• Преливащите кофи не са логистичен проблем, а симптом на несправедлива система, в която плащаме такса смет според данъчната оценка, а не според реалното количество отпадък.
• Моделът „плащаш, колкото изхвърляш“ (PAYT) стимулира намаляването на отпадъците, по-високо качество на разделното събиране и спада на метановите емисии от депата.
• От 1 януари 2026 г. в България трябва да започне въвеждането на модела. Това се случва след повече от десет години отлагане, породено от комбинация от политически страх от недоволство, липса на инфраструктура, данни, административен капацитет и недоверие сред хората.
• Успешните примери от Словения, Хърватия и Парма показват, че моделът работи, когато има измерване, удобна инфраструктура, прозрачни правила и силна комуникация – резултатът е над 70% разделно събиране и по-ниски разходи за депониране.
• PAYT е икономически печеливш модел — намалява общите количества отпадък, оптимизира сметоизвозването и води до реални икономии както за общините, така и за домакинствата, които намаляват сметката си, когато намаляват отпадъка си.
• Рециклируемите отпадъци не се таксуват. Затова домакинствата, които изхвърлят разделно и намаляват общия си отпадък, печелят.

Преливащите кофи в България не са просто логистичен проблем – те са симптом на дълбоко несправедлива и остаряла система за таксуване на отпадъците. Докато плащаме според данъчната оценка, а не според реално изхвърленото количество, кризите ще се повтарят. Моделът „плащаш, колкото изхвърляш“ е заложен в закона, но въвеждането му буксува повече от 10 години. Този текст обяснява защо и какво може да промени PAYT.

Такса битови отпадъци (ТБО) е основен елемент в управлението на отпадъците — с нея общините покриват разходите за събиране, транспорт и третиране на твърдите битови отпадъци. След повече от 10 години отлагане, от 1 януари 2026 г. у нас трябва да започне въвеждането на модела “плащаш, колкото изхвърляш” („pay as you throw“ или накратко: PAYT) — принцип, който стимулира по-малко генериране на отпадъци и повече разделно събиране. В момента плащаме на база данъчната оценка на имота, което прави системата несправедлива и необоснована.

Защо е важно да плащаме, колкото изхвърляме?

Моделът “плащаш, колкото изхвърляш” е част от принципа „замърсителят плаща“: таксуването се базира на реалното количество отпадъци, в основата му е принципът за справедливост: онзи, който замърсява повече, плаща повече. Но зад тази идея стои и много по-широка логика – стимул за намаляване на отпадъците, по-добро разделно събиране и пряк принос към борбата с климатичните промени чрез ограничаване на метановите емисии от депата и въглеродните емисии от изгаряне.

^{Вариант за изчисляване на таксата за отпадъци с торби/ личен архив Данита Заричинова}

Как работи моделът 

PAYT (Pay As You Throw) е широко използван в редица европейски държави. Общият принцип е ясен: домакинствата плащат такса според количеството остатъчни (смесени) отпадъци, които изхвърлят – в България това е този, който отива в сивия контейнер. Рециклируемите отпадъци не се таксуват, което стимулира разделното събиране. Така домакинствата, които намаляват общия си отпадък и рециклират активно, плащат по-малко.

Но има много варианти за изчисляването ѝ: според обема на контейнера, честотата на събиране, теглото на отпадъка и др. Както и доста варианти за измерване – чрез индивидуален контейнер, с покупка на специални торби, чрез баркодове и др.

^{Фиг.1: Слайд от презентация на Габриели Фоли, който показва приложение за информиране на гражданите. Фоли е бивш зам.кмет на Парма и един от главните действащи лица в трансформацията на местната система за управление на отпадъците.} 

Повечето успешни системи комбинират фиксирана базова част, която покрива основните разходи на общината, и променлива част, която зависи от реалното количество отпадъци, като разделно събраният отпадък не се таксува, само смесеният. 

Тази комбинация позволява достъпност на услугата, но същевременно дава ясен стимул на гражданите да намаляват своя смесен отпадък чрез компостиране и разделно събиране.

6 ключови стъпки за ефективна система за таксуване на отпадъците

За да бъде работещ и справедлив моделът за таксуване на битовите отпадъци, всяка община трябва да премине през шест задължителни стъпки, които да бъдат подкрепени от държавните институции:

1. Паралелно прилагане на разделното събиране и новия модел на таксуване. Двете системи трябва да вървят ръка за ръка – едната не може да функционира ефективно без другата. Организациите по оползотворяване на отпадъци от опаковки трябва да покриват всички населени места и да използват същия метод на измерване като при смесения отпадък.
2. Единни правила за всички населени места и видове сгради. Необходимо е да няма различия в начина на изчисляване на таксата между градове, села, типове имоти или брой жители.
3. Функционален софтуер за оптимизация на сметоизвозването. Системата трябва да позволява на сметосъбиращите камиони да вдигат само пълните контейнери. Това значително оптимизира маршрутите и намалява разходите за цялата система.
4. Обществените контейнери – отговорност на общината. Всички съдове, разположени на публични пространства, трябва да бъдат поддържани и обслужвани от общинската администрация.
5. По-голяма отговорност за собствениците на имоти. Всеки собственик следва да заплаща такса, независимо дали живее постоянно, временно или изобщо не обитава имота си. 
6. Решенията да минават през обществено обсъждане. Всички промени в системата трябва да бъдат прозрачни, подложени на консултации и да отразяват гласа на гражданите.

Българските пионери: какво вече се тества и какво научаваме

Няколко български общини вече правят първи стъпки към модела „плащаш, колкото изхвърляш“, като пилотните им проекти дават добра представа докъде може да стигне България – и къде системата се препъва.

Свиленград е сред пионерите и подготвя работещ модел, който включва промяна в местната наредба и преминаване към реално измерване на генерирания отпадък. Местните власти първи обявиха, че виждат PAYT като най-справедливия и най-ефективен начин да намалят разходите за депониране, които нарастват всяка година. Проведоха и пилотен проект, с който да съберат данни за месечните количества изхвърлен отпадък на част от домакинствата в общината в 3 различни зони. 

 ^{Контейнери по пилотен проект за мерене на контейнерите в Свиленград/ Личен архив Данита Заричинова}

На индивидуалните кофи и контейнери бяха поставени транспондери за разпознаване и ултразвукови сензори за измерване на запълването. Те се монтират само на съдовете за битови отпадъци. Всеки съд се идентифицира и заключва, за да е ясно на гражданите, че отчетеното количество отпадък идва само от тяхното домакинство.

^{Транспондерите за разпознаване върху контейнерите по пилотен проект за мерене на количеството отпадъци в Свиленград/ Личен архив Данита Заричинова}

Свиленград доказва, че моделът може да работи и в малка община, стига да има политическа воля и измерване.

Гоце Делчев е друга община, която публично декларира, че от 2026 г. новата система ще бъде задължителна за всички домакинства. Там се планират „умни“ контейнери с чипове, които отчитат всяко изхвърляне. Според местно проучване, 72% от хората подкрепят идеята в принципен план, но реално само около 30% изхвърлят разделно. Това показва основното предизвикателство в българския контекст: приемането на модела не върви автоматично с промяна в навиците. 

^{Свиленград, индивидуални кофи пред всяко домакинство/ личен архив Данита Заричинова}

Още общини в последните седмици публично заявиха готовност да преминават към нова система – Лом, Русе, Търговище, Шумен и др. Най-предпочитаният вариант за 2026 г. е това да става на база брой жители в имота. Това е крачка в правилната посока, но за съжаление много малка. Броят жители не отразява дали и колко те се стараят да изхвърлят по-малко отпадък.

Защо въвеждането на PAYT в България буксува вече повече от десетилетие

Макар законът да предвижда преминаване към такса смет на база количество, въвеждането на PAYT в България се отлага повече от 10 години. Причините са комбинация от политически, административни и обществени фактори:

• Политически риск – местните власти се опасяват, че всяка промяна в такса смет ще бъде възприета като „повишение“, дори когато моделът е по-справедлив и много домакинства реално ще плащат по-малко.
• Липса на инфраструктура и данни – в много общини няма пълно покритие с разделно събиране, а няма и точни данни колко отпадък генерират различните типове домакинства. Без измерване PAYT остава на хартия.
• Административен капацитет – въвеждането на система с чипове, софтуер, нови договори и промени в наредбите изисква експертиза и ресурс с какъвто част от общините не разполагат.
• Недоверие и страх от „нови такси“ – хората често чуват само, че „ще плащат според боклука“, без да им бъде обяснено, че рециклируемите отпадъци не се таксуват и че именно тези, които сортират и намаляват отпадъка си, ще спечелят.
• Компромисни решения – избраният от много общини вариант за 2026 г. „на база брой жители в имота“ е крачка напред, но не е истински PAYT. Той не отчита реалното количество отпадък и не дава пълен стимул за намаляването му.

Така се получава парадоксът да имаме законова рамка и добри примери, но липсва политическа смелост, инфраструктура и ясна комуникация, които блокират прилагането им в цялата страна.

Успешните примери от Европа: Словения, Хърватия, Парма

Една от държавите, която често се дава за пример, е Словения, с PAYT oт 2009 г. – там залагат на идеята да е много лесно и прозрачно, плаща се на честота и обем на контейнерите. А те са поставени обикновено извън сградите. Преобладаващата система е „от врата до врата”, тоест отново няма анонимен контейнер. Могат да бъдат под ключ, могат да бъдат достъпни за всички, решението зависи от фирмите за управление на отпадъци. 

Броят на хората в едно домакинство може да бъде важен, за да прецениш началния брои контейнери и необходимия обем, но в крайна сметка изпращат сметката не на отделни лица, а на домакинства. Така в многожилищна сграда домоуправителят може да реши как да разпредели разхода между различните апартаменти. Ако е собствена къща, плащаш всичко. Но сметките са много прозрачни, съдържат всички такси за различните услуги.

^{Контейнери в Любляна пред многофамилна сграда/ личен архив Данита Заричинова}

Хърватия задължи всички общини да въведат PAYT през 2017 г. Добра практика има в община Велика Горица. Градът е средно голям, 64 000 души – една трета от домакинствата там живеят в многофамилни сгради, а останалите – в еднофамилни. Смесеният отпадък се събира два пъти седмично, а рециклируемият – веднъж. В рамките на шест месеца след събиране на пълна база данни за имотите, общината разработва софтуер за смятане на количествата.

Системата във Велика Горица е базирана на системата „от врата до врата“, което означава, че всяко домакинство има свои контейнери за боклук – за смесен и за рециклируем. Гражданите имат право да решат дали биоотпадъците да им бъдат събирани или да използват домашни компостери, които също могат да им бъдат предоставени безплатно.

За многофамилни сгради има същата система – всеки блок има задължението да съхранява контейнерите в своите помещения. Ако нямат достатъчно място да ги държат там, се изгражда ограда навън, за да може само живеещите в сградата да ги използват.

Софтуер записва всяко извозване на отпадъците – чете данните и ги изпраща до счетоводния софтуер, който после издава документ за плащане за всеки от потребителите. Има фиксирана такса, плащана поравно от всички граждани, и променлива такса, която се смята на база на обема на контейнера за отпадъци умножено по броя извозвания.

Интересен е опитът на Парма в Италия, смятан за златен стандарт. Там домакинствата имат фиксирана част на таксата според площта на жилището, но променливата се определя според броя пъти, в които са изхвърлили „сивия контейнер“. Кофите са оборудвани с чипове за разпознаване, а общината активно стимулира компостирането чрез по-ниски такси за тези, които избират този вариант. Градът въвежда и система от „еко-точки“, които се натрупват при правилно предаване на опасни или електронни отпадъци и могат да се използват за намаляване на таксата.

^{Времева линия на промяната в сметосъбирането в община Парма (от 2012 до 2015 г.)}

Анонимните контейнери в Парма се премахват, а събирането става по график за всяка жилищна сграда. За около година и половина са обхванати всички зони на града – първо в централната част и накрая малките населени места от селски тип.Веднага след това, за още година и половина се въвежда таксуването на база количество – първо с 6-месечен тестови период и впоследствие обхваща целия град. 

^{Община Капанори, Италия – пример за разделно събиране на рециклируеми и биоотпадъци/ Личен архив Данита Заричинова}

Във всички тези градове PAYT не е просто инструмент за таксуване, а част от по-широка стратегия за намаляване на остатъчните отпадъци и ограничаване на депонирането. Тези примери показват, че моделът работи най-добре, когато е подкрепен с удобна инфраструктура, силна комуникация и алтернативи като компостиране и широко достъпно разделно събиране.

За PAYT и борбата с климатичните промени

Биоотпадъците са ключов елемент в такса „битови отпадъци“ на база количество, защото именно те са най-големият източник на метан в депата. 

Когато хранителни остатъци, треви, листа или други биоразградими материали попаднат на депо, те се разграждат в среда без кислород. Това „анаеробно“ разлагане неизбежно произвежда метан – парников газ, който затопля климата около 28 пъти по-силно от въглеродния диоксид за период от 100 години. Близо 50% от битовите ни отпадъци са именно биоотпадъци (варират според сезон и вид населено място). Когато биоотпадъците се отделят и се обработват чрез компостиране или анаеробно разграждане в контролирана среда, метан практически не се отделя в атмосферата. Компостирането е аеробен процес – в присъствието на кислород – и затова не допуска образуването на метан в количества, характерни за депата. 

Така вместо да отделят парникови газове, биоотпадъците се превръщат в ценен ресурс: компост, който подобрява почвите и задържа въглерод в тях. Така имаме двойна полза — предотвратяване на емисии и създаване на продукт, който подпомага смекчаването на климатичните промени в дългосрочен план.

При такса на база количество рециклируемите отпадъци не се таксуват, затова хората са мотивирани да не смесват пластмаса, хартия, метал с другия отпадък и съответно качеството им се подобрява. Това означава, че по-малко количества отпадъци стават негодни за рециклиране и по-рядко се насочват към изгаряне.

А изгарянето – макар често представяно като „енергийно оползотворяване“ – всъщност води до значителни емисии на CO₂, тъй като голяма част от отпадъците съдържат изкопаем въглерод (пластмаси, текстил от синтетични влакна и др.). Освен това процесът отделя и замърсители като диоксини, фураните и тежки метали, които имат доказано вредно въздействие върху здравето и околната среда.

Работещ и печеливш икономически модел 

Икономическата логика на системите „плащаш, колкото изхвърляш“ често се подценява в България. Тук публичният дебат е фокусиран върху опасенията, че хората ще плащат повече. Опитът на европейските общини обаче показва точно обратното: първоначалните разходи за въвеждане на системата се изплащат сравнително бързо, а дългосрочните икономически ползи са значителни – както за общинските бюджети, така и за домакинствата.

В първите месеци или година най-често разходите включват закупуване на торби, съдове или контейнери с чипове, промяна на системата за сметосъбиране, въвеждане на софтуерно управление и комуникационна кампания. Това е етапът, който обикновено поражда тревоги у местните власти. Но данните от десетките общини в Европа, разгледани в доклади на Zero Waste Europe, показват, че след въвеждането събраните приходи стават – предвидими, а разходите по обезвреждане на отпадъците намаляват драстично.

Причината е проста: когато хората плащат според количеството несортиран отпадък, който изхвърлят, общото количество отпадъци рязко намалява, а делът на рециклируемите и биоотпадъците се увеличава. 

В Парма, например, преминаването към система с плащане на база количество води до над 70% разделно събиране и съществен спад на смесения отпадък. Така общината плаща много по-малко за депониране и изгаряне – двете най-скъпи услуги в управлението на отпадъците. Същият модел се наблюдава и в словенските общини, където разходите по депониране спадат с между 30% и 50% още в първата година.

Икономическият ефект се засилва и от друг фактор: рециклираните материали и висококачественият компост носят приходи, макар и умерени, а най-голямата икономия идва от това, че общината вече не плаща за обработка на отпадъци, които могат да бъдат избегнати. Така системата започва да се самофинансира, а в много случаи да води и до по-ниски разходи за общините през годините.

От гледна точка на гражданите системата е справедлива – хората, които изхвърлят правилно и намаляват отпадъците си, никъде не плащат повече. Всъщност в повечето европейски градове именно тези домакинства започват да плащат по-малко, защото сметката им зависи от количеството смесен отпадък, а не от броя на живущите или размера на жилището, както е масовата практика в България. Това премахва усещането за „колективно наказание“ и създава реален стимул да се намаляват отпадъците – икономически и екологично.

Европейските примери показват, че икономическият успех на PAYT идва от комбинацията между по-ниски разходи за третиране на отпадъците, по-високи нива на рециклиране, стабилни приходи от таксата и ясно разпределение на разходите според поведението на домакинствата. 

Моделът „плащаш, колкото изхвърляш“ е повече от административна промяна. Това е възможност да излезем от порочния кръг на постоянно растящите разходи за депониране и ниското рециклиране и да направим управлението на отпадъците по-честно, по-ефективно и по-климатично разумно.

В публикацията са използвани материали от: 

• Pay-as-you-throw tariff and sustainable urban waste management: An empirical analysis of relevant effects, Journal of Environmental Management, декември, 2023 г. 
• След уебинара за такса „Битови отпадъци“ на база количество в гр. Парма, За Земята, юли, 2021 г.
• По-чисто, по-честно: Реформата в сметосъбирането чрез такса битови отпадъци. Как да накараме системата да заработи?; За Земята, май, 2025 
• The winning formula for cities, Zero Waste Europe, юни, 2023
• Zero Waste Europe Webinar, PAYT: The ultimate system to reduce waste and increase recycling, ноември 2018
• The Zero Waste Masterplan, юли, 2020 г. 
• The case for increasing recycling: Estimating the potential for recycling in Europe, European Environment Agency, юни, 2020 г. 
• Cheaper and more efficient? The positive effects of pay-as-you-throw and kerbside collection, Zero Waste Europe, февруари, 2018 г. 
• Община Свиленград, юли, 2023 г. 
• https://green.gotsedelchev.bg/
• Нова система за управление на битовите отпадъци се предвижда да бъде въведена в община Гоце Делчев от 2026 година, БТА, юни, 2025 
• Кюстендил 
• Нова методика за изчисляване на таксата за битови отпадъци предлага Община Търговище, ноември, 2025 г. 
• По нов начин ще се определя размерът на таксата „Битови отпадъци“ в община Русе от 1 януари, Русе Инфо, ноември, 2025 г. 
• Лом променя такса смет – от догодина „замърсителят плаща“, Конкурент, октомври 2025

Източник: От преливащи кофи до справедлива система: време ли е да плащаме, колкото изхвърляме?, Климатека

Авторът Данита Заричинова е експерт с дългогодишен опит в неправителствения сектор, със силен фокус върху опазването на околната среда, устойчивото потребление и гражданското участие. Именно по тези теми и с тази експертиза тя пише като автор в Климатека. Данита е магистър по Екология и част от екип “Нулеви отпадъци” в сдружение “За Земята“. В продължение на повече от 13 години тя работи активно по разработване и изпълнение на кампании, застъпнически инициативи и образователни проекти, насочени към промяна в политиките и поведението на институции, бизнес и граждани, свързани с управление на отпадъци.

Урбанизацията се ускорява от 70-те години на миналия век, което води до намаляване и фрагментация на местообитанията. Многобройни проучвания оттогава потвърждават загуба на биоразнообразие и видово изобилие в градските в сравнение със селските местообитания.

Екологът Ацуши Ушимару (Atushi Ushimaru) изучава тревистото растение азиатска комелина (Commelina communis) повече от 20 години и е забелязал, че тя вирее добре в градска среда.

Неговият бивш докторант, Наката Тайчи (Nakata Taichi), отбелязва разлики в размера, цвета и периодите на цъфтеж на растенията в различни градски среди.

Commelina communis. Кредит: Wikimedia Commons

Екипът изследва как различните градски местообитания влияят върху външния вид на растенията. Учените сравняват относително недокоснати земеделски земи с паркове и крайпътни зони в столичния район Кейханшин (Осака, Киото, Кобе).

В списание Journal of Ecology еколозите съобщават, че растенията в различни местообитания показват значителни разлики в характеристики като височина и период на цъфтеж.

"Успяхме ясно да демонстрираме, че е настъпила адаптивна радиация – това, което биолозите наричат ​​диверсификация на видовете в различните местообитания. Установихме, че фактори, ясно свързани с урбанизацията, по-специално повишените температури на повърхността на земята, изкуствено засенчената среда и намалената киселинност на почвата, предизвикват тези разлики“, обяснява Ушимару.

В градски условия максималните температури на почвата са били приблизително с 8°C по-високи, отколкото в селските райони, и този "ефект на топлинния остров" е бил особено силен двигател на диверсификацията на характеристиките.

Тъй като урбанизацията в изследваната област се е случила преди по-малко от 60 години, наблюдаваните вариации в характеристиките трябва да са еволюирали в рамките на този кратък период от време.

Изследователите изключват случайни генетични колебания и стигат до заключението, че адаптациите "вероятно са свързани с бърза адаптивна еволюция само за приблизително 60 години".

В бъдеще учените планират да проведат експерименти за култивиране, които възпроизвеждат сложните полеви условия, за да определят как различните черти са от полза за растенията и до каква степен тези адаптации са вградени в ДНК-то на растенията.

Справка: Nakata Taichi et al.: Adaptive trait divergence of annual plants in response to urban habitat diversity in a megacity. Journal of Ecology (2025). DOI: 10.1111/1365-2745.70193

Източник: Urban natives: Plants evolve to live in cities,  Kobe University

НАСА предизвика фурор миналия септември, когато обяви, че изстрелването на първата пилотирана лунна мисия, част от лунния проект Артемис на НАСА, може да се проведе през февруари 2026 г., вместо през април.

