Четиридесет години след пионерските опити на носителя на Нобелова награда Сванте Паабо (Svante Pääbo) да извлече древна ДНК от индивиди от древен Египет, подобренията в технологиите вече проправиха пътя за днешния пробив, който е и първият цял ​​геном (целият набор от ДНК в индивид) от Древен Египет.

През този период от древноегипетската история, археологически доказателства сочат, че са съществували търговски и културни връзки с Плодородния полумесец - област от Западна Азия, обхващаща съвременни Ирак, Иран и Йордания, наред с други страни.

Изследователите са смятали, че са били обменяни неща като писменост или керамика, но генетичните доказателства са ограничени поради високите температури, които пречат на запазването на ДНК.

В това проучване изследователският екип е извлякъл ДНК от зъб на човек, погребан в Нувайрат, село на 265 км южно от Кайро, използвайки я за секвениране на неговия геном.

Погребението е било дарено от Египетската служба за антики, по време на британско управление, на комисията по разкопките, създадена от Джон Гарстанг. Първоначално е било помещавано в Ливърпулския институт по археология (който по-късно става част от Ливърпулския университет), а след това е прехвърлено в Световния музей в Ливърпул (World Museum Liverpool).

Индивидът е починал в някакъв момент от припокриването между два периода в египетската история - Раннодинастичния период и периода на Старото царство, и е бил погребан в керамичен съд в гробница, издълбана в склона на хълма. Погребението му е извършено преди изкуственото мумифициране да стане стандартна практика, което може да е помогнало за запазването на неговата ДНК.

Чрез анализ на генетичния му код, изследователите показват, че по-голямата част от неговия произход води до древни индивиди, живели в Северна Африка. Останалите 20% от произхода му могат да бъдат проследени до древни предци, живели в Плодородния полумесец, по-специално в район, наречен Месопотамия (приблизително съвременен Ирак).

Това откритие е генетично доказателство, че хората са се преместили в Египет и са се смесили с местното население по това време, което преди е било видимо само в археологически артефакти. Изследователите обаче предупреждават, че ще са необходими много повече индивидуални геномни последователности, за да се разберат напълно вариациите в произхода на Египет по това време.

Чрез изследване на химичните сигнали в зъбите му, свързани с диетата и околната среда, изследователите показват, че индивидът вероятно е израснал в Египет.

След това те използват данни от скелета му, за да преценят пола, възрастта, ръста и информация за произхода и начина му на живот. Тези признаци предполагат, че е работил като грънчар или в занаят, изискващ подобни движения, тъй като костите му имали мускулни следи от продължително седене с протегнати крайници.

Древноегипетски занаятчии.  Кредит: Wikimedia Commons

"Сглобяването на всички улики от ДНК, костите и зъбите на този индивид ни позволи да изградим цялостна картина. Надяваме се, че бъдещи ДНК проби от древен Египет могат да разширят информацията, когато точно е започнало това движение от Западна Азия", обяснява първият автор Аделин Морез Джейкъбс (Adeline Morez Jacobs), гостуващ научен сътрудник и бивш докторант в университета Ливърпул, бивш постдокторант в Крик.

"Този ​​човек е имал изключително пътешествие. Той е живял и починал по време на критичен период на промени в древен Египет, а скелетът му е разкопан през 1902 г. и дарен на Световния музей в Ливърпул, където след това е оцелял по време на немските бомбардировки, които са унищожили по-голямата част от човешките останки в колекцията им", разказва съавторът Линус Гирдланд Флинк (Linus Girdland Flink), преподавател по древни биомолекули в Университета в Абърдийн, гостуващ изследовател в LJMU.

"Вече успяхме да разкажем част от историята на индивида, установявайки, че част от неговите предци са от Плодородния полумесец, което подчертава смесването между групите по това време."

След четиридесет години от ранните пионерски опити, това е първият успешен опит за извличане на ДНК от мумии и секвениране на древен египетски геном.

Древен Египет е място с изключителна писмена история и археология, но трудното съхранение на ДНК означава, че не е наличен геномен запис за произхода на ранен Египет за сравнение.

Надграждайки тези минали изследвания, нови и мощни генетични техники позволяват на изследователите да преминем тези технически граници и да изключат замърсяващата ДНК, предоставяйки първите генетични доказателства за потенциални движения на хора в Египет по това време.

Джоел Айриш (Joel Irish), професор по антропология и археология в университета Ливърпул Джон Мурс и втори автор намира по скелета са улики за живота и начина на живот на индивида – "седалищните му кости са разширени по размер, ръцете му показват доказателства за обширно движение напред-назад и има значителен артрит само в десния крак."

"Макар и косвени, тези улики сочат към занимания с керамика, включително използването на грънчарско колело, което е пристигнало в Египет по същото време. Въпреки това, погребението му от по-висок клас не е очаквано за грънчар, който обикновено не би получил подобно отношение. Може би е бил изключително умел или успешен, за да повиши социалния си статус."

В бъдеща работа изследователският екип се надява да изгради по-широка картина на миграцията и произхода в сътрудничество с египетски изследователи.

Справка: Morez Jacobs, A. et al. Whole-genome ancestry of an Old Kingdom Egyptian. Nature. (2025) DOI: 10.1038/s41586-025-09195-5. www.nature.com/articles/s41586-025-09195-5

Източник: Ancient Egyptian genome reveals North African roots and Fertile Crescent ancestry, The Francis Crick Institute

Буквата I в името на обекта означава междузвезден (interstellar). Така че имаме посетител от друга слънчева система. Центърът за изследване на малки планети (MPC - Minor Planet Center) потвърди новото обозначение на 2 юли 2025 г. като 3I/ATLAS или C/2025 N1.

"Има предварителни съобщения за кометна активност... със странична кома и къса опашка от 3 дъгови секунди", заявяват от MPC.

Така че, вече е официално: В момента ни посещава нещо, което изглежда е комета от друга слънчева система.

Траекторията на междузвездната комета през Слънчевата система. Кредит: NASA/JPL-Caltech

Нов междузвезден обект посещава нашата слънчева система

Новият обект, насочващ се към Слънцето, изглежда е дошъл от междузвездното пространство. Знаем само за два други междузвездни обекта, които са навлизали в нашата Слънчева система преди това - Оумуамуа и кометата 2I/Борисов . Природата на Оумуамуа все още е предмет на дебати, а вторият обект е определен като комета от друга звездна система. А сега имаме и трети междузвезден посетител.

Първоначално наречен A11pl3Z, обектът сега е обозначен като 3I/ATLAS или C/2025 N1. Траекторията на обекта показва, че той не е възникнал в нашата собствена слънчева система.

Центърът за малки планети към Международния астрономически съюз за първи път добави обекта към своя списък с потвърждения за обекти, близки до Земята, на 1 юли 2025 г. Обектът е и на уебсайта на NASA/JPL за потвърждение на обекти, преминаващи близко до Земята, под код A11pl3Z . Въпреки че е посочен като обект, преминаващ близко до Земята, няма опасения, че ще удари Земята или дори ще се приближи особено близо до нея.

И така, какъв е новият посетител? Ами, вероятно е или комета, или астероид. Настоящите индикации сочат, че е комета.

Филип Романов заснема новия кандидат за междузвезден обект, A11pl3Z, на 2 юли 2025 г. и обяснява:

"Потвърдих новия кандидат за междузвезден обект A11pl3Z дистанционно, използвайки iTelescope.Net T72 (0.51-mf/6.8 рефлектор + CCD) в Чили."

Наблюдения на междузвездния посетител

Астрафоксен, студент по астрофизика в Калифорния, сподели изображение на A11pl3Z от Deep Random Survey в Чили, публикувано в Bluesky. Освен това, Сам Дийн, астроном-любител, откри по-ранни изображения на обекта в данни на ATLAS от 25 до 29 юни. Тези данни помагат да се покаже траекторията на обекта, което показва, че той почти сигурно е междузвезден.

Бледият космически обект в момента е с магнитуд около 18,8. Нашият нов посетител ще се доближи най-много до Слънцето – на около 2 астрономически единици (AU), или два пъти повече от Земята от Слънцето – през октомври. Когато достигне перихелия – най-близката му точка до слънцето – той би трябвало да се движи с около 68 км/сек спрямо Слънцето.

Маршал Юбанкс (Marshall Eubanks), физик и радиоастроном с VLBI лъчение и съосновател на Space Initiatives, заявява, че обектът може да бъде с диаметър до 20 км. Той също така ще се доближава на около 0,4 AU от Марс през октомври, което би го направило едва забележим от Mars Reconnaissance Orbiter. 

"Този обект изглежда идва от тънкия галактически диск", заявява Юбанкс на база настоящите орбитални данни. "Обърнете внимание, че през април следващата година (2026 г.) той ще има скорост спрямо Земята от около 90 км/с. Това би трябвало да постави рекорд."

Карти за локализиране на нашия междузвезден посетител

Еди Иризари (Eddie Irizarry) споделя в EarthSky карти на местоположението на 3I/ATLAS:

"Въпреки че кометата 3I/Atlas в момента е слаба с магнитуд около 17.5, напредналите любители наблюдатели биха могли да снимат новия посетител, като направят снимки с дълга експозиция през телескоп, тъй като някои устройства могат да достигнат такива магнитуди."

"До август новата комета би трябвало да достигне 16-та величина и постепенно да се подобрява, което ще позволи на повече астрофотографи да заснемат този рядък обект."

Ето местоположението на новия междузвезден обект, 3I/Atlas, на 2 юли 2025 г., в 22:45 ч. CT / 23:45 ч. ET. Той ще бъде над Чайника (Teapot) на Стрелец. Кредит: Eddie Irizarry/ Stellarium

Ето един близък поглед към мястото, където ще бъде междузвездният посетител вечерта на 2 юли 2025 г. Кредит: Eddie Irizarry/ Stellarium.

Постове в Bluesky

На изображението по-горе, точката в центъра е новият кандидат за междузвезден обект, посещаващ нашата слънчева система, в момента наречен A11pl3Z.

Орбитата на кандидат-междузвездния обект

В крайна сметка: Имаме нов междузвезден обект, който посещава нашата слънчева система! Вероятно е комета, която се движи с висока скорост към Слънцето и би трябвало да направи най-близкото си приближение през октомври 2025 г.

Източник: It’s official! An interstellar object is visiting our solar system, EarthSky

Изчерпателно проучване, документиращо 34 подобни срещи в рамките на две десетилетия, предполага, че тези интелигентни морски бозайници може би се опитват да изградят взаимоотношения с нас - подобно на това как домашна котка поставя в краката ви мъртва птица.

Изследването, публикувано в Journal of Comparative Psychology, анализира случаи от четири океана, при които косатките са се приближавали до хора на лодки, във водата или дори на брега, за да им предложат храна. В почти всеки случай китоподобните са чакали търпеливо да видят какво ще направят хората с даровете им, преди да ги вземат или да отплуват.

Глобалният модел предполага умишлено поведение

"Косатките често споделят храна помежду си – това е просоциална дейност и начин, по който изграждат взаимоотношения помежду си", обяснява водещият автор Джаред Тауърс (Jared Towers) от екип морски биолози (Bay Cetology), изучаващи косатките в Алерт Бей в Британска Колумбия, Канада. "Това, че те споделят и с хората, може да показва интереса им да общуват и с нас."

Документираните срещи обхващат впечатляващи географски и времеви диапазони:

• 34 инцидента, регистрирани между 2004 и 2024 г.
• Шест различни популации на косатки от Калифорния до Норвегия и Нова Зеландия
• Предлагат се 18 различни вида, включително риби, бозайници, птици и безгръбначни
• 97% от случаите, в които китовете са чакали човешки реакции, преди да действат

Даренията не са били произволни. В половината от случаите китовете са предлагали цяла плячка, което предполага, че споделят ценна храна, вместо да изхвърлят остатъците. Когато хората са игнорирали даровете – което се е случвало в 88% от случаите – косатките обикновено са си прибирали храната и си тръгвали с нея или са я споделяли с други китове наблизо.

Безпрецедентни прозрения за поведението на дивите животни

Въпреки че опитомени животни като котки и кучета понякога предлагат храна на своите стопани, това проучване бележи първата подробна документация за подобно поведение при напълно диви животни. Изследователите са установили строги критерии за включване, като са гарантирали, че китовете се приближават към хората доброволно и оставят пляката си директно пред тях.

Най-интригуващият аспект може би е очевидното очакване на реципрочност от страна на косатките. В седем случая косатките са правили многократни опити да предложат храна след първоначални откази. Когато хората от време на време са приемали и връщали храна, някои китове веднага са я предлагали обратно, което предполага форма на комуникация "ти на мене, аз на тебе".

"Предлагането на предмети на хората може едновременно да включва възможности за косатките да практикуват заучено културно поведение, да изследват или да играят и по този начин да учат за нас, да ни манипулират или да развиват взаимоотношения с нас", пишат изследователите.

Това не са просто игриви младежи

Противно на очакванията, поведението не се е ограничавало само до любопитни млади индивиди. Участвали са всички възрастови групи, от малки до напълно пораснали, с приблизително еднакво представителство по пол и възраст, което отразява здрави популации на косатки. Това широко участие предполага, че споделянето на храна с хора представлява по-скоро заучено културно поведение, отколкото просто младежки експерименти.

Моделът разкрива и разлики на ниво популация. Само косатки от групи, които ловуват морски бозайници и едра плячка близо до повърхността, са предлагали храна на хората. Популациите, които се хранят предимно с риба, използвайки ехолокация на дълбочина, не показват подобно поведение, въпреки обширния контакт с хора в някои райони.

Това разграничение подсказва за скрити когнитивни различия. Споделящите се популации живеят във визуално богата среда, където съвместно ловуват едра, топлокръвна плячка – обстоятелства, които могат да благоприятстват изследователската интелигентност и социалната гъвкавост.

Еволюционни паралели с човешкото поведение

Изследователите правят завладяващи паралели между обществата на косатките и хората. И двата вида са еволюирали като върховни хищници – косатките в морска среда, хората на сушата – с минимално конкурентно припокриване. Тази уникална връзка може да намали разходите за взаимодействие, като същевременно потенциално предлага ползи чрез взаимно любопитство и обучение.

Проучването също така отбелязва, че само определени линии на косатките се занимават с осигуряване на храна от хора, като е документирано, че някои индивиди правят множество жертвоприношения. Това предполага, че поведението може да се предава културно в рамките на семейните групи, подобно на други традиции на косатките, като ловни техники и модели на комуникация.

Изследователите обаче предупреждават да не се гледа на тези срещи романтично. Известно е, че косатките в плен използват плячка като стръв, за да привлекат и понякога да наранят други животни, а интелигентността на вида им позволява сложни манипулативни поведения.

Тъй като човешките дейности все повече се припокриват с местообитанията на косатките, подобни срещи може да станат по-чести. Макар че очевидният интерес на китовете към комуникацията представлява забележително междувидово поведение, изследователите силно препоръчват да не се насърчават тези взаимодействия поради непредсказуеми рискове и за двата вида.

Справка: Towers, J. R., Visser, I. N., & Prigollini, V. (2025). Testing the waters: Attempts by wild killer whales (Orcinus orca) to provision people (Homo sapiens).Journal of Comparative Psychology. Advance online publication. https://doi.org/10.1037/com0000422

Източник: Killer Whales Offer Fish to Humans Like Cats Bring Mice, American Psychological Association

Благодарение на авангардна генетика, криминалистика и съвместни усилия по проекта ROAM (Regional Outlook on Ancient Migration - Регионален поглед върху древните миграции), жената Марго (както е наречена) се е появила от дълбокото време с поразително реалистичен вид. Бюстът, открит в Динан, Белгия на 16 юни 2025 г., разкрива жена на средна възраст със синьо-сиви очи, по-светла от очакваното кожа, охрени петна по тялото и кожена шапка с пера - черти, не много различни от тези на съвременните местни хора, но оформени от един съвсем различен свят.

Древен европеец, не по-различен от нас

Жената Марго е живяла преди приблизително 10 500 години, време, когато последният ледников период току-що се е оттеглил и горите на Европа са гъмжали от живот. Тя е принадлежала към популация от западноевропейски ловци-събирачи, същата група като известния британски човек, наречен Чедър, чиито останки са открити в пещерата Гоф в Съмърсет. Подобно на него, тя е имала сини очи, но кожата ѝ е била "малко по-светла от тази на много други индивиди от същия период", според Мейте Риволат (Maïté Rivollat), главен генетик на проекта, съобщава MailOnline.

ДНК, извлечена от черепа ѝ, който е бил забележително добре запазен след повече от десет хилядолетия, позволила на изследователите да определят както цвета на очите, така и на кожата ѝ, предлагайки по-нюансирана представа за мезолитните популации в Европа.

"Това показва по-голямо разнообразие в пигментацията на кожата, отколкото предполагахме преди", разказва Риволат.

Кредит: Vakgroep Archeologie/illustratie Ulco Glimmerveen/Ghent University

Извайване на живот от кости и код

Създаването на бюста се извършва от Адри и Алфонс Кенис, известни холандски братя, известни със своите палеоантропологични реконструкции на праисторически хора. Предишните им творби включват реконструкции на неандерталци, денисовци и Йоци Ледения човек. За жената Марго те съчетават артистична интуиция с анатомична наука, оформяйки чертите ѝ от смола и силикон, използвайки криминалистично моделиране и генетични прозрения.

Резултатът е едновременно завладяващ и интимен: обръсната глава, внимателното изражение и раменете, боядисани с въглен и охра, подсказват жена с ярко присъствие. Това не е била обикновена мезолитна фигура, а реална личност, човек, който някога е събирал лешници в древни гори и е следвал реки, придошли от отстъпващите ледени покривки.

"Смятаме, че е била на възраст между 35 и 60 години по време на смъртта си", обяснява пред Daily Mail професор Изабел Де Грут (Isabelle De Groote), водещ изследовател по произхода на човека в университета в Гент. "В антропологията е трудно да се направи по-точна оценка само със запазен череп и челюст".

Живот и смърт по време на мезолита

Въпреки че причината за смъртта ѝ остава неизвестна - "не виждаме удар по главата", отбелязва Де Грут, животът ѝ може да бъде частично реконструиран от археологически улики.

"Тя е живяла като ловец-събирач в гористи местности", посочва Де Грут пред MailOnline, обяснявайки, че нейната общност "се е заселила в скален заслон като Абри дю Пап, където са строили огнища и са изработвали кремъчни инструменти". Храната им, добавя тя, е била богата и разнообразна: "дивеч като елени и глигани, риба, птици и растителни храни като лешници", като всяка част от животното се е използвала "за дрехи, инструменти и връзки".

Тези хора може също да са имали опитомени кучета и макар че са се местили сезонно, вероятно са се връщали на предпочитани места като "скални заслони и пещери" година след година.

Мястото, където са открити останките на жената от Марго през 1988 г., съдържа кости от няколко жени, но те са смесени, което прави индивидуалната идентификация трудна засега. Изборът ѝ за реконструкция е направен от добре запазен череп, който предлага рядък генетичен достъп и анатомична цялост.

Тази реконструкция може да предложи нещо рядкото усещано в историческата наука - осъзнаването, че не сме толкова различни от тези, които са били преди нас, че хората от мезолита не са били сенки на това, което сме ние, а отражения.

Източник: 10,500-Year-Old Mesolithic Woman Reconstructed with Striking Realism, ancient-origins.net

Повечето свръхнови са резултат от експлозия на масивни звезди в края на жизнения си цикъл, но един вид има по-скромен източник. Белите джуджета – малките, неактивни ядра, останали след като звезди като нашето слънце са изразходвали ядреното си гориво – могат да произведат свръхнова тип Ia.

Разпределението на калция около остатъка от свръхнова SNR 0509-67.5. Данните са получени от инструмента Multi-Unit Spectroscopic Explorer (MUSE) на VLT. Пунктираните линии показват очертанията на две концентрични обвивки от калций, изхвърлени при две отделни експлозии, когато звездата е достигнала своя край преди стотици години. Кредит: ESO/P. Das et al.

"Експлозиите на бели джуджета играят решаваща роля в астрономията", отбелязва Приям Дас (Priyam Das), докторант в Университета на Нов Южен Уелс в Канбера, Австралия, който ръководи изследването на SNR 0509-67.5, публикувано вчера в Nature Astronomy. Голяма част от познанията ни за разширяването на Вселената се основават на свръхнови тип Ia, които са и основен източник на желязо на нашата планета, включително желязото в кръвта ни.

"Въпреки важността на тези свръхнови, дългогодишният въпрос за точния механизъм, който задейства тяхната експлозия, остава нерешен", добавя Дас.

