С намаляването на албедото на планетата, или повърхностната отражателна способност, изследователите разкриват критични промени в разпределението на енергията между Северното и Южното полукълбо. Тези открития предлагат нови прозрения за това как нашата планета взаимодейства със слънчевата радиация и биха могли да усъвършенстват глобалните климатични модели в бъдеще.

Намаляваща отражателна способност: Ключовото откритие на изследването

Между 2001 и 2024 г. отражателната способност на Земята – по същество способността ѝ да отразява слънчевата светлина обратно в космоса – е намаляла забележимо, съобщава екип учени. Това намаление на отражателната способност, наречена албедо, се наблюдава по-забележимо в Северното полукълбо в сравнение с Южното. Екипът използва сателитни данни, за да анализира колко слънчева светлина отразява Земята и установи, че средно е имало забележимо намаление на албедо на повърхността.

"Като цяло, Южното полукълбо получава средно светлинна енергия в горната част на атмосферата, докато в Северното полукълбо има нетна загуба“, пише изследователската група.

Този дисбаланс в слънчевата радиация между полукълбата, отбелязан за първи път в по-ранни проучвания, е станал по-изразен поради атмосферните промени, които изглежда не са в състояние напълно да компенсират несъответствието. Проучването предполага, че макар да се осъществява пренос на енергия чрез океанска и атмосферна циркулация, той не е достатъчен, за да балансира разликите между полукълбата.

Зонални средни аномалии във взаимодействието аерозол-радиация (IRF) и радиационната облачна реакция (B) – SW за периода 2001 до 2024 г. Кредит: Proceedings of the National Academy of Sciences (2025). DOI: 10.1073/pnas.2511595122

Потъмняване в Северното полукълбо: Загуба на лед и промени в повърхността

Един от най-поразителните аспекти на изследването е фокусът му върху Северното полукълбо, където промените в отражателната способност на повърхността са най-забележими. Основният виновник за тази тенденция на потъмняване е намаляването на концентрацията на морски лед и снежната покривка. Тези повърхности отразяват голяма част от входящата слънчева радиация, което помага за поддържане на общия енергиен баланс на Земята. С топенето на северните ледени покривки и отдръпването на снежната покривка, се разкриват по-тъмни повърхности като вода и скали, които абсорбират повече слънчева светлина и намаляват общата отражателна способност.

Екипът обяснява, че промяната в албедото е статистически значима, но малка по величина:

"При среден прием на енергия от слънчева радиация от 240 до 243 вата на квадратен метър, отклонение от 0,34 вата на квадратен метър на десетилетие не е много голямо."

Тази на пръв поглед малка промяна обаче е от голямо значение, тъй като влияе върху енергийния баланс на Земята за дълги периоди. Дори леко намаляване на отражателната способност може да има засилено въздействие върху климатичните тенденции, особено в региони като Арктика, където топенето на ледовете допринася за повишаване на температурите.

Южно полукълбо: Ролята на аерозолите и екологичните събития

Докато Северното полукълбо показва значително намаляване на отражателната способност, тенденциите в Южното полукълбо се формират от различни фактори. Увеличаването на концентрацията на аерозоли играе основна роля в промяната на енергийния баланс в Южното полукълбо.

Аерозолите - малки частици, суспендирани в атмосферата - помагат за образуването на облаци, които могат да отразяват слънчевата радиация обратно в космоса. В Южното полукълбо екологични събития като горски пожари в Австралия и вулканични изригвания, като изригването на Хунга Тонга през 2021 и 2022 г., са допринесли за увеличаването на аерозолите. Тези частици отразяват слънчевата светлина и могат да смекчат ефектите от потъмняването, наблюдавано в Северното полукълбо.

Проучването отбелязва също, че този приток на аерозоли контрастира със Северното полукълбо, където по-строгите мерки за опазване на околната среда са довели до намаляване на замърсяването с фини прахови частици. В резултат на това Южното полукълбо е претърпяло по-малък спад в отражателната способност в сравнение със Северното си полукълбо.

Справка: Emerging hemispheric asymmetry of Earth’s radiation; Norman G. Loeb,, Tyler J. Thorsen, Seiji Kato, +2 , and Gunnar Myhre; Proceedings of the National Academy of Sciences September 29, 2025; 122 (40) e2511595122; https://doi.org/10.1073/pnas.2511595122

Източник: Earth Is Getting Darker: What This Shocking Climate Trend Means for Our Future, Daily Galaxy

Десетилетно проучване на двадесет обикновени афали, заседнали по източното крайбрежие на Флорида, разкрива тревожна тенденция. Делфините, заседнали по време на летния цъфтеж, когато цианобактериите процъфтяват в топлите води, са съдържали в мозъците си концентрации на невротоксин 2,4-диаминомаслена киселина, които са били 2900 пъти по-високи от делфините, заседнали през по-хладните месеци. Същите тези животни са показали характерната патология на Алцхаймер: бета-амилоидни плаки, хиперфосфорилирани тау протеини и TDP-43 включвания.

Естествен експеримент за невротоксичност

Изследователският екип, обхващащ няколко американски институции, анализира мозъчна тъкан от делфини, починали между 2010 и 2019 г. Те не са си поставили за цел да изучават болестта на Алцхаймер. Те са проучвали защо делфините изобщо се засядат на плажовете. Това, което са открили, е реален експеримент за това как токсините от околната среда могат да предизвикат деменция.

"Тъй като делфините се смятат за екологични стражи за токсични експозиции в морска среда, съществуват опасения относно проблемите с човешкото здраве, свързани с цъфтежа на цианобактериите", обяснява значението на това д-р Дейвид Дейвис (David Davis) от Медицинския факултет "Милър" към Университета в Маями.

Лагуната Индиън Ривър се намира на около 300 км от окръг Маями-Дейд, където е регистрирана най-високата разпространеност на болестта на Алцхаймер в Съединените щати през 2024 г. Връзката може да не е случайна.

Делфините, изхвърлени на брега по време на цъфтеж на водораслите, показват 536 различно експресирани гена в сравнение с тези, изхвърлени на брега през зимните месеци. Генетичните сигнатури сочат нарушени GABAергични синапси, промени в базалните мембрани и множество рискови фактори за Алцхаймер. Генът аполипопротеин Е, най-добрият предсказващ биомаркер за Алцхаймер при хората, е повишен до 6,5 пъти при някои делфини.

Климатична обратна връзка

Невротоксинът в центъра на тази история, 2.4-DAB, се произвежда от цианобактерии, диатомеи и динофлагелати по време на вредния цъфтеж на водораслите. Този цъфтеж се засилва с затоплянето на климата и оттичането на хранителни вещества от селското стопанство и отпадъчните води. Езерото Окийчоби редовно изпуска вода, богата на цианобактерии, по течението на река Сейнт Луси в лагуната Индиън Ривър, създавайки перфектни условия за производство на токсини.

Първоначално описан като причиняващ тремор и конвулсии в рамките на часове след експозиция, 2.4-DAB действа и като неконкурентен инхибитор на GABA трансаминазата, нарушавайки деликатния баланс на невротрансмитерите в мозъка. Изглежда е по-токсичен от структурния си братовчед BMAA, който вече е свързан с болестта на Алцхаймер в проучвания на жители на Гуам, изложени на него чрез диетата си.

Делфините са показали намалена експресия на глутамат декарбоксилаза, ензимът, отговорен за превръщането на глутамата в GABA. При хората намалената функция на този ензим е свързана с психични разстройства, невродегенеративни заболявания и дискинезия. Животните също показаха повишена експресия на протеини от комплекса ламинин-3, които във високи концентрации са токсични за невроните и са открити в амилоидните плаки на пациенти с Алцхаймер.

Това, което прави това проучване особено убедително, е времевият модел. Гените, свързани с болестта на Алцхаймер, се увеличават с всеки последователен сезон на цъфтеж, който изследователите изследват. Генът за рецептор на крайния продукт на напредналата гликозилация и други маркери за деменция се увеличават година след година, което предполага кумулативни щети от многократни експозиции.

"Въпреки че вероятно има много пътища към болестта на Алцхаймер, излагането на цианобактерии все по-често изглежда е рисков фактор", коментира д-р Дейвид Дейвис.

Изследването повдига неудобни въпроси относно човешката уязвимост. Ако хроничното излагане на цианобактериални токсини чрез храната може да предизвика патология, подобна на Алцхаймер, при дългоживеещи морски бозайници, какво да кажем за хората, които консумират риба от засегнати от цъфтеж води? Невротоксините се увеличават нагоре по хранителната верига, концентрирайки се в най-големите хищници.

Температурите на повърхността на Земята през 2024 г. са най-топлите, регистрирани в днешно време. Лагуната Индиън Ривър във Флорида е преживяла силно вредно цъфтеж на водорасли през последните 25 години, съпроводено с повишаване на средната годишна температура в целия щат с 3.3 градуса по Целзий. Продължителността и интензивността на този цъфтеж ще продължат да се увеличават с затоплянето на планетата.

Проучването не може категорично да докаже, че дезориентираните делфини с мозъчно увреждане, подобно на това при Алцхаймер, се забиват, защото са се изгубили. Но хипотезата е правдоподобна. Някои възрастни хора с деменция се скитат далеч от дома, също дезориентирани. Вероятно делфините, страдащи от неврологичен упадък, губят способността си да се ориентират, плувайки в плитки води, от които не могат да избягат.

Констатациите са публикувани в Communications Biology от изследователи от Hubbs-SeaWorld Research Institute, Blue World Research Institute, Университета на Маями и Brain Chemistry Labs. Те са анализирали само делфини с най-високо качество на мозъчна РНК, постигайки среден брой на РНК интегритет от 9.1, гарантирайки, че техните генетични находки отразяват истински биологични промени, а не разграждане на тъканите.

Дали сме свидетели на система за ранно предупреждение, остава открит въпрос. Делфините живеят в същите води, където хората плуват, ловят риба и понякога пият. Те се хранят от същите замърсени хранителни вериги. Като екологични стражи, мозъците им може би ни казват нещо, което трябва да чуем.

Справка: Noke Durden, W., Stolen, M.K., Garamszegi, S.P. et al. Alzheimer’s disease signatures in the brain transcriptome of Estuarine Dolphins. Commun Biol 8, 1400 (2025). https://doi.org/10.1038/s42003-025-08796-0 

Източник: Stranded Dolphins Show Alzheimer’s-Like Brain Changes, Science blog

Най-озадачаващите загадки на Вселената - тъмната материя и тъмната енергия, които заедно уж представляват 95% от всичко съществуващо - могат да бъдат обяснени без да се прибягва до невидими частици или сили. Това твърди изследване на физик от Университета в Отава.

Изследването на Раджендра Гупта (Rajendra Gupta), публикувано в списанието Galaxies, предполага, че това, което астрономите приписват на невидимата тъмна материя в продължение на близо век, може вместо това да е резултат от отслабването на фундаменталните сили на природата с разширяването на Вселената. Ако е вярно, това може да означава, че учените са търсили частици, които не са необходими за обяснение на данните.

Тъмната материя е предложена за първи път през 30-те години на миналия век, когато астрономите забелязват, че галактиките се въртят твърде бързо. Външните им краища би трябвало да се разпръскват, ако се вземе предвид само видимата материя, но те се държат заедно, сякаш са схванати от невидимо гравитационно лепило. Тъмната енергия се появява през 90-те години на миналия век, когато наблюденията показват, че разширяването на Вселената се ускорява. Заедно тези мистериозни компоненти сега доминират в космологичните модели - тъмната енергия е приблизително 68% от Вселената, а тъмната материя - 27%. Нормалната материя представлява едва 5%.

Моделът на Гупта ги интерпретира по нов начин като странични ефекти от еволюиращите константи.

Когато константите всъщност не са константи

В основата на това алтернативно обяснение се крие една радикална идея: скоростта на светлината, гравитационната константа и други основни стойности на физиката всъщност не са постоянни, а еволюират с разширяването на Вселената.

Когато Гупта включва тези "съвместно вариращи (ковариращи) константи на взаимодействията" (covarying coupling constants или ССС) в уравненията на Айнщайн , които описват космическото разширение, се появяват членове на уравненията, които се държат математически идентично с тъмната материя и тъмната енергия. Изследователят ги нарича "алфа-материя" и "алфа-енергия", кръстени на параметъра, който определя как се променят константите.

Ето тук започва да става интересно въртенето на галактиките. В региони с висока концентрация на обикновена материя, като центъра на галактиката, алфа параметърът клони към нула, което означава, че важи само нормалната физика. Но във външните, по-малко плътни региони на галактиките, алфа се увеличава и ефектите на алфа-материята стават ясно изразени. Това създава допълнително гравитационно привличане, което имитира действието на тъмната материя, карайки външните звезди да се движат по-бързо, отколкото предвиждат само законите на Нютон.