Тестовият полет Артемис II ще отведе астронавтите на НАСА Рийд Уайзман, Виктор Глоувър, Кристина Кох и астронавта от CSA (Канадската космическа агенция) Джереми Хансен на приблизително 10-дневно пътешествие около Луната и обратно.

Мисията първоначално бе планирана за април 2026 г., но прозорецът за изстрелване ще бъде отворен в началото на февруари. (Миналата седмица НАСА отправи призив към журналистите да се регистрират за предстояща пресконференция. Повече информация за датата на изстрелване може да бъде публикувана тогава. Артемис II ще излети от Космическия център Кенеди във Флорида на борда на космическия кораб Orion на НАСА, използвайки ракетата Space Launch System (SLS).

Програмата "Артемис" на НАСА е водещият проект на САЩ за връщане на хора на Луната. Това е серия от мисии, които съперничат на подобен проект на Китай, чиято цел е кацане на Луната с астронавти до 2030 г. По време на първата мисия на "Артемис", безпилотен космически кораб обиколи Луната и се върна през ноември 2022 г. Целта на мисията "Артемис II", десетдневен полет около Луната и обратно – така нареченото "прелитане" – е да "изследва Луната за научни открития, икономическа полза и да положи основите за първите човешки мисии до Марс", съобщи НАСА.

Екипажът на "Артемис II" няма да кацне на Луната, но ще бъде първият, който ще пътува отвъд ниската околоземна орбита от 1972 г. насам.

Отляво надясно астронавтите на НАСА Рийд Уайзман, Виктор Глоувър, Кристина Кох и астронавтът на Канадската космическа агенция (CSA) Джереми Хансен. Кредит: NASA

Мисията първоначално бе планирана за април, но може да бъде пренасрочена за февруари, заявява изпълняващият длъжността заместник-администратор на НАСА Лакиша Хокинс по време на пресконференция миналия септември.

"Можем да стартираме още на 5 февруари, но искаме да подчертаем, че безопасността е наш основен приоритет."

Артемис II е предназначен да служи като тест за по-амбициозната мисия Артемис III, която в момента е планирана за 2027 г. Мисията ще се състои от вариант на лунен модул на ракетата Starship на SpaceX. Целта на Артемис III е да кацне на Луната. Артемис II включва ракетата Space Launch System на НАСА и капсулата Orion.

Най-известната лунна експедиция на НАСА се е състояла преди повече от 50 години, когато Нийл Армстронг става първият човек, стъпил на Луната през 1969 г. като командир на Аполо 11.

Източници: НАСА, BBC, ABC, RAND

Екип от невроучени от университета в Кеймбридж, Великобритания, идентифицира пет основни фази на мозъчната структура в течение на средностатистическия човешки живот. Тези епохи настъпват, когато човешкият мозък се пренастройва, за да поддържа различните начини на мислене, докато растем, съзряваме и евентуално преживяваме упадък. Петте основни повратни точки са подробно описани в проучване, публикувано в списание Nature Communications.

В проучването те сравняват мозъците на 3802 души на възраст между нула и 90 години , използвайки набори от данни от дифузионни ЯМР сканирания. Тези видове ЯМР картографират невронните връзки, като проследяват как водните молекули се движат през мозъчната тъкан. Те откриват пет основни фази на мозъчната структура в средностатистическия човешки живот, които са разделени от четири ключови повратни точки между раждането и смъртта, когато мозъкът ни се преконфигурира.

Основните повратни точки настъпват във възрасти:

9 (Архитектура на мозъка в детството)
32 (Архитектура на мозъка в зряла възраст)
66 (Ранно стареене)
83 (Късно стареене)

"Знаем, че мозъчната структура е от решаващо значение за нашето развитие, но ни липсва обща картина за това как тя се променя през живота ни и защо", заявява съавторът на изследването и невролог д-р Алекса Мусли (Alexa Mousley). "Това проучване е първото, което идентифицира основните фази на мозъчната структура през целия човешки живот. Тези епохи предоставят важен контекст за това, в какво може да са най-добри или по-уязвими нашите мозъци на различни етапи от живота ни. Това би могло да ни помогне да разберем защо някои мозъци се развиват по различен начин в ключови моменти от живота, независимо дали става въпрос за обучителни трудности в детството или деменция в по-късните ни години."

Деветгодишна възраст – от бебе до дете

От раждането до ранното детство, мозъкът се определя от консолидация на мрежите. Всички връзки между невроните, наречени синапси, които са били свръхпроизводявани в мозъка на бебето, намаляват. По-активните синапси оцеляват, оформяйки ранната архитектура на мозъка.

В целия мозък тези връзки се пренастройват по един и същ модел от раждането до около деветгодишна възраст. Междувременно сивото и бялото вещество на мозъка бързо нарастват по обем.

Детският мозък се развива от раждането до повратна точка на деветгодишна възраст. Тук мозъкът претърпява промяна в когнитивните си способности, но също така и повишен риск от психични разстройства.

32-годишна възраст – оформя се мозък на възрастен човек

В началото на 30-те години, невронните връзки на мозъка преминават в режим на възрастен. Бялото вещество продължава да нараства по обем, така че комуникационните мрежи на мозъка се усъвършенстват все повече въз основа на ЯМР сканирания, показващи как се движат водните молекули. Тези промени поддържат мозъка на повишено ниво на когнитивна дейност, което достига пик в началото на 30-те години и е "най-силната топологична повратна точка" на мозъка през целия му живот според екипа.

"Около 32-годишна възраст наблюдаваме най-много промени в посоката на свързване и най-голяма обща промяна в траекторията в сравнение с всички други повратни точки", разказва Мусли. "Докато пубертетът предлага ясно начало, краят на юношеството е много по-труден за определяне научно. Въз основа единствено на невронната архитектура открихме, че подобните на юношеските промени в мозъчната структура приключват около началото на тридесетте години."

Зрялата възраст е най-дългата епоха и обхваща три десетилетия. Архитектурата на мозъка също се стабилизира в сравнение с предишни фази, без големи повратни точки през следващите 30 години. Според екипа това съответства на "платото в интелигентността и личността".

Всички епохи: представителни ЯМР трактографски изображения на всички епохи на човешкия мозък. Кредит:Dr. Alexa Mousley, University of Cambridge

66-годишна възраст – започва ранното стареене

Този повратен момент в средата на 60-те години бележи началото на фаза на "ранно стареене" в мозъчната архитектура. Това е по-лек период и не се характеризира с някакви големи структурни промени. Въпреки това екипът все пак е открил значими промени в модела на мозъчните мрежи средно на около 66-годишна възраст.

"Данните показват, че постепенната реорганизация на мозъчните мрежи достига кулминация в средата на шейсетте години", отбелязва Мусли. "Това вероятно е свързано със стареенето, с допълнително намалена свързаност, тъй като бялото вещество започва да дегенерира. Това е възраст, в която хората са изправени пред повишен риск от различни здравословни състояния, които могат да засегнат мозъка, като например хипертония."

Възраст 83 – Късно стареене

Последният повратен момент настъпва около 83-годишна възраст. Данните за тази последна епоха са по-ограничени, но определящата характеристика е преминаването от глобално към локално. Свързаността на целия мозък намалява още повече и тя разчита на определени региони, докато други избледняват.

"Поглеждайки назад, много от нас чувстват, че животът ни е бил характеризиран от различни фази. Оказва се, че мозъците също преминават през тези епохи", добавя съавторът на изследването и невроученият Дънкан Астъл (Duncan Astle). "Много неврологични, психични и неврологични състояния са свързани с начина, по който е устроен мозъкът. Всъщност, разликите в мозъчните връзки предсказват трудности с вниманието, езика, паметта и цял набор от различни поведения."

Разбирането, че структурното пътуване на мозъка ни обикновено е една от малкото основни повратни точки, а не постоянен напредък, може да помогне на невроучените по-добре да идентифицират кога и как "окабеляването" става по-уязвимо.

Справка: Mousley, A., Bethlehem, R.A.I., Yeh, FC. et al. Topological turning points across the human lifespan. Nat Commun 16, 10055 (2025). https://doi.org/10.1038/s41467-025-65974-8

Източник: Your brain changes at 9, 32, 66, and 83, Popular Science

Докато "Вояджър 1" на НАСА пътува все по-навътре в космоса, той е на прага на нов, революционен етап. В края на 2026 г. това ще бъде първият космически кораб, който ще бъде толкова далеч от Земята, че за радиосигнала ще са нужни 24 часа, за да достигне до нас - едно цяло светлинно денонощие. С отдалечаването му трудностите пред комуникацията и контрола стават все по-сложни, подготвяйки почвата за изцяло нова ера в изследването на дълбокия космос.

Разстоянието, което нараства между нас: Пътешествието на "Вояджър 1" отвъд Слънчевата система

Изстрелян през 1977 г., основната мисия на "Вояджър 1" бе да прелети покрай Юпитер и Сатурн, изпращайки обратно безценни данни за тези планети и техните луни. След като планетарната му мисия приключва, космическият кораб получава задачата да се впусне отвъд влиянието на Слънцето, в необятните простори на междузвездното пространство. С течение на времето "Вояджър 1" продължава еднопосочното си пътуване в космоса, предоставяйки на човечеството уникална перспектива за нашето място във Вселената.

Към днешна дата космическият кораб е на повече от 25 милиарда километра от Земята, което прави ежедневната комуникация с него предизвикателство. Сигналите, изпращани до и от "Вояджър 1", сега изминават разстоянието в едната посока за почти цяло денонощие. Безпрецедентното разстояние на сондата е напомняне за това колко необятна е Вселената и докъде са стигнали човешките изследвания.

Предстоящият етап от Светлинно денонощие: Поглед към бъдещето

Според НАСА този важен етап ще се случи официално в края на 2026 г., когато "Вояджър 1" ще премине прага, при който сигнал от Земята достига до нея за цели 24 часа. Това бележи значително постижение в човешкото изследване на космоса, но също така подчертава предизвикателствата пред поддържането на контакт с толкова далечни космически кораби. Забавянето в комуникацията само ще нараства с отдалечаването на космическия кораб в космоса, като в крайна сметка ще достигне точка, в която ще бъде невъзможно изпращането на команди в реално време.

С наближаването на това знаменателно събитие, инженерите на НАСА са фокусирани върху максималното удължаване на оставащия експлоатационен живот на "Вояджър 1". Очаква се ядреният източник на енергия на космическия кораб да издържи още няколко години и през това време той ще продължи да изпраща ценни данни обратно на Земята. Но след като източникът на енергия се изчерпи, "Вояджър 1" ще замлъкне, оставяйки след себе си наследство от научни открития.

Позицията на "Вояджър 1" през октомври 2024 г. Кредит: NASA

Ролята на светлината в космическата комуникация: Защо времето е важно

В космическите изследвания светлината е най-бързото нещо, на което можем да разчитаме, за да комуникираме на огромни разстояния.

Светлинна година, разстоянието, което светлината изминава за една година, е стандартната единица, използвана за измерване на тези огромни разстояния в космоса. Например "Вояджър 1" в момента е на разстояние, където на светлината са необходими почти 24 часа, за да премине разстоянието от Земята до космическия кораб, което означава, че съобщение или сигнал, изпратени днес, ще достигнат космическия кораб едва след денонощие.

Тази концепция не е нова – хората отдавна разбират влиянието на скоростта на светлината върху комуникацията. По време на мисиите "Аполо" например е имало забележимо забавяне между разговорите между астронавтите на Луната и центъра за управление на мисията на Земята. Закъснението е било около 2,6 секунди, благодарение на разстоянието на Луната от 384 400 км до Земята. При "Вояджър 1" обаче закъсненията са много по-значителни, достигайки часове и дори дни.

Източник: 

Voyager 1 to Cross Historic 1 Light-Day Milestone: A New Era in Space Communication, Daily Galaxy

Voyager 1, NASA

Новооткритите китоподобни са от вида гинковиднозъб кит, наричан още японски клюномуцунест кит (Mesoplodon ginkgodens). Те са едни от най-слабо проучените едри бозайници, които досега са били известни само от мъртви екземпляри, изхвърлени на брега, и от лов. Това не е чак толкова необичайно за клюномуцунестите китове, които се гмуркат дълбоко и са известни с това, че са загадъчни, прекарвайки живота си далеч от бреговите линии.

"Клюномуцунестите китове са най-големите и най-малко проучени животни, останали на планетата", коментира пред Live Science съавторът на изследването Робърт Питман (Robert Pitman), сътрудник на Института за морски бозайници в Държавния университет на Орегон.

"Вълнуваща е мисълта, че все още има организми тук, на земята, които тежат над един тон и никога не са били идентифицирани живи в дивата природа."

Насинен и белязан възрастен мъжки екземпляр клюномуцунест кит, наподобяващ гинковиднозъбите китове. Бялата част на това, което прилича на око, всъщност е бивник за битка. Върхът на бивника (оранжевата част) е износен. Кредит: Craig Hayslip

Търсенето и последвалото откриване на неуловимите същества е предизвикано от запис на отчетлив ехолокационен пулс в северната част на Тихия океан. Изследователите започват да търсят животните, отговорни за мистериозния сонарен сигнал, през 2020 г. и през юни 2024 г. това ги отвежда до един-единствен клюномуцунест кит. В рамките на няколко дни след това наблюдение екипът открива малка група китове, включително възрастен мъжки екземпляр с белязани от битки и възрастна женска с малко.

Видовете клюномуцунести китове са трудни за разграничаване, така че просто наблюдение на китовете не е достатъчно, за да бъдат идентифицирани. Екипът потвърждава видяното само след като събира ДНК проба, като прострелва един от китовете с арбалет. (Всъщност няма защо да се притеснявате, китът е добре.)

Изследователите изпращат статия за своите открития онлайн на 28 юли в списание Marine Mammal Science, която ще се появи в предстоящия брой на списанието от януари 2026 г. Водещият автор на изследването Елизабет Хендерсън (Elizabeth Henderson), биоакустичен изследовател във Военноморския център за информационна война в Тихия океан, заявява, че откритията демонстрират ползите от решителността и упоритостта.

"Аз и някои от другите хора от това пътуване прекарахме пет години в търсене на тези китове; всяка година от 2020 г. насам прекарвахме в търсене край Баха, за да ги намерим, и тези усилия и се отплатиха с огромна награда", отбелязва пред Live Science Хендерсън.

Гинковиднозъбите клюномуцунести китове са наречени така, защото мъжките имат два големи зъба, които наподобяват ветрилообразните листа на гинково дърво. При китовете почти цялата тази форма е скрита в челюстта и венечната тъкан, като само върхът на всеки зъб се вижда от двете страни на устата им. Зъбите се превръщат в малки бивни, когато мъжките узреят, и не са за храна, а се използват като оръжия.

"Те се хранят с малки калмари и риби чрез засмукване, така че не се нуждаят от зъби", обяснява Питман. "В резултат на това женските са беззъби през целия си живот, но мъжките запазват един чифт уголемени зъби в долната челюст, които използват като бивни, за да се борят за достъп до репродуктивни женски."

Когато екипът най-накрая проследява китовете, те виждат, че единият възрастен мъжки екземпляр изглежда закален в битки с износен бивник, синини и белези. Другите китове, които изследователите са регистрирали в шест отделни наблюдения, също са били белязани, и не само от други китове. Техните белези включвали отличителни бели петна, показателни за ухапвания от акула пура (Isistius brasiliensis) - малки рибки, които се хранят, като откъсват парчета от по-големи животни.

Възрастният мъжки е преобърнат. Линиите по кожата му са следи от зъби, получени в битки с други мъжки за женски. Белите петна са белези от акули пура, докато увредената гръбна перка е от ухапване от акула според изследователите. Кредит: Craig Hayslip

Екипът документирал китовете с наблюдения с бинокъл, снимки и хидрофони (подводни микрофони). По време на петата среща, един от китовете плувал на 20 метра от кърмата на кораба на изследователите, точно когато Питман стрелял със своя 68-килограмов арбалет, зареден с модифицирана стрела с пробивно острие.

"Стрелата на арбалета ("болт") извлича мъничко парченце кожа и мас с размерите на гумичка за молив", разказва Питман. "През годините сме събрали хиляди от десетки видове китове и делфини."

Хендерсън сравнява изстрела от арбалет с изстрел от пистолет за пробождане на уши, докато Питман отбелязва, че всяко едно от ухапванията от акула пура на китовете вероятно е отнело 50 пъти повече тъкан от арбалета. Изследователите са успели да извадят и тъкан, която са изпратили на генетик за изследване.

"Отне ни няколко дни, за да обработим материала и да проведем тестовете, и всички чакахме със затаен дъх", разказва Хендерсън. "Когато получихме резултатите, всички бяхме малко шокирани – макар че изглеждаха като този вид, това не бе очакваната зона на разпространението им, така че бяхме отхвърлили тази възможност – но също така бяхме развълнувани, че най-накрая мистерията бе разгадана."

Изхвърлянето на брега на гинковиднозъби клюномуцунести китове е доста често срещано явление в западната част на Тихия океан, но само два индивида са били регистрирани да се изхвърлят на брега в източната част на Тихия океан. Първоначално изследователите са подозирали, че китовете, които виждат, са клюномуцунестите китове на Перин (Mesoplodon perrini), за които Питман казва, че са известни само от шест изхвърлени на брега екземпляра край Южна Калифорния и са най-малко известните морски бозайници (и големи животни) в света.

Питман отбелязва, че екипът сега се надява да търси клюномуцунестите китове на Перин и двата други вида клюномуцунести китове, които все още не са идентифицирани живи в дивата природа.

"Това е важно, защото след като съпоставим сигналите с всички отделни видове, можем да използваме пасивно акустично наблюдение (теглене на хидрофони зад плавателни съдове, дрейфуващи буйове и др.) и накрая да научим къде живеят тези китове, колко са и доколко са уязвими към човешки смущения, особено риболова в открито море", допълва Питман.

Справка: First At-Sea Identifications of Ginkgo-Toothed Beaked Whale (Mesoplodon ginkgodens): Acoustics, Genetics, and Biological Observations Off Baja California, México; E. Elizabeth Henderson, Lisa T. Ballance, Gustavo Cárdenas-Hinojosa, Jay Barlow, Annamaria I. DeAngelis, Sergio Martínez-Aguilar, Craig Hayslip, L. Todd Pusser et al
 Marine Mammal Science, 2025 https://doi.org/10.1111/mms.70052 

Източник: Scientists find rare tusked whale alive at sea for the first time — and shoot it with a crossbow, Patrick Pester,   Live Science

Много хора с тревожност или депресия описват постоянно чувство на съмнение, дори когато представянето им е равно на това на другите. Учените отдавна се чудят защо това съмнение в себе си продължава, тъй като хората би трябвало да могат да научат колко са способни, като размишляват върху собствените си резултати. Ново проучване предоставя свеж поглед върху тази мистерия и предполага защо увереността може да остане ниска въпреки силните способности и подкрепящата обратна връзка.

Как се формира самочувствието

Изследователите често изучават "метакогницията" – процесът на оценяване на собствените мисли и представяне. Екип от Университетския колеж в Лондон изследва тази идея, като моли стотици участници да участват в компютърна задача. Дейността е съсредоточена върху измислен град, наречен Фрутвил, където играчите изпълняват земеделски задачи, изискващи остро зрение и добра памет.

Всяка задача изисква сортиране или запомняне на подробности за различни плодове. След всяка задача участниците оценяват колко уверени са в избора си. В края на сесията те дават и обща преценка за това колко добре според тях са се справили. Това осигурява две различни мерки: локална увереност или увереност във всеки момент, и глобална увереност, която отразява дългосрочното самочувствие. За да се добави още един слой, в играта от време на време се появяваше "одитор", който да дава положителна или отрицателна обратна връзка. Това позволява на учените да видят как външните мнения оформят цялостната увереност.

Ролята на тревожността и депресията

Проучването, публикувано в Nature Communications, обхваща две големи групи хора, едната с 230 участници, а другата с 278. Всички показват еднакво ниво на умения при изпълнение на игровите задачи, независимо дали съобщават за симптоми на тревожност или депресия. Положителната обратна връзка помага за повишаване на общото самочувствие, докато отрицателната го понижава. Този модел е постоянен за всички участници. Въпреки това, тези със симптоми на тревожност и депресия постоянно съобщават за по-ниско общо самочувствие.

Защо?

Според изследователите тези хора са пренебрегвали моментите, в които са се чувствали сигурни в решенията си, и са се фокусирали повече върху моментите, в които са се чувствали несигурни. С други думи, моментите на висока увереност не са имали толкова голяма тежест при формирането на глобалния им поглед върху представянето. Тази притъпена реакция към собствената им увереност е означавала, че дори когато са били прави, те не са позволявали на тези успехи да се превърнат в трайно уважение.

Обяснение на постоянната неувереност

Водещият автор д-р Сухарит Катял (Sucharit Katyal), който е работил по проекта в Центъра за компютърна психиатрия и изследвания на стареенето към Макс Планк и към UCL и сега преподава в Университета в Копенхаген, обяснява значението на откритията.

"Като цяло, нашите открития предлагат просто, но силно послание – че постоянното негативно самочувствие, изпитвано от хора с тревожност и депресия, често е илюзорно и може да се корени в нефункционален възглед за това как те оценяват себе си", разказва Катял.

Той добавя, че този модел помага да се обясни връзката между тези състояния и синдрома на самозванеца – хроничният страх да бъдеш разобличен като по-малко способен, въпреки ясните доказателства за успех.

Защо обратната връзка е важна

Въпреки че участниците със симптоми на тревожност и депресия показват намалена чувствителност към собствените си моменти на висока увереност, те все пак реагират силно на външна обратна връзка. И двете групи придобиват увереност от похвала и я загубват от критика.