Всички модели, обясняващи свръхновите от тип Ia, предполагат двойна система, състояща се от бяло джудже и друга звезда, обикалящи една около друга. Ако разстоянието между двете звезди е достатъчно малко, джуджето може да "открадне" материал от своя партньор. Според най-разпространената теория зад тези експлозии, бялото джудже събира материал от своя партньор, докато достигне критична маса и претърпи една експлозия. Но последните проучвания показват, че поне някои свръхнови от тип Ia се обясняват по-добре с двойна експлозия, която се случва преди звездата да достигне критичната си маса.

Астрономите вече са получили ново изображение, което потвърждава това подозрение: поне някои свръхнови от тип Ia избухват не веднъж, а два пъти. В този алтернативен сценарий, около бялото джудже се образува слой от откраднат хелий, който става нестабилен и след това може да се възпламени. Тази първоначална експлозия създава ударна вълна в ядрото на бялото джудже, задействайки евентуалната свръхнова.

Концепция на художник за свръхнова с двойна детонация. Кредит: ESO/M. Kornmesser

Досега нямаше ясни визуални доказателства за бяло джудже, претърпяващо двойна експлозия. Но наскоро астрономите предсказаха, че този процес ще остави характерен модел – пръстов отпечатък – във все още светещите останки на свръхновата, видим дълго след първоначалната експлозия. Изследванията показват, че останките от такава свръхнова биха съдържали две различни калциеви обвивки.

Астрономите вече са открили този специфичен пръстов отпечатък в останките на свръхнова.

Иво Зайтенцал (Ivo Seitenzahl), който ръководи наблюденията от Института за теоретични изследвания в Хайделберг в Германия по време на проучването, заявява, че тези резултати предоставят ясни доказателства, че белите джуджета могат да експлодират много преди да достигнат известната граница на Чандрасекар и че механизмът на "двойна детонация" наистина се среща в природата.

Екипът успява да открие предсказаните калциеви обвивки (показани в сини пръстени на изображението) в остатъка от свръхнова SNR 0509-67.5, използвайки Multi Unit Spectroscopic Explorer (MUSE) на VLT на ESO. Това предостави неопровержими доказателства, че свръхнова тип Ia може да се образува, преди бялото джудже да достигне критичната си маса.

Това изображение показва позицията в небето на остатъка от свръхнова SNR 0509-67.5, разширяващата се обвивка на звезда, която е експлодирала два пъти. Намира се на 160 000 светлинни години в Големия Магеланов облак, малка галактика близо до нашия Млечен път. Кредит: ESO/Вложка: P. Das et al., фонови звезди (Hubble): K. Noll et al.

Свръхновите от тип Ia са от съществено значение за нашето разбиране на Вселената. Те се държат много последователно и предвидимата им яркост – независимо колко далеч са – помага на астрономите да измерват разстоянията във Вселената. Използвайки ги като космически критерии, астрономите са открили ускоряващото се разширяване на Вселената – откритие, което им е спечелило Нобеловата награда за физика за 2011 г. Изучаването на това как те експлодират ни помага да разберем защо са толкова предвидимо ярки.

Дас има още една причина да изучава тези експлозии: "Това осезаемо доказателство за двойна експлозия Дас, визирайки красивата слоеста структура, оставена след свръхнова. За него "разкриването на вътрешните механизми на такава зрелищна космическа експлозия е невероятно удовлетворяващо".

Справка: MUSE observations that affirm the path to detonation of a Type Ia supernova in a supernova remnant; Priyam Daset al. https://www.eso.org/public/archives/releases/sciencepapers/eso2511/eso2511a.pdf 

Източник: Double detonation: new image shows remains of star destroyed by pair of explosions, ESO

Римляните все пак са имали някои хигиенни навици – обществени бани (макар често мръсни), почистване с маслиново масло вместо сапун и примитивни дезодоранти и пасти за зъби, но те били далеч по-неефективни от съвременните продукти.

Луксозни аромати са съществували редом с вонята – богатите римляни използвали парфюми от рози, канела и екзотични подправки, внасяни от цялата империя. Дори статуите на богове били намазвани с ароматни масла.

Рим – величие, но и воня

Когато си представяме Древния Рим, се сещаме за гладиаторите на арената, шумния форум, внушителните храмове, армията с червени туники и лъскави щитове. Но рядко се замисляме как е миришела тази цивилизация.

Разбира се, не можем да се върнем назад във времето и да помиришем сами. Но литературата, останките от сгради и предмети, както и природни следи (като растителност и животни), дават ценни улики.

Вероятно е миришело ужасно

Плиний Стари описва ароматите на растенията с думи като "приятен", "остър", "силен" или "слаб". Но дори тези описания не успяват да ни пренесат назад във времето по обонятелен път.

Знаем обаче, че в много части на града е било мръсно и миришещо. Тоалетните на домовете често не били свързани със канализацията – може би от страх от плъхове или заради неприятните миризми. Канализацията в Рим била по-скоро дренажна система, източваща застояла вода.

Още информация: "Инженерното чудо - римският водопровод - е донасял и отрова"

Фекалии се събирали от обществени и частни тоалетни и се използвали като тор. Събирали се и урина за обработка на тъкани. Използвали се и нощни гърнета, които се изхвърляли в ями.

Но тази система обслужвала само по-заможните. Много хора живеели в миниатюрни, бедни помещения или направо на улицата.

Древноримска улица в Помпей. Кредит: Flickr (CC BY-SA 2.0)

Миризма на животни и смърт

Улиците били пълни с животни и техните отпадъци. В пекарните често се използвали мулета и магарета за въртене на каменни мелници. Животните, водени за клане или продажба, добавяли към градските аромати.

Т.нар. "стъпаловидни камъни" в Помпей служели, за да може пешеходецът да избегнат калта и отпадъците по улиците.

Разлагането на трупове – както на хора, така и на животни – също допринасяло за миризмата. Погребенията не били еднакви за всички. Бедните понякога били оставяни непогребани. Писателят Светоний описва как куче носело човешка ръка до трапезата на император Веспасиан.

Дезодоранти и пасти за зъби

В свят без модерни сапуни и ежедневни бани, телесната миризма била повсеместна. Има рецепти за дезодоранти и пасти за зъби в класическата литература – макар и доста необичайни.

Някои дезодоранти били за вътрешна употреба – пиене или дъвчене – с цел намаляване на миризмата под мишниците. Един от тях включвал сваряване на корен от златист трън в хубаво вино за предизвикване на уриниране, за да се "отмият" миризмите.

Бани, но не като днешните

Баните на Каракала в Рим, Италия. Кредит: Wikimedia Commons

Обществените бани не били толкова чисти, колкото ги виждаме днес като туристи. Басейните побирали до 12 души. Сапун имало, но не се ползвал често – предпочитали маслиново масло, често ароматизирано, което се остъргвало със стригил (бронзово извито инструментче).

Маслото и мъртвата кожа били просто изхвърляни – понякога направо по стените. А маслото не се смесва с вода – така че водата била доста мръсна.

Още информация: "Чудото на инженерството: Римските бани"

Ароматите на богатите

Макар че съдържанието на този 2000-годишен кварцов флакон не мирише силно, но химическите анализи разкриват неговия някогашен силен парфюм: пачули. Кредит: Juan Manuel Roman

Римляните обаче използвали парфюми и благовония. Откриването на обработката на стъкло през I век пр.н.е. направило стъклените флакони за парфюми достъпни – днес се намират много при разкопки.

Масла от растения и животни се ароматизирали с роза, канела, ирис, тамян, шафран, пачули и се смесвали с лечебни съставки и пигменти. Розите от Паестум (днешна Южна Италия) били особено ценени.

Могъщата търговска мрежа на империята докарвала подправки от Индия и други региони. В Рим имало складове с черен пипер, канела и смирна. Дори статуите на богове били намазвани с парфюми – най-често на основата на роза.

Като стабилизатор се е добавял пчелен восък.

Още информация: "Старо шишенце с парфюм разкрива как са миришели древните римляни"

Атака на обонянието

Древният Рим миришел на човешки отпадъци, дим от дърва, разлагане, изгоряла плът, готвена храна, парфюми и благовония… и още много неща.

Звучи ужасно за съвременния човек, но изглежда римляните не са се оплаквали особено. Както предполага историкът Невил Морли – може би това са били миризмите на дома… или дори на цивилизацията в своя апогей.

Авторът Томас Дерик (Thomas J. Derrick) е научен сътрудни по древно стъкло и материална култура от Университета Маккуори.

Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия.

След това откритие дълго време се приемаше, че силата на тъмната енергия е постоянна, че тъмната енергия не е нищо повече от космологичната константа Λ, която Алберт Айнщайн е измислил преди повече от сто години в своите полеви уравнения, предназначени да получат статична Вселена.

През последните години обаче има все повече доказателства, че тъмната енергия изобщо не е постоянна, а се променя бавно. Наблюденията с DESI (Dark Energy Spectroscopic Instrument) вече показаха това. А сега има още едно ново доказателство.

Астрономи от Университета на Мелбърн наскоро са публикували резултатите от двегодишни наблюдения, направени с Южнополюсния телескоп (SPT - South Pole Telescope), 10-метров телескоп с не по-малко от 16 000 детектора, чувствителни към радиация с дължина на вълната от няколко милиметра, свързан със станция Амундсен-Скот в сърцето на Антарктида.

С помощта на SPT те са изследвали 1/25 от небето и добре познатото космическо микровълново фоново лъчение (английско съкращение: CMB) - лъчението, останало от горещия Голям взрив. В това лъчение, което датира само от 380 000 години след Големия взрив, те могат да видят минимални температурни вариации и поляризация с SPT. Анализът на всички наблюдения сега показва, че наблюдението DESI е вярно, че тъмната енергия е променлива с течение на времето и изглежда отслабва.

Схема на еволюцията на Вселената. Кредит: NASA

Защо теорията за Вселената може да се нуждае от актуализиране?

Новите измервания с телескопа SPT позволяват по-точни ограничения на сегашните космологични модели.

Преди това златният стандарт за измервания на космическия микровълнов фон бяха данните от спътника "Планк", взети преди десетилетие.

Подобрените измервания от телескопа SPT, когато са комбинирани с експеримента DESI и други набори от данни за CMB, намаляват вероятността за космологична константа и увеличават предпочитанието към модели на тъмна енергия, развиващи се във времето.

Достоверността на тези данни се увеличава допълнително, когато се добавят наблюдения на свръхнови.

Този фрагмент от данните на DESI картографира небесни обекти от Земята (център) до милиарди светлинни години. Сред обектите са близки ярки галактики (жълти), светещи червени галактики (оранжеви), галактики с емисионни линии (сини) и квазари (зелени). Мащабната структура на Вселената се вижда на вмъкнатото изображение, което показва най-гъстата област на изследване и представлява по-малко от 0,1% от общия обем на проучването DESI. Кредит: Claire Lamman/DESI collaboration

Теорията на относителността на Айнщайн погрешна ли е или просто се нуждае от промяна?

Когато Айнщайн за първи път формулира своята Теория на относителността в началото на 1900 г., преобладаващият модел е бил статична вселена, за разлика от днешната разширяваща се вселена.

За да предотврати гравитационния колапс и да позволи съществуването на вечна статична вселена, Айнщайн добавя отблъскващ термин към теорията си, наречен "космологична константа". По-късно Айнщайн оттегля това след откритието на Едуин Хъбъл, че Вселената се разширява през 1929 г.

Три десетилетия след смъртта му, астрономи, наблюдаващи свръхнови, откриват, че разширяването на Вселената се ускорява. Най-простото обяснение за това ускорение е да се възроди космологичната константа на Айнщайн като отблъскваща сила.

Доскоро наблюденията на Вселената можеха да бъдат изцяло обяснени с космологична константа.

Ако настоящите намеци, че тъмната енергия отслабва, бъдат подкрепени от по-нататъшни изследвания, това ще означава, че трябва да се отиде отвъд космологичната константа, било то чрез промяна на Общата теория на относителността или чрез включване на еволюиращата във времето тъмна енергия.

Кога ще разберем дали се нуждаем от нова теория?

Трудно е да се каже. Настоящите доказателства за еволюираща тъмна енергия все още са по-малко от златния стандарт, 5 сигма (вж "Какво означава "пет сигма" в резултатите на физиците? Защо физиката разчита на статистика?").

Колаборацията DESI планира подобрен инструмент, DESI-2, след текущото проучване и евентуално иска да изгради много по-амбициозен спектроскопски експеримент, Spec-S5.

Можем да очакваме с нетърпение инсталирането на подобрен приемник на телескопа SPT през 2028 г., както и бъдещи резултати от обсерваторията Саймънс (която започва наблюденията си към края на тази година) и през 30-те години на 21-ви век експеримента CMB-S4.

Някъде по този път се надяваме, че ще имаме достатъчно доказателства, за да кажем окончателно дали ускоряващото се разширяване на Вселената наистина губи скорост.

Справка: SPT-3G D1: CMB temperature and polarization power spectra and cosmology from 2019 and 2020 observations of the SPT-3G Main field. pole.uchicago.edu/public/data/camphuis25/C25.pdf

Източник: Growing evidence for evolving dark energy could inspire a new model of the universe, Christian Reichardt, University of Melbourne

Някои гръбначни животни, като саламандрите и рибите, могат да регенерират прецизно сложни тъканни структури. Загубен крайник може да бъде възстановен, увредено сърце или око може да бъде поправено. Саламандрите са толкова забележителни в реконструирането на увредени тъкани, че дори травма на гръбначния мозък с прекъсната невромоторна свързаност може да бъде възстановена.

Бозайниците понякога демонстрират способността си да се регенерират. Еленските и козите рога са примери за регенерация на живи тъкани. Ако ги загубят, мишките могат да възстановят върховете на пръстите си. Здравият човешки черен дроб може да претърпи до 70% загуба на тъкан и да се възстанови до почти пълен размер в рамките на няколко седмици.

Въпреки това, в по-голямата си част бозайниците сякаш са заменили древния капацитет за регенерация на тъканите с образуване на белези, компромис, който увеличава непосредствената преживяемост след нараняване чрез затваряне и запечатване на раната.

Регенерацията на дупки в ушната тъкан е била изследвана преди това при специфични щамове лабораторни мишки, които имат способността да затварят 2-милиметрови дупки в ушите без белези. Те могат да регенерират хрущял, дерма, епидермис, космени фоликули и дори нерви в ушната тъкан и са показали известна способност да поправят увреждания на сърцето. Зайците също имат тази способност да регенерират дупки в ушната тъкан, което предполага, че способността може да е била споделена от общ прародител.

Зайците и мишките са сродни видове, които споделят общ прародител преди около 90 милиона години, който преди това се е отклонил от човешкия прародител, приблизително по същото време. Милиони години отделна еволюция са оставили самия ген за регенерация непокътнат, но са пренастроили неговата експресия, потискайки регенеративен отговор на предците при повечето гризачи, който някои мишки и зайци все още развиват.

В проучването, публикувано в Science, изследователите са провели сравнителни геномни анализи на регенериращи бозайници, зайци, кози и африкански бодливи мишки, както и на нерегенеративни мишки и плъхове.

Анализирайки възстановяването след нараняване на ушната мида при тези бозайници, изследователите са използвали секвениране на едноклетъчна РНК, пространствено транскриптомно профилиране, секвениране на обемна РНК, ChIP-seq, ATAC-seq и Micro-C, за да идентифицират разликите в генната активност във фибробластите, индуцирани от рани, специализирани клетки, които са от решаващо значение за регенерацията на тъканите.

Активирането на сигнализацията на ретиноева киселина (RA) възстановява липсващите вътрешни структури на ушната мишка на мишката, включително хрущяла. Кредит: Wei Wang Lab at National Institute of Biological Sciences, Beijing

Резултатите от регенерацията са оценени при 10 зайци и 10 нерегенериращи лабораторни мишки. Мишките са образували първоначални клетъчни клъстери, подобни на бластема, показателни за потенциал за регенерация, но продължават до леко образуване на белези без регенерация.

Генетичният анализ посочва потенциална разлика в моделите с мишки и зайци. Натрупването на ретиноева киселина при зайците предшества регенерацията, синтезирана от ретиналдехид от ензим, наречен член А2 на семейството Алдехид дехидрогеназа 1 (Aldh1a2). Мишките също експресират ензима Aldh1a2, но той почти липсва и е недостатъчен, за да произведе значително количество ретиноева киселина.

Тестването установява, че приемането само на ретиноева киселина (RA) (по-специално не на нейния прекурсор ретинол) напълно възстановява регенерацията на хрущяла и други ушни структури при мишки и плъхове. Обратно, инхибирането (потискането) на производството на RA възпрепятства регенерацията при зайци, потвърждавайки нейната критична роля.

Изследователи създадоха трансгенни мишки, носещи регулаторен енхансер, получен от заек, известен като AE1. Вмъкването на този единствен генетичен елемент увеличи експресията на Aldh1a2 след нараняване и индуцира повторен растеж на хрущяла и други структури на ухото.

Активирането на RA сигнализацията възстановява инервацията в ушната мишка на мишка. Кредит: Wei Wang Lab at National Institute of Biological Sciences, Beijing

Възстановяването при трансгенни мишки е непълно в сравнение с напълно възстановените уши на мишки, на които е инжектирана ретиноева киселина, което предполага, че може да са необходими допълнителни подобрители и промоторни взаимодействия, за да се продължи процесът след първоначалното увреждане.

Генетичният анализ идентифицира регулаторни елементи, необходими за регенерация след нараняване, които са станали неактивни при нерегенеративни видове. Реактивирането на този генетичен превключвател индуцира регенерация на увредените структури, а пропускането на генетичния механизъм чрез доставяне на ретиноева киселина работи още по-добре.

Резултатите и откритията би трябвало да вдъхновят вълна от изследвания в областта на регенеративната медицина, насочени към неизползвания капацитет за заобикаляне на образуването на белези чрез използване на потенциално спящи механизми, които вече са готови да възстановят увредените тъкани на косата, кожата, нервите и хрущялните тъкани.

Справка: Weifeng Lin et al, Reactivation of mammalian regeneration by turning on an evolutionarily disabled genetic switch, Science (2025). DOI: 10.1126/science.adp0176

Източник: Switching on a silent gene revives tissue regeneration in mice, Justin Jackson, Phys.org

• Пеперудите са ключови елементи на биоразнообразието – важна част от хранителните мрежи и здравето на екосистемите.
• Тези насекоми са сред най-чувствителните към климата живи същества – затоплянето нарушава ритъма им на живот и заплашва съществуването им.
• Промените в числеността и разпространението на пеперудите са ранен и ясен сигнал за нарушен баланс в природата.
• Климатичните промени изтласкват високопланинските видове все по-нагоре.
Южна и Югоизточна Европа, включително България, са в рисковата зона – тук може да се загубят най-много видове пеперуди.
• Бъдещето на пеперудите зависи от днешните решения – от възстановяване на местообитания до устойчиво управление на земеделието и горите.
• Климатичните промени влияят отрицателно върху близо 40 вида пеперуди в Европа – както застрашени, така и незастрашени. Най-силно засегнати са обитаващите средни надморски височини, при които повишаването на температурите и по-кратките зими водят до твърде ранно начало на активния сезон.
• Около 9% от видовете са застрашени от изчезване в Европа, 7% – в ЕС, а 31% имат намаляващи популации. Най-много застрашени видове се срещат в Източна Европа. В България са установени 215 вида пеперуди, от които 46 са застрашени.

Лятото цъфти с пълната си сила и пеперудите са вече тук – цветни, ефирни, почти незабележими – те се вписват естествено в красивия летен пейзаж. В последните години техният полет из ливадите на Европа, включително на България, е все по-рядко срещан. Макар да са крехки на вид, те са сред най-важните индикатори за състоянието на природата. Едновременно опрашители, храна за други животни и сигнал за по-дълбоки екологични проблеми, те са жизненоважни за природата и за нас – като част от тази природа. Изчезването им не е просто естетическа загуба, а важно предупреждение. Климатичните промени, интензивното земеделие и загубата на местообитания вече влияят негативно на десетки видове от картата на Европа, показват последни данни от изследвания. А България, с цялото си природно богатство, не е изключение. 

Същевременно на стария континент вече има разработени добри практики за опазване на много видове пеперуди и този успешен опит трябва да се приложи и в България като координирани стратегии. 

Ефектът на климатичните промени върху насекомите в България не е достатъчно проучен. Ако вземем предвид европейския опит, зоологическите градини и природните паркове у нас биха могли да се ангажират активно за опазването на този вид. Необходимо е също засилване на контрола върху употребата на пестициди, както и повече грижа и място за зелените градски площи. 

Защо пеперудите са важни за екосистемите

Пеперудите показват колко здрава е една екосистема – а от това зависи дали тя ще оцелее при климатични сътресения.

Тези насекоми извършват метаморфоза: възрастното животно (имагo) лети и се изхранва с нектар, който добива от цветята и така oпрашва цъфтящите растения. Тази симбиоза е от огромно значение, защото голяма част от растителни видове са изцяло зависими от опрашители за своето размножаване и генетично богатство.