Гупта тества тази теоретична рамка спрямо ротационни криви от базата данни SPARC, която съдържа висококачествени измервания на 175 галактики. За всяка галактика моделът изисква определяне само на един параметър: "плътност на изключване", където се осъществява преходът от доминиране на нормалната материя към влияние на алфа-материята.

Спирална галактика NGC 3198. Физиците отдавна смятат, че Вселената е частично съставена от тъмна материя и тъмна енергия. Възможно ли е всичко това да е илюзия? Кредит: Wikimedia Commons

Тестване върху реални галактики

Гупта изследва седем галактики от различни видове и размери. За NGC 3198, спирална галактика на около 47 милиона светлинни години разстояние, моделът е възпроизвел наблюдаваната крива на въртене, използвайки плътност на изключване от 2,09 × 10⁻²⁴ грама на кубичен сантиметър.

Подобни резултати са работили и за шест други галактики, от малки неправилни джуджета до големи спирални.

Плътността на изключване варира само около четири пъти във всички галактики, въпреки че радиусите им варират осем пъти. Тази съгласуваност предполага, че параметърът може да представлява нещо физически значимо, а не произволна корекция.

Плътността на материята спада предвидимо след точката на изключване, което е в съответствие с наблюдаваните свойства на галактиките. Моделът прави и проверими прогнози: тъй като влиянието на алфа-материята намалява при по-високи червени отмествания (поглеждайки назад във времето), галактиките от ранната Вселена би трябвало да показват криви на въртене, доминирани повече от видима материя. Някои доказателства от наблюдения на далечни галактики показват, че те са по-"доминирани от бариони" от близките, въпреки че това все още е обект на дебати.

Отвъд въртенето на галактиките

Теорията на Гупта не се ограничава само до въртенето на галактиките. В по-ранни статии Гупта е приложил същата теория към данни за свръхнови, барионни акустични трептения и космически микровълнов фон. Той е показал, че подходът на ковариращите константи може да обясни защо някои ранни галактики изглеждат изненадващо зрели за възрастта си и могат да възпроизведат звуковия хоризонт на реликтово излъчване, без да е необходима тъмна енергия. Настоящото изследване се фокусира специално върху кривите на въртене на галактиките.

Моделът комбинира променливите константи с частичен ефект на модела на "уморената светлина" (tired light), при който фотоните губят енергия по време на пътуването си през космоса. Този хибриден модел "CCC+TL" (променливите константи на Гупта и "уморената светлина") генерира стойност на константата на Хъбъл, съответстваща на различни методи за измерване, които са давали противоречиви резултати в стандартната космология.

Когато се прилага към галактически купове, се появяват подобни профили на плътност, използвайки същия диапазон на плътност на изключване, както при отделните галактики. Подходът също така естествено води до зависимостта на Тъли-Фишър, наблюдавана корелация между масата на галактиката и скоростта на въртене.

Предстоящите предизвикателства

Модифицираните теории за гравитацията се разпространяват от десетилетия, като MOND (Модифицирана Нютонова динамика) е най-известната. Въпреки че MOND успешно предсказва кривите на въртене на галактиките, тя се затруднява да обясни галактическите клъстери, наблюденията на гравитационните лещи и космическия микровълнов фон без някаква форма на тъмна материя.

Моделът на Гупта третира галактиките като сфери за математическа простота, но реалните галактики имат сложни структури, които този сферичен модел не може да улови. Статията признава това ограничение.

Въпреки десетилетията на търсене, никой не е открил директни доказателства, че фундаменталните константи се променят в космологични времеви мащаби. Прецизни измервания от далечни квазари са поставили строги ограничения върху всякакви вариации. Структурата на Гупта би трябвало да обясни защо подобни вариации се изплъзват на откриване в някои контексти, докато в други предизвикват драматични ефекти.

Ако бъде потвърдено, елиминирането на тъмната материя и тъмната енергия ще се нареди сред най-значимите ревизии на физиката за един век. Хиляди изследователи по целия свят посвещават кариерата си на откриване на частици тъмна материя чрез подземни експерименти, космически телескопи и ускорители на частици. Всички тези усилия предполагат, че съществува нещо невидимо, но физическо.

Гупта планира да разшири анализа до гравитационно линзиране и динамика на галактическите клъстери в бъдеща работа. Тези тестове ще се окажат по-трудни, защото включват проектиране на триизмерни разпределения на масата по линията на видимост.

Засега стандартната космология казва, че 95% от Вселената се състои от невидими компоненти, които не можем да наблюдаваме директно. Или това е вярно и живеем в космос, доминиран от екзотични вещества, или нашите уравнения може да се нуждаят от преразглеждане, сочейки към Вселена, която следва различни физически правила от тези, на които сме разчитали в продължение на близо век.

Справка: Gupta, R.P. “Testing CCC+TL Cosmology with Galaxy Rotation Curves.” Galaxies 2025, 13, 108. https://doi.org/10.3390/galaxies13050108

Източник: Dark Matter and Dark Energy May Be Illusions Created by Changing Physics, SpaceChatter

Новите наблюдения, направени с "Много големия телескоп" (VLT) на Европейската южна обсерватория (ESO), показват, че тази скитаща планета натрупва газ и прах от околностите си със скорост от шест милиарда тона в секунда. Това е най-бързият растеж, регистриран някога за планета-скитник, или за която и да е друга планета. Откритието предлага ценна информация за това как тези обекти се формират и растат.

"Хората може да мислят за планетите като за спокойни и стабилни светове, но това откритие показва, че обекти с планетарна маса, свободно скитащи в космоса, могат да бъдат доста интересни", заявява Виктор Алмендрос-Абад (Víctor Almendros-Abad), астроном в обсерваторията Палермо на Националния институт по астрофизика (INAF) в Италия и водещ автор на новото изследване.

Изследваният обект, който има маса от пет до десет пъти по-голяма от тази на Юпитер, се намира на около 620 светлинни години от нас в съзвездието Хамелеон. Планетата-скитник, наречена Cha 1107-7626, все още се оформя и се захранва от заобикалящия я диск от газ и прах. Този материал пада върху планетата-скитник на парчета чрез процес, наречен акреция.

Местоположение в небето на блуждаещата планета Cha 1107-7626 (инфрачервен спектър). Кредит: ESO/Meingast et al.

Екип, воден от Алмендрос-Абад, е открил, че скоростта, с която младата планета расте, не е постоянна. През август 2025 г. планетата е растяла около осем пъти по-бързо, отколкото няколко месеца по-рано: със скорост от шест милиарда тона в секунда!

"Това е най-мащабният растеж, наблюдаван някога за обект с планетарна маса", отбелязва Алмендрос-Абад.

Откритието, което е прието за публикуване в The Astrophysical Journal Letters, е направено с помощта на спектрографа X-shooter на VLT на ESO в пустинята Атакама, Чили. Екипът е използвал и данни от космическия телескоп "Джеймс Уеб", който се управлява от американската, европейската и канадската космически агенции, и архивни данни от спектрографа SINFONI на VLT на ESO.

"Произходът на скитащите планети остава неясен: дали те са най-леките обекти, образувани като звезди, или са гигантски планети, изхвърлени от слънчевите си системи?", се пита съавторът Алекс Шолц (Aleks Scholz), астроном от Университета на Сейнт Андрюс във Великобритания.

Констатациите показват, че поне някои скитащи планети може да са претърпели процес на формиране, подобен на този на звездите, тъй като подобни акреционни изблици са наблюдавани при млади звезди.

"Това откритие размива границата между звезди и планети и дава поглед към най-ранните етапи на формиране на скитащи планети", обяснява ъавторът Белинда Дамян (Belinda Damian), също астроном от Университета на Сейнт Андрюс.

Местоположение в небето на хблуждаещата планета Cha 1107-7626 (видима светлина). Кредит: ESO/ Digitized Sky Survey 2

Чрез сравняване на излъчваната светлина преди и по време на изригването, астрономите са събрали улики за естеството на процеса на акреция. Забележително е, че магнитната активност изглежда е играла роля в масивния приток на материя – нещо, наблюдавано преди това само при звездите. Това предполага, че дори обекти с относително ниска маса могат да имат силни магнитни полета, способни да подхранват подобни епизоди на акреция. Екипът открива и че химичният състав на диска около планетата се е променил по време на акрецията: била е открита водна пара по време на акрецията, но не и преди това. Това явление е наблюдавано преди при звезди, но никога при планети.

Планетите-скитници са трудни за откриване, защото са толкова бледи, но предстоящият телескоп ELT (Extremely Large Telescope - "Изключително голям телескоп") на ESO може да промени това. Неговите авангардни инструменти и огромното му главно огледало ще позволят на астрономите да открият и изучат повече от тези самотни планети, помагайки им да разберат по-добре колко подобни са те на звездите.

Справка: Discovery of an Accretion Burst in a Free-Floating Planetary-Mass Object The Astrophysical Journal Letters (2025). DOI: 10.3847/2041-8213/ae09a8

Източник: Six billion tons a second: Rogue planet found growing at record rate, ESO

Най-силните признаци на древен живот на Марс досега

Ново проучване предполага обитаемо минало и признаци на древни микробни процеси на Марс - а учени от от Имперския колеж Лондон предоставят ключов контекст.

Изследването е разкрило редица минерали и органични вещества в марсиански скали, които свидетелстват за древна история на обитаеми условия и потенциални биологични процеси на Червената планета.

Международен екип, воден от НАСА и включващ изследователи от Имперския колеж в Лондон, предполага, че тези геоложки характеристики в така наречената формация "Брайт Ейнджъл" в кратера Йезеро на Марс са тясно свързани с органичния въглерод и биха могли да бъдат убедителна потенциална следа от живот.

"Това е много вълнуващо откритие на потенциална биологична сигнатура, но не означава, че сме открили живот на Марс. Сега трябва да анализираме тази скална проба на Земята, за да потвърдим наистина дали са участвали биологични процеси или не", посочва Професор Санджив Гупта, професор по науки за Земята в Имперския колеж Лондон.

Обещаващи знаци

Роувърът Perseverance, основен компонент на мисията на НАСА "Марс 2020", изследва 45-километровия кратер Йезеро от 2021 г. насам. Мястото е избрано, защото някога е имало огромно езеро и речна делта - среди, които се считат за основни цели в търсенето на признаци на минал живот. Основната му цел е да събере и съхрани първия набор от подбрани проби от скали и почва, които ще бъдат върнати на Земята за подробен анализ.

Новото проучване, публикувано в Nature, се фокусира върху отчетливо светла издатина в кратера, наречена "Брайт Ейнджъл" ("Светлият ангел"), разположена в древна речна долина, която е осигурявала вода на езерото Йезеро.

Докато преминава през долината, наречена Неретва Валис, екипът на Perseverance се натъква на гъста поредица от финозърнести глинести камъни и кални конгломерати. Там екипът провежда подробен анализ на тези скали, използвайки инструменти като PIXL (Planetary Instrument for X-ray Lithochemistry - Планетарен инструмент за рентгенова литохимия) и SHERLOC (Scanning Habitable Environments with Raman & Luminescence for Organics & Chemicals - Сканиране на обитаеми среди с Раманов и луминесцентен спектроскопен анализ за органични вещества и химикали).

Perseverance заснема 360-градусова снимка на „Брайт Ейнджъл“. Кредит: NASA/JPL-Caltech/MSSS/ASU

Неочаквано езеро

Чрез картографиране на видовете и разпределението на различни седиментни скали в Брайт Ейнджъл, изследователи от Имперския колеж Лондон (включително професор Гупта и д-р Робърт Барнс (Robert Barnes), научен сътрудник в Имперския колеж Лондон, финансирани от Британската космическа агенция), успяха да реконструират средата, в която са били отложени тези кални камъни.

Техният анализ разкри редица седиментни структури и текстури, показателни за средата на брега на езерото и дъното на езерото, включително състав, богат на минерали като силициев диоксид и глини - обратното на речен сценарий, където бързо движещата се вода би отнесла тези малки частици.

Това води до изненадващо заключение: това са езерни отлагания в дъното на речна долина.

След подробен анализ на древната езерна среда, изследователите съобщават, че "това е необичайно, но много интригуващо, тъй като не бяхме очаквали да открием такива находища в долината Неретва. Нашата седиментологична и стратиграфска работа показва, че в миналото е имало езерна среда с ниска енергия - и това е точно видът обитаема среда, която търсим по време на мисията."

Откритието може да подсказва за период от историята на кратера Йезеро, когато самата долина е била наводнена, което е довело до появата на това потенциално обитаемо езеро.

Нодули и реакционни фронтове върху марсианската скала „Чеява Фолс“. Кредит: NASA/JPL-Caltech/MSSS/ASU

Убедителен контекст

След като сценарият за езерния хабитат е точно определен, научният екип на Perseverance насочва вниманието си към самите глинести камъни. Именно във вътрешността на тези скали те откриват група от малки нодули и реакционни фронтове, като химичният анализ разкрива, че тези милиметрови структури са силно обогатени на железни фосфатни и железни сулфидни минерали (вероятно вивианит и грейгит).

