална обръщателна циркулация

Атлантическата меридионална обръщателна циркулация (AMOC) е система от океански течения, която действа като планетарен "конвейер", движейки топли повърхностни води от тропиците на север и студени, по-тежки води на юг. Тази океанска циркулация играе важна роля в регулирането на климата на Земята и преразпределението на топлината. Много предишни изследвания свързват атлантическата студена зона с Атлантическата меридионална обръщателна циркулация (AMOC). Те показват, че отслабването на тази система може да е причина за по-малко топла вода в района.

Авторите на новото проучване заявяват, че това е логично, тъй като регионът със студени петна е мястото, където AMOC доставя топлината си и я предава на атмосферата. Те отбелязват, че други проучвания са използвали наблюдавани промени в солеността на морската повърхност и палеоклиматични данни, за да предположат, че AMOC се забавя от прединдустриалната епоха.

Тенденция в температурата на морската повърхност през 1955–2022 г. и 1993–2022 г. (горни панели) и тенденция в топлинния поток на повърхностния океан през същите периоди (долни панели), всички от повторен анализ на ERA5 (Hersbach et al., 2020). Контурът показва "района на студеното петно", както е използван в следващите фигури; точното му местоположение зависи донякъде от периода от време, но не влияе на резултатите. Контурът обгражда региона без значително затопляне на температурата на повърхността на водата през 1955–2022 г. (ниво 90%). Докато ключовата характеристика тук е липсата на затопляне, центърът на "студеното петно" се е охладил значително. Кредит: Geophysical Research Letters (2026). DOI: 10.1029/2025gl118383

"По-нататъшното отслабване на AMOC може да има сериозни последици за бъдещия климат в продължение на хилядолетия, като се има предвид, че е известно, че AMOC има повратна точка, след която е вероятно да се затвори", пишат авторите на изследването.

Все пак някои смятат, че студеното петно ​​е причинено от загуба на повърхностна топлина и атмосферни ефекти, но моделите и прогнозите не са постигнали консенсус.

Не е просто повърхностен проблем

Изследователският екип решава да подкрепи моделирането с данни от наблюдения, за да се опита да разреши дебата. Те използват данни от повторен анализ, базирани на наблюдения, за топлинното съдържание на океана и повърхностните потоци, включително сателитни и температурни измервания, и комбинират това с климатични модели. Те също така провежат анализ на топлинния бюджет, който количествено определи баланса между входящата и изходящата топлина в района на студените петна. Данните за качествен повторен анализ датират от 1955 г., а сателитните данни - от 1933 г., което позволява на екипа да определи промените в продължение на много десетилетия.

Резултатите им показват, че охлаждането в "студеното петно" е феномен в дълбокия океан, обусловен от промени в океанския топлопренос, а не само от промени в температурата на повърхността. Данните показват, че загубата на повърхностна топлина всъщност е намаляла в зоната на студеното петно, което противоречи на идеята, че за това е отговорно увеличеното охлаждане на повърхността.

"За да се обясни тенденцията на охлаждане в района на студените петна чрез загуба на повърхностна топлина, докато AMOC е стабилен, тази загуба на топлина ще трябва да се увеличи, за да надделее над топлоснабдяването на AMOC. Обратното се наблюдава в данните от ERA5: загубата на повърхностна топлина всъщност е намаляла (значително от 1993 г. насам, леко от 1955 г. насам) в сравнение със студените петна. Последното е очаквано, когато AMOC доставя по-малко топлина на района и по този начин по-малко се отделя в атмосферата", пише екипът.

Приближаваща повратна точка

Според много климатични модели, по-нататъшното отслабване на тази ключова настояща система би могло да има дългосрочни последици за времето, морското равнище и екосистемите. Изследователите призовават политиците да обмислят стратегии за управление на риска, за да намалят въздействието, което повратната точка на AMOC може да окаже.

"Като се има предвид добре установеното съществуване на повратна точка на AMOC, както и последните проучвания, откриващи редица различни "ранни предупредителни сигнали" за океанската циркулация, приближаваща се до такава повратна точка, силните доказателства за отслабване на AMOC са сериозен проблем за обществото и политиката. Въпреки че остава голяма несигурност относно това колко близо е Земята до тази повратна точка, стандартните CMIP6 симулации на бъдещи сценарии за глобално затопляне показват, че тя е засечена в значително подмножество от тези моделни симулации около средата на този век", отбелязват авторите на проучването.

