Археолози от университета Грифит откриват доказателства, които сочат, че хората са използвали вещества, променящи съзнанието, много по-рано, отколкото са предполагали учените.

Чрез комбиниране на археологически доказателства с биохимични тестове, екипът е проследил далечната история на "бетеловия орех" - един от най-широко използваните пристрастяващи стимуланти в света и отдавна установено психоактивно вещество в голяма част от Азиатско-тихоокеанския регион.

Работейки с индонезийски археолози от Университета Хасанудин в Макасар и Националната агенция за изследвания и иновации (BRIN), изследователите откриват доказателства, че някои общности в Индонезия са използвали бетелови ядки като наркотик още преди 25 000 години. Това позиционира практиката далеч отвъд най-ранните досегашни оценки, които поставят началото ѝ в неолита или бронзовата епоха (преди около 3500 години).

Преосмисляне на произхода на употребата на психоактивни вещества

Една популярна теория твърди, че широко разпространените традиции на употреба на психоактивни наркотици са се появили едва след като хората са започнали да се занимават със земеделие през неолита. Сред най-ранните известни примери са ферментиралите алкохолни напитки (ечемичена бира), произвеждани преди около 13 000 години в Израел.

"Тази теория обаче не успява да обясни възможността, че в основата на най-често употребяваните психоактивни вещества е много древната употреба на наркотици", коментира професор Адам Брум (Adam Brumm) от Австралийския изследователски център за човешка еволюция (ARCHE - Australian Research Centre for Human Evolution) към Университета Грифит.

Брум и колегите му се фокусират върху произхода на употребата на бетел, практика, срещана сред стотици милиони хора от Индия до Южния Пасифик (около един на всеки 10 от съвременното световно население).

Бетеловият орех може да предизвика лека еуфория, силна изостреност на сетивата и други психоактивни ефекти.

"Въпреки че е слабо познато в западните общества, то е четвъртото най-широко използвано психоактивно вещество в света, след алкохола, кофеина и никотина", обяснява професор Брум.

Жена от Южен Лаос с характерните червени оцветени зъби и венци от дъвченето на бетелов орех. Кредит: Wikipedia Commons

Днес потребителите обикновено приготвят бетелов орех, като комбинират преработен плод от палмата Areca catechu с гасена вар - обикновено приготвена чрез смилане на изгорени черупки на фин прах - и допълнителни съставки. Сместа се завива в листа на пълзящото растение бетел, наричано още индийски пипер (Piper betle), известен като betel quid, който след това се дъвче, за да се произведат психоактивните му ефекти. След дъвчене, сместа от бетел се изплюва, вместо да се поглъща. Поради високото съдържание на червен пигмент в бетела, дъвченето оцветява слюнката, езика и устата в тухленочервен цвят. С превръщането на дъвченето на бетел в навик, зъбите на дъвчещия в крайна сметка стават червени.

"Гасената вар е основна съставка, защото предизвиква химическа реакция, която освобождава психоактивните съединения на ядката в кръвния поток по-бързо", обяснява професор Брум.

Трудно е да се установи точно кога хората за първи път са започнали да използват бетелови ядки по този начин, тъй като семената на ареката рядко са оцелявали в археологическите данни.

Възможно е хората да са се дрогирали с бетелови ядки преди 25 000 години, което е пренася употребата на наркотици много по-рано в праисторията. (Скелетът на CPL-2a в изкопа. Кредит: Fakhri

Древни зъби разкриват неразкрит посега навик за употреба на наркотици

В новото проучване, публикувано в Science Advances, изследователите от Университета Грифит са проучили изключително редки скелетни останки, принадлежащи на двама ранни ловци-събирачи от Сулавеси, Индонезия. Единият индивид е живял преди около 25 000-16 000 години, докато другият датира отпреди 7600-6300 години.

И двамата ловци-събирачи са показали необичайна форма на износване на зъбите (дълбоки, заоблени зъбни канали). Изследователите са идентифицирали този модел като нов биоархеологичен маркер, свързан с неразпознато досега поведение: многократно смучене на цели бетелови ядки.

По-ранни изследвания са предполагали, че основният невроактивен алкалоид на бетеловите ядки, ареколин, става достъпен предимно когато преработеният ядка се дъвче като част от течност, съдържаща гасена вар. Гасената вар превръща ареколина в свободна базова форма, което улеснява усвояването му от организма.

"Но нашият екип проведе експерименти, в които накиснахме бетелови ядки в изкуствена слюнка и тествахме получените бульони спрямо панел от клонирани човешки рецептори, експресирани в жабешки яйцеклетки, включително специализирани протеини, които действат като молекулярни превключватели, регулиращи невронната активност", обяснява професор Брум.

"Това показа, че самото смучене на цели бетелови ядки ще освободи ареколин в достатъчни количества, за да има физиологичен ефект, променяйки мозъчната функция."

Допълнителни доказателства са получени от биохимични тестове, които са открили ареколин в зъбните тъкани на древните събирачи, което предоставя убедителни доказателства, че древните хора са консумирали бетелови ядки.

Заедно химическите доказателства и отличителните увреждания на зъбите показват, че ловците-събирачи в Сулавеси са практикували обичайното смучене на бетелови орехи за дълги периоди от време, оставяйки поразителни физически промени в зъбите си.

Древни зъбни оголени канали, причинени от смучене на бетелови ядки, обозначени със стрелки. A-B: Фрагмент от горна челюстна кост с три кътника от ловец-събирач, живял преди около 25 000–16 000 години. C-H: Челюстите на ловец-събирач, датирани отпреди 7600–6300 години. Кредит: M. Vlok, CC BY

Възможно обезболяващо със странични ефекти

Психоактивният ефект, предизвикан от смученето на цели бетелови ядки, може да е бил по-слаб от ефектите, изпитвани от съвременните хора, дъвчещи бетелови ядки. Въпреки това изследователите смятат, че поведението е било достатъчно често, за да допринесе за тежко пародонтално заболяване.

Древните ловци-събирачи на Сулавеси обикновено са страдали от лоши зъби. Тъй като ареколинът действа и като естествен аналгетик ("обезболяващо"), изследователите подозират, че някои хора първоначално може да са смучели бетелови ядки, за да облекчат зъбобола си.

Възможното решение обаче в крайна сметка би могло да влоши проблема значително.

"С течение на времето обаче, смученето на тези твърди, абразивни семена износвало зъбите на ловците-събирачи толкова силно, че в някои случаи вътрешната пулпна камера се оголвала напълно - това би било изключително болезнено, причинявало е затруднения при хранене и значително е увеличило честотата на хронична зъбна инфекция", разказва професор Брум.

"Така че, макар този навик да е бил лекарство за зъбобол, годините на продължително смучене на ядки в крайна сметка са причинили много по-лоши проблеми със зъбите, създавайки цикъл на продължителна пристрастяваща употреба."

Смученето на бетел може би е най-ранното документирано доказателство за редовна употреба на наркотици. A. Brumm, CC BY-S

Употребата на наркотици може да се върне назад към ледниковия период

Откритието значително променя хронологията на историята на употребата на наркотици от човека. Доказателства за консумацията на бетел могат да бъдат проследени до късния плейстоцен, много преди развитието на земеделието.

"Появило се преди около 25 000 години в Сулавеси, следователно много преди началото на земеделието, смученето на бетелови ядки може да е най-ранното доказателство за употреба на наркотици навсякъде по света", посочва професор Брум.

"Чрез идентифициране на древната практика, която стои в основата на дъвченето на бетел, както го познаваме, изследването предполага, че някои съвременни модели на приемане на наркотици са дълбоко вкоренени в традициите на ловците-събирачи."

Констатациите показват, че многократната употреба на психоактивни вещества, заедно със здравните последици, които биха могли да съпътстват подобни навици, е била част от живота на някои ловци-събирачи десетки хиляди години преди началото на земеделието.

Справка: Adam Brumm, Fakhri, Melandri Vlok, Roger L. Papke, Carney D. Matheson, Budianto Hakim, Clare Stokes, Basran Burhan, Suryatman, Andi Muhammad Saiful, Michelle C. Langley, Pratiwi Yuwono, Delta Bayu Murti, Sofwan Noerwidi, Marlon N. R. Ririmasse. Betel nut sucking is the earliest recorded evidence for the habitual use of a neuroactive plant drug. Science Advances, 2026; 12 (37) DOI: 10.1126/sciadv.aei1901

Източник: Ice Age origins of one of humanity’s oldest drug habits, Griffith University

Remote Sensing (международно, рецензирано списание за науката и приложението на технологиите за дистанционно наблюдение) оттегля статията от 2022 г. на италианските изследователи Филипо Бионди (Filippo Biondi) и Корадо Маланга (Corrado Malanga) на 10 август. Списанието заявява, че разследване е потвърдило "сериозни методологични недостатъци и статистически грешки", които подкопават заключенията на изследването.

Решението е важно, защото изследването е предоставило рецензирана подкрепа за радарен подход, по-късно свързан с екстремни твърдения за гигантски структури под пирамидите в Гиза.

Изследователите твърдят, че радарът може да разкрие скрити структури

Проучването от 2022 г. изследва пирамидата на Хуфу (позната преди като Хеопсовата пирамида), известна още като Великата пирамида. Изследователите са използвали метод, наречен Доплерова томография със синтетична апертура (synthetic aperture radar Doppler tomography). Те не твърдят, че конвенционалният радар може да проникне през стотици метри камък, а че сателитният радар може да открие изключително малки вибрации на повърхността на пирамидата. Техният метод използва тези сигнали за реконструкция на скрити структури.

В статията се съобщава за 20 възможни структури, включително коридори, стаи и рампи. В нея е идентифицирана и "Голямата кухина", открита преди това независимо чрез мюонно изобразяване. Други изследвания са довели до потвърдени открития, включително скрит коридор във Великата пирамида. Изследователите заявяват, че тяхната техника може да направи пирамидата да изглежда "прозрачна като кристал". Но признават, че ще са необходими теренни проучвания, за да се потвърдят откритията им.

Твърденията ескалират за пирамидата на Хефрен

През март 2025 г. Бионди и сътрудниците му представят много по-сензационни твърдения, свързани с близката пирамида на Хефрен. Те съобщават за пет свързани структури и осем цилиндрични шахти, простиращи се на около 648 метра под земята. Изследователите заявяват, че спирални пътеки обграждат шахтите и водят към две големи кубовидни структури.

Твърденията се разпространяват широко онлайн като доказателство за "подземен град". Констатациите на пирамидата на Хефрен обаче не са част от доклада от 2022 г. и не са независимо потвърдени чрез разкопки.

Дебатът идва на фона на продължаващите научни усилия за изследване на Гиза, без да се повредят паметниците ѝ. Отделни изследвания, например, са използвали неинвазивни техники, за да потвърдят скритите, запълнени с въздух кухини в пирамидата на Менкаура (или Микерин).

Египтологът Захи Хавас (Zahi Hawass) отхвърля твърденията за пирамидата на Хефрен, заявявайки, че "няма научни доказателства" в подкрепа на предположените структури.

Д-р Захи Хавас, посочва, че "слуховете, предполагащи наличието на колони под пирамидата на Хефрен, са просто измислици, разпространявани от хора без опит в древната египетска цивилизация или историята на пирамидите". Той подчертава, че Върховният съвет по антиките не е издал на тези лица никакви разрешения за извършване на работа вътре в пирамидата на Хефрен.

Хавас потвърждава, че вътре в пирамидата не са използвани радарни устройства и че всички твърдения относно съществуването на колони под нея са напълно неоснователни. Няма научни доказателства в подкрепа на тези твърдения и в момента в пирамидата на Хефрен не работят археологически мисии.

Той добавя, че основата на пирамидата на Хефрен е издълбана директно от скалната основа на дълбочина приблизително 8 метра. Според обширни научни изследвания и изследвания, проведени през последните години, под тази основа няма колони.

Специалистът по радари Лорънс Кониърс (Lawrence Conyers), почетен професор от Университета в Денвър, който прегледа оригиналния доклад от 2022 г., също оспори метода. Той обяснява пред Remote Sensing, че радарът измерва това, което директно "вижда", и твърди, че предположените вибрации биха били твърде малки, за да бъдат надеждно открити от сателит.

Списанието твърди, че откритията са ненадеждни

Remote Sensing заявява, че е провело разследване, след като читател е изразил опасения относно изследването. В известието си за оттегляне на статията се казва, че констатациите и заключенията на статията вече не са надеждни, въпреки че не е изброена всяка предполагаема грешка поотделно, нито са обвинени авторите в изфабрикуване на данни.

Бионди и Маланга не са съгласни с оттеглянето. Бионди публично оспорва решението и призовава списанието да посочи конкретните грешки, които стоят зад него. Оттеглянето се отнася само до статията за Великата пирамида от 2022 г. То не опровергава самостоятелно по-късните твърдения за пирамидата на Хефрен.

Оттогава от проекта "Хефрен" заявяват, че са представили на египетските власти планове за неинвазивни полеви измервания и заявления за разрешителни за разкопки. Не е обявено одобрение.

Подобна теренна работа и независими тестове биха били необходими, за да се определи дали сензационните структури, показани в реконструкциите на екипа, действително съществуват под Гиза. Спорът отразява и много по-дълга история на спекулации за камери и тунели под Големия сфинкс и платото Гиза.

Справка: Biondi, F.; Malanga, C. RETRACTED: Biondi, F.; Malanga, C. Synthetic Aperture Radar Doppler Tomography Reveals Details of Undiscovered High-Resolution Internal Structure of the Great Pyramid of Giza. Remote Sens. 2022, 14, 5231. Remote Sens. 2026, 18, 2679. https://doi.org/10.3390/rs18162679 ; https://www.mdpi.com/2072-4292/18/16/2679

Източник: Journal Retracts Study Claiming Hidden Structures Inside Great Pyramid, GreekReporter.com

Дали е било, затади глада в трудни времена? Дали различните племена са изяждали победените си врагове? Или канибализмът е бил част от сложни ритуали?

Отговорите на някои от тези въпроси може да се крият в три пещери близо до Гранада, Южна Испания.

В проучване, публикувано в Journal of Archaeological Science, международен екип учени, ръководен от Каталунския институт по човешка палеоекология и социална еволюция (IPHES-CERCA), е изследвал близо 1000 човешки кости и зъби, изкопани от тези места.

Констатациите разкриват, че различни общности на Иберийския полуостров са практикували канибализъм по различни начини преди хиляди години.

"Човешкият канибализъм е поведение с разнообразни социални и символични значения", пишат изследователите в своята статия.

За да разберат какви истории могат да разкажат древните останки, изследователите са изследвали костните повърхности под стереомикроскоп. Те са търсели следи от порязвания, фрактури, следи от готвене и следи от човешки захапвания. Екипът е проверил и зъбите и развиващите се кости, за да определи възрастта на всеки човек. След това са датирали малка проба от костите, използвайки директно радиовъглеродно датиране.

Множество жертви

Резултатите разкриват различни модели на неолитен канибализъм в региона. В пещерата Малалмуерцо, която датира от ранния неолит между 5300 и 4950 г. пр.н.е., може да е имало един-единствен епизод на насилие, включващ поне 36 души от различна възраст. Повече от половината от останките показват признаци на варене, а по два черепа има доказателства за травма от тъп предмет.

Черепни елементи с антропогенни модификации на пещерата Каригуела. (a) Чаша от череп от пещерата Каригуела. (b–n) Фрагменти от черепа и долната челюст с белези от разрези, свързани със скалпиране и обезкосмяване на главата и лицето, както и антропогенно счупване на костите. Кредит: Journal of Archaeological Science (2026). DOI: 10.1016/j.jas.2026.106666

Черепи за чаши

Картината е много различна в пещерата Каригуела, където останките обхващат няколко неолитни периода. Почти всяка анализирана кост от това място има следи от клане, а два черепа дори са оформени като чаши за пиене.

Погребална практика?

Най-скорошният канибализъм се е случил в пещерата Майолика между 3950 и 3760 г. пр.н.е. по време на късния неолит. Костите са били оцветени с червен пигмент, цинобър, което предполага, че канибализмът там може да е бил част от ритуал или погребална практика, а не резултат от насилие.

Както заключава екипът, "неолитният канибализъм в южната част на Иберийския полуостров не е бил нито еднороден, нито синхронен, а се е изразявал чрез повтарящи се и зависими от контекста епизоди на обработка на човешкото тяло".

Справка: Palmira Saladié et al, Multiphase human cannibalism in Neolithic southern Iberia: Chronological and taphonomic evidence from Malalmuerzo, Carigüela, and Majolicas Caves, Journal of Archaeological Science (2026). DOI: 10.1016/j.jas.2026.106666

Източник: Ancient bones reveal that cannibalism took different forms in Neolithic Spain, Paul Arnold, Phys.org

Камъните образуват "Дяволските стрели" близо до Бъроубридж в Северна Англия. Три гигантски стълба от пясъчник все още стоят там, като най-високият се издига на около 7 метра над земята. Произходът им е обект на търсене от години.

Изследователи от университета Къртин и университета в Йорк вече са проследили камъните до "Бримъм Рокс", скалиста местност на около 18 километра западно от археологичния паметник.

Констатациите, публикувани в Proceedings of the Royal Society A, показват, че строителите са избрали камък от отдалечен планински източник, вместо да използват скали от по-близки находища.

Местоположение и външен вид на "Дяволските стрели" в западните покрайнини на Бъроубридж, Йоркшир. Вложките показват подравняването и разстоянието между трите оцелели камъка, заедно с мащабирани профили на Дяволските стрели и археологичния паметник "Бойният кръст". Долните панели показват снимки на трите оцелели мегалита. Кредит: A. Clarke et al., Proceedings. Mathematical, Physical, and Engineering Sciences (2026)

Датировка на "Дяволските стрели"

"Дяволските стрели" вероятно са построени през късния неолит или ранната бронзова епоха, около 2000 г. пр.н.е. Всеки оцелял камък тежи около 25 тона. Преместването на такива блокове през терена би изисквало внимателно планиране и организиран труд.

Според по-ранни изследвания "Плъмптън Рокс" е вероятният източник, тъй като обектът се намира по-близо до "Дяволските стрели". Новите геоложки доказателства опровергават тази идея и вместо това свързват камъните с "Бримъм Рокс".

Подкопани камъни в "Бримъм Рокс", ландшафтът на източник, идентифициран от новия анализ. Кредит: Ben Robbins/CC BY-SA 3.0

Изследователският екип използва метод, който почти не нарушава материала на "стрелите", за да идентифицира източника. Изследователите притискат лепяща лента върху каменните повърхности, за да съберат малки минерални зрънца, без да режат или пробиват камъните от "Дяволските стрели".

Пробите съдържат зърна циркон и апатит с отличителни характеристики на уран-олово за датировка.

Откритите модели от U-Pb анализа включват зърна, образувани през долния палеозой, мезопротерозой и архей. Комбинираният им модел съответства на скалите, разкрити в "Бримъм Рокс".

Съвпадението дава на изследователите геоложки отпечатък за камъните. Регионалните проучвания на движението на леда в миналото също изключват ледници, носещи блоковете от "Бримъм Рокс" до "Дяволските стрели".

Камъните също така споделят характеристики на повърхностното изветряне със скалите в района на източника. Изследователите отбелязват възможни връзки с ландшафта на определения от екипа източник.

Централните и северните камъни на Дяволските стрели. Кредит: G Laird, CC BY-SA 2.0

За праисторическите обекти в Англия камъните се вземат не от най-близкия източник

Резултатите показват, че пътуването през Йоркшир е било планирано, а не към просто търсене на камък наблизо. Древните строители са избирали материал от характерна планинска местност и са го преместили в церемониална среда.

Този избор добавя нов детайл към историята за строителството на праисторически паметници във Великобритания. Изглежда, че изборът на камък е включвал значението и характера на определени места, както и практическата работа по преместването на огромни блокове.