Изглежда, че те са се образували чрез редокс реакции, включващи органичен въглерод, процес, който би могъл да бъде задвижван или от абиотична, или - интересно - от биологична химия. Важно е, че това подготвя почвата за всичко, което се е случило след това: образуването на този специфичен вид окислена, богата на желязо и фосфор утайка е било основната предпоставка за създаването на съставките за последващите реакции.

Тъй като тези съставки отразяват странични продукти от микробния метаболизъм, наблюдавани на Земята, те могат да се смятат за убедителна потенциална биосигнатура, което повдига вероятността някога да е имало микробен живот на Марс.

Исва ред на земните лаборатории

В крайна сметка, единственият начин да се определи истинският произход на тези структури е чрез връщане на пробите на Земята, възможност, която зависи от това кога бъдещи мисии ще успеят успешно да съберат пробите от повърхността на Марс.

За щастие, Perseverance вече е пробил и е събрал проба от ядрото на скалата Брайт Ейнджъл, наречена "Сапфирен каньон", която, заедно с други, събрани от марсохода, очаква мисията за връщане на проби от Марс - съвместно начинание на НАСА и ЕКА, целящо да ги достави на Земята през 30-те години на 21-ви век.

Веднъж попаднали в земните лаборатории, пробите ще бъдат анализирани с инструменти, далеч по-чувствителни от тези на марсохода, от учени от цял ​​свят. Едва тогава ще определим точния произход на тези характеристики и дали те са резултат от уникална абиотична химия или представляват доказателство за минал микробен живот на Марс.

"Въпреки че трябва да останем научно предпазливи относно окончателните твърдения за древен живот, тези открития представляват най-обещаващите доказателства, открити досега. Предстоящата мисия на марсохода "Розалинд Франклин", изградена тук, във Великобритания, ще бъде от решаващо значение, за да ни помогне да отговорим дали проби, подобни на наблюдаваните в това проучване, представляват истински биологични процеси, което ще ни доближи до отговора: сами ли сме във Вселената?", коментира професор Санджив Гупта.

Справка: Joel A. Hurowitz, M. M. Tice, A. C. Allwood, M. L. Cable, K. P. Hand, A. E. Murphy, K. Uckert, J. F. Bell, T. Bosak, A. P. Broz, E. Clavé, A. Cousin, S. Davidoff, E. Dehouck, K. A. Farley, S. Gupta, S.-E. Hamran, K. Hickman-Lewis, J. R. Johnson, A. J. Jones, M. W. M. Jones, P. S. Jørgensen, L. C. Kah, H. Kalucha, T. V. Kizovski, D. A. Klevang, Y. Liu, F. M. McCubbin, E. L. Moreland, G. Paar, D. A. Paige, A. C. Pascuzzo, M. S. Rice, M. E. Schmidt, K. L. Siebach, S. Siljeström, J. I. Simon, K. M. Stack, A. Steele, N. J. Tosca, A. H. Treiman, S. J. VanBommel, L. A. Wade, B. P. Weiss, R. C. Wiens, K. H. Williford, R. Barnes, P. A. Barr, A. Bechtold, P. Beck, K. Benzerara, S. Bernard, O. Beyssac, R. Bhartia, A. J. Brown, G. Caravaca, E. L. Cardarelli, E. A. Cloutis, A. G. Fairén, D. T. Flannery, T. Fornaro, T. Fouchet, B. Garczynski, F. Goméz, E. M. Hausrath, C. M. Heirwegh, C. D. K. Herd, J. E. Huggett, J. L. Jørgensen, S. W. Lee, A. Y. Li, J. N. Maki, L. Mandon, N. Mangold, J. A. Manrique, J. Martínez-Frías, J. I. Núñez, L. P. O’Neil, B. J. Orenstein, N. Phelan, C. Quantin-Nataf, P. Russell, M. D. Schulte, E. Scheller, S. Sharma, D. L. Shuster, A. Srivastava, B. V. Wogsland, Z. U. Wolf. Redox-driven mineral and organic associations in Jezero Crater, Mars. Nature, 2025; 645 (8080): 332 DOI: 10.1038/s41586-025-09413-0

Източник: 'Potential biosignatures' found in ancient Mars lake, Gege Li, Simon Levey, Imperial College London

Марсианска топонимия

През 2007 г. кратерът е кръстен на село Йезеро в Босна и Херцеговина. Топонимът произлиза от староцърковнославянското ѥꙁєро, което е запазило значението на "езеро" и до днес във всички основни славянски езици (езеро - български, македонски; озеро/ozero - руски, украински; језеро/jezero - сръбски, чешки, босненски, хърватски; jezioro - полски, jazero - словашки, откъдето е заимствано от балтийски (литовски ežeras, латвийски ezers).

В подкрепа на културната мисия на топонимичната политика на Американското планетарно дружество за увековечаване на географските имена на езиците на различните народи по света на други планети, порталът Space.com обяснява на англоговорящите читатели, някои от които, включително служители на НАСА, произнасят името на кратера "Jezero" неправилно, че нормата за произношение в този случай е "Йезеро", а не "Джезеро".

Заедно с Йезеро, тази област на Марс е увековечена и от хидроними на държави, образувани на мястото на бивша Югославия:

• Река Неретва, долината на Неретва (на английски: Neretva vallis), е притокът в езерото Йезеро. На Земята Неретва е река в Босна и Херцеговина и Хърватия.
• Река Сава, долината на река Сава (на английски: Sava Vallis), е приток в езерото Йезеро. На Земята Сава тече през Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина (образувайки северната ѝ граница) и Сърбия, десен приток на Дунав.
• Река Плива, долината на Плива (на английски: Pliva Vallis) - оттичащ канал от Йезеро, дължина около 53 км. На Земята Плива е река в централна Босна и Херцеговина, ляв приток на река Върбас.
• Река Уна, долината на Уна (на английски: Una Vallis). Уна е река в Хърватия и Босна и Херцеговина, десен приток на Сава.

Петроглифите достигат височина до 2,2 м и дължина до 3 м. Някои от панелите са гравирани върху скални повърхности в недостъпни, но добре видими места до 39 м над земята.

Монументално скално изкуство в Джебел Мисма (JMI18). Кредит: Guagnin et al., Nature Communications (2025)
Ново изследване е установило, че те вероятно са направени между 12 800 и 11 400 години в края на плейстоцена и началото на холоцена.

"Визуалното въздействие на множество гравюри на животни в реален размер е впечатляващо дори днес. Когато са били прясно гравирани... изображенията биха имали значително визуално въздействие", пишат авторите на изследването, публикувано в Nature Communications.

Повече от 60-те скални панела съдържат 176 гравюри, изобразяващи главно камили, козирози, еднокопитни (от семейство коне), газели и тур (изчезнал вид говедо). Включени са и човешки фигури, лица или маски.

Скални рисунки в Джебел Арнаан. Очертанията подчертават наслояването на гравюри, показвайки фаза 1 в зелено, фаза 2 в жълто, фаза 3 в бяло и фаза 4 в нюанси на синьото. Кредит: Guagnin et al., Nature Communications (2025)

"Рискованият характер на процеса на гравиране е особено очевиден в най-големия регистриран панел… До този панел би се стигнало чрез изкачване по скала и след това е бил гравиран, докато се стои на наклонен надолу перваз, широк само [около] ~30 до 50 см."

"Днес пясъчникът е твърде разрушен, за да достигне безопасно до перваза, а панелът е документиран с помощта на дрон. Ронливият характер на основата и наклонът на тесните первази предполагат, че гравьорите вероятно са рискували живота си, за да създадат това изкуство. Гравирането от близко разстояние би изисквало от тях да използват директен удар, като същевременно би им попречило да видят цялото изображение."

Разкопки на изкоп 1 директно под скално изкуство в Джебел Арнаан, където е открит инструмент за гравиране. Кредит: Sahout Rock Art and Archaeology Project

Водещият автор на изследването, д-р Мария Гуанин (Maria Guagnin) от германския Институт по геоантропология "Макс Планк", предполага:

"Тези големи гравюри не са просто скално изкуство – те вероятно са били изрази за присъствие, достъп и културна идентичност."

Изследователите са определили приблизително кога са създадени петроглифите, като са направили разкопки директно под тях. Те откриват повече от 530 каменни инструмента, включително 3 с белези, които показват, че вероятно са били използвани за създаването на изкуството.

"Очевидни са следи от очукаване по множество ръбове и на трите инструмента, което показва, че са били използвани неведнъж", пишат авторите.

Връх на стрела "Ел Хиам", открит в Джебел Арнаан, Саудитска Арабия. Този тип инструмент е добре познат от раннохолоценски обекти в Левант, което подчертава връзките на дълги разстояния. Кредит: Sahout Rock Art and Archaeology Project

"Поради ъгловата си форма, тези инструменти не са подходящи като камени чукове за дъгообразно движение със свободна ръка, но заострените им краища са били подходящи повърхности за директни удари, необходими за издълбаване на петроглифите."

Инструментите са извлечени от седиментни слоеве, датиращи от около прехода плейстоцен-холоцен, когато климатът на Земята се е променил след последния ледников максимум (преди 25 до 20 хиляди години) в края на последния ледников период.

"Как се е развивал климатът и динамиката на населението през този ключов период от човешката история... на Арабския полуостров, е слабо изследвано", пишат авторите.

Реалистична гравюра на камила в реален размер, документирана в Джебел Мисма, Саудитска Арабия. Кредит: Sahout Rock Art and Archaeology Project

Според анализа на седиментите, промяната в климата е довела до повторна поява на сезонни водни басейни в региона след период на изключителна сухота. Авторите предполагат, че ландшафтът е бил "вероятно малко по-влажен, отколкото е днес, но твърде сух, за да позволи създаването на по-постоянни езера".

"Човешките групи в Северна Арабия са започнали да експлоатират нововъзникващите сезонни водни басейни в сухоземните екосистеми скоро след като са се появили", добавят те.

Тези източници на вода вероятно биха позволили на хората да оцелеят и да се разширят във вътрешността на пустинята.

"Скалните рисунки маркират водоизточници и маршрути за движение, вероятно символизиращи териториални права и междугенерационна памет", обяснява д-р Сери Шиптън (Ceri Shipton), съавтор на изследването от Университетския колеж в Лондон.

Справка: Guagnin, M., Shipton, C., Al-Jibreen, F. et al. Monumental rock art illustrates that humans thrived in the Arabian Desert during the Pleistocene-Holocene transition. Nat Commun 16, 8249 (2025). https://doi.org/10.1038/s41467-025-63417-y 

Източник: Humans risked their lives to chisel petroglyphs into cliffside 12,000 years ago, Сosmos magazine

Съвременните морски гъби от клас Demospongiae, произвеждат същите стеролови отпечатъци, потвърждавайки връзката. Гъбите вероятно са се появили преди Камбрийския взрив, по време на възстановяването на Земята от ледниковите периоди, превърнали Земята в "снежна топка". Водораслите и други организми произвеждат само следи от тези съединения, което ги прави малко вероятни източници на химичните следи в седиментите.

Учени са открили нови молекулярни доказателства, че морските гъби, едни от най-простите същества на Земята, вероятно са били сред първите животни на планетата. Откритието се фокусира върху два неидентифицирани досега химически фосила, открити в скали на възраст над 635 милиона години, което предлага нова подкрепа за идеята, че гъбите са се появили по време на бурен период, когато Земята се е размразявала от екстремни ледникови периоди.

Изследователският екип, ръководен от учени от Масачузетския технологичен институт (MIT) и сътрудничещи институции, идентифицира редки молекули, запазени в древни седиментни скали от Оман, Сибир и Индия. Тези молекули действат като пръстови отпечатъци, съответстващи на химичните сигнатури, открити в живите морски гъби днес, но срещащи се рядко другаде в природата.

Съединенията, които те са идентифицирали, известни като 24-n-бутилхолестан и 24-sec-бутилхолестан, никога преди не са били разпознавани в древните скални записи. Статията им е публикувана в Proceedings of the National Academy of Sciences.

Съпоставяне на древни скали със съвременни гъби

Откриването на тези древни молекули не беше лесно. Изследователският екип е трябвало да създаде осем различни стероидни съединения в лаборатория, за да ги сравни с фосилите, като например да направи списък с кандидати за идентификация. Само две от тези лабораторно създадени съединения са съответствали на откритите в скалите, потвърждавайки, че древните молекули произхождат от живи организми, а не от случайни химични реакции по време на погребването си в скалите.

Екипът също така е извлякъл и анализирал подобни съединения от 11 съвременни вида гъби. Когато химически променили тези съвременни молекули на гъбите, за да симулират случващото се в продължение на стотици милиони години, резултатите съвпадали много добре с древните скални проби.