Това означава, че насърчението от другите може да играе ключова роля в подпомагането на хората да се измъкнат от цикли на неувереност. Катял предполага, че балансирането на личните впечатления с доверена външна обратна връзка може да помогне за противодействие на изкривените самооценки.

"Когато формираме убеждения за себе си, трябва да приемаме собствените си метакогнитивни оценки с резерва и евентуално адекватно да разчитаме на обратната връзка, предоставена от другите", съветва той.

Към по-добра подкрепа

Изследователите се надяват, че работата им ще доведе до нови подходи за терапия, коучинг на работното място и ежедневна подкрепа. Чрез разбирането как тревожността и депресията оформят самооценката, могат да се разработят стратегии, които да помогнат на хората да изградят по-силна и по-точна самооценка.

"Като разберем как тези хора реагират различно на собственото си представяне и обратна връзка, можем да разработим по-добри стратегии, които да им помогнат да изградят и поддържат увереност – така че да могат да се чувстват добре на работното място и извън него", обяснява Катял.

Тези прозрения не предполагат, че проблемите със самочувствието са тривиални или лесно разрешими. По-скоро те подчертават важността на осъзнаването как психичните заболявания влияят върху процеса на самооценка. С по-добра осведоменост и подкрепяща среда, цикълът на неувереност може да бъде прекъснат.

Единични опити със задачите за възприятие (горе) и памет (долу), изобразени с помощта на екранни снимки на стимулите, показани в експериментите. Кредит: Sucharit Katyal et al

Нова перспектива върху съмнението в себе си

Проучването подчертава една едва доловима, но важна реалност: хората с тревожност и депресия може да не липсват способности, а вместо това да се затрудняват с начина, по който обработват доказателства за тези способности. Като се фокусират повече върху моменти на съмнение и отдават по-малко значение на моментите на увереност, те поддържат изкривена представа за себе си.

Това изследване преодолява пропастта между науката и житейския опит, предлагайки както обяснение, така и надежда. То показва, че увереността не е просто свързана с представянето, но и с това как мозъкът избира да цени собствените си сигнали. А с това знание идва и възможността за промяна.

Справка: Katyal, S., Huys, Q.J., Dolan, R.J. et al. Distorted learning from local metacognition supports transdiagnostic underconfidence. Nat Commun 16, 1854 (2025). https://doi.org/10.1038/s41467-025-57040-0

Източник: New research explains the root cause of persistent self doubt, Mac Oliveau, The Brighter Side of News

През есента на 2022 г. кръгъл тежък метален предмет от село Сярдал на западния бряг на Швеция привлича вниманието на археолозите, защото за първи път в Швеция се намира подобна находка. Когато изследователи от университета в Гьотеборг я анализират, използвайки изотопни и химични методи, резултатите са изненадващи.

"Поради, по-специално, заради формата и размера си, ни се стори артефакт от бронзовата епоха, но слитъкът се оказа направен от сплав мед-цинк-калай-олово, типична за желязната епоха и по-късни периоди", разказва Серена Сабатини (Serena Sabatini).

Плоскоизпъкналите блокове най-често се изработват от мед, въпреки че някои са оформени от бронз или други сплави на медна основа. Те често се срещат в региони около Средиземно море, както и в континентална Европа и по атлантическото крайбрежие. В исторически план тези заоблени слитъци са служили като практичен начин за транспортиране на метал както през бронзовата, така и през желязната епоха.

Преоценка на находката Сярдал

Първоначално археолозите от университета в Гьотеборг предположили, че слитъкът "Сярдал" принадлежи към бронзовата епоха. Тъй като е открит самостоятелно и не е съдържал материал, който би могъл да помогне за определяне на датата, екипът започва научни изследвания, за да разбере от какво е направен и да прецени кога може да е бил произведен.

Техните анализи опровергават първоначалното предположение. Съставът съответстваше на сплав мед-цинк-калай-олово, характерна за желязната епоха и по-късни периоди.

Сътрудничеството разкрива по-широки връзки

"Ние се обединихме с група полски учени, които работеха с някои находки от желязната епоха, които имат почти точния състав на нашия слитък", разказва Серена Сабатини.

Според изследователите, този случай показва, че дори изолирани артефакти, които често са трудни за интерпретация, могат да придобият смислен исторически контекст чрез внимателно проучване. Съчетаването на археологически подходи с научни анализи може да превърне един-единствен, енигматичен обект в доказателство, което допринася за по-широко разбиране на миналото.

Карта на Северна Европа, като доказателство за мястото на намиране на слитъка от Сярдал и на полските съкровища от езерната област Илавска. Кредит: Serena Sabatini et al. DOI: 10.1016/j.jasrep.2025.105312

Прилагане на установени археометалургични техники

Изследователският екип използва добре установени техники в археометалургията (клон на археологията, специализиран в изучаването на древни метали), включително анализ на изотопи на олово и микроелементи в метални артефакти. Тези аналитични методи се използват от 80-те години на миналия век за изучаване както на състава, така и на вероятните геоложки източници на метала (в смисъл, че те позволяват да се посочи минералният регион, от който е добит металът).

"Новото в това проучване е, че отидохме още една крачка напред и чрез комбиниране на получените данни с известна историческа и археологическа информация успяхме да предложим исторически контекст както за уникалния плоскоизпъкнал слитък от Сярдал, така и за пръчковите слитъци от района на езерото Илавска в североизточна Полша. Предвид удивителното сходство на металния състав във всички тези артефакти, успяхме да затвърдим и по-ранни хипотези за контакти и работа в мрежа в балтийския регион през скандинавската предримска желязна епоха", обяснява Серена Сабатини.

Справка: Serena Sabatini, Linn Nordvall, Kamil Nowak, Zofia Stos-Gale, Omid Oudbashi, Jarosław Sobieraj, Jakub Karasiński, Per Wranning. Iron age metal trade between the Atlantic and the Baltic Sea: new insights from the first complete plano-convex ingot found in Sweden and ingot rods from the Iława Lakeland in northeastern Poland. Journal of Archaeological Science: Reports, 2025; 66: 105312 DOI: 10.1016/j.jasrep.2025.105312

Източник: A mysterious metal find in Sweden is rewriting Iron Age history, University of Gothenburg

Три статии, публикувани в Journal of Cosmology and Astroparticle Physics от учените, работещи с ACT, описват и дават контекст на шестото и последно голямо представяне на данни от ACT – може би най-важното – отбелязващо значителен напредък в нашето разбиране за еволюцията на Вселената и нейното текущо състояние.

Данните от ACT изясняват няколко ключови момента: измерването на константата на Хъбъл (числото, което показва текущата скорост на космическото разширение - "скоростомерът" на Вселената), получено от наблюдения на много големи космологични разстояния, е потвърдено и то остава значително различно от стойността, получена от близката Вселена. Това е едновременно проблем и забележително откритие: то потвърждава така нареченото "напрежение на Хъбъл", което оспорва модела, който използваме за описване на космоса.

Космологичният телескоп Атакама (ACT). Кредит: Wikimedia Commons

Наблюденията на ACT също така изключват много от така наречените разширени модели – теоретични алтернативи на стандартния космологичен модел. Това е друг "проблем", тъй като стеснява обхвата на възможностите, но също така представя нова, по-чиста отправна точка: време е да се спре търсенето на тези модели и да потърсят други.

Не на последно място, ACT предоставя нови поляризационни карти на космическия микровълнов фон – "фосилната светлина" на Вселената – които допълват температурните карти на Планк, но с много по-висока резолюция.

За първи път нов експеримент достига същото ниво на наблюдателни възможности като на спътника "Планк"

Сателитът "Планк", управляван от Европейската космическа агенция (ЕКА), бе изстрелян през 2009 г. с цел картографиране на космическия микровълнов фон (CMB) с изключително висока прецизност. Космолозите често описват това лъчение като "фосилната светлина" на Вселената, излъчвана по време на най-ранните етапи на космическата еволюция. Неговите наблюдения позволяват на учените да реконструират състава, възрастта и геометрията на първичната Вселена.

"Планк" бе знакова мисия, но остави някои празнини – няколко от които вече са запълнени благодарение на работата на ACT. За разлика от Планк, който бе спътник в орбита, ACT е наземен телескоп, разположен на около 5000 метра надморска височина в пустинята Атакама в Чили. Докато "Планк" се фокусира главно върху измерването на температурата на космическия микровълнов фон, ACT наблюдава и неговата поляризация – особено в това последно издание на данни.

Космологичното напрежение е потвърдено

Един от най-важните резултати на ACT досега е потвърждаването на едно от най-големите главоболия в космологията днес: така нареченото напрежение на Хъбъл.

Казано по-просто: знаем, че Вселената се разширява и можем да оценим текущата ѝ скорост на разширяване (също така научихме, че това разширяване се ускорява) от наблюдения. Проблемът е, че стойността, изведена с помощта на данни от изключително далечни епохи като космическия микровълнов фон, се различава от стойността, получена чрез наблюдение на много по-близки астрономически обекти.

"Нашите нови резултати показват, че константата на Хъбъл, изведена от данните от ACT за космическия микровълнов фон, съвпада с тази от "Планк" – не само от температурните данни, но и от поляризацията, което прави несъответствието на Хъбъл още по-стабилно", обяснява Колин Хил (Colin Hill), космолог в Колумбийския университет и съ-водещ на една от публикациите.

"Това може да звучи като още по-голям проблем, но всъщност е ключово откритие: учените вече знаят, че наистина има проблем с модела, който използваме, за да опишем Вселената, приемайки, че скоростта на разширяване, измерена от близки обекти, остава непроменена."

Космическия микровълнов фон (CMB). Кредит: NASA/Goddard/WMAP

Разширените модели "не издържат теста"

ACT отива по-далеч, казвайки, че "имаме проблем". През последните десетилетия, именно поради напрежението на Хъбъл, са предложени много "разширени" версии на стандартния модел, за да се опитат да разрешат несъответствието.

В една от трите нови статии, водена от Ерминия Калабрезе (Erminia Calabrese) - космолог в Кардифския университет, член на колаборацията ACT, основните разширени модели ("има около 30", отбелязва тя) са тествани спрямо новите данни.

Резултатът?

"Изчезнаха", признава Калабрезе, добавяйки: "Оценихме ги напълно независимо. Не се опитвахме да ги опровергаем, а само да ги изучим. И резултатът е ясен: новите наблюдения, в нови мащаби и в поляризация, на практика премахнаха възможностите за този вид упражнения."

Отново, отхвърлянето на набор от теории, целящи да решат даден проблем, може да не звучи вълнуващо. "Това наистина малко свива теоретичнив "пясъчник"", признава Калабрезе. Но това е добра новина: означава почистване на къщата, стесняване на жизнеспособните пътища напред и повече не изразходване на енергия за очевидно задънени улици.

По-ясни карти

С това последно издание на ACT, учените са получили много по-рязко изображение на "младата" вселена от това, предоставено от "Планк". "Това е главно защото ACT има по-голям диаметър – шест метра в сравнение с един и половина метра на "Планк" – и детайлността се увеличава с размера на огледалото", обяснява Сигурд Нейс (Sigurd Naess) от Университета в Осло, един от водещите автори на изследването.

"Но това е и защото изображенията на поляризираната светлина, получени от ACT, са много по-чувствителни от тези на "Планк"."

Една от трите нови статии представя тази нова карта, докато друга компресира тези карти в ъглови спектри на мощност, които са от решаващо значение за космологичните изследвания.

Това не означава, че резултатите на "Планк" вече са остарели. Напротив, според учените, "истинското значение на новите данни е, че те допълват предишните и заедно допринасят за една изключително богата обобщена картина".

Далеч от края на проект, шестото и последно публикуване на данни на ACT бележи ново начало – такова, което се надяваме да ни доближи до разбирането на нашата вселена и разрешаването на някои от най-големите ѝ оставащи мистерии.

"Искаме общността да продължи да използва и изследва тези данни", казва Калабрезе.

"Предоставихме първата интерпретация, в която имаме голям опит след години работа по този инструмент. Сега с удоволствие предаваме данните на общността за бъдещи и текущи изследвания."

Справка: Sigurd Naess, et al. The Atacama Cosmology Telescope: DR6 maps, Journal of Cosmology and Astroparticle Physics (2025). On arXiv: arxiv.org/abs/2503.14451

Thibaut Louis, et al. DR6 power spectra, likelihoods and ΛCDM parameters, Journal of Cosmology and Astroparticle Physics (2025). On arXiv: arxiv.org/abs/2503.14452

Erminia Calabrese, et al. DR6 constraints on extended cosmological models, Journal of Cosmology and Astroparticle Physics (2025). On arXiv: arxiv.org/abs/2503.14454

Източник: Endings and beginnings: Atacama Cosmology Telescope releases its final data, shaping the future of cosmology, SISSA Medialab

Няма засега цялостна квантова теория за гравитацията, но има няколко полукласически модела, които подкрепят съществуването на радиацията на Хокинг. И ако радиацията на Хокинг е вярна, тогава взаимодействието на черните дупки се управлява от законите на термодинамиката.

Аргументът е доста прост. Ако черните дупки излъчват квантово, тогава те отделят топлинна енергия и имат температура. Така че законите на термодинамиката важат за черните дупки, точно както важат за чаша чай. Тази идея е много важна, защото означава, че сложните взаимодействия на сливащите се черни дупки могат да бъдат описани като термодинамика на черните дупки.

Казано по-просто, има четири основни закона на термодинамиката:

Нулев: Ако обектите AC и BC са в термично равновесие, тогава и AB е в равновесие.

Първи: Енергията се запазва, така че топлинната енергия, загубена от един обект, се получава от други.

Втори: Топлинната енергия естествено тече от по-горещи към по-студени обекти, а не обратното. Това често се формулира като "ентропията на системата никога не може да намалява".

Трети: Никога не може да се охлади обект до абсолютната нула.

За черните дупки тези закони стават:

Нулев: Невъртяща се черна дупка има равномерна гравитация на хоризонта на събитията.

Първи: Температурата – и следователно ентропията – на черна дупка се определя от площта на нейния хоризонт на събитията.

Втори: Тъй като ентропията никога не може да намалее, площта на слятата черна дупка трябва да бъде не по-малка от площта на двете първоинални черни дупки.

Трети: Не може да се премахне хоризонта на събитията на черна дупка, като се завърти или да ѝ се даде електрически заряд.

Графика, показваща как сливането на две черни дупки потвърждава Теоремата за площта на термодинамиката на черните дупки. Кредит: Tang, et al

Вторият закон е известен още като Теоремата за площта на черните дупки и в много отношения е най-мощният. Черните дупки могат да излъчват гравитационна вълнова енергия, равна на енергията на сливащите се няколко звезди. Това е причината да можем да ги открием.

Но Теоремата за площта казва, че има твърдо ограничение за количеството гравитационна енергия, което сливанията могат да произведат. Крайната черна дупка трябва да има поне същата повърхност като първоначалните обекти. И тъй като повърхността на хоризонта на събитията на черната дупка зависи от нейната маса, това означава, че масата на черната дупка, резултат от сливането, също е ограничена.

Добрата новина е, че Теоремата за площта е нещо, което може да се провери, като се изследват сливанията на черни дупки.

През 2021 г., изследване на сливането на черни дупки GW150914 подкрепи Теоремата за площта с ниво на доверие от 97%. Сега ново изследване на сливането GW230814 потвърждава теоремата с ниво на доверие от 99,5%. И двата резултата са по-ниски от обичайното ниво от 5σ, използвано за научна сигурност, което би било 99,99994% сигурност, но резултатите все пак силно подкрепят теоремата.

Термодинамиката на черните дупки изглежда е вярна, което е удивително като се замислим, че когато пием чаша горещ чай в студена сутрин, същата физика, която затопля ръцете ни, управлява динамиката на хоризонтите на събитията на черните дупки.

Справка:

1. Isi, Maximiliano, et al. "Testing the black-hole area law with GW150914." Physical Review Letters 127.1 (2021): 011103.
2. Tang, Shao-Peng, et al. "Verification of the Black Hole Area Law with GW230814." *arXiv preprint* arXiv:2509.03480 (2025).

Източник: We've Long Thought The Surface Area Of A Black Hole Can't Decrease. Now We Have Data To Back It Up., Brian Koberlein,  Universe Today

Откриването на фалшиво лице, създадено от изкуствен интелект, може да звучи като задача за усъвършенствани алгоритми, но изследванията показват, че хората могат да се научат да го правят изненадващо добре само с пет минути обучение.

Ново проучване установи, че кратка обучителна сесия (около пет минути обучение и практика с обратна връзка), показваща на хората често срещани недостатъци в генерираните от изкуствен интелект лица, значително повишава процента на разпознаване. Освен това изследването разкрива, че повечето хора без обучение се представят по-зле от ако бяха посочвали на случаен принцип, когато се опитват да идентифицират генерирани лица, често ги възприемайки като по-реалистични от действителните човешки снимки.

Констатациите предлагат практично решение за нарастващатз заплаха за сигурността. Генерирани от изкуствен интелект лица вече са използвани за създаване на фалшиви акаунти в социалните медии за кампании за тормоз и с усъвършенстването на технологиите потенциалът за измами и дезинформация нараства.

"Генерираните от изкуствен интелект лица сега са изключително реалистични, до степен, че хората често допускат грешки при разграничаването им от истинските лица", пишат изследователите в Royal Society Open Science.

Тестване на хора с изключителни умения за разпознаване на лица

В проучването са тествани 664 участници в множество експерименти, включително хора с изключителни способности за разпознаване на лица. Тези "суперразпознавачи" вече се използват от някои полицейски сили за идентифициране на заподозрени от записи от охранителни камери.

Участниците разглеждат лица, създадени от StyleGAN3, най-модерната система за генериране на лица, налична към момента на събиране на данните на проучването. Генерираните от изкуствен интелект изображения са били съчетани с реални снимки от Flickr, като и двата набора снимки включват разнообразни демографски данни, за да отразят реалистични условия.

Без обучение, типичните участници се представили с едва 42% точност, когато са били помолени да идентифицират кое от двете лица е генерирано от изкуствен интелект – значително по-лошо от очакваните 50% от случайни предположения. Суперразпознавачите се представили по-добре с 54%, повече, но все пак може доста повече.

Участниците са били помолени да разграничат истинските от фалшивите лица. Горните два реда съдържат генерирани от изкуствен интелект лица. Долните два реда съдържат истински лица. Кредит: Dr Katie Gray

Какво включва обучението: Практика с обратна връзка

Тренировките са забележително прости. Изследователите показват на участниците примери за артефакти при рендване – фини недостатъци, които системите с изкуствен интелект понякога оставят в генерираните изображения.

Това обикновено са странно рендвана коса, необичаен брой зъби или странни преходи, където чертите на лицето се срещат с фона. След това участниците завършват десет пробни опита и получават незабавна обратна връзка дали отговорите им са правилни.

След тази кратка сесия, суперразпознавачите достигат до 64% ​​точност, представяйки се значително по-добре от тези на случайността. Типичните участници също стават значително по-добри в разпознаването, надхвърляйки 50% и елиминирайки тенденцията да възприемат фалшивите лица като по-реални от истинските.

Ефектът от обучението се проявява в по-голямата част от изображенията, вместо да е от полза само за очевидните случаи - 55 от 80-те генерирани от изкуствен интелект лица са показали подобрение на точността с повече от 10% за суперразпознавателите след обучение.

Защо някои хора са по-добри в разпознаването на фалшификати

Интересното е, че на суперразпознавачите е отнемало повече време да вземат решения от типичните участници, но това не обяснява предимството им в представянето. Времето за реакция не е корелирало с точността в нито една от групите, което предполага, че предимството на суперразпознавачите произтича от превъзходните им перцептивни способности, а не просто от това, че са по-внимателни.

Изследователският екип предполага, че тъй като обучението е подобрило и двете групи по подобен начин, суперразпознавачите може да разчитат на способности за обработка на лица, отвъд простото откриване на артефакти от рендирането. Вместо това, те вероятно използват други умения за обработка на лица, за да откриват генерираните от изкуствен интелект и могат да подобрят тези способности чрез целенасочено обучение.

Проучването използва теория за откриване на сигнали, за да анализира дали подобрената ефективност се дължи на по-добра способност за разграничаване или просто на променени стратегии за вземане на решения. Обучението подобрява фактически чувствителността, а не просто да направи хората по- подозрителни към всички лица.

Практическо приложение за откриване на фалшиви лица онлайн

Практическите приложения се простират отвъд сигурността и правоприлагането. Тъй като генерираните от изкуствен интелект лица стават все по-разпространени, кратките обучителни програми биха могли да помогнат на модераторите на социални медии, журналистите, проверяващи източници, или на всеки, който трябва да удостовери онлайн самоличността си.

Изследователите признават, че с усъвършенстването на системите с изкуствен интелект отвъд StyleGAN3 (който бе най-съвременен, когато са събирали данните си), очевидните артефакти при рендване може да станат по-редки, което потенциално намалява ефективността на обучението, фокусирано върху артефакти. Въпреки това, комбинирането на кратко обучение с естествените способности на суперразпознавачите би могло да осигури силна защита на хората срещу все по-сложни генерирани лица.

Следващата стъпка е да се определи дали ефектите от обучението траят във времето и дали могат да се комбинират с други интервенции, като например множество обучени наблюдатели да преглеждат едни и същи изображения. Изследователите също така предполагат, че обучени суперразпознавачи биха могли да работят заедно с алгоритми за откриване на генерирани с изкуствен интелект изображения за оптимални резултати.

Засега посланието е ясно: хората не са безпомощни срещу генерираните от изкуствен интелект лица. Само с няколко минути инструкции какво да търсят, хората могат значително да подобрят способността си да разпознават фалшификати.