Ларвата на пеперудата – гъсеницата, заема друга ниша. Повечето гъсеници се изхранват с листа на растения. Обикновено тези растения са различни от тези, които биват опрашвани. По този начин гъсениците оказват влияние върху растителните общества и допринасят за тяхното разнообразие. Те не са вредители в природния контекст.

Повечето видове пеперуди зимуват като какавиди. При подходящи климатични условия те се преобразяват в летящи пеперуди. Гъсениците и възрастните насекоми са ключови за хранителната верига, защото много животни се изхранват с тях, например пойните птички. 

Пеперудите са част и от ландшафтната картина. Много от видовете са с красиви пъстри цветове и имат положителен ефект върху човешката психика и здраве.

^{Гъсениците могат да бъдат изключително разнообразни и красиви, точно както възрастните насекоми. Източник: Павел Василев}

Как промените в климата влияят на пеперудите

Климатичните промени вече са сред топ 3 заплахите за пеперудите в Европа като се нареждат, по данни на Европейската червена книга на пеперудите, след  интензифицирането на земеделието и изоставянето на подходящите местообитания. Промените в климата засягат отрицателно близо 20 застрашени и близо 20 незастрашени вида на континента. Ефектите влияят значително на биогеографията на флората и фауната, тоест на тяхното разпространение. Измененията в растителността могат да се случат прекалено бързо, което да не позволи на животните да се адаптират. Това, наред с изолацията на много животински популации една от друга и липсата на диви коридори, може да доведе до изчезване.

Меките зими влияят отрицателно на тундрови видове като градинския тигров молец Arctia caja. Този вид презимува като гъсеница, която е пригодена към мразовити зими, и не е способна да оцелява при меки мокри зими. Между 1968 г. и 2002 г. числеността на този вид е спаднала с 89% във Великобритания, като се очаква тази тенденция да продължи, сочат данни на британската организация Butterfly Conservation. Тя докладва, че топлолюбиви видове разширяват своя ареал, като например липовата вечерница Mimas tiliae, докато студенолюбивите мигрират към по-студени места, което не винаги е възможно.

Проучване на Ентомологичния институт „Зенкенберг Мюнхеберг“, Германия, направено с данни от 1900 г. до 2022 г., сочи, че климатичните промени оказват влияние на европейските пеперуди, живеещи на средна надморска височина. Изследването показва, че те започват да летят много по-рано през годината. Това се дължи на кратките зими и на повишаването на температурите, което води до по-ранното начало на пролетния сезон. Някои видове стават активни през цялата пролет и лято. Това не е нормата – по принцип пеперудите летят само за два или три месеца, когато снасят яйца, след което умират. Учените твърдят, че това ще наруши баланса, установил се преди хиляди години. Очакват се нови сблъсъци между различни видове, които биха летели в различни етапи на годината. Проучването обаче не вижда разлика в поведението им във високите планини. Там не температурата е ключова за активноста на насекомите, а количеството валежи, което не е намаляло във високите части.

Въпреки че директната човешка дейност оказва най-силен отрицателен ефект върху насекомите, климатичните промени оказват допълнително негативно влияние върху тях. Пеперудите биват разглеждани като два основни типа: тесни специалисти, оцеляващи само в един вид местообитание, и като генералисти, които се срещат в повече от едно местообитания. 

Специализираните видове са най-сериозно застрашени от загубата на местообитания, но се наблюдава и намаляваща численост на т.нар. генералисти. Това най-вероятно се дължи на комбинацията от фактори.

Всички видове страдат от употребата на инсектициди и хербициди. Селското стопанство, борейки се с елиминацията на „вредители“, също вреди и на безобидните видове. Интензивните земеделски практики, намаляването на пашата и разцепването на ландшафта с автомобилни пътища и плантации поставя пеперудите под заплаха, а климатичните промени поставят допълнителен стрес на повечето видове.

Какво е разнообразието в Европа и в България?

Пеперудите са много разнообразна група насекоми. Най-често срещаните представители на този разред са дневните и нощните пеперуди. В световен мащаб броят на видовете пеперуди е около 150 000. 

България е на 5-то място по брой видове пеперуди – 211 вида, според Европейската червена книга на пеперудите. Като на челните места са Италия (264), Франция (244), Испания (243) и Гърция (230).

^{В България има 50 важни за пеперудите района. / Източник} 

Каква е тенденцията на континента и в България

По данни на Европейската червена книга на пеперудите от 2010 г., липсват точни проучвания за развитието и разпространението на пеперудите в много от източноевропейските страни. Въпреки това е установено, че около 9% от видовете са застрашени от изчезване в Европа, 7% – в Европейския съюз. От европейските видове 31% са с намаляващи популации, 4% са с увеличаващи, а повече от половината – със стабилни. С неизвестна тенденция са 10% от видовете. Най-голям брой застрашени видове се намират в Източна Европа.

А в България?

Според списък, публикуван през 2017 г. от Националния природонаучен музей при БАН, в страната са определени 215 вида, като всеки пети от тях е застрашен от изчезване (21%).

В Червената книга на България от 2015 г. се посочват:

• 2 вида като изчезнали: голямоок сатир Lopinga achine и блатно сатирче Coenonympha oedippus;
• 4 вида като важни за опазване: Дарданова синевка Agriades dardanus, Матурна Euphydryas maturna, Червен аполон Parnassius apollo и Балканска жълтушка Colias caucasica.

По данни на Българо-британското общество, което организира екскурзии за наблюдение на пеперуди в България всяка година от 2002 г. насам, в страната се срещат 216 вида, като 5 най-вероятно са изчезнали. 

Какви са мерките в Западна Европа

За опазването на пеперудите е нужен мониторинг, който се състои от оценка на състоянието, диагностициране на проблема, тестване на решение, управление на възстановителните действия, който накрая води до устойчив и ефикасен мениджмънт на вида и на местата, които той обитава. 

Butterfly Conservation, е добър пример, който работи със собственици на земя.
Експертите към тази организация дават съвети и работят върху разработването на нови мерки за опазване. Приоритетни са най-редките видове. Организацията стопанисва площи из цяла Великобритания, които биват поставени в една от три категории – ландшафт с висок приоритет, ландшафт с приоритет и приоритетно място.

Пример за това какво предизвикателство е опазването на пеперудите е съхраняването на вида бял адмирал Limenitis camilla – среща се в Европа, включително в България, хабитатът му е широколистни и смесени гори. Уязвим е заради зависимостта си от растението орлов нокът Lonicera periclymenum – вид увивен храст от семейството на бъза. Гъсениците се излюпват и се изхранват от него, но само ако е частично на сянка. Ако е изложен на слънце, става неподходящ, а алтернатива няма. За възрастните индивиди пък е важно да има открити слънчеви площи и богат набор от цветя. С резките и непредсказуеми промени в климата тези нюансни хабитати могат драстично да се променят. Затова е важно такива местообитания да се поддържат както в природните резервати, така и в дървесните плантации.

Какво може да се направи у нас?

Какви политики могат да променят нещата

България все още няма национален план за защита на дивите опрашители – въпреки ясните научни препоръки. Има създаден план от научното общество и от неправителствени организации, но той не е приет от съответните институции. Липсват и инициативи, които да насочват вниманието към нуждата от опазването на дивите опрашители.

29 вида са защитени от Директивата за опазване на естествените местообитания и на дивата фауна и флора на Европейския съюз и следователно са включени в Националната стратегия за опазване на биологичното разнообразие. Макар и от много голямо значение, този план не е идеален. Според доклада на Института за европейска политика в областта на околната среда (IEEP), не всички видове, които имат нужда от опазване, са включени в него.

Най-новият план за действие е за пеперудата Nymphalis vaualbum, който влиза в сила през 2024 г. и важи до 2033 г. Планът оценява степента на влияние на климатичните промени върху вида като потенциално висока и непроучена.

В България има мрежа за мониторинг на дневните пеперуди, която спада към Европейската мрежа за мониторинг на пеперуди (eBMS).

^{Природонаучните музеи, като този в Бяла Черква, дават ценна информация какви видове се срещат в дадена местност и период. Автор:Павел Василев}

Без точни карти и данни няма ефективна защита

Пеперудите са сред най-добре проучените насекоми, но все още липсват достатъчно данни за някои региони, включително България. Необходими са редовни полеви изследвания, особено извън защитените зони на Натура 2000 – в населени места и земеделски райони, където рискът за пеперудите е по-голям.

Надеждният мониторинг и картографиране позволяват прилагането на ефективни мерки за застрашените видове. Извън защитените територии се наблюдават две неблагоприятни тенденции: интензивно земеделие и пълно изоставяне на площи – и двете вредят на пеперудите, като първото има по-тежки последици.

В България липсват проучвания за въздействието на климатичните промени, особено в градските и селските райони. Вече се оформят „топлинни острови“ – среди, бедни на местна растителност и водоеми, със силно светлинно замърсяване.

Макар и трудни за прогнозиране, ефектите от климатичните промени могат да бъдат смекчени чрез създаване и опазване на подходящи местообитания. Организацията Butterfly Conservation призовава както специалистите, така и любителите-градинари да предприемат действия за защита на тези ценни насекоми.

^{Къща за пеперуди в зоопарка във Виена, Австрия Автор: Павел Василев}

Ролята на зоопарковете в опазването на пеперудите

Модерните зоологически градини в цял свят – в кооперация с научни институти – имат потенциал за научни проучвания, свързани с климатичните промени и опазването на пеперудите. Много тропически видове пеперуди могат да бъдат отглеждани и развъждани в човешки условия, което може да позволи дори създаването на резервни популации. Има зоопаркове, специализирани върху представянето на пеперуди – т. нар. “пеперудени къщи”. Те имат много висок педагогически потенциал, защото позволяват на посетителите да влязат в хабитата на тези видове. За жалост обаче, голяма част от тези зоопаркове са с изцяло комерсиална цел и не работят с международни асоциации на зоопарковете. Тропическите пеперуди са главна цел на “пеперудените къщи”, защото са с по-големи размери и са по-привлекателни за посетителите. С местните европейски видове работата е все още малка, но учените виждат потенциал в това.

Природни решения и действия на място

Една от тях е засяването или присаждането на растения, които се използват или от имагото, или от ларвата на даден вид. За тази цел е нужно внимателно проучване на видовете в дадена местност и на техните нужди. Важно е и тези намеси да са законосъобразни и да не отнемат редки растения от защитени зони, кактo и да не се внасят чужди видове. Ако всичко е изпълнено както трябва, могат да бъдат създадени успешно нов хабитат или да се разширят наличните обитания. Това е постижимо и в градска, и в селска обстановка.

^{Овощните градини и лозята са особено полезни за нощните пеперуди, стига да не се използват инсектициди. Автор: Павел Василев}

Важно е да има източници на нектар от ранна пролет до късна есен. Това може да включва растения от семейството на розите – шипки, ябълки, вишни, както и от семейството на сложноцветните – маргаритки, лайка, цикория и др.

Копривата е предпочитано растение от гъсениците. Тя е важна за видовете дневното пауново око Aglais io, копривната пеперуда Aglais urticae и адмирал Vanessa atalanta. Видове като траурница Nymphalis antiopa и многоъгълница Polygonia c-album обичат да се изхранват с ферментирали плодове.

^{Копривата кандилче (Ballota nigra) е предпочитана от пеперудите синевки (Lycaenidae), чиите ларви пък живеят в симбиоза с мравки. Автор: Павел Василев}

Пеперудите имат нужда от мозайка от високи дървета, храсти, треви, цветя и гола почва. Затова трябва да се обърне внимание на косенето и плевенето в градските паркове и в селските дворове. Площите с райграс не са подходящо обитание за пеперудите, затова експерти препоръчват да се оставят неокосени кътове или по-високо косене, за да могат ниските цветя да цъфтят. Пеперудите продължават да не са цел и на българските зоопаркове, но възможността е налице. Т. нар. практика Rewilding на пеперуди е рядко използвана, но е с голям потенциал. Тя представлява координирани размножителни програми на застрашените видове, които могат да позволят по-нататъшно освобождаване в нови хабитати.

^{Насекомосъобразно озеленяване пред университета в Цитау, Германия. Автор: Павел Василев}

Проучването и опазването на пеперудите е възможно, стига да има желание и отношение към тези изключително ценни и красиви животни. Тяхното опазване означава и същевременното опазване на много други растения, насекоми, птици, влечуги и бозайници. С нарастващите изменения в климатичните условия, тяхната защита става все по-спешна, а подходящи местообитания трябва да бъдат създадени и поддържани, както в дивите природни зони, така и във всеки двор, градина, гора и нива.

В публикацията са използвани материали от:

• butterfly-conservation.org/ 
• butterfly-monitoring.net/bg 
• www.nmnhs.com/butterfly_areas_bg/index_bg.php 
• www.bulgarialeps.com/ 
• https://biologie-seite.de/News/Flugplanänderung:_Klimawandel_beeinflusst_Schmetterlinge.html?utm_content=cmp-true 
• Butterfly conservation—The need for a captive breeding institute, 1983, Science Direct 
• www.strategy.bg/StrategicDocuments/View.aspx?lang=bg-BG&Id=386 
• IEEP. 2019. Member States initiatives to support wild pollinators populations: Bulgaria. Prepared by IEEP for the European Commission.
• Van Swaay, C., Cuttelod, A., Collins, S., Maes, D., López Munguira, M., Šašić, M., Settele, J., Verovnik, R., Verstrael, T., Warren, M., Wiemers, M. and Wynhof, I. 2010. European Red List of Butterfies, Luxembourg: Publications Office of the European Union
• Бешков С., Нахирнич-Бешкова А., 2023. План за действие за опазване на пеперудата бяло-V (Nymphalis vaualbum) в България за периода 2024-2033 г. МОСВ, София.
• Големански, В. и др. (ред.) 2015. Червена книга на Република България. Том 2. Животни. БАН & МОСВ, София.
• Wiener Umweltanwaltschaft, Natur ist genau „meins“. Tipps für meine persönliche Grünoase, 2019
• Hattstein M., garant Verlag GmBH, Faszinierende Insekten und Spinnentiere unserer Heimat, 2020

Източник: Изчезващият свят на пеперудите – какво губим всички ние, Климатека

Авторът Павел Василев учи магистратура “Биоразнообразие” към Техническия университет в Дрезден. Завършил е бакалавърска степен по екология и опазване на околната среда в Университета по приложни науки Цитау/Гьорлиц, Германия, защитил е дипломната работа на тема “Концепция за отглеждане на застрашени видове птици и бозайници в зоопарк в Цитау”. Научните му интереси са в областите зоология и ботаника на Европа, палеонтология, защита на видовете и местообитанията, зоопаркове и природонаучни музеи.

Ново проучване сред над 1000 участници разкрива силна корелация между лактозната непоносимост и кошмарите.

Изследователи от Университета на Монреал и Университета МакЮън откриват, че хората с лактозна непоносимост изпитват значително повече кошмари от тези, които могат да усвояват млечни продукти без проблеми. Причината изглежда е стомашно-чревният дискомфорт, който нарушава съня и влияе върху съдържанието на сънищата.

"Тежкостта на кошмарите е силно свързана с непоносимост към лактоза и други хранителни алергии", обяснява д-р Торе Нилсен (Tore Nielsen) от Университета в Монреал, водещ автор на изследването. "Тези нови открития показват, че промяната на хранителните навици при хора с известна хранителна чувствителност може да облекчи кошмарите. Те биха могли също да обяснят защо хората толкова често обвиняват млечните продукти за лошите сънища!"

Изследването, публикувано във Frontiers in Psychology, е анкетирало 1082 студенти относно качеството на съня им, хранителните им навици и всички връзки, които са забелязали между храната и сънищата. Макар че отдавна е разпространена представата, че това, което ядете на вечеря, влияе върху начина, по който спите, това проучване предоставя едни от първите научни доказателства в подкрепа на тези твърдения.

Жените съобщават за повече проблеми със съня, свързани с храната

Констатациите разкриват няколко интересни закономерности. Около една трета от участниците съобщават за редовни кошмари, като жените почти два пъти по-често от мъжете съобщават за хранителни непоносимости или алергии. Жените също така са по-склонни да запомнят сънищата си и да съобщават за лошо качество на съня като цяло.

Ключовите открития от проучването включват:

• 40% от учениците смятат, че храненето късно през нощта или специфични храни влияят на съня им
• 25% смятат, че определени храни влошават съня им
• Само 5,5% смятат, че храната влияе на тона на сънищата им
• Сред тези, които са забелязали ефектите на съня, 31% са обвинили сладкишите, а 22% - млечните продукти.

"Рутинно ни питат дали храната влияе на сънищата – особено журналисти по време на почивки, фокусирани върху храната", отбелязва Нилсен. "Сега имаме някои отговори."

Връзката между стомаха и съня

Най-убедителното откритие е свързано с лактозната непоносимост. Участниците в изследването, които съобщават, че не могат правилно да усвояват млечни продукти, демонстрират ясни връзки между състоянието си, стомашно-чревните симптоми, кошмарите и лошото качество на съня.

Това предполага, че физическият дискомфорт от консумацията на млечни продукти създава ефект на доминото – стомашната болка води до нарушен сън, което от своя страна влияе върху съдържанието на сънищата.

"Кошмарите са по-лоши за хора с непоносимост към лактоза, които страдат от тежки стомашно-чревни симптоми и чийто сън е нарушен", обяснява Нилсен. "Това е логично, защото знаем, че други телесни усещания могат да повлияят на сънуването."

Механизмът изглежда ясен: когато хора с непоносимост към лактоза консумират млечни продукти, организмът им се затруднява да разгради млечната захар, което води до газове, подуване на корема и стомашни болки. Тези неприятни усещания могат да продължат и по време на сън, потенциално предизвиквайки по-ярки или обезпокоителни сънища.

По-широки последици за здравето на съня

Освен връзката с млечните продукти, изследователите установяват, че хората с по-здравословни хранителни навици като цяло имат по-добро запомняне на сънищата и по-малко лоши сънища. Тези, които се хранят по-знрдравословно, са по-често имат обезпокоителни сънища и по-рядко ги запомнят.

Проучването разкривя и интригуваща тенденция: по-малко хора в това изследване съобщават за връзка между храната и сънищата в сравнение с подобно проучване, проведено единадесет години по-рано. Изследователите предполагат, че подобрената осведоменост за хранителните непоносимости може да означава, че хората по-често избягват проблемни храни преди лягане.

Въпреки че връзката между непоносимостта към лактоза и кошмарите изглежда солидна, Нилсен признава, че много неща остават неизвестни за това как диетата влияе върху съня и сънищата. Връзката може да работи в множество посоки – лошият сън може да доведе до лоши хранителни навици или други фактори могат да повлияят и на двете едновременно.

"Трябва да проучим повече хора от различни възрасти, от различни сфери на живота и с различни хранителни навици, за да определим дали резултатите ни наистина стват за обобщение", признава Нилсен.

Изследователският екип вече планира контролирани експерименти, включително проучвания, в които участниците ще консумират сирене в сравнение с контролни храни преди сън, за да тестват директно ефектите върху сънищата.

Засега съветът изглежда прост: ако имате непоносимост към лактоза и често сънувате кошмари, може би си струва да помислите пица или сладолед за хапване преди лягане късно вечер.

Справка: More dreams of the rarebit fiend: food sensitivity and dietary correlates of sleep and dreaming, Tore Nielsen, Jade Radke, Claudia Picard-Deland&, Russell Arnold Powell'; Front. Psychol., 01 July 2025; Sec. Consciousness Research; Volume 16 - 2025; https://doi.org/10.3389/fpsyg.2025.1544475 

Източник: Cheese Really Does Give You Nightmares, Study Confirms, Frontiers In

През последните седмици екстремни горещи вълни обхванаха България и цяла Европа. Но учените предупреждават за друга опасна форма на топлина: хроничната жега. На някоик места температурите могат да се покачват с месеци, без да достигат нивата на горещи вълни, което потенциално допринася за здравословни проблеми като бъбречна дисфункция, сънна апнея и депресия.

Но твърде малко изследвания са се фокусирали върху това как тези въздействия могат да се натрупат с месеци на излагане, съобщават изследователката на климата и здравето от Университета в Маями Майра Круз (Mayra Cruz) и колегите ѝ в юнския брой на Environmental Research Climate.

Според специалистите има спешна нужда от изследвания, фокусирани върху въздействието върху здравето от продължителното излагане на топлина, особено след като изменението на климата увеличава броя на горещите дни в световен мащаб.

Топлинните вълни обикновено се определят като периоди, когато дневните температури надвишават някакъв праг, често базиран на средната или базовата температура за даден район. Но в тропическите и субтропичните райони базовата стойност може вече да е опасно висока - когато относителната влажност се комбинира с температурата на въздуха – може да достигне 32° по Целзий през половината от дните в годината.