Интересното е, че шест вида морски гъби, които произвеждат изобилни количества от един предварително идентифициран маркер за гъби, също така дават откриваеми количества от двете новоидентифицирани съединения. Това изследователите описват като "тандемни биомаркери", които работят заедно като двоен подпис, което улеснява увереното идентифициране на наличието на древни гъби.

Един тестван вид силициева гъба (Hexactinellida) показва напълно различни модели, произвеждайки предимно други видове съединения. Този контраст е помогнал да се потвърди, че целевите молекули представляват специфични пътища в определени групи гъби.

Callyspongia plicifera, лазурната гъба, е вид морска гъба, принадлежаща към семейство Callyspongiidae. Кредит: Flickr (CC BY-NC-ND 2.0)

Когато гъбите се появиха за първи път на Земята

Откриването на тези молекулярни фосили в скали, датиращи отпреди приблизително 635 до 541 милиона години, поставя морските гъби на Земята доста преди Камбрийския взрив, период, когато повечето основни животински групи бързо се диверсифицират. Това време съвпада със скорошни открития на фосили, включително организъм от късна епоха от Южен Китай, идентифициран като възможна гъба с органичен скелет, но без минерализирани части.

Изследването е по-убедително, защото разглежда период, когато Земята се е възстановявала от тежки събития като "Земя-снежна топка", времена, когато ледът може да е покривал голяма част от планетата. Тези екстремни условия може да са създали възможности за появата и диверсификацията на многоклетъчния живот впоследствие.

Традиционните фосили на гъби от това време са оскъдни, защото ранните гъби вероятно не са имали твърди скелети, които се запазват добре в скалите. Химическите фосили запълват тази празнина, предоставяйки доказателства за форми на живот, които са оставили малко физически останки.

Една скална проба от формацията Масира Бей в Оман се оказва особено показателна. Като една от най-малко променените анализирани проби, тя е съдържала най-високите количества както известни досега маркери за гъби, така и новооткрити съединения. Съотношението на ключовите молекули достига 21.2, много по-високо от критерия от 0.5, който учените често използват, за да предположат произход на гъбите. Това е все едно, ако трябва да се докажете, че някой е бил в стая, намирането на един пръстов отпечатък може да е показателно, но намирането на множество различни пръстови отпечатъци във висока концентрация прави случая много по-убедителен.

Скали от по-късни периоди показват рязко намалени нива на тези маркери за морски гъби. Този спад е логичен, като се има предвид, че други животни са се диверсифицирали и вероятно са изместили гъбите като доминиращи животни в морската среда.

Изключване на водорасли и други източници

Учените също така разгледат скорошни предположения, че подобни химични сигнатури в древните скали може да оставени от водорасли, а не от гъби. Някои учени са предположили, че едноклетъчни организми, наречени Rhizaria, или химични промени по време на погребването в седиментите биха могли да обяснят необичайните модели, наблюдавани в тези древни скали.

Но изследователите откриват критични разлики, сочещи встрани от тези алтернативи. Докато Rhizaria произвеждат само следи от съответните молекули, едва 0.01% от общото им съдържание, древните скали показват изобилни концентрации. Съвременните водорасли произвеждат предимно други видове молекули и само следи от целевите съединения, което ги прави малко вероятни основни участници в древния скален запис.

Изследователският екип е разгледал и диагенезата, химичните промени, които скалите претърпяват по време на погребването в седиментите. Моделът на молекулите се е променил по начин, съответстващ на нагряването по време на погребението. Това е изключило случайни промени.

Усъвършенстваните методи разкриват молекулярни тайни

Съвременни техники са направили откритията възможни. Изследователският екип използва специализирано оборудване, което може да открива и идентифицира молекули, присъстващи в изключително ниски концентрации в сложни смеси, подобно на начина, по който криминалистите могат да намират следи от доказателства на местопрестъпления. Те са проверили идентификациите си, подлагайки проби на три различни вида анализ и са сравнили резултатите.

Тези молекулярни сигнатури помагат на учените да реконструират древни морски екосистеми и да разберат как ранните животни са повлияли на океанската химия по време на ключов период от историята на Земята.

Откритието потвърждава как химическите фосили могат да осветлят еволюционни събития, оставили минимални физически следи. Докато дебатите относно тълкуването на древни маркери продължават, идентифицирането на множество допълващи се молекулярни сигнатури изгражда по-силен аргумент за това кога са се появили гъбите и предоставя инструменти за проследяване на тяхното присъствие в различни скални образувания по целия свят.

Справка: Shawar, L., Love, G.D., Uveges, B.T., Zumberge, J.A., Cárdenas, P., Giner, J.-L., and Summons, R.E. (2025). “Chemical characterization of C31 sterols from sponges and Neoproterozoic fossil sterane counterparts,” Proceedings of the National Academy of Sciences, 122(41), e2503009122. DOI: 10.1073/pnas.2503009122. Published September 29, 2025.

Източник: Ancient Chemical Fingerprints Point To Sea Sponges As Earth’s First Animals, StudyFinds Analysis

Млечният път създава вълни. Използвайки данни от телескопа Gaia на Европейската космическа агенция, астрономите са открили масивна пулсация, разпростираща се навън през диска на нашата галактика, простираща се на десетки хиляди светлинни години и влияеща на движението на безброй звезди.

Откритието добавя още един слой сложност към нашето разбиране за галактиката, която наричаме свой дом. Учените знаят от десетилетия, че Млечният път се върти, а напоследък и че дискът му се изкривява като периферията на сомбреро. Но тази новооткрита вълна представлява нещо различно: мащабно смущение, разпространяващо се през звездния диск като вълнички, разпространяващи се по езеро, след като вътре бъде хвърлен камък.

"Това, което прави това още по-убедително, е способността ни, благодарение на Гея, да измерваме и движенията на звездите в галактическия диск", обяснява Елоиза Поджо (Eloisa Poggio), астроном от италианския Национален институт по астрофизика, която ръководеше изследователския екип. Нейната група анализира позициите и движенията на приблизително 17 000 млади гигантски звезди и 3400 променливи звезди от групата цефеиди – звездни типове, достатъчно ярки, за да бъдат проследени на огромни разстояния.

Галактическа "мексиканска вълна"

Самата вълна се издига на около 150 до 200 парсека (приблизително 500 до 650 светлинни години) над и под изкривения диск на галактиката. Тя се простира през поне 10 000 светлинни години от външната част на Млечния път, появявайки се на разстояние между 10 000 и 14 000 светлинни години от галактическия център. За сравнение, цялата галактика се простира на приблизително 100 000 светлинни години.

Това, което привлича вниманието на изследователите, бе не само пространственият модел на вълната, но и нейният движещ се подпис. Звездите в повдигнатите части на вълната се движат вертикално по модел, леко изместен от позициите им, създавайки това, което физиците разпознават като отличителен белег на разпространяващите се вълни. Представете си зрители, изпълняващи "вълната" на стадион, замръзнали във времето. Някои хора стоят изправени на гребена на вълната, други току-що са седнали, а трети започват да се издигат, докато вълната се приближава към тях.

Вертикалният модел на движение, появяващ се пред пространствения гребен, предполага, че вълната се движи отвътре навън от галактическия център. Звездите, хванати в тази космическа вълна, също се движат радиално навън със скорости от 10 до 15 километра в секунда.

Отличителни черти

Тази новокартирана вълна се различава от другите известни структури в Млечния път. Тя е много по-голяма от вълната на Радклиф, нишка от плътни газови облаци с дължина 2,7 килопарсека, открита през 2020 г., която се намира сравнително близо до нашата слънчева система. Ориентацията също не съвпада със спиралните ръкави на галактиката, които следват посоката на въртене. Вместо това, тази вълна пресича диска с почти радиална геометрия.

Причината остава неясна. Една от възможностите включва минал сблъсък с галактика джудже, може би галактиката джудже Стрелец, която е извършвала многократни преминавания през диска на Млечния път. Компютърни симулации показват, че подобни сблъсъци могат да възбудят огъващи вълни и вертикални трептения в галактическите дискове. Някои модели обаче се затрудняват да възпроизведат както амплитудата, така и дължината на вълната на наблюдаваните смущения в Млечния път, което предполага, че цялата история може да е по-сложна.

"Интригуващата част е не само визуалният вид на структурата на вълната в 3D пространство, но и нейното вълнообразно поведение, когато анализираме движенията на звездите в нея", отбелязва Елоиза Поджо.

Друга особеност: вълната се появява в млади звездни популации, които вероятно запазват движението на газовите облаци, от които са се образували. Това повдига въпроса дали астрономите виждат смущение в самите звезди или в подлежащия газов диск, който ги е породил.

Данните от спътника за наблюдение на звезди Gaia на ESA показват, че изкривеният галактически диск на Млечния път прецесира или се клатушка, подобно на движението на въртящ се пумпал. Деформацията се движи около центъра на Млечния път по-бързо от очакваното досега, завършвайки едно завъртане за 600 до 700 милиона години. Това обаче все още е по-бавно от скоростта, с която звездите в диска обикалят около галактическия център. Нашата звезда-майка, Слънцето (показано в анимацията като малката жълта точка), например се нуждае само от 220 милиона години, за да завърши една ибиколка. Скоростта на прецесията на деформацията накара астрономите да заключат, че тя трябва да е причинена от нещо доста мощно, като например продължаващ сблъсък с по-малка галактика. Кредит: Stefan Payne-Wardenaar

Изследователският екип използва третото издание на данни на Gaia, което предоставя изключително прецизни измервания на звездните позиции и движения в три измерения. Чрез първо моделиране на мащабното изкривяване на Млечния път и след това изследване на останалото, те успяха да изолират вълновия модел от други галактически характеристики.

Бъдещите данни от Gaia, за които се очаква да включат подобрени измервания за променливи звезди като цефеидите, би трябвало да помогнат за прецизиране на тези карти и потенциално да разкрият дали тази голяма вълна е свързана с други известни структури. Четвъртото издание на данни от телескопа ще предостави още по-добри позиции и скорости за звездите в Млечния път, съобщава сайтът на Европейската космческа агенция.

Засега откритието служи като напомняне, че Млечният път остава динамична, развиваща се система. Галактиката не е статичен диск от звезди, а по-скоро активна среда, където смущенията се разпространяват отвътре навън, спиралните ръкави се въртят, а галактиките джуджета понякога се разбиват като снаряди. Оказва се, че нашият космически квартал е доста бурно място.

Справка: ‘The great wave: Evidence of a large-scale vertical corrugation propagating outwards in the Galactic disc’ by E. Poggio et al. is published in the scientific journal Astronomy and Astrophysics. https://doi.org/10.1051/0004-6361/202451668

Източник: Gaia discovers our galaxy’s great wave, ESA

След горещо и сухо лято с рекордни горещи вълни и засушавания, довели до безводие в редица райони, сега България навлиза в есенния сезон с почви под нормалните нива на влага. Това създава риск за реколтата на пшеница основна култура за страната. В същото време прогнозите за обилни валежи повдигат и друг проблем: пресъхналите почви трудно поемат вода, което увеличава риска от наводнения.

^{Нива на почвена влага (SSMI) в Европа от 25 септември 2025 г., слой 28–100 см. Данни: ERA5-Land, „Коперник“. Референтен период: 1991–2020 г. Източник: Climatebook}

Картата показва нивата на влага в почвата в цяла Европа. Моментната картина от 25 септември отразява средното отклонение на почвената влага от обичайните сезонни нива за всеки регион. 

Почвата е значително по-суха от нормалното в почти цяла Югоизточна Европа, включително България и Гърция, както и Германия, Нидерландия, Белгия, Северна Франция и Англия.

Оценката на почвената влажност се отнася за слоя между 28 и 100 см под повърхността. Водното съдържание в този хоризонт е критично за растежа и добива на много селскостопански култури и отразява метеорологичните условия през последните шест месеца. При стойности значително под нормалните за сезона това означава суша и продължителен воден стрес за културите.

Климатека потърси коментар от експерти за това какви са рисковете и предизвикателствата от тези засушавания.

Роман Рачков е агроном, специалист по тропично и субтропично земеделие, дългогодишен експерт по интегрирана и биологична растителна защита с интереси в областта на инвазивните видове насекоми в Европа. 
Валентин Симеонов е доктор по квантова електроника от Физическия факултет в СУ. Работил е в БАН, а в момента е изследовател във Федералния институт за технологии в Лозана, където разработва оптични методи за измерване на замърсяването на въздуха и изучава атмосферни процеси, свързани с климатичните промени.

Роман Рачков: Възможни са трудности при поникването на пшеницата

Недостигът на влага в почвата на дълбочина 28–100 см създава сериозен риск за есенните култури, особено за пшеницата – най-значимата за българското земеделие, заемаща близо половината обработваема земя.