Справка: Gray, K.L.H., Davis, J.P., Bunce, C., Noyes, E., & Ritchie, K.L. (2025). “Training human super-recognizers’ detection and discrimination of AI-generated faces,” published November 12, 2025 in Royal Society Open Science, 12, 250921. DOI:10.1098/rsos.250921

Източник: Can You Spot AI-Generated Fake Faces? 5 Minutes Of Training Can Do The Trick, StudyFinds

Но това не е правилният начин да се мисли за Големия взрив, който е по-добре да се разглежда като момент във времето, а не като място в пространството, обяснява астрофизикът Итън Сийгъл в последната статия за поредицата Starts With A Bang.

Една от най-трудните концепции за осмисляне за всеки, дори за професионалните астрофизици, е идеята за Големия взрив и разширяващата се Вселена. Някъде в далечината, на границата на това, което дори най-мощните ни телескопи могат да видят, се намират галактики, които се отдалечават от нас толкова бързо, че светлината, излъчвана от техните звезди, е разтегната до дванадесет пъти първоначалната си дължина на вълната. Тези разтегнати светлинни вълни са следствие от разширяващата се Вселена и са почти, но не съвсем, идентични за галактиките, които виждаме във всички посоки в космоса.

Дали тази разлика, както и фактът, че една посока има малко по-голямо червено отместване за обектите си, отколкото противоположната си посока, ни казва нещо за това къде, преди всички тези милиарди години, всъщност се е случил Големият взрив?

Това не е нещо, с което обикновено се занимават астрофизиците, и то с основателни причини, но биха могли.

Нека първо да разгледаме какво научаваме, ако направим това, а след това да разгледаме защо не го правим.

Тази графика показва 1550-те свръхнови, които са част от анализа Pantheon+, изобразени като функция на модула на разстоянието μ спрямо червеното отместване z. Всички те попадат в линията, която нашият стандартен космологичен модел предсказва, като дори свръхновите от тип Ia с най-голямо червено отместване и най-отдалечени се придържат към тази проста зависимост. Кредит: D. Brout et al./Pantheon+, Astrophysical Journal, 2022 г.

Когато погледнем към Вселената, виждаме, че има впечатляващо последователна връзка между светлината, която измерваме от галактиките, и това колко далеч са тези галактики. Средно, както е потвърдено за хиляди и хиляди галактики на всички различни разстояния, колкото по-далеч е една галактика от нас, толкова по-голямо е червеното изместване на светлината ѝ. Не само виждаме тази връзка във всички посоки, но е и забележително проста: скоростта, с която предполагаме, че се движат тези галактики, е право пропорционална на измереното им разстояние от нас.

Това е било ключовото наблюдение, направено за първи път през 20-те години на миналия век, което кара космолозите да заключат, че Вселената се разширява. Колкото по-далеч е един обект, толкова по-бързо виждаме как се отдалечава от нас: правило, което е валидно за всичко наблюдавано през почти цял век досега. Когато обаче погледнем на много по-детайлно ниво, виждаме, че има много, много малки разлики в посоката: в едната посока нещата са съвсем леко изместени в червено, малко повече от средното, докато в обратната посока нещата са съвсем леко изместени в синьо, малко повече от средното.

Обект, движещ се с близка до скоростта на светлината, която излъчва светлина, ще има излъчвана светлина, която ще изглежда изместена в зависимост от местоположението на наблюдателя. Някой отляво ще види източника да се отдалечава от него и следователно светлината ще бъде изместена в червено; някой отдясно на източника ще я види изместена в синьо или изместена към по-високи честоти, докато източникът се движи към него.
Кредит: TxAlien/Wikimedia Commons

В известен смисъл обаче това има смисъл - Вселената не е идеално еднородна, а в нея има гравитационни несъвършенства:

• региони на космоса, които имат повече материя в себе си от средното, като звезди, галактики и групи и клъстери от галактики и;
  региони от космоса, които имат по-малко материя от средното, известни като космически войдове, които са загубили материята си в полза на по-плътните, богати на структура региони.
• Ако нещата във Вселената се привличат от материята и тази материя не е разпределена равномерно, е съвсем естествено всичко - галактики близки и далечни, и дори нашият Млечен път и Местната група - да бъде тласкано и привличано от гравитационното влияние на всичко, което го заобикаля.

След като всичко е приведено в относително движение от взаимните гравитационни сили между тях, как можем наистина да знаем точно как се "движим" спрямо останалата част от Вселената? За щастие, природата ни дава начин.

COBE, първият спътник за космическо микровълново лъчение (CMB), измерва флуктуации до мащаби само от 7º. WMAP успява да измери резолюции до 0.3° в пет различни честотни ленти, като сателитът "Планк" измерва чак до 5 дъгови минути (0,07°) общо в девет различни честотни ленти. Всички тези космически обсерватории са засекли космическия микровълнов фон, потвърждавайки, че той не е атмосферно явление и че има космически произход. Кредит: NASA/COBE/DMR; NASA/WMAP science team; ESA and the Planck collaboration

Във всички посоки в космоса има много студена, нискоенергийна, но повсеместна радиационна баня: космическият микровълнов фон (реликтово излъчване) или накратко CMB (cosmic microwave background). Това първоначално е предсказано още през 40-те години на миналия век, когато се е осъзнало, че ако Вселената се разширява днес, тя трябва да е била по-малка в миналото. Ако разширяващата се Вселена разтяга дължината на вълната на светлината, която преминава през нея, това означава, че "връщането на часовника назад" към по-ранни времена е като свиване на Вселената и следователно компресиране на дължината на вълната на светлината, която преминава през нея.

В по-ранни времена тази светлина би трябвало да е била с по-висока енергия и следователно Вселената би трябвало да е била по-гореща. Ако си представим Вселената в достатъчно ранен момент, нещата биха могли да бъдат толкова горещи, че дори неутралните атоми не биха могли да се образуват, тъй като квантовете високоенергийна светлина, които са присъствали, биха йонизирали тези атоми. И следователно, с разширяването и охлаждането на Вселената, бихме очаквали тази светлина да разтегне дължината на вълната си, оставяйки ни с равномерен, нискоенергиен фон, който се запазва до наши дни.

Така че, ако можем да измерим този фон и да установим, че той не е идеално равномерен, а предпочита едната посока пред другата, можем да използваме това, за да измерим движението си през Вселената спрямо "системата на покой", където се е случил Големият взрив.

Въпреки че космическият микровълнов фон е с еднаква приблизителна температура във всички посоки, има отклонения от 1 на 800 в една конкретна посока: което е в съответствие с нашето движение през Вселената. При 1 на 800 обща величина на амплитудата на самото реликтово вълнение, това съответства на движение с около 1 на 800 скорост от скоростта на светлината или ~368 км/с от гледна точка на Слънцето. Кредит: J. Delabrouille et al., A&A, 2013 г

Забележително е, че това е измерено с невероятна прецизност. Вселената, във всички посоки, има средна фонова температура от реликтово лъчение от 2.7255 K: по-малко от три градуса над абсолютната нула. Но в едната посока е с около 3,4 миликелвина по-горещо от средното, а в обратната посока е с около 3.4 миликелвина по-студено от средното, като всички останали посоки подкрепят интерпретацията, че това е "движение" през Вселената.

Когато се преведе това в скорост и се вземе предвид движението на нашето Слънце през Млечния път, ще открием, че това означава, че нашият Млечен път се движи през Вселената с приблизително 620 километра в секунда: към съзвездието Лъв и отдалечавайки се от съзвездието Водолей.

Ако изчислим сложна математика и приемем, че сме започнали от състояние на покой в ​​почти идеално еднородна Вселена, можем да изчислим колко далеч ни е отдалечило това кумулативно гравитационно привличане от началната точка, където всички посоки биха били с приблизително еднаква температура.

Отговорът? Намираме се някъде между 14 и 20 милиона светлинни години от тази "централна" точка, нека приемем 17 милиона светлинни години за простота.

Потоците на близките галактики и галактически купове (както е показано от "линиите" на потоците) са картографирани с близкото масово поле. По-плътностите области (в червено) и областите с ниска плътност (в черно) са възникнали от много малки гравитационни разлики в ранната Вселена. Кредит: H.M. Courtois et al., Astronomical Journal, 2013

С други думи, ако можем да вземем всички галактики в разширяващата се Вселена, да измерим как са се отдалечили една от друга в разширяващата се Вселена във всичките три измерения и проследим това движение обратно до една единствена точка, това би била тази точка: на около 17 милиона светлинни години от мястото, където сме днес.

Това е забележително близо! В края на краищата, можем да виждаме на около ~46,1 милиарда светлинни години във всички посоки, а 17 милиона светлинни години са само на 0,037% от радиуса на Вселената далеч от нас.

Това съвпадение ли е? Случайно ли се е случило да се появим в цялата наблюдаема Вселена, изключително близо до, но не точно в "епицентъра" на Големия взрив?

Това е много съмнително. Има както наблюдателни, така и теоретични причини да се опровергае това тълкуване и то вече не се разглежда сериозно като правдоподобно тълкуване на разширяващата се Вселена или Големия взрив.

Във всяка епоха от нашата космическа история, всеки наблюдател ще изпита равномерна "вана" от всепосочно лъчение, възникнало още при Големия взрив. Днес, от наша гледна точка, то е само 2.725 K над абсолютната нула и следователно се наблюдава като космически микровълнов фон, достигащ връх в микровълновите честоти. В момента, в повечето места в космоса, именно това остатъчно лъчение определя температурата на Вселената. Кредит: Earth: NASA/BlueEarth; Milky Way: ESO/S. Brunier; CMB: NASA/WMAP

От теоретична гледна точка, единствената причина да проследим видимото движение на всички галактики, които виждаме, до дадена точка, е ако всички те са възникнали от някакъв вид експлозия. Точно както в случая на избмте могли да проследим движенията на всички галактики, ако и те са възникнали от някаква точка на експлозия.

Но "експлозия" не е същото като "разширяване". Експлозията е нещо, което се случва в пространството, и шрапнелите от този взрив биха се движили през пространството. Разширяването обаче е нещо, което се случва с пространството и влияе върху това как обектите във вашата Вселена се възприемат един друг.

Най-добрата аналогия е топка тесто със стафиди в нея. Тестото е като пространство, а стафидите са като галактиките в него. Ние живеем в част от една стафида и можем да видим само другите стафиди, а не самото тесто. Докато тестото втасва, стафидите, които са близо до вашето местоположение, биха изглеждали сякаш се отдалечават от нас с определена скорост, но колкото по-далеч е една стафида, толкова по-бързо бихме я видели да се отдалечава от нас. В един момент дори бихме видели стафиди да се отдалечават от нас със скорост, която предполага скорост, по-висока от скоростта на светлината - забележително постижение, което не може да се случи в сценария на "взрив", а само в този на "разширяване".

Моделът на "хляб със стафиди" на разширяващата се Вселена, където относителните разстояния се увеличават с разширяването на пространството (тестото). Колкото по-далеч са две стафиди една от друга, толкова по-голямо ще бъде наблюдаваното червено отместване, когато светлината бъде получена. Връзката червено отместване-разстояние, предсказана от разширяващата се Вселена, се потвърждава от наблюдения и е в съответствие с това, което е известно още от 20-те години на миналия век. Кредит: NASA/WMAP Science Team

Всъщност, в контекста на Общата теория на относителността на Айнщайн, е невъзможно да има Вселена, която е изпълнена навсякъде с материя и радиация, и тази Вселена да не се разширява или свива. Ако Общата теория на относителността е вярна и Вселената е пълна с материя и енергия, тогава неизбежното заключение от теоретична гледна точка е, че Вселената не може да бъде статична. С други думи, наблюдението, че обектите се отдалечават от нас и че колкото по-далеч са от нас, толкова по-бързо изглежда, че се отдалечават, е много силно доказателство, че Вселената се разширява.

Ако Вселената се разширява, това има огромни последици за самия Голям взрив. Това означава, че Големият взрив не е бил експлозия, която се е случила в дадена точка, а по-скоро е бил началото на непрекъснато разширяване, започнало в определен момент от времето. В този момент Вселената - навсякъде и на всички места - е била изпълнена с материя и енергия и се е разширявала и охлаждала във всички посоки. Това разширяване е част от причината, поради която във Вселена, която е само на 13,8 милиарда години, можем да видим обекти, които са отдалечени днес на 46,1 милиарда светлинни години. Само ако Вселената се разширява, а не ако е експлодирала от една точка, е възможно да се наблюдават такива разстояния за толкова кратки периоди от време.

Тази опростена анимация показва как светлината се отмества в червено и как разстоянията между несвързаните обекти се променят с течение на времето в разширяващата се Вселена. Обърнете внимание, че всеки фотон губи енергия, докато пътува през разширяващата се Вселена, и че енергията "отива" навсякъде; енергията просто не се запазва във Вселена, която е различна от един момент до следващия. Кредит: Rob Knop

Това обаче не е чисто теоретично обосновано заключение. Ако Вселената е започнала от взрив, бихме очаквали да видим, че най-отдалечените и най-бързо движещи се обекти са като най-малките парченца шрапнел: ускорени до най-големи скорости.

Бихме очаквали, че колкото по-далеч гледнем, толкова по-малко галактики ще открием и те ще са по-разредени, защото обемът се разширява с куба на разстоянието от центъра.

И бихме очаквали, че ще може да видим само такива обекти, които са били преди определен период от време: времето, необходимо на светлината да стигне до очите ми. Тъй като тези галактики първо ще трябва да пътуват от тук до там, което може да бъде само наполовина на възрастта на Вселената и следователно никога не би трябвало да виждаме галактики, които са по-млади от около 6,9 милиарда години.

Всички тези прогнози обаче противоречат на това, което виждаме. Колкото по-далеч гледаме, толкова повече галактики виждаме в даден обем пространство, защото Вселената се е разширила с по-малко количество и галактиките са имали по-малко време да се слеят. Виждали сме галактики, които са изглеждали такива, каквито са били, когато Вселената е била само на 285 милиона години: едва 2% от сегашната ѝ възраст. А галактиките, както ги виждаме през космическото време, са с всякакви размери и форми, включително аналози на галактики, които са също толкова впечатляващи, колкото Млечния път, дори на огромни космически разстояния.

Галактики, сравними със съвременния Млечен път, са многобройни, но по-младите галактики, подобни на Млечния път, са по своята същност по-малки, по-сини и по-богати на газ като цяло от галактиките, които виждаме днес. Фактът, че виждаме галактики с такова разнообразие по форма, размер, звезден състав, но не и в техните еволюционни етапи като функция на разстоянието, ни показва, че Вселената се разширява и че не е започнала от експлозия. Кредит: NASA, ESA, P. van Dokkum (Yale U.), S. Patel (Leiden U.), and the 3-D-HST Team

Въпреки че е разбираемо, когато погледнем навън и видим как всичко се отдалечава от нас, като по-далечните обекти се отдалечават от нас по-бързо, да мислим за Големия взрив по същия начин, по който мислим за експлозия, знаем, че това не е така. Въпреки че може просто да проследим пътищата на отдалечаващите се обекти във Вселената обратно до една точка и дори да измерим колко далеч е тази точка от нвашето конкретно местоположение днес, това не ни казва колко далеч сме от точката, в която се е случил Големият взрив. Всъщност това ни казва само колко сме кумулативно привлечени и отблъснати от мястото, където щяхте да бъдем, ако нямаше нетни гравитационни сили, които да ни влияят, от началото на горещия Голям взрив.

В действителност, Вселената няма център или, от друга гледна точка, всяка точка в пространството и всеки наблюдател във Вселената могат да претендират, че са в самия център. Както астрофизикът Кейти Мак веднъж брилянтно го е казал:

"Вселената се разширява по начина, по който се разширява умът ви. Тя не се разширява в нищо; вие просто ставате по-малко плътни."

Източник: Ask Ethan: Where are we located relative to the Big Bang? Dr. Ethan Siegel, Starts With A Bang, 

Астрономите може би са открили доказателства за структура, разположена далеч отвъд Нептун, което потенциално би дало информация за първичното минало на Слънчевата система. Това откритие е свързано с гъста концентрация на обекти в Пояса на Кайпер, загадъчен регион, който отдавна е интригувал учените.

Екипът, направил това новаторско проучване, предполага, че тези обекти биха могли да бъдат част от много по-стар, непокътнат клъстер, който би могъл да промени разбирането ни за формирането на планетите. Изследването, публикувано на сървъра за препринти arXiv, все още е в процес на преглед, но последиците са огромни.

Поясът на Кайпер: Остатък от ранните дни на Слънчевата система

Поясът на Кайпер, често наричан "третата зона" на Слънчевата система, е регион, пълен с ледени останки от формирането на Слънчевата система. Разположен между 30 и 50 астрономически единици (AU) от Слънцето, той е дом на безброй малки обекти, някои от които са с размер до 100 километра.

"Поясът на Кайпер се намира в най-отдалечените краища на нашата Слънчева система, отвъд орбитата на Нептун. Понякога се нарича "третата зона" на Слънчевата система. Астрономите смятат, че в този регион има милиони малки, ледени обекти – включително стотици хиляди, които са по-големи от 100 километра. Някои от обектите, включително Плутон, са с диаметър над 1000 километра", се обяснява в сайта на НАСА.

Главният астероиден пояс и Поясът на Кайпер. Кредит: Wikimedia Commons

Подобно на Главния астероиден пояс, Поясът на Кайпер съдържа остатъци от ранната Слънчева система, остатъци, които не са се слели в планети. За разлика от относително тънкия диск на астероидния пояс обаче, Поясът на Кайпер е дебел диск, наподобяващ по форма поничка. Тази структура е оформена от гравитационните сили на гигантските планети, особено Нептун, които са оформили разпределението на обектите в този най-отдалечен регион на нашата Слънчева система.

Въпреки многобройните открития в Пояса на Кайпер, учените все още не са картографирали напълно сложната му структура. През 2011 г. изследователите откриват, че Поясът на Кайпер не е еднородна колекция от обекти, а по-скоро сложна система с ясно изразени подструктури. Както е отбелязано в проучване, публикувано в The Astronomical Journal:

"Откриваме, че класическият Пояс е сложен регион с подструктури, които надхвърлят обичайното разделяне на вътрешен (вътрешен до 3:2 резонанс на средно движение [MMR - mean-motion resonance]), основен (между 3:2 и 2:1 MMR) и външен (външен до 2:1 MMR)."

Тази сложност е допълнително подчертана от наблюдението, че основният класически пояс между 40–47 AU съдържа различни компоненти, които оспорват по-ранните модели.

Илюстрация на основните семейства обекти и резонанси в пояса на Кайпер. Кредит: Wikimedia Commons

Първичен звезден куп на 43 AU: Нови улики за формирането на Слънчевата система

Екип от Принстънския университет, ръководен от астрофизика Амир Сирадж (Amir Siraj), е идентифицирал нова структура в Пояса на Кайпер на около 43 AU, което предполага, че може да е "първичен клъстер" от ледени обекти, които са останали до голяма степен непокътнати.

"Този ​​вид орбитално спокойствие е сигнал за много стара, непокътната структура", както Сирадж обяснява пред New Scientist, и може да даде прозрения за ранната Слънчева система. Това откритие би могло да предостави ключови данни за формирането на гигантските планети и как са мигрирали към сегашните си орбити. Изследванията на екипа показват, че структурата би могла да разкрие и информация за ранните междузвездни среди, с които Слънчевата система може да се е сблъсквала.

Тези открития надграждат предишни изследвания от 2011 г., които идентифицират "ядрото" на Пояса на Кайпер, регион, характеризиращ се с обекти с по-ниски ексцентричности и по-стабилни орбити. Екипът наблюдава, че това "ядро" е останало забележително непроменено с течение на времето. Новата структура, разположена леко навътре от оригиналното ядро, показва още по-ниски ексцентричности, което предполага, че може да е дори по-стара и по-стабилна. Това откритие намеква за по-дълбоко, незабелязано досега ниво на структура в Пояса на Кайпер, което би могло да предложи моментна снимка на ранната история на Слънчевата система.

Анализът на екипа на тази нова структура е революционен и както те обясняват:

"Основният класически пояс (a = 40–47 AU) трябва да бъде моделиран с поне три компонента: "горещия" компонент с широко разпределение на наклона и два "студени" компонента (разбъркан и ядрен) с много по-тесни разпределения на наклона."

Новите доказателства на екипа за вътрешно ядро ​​на 43 AU, с още по-ниска ексцентричност, предполагат, че този регион може да се е образувал по-рано и в по-стабилна среда от други части на Пояса на Кайпер.

Изследването е публикувано на сървъра за предпечат arXiv и все още е обект на допълнителни наблюдения, особено от предстоящи астрономически проучвания като "Legacy Survey of Space and Time" (LSST) на обсерваторията "Вера Рубин", които биха могли да предоставят окончателни доказателства за съществуването на тази нова структура.

Неясна орбитална формация: Как се е образувало вътрешното ядро?

"Вътрешното ядро" е озадачаващо откритие. Както отбелязва изследователският екип, "не е очевидно как се е образувало вътрешното ядро". Макар че образуването на първоначалното ядро ​​може да се отдаде на миграцията на Нептун, не е ясно дали новият клъстер е продължение на съществуващото ядро ​​или е напълно отделна структура. Учените се надяват, че бъдещите наблюдения ще помогнат за изясняване на тази мистерия.

"Вътрешното ядро" е интригуващо заради ниската си ексцентричност – знак за спокойна, стабилна орбита. Такава орбитална стабилност е необичайна за обекти в този регион, където гравитационните взаимодействия често водят до по-хаотични движения. Формирането на такава структура, с нейната необичайно спокойна и кръгова орбита, би изисквало специфични условия, които все още не са напълно разбрани.

"Този ​​вид орбитално спокойствие е сигнал за много стара, необезпокоявана структура", обяснява Сирадж.