Най-силните доказателства, свързващи хроничната топлина със здравословни проблеми, идват от изследвания върху селскостопански работници в Централна Америка, където постоянно горещите условия на труд са свързани с хронично бъбречно заболяване. Някои проучвания показват, че осигуряването на вода, сянка и почивка може да помогне за спиране на влошаването на бъбречната функция.

"Това е един от признаците, че ако сте постоянно изложени на топлина и сте дехидратирани, това може да доведе до развитие на заболяване", отбелязва Круз.

Въпреки това, няма много други изследвания, фокусирани върху здравните рискове от хроничната жега.

Но дори и базовата топлина може да влоши съществуващите здравословни проблеми.

"Топлината умножава силата на хроничните медицински състояния", посочва Поуп Моузли (Pope Mosely), лекар по интензивно лечение и изследовател в областта на биомедицинските науки в Държавния университет на Аризона в Темпе.

Това е особено важно за състояния, свързани с кръвообращението или възпалението, тъй като топлинният стрес може да доведе до приток на повече кръв към кожата и по-малко към други части на тялото, обяснбява Моузли.

"Имаме 15 литра извънклетъчна течност и пет литра кръв, така че постоянно прехвърляме кръв."

Освен това, някои лекарства могат да се разградят и да станат по-малко ефективни в жегата, отбелязва Моузли, а някои дори могат да изострят топлинния стрес, затруднявайки хората да регулират телесната си температура. Диуретиците могат да намалят обема на телесните течности, а някои антипсихотици могат да влошат изпотяването.

Сънят също може да бъде засегнат, особено в градовете, където градските сгради и инфраструктура излъчват топлина през нощта, предотвратявайки спадането на температурата. Едно проучване установи, че горещите нощи могат да увеличат вероятността от обструктивна сънна апнея. Друго установи, че затоплянето на температурите намалява приблизително 44 часа сън на човек годишно, като ефектите са видими в нощи, по-топли от 10°C, и има малко доказателства за сезонна аклиматизация.

Повтарящите се нарушения на сънсмята Бастиан Лечат (Bastien Lechat), изследовател на здравето на съня в университета Флиндърс в Аделаида, Австралия.

Хроничната топлина може също да увеличи стреса и тревожността, да влоши психичните заболявания и да повлияе на когнитивните функции. Проучване от 2020 г. на американски гимназисти, явяващи се на PSAT, установява, че в сравнение с учебните дни с температура от 16° до 20° C, всеки допълнителен учебен ден с температура от 32° до 37° C е свързан със спад в постиженията на учениците с около 0,17% от годишното обучение.

Всички тези въздействия могат да се натрупат в продължение на месеци на горещини, а уязвимите групи от населението са най-засегнати, защото са изправени пред най-големите предизвикателства при осигуряването или достъпа до охлаждане, посочва Круз. "Предполагаме, че всеки има климатик и ресурси. Но това не е вярно."

Справка:

M. Cruz et al. Where heat does not come in waves: a framework for understanding and managing chronic heat. Environmental Research Climate. Vol. 4, June 2025. doi: 10.1088/2752-5295/adc827.

B. Lechat et al. Global warming may increase the burden of obstructive sleep apnea. Nature Communications. Published online June 16, 2025. doi: 10.1038/s41467-025-60218-1.

M.K.K. Rony and H.M. Alamgir. High temperatures on mental health: Recognizing the association and the need for proactive strategies — a perspective. Health Science Reports. Vol. 6, December 2023, e1729. doi: 10.1002/hsr2.1729.

K. Minor et al. Rising temperatures erode human sleep globally. One Earth. Vol. 5, May 20, 2022, p. 534. doi: 10.1016/j.oneear.2022.04.008.

R.J. Park et al. Heat and learning. American Economic Journal: Economic Policy. Vol. 12, May 2020, p. 306. doi: 10.1257/pol.20180612.

C. Wesseling et al. Chronic kidney disease of non-traditional origin in Mesoamerica: a disease primarily driven by occupational heat stress. Rev Panam Salud Publica. Vol. 44, 2020, e15. Doi: 10.26633/RPSP.2020.15.

D.H. Wegman et al. Intervention to diminish dehydration and kidney damage among sugarcane workers. Scandinavian Journal of Work, Environment & Health. Vol. 44, 2018, p. 16. doi: 10.5271/sjweh.3659.

Източник: Harmful heat doesn’t always come in waves, Science News

Изследователи са открили редките бронзови дискове по време на разкопки, проведени от Израелската агенция за антики (IAA) на обект, наречен Хирбат Ибрейка - разположен в центъра на страната - преди полагането на железопътна линия според проучване, публикувано в последния брой на официалното списание на IAA, Atiqot.

Разкопките, проведени през 2018 г., разкриват осем гроба от римската епоха, облицовани с камъни. Археолозите намират бронзовите дискове в подредена купчина в южния край на един от гробовете, датирани от първи или втори век сл. н. е.

Наред с дисковете, археолозите откриват четири бронзови дръжки с форма на пръстен, които вероятно някога са били прикрепени към върховете на главите на лъвовете. Това откритие е необичайно, защото макар подобни бронзови дискове с релефи на лъвски глави да са били откривани в целия римски свят, дръжките с форма на пръстен обикновено са били прикрепени през устата.

"Това е уникален и рядък набор от находки", заявяват Ели Хадад (Elie Haddad) и Елишева Цвибел (Elisheva Zwiebel), археолозите, които ръководят разкопките в Хирбат Ибрейка от името на IAA и автори на изследването.

Изследователите също така са идентифицирали голям железен пирон, запазен със следи от дърво, което показва съществуването на дървен ковчег, който не е оцелял, според доклада.

Археолози са открили бронзовите артефакти в купчина в края на гроба. Те може да са индикация за високия статус на починалия. Кредит: Assaf Peretz/Israel Antiquities Authority

Въпреки че дисковете вероятно са играли декоративна роля, изследователите предполагат, че бронзовите предмети и прикрепените към тях пръстени може да са служили и като дръжки, позволяващи на хората да носят ковчега или да го спускат в гроба. Те също така предполагат, че е било възможно да се вкарат два дълги дървени пръта през пръстените, което да улесни задачата за носене на ковчега.

Но авторите признават, че един аспект от тази хипотеза остава озадачаващ.

"Ако дисковете са били дръжки на ковчези, защо са били подредени в това, което изглежда е било умишлено направена купчина от едната страна на гробницата? Макар че може да се твърди, че са паднали от дървения ковчег по време на погребалната церемония, изглежда неразумно и четирите диска да са паднали от една и съща страна", пишат изследователите в изследването.

Това повдига вероятността артефактите да са носили специално символично или ритуално значение, което все още не е открито.

Лъвът е бил важен символ през цялата древност в различни култури и цивилизации, като животното често се появява в древното изкуство. Той е символизирал сила, смелост и благородство, наред с други черти.

Реконструкция, показваща как дръжките на пръстените с лъвска глава може да са били използвани за носене на дървения ковчег в древността. Кредит: Yakov Shmidov/Israel Antiquities Authority

В гръко-римския свят лъвовете са били известни като пазители на фонтани, порти, дворци, гробища и храмове. В някои случаи тези животни са били смятани и за защитници на мъртвите според статия от 2022 г., обсъждаща дръжки на ковчези с лъвска глава от римската епоха, наподобяващи находките от Хирбат Ибрейка.

Като се има предвид тази символика, изследователите предполагат, че мотивите на лъвовете, открити в гроба Хирбат Ибрейка, може да означават висок ранг или социално положение на починалия.

Възможно е също така, отбелязват те, дръжките на пръстените над главите на лъвовете да представляват "колелото на зодиака, колелото на живота", пишат те в изследването.

Това тълкуване се основава на определени потенциални изображения на Айон — елинистично божество, свързано с цикличния характер на съществуването и зодиака — в древното изкуство. Някои учени свързват гола фигура с човешко тяло и лъвска глава, обвита от змия (или змии), с Айон. Но това изображение не е неговото класическо изображение — появяващо се предимно в древните синкретични традиции — и остава спорно.

Справка: Haddad, Elie and Zwiebel, Elisheva (2025) "Unique Lion-Headed Handles from a Roman-Period Cist Tomb South of Khirbat Ibreika," 'Atiqot: Vol. 117, Article 9. DOI: https://doi.org/10.70967/2948-040X.2257 ; Достъпно тук: https://publications.iaa.org.il/atiqot/vol117/iss1/9 

Източник: 'Puzzling' bronze discs adorned with lion heads discovered in Roman-era grave, Aristos Georgiou, Live Science

Статията, описваща постижението на учени от GSI Helmholtzzentrum für Schwerionenforschung, Германия, е публикувана в Physical Review Letters.

Свръхтежките елементи съществуват в деликатен баланс между привличащата ядрена сила, която държи протоните и неутроните заедно, и отблъскващата електромагнитна сила, която раздалечава положително заредените протони.

Без квантовите ефекти на ядрото, аналогични на електронните обвивки в атомите, тези масивни ядра биха се разделили за по-малко от една трилионна част от секундата.

Проучването разкрива непълното ни разбиране за това как се държат най-екстремните атомни ядра, като откритията предполагат, че квантовите ефекти, които предпазват свръхтежките ядра от незабавно разпадане, може да действат по различен начин, отколкото се смяташе досега.

Изследване на ядрената стабилност

Международният изследователски екип използва газопълнения сепаратор TASCA на Института за изследване на тежки йони GSI (Gesellschaft für Schwerionenforschung), за да създаде ²⁵⁷ Sg чрез реакции на синтез между ядра хром-52 и олово-206.

Те откриват, че новият изотоп съществува 12,6 милисекунди, по-дълго от неговия съсед ²⁵⁸ Sg, и се разпада както чрез спонтанно делене, така и чрез емисия на алфа-частици.

Пътят на алфа разпад се оказа особено показателен. Когато ²⁵⁷Sg излъчва алфа частица, той се трансформира в ²⁵³Rf (ръдърфордий), който след това се разделя само след 11 микросекунди.

Това наблюдение подкрепя скорошни открития, които поставят под въпрос традиционното разбиране за това как ъгловият момент влияе на деленето. Очаквало се е по-високите квантови числа K да осигурят по-силна пречка за деленето, но нововъзникващите данни показват, че тази връзка може да е по-сложна, отколкото се смяташе преди.

"Изследвахме изотопите ²⁵⁷ Sg и ²⁵³ Rf и установихме, че като цяло K-квантовите числа наистина възпрепятстват деленето", разказва съавторът д-р Павол Мосат (Pavol Mosat) от GSI Helmholtzzentrum für Schwerionenforschung. "Абсолютната стойност на пречките обаче все още е неизвестна."

Първият K-изомер в сиборгий

Може би още по-значимо е откритието на екипа на първото K-изомерно състояние в изотоп на сиборгий. K-изомерите са специални ядрени конфигурации с висок ъглов момент, които се съпротивляват на деленето много по-ефективно от обикновените ядрени състояния.

В ²⁵⁹ Sg изследователите са открили сигнал за конверсионен електрон, появяващ се 40 микросекунди след образуването на ядрото, което е силно доказателство за K-изомерно състояние, което може да бъде стабилно срещу деленето стотици пъти по-дълго от основното състояние.

"K изомерни състояния вече са наблюдавани в свръхтежки ядра като ^252–257 Rf и ²⁷⁰ Ds", отбелязва съавторът д-р Джадамба Хуягбаатар (Khuyagbaatar Jadamba) от GSI Helmholtzzentrum für Schwerionenforschung. "Наблюдавахме K-изомер изключително в ядра със 106 протона, т.е. в изотопи на Sg за първи път."

Това откритие запълва ключова празнина в разбирането на учените за свръхтежките елементи и би могло да има дълбоки последици за бъдещите усилия за откриване на елементи.

Последици за "островът на стабилност"

Откритието идва в критичен момент в изследванията на свръхтежките елементи.

Учените отдавна търсят теоретичния "остров на стабилност" – регион, където определени свръхтежки ядра биха могли да съществуват за продължителни периоди поради благоприятни обвивни ефекти. Новите открития обаче показват, че този пейзаж може да е по-сложен от очакваното.

"Възможно е свръхтежкото ядро, например изотоп на все още неоткрит елемент, да живее по-малко от 1 μs [микросекунда]", посочва Хуягбаатар.

"Ако е така, тогава откриването на елемент 120 вероятно ще се сблъска с предизвикателства при разделянето и откриването. Ако обаче в това ядро ​​съществува K-изомерно състояние, то би могло да съществува по-дълго, както наскоро демонстрирахме с ²⁵² Rf."

Изследователите смятат, че все още неоткритият ²⁵⁶ Sg може да има драстично по-кратък период на полуразпад от теоретичните прогнози, потенциално спадайки от прогнозираните 6 микросекунди до само една наносекунда.

Такова значително отклонение в стабилността би представлявало важно ново прозрение в ядрената физика.

Технически предизвикателства и бъдеща работа

Експерименталното постижение изисква преодоляване на значителни технически предизвикателства. Работата с ядра, които съществуват едва за милисекунди, изисква изключително бързи системи за детекция и прецизно определяне на времето.

"В случай на краткоживеещи ядра е много важно да има сепаратор с относително къса дължина и, по-важното, да има бърза цифрова електроника, която може да разплита сигналите за радиоактивен разпад до около 100 ns", обяснява Хуягбаатар.

Екипът разработи специализирана цифрова електроника в GSI, която се оказа ключова за откриването на множество свръхтежки елементи.

Следващата цел на екипа е синтезирането на ²⁵⁶ Sg, за да се провери дали предвиденото драматично намаляване на стабилността действително се случва.

"Всъщност ще се опитаме да проучим допълнителни случаи на дългоживеещи K-изомерни състояния в свръхтежки ядра", отбелязва Мосат. "Що се отнася до текущата тема, най-близкият ни план ще бъде да се опитаме да синтезираме следващия неизвестен ²⁵⁶ Sg."

Справка: P. Mosat et al, Probing the Shell Effects on Fission: The New Superheavy Nucleus ²⁵⁷Sg, Physical Review Letters (2025). DOI: 10.1103/s7hr-y7zq

Източник: New superheavy isotope reveals complex relationship between quantum effects and fission, Tejasri Gururaj, Phys.org

Тази концепция разширява първоначалната архитектура на Веберовия прът от 60-те години на миналия век, в която Джоузеф Вебер предлага откриване на гравитационни вълни с помощта на масивни метални цилиндри, които биха реагирали чрез механичен резонанс.

Въпреки че устройството на Вебер работи добре при определени резонансни честоти, то показва намалена чувствителност извън тези ограничени честотни диапазони.

Това ново проучване разширява тази концепция, демонстрирайки, че постояннотоковите магнити могат да функционират като магнитни Веберови пръти, потенциално откривайки гравитационни вълни в преди това трудния честотен диапазон от килохерц до мегахерц.

"Това, което осъзнахме, бе, че макар концепцията за Веберовия прът да работи много добре, ако честотата на гравитационните вълни е много близка до резонансния режим на самия прът, тя не работи толкова добре извън резонанса", обяснява пред Phys.org съавторът д-р Себастиан Елис (Sebastian Ellis) от Женевския университет за изследването. "Може да си го представите като инструмент, който свири добре в тоналност, но звучи ужасно извън тоналност."

Новият магнитен подход се справя с това фундаментално ограничение, използвайки огромната магнитна енергия, съхранявана в свръхпроводящите магнити, която далеч надвишава електрическата енергия, налична в традиционните системи за отчитане с Веберов прът.

Как магнитните полета взаимодействат с гравитационните вълни

Механизмът за откриване разчита на интелигентно двуетапно взаимодействие между гравитационни вълни и магнитни полета.

Гравитационна вълна, преминаваща през свръхпроводящ магнит, индуцира микроскопични вибрации в цялата структура, аналогични на едва доловимото движение на огледалата на LIGO.

"Докато гравитационна вълна преминава над и през магнита, тя причинява вибрация на цялата структура, тъй като ефектът на вълната е подобен на този на механична сила, действаща върху обекта", обяснява Елис.

"Тази вибрация води до деформации на структурата, съдържаща проводника, през който протича токът, което генерира магнитно поле."

Тези деформации създават осцилиращ компонент на магнитното поле, който изследователите могат да открият с помощта на изключително чувствителни квантови сензори, наречени SQUID (Superconducting Quantum Interferometric Devices - свръхпроводящи квантови интерферометрични устройства).

Приемната верига (която действа като магнитна антена), поставена близо до края на магнита, може да улови тези минимални промени в магнитното поле, превеждайки гравитационните вълнови сигнали директно в електромагнитни показания.

Подходът предлага няколко ключови предимства пред традиционните методи.

За разлика от конвенционалните Веберови пръти, които изискват сложно преобразуване на механичен в електромагнитен сигнал, магнитните Веберови прътии произвеждат естествено електромагнитни сигнали. Това премахва значителен източник на смущения и усложнения, като същевременно осигурява широколентова чувствителност в широк честотен спектър.

Използване на експерименти с тъмна материя за търсене на гравитационни вълни

Симулация на лъчево проследяване на фотони (жълти линии), излъчвани от цилиндричния рефлектор BREAD и фокусирани от параболичната повърхност. Дясно: ADMX-EFR и мащабният експеримент BREAD ще бъдат провеждани едновременно в бивш магнит за ЯМР. Кредит: CERN

Изследването специално акцентира върху мощните магнити, които се конструират за експерименти за търсене на аксионна тъмна материя, включително DMRadio и ADMX-EFR (Axion Dark Matter eXperiment—Extended Frequency Range).

Тези експерименти включват огромни свръхпроводящи магнити, които биха могли едновременно да търсят както тъмна материя, така и гравитационни вълни.

"Основното предимство на магнитите, които ще бъдат използвани за експерименти с тъмна материя, търсещи тъмни частици тип аксиони, е огромната им магнитна енергия. Те имат много мощни магнитни полета и са също много големи", отбелязва Елис.

"Както посочихме в нашата статия, именно (електро)магнитната енергия доминира чувствителността извън резонанса на Веберова щанга, независимо дали е магнитна или традиционна."

Изследователите изчисляват, че чувствителността на тези използвани за ЯМР магнити ще бъде малко по-ниска от пиковата производителност на LIGO, но устройството на Вебер ще работи в много по-широк честотен диапазон, от няколко килохерца до около 10 мегахерца.

Важно е да се отбележи, че това би го направило по-чувствителен от LIGO при честоти над няколко килохерца, отваряйки изцяло нов прозорец за откриване на гравитационни вълни.

Нови космически прозорци

Този честотен диапазон представлява до голяма степен неизследвана територия за астрономията на гравитационните вълни.

Изследването произтича от осъзнаването, че съществуващите и планирани аксионни експерименти притежават точно подходящата инфраструктура за откриване на гравитационни вълни.

"Нашата идея възникна, когато осъзнахме, че планираните и съществуващи експерименти, насочени към кандидат за тъмна материя, известен като аксион, имат много големи, мощни магнити, които биха могли да се използват едновременно за търсене на гравитационни вълни", посочва Елис.

"Надявахме се, че възможността да търсим два сигнала, а не един, ще засили научните аргументи за провеждането на тези експерименти."

Превръщането на тази концепция в работещи детектори ще изисква преодоляване на значителни технически препятствия, особено при изолирането на инструментите от вибрациите на околната среда, които биха могли да имитират сигнали на гравитационни вълни.

"Това изискване е много подобно на това, пред което са изправени LIGO и традиционните Веберови пръти, като например 2-тонния прът AURIGA. Фактът, че те успяха ефективно да изолират устройствата си, ни прави оптимисти."

Екипът сега разширява сътрудничеството си и изучава специфични гравитационни вълнови сигнали, които биха могли да бъдат засечени с оперативни магнитни Веберови пръти. Те също така изследват усъвършенствани техники за квантово наблюдение отвъд SQUID-ите, които биха могли допълнително да подобрят чувствителността.

Справка: Valerie Domcke et al, Magnets are Weber Bar Gravitational Wave Detectors, Physical Review Letters (2025). DOI: 10.1103/966v-r5fm

Източник: Powerful magnets could unlock detection of high-frequency gravitational waves,Tejasri Gururaj, Phys.org

Нощните гущери (семейство Xantusiidae) са оцелели по време на масовото измиране през периода Креда-Палеоген (K-Pg) преди 66 милиона години (известно преди като KT измиране), въпреки че са имали малък брой потомство и са заемали ограничени ареали, което е отклонение от представата за причините за оцеляването на други видове след събитието.

Преди K-Pg, Земята е била топла, процъфтяваща планета с буйни гори и разнообразни екосистеми както на сушата, така и в океаните. Динозаврите са били широко разпространени, разнообразни и доминиращи. Морските влечуги са кръстосвали моретата, а птерозаврите са се реели в небесата. Бъдещите хора все още са били подобни на землеройки, обитаващи дървета същества, част от малък, но нарастващ еволюционен експеримент на плацентарните бозайници.