Картите показват сходна ситуация в България и Гърция: ниски нива на влага в почти цялата територия. Ако през октомври и ноември паднат достатъчно валежи, ефектите от сегашната суша могат да бъдат смекчени. Но при продължаващо засушаване стопаните ще се сблъскат с проблеми при покълването на пшеницата и други есенници като зимната рапица.

В най-неблагоприятен сценарий семената може да останат непоникнали и да станат лесна плячка за полски мишки и други вредители, което би наложило презасяване и би довело до сериозни загуби.

Валентин Симеонов: Засушаването прави почвите уязвими към наводнения

Какви са рисковете?

Навлизаме в есенния сезон, който по принцип е по-валежен. НИМХ обяви оранжев и жълт код за обилни валежи в голяма част от страната за 2 октомври, а в следващите месеци може да има още интензивни дъждове. 

Климатичните фактори също засилват тази тенденция. Заради започващата Ла Ниня и трудно предвидимите и взаимодействия с полярния вихър, северноатлантическото колебание и струйното течение се очаква променлива зима – по-топли периоди в края на есента и рязко застудяване в края на сезона. По-високите от обичайното температури на Атлантическия океан и Средиземно море ще водят до повече изпарение и увеличават вероятността от интензивни валежи.

Допълнителен проблем е, че голяма част от горите у нас пострадаха от пожари това лято. Горите намаляват ефекта от проливните дъждове, защото дъждовната вода първо се задържа върху растителността, а после попива в почвата. Там, където растенията са изгорели, почвата е силно “изпечена” и не може да поема вода, което увеличава риска от ерозия и наводнения.

В следствие съществува реален риск от наводнения. Когато почвите са сухи, водата не може да се поглъща и се стича по повърхността, оттичайки се към реките. В позитивния сценарий – при по-слаби дъждове влагата прониква в по-плитките и по-дълбоките почвени слоеве и подпомага възстановяването на подпочвените води.

Климатичната перспектива

Засушаването на повърхностния слой на почвите е само част от проблема. Последните изследвания използващи данни на НАСА показват тенденция на намаляване на общото количество вода върху сушата от 2002 г. досега. Това засяга водното съдържание в снега и ледниците, в растителността и почвата, а също така и в повърхностните и подземните води. Причините за това намамаление са повишената глобална температура и масовото използване на води от дълбоките подземни резервоари. Картата по-горе отразява ситуацията единствено в повърхностния слой на почвата, който е ключов за земеделието.

Засушаването вече е факт и ще се задълбочава в следващите години. Основната причина са климатичните промени, но също и лошото управление на водните ресурси. Европа е сред най-засегнатите континенти в световен мащаб.

Решенията са в грижа за горите ни и интелигентно използване на водните ресурси.

Опазване и възстановяване на горите е може би най-важната стъпка към дългосрочно овладяване на ситуацията. Опазването им от пожари е от първостепенно значение и не търпи отлагане. Виждате какво става с горите в южна Европа, това може да се случи и у нас още следващата година. Ако загубим горите, България се превръща в пустиня. Наложително е да се спре напълно изсичането на старите гори да се заменят старите изкуствените иглолистните гори с широколистни видове и активно да залесяваме. В новите климатични условия трябва да спрем да гледаме на гората като неизтощим източник на дървесина, а като застраховка срещу бъдещите екстремни явления

Важно е и по-рационално използване на водните ресурси – пример е Израел, където чрез ефективно управление от пустиня е създадена плодородна земя, докато у нас тенденцията е обратната – имаме градина и я превръщаме в пустиня.

Преходът от практически монокултурно земеделие базирано на ограничен брой култури, към по-разнообразно е важен. Тестването в практиката на нови, сухоустойчиви сортове и алтернативни култури могат да смекчат ефектите от засушаването.

В публикацията са използвани материали от:

1. Climatebook 
2. Unprecedented continental drying, shrinking freshwater availability, and increasing contributions to sea level rise
3. Прогноза на НИМХ за опасни метеорологични явления

Сега, почти 20 години след като "Касини" прелетя през струи на гейзери водни пари, изригващи от пукнатини в ледената повърхност на спътника на Сатурн Енцелад, нов анализ на данни потвърждава, че в скрития океан на тази луна протичат сложни химични реакции.

Констатациите потвърждават, че Енцелад притежава всичките 3 условия за обитаема среда, която потенциално да поддържа живота, какъвто го познаваме: наличието на течна вода, източник на енергия и специфичен набор от химични елементи.

Струите пари се изхвърлят от пукнатини близо до южния полюс на Луната, изпращайки ледени зрънца в космоса, където те падат обратно на повърхността или се отклоняват, за да образуват пръстен около Сатурн.

Леки, разтворими и реактивни органични молекули, които си проправят път към ледени зърна, излъчвани от водни струи от спътника на Сатурн, Енцелад. Кредит: NASA/JPL-Caltech

Водещият автор на изследването Нозаир Хаваджа (Nozair Khawaja) от Свободния университет в Берлин в Германия обяснява: ""Касини" е откривал проби от Енцелад през цялото време, докато е прелитал през пръстена Е на Сатурн. Вече бяхме открили много органични молекули в тези ледени зърна, включително прекурсори на аминокиселини."

Но ледът в пръстена E на Сатурн може да е на стотици години. Това поражда вероятността молекулите да са били променени от интензивна космическа радиация, след като са се появили от повърхността на планетата.

Екипът се нуждае от по-пресни проби, за да потвърди, че органичните молекули са създадени в океана на Енцелад.

Как според ЕКА хидротермалната активност влияе на Енцелад, въз основа на данни от мисията "Касини"-Хюйгенс на НАСА/ЕКА. Кредит: ESA

Новото проучване анализира данни, събрани от "Касини", докато е прелитал през пресен гейзер през 2008 г. Ледените зрънца, само на минути, са ударили инструмента за анализ на космически прах на "Касини" със скорост от 18 км/с.

Органичните молекули, открити в E пръстена, присъстват и в пресните ледени зърна, наред с новооткрити молекулярни фрагменти, включително потенциално азот- и кислород-съдържащи съединения.

"Тези молекули, които открихме в прясно изхвърления материал, доказват, че сложните органични молекули, открити от "Касини" в пръстена Е на Сатурн, не са просто продукт на дълго излагане на космоса, а са леснодостъпни в океана на Енцелад", отбелязва съавторът Франк Постберг (Frank Postberg), също от Свободния университет в Берлин.

"Има много възможни пътища от органичните молекули, които открихме в данните от "Касини", до потенциално биологично значими съединения, което увеличава вероятността Луната да е обитаема", добавя Хаваджа.

"В данните, които проучваме в момента, има много повече, така че очакваме с нетърпение да научим повече в близко бъдеще."

Източник: Saturn’s moon Enceladus shows potential for habitability, Сosmos magazine

Изследователи от Университетския колеж Лондон (UCL) и Имперския колеж Лондон (ICL) са заснели първите изображения в реално време на полимиксин B, който пробива бактериалните защитни системи, а механизмът се оказва далеч по-странен, отколкото някой е предвиждал. Антибиотикът не просто пробива дупки или разтваря защитната външна мембрана на грам-отрицателните бактерии, а той подвежда клетката да произвежда неистово свръхпродукция на собствената си броня, докато цялата защитна система не се срине.

Когато защитата се превърне в самосаботаж

Използвайки атомно-силова микроскопия с игла с размер от порядъка само нанометри, екипът наблюдавал как клетките на E. coli реагират на излагане на полимиксин. В рамките на минути по повърхността на бактериите избухнали издутини. Клетките започнали да отделят външната си мембрана с ускоряваща се скорост, отчаяно опитвайки се да заместят загубеното.

"Беше невероятно да видим ефекта на антибиотика върху бактериалната повърхност в реално време", коментира Каролина Борели (Carolina Borrelli), докторант в Лондонския център за нанотехнологии към UCL.

"Сякаш клетката е принудена да произвежда "тухлички" за външната си стена с такава скорост, че тази стена се разрушава, позволявайки на антибиотика да проникне."

Колкото повече броня произвежда бактерията, толкова повече тя се отделя, създавайки пролуки, които позволяват на антибиотика да проникне и да убие клетката. Това е порочен кръг, при това фатален.

Но ето къде нещата стават интересни: целият смъртоносен процес изисква бактерията да е будна. Спящите бактерии, тези в състояние на хибернация с изключен метаболизъм, се оказват напълно имунизирани срещу атаката на полимиксин. Антибиотикът се свърза с повърхността им, но на практика не причинява никакви щети.

Проблемът със спящите бактерии

Това откритие преобръща десетилетия на предположения за това как действат антибиотиците. Лекарите и изследователите отдавна вярват, че полимиксините могат да убиват бактерии, независимо от метаболитното им състояние. Тази увереност сега изглежда неоснователна.

"Чрез заснемането на тези невероятни изображения на единични клетки успяхме да покажем, че този клас антибиотици действат само с помощта на бактерията", обяснява д-р Андрю Едуардс (Andrew Edwards) от Имперския колеж в Лондон.

"Ако клетките преминат в състояние, подобно на хибернация, лекарствата вече не действат, което е много изненадващо."

Екипът тества този ефект, като излага спящите E. coli на полимиксин B със и без захар. Когато захарта липсва, спящите клетки оцеляват за неопределено време. Когато се добави захарта, бактериите я консумират, реактивират системите си за производство на мембрани и умират, но само след 15-минутно забавяне, докато се събудят и възобновят производството на броня.

Това има незабавни клинични последици. Много бактериални инфекции включват спящи клетки, които могат да персистират години наред, преди да се реактивират и да причинят рецидивиращо заболяване. Ако полимиксините не могат да докоснат тези спящи популации, стратегиите за лечение може да се нуждаят от фундаментално преразглеждане.

Професор Барт Хоогенбум (Bart Hoogenboom) от Лондонския център за нанотехнологии към UCL предлага нелогичен подход: комбиниране на лечение с полимиксин с терапии, които събуждат спящите бактерии или стимулират производството на защитна мембрана. Ако се принудят бактериите да метаболизират, те стават уязвими.

Констатациите също повдигат въпроси относно начина на тестване на антибиотиците. Настоящите методи за оценка може да не отчитат метаболитните състояния на бактериите, което потенциално надценява ефективността на лекарствата срещу реални инфекции, където спящите клетки се крият сред активните популации.

Полимиксините са открити преди повече от 80 години и остават ключови оръжия срещу Грам-отрицателните бактерии, които причиняват много лекарствено-резистентни инфекции. Тези бактерии притежават външна мембрана, която блокира повечето антибиотици, което прави полимиксините сред малкото останали възможности, когато други лечения се провалят. Тъй като лекарствено-резистентните инфекции вече убиват над милион души годишно, разбирането как всъщност действат тези антибиотици от последна инстанция е станало неотложно.

Изследването използва атомно-силова микроскопия, за да "усетят" формата на отделни бактериални клетки с резолюция, далеч надхвърляща тази, която може да постигне светлинната микроскопия. Получените изображения показват как бактериалната повърхност се трансформира с течение на времето - от гладка до неравна и до силно напукана, тъй като антибиотикът задейства саморазрушителния цикъл на свръхпроизводство на клетката.

Д-р Ед Дъглас (Ed Douglas) от ICL отбелязва, че след като екипът наблюдава нарушения, възникващи само когато бактериите консумират захар, механизмът става ясен. Работата, финансирана от UK Research and Innovation и Wellcome, представлява сътрудничество между UCL, ICL и Университета в Нотингам.

Дали тези прозрения ще доведат до по-добри комбинирани терапии или до изцяло нови подходи за борба с бактериалните инфекции, предстои да видим. Но като минимум те разкриват, че дори най-старите ни антибиотици все още крият тайни и че най-голямата уязвимост на бактериите може би е тяхната собствена неустоима нужда да възстановят защитните си сили.

Справка: Borrelli, C., Douglas, E.J.A., Riley, S.M.A. et al. Polymyxin B lethality requires energy-dependent outer membrane disruption. Nat Microbiol (2025). https://doi.org/10.1038/s41564-025-02133-1

Източник: How Bacteria Trick Themselves Into Suicide by Antibiotic, science blog

Резултатите показват, че не само нивата на захарта, но и как е опакована захарта в пълнозърнестите храни са важни.

Ако ви се предложат две закуски, едната със седем грама захар, а другата с над 30 грама захар, изборът на по-здравословния вариант би трябвало да е безспорен, нали? Е, може би не. По-малкото захар не е автоматично по-здравословно.

За близо 100-те милиона възрастни в Съединените щати, които в момента живеят с преддиабет, тропическият плод, който може да намали риска от диабет, звучи твърде добре, за да е истина. Тропическите плодове съдържат между десет и 50 грама захар, като мангото е в горния край на спектъра, което ги прави да изглеждат като лош избор за закуска само въз основа на това. Но изследване на клиничния изследовател в областта на храненето Радех Басири (Raedeh Basiri) показва, че мангото, въпреки че съдържа повече захар от много нискозахарни закуски, може да предложи защитни фактори за възрастни с преддиабет.