Констатациите на екипа отварят нови въпроси относно поведението на обектите във външната част на Слънчевата система. Докато "нестабилната миграция на Нептун е възможно обяснение за ядрото, което може да се отнася и за вътрешното ядро", истинската природа на произхода на структурата остава неясна.

"Все още не е ясно дали вътрешното ядро ​​е продължение на ядрото или отделна структура", добавят изследователите.

Справка: The Inner Kernel of the Classical Kuiper Belt; Amir Siraj, Christopher F. Chyba, Scott Tremaine; https://arxiv.org/abs/2511.07512 

Източник: A ‘Very Old’ Structure Found Beyond Neptune Could Change How We See the Solar System, The Daily Galaxy

И все пак, въпреки поразителното му присъствие, почти нищо не се знае за това кой го е построил - или защо, разказва статия в Arkeonews.

Разположен на около 26 километра от центъра на град Карс, в границите на село Буланък (Bulanık), хълмът се намира между планините Яхни и Думанлъ. На върха му се извисява приблизително 5-метрова конструкция, построена от меки, тъмни камъни. Изветряла и неправилна, тя наподобява кула или паметник, но все още няма официално проучване, което да е разкрило нейната възраст, културен произход или предназначение.

Мистериозен надпис

Една от най-интригуващите характеристики на обекта се намира от страната, обърната към руините на Ани. Там плосък камък носи надпис с височина близо 2 метра. Изглежда прецизно издълбан, но езикът и значението на писането остават неразгадани.

Местните жители вярват, че писмеността може да принадлежи на древна цивилизация, някога активна в региона. Близостта до Ани - средновековен град, богат на арменско, селджукско и грузинско наследство - само задълбочава спекулациите. Специалистите, които са чували за паметника, подчертават необходимостта от подробни археологически проучвания, за да се определи дали надписът представлява известен език, незаписан вариант или евентуално декоративни символи, а не официална писменост.

Наблюдателна кула, граничен знак или свещен паметник?

Сред археолозите циркулират много теории за първоначалната функция на конструкцията.

Някои местни хора твърдят, че кулоподобната конструкциядизайн подсказва наблюдателна кула, предлагаща ясна гледка към откритите равнини. Други предполагат, че може да е служила като граничен камък, определящ териториалните линии между древни селища или царства.

Друга група смята, че хълмът може някога да е бил място за ритуали или поклонение, особено след като на много върхове в Анатолия традиционно има светилища, гробници на почитани хора или церемониални структури. Липсата на окончателни данни само засилва усещането за мистерия, което хълмът носи.

Мястото, привлечено от ловци на съкровища, сега е защитено

Подобно на много древни или неизследвани обекти в Източна Турция, хълмът понякога е привличал иманяри. През последните години обаче местните власти са усилили защитата на района, предотвратявайки незаконни разкопки и помагайки за запазването на останките. Жителите на село Буланък се надяват, че обектът скоро ще бъде правилно проучен, за да може историческата му стойност да бъде документирана и защитена.

Изглеждащи внимателно издълбани, но езикът и значението на тези надписи остават неразгадани. Кредит: Serkan Çağlar/Kars-İHA

Сравнение с подобни древни паметници. Предварителни наблюдения въз основа на изображението

Въпреки че на обекта все още не е проведено археологическо проучване, могат да се направят няколко предварителни сравнения единствено въз основа на визуални наблюдения от предоставеното изображение. Тези сравнения не представляват окончателни заключения, а по-скоро са оценки в ранен етап, които археологът може да направи преди оглед на място:

Приликата с могили и маркировъчни купчини в Източна Анатолия и Централна Азия: Видът на подредените камъни и грубите, неоформени блокове напомнят за подобните на могили образувания, използвани в различни исторически периоди за навигация или териториално маркиране.

Приликите с малки наблюдателни съоръжения от ранния период в Кавказкия регион: Вертикалната форма на паметника и разположението му на издигнат хребет наподобяват прости, каменни наблюдателни пунктове, срещани в планинските части на Кавказ. Това не потвърждава отбранителна функция, но визуалният паралел е забележителен.

Използването на тъмен вулканичен камък, подобен на паметниците около Арменските планини: Текстурата и оцветяването на камъните на изображението предполагат базалт или друг местно достъпен вулканичен материал. Много древни структури около Ани и планините са използвали сходни видове камъни, което може да показва регионални строителни традиции.

Тези наблюдения остават предварителни и се основават изцяло на снимката, а не на теренни измервания, разкопки или анализ на материали. Необходими са подходящи археологически проучвания, за да се потвърди или опровергае някоя от тези предварителни възможности.

Използван е тъмен вулканичен камък, подобен на паметниците около Арменските планини. Кредит: Serkan Çağlar/Kars-İHA

Призив за археологически проучвания

Жителите на село Буланик се надяват, че официални разкопки или изследователска инициатива най-накрая ще разкрият загадките на тази кула. Мнозина вярват, че тя може да разкрие неизвестна досега глава от дългата и мултикултурна история на региона.

Докато не започнат професионални изследвания, Зиярет Тепеси остава една от най-интригуващите неразгадани загадки на Карс - мълчалив каменен страж, който гледа към древните равнини и вечните руини на Ани, чакащ тайните му да бъдат разкрити.

Източник: The Mysterious Stone Structure Overlooking Ani: A Hidden Monument Raising New Questions, Arkeonews 

Марс може да е имал изобилие от вода в древността, но студените и сухи условия на съвремието правят съществуването на течна вода на Червената планета малко вероятно. Радарът MARSIS (Mars Advanced Radar for Subsurface and Ionosphere Sounding) обаче е засякъл силни радарни отражения от 20-километров регион в основата на южната полярна ледена шапка на Марс, което намекна за възможността за течна вода под ледената повърхност.

Подобно откритие би било от голямо значение за оценката на потенциалната обитаемост на планетата. Въпреки това, поддържането на течна вода под леда може да е невъзможно без силно солени саламури или локализирана вулканична топлина.

Учените са обсъждали и други възможни "сухи" обяснения за ярките отражения, регистрирани от MARSIS, като например слоеве от въглероден диоксид и воден лед или солен лед и глина, предизвикващи увеличение на радарната отражателна способност.

Марсианският разузнавателен орбитален апарат носи радара SHARAD (Shallow Radar), който използва по-високи честоти от MARSIS. Доскоро сигналите на SHARAD не можеха да проникнат достатъчно дълбоко във вътрешността на Марс, за да достигнат основата на ледената покривка, където потенциално може да се намери вода, което означаваше, че резултатите му не можеха да бъдат сравнени с данните на MARSIS.

Екипът на Mars Reconnaissance Orbiter (MRO) обаче наскоро тества нова маневра, при която космическият апарат се завърта на 120° около оста си на полет, в сравнение с предишния си максимум от 28°. Тази нова маневра, наречена "много голямо завъртане" (VLR - very large roll), увеличава силата на сигнала и дълбочината на проникване на SHARAD, позволявайки на изследователите да изучават ледената основа в мистериозната зона с висока отражателна способност.

В статия, публикувана в Geophysical Research Letters, Гарет Морган (Gareth Morgan) и колегите му са изследвали 91 наблюдения от SHARAD, които са пресичали тази силно отразяваща зона. Базалното ехо от този регион е било засечено от SHARAD само при използване на маневрата VLR.

За разлика от данните от MARSIS, сигналът, получен от SHARAD, е бил много слаб, което показва малко вероятното наличие на течна вода в силно отразяващата зона.

Изследователите предполагат, че слабият сигнал, засечен от SHARAD под тази част от ледената шапка, най-вероятно е причинен от локализиран участък от гладък терен под леда. Те добавят, че са необходими допълнителни изследвания, за да се изяснят несъответствията между резултатите от MARSIS и SHARAD.
https://phys.org/news/2025-11-liquid-mars.html На Марс вероятно няма течна вода под полярната му шапка

Силно отразяваща област в основата на южната полярна шапка на Марс намекна за евентуално наличие на течна вода. Но нови радарни измервания предлагат друго обяснение. ESA/DLR/FU Berlin, CC BY-SA 3.0 IGO

Марс може да е имал изобилие от вода в древността, но студените и сухи условия на съвремието правят съществуването на течна вода на Червената планета малко вероятно. Радарът MARSIS (Mars Advanced Radar for Subsurface and Ionosphere Sounding) обаче е засякъл силни радарни отражения от 20-километров регион в основата на южната полярна ледена шапка на Марс, което намекна за възможността за течна вода под ледената повърхност.

Подобно откритие би било от голямо значение за оценката на потенциалната обитаемост на планетата. Въпреки това, поддържането на течна вода под леда може да е невъзможно без силно солени саламури или локализирана вулканична топлина.

Учените са обсъждали и други възможни "сухи" обяснения за ярките отражения, регистрирани от MARSIS, като например слоеве от въглероден диоксид и воден лед или солен лед и глина, предизвикващи увеличение на радарната отражателна способност.

Марсианският разузнавателен орбитален апарат носи радара SHARAD (Shallow Radar), който използва по-високи честоти от MARSIS. Доскоро сигналите на SHARAD не можеха да проникнат достатъчно дълбоко във вътрешността на Марс, за да достигнат основата на ледената покривка, където потенциално може да се намери вода, което означаваше, че резултатите му не можеха да бъдат сравнени с данните на MARSIS.

Екипът на Mars Reconnaissance Orbiter обаче наскоро тества нова маневра, при която космическият апарат се завърта на 120° около оста си на полет, в сравнение с предишния си максимум от 28°. Тази нова маневра, наречена "много голямо завъртане" (VLR - very large roll), увеличава силата на сигнала и дълбочината на проникване на SHARAD, позволявайки на изследователите да изучават ледената основа в мистериозната зона с висока отражателна способност.

В статия, публикувана в Geophysical Research Letters, Гарет Морган (Gareth Morgan) и колегите му са изследвали 91 наблюдения от SHARAD, които са пресичали тази силно отразяваща зона. Базалното ехо от този регион е било засечено от SHARAD само при използване на маневрата VLR.

За разлика от данните от MARSIS, сигналът, получен от SHARAD, е бил много слаб, което показва малко вероятното наличие на течна вода в силно отразяващата зона.

Изследователите предполагат, че слабият сигнал, засечен от SHARAD под тази част от ледената шапка, най-вероятно е причинен от локализиран участък от гладък терен под леда. Те добавят, че са необходими допълнителни изследвания, за да се изяснят несъответствията между резултатите от MARSIS и SHARAD.

Справка: Gareth A. Morgan et al, High Frequency Radar Perspective of Putative Subglacial Liquid Water on Mars, Geophysical Research Letters (2025). DOI: 10.1029/2025gl118537

Източник: Maybe that's not liquid water on Mars after all, Rebecca Owen, Eos

Супербурята Ганън от май 2024 г. свива плазмосферата на Земята до част от обичайния ѝ размер, планетарно свиване, толкова силно, че се разпространява през спътници, GPS сигнали и горните слоеве на атмосферата. Нови измервания от японския космически кораб "Арасе" разкриват колко драматично се е сринал защитният плазмен пашкул на Земята и защо е имал трудности да се възстанови.

В рецензирано проучване, публикувано в Earth, Planets and Space, изследователи, ръководени от Ацуки Шинбори (Atsuki Shinbori) от Университета в Нагоя, анализират данни от космическия кораб "Арасе" (Arase), заедно с наземни GPS сензори, за да уловят най-подробния поглед досега върху това как плазмосферата и йоносферата на Земята са се държали по време на най-силната геомагнитна буря от повече от двадесет години. Екипът установява, че външната граница на плазмосферата се е сринала от приблизително 44 000 километра над Земята до едва 9 600 километра в рамките на девет часа и че възстановяването се е удължило за повече от четири дни, много по-дълго от която и да е буря, която е наблюдавал японския спътник. Тези наблюдения дават нови прозрения за това как екстремните слънчеви събития нарушават плазмената среда, която защитава спътниците и комуникационната инфраструктура.

Преди бурята плазмосферата образува широк, тих пръстен от студена плазма, въртяща се съвместно с магнитното поле на Земята. С настъпването на супербурята, множество изхвърляния на коронална маса разтърсват магнитосферата, предизвиквайки внезапно свиване, на което "Арасе" става свидетел от необичайно благоприятна орбита. Инструментите на сателита регистрират рязък спад в електронната плътност, докато плазмосферата се свива до почти една пета от нормалния си радиус. Този колапс скоро беше отразен в наземни GPS измервания, които показаха необичайни дневни пикове в общото електронно съдържание над високи географски ширини и силен поток от плътна плазма, преминаващ през полярната шапка.

Сателит на правилното място в правилния момент

"Проследихме промените в плазмосферата, използвайки спътника "Арасе", и използвахме наземни GPS приемници, за да наблюдаваме йоносферата, източникът на заредени частици, които пълнят плазмосферата. Мониторингът на двата слоя ни показа колко драстично се е свила плазмосферата и защо възстановяването е отнело толкова време", обяснява д-р Шинбори.

"Арасе" пресича вътрешната магнитосфера многократно по време на най-интензивните часове на бурята, картографирайки област от космоса, която почти никога не се наблюдава по време на толкова силно смущение.

Измерванията му потвърждавт, че плазмопаузата, острият външен ръб на плазмосферата, се е сринала от L = 7 до 1.5 ( L - понижение в наблюдаваната електронна плътност), място толкова ниско, че само няколко документирани бури са избутвали плазмопаузата толкова надолу. Сривът е бил мигновен, но възстановяването - не.

С отшумяването на бурята, плазмосферата би трябвало да започне да се презарежда с нови йони, издигащи се нагоре от йоносферата. Вместо това, "Арасе" наблюдава бавно, неравномерно възстановяване, което отнема повече от четири дни, време за презареждане значително по-бавно от типичните бури, предизвикани от изхвърлянията на коронална маса (CME).

На земята, GPS приемниците показват защо. Йоносферата е навлязла в основна отрицателна фаза на бурята, химическо и плътностно изчерпване, предизвикано от интензивно нагряване във високи географски ширини. Загубата на кислородни йони е лишила плазмосферата от водород, необходим за възстановяване на структурата ѝ, прекъсвайки веригата ѝ за доставки при източника.

Времева серия на индекса на хоризонталното симетрично смущение, L–t диаграми на електронната плътност b и d във вътрешната магнитосфера, наблюдавана от спътника Arase за преминаванията в и извън лентата, и времева серия на средната електронна плътност c и e в диапазон на L-стойности от 2,5–3,0 за преминаванията в и извън лентата през периода 7–21 май 2024 г. Вертикалната пунктирана линия в панел ( a ) показва времето на начало на супергеомагнитната буря през май 2024 г. Двете вертикални пунктирани линии в панелите ( c ) и ( e ) показват времето на начало на изчерпването на електронната плътност и времето, необходимо за достигане на електронната плътност преди началото на геомагнитната буря. Хоризонталните стрелки в панелите ( c ) и (e) представляват времевата скала на плазмосферното презареждане. Долните параметри показват времето и местоположението на спътника Arase. Панел ( f ) показва конфигурацията на орбитата на спътника Arase в слънчеви магнитни (SM) координати. Кредит: Shinbori, A., Kitamura, N., Yamamoto, K. et al. 

Невидимото разрушаване, което забавя заздравяването на плазмосферата

"Отрицателната буря забавя възстановяването, променяйки атмосферната химия и прекъсва подаването на частици към плазмосферата. Тази връзка между отрицателните бури и забавеното възстановяване никога преди не е била ясно наблюдавана", заявява д-р Шинбори.

Тези отрицателни бури се случват в магнитните ширини от полярната шапка до средните ширини и продължават повече от два дни. GPS картографирането показва широко разпространено изчерпване на електронното съдържание, потвърждавайки, че химичният състав на йоносферата се е променил достатъчно, за да намали потока от йони в близкото до Земята пространство. Плазмосферата не би могла да се възстанови без този поток. Екипът също така установява, че това продължително изчерпване съвпадна с най-дългия период на зареждане на бури, документирани от "Арасе" от нейното стартиране през 2016 г.

Последиците са практични и непосредствени. По време на събитието през 2024 г. няколко спътника усещат електрически аномалии, точността на GPS се влошава и радиокомуникациите са нарушени. Информацията за това колко дълбоко една супербуря може да компресира плазмосферата и колко време отнема на тази система да се възстанови, предлага съществено ограничение за прогнозиране на въздействието на бъдещото екстремно космическо време. В по-широк план, откритията разкриват тясна връзка между йоносферната химия и магнитосферната структура по време на най-мощните слънчеви бури, връзка, която ще оформи начина, по който учените се подготвят за следващия слънчев максимум.

Справка: Shinbori, A., Kitamura, N., Yamamoto, K. et al. Characteristics of temporal and spatial variation of the electron density in the plasmasphere and ionosphere during the May 2024 super geomagnetic storm. Earth Planets Space 77, 181 (2025). https://doi.org/10.1186/s40623-025-02317-3

Източник: A Massive Geomagnetic Superstorm Crushed Earth’s Plasma Shield, Nagoya University

Това е най-древното известно същество, което има магнитно геолокационно усещане, наблюдавано при съвременните птици и риби, наречено магниторецепция, което насочва техните миграционни модели по магнитните полета на Земята.

Изследователите, международен екип от Университета в Кеймбридж и Център "Хелмхолц" в Берлин, съобщават своите открития в статия, публикувана в Communications Earth & Environment, описваща тези миниатюрни фрагменти от вкаменелости .

Образен магнетизъм

За своята работа изследователите създават първите 3D изображения на магнитната структура на тези уникални фосили. За да направят тези изображения възможни, един от съавторите на статията, Клеър Донъли (Claire Donnelly) от Института "Макс Планк" в Германия, е разработил нова рентгенова техника за проекта, за да се получат за първи път 3D магнитни изображения, което преди изглеждаше недостижимо.

Тези фосилни изображения разкриват сложен вихър, който показва магнитни свойства, движещ се около централна линия, пресичаща вътрешността на фосила. Всякакви малки промени в силата на магнитното поле биха довели до трептене в частиците, което според изследователите е позволило на съществото, на което принадлежат, да картографира пътуванията си чрез магниторецепция.

"Тази магнитна частица не само открива географската ширина, като усеща наклона на магнитното поле на Земята, но също така измерва неговата сила, която може да се променя с географската дължина", обяснява водещият автор Ричард Харисън (Richard Harrison) в прессъобщение на университета Кембридж.

Една забележителна характеристика на вихъра е неговата стабилност. Екипът смята, че малки смущения в околната среда, които обикновено биха попречили на навигацията, не биха повлияли на магнитните частици.

"Ако природата разработи GPS, частица, на която може да се разчита, за да се ориентирате хиляди километри през океана, тогава щеше да е нещо подобно", добавя Харисън.

Магниторецепция

Като сетиво, което хората не изпитват пряко, магниторецепцията остава слабо изследвана от учените. Механизмът, по който функционира тази способност, е неясен, но е наблюдавано, че насекоми, птици и риби я използват по време на дългите си пътувания. Като отлага произхода на магниторецепцията до толкова отдалечен период, изследването предлага нова представа за това как тази функция може да се е развила.

Въпреки че изследователите не са сигурни как физически работи магниторецепцията, едно от предложените решения за обяснение на мистерията са малки кристали магнетит в телата на тези същества, действащи като микроскопични компаси.

Въпреки че магниторецепцията е свързана предимно с миграции на дълги разстояния, съществуват и по-слаби разновидности. Примитивна форма на магниторецепцията се проявява от някои езерни бактерии, които я използват, за да плуват до оптимална дълбочина.

"С размер само 50–100 нанометра, тези частици са перфектните стрелки на компаса", коментира Харисън. "Ако искате да създадете най-ефективното магнитно усещане, по-малкият е по-добър."

Въпросните фосили може да са малки, но те засенчват размера на магнитните частици на тези езерни бактерии с 10 до 20 пъти. По-ранни изследвания предполагат, че тези фосили са служили като защитни бодли, но симулации показаха, че те може да съдържат магнитен компонент. Тази странна магнитна възможност заинтригува екипа достатъчно, за да подтикне към по-нататъшни изследвания.

"Изглежда, че това същество внимателно е контролирало формата и структурата на тези фосили и ние искахме да разберем защо", разказва Харисън.

Магнитни фосили

Магнитните фосили са необичайни с това, че не приличат на конкретно същество - те се появяват само в малки парченца, оформени като куршуми, игли и върхове на стрели. Изследователите смятат, че са биологични, но точно какъв вид същество е оставило след тези оскъдни следи, остава загадка.

"Следващият въпрос е какво е създало тези фосили", отбелязва Харисън. "Това ни казва, че трябва да търсим мигриращо животно, което е било достатъчно често срещано в океаните, за да остави изобилие от фосилни останки."

Въпреки че екипът е установил за какво може да са били използвани вкаменелостите, самоличността на техния собственик остава важен въпрос за учените. Екипът има едно предположение за това какво може да е било съществото: древен вид змиорка.

Освен че притежават същите магниторецепторни способности като другите риби, които определят хода на техните хвърляния на хайвера, змиорките започват да се появяват преди около 100 милиона години и следователно се вписват в общата времева рамка на вкаменелостите. Освен това, в минали изследвания учените са откривали магнетитови частици в змиорките, въпреки че малкият им размер досега е правил невъзможно да се определи точно къде се намира магнетитът в тялото на змиорката.

"Гигантските магнитни фосили бележат ключова стъпка в проследяването на това как животните са еволюирали от основната бактериална магниторецепция във високоспециализирани, подобни на GPS навигационни системи", коментира Харисън.

Въпреки че остават много въпроси, работата на екипа, чрез по-задълбочено разбиране на произхода на магниторецепцията, задълбочава познанията на учените за мистериозното шесто чувство на природата, наречено усещане на магнитното поле.