Астероид с диаметър около 10 км, движещ се с около 70 хиляди км/ч, удря района Чиксулуб в Юкатан, Мексико, освобождавайки невъобразимите 10^ 23 джаула енергия. За контекст, дори ако всички взривни вещества, които хората някога са правили, детонират едновременно, това пак няма да се доближи до енергията, освободена от астероида Чиксулуб.

Гора с радиус от 1600 километра е мигновено изпепелена от екстремната топлина, а ударът издълбава кратер с ширина над 160 километра и дълбочина 20 километра. Цунами, приблизително с височината на Айфеловата кула, се разпространява, опустошавайки брегови линии и морски дъна по целия свят и отеква в мантията на Земята като камбана, предизвиквайки мегаземетресения с магнитуд над 10, които биха изравнили всички градове със земята.

И точно когато най-лошото сякаш е отминало, става още по-лошо. Отломки, изхвърлени от удара, издигнали се над земната атмосфера, започват да валят обратно надолу. Прегряти при завръщането си, те обсипват планетата със смъртоносен дъжд от разтопени снаряди, които предизвикват глобални пожари.

Огромни количества сажди, прах и аерозоли остават в стратосферата, блокирайки слънчевата светлина и потапяйки планетата в "ударна зима" (това, което наричахме "ядрена зима") с рязко падащи глобални температури. Без фотосинтеза растителният живот започва да изчезва и се унищожават хранителните вериги от най-малкия океански планктон до най-големите динозаври. Киселинните дъждове, произведени от изпарените богати на сяра скали, предизвикват бързи промени в океанската химия, което водие до масово изчезване на планктон, амонити и много морски влечуги.

Когато всичко свършва, 75% от видовете, продукти на милиарди години еволюция, са изчезнали. Чудо е, че изобщо нещо е оцеляло след събитието, но животът все пак е намерил начин да се запази.

В статията "Нощните гущери оцеляват по време на масовото измиране от периода Креда-Палеоген близо до удара на астероида" (Night lizards survived the Cretaceous–Palaeogene mass extinction near the asteroid impact), публикувана в Biology Letters, изследователите комбинират филогенетично датиране с реконструкция на черти на предци, за да определят дали нощните гущери са възникнали преди границата K-Pg и да идентифицират характеристики, които може да са подпомогнали оцеляването им.

Генетични данни от 34 живи вида нощни гущери, интегрирани с фосили, вариращи от раннокредни до миоценски слоеве в Северна Америка, Централна Америка и Куба, затвърждават анализите.

Нощните гущери са оцелели след масовото измиране на K-Pg в близост до мястото на удара. Biology Letters (2025). DOI: 10.1098/rsbl.2025.0157

Генетичните часовници проследяват Cricosaura typica, кубински вид, до най-ранния клон в родословното дърво, отделяйки се преди появата на неговите северно- и централноамерикански братовчеди. Видовете Lepidophyma и Xantusia са се диверсифицирали много по-късно, при паралелни разклонения преди около 12 милиона години, дълго след като астероидът е променил тяхната среда.

На Калифорнийските Ченъл острови гигантският островен нощен гущер еволюира от континентален род, който се е разпръснал на запад преди около 10 милиона години, пресичайки временни сухопътни мостове, преди да се изолира.

Изследователите откриват, че 34-те живи вида нощни гущери произлизат от поне две древни линии, започнали преди около 92 милиона години, и са оцелели на границата K-Pg. За разлика от оцелелите сред птиците или бозайниците, тези гущери са продължили жизнената си стратегия със сравнително малобройни потомци.

Според статистическата реконструкция женските предци са произвеждали около две малки наведнъж, брой, ограничен от люпила с едно яйце на Cricosaura и по-плодовитите по-едри островни видове. Размерът на тялото и плодовитостта все още се променят синхронно в целия род, което предполага, че по-големите люпила са еволюирали по-късно, вероятно в отговор на островните местообитания.

Авторите твърдят, че оцеляването на нощните гущери по време на масовото измиране през периода Креда-Палеоген опровергава предположенията за това кои черти предпазват родословните линии от унищожение. Оцеляването не е зависело от широки географски обхвати или многобройни потомци, качества, често приписвани на бозайници и птици. Вместо това, нощните гущери изглежда са преминали прага на изчезване, докато са заемали тесни местообитания и са произвеждали само едно или две малки на репродуктивно събитие.

Поради интензивността на K-Pg, не може да има преки фосилни доказателства, че нощните гущери от периода Креда са обитавали непосредствения район на удара. Вместо това, заключението за близост се основава на реконструирани ареали на предците в Северна и Централна Америка и молекулярно датиране, поставящо общия им прародител в късната Креда. Заедно това предлага косвени доказателства за място на първия ред за най-опустошителното събитие в историята на Земята.

Констатацииоте от оцеляването на тези гущери могат да усъвършенстват начина, по който учените прогнозират кои видове е вероятно да издържат на бързи промени в околната среда, особено с ускоряването на настоящото масово измиране, предизвикано от човека.

Справка: Chase D. Brownstein et al, Night lizards survived the Cretaceous–Palaeogene mass extinction near the asteroid impact, Biology Letters (2025). DOI: 10.1098/rsbl.2025.0157

Източник:

Европейският съюз като цяло възприема по-предпазлив и рестриктивен подход, докато САЩ са склонни да предпочитат научно обоснована, основана на доказателства рамка.

Казано по друг начин, в САЩ трябва да се докаже научно, че нещо е вредно, за да не се използва, а в Европа се използва, ако се докаже, че не е вредно.

Можем да сравним стандартите за безопасност и качество на храните в Европейския съюз с тези в Съединените американски щати по отношение на няколко ключови аспекта, включително регулиране, здравни стандарти и стандарти за безопасност, генетично модифицирани организми (ГМО), употреба на пестициди и етикетиране. Ето някои конкретни факти и разлики, които характеризират подхода към качеството и безопасността на храните в тези два региона:

1. Употреба на пестициди

Европейски съюз:

• ЕС има много строги изисквания за употребата на пестициди. Пестицидите се тестват внимателно и само тези, които се смятат за безопасни, се одобряват за употреба. Хранителните продукти се тестват ежегодно, за да се оцени дали остатъците от пестициди надвишават допустимите граници.
• През 2018 г. Европейската комисия обяви, че 97% от пробите храни, тествани за остатъци от пестициди, са в рамките на законовите граници (Европейски орган за безопасност на храните (EFSA), 2018 г.).
• ЕС ограничава или забранява употребата на над 100 пестицида. Някои пестициди, като например глифозат, са забранени в много страни от ЕС.

Съединени щати:

• Американската агенция по храните и лекарствата (FDA) и Министерството на земеделието на САЩ (USDA) определят максимално допустимите нива на пестициди, но тези стандарти често са по-ниски от тези в ЕС. Например, глифозатът е разрешен за употреба в Съединените щати, въпреки че някои щати имат ограничения.
• Ограниченията за употребата на пестициди в Съединените щати не са толкова строги, колкото в ЕС, така че нивата на остатъци от пестициди в храните може да са по-високи.
• През 2020 г. Агенцията за опазване на околната среда на Съединените щати (EPA) публикува доклад, че нивата на остатъци от пестициди се наблюдават, но Съединените щати нямат същия централизиран и редовен надзор като ЕС за остатъци от пестициди в храните.

2. Генетично модифицирани организми (ГМО)

Европейски съюз:

• В ЕС има строги разпоредби относно употребата на ГМО. От 2001 г. насам са в сила правила, които изискват всички ГМО храни да бъдат ясно етикетирани като такива, ако има наличие на ГМО над 0,9%. Това позволява на потребителите да избират дали искат да консумират тези продукти или не.
• Досега ЕС е одобрил само три генетично модифицирани хранителни продукта (т.е. Bt царевица , соя и рапица за употреба като храна).
• Редица страни от ЕС (напр. Австрия, Унгария, Италия) са забранили напълно отглеждането и консумацията на ГМО на своите територии.
• С последните изменения и допълнения в Закона за генетично модифицирани организми (обн. ДВ, бр. 25 от 30 март 2010 г.) в България се въвежда тотална забрана за всякакво освобождаване в околната среда и отглеждане на ГМО, включително на ГМО разрешени за пускане на пазара на ЕС с цел отглеждане.

Съединени щати:

• Съединените щати са една от страните с най-висока употреба на ГМО в света. Повече от 90% от соевите зърна, царевицата и памука, отглеждани в Съединените щати, са генетично модифицирани.
• Въпреки че етикетирането на ГМО стана задължително в Съединените щати през 2016 г., този регламент е малко по-снизходителен, позволявайки използването на цифрови етикети или QR кодове, което затруднява ясното разбиране на генетично модифицирания състав.
• Освен това, разрешенията за ГМО са много по-либерални, тъй като американските органи за безопасност на храните и здраве (напр. FDA, EPA) не смятат ГМО за опасни за здравето, ако отговарят на одобрените стандарти за безопасност.

3. Безопасност и качество на храните

Европейски съюз:

• ЕС има една от най-строгите системи за безопасност на храните в света. Всеки един хранителен продукт, от отглеждането до продажбата, трябва да отговаря на строги стандарти за качество и безопасност.
• Системата за анализ на опасностите и критични контролни точки (HACCP) се прилага за всички участници във веригата за доставки на храни, за да се гарантира, че храната е безопасна за консумация.
• През 2020 г. Европейският орган за безопасност на храните обяви, че контролът на качеството на храните в ЕС се основава на научни изследвания и данни от тестове, за да се предотвратят потенциални заплахи за здравето.

Съединени щати:

• Съединените щати имат собствена система за безопасност на храните, като FDA и USDA играят ключова роля. Тези агенции също използват системата HACCP, но тя може да е по-малко строга и често разчита на доброволни индустриални стандарти.
• През 2011 г. в Съединените щати е въведен Законът за модернизация на безопасността на храните (FSMA), за да се засили контролът върху безопасността на храните, но някои критици твърдят, че тази система не е толкова всеобхватна, колкото моделът на ЕС, тъй като има повече възможности за саморегулиране в редица области.

4. Маркиране и етикетиране на храни

Европейски съюз:

• ЕС има всеобхващащи изисквания за етикетиране на храните. Всички хранителни продукти трябва да бъдат ясно обозначени, включително информация за съставките, хранителната стойност, страната на произход и срока на годност.
• Етикетирането на биологични продукти също е строго регулирано. Логото на ЕС за биопродукти може да се използва само върху продукти, които съдържат поне 95% биологични съставки.
• През 2017 г. ЕС въведе и етикетиране на хранителната стойност на храните, така че потребителите лесно да могат да видят калорийното съдържание и хранителната стойност.

Съединени щати:

• Етикетирането на храните в Съединените щати също е силно регулирано, но е с малко по-тесен обхват, отколкото в ЕС. Например Съединените щати нямат единно общо лого за биологични продукти – вместо това продуктите могат да използват различни частни сертификати.
• През 2016 г. Съединените щати извършват мащабни промени, за да обозначат ясно наличието на генетично модифицирани организми, но в по-голямата си част това изискване се отнася само за някои продукти – не за всички.

5. Политика за околна среда и устойчивост

Европейски съюз:

• През последните години ЕС работи активно за намаляване на въглеродните емисии чрез насърчаване на устойчивото земеделие и производство на храни. Например, през 2020 г.е обявена Европейската зелена сделка, която има за цел да постигне 50% намаление на употребата на пестициди и увеличаване на потреблението на биопродукти до 2030 г.

Съединени щати:

• В Съединените щати екологичната политика по отношение на селското стопанство и производството на храни не е толкова централизирана и координирана, колкото в ЕС. В същото време ЕС постига по-висок екологичен стандарт, стимулирайки прилагането на устойчиви практики за земеделие и преработка на храни.

Заключение

Европейският съюз има по-строги и по-широкообхватни политики за безопасност на храните, качество и околна среда в сравнение със Съединените щати. Това включва по-строги изисквания за употребата на пестициди, ГМО и етикетирането на храните. Съединените щати също имат свои собствени системи за безопасност и качество на храните, но те понякога са по-малко строги или по-слабо регулирани. Хранителните продукти в Европейския съюз често се смятат за по-висококачествени поради строгия контрол, докато Съединените щати често предлагат по-широк избор от продукти поради по-малко рестриктивното използване на ГМО и торове.

Източник: Comparison of EU and US food quality control, choosenow.eu

Нека първо отхвърлим гепардите, тъй като е най-малко вероятно те да нападнат човек. Те се държат предпазливо спрямо хората, тъй като са сравнително малки и не са хищници, нападащи от засада.

Някои видове тигри се определят като най-големите котки и те често живеят в по-населени региони на Азия. Те имат донякъде непредсказуемо поведение като котка. Те също така са убили най-много хора за период от 40 години, общо над 33 000 човешки смъртни случая.

Леопардите са по-малките от големите котки и се случва са живеят близо до големи населени места (предимно Африка и някои райони в Азия). Те също така имат донякъде непредсказуемо поведение, характерно за котките. Те нямат толкова много смъртни случаи на хора, колкото тигрите.

Лъвовете са подобни на леопардите, но са по-големи и изглежда, че са причина за приблизително толкова или малко повече смъртни случаи на хора. Много от тях живеят и в близост до по-гъсто населени райони.

Ягуарите са по-големи от леопардите, но са много плахи около хората и живеят предимно в рядко населени райони. С тях има най-малко регистрирани смъртни случаи, причинени на хора и е общоприето, че е най-малко вероятно от големите котки да нападнат или убият човек.

Пумите също се държат плахо около хората, но нерядко обитават райони в близост до населени места. Повечето регистрирани нападения са отбранителни. Те имат много малко нападения срещу хора (127 през последните 100 години, като 27 от тях са завършили с фатален изход).

От всички големи (от род Пантера) и други големи котки, способни да убиват хора тигърът е документиран като най-агресивният, с много повече нападения и смъртни случаи от която и да е от споменатите други котки.

Тигърът е документиран като най-агресивната котка. Кредит: Freerange Stock

Но ако всички големи котки бяха с еднакво тегло, леопардът щеше да е най-опасната котка с най-много смъртни случаи с хора и това произтича от множество фактори.

Мумбай например има сериозен проблем с леопардите, проникващи в града, което създава страх и истерия, водещи до донякъде неоправдана стигма. Освен това, леопардите имат едни от най-силните челюсти в котешката група, което им позволява да издърпват трупове, далеч надвишаващи размера им (включително хора), по дърветата.

Въпреки това, що се отнася до агресията, най-агресивната котка не е леопардът. Знаете, че по-дребните кучета са по-агресивни. Донякъде това важи и за котките. Големите котки имат малко врагове, не е нужно да бъдат толкова агресивни, тъй като никой не ги напада. Очевидно има някои изключения, като мъжките лъвове, които се борят за водачество на прайда срещу събратята си от същия вид, но най-агресивните котки са може би освен тигрите, каракалите или рисовете.

Добър начин да се определи агресията е да се насочим към котки, които могат да са плячка или са малки в родната си среда, такива, които не са неуловими или котки, живеещи в райони с високо видово разнообразие, което може да доведе до по-големи заплахи, например Южна Америка, Конго и Индокитай.

Вероятно ще ви бъде любопитно да разгледаме едно сравнение между между леопард и пума.

Въпреки че както леопардите, така и пумите (известни също като планински лъвове) са опасни диви котки, леопардите обикновено се смятат за по-опасни от пумите поради по-агресивния им характер, мощната захапка и склонността им да ловуват по-големи животни, включително хора в някои случаи. 

Сравнение между леопард и пума

Леопардът (Panthera pardus) и пумата (Puma concolor) са два от най-разпространените видове котки. Въпреки че принадлежат към различни родове и дори подсемейства (леопардът е "голяма котка", а пумата е "малка котка"), има редица прилики и разлики между тях, тъй като те са по същество два хищнически еквивалента. Единият вид е от Стария свят, а другият - от Новия.

Леопардът и пумата споделят редица прилики, като мускулесто телосложение, силни лапи и остри нокти, които им позволяват да ловуват ефективно.

Все пак леопардът като цяло е по-голям и по-масивен от пумата.

Средната височина на раменете на леопарда е 60-70 см, докато тази на пумата варира от 50 до 60 см. Средната дължина на тялото на леопарда е 1,5-2 м, докато тази на пумата варира от 1,5-1,8 м.

По отношение на телесното тегло минималното тегло на женски леопард е 21 кг, докато минималното тегло на мъжки е 37 кг. За пумата минималното тегло на женската е 29 кг, докато минималното тегло на мъжкия е 53 кг.

Средното тегло на женските леопарди е 35-50 кг, докато средното тегло на мъжките е 60-90 кг. За пумата средното тегло на женските е 40-60 кг, а средното тегло на мъжките е 53-90 кг.

Максималното надеждно тегло на леопарда е 91 кг. Максималната измерена телесна маса на пумата достига 120 кг.

Скелети и мускули

Леопардът има уникалните характеристики. Черепът на леопарда има голям обем, който съчетава голяма муцуна, дълбоки точки на закрепване на мускулите и пропорционално по-малка основа на черепа. Специална характеристика са големите зъби, включително извити, огромни кучешки зъби. (Crix Angelo,  "Comparative Morphology of the Skull in the Leopard (Panthera Pardus)", 2015)

Черепът на пумата има по-закръглена форма, наклонени очни кухини и относително по-малки зъби. Кучешките зъби на пумата, макар и не толкова големи, колкото тези на леопарда, са по-прави и по-равномерни. (Scott Burton,"Evolutionary Morphology in the Felidae", 2006) 

Леопардите са впечатляващи със своята скелетна сила и гъвкавост. Тя се характеризира със здрава скелетна структура, огромни рамене и силни предни крайници. Леопардите имат големи раменни кости и масивни лопатки, което им придава специална сила и им позволява да повдигат тежки дървесни трупи. (Zara Richardson, "Postcranial Morphology and Locomotion of the Felis Pardus", 2007)

Посткраниалният скелет (т.е. скелетът без черепа) на пумата има дълги и гъвкави лумбални прешлени и относително по-дълга опашка. Това позволява на пумата да има голяма гъвкавост и скорост при високи скокове и лов. (Anita Commers, "Anatomy and Adaptations of the Cougar skeleton", 2011 г.),.

Посткраниалният скелет на пумата и леопарда показват различни адаптации към местообитанието си. Пумата има лек, но здрав скелет, което ѝ позволява да бъде по-маневрена и да се движи по-бързо по труден терен, докато леопардът има по-дебели и по-здрави кости, които да поддържат масата и силата му.  Това позволява на леопарда пъргаво да се катери по дърветата, без да губи способността си да ловува бързо на земята.

Предните крайници на пумата и леопарда са проектирани по различен начин. Леопардът има по-големи, по-мощни лапи, които позволяват на тази котка да се движи по труден терен. Пумата, от друга страна, има по-фини, по-дълги крайници, което ѝ позволява да развива по-голяма скорост.

Леопардите имат предни крайници с по-голяма мускулна маса и сила, което е необходимо за лов на едър дивеч. За разлика от тях, пумите имат крайници, които са по-адаптирани за бързи завои и маневри.

Но нека не гледаме на хищните котки само като опасност за нас, хората. Това са великолепни, красиви животни, отлично адаптирани към начина си на живот. (вж  "Котките са перфектни. Еволюционен биолог обяснява защо")

Продължаващото издирване на голямата котка в района на Шуменското плато, най-вероятно черен леопард, ни намеква, че някои котки не са подходящи за домашно отглеждане. Нека да им се възхищаваме безопасно в зоопарковете.

Поне това е историята според последния анализ на радиоактивните изотопи в тези скали, които все още са достъпни на повърхността като част от Зеленокаменния пояс Нуввуагитук, формация на брега на залива Хъдсън в Канада. Тази потенциална проба от ранната земна кора е предмет на дългогодишен дебат сред геолозите: дали е най-старата скала в света или просто е изключително стара?

Джонатан О'Нийл от Университета в Отава и колегите му дадоха началото на дебата с проучване от 2008 г., в което се оценява, че интрузивните скали, образувани около тази пукнатина са на около 4,3 милиарда години, което ги прави най-старите в света. С тази възраст те биха се образували по време на Хадейския еон, само няколкостотин милиона години след самата планета.

Въпреки че са открити няколко минерални зърна, които са по-стари от това време, пълните хадейски скали представляват нов прозорец към този ранен период от историята на Земята, може би хвърляйки светлина върху геоложки загадки като началото на тектониката на плочите и състава на първите океани .

Методът, който изследователите са използвали за датиране на скалите, обаче е направил възрастта от 4,3 милиарда години спорна. В идеалния случай много стари скали могат да бъдат датирани с помощта на един издръжлив минерал, наречен циркон, който запазва първоначалния си химичен състав в продължение на милиарди години. Но тези вулканични скали не са съдържали циркон.

"Не можехме да датираме тези скали, използвайки техниката, която всички обичат“, коментира О'Нийл.