"Не е важно само съдържанието на захар, а и цялостният хранителен контекст", обяснява Басири, доцент в катедрата по хранене и хранителни изследвания на университета "Джордж Мейсън". Това проучване е първото дългосрочно клинично изпитване, което демонстрира както метаболитните, така и телесните ползи от мангото при преддиабет.

Казано по-просто, става въпрос за нещо повече от захарта в храната, става въпрос за цялата храна. Захарите, които се съдържат естествено в мангото и други плодове, се допълват от фибри и други витамини и хранителни вещества, които предоставят допълнителни ползи за здравето. Храните с добавена захар, като например зърнените закуски и дори нисковъглехидратните закуски, може да нямат същата хранителна стойност и дори да увеличат риска от диабет.

"Целта е да се стимулират хората да включат цели плодове, като манго, като част от здравословните хранителни навици и практичните диетични стратегии за превенция на диабета", отбелязва Басири. "Хората с висок риск от диабет не трябва да се фокусират само върху съдържанието на захар в храните, но и върху начина, по който захарите се доставят."

Басири и нейният екип разделили участниците в проучването на две групи - едната група получавала прясно манго дневно, докато другата група получавала нискокалоричен мюсли бар всеки ден. В продължение на шест месеца изследователите измервали нивата на кръвната захар на участниците, телесните реакции към инсулин и телесните мазнини.

В края на проучването, резултатите са показали, че мангото с високо съдържание на захар (32 грама захар) се е оказало по-полезно от мюсли барче с ниско съдържание на захар (11 грама захар). Групата, която е консумирала манго ежедневно, е показала подобрен контрол на кръвната захар, повишена инсулинова чувствителност и намалени телесни мазнини.

Справка: Raedeh Basiri, Kallie Dawkins, Saiful Singar, Lauren T. Ormsbee, Neda S. Akhavan, Robert C. Hickner, Bahram H. Arjmandi. Daily Mango Intake Improves Glycemic and Body Composition Outcomes in Adults with Prediabetes: A Randomized Controlled Study. Foods, 2025; 14 (17): 2971 DOI: 10.3390/foods14172971

Източник: This high-sugar fruit may actually lower diabetes risk, George Mason University

Физическите упражнения отдавна се рекламират като крайъгълен камък в борбата със затлъстяването и метаболитните заболявания като диабет тип 2 и сърдечно-съдови заболявания. Традиционно ползите от тях се приписват предимно на повишения разход на калории. Това ново изследване обаче оспорва обичайната представа, демонстрирайки, че предизвиканите от упражнения промени в биохимичната сигнализация също играят ключова роля в регулирането на енергийната хомеостаза. По-конкретно, изследователите се фокусират върху Lac-Phe, метаболит, чието ниво рязко се повишава в кръвния поток след интензивна физическа активност, идентифициран преди това при различни видове, включително хора и елитни състезателни коне.

Предишни изследвания са разкрили, че допълнителното приложение на Lac-Phe при затлъстели моделни животни мишки ограничава приема на храна и предизвиква загуба на тегло без видими нежелани реакции. Молекулярната и неврофизиологичната основа за тези ефекти обаче остава до голяма степен неясни.

Тази критична празнина в знанията мотивира екипа от Медицинския колеж Бейлър, Неврологичния изследователски институт "Ян и Дан Дънкан" в Тексас и Медицинския факултет на Станфордския университет да изследва мозъчните региони и невронните популации, предаващи въздействието на Lac-Phe в посока загуба на апетит и чувство на ситост (ил т.е. "анорексигенно действие", обръщайки специално внимание на хипоталамусните вериги, отговорни за регулирането на глада.

Хипоталамусът е добре установен команден център за поведението при хранене, интегриращ множество периферни и централни сигнали. В рамките на тази структура, AgRP (агути-свързани пептидни) неврони, разположени в дъговидното ядро, са мощни стимулатори на апетита, нстимулирайки храненето, когато са активирани. Обратно, паравентрикуларното ядро ​​съдържа PVH (паравентрикуларни хипоталамични) неврони, които обикновено потискат сигналите за глад и консумацията на храна. Динамичното взаимодействие между тези невронни кохорти регулира баланса между глад и ситост.

Използвайки сложни in vivo и ex vivo експериментални подходи, включително електрофизиологични записи и молекулярни интервенции при мишки, изследователите откриват, че Lac-Phe директно потиска активността на AgRP невроните. Това невронно потискане премахва инхибиторния контрол, който AgRP невроните обикновено упражняват върху PVH невроните, като по този начин увеличава PVH невронното възбуждане и допринася за намален апетит. Важно е, че тази двупосочна невронна модулация, организирана от Lac-Phe, води до хипофагия (намаляване на приема на храна), без да нарушава други основни поведения или да причинява дистрес, което подчертава специфичността на този път.

По-нататъшният анализ разкрива, че Lac-Phe осъществява инхибиторния си ефект, като се насочва към KATP (АТФ-чувствителни калиеви) канали, експресирани върху AgRP неврони. Тези канали са известни модулатори на невронната възбудимост, реагирайки на вътреклетъчни енергийни състояния и метаболитни сигнали. Активирането на KATP каналите от Lac-Phe хиперполяризира AgRP невроните, намалявайки честотата им на възбуждане. Фармакологичната блокада или генетичното заглушаване на тези канали премахва способността на Lac-Phe да потиска храненето, като твърдо утвърждава KATP каналите като незаменими медиатори в този процес.

Това очертаване на действието на Lac-Phe върху хипоталамусните вериги добавя нюансиран слой към нашето разбиране за това как упражненията влияят върху централния контрол на енергийния баланс. То подчертава, че метаболитите, генерирани от мускулната активност, функционират като сигнални молекули, комуникиращи физиологични състояния на мозъка, който след това адаптивно калибрира приема на храна. Подобни прозрения биха могли да трансформират дизайна на терапиите против затлъстяване, като вдъхновят нови фармакологични агенти, имитиращи или усилващи ефектите на Lac-Phe.

Изследователите препоръчват бъдещи изследвания, за да се изследва динамиката на Lac-Phe при различни метаболитни състояния, като например различни нива на затлъстяване и инсулинова чувствителност, и да се изяснят неговите фармакокинетични свойства, включително как преминава през кръвно-мозъчната бариера, за да достигне до хипоталамични цели.

Разбирането на профила на безопасност и дългосрочните последици от използването на добавки Lac-Phe или сродни съединения като средства за потискане на апетита е ключова следваща стъпка преди потенциалното клинично приложение. Липсата на поведенчески странични ефекти при животински модели е обещаваща, но са необходими всеобхватни токсикологични и ефикасни проучвания при хора. Този нов път дава надежда за разработване на метаболитни интервенции, които допълват промените в начина на живот, потенциално помагайки на хора, борещи се със затлъстяване, да постигнат устойчиво управление на теглото.

Тъй като глобалния проблем затлъстяването продължава да ескалира, нови прозрения като тези дават съществена надежда. Осветлявайки как упражненията произвеждат ендогенни молекули, способни да регулират фино апетита чрез специфични мозъчни пътища, изследването отправя покана за промяна на парадигмата. Бъдещи терапии, вдъхновени от действието на Lac-Phe, могат един ден да възпроизведат благоприятните ефекти на упражненията върху енергийния баланс фармакологично, предлагайки безценно допълнение за хора, които не са в състояние да се занимават с достатъчна физическа активност.

В обобщение, това новаторско изследване очертава фундаментален молекулярен диалог между периферния метаболизъм и централната регулация на апетита. Откритието, че Lac-Phe потиска глада чрез инхибиране на AgRP невроните чрез активиране на KATP канала, чертае вълнуващ курс за насочване към хипоталамичните вериги в управлението на метаболитните заболявания. Продължаващите изследвания ще определят как тези знания могат да бъдат използвани безопасно и ефективно за борба с глобалното въздействие на затлъстяването.

Справка: Liu, H., Li, V.L., Liu, Q. et al. Lac-Phe induces hypophagia by inhibiting AgRP neurons in mice. Nat Metab (2025). https://doi.org/10.1038/s42255-025-01377-9 

Източник: New Study Reveals the Science Behind Exercise and Weight Loss, Bioengineer

Уникалният артефакт изобразява древноегипетско семейство, състоящо се от благородник и съпругата му, като и двамата са изваяни като триизмерни фигури, докато дъщерята на двойката изглежда издълбана като барелеф в камъка.

Статуята, описана в скорошно проучване от д-р Захи Хавас (Zahi Hawass) и д-р Сара Абдох (Sarah Abdoh), представлява първия известен пример за семейна статуя от Старото царство, изобразяваща индивид по този необичаен начин.

Един благородник и неговото семейство

Статуята е открита през 2021 г. в оградено място в Сакара, известно като Гиср ел-Мудир. Главната фигура на статуята изглежда е благородник, чийто ляв крак е изправен напред, символизирайки жизненост и сила. Той е изобразен с къса перука и плисиран килт. Скулпторът е подчертал и горната част на тялото на фигурата, като е детайлизирал раменете, гърдите и ръцете.

До него жена, за която се предполага, че е негова съпруга, коленичи и държи десния му крак. Тя е изобразена с права рокля, широка яка и перука до раменете. По-малкият ѝ мащаб спрямо благородника отразява артистична конвенция, като размерът показва социален статус или йерархия.

Барелеф на дъщерята. Кредит: Zahi Hawass Library

Третата фигура отличава това произведение. На заден план се появява дъщеря, издълбана в камъка до крака на баща си. Тя е изобразена в артистичен стил, известен като барелеф, само леко повдигната над повърхността. Тя протяга едната си ръка, държейки се за крака на баща си, докато в другата си ръка стиска гъска.

Намерено без контекст

Статуята е била извадена от пясъците на Сакара, очевидно изпусната или изоставена от крадци на гробници. Тъй като е била открита извън контекста, археолозите не могат да я свържат с конкретна гробница, нито да я датират по надпис.

В резултат на това изследователите се позовават на стилистичен анализ, сравнявайки пропорциите, прическите и облеклото на статуята с други известни образци. Чрез този процес те определят, че произведението най-вероятно датира от V-та династия, период, обхващащ приблизително 2494 до 2345 г. пр.н.е.

Художествен експеримент

Особено близък паралел може да се открие в семейната статуя на Ирукапта. И двете произведения изобразяват благородник, стоящ с левия си крак напред, облечен в подобни килтове и перуки, придружен от коленичила съпруга до него. В статуята на Ирукапта синът е изцяло изваян в традиционното триизмерно представяне на членовете на семейството. Въпреки тези прилики, статуята на Гиср ел-Мудир се откроява с двуизмерното си изображение на дъщерята.

Семейните статуи от Старото царство обикновено изобразяват всички членове като напълно триизмерни фигури. Чрез комбиниране на пълна скулптура за родителите с проста резба за дъщерята, произведението Гиср ел-Мудир оспорва установените художествени традиции.

Причината за това необичайно третиране остава неясна. То може да отразява символична йерархия, като дъщерята заема по-малко видно място от родителите си. Може също така да представлява просто практично решение композицията да се помести в един каменен блок.

Каквато и да е мотивацията, този отличителен подход отличава статуята в рамките на традицията на египетското изкуство.

Семейството и задгробният живот

Този тип семейни статуи са играли съществена роля в гробниците от Старото царство. Те са олицетворявали починалия, както и неговите близки, осигурявайки тяхното присъствие във вечността. Децата често са се появявали, държащи животни или някакъв вид храна. Тези дарове са били предназначени да издържат семейството в отвъдния живот. Гъската на дъщерята се вписва в този установен модел.

"По време на Старото царство е било обичайно да се изобразява тази сцена", обяснява Хавас. "Тъй като в тази гробница няма запазени стенни сцени, които да можем да видим, статуята на дъщерята, държаща гъска, може да е изпълнявала същата функция, носеща провизии за отвъдния живот."

Пренаписване на правилата

Въпреки скромните си мащаби, статуята на Гиср ел-Мудир предлага нов поглед в изучаването на египетското изкуство. Тя показва, че занаятчиите от Старото царство са експериментирали с форма и символика, вместо стриктно да се придържат към установени формули.

По същество, тази рядка статуя подобрява разбирането ни за египетското изкуство и напомня на археолозите, че много от нашето разбиране за древния свят все още остава неизвестно.

"Тази статуя е първата по рода си в Старото царство, която изобразява член на семейството по толкова уникален начин", заключават авторите.