"Дяволските стрели" се вписват в по-мащабна закономерност, наблюдавана на други праисторически обекти, включително Стоунхендж, Оркни и ирландски проходни гробници. Строителите понякога са пренасяли мегалити на значителни разстояния, дори когато е имало подходящ камък по-близо до паметника.

Липсващите стрели

Проучването предлага и улики за камъни, които някога са били част от Дяволските стрели.

Резултатите от минералните изследвания подкрепят и историческото подозрение относно 5,5-метровия "Боен кръст", който се намира в близкото селище Олдбъроу.

Историческите документи показват, че каменният ред някога е бил съставен от пет монолита, които са били разглобени и използвани в моста Пег и няколко други конструкции.

"Бойният кръст", който вероятно е бил изсечен през 15-ти век и е предназначен да отбележи битката при Бъроубридж, състояла се през 1322 г., е дал положителни резултати за циркон, съвместим с оцелелите стрели. Следователно праисторическият камък може да е оцелял, като е придобил изцяло нова средновековна идентичност.

Бойният кръст при Олдбороу, сега подкрепен от минерални доказателства като част от липсваща Дяволска стрела. Кредит: Mtaylor848/ CC BY-SA 4.0

Нов метод за вземане на проби

Новият метод за вземане на проби има и по-широко приложение. Конвенционалното вземане на проби често изисква отстраняване на част от праисторически камък, което не е подходящо за защитени паметници. Вземането на проби чрез адхезивно отлепване предлага начин за събиране на минерален материал, като същевременно камъкът остава непокътнат.

Изследователите планират да използват метода и върху други стоящи камъни, чийто геоложки произход все още е неизвестен. Те също така искат да извършат целенасочени разкопки при "Дяволските стрели" и "Бримъм Рокс".

Тези усилия биха могли да помогнат за установяване кога са били преместени камъните и как праисторическите строители са ги транспортирали и издигали.

Засега геоложката връзка между "Бримъм Рокс" и "Дяволски стрели" дава по-ясна картина за избора, направен зад едно от най-поразителните праисторически каменни редове във Великобритания. Строителите са пътували поне 18 километра за камъните си, въпреки че са имали други скални източници по-близо до паметника.

Справка: Clarke, A., Leary, J., & Kirkland, C. (2026). Deliberate prehistoric sourcing of the Devil’s Arrows, Britain’s tallest stone row. Proceedings. Mathematical, Physical, and Engineering Sciences, 482(2345). doi:10.1098/rspa.2026.0504>

Източник: Ancient builders hauled 25-ton stones 18 km to build Britain’s tallest prehistoric stone row, Dario Radley, Archaeology News

През 90-те години на миналия век украинският астроном Олексий Архипов изказва предположението, че микроскопични отломки от извънземни космически кораби, сонди или промишлена дейност могат да се носят през междузвездното пространство и тихо да се натрупват върху стабилни, древни повърхности като Луната.

Изследователят от института SETI Луис Пино (Lewis Pinault) и колегите му преразглеждат и разширяват тази идея в ново проучване.

"Луната тихо натрупва материал от космоса в продължение на милиарди години, голяма част от който вероятно е с милиарди години по-стар от самата Луна", обяснява д-р Пино.

"Питаме се дали тази древна колекция може да съдържа микроскопични следи от технологии, съществували много преди хората да погледнат към небето."

"За разлика от Земята, Луната няма атмосфера, течаща вода или активна геология, която да заличи древния материал."

"През последните четири милиарда години повърхността на Луната непрекъснато е събирала прах от цялата Слънчева система и междузвездното пространство, което я прави забележително стабилен архив от историята на Млечния път."

"Ако напредналите цивилизации произвеждат трайни микроскопични отломки - независимо дали умишлено или като страничен продукт от космическите изследвания или мащабното инженерство - малка част от тези частици биха могли в крайна сметка да се вградят в лунния реголит."

В проучването изследователите моделират как малки зрънца, с размер от порядъка на 0,3 микрона (няколкостотин пъти по-тънки от човешки косъм), биха могли да оцелеят по време на пътуването през междузвездната среда.

Те откриват, че достатъчно твърди, огнеупорни частици могат да пътуват хиляди светлинни години в продължение на стотици милиони до милиарди години, като благодарение на налягането на слънчевата радиация и магнитния "балон" на Слънцето, хелиосферата, понякога достигат до системата Земя-Луна достатъчно бавно, за да оцелеят при сблъсък,  без да се изпарят.

Авторите на проучването наричат ​​неволно образуваните отломки от този вид "частици на Архипов", по същество космически отпадъци, аналогични на орбиталните отломки на Земята.

Те описват и по-спекулативна категория, "частици на Брейсуел", кръстена на класическото предложение на физика Роналд Брейсуел за самостоятелни междузвездни сонди - в този случай, умишлено проектирани микромащабни устройства, предназначени за наблюдение, регистриране или дори ограничено самовъзпроизвеждане.

Откриването и потвърждаването на такива частици би било изключително трудно, изискващо комбинация от машинно зрение, за да се идентифицират аномални зърна, и подробни лабораторни анализи - изотопен, химичен и структурен анализ - за да се изключат естествени минерали, земно замърсяване или отломки от нашия собствен космически кораб.

"Концепцията за търсене на микроскопични техносигнатури в лунния реголит е едновременно изключително оригинална и изключително разумна", коментира Бил Даймънд (Bill Diamond), президент и главен изпълнителен директор на SETI Institute.

"Това е новаторско допълнение към методологиите за търсене на доказателства за съществуването на технологии като индикатор на живот и разум извън нашата Слънчева система и ние с нетърпение чакаме възможността да го осъществим."

Справка: Lewis J. Pinault et al. 2026. Micron-Scale Technosignatures: How a Cubic Metre of Lunar Regolith May Begin to Constrain the Number of Past Technological Civilisations in the Galaxy. International Journal of Astrobiology, in press; arXiv: 2606.24028

Източник: Could Scoop of Moon Dust Reveal Alien Technology?, Sergio Prostak, Sci.News

Този микроб е част от Labyrinthulomycetes, група морски микроорганизми, които играят ключова роля в рециклирането на хранителни вещества чрез разграждане на мъртви растения и животни в солена среда. Освен екологичното си значение, някои видове от тази група са ценени за производството на омега-3 мастни киселини като докозахексаеновата киселина (DHA), полиненаситена незаменима омега–3 мастна киселина, която се среща и в мазната риба, и каротеноиди, пигменти, използвани в оцветителите за храни.

Този новооткрит вид съдържа и приблизително 50% протеин, което добавя към потенциалната му търговска ценност за приложения като хранителни добавки, адаптирано мляко за кърмачета и аквакултури.

"Извънземна" репродуктивна стратегия

"Вместо да се разделят на две, както бихме очаквали, зрелите клетки развиват голяма вътрешна камера, в която растат изцяло нови дъщерни клетки", обяснява професор Питър Морис (Peter Morris), биолог от Университета Хериот-Уат.

"Някои от тези дъщерни клетки вече имат друго развиващо се поколение в себе си, преди да бъдат освободени от разпадащата се майчина клетка", добавя Морис. "Така че тези микроби могат да бъдат бременни баби, по същия начин, както някои видове зелени мушици се раждат вече бременни."

Изследователите са кръстили новия вид Caledochytrium aldermanii, произлизайки от Каледония (Caledonia), латинското наименование на Шотландия, където е открит на три места. Името на вида е в памет и на д-р Дейвид Алдерман, чиято ранна работа по култивиране на микроба е направила възможно изследването.

Това откритие е резултат от дългосрочно сътрудничество между университета Хериот-Уат, неговата компания Strameno, CEFAS Weymouth и Института по аквакултури към университета Стърлинг.

Хванат от наблюдение, не само от секвениране

За документирането на необичайното размножаване на микроба екипът е разчитал на традиционно наблюдение и описание, подход, по-рядко срещан в днешните изследвания, които дават приоритет на геномиката.

"Докато много учени сега се фокусират върху ДНК-то на всяко същество, ние сме възприели старомоден подход, като също така наблюдаваме поведението на микроба и описваме напълно неговата морфология", разказва д-р Джейн Полглейз (Jane Polglase), която е прекарала близо пет десетилетия в изучаване на лабиринтуломицети и е съосновател на Strameno. "Ако не бяхме направили това, никога нямаше да заснем този особен репродуктивен процес."

Когато екипът най-накрая го заснема под електронен микроскоп, Полглейз споделя:

"Не можехме да повярваме на очите си."

Схема, обобщаваща жизнения цикъл на Caledochytrium aldermanii. 1, новозаселила се клетка, развиваща се от зооспора, апланоспора или дъщерна клетка; 2 и 3, клетката расте и ектоплазмената мрежа се разширява; 4, Клетъчната цитоплазма става гранулирана на вид и съдържа везикули, пълни с липиди; 5a, клетката се дели чрез бипартиция или 5b, развива се в зооспорангий или апланоспорангий или 5c, навлиза в нов репродуктивен процес или 5d, превръща се в амеба, която след това се закръглява и се дели чрез бипартиция; 6, зооспорангий или апланоспорангий освобождава спори, от които 7a (яйцевидни зооспори), 7b (спори с форма на зъбка) 7c (апланоспори) се придвижват, за да се разпръснат, установят и растат; 7d илюстрира по-големи, предполагаеми камшичести гамети; 8 цистоподобен стадий, наблюдаван при някои условия. Пунктираната линия към предполагаемите гамети показва неизвестен етап в процеса. Кредит: Protist August 2026; 10.1016/j.protis.2026.126166

Специалист по рециклиране 

Изследователите откриват Caledochytrium в различни местообитания, включително леговища на октоподи, върху дъгови пъстърви и в солено блато по източното крайбрежие на Шотландия. Изследователите смятат, че той допринася за рециклирането на хранителни вещества чрез разграждане на животински и растителен материал.

Важна част от този процес на рециклиране е ектоплазмената мрежа - мрежа от мембрани, които микробът създава, за да се движи, храни и да се задържа на повърхността. Когато се премести на нова повърхност, микробът оставя мрежата, където морските ларви могат да се хранят с остатъчния материал, помагайки за пренасянето на протеини и липиди нагоре по хранителната верига.

Какво следва

"Изучаването как този вид се размножава е ключово, за да разберем как би могъл да се използва например като аквакултура", коментира Морис.

След като тази фаза на изследването е завършена, екипът на Хериот-Уат и Strameno се надява, че други ще продължат работата. Откритието подчертава колко много още предстои да се научи за разнообразието и поведението на живота в океаните.

Справка: Caledochytrium aldermanii gen. Et sp. nov.; a new Labyrinthulomycete displaying a novel reproductive strategy; Jane L. Polglase, Peter C. Morris, Stephen W. Feist, Wilfrid J. Mitchell, Fiona Strachan, Kirsty A. Fraser, James R. Iremonger, Elisabeth A. Dyrynda, Alastair R. Lyndon, Lydia A. Brown; Protist  August 2026; 10.1016/j.protis.2026.126166

Източник: “We Couldn’t Believe What We Were Seeing”: Scientists Have Discovered a Bizarre New Microbe with an “Alien” Reproductive Strategy, The Debrief.

При жените най-значимите хормонални промени настъпват по време на пубертета, бременността и менопаузата. През тези периоди нивата на хормоните се колебаят, особено тези на естроген и прогестоген. Рецепторите за половите хормони също се намират в мозъка, така че колебанията в нивата им влияят и на централната нервна система. Проведени са значителни изследвания за това как този орган се адаптира към бременността и пубертета - учените са установили, че обемът на сивото вещество в мозъчната кора при жените намалява през тези периоди. Малко се знае обаче за промените в структурата на мозъка по време на менопаузата.

Екип невроучени, ръководен от Медицинския център на Амстердамския университет, се заел да запълни тази празнина. Те сравняват как се променя структурата на женския мозък по време на пубертета, бременността и менопаузата. За целта извършват магнитно-резонансна томография (MRI) на 34 участнички по време на пубертета, 70 по време на бременност и 120 по време на менопаузата и сравняват тези резултати с тези на 871 жени в контролна група, които не са преживели тези преходи.

Обемът на сивото вещество се променя по време на пубертета и бременността, но остава стабилен по време на менопаузата. Кредит: Sophie R. van ’t Hof et al. / Nature Communications, 2026

Пубертетът и бременността са свързани с месечно намаляване на общия обем на сивото вещество и обема на кортикалното сиво вещество в сравнение с контролите, съответстващи на възрастта. Промените в двете групи не съвпадат по местоположение в повече от 50% от случаите, като подобни промени са наблюдавани само в префронталния, париеталния и темпоралния кортекс.

За разлика от това, не са открити значителни промени в сивото вещество по време на менопаузата. Това вероятно се дължи на спада в нивата на половите хормони, който настъпва през този период, въпреки че тази хипотеза предстои да бъде потвърдена в по-нататъшни проучвания.

По-следващите проучвания ще се отстранят ограниченията на настоящото проучване - жените в него сами съобщават за своя менопаузен статус. Освен това, нивата на хормоните на участничките не са измерени.

Справка: Sophie R. van 't Hof et al, Puberty, pregnancy, and menopause show shared and distinct structural changes across the lifespan, Nature Communications (2026). DOI: 10.1038/s41467-026-76755-2

Източник: Menopause-linked brain changes may differ from those in puberty and pregnancy, Amsterdam University Medical Center (AUMC)

Използвайки мощна атомно-силова микроскопия, учени от Университета в Шефилд и Университета в Йорк директно заснемат две двойни спирали ДНК, които се заключват заедно, отбелязвайки първия път, когато този фундаментален биологичен процес е визуализиран.

Еднообразните заряди обикновено се отблъскват, но молекулите на ДНК трябва да се сдвояват в живите клетки, за да извършват основни биологични процеси. Това сдвояване играе ключова роля в генетичната рекомбинация, генното заглушаване, хромозомното опаковане и развитието на рак.

Изследователите наблюдават къси ДНК фрагменти, които съвпадат с абсолютна точност, жлеб по жлеб. Усъвършенствани компютърни симулации разкриват, че положително заредените метални йони, включително никел, магнезий и калций, действат като малки молекулярни мостове, сгушени вътре в жлебовете, за да заключат двете нишки заедно.

Работата е публикувана в списание Nucleic Acids Research.

Две двойни спирали на ДНК, заключващи се заедно. Кредит: Адаптирано от Nucleic Acids Research (2026). DOI: 10.1093/nar/gkag817

Визуално доказателство за ДНК ципа

"Да се визуализира този дълго предполагаем механизъм за първи път бе невероятно. Разширените техники за изобразяване, с които разполагаме, ни позволиха да разкрием тези ключови ДНК взаимодействия, които имат значение за много клетъчни процеси. Това отваря вратата за изучаване на други ДНК взаимодействия, които досега са съществували само като теория", заявява д-р Томас Катли (Thomas Catley), съавтор от Факултета по химични материали и биологично инженерство в Университета в Шефилд.

"Надяваме се, че тези програмируеми взаимодействия евентуално биха могли да помогнат на инженерите да проектират персонализирани ДНК структури за бъдещи биотехнологии, като например ДНК оригами, и да хвърлят светлина върху това как ДНК всъщност е опакована вътре в клетките."

Констатациите потвърждават теория, датираща отпреди повече от две десетилетия, известна като модел на "ДНК цип", първоначално предложена от професор Алексей Корнишев (Alexey Kornyshev) от Имперския колеж в Лондон и неговите сътрудници. Моделът предполага, че околните солеви йони създават редуващи се модели на заряд, позволявайки на ДНК молекулите да се подреждат като преплетени спирални стълби.

Как йоните държат нишките заедно

За да провери това, екипът използва атомно-силова микроскопия, за да сканира ДНК проби и да изгради топографски карти. В същото време, подробни компютърни модели проследяват движението на отделни атоми и йони. Те откриват, че двойно заредените метални йони действат като две заредени рамена, държейки едновременно двете ДНК вериги през празното пространство.

Д-р Виктор Веласко-Берелеза (Victor Velasco-Berrelleza), първи автор от Факултета по математически и физически науки към Университета в Шефилд, който ръководи компютърните симулации и анализ, добавя:

"Докато микроскопията може да ни покаже какво се случва, симулациите ни позволяват да разкрием молекулярния механизъм зад него. Този механизъм може да бъде друг инструмент в инструментариума за регулиране на ДНК, където някои ДНК последователности може да не кодират протеини, но вместо това биха могли да повлияят на взаимодействието на ДНК молекулите помежду си, помагайки на генома да формира структури от по-висок порядък, като хромозоми."

Горещи точки в генетичния код

Екипът открива и че сдвояването на ДНК не е равномерно. Някои ДНК последователности образуват много по-силен контакт от други, създавайки специфични горещи точки, където две спирали е особено вероятно да се подравнят.

Проектът демонстрира как изследванията, водени от любопитство, могат да имат принос и за по-широки обществени приоритети.

"Това откритие би могло да помогне на изследователите да идентифицират региони от генома, които са специално ангажирани в сдвояването на ДНК. Тези региони могат да станат особено важни, когато мутациите нарушават нормалните клетъчни процеси и допринасят за рака", коментира професор Агнес Ной (Agnes Noy) от Факултета по физика, инженерство и технологии към Университета в Йорк, която е съръководител на изследването.

Справка: Thomas E Catley et al, Imaging and mechanism of DNA–DNA recognition mediated by divalent ions, Nucleic Acids Research (2026). DOI: 10.1093/nar/gkag817

Източник: Decades-old DNA mystery solved after strands are captured zipping together for the first time, University of Sheffield

Гробницата е средно голяма мастаба с два погребални параклиса. Северният параклис е принадлежал на мъж на име Юнмин, който е заемал няколко високи държавни длъжности. Юнмин е служил като съдия и председател на съд. Той е ръководил и писарите, които са обработвали молби и жалби.

Фрагмент от стенописите на гробницата. Кредит: Egyptian Ministry of Tourism and Antiquities

Вторият параклис е принадлежал на бащата на Юнмин, Ити. Той е бил писар, извършвал е работа, свързана с управлението на земеделски земи и жертвоприношения.

И двата параклиса са обърнати към източната стена на мастабата. По-големият параклис на Юнмин се намира от северната страна. Разкопките в главния параклис разкриват декоративна архитектурна фасада с погребални текстове и формула за приношение.

Параклисът съдържа и изображение на собственика на гробницата, Юнмин, в официално облекло. Стените са украсени с висококачествени релефни сцени, изобразяващи земеделска работа и шествия, носещи дарове към гробницата. Много сцени все още запазват оригиналните си цветове.

Запазените живописни рисунки позволяват на изследователите да изучават художествения стил на късната Пета династия. Сцените отразяват и аспекти на земеделието и приношенията в погребален контекст.

Екстериорът на новооткритата мастаба. Кредит: Egyptian Ministry of Tourism and Antiquities

Параклисът на Ити се намира на южната страна. Той съдържа фалшива врата и изрисувани стенни сцени, изобразяващи сцени на приношения, но голяма част от тази украса е загубена.

Самото местоположение не е било непознато. Френският археолог Огюст Мариет е работил в района през 19-ти век, а мястото на мастабата е било известно от неговите разкопки.

Новооткритата гробница обаче никога не е била напълно разкопана и документирана с помощта на съвременна археологическа изследователска програма.

Работата през 2026 г. вече е предоставила подробна документация и за двата параклиса. Проектът е съвместно научно начинание между Автономния университет на Барселона (Испания) и Върховния съвет по антики на Египет.

Екипът продължава археологическата работа в района северно от Сакара. Изследователите също така извършват консервационни и реставрационни работи по новооткритите архитектурни и декоративни елементи. Тази работа е насочена към запазване на останките за бъдещи изследвания и поколения напред.

Източник: Senior judge’s tomb with colorful funerary scenes uncovered at Saqqara in Egypt, Dario Radley, Archaeology News

Откъде започва всичко?

Преди изобретяването на четката за зъби са използвани различни други мерки за орална хигиена. Това е потвърдено от археологически  разкопки, по време на които са открити инструменти  за орална хигиена като клонки от дървета, птичи пера, животински кости и бодли на таралеж.