Справка: Stefan Rahmstorf et al, Multidecadal Atlantic "Warming Hole" Heat Content Variations Are Caused by Ocean Heat Transport, Not by Surface Fluxes, Geophysical Research Letters (2026). DOI: 10.1029/2025gl118383

Източник: Atlantic 'cold blob' caused by weakening ocean current system that's likely nearing a tipping point, reanalysis finds, Krystal Kasal, Phys.org

Идеята на Ервин Шрьодингер, предложена преди век, получи значителен напредък благодарение на нови изследвания за това как хората възприемат разликите между цветовете. Екип, ръководен от учения от Националната лаборатория в Лос Аламос Роксана Буджак (Roxana Bujack), използва геометрия, за да създаде математическо определение за цветово възприятие, базирано на нюанс, наситеност и светлота.

Резултатите, представени на конференция за визуализация, формализират цветовия модел на Шрьодингер и демонстрират, че тези познати цветови качества са вградени в самата структура на цветовото възприятие.

"Заключихме, че тези цветови качества не произтичат от допълнителни външни конструкции, като например културен или придобит опит, а по-скоро отразяват присъщите свойства на самата цветова метрика", обяснява Буджак. "Тази метрика геометрично кодира възприеманото цветово разстояние, т.е. как два различни цвята изглеждат за наблюдателя."

Решаване на цветния пъзел на Шрьодингер

Дефинициите на Шрьодингер оформят науката за цветовете в продължение на около 100 години. Въпреки това, когато екипът от Лос Аламос разработва алгоритми за научна визуализация, те откриват, че математиката, залегнала в основата на модела, има значителни недостатъци.

Чрез по-стриктно дефиниране на тези перцептивни атрибути, изследователите запълват липсващия елемент в дългогодишната визия на Шрьодингер за затворен математически модел на цвета. Целта е да се определи нюанса на цвета, неговата наситеност и колко е светъл, използвайки само геометричното свойство на най-голямо цветово сходство.

Човешкото цветно зрение се основава на три вида конуси (колбички): червено, синьо и зелено. Това дава на цветовите пространства три измерения, позволявайки на учените математически да организират и сравняват цветовете.

През 19-ти век математикът Бернхард Риман предлага тезата, че перцептивните цветови пространства не са плоски или прави, а извити. През 20-те години на миналия век Шрьодингер развива тази идея, дефинирайки  нюанса на цвета, неговата наситеност и колко е светъл в рамките на Римановия модел на цветово възприятие, използвайки метрика, описваща как хората възприемат цветовите разлики.

В продължение на десетилетия дефинициите на Шрьодингер са оформяли научното разбиране за цвета. Въпреки това, докато е разработвал алгоритми за научна визуализация, екипът от Лос Аламос открива слабости в математическата основа на модела. Тези пропуски разкриват възможността за усъвършенстване и укрепване на теорията.

Екипът е вградил резултати от предишни експерименти в областта на цветознанието в цветовите пространства на CIERGB, показвайки, че повърхностите с еднакъв оттенък не се движат праволинейно към върха. Кредит: Los Alamos National Laboratory

Дефиниране на неутралната ос и фиксиране на теорията на цветовете

Ключовият проблем е неутралната ос, линията от сиви тонове, която преминава от черно към бяло. Дефинициите на Шрьодингер разчитат на това как цветовете са разположени спрямо тази ос, но той никога не я е дефинирал математически. Без това определение, структурата на модела е лишена от формално основание: Без дефинирана неутрална ос, конструкцията е формално неопределена.

Едно от най-важните постижения на екипа е установяването на неутралната ос единствено въз основа на геометрията на цветната метрика. Постигането на това изисква излизане отвъд традиционната Риманова рамка, което отбелязва значителен напредък в математиката, използвана за науката за визуализацията.

Изследователите коригират и два допълнителни проблема. Те използват ефекта на Безолд-Брюке, при който увеличаването на яркостта може да накара цвета да изглежда сякаш се променя в оттенък. Вместо да приемат, че цветовете се променят по прави линии, авторите изчисляват най-краткия път в геометричното пространство. Същият подход за най-краткия път в нериманово пространство спомага да се отчете намаляващата възвръщаемост на цветното възприятие, където нарастващите разлики между цветовете стават по-малко забележими с течение на времето.

Защо е важно възприятието за цветовете

Работата, представена на конференцията за визуализация  Eurographics, представлява кулминацията на по-мащабен проект за възприятие на цветовете, който довежда и до забележителна новаторска статия от 2022 г.  в Proceedings of the National Academy of Sciences.

По-точен модел на цветово възприятие би могъл да има широки приложения в области, които разчитат на точно възпроизвеждане на цветовете, включително фотография, видео, визуализация и свързани технологии. Той би могъл също така да подобри начина, по който учените създават и интерпретират визуални данни.

Научната визуализация играе жизненоважна роля в подпомагането на изследователите да разбират сложна информация. Подобрените цветови модели могат да подпомогнат по-ефективен анализ в много области, включително науката за националната сигурност.

Работата на екипа сега осигурява основа за бъдещо моделиране на цветовете в нериманово пространство.