Справка: Hawass, Z., & Abdoh, S. A. (2025). Family Statue from Gisr el-Mudir (Saqqara). The Journal of Egyptian Archaeology, 0(0). https://doi.org/10.1177/03075133251329948

Източник: This Unusual 4000-Year-Old Statue is Challenging Our Ideas on Ancient Egyptian Traditions, Austin Burgess, The Debrief

Според новото проучване диагнозите за рак сред американците под 50 години са се увеличили драстично през последните десетилетия, което поражда тревожни заглавия в медиите и изследователски инициативи, насочени към това, което мнозина наричат ​​​​зараждаща се епидемия. Нашумели отделни случаи засилват опасенията, че ракът поразява по-младите хора с безпрецедентна скорост.

Но нов анализ, публикуван в JAMA и воден от д-р Гилбърт Уелч (Gilbert Welch) от болница "Бригъм енд уименс", разкрива стряскащо разминаване: докато диагнозите на най-бързо нарастващите видове рак при младите хора са се удвоили от 1992 г. насам, смъртните случаи от същите тези видове рак са останали същите. Смъртността през 2022 г. е била идентична с тази през 1992 г., като е била 5,9 смъртни случая на 100 000 души и през двете години.

Вместо да се сблъскат с истинска вълна от животозастрашаващи заболявания, младите американци може би преживяват "епидемия от диагнози", предизвикана от по-интензивен скрининг, по-добри технологии за откриване и по-ниски прагове за етикетиране на аномалии като рак.

"Нарастващата честота обикновено се интерпретира като нарастваща поява на клинично значим рак, което трябва да се отдаде на излагане на вредни влияния или опасно поведение", пишат изследователите в своята статия на JAMA Internal Medicine. "Нарастващата честота обаче може да отразява и засилен диагностичен контрол."

Следвайки грешния сигнал

Изследователите са изследвали осем вида рак с най-бързо нарастващи темпове сред възрастни под 50 години: рак на щитовидната жлеза, анус, бъбрек, тънко черво, колоректум, ендометриум, панкреас и множествен миелом. Всеки от тях се е увеличил средно с повече от 1% годишно между 1992 и 2022 г.

Когато изследователите проследяват както процента на диагностициране, така и процента на смъртност при тези видове рак, се очертала закономерност. Взети заедно, тези осем вида рак показват почти перфектно разпределение между нарастваща заболеваемост и стабилна смъртност, класическият белег на свръхдиагностициране.

Свръхдиагностиката означава да се открива заболяване, което никога не би причинило симптоми или смърт. Ракът на щитовидната жлеза е най-ясният пример. Диагнозите са се увеличили драстично по време на периода на изследването, но смъртността остана изключително стабилна. Повече от 200 000 допълнително млади американци са получили диагноза рак на щитовидната жлеза от 1992 г. насам, докато броят на смъртните случаи е останал практически непроменен.

Подобни модели се наблюдават и при рака на бъбреците, където диагнозите се увеличават бързо, докато смъртността всъщност намалява, както и при рака на тънките черва и панкреаса, където нарастващите диагнози изглежда отразяват случайното откриване на малки, бавно растящи невроендокринни тумори при образни изследвания или по време на ендоскопски процедури.

При множествения миелом около една трета от пациентите сега пристигат с диагноза без симптоми, като ракът им се открива чрез рутинни кръвни изследвания, които стават все по-често срещани.

Само два от осемте вида рак показват увеличение на смъртността, което съответства на нарастващите диагнози: колоректален и ендометриален рак. Дори при колоректалния рак обаче увеличението на смъртността (около 0,5% годишно от 2004 г. насам) изостава значително от увеличението на диагнозите (приблизително 2% годишно), което повдига въпроси дали някои от тези допълнителни случаи представляват клинично значимо заболяване.

Съобщението, че имате рак, може да доведе до влошаване на психичното здраве, което също влияе върху прогнозата и дългосрочното ви физическо здраве. Кредит: CC BY-NC 4.0

Изключението за рак на гърдата

Ракът на гърдата, макар и да не е сред най-бързо развиващите се видове рак в относително изражение, разказва поучителна история. Той остава най-често диагностицираният рак при жени под 50 години, а диагнозите са се увеличили скромно, но постоянно през последните три десетилетия.

Смъртните случаи обаче са намалели приблизително наполовина през същия период, благодарение на значителния напредък в лечението. Броят на допълнително диагностицираните случаи на рак на гърдата от 1992 г. насам е надхвърлил 100 000, но въпреки това броят на допълнително диагностицираните случаи е отрицателен.

Изследователите отбелязват, че нарастващата честота на рак на гърдата при по-младите жени се наблюдава почти изцяло в ранен стадий на заболяването, със стабилни нива на локални и отдалечени видове рак. Същият модел се наблюдава и при по-възрастните жени след широкото разпространение на скрининговата мамография през 80-те години на миналия век. Тенденцията изглежда отразява повишената интензивност на скрининга чрез мамографии, ултразвук и ЯМР сканирания, а не истинско увеличение на опасните видове рак на гърдата.

Сравняване на диагнозите със смъртните случаи

Смъртността е по-надеждна мярка за онкологичния проблем, отколкото диагностицирането, тъй като смъртността е много по-малко повлияна от това колко усилено лекарите търсят заболяването. Въпреки че причината за смъртта понякога може да бъде погрешно класифицирана, изследователите твърдят, че тенденциите в смъртността предлагат най-ясния поглед върху това дали случаите на рак наистина се увеличават.

Когато диагнозите се увеличават, но смъртните случаи не, обикновено се появяват две обяснения. Една възможност: подобреното лечение спасява пациенти, които биха починали в по-ранни десетилетия. Друга: лекарите просто откриват повече видове рак, които винаги са били там, но никога не биха убили някого.

За да отразяват тези тенденции единствено подобреното лечение, напредъкът ще трябва перфектно да балансира нарастващата заболеваемост, спасявайки точно толкова животи, колкото е необходимо, за да се поддържа ниска смъртност. Изследователите наричат ​​този сценарий неправдоподобен.

Съществува и трета възможност за някои видове рак: по-ранна диагностика. Рак, открит на 52-годишна възраст, сега може да бъде открит на 48 години благодарение на по-чувствителните тестове, което създава впечатление за нарастващи нива при по-младите пациенти, без реална промяна в честотата на заболяването. Но ако по-ранната диагноза беше основният двигател, диагнозите в по-възрастните групи би трябвало да намаляват пропорционално, което не се е случило.

Реални увеличения, реални проблеми

Анализът не отхвърля всички нарастващи нива на рак като артефакти на откриване. Смъртността от колоректален рак се е увеличила леко от 2004 г. насам, въпреки че част от това покачване може да включва тумори с неясна клинична значимост. Ракът на ендометриума показва паралелно увеличение както на диагнозите, така и на смъртните случаи, вероятно обусловено от нарастващите нива на затлъстяване и намаляващите нива на хистеректомия, което излага повече жени на риск.

Общата смъртност от рак сред американците под 50 години е намаляла с почти половината от 90-те години насам. Това е истинска победа в общественото здравеопазване, която е получила далеч по-малко внимание от нарастващите нива на диагностициране.

Смъртните случаи от рак също съставляват само 10% от всички смъртни случаи при възрастни под 50 години. Самоубийствата и неволните смъртни случаи от причини като свръхдоза наркотици и автомобилни катастрофи убиват млади американци повече от четири пъти по-често от раковите заболявания, като и двете категории се увеличават.

Когато диагнозите за рак са ненужни

"Ненужните диагнози за рак носят сериозни последици, особено за младите хора. Диагнозата за рак може да превърне някой , който се чувства напълно здрав, в пациент за цял живот, с лечение, което може да причини безплодие, дългосрочно увреждане на органи и вторични ракови заболявания."

Емоционалната тежест се простира отвъд индивида. Тревожността и депресията, свързани с диагнозата рак, могат да продължат с години и да засегнат цялото семейство. Финансовите разходи се умножават заради непрекъснатото наблюдение, последващи грижи и управление на страничните ефекти от лечението. За младите хора, които балансират със студентски дългове и разходи за грижи за деца, финансовото напрежение може да бъде катастрофално.

Анализът повдига и опасения относно разпределението на ресурсите. Федерални инициативи като програмата "Cancer Grand Challenges" са отделили 25 милиона долара за разкриване на биологичните причини за нарастващите нива на рак с ранно начало. Интересът към научните изследвания се е увеличил, като публикациите, свързани с ранни случаи на рак, са се утроили през последните 30 години.

Политиката също се променя. Специалната група за превантивни услуги на САЩ наскоро намали препоръчителната възраст за скрининг както за колоректален рак (до 45), така и за рак на гърдата (до 40), отчасти в отговор на опасенията относно нарастващите нива при по-младите хора.

Ако голяма част от увеличението отразява свръхдиагностициране, а не по-тежко заболяване, тези усилия може да преследват грешна цел и потенциално да изострят проблема, стимулирайки още повече ненужен скрининг.

Епидемия от диагнози

Увеличението на случаите на рак с ранно начало изглежда не толкова епидемия от болести, колкото епидемия от диагнози. Макар че известно увеличение на клинично значимия рак вероятно е реално, то изглежда малко и ограничено до няколко ракови локализации.

Тълкуването на нарастващата заболеваемост като криза може да доведе до ненужен скрининг и лечение, като същевременно отклонява вниманието от по-належащите здравни заплахи, пред които са изправени младите американци. Търсенето на биологични причини за нарастващата заболеваемост от рак без доказателства за повишена смъртност, твърдят авторите, може да е непродуктивно.

В бъдеще предизвикателството ще бъде усъвършенстване на диагнозата, за да се откриват и лекуват само наистина важните видове рак – разграничение, което остава изключително трудно за правене в момента на откриване. Това, което става все по-често срещано, не е непременно самото заболяване, а по-скоро диагнозата – а това са две много различни неща.

Справка: Patel VR, Adamson AS, Welch HG. “The Rise in Early-Onset Cancer in the US Population—More Apparent Than Real,” published online in JAMA Internal Medicine on September 29, 2025. DOI: 10.1001/jamainternmed.2025.4917

Източник: An Epidemic of Cancer Diagnoses Is Spreading Among Young Adults, But Is It Real?, StudyFinds Analysis

Открит е на платото Ювенте (свързано с вулканична топлина) и Арам Хаос (свързано с хидротермална активност). Откритието показва, че Марс е останал геологично активен дълго след ранните си катастрофални събития.

Бъдещи мисии могат да разкрият железен хидроксисулфат в други богати на сулфати марсиански терени.

Повече от десетилетие един особен минерал, разпръснат из Марс, озадачава планетарните учени. Неговият уникален  спектрален отпечатък (който помага на астрономите да идентифицират молекулите) не съвпада с никой известен минерал на Земята или другаде в Слънчевата система. Сега изследователите най-накрая идентифицираха веществото: железен хидроксисулфат, съединение на желязна основа, което се образува, когато други железни минерали се нагряват над 100 градуса по Целзий в присъствието на кислород.

Откритието е направено чрез лабораторни експерименти, при които учените нагряват различни минерали от железен сулфат при контролирани условия. При нагряване тези минерали се трансформират в железен хидроксисулфат, създавайки точния спектрален отпечатък, наблюдаван на Марс от орбиталния спектрометър на НАСА.

Минералът се появява на две основни места на Марс: платото над Ювенте Часма (Juventae Chasma) и в Арам Хаос (Aram Chaos), като и двата региона са известни със своите слоести скали, богати на сулфатни отлагания.

Как се образува минералът на Марс

Железен хидроксисулфат не се образува при студени, влажни процеси като повечето сулфати на Марс, а изисква топлина и кислород. В лабораторията учените нагрявали проби от хидратирани железни сулфати до поне 100 градуса по Целзий и наблюдавали как железните атоми се променят от една форма (Fe²⁺) в друга Fe³⁺), като същевременно освобождават водород.

Тестовете показват как температурата влияе на процеса. Нагряването на пробите до 100 градуса по Целзий в продължение на шест дни е създало железен хидроксисулфат, въпреки че по-високите температури са ускорили процеса. При 50 градуса по Целзий нищо не се е случило дори след седем дни, което доказва, че топлината е от съществено значение.

Структурата на минерала се характеризира с железни атоми, свързани чрез хидроксилни групи във верижна структура. Тази подредба създава отличителни спектрални характеристики при специфични дължини на вълните, включително сигнала от 2,236 микрометра, който за първи път привлече вниманието на изследователите през 2009 г.

Сателитните карти от Марс показват къде се срещат различни минерали в регион близо до платото Ювенте. В червено са новооткритите находища на железен хидроксисулфат, в синьо са други сулфатни минерали, образувани с вода, а в зелено и циан са вулканични скали, съдържащи пироксен. Основната карта (а) дава общ преглед, докато увеличените изображения (b–g) показват близки планове на това как тези минерали изглеждат в ландшафта и как се различават техните текстури. Кредит: Bishop et al / Nature Communications

Вулканична жега на платото Ювенте, подземна топлина в Арам Хаос

На платото Ювенте, железният хидроксисулфат се появява в тънки слоеве, разположени между вулканични скали и други сулфатни отлагания. Изследователите предполагат, че гореща лава или вулканична пепел може да са покрили съществуващите сулфатни отлагания, нагрявайки ги достатъчно, за да предизвикат трансформацията. Известно количество железен хидроксисулфат се появява и под сулфатните слоеве, вероятно нагрят от топъл вулканичен материал отдолу.