Предшественикът на четката за зъби е дъвчащата пръчица. Дъвчащите пръчици са клонки с протрити краища, използвани за миене на зъбите, докато другият край е използван като клечка за зъби. Най-ранните дъвчащи пръчици са открити в Шумер в Южна Месопотамия през 3500 г. пр.н.е., в египетска гробница, датираща от 3000 г. пр.н.е., и споменати в китайски записи, датиращи от 1600 г. пр.н.е.

Индийският начин за използване на зъбно дърво за миене на зъбите е представен от китайския монах Иджин (635–713 г. сл. Хр.) в описанието му на правилата за монасите: „Всяка сутрин монахът трябва да дъвче парче зъбно дърво, за да си измие зъбите и да остърже езика, и това трябва да се прави по правилния начин. Едва след като човек си е измил ръцете и устата, може да прави поздрави. В противен случай и поздравяващият, и поздравяващият са виновни. На санскрит зъбното дърво е известно като дантакастха – данта означава зъб, а кастха – парче дърво. То е с дължина дванадесет пръста. Най-късото е не по-малко от осем пръста, наподобявайки по размер малкия пръст. Дъвчете добре единия край на дървото за дълго време и след това измийте зъбите с него“.

^{Традиционен бенгалски мисуак, направен от дърво нийм. Кредит: Wikimedia Commons}

Гърците и римляните са използвали клечки за зъби, за да почистват зъбите си, а клонки, подобни на клечки за зъби, са разкопани в гробници от китайската династия Цин. Дъвчащите пръчици остават често срещани в Африка и селските южни части на Съединените щати. В ислямския свят използването на дъвчащата пръчица, или мисуак, се счита за благочестиво действие и се предписва да се използва преди всяка молитва, пет пъти на ден.  Мисуаките се използват от мюсюлманите от 7-ми век. Клонки от дървото нийм са използвани от древните индийци и продължават да се използват и днес в Индия, макар и не особено разпространени, под името датун. Ниймът може да помогне за заздравяването, като поддържа областта на зъбите и венците чиста и дезинфекцирана.

Salvadora persica (известна в някои части на света като „дървото на четката за зъби“) е мощно растение с много документирани фармакологични свойства. В лабораторни тестове, отвари от стъблата и листата на Salvadora persica оказват значително защитно действие срещу язви, предизвикани от етанол и стрес, намалили са плазмените нива на холестерола и LDL и са инхибирали растежа на бактерии в устната кухина и плаката. Голямо разнообразие от традиционни приложения на растението в много здравни средства се съобщава във всички региони, в които се среща.

Съществуват обаче и намеци за някои по-тъмни приложения на дървото на четката за зъби. Кората, стъблата и листата имат химическо антиконвулсивно свойство, което се увеличава, когато се концентрира и отлежава, произвеждайки мощен паралитик, който може да действа като халюциноген и дори е използван за убиване на нищо неподозиращи врагове.

^{Salvadora persica. Кредит: https://museumofeverydaylife.org/}

Четките за зъби

Въпреки дългата история на четката за зъби с влакна в Китай, са необходими много векове, преди тя да се появи в Европа. През това време европейците обикновено са почистват зъбите си, като ги търкат с парцали, оваляни в сол или сажди.

Първата четка за зъби с косъмчета, наподобяваща съвременната, е открита в Китай. Използвана по време на династията Тан (619–907), тя се е състояла от свински косъмчета. Космичките са добивани от свине, живеещи в Сибир и Северен Китай, защото по-ниските температури осигуряват по-твърди косъмчета. Те са прикрепени към дръжка, изработена от бамбук или кост, образувайки четка за зъби.През 1223 г. японският дзен майстор Доген Киген записва в своето „Шобогензо“, че е видял монаси в Китай да почистват зъбите си с четки, изработени от косми от конска опашка, прикрепени към дръжка от волска кост. Четката за зъби с косъмчета се разпространява в Европа, донесена от Китай в Европа от пътешественици. Тя е възприета в Европа през 17 век. Най-ранната установена употреба на думата „четка за зъби“ на английски език е в автобиографията на Антъни Ууд (Anthony Wood), който пише през 1690 г., че е купил четка за зъби от Дж. Барет. Европейците намират четките за зъби със свински косъмчета, внесени от Китай, за прекалено твърди и предпочитат по-меките четки за зъби, изработени от конски косъмчета. Масово произвежданите четки за зъби, направени от конска или глиганска четина, продължават да се внасят във Великобритания от Китай до средата на 20-и век.

В Обединеното кралство се смята, че Уилям Адис (William Addis) е произвел първата масово произвеждана четка за зъби през 1780 г. През 1770 г. е хвърлен в затвора за предизвикване на бунт. Докато е в затвора, той решава, че използването на парцал със сажди и сол върху зъбите е неефективно и може да се подобри. След като изважда малка кост от храната си, той пробива малки дупки в нея и завързва в тях снопчета четина, които е получил от един от пазачите, а след това прокарва снопчетата през дупките в костта и ги запечатва с лепило. След освобождаването си Адис забогатява, след като започвабизнес за производство на четки за зъби. Умира през 1808 г., завещавайки бизнеса на най-големия си син. Той остава в семейна собственост до 1996 г. Под името Wisdom Toothbrushes, компанията сега произвежда 70 милиона четки за зъби годишно във Великобритания. До 1840 г. четките за зъби се произвеждат масово във Великобритания, Франция, Германия и Япония. Свински влакна са използвани за по-евтини четки за зъби, а язовски косми за по-скъпите.

Музеят в Хертфорд, Великобритания, съхранява приблизително 5000 четки, които са част от колекцията на Адис. Фабриката в Адис на Уеър Роуд е основен работодател в града до 1996 г. След затварянето на фабриката, музеят в Хертфорд е получил снимки и документи, свързани с архива, и е събрал устни разкази от бивши служители.

^{Патентът на Х.Н. Уодсуърт. Кредит: https://museumofeverydaylife.org/}

Първият патент за четка за зъби е издаден на Х.Н. Уодсуърт през 1857 г. (патент на САЩ № 18 653) в Съединените щати, но масовото производство в Съединените щати започва едва през 1885 г. Подобреният дизайн има костена дръжка с пробити в нея отвори за четините от сибирски глиган. За съжаление, животинската четина не е идеален материал, тъй като задържа бактерии, не изсъхва ефективно и четините често падат. Освен кост, дръжките са изработвани от дърво или слонова кост. В красноречивия текст, придружаващ заявката му за патент, Уодсуърт обяснява иновациите в дизайна, които правят изобретението му достойно за патент: ,,Същността на моето изобретение се състои в разделяне на снопчетата влакна повече, отколкото при обикновената четка, за да се придаде по-голяма еластичност и да им се позволи да проникнат между пролуките между зъбите. Четката е широка, за да е удобно от страна на пациента да мие венците старателно.Тя е е частично кръгла от петата до върха, за да пасне по-лесно на кръга или арката, образувани от зъбите. От едната страна до другата влакна са леко вдлъбнати, за да се адаптират по-лесно към овалната форма на зъбите. Към върха влакната са по-къси и са предназначени да стърчат възможно най-далеч отвъд края и под възможно най-остър ъгъл, докато гърбът от слонова кост или друг материал е тънък и заоблен, за да заема възможно най-малко място. Той образува почти стърчащ връх от влакна, предназначен специално да си проправи път назад в устата между мускулите на бузите, челюстите и задните или кътниците, и да ги освободи напълно от замърсявания. Докато поддържа зъбите на тези места чисти и силно полирани, четката също така поддържа венците здрави и енергични“.

В Съединените щати миенето на зъбите не става рутинно до след Втората световна война, когато американските войници трябва да си почистват зъбите ежедневно.

^{Снимка от 1899 г., показваща използването на четка за зъби. Кредит: Wikimedia Commons}

Около 1900 г. целулоидът постепенно заменя костните дръжки. Естествените животински влакна също са заменени от синтетични влакна, обикновено найлон, от DuPont през 1938 г. Първата четка за зъби с найлонови влакна, изработена от найлонова прежда, е пусната в продажба на 24 февруари 1938 г. Първата електрическа четка за зъби, Broxodent, е изобретена в Швейцария през 1954 г. Към началото на 21-ви век найлонът е широко използван за влакната, а дръжките обикновено са били формовани от термопластични материали.

Johnson & Johnson, водеща фирма за медицински консумативи, представя четката за зъби "Reach" през 1977 г. Тя се различава от предишните четки за зъби по три начина: има ъглова глава, подобна на зъбните инструменти, за да достига до задните зъби; влакната са концентрирани по-плътно от обикновено, за да почистват всеки зъб от потенциално кариогенни (причиняващи кариес) материали; и външните влакна са по-дълги и по-меки от вътрешните. Други производители скоро последваха с други дизайни, насочени към подобряване на ефективността. Въпреки промените в броя на снопчетата и разстоянието между тях, формата и дизайна на дръжката, влакната все още са прави и трудни за маневриране. През 1978 г. д-р Джордж К. Колис разработва четката за зъби Collis Curve, която е първата четка за зъби с извити влакна. Извитите влакна следват извивката на зъбите и безопасно достигат между зъбите и до сулкуларните области.

През януари 2003 г. четката за зъби беше избрана за изобретение номер едно, без което американците не биха могли да живеят, според индекса на изобретенията на Lemelson-MIT.

Източници:

Toothbrush - https://en.wikipedia.org/wiki/Toothbrush

Prison, Suicide, & the Cold-Climate Hog (the sordid history of the toothbrush) - https://museumofeverydaylife.org/exhibitions-collections/previous-exhibitions/toothbrush-from-twig-to-bristle-in-all-its-expedient-beauty/a-visual-history-of-the-toothbrush

Възстановяването на озоновия слой на Антарктида се смята за един от реалните примери за екологичен успех през последния половин век, пряко следствие от Монреалския протокол.

С възстановяването на озоновия слой се очаква по-малко ултравиолетова радиация да достига повърхността на Антарктика. Това до голяма степен се възприема като добра новина за живота там. Но ново полево проучване показва, че екологичните последици са по-сложни.

Учените откриват, че намаляването на ултравиолетовата радиация може значително да отслаби способността на антарктическата тундра да абсорбира въглероден диоксид, което директно противоречи на предположението, че по-малкото излагане на ултравиолетови лъчи означава просто по-здрави екосистеми.

4 летни сезона полеви тестове

Вместо да разчита на модели, екипът провежда експерименти на място - на остров Ардли в Западна Антарктика.

Работата обхваща три летни вегетационни сезона между 2011 и 2015 г. на едно и също място, плюс четвърти сезон близко до него.

Изследователите са работили с два контрастни участъка от тундра: западна низинна тундра, до голяма степен недокосната от морски животни, и източна низинна тундра, наситена с органичен принос от голяма колония размножаващи се пингвини.

Използвайки прозрачни плексигласови камери, снабдени с тънки полиестерни филтърни мембрани, изследователите симулират две нива на намаляване на UV лъчението - приблизително 20% и 50%. Същевременно внимателно разделят нетния екосистемен обмен, брутната фотосинтеза и дишането чрез измервания в светла и тъмна камера. Филтрите са калибрирани да отстраняват UV-A и UV-B лъчите специално, без да се нарушава температурата на камерата, влажността на почвата или други почвени химични параметри.

Това се прави, за да се изолират ефектите от намаляването на UV лъчите от други промени в експеримента.

Намаляващо поглъщане на въглерод

Резултатите са изненадващи и трудни за игнориране. 20-процентно намаление на ултравиолетовата радиация отслабва поглъщането на въглерода от тундрата приблизително наполовина, докато 50-процентно намаление го отслабва с около 80%.

При най-голямото намаление, брутната фотосинтеза, действителният процес на улавяне на въглерод от растенията, е спаднала средно с 57%.

В най-екстремните участъци от експеримента тундрата не само става по-слаб поглъщател, тя за кратко се превръща в източник на активен въглен, освобождавайки до 145 милиграма CO2 на квадратен метър на час в края на вегетационния период на 2015 г.

Спад на фотосинтезата

Това, което прави изследването наистина интересно, е че двата типа тундра са отслабнали по почти противоположни причини.

Влиянието на пингвините се очертава като ключова разлика между двата обекта.

В западната тундра, където почти няма регистрирани морски животни, отслабеното поглъщането на въглерода се дължи главно на рязък спад във фотосинтезата.

Антарктическите мъхове и лишеи са прекарали поколения в адаптация към свят с високи стойности на количеството ултравиолетови лъчи, изграждайки защитни пигменти като флавоноиди и каротеноиди и опростявайки листните структури, подходящи за интензивен светлинен стрес.

Учените подозират, че премахването на част от това излагане на UV лъчи е довело до това, че тези растения започват да преразпределят ресурси от фиксирането на активен въглен, като фотосинтезният им механизъм по същество е изваден от равновесие, вместо да бъде облекчен.

Размерът на ефекта от намаляването на фотосинтезата при най-силното намаляване на UV лъчи достигна ниво, което изследователите класифицират като средно до голямо в статистически план.

Изглед от остров Ардли с пингвини на хоризонта. Кредит: Wikipedia Commons

Влиянието на пингвините в източната тундра

В източната тундра, доминирана от пингвини, положението е почти обратното. Там фотосинтезата се променя малко, но дишането на екосистемата вместо това скача рязко.

Колониите от пингвини изхвърлят огромни количества органичен въглерод и азот в почвата под тях, изграждайки богати на хранителни вещества условия, които поддържат гъсти микробни съобщества.

Ако се намали стреса от UV лъчите, под който живеят тези микроби, тяхната активност изглежда се увеличава, ускорявайки разлагането и изпомпвайки повече въглероден диоксид обратно във въздуха.

Увеличението на дишането тук е достатъчно значително, за да се регистрира като силен статистически ефект само по себе си.

По-големите последици от изследването

Антарктическата тундра обхваща приблизително 72 000 квадратни километра, а континентът е местообитание на приблизително 3 милиона размножаващи се двойки пингвини.

Това означава, че специфичният механизъм, открит на остров Ардли - взаимодействието на намаляването на UV лъчението с хранителните вещества в почвата, доставени от пингвините - би могло правдоподобно да се случва върху значителна част от свободния от лед терен на континента.

Изследователите отбелязват, че техните открития идват от наблюдения, специфични за дадено място. Подобни ефекти обаче биха могли да възникнат и на други места, където богатите на хранителни вещества и бедните на хранителни вещества почви реагират различно на намаляващото излагане на ултравиолетови лъчи.

Взети заедно, констатациите показват, че удовлетворението от възстановяването на озона като добър пример за намаляване на вредното влияние на UV лъчите пропуска половината от картината.

За антарктическата тундра, адаптирана към интензивно ултравиолетово лъчение, намаляващата радиация може да донесе неочаквани промени, а не просто облекчение.

Резултатите показват, че възстановяването на озона може да промени баланса между фотосинтезата и дишането, променяйки количеството въглерод, което тези крехки екосистеми абсорбират и освобождават.

Справка: Ozone layer recovery weakens the Antarctic tundra carbon sink; Tao Bao, Xiyan Xu et al; Atmospheric and Oceanic Science Letters 2026,  DOI: https://doi.org/10.1016/j.aosl.2026.100872

Източник: Ozone recovery is changing life in Antarctica in an unexpected way, Earth.com.

Фокус на новото изследване, публикувано в Nature, е малка таблица с числа, наречена CKM матрица, която определя как един тип фундаментална частица може да се трансформира в друг. Чрез проследяване на двойки нестабилни частици, наречени ламбда хиперони, свързани чрез квантово вплитане, екипът е получил ново, независимо измерване, което съответства (почти) на прогнозите на Стандартния модел.

Смяна на ароматите

За момента Стандартният модел е най-добрата работеща теория на физиците за частиците, които изграждат материята, и силите, които ги управляват. Цялата адронна материя е съставена от кварки, които са подредени в три поколения и в шест вида или "аромата" (вкуса): горен, долен, странен, чаровен, върховен и дънен кварк

Според Стандартния модел, кварките могат да сменят аромата си, като CKM матрицата предоставя набор от вероятности за това колко е вероятно да се случи всяка промяна. Основно предсказание на теорията е, че тези вероятности трябва да се сумират точно до единица. Ако не го направят, нещо трябва да липсва в теорията.

Проучване на разпада

Един запис в правилника, наречен V_US, описва колко е вероятно един странен (Strange) кварк да се превърне в горен (Up) кварк. В продължение на години най-добрите измервания на V_US са били от частици, наречени каони, и те са показвали малко, но постоянно несъответствие с теорията. Тъй като всички тези измервания се основават на сходни предположения, отдавна е необходима независима кръстосана проверка.

Един такъв тест може да се направи с помощта на ламбда хиперони, по-тежки роднини на неутрона. Когато една от тези частици се разпадне, странният кварк вътре в нея се превръща в горен кварк и понякога хиперонът изхвърля електрон заедно с една трудно откриваема частица, наречена неутрино. Този процес директно отразява размера на V_US, но предишни експерименти не са успели да установят достатъчно подробности за разпадането, за да се извлече точна стойност.

Овладяване на вплитането

За да се справи с предизвикателството, колаборацията BESIII създава хиперони по двойки, свързани чрез квантово вплитане, така че измерването на единия близнак разкрива скрита информация за другия. Сблъскващите се електрони с техните антиматерийни еквиваленти понякога създават частица, която се разпада на ламбда хиперон и неговия антиматерен партньор, вплетени и въртящи се в синхрон.

Чрез изучаване на разпадането на една частица, екипът успява да реконструира иначе невидими детайли на другата, пресявайки 10 милиарда сблъсъчни събития в процеса. В комбинация с теоретични изчисления, резултатът дава стойност на V_US, съответстваща на напълно балансирана CKM матрица, подкрепяйки Стандартния модел по начин, който никога не е бил директно тестван за този тип частици.

Резултатът | V_US |. Кредит: Nature (2026). DOI: 10.1038/s41586-026-10818-8

Нови тестове за Стандартния модел

Засега измерването все още е в леко противоречие с резултатите, базирани на каони, така че загадката не е напълно разрешена. Но благодарение на повторяемостта и прецизността си, колаборацията BESIII вече се стреми да разшири метода за други фундаментални частици.

С повече данни и прецизни изчисления, изследователите са уверени, че евентуално биха могли да разкрият дали фините грешки в Стандартния модел биха могли да бъдат значими пукнатини в теорията, изискващи изцяло нови теории за обяснение.

Справка: Exploring baryon semileptonic decays through polarization and entanglement, Nature (2026). DOI: 10.1038/s41586-026-10818-8

Източник: Entangled particles revive a 35-year-old test of the Standard Model, Sam Jarman, Phys.org

"Фазата на пристигане" започва на 3 септември с отделянето на модула за трансфер на Меркурий (MTM - Mercury Transfer Module) от останалата част на космическия кораб, което се случи на повече от 200 милиона км от Земята.

Инфографика, показваща различните фази от пристигането на BepiColombo на Меркурий. Кредит: ESA.

Композитният космически кораб, състоящ се от планетарния орбитален апарат Mercury Planetary Orbiter (MPO) на ESA и магнитосферния орбитален апарат Mercury Magnetospheric Orbiter (Mio) на JAXA, ще влезе в орбита около Меркурий на 21 ноември 2026 г., след което MPO и Mio ще се разделят на 9-10 декември 2026 г. Очаква се научната фаза на мисията да започне през април 2027 г. По-долу е видео, показващо отделянето от MTM.

Мисията на ESA/JAXA BepiColombo през 2024 г. завърши прелитане по-близо от планираното до Меркурий.

След осемгодишно пътешествие, космически кораб, носещ европейски и японски сонди, започна в четвъртък продължаващото няколко месеца, високорисково приближаване до Меркурий, за да изучи обгорената от Слънцето планета.

Мисията BepiColombo тръгва от Земята през 2018 г. по своята криволичеща траектория, за да изучи най-малката и най-слабо проучена планета в нашата слънчева система, с цел да пусне двете сонди в нейната орбита.