Вместо това, изследователите измерват атомното тегло на неодима и самария в скалата. Докато самарият се разпада, той произвежда различни изотопи на неодим с известни скорости.

Съотношението на изотопите на неодима и самария, оставащи в скалите, може по този начин да служи като "часовник", отброяващ от времето, в което скалата е кристализирала от магма.

Всъщност два изотопа на самария се разпадат с различна скорост, благодарение на което могат да служат като два паралелни часовника. Проблемът е, че двата часовника не показват една и съща възраст на скалата, което накарало изследователите да оспорят дали е от Хадейския еон.

"Мнозинството от общността, изучаваща ранната Земя, не бе убедено“", разказва Ричард Уокър (Richard Walker) от Университета на Мериленд.

Сега О'Нийл и колегите му са преброили изотопите на неодим и самарий в скали, които вземат от слоя, за който смятат, че е на 4,3 милиарда години. По дефиниция такива интрузии са по-млади от слоевете, които ги заобикалят. Следователно, датирането на интрузията би определило минимална възраст за околната скала.

Гранатов парагнайс (Зеленокаменният пояс Нуввуагитук, Хадейския еон, 4.28 милиарда години; западен полуостров Унгава, източна страна на залива Хъдсън, Квебек, Канада. Кредит: Wikimedia Commons 

В интрузията, за разлика от по-старата скала, която я заобикаля, двата часовника разказват една и съща история: скалата е на около 4,16 милиарда години.

"И двата часовника дават абсолютно еднаква възраст“, ​​посочва О'Нийл.

Това подкрепя идеята, че околната скала се е образувала в рамките на Хадейския еон, което би я направило единственият известен остатък от ранната земна кора.

"Мисля, че авторите представят възможно най-добрите си аргументи", отбелязва Греъм Пиърсън (Graham Pearson) от Университета на Алберта в Канада.

"Най-простото обяснение за тези данни е, че това са най-старите скали в света", коментира Джеси Рейминк (Jesse Reimink) от Държавния университет на Пенсилвания.

Според него обаче това едва ли е последната дума по въпроса.

"Когато става въпрос за най-старите скали и минерали, няма такова нещо като установено.“

Справка: C. Sole et al. ,Evidence for Hadean mafic intrusions in the Nuvvuagittuq Greenstone Belt, Canada. Science 388, 1431-1435(2025). DOI: 10.1126/science.ads8461

Източник: These rocks are probably the last remains of Earth's early crust, New Scientist

В революционно проучване, изследователски екип, ръководен от физици от Технологичния университет в Делфт, Нидерландия, експериментално потвърждават неуловимия квантов спинов ефект на Хол (QSH) в магнитния графен, елиминирайки необходимостта от външно магнитно поле. Това проучване представлява значителен напредък в нашето разбиране за квантовата физика, откривайки нови възможности за бъдещи технологии.

Това първо по рода си постижение означава, че бъдещите квантови схеми биха могли да бъдат по-малки, по-бързи и далеч по-практични от всякога.

"Спинът е квантово-механично свойство на електроните, което е като малък магнит, носен от електроните, насочен нагоре или надолу", обяснява в изявление водещият автор и изследовател в Технологичния университет в Делфт и Харвардския университет, д-р Талиех Гиаси (Talieh Ghiasi). "Можем да използваме спина на електроните, за да прехвърляме и обработваме информация в така наречените спинтронни устройства."

"Такива схеми са обещаващи за технологии от следващо поколение, включително по-бърза и по-енергийно ефективна електроника, квантови изчисления и усъвършенствани устройства с памет."

Този пробив не само потвърждава теоретичните прогнози, но и ни тласка към бъдеще на напреднали и ефикасни технологии.

Констатациите, публикувани в Nature Communications, описват подробно как екипът успешно е индуцирал квантово спиново състояние на Хол в графен, като го е наслоил върху ван дер Ваалсов антиферомагнитен материал с формула CrPS₄.

Тази слоеста структура променя фундаментално лентовата структура на графена, въвеждайки спин-орбитални и обменни взаимодействия, които са достатъчно силни, за да доведат до екзотични, топологично защитени гранични състояния. Тези специални състояния позволяват на електроните да се движат по ръбовете на материала без съпротивление и със спиновете си, заключени в противоположни посоки – отличителен белег на QSH поведението.

В продължение на години учените се стремят да използват спина – присъщо свойство на електроните – вместо заряда, за да създадат "спинтронови" устройства от следващо поколение. Постигането на кохерентен спинов транспорт на дълги разстояния – състояние, при което спиновете на електроните остават във фиксирана връзка на голямо разстояние – обаче е изключително трудно.

Конвенционалните методи изискват силни магнитни полета, за да се разделят електронните спинове и да се създадат необходимите квантови гранични състояния.

Това проучване показва, че магнетизмът може да произлиза отвътре. Чрез внимателен избор на магнитен партньорски материал за графена – по-специално CrPS₄ – изследователите индуцират както магнетизъм, така и спин-орбитално свързване в самия графен. В резултат на това те постигат спин-поляризирани, спирални гранични състояния, които се запазеат дори при стайна температура.

"Откриването на QSH състояния при нулеви външни магнитни полета, заедно със сигнала на AH [аномален ефект на Хол], който се запазва до стайна температура, отваря пътя за практически приложения на магнитния графен в квантовите спинтронни схеми", пишат изследователите в изследването.

Този пробив проправя пътя за нова ера на практични и ефикасни квантови технологии.

Експерименталната установка включва нанасяне на монослоен графен върху люспи от CrPS₄ и капсулирането му с хексагонален боров нитрид (hBN). CrPS₄ е магнитен полупроводник, стабилен на въздух, с температура на Неел около 38 K и силно междуслойно антиферомагнитно свързване.

Използвайки усъвършенствани измервания на електрическия транспорт, екипът демонстрира, че тази конфигурация индуцира разпръснати потенциални и спин-орбитални взаимодействия в графена. Тези промени отварят топологична празнина в обема на графена, позволявайки образуването на без празнини, "спирални" гранични състояния – по същество създавайки квантов спинов изолатор на Хол.

Фоказателстватс за състоянието са получени чрез измерване на проводимостта на устройството близо до точката на неутралност на заряда при нулеви магнитни полета. Проводимостта се задържа на плато точно при 2e²/h – което съответства на теоретичните прогнози за QSH състояния, при които два спин-поляризирани канала се разпространяват в противоположни посоки по противоположните ръбове на устройството без разсейване на топлинна енерия.

Изследователите потвърждават тези наблюдения при различни геометрии на устройствата и конфигурации на сондиране, изключвайки конвенционалните транспортни механизми. Те също така наблюдават голям аномалният ефект на Хол (AH) – отделен квантов феномен, свързан със спина – който се запазва дори при стайна температура, допълнително потвърждавайки наличието на индуцирани магнитни и спин-орбитални взаимодействия в системата.

Съвместното съществуване на QSH и AH ефекти в една единствена структура на основата на графен е мощна демонстрация на това, което е възможно, когато спинтронните принципи се срещнат с топологичната физика. Най-важното е, че тази работа заобикаля една от най-големите пречки пред практическото приложение: необходимостта от външни магнитни полета или криогенна среда.

Тъй като наблюдаваните квантови ефекти произтичат единствено от свойствата на материала, проектирани използвайки взаимодействието със съседните материали, устройствата могат да бъдат драстично намалени – идеални за интегриране в квантови схеми с ниска мощност, логически портове и дори отказоустойчиви архитектури на квантова памет.

Изследователите заключават, че тяхната система не само задълбочава разбирането ни за квантовите гранични състояния в графена, но и демонстрира практичен път към разработване на двуизмерни топологични устройства, способни да работят в реални условия на околната среда.

Въпреки че експериментите отбелязват важен етап, изследователите остават предпазливи относно предизвикателствата, които предстоят. Например, фината настройка на силата на спин-орбиталните взаимодействия и минимизирането на безпорядъка в графеновия канал ще бъдат от съществено значение за подобряване на производителността на устройството.

Въпреки това постижението потвърждава теоретичните прогнози, направени преди близо две десетилетия, че графенът, когато е подходящо модифициран, може да бъде основа на стабилни квантови спинови състояния на Хол. Тъй като д-р Гиаси и колегите му продължават да усъвършенстват тези устройства, техните изследвания могат да предвещават ново поколение спинтронни и квантово-логически технологии за стайна температура .

"Откриването на квантови спинови токове в графена винаги е изисквало големи магнитни полета, които са практически невъзможни за интегриране в чипа", коментира д-р Гиаси. "По този начин фактът, че сега постигаме квантови спинови токове без нужда от външни магнитни полета, отваря пътя за бъдещи приложения на тези квантови спинтронни устройства."

Справка: Ghiasi, T.S., Petrosyan, D., Ingla-Aynés, J. et al. Quantum spin Hall effect in magnetic graphene. Nat Commun 16, 5336 (2025). https://doi.org/10.1038/s41467-025-60377-1 

Източник: Scientists Achieve the “Impossible,” Unlocking Room-Temperature Quantum Circuits Using Magnetic Graphene, The Debrief.

През 360 г. пр.н.е. Платон си представял космоса като подредба от пет геометрични фигури: твърди многостена Те веднага се превръщат във важни обекти на математическо изследване. Така че може да е изненадващо, че хилядолетия по-късно все още се крият загадки дори в най-простата форма в многостенната вселена на Платон: тетраедърът, който има само четири триъгълни страни.

В една все още не решена задача се пита например колко плътно могат да се опаковат "правилни" тетраедри, т.е. които имат еднакви страни. В друга се пита кои видове тетраедри могат да бъдат нарязани на парчета, които след това могат да бъдат сглобени отново, за да образуват куб.

Великият математик Джон Конуей се интересувал не само от това как тетраедрите могат да бъдат подредени или пренаредени, но и от това как те се балансират. През 1966 г. той и математикът Ричард Гай попитали дали е възможно да се конструира тетраедър, направен от еднороден материал – с равномерно разпределена маса – който може да стои само на едната си страна. Ако поставите такава "моностабилна" форма на която и да е от другите ѝ страни, тя винаги ще се обърне към стабилната си страна.

Няколко години по-късно, двамата математици отговарят на собствения си въпрос, доказвайки, че такъв равномерен моностабилен тетраедър не е възможен. Но какво ще стане, ако бъде позволено да се разпредели масата му неравномерно?

В началото може да изглежда очевидно, че това би трябвало да работи.

"В края на краищата, така работят играчките тип "рол-поли" [неваляшка]: Просто сложете тежест на дъното", казва Давид Пап (Dávid Papp) от Държавния университет на Северна Каролина. Но "това работи само с форми, които са гладки или кръгли, или и двете."

Що се отнася до многостенните структури, с техните остри ръбове и плоски повърхности, не е ясно как да се проектира нещо, което винаги ще се обръща на една и съща страна.

Конуей, от своя страна, смятал, че такива тетраедри би трябвало да съществуват, спомнят си някои математици. Но в крайна сметка се фокусирал върху балансиращите действия на тетраедри с равномерно разпределена маса. Ако някога е написал доказателство за своята импровизирана 3D хипотеза, никога не го е публикувал.

И така, в продължение на десетилетия математиците всъщност не са се замисляли върху този проблем. Тогава се появява Габор Домокос (Gábor Domokos), математик от Будапещенския университет по технологии и икономика, който отдавна се е занимавал с проблеми с балансирането.

През 2006 г. той и един от колегите му откриват форма, наречена гьомбьоц ("топка" на унгарски), която има необичайното свойство да бъде "моно-моностатична" – балансира само върху две точки (едната стабилна, другата нестабилна, като страната на монета) и никакви други.

Опитайте се да я балансирате на друга позиция и тя ще се преобърне, за да застане на стабилната си точка.

Но гьомбьоцът е бил закръглен на места. Домокос искал да знае дали един заострен многоъгълник може да има подобно свойство. И така, предположението на Конуей го заинтригувало.

"Как е възможно да има едно съвсем просто твърдение за един съвсем прост обект и въпреки това отговорът да е толкова незабавен?", си казал той. "Знаех, че е много вероятно това да излезе съкровище."

През 2023 г. Домокос — заедно със своите студенти Гергьо Алмади, Кристина Регьош и Робърт Доусън (Gergő Almádi и Kristztina Regős, и Robert Dawson) от университета "Сейнт Мери" в Канада — доказват, че наистина е възможно да се разпредели теглото на тетраедъра така, че той да лежи само върху едната страна. Поне на теория.

Но Алмади, Доусън и Домокос искали да построят това нещо, задача, която се оказала далеч по-трудна, отколкото очаквали. Сега, в предпечатна публикация, публикувана онлайн наскоро, те представили първия работещ физически модел на формата. Тетраедърът, който тежи 120 грама и е с дължина 50 сантиметра по най-дългата си страна, е изработен от леки въглеродни влакна и плътен волфрамов карбид. За да работи, е трябвало да бъде проектиран с прецизност от една десета от грама и една десета от милиметъра. Но крайната конструкция винаги се обръща върху едната страна, точно както трябва.

Този тетраедър, който е предимно кух и има внимателно калибриран център на масата, може да се опира само на едната си страна - свойство, което е трудно постижимо при форми с прави ръбове и плоски страни. Кредит: Mark Belan/Quanta Magazine

Работата демонстрира важната роля на експериментирането и играта в изследователската математика. Тя има и потенциални практически приложения, като например при проектирането на самоизправящи се космически кораби.

"Не очаквах да се появят още изследвания върху тетраедрите", коментира Пап. И все пак, добавя той, изследванията на екипа позволяват на математиците "наистина да оценят колко много не сме знаели и колко задълбочено е разбирането ни сега".

Повратна точка

През 2022 г. Алмади, тогава студент, мечтаещ да стане архитект, се записва в курса по механика на Домокос. Той не говори много, но Домокос вижда в него трудолюбив човек, който постоянно е потънал в дълбоки мисли. В края на семестъра Домокос го моли да измисли прост алгоритъм, за да изследва как се балансират тетраедрите.

Когато Конуей първоначално поставил проблема си, единствената му възможност била да използва молив и хартия, за да докаже чрез абстрактни математически разсъждения, че съществуват моностабилни тетраедри. Би било почти непосилно трудно да се посочи конкретен пример. Но десетилетия по-късно Алмади разполага с компютри. Той можел да извършва грубо търсене сред огромен брой възможни форми. В крайна сметка програмата на Алмади намерила координатите на четирите върха на тетраедър, които, когато им се присвоят определени разпределения на теглото, могли да бъдат моностабилни. Конуей бил прав.

Алмади е открил един моностабилен тетраедър, но вероятно е имало и други. Какви са общите им свойства?

Макар че това може да изглежда като прост въпрос, "твърдение като "Тетраедърът е моностабилен" не може лесно да бъде описано с проста формула или малък набор от уравнения", обяснява Пап.

Екипът осъзнава, че във всеки моностабилен тетраедър, три последователни ръба (където се срещат две стени) трябва да образуват тъпи ъгли - такива, които са над 90 градуса. Това би гарантирало, че едната стена ще виси над друга, позволявайки му да се преобърне.

След това математиците показват, че всеки тетраедър с тази характеристика може да бъде направен моностабилен, ако центърът му на масата е разположен в една от четирите "зони на натоварване" – много по-малки тетраедрични области в рамките на оригиналната форма. Докато центърът на масата попада в зона на натоварване, тетраедърът ще балансира само върху едната си страна.

Гьомбьоцът, открит през 2006 г., може да стои само на две точки, едната стабилна, а другата нестабилна. Математиците продължават да търсят други форми с интригуващи балансиращи свойства. Кредит: Gábor Domokos

Постигането на правилния баланс между масата на зоната на натоварване и масата на останалата част от тетраедъра е лесно в абстрактната област на математиката - може да се дефинира разпределението на масата, без да се интересуваме дали това е физически възможно. Може например да се оставят части от формата да не тежат нищо, докато концентрирате голямо количество маса в други части.

Но това не било напълно задоволително за математиците. Алмади, Доусън и Домокос искали да държат тетраедъра в ръцете си. Възможно ли било да се направи моностабилен тетраедър в реалния свят, с реални материали?

Тетраедърът става истински

С помощта на компютър те разглеждат различните начини, по които моностабилните тетраедри биха могли да се обърнат към стабилната си стена. Например, един вид тетраедър може да следва много прост път: Стена А може да се обърне към Стена B, която се обръща към Стена C, а той - към Стена D. Но в друг тетраедър, Стена А може да се обърне към Стена B, а и Стена B, и Стена D ще се обърнат към Стена C.

Зоните на натоварване за тези различни тетраедри изглеждат много различно. Екипът изчислява, че за да се получи един от тези "падащи модели", ще е необходимо да се конструира част от формата от материал, който е около 1,5 пъти по-плътен от ядрото на слънцето.

Те се фокусират върху по-осъществим модел. Въпреки това, част от техния тетраедър би трябвало да е около 5000 пъти по-плътен от останалата част. А материалите трябва да са твърди - леки, крехки материали, които биха могли да се огънат, биха съсипали проекта, тъй като е лесно да се направи кръгла или гладка форма моностабилна.

В крайна сметка те проектират тетраедър, който е предимно кух. Състоял се от лека рамка от въглеродни влакна и една малка част, изработена от волфрамов карбид, който е по-плътен от оловото. За да имат по-леките части възможно най-малко тегло, дори рамките от въглеродни влакна трябвало да бъдат кухи.

С този чертеж в ръка, Домокос се свърза с компания за прецизно машиностроене в Унгария, за да помогнат за изграждането на тетраедъра. Те е трябвало да бъдат изключително точни в измерванията си, дори когато става дума за теглото на малките количества лепило, използвани за свързване на всяка от страните на тетраедъра. Няколко разочароващи месеца и няколко хиляди евро по-късно екипът получава прекрасен модел, който изобщо не работи. Тогава Домокос и главният инженер на модела забелязват капка лепило, полепнала по един от върховете му. Техник я отстранява и около 20 минути по-късно лепилото изчезеа и Алмади получава съобщение от Домокос.

"Работи", гласи съобщението.

Алмади, който се е разхождал, започва да подскача по улицата. "Да виждаш линиите на компютъра е много далеч от реалността", споделя Алмади. "Това, че ние го проектирахме и то работи, е някак фантастично."

"Исках да бъда архитект", добавя Алмади. "Така че това все още е много странно за мен – как се озовах тук?"

В крайна сметка, работата върху моностабилни тетраедри не е включвала някаква особено сложна математика, според Ричард Шварц (Richard Schwartz) от университета Браун. Но е "изненадващо, че тези неща биха съществували", коментира Шварц.

Защо триъгълниците са лесни, а тетраедрите са трудни

В момента не е ясно какви нови теоретични прозрения ще предостави моделът на моностабилния тетраедър, но експериментирането с него може да помогне на математиците да открият други интригуващи въпроси, които да си зададат за полиедрите.

Междувременно Домокос и Алмади работят по прилагането на наученото от конструкцията си, за да помогнат на инженерите да проектират лунни модули, които могат да се обърнат с правилната страна нагоре, след като паднат.

Във всеки случай, понякога просто трябва да видите нещо, за да повярвате в него, отбелязва Шварц.

"Дори за теоретичната математика, особено за геометрията, хората са донякъде скептични, защото е доста трудно да се разсъждава пространствено. И може да се правят грешки, и хората ги правят."

"Конвей не каза нищо за това, той просто го предположи — никога не го доказа, никога не доказа и че е грешно, нищо. И сега ето ни тук, не знам, 60 години по-късно", коментира Алмади. "Ако беше още жив, бихме могли да сложим това на бюрото му и да му покажем: Прав беше."

Справка: Building a monostable tetrahedron; Gergő Almádi, Robert J. MacG. Dawson, Gábor Domokos; https://arxiv.org/abs/2506.19244 

Източник: A New Pyramid-Like Shape Always Lands the Same Side Up, Quanta Magazine

Турско-швейцарски екип прави важни нови констатации, комбинирайки археологията и генетиката по иновативен начин.

Работата е публикувана в списание Science.

Доколко хората са отворени да експериментират с нови начини на живот? Дали земеделието се е разпространило от корените си в Анатолия към съседните региони чрез мигриращи фермери? Или по-скоро местните ловци-събирачи са възприели начина на живот на съседите си?

Новото проучване сега съгласува тези противоположни гледни точки. Авторите установяват, че тази мащабна културна промяна е настъпила чрез двата феномена – в зависимост от региона и периода.

Гроб в Pendik Höyük, Истанбул, Турция. Кредит: Mehmet Özdoğan

Изследването, ръководено от генетици и археолози от Близкоизточния технически университет (METU) и университета Хаджеттепе в Анкара (Турция), както и от университета в Лозана (UNIL, Швейцария), хвърля светлина върху важен повратен момент в човешката история. Работата на екипа показва, че културните промени са се случили не само поради миграцията на хора, но и чрез разпространението на идеи.