Арам Хаос представя различна картина. Там железен хидроксисулфат се намира в основата на сулфатните отлагания, точно над скалната основа. Регионът се е образувал преди около 3 милиарда години, когато подземните води са избухнали през повърхността, причинявайки катастрофални наводнения и срутване на земята. По-късна водна активност е създала слоести седименти, които са се превърнали в сулфати чрез изпаряване. Хидротермалните системи или горещите подземни води, загряти от геоложката активност, вероятно са затоплили тези отлагания отдолу, превръщайки някои сулфати в железен хидроксисулфат.

Различните сценарии на всяко място показват, че Марс е имал активно и разнообразно геоложко минало. И двете места разкриват епизоди на нагряване, които са се случили след образуването на първоначалните сулфатни отлагания, което предполага, че планетата вероятно е останала геологично активна по-дълго, отколкото се е смятало досега.

Елиминиране на други кандидати

Идентифицирането на минерала е изисквал сравняване на стотици лабораторни проби с данни от Марс. Учените са тествали глинести минерали, гипс и железен сулфат, но никой не съвпада. Дори комбинации от минерали не успяват да обяснят какво виждат спътниците.

Отговорът идва чрез експерименти с нагряване. Когато учените нагрявали сомолнокит (минерал от железен сулфат) до 250 градуса по Целзий в продължение на 22 часа, резултатът показал спектрални характеристики, почти идентични с наблюденията на Марс. Рентгеновата дифракция е потвърдила, че нагрятият материал е чист железен хидроксисулфат.

Подобрените техники за изобразяване също изиграват роля. Новите методи за обработка на сателитни данни премахват атмосферните изкривявания и шум, разкривайки преди това скрити пикове. В Арам Хаос тези подобрения позволяват на изследователите да идентифицират ясни петна от железен хидроксисулфат, предоставяйки по-чисти данни от по-тънките, смесени единици в платото Ювенте.

Марс остана активен по-дълго от очакваното

Откриването на железен хидроксисулфат помага за прецизиране на геоложката хронология на Марс. Минералът вероятно се е образувал преди по-малко от 3 милиарда години, по време на период, наречен амазонски период. Това го прави една от по-скорошните химични промени на марсианската повърхност, съвпадайки с доказателства за вулканична и хидротермална активност, продължила дълго след масивните събития, оформили долината Маринър и околния терен.

Други богати на сулфати региони на Марс може да съдържат допълнителни находища на железен хидроксисулфат, които чакат да бъдат потвърдени. Едно по-ранно проучване съобщава за подобен сигнал в Ауреум Хаос (Aureum Chaos), западно от Арам Хаос, въпреки че по това време изследователите са го интерпретирали като различен минерал.

Това, което започна през 2009 г. като необяснима спектрална характеристика, се превърна в прозорец към активното минало на Марс. Бъдещи мисии могат да разкрият дали железният хидроксисулфат е по-разпространен, отколкото е известно в момента, предлагайки нови прозрения за това как топлината и водата продължиха да променят Червената планета дълго след като много учени смятаха, че тя е утихнала.

Справка: Bishop, J.L., Meusburger, J.M., Weitz, C.M., Parente, M., Gross, C., Talla, D., Saranathan, A.M., Itoh, Y., Gruendler, M.R.D., Howells, A.E.G., Yeşilbaş, M., Hiroi, T., Schmitt, B., Maturilli, A., Al-Samir, M., Bristow, T.F., Lafuente, B., & Wildner, M. (2025). “Characterization of ferric hydroxysulfate on Mars and implications of the geochemical environment supporting its formation,” is published in Nature Communications, 16, 7020, August 5, 2025. DOI: 10.1038/s41467-025-61801-2

Източник: Mars’ Mystery Signal Solved: Scientists Identify Mineral Unlike Any On Earth, StudyFinds

Работата на екипа разкрива метод за преразпределение на квантовата неопределеност, така че малки промени в позицията и импулса на частицата да могат да бъдат измерени едновременно с прецизност отвъд стандартния квантов лимит - всичко това без да се нарушава известният принцип на неопределеността на Хайзенберг.

Изследователският екип, стоящ зад забележителното постижение, предполага, че техните открития биха могли да разкрият нови пътища за изследвания в областта на ултрапрецизното наблюдение на недостижими досега нива, което би могло да позволи навигация в дълбокия космос, медицинско изобразяване и потенциални военни приложения като подводна навигация.

Когато немският физик Вернер Хайзенберг за първи път постулира принципа на неопределеността през 1927 г., технологията за тестване на неговата валидност е била в ранен етап на развитие. Оттогава няколко експеримента потвърждават очевидната невъзможност за едновременно измерване на определени двойки свойства на частиците, като импулс и местоположение. Колкото по-точно се измерва едно свойство, толкова по-малка е сигурността относно сдвоеното свойство.

Любопитни дали биха могли да намерят начин да заобиколят принципа на Хайзенберг, за да измерят точно импулса и местоположението на частицата, екип, ръководен от д-р Тингрей Тан (Tingrei Tan) от Наноинститута и Физическия факултет на Университета в Сидни, разработва специален експеримент. Според изявление описващо работата на екипа, групата е изградила система, предназначена да наблюдава малкото вибрационно състояние на задържан йон, установка, която изследователите описват като "квантовия еквивалент на махало".

Мрежово състояние

След това екипът се възползва от предишната работа на д-р Тан върху квантовите изчисления с коригиране на грешки. Екипът използва микроскопичното вибрационно движение на уловен йон, за да приложи протокола за наблюдение. Този йон е въведен в "мрежово състояние" (grid state). 

Тези мрежови състояния са способни да измерват малки сигнали, които показват позиция и импулс. Измерванията са събрани с прецизност, по-добра от най-добрата, постигната само с помощта на класически сензори. 

Чрез фина настройка на експеримента, екипът успешно показва, че импулсът и позицията на йон могат да бъдат измерени с ниво на прецизност, което те описват като отвъд "стандартната квантова граница". Тази граница се смята за най-добрата постижима прецизност, използваща само класически (неквантови) сензори.

"Отказваме се от глобална информация, но получаваме способността да откриваме малки промени с безпрецедентна чувствителност", посочва първият автор на изследването д-р Кристоф Валаху (Christopher Valahu) от екипа на Лабораторията за квантов контрол в Университета в Сидни.

"Идеите, първоначално разработени за надеждни квантови компютри, могат да бъдат пренасочени, така че сензорите да улавят по-слаби сигнали, без да бъдат заглушавани от квантов шум", обяснява професор Николас Меникучи (Nicolas Menicucci), съавтор на изследването от Кралския технологичен институт в Мелбърн. "Това е хубав преход от квантови изчисления към сензори."

Въпреки че превишаването на стандартния квантов лимит може да изглежда като пряко нарушение на принципа на неопределеността на Хайзенберг, изследователите заявяват, че всъщност не са нарушили никакви закони на физиката, а просто са намерили начин да ги заобиколят.

Балони и чсовници

За да обясни защо екипът е заобиколил принципа на Хайзенберг, а не го е нарушил, д-р Тан дава аналогия за несигурността като за въздуха в балон.

"Може да си представите неопределеността като въздух в балон", посочва д-р Тингрей Тан (Tingrei Tan), който ръководи изследването от Наноинститута към Университета в Сидни.

"Не може да го премахнете, без да спукате балона, но може да го пристиснете, за да го преместите. На практика това направихме."

"Ние преместваме неизбежната квантова неопределеност на място, което не ни интересува (големи, груби скокове в позицията и импулса), така че фините детайли, които ни интересуват, да могат да бъдат измерени по-точно."

Друга аналогия, предложена от изследователския екип, включва два часовника. За разлика от типичния часовник с две стрелки, единият от часовниците има само минутна стрелка, а другият има само часова стрелка. Часовникът с часова стрелка дава обща индикация за часа, но измерването на минутите е по-малко прецизно. Обратно, часовникът само с минутна стрелка дава по-точно, но по-малко специфично измерване, но "по-широкият контекст" на това се губи. Екипът отбелязва, че тази модулна способност за измерване "жертва известна глобална информация в замяна на много по-фини детайли".

Учените сравняват своята установка, която „заобикаля“ принципа на неопределеността на Хайзенберг, с часовник с една стрелка, жертвайки измерването на часа, за да измери точно минутата. Кредит: University of Sydney

Д-р Кристоф Валаху заявява, че прилагането на тази стратегия в квантови системи, като например тяхната експериментална установка, им позволява да измерват промените в импулса и позицията на частиците "много по-точно"

Новото изследване демонстрира как учените могат едновременно прецизно да измерват позицията и импулса на частица. Изследователите се надяват, че този нов метод би могъл да помогне за разработването на ултрапрецизна сензорна технология, която може да се използва за подобряване на навигацията, медицината и астрономията.

"Точно както атомните часовници трансформираха навигацията и телекомуникациите, квантово-усъвършенстваните сензори с изключителна чувствителност биха могли да дадат възможност за създаване на цели нови индустрии", отбелязва д-р Кристофър Валаху.

Изследователите се надяват, че този пробив ще отвори вратата за разработването на по-ефективен инструментариум за квантово наблюдение.

Справка: Christophe H. Valahu et al. ,Quantum-enhanced multiparameter sensing in a single mode. Sci. Adv. 11, eadw9757(2025). DOI: 10.1126/sciadv.adw9757

Източници: 

Breaking Physics? Scientists Defy Heisenberg Uncertainty Principle in Landmark Experiment, Christopher Plain, The Debrief

Sensing experiment bypasses Heisenberg’s uncertainty principle, cosmos magazine

Влиянието на Юпитер не спира дотук. Гравитационните резонанси, области в космоса, където орбиталните периоди на астероидите създават редовни взаимодействия с Юпитер, Сатурн и дори Марс, дестабилизират орбитите на астероидите, изхвърляйки фрагменти или към вътрешната част на Слънчевата система, където се намира Земята, или навън към орбитата на Юпитер. Фрагментите от астероиди, които не се измъкнат, се смилат от взаимните сблъсъци в метеоритен прах.

Концепция на художник за катастрофалните сблъсъци между астероиди, разположени в пояса между Марс и Юпитер, и как те са образували семейства от обекти на сходни орбити около Слънцето. Кредит: NASA/JPL-Caltech

Екип астрономи, ръководен от Хулио Фернандес (Julio Fernandez) от Университета на Републиката в Уругвай, е изчислил точно колко бързо напредва това изчерпване на материала от Астероидния пояс. Те са установили, че Астероидният пояс в момента губи приблизително 0,0088% от частта си, която все още участва в продължаващите сблъсъци. Това може да звучи като малко число, но представлява значителен поток от материал, когато се разглежда през огромните времеви мащаби на еволюцията на Слънчевата система.

Това, което прави този резултат особено интересен, е как тази загубена маса се разделя между две различни съдби. Около 20% се отделя като астероиди и метеороиди, които от време на време пресичат земната орбита и понякога правят доста драматични навлизания в нашата атмосфера като метеори. Останалите 80% се смила чрез взаимни сблъсъци в метеоритен прах, който захранва слабото сияние, наречено зодиакално, видимо в нощното небе след залез или преди изгрев. По-познатите астероиди като Церера, Веста и Палада са изключени от изследването, тъй като са оцелели достатъчно дълго, за да не участват в продължаващото изчерпване на материала.

Приблизително изображение на Церера в реални цветове, използващо филтрите F7 ("червен"), F2 ("зелен") и F8 ("син"), проектирано върху изображение с прозрачен филтър. Изображенията са получени от Dawn в 04:13 UT на 4 май 2015 г., на разстояние 13641 км. Кредит: Justin Cowart

Изследването на загубата на маса в Астероидния пояс е важно и има пряко значение за еволюцията на Земята. Големите тела, които излизат от пояса, не просто изчезват в космоса, някои в крайна сметка намират пътя си към вътрешната част на Слънчевата система, където се превръщат в обекти, които потенциално могат да нанесат опасни удари на Земята. Изследването показва, че ако настоящият темп на загуба на маса се екстраполира назад във времето, Астероидният пояс би могъл да е бил с около 50% по-масивен преди около 3,5 милиарда години, като темпът на загуба на маса е бил около два пъти по-висок. Това корелира забележително добре с геоложките данни от Луната и Земята, показващи намаляваща скорост на бомбардиране през последните няколко милиарда години.

Астероидният пояс често се смята за постоянна характеристика на нашата Слънчева система, но това изследване го разкрива като динамична структура, която постепенно губи материал в продължение на милиарди години.

Слоевете от стъклени сфери, открити в скалните пластове на Земята, разкриват по-