В четвъртък той започна фазата си на пристигане, описана от Европейската космическа агенция (ЕКА) като "най-трудните оперативни маневри за пристигане на планета, опитвани някога".

Сравнително малката маса на Меркурий - той е малко по-голям от Луната - означава, че гравитационното му привличане е изключително слабо в сравнение със Слънцето, което затруднява космическите кораби да се приближат до планетата, без да изгорят или да се изгубят в космоса.

"Това е много амбициозна мисия", заявява Санта Мартинес (Santa Martinez), ръководител на мисията в ЕКА, на пресконференция преди пристигането ѝ.

Космическият кораб е изминал повече от 10 милиарда километра, изпълнявайки серия от девет прелитания, за да ускори, забави и прецизира траекторията си.

Двете сонди, които са свързани една с друга, най-накрая се отделиха в четвъртък от трансферния модул, който ги е задвижвал - решаваща първа стъпка за окончателното приближаване.

"Това беше еквивалент на "изстрелване на нов космически кораб. Само че този космически кораб се намира около различна планета", обяснява Игнасио Танко (Ignacio Tanco), ръководител на операциите по мисията за вътрешната слънчева система на ЕКА, преди да започне разделянето.

Всичко минава по план

В четвъртък Меркурий е на около 63 милиона км от Слънцето и на 200 милиона км от Земята.

"На тези разстояния всяка операция в реално време става невъзможна", отбелязва Танко, обяснявайки, че има около 30-минутно закъснение между извършването на проверките и изпълнението на командите от Земята към летателния апарат.

Това означава, че космическият кораб е трябвало да провери и извърши разделянето автономно, което не е лесно.

Но всичко върви по план.

Космическият кораб автономно прерязва четирите механични подпори, свързващи орбиталните апарати с модула.

След това пружинните механизми внимателно ги избутват настрани.

Разделянето се е случило със скорост от 40 сантиметра в секунда, оставяйки двете образувания сравнително близо, предвид необятността на космоса.

Поради разстоянието между сондите и Земята, сигналът, потвърждаващ успеха на операцията, достига контролния център в Дармщат, Германия, близо два часа по-късно - в 13:53 ч. GMT - предизвиквайки аплодисменти и овации.

"Това е най-добрият сценарий, при който телеметрията идва точно в момента, в който я очакваме", разказва Елза Монтаньон (Elsa Montagnon), отговаряща за операциите с модули в ЕКА.

Сондите трябва да влязат в орбитата на Меркурий на 21 ноември.

Следващата трудна фаза ще бъде на 9 и 10 декември, когато двете сонди ще се разделят в съответните си орбити.

От април, планетарният орбитален апарат около Меркурий (MPO - Mercury Planetary Orbiter) на ЕКА ще започне да изучава планетата, която е най-близо до слънцето, с безпрецедентна прецизност, преминавайки само на 480 км от повърхността ѝ.

Японската магнитосферна орбитална сонда около Меркурий (Mio) ще се фокусира върху космическата си среда и магнитно поле, следвайки елиптична орбита, която ще го отведе на разстояние до 11 000 км.

Нова глава

Меркурий е най-слабо проучената от четирите скалисти, най-вътрешни планети в нашата слънчева система, които включват Венера, Земята и Марс.

"Маринър 10" на НАСА е първата сонда, която заснема отблизо повърхността си, наподобяваща лунната, през 1974 г.

Сондата MESSENGER обиколи планетата през 2011 г.

Но остават много загадки около неговото магнитно поле, желязното ядро и повърхността, маркирана с вдлъбнатини.

Със своите 16 инструмента и бюджет от 1,7 милиарда евро (2 милиарда долара), BepiColombo "ще предостави на човечеството и научната общност безпрецедентни гледки към Меркурий и ще отвори нова глава в нашето разбиране за Слънчевата система", заявява Мартинес.

Източник: Spacecraft bound for Mercury begins 'tricky' arrival, Phys.org

За първичните черни дупки, образувани в ранната Вселена, последиците са драматични. Първична черна дупка с маса около 10¹² kg има времева скала на изпаряване, сравнима с възрастта на Вселената. Следователно не би се очаквало значително по-леки първични черни дупки да оцелеят до днес.

Малките черни дупки, разглеждани в новото изследване, публикувано в Physical Review D, обаче не е необходимо да са съществували от ранната Вселена. Те могат да се образуват много по-късно в компактни звезди. Неутронните звезди и белите джуджета могат да улавят хипотетични ултратежки асиметрични частици тъмна материя. Тъй като тези частици не се анихилират ефективно, те могат да се натрупат в звездното ядро, благодарение на собствената си гравитация и в крайна сметка да колапсират, образувайки малка ендопаразитна черна дупка.

След като се образува, съдбата на черната дупка не се определя само от изпарението на Хокинг. Заобиколена от плътна звездна материя, тя може да натрупа маса чрез акреция на обикновена материя от своята звезда и като продължава да се снабдява с тъмна материя.

При благоприятни условия, изчисленията показват, че черна дупка с начална маса от само около 40 тона, приблизително масата на натоварен камион, може да преодолее изпарението на Хокинг и да продължи да расте.

Ключът е тъмната материя.

Надпревара между растежа и изпарението

Новообразуваната ендопаразитна черна дупка не поглъща автоматично своята звезда. Съдбата ѝ се решава от конкуренцията между два процеса: от една страна - натрупването на звездна материя и продължаващото захранване с тъмна материя, които увеличават масата ѝ - и радиацията на Хокинг, която я намалява, от друга страна.

Съществува и квантово усложнение. За изключително малка черна дупка, обичайното описание на акреционната материя като непрекъснат флуид може да се наруши. Дължината на вълната на входящата частица може да стане сравнима с характерния мащаб на черната дупка, което изисква квантово описание на поглъщането на частици. С нарастването на черната дупка, познатият флуидно-подобен режим на акреция в крайна сметка поема контрол.

Изчислението следва и двата режима, като едновременно с това отчита натрупването на звездна материя, продължаващото захранване с тъмна материя и изпарението на Хокинг.

Колко малка може да бъде една нарастваща черна дупка?

Конкуренцията определя критичната маса на черната дупка. Под тази маса печели изпарението на Хокинг и устойчивият растеж е невъзможен.

Над нея, входящият поток от материя може да преодолее изпарението и черната дупка може да продължи да расте.

Продължаващото захранване с тъмна материя може драстично да намали тази критична маса.

Ако се пренебрегне захранването с тъмна материя и се вземат предвид само натрупването на звездна материя и изпарението на Хокинг, характерната критична маса може да бъде около 10¹⁰ kg в представителни случаи на компактни звезди.

Това не бива да се бърка със скалата от 10¹² кг за първичните черни дупки. Последната се отнася до оцеляването за космическо време в изолация. Критичната маса вътре в звездата вместо това показва дали новообразуваната черна дупка може да расте, а не да се изпарява.

След като се включи продължаващото захранване с тъмна материя, критичната маса може да падне много повече.

За бяло джудже в галактическия диск, където се намира Слънчевата система, критичната начална маса е около 10 000 тона. В много по-богатата на тъмна материя среда на Галактическата издутина обаче тя може да падне до едва 40 тона. За неутронна звезда в Галактическата издутина в центъра съответната критична маса е около 600 тона.

Това не означава, че е наблюдавана 40-тонна черна дупка. По-скоро, при разглежданите условия, черна дупка с толкова малка начална маса може да има положителен темп на растеж, вместо да се изпарява чрез лъчението на Хокинг. При достатъчно време, тя може да продължи да расте, като в крайна сметка погълне звездата си и я превърне в черна дупка.

Какво означава това

Изпарението на Хокинг остава съществено за изчисленията, но околната среда може драстично да промени съдбата на малка черна дупка.

Черните дупки, изследвани в новото проучване, се образуват вътре в компактни звезди чрез натрупване на тъмна материя. След като се образуват, те могат да получават нова маса от заобикалящата ги среда. Ако това количество надвиши масата, загубена чрез радиацията на Хокинг, дори една изключително малка черна дупка може да продължи да расте.

Точната критична маса зависи от свойствата на звездата и нейната среда. Допълнителни ефекти, като въртене и магнитни полета, също биха могли да променят резултата.

Въпреки това, основният резултат е поразителен: при подходящи условия, черна дупка с тегло около 40 тона може да расте вътре в компактна звезда, вместо да се изпарява, като продължаващото захранване с тъмна материя помага за поддържането на растежа ѝ.

Аргументът може да бъде и обърнат. Ако тъмната материя с определени свойства би могла бързо да образува нарастваща черна дупка и да унищожи своя гостоприемник, много стари компактни звезди би трябвало вече да не съществуват. Следователно оцеляването на милисекундни пулсари и бели джуджета в продължение на милиарди години ограничава масата на ултратежките частици тъмна материя и силата на техните взаимодействия с обикновената материя.

В този смисъл звездите са извършили експеримента вместо нас, действайки като естествени детектори на тъмна материя в астрономически времеви мащаби.

Източник: A black hole as light as 40 tons can exist inside a star if dark matter helps, Phys.org

Двата водещи кандидата са хипотетични частици - ултралеките аксиони и тъмните фотони.

В диапазона на масите, изследван от изследователите, тези частици биха били изключително леки - приблизително 10¹⁹ - 10²¹ пъти по-леки от електрон.

Превръщането на Земята в гигантски детектор на тъмна материя

Много традиционни експерименти за търсене на аксиони се опитват да ги превърнат във фотони, излагайки ги на изключително силни магнитни полета, но дори най-мощните лабораторни магнити могат да обхванат относително малка област.

Изследователи от университетите в Киото, Хирошима и Нихон са открили начин да заобиколят това ограничение. Вместо да разчитат единствено на лабораторно оборудване, те се питат дали магнитната среда на Земята може да бъде използвана като част от експеримента.

"Запитахме се дали можем да използваме самата Земя като гигантски детектор в това търсене", разказва авторът на изследването Ацуши Таруя (Atsushi Taruya). "Кухината между Земята и йоносферата действа като естествен резонатор, усилвайки електромагнитните вълни точно в диапазона на масите, който искаме да изследваме."

Областта между земната повърхност и йоносферата може естествено да резонира с електромагнитни вълни, подобно на голяма кухина. Това я прави особено полезна за търсене на сигнали, свързани с ултралеки частици.

Разширяване на търсенето към по-високи честоти

Едно от препятствията е, че предишната теория надеждно описва само честоти под 1 Hz. Това оставя значителна част от потенциално полезния честотен диапазон неизследван.

За да се справят с този проблем, изследователите разработват нова теоретична рамка, която отчита проводимостта на атмосферата. Техните изчисления показват, че кухината между Земята и йоносферата може да усилва сигнали близо до 8 Hz, което позволява надеждни прогнози до приблизително 30 Hz.

Моделът също така предсказва важна разлика между двата кандидата за тъмна материя. Сигналите от аксиони би трябвало да варират в зависимост от местоположението, като най-силните се очакват в Югоизточна Азия. Сигналите от тъмни фотони, за разлика от тях, би трябвало да се появяват с почти еднаква сила по целия свят.

Десетилетие на събиране на магнитни данни под контрол

Използвайки тази рамка, екипът е изследвал приблизително 10 години геомагнитни измервания, събрани между 2012 и 2022 г. от обсерваторията Ескдейлмуир на Британската геоложка служба.

Първоначално изследователите премахват изкуствените източници на шум от данните. След това търсят стабилен сигнал, концентриран в много тесен честотен диапазон, който тъмната материя би трябвало да произвежда за дълги периоди от време. Резултатите са подложени на статистически анализ.

Същият теоретичен подход е приложен към тъмните фотони. За разлика от аксионите, тъмните фотони могат да произвеждат електромагнитни вълни дори без магнитно поле, така че изследователите търсят в набора от данни друга сигнатура, която тези частици би трябвало да произвеждат.

По-строги ограничения и мистериозни кандидати за сигнали

Чрез ефективно използване на цялата Земя като детектор за специфичен диапазон от аксионни маси, изследователите установяват нови ограничения за това колко силно аксионите могат да взаимодействат със светлината. Тези ограничения са приблизително 100 пъти по-строги от предишния най-добър резултат от наземен експеримент. Те са сравними и с ограниченията, получени от астрофизични рентгенови наблюдения от обсерваториите Chandra и NuSTAR, въпреки че тези астрофизични ограничения зависят от определени теоретични предположения.

Търсенето на тъмни фотони дава особено интригуващ резултат. Изследователите идентифицират няколко кандидат-сигнала, които потенциално биха могли да произхождат от тъмна материя. Източникът на тези сигнали обаче остава неизвестен и те не са потвърдени като доказателство за съществуването на тъмна материя.

Следователно, истинската природа на тъмната материя остава неясна. Новата теоретична рамка обаче би могла да предостави на изследователите мощен начин за разширяване на бъдещите търсения и използване на естествената електромагнитна среда на Земята като инструмент за изучаване на някои от най-леките възможни форми на тъмна материя.

Справка:

1. Atsushi Taruya, Atsushi Nishizawa, Yoshiaki Himemoto. Signature of Axion Dark Matter in Low-Frequency Terrestrial Electromagnetic Fields: Formulation and Predictions. Progress of Theoretical and Experimental Physics, 2026; 2026 (7) DOI: 10.1093/ptep/ptag097
2. Atsushi Nishizawa, Atsushi Taruya, Yoshiaki Himemoto. Axion Dark Matter Search from Terrestrial Magnetic Fields at Extremely Low Frequencies. Progress of Theoretical and Experimental Physics, 2026; 2026 (7) DOI: 10.1093/ptep/ptag108
3. Kimihiro Nomura, Atsushi Nishizawa, Atsushi Taruya, Yoshiaki Himemoto. Searching for dark photon dark matter from terrestrial magnetic fields. Physical Review D, 2026; 113 (10) DOI: 10.1103/kw4j-8v12
4. Atsushi Taruya, Atsushi Nishizawa, Yoshiaki Himemoto. Hunting Axion Dark Matter Signatures in Low-Frequency Terrestrial Magnetic Fields. Progress of Theoretical and Experimental Physics, 2025; 2025 (11) DOI: 10.1093/ptep/ptaf136

Източник: A mysterious signal around Earth could be dark matter, Kyoto University

Ново проучване от Университета "Карлос III" в Мадрид (UC3M) разглежда законите и държавните системи, стоящи зад тези представления. Изследването се фокусира върху две имперски конституции от късната античност, запазени в Теодосиевия кодекс и по-късно включени в Юстинианския кодекс.

Законите показват редки доказателства за това как чиновниците са управлявали залавянето, транспортирането и безопасността на дивите животни. От тях може да се разбере и ще е имало някакъв държавен контрол върху лова на лъвове, тъй като големите котки са станали по-редки.

Роза Мария Кареньо Санчес (Rosa María Carreño Sánchez), изследовател в Института за класически изследвания Lucio Anneo Séneca на UC3M, е проучила правните документи. Работата ѝ е публикувана в Revista General de Derecho Romano.

Законите показват, че императорът е имал изключителен контрол над лъвовете по време на период, когато големите котки са станали рядкост. Такъв контрол е помогнал за осигуряването на животни за императорските представления, като същевременно е ограничил частния достъп до тях.

Римската армия играе важна роля в процеса. Специални групи проследяват, залавят и охраняват диви животни близо до границите на империята.

Тези задължения създават голяма мрежа от работници и чиновници. След това животните трябва да пътуват на дълги разстояния до Рим или императорските колекции от животни.

Гладиатор мурмило се бори с берберски лъв в Колизеума в Рим по време на "damnatio ad bestias" - брутална форма на смъртно наказание в Рим, при която осъдените на смърт са били хвърляни в арена, за да бъдат убити от диви животни. Кредит: Wikimedia Commons

Местните общности често е трябвало да покриват разходите за транспорт. Провинциите осигурявали хора и ресурси за преместването на животните, което представлявало тежко бреме на местните бюджети. .

Системата е създавала и възможности за мошеничества. Чиновниците можели да забавят доставките, причинявайки финансови загуби за градовете. Подобни забавяния са били и начин за злоупотреба като пренасочване на животни към частни представления.

Имперските власти реагирали със строги наказания. Военните командири, които не изпълняват задълженията си, са били изправени пред големи глоби, плащани в злато.

Проучването показва до каква степен държавното планиране е стояло зад спектакъл, често видим само вътре на арената. Римското право фиксира работата, необходима преди животните да стигнат до амфитеатъра.

Венациите са се разпространили из цялата Римска империя, включително в Испания. Амфитеатърът в Италика, близо до днешния Сантипонсе в Севиля, е един важен пример. Огромната арена се е нарежда сред най-големите в римския свят. Самата Италика е имала население само около 8000 души, но въпреки това в амфитеатъра ѝ са се провеждали големи публични представления, включително лов на животни.

Зрелищата с животни продължават векове, дори когато гладиаторските боеве западат. Неодобрението на християнската общност и високата цена на гладиаторските игри спомагат за упадъка на традиционните бойни представления.

Венациите поенат по друг път. Дългото им оцеляване отразява силното място на лова на животни в римския обществен живот и имперската власт.

Двата закона, разгледани в изследването, дават предства за системата, организираща тези зрелища. Те показват как улавянето и транспортирането на животни са станали част от по-широкия механизъм на римската държава.

Справка: De venatione ferarum (cth. 15.11): Legal aspects of capture and transportation of exotic animals for public spectacles, Revista General de Derecho Romano (2026). dialnet.unirioja.es/servlet/ar … culo?codigo=10819077

Източник: Roman laws expose the hidden system behind Rome’s amphitheater animal hunts, Archaeology News

Вече никой не вярва на тези фантазии, но бивните все още интригуват учените. Нарвалите обаче се оказват изключително трудни за изучаване, защото тези китове прекарват по-голямата част от живота си под арктическия лед.

Наскоро голям международен екип изследователи обяви, че са разрешили загадката на необичайната структура на нарвалските бивни - как се получава тази уникално спираловидна, но едновременно с това права форма на копие.

Нарвал. Кредит: пресс-служба ПАО "Газпром нефть"/ Animalia

Да караш колело с метла на главата

Левият кучешки зъб на мъжките нарвали расте през челюстта и горната устна, стърчейки в единствения прав бивник в животинското царство. Десният кучешки зъб остава заровен в черепа. Това се случва, когато мъжките достигнат две или три години, и рогът достига дължина от 1.5 до 2 метра (понякога 2.7 метра). 

"Представете си, че трябва да карате колело с метла с дълга дръжка, привързана към главата ви", коментира Хенрик Биркедал (Henrik Birkedal), старши автор на изследването в Nature Communications, описващо новото откритие.

Ето как се чувстват мъжките нарвали, когато се гмуркат дълбоко под водата, посочва химикът от университета в Орхус, Дания. И все пак, въпреки това огромно стърчило, животните изглежда се справят добре, добавя изследователят.

Учените имат няколко хипотези за това каква би могла да бъде истинската цел на бивника на нарвалите. Кредит: Dr. Kristin Laidre, Polar Science Center, UW NOAA/OAR/OER/Animalia

Двойна спирала

Известно е, че бивникът постоянно се извива наляво и че е съставен от дентин от вътрешната страна, покрит с тънък слой цимент, обгръщащ централна пулпна камера. Дентинът и циментът от своя страна са изградени от микроскопични колагенови фибрили, минерализирани с наночастици хидроксиапатит.

Макромащабната спирална форма се появява по някакъв начин от начина, по който тези фибрили се организират. Тази структура определя и материалните свойства на бивните. Един от въпросите е дали спиралната структура присъства и в микро- и наномащаб.

На молекулярно ниво, вътрешният дентин образува дясна спирала, докато външният цимент образува лява спирала, разкриват мощните рентгенови сканирания.

Тези две противодействащи сили придават на бивните права структура, която е толкова различна от извитите бивни на другите животни, като например слоновете.