Справка: Richard J Harrison et al. ‘Magnetic vector tomography reveals giant magnetofossils are optimised for magnetointensity reception.’ Communications Earth & Environment (2025). DOI: 10.1038/s43247-025-02721-3

Източник: Mysterious Magnetic Fossils Left Behind by An Unknown Ancient Creature Offer Clues to the Origins of Nature’s “Sixth Sense”, Ryan Whalen, The Debrief

Докато изучават синаптична модулация при женски мишки, учени се сблъскват с проблеми с възпроизвеждането на експерименти, проведени при мъжки мишки и изследователите скоро осъзнават, че не могат.

"Тогава стигнах до заключението, че половите различия в мозъка може да са много важни, не толкова за разбирането как работи умът ни, колкото за да увеличим максимално ползите за медицината", заявява невроендокринологът Катрин Уули (Catherine Woolley) от Северозападния университет в специална президентска лекция на срещата на Обществото за неврология през 2025 г.

В продължение на години невроучените са смятали, че изучаването на женски животни би внесло твърде много вариабилност в експериментите им поради колебанията в хормоните по време на еструсния цикъл. Това води до пристрастие в невронаучните изследвания, при което в един момент изследователите решават категорично да използват само мъжки мишки в експериментите си. Последвалите експерименти обаче разкриват, че еструсният цикъл не води до по-голяма вариабилност при женските мишки.[1] Всъщност през 2016 г. Националните здравни институти включват задължително женски животни в предклиничните биомедицински изследвания.

В своята презентация Уули разсея някои погрешни схващания, които все още имат редица учени и общественост относно половите различия в мозъка, като същевременно акцентира върху много ясните полови различия в мозъка на ниво молекулярни механизми. Тя подчерта важността на включването както на мъжки, така и на женски животни в невронаучните изследвания и как разкриването на половите различия в мозъка може да доведе до разработването на по-добре насочени лекарства.

По отношение на размера на мозъка, разликите между половете са минимални

Често срещано погрешно схващане е, че мозъците на мъжете и жените се различават по размер и че мъжкият мозък е по-голям, обяснява Уули. Когато изследователите директно задават този въпрос, използвайки данни от структурен ЯМР за обема на мозъка от повече от 500 000 души в британската биобанка, те откриват, че има доста голяма вариабилност както между мъжете, така и между жените: в 36% от случаите мъжките мозъци са били по-големи, а в 29% от случаите - женските мозъци. [2]

След коригиране за общия обем на мозъка, разликата в размера на мозъка между мъжете и жените е много малка.

За да получат по-подробна картина на мозъка, изследователи от Университета в Единбург са разгледали подмножество от данните на UK Biobank и са се фокусирали върху четири мозъчни области: хипокампуса, nucleus accumbens, амигдалата и опашното ядро. [3]

След нормализиране на индивидуалните разлики в размера на мозъка, изследователите са установили, че въз основа на пола няма разлика в размера на хипокампуса, жените имат малко по-голямо nucleus accumbens, мъжете имат малко по-голяма амигдала и няма разлика в опашното ядро. Правейки още една стъпка в тази посока, изследователи от Университета в Тел Авив са измерили обемите на 116 различни мозъчни области и са показали, че има големи вариации в размера между различните мозъчни области между половете. [4]

"По-голямата част от мозъците на отделните хора са мозаечни. Тоест, те са смесица от непропорционално по-големи и непропорционално по-малки мозъчни области", обянява Уули. "Този ​​мозаицизъм на мозъка, заедно със значителното припокриване в регионалните мозъчни обеми, според мен наистина подкопава или поне оспорва концепцията за дихотомния мъжки и женски мозък."

Полът е от значение за синапсите

Макар общите структурни разлики да са минимални, половите разлики на ниво молекулярни механизми са много по-значими, посочва Уули. Тя и нейният екип са се фокусирали специално върху естрогена, който действа като невростероид в хипокампуса. По-специално, те се интересуват от неговата роля в разкриването на "латентни" полови разлики в мозъка: когато даден процес както при мъжете, така и при жените има един и същ резултат, но протича по различни механизми.

"Тези латентни полови разлики са интересни, защото на пръв поглед мъжките и женските изглеждат идентични и разликата между тях се разкрива само с някакъв вид намеса."

Екипът си е задал въпроса как естрадиолът, вид естроген, влияе върху синаптичното предаване в хипокампуса на мъжки и женски мишки. Те са установили, че лечението с естрадиол води до увеличаване на силата на синапса както в пресинаптичния, така и в постсинаптичния край и при двата пола.

"Най-накрая започва да става по-интересно, когато се замислим за естрогенните рецептори, които медиират тези ефекти", разказва Уули. "В хипокампуса има три естрогенни рецептора, които биха могли да участват, всеки от които може да бъде активиран отделно от селективен агонист."

Когато изследователите оценяват всеки естрогенен рецептор поотделно при мъжете и жените, те откриват, че всеки рецептор действа различно в рамките на един и същи пол и между тях.

"Не е съвсем ясно какво би станало при нормални обстоятелства, тъй като самият естрадиол изглежда оказва едно и също въздействие и на мъжете, и на жените, но това би имало значение с известна намеса, например лекарство, което влияе избирателно на един от тези рецептори", обяснява Уули. "Идеята, че въздействието на един рецептор може да има различни ефекти при мъжете и жените, когато този рецептор участва в скрити полови разлики, не е просто хипотеза."

Хормони? И мъжете, и жените ги имат

За да разсее още едно често срещано погрешно схващане, Уули се фокусира върху ролята на хормоните върху мозъка при жени и мъже. Тя признава, че често хормоните – като тези, които регулират менструалния цикъл – имат значение в женския мозък, но, добавя тя, "тези хормони имат значение и при мъжете".

Тя посочва проучване, проведено от Емили Джейкъбс (Emily Jacobs) и нейния екип в Калифорнийския университет в Санта Барбара, в което изследователите са вземали кръв, слюнка и мозъчни проби всеки ден – сутрин, вечер или и двете – в продължение на един месец от един мъж. [5] Използвайки този подход с плътно вземане на проби, те са установили, че не само нивата на хормони като тестостерон и кортизол се колебаят през деня (и двата са по-високи сутрин, отколкото вечер), но и че обемите на различните мозъчни области също се променят през деня.

"Това, което бих искал да запомните, е че мъжките индивиди имат хормони и те са важни както за мъжете, така и за жените. Мисля, че това вероятно си струва да се има предвид, тъй като невронауката все повече се насочва към провеждане на експерименти и с двата пола животни", коментира Уули. "Организмите имат цялостна физиология, включително хормони."

В края на презентацията си, Уули се обръща директно към невроучените в началото на кариерата си в залата, призовавайки ги да бъдат тези, които ще променят статуквото в невронаучните изследвания и да си изградят навика да използват както женски, така и мъжки образци в своите изследвания.

"Това ще разкрие нови модели на синаптична и други форми на модулация в мозъка и ще засили и разшири възможностите за разработване на лекарства и други терапевтични средства", посочва тя. "По този начин ще помогнете да се гарантира, че ще увеличим максимално ползите от науката за медицината."

Справка:

1. Prendergast BJ, et al. Female mice liberated for inclusion in neuroscience and biomedical research. Neurosci Biobehav Rev. 2014;40:1-5.
2. Williams CM, et al. Sex differences in the brain are not reduced to differences in body size. Neurosci Biobehav Rev. 2021;130:509-511.
3. Ritchie SJ, et al. Sex differences in the adult human brain: Evidence from 5216 UK Biobank participants. Cereb Cortex. 2018;28(8):2959-2975.
4. Joel D, et al. Sex beyond the genitalia: The human brain mosaic. Proc Natl Acad Sci USA. 2015;112(50):15468-15473.
5. Murata EM, et al. Circadian rhythms tied to changes in brain morphology in a densely sampled male. J Neurosci. 2024;44(38):e0573242024.

Източник: Sex Differences in the Brain Get Down to the Molecular Level, The Scientist

Учени от Института за изследване на слънчевата система "Макс Планк" и Чикагския университет анализират изотопния състав на земните и лунните скали, измервайки съотношенията на изотопите на желязото в 15 земни проби и шест лунни скали, върнати от мисиите "Аполо", с безпрецедентна прецизност.

Проучването разкрива, че изотопният състав на желязото, както и на хрома, молибдена и циркония, прави Земята и Луната практически неразличими. Това показва какъв е произходът на Тея.

Хипотезата за гигантския сблъсък с Тея и образуването на Луната. Кредит: Li et al.

Учените използват метод, подобен на обратното инженерство, за да определят вероятния състав и размер на протопланетата.

"Най-убедителният сценарий е, че повечето от градивните елементи на Земята и Тея са възникнали във вътрешната Слънчева система. Земята и Тея вероятно са били съседи", заявява Тимо Хоп (Timo Hopp), водещ автор на изследването.

Анализът показа, че Тея вероятно се е състояла от материал, който е бил по-близо до Слънцето от материала, от който се е образувала Земята. Това показва, че протопланетата се е образувала в орбита, по-близка до Слънцето от тази на ранната Земя.

Сблъсъкът с Тея се смята за едно от най-важните събития в историята на Земята, което не само е довело до образуването на Луната, но и е променило размера, състава и орбитата на нашата планета.

Учените предполагат, че древната протопланета Тея се е сблъскала силно със Земята преди милиарди години, при което се е образувала нашата Луна. Кредит: Hernán Cañellas

Справка: Timo Hopp et al, The Moon-forming impactor Theia originated from the inner Solar System, Science (2025). DOI: 10.1126/science.ado0623. www.science.org/doi/10.1126/science.ado0623

Източник: Theia and Earth were neighbors, new research suggests, Max Planck Society

Изследователите са пристигнали на мястото с няколко минути закъснение, така че не са напълно наясно какво е предизвикало свирепия акт, който е продължил около 30 минути. Те обаче подозират, че мъжкият бонобо може да се е опитал да нарани едно от малките им, съобщават авторите в списание Current Biology.

"Не видяхме началото на атаката, но е трудно да се обясни по друг начин, например каква е функцията на това забележително екстремно насилие", обяснява пред Live Science водещият автор на изследването Соня Пащевская (Sonya Pashchevskaya), докторант в Института за поведение на животните "Макс Планк" в Германия.

Има само още един документиран случай на подобна атака, в друга популация на бонобо на около 300 километра разстояние, и това изглежда е наказание за опит за убийство на малко маймунче, обяснява Соня Пащевская.

Това скорошно нападение, което се случи на 18 февруари в бонобо общността "Луи Котале" в Национален парк Салонга, е най-екстремният случай на насилие в дивата популация на бонобо до момента и оспорва стереотипа, че боноботата са ненасилствените "хипита" в света на приматите.

Бонобо (Pan paniscus), заедно с шимпанзетата (Pan troglodytes), са нашите най-близки живи роднини. Но за разлика от шимпанзетата, бонобо имат репутацията на животни, които "правят любов, а не война", като тези маймуни често използват секс, за да облекчат напрежението.

Въпреки това, агресията между мъжките е все още често срещана, а е известно, че женските бонобо се обединяват, за да се бият с мъжките, които заплашват тях или техните малки. Това "коалиционно" поведение на женските изглежда е в основата на йерархията на женското господство във вида и би могло да обясни "липсата на смъртоносна агресия или детоубийство" в обществата на бонобо, отбелязват авторите в изследването.

Коалиционна атака от диви женски бонобо срещу местен мъжки екземпляр. Кредит: Pashchevskaya, Sonya et al.; Current Biology, Volume 35, Issue 19, R912 - R913; DOI: 10.1016/j.cub.2025.08.010

В сутринта на нападението не е имало нищо необичайно.

"Това бе обичаен ден за събиране на данни", отбелязва Пащевская. Екипът, който включва местни полеви асистенти и изследователи, следва малки подгрупи бонобо от около 60-членната общност Луи Котале през гората.

Внезапно от около 0,5 км разстояние се чуват писъци на бонобо. Пащевская предполага, че високите писъци са вълнение от улова на малка плячка от антилопи.

"Боноботата, с които бях по това време, просто падат от дърветата и започват да тичат надолу", разказва изследователката. Тя ги преследва по петите и пристига на мястото само няколко минути след като всичко е започнало.

"Първото нещо, което усещам е миризмата на кръв", спомня си Пащевская. Когато екипът забелязва група от пет женски, които тъпчат, бият и хапят мъжки, легнал с глава надолу на земята, тя осъзнава, че не става въпрос за лов на антилопи.

Самецът-жертва, 19-годишен младеж на име Уго, загубил по-голямата част от косата си при нападението, както и няколко пръста на краката си, част от ухото си и плътта на кокалчетата на ръцете. След това нападателките облизали кръвта му от пръстите си.

Изследователите предполагат, че женските са нападнали Уго (на снимката), защото той се е опитвал да нарани едно от бебетата им. Кредит: Vitoria Fernandes Nunes/LuiKotale Bonobo Project

Никой член на групата не се опитва да се намеси, въпреки че присъства цялата общносте.

"Всички са много тихи. Никога гората с бонобо не е била толкова тиха", разказва Пащевская. "Такова нещо никога не съм виждала преди."

Два дни по-рано Пащевская забелязва как Уго се опитва да грабне едно от бебетата, което според екипа може да е предизвикало нападението като акт на отмъщение.

"Разбира се, това е само едно наблюдение отпреди два дни, но ако това продължава да се случва, потенциално би могло да предизвика атака", обяснява Пащевская. "Други женски биха се присъединили към това потенциално."

В крайна сметка Уго успява да се измъкне, но оттогава е в неизвестност, което кара екипа да подозира, че е починал от нараняванията си. "Няма начин да е оцелял", отбелязва Пащевская.

Нахоко Токуяма (Nahoko Tokuyama), приматолог, която изследва бонобо в университета Чуо в Япония, но не е участвала в неотдавнашната работа по документиране на нападението, казва, че макар да не е била изненадана от груповото нападение, не е очаквала толкова тежки наранявания.

"Преди вярвах, че дивите женски бонобо, макар понякога да стават агресивни, не биха наранили противника си до такава степен", заявява Токуяма пред Live Science.

Тя обаче предупреждава, че Уго може все още да е жив.

"Бонобо имат общество, основано на делене и сливане, и е възможно мъжкият да прекара дълги периоди сам", съобщава Токуяма. "В нашите дългосрочни проучвания сме имали случаи, в които мъжки, които не са били виждани в продължение на няколко месеца, са се връщали в групата, така че въпросът дали Уго е починал трябва да се разгледа по-внимателно."

Справка: Coalitionary intra-group aggression by wild female bonobos; Pashchevskaya, Sonya et al.; Current Biology, Volume 35, Issue 19, R912 - R913; DOI: 10.1016/j.cub.2025.08.010

Източник: 'A forest with bonobos has never been so quiet': Most extreme case of violence in 'hippie' species recorded, with females ganging up on male in unprecedented attack, Sophie Berdugo, Live Science

Статията на еволюционните антрополози Колин Шоу (Colin Shaw) от Университета в Цюрих и Даниел Лонгман (Daniel Longman) от Университета в Лъфбъроу е публикувана в списание Biological Reviews.

В продължение на стотици хиляди години хората са се адаптирали към изискванията на живота на ловци-събирачи – висока мобилност, периодичен стрес и тясно взаимодействие с природната среда. Индустриализацията, за разлика от нея, е трансформирала човешката среда само за няколко века, като е въвела шум, замърсяване на въздуха и светлинно замърсяване, микропластмаси, пестициди, постоянна сензорна стимулация, изкуствена светлина, преработени храни и заседнал начин на живот.

"В средата на нашите предци ние сме били добре адаптирани да се справяме със силен стрес, за да избегнем или да се изправим срещу хищниците", обяснява Колин Шоу, ръководител на изследователската група по човешка еволюционна екофизиологиязаедно с Даниел Лонгман.

"Появява от време на време лъв и е трябвало да сме готови да се защитим – или да избягаме.."

Днешните стресови фактори – трафикът, изискванията на работата, социалните медии и шумът, ако назовем само няколко – задействат същите биологични системи, но без разрешаване или възстановяване. "Тялото ни реагира така, сякаш всички тези стресови фактори са лъвове", посочва Лонгман.

"Независимо дали става въпрос за труден разговор с шефа ви или за шум от трафика, вашата система за реакция на стрес е все същата, сякаш сте изправени пред един лъв, а след това пак пред лъв. В резултат на това имате много мощна реакция от нервната си система, но без възстановяване."

Здравето и репродукцията под натиск

В своя преглед Шоу и Лонгман синтезират доказателства, предполагащи, че индустриализацията и урбанизацията подкопават еволюционната годност на човека. От еволюционна гледна точка, успехът на един вид зависи от оцеляването и размножаването. Според авторите, и двете са били неблагоприятно засегнати след Индустриалната революция.

Те посочват намаляващите глобални нива на раждаемост и нарастващите нива на хронични възпалителни състояния, като автоимунни заболявания, като признаци, че индустриалната среда оказва биологично влияние.

"Съществува парадокс, при който, от една страна, сме създали огромно богатство, комфорт и здравни грижи за много хора на планетата", коментира Шоу, "но от друга страна, някои от тези индустриални постижения имат вредно въздействие върху имунните, когнитивните, физическите и репродуктивните ни функции."

Един добре документиран пример е глобалният спад в броя и подвижността на сперматозоидите, наблюдаван от 50-те години на миналия век, който Шоу свързва с фактори на околната среда.

"Смята се, че това е свързано с пестициди и хербициди в храните, но също и с микропластмаси", отбелязва Шоу.

Проектиране на благоприятна среда

Предвид темпото на технологичните и екологичните промени, биологичната еволюция не може да се справи с тях.

"Биологичната адаптация е много бавна. Дългосрочните генетични адаптации са многогенерационни – от десетки до стотици хиляди години", отбелязва Шоу.

Това означава, че несъответствието между нашата еволюирала физиология и съвременните условия е малко вероятно да се разреши от само себе си. Вместо това, твърдят изследователите, обществата трябва да смекчат тези ефекти, като преосмислят връзката си с природата и проектират по-здравословна и по-устойчива среда.

Според Шоу, справянето с несъответствието изисква както културни, така и екологични решения.

"Един подход е фундаментално да преосмислим връзката си с природата – да я третираме като ключов фактор за здравето и да защитаваме или регенерираме пространства, които наподобяват тези от нашето ловно-събираческо минало", обяснява той.

Друг е да се проектират по-здравословни, по-устойчиви градове, които отчитат човешката физиология.

"Нашето изследване може да определи кои стимули най-много влияят на кръвното налягане, сърдечната честота или имунната функция например и да предаде тези знания на вземащите решения", обяснява Шоу.

"Трябва да оправим градовете си – и същевременно да ги регенерираме, ценим и прекарваме повече време в природни пространства."

Справка: Daniel P. Longman et al, Homo sapiens, industrialisation and the environmental mismatch hypothesis, Biological Reviews (2025). DOI: 10.1111/brv.70094

Източник: Humans are evolved for nature, not cities, say anthropologists, Barbara Simpson, University of Zurich

Това е важно постижение, защото са преобразували светлината във дължини на вълните, които работят с обикновени интернет кабели, което означава, че тази технология евентуално би могла да използва съществуващата оптична инфраструктура, вместо да изисква изцяло нови системи.

Телепортацията е работила с точност от 72%, което е доста над минимума от 67%, необходим за доказване на истинската квантова активност, а не просто нормален трансфер на данни. Получавало се е успешно само няколко пъти на час и то при температури от -267°C, така че не очаквайте квантов интернет утре. Но това доказва, че концепцията работи с практична, технологично приложима технология.

Квантовата телепортация се е преместила от научнофантастичните филми в лабораторна реалност. В един важен експеримент, изследователите са постигнали нещо, което звучи невъзможно. Те успешно са изпратили информация между две отделни устройства, излъчващи светлина, като са телепортирали квантовото състояние на светлината, вместо да изпращат обикновен сигнал през оптичното влакно. Това постижение е станало възможно благодарение на странното явление, известно като квантово вплитане.

За разлика от транспортерите на материя от "Стар Трек", квантовата телепортация не премества физически обекти. Вместо това, тя е по-скоро като сканиране на документ толкова перфектно, че сканираното копие се превръща в оригинала, докато хартиеното копие автоматично се саморазрушава. Информацията се прехвърля на ново място и оригиналът изчезва в процеса.

Екип физици от няколко университета в Германия осъществяват квантова телепортация, използвайки малки полупроводникови устройства, наречени квантови точки. Публикувана в Nature Communications, тяхната работа постига успех от 72,1%, което е доста над минимума от 66,7%, необходим за доказване, че информацията действително е телепортирана, а не просто е предадена по нормален начин.

Пробивът използва съществуващите интернет кабели

По-ранни опити за квантова телепортация са използвали светлина, която не се разпространява добре през оптични кабели. Фотоните биха се абсорбирали или разсейвали дори след кратко разстояние, което прави предаването на дълги разстояния непрактично.

Този нов подход преобразува светлината във дължина на вълната от 1515 нанометра, което е идеално за оптичните кабели, които вече свързват интернет. При тази дължина на вълната светлината почти не губи сила, дори след като измине много километри. Това, което работи в лаборатория на разстояние от няколко метра, би могло да работи в цели градове без големи промени.

Две устройства, наречени честотни преобразуватели, променят естествения цвят на светлината към дължината на вълната, подходяща за интернет. Преобразувателите работят като преводачи, променяйки дължината на вълната, като същевременно запазват квантовата информация непокътната.