"В някои региони на Западна Анатолия наблюдаваме първите преходи към земеделски начин на живот преди близо 10 000 години. Наблюдаваме обаче и хиляди години генетична приемственост, което означава, че популациите не са мигрирали или се смесвали масово, въпреки че културният преход определено се е случвал", обяснява Дилек Коптекин (Dilek Koptekin), първи автор на изследването.

Въздушен изглед на селищата от ранния неолит и ранната бронзова епоха в Бадемагаджи, Анталия, Турция. Снимка: Bademağacı Excavations Archive

Липсваща глава от неолитната история

Предишни изследвания вече са показали как земеделието постепенно е заменило лова и събирачеството в Европа след 6000 г. пр.н.е. чрез преместването на земеделските производители от Анатолия (днешна Турция). Но какво се е случило преди този повратен момент, особено в Анатолия, е останало неясно.

"Нашето проучване ни позволява да се върнем назад във времето – към събития, които досега бяха предимно въпрос на предположения", отбелязва Коптекин.

Този напредък е възможен чрез секвениране на генома на 9000-годишен индивид от Западна Анатолия, най-старият досега в региона. Комбинирайки този геном с 29 нови палеогенома, както и публикувани данни, изследователите откриват изненадваща генетична приемственост в Западна Анатолия в продължение на седем хилядолетия.

"Генетично погледнато, тези хора са били предимно местни, което означава, че техните предци не са пристигнали наскоро от другаде. И все пак материалната им култура еволюира бързо: те са се преместили от пещери в къщи и са възприели нови инструменти и ритуали от далечни земи. Това предполага, че тези общности са възприели неолитни практики чрез културен обмен, а не чрез заместване на населението", обяснява компютърният биолог Анна-Сапфо Маласпинас (Anna-Sapfo Malaspinas) от UNIL.

Изследователи извършват разкопки в Bahçelievler, Bilecik, Турция. Кредит: Erkan Fidan

Идеите стигат по-далеч от хората

В търсене на по-задълбочени познания за тази мобилност, екипът използва иновативен подход, комбинирайки древна ДНК с данни от археологически свидетелства. Изследователите проучват стотици статии и да определили количествено археологически характеристики като видове керамика, инструменти и архитектурни останки. Това им позволява систематично да сравняват материалите с генетичните профили на индивиди, погребани на същите места.

"Като дадохме количествени стойности на археологическите данни, успяхме за първи път директно да сравним големи количества данни от различни обекти", уточнява археологът Чигдем Атакуман (Çiğdem Atakuman) от METU. По този начин екипът проследява не само кой къде се е преместил, но и как са се разпространявали идеите и практиките.

Констатациите на учените оспорват предишни предположения, че новите инструменти или предмети непременно показват пристигането на нова популация.

"Археолозите имат поговорката: "Гърнетата не са като хората". Нашето проучване потвърждава това схващане", коментира Коптекин.

Разкопки в Чатал-Хьоюк, неолитен обект в Централна Анатолия. Кредит: Christopher J. Knüsel

Една развиваща се мозайка

Но това не е цялата история. В някои райони на Анатолия, генетични данни разкриват както мобилност, така и смесване на популации около 7000 г. пр.н.е. Тук се придвижват нови групи, носещи както различни гени, така и различни практики. В Егейския регион също по-късна вълна от преместване на населението въвежда допълнителни културни елементи, които в крайна сметка се разпространяват в Европа.

"Тези видове миграционни събития, които оставят генетично видими промени, вероятно са представлявали малка част от случващото се движение в сравнение с фоновата мобилност", разказва Фюсун Йозер от университета Хаджеттепе. "Неолитът, според тази гледна точка, не е бил единичен процес, а смесица от трансформации, съчетаващи културно приемане, мобилност и понякога миграция."

Коптекин добавя: "Хората винаги са били адаптивни и склонни да променят начина си на живот. Не са ни необходими кризи или големи миграционни събития, за да предизвикаме промяна."

Когато идеите пътуват по-далеч от хората

Разкопки, извършени в Гирмелер, Турция. Кредит: Tlos Excavation Archive

Концептуализирано и ръководено предимно от изследователи, базирани в Турция, изследването подчертава значението на подкрепата на изследванията в региони, пряко свързани с изследваните въпроси.

За Маласпинас това е ценен пример за това как разширяването на мащабните възможности за финансиране отвъд установените научни центрове укрепва слабо представените изследователски общности.

"Нашето сътрудничество показва как ние, като научна общност, трябва да продължим напред, за да създадем по-приобщаващ и глобално балансиран изследователски пейзаж", заключава биологът.

Методологичният скок, постигнат в това проучване, интегрирайки геномни и археологически данни в голям мащаб за първи път, бележи повратна точка за праисторическите изследвания. Той позволява на бъдещите изследвания да надхвърлят простите модели и да обхванат по-сложни реалности на човешката история.

Справка: Dilek Koptekin et al, Out-of-Anatolia: cultural and genetic interactions during the Neolithic expansion in the Aegean, Science (2025). DOI: 10.1126/science.adr3326. www.science.org/doi/10.1126/science.adr3326

Източник: Combining archaeology and genetics may shed light on how ideas traveled further than people in Anatolia, University of Lausanne

Сега учените предлагат нова мисия за достигане до този далечен обект, използвайки две различни революционни технологии за двигател - на директен термоядрен синтез и слънчено платно с десорбция.

Седна обаче представлява много повече от просто поредната далечна скала. Това е нов орбитален клас обекти, седноидите, а екстремната ѝ орбита предполага, че може да е първият известен член на вътрешния Облак на Оорт. Проучването на Седна би могло да разкрие тайни за формирането на ранната Слънчева система и гравитационните влияния, които са я оформили.

Схема на двигателят на директен синтез. Кредит: WikiHelper2135

Вторият подход включва гениален вариант на технологията за слънчево платно. Вместо да се разчита изцяло на налягането на слънчевата радиация, тази концепция използва термична десорбция. Това е процес, при който молекули или атоми, залепени за повърхността, се освобождават, когато тази повърхност се нагрее, и именно този процес произвежда задвижването. Този план включва гравитационна маневра около Юпитер, използваща огромното гравитационно поле на планетата като гравитационна прашка.

Художествено изображение на IKAROS, първата космическа сонда със слънчево платно в полет. Кредит: Andrzej Mirecki

Анализът разкрива изненадващи резултати относно тези две коренно различни технологии. Резултатите от изследването, чийто автор е екип, ръководен от Елена Анкона () от Политехническия университет в Бари, Италия, показват, че DFD може да достигне Седна за приблизително 10 години, с 1,5 години тяга.??? Слънчевите платна, от друга страна, подпомогнати от гравитацията на Юпитер, биха могли да завършат пътуването за седем години. По-краткото време на слънчевото платно произтича от способността му да се ускорява непрекъснато, без да носи тежко гориво, докато термоядреният двигател има предимството възможността да остане на орбита, а не само да прелети.

Тази разлика в скоростта подчертава фундаменталните компромиси при изследването на дълбокия космос. Поради различните характеристики, DFD би позволил навлизане в орбита, докато за слънчевото платно се предвижда само прелитане.

Орбиталната мисия би позволила задълбочено изучаване на Седна, картографиране на повърхността ѝ, анализ на състава ѝ и потенциално откриване на луни или други особености. Прелитането, макар и по-бързо, би предоставило само кратка снимка.

Изображение на Плутон, направено от New Horizons на 14 юли 2015 г. Кредит: NASA/Johns Hopkins University Applied Physics Laboratory

И двете предложени технологии са изправени пред значителни трудности при разработката си. DFD засега остава до голяма степен концептуална, изисквайки нови технологии за ограничаване и контрол на термоядрения синтез, които убягват на инженерите в продължение на десетилетия. Моделните изследвания на компанията показват, че тази технология би могла да изстреля космически кораб с маса около 1000 кг до Плутон за четири години, но постигането на това засега остава несигурно.

Усъвършенстваното слънчево плаване с термична десорбция представлява по-еволюционен подход, надграждащ се върху доказани принципи на слънчевото платно, като същевременно добавя нови възможности. Разчитането на техниката на прецизно синхронизирани гравитационни асистенции и иновативно материалознание представлява свои собствени предизвикателства, но може да е по-постижимо в близко бъдеще.

Прозорецът за достигане на Седна по време на сегашното ѝ приближаване обаче бързо се скъсява. Дали човечеството ще се изправи пред това предизвикателство зависи от готовността ни да инвестираме в революционни технологии за задвижване и да поемем рисковете, присъщи на разширяването на границите на космическите пътувания.

Справка: Elena Ancona et al, Feasibility study of a mission to Sedna—Nuclear propulsion and advanced solar sailing concepts, arXiv (2025). DOI: 10.48550/arxiv.2506.17732

Източник: New Propulsion Systems Could Enable a Mission to Sedna, Mark Thompson, Universe Today

В своето проучване, публикувано в списание Biology Letters, изследователите са използвали за тест токачки да ходят или да тичат по кална пътека и след това са използвали стандартни уравнения, за да изчислят скоростта им.

През 70-те години на миналия век палеонтолозите разработват математически уравнения, за да определят скоростта на движение на динозавър, въз основа на разстоянието между отпечатъците, оставени в пътеките, и други фактори. Тези уравнения се използват и досега.

Но изглежда, че резултатите от подобни изчисления може да се наложи да бъдат преразгледани, тъй като резултатите от новите експерименти показват, че уравненията може да са изключително неточни.

За да проверят точността на уравненията, изследователите използват токачките – големи птици и членове на единствения оцелял динозавърски род. Първо създали кални тестови писти с различна консистенция. След това принудили птиците да ходят и тичат по тестовата писта и ги записали с помощта на високоскоростни камери и таймери, за да определят истинската им скорост на ходене или бягане.

След това изследователите са използвали стандартните уравнения, за да изчислят скоростта на ходене и бягане на птиците, използвайки само техните отпечатъци в тестовата пътека. Резултатите от уравненията показали, че птиците са ходили и бягали по-бързо, отколкото реално са го правили във всеки от случаите (в някои случаи с до четири пъти повече), а консистенцията на калта не е имала значение.

Изследователският екип предполага, че има много възможни причини за разликата. Уравненията приемат, че динозаврите са ходили по твърда повърхност, а не в кал например. Ходенето в кал обикновено забавя темпото на ходене и бягане. По този начин скоростта на динозаврите, ходещи по кална повърхност (и оставящи следи от стъпки), вероятно би било по-бавно. Те отбелязват, че уравненията също така допускат, че по-дългата крачка се равнява на по-бързо темпо. Разглеждайки следите, оставени от токачките, те установили, че това не винаги е така.

Справка: Tash L. Prescott et al, Speed from fossil trackways: calculations not validated by extant birds on compliant substrates, Biology Letters (2025). DOI: 10.1098/rsbl.2025.0191

Източник: Observing guineafowl running on soft mud shows math used to calculate dinosaur speed may be inaccurate, Bob Yirka, Phys.org

Органелът, вид специализирана структура, е наречен "хемифузома" от своите откриватели и има ключовата задача да помага на клетките ни да сортират, рециклират и изхвърлят важен техен товар. Новото откритие би могло да помогне на учените да разберат по-добре какво се обърква при генетични състояния, които нарушават тези основни домакински функции.

"Това е като откриването на нов център за рециклиране вътре в клетката", обяснява изследователят д-р Сехам Ебрахим (Seham Ebrahim) от катедрата по молекулярна физиология и биологична физика в Университета на Вирджиния. "Смятаме, че хемифузомата помага за управлението на начина, по който клетките опаковат и обработват материала, и когато това се обърка, може да допринесе за заболявания, които засягат много системи в организма."

Едно такова състояние е синдромът на Хермански-Пудлак, рядко генетично заболяване, което може да причини албинизъм, проблеми със зрението, белодробни заболявания и проблеми със съсирването на кръвта. Проблемите с начина, по който клетките обработват товара, са в основата на много от тези заболявания.

"Току-що започваме да разбираме как този нов органел се вписва в по-голямата картина на клетъчното здраве и болести", заявява Ебрахим. "Вълнуващо е, защото откриването на нещо наистина ново вътре в клетките е рядкост – и ни дава съвсем нов път за изследване."

Здравей Хемифузома!

Ебрахим и нейният екип от Университета на Вирджиния работят с учени от Националните здравни институти,

За да идентифицират органела, който се появява и изчезва според нуждите на клетката, учените използват криоелектронната томография (крио-ЕТ) – мощен метод за изобразяване, който "замразява" клетките във времето – за да създадат поразителни изображения на органела.

Учените смятат, че хемифузомите улесняват образуването на везикули, малки мехуроподобни торбички, които действат като контейнери за боклук, и на органели, съставени от множество везикули. Този процес е от решаващо значение за клетъчното сортиране, рециклиране и изхвърляне на отпадъци, съобщават изследователите.

"Можете да си представите везикулите като малки камиони за доставки вътре в клетката", обяснява Ебрахим. "Хемифузомата е като товарна рампа, където те се свързват и прехвърлят товара. Това е стъпка в процес, за чието съществуване не знаехме."

Въпреки че хемифузомите досега не са били откривани, учените отбелязват, че те са изненадващо често срещани в определени части на нашите клетки. Изследователите искат да разберат по-добре тяхното значение за правилното клетъчно функциониране и да научат как проблемите с тях биха могли да допринесат за заболявания. Подобни познания, казват те, биха могли да доведат до целенасочено лечение на редица сериозни генетични заболявания.

"Това е само началото", коментира Ебрахим. "Сега, след като знаем, че хемифузомите съществуват, можем да започнем да се питаме как се държат в здрави клетки и какво се случва, когато нещата се объркат. Това би могло да ни доведе до нови стратегии за лечение на сложни генетични заболявания."

Справка: Tavakoli, A., Hu, S., Ebrahim, S. et al. Hemifusomes and interacting proteolipid nanodroplets mediate multi-vesicular body formation. Nat Commun 16, 4609 (2025). https://doi.org/10.1038/s41467-025-59887-9 

Източник: Scientists discover unknown organelle inside our cells, University of Virginia Health System

Екипът от изследователи предполага, че надеждата е една от най-силните положителни емоции и може дори да е по-важна за изграждането на позитивна нагласа от благодарността или щастието.

Усещането за смислен живот е свързано с положително въздействие върху физическото здраве, взаимоотношенията и дори доходите на човек.

"Нашето изследване измества гледната точка за надеждата от просто когнитивен процес, свързан с постигането на целите, към разпознаването ѝ като жизненоважно емоционално преживяване, което обогатява смисъла на живота", отбелязва д-р Меган Едуардс (Megan Edwards), постдокторант в университета Дюк, един от ръководителите на изследването.

За да проведе проучването, екипът анализира набор от данни за емоциите от над 2300 участници в шест проучвания.

Проучванията са включвали разнообразна група участници, като първите две са анализирали данни от напречно сечение от извадка от участници от Съединените щати. Третото проучване е включвало вторичен анализ на данните от ежедневните дневници на 132 китайски възрастни.

Докато екипът анализира широк спектър от емоции, като вълнение, щастие и удовлетворение, изследователите откриват, че във всичките шест проучвания надеждата е единствената емоция, която постоянно предсказва силно чувство за смисъл на живота.

"Това прозрение открива нови пътища за подобряване на психологическото здраве", посочва Едуардс.

"Усещането, че животът ти е смислен, е от решаващо значение за почти всяко хубаво нещо, което може един човек да си представите в живота си", обяснява съавторът д-р Лора Кинг (Laura King).

В предишни проучвания, усещането за смислен живот е било свързано с положително въздействие върху физическото здраве, взаимоотношенията и дори доходите на човек.

"Този ​​крайъгълен камък на психологическото функциониране не е рядко преживяване – той е достъпен за хората в ежедневието им, а надеждата е едно от нещата, които правят живота смислен", пояснява Кинг.

Въз основа на това откритие, изследователският екип предложи някои ключови подходи, които хората могат да предприемат, за да стимулират надеждата в ежедневието си.

Стъпки, които може да предприемете, за да стимулирате надеждата ежедневно

Отбелязвайте малките победи: Изследователският екип предлага оценяването на всички положителни моменти, дори и на малките победи, които могат да помогнат в култивирането на надежда.

Покажете, че ви е грижа: Те също така предлагат да участвате в дейности, включващи полагането на грижи, като градинарство или гледане на деца.

Търсете напредък: Освен това, надеждата идва и от отделянето на време, за да се признае всеки напредък, които хората са постигнали към положително бъдеще.

За Едуардс целта сега е да помогне за разработването на по-полезни стратегии, които могат да помогнат на хората да намерят надежда дори пред лицето на бедствия и несгоди.

Справка: Edwards, M. E., Booker, J. A., Cook, K., Miao, M., Gan, Y., & King, L. A. (2025). Hope as a meaningful emotion: Hope, positive affect, and meaning in life. Emotion. Advance online publication. https://doi.org/10.1037/emo0001513 

Източник: Hope is the key to a meaningful life, according to new research, University of Missouri

Явлението не е уникално за акулите - за някои животни тази реакция на замръзване може да бъде спасение. Опосумите са известни с това, че се "правят на мъртви", за да избегнат хищници. Същото правят и зайците, гущерите, змиите и дори някои насекоми. На български имаме израза: "прави се на умряла лисица".

Но каква е логиката акулите да се държат така?

В едно скорошно проучване екип на университета "Джеймс Кук" изследва това странно поведение при акули, скатове и техните роднини. В тази група тоничната неподвижност се задейства, когато животното е обърнато с главата надолу – то спира да се движи, мускулите му се отпускат и изпада в състояние, подобно на транс. Някои учени дори използват тоничната неподвижност като техника за безопасно боравене с определени видове акули.

Но защо се случва това? И наистина ли помага на тези морски хищници да оцелеят?

Мистерията на "замръзналата акула"

Въпреки че има много добре документирани случаи в цялото животинско царство, причините за тоничната неподвижност остават неясни – особено в океана.

Обикновено се смята, че това е защита срещу хищници. Но няма доказателства в подкрепа на тази идея при акулите и съществуват алтернативни хипотези.

Изследователите тестват 13 вида акули, скатове и химера - роднина на акула, често наричана акула-призрак - за да разберат дали те изпадат в тонична неподвижност, когато внимателно бъдат обърнати с главата надолу под водата.

Седем вида го правят, но шест не. След това биолозите анализират тези открития, използвайки еволюционни инструменти, за да картографират поведението в рамките на стотици милиони години история на семействата акули.

И така, защо някои акули "се правят на умрели"?

Три основни хипотези

Има три основни хипотези, които обясняват тоничната неподвижност при акулите:

1. Стратегия срещу хищниците – "преструва се на мъртъв", за да не бъде изяден;
2. Репродуктивна роля - някои мъжки акули обръщат женските по време на чифтосване, така че може би тоничната неподвижност помага за намаляване на съпротивата;
3. Реакция на сензорно претоварване – вид изключване по време на екстремна стимулация.

Резултатите не подкрепят нито едно от тези обяснения.

Няма убедителни доказателства, че акулите се възползват от замръзването, когато са нападнати. Всъщност, съвременните хищници като косатките могат да използват тази реакция срещу акулите, като ги обръщат, за да ги обездвижат, и след това отстраняват богатите им на хранителни вещества черни дробове – обикновено това е смъртоносно предизвикателство.

Репродуктивната хипотеза също е недостатъчна. Тоничната неподвижност не се различава между половете и ако останат неподвижни може да направи женските уязвими към вредни или принудителни чифтосвания.

А идеята за сензорното претоварване? Тази хипотеза е непроверена и непотвърдена.

Затова изследователите предлагат по-просто обяснение. Тоничната неподвижност при акулите вероятно е еволюционен реликт.

Случай на еволюционен остатък

"Нашият еволюционен анализ показва, че тоничната неподвижност е "плезиоморфна" – наследствена черта, която вероятно е присъствала при древните акули, скатове и химери. Но с еволюцията на видовете много от тях са загубили това поведение", обясняват изследователите своята работа в статия на The Conversation.

Всъщност, те откриват, че тоничната неподвижност е била загубена независимо поне пет пъти в различните групи. Което повдига въпроса: защо?

В някои среди "замръзването" може всъщност да е лоша идея. Малките рифови акули и дънните скатове, докато се хранят или почиват, често се промъкват през тесни пукнатини в сложни коралови местообитания. Отпускането им в такива условия може да ги заклещи – или да доведе до нещо по-лошо. Това означава, че загубата на това поведение може всъщност да е била предимство в тези родословни линии.

И така, какво означава всичко това?

Вместо умна тактика за оцеляване, тоничната неподвижност може би е просто еволюционен реликтов остатък – поведение, което някога е имало някаква цел, но сега се запазва при някои видове, просто защото не причинява достатъчно вреда, за да отпадне в хода на еволюцията.