"Представете си, че завъртате винт в парче дърво и с всяко завъртане винтът прониква по-дълбоко", обяснява Биркедал. Бивните на нарвалите са подобни - с изключение на това, че винтът се избутва по-далеч от главата на животното.

За да проведат изследването, те са използвали бивни от музеи, както и такива, събрани от коренното население на Гренландия - инуитите, които ловуват нарвали за храна.

3D изображение, показващо как са разположени минерализираните колагенови фибрили.. Кредит: Adrian Rodriguez Palomo / Nature Communications/CC BY-NC

Никой досега не е картографирал вътрешната структура в три измерения на атомно, нано и макро ниво. Затова авторите на тази последна статия изследват два екземпляра от бивни и черепи на мъжки нарвал, като комбинират множество техники за изобразяване: рентгенова компютърна томография, сканираща рентгенова дифракция, сканиращо рентгеново разсейване под малък ъгъл и тензорна томография, както и двулъчепречупваща микроскопия. Това изисква резервиране на време за три големи синхротрона в Швеция, Швейцария и Франция. Те също така извършват стандартни морфологични измервания и провеждат механични тестове за триточково огъване.

Резултатите показват, че колагеновите фибрили и хидроксиапатитните наночастици се ориентират по надлъжната ос на бивника, така че има постоянно висока степен на анизотропия във всички мащаби. Но има малки системни отклонения при малки ъгли в тази ориентация, които от своя страна създават усуканата структура. Докато циментовият слой образува известната лява спирала, дентинът образува дясна спирала.

Тази структура на двойна спирала е тайната на забележителната твърдост и здравина на бивника, като гъвкавите влакна и твърдата минерална матрица позволяват на бивника да издържа на силно огъване и усукване, без да се напуква. Това също така позволява на бивника на нарвала да расте прав, за разлика от например извития бивник на слон.

Компютърна томография на бивник на нарвал. Кредит: Adrian Rodriguez Palomo/CC BY-NC

Екипът също така отбеляза по-фина подлежаща микроструктура в цимента от снопове колагенови влакна, радиално простиращи се навън, която те планират да проучат допълнително, използвайки микро- и нанолъчеви експерименти.

Учените са изненадани и да открият растежни слоеве, подобни на дървесни пръстени, вътре в бивните, които дават информация за продължителността на живота им.

"Тъй като китовете могат да живеят до 80 години, зъбите им формират своеобразен исторически запис на променящите се условия на околната среда през целия живот на животното", обяснява съавторът Биркедал от университета в Орхус в Дания. "И тъй като Северният Атлантик в момента претърпява много бързи промени, очевидно е да се проучи дали можем да проследим тези промени в твърдата тъкан на бивника на нарвала. Именно върху това работим сега."

Но за какво служат?

Това не бе единствената неразгадана мистерия около бивните на нарвалите. Учените не са наясно и с точното предназначение на най-странния зъб в света.

Общоприето е мнението, че тези бивни най-вероятно са еволюирали чрез полов подбор като форма на социален статус. Те очевидно не са от решаващо значение за оцеляването, тъй като женските обикновено не развиват бивни - а ако развият, те са много по-малки с по-малко спирали - и въпреки това обикновено живеят по-дълго от мъжките. Но точната функция на бивните все още е неуточнена.

Нарвалите са наблюдавани да използват бивните си, за да зашеметяват малки арктически риби по време на лов. Възможно е да се използват като оръжия в битки, но това поведение не е наблюдавано директно, въпреки че са открити нарвали с бивни, пронизали телата им. Това предполага, че биха могли да бъдат използвани за установяване на господство и впечатляване на потенциален партньор.

"Това определено е най-вероятната цел на бивника", заявява пред AFP съавторът на изследването Мадс-Петер Хайде Йоргенсен (Mads-Peter Heide Jorgensen) от Гренландския институт за природни ресурси.

Нарвали в северозападна Гренландия. Кредит: Carsten Egevang/ Greenland Institute of Natural Resources/CC BY-SA 3D

Наличието на няколко милиона нервни окончания намеква, че нарвалите е възможно да усещат промени в температурата или солеността на водата с бивните си.

Но авторите на новата статия, смятат, че това е малко вероятно, тъй като бивните се отглеждат почти изключително от мъжки нарвали - ако бивните бяха толкова полезни като сензори, защо не са се развили и при женските?

Нарвалите са изключително трудни за изучаване, защото тези китове прекарват по-голямата част от живота си под арктическия лед. Кредит: пресс-служба ПАО "Газпром нефть"/ Animalia

Водещият експерт по бивни на нарвалите Мартин Нвея (Martin Nweeia), който не е участвал в новото проучване, категорично не е съгласен.

"Основната функция на този бивник е да бъде сензорна система", отбелязва пред AFP денталният антрополог от Харвардския университет Нвея, посочвайки предишните си изследвания.

Въпреки това несъгласие, Нвея признава, че изследването е "още един ценен принос към познанията ни за микроанатомията и морфологията на бивните".

Справка: Henrik Birkedal, The narwhal tusk assembles its macroscopic helix from building blocks with opposing twists, Nature Communications (2026). DOI: 10.1038/s41467-026-75689-z. www.nature.com/articles/s41467-026-75689-z

Източници:

Scientists discover how narwhals grow nature's only straight tusk, Phys.org

X-rays add new twist to narwhal’s spiral tusk, Аrstechnica

Изследователите установяват, че често срещаните генетични варианти обясняват малък процент в рамките на една популация от вариациите в "Големите пет" личностни черти:

• екстровертност,
• доброжелателност (дружелюбие, склонност към съгласие),
• добросъвестност (активност, организованост),
• невротизъм (предразположеност към негативни емоции)
• отвореност за преживявания (интелект).

Въпреки че генетичните връзки с личността са малки, проучването установи, че те са по-устойчиви на объркващи фактори като семеен произход, отколкото генните асоциации с ниво на образование, доходи и някои други социално-поведенчески черти. Използвайки тези генетични корелации, изследователите свързват личностните черти с множество фактори, свързани със здравето и начина на живот, включително вероятността човек да започне да пуши (свързано с това колко съвестен е), рискът от инфекция с COVID-19 (свързан с екстровертност) и дори участието в научни изследвания (свързано с доброжелателност и отвореността на човек към нови преживявания).

"Личността е от изключително значение за всички видове човешки резултати", отбелязва Мичел Нивард (Michel Nivard), генетичен епидемиолог в университета в Бристъл, Великобритания, който е съръководител на изследването, публикувано на 2 септември в Nature. Все още не е ясно дали личността е в основата на подобни различия.

"Просто искаме да покажем, че геномът може да се използва, за да започнем да ги изучаваме", добавя Нивард.

"Изследователите в областта чакат достатъчно голямо проучване на асоциациите в целия геном, или GWAS (genome-wide association study), на личността", съобщава Айсу Окбай (Aysu Okbay), поведенчески генетик в Медицинския център на Амстердамския университет. "Генетичните изследвания на личността изостават от тези на много други важни поведенчески черти."

Големи данни за личността

Както всички човешки характеристики, личността е повлияна от взаимодействието между генетичния състав на човек и влиянието на околната среда. Но усилията за идентифициране на възпроизводими генни варианти, свързани с личността, са възпрепятствани от липсата на надеждни измервания на личността в много от големите геномни бази данни за популациите.

За да се преодолее това, международно усилие, наречено Консорциум "Възродена геномика на личността" (Revived Genomics of Personality Consortium), обедява данни от 46 кохорти, представляващи между 611 000 и 1,14 милиона души, в зависимост от чертата.

Всички участници попълват въпросници (като този от PersonalityLab.org), които психолозите използват за измерване на петте най-важни черти и индивидуалните характеристики, които съставляват всяка от тях. Изследователите отбелязват в придружаващ документ с често задавани въпроси, че тестовете не са единственият начин за измерване на личността и учените продължават да спорят колко ефективни са те в нейното улавяне. Но те остават широко използвани в психологическите изследвания.

Изследователите откриват 1260 често срещани генетични варианта, свързани с една или повече от петте най-важни черти, включително повече от 800, които не са били идентифицирани преди това. Проучването увеличава броя на вариантите, свързани с добросъвестността, от 3 на 131, а за невротизма - от 224 на 706. В зависимост от личностната черта и аналитичните променливи, често срещаните генетични варианти обясняват между около 5% и 16% от вариациите между участниците.

Изследователите подчертават, че индивидуалните варианти са оказали само слабо влияние върху личността. Средният вариант, свързан с по-голяма екстровертност например би обяснил разликата между 50.35 -ия процентил за характеристиката и 50 -ия.

Освен това, отбелязва Нивард, няма особен смисъл да се опитваме да предскажем личността на даден човек въз основа на генетичния му състав.

"Не се занимавам с предсказване на личността, нито пък изобщо се интересувам от това. Защото, ако искам да знам личността, просто бих я измерил", казва Нивард.

В отделни анализи, включващи участници, които са били роднини, включително сравнения между близнаци и между родители и братя и сестри, изследователите откриват малко признаци, че общата семейна среда стои зад генетичните асоциации за личността.

"Предположих, че ще има нещо подобно, някакви косвени генетични ефекти, при които ранната ви среда, оформена от гените на родителите ви, би повлияла на личността ви", споделя Нивард. "Просто не откриваме такава корелация между гени и среда."

Проучването също така открива малко доказателства, че хората избират съпрузи, които имат подобни на техните личностни черти.

Генетични основи

Идентифицирането на вариантите позволява на изследователите да тестват връзки между личността и други черти. Например, добросъвестността е била свързана с повишена дневна активност, измерена на устройства тип Fitbit, докато отвореността за преживявания е била свързана с по-голяма нощна активност.

Варианти, свързани с откритостта, са корелирани с предпочитание към храни като кафе, вино, пикантни сирена и кисели краставички. Генни варианти, свързани с екстровертност, също са свързани с инфекция с COVID-19, докато добросъвестността е свързана с намален индекс на телесна маса, намалени нива на тютюнопушене и по-малко престои в болница.

Някои от тези заключения идват от изследвания на "Менделската рандомизация" (MR), епидемиологичен инструмент, който се опитва да определи причинно-следствената връзка между черти и здравни резултати. Въпреки това, Нивард призовава за предпазливост при тълкуването на MR констатациите на неговия екип като показателни за причина и следствие (въпреки че примерът с риска от инфекция с COVID-19 и екстровертността е такъв и това изглежда правдоподобно).

Той също така се притеснява, че проучването на екипа му ще доведе до лавина от лошо проведени ЯМР изследвания.

"Дори ако хората имат добри намерения, това лесно се обърква", казва той. За да изпреварят тази възможност, той и колегите му са споделили съвети за оценка на ЯМР статии със списания по психология.

"Това е важна публикация", казва Андреа Ганна (Andrea Ganna), статистически генетик в Университета в Хелзинки. Търсенето на генни варианти, свързани с личността, изглежда е по-малко подложено на объркващи фактори, отколкото при други поведенчески черти. "Това прави генетичните резултати от това проучване особено силна основа за по-нататъшна работа в социалната геномика. В този смисъл, "Голямата петица" би могла да се превърне в нещо като пример за поведенческа генетика."

Справка: Schwaba, T. et al. Nature https://doi.org/10.1038/s41586-026-10992-9 (2026). Article  Google Scholar 

Източник: Anxious or outgoing? Huge study links ‘Big Five’ personality traits to genetic variants, Nature

Във втората лекция проф. Димитър Узунов представя връзката между земетресенията, цунамитата и технологичните катастрофи, както и възможностите на космическите технологии за тяхното наблюдение. Той обяснява, че сателитни данни са позволили да бъдат регистрирани температурни аномалии преди земетресението от 2011 г., както и необичайни топлинни петна след аварията във Фукушима, свързани с отделянето на радиоактивни газове.

Изследователите сравняват тези данни и с авариите в „Три Майл Айлънд“ през 1979 г. и Чернобил през 1986 г., като установяват сходни физични процеси, макар и с различни източници. Според проф. Узунов методологията вече е развита до оперативен инструмент, който чрез спътниково наблюдение може да подпомага откриването, проследяването и оценката на последиците от земетресения и ядрени аварии. Той предлага използването на европейските спътници за подобен мониторинг и превенция.

Съдържание на Лекция #2
1. Въведение: Хроника на едно „Тройно бедствие“
2. Преди катастрофата: Космическите следи, които пропуснахме
3. Изненадата на 21 март: Как Космосът улови ядрената авария
4. Космическият Детектив: От Три Майл Айлънд до Чернобил
5. Готови ли сме за следващите мега-катастрофи

Цялото предаване може да намерите на канала на OFFNews. 

Въпросът "Защо тази земеподобна планета няма спътници" озадачава учените от десетилетия. Дали някога е имала спътник, който е изгубила с времето или никога не е успявала да образува или привлече такъв?

Ново изследване, публикувано на сървъра за препринти arXiv, може да ни помогне да се доближим до решаването на загадката. Статията не предоставя окончателен отговор, но представя убедителни сценарии относно съществуването на луна и клони към едно определено заключение.

И така, как учените да търсят луна, която вече не съществува?

Неразкрито космическо събитие

Екипът, воден от Стивън Кейн (Stephen R. Kane), е въвел в компютърен модел редица данни, включително скоростта на въртене на Венера, масата на хипотетична луна, орбиталното ѝ разстояние от планетата и вътрешното триене от приливните сили.

След това са провели компютърни симулации, обхващащи 4.5 милиарда години. Те също така са променили основните променливи, за да видят кои сценарии позволяват на луната да оцелее и кои водят до нейното унищожение.

Приливна еволюция на хипотетичен спътник на Венера в модела с константен Q фактор. Кредит: arXiv (2026). DOI: 10.48550/arxiv.2608.25036

Учените откриват, че съдбата на спътника зависи силно от фактори като неговата маса и скоростта на въртене на Венера. При някои условия спътникът би могъл да оцелее 4.5 милиарда години, докато при други ще бъде унищожен.

В много сценарии, при които спътникът се унищожава, той първоначално се е премествал навън, преди промените във въртенето на Венера да доведат до обръщане на орбитата ѝ и привличане спираловидно на спътника навътре към планетата.

Обречен от самата Венера

И коя възможност екипът смята за най-вероятна? Те предполагат, че спътникът най-вероятно е бил унищожен, след като се е върнал спираловидно към Венера. В зависимост от масата на спътника и първоначалното въртене на планетата, това може да се е случило от 30 милиона години до 1.7 милиарда години след образуването му.

"Липсата на спътник на Венера е естествено следствие от началните условия и не изисква отделно катастрофално събитие", обясняват изследователите в своята статия.

С други думи, не е бил необходим външен сблъсък, който да го отклони от курса. Възможно е да е бил обречен от самото начало.

Това би могло да обясни защо Земята и нашият така наречен близнак са се развили по различен начин.

Последици за ранната обитаемост на Венера

Съдбата на луната на Венера има директни последици за ранната обитаемост на Венера.

Голям спътник би стабилизирал наклона на орбитата срещу хаотични вариации, потенциално поддържайки благоприятни модели на условия за обитаемост на повърхността.

Приливните взаимодействия между Венера и близък спътник биха предизвикали океански приливи със значителна амплитуда, което от своя страна влияе върху развитието на въртенето на планетата и преноса на топлина в предполагаемия ранен океан.

Евентуалното унищожаване на спътника пък би довело до мощен енергиен импулс върху повърхността и атмосферата на Венера, с потенциални последици за загубата на повърхностни води и началото на неконтролируемо парниково състояние, обясняват изследователите.

"Наличието или отсъствието на луна по време на ранната история на Венера може да представлява критична точка на отклонение в това разминаване", пишат авторите на изследването.

Справка: Stephen R. Kane et al, Tidal Demise: The Evolution and Fate of a Hypothetical Venus Moon, arXiv (2026). DOI: 10.48550/arxiv.2608.25036

Източник: Why doesn't Venus have a moon? A new study may have the answer, Paul Arnold, Phys.org

Всичко това е част от изследванията, които днес се отбелязват с хартиени самолетчета, хвърляни срещу спечелилите учени като част от връчването на наградите Ig Nobel или Антинобеловите награди.

Годишните награди, които имитират Нобеловите награди, се присъждат за изследвания, които "първо карат хората да се смеят, а след това ги карат да се замислят".

Тази година 10 награди бяха връчени на церемония в Цюрих, което е първият път от 36 години насам, в който Антинобеловите награди (Ig Nobel) се връчват извън САЩ.

Въпреки шеговития характер на наградите, победителите обикновено са доволни да спечелят тази награда.

Предпочитаме приятелите си да са злобни

Д-р Кийла Уилямс, еволюционен психолог в колежа Хамилтън, и нейните колеги печелят наградата за мир Ig Nobel за своя труд върху една не много желана черта у приятелите си: злоба.

"Искаме нашите приятели да бъдат мили, услужливи, щедри и просто като цяло прекрасни хора, но в същото време имаме и приятели, които с удоволствие биха забили нож в бившия ни, ако имат възможност. Как можем да съчетаем тези две неща?"

Изследователите установяват, че макар всички да искаме мили приятели, ние също така искаме хора, които да са ни безкрайно лоялни. Кредит: Unsplash

В доклада се установява, че макар да бихме искали приятелите ни да бъдат мили и услужливи, но не със всеки.

"Това, което всъщност имаме предвид, е че искаме приятели, които са всички тези неща за нас, не непременно за други хора, особено за хора, които не харесваме", обяснява д-р Уилямс.

Точно определение за целуване... при животни

Наградата за биомеханика на Ig Nobel отива при екип от САЩ и Великобритания, който надмина очакванията ни в областта на целуването.

Въпреки че мислим за целувките като за "много човешко", определено не сме сами в животинското царство, посочва Матилда Бриндъл (Matilda Brindle), еволюционен биолог от Оксфордския университет.

Полярните мечки се целуват с език, прерийните кучета пък се целуват нежно, а насекомите смучат лицето на партньора си.

Полярните мечки са едни от многото животни, които сякаш "се целуват", използвайки определението на изследователите. Кредит: PICRYL

"Трябваше ни наистина широко определение, но и трябваше да бъде и достатъчно тясно, за да изключва поведения, които приличат на целуване, но не са", разказва д-р Бриндъл.

И така се роди едно не особено секси определение за целуване: "неагонистични взаимодействия, включващи насочен, вътревидов, орално-орален контакт с известно движение на устните/устните части и без пренос на храна".

Възхитително. Но д-р Бриндъл отбелязва, че е важно да се разберат тези често забравяни части от взаимоотношенията между животните.

"Отхвърляме тези поведения като еволюционни странности и смятаме, че изследванията върху тях може би са малко несериозни", коментира тя.

"Но всъщност това има наистина фундаментални последици за това как разбираме не само еволюцията на репродуктивните стратегии, но и собствената си сексуалност."

Тестване на почвата чрез заравяне на бельо

Наградата за почвознание Ig Nobel за почвознание отиде при европейски изследователи за някои изключително замърсени гащи.

Екипът накара 1000 граждански учени да заровят памучно бельо в повече от 25 държави, за да тестват здравето на почвата в техните райони.

Изследователите установили, че видът на земеползване – градина, ливада, поле или морава – е ключов фактор за разлагането на бельото. Кредит: Gabriela Brändle/Agroscope

Марсел ван дер Хейден (Marcel van der Heijden), агроеколог от университета в Цюрих, обяснява, че целта е да се запознаят хората с важността на почвата.

"Изследваме биоразнообразието на почвата и значението на почвения живот за растежа на растенията и функционирането на екосистемата", посочва професор ван дер Хейден.

"Искахме да доближим работата си до широката общественост и затова започнахме тази акция по заравяне на бельо, за да визуализираме почвените процеси."

Екипът установява, че заровеното памучно бельо се разлага по-бързо в почва с по-високо плодородие и повече хранителни вещества.

Сега те са предложили "индекс на бельо", използващ процент на разлагане, за да измери здравето на почвата по лесен за разбиране начин.

Хората от висшата класа крадат повече бонбони от децата

Наградата за икономика Ig Nobel отива при северноамерикански изследователи, които през 2012 г. провеждат мащабно проучване, сравняващо етичното поведение на хората от висшата и по-нисшата класа.

Хората от висшата класа не се справят добре. Те са по-склонни да нарушават закона, докато шофират, да лъжат при преговори, да мамят, за да спечелят награда, и да вземат близалки, предназначени за деца.

Кредит: PICRYL

На участниците в проучването е предложен буркан с близалки, за които им е казано, че са предназначени за деца. 

Изследователите не са сигурни защо това е така, но излагат няколко хипотези.

Те предполагат, че причините са повечето пари за справяне с последствията, ако бъдат хванати, и дори чувството, че имат винаги право.

"Заедно тези фактори могат да доведат до набор от културно споделени норми сред хората от висшата класа, които улесняват неетичното им поведение", заключават изследователите.

"Както показват нашите открития, преследването на личен интерес е по-фундаментален мотив сред елита на обществото, а засиленото желание, свързано с по-голямо богатство и статус, може да стимулира злоупотребите."

Източник: Ig Nobel Prize 2026 celebrates 'soiled' undies, vicious friends and kissing animals research, Jacinta Bowler, АВС

Археологическият проект "Долен град на Нимруд" (The Nimrud Lower Town), ръководен от Университета в Удине, картографира района с дронове, магнитни сензори, сателитни снимки и повърхностни проучвания. Работата предлага нова гледна точка отвъд кралския център.

Нимруд, известен като Калху, става асирийска столица при управлението на цар Ашурнасирпал II през 879 г. пр.н.е. Градът заема тази роля до 707 г. пр.н.е., когато дворът се премества в Дур-Шарукин, сега Хорсабад.

Долният град обхваща 340 хектара, обграден от стени с дължина почти осем километра. Тук са извършени малко разкопки, откакто са започнали работа археолозите през 1845 г. По-ранно проучване в края на 80-те години на миналия век е прекъснато от войната в Персийския залив.

Въздушен изглед на Нимруд от североизток. Кредит: Photograph by F. Simi, © NiLTAP, CC BY-NC 4.0

Проектът започва с изследване на стари сателитни и въздушни изображения, включително снимки на шпионски самолет U2 и изображения от CORONA и HEXAGON. Тези записи показват следи от стени, порти, улици и райони с различни нива на заселване.

По време на полевата кампания през 2025 г. екипът изготвя първата съвременна топографска карта на целия долен град. Изследователите използват дрон и диференциален GPS, за да създадат подробно въздушно изображение и модел на терена. Картата насочва по-късната теренна работа.

Археолозите разделят Долния град на квадрати с размери 40 на 40 метра за повърхностно проучване. Те събират керамика от всеки квадрат и записват находките в географска база данни. Картата показва къде са живели хората и как са се променяли селищата.

Керамиката сочи към силна заетост през средноасирийския период, от средата на 14-ти до 11-ти век пр.н.е., и през неоасирийския период. Районът е бил оживен и след падането на империята през 612 г. пр.н.е.

Проучването е довело до откриване на тухли с надписи и фрагменти от пет призми, свързани със Сенахирим и Ашурбанипал . Находките са допълнителни доказателства за дългата история на града и връзките му с асирийската държава.

Цялостен изглед към Северозападния дворец в древния град Нимруд. Кредит: Staff Sgt. JoAnn Makinano, public domain

Проектът повдига и нови въпроси относно водоснабдителната система на Нимруд. По-ранни изследвания идентифицират канала Пати-Хегали, построен по времето на Ашурнасирпал II, като основния водоизточник на града. Новите топографски данни показват, че канал по-на север може да е снабдявал града.

Магнитометрията добави още един слой към изследването. Методът измерва промените в магнитното поле под земята, помагайки на изследователите да локализират заровени стени, улици, пещи, ями и други структури, без да копаят.

В един сектор източно от акропола, резултатите от магнитните проучвания показват планирана мрежа от улици, жилищни райони и по-големи строителни агломерации. Тези резултати свързват повърхностните находки със структури, все още заровени под полетата.

Долният град предлага и добри условия за изследвания. След падането на Асирийската империя, Нимруд е претърпял по-малко по-късну възстановявания в сравнение с други големи асирийски столици. Съвременното земеделие нарушава само горните 20 сантиметра почва, оставяйки голяма част от погребания град на място.

Изследователите планират да разширят магнитните проучвания, да изучат древния ландшафт и да извършат целенасочени тестови траншеи и по-големи разкопки. Тези усилия ще тестват модели, наблюдавани чрез неинвазивни методи.

Проектът променя изучаването на Нимруд. Вместо да разглеждат столицата главно през погледа на кралските сгради, археолозите изграждат цялостна картина на улици, домове, работни зони, водоснабдителни системи и други части от градския живот.

Справка: Morandi Bonacossi, D., & Simi, F. (2026). New approaches to Assyrian capitals: the Nimrud Lower Town Archaeological Project. Antiquity, 1–8. doi:10.15184/aqy.2026.10423

Източник: Nimrud’s hidden city comes into view, revealing life beyond the Assyrian royal center, Archaeology News

По време на честването на игрите е обявено олимпийското примирие (ekecheiría), за да могат спортистите и религиозните поклонници да пътуват от градовете си до игрите безопасно. Наградите за победителите са венци или корони от маслинови листа. Игрите се превръщат в политически инструмент, използван от градовете-държави, за да утвърдят господство над съперничещите си градове-държави. Политиците обявявали политически съюзи на игрите, а по време на война жреците принасяли жертви на боговете за победа. Игрите са използвани и за разпространение на елинистичната култура в Средиземноморието. Олимпийските игри са включвали и религиозни тържества. Статуята на Зевс в Олимпия е била считана за едно от седемте чудеса на древния свят. Скулптори и поети са се събирали на всяка Олимпиада, за да показват своите произведения на изкуството на потенциалните покровители на изкуството.

Древните Олимпийски игри са имали по-малко събития от съвременните игри и в продължение на много години само свободнородени гръцки мъже са допускани до участие, макар че е имало и жени участнички като собственички на колесници. Нещо повече, през цялата си история Олимпийските игри, както древни, така и съвременни, понякога са се превръщали в арени, където политически действия, като демонстрации, бойкоти и ембаргота, са използвани от народи и отделни лица, за да окажат влияние върху тези спортни събития. Стига да отговарят на критериите за вход, спортисти от всеки гръцки град-държава и царство са допускани до участие. Игрите винаги са се провеждали в Олимпия, а не са се местили между различни места като съвременните Олимпийски игри. Победителите на Олимпийските игри са почитани, а техните подвизи са документирани за бъдещите поколения.

История

Районите около Средиземно море имат дълга традиция във физическите дейности, въпреки че изглежда не са провеждали редовни състезания, като събитията вероятно са били запазена марка на царе и висши класи. Най-ранните доказателства за атлетически традиции в Гърция идват от художествени изображения от края на бронзовата епоха, като например от остров Крит и Тера, и архаични литературни текстове. Минойската култура, съсредоточена върху Крит, се е занимавала с гимнастика, като на стенописите им са изобразени скачане на бикове, акробация, бягане, борба и бокс. Микенците са възприели минойските игри и също така са се състезавали с колесници в религиозни или погребални церемонии. Точната връзка между ранните минойски и микенски спортни дейности и по-късните гръцки практики остава неясна.Героите на Омировите епоси, съставени около 750 г. пр.н.е. и представляващи общество от края на бронзовата епоха, участват в атлетически състезания в чест на мъртвите. В „Илиада“ има състезания с колесници, бокс, борба, състезание по бягане, както и фехтовка, стрелба с лък и хвърляне на копие. Одисеята добавя към тях скок на дължина и хвърляне на диск.

Аристотел е определил датата на първите Олимпийски игри като 776 г. пр.н.е., дата, до голяма степен приета от повечето, макар и не всички, последващи древни историци. До ден днешен това е общоприетата дата за началото на древните Олимпийски игри и макар тази конкретна дата на произход да не може да бъде потвърдена, общоприето е, че игрите датират от някъде през осми век пр.н.е. Археологическите находки потвърждават приблизително, че Олимпийските игри са започнали по това време или скоро след това.

Според по-късния гръцки пътешественик Павзаний, който пише през 175 г. сл. н.е., единственото състезание, провеждано първоначално, е стадионът - надбягване на около 190 метра (620 фута). Думата „стадион“ произлиза от това събитие.

Ранна история

Няколко групи се борили за контрол над светилището в Олимпия, а оттам и над игрите, за престиж и политическо предимство. По-късно Павзаний пише, че през 668 г. пр.н.е. Фейдон от Аргос бил натоварен от град Пиза да превземе светилището от град Елида, което той направил и след това лично контролирал игрите през тази година. На следващата година Елида си възвърнала контрола.

Гръцките спортове също произлизат от концепцията, че физическата енергия се изразходва по ритуален начин, при която ловните практики от палеолита са превърнати в по-социална и бляскава функция, превръщайки се по този начин в спорт. Гърците са уникални по отношение на това, че техните състезания често са се провеждали във величествени съоръжения, с награди и голота, които подчертават гръцките идеализми за трениране на тялото, за да бъде човек във форма, както и умът му. Това е концепцията за т.н. калокагати́я (на старогръцки: καλοκαγαθία, от καλὸς καὶ αγαθός, калос кай агатос).

Първите свидетелства за този идеал са на известния древногръцки философ Платон. Буквално значи – красив и добродетелен, хармонично съчетание на телесна и нравствена красота, особено в боя. Именно тази идеология и атлетическата изключителност довеждат до теории, твърдящи, че гърците са изобретателите на спорта.

През първите 200 години от съществуването на игрите, те са имали само регионално религиозно значение. Само гърци в близост до Олимпия са се състезавали в тези ранни игри. Това се доказва от доминирането на пелопонеските спортисти в ролите на победителите. С течение на времето Олимпийските игри придобиват все по-голямо признание и стават част от Панелински игри, четири отделни игри, провеждани на интервали от две или четири години, но организирани така, че да има поне един набор от игри всяка година. Другите Панелински игри са Питийски, Немейски и Истмийски игри, въпреки че Олимпийските игри, бидейки най-старите сред останалите, са се считали за най-престижните. Олимпийските игри са един от двата централни ритуала в Древна Гърция, като другият е много по-старият религиозен фестивал, Елевзинските мистерии.

Екседра – мястото за съдиите на Олимпийските игри. Кредит: Wikimedia Commons

Участието в Олимпийските игри е запазено за свободнородени гръцки мъже, въпреки че е имало и гръцки жени, които са побеждавали като собственици на колесници. Властите се различават по отношение на това дали на жените е позволено да присъстват на състезанията. Някои казват, че всички жени са изключени от свещената зона, където са се провеждали игрите, докато други цитират Павзаний, който е посочил, че партенойките (девойките) са могли да гледат състезанията, но не и гинейките (омъжените жени), които е трябвало да останат от южната страна на река Алфей. Доказателствата относно присъствието на жени на Олимпийските игри са неубедителни. Въпреки това няма конкретни доказателства, които да предполагат, че жените са били изключени от участие в другите панелински или панатенейски състезания.

Имперски период

След римското завладяване на Гърция, Олимпийските игри продължават, но популярността на събитието намалява през цялата предавгустовска епоха. През този период римляните се концентрират предимно върху вътрешни проблеми и обръщат по-малко внимание на своите провинции. Фактът, че всички победители на коне са от непосредствената местност и че има „недостатък на статуи на победители в Алтис“ от този период, предполага, че игрите са донякъде пренебрегвани.

През 86 г. пр.н.е. римският пълководец Сула ограбил Олимпия и други гръцки съкровищници, за да финансира война. Той бил единственият римлянин, извършил насилие срещу Олимпия. Сула бил домакин на игрите през 80 г. пр.н.е. (175-а Олимпиада) в чест на победите си над Митридат. Предполага се, че единственото проведено състезание било стадионното бягане, тъй като всички атлети били извикани в Рим.

Октавиан Август

Под управлението на император Август Олимпийските игри претърпяват възраждане. Преди да дойде на пълна власт, дясната ръка на Август, Марк Агрипа, възстановява повредения храм на Зевс, а през 12 г. пр.н.е. Август моли цар Ирод от Юдея да субсидира игрите.

След смъртта на Август, Сенатът обявил Август за бог, в Олимпия е поръчана статуя на негово подобие. Следващите божествени императори също издигат статуи в свещения Алтис. Стадионът е реновиран по негова заповед, а гръцката атлетика като цяло е субсидирана.

Нерон

Едно от най-скандалните събития в олимпийската история се случва по време на управлението на Нерон. Той желае победа във всички състезания с колесници на Панелински игри в рамките на една година, затова нарежда на четирите основни домакини да проведат своите игри през 67 г. сл. н.е. и следователно планираните Олимпийски игри през 65 г., в рамките на 211-а Олимпиада, биват отложени. В Олимпия той е хвърлен от колесницата си, но въпреки това обявява победа. Нерон също се смятал за талантлив музикант, затова добавил състезания по музика и пеене към онези фестивали, на които те липсвали, включително Олимпийските игри. Нерон спечелил всички тези състезания, без съмнение защото съдиите се страхували да присъдят победа на някой друг. След самоубийството му олимпийските съдии трябвало да върнат дадените от него подкупи и обявили „Нероновата Олимпиада“ за невалидна.

През първата половина на втори век филелински императори Адриан и Антонин Пий наблюдават нов и успешен етап в историята на игрите. Олимпийските игри привличат голям брой зрители и състезатели, а славата на победителите се разпространява из Римската империя. Ренесансът продължава през по-голямата част от втори век.

Залез

През 3-ти век популярността на игрите намалява. Списъкът с победи на Африканус завършва на 249-та Олимпиада (217 г.), въпреки че в „История на Армения“ на Мойсей от Хорена е посочен победител в бокса чак от 369 г. (287-та Олимпиада). Разкопани надписи показват също, че игрите са продължили и след 217 г. Доскоро последният сигурно датиран победител е бил Публий Асклепиад от Коринт, който печели петобоя през 241 г. (255-та Олимпиада). През 1994 г. е открита бронзова плака с гравирани победители от бойните събития от континенталната част на страната и Мала Азия; доказателство, че международните Олимпийски игри са продължили поне до 385 г. (291-ва Олимпиада)

Игрите продължили след 385 г., като по това време наводнения и земетресения повредили сградите, а варварските нашествия достигнали Олимпия.Последните записани игри са проведени при Теодосий I през 393 г. (в началото на 293-та Олимпиада), но археологически доказателства сочат, че по-късно от тази дата някои игри все още са се провеждали.

Местоположение

Олимпия се намира в долината на река Алфей в западната част на Пелопонес, днес на около 18 км от Йонийско море, но в древността може би на половината от това разстояние. Алтис, както първоначално е било известно светилището, е представлявал неправилна четириъгълна област с дължина над 180 метра от всяка страна и е ограден със стени, с изключение на север, където е ограничен от планината Кронос.Състоял се е от донякъде неподредено разположение на сгради, най-важните от които са Храмът на Хера, Храмът на Зевс, Пелопион и зоната на големия олтар на Зевс, където са се извършвали най-големите жертвоприношения. Името Алтис произлиза от изопачена елейска дума, която също означава „горичка“, защото районът е бил залесен, по-специално с маслинови дървета и чинари.

Необитавано през цялата година, мястото става пренаселено, когато се провеждат игрите. Няма постоянни жилищни съоръжения за зрителите, които, богати или бедни, се задоволяват с палатки. Древните посетители си спомнят, че са били измъчвани от летните жеги и мухи - такъв проблем, че са били правени жертвоприношения на Зевс Защитник на мухите. Водоснабдяването и канализацията на мястото най-накрая биват подобрени след близо хиляда години, до средата на втори век сл. н.е.

Епиктет в 1 в.сл.н.е. пише: ,,Но може да кажете, че има някои неприятни и обезпокоителни неща в живота. А няма ли такива в Олимпия? Не сте ли опърлени? Не сте ли притиснати от тълпа? Нямате ли удобни средства за къпане? Не сте ли мокри, когато вали? Нямате ли изобилие от шум, врява и други неприятни неща? Но предполагам, че противопоставяйки всички тези неща на великолепието на зрелището, вие понасяте и издържате“.

Религия и култура

Дискохвъргачът. Статуя от V век пр. н.е. Кредит: Wikimedia Commons

Древните Олимпийски игри са едновременно религиозен фестивал и спортно събитие. Игрите се провеждат в чест на гръцкия бог Зевс, а в средата на деня на игрите са му принасяни в жертва 100 вола. С течение на времето Олимпия, мястото на игрите, се превръща в централно място за поклонение на главата на гръцкия пантеон и на върха на планината е издигнат храм, построен от гръцкия архитект Либон. Храмът е един от най-големите дорийски храмове в Гърция. Скулпторът Фидий създава статуя на Зевс от злато и слонова кост. Тя е била висока 13 м. Поставена е на трон в храма. Статуята се превръща в едно от седемте чудеса на древния свят. Както историкът Страбон е казал, ,,... славата на храма се запазила... както заради празничното събрание, така и заради Олимпийските игри, в които наградата била корона и които били считани за свещени, най-великите игри в света. Храмът бил украсен с многобройните си дарове, които били посветени там от всички краища на Гърция“.

Художественото изразяване е основна част от игрите. Скулптори, поети, художници и други занаятчии са идвали на игрите, за да показват своите произведения в това, което се е превърнало в артистичен конкурс. На поетите е възлагано да пишат стихотворения във възхвала на олимпийските победители. Такива победни песни или епиники са се предавали от поколение на поколение и много от тях са просъществували много по-дълго от всяка друга чест, отдадена за същата цел. Павзаний твърди, че разрушеният сицилиански полис Наксос е щял да бъде напълно забравен, ако не е бил неговият четирикратен олимпийски шампион Тисандрос. Пиер дьо Кубертен, един от основателите на съвременните Олимпийски игри, е искал да имитира напълно древните Олимпийски игри по всякакъв начин. В неговата визия е включено артистично състезание (имало е и живопис), моделирано по древните Олимпийски игри, което да се провежда на всеки четири години по време на честването на Олимпийските игри. Желанието му се осъществява на Олимпийските игри, проведени в Атина през 1896 г.

Политика

Властта в Древна Гърция се съсредоточава върху града-държава (полис) през 8 век пр.н.е. Градът-държава е населен център, организиран в самостоятелна политическа единица. Всеки град-държава почита един и същ пантеон от богове, въпреки че всеки от тях често е наблягал на ограничена група божества и е празнувал религиозни празници, основани на различни календари. Тези градове-държави често са живели в непосредствена близост един до друг, което е създавало конкуренция за ограничени ресурси. Въпреки че конфликтът между градовете-държави е повсеместен, в техен интерес е да участват в търговия, военни съюзи и културно взаимодействие. Градовете-държави имат дихотомни отношения помежду си: от една страна, те са разчитали на съседите си за политически и военни съюзи, докато от друга страна са се конкурирали ожесточено със същите тези съседи за жизненоважни ресурси. В този политически контекст Олимпийските игри са служили като място, където представители на градовете-държави са се конкурирали мирно помежду си.

От 8-ми век пр.н.е. нататък градовете-държави се разширяват със създаването на колонии в Средиземно и Черно море. Докато техните култове и светилища осигуряват чувство за идентичност, тези местни идентичности, както и нарастващите контакти с негръцко население, представят пред гърците необходимостта да се определят не само като членове на определен полис, но и като елини. Това става възможно въз основа на общ език, съвкупност от споделени митове и легенди, религиозните им обредности и привързаността към спортните фестивали, които функционират като важни фактори за гръцкото самоопределение. В резултат на това малък брой религиозни фестивали придобиват панелински характер и са запазени за членове на всички гръцки градове-държави; най-старият от тях са Олимпийските игри. Орган от длъжностни лица, известен като Hellanodikai, е отговорен за определянето на града-държава на произход и гръцката идентичност на състезателите.