Физици от изследователски групи в университетите в Щутгарт, Саарбрюкен и Дрезден, провеждащи експеримент върху квантова телепортация (отляво надясно: Тобиас Бауер, Марлон Шефер, Каспар Хопфман, Стефан Казмайер, Тим Щробел и Симоне Лука Порталупи). Кредит: Julian Maisch

Две отделни устройства, работещи заедно

Използването на два независими източника на светлина прави този експеримент забележителен. Повечето предишни демонстрации разчитаха на едно устройство, генериращо цялата светлина. Тук изследователите използват две квантови точки в отделни ултрастудени камери, всяка от които работи независимо.

Една квантова точка генерира единична частица светлина, носеща информацията за телепортиране. Другата квантова точка произвежда двойки вплетени светлинни частици, които осигуряват квантовата връзка, необходима за телепортация. Осигуряването на съвместната работа на тези две независими устройства изисква решаването на сложен проблем: всяко от тях естествено произвежда светлина с малко по-различна дължина на вълната.

Честотните преобразуватели поправят това несъответствие, правейки светлината от двете устройства достатъчно сходна, за да могат да взаимодействат. Когато светлинните частици станат толкова сходни, възниква квантова интерференция, позволяваща на процеса на телепортация да заработи.

Как работи телепортацията

Процесът се основава на квантово вплитане, което Айнщайн нарича "призрачно действие на разстояние". Когато две светлинни частици са вплетени, те остават мистериозно свързани, независимо колко са далеч една от друга. Измерването на едната мигновено влияе върху другата.

Изследователите започват с една светлинна частица, подготвена в специфично състояние. След това те извършиват специално измерване, комбинирайки тази частица с едната половина от вплетена двойка. Когато това измерване работи, се случва нещо забележително: състоянието на оригиналната частица мигновено се прехвърля към другата половина на вплетената двойка, дори ако тази частица е далеч. Състоянието на оригиналната частица се разрушава, докато отдалечената частица се превръща в точно копие.

В много кратък времеви прозорец, телепортацията е работила с точност от 72,1%. Всичко над 66,7% доказва, че е станала истинска квантова телепортация, а не просто нормален трансфер на информация.

Технологията зад кулисите

За осъществяването на тази работа са необходими няколко хитри техники. Квантовите точки са малки структури, отгледани в полупроводникови материали. Всяка от тях е поставена в прецизно проектирана камера с огледала, за да улавя колкото е възможно повече светлина.

Изследователите са използвали мощни лазерни импулси, за да заредят квантовите точки с енергия, принуждавайки ги да излъчват светлинни частици в определена последователност. Шест ултрачувствителни детектора са уловили телепортираните светлинни частици с 85% точност. Тези детектори работят при изключително ниски температури, където фоновият шум почти изчезва, което им позволява да регистрират дори единични частици светлина.

Изследователите идентифицират няколко фактора, които възпрепятстват производителността: светлинните частици не са били достатъчно идентични, синхронизацията между двете устройства не е била перфектна и процесът на преобразуване е добавял известен шум.

Компютърните модели показват, че с перфектно оборудване, процентът на успех може да достигне 85% или дори 99%. Пътят напред включва създаване на квантови точки, които произвеждат по-идентична светлина, ускоряване на определени процеси и намаляване на шума по време на преобразуване на дължината на вълната.

Изследователите се фокусирали върху събития, случващи се в рамките на изключително кратък времеви прозорец, за да филтрират несъвършените опити. Тази времева селективност била необходима за постигане на успешна телепортация, въпреки че означавала, че успешните събития се случвали само няколко пъти на час.

Изграждане на квантовия интернет

Квантовата телепортация ще бъде от съществено значение за бъдещите квантови комуникационни мрежи. Мрежовите възли ще трябва да извършват тази операция рутинно, премествайки квантова информация между устройства за съхранение, процесори и комуникационни канали.

Полупроводникови платформи като демонстрираната тук изглеждат обещаващи за изграждането на реални продукти. Квантовите точки могат да бъдат произведени с помощта на съществуващи техники за производство на чипове, което потенциално ще позволи масово производство. Те работят при поискване, генерирайки светлинни частици, когато се задействат, а не произволно.

Тобиас Бауер (вляво) и Марлон Шефер (вдясно) от университета в Саарланд и Тим Щробел (в центъра) от университета в Щутгарт се подготвят за експеримент с мобилни квантови честотни преобразуватели. Кредит: Julian Maisch

Последните постижения в технологията на квантовите точки значително подобряват времето, през което те могат да съхраняват квантова информация. В крайна сметка тези системи биха могли да съхраняват квантови данни като памет, която след това би могла да се свърже с процеса на телепортация, демонстриран тук. Това би позволило на квантовите процесори в различни градове да работят заедно по един и същ проблем.

Няколко препятствия остават, преди това да се превърне в ежедневна технология. Експериментите изискват изключително ниски температури (около -267°C) и лазерни системи, нуждаещи се от постоянна настройка.

Изграждането на практични мрежи ще изисква по-надеждни устройства, които работят извън специализирани лаборатории. Системите за преобразуване на дължините на вълните, макар и ефективни, добавят сложност и разходи.

Дори при дължини на вълните, подходящи за интернет, светлинните частици в крайна сметка се губят на много големи разстояния. Изграждането на релейни станции за разширяване на квантовата комуникация през континентите ще изисква комбиниране на телепортация с техники за квантово съхранение и коригиране на грешки.

Квантова телепортация в реалния свят

Въпреки тези трудности, технологията предлага вълнуващ път напред. Предишни експерименти, използващи квантови точки, са работили на дължини на вълните, неподходящи за дълги разстояния. Преобразуването в интернет дължини на вълните, като същевременно се запазва квантовата връзка, показва, че могат да работят успешно множество технологии.

Други изследователски групи търсят различни пътища към квантовите мрежи, използвайки атоми, диамантени дефекти или други източници на светлина. Всеки подход има своите компромиси. Полупроводниковите квантови точки показват силен потенциал за производство, защото се основават на десетилетия опит в производството на чипове.

Следващите стъпки включват по-идентично излъчване на светлина от различни устройства, интегриране на квантови точки в специални камери за улавяне на повече светлина и разширяване на квантовите връзки през множество мрежови връзки. Преминаването на тази технология от контролирани лаборатории към реална употреба изисква устройствата да бъдат по-стабилни, автоматизирани и компактни. Тестването в реално разположени оптични мрежи би доказало, че технологията работи в реални условия.

Този експеримент показва, че отделни устройства, излъчващи светлина, могат да споделят квантова информация чрез телепортация на дължини на вълните, съвместими с интернет инфраструктурата. Въпреки че остават предизвикателства, съществува основа за изграждане на квантови мрежи, които съчетават авангардна физика със съществуващите телекомуникационни системи. Квантовият интернет се приближава до реалността с всеки пробив.

Справка: Strobel, T., Vyvlecka, M., Neureuther, I. et al. Telecom-wavelength quantum teleportation using frequency-converted photons from remote quantum dots. Nat Commun 16, 10027 (2025). https://doi.org/10.1038/s41467-025-65912-8 

Източник: Physicists Pull Off ‘Impossible’ Quantum Teleportation Using Existing Internet Technology, StudyFinds Analysis

В продължение на повече от половин век много биолози се опират на неутралната теория за молекулярната еволюция, за да обяснят как ДНК и протеините се променят с течение на времето. Идеята произлиза от ранни изследвания през 60-те години на миналия век, когато учените започват да секвенират протеини, а по-късно и гени, като изместват вниманието от външните черти към самия генетичен код. Моделът предполага, че повечето мутации, които се фиксират в дадена популация, не са нито полезни, нито вредни. Вредните бързо се филтрират, а полезните са толкова редки, че на теория почти всички дългосрочни генетични промени изглеждат неутрални.

Ново проучване от Университета на Мичиган рисува по-сложна картина. То показва, че полезните мутации са много по-често срещани от очакваното, но много малко от тях се разпространяват в популацията. Вижда се резултат, който изглежда неутрален, въпреки че основният процес съвсем не е такъв.

Работата, публикувана в Nature Ecology and Evolution и подкрепена от Националните здравни институти, въвежда нова представа за това как живите същества реагират на свят, който никога не спира да се променя.

Емпиричните ефекти на приспособимост (DFE - Distribution of Fitness Effects) на несинонимичните мутации (генни мутации, които водят до промяна в аминокиселинната последователност на протеините) опровергават неутралната теория за функционалните гени. Кредит: Nature Ecology & Evolution

По-внимателен поглед върху това какво всъщност правят мутациите

Изследователският екип, ръководен от еволюционния биолог Дзиенджъ Джан (Jianzhi Zhang), използва дълбоко мутационно сканиране, за да измери как новите промени в аминокиселините влияят върху годността на дрождите и бактериите. Този метод позволява на учените да променят ген по хиляди начини и да тестват как всяка промяна влияе върху растежа в продължение на много поколения. Чрез сравняване на мутиралите щамове с нормалните, екипът може да прецени кои мутации са вредни, неутрални или полезни.

В гените от дрожди и E. coli, повече от един процент от всички тествани промени в аминокиселините са подобрили физическата годност. Това може да изглежда малко на пръв поглед, но е с порядъци по-високо от това, което позволява неутралната теория. Ако тези мутации са се случили в стабилна среда, повече от 99 процента от всички дългосрочни генетични промени би трябвало да са адаптивни. В действителност, дългосрочните данни от природата не показват такава бърза адаптивна еволюция. Явно нещо липсва.

Защо постоянната среда ни отклонява от пътя

Екипът осъзнава, че повечето по-ранни модели са приемали, че средата остава една и съща за дълги периоди от време. Но реалните условия не предлагат такава стабилност. Температурата, хранителните вещества, хищниците и безброй други фактори на напрежение се променят по начини, които популациите не могат да предвидят напълно. Мутация, която помага в една ситуация, може да навреди в следващата.

Групата на Джан тества тази идея с мащабен експеримент с дрожди. Една група популации е растяла в една и съща среда в продължение на 800 поколения. Друга група е преминала през десет различни среди, всяка в продължение на 80 поколения, за същото общо време. Разликата е била поразителна. В стабилната среда са се натрупвали полезни мутации. В променящата се среда са се натрупвали много по-малко, въпреки че все пак са се появявали полезни мутации. Те просто не са имали време да се разпространят, преди следващата промяна в средата да обърне ефектите им.

"Оттук идва несъответствието", обяснява Джан. "Въпреки че наблюдаваме много полезни мутации в дадена среда, тези полезни мутации нямат шанс да бъдат коригирани, защото с увеличаването на честотата им до определено ниво, средата се променя."

Как работи адаптивното проследяване

Екипът нарича тази идея "адаптивно проследяване с антагонистична плейотропия". Антагонистична плейотропия означава, че една-единствена мутация може да има противоположни ефекти при различни условия. На практика това означава, че мутация, която увеличава физическата подготовка един ден, може да я намали на следващия.

При адаптивно проследяване, популациите винаги се опитват да настигнат заобикалящата ги среда. Някои полезни мутации се увеличават в изобилие за известно време, но малко оцеляват достатъчно дълго, за да се разпространят в цялата популация. Вместо това много се прочистват, когато средата отново се промени. Мутациите, които са почти неутрални при повечето условия, дори и леко вредни, е по-вероятно да преминат към фиксация, защото рядко стават силно вредни.

"Казваме, че резултатът е бил неутрален, но процесът не е бил неутрален", посочва Джан. "Нашият модел предполага, че естествените популации не са наистина адаптирани към средата си, защото средата се променя много бързо и популациите винаги следват средата."

Това постоянно преследване помага да се обясни защо функционалните гени често еволюират със скорост, подобна на тази на нефункционалната ДНК. Въпреки че селекцията работи усилено в кратки времеви мащаби, дългосрочният модел може да изглежда тих и стабилен, почти като молекулярен часовник.

Какво разкриват симулациите

За да проверят доколко добре адаптивното проследяване обяснява дългосрочните еволюционни модели, екипът провежда големи компютърни симулации. Те сравняват четири сценария: псевдогени, класически неутрален модел, адаптация към постоянна среда и адаптивно проследяване с променящи се условия.

При стабилна адаптация, полезните мутации бързо доминират и дългосрочната промяна е силно адаптивна. При модели на адаптивно проследяване и неутрални модели обаче, повечето дългосрочни замествания се държат така, сякаш са неутрални. Дори когато са налице много полезни мутации, шансът им за фиксиране остава нисък в променяща се среда.

Симулациите също така показват, че скоростите на заместване остават стабилни във времето, съответствайки на модела на молекулярния часовник, който озадачава изследователите в продължение на десетилетия. Това се случва, въпреки че адаптацията се случва в кратки времеви мащаби.

Резултати от SLiM симулации под AdaptTrack и други модели на флуктуиращ подбор. Кредит: Nature Ecology & Evolution

Нов начин да мислим за това колко добре животът се вписва в своя свят

Джан смята, че работата хвърля светлина върху това как живите същества се свързват със средата, която ги е оформила.

"Мисля, че това има широки последици", заявява изследователят. Той отбеляза, че човешките гени отразяват много среди, които вече не съществуват. Мутациите, които някога са помагали, сега може да не съответстват на съвременния живот.

Светът е такъв, че никой вид никога не се адаптира напълно, защото истинската стабилност е рядкост. Популациите може да изглеждат добре приспособени към средата си в един момент и зле пригодени в следващия, в зависимост от това кога е настъпила последната голяма промяна в околната среда. Дори хиляди поколения често не са достатъчно време, за да се адаптират напълно, преди условията да се променят отново.

Следващата стъпка на екипа е да провери дали този модел е валиден и за по-големи, многоклетъчни организми, където дълбокото мутационно сканиране е по-трудно за извършване.

Практически последици от изследването

Адаптивното проследяване предполага, че дългосрочните генетични модели могат да скрият истинското количество текущ подбор. Това прозрение може да повлияе на начина, по който изследователите интерпретират еволюционните истории и прогнозират как видовете реагират на изменението на климата.

Това може също да помогне на хората да разберат защо хората носят генетични черти, оформени от минали среди, които вече не съответстват на съвременния живот.

Тъй като учените прилагат тези идеи към повече видове, моделът може да подобри прогнозите за еволюцията на болестите, устойчивостта на селското стопанство и планирането на опазването на околната среда.

Справка: Song, S., Chen, P., Shen, X. et al. Adaptive tracking with antagonistic pleiotropy results in seemingly neutral molecular evolution. Nat Ecol Evol (2025). https://doi.org/10.1038/s41559-025-02887-1

Източник: Researchers reveal a groundbreaking new theory of evolution, Nature Ecology & Evolution

В разговор с водещите на подкаста Hard Fork Кевин Рууз и Кейси Нютън, главният изпълнителен директор и съосновател на Google DeepMind и Isomorphic Labs, повтаря казаното от колегата му Сундар Пичай – главен изпълнителен директор на компанията майка на Google Alphabet – за изглежда неустойчивата индустрия за изкуствен интелект.

"Има ли AI балон?", пита откровено водещият Кевин, на което Хасабис се усмихва и замълчава.

"Бих казал, че това е твърде нееднозначен въпрос", отговаря Хасабис. "Моето мнение по този въпрос – това е чисто само мое мнение – е че има някои части от AI индустрията за изкуствен интелект, които вероятно са балон. Ако погледнете началните инвестиции като многомилиардни рундове, които на практика не включват нищо, изглежда... има талантливи екипи, но изглежда, че това може да са първите признаци на някакъв вид балон."

Съоснователят на Google DeepMind Демис Хасабис обмисля бъдещето на изкуствения интелект. Кредит: Google

В подобно навременно интервю, Пичай предупреждава, че дори най-големите играчи, като Alphabet и всичките му дъщерни дружества, като Google DeepMind, ще го усетят.

"Мисля, че никоя компания няма да бъде имунизирана, включително и ние", заявява той пред BBC.

И макар балонът на изкуствения интелект да е гореща тема с наближаването на края на 2025 г. – година, в която се наблюдават безпрецедентни инвестиции и оценки на компании като Alphabet, Nvidia и OpenAI – нещата не са само мрачни.

"Мисля, че има много невероятна стойност за работата – поне от наша гледна точка, която виждаме – не само във всички нови продуктови области, като приложението Gemini, NotebookLM и по-далечното мислене, роботиката, игрите", казва Хасабис. "И откриването на лекарства, което правим с Isomorphic и Weymo. Така че има нови "зелени" области. Ще им отнеме известно време, за да се развият в мощни бизнеси за стотици милиарди долари, но мисля, че всъщност има потенциал за половин дузина до дузина там, в които мисля, че Alphabet ще участва, от което съм наистина развълнуван."

Не е тайна, че много компании в областта работят на загуба в момента – според съобщенията OpenAI е загубила 14 милиарда щатски долара само през това тримесечие – но шефът на DeepMind остава оптимист.

"Незабавната възвръщаемост – това е машинното отделение на Google, където влагаме във всички тези невероятни продукти с многомилиардни потребители, които хората използват всеки ден. Имаме толкова много идеи, че става въпрос само за изпълнение", добавя Хасабис. "Мисля, че голяма част от това ще донесе и краткосрочни приходи и директна възвръщаемост, като същевременно инвестираме и в бъдещето."

Хасабис остава оптимист "независимо дали има балон или не".

"Нашата работа е да печелим и в двата случая, нали? Ако няма балон и нещата продължат, тогава ще се възползваме от тази възможност. Но ако има някакъв балон и има съкращения, мисля, че ще бъдем най-добре позиционирани да се възползваме от този сценарий."

Лесно сравнение на това къде се намираме е ерата на дот-ком компаниите, през която безброй стартиращи компании бяха оценявани единствено въз основа на добрите им вибрации, с обещанието за финансова възвръщаемост на инвестициите в бъдеще. След това всичко се разпадна през 2000 г., унищожавайки много от тези компании и работни места в технологичния сектор и допринасяйки за рецесията в САЩ през 2001 г. - кратка, но все пак рецесия.

Сега има основателни опасения, че AI индустрията – изградена върху безпрецедентни инвестиции без адекватна финансова възвръщаемост – може да следва подобна траектория.

Тази година някои от лидерите на пазара отбелязват значително увеличение на стойността си: Alphabet достига оценка от 3,5 трилиона долара, OpenAI според съобщенията, достига оценка от 500 милиарда долара, а NVIDIA стана първата компания, надминала границата от 5 трилиона долара.

Този месец обаче някои големи инвеститори сякаш започват да се изнервят. NVIDIA губи големи инвестиции от сериозни играчи като хедж фонда на Питър Тийл, който си върна заложените 94 милиона долара, а мениджърът на парите Майкъл Бъри сега залага срещу компанията за полупроводници, както и срещу фирмата за извличане на данни на Тийл Palantir, прогнозирайки, че акциите ще продължат да падат. Бъри е спечелил 100 милиона долара, като е предсказал кризата с високорисковите ипотеки през 2007 г., която доведе до голямата рецесия на следващата година (и вдъхнови книгата, а след това и филма "Големият късмет" - "The Big Short").

Пичай заявява пред BBC, че настоящите разходи за изкуствен интелект преживяват "извънреден момент", но признава, че сега на пазара има "елементи на ирационалност", които напомнят за "ирационалния ентусиазъм", който инвеститорите изпитват по време на ерата дот-ком шума.

В момента позицията на Хасабис изглежда разумна: най-вероятно има балон и ако той се спука, най-вероятно ще разреди пренаселената индустрия за изкуствен интелект и ще засегне незабавно сектора на технологичната заетост. А бившият главен икономист на Международния валутен фонд Гита Гопинат смята, че подобен срив – подобен на срива на дот-ком компаниите – би унищожил 20 трилиона долара от американските домакинства и 15 трилиона долара от световните инвеститори.

От другата страна на болката обаче – както през 2001 г. – индустрията за изкуствен интелект би трябвало да се очертае като по-разумен и по-малко спекулативен бизнес. И подобно на интернет, изкуственият интелект е тук, за да остане – както и огромните компании като Alphabet, която продължава да се фокусира върху различни области на разработването на продукти.

На фона на нестабилността, Google пусна амбициозния си нов модел Gemini 3 на 18 ноември. Кредит: Google

Хасабис влиза в историята през 2024 г., когато заедно с творческия си партньор и директор на DeepMind д-р Джон Джъмпър споделят Нобеловата награда за химия за работата си по разработването на AlphaFold, системата с изкуствен интелект, която предсказва 3D структурата на протеините от техните аминокиселинни последователности.

Тази седмица Nature подробно описа бъдещето на DeepMind и фокуса на компанията върху научно обоснованото развитие.

Що се отнася до Gemini 3, много от инструментите му все още не са внедрени. Така че вижте видеото по-долу за повече информация.

Нова ера на интелигентност с Gemini 3

Източник: 'AI industry is in a bubble' warns Google DeepMind co-founder, Bronwyn Thompson, New Atlas

Местните жители - индианците Хейлцук -  Британска Колумбия са поставили капани за лов на инвазивните зелени раци, които унищожават местообитанията на змиорките и популациите на миди, херинга и сьомга, от които зависи изхранването на племето.

Но откриват, че някои от мрежите са разкъсани на парчета. Екип изследователи, ръководен от Кайл Артел (Kyle Artelle), професор в Колежа по екологични науки и лесовъдство към SUNY в Сиракюз, Ню Йорк, се заема да разреши загадката.

В рамките на един ден те хващат виновника, след като инсталират дистанционни, задействащи се от движение камери с изглед към водата.

Видеото показва как женски вълк уверено издърпва мрежата на брега, веротно  разбирайки връзката между плувката и скритата плячка.

Справка:  Kyle A. Artelle et al, Potential Tool Use by Wolves (Canis lupus): Crab Trap Pulling in Haíɫzaqv Nation Territory, Ecology and Evolution (2025). DOI: 10.1002/ece3.72348. onlinelibrary.wiley.com/doi/10.1002/ece3.72348

Източник: Video catches wild wolf pulling in crab trap to get to food—but is it tool use? , Krystal Kasal, Phys.org

Нова статия на астрономи от Харвардския център за астрофизика се справя с този въпрос, използвайки уникална техника - траекториите на хиперскоростните звезди.