Справка:

1. Roxana Bujack, Emily N. Stark, Terece L. Turton, Jonah M. Miller, David H. Rogers. The Geometry of Color in the Light of a Non‐Riemannian Space. Computer Graphics Forum, 2025; 44 (3) DOI: 10.1111/cgf.70136
2. Roxana Bujack, Emily Teti, Jonah Miller, Elektra Caffrey, Terece L. Turton. The non-Riemannian nature of perceptual color space. Proceedings of the National Academy of Sciences, 2022; 119 (18) DOI: 10.1073/pnas.2119753119

Източници:

Scientists finally complete Schrödinger’s 100-year-old color theory, June 7, 2026, ScienceDaily

Research formalizes definitions essential to understanding color perception, Los Alamos National Laboratory

Вулкан, който е спал повече от 100 000 години преди да изригне, обръща представите ни за това кога вулканите трябва да се определят като изгаснали.

Вулканолозите официално класифицират спящите вулкани като изгаснали, ако не са изригвали през последните 10 000 години или през последните 11 700 години от началото на настоящата геоложка епоха, холоцена.

И все пак, анализ на активния вулкан Метана , близо до Атина, Гърция, наскоро установи, че е спал близо 110 000 години, преди да се възроди отново. Откритието може да е последната капка за вулканолозите, много от които вече поставят под въпрос настоящото определение за това какво определя един вулкан като угаснал.

"Основното послание е", заявява съавторът на изследването Разван-Габриел Попа (Răzvan-Gabriel Popa), вулканолог в ETH Zürich в Швейцария, "че изгасналите вулкани около нас може би всъщност не са изгаснали."

Промяната на начина, по който се определя дали вулканите са изгаснали или активни, е важна, защото погрешната класификация на вулканите излага хората на риск от неочаквано изригване. И много от тези спящи гиганти трябва да бъдат наблюдавани по-внимателно, смятат редица експерти.

Спящ гигант се събужда ядосан

В проучване, публикувано на 22 април в списание Science Advances, Попа и колегите му реконструират историята на Метана, като датират и анализират химичния състав на цирконовите кристали в скалите около вулкана, които са били изхвърлени при различни изригвания.

Проучването разкрива 31 изригвания за около 700 000 години вулканична активност и дълъг период, през който е бил в покой. През това време вулканът е изграждал своя резервоар от магма, а след това е изригнал енергично преди около 168 000 години.

"Открихме, че е изненадващо способен да се рестартира след 110 000 години бездействие и е изригнал доста интензивно след това", обяснява Попа пред Live Science. "Важното от моя гледна точка е да започнем да разглеждаме други вулкани, които в момента смятаме за изчезнали, защото те може би преминават през период на нарастване. Може би ще се събудят в този катастрофален етап."

Метана не е единственият "изгаснал" вулкан, който се е издигнал след дълъг период, отбелязва Попа.

Миналата година Пабло Гонсалес (Pablo González), вулканолог в Института по природни продукти и агробиология към Испанския национален изследователски съвет, и неговите колеги публикуват проучване , показващо, че вулканът Тафтан в Иран се е събудил и че върхът му се издига, вероятно поради натрупване на газово налягане под повърхността на вулкана. Не е ясно кога е изригнал за последно, но изследователите смятат, че това е било преди около 700 000 години.

Вулканът Тафтан в Иран е смятан за изгаснал, но върхът му се издига, вероятно поради натрупване на газ под повърхността на вулкана. Кредит: Planet Labs PBC

Друг вулкан, Чомадул в Румъния, също се смята за изгаснал, защото за последно е изригнал преди 30 000 години, но проучване от 2019 г. установява, че все още се крие магма под вулкана.

"Има магмена камера, която се нагрява; много е активна", разказва Попа. "Просто не е изригнала. Чомадул определено преминава през етап на растеж и може би има още такива вулкани."

Вулканът Хайли Губи, в района на Афар в Етиопия, също изригна неочаквано през 2025 г. , след като е "поспал" в латентно състояние в продължение на приблизително 12 000 години. Въпреки това, отчасти поради отдалеченото местоположение на вулкана, геолозите не са сигурни точно кога е изригнал за последно .

Ясното е, че 10 000 години мълчание не гарантират, че един вулкан е мъртъв.

"Трябва да разгледаме много по-дълъг времеви мащаб, за да бъдем по-сигурни за нивото на активност на даден вулканичен район", обяснява Гонсалес пред Live Science.

Повече наблюдения

За щастие, вулканите обикновено не изригват без предупреждение - стига учените да ги наблюдават.

Например, казва Гонсалес, хиляди малки изригвания предвещаваха изригването на вулкана Пинатубо във Филипините през 1991 г., който бе тих около 500 години, а щателното сеизмично наблюдение помага на учените да предвидят изригвания на Етна в Италия, един от най-активните вулкани в света.

Но очевидната сеизмична активност се засилва главно преди непосредствени заплахи.

Други геофизични признаци помагат да се разкрие кои вулкани тихо натрупват своите запаси от магма - и те също трябва да бъдат наблюдавани, посочват експертите. Напримербсателитите могат да открият нарастваща магмена камера, ако засекат издутина в земята от само един инч (2.5 см) годишно, казва Попа. Учените могат също да използват магнитотелурика, метод, който използва магнитните и електрическите полета на Земята, за да получи изображения, подобни на КТ, които разкриват колко скала се топи, за да се създаде повече магма.

Подобни оценки трябва да бъдат разширени до много вулкани, за които се предполага, че имат по-ниско ниво на риск, смятат експертите.

"Мисля, че е важно, доколкото е възможно, да наблюдаваме всички потенциално активни вулкани за признаци на подземни неспокойствия", отбелязва пред Live Science Джени Баркли (), вулканолог от университета в Бристъл, Великобритания. Това би могло да разкрие магма, която активно се топи и натрупва, за да подхранва потенциално бъдещи изригвания.

Когато гигант като Йелоустоун се събуди, ще има много знаци.

Според експертите, мониторингът на тихите вулкани трябва първо да се съсредоточи върху вулканите в сравнително гъсто населени региони, включително Айфел в Западна Германия и Ла Гароча в североизточна Испания.

Някои такива вулкани вече се наблюдават. Йелоустоун, който се смята за спящ, въпреки че за последно е изригнал преди 70 000 години , се наблюдава отблизо, защото се намира върху гореща точка на производство на магма, а високият поток от топлина означава, че скалите в земната кора се държат пластично, деформирайки се, за да създадат място за още повече магма. Това означава, че Йелоустоун вероятно ще изригне един ден , смята Попа, и е малко вероятно това да е пълна изненада.

"Когато гигант като Йелоустоун се събуди, ще има много знаци", обяснява специалистът.

Необходима е нова система за класификация

Проучванията върху пробуждащите се вулкани карат все повече вулканолози да поставят под въпрос определението за изгаснал вулкан, обвързано с времето.

"Определението е горе-долу произволна дата", посочва Попа. "Това просто означава, че можем лесно да намерим доказателства за изригвания в геоложкия запис и сме ги преживели."

Вдъхновени от проблема, вулканолозите Лука Каричи от Женевския университет в Швейцария и Бен Кенеди от Кентърбърийския университет в Нова Зеландия анкетират участници в международна среща на вулканолози в Женева миналата година. Каричи обяснява пред Live Science, че около 70 до 80 души там са се съгласили, че определението за 10 000 години е погрешно, но не е постигнат консенсус около ново определение.

"Голямото предизвикателство, пред което сме изправени като вулканолози, е че разсъжденията за състоянието на вулкана наистина зависят от времевата скала, за която се мисли", казва Баркли.

"Тези пролуки от 100 000 години са много добре обяснени, но повечето хора искат да знаят дали той ще изригне през живота им и предвид безпокойството, дали ще изригне през следващите няколко дни или седмици?"

Всички експерти, с които Live Science разговаря, предлагат новата система за класификация да се основава на мерки за вулканична или магматична активност, а не на изминало време. Някои също не харесват термина "спящ", който означава вулкан, който има магма под себе си, но не е активен, защото дори ако вулканът не изригва, активната магмена камера никога не спи.

Класификацията вероятно трябва да се извършва за всеки отделен случай, като се разглежда системата, за да се види дали магмената камера е жива, коментира Попа, "защото това ни казва дали вулканът наистина е мъртъв".

Гонсалес е на същото мнение. Докато условията за изригване на магма съществуват под повърхността, "това е добър индикатор, че даден вулканичен район може да има бъдещо изригване", казва Попа.

Източник: Some 'extinct' volcanoes may just be going through a growth spurt, before they 'wake up in this catastrophic stage,' emerging research suggests, Live Science

Три костни характеристики, уникални за Джиан, го отличават от всички останали известни членове на семейството му, включително необичайно дълга раменна кост и дупка в предмишницата, невиждана никога при друг динозавър от този вид. Откритието му на място, което много наподобява местоположение на вкаменелости в североизточен Китай, повдига вероятността и двата обекта да са запазили рядко, подобно древно крайезерно местообитание.

В продължение на повече от 40 години изследователи, копаещи в отдалечен ъгъл на северозападен Китай, са откривали фосил след фосил от птици, в края на краищата се е появяват кости на преден крайник, които не принадлежат на нито една птица.

Учени официално са идентифицирали нов вид малък, птицеподобен динозавър от басейна Чангма в провинция Гансу, Китай. Наречено Jian changmaensis, животното принадлежи към същото семейство като микрораптори, известните четирикрили динозаври, които вероятно са можели да планират или да летят.

Това, което прави тази находка толкова неочаквана, е нейният произход: място, което е дало повече от 100 вкаменени птичи скелета в продължение на четири десетилетия, но досега не е откриван нито един фосил от кост на динозавър, който не е птица. Находките са публикувани в Annals of Carnegie Museum.

Дори името му носи своя собствена история. Jiān (Джиан) се нарича митологична еднокрила птица от китайския фолклор, намигване както към птичеподобната анатомия на животното, така и към факта, че са открити само костите на едната му "ръка". „changmaensis“ се отнася до село Changma, близо до мястото, където е открита вкаменелостта. Микрорапторите са група малки, подобни на птици динозаври, тясно свързани с еволюционния род, който в крайна сметка е дал началото на съвременните птици , и досега всеки потвърден член на групата е бил открит в североизточен Китай, на около 3200 км разстояние.

Jian changmaensis е средно голям член на семейство птицеподобни

Това, което е оцеляло от животното, е частично ляво рамо и преден крайник: лопатката и прикрепената към нея кост, костта на горната част на "ръката" и две кости на долната част на предния крайник. Останалата част от скелета е изчезнала. Въпреки че са фрагментарни, костите разказват сравнително подробна история. Повърхностната им текстура е гладка и "завършена", знак, че животното е спряло да расте, а лопатката и съседната кост са били напълно сраснали, друг маркер за зрялост на скелета. Това е бил възрастен индивид или близо до такъв, с кост на горната част на предния крайник с дължина малко над 10 сантиметра, което го поставя по средата по размер между по-малките членове на неговата група и по-големите.

Фигура, показваща костите на ръката на новия динозавър Джиан. Кредит: Zhou et al

Три костни характеристики отличават Jian changmaensis от всички известни роднини

Три физически характеристики отличават Джиан от всички останали известни членове на семейството му. Първо, костта, свързваща рамото с гръдния кош, е била необичайно дълга спрямо горната част на "ръката", пропорционално по-дълга, отколкото при всеки друг член на тази група, регистриран досега. Второ, ставните повърхности в долния край на костта на горната част на предния крайник са били насочени право напред, а не под ъгъл надолу, конфигурация, наблюдавана при птиците, но не и при най-близките им роднини динозаври . Трето, добре развит отвор е бил открит от долната страна на горната част на една от костите на долната част на предния крайник, характеристика, която не е била съобщавана при никой друг динозавър от този тип.

Една допълнителна характеристика помага на изследователите да поставят Джиан твърдо в групата на микрорапторите: голям овален отвор в костта близо до раменната става. Този вид отвор е открит само при малко други динозаври, всички те микрораптори от североизточен Китай.

Тъй като вкаменелостта е била частично смачкана от милиони години погребение, екипът използва сканиране с висока резолюция, за да погледне вътре в костите, без да ги повреди. Сканиранията показват кухини в костите на предмишницата и тънкостенна радиална кост, признаци за сложно устроен крайник. Тези въздушни пространства съответстват на идеята, че Джиан може да е имал леко, подобно на птица тяло, въпреки че фосилът е твърде непълен, за да се каже дали е можел да лети или да се рее, планирайки.

Какво разкрива Jian changmaensis за екосистемата преди 120 милиона години

Може би най-изненадващата част от тази история няма нищо общо със самите кости. Скалите в басейна Чангма датират отпреди приблизително 120 до 124 милиона години и в продължение на десетилетия това място е било доминирано от един-единствен древен вид птица, Gansus yumenensis , първата птица от ерата на динозаврите, открита някога в Китай, през 1981 г. Много от тези фосили на птици са запазили меки тъкани, включително пера и кожа, но през цялото това време не е била открита нито една кост на динозавър, която не е птица. Находище на фосили в североизточен Китай, наречено Сихедан, показва забележително подобен модел: доминирано от един-единствен вид птица, тясно свързана с Gansus, и също така дом на микрораптори. И двете места може да са запазили подобни крайбрежни местообитания, но авторите подчертават, че са необходими още фосили и екологични изследвания, за да се провери тази идея.

В продължение на повече от четири десетилетия басейнът Чангма сякаш предлагаше само един отговор на въпроса какво е живяло там. Jian changmaensis е напомняне, че находището на вкаменелости никога не се разчита напълно и че преди 120 милиона години границата между динозаврите и птиците е била далеч по-неясна от тази, която чертаем днес.

Справка: FIRST NON-AVIAN THEROPOD (DROMAEOSAURIDAE, MICRORAPTORINAE) FROM THE BIRD-BEARING LOWER CRETACEOUS
XIAGOU FORMATION OF THE CHANGMA BASIN, GANSU PROVINCE, NORTHWESTERN CHINA; Ling-Qi Zhou, Matthew C. Lamanna, Ashley W. Poust, Da-Qing Li, Hai-Lu You, Jingmai K. O’Connor;  Annals of Carnegie Museum https://carnegiemnh.org/wp-content/uploads/2026/06/Jian-changmaensis-Annals-of-Carnegie-Museum.pdf 

Източник: Meet The Newly Discovered Cousin Of Velociraptor That Probably Glided On Four Wings, StudyFinds

През 2023 г. тази упоритост се отплаща: екипът открива настоящия шампион на горите на острова: 84,1-метрова тайванска ела (Taiwania cryptomerioides). Това огромно дърво в момента държи титлата на най-високото дърво в цяла Източна Азия. Местното население Рукай нарича тези гигантски ели с много по-поетичното име "Дървото, което пронизва Луната".

Пейзажът на острова

За да разберем как тези дървета израстват толкова големи, трябва да разгледаме уникалната география на Тайван. Островът обхваща площ от 36 000 квадратни километра – приблизително със същия размер като Швейцария. Тайван се характеризира със своите драматични планински системи. Островът се гордее с 258 върха, които надвишават 3000 метра височина, като най-високата точка, връх Нефрит, достига 3952 метра.

Този остров е дом на невероятно богато разнообразие от растения. Смята се, че там виреят 5000 различни вида, създавайки спектър от екосистеми, вариращи от задушни тропически гори на морското равнище до мразовита алпийска тундра на най-високите върхове.

Приблизително 60% от острова е останал залесен и е местообитание на приблизително 950 милиона дървета. Докато масовата промишлена сеч между 1912 и 1991 г. значително е изчерпала първоначалните първични гори на острова, невероятно стръмният терен е служил като естествена крепост, запазвайки значителни части от стари гори, до които дървосекачите могат трудно да се доберат.

"Небесният меч", най-високото дърво в Източна Азия, се извисява над останалите с 84,1 метра. Кредит: Steven Pearce

Търсенето на скритите гиганти

Официалното търсене започва през август 2014 г. Изследователи от Тайванския институт за изследване на горите (TFRI) предприемат първата си голяма експедиция в защитената зона Цилан. Тяхната конкретна цел е била легендарна група дървета, наречена "Трите сестри Чилан" (Chilan Three Sisters). Тези три гигантски тайвански ели са били познати на местните жители от години, но никога не бяха научно измерени или подробно документирани.

Екипът установява, че най-високият от тези гиганти е достигнал 69,3 метра с диаметър на ствола от близо три метра.

Международното внимание се насочва към острова през 2017 г., когато професионални катерачи от "The Tree Projects" от Австралия пътуват до Тайван, за да фотографират изцяло "Трите сестри", споделяйки величието на тайванските гори със света.

Вдъхновен от този успех, екипът се насочва към по-отдалечен район близо до планината Беня, за който се говори, че тук е най-голямата популация от тайвански ели. Районът се намира близо до Голямото призрачно езеро - място, смятано за свещено от коренното население. Пътуването е изтощително, изискващо четири дни тежък преход само за да се стигне до мястото.

Тази експедиция се оказва повратна точка - екипът осъзнава, че идентифицирането на най-високите дървета от земята е почти невъзможно. В гъстия, многослоен покрив на стара гора, очите лесно могат да бъдат заблудени. Въпреки че успяват да се изкачат на 71,7-метрово дърво по време на това пътуване, изследователите разбират, че се нуждаят от по-научен начин за сканиране на хоризонта.

(a) Данни за облака от точки на "Храмовете на гигантите" близо до връх Беня, събрани с помощта на ръчен лазерен скенер. (b) Увеличен изглед на облака от точки, показващ три екземпляра в гигантската гора; хората служат като мащабна референтна точка за определяне на височината на дърветата и размера на короната. Кредит: Hsu et al., 2026

Високотехнологично решение: LiDAR

С 9,5 милиона дървета, разпръснати в дълбоки, недостъпни долини, екипът по същество е търсел игла в купа сено. За да модернизират търсенето, те си сътрудничат със специалисти по дистанционно наблюдение от Националния университет Ченг Кунг, за да използват LiDAR (Light Detection and Ranging - откриване и измерване на светлина).

LiDAR е усъвършенствана техника за 3D сканиране, която предава лазерни импулси от самолет към земята. Чрез измерване на времето, необходимо на светлината да се отрази обратно, системата генерира високо детайлна 3D карта на пейзажа, разкриваща височината на дърветата.

Сътрудничество с граждански учени

Поради неравния и суров терен на Тайван, автоматичният алгоритъм често оценява дърветата като много по-високи, отколкото са в действителност например, когато дървото е точно до стръмна скала. Човешките очи са много по-добри в разпознаването на тези геоложки "номера" от автоматичния алгоритъм, така че през 2020 г. проектът се превърна в обществено усилие.

Чрез проучване на изображения от LiDAR от стотици тайвански граждани, екипът успява да филтрира десетки хиляди фалшиви следи. Оказа се, че 93% от дърветата са били погрешно измерени от автоматичния алгоритъм.

Без помощта на граждански учени, които да сортират планината от данни и да идентифицират най-вероятните кандидати, можешещ да се загубят години в преходи до дървета, които са много по-ниски, отколкото изглеждат на картата. До края на 2022 г. това сътрудничество води до публикуването на "Карта на гигантските дървета в Тайван", която официално идентифицира 941 отделни дървета, надвишаващи 65 метра височина.

Намирането на шампиона

През януари 2023 г., по време на празника на Лунната Нова година, екипът използва новата карта, за да се насочат към най-обещаващия кандидат за титлата "най-високо дърво". Тази експедиция е тест за издръжливост, който включва 20-километрово проследяване на реката и два дни стръмен поход нагоре.

След като катерачите стигат до короната и спускат ролетка от самия връх до земята, височината се оказва 84,1 метра. Това дърво, наречено "Небесният меч на река Да'ан", официално е регистрирано като най-високия екземпляр в Тайван и Източна Азия.

До началото на 2026 г., непрекъснатите усилия на екипа довеждат до откриването и изкачването на десет различни тайвански дървета с височина над 70 метра, две от които са прескочили 80-метровата бариера.

Наследство за света

Данните от Картата на гигантските дървета също така посочват пътя към изключителните "храмове на гиганти". Близо до планината Беня екипът открива един хектар гора, съдържаща 11 дървета, всяко от които надвишавало 65 метра. Връщайки се в района на Голямото призрачно езеро 10 години след първоначалната експедиция, екипът останал без думи от "чистата гора" от приблизително 30 гигантски тайвански ели, растящи в гъста, древна група.

Тези дървета са жизненоважни за здравето на планетата. През 2024 г. изследователите и 15 граждански учени провеждат подробно проучване на гористата долина "Тао", където се намира третото по височина дърво на острова, за да разберат колко въглероден диоксид гората абсорбира от атмосферата и съхранява в дървесината си.

Гигантските гори на Тайван са едни от най-въглеродно наситените среди в целия свят. Кредит: Steven Pearce

Резултатите са впечатляващи: общата въглеродна плътност на гората (дори без да се отчитат масивните коренови системи) е била 1384,5 Mg/ha, което е еквивалентно на 1384.5 тона на хектар, или 1. 3845 кг/м². Това прави гигантските гори на Тайван едни от най-въглеродно плътните среди в целия свят, сравними с най-известните стари гори на Земята. Тези "дървета, които са пронизали Луната" не са просто природни чудеса; те са основни пазители на околната среда.

Справка: The Journey of Finding the Tallest Tree in Formosa Taiwan, Frontiers in Forests and Global Change (2026). DOI: 10.3389/ffgc.2026.1746112

Източник: 'The Heaven Sword' crowned as East Asia's tallest tree after a nearly decade-long search, Frontiers

Самият астероид 1998 KY26 е определен като "тъмна комета". Тези обекти показват значителни негравитационни ускорения, но не показват абсолютно никакви признаци на отделяне на газове от кометата под формата на кома или опашка. 

Хаябуса 2 (Hayabusa 2), космическият апарат за събиране на проби от астероиди на японската космическа агенция (JAXA), вече е извървял едно трудно пътешествие, събирайки проби от материал от астероид Рюгу , преди да ги достави по време на прелитане покрай Земята. През 2020 г., малко преди тези проби да бъдат върнати, JAXA обявява нова цел за космическия апарат и удължаване на мисията.

"Дестинацията ще бъде малкият астероид 1998 KY26. Това е дългосрочна мисия, която надхвърля 10 години и след маршрут от различни събития, ние се стремим да се срещнем с бързо въртящия се 1998 KY26", казват от JAXA. "Може също така да се опитаме да изпълним специфични предизвикателства, като например пускане на целеви маркер или кацане."

Оказва се, че тази задача е по-трудна от първоначално очакваното. През 2024 г. екип от астрономи използва телескопа VLT ("Много големия телескоп" - Very Large Telescope) на Европейската южна обсерватория, очаквайки да потвърди предишни оценки за размера и масата на обекта, но установява, че кацането върху него може да е много трудно, дори невъзможно.

"Изненадани сме да открием, че обектът изглежда съвсем различно от очакваното; той е много по-малък, три/четири пъти по-малък от очакваното. Върти се по-бързо, два пъти по-бързо. А също и самият състав... Много по-ярък е", обяснява пред IFLScience водещият автор д-р Тони Сантана-Рос (Toni Santana-Ros), планетарен учен от Университета в Аликанте и Университета в Барселона.

"Забавното е, че обектът е с диаметър около 11 метра, а самият космически кораб е 6 метра. Така че това е повече от половината от обекта, който ще посети. Доста е забавно!"

Художествена илюстрация на планираното кацане на космическия апарат "Хаябуса 2" на JAXA върху "тъмната комета", обозначена като 1998 KY26. Кредит: Kommesser/ESO

"1998 KY26 може да е с техногенен произход"

Според нова статия препринт, която все още не е рецензираня, JAXA може да се сблъска с още една изненада, докато се приближава към обекта през юли 2031 г.

Разглеждайки траекторията на 1998 KY26 и сравнявайки я с потенциалните траектории на стар космически кораб от съветската епоха, който се е провалил в мисията си за изучаване на "обречения спътник" Фобос на Марс, екипът вижда, че орбитата на тази подозрителна "тъмна комета" добре съвпада в ерентуалната орбита на неблагополучната съветска сонда.

Изстрелян на 7 юли 1988 г., "Фобос 1" работи нормално в продължение на 2 месеца, преди да загуби контакт със Земята на 2 септември 1988 г. в резултат на неправилна последователност от команди, изпратена до космическия кораб. Тази грешка може да има нежелани последици десетилетия по-късно, като новата статия предполага, че астероидът, към който е насочена JAXA, всъщност може да е друг космически кораб.

2D изглед на орбитите на 1998 KY26 и сондата Фобос 1 в момента на изстрелването, показващ поразително сходство между двете орбити. Кредит: https://arxiv.org/html/2606.01288v2 

"Нашата нова статия показва, че два задвижващи скоростни тласъка (∆Vs), комбинирани със скорост от 1,9 километра в секунда, първият веднага след загубата на мисията, а вторият през май 1996 г., позволяват орбитите и фазите на двете тела да се подравнят, с произволно малко разстояние в пространството скорост-позиция", обяснява астрономът Ави Льоб в публикация в блога си. "Има също така доказателства, че 1,9 километра в секунда са били в рамките на допустимите показатели на "Фобос 1", който е имал мощен автономен двигател на базата на азотна киселина и амини за орбитално позициониране около Марс."

Екипът посочва, че работата им далеч не е окончателна, но има няколко причини да се приеме хипотезата сериозно, поне, включително доказателства, че космическият кораб е осигурил известна тяга малко след като мисията е била неочаквано прекъсната.

Според екипа, идеята за космически кораб би могла да обясни високата отражателна способност на обекта, както и защо той се е запазил цял въпреки бързото си въртене, поведение, което не се очаква от астероид тип "купчина отломки" (въпреки че по-солидна структура или фактори, които все още не са открити, също биха могли да обяснят това). Екипът добавя, че обектът изглежда "доста продълговат", предвид промените в яркостта му, наблюдавани от телескопите на човечеството.

Това е забавна идея и би било доста интересно да се види през 2031 г.

Ако се окаже вярна, това ще бъде първият път, когато човечеството случайно се опитва да кацне на повърхността на друг космически кораб със същия размер например. Но засега това е само интересно предположение, а не солидно заключение или вероятен сценарий.

"В очакване на наблюденията на Хаябуса 2 през 2031 г., които ще бъдат решаващи за определяне на произхода на този обект, ние ще подкрепим по-нататъшните наблюдателни, динамични и теоретични изследвания, насочени към по-тясно ограничаване на природата и свойствата на 1998 KY 26 ", заключава екипът.

Справка: Is the Dark Comet 1998 KY26 the Spacecraft Phobos 1?, Adam Hibberd, Adam Crowl, Carlos Gomez de Olea Ballester and Abraham Loeb; https://arxiv.org/html/2606.01288v2 

Източник: Japanese Spacecraft Heading Towards Asteroid 1998 KY26 – But A New Paper Claims It Will Find An Object Of Technological Origin, IFLScience

Организаторите обещават да "превърнат Деня на бащата в истинска научна лаборатория на открито".

Събитието ще се проведе на 13 юни от 10:00 до 17:00 ч. в Националния военноисторически музей, ул. "Черковна" № 92, София.

Какво може да очаквате?

•  „Магически“ магнит 
•  събуждането на спящ вулкан
•  излюпването на мистериозно драконово яйце
•  призоваването на духа от бутилката
•  и още експерименти, които ще ви покажат колко вълнуващ може да бъде светът на науката.

Най-любознателните посетители ще могат да се потопят в света на минералите и земните съкровища, а любителите на предизвикателствата ще изпробват уменията си в необичайна игра на химически шах.

Пригответе се за експерименти, изненади и много открития, защото науката никога не е била по-забавна!

Вход свободен