Олимпийско примирие

По време на Олимпийските игри се е спазвало примирие, или екехеирия. Трима бегачи, известни като спондофори, са изпращани от Елида до участващите градове на всяка серия от игри, за да обявят началото на примирието. През този период на армиите е забранено да влизат в Олимпия. Правните спорове и използването на смъртно наказание са били забранени. Примирието – предназначено предимно да позволи на спортистите и посетителите да пътуват безопасно до игрите – е било в по-голямата си част спазвано. Тукидид пише за ситуация, в която на спартанците е било забранено да присъстват на игрите, а нарушителите на примирието са били глобени с 2000 мини за нападение над град Лепрей по време на екехеирията. Спартанците оспорили глобата и заявили, че примирието все още не е влязло в сила.

Въпреки че всички участващи градове-държави спазват военно примирие, подобно отсрочване на конфликта не съществува на политическата арена. Олимпийските игри се прервръщат в най-влиятелната спортна и културна сцена в Древна Гърция, а може би и в целия древен свят. Като такива игрите стават средство за самореклама на градовете-държави. Резултатът е политически интриги и противоречия. Например, Павзаний, гръцки историк, обяснява ситуацията на атлета Сотад, ,,... на деветдесет и деветия фестивал Сотад победил в дългото състезание и бил обявен за критянин, какъвто всъщност бил. Но на следващия фестивал се обявил за ефесянин, подкупен от ефесяните. Заради това деяние бил изгнан от критяните“.

Статуята на Зевс в Олимпия. Кредит: Wikimedia Commons

Спортове

Очевидно започвайки само с едно състезание по бягане, програмата постепенно се е увеличила до двадесет и три състезания. Участието в повечето събития е ограничено до мъже спортисти, с изключение на жени, на които е позволено да участват, като са записвали за участие свои коне в конните състезания. Записите за младежки състезания са започнали през 632 г. пр.н.е. Нашите знания за това как са се провеждали състезанията произтичат предимно от рисунките на спортисти, открити върху много вази, особено тези от архаичния и класическия период. Състезателите са имали достъп до два гимнастически салона за тренировъчни цели: Ксистос (което означава „остърган“), открита колонада или писта за бягане, за бегачите и петоборците, и Тетрагон за борци и боксьори.

Препаска за бедра, известна като перизома, първоначално е била носена от атлети на древните Олимпийски игри. Археологически доказателства от края на VI век пр.н.е. разкриват, че атлети са носили тази дреха по време на състезания. През по-голямата част от историята си олимпийските събития са се провеждали голи, навик, който гърците смятали, че ги отличава от негърците. Павзаний казва, че първият гол бегач е Орсип, победител в стадионното състезание през 720 г. пр.н.е., който просто е загубил дрехата си нарочно, защото бягането без нея е било по-лесно. Историкът от V век пр.н.е. Тукидид приписва на спартанците въвеждането на обичая „публично да се събличат и да се мажат с масло в гимнастическите си упражнения“. Той продължава, казвайки, че „преди, дори в олимпийските състезания, атлетите, които са се състезавали, са носили колани през кръста си; и само няколко години след това практиката е престанала“.

Бягане

Единственото събитие, регистрирано на първите тринадесет игри, е стадият - спринт по права линия с дължина малко над 192 метра (630 фута). Диаулосът (букв. „двойна тръба“) или състезанието на два стадия е регистрирано като въведено на 14-та Олимпиада през 724 г. пр.н.е. Смята се, че състезателите са бягали по пътеки, маркирани с вар или гипс по дължината на един стадий, след което са се обръщали около отделни стълбове (камптерес), преди да се върнат на стартовата линия. Ксенофан пише, че „победата, постигната чрез бързина на крака, се почита над всичко“.

Трето състезание по бягане, долихос („дълго състезание“), е въведено на следващата Олимпиада. Сведенията за разстоянието на състезанието се различават; изглежда, че е било от двадесет до двадесет и четири обиколки на пистата, около 7,5 до 9 км (4,7 до 5,6 мили), въпреки че може да са били дължини, а не обиколки и следователно разстоянието е било наполовина по-малко.

Последното бягащо състезание, добавено към олимпийската програма, е хоплитодромосът, или „състезание на хоплити“, въведено през 520 г. пр.н.е. и традиционно провеждано като последно състезание от игрите. Състезателите бягали единичен или двоен диаулос (приблизително 400 или 800 метра, 0,25 или 0,5 мили) в пълно бойно снаряжение. Хоплитодромосът се е основавал на военна тактика, при която войници тичат в пълна броня, за да изненадат врага.

Бегачи. 332-333 г. пр. н.е. Кредит: Wikimedia Commons

Борба

Борбата е въведена на 18-а Олимпиада. За победа са били необходими три хвърляния. Хвърляне се е зачитало, ако тялото, бедрото, гърбът или рамото (и евентуално коляното) са докоснали земята. Ако и двамата състезатели са паднали, нищо не се е зачитало. За разлика от съвременния си еквивалент гръко-римската борба, вероятно е било разрешено спъване.

Боксът (пигмахия) е споменат за първи път през 688 г. пр.н.е., състезанието за момчета е шестдесет години по-късно. Законите на бокса се приписват на първия олимпийски шампион Ономаст от Смирна. Изглежда, че ударите по тялото или не са разрешени, или не са се практикували. Спартанците, които твърдят, че са изобретили бокса, бързо го изоставят и не участват в боксови състезания. В началото боксьорите носят химанти, дълги кожени ленти, които били увивани около ръцете им.

Панкратионът е един от най-популярните спортове в древните Олимпийски игри. Той е въведен на 33-та Олимпиада (648 г. пр.н.е.). Панкратионът за момчета става олимпийско събитие през 200 г. пр.н.е., на 145-та Олимпиада. Освен техники от бокса и борбата, спортистите са използвали и ритници, заключвания и задушаване на земята. Въпреки че единствените забрани са били срещу хапане и нарязване на зъби, панкратионът се е смятал за по-малко опасен от бокса.

Това е едно от най-популярните събития: поетът Пиндар пише осем оди, възхваляващи победителите в панкратиона. Известно събитие в спорта е посмъртната победа на Арихион от Фигалия, който „издъхна в момента, в който опонентът му се призна за победен“.

Панкратион – борба с всички части на тялото. Кредит: Wikimedia Commons

Хвърляне на диск

Състезанието с дискос е било подобно на съвременните състезания. Открити са каменни и железни дискоси, въпреки че най-често използваният материал изглежда е бронз. До каква степен дискосът е бил стандартизиран, не е ясно, но най-често срещаното тегло изглежда е 2 кг (4,4 фунта) с диаметър приблизително 21 см (8,3 инча), приблизително еквивалентно на съвременния диск.

Хвърляне на диск. Около 500 г. пр.н.е. Кредит: Wikimedia Commons

Скок на дължина

В скока на дължина (халма) състезателите размахвали чифт тежести, наречени халтери. Скачачите са използвали или сферични тежести, изработени от камък, издълбани, за да паснат на ръката, или по-дълги оловни тежести. Спори се дали скокът е бил изпълняван от място или след засилване. В своя анализ на събитието, базиран на вазови рисунки, изследователят Хю Лий (Hugh Lee) заключава, че вероятно е имало кратко засилване.

Пентатлон

Петобоят (или пентатлон) е състезание, състоящо се от пет дисциплини: бягане, скок на дължина, хвърляне на диск, хвърляне на копие и борба. Твърди се, че петобоят се е появил за първи път на 18-а Олимпиада през 708 г. пр.н.е. Състезанието се е провело в един ден, но не е известно как е бил определен победителят, нито в какъв ред са се случили събитията, освен че е завършил с борба. Въпреки че петобойците са били считани за по-лоши от специализираните атлети в определена дисциплина, те са били по-добри в цялостното си развитие и са били едни от най-балансираните от всички атлети. Тренировките им често са били част от военната служба - всяка от петте дисциплини се е смятала за полезна в битка.

Широкото разнообразие от умения, необходими за състезанието, накарало Аристотел да цени високо петобоя като физически образци. В „Реторика“ той прави следната забележка: „Красотата варира с всяка възраст. При младия мъж тя се състои в притежаването на тяло, способно да издържи на всички усилия, било то на състезателната писта или на телесната сила, докато самият той е приятен за гледане и е чиста наслада. Ето защо атлетите в петобоя са най-красиви, защото са естествено пригодени за телесни усилия и за бързина на краката“ („Реторика“ ,1361b11).

Скокът на дължина е може би най-необичайният в сравнение със съвременния лека атлетика. Скачащият на дължина използва тежести, наречени халтери, за да се издигне по-далеч от изправено положение, а скокът му вероятно се състои от пет отделни скока, по-скоро като съвременния троен скок; в противен случай разстоянията на известните скокове (които често достигат до 15 метра) биха изглеждали невъзможни.

Хвърлянето на копието, подобно на диска, сеосъществява за дължина, но освен това има и втора част, в която са се хвърляли за точност. Копието е по-лека и по-дълга версия на бойно копие. „Екеболон“ е дисциплината, спечелена с разстояние. „Стохастикон“ е дисциплината, базирана на точност.

Хвърлянето на копие изисква кожена каишка, наречена аментум, вместо атлетът да хваща самата дръжка на копието. Състезателите в хвърлянето на копие и диск имат право на по пет хвърляния, като се брои само най-дългото им хвърляне. Скокът на дължина също се прави пет пъти. В класическите игри е традиционно всички тези дисциплини да се изпълняват голи.

В хвърлянето на диск атлетът трябва да хвърли масивен бронзов диск. Те обикновено тежат около девет паунда (4 килограма), макар и с различен размер. Те изминават най-дългото разстояние от пет хвърляния.

Стадионът е спринт от приблизително 200 ярда (или около 180 метра), по-дълъг от съвременния спринт на 100 метра, но по-кратък от всички други древни бегови дисциплини.

Борбата е петото и последно състезание от петобоя. Победителят трябва да се бори с опонента си на земята. За разлика от съвременната борба, където целият гръб трябва да бъде на земята, всяка част от гърба е достатъчна.

Борбата се провежда в пясъчна яма на Олимпийските игри пред храма на Зевс, докато останалите събития са се провеждали на стадиона. Основните формати на борбата и хвърлянето на диск са подобни на съвременните им версии, въпреки че хвърлянето на диск се е изпълнявало от повдигнат подиум, а не на равно поле.

Не е ясно как бива избиран победителят. Малко вероятно е един състезател да е успял да триумфира и в петте дисциплини. Една от възможностите е, че последното състезание, борбата, е използвано за класиране на редица състезатели, които са се класирали в останалите четири дисциплини, така че победителят в борбата да бъде обявен за шампион по петобой.

Палестра – място за трениране на атлетите. Кредит: Wikimedia Commons

Конни състезания

Конните надбягвания и състезанията с колесници са най-престижните състезания в игрите, тъй като само богатите са могли да си позволят поддръжката и транспорта на коне. Тези състезания се състоят от различни дисциплини: състезание с колесници с четири коня, състезание с колесници с два коня и състезание с кон и ездач, като ездачът е избиран лично от собственика. Състезанието с колесници с четири коня е първото конно състезание, включено в Олимпийските игри, въведено през 680 г. пр.н.е. То се състои от два коня, впрегнати под ярем в средата, и два ,,външни“ коня, прикрепени с въже. Колесницата с два коня е въведена през 408 г. пр.н.е. Състезанието с кон и ездач, от друга страна, се практикува през 648 г. пр.н.е. В това състезание гърците не са използвали седла или стремена (последното е непознато в Европа до около 6-ти век сл.н.е.), така че са изисквали добро сцепление и баланс.

Павзаний съобщава, че състезание с каруци, теглени от чифт мулета, и състезание с тръс са били учредени съответно на седемдесетия и седемдесет и първия фестивал, но и двете са били премахнати с прокламация на осемдесет и четвъртия. Състезанието с тръс е било за кобили и в последната част на трасето ездачите са скачали и са тичали редом с кобилите.

Състезанията с колесници също така определят първата жена, спечелила олимпийско състезание, тъй като победител се смята богатият благодетел или треньор, който финансира отбора, а не този, който контролира колесницата (които могат да бъдат само мъже). Това позволява на треньорката на коне Киниска да бъде първата жена олимпийска победителка.

Тъй като победителят е благодетел, е възможно особено богат човек да подобри шансовете си, като доведе няколко отбора до състезанията; според Плутарх рекордът принадлежи на Алкивиад, който е довел седем колесници в едно състезание, спечелвайки първо, второ и трето или четвърто място едновременно.

През 67 г. римският император Нерон участва в състезанието с колесници в Олимпия. Той е изхвърлен от колесницата си и по този начин не е успял да завърши състезанието. Въпреки това е обявен за победител, тъй като е щял да спечели, ако беше завършил успешно.

Източници:

Ancient Olympic pentathlon - https://en.wikipedia.org/wiki/Ancient_Olympic_pentathlon

Ancient Olympic Games - https://en.wikipedia.org/wiki/Ancient_Olympic_Games

Констатациите на учени от университета Карнеги Мелън, публикувани в списанието Nature Materials, надграждат научните познания за ефекта на Хол и биха могли да доведат до по-прости и по-гъвкави магнитни сензори за електроника, транспорт и медицинско изобразяване.

Преразглеждане на един стар физически ефект

Учените разчитат на ефекта на Хол повече от век. През 1879 г. Едуин Хол открива, че когато магнитно поле се прилага перпендикулярно на материал, през който протича електрически ток, движещите се заряди се изместват настрани. Това създава напрежение, което изследователите могат да измерят.

Този сигнал разкрива важна информация за материала, включително дали токът се пренася от положителни или отрицателни заряди, колко носители на заряд има и колко лесно могат да се движат. Сензорите на Хол сега се използват широко в технологиите, от автомобили до компютърни клавиатури.

Изследователи от катедрата по физика на университета Карнеги Мелън, работещи в Лабораторията за изследване на квантови материали, интерфейси и устройства (LIQUID - Lab for Investigating Quantum Materials, Interfaces and Devices), сега демонстрират друга форма на този ефект.

"Дълго време се смяташе, че ефектът на Хол работи само когато магнитно поле се прилага перпендикулярно на равнината на филма. Ние показахме, че това не е така – отговор може да се получи и с поле в същата равнина", посочва Симранджит Сингх (Simranjeet Singh), доцент по физика.

Резултатът показва, че реакцията на Хол, свързана с намагнитването, може да се прояви в повече от една посока. Това предоставя на физиците нов начин за изучаване на многомерни магнитни и топологични структури в кондензираната материя.

"Освен фундаменталното си значение, това откритие би могло да даде възможност за нови архитектури на планарни устройства и типове сензори, като например векторна магнитометрия, чрез измерване на аномални сигнали на ефекта на Хол в равнината и извън равнината в едно и също устройство", добавя Сингх.

От прогноза до експеримент

Поският аномален ефект на Хол теоретично е предсказан отдавна, но преди тази работа нито един експеримент не е успял да го демонстрира успешно.

"Хората го бяха предложили, идеите съществуваха, но беше много трудно да се създаде магнитен материал с правилната симетрия за него. Намерихме материал с правилната симетрия и го направихме магнитен", обяснява Сингх.

Създаването на наномащабните устройства, необходими за експеримента, Сингх работи с Джьоти Каточ (Jyoti Katoch), доцент по физика, специализирана в създаването на устройства от от двуизмерни квантови материали.

Изследователски екип започва с иридиев танталов телурид (TaIrTe₄), чиято кристална структура притежава симетрията, необходима за поддържане на многомерния ефект на Хол. Изследователите изтъняват материала до дебелина само на няколко атомни слоя и след това го поставят до магнитен слой Cr₂Ge₂Te₆ (CGT).

Поради близкото разстояние между слоевете, магнитното поведение на CGT влияе върху нормално немагнитния TaIrTe4. Това придава на TaIrTe4 магнитни свойства, като същевременно запазва основните си електронни характеристики.

"Това наистина демонстрира силата на създаването на атомно прецизни хетероструктури от нови 2D квантови материали, за да се постигнат електронни и магнитни свойства при поискване", отбеляза Каточ.

Едно устройство, множество магнитни посоки

Вътре в тънки няколко атома устройства, изследователите откриват както познатия сигнал на Хол, така и втори, нетрадиционен сигнал, свързан с намагнитването на материала в равнината.

Това разграничение има потенциално важни практически последици: едно ултратънко устройство може да открива магнитни полета по повече от една ос.

"Разширихме потенциалните приложения на тези материали. Многомерното магнитно измерване вече може да се извършва с помощта на един сензор. Преди това бяха необходими два сензора за измерване на магнитни полета в двете посоки", обяснява Сингх.

По този начин, работата сочи към създаването на магнитни сензорни системи, способни да извършват измервания в няколко посоки, без да е необходимо използването на отделни сензори за всяка от тях.

Обяснение на необичайния отговор на Хол

Наред с експериментите, Шубхаю Чатерджи (Shubhayu Chatterjee), асистент в катедрата по физика, използва теоретично моделиране, за да разбере защо се получава този ефект и как симетрията на комбинираните материали го прави възможен.

"Открихме, че намалената симетрия, дължаща се на свързването с CGT, позволява допълнителни спин-орбитални свързващи членове на интерфейса. Тези спин-орбитални свързващи елементи са от решаващо значение за появата на аномалния ефект на Хол в равнината, където CGT става феромагнитен при ниски температури. Въпреки че някои характеристики на наблюдавания аномален сигнал на ефекта на Хол са в съответствие с вътрешен произход, е необходима подробна характеристика на тънкослоен TaIrTe₄, за да се определи точно механизмът", обяснява Чатерджи.

Екипът на LIQUID в момента проучва допълнителни комбинации от материали, които биха могли да доведат до подобен нетрадиционен отговор на Хол. Изследователите също така тестват поведението на устройството при стайна температура, което ще бъде важно изискване, ако технологията в крайна сметка ще бъде използвана на практика.

Справка: I-Hsuan Kao et al, In-plane anomalous Hall effect in a low-dimensional system, Nature Materials (2026). DOI: 10.1038/s41563-026-02611-9

Източник: CMU Physicists Take Hall Effect in a New Direction, Carnegie Mellon

Южното полукълбо на Сатурн изчезва от погледа на наземните телескопи през 2012 г. поради наклона на оста на планетата и става видимо отново едва през 2023 г.

Когато астрономите разглеждат изображенията, заснети от космическия телескоп Хъбъл на НАСА/ЕКА през октомври 2023 г., те забелязват слабоизразен 10-върхов полигон близо до 63° южна ширина.

До август 2024 г. формата се изостря, а до август-септември 2025 г. Хъбъл и наземни наблюдатели заснемат всичките 10 върха напълно оформени, въпреки че контрастът им на яркост варира неравномерно по кръга.

Наблюденията са направени като част от програмата на Хъбъл "Наследство на външните планетни атмосфери" (OPAL - Outer Planet Atmospheres Legacy), която фотографира външните планети ежегодно в продължение на повече от десетилетие.

"Никога не сме виждали нещо подобно в Южното полукълбо на Сатурн", заявява главният изследовател на OPAL д-р Ейми Саймън (Amy Simon), астроном в Центъра за космически полети "Годард" на НАСА.

"Северният шестоъгълник си е там всеки път, когато го потърсим, повече от 40 години. Тази характеристика е различна — изглежда, че се усилва, което ни дава рядката възможност да наблюдаваме развитието на гигантски атмосферен модел."

"Като се има предвид симетрията на Сатурн в неговата система от струйни течения север-юг, ние търсим еквивалент на северния шестоъгълник на Сатурн на южния полюс в изображенията от Хъбъл от 1990 г. насам", каза д-р Агустин Санчес-Лавега (Agustín Sánchez-Lavega), астроном от Университета на Страната на баските.

"Изображенията от космическия апарат "Касини" на НАСА, който обикаляше около Сатурн между 2004 и 2017 г., също не показват никакъв намек за дълготрайна формация. Данните от "Хъбъл" потвърдиха наличието на образуванието чак през 2023 г."

Инфрачервена снимка - анимация на хестагона на Сатурн. Източник: Wikimedia Commons

Десетоъгълната вълна се намира в едно от мощните струйни течения на Сатурн и се простира през множество слоеве на атмосферата, което показва, че не е просто структура на ниво облак, а вертикално разширено атмосферно образувание.

"Най-интригуващото за мен е, че изглежда се е образувало съвсем наскоро", отбелязва д-р Саймън.

"Въпросът е защо се е образувало внезапно сега, след като не сме виждали преди?"

"Необходими са допълнителни проучвания от Хъбъл и космическия телескоп "Джеймс Уеб", както и анализ на компютърни модели, за да се разбере как се е образувал десетоъгълникът, колко дълго може да съществува и как се сравнява с отдавнашния шестоъгълник на Север."

A decagon wave around Saturn’s south pole: www.science.org/doi/10.1126/... -> NASA’s Hubble Tracks New Decagon Encircling Saturn’s South Pole: science.nasa.gov/missions/hub...

[image or embed]

— cosmos4u.bsky.social (@cosmos4u.bsky.social) September 3, 2026 at 4:12 AM

Справка: Agustín Sánchez-Lavega et al. 2026. A decagon wave around Saturn’s south pole. Science Advances 12 (36); doi: 10.1126/sciadv.aee4251

Източник: Astronomers Discover Decagonal Wave circling Saturn’s South Pole, Enrico de Lazaro, Sci.News

Ново проучване, публикувано в The Astrophysical Journal, допълва поредицата симулации, но показва, че и обикновената материя може да причини някои ефекти, приписвани на тъмната материя.

Повечето симулации на тъмна материя разглеждат мащабна космическа структура. Те симулират как тъмната материя влияе върху струпването на галактики с течение на времето. Това ново проучване разглежда звездните потоци в нашата галактика.

Звездните потоци се образуват, когато галактика джудже или звезден куп се сблъска с по-голяма галактика. Гравитационните взаимодействия карат звездите да се пръскат в потоци, които след това обикалят около голямата галактика. Повечето от тези потоци обикалят около галактиката извън галактическата равнина, така че са лесни за разпознаване като отделни обекти. Астрономите знаят, че Млечният път има поне две дузини потоци, а ние също така и няколко около галактиката Андромеда.

Това ново изследване симулира поведението на звездните потоци около симулирани галактики, подобни на Млечния път. Интересното е, че не симулира вариациите на тъмната материя, а само обикновената материя. В симулациите тъмната материя се третира като прост, еднороден ореол. Идеята е, че като се разбере как обикновената материя взаимодейства със звездните потоци, може да бъдат филтрирани, за да се проучат по-фините ефекти на тъмната материя.

Един от изненадващите резултати е, че и обикновената материя може да причини изкривявания и усуквания в звезден поток. Смятало се е, че деформациите на потока могат да бъдат причинени от струпвания на тъмна материя в галактическия ореол, но това проучване установява, че не е необходима тъмна материя, за да ги създаде. Ефектът на изкривяване е най-силен за потоци, които обикалят по-близо до галактическия център, но дори по-отдалечени потоци развиват деформации. Потоци, които остават гладки, са рядкост.

Екипът също така установява, че много от симулираните потоци наподобяват потоците, които наблюдаваме около Млечния път. Същите изкривявания, пречупвания и струпвания се срещат и в реалните потоци. Това означава, че големите структури в потоците на Млечния път вероятно не могат да бъдат използвани за изучаване на струпването на тъмна материя в нашата галактика.

Но това може да се промени. Наблюденията от телескопа "Вера Рубин" ще съберат много данни за слабите потоци на ръба на Млечния път. Ако те показват силни деформационни ефекти, това може да се дължи на взаимодействията с тъмната материя.

Като цяло, това проучване ни дава някои добри изходни данни за сравнение. Както при повечето подобни проучвания, ще са нижни повече данни от наблюдения, за да се разбере къде се разминават симулацията и реалността.

Справка: Arora, Arpit, et al. "No Stream Left Unscathed: The imprint of a host galaxy." The Astrophysical Journal 1008.1 (2026): 91.

Източник: Simulations Show That Dark Matter Isn't What Gives Stellar Streams Their Kinks, Brian Koberlein

Наскоро идентифицирани звездни потоци в Млечния път, изследвани от Южното спектроскопско изследване на звездните потоци (колаборация S⁵ - Southern Stellar Stream Spectroscopic Survey)

Едно от най-големите древни находища на вулканична пепел в Северна Европа озадачава геолозите от десетилетия. Пластът вулканичен материал (тефра) Кинекуле се простира през Скандинавия и Балтийския регион, но вулканът, достатъчно мощен, за да я произведе, сякаш е изчезнал.

Сега доказателствата сочат към неочаквано място: под плоските пейзажи и плитките води, обграждащи Уош на източното крайбрежие на Англия.

Учени от Британската геоложка служба и Университета в Осло са свързали скалите, заровени под Норфолк и Линкълншир, с огромното находище на пепел. Тяхното изследване, публикувано в Geological Society of America Bulletin, идентифицира скрития магмени комплекс Уош като водещ кандидат за източник на голяма част от тефрата Кинекуле.

Вулканичната система е съществувала през късния ордовик, преди около 454 милиона години. По това време Англия и Скандинавия са били разделени от Торнквистко море, а пояс от активни вулкани се е простирал от днешна Северна Англия към континентална Европа.

Карта на каледонската фундаментна структура в Северозападна Европа. Кредит: Tim Pharaoh et al, GSA Bulletin

Пейзажът над предполагаемия източник днес почти не издава нищо. Комплексът се намира под реката Уош и околните части на Източна Англия, скрит от стотици милиони години геоложки промени.

Малки кристали осигуряват прецизен часовник

Пробивът е дошъл от скали, открити чрез дълбоки сондажи в Клаксби в Линкълншир и Норт Крийк в Норфолк. Местата са разположени на около 65 километра едно от друго, но малките цирконови кристали вътре в скалите са регистрирали почти еднаква възраст.

Цирконът е особено ценен за датиране на древни вулканични събития. Уранът навлиза в кристала, докато се образува от магма, и постепенно се разпада на олово. Измерването на тези изотопи позволява на геолозите да изчислят кога е кристализирал цирконът.

Микрогранитът Claxby е датирал на възраст около 454,40 милиона години. По-стара популация от циркон от вулканичната брекча North Creake е датирала на около 454,45 милиона години. Изследователите са заключили, че съвпадащите възрасти представляват един и същ основен период на магменообразна активност във вулканична система, простираща се на поне 65 километра.

Тези числа съвпадат много добре с предишни високоточни датировки за метабентонита Кинекуле в Скандинавия. Измервания от Борнхолм, Дания, и обекти в Норвегия поставят находището на възраст приблизително 454,4 милиона години. Твзи данни осигуряват хронологичната основа за предложената връзка.

Местоположение на една от изследваните проби от сондаж, в Норт Крийк, Норфолк. Кредит: Tim Pharaoh et al, GSA Bulletin

След облак от пепел през древно море

Само възрастта не е достатъчна, за да се идентифицира вулканът, който е образувал слой пепел. Няколко вулканични центъра са били активни в региона.

Затова авторите изследват и апатита, друг минерал, запазен във вулканични скали и пепел. Неговият химичен състав може да запази отличителните характеристики на магмата, от която е кристализирал.

Кристалите апатит от магмения комплекс Уош показват сходства с кристалите, запазени в находището Кинекуле. Някои химични модели са достатъчно близки, за да подкрепят корелацията, основана на възрастта, което засилва аргумента, че изригванията под Източна Англия са доставили поне част от скандинавската пепел.

Предложената география обяснява как е могла да функционира връзката. Англия тогава е била част от Авалония, докато Скандинавия е принадлежала към Балтика. Морето Торнквист ги е разделяло.

Едно достатъчно мощно изригване би могло да изхвърли пепелта високо в атмосферата, където преобладаващите ветрове са я разнесли през морето. Частиците в крайна сметка са се утаили на морското дъно около древна Скандинавия и са били погребани в морските седименти.

Днес промененият вулканичен материал оцелява като метабентонит.

Насип на железопътната линия северно от Осло, близо до гара Синсен. Потъващите пластове на формацията Арнестад (етап Сандбиан, късен ордовик) се състоят от светлосиви шисти, съдържащи тънки пластове сиво-зелена метаморфна вулканична пепел (тефра), вероятно изригната от "супервулкана Уош". Кредит: Tim Pharaoh et al, GSA Bulletin

Изригване с изключителен мащаб

Слоят Кинекуле е непренебрежима следа от вулканична дейност. Той достига дебелина от около 2 метра близо до типовото си находище в Швеция и е открит на поне 690 000 квадратни километра в Балтоскандия.

По-ранни оценки определят обема му, еквивалентен на плътна скала, на поне 972 кубически километра, което прави изригванията, отговорни за него, сред най-големите експлозивни вулканични събития, запазени от палеозоя. Находището изглежда също така е съставно, което означава, че повече от едно изригване е допринесло с материал.

Геофизичните измервания около Уош разкриват големи аномалии на отрицателната гравитация, съответстващи на обширно погребано гранитно тяло. Изследователите интерпретират вулканичните скали, открити от сондажите, и този предполагаем по-дълбок батолит като части от магмения комплекс Уош.

По-млада група цирконови кристали от Норт Крийк добавя още една глава. Тези зърна датират отпреди около 453,70 милиона години, приблизително 700 000 години след основното събитие. Тяхната възраст съответства на по-младите пепелни пластове от Гримсторп в Скандинавия, но с аналитична несигурност.

Изследователите предполагат, че тази по-късна активност може да е свидетелство за подновен вулканизъм и срутване на калдерата. Сондажът Норт Крийк съдържа хаотична вулканична брекча с материал от различни източници на магма, което е в съответствие със смесването на скали по време на срутването на калдерата.

Схематична и предполагаема илюстрация на еволюцията на Уошския магматичен комплекс (WIC), ограничена от термично-йонизационна масспектрометрия, U-Pb възраст на цирконите и химия на микрофенокристалите на магматичния апатит. Кредит: Tim Pharaoh et al, GSA Bulletin

Силен кандидат, с някои въпроси

Доказателствата показват, че голяма вулканична система от периода ордовик под Източна Англия е изригнала в точния момент, за да се образува пепелта от Кинекуле. Съвпадението съчетава високоточни датировки на цирконите с прилики в химията на апатита и доказателства за вулканичен комплекс, достатъчно голям, за да генерира огромни изригвания.

"Преди повече от 454 милиона години, супервулкан, който сега е скрит под някои от най-равните ландшафти на Англия, е предизвикал едни от най-големите изригвания в регистрираната история на Земята", разказва изследователят от BGS Тим Фараоу (Tim Pharaoh), главен автор на статията. "Смятаме, че благодарение на авангарден анализ успяхме да предоставим доказателства, че източникът на слоя пепел в Скандинавия произхожда от този супервулкан, променяйки представите за далечното геоложко минало на Англия."

Научният труд остава по-предпазлив и не обявява мистерията за приключена. Все още липсват данни за апатита от някои конкурентни вулканични източници в по-широката древна дъга, включително области, които също биха могли да са допринесли за пепелта.

Докато тези източници не получат сравними изотопни и химични тестове, авторите описват магмения комплекс Уош като кандидат-източник за компоненти на находището Кинекуле, а не като окончателно съвпадение.

Въпреки това откритието променя геоложката картина под Източна Англия. Пейзаж, известен сега с ниско разположени земеделски земи, приливни равнини и плитки крайбрежни води, може да крие останки от вулканична система, чиито изригвания някога са разпръсквали пепел над голяма част от Северна Европа.

Справка: The Wash Igneous Complex of eastern England: A candidate Avalonian source for Sandbian tephra in Baltoscandia and implications for closure of the Tornquist Sea; Tim C. Pharaoh; Jeremy Rushton; Dan Condon; Simon Chenery; Matt Horstwood; Diana Sahy; Chris Thomas; Elliott Hamilton; Charles J.B. Gowing; Jonathan Busby; Richard Haslam; Trond H. Torsvik; GSA Bulletin (2026); https://doi.org/10.1130/B38831.1

Източник: Ancient English supervolcano blasted ash across northern Europe 454 million years ago, The Brighter Side of News.

Сателитите Landsat 8 и Landsat 9 на НАСА заснемат драматичните промени в изображенията, направени на 6 и 14 август - преди и след период на тежко време. Изображенията показват платото Чахнантор във вулканичния комплекс Алтиплано-Пуна. В този високопланински регион е Големият милиметров/субмилиметров радиотелескоп на Атакама (ALMA - Atacama Large Millimeter/submillimeter Array), един от най-мощните радиотелескопи в света. Заради обилните снеговалежи и вятър, ALMA преустанови дейността си и постави антените си в защитен режим на оцеляване.

По-късно същия месец условията стават още по-необичайни. Втора буря донася пресен сняг в много по-голяма част от северната част на Чили. Сателитно изображение на НАСА Terra от 19 август показва сняг, простиращ се от Андите през хиперсухия център на планините Атакама до тихоокеанското крайбрежие южно от чилийския пристанищен град Антофагаста. В този крайбрежен регион се намират няколко големи астрономически обсерватории, някои от които също преустановяват дейността си по време на бурята.

Необичайна атмосферна обстановка

Голяма част от зимните валежи в тази част на Чили са свързани с циклони на голяма надморска височина – системи с ниско налягане, които се отделят от струйното течение и понякога се придвижват към северната част на Чили. Рене Гаро (René Garreaud), атмосферен учен в Чилийския университет, съобщава, че този тип система е отговорна за значителните снеговалежи през 2025 г.

Крайно ниско ниво на валежите се наблюдава и при бурята от края на август 2026 г., но това събитие се развива при по-необичайни обстоятелства. Системата се откъсва от изключително голяма депресия, удължена област с относително ниско атмосферно налягане, която се простира през огромна част от Южното полукълбо от южния край на Южна Америка до субтропиците.

В комбинация с изобилната влага близо до брега, този нарушен метеорологичен модел генерира валежи в изключително обширен район. Дъжд и сняг валят от брега, по крайбрежието, през центъра на пустинята Атакама и над Андите. Рене Гаро отбелязва, че общото количество валежи е достигнало нива, "рядко срещани в иначе изключително сухия регион"

Сателитна снимка от 6 август 2026. Кредит: NASA Earth Observatory/Lauren Dauphin

Сателитна снимка от 14 август 2026 г. на същия регион. Кредит: NASA Earth Observatory/Lauren Dauphin

Месеци дъжд за три дни

Не всички валежи са паднали като сняг. Проливни дъждове се изпаднаха по северното крайбрежие на Чили. В Талтал са паднали близо 40 милиметра дъжд за три дни. Според Рене Гаро това количество е приблизително 10 пъти по-голямо от средното за града годишно.

"Виждаме подобни събития само няколко пъти на десетилетие, ако изобщо виждаме", отбеляза ученият.

Интензивните валежи имат сериозни последици. Кални потоци и внезапни наводнения засягат части от Северно Чили, причинявайки мащабни разрушения. Националната служба за предотвратяване и реагиране при бедствия (SENAPRED) съобщава, че хиляди хора са засегнати и стотици домове са сериозно повредени.

Ел Ниньо създава условия за по-влажна зима

Рене Гаро посочва засилващото се Ел Ниньо като ключов фактор за необичайно влажната зима в северно-централна част на Чили. Бурите през август не са първите екстремни събития за сезона. През юли също се случва събитие с голямо въздействие в региона Норте Чико.

По време на Ел Ниньо, субтропичният тихоокеански максимум, който обикновено поддържа сухи условия в региона, отслабва. В същото време е по-вероятно да се образува блокиращ антициклон над южната част на Тихия океан, близо до южния край на континента. Заедно тези атмосферни промени изместват пътя на бурите в Южното полукълбо по-близо до екватора, позволявайки на мощни метеорологични системи да достигнат до райони на Чили, които обикновено са изключително сухи.

Източник: Rare, Widespread Snow in the Atacama Desert, NASA Earth Observatory

"Ако сравним силните земетресения с магнитуд над 8,5 от миналия век, ще видим, че те са около 9, а за XXI век вече имаме 7, което показва, че за това столетие тенденцията за увеличаване на крупните земетресения е много очевидна", каза проф. Узунов.

По време на лекцията очаквайте:
1. Въведение: Земетресенията като глобално предизвикателство
2. От историческите хроники до ранната наука
3. Космическата революция и моделът LAIC -Как Земята си говори с Космоса
4. Петте световни школи: Как различните нации търсят решението
5. Близо ли сме до решението днес? Големите данни и Изкуственият Интелект

Абонирайте се и последвайте канала на OFFNews, за да получавате първи известията за новите ни видеа!

От 2021 г. LZ записва светлинни проблясъци в екраниран резервоар, напълнен с 10 тона ултрачист течен ксенон (това е приблизително 5 x 10²⁸ ксенонови атома), охладен до почти абсолютна нула, дълбоко под земята в мината Санфорд в САЩ. Тези светлинни импулси се появяват, когато слабо взаимодействащи масивни частици, или WIMP (Weakly interacting massive particles - слабовзаимодействаща масивна частица), се сблъскват с ксенонови атоми.

В новия резултат, изследователите анализират 220 дни данни на живо, събрани с LZ между март 2023 г. и април 2024 г. На 16 юни 2023 г. те наблюдават единично събитие с характеристики, съответстващи на ядрен откат от ≈248 keV, в област, където известните очаквания за фона са ниски.

Наблюдението на събитието: на лявата фигура, черната точка в горния десен ъгъл на раирания квадрат; на дясната фигура, червената звезда. Кредит: LZ Collaboration

Анализът на събитието показва, че частицата зад аномалното събитие би имала повече от 200 пъти масата на протон - ако наистина бе частица тъмна материя. Все още е твърде рано обаче да се направи това предположение. Нивото на достоверност за откриването е 2,6 сигма, което е доста под стандарта 5σ, необходим за обявяване на откритие. Засега статистиката показва, че има вероятност от приблизително 0,5% събитието да може да бъде обяснено с известни фонови взаимодействия.

Повече: Какво означава "пет сигма" в резултатите на физиците? Защо физиката разчита на статистика?

Напречно сечение на инструмента LZ, включващо цилиндрична камера със сини и зелени елементи. Заобиколен е от тръби и други компоненти на неясен, абстрактен фон. Вдясно се вижда детайлен изглед на частица вътре в по-големия инструмент. Той показва входяща частица, излъчени електрони, отскачащи от решетка за детектиране с цветовете на дъгата, и излизаща частица. LZ използва цилиндрична камера, пълна с течен ксенон, за търсене на тъмна материя. Тя е заобиколена от допълнителни слоеве за откриване или блокиране на фонови частици (вляво). Когато WIMP се сблъска с ксенонов атом (вдясно), той излъчва светлинен импулс и електрони. Светлината се открива в горната и долната част на камерата с течен ксенон. Електрическо поле задвижва електроните към горната част на камерата, където те генерират втори изблик светлина. Кредит: Greg Stewart/SLAC National Accelerator Laboratory

Новината относно евентуалното наблюдение на WIMP беше обявена от Сам Ериксен (Sam Eriksen) от Университет в Бристъл на конференцията TeVPA в Тендо, Япония.

Справка:  Search for dark matter particle interactions in an extended nuclear recoil energy window with the LUX-ZEPLIN (LZ) experiment; D.S. Akerib et al.;The LZ Dark Matter Experiment https://lz.lbl.gov/wp-content/uploads/sites/6/2026/08/LZ_Preprint_260901_Dark_Matter_EFT_Nuclear_Recoil_Search_at_Higher_Energies.pdf 

Източници:

The LZ Dark Matter Experiment, LBL; 

Has LZ seen a WIMP?, In the Dark; 

Scientists Intrigued by a Surprising Result in the Search for Dark Matter, Universe Today