И така, какво е "хиперскоростна звезда"?

Когато двойна звездна система се приближи твърде близо до свръхмасивна черна дупка, приливните сили от черната дупка разрушават двойната система. Обикновено става така, че едната звезда се улавя в орбита около черната дупка, а другата губи гравитационната си връзка с партньора си и получената сила я изхвърля от системата със скорости по-големи от 1000 км/с. В крайна сметка звездите, преминаващи толкова бързо, ще напуснат напълно галактиката, към която са свързани, оставайки в изолацията като пропаст между галактиките.

Проследяването на траекторията на тези свръхскоростни звезди може да осигури връзка до мястото, откъдето първоначално са били изхвърлени от двойната си система.

Авторите са проучили данните от спътника Gaia, публикувани в Data Release 3 (DR3), и са открили три звезди, за които смятат, че са били изхвърлени от Големия Магеланов облак. Една от тях, наречена като HVS 3 (HVS - Hyper Velocity Star, хиперскоростна звезда), отдавна се смята, че произхожда от Големият Магеланов облак. Но другите два кандидата (HVS 7 и HVS 15) са открити едва наскоро с траектории, които ясно показват, че не идват от Млечния път, което прави Големият Магеланов облак най-вероятния им източник.

Къде е свръхмасивната черна дупка

Проследяването на мястото, откъдето са били изхвърлени тези звезди, би могло да покаже къде е свръхмасивната черна дупка, която ги е изпратила по траекторията им.

Дори се спори дали изобщо Големият Магеланов облак има свръхмасивна черна дупка в центъра си. Макар че самото съществуване на HVS от Големият Магеланов облак е доказателство, че вероятно има такава, това все още не е директно наблюдение. Така че откриването къде се намира свръхмасивната черна дупка и следователно къде да се търси това директно наблюдение е един от ключовите резултати от изследването.

Но не е толкова лесно, колкото да се начертае права линия от текущата позиция на HVS обратно до техния произход. Много неща пречат на движението на тези галактики - не на последно място е тъмната материя. За да обяснят това, авторите са провели симулации на движението както на Млечния път, така и на Големият Магеланов облак и са включили компонент на "динамично триене", който представлява съпротивлението, което галактиките изпитват, когато се движат през поле от по-малки частици (евентуално тъмна материя).

С тези модели авторите успяват да ограничат с 50% "коридора", през който Големият Магеланов облак се е преместил през последните няколко милиона години. Те обаче не успяват да отговорят на фундаментален въпрос за самия Големия Магеланов облак - дали е на първото или второто си преминаване през нашата галактика. Макар че се предполага, че Големият Магеланов облак е гравитационно свързан с Млечния път, моделите показват, че той може или да е на първата си обиколка около нас, или може да е завършил първата си обиколка някъде преди 6-8 милиарда години и в момента си проправя път през втората си. Новият модел на динамично триене и коридор съвпадат с моделите както на модела за Първо преминаване, така и за Второ преминаване, въпреки че и двата модела използват много различни компоненти в собствените си модели. По-нататъшното обсъждане в статията подсказва, че моделът на Второто преминаване може да не е достатъчно надежден, за да отрази наистина сложността на тези орбитални механики на галактическо ниво.

Имаше и друг важен въпрос, на който авторите смятат, че вече са отговорили - къде да се търси свръхмасивната черна дупка на Големият Магеланов облак. Те предоставят точни координати и отбелязват, че всъщност е изместена с около 1,5 градуса от визуалния център на Големият Магеланов облак. Това изместване изглежда се дължи на хаотичните приливни сили, въведени от друг от най-близките ни спътници - Малкия Магеланов облак.

Необходими са обаче допълнителни проучвания, тъй като статията разчита само на три звезди в своите заключения. Данните за тези три звезди дори не са толкова добре ограничени. С известно време за наблюдения, за да се определят собствените им движения, биха били възможни още по-нататъшни ограничения върху пътя, който е поел Големият Магеланов облак, както и върху това как тъмната материя взаимодейства с движението на галактиките. Сега някой просто ще трябва да отдели малко време в една от Великите обсерватории, за да погледне. Това може да е висока задача, но някой ден ще можем наистина да определим точно тъмното сърце на най-близкия ни галактически съсед.

Справка: Threading the Magellanic Needle: Hypervelocity Stars Trace the Past Location of the LMC; Scott Lucchini and Jiwon Jesse Han; https://arxiv.org/pdf/2510.03393

Източник: How Three Runaway Stars Solved A Galactic Mystery, Andy Tomaswick, Universe Today

Угандийските шимпанзета Нгого са добре известни със своите "маймунски войни". Приматолозите са наблюдавали техните брутални, смъртоносни битки между 10 или повече шимпанзета в продължение на десетилетия, разгадавайки какво води до подобно насилие. Битките им са предимно за територия, като победителите вземат плячката.

Това териториално разширение може директно да стимулира репродуктивния успех. След серия от координирани атаки срещу съперничеща група, които отнемат най-малко 21 живота, територията на групата Нгого нараства с 22%. През следващите няколко години женските раждат по-често и техните бебета имат по-голяма вероятност да оцелеят. Констатациите са подробно описани в проучване, публикувано в списание Proceedings of the National Academy of Sciences (PNAS).

"Трудно е да се наблюдава това от човек"

Шимпанзетата Нгого живеят в Национален парк Кибале в Уганда, където са наблюдавани в естествената им среда от над 30 години. Преди около 15 години изследователи са били свидетели на това как шимпанзетата насилствено завземат територията, убивайки съседните шимпанзета. Оттогава те се опитват да отговорят на въпроса какво еволюционно предимство може да осигури това поведение.

Много животни са териториални и защитават територията си от съседите си. Големи и малки котки пръскат дърветата и земята с остро миришещата си урина, за да маркират територията си, докато белоглавите орли кацат и агресивно летят около местата си за гнездене.

Точно както тези други видове, шимпанзетата защитават територията си, за да защитят ценни и оскъдни ресурси. Шимпанзетата се хранят със зрели плодове, които се появяват само сезонно. Освен това са непостоянни: понякога има много плодове, друг път много малко.

"Защитата на територията е особено важна в тези трудни периоди", коментира пред Popular Science Джон Митани (John Mitani), съавтор на изследването и приматолог в Мичиганския университет. "Храната е особено важна за шимпанзетата, тъй като женските разчитат на нея, за да се размножават и отглеждат успешно малките, както демонстрираме в тази статия."

Въпреки че много животни са териториални, шимпанзетата все пак се открояват със своята агресия. Според Митани, паякообразните маймуни в Централна Америка са единствените други нечовекоподобни примати, които проявяват такова координирано междугрупово насилие. Тези случаи все пак са редки в сравнение с това, което Митани и други учени са наблюдавали при шимпанзетата, което според него е "трудно за наблюдение за човек".

"Обикновено се случва, когато агресорите имат огромно числено превъзходство над жертвата си", разказва Митани. "В Нгого от 10 до 20 индивида често участват в убийства. Първо намират и изолират един-единствен съсед, преди да атакуват. Те нямат оръжия – пистолети, ножове или палки – с които да убиват съседите си."

За да убият, шимпанзетата се нахвърлят върху жертвата си и многократно я удрят с ръце и я изяждат за много кратко време.

"Бил съм свидетел на случаи, при които подобен вид агресия води до смърт само за 12 до 14 минути", отбелязва Митани.

Повече територия, повече бебета

През трите години преди основното териториално разширение на шимпанзетата Нгого, женските раждат 15 потомци. През трите години след това те раждат 37 бебета, което е увеличен ие повече от два пъти на процента им на плодовитост. Оцеляването на бебетата също се увеличава драстично. Преди разширяването на територията, бебетата са имали 41% шанс да умрат преди тригодишна възраст. След това става 8 процента.

"С допълнителна земя и ресурсите, които тя съдържа, женските могат да се хранят по-добре и да използват това допълнително хранене, за да родят повече малки", обяснява Митани. "А майките, сега в по-добро енергийно състояние, са по-успешни в отглеждането на малките си."

Митани добавя, че макар тези резултати да са доста логични и предвидими, той "все още е изненадан от степента, до която женската плодовитост и оцеляването на бебетата са се подобрили след териториалното разширение".

Разбира се, екипът, включително съавторът на изследването Брайън Ууд (David Watts) от Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA), тества и алтернативна хипотеза. Женските шимпанзета може да се размножават по-често, защото детската им смъртност е висока, модел, който се наблюдава при някои примати. Данните им обаче показват обратното, тъй като както плодовитостта, така и оцеляването се подобряват с териториалното разширяване.

Друга възможност е, че колебанията в наличността на храна биха могли да обяснят резултатите. Изобилието от плодове в територията на Нгого преди разширяването е останало стабилно или дори леко е намаляло след разширяването, което показва, че наличността на храна не е била причината за това повишаване на плодовитостта.

Сравняване и противопоставяне

Според проучването тези открития могат да ни помогнат да разберем защо шимпанзетата и дори нашите собствени ранни предци са еволюирали, за да регулират насилието. Имайки това предвид, учените вече могат да наблюдават членове на множество групи шимпанзета, за да видят дали поредното териториално разширение води до повишена репродукция. Те могат също така да документират какво се случва с останалите шимпанзета от групата, която е загубила територията си, особено ако и с колко намалява процентът им на плодовитост.

Шимпанзетата и техният сроден вид бонобо са най-близките живи роднини на хората. С тази близост често е изкушаващо да се правят паралели между тези открития и нас самите. След като е изучавал колко "ксенофобски" и агресивни са дивите шимпанзета в продължение на близо 40 години, Митани се фокусира върху някои от тези фундаментални разлики.

"Вместо да се държим агресивно към съседи или непознати, ние често правим всичко възможно, за да им помогнем. Често предоставяме подкрепа на хора, страдащи от глад или природни бедствия, дори когато са напълно непознати", заключава Митани. "Този ​​вид помощ никога не се наблюдава при шимпанзета или други нечовекоподобни животни. Този аспект на човешката природа – разкриващ "по-добрите страни на нашата природа" – ми дава надежда за човечеството. Надявам се хората да отделят време да помислят върху това, след като прочетат нашата статия."

Справка: B. M. Wood, D. P. Watts, K. E. Langergraber & J.C. Mitani, Female fertility and infant survivorship increase following lethal intergroup aggression and territorial expansion in wild chimpanzees, Proc. Natl. Acad. Sci. U.S.A. 122 (47) e2524502122, https://doi.org/10.1073/pnas.2524502122 (2025).

Източник: Chimpanzees’ brutal battle for territory leads to a baby boom, Popular Science

Оказва се, че в някои отношения едноклетъчните организми са по-сложни от своите многоклетъчни събратя.

Едноклетъчните организми показват изненадваща сложност

В статия, публикувана в Nature Genetics, изследователи откриват, че при уж по-примитивните едноклетъчни организми, както адениновите, така и цитозиновите бази са метилирани. Това показва, че в някои отношения тези едноклетъчни организми са по-сложни от своите многоклетъчни събратя.

Екипът също така установява, че метилирането на адениновата база е, в случая на много от тези едноклетъчни организми, жизненоважно за контролиране на това кои гени са включени, което е важно за тяхната жизнеспособност.

Потенциал за нови методи за лечение на паразити

Паразитите, които могат да увредят животни и растения и да заразят хора, са обикновено едноклетъчни организми. Това ново изследване показва, че насочването към метилиране върху адениновата база в едноклетъчните организми може да бъде начин да се предотврати заразяването или негативното въздействие върху животни, растения и хора.

Въпреки че това все още е път в бъдещето - т.е. лекарствата все още ще трябва да бъдат разработвани и тествани - това отваря вратите към нов път за разработване и откриване на лекарства.

"Това откритие разкрива, че някои едноклетъчни еукариоти имат по-сложни системи за метилиране на ДНК от многоклетъчните организми, което опровергава предположението, че молекулярната сложност се увеличава със сложността на организма", заявява д-р Алекс де Мендоса (Alex de Mendoza), преподавател по еволюционна епигеномика в университета "Куин Мери" в Лондон и ръководител на изследването.

"Освен еволюционните си последици, това откритие открива и нови възможности за насочване към паразити, предлагайки потенциални пътища за разработване на лекарства срещу заболявания, причинени от протисти като Trichomonas, Blastocystis или така наречената "мозъчноядна амеба".

Справка: Adenine DNA methylation associated with transcriptionally permissive chromatin is widespread across eukaryotes, Nature Genetics (2025). DOI: 10.1038/s41588-025-02409-6.

Източник: Single-celled organisms have more complex DNA epigenetic code than multicellular life, researchers discover, Queen Mary, University of London

Ново проучване разкрива, че около една трета от предположените "лингвистични универсалии" – модели, за които се смята, че важат за всички езици – са статистически потвърдени, когато се изследват с най-съвременни еволюционни методи.

Многократната еволюция на тези модели предполага, че съществуват споделени когнитивни и комуникативни ограничения, което стеснява търсенето на наистина универсални характеристики на човешкия език. Въпреки огромното разнообразие от човешки езици, специфични граматически модели се появяват отново и отново.

Международен екип, ръководен от Анемари Веркерк (Annemarie Verkerk) от Университета Саарланд и Ръсел Грей (Russell Gray) от Института за еволюционна антропология "Макс Планк", с помощта на Grambank, най-изчерпателната база данни в света за граматически характеристики, проверява 191 предложени универсалии в повече от 1700 езика. Традиционно лингвистите се опитват да заобиколят генеалогичната и географска независимост на езиците, като вземат проби от много разделени езици.

Въпреки това, извадките може да не успеят да премахнат всички зависимости, да намалят статистическата мощност и да не идентифицират историческите пътища. Байесовите пространствено-филогенетични анализи, използвани от авторите, отчитат както генеалогичната, така и географската независимост на езиците - ниво на статистическа прецизност, рядко постигано в предишни изследвания.

Езиците не се развиват произволно

"В условията на огромно езиково разнообразие е интригуващо да се установи, че езиците не еволюират произволно", отбелязва Веркерк. "Радвам се, че различните видове анализи, които направихме, доведоха до много сходни резултати, което предполага, че промяната в езика трябва да бъде централен компонент в обяснението на универсалиите."

От 191 предложени езикови универсалии изследването установява, че около една трета са статистически подкрепени в повече от 1700 езика като най-силните доказателства се проявяват за модели на словоред и йерархично съгласуване.

Проучването открива убедителни доказателства за модели, включващи словореда (като например дали глаголите предхождат или следват обектите) и йерархични универсалии (като зависимости, в които аргументите са маркирани в граматическо съгласуване).

Моделите, предсказани от поддържаните универсалии, са се развивали многократно в езиците по света, което предполага дълбоко вкоренени ограничения в начина, по който хората структурират комуникацията си.

"Обсъдихме дали да напишем това като статия от типа "чаша наполовина празна" – "вижте колко предложени универсалии не са валидни" – или като статия "чаша наполовина пълна" – "има солидна статистическа подкрепа за около една трета". В крайна сметка решихме да подчертаем моделите, които се развиват многократно, показвайки, че споделеният когнитивен и комуникативен натиск тласка езиците към ограничен набор от предпочитани граматически решения", разказва старшият автор Ръсел Грей.

Като демонстрира кои универсалии наистина издържат еволюционния контрол, изследването стеснява полето за бъдещи изследвания върху когнитивните и комуникативни основи на човешкия език.

Справка: Verkerk, A., Shcherbakova, O., Haynie, H.J. et al. Enduring constraints on grammar revealed by Bayesian spatiophylogenetic analyses. Nat Hum Behav (2025). https://doi.org/10.1038/s41562-025-02325-z

Июточник: Enduring patterns in the world’s languages, Max Planck Institute for Evolutionary Anthropology

В година, вече изпълнена с важни събития в аерокосмическата индустрия, едно предстоящо изстрелване на спътници може да преначертае картата на глобалните телекомуникации. Базираната в Тексас компания AST SpaceMobile се готви да изстреля това, което нарича най-големия търговски комуникационен спътник, поставян някога в ниска околоземна орбита. С тегло от 6,5 тона и площ от 220 квадратни метра с фазирана антенна решетка, BlueBird 6 не е просто хардуерно чудо – това е сигнал за бързо развиващ се сектор, където космическите мрежи набират популярност.

За разлика от традиционните сателитни интернет системи, които изискват сателитни терминали или фиксирана инфраструктура, системата на AST е създадена да предава широколентова свързаност директно към стандартни смартфони.

Без кули, модеми или рутери – само небето над нас. Ако проработи, технологията може да направи ненужни установените наземни мрежи и да промени икономиката на мобилното покритие, особено в селските и недостатъчно обслужваните райони.

Но технологичното обещание е само част от историята. Подкрепена от над 3,2 милиарда долара ликвидност, осигурена от глобални телекомуникационни партньори като Verizon, Vodafone и stc Group, AST организира кампания за изграждане на спътници, която може да доведе до извеждане на 60 спътника в орбита до края на 2026 г. Компанията отчита над 1 милиард долара договорени ангажименти за приходи, което е рядък етап за аерокосмическа фирма, която все още не генерира приходи.

Стартирането, което може да промени наземното покритие

Според финансовите отчети на компанията, първата орбитална част от мрежата на AST, BlueBird 6, е планирана да бъде изстреляна в началото на декември от индийския космически център "Сатиш Дхаван". Със своята огромна антенна решетка и 10 GHz честотна лента за обработка на сигнала, сателитът е проектиран да предлага до 120 Mbps пропускателна способност на клетка, с покритие, обхващащо хиляди едновременни мобилни връзки.

За разлика от Starlink, който изисква потребителски терминали и антени, подходът "директно към устройството" (D2D) на AST работи с немодифицирани смартфони, използвайки стандартните 4G и 5G протоколи. Това е технически амбициозен подход, който, ако бъде доказан, би елиминирал необходимостта от наземни кули на труднодостъпни места.

BlueBird 7 ще бъде изстрелян от Кейп Канаверал, докато сателитите от 8 до 19 вече са в различни етапи на производство. AST очаква да извърши пет орбитални изстрелвания до края на първото тримесечие на 2026 г., като изстрелванията ще продължат на всеки един до два месеца след това.

Според съобщението за инвеститорите за третото тримесечие, AST има за цел да завърши 45-60 орбитални разполагания до края на 2026 г. Това първо поколение – Блок 1 – е предназначено да осигури периодично национално покритие в Съединените щати, Канада, Саудитска Арабия, Япония и Обединеното кралство до началото на 2026 г.

Залози за милиарди долари и глобална интеграция на телекомуникациите

Отвъд инженерните дейности, бизнес стратегията на AST е агресивно съобразена с традиционните телекомуникационни оператори. 10-годишното споразумение с stc Group включва предплащане от 175 милиона долара за бъдещи услуги, насочени към покритие на Саудитска Арабия и други пазари от Близкия изток и Северна Африка. Междувременно, разширеното споразумение с Verizon, обявено по-рано тази година, позволява на AST да осигури 100% географско покритие в континенталната част на Съединените щати.

В Европа AST си сътрудничи с Vodafone за изграждането на ново съзвездие, обслужващо европейски мрежови оператори. Компанията планира да базира своите сателитни операции в Германия, засилвайки присъствието си в ЕС. Тези сделки осигуряват на AST почти незабавна интеграция с над 50 мобилни оператора, представляващи близо 3 милиарда абонати по целия свят.

Във време, когато над 2,7 милиарда души остават офлайн, предимно в недостатъчно обслужвани или селски райони, AST се позиционира като мащабируема алтернатива на наземната инфраструктура.

AST отчете приходи от 14,7 милиона долара за третото тримесечие на 2025 г., дължащи се главно на постигнати резултати по договори с правителството на САЩ и доставки на хардуер за шлюзове. Въпреки нетната загуба от 123 милиона долара за тримесечието, финансовият ѝ буфер – осигурен чрез предлагане на конвертируеми облигации на стойност 1,15 милиарда долара – я поставя сред най-добре капитализираните играчи в надпреварата за директно разпространение на информация към устройства.

Пренаселено небе и нарастващ натиск за регулация

AST отчита приходи от 14,7 милиона долара за третото тримесечие на 2025 г., дължащи се главно на постигнати резултати по договори с правителството на САЩ и доставки на хардуер за шлюзове. Въпреки нетната загуба от 123 милиона долара за тримесечието, финансовият ѝ буфер – осигурен чрез предлагане на конвертируеми облигации на стойност 1,15 милиарда долара – я поставя сред най-добре капитализираните играчи в надпреварата за директно разпространение на информация към устройства.

Темпото на разполагане на спътници в световен мащаб се ускорява. Само през последните 12 месеца в орбита са изстреляни 3664 спътника. Към 1 октомври 2025 г. е имало 15 965 активни спътника според базата данни за спътници Union of Concerned Scientists Satellite Database, като 13 026 от тях са в експлоатация в момента.

Съзвездието на AST би добавило десетки други към вече претоварената среда на ниско разположените околоземни спътници, което би повдигнало нови опасения относно орбиталните отломки, електромагнитните смущения и видимостта на небето за наземната астрономия. За разлика от геостационарните спътници, системите спътници на ниска околоземна орбита изискват много по-голям брой спътници, за да постигнат непрекъснато покритие, което увеличава рисковете от сблъсък и спектрално припокриване.

Тъй като системите за директно предаване към устройството стават все по-разпространени, регулаторните органи са под нарастващ натиск да координират разпределението на спектъра, да прилагат правилата за орбитален трафик и да гарантират, че съображенията от обществен интерес – като равен достъп и научно въздействие – се вземат предвид при търговското внедряване.

Източник: A Colossal New Satellite Just Reached Orbit—And the Sky May Never Look (Or Work) the Same Again, The Daily Galaxy