Това е добро напомняне, че не всяка характеристика и поведение в природата са адаптивни. Някои са просто остатъци от миналото.

"Нашата работа помага да се оспорят дългогодишни предположения за поведението на акулите и хвърля светлина върху скритите еволюционни истории, които все още се разгръщат в дълбините на океана. Следващия път, когато чуете за акула, която "се преструва на мъртва", не забравяйте – това може да е просто мускулна памет от много, много отдавна.

Справка: Joel H. Gayford et al, Tonic immobility in cartilaginous fishes (Chondrichthyes): function, evolutionary history, and future directions, Reviews in Fish Biology and Fisheries (2025). DOI: 10.1007/s11160-025-09958-3

Тази статия е препубликувана от The Conversationпод лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия.

Констатациите на учени от Университета в Саутхемптън, публикувани в Nature Geoscience, разкриват, че регионът Афар в Етиопия е покрит с мантиен плюм - струя разтопена скала от горещата мантия, който пулсира нагоре като биещо сърце.

Откритието на екипа разкрива как възходящият поток от горещ материал от дълбоката мантия е силно повлиян от тектоничните плочи – масивните твърди плочи от земната кора – които се намират над него.

В продължение на милиони години в рифтови зони като Афар тектоничните плочи се разтягат и изтъняват, почти като мек пластилин, докато не се разкъсат. Това разкъсване бележи раждането на нов океански басейн.

"Открихме, че мантията под Афар не е еднородна или неподвижна – тя пулсира и тези импулси носят различни химически подписи. Тези възходящи импулси на частично разтопена мантия се канализират от рифтовите плочи отгоре. Това е важно за начина, по който мислим за взаимодействието между вътрешността на Земята и нейната повърхност", коментира водещият автор д-р Ема Уотс (Emma Watts), която е провела изследването в Университета в Саутхемптън.

В проекта участват експерти от 10 институции, включително Университета в Саутхемптън, Университета в Суонзи, Университета в Ланкастър, университетите във Флоренция и Пиза, GEOMAR в Германия, Института за напреднали изследвания в Дъблин, Университета в Адис Абеба и Германския изследователски център за геонауки GFZ.

Прозорец към вътрешността на Земята

Регионът Афар е рядко срещано място на Земята, където се срещат три тектонични разлома: Главният етиопски разлом, разломът на Червено море и разломът на Аденския залив.

Геолозите отдавна подозират, че под региона се издига гореща струя от мантията, т. нар. мантиен плюм, което спомага за разширяването на кората и раждането на бъдещ океански басейн. Но досега малко се знаеше за структурата на това издигане или как то се държи под рифтовите плочи.

Екипът е събрал повече от 130 проби от вулканични скали от целия регион Афар и Главния етиопски рифт.

Получените и съществуващите данни са използвани за усъвършенстваното статистическо моделиране, за да изследва екипът структурата на кората и мантията, както и стопилките, които те съдържат.

Резултатите им показват, че под региона Афар се намира единичен, асиметричен плюм с ясно изразени химически ленти, които се повтарят в рифтовата система, подобно на геоложки баркодове. Разстоянието между тези модели варира в зависимост от тектоничните условия във всеки рифтов ръкав.

"Химическите ивици предполагат, че плюмът пулсира като сърдечен ритъм. Тези импулси изглежда се държат различно в зависимост от дебелината на плочата и колко бързо се разпада. В по-бързо разпространяващи се разломи като разломът на Червено море, импулсите се разпространяват по-ефективно и редовно като импулс през тясна артерия", обяснява Том Гернон (Tom Gernon), професор по науки за Земята в Университета в Саутхемптън и съавтор на изследването

Активни потоци лава, изливащи се от вулкана Ерта Але в Афар, Етиопия. Кредит: Dr Derek Keir, University of Southampton/ University of Florence

Връзки с вулканизма и земетресенията

Това ново изследване показва, че мантийният плюм под региона Афар не е статичен, а динамичен и реагира на тектоничната плоча над него.

"Открихме, че еволюцията на дълбоките издигания на мантията е тясно свързана с движението на плочите отгоре. Това има дълбоки последици за начина, по който интерпретираме повърхностния вулканизъм, земетресенията и процеса на разпадане на континентите", посочва съавторът на изследването д-р Дерек Киър (Derek Keir), доцент по науки за Земята в Университета на Саутхемптън и Университета на Флоренция.

"Работата показва, че дълбоките мантийни издигания могат да текат под основата на тектоничните плочи и да спомогнат за фокусиране на вулканичната активност там, където тектоничната плоча е най-тънка. По-нататъшните изследвания включват разбиране как и с каква скорост се случва мантийният поток под плочите", добавя Киър.

Справка: Watts, E.J., Rees, R., Jonathan, P. et al. Mantle upwelling at Afar triple junction shaped by overriding plate dynamics. Nat. Geosci. (2025). https://doi.org/10.1038/s41561-025-01717-0 

Източник: Scientists detect deep Earth pulses beneath Africa, University of Southampton

Проучване, публикувано в списание Microbial Cell на лабораторията за клетъчно стареене в Центъра за молекулярна клетъчна биология към университета "Куин Мери", Лондон, показва как кофеинът може да играе роля в забавянето на процеса на стареене на клетъчно ниво.

Кофеинът отдавна се свързва с потенциални ползи за здравето, включително намален риск от заболявания, свързани с възрастта. Но как действа вътре в клетките ни и какви точно са връзките му с хранителните вещества и стрес-чувствителните генни и протеинови мрежи, остава загадка - досега.

В ново изследване, публикувано от учени, изучаващи делящи се дрожди - едноклетъчен организъм, изненадващо подобен на човешките клетки - изследователите откриват, че кофеинът влияе върху стареенето, като се докосва до древна клетъчна енергийна система.

Преди няколко години същият изследователски екип установи, че кофеинът помага на клетките да живеят по-дълго, като действа върху регулатор на растежа, наречен TOR (Target of Rapamycin). TOR е биологичен превключвател, който казва на клетките кога да растат, въз основа на това колко храна и енергия са налични. Този превключвател контролира енергийните и стрес реакциите в живите същества в продължение на над 500 милиона години.

Но в последното си проучване учените правят изненадващо откритие: кофеинът не действа директно върху този превключвател на растежа. Вместо това, той работи чрез активиране на друга важна система, наречена AMPK, клетъчен индикатор за гориво, който е еволюционно запазен при дрождите и хората.

"Когато клетките ви са с ниска енергия, AMPK се включва, за да им помогне да се справят", обяснява д-р Харалампос Ралис (Charalampos Rallis), доцент по генетика, геномика и фундаментална клетъчна биология в университета "Куин Мери" в Лондон, старши автор на изследването. "И нашите резултати показват, че кофеинът помага за превключването на този ключ."

Интересното е, че AMPK е мишена и на метформина, често срещано лекарство за диабет, което се изследва заради потенциала му да удължава човешкия живот заедно с рапамицин.

Използвайки своя модел с дрожди, изследователите показват, че ефектът на кофеина върху AMPK влияе върху това как растат клетките, поправят ДНК-то си и реагират на стрес – всичко това е свързано със стареенето и болестите.

"Тези открития помагат да се обясни защо кофеинът може да е полезен за здравето и дълголетието", заявява д-р Джон-Патрик Алао (John-Patrick Alao), постдокторант, ръководещ това проучване. "И те откриват вълнуващи възможности за бъдещи изследвания как бихме могли да предизвикаме тези ефекти по-директно – с диета, начин на живот или нови лекарства."

Така че, следващия път, когато посегнете към кафето си, може би ще направите нещо повече от това просто да засилите концентрацията си – може би ще помогнете и на клетките си.

Справка: John-Patrick Alao, Juhi Kumar, Despina Stamataki, Charalampos Rallis. Dissecting the cell cycle regulation, DNA damage sensitivity and lifespan effects of caffeine in fission yeast. Microbial Cell, 12: 141-156 DOI: 10.15698/mic2025.06.852

Източник: Caffeine could slow cellular ageing: new research shows how, Queen Mary University of London

Тези домати, които произлизат от южноамерикански предци, вероятно донесени от птици, тихомълком са започнали да произвеждат токсичен молекулярен коктейл, невиждан от милиони години, който наподобява съединенията, открити в патладжана, а не в съвременния домат.

В проучване, публикувано наскоро в Nature Communications, учени от Калифорнийския университет в Ривърсайд описват това неочаквано развитие като възможен случай на "обратна еволюция" – термин, който е спорен сред еволюционните биолози.

Това е така, защото еволюцията не би трябвало да има бутон за връщане назад. Обикновено се разглежда като еднопосочен билет към адаптация, а не като обратен път обратно към някога загубени черти. Макар че понякога организмите отново придобиват характеристики, подобни на тези на своите предци, това да се прави чрез абсолютно същите генетични пътища е рядко и трудно за доказване.

Въпреки това, изглежда, че тези доматени растения правят завой назад.

Доматено растение с повече стандартни алкалоиди. Кредит: Adam Jozwiak/UCR

"Това не е нещо, което обикновено се очаква", коментира Адам Йозвяк (Adam Jozwiak), молекулярен биохимик в Калифорнийския университет в Ривърсайд и водещ автор на изследването. "Но ето го, случва се в реално време, на вулканичен остров."

Ключовите играчи в това химическо връщане назад са алкалоидите. Доматите, картофите, патладжаните и другите от семейство Картофови (Solanaceae) произвеждат тези горчиви молекули, които действат като вградени пестициди, възпирайки насекоми хищници, гъбички и тревопасни животни.

Въпреки че Галапагоските острови са известни като място, където животните имат малко хищни врагове, същото не е задължително вярно за растенията. Оттук идва и необходимостта от производство на алкалоиди.

Изследователите от Калифорнийския университет в Ривърсайд са започнали този проект, защото алкалоидите в културите могат да бъдат проблематични. Във високи концентрации те са токсични за хората, откъдето идва и желанието да се разбере тяхното производство и да се намали количеството им в ядливите части на плодовете и грудките.

"Нашата група работи усилено, за да характеризира стъпките, участващи в синтеза на алкалоиди, за да можем да се опитаме да го контролираме", обяснява Йозвяк.

Това, което прави тези галапагоски домати интересни, не е само това, че произвеждат алкалоиди, а това, че произвеждат грешни, или поне такива, които не са били наблюдавани в доматите от ранните им еволюционни дни.

Изследователите анализират повече от 30 проби от домати, събрани от различни географски местоположения на островите. Те откриват, че растенията на източните острови произвеждат същите алкалоиди, намерени в съвременните култивирани домати. Но на западните острови доматите произвеждат различна версия с молекулярния отпечатък на роднините на патладжана отпреди милиони години.

Тази разлика се свежда до стереохимията или начина, по който атомите са подредени в триизмерното пространство. Две молекули могат да съдържат абсолютно еднакви атоми, но да се държат съвсем различно в зависимост от това как са подредени тези атоми.

За да разберат как доматите са направили тази промяна, изследователите изследват ензимите, които сглобяват тези алкалоидни молекули. Те откриват, че промяната само на четири аминокиселини в един ензим е достатъчна, за да промени структурата на молекулата от съвременна към древна.

Те го доказват, като синтезират гените, кодиращи тези ензими, в лабораторията си и ги вмъкват в тютюневи растения, които веднага започват да произвеждат старите съединения.

Моделът не бе случаен. Той се съобразява с географията. Доматите на източните, по-стари острови, които са по-стабилни и биологично разнообразни, са произвели съвременни алкалоиди. Тези на по-младите, западни острови, където ландшафтът е по-неплодороден, а почвата по-слабо развита, са възприели по-старата химия.

Изследователите подозират, че околната среда на по-новите острови може да е причината за връщането назад.

"Възможно е предшественикът на молекулата да осигурява по-добра защита в по-суровите условия на западните острови", предполага Йозвяк.

Карта на архипелага Галапагос. Червените триъгълници маркират местоположенията на образци на S. galapagense. Червените, жълтите и лилавите дискове показват местоположенията на екземпляри от S. cheesmaniae, които акумулират съответно 7%, 20% и 45% от 25R α-томатина. Различните нюанси на синьото представляват възрастта на островите. Нарастващата дълбочина на цвета показва по-голяма възраст на острова (My – милиона години). Кредит: Adam Jozwiak et al, Enzymatic twists evolved stereo-divergent alkaloids in the Solanaceae family, Nature Communications (2025). DOI: 10.1038/s41467-025-59290-4

За да проверят посоката на промяната, екипът е провел вид еволюционно моделиране, което използва съвременна ДНК, за да изведе заключения за чертите на отдавна изчезнали предци. Доматите на по-младите острови вероятно са съвпадали с това, което тези ранни предци са произвеждали.

Все пак, да се нарече това "обратна еволюция", е твърде смело. Въпреки че повторната поява на стари черти е документирана при змии, риби и дори бактерии, тя рядко е толкова ясна или толкова химически прецизна.

"Някои хора не вярват в това", коментира Йозвяк. "Но генетичните и химичните доказателства сочат завръщане към предшественото състояние. Механизмът е налице. Случило се е."

И този вид промяна може да не се ограничава само до растенията. Ако може да се случи при доматите, теоретично би могла да се случи и при други видове.

"Мисля, че може да се случи и с хората", посочва биологът. "Няма да се случи след година или две, но може би с течение на времето, ако условията на околната среда се променят достатъчно."

Йозвяк не изучава хората, но предпоставката, че еволюцията е по-гъвкава, отколкото си мислим, е сериозна. Отдавна изгубени черти могат да се появят отново. Древните гени могат да се събудят. И както предполага това проучване, животът понякога може да намери начин да продължи напред, като се върне към миналото.

"Ако се променят само няколко аминокиселини, може да се получи напълно различна молекула", отбелязва Йозвяк. "Това познание би могло да ни помогне да разработим нови лекарства, да проектираме по-добра устойчивост на вредители или дори да произвеждаме по-малко токсични продукти. Но първо трябва да разберем как го прави природата. Нашето проучване е една стъпка към това."

Справка: Adam Jozwiak et al, Enzymatic twists evolved stereo-divergent alkaloids in the Solanaceae family, Nature Communications (2025). DOI: 10.1038/s41467-025-59290-4

Източник: Tomatoes in the Galápagos are quietly de-evolving, Jules Bernstein, University of California - Riverside

Ново проучване от Медицинския факултет на Вашингтонския университет в Сейнт Луис идентифицира възможен начин за забавяне или блокиране на прогресията на свързаната с възрастта макулна дегенерация, водеща причина за слепота при хора над 50-годишна възраст. Изследователите от Медицинския факултет на Вашингтонския университет и техните международни сътрудници посочват проблеми с метаболизма на холестерола в този вид загуба на зрение, което може би помага да се обяснят връзките между макулната дегенерация и сърдечно-съдовите заболявания, които се влошават с възрастта.

Новите открития – идентифицирани с помощта на проби от човешка плазма и миши модели на макулна дегенерация – показват, че увеличаването на количеството на молекула, наречена аполипопротеин М (ApoM - apolipoprotein M) в кръвта, отстранява проблеми в обработката на холестерола, които водят до клетъчно увреждане в очите и други органи. Различни методи за повишаване на ApoM биха могли да послужат като нови стратегии за лечение на свързана с възрастта макулна дегенерация и може би някои форми на сърдечна недостатъчност, предизвикани от подобна дисфункционална обработка на холестерола.

Изследването се появява на 24 юни в списанието Nature Communications.

"Нашето проучване сочи към възможен начин за справяне с една основна неудовлетворена клинична нужда", посочва старшият автор Раджендра Апте (Rajendra Apte), доктор по медицина, доктор по философия, изтъкнат професор по офталмология и визуални науки "Пол Сибис" в Медицинския факултет на Вашингтонския университет.
"Съвременните терапии, които намаляват вероятността от по-нататъшна загуба на зрение, са ограничени само до най-напредналите стадии на макулна дегенерация и не обръщат заболяването. Нашите открития показват, че разработването на лечения, които повишават нивата на ApoM, биха могли да лекуват или дори да предотвратят заболяването и по този начин да запазят зрението на хората с напредване на възрастта."

При макулна дегенерация, лекарите забелязват богати на холестерол отлагания под ретината по време на очен преглед, обяснява Апте. В ранните стадии зрението може все още да е нормално, но отлаганията увеличават възпалението и други увреждащи процеси, което води до постепенна загуба на централно зрение. При най-често срещания тип, "сухата" макулна дегенерация, клетките в централната част на ретината могат да бъдат увредени, причинявайки вид невродегенерация, наречена географска атрофия, която е подобна на случващото се в мозъка при състояния като болестта на Алцхаймер. Сухата макулна дегенерация може да се превърне в "влажна" макулна дегенерация, при която анормалният растеж на кръвоносни съдове уврежда зрението.

Географската атрофия и влажната макулна дегенерация са напреднали форми на заболяването, които са съпроводени със загуба на зрение. Въпреки че съществуват някои одобрени терапии за напреднало заболяване, самият болестен процес не е обратим на този етап.

Чест виновник за очни заболявания и сърдечна недостатъчност

През последните години се появяват доказателства, че ApoM може да служи като защитна молекула с известни противовъзпалителни ефекти и роли в поддържането на здравословен метаболизъм на холестерола. Имайки това предвид, Апте и съавторът Али Джавахери (Ali Javaheri), доктор по медицина, доцент по медицина, се интересуват от оценката дали намалените нива на ApoM, които спадат с възрастта, могат да бъдат замесени в дисфункционалния метаболизъм на холестерола, който е в основата на множество заболявания, свързани със стареенето, включително макулна дегенерация и сърдечни заболявания. Те показват, че пациентите с макулна дегенерация имат намалени нива на ApoM, циркулиращ в кръвта, в сравнение със здрави контроли. А минала работа на Джавахери, кардиолог от Медицинския факултет на Вашингтонския университет, е показал, че пациенти с различни форми на сърдечна недостатъчност също имат намалени нива на ApoM в кръвта.

Това проучване разкрива, че ApoM е ключов компонент в пътищата на "добрия холестерол", които премахват излишния холестерол – лошия вид, който е склонен да предизвиква възпаление – и го изчистват от тялото през черния дроб.

Изследванията на Апте и Джавахери показват, че когато ApoM е нисък, клетките в ретината и сърдечния мускул не могат правилно да метаболизират холестеролните отлагания и им е трудно да се отърват от тези натрупващи се липиди. Когато тези липиди се натрупват, това води до възпаление и клетъчно увреждане.

За да видят дали могат да обърнат вредните ефекти на ниските нива на ApoM, изследователите увеличават нивата на ApoM в миши модели на макулна дегенерация, използвайки генетична модификация или плазмен трансфер от други мишки. Мишките показват подобрено здраве на ретината, подобрена функция на светлочувствителните клетки в ретината и намалено натрупване на холестеролни отлагания. Изследователите откриват още доказателства, че ApoM задейства сигнален път, който разгражда холестерола в клетъчните отделения, наречени лизозоми, които са известни с важната си роля в изхвърлянето на клетъчни отпадъци.

Изследователите също така са установили, че ApoM трябва да бъде свързан с молекула, наречена сфингозин-1-фосфат (S1P), за да се получат благоприятните ефекти от лечението с ApoM при мишките.

Апте и Джавахери работят с Mobius Scientific, стартъп компания на Медицинския факултет на Вашингтонския университет, която се стреми да използва тези знания за ролята на ApoM при макулна дегенерация, за да разработи нови подходи за лечение или предотвратяване на заболяването. Апте и Джавахери работят с Офиса за управление на технологиите (OTM) на Медицинския факултет на Вашингтонския университет, за да стартират Mobius Scientific през 2022 г.

Констатациите биха могли да имат значение и за бъдещи интервенции, които повишават ApoM при пациенти със сърдечна недостатъчност.

"Едно от вълнуващите неща в това сътрудничество е осъзнаването на връзките между пигментните епителни клетки на ретината и клетките на сърдечния мускул, които са уязвими към нисък ApoM", коментира Джавехери. "Възможно е взаимодействието между ApoM и S1P да регулира метаболизма на холестерола и в двата типа клетки. Очакваме с нетърпение да проучим стратегии за увеличаване на ApoM по начини, които биха могли да помогнат на окото и сърцето да поддържат здравословен метаболизъм на холестерола с течение на времето и да предотвратят две основни заболявания, свързани със стареенето."

Справка: Tae Jun Lee, Andrea Santeford, Kristen M. Pitts, Carla Valenzuela Ripoll, Ryo Terao, Zhen Guo, Mualla Ozcan, Dagmar Kratky, Christina Christoffersen, Ali Javaheri, Rajendra S. Apte. Apolipoprotein M attenuates age-related macular degeneration phenotypes via sphingosine-1-phosphate signaling and lysosomal lipid catabolism. Nature Communications, 2025; 16 (1) DOI: 10.1038/s41467-025-60830-1

Източник: Strategy to prevent age-related macular degeneration identified, WashU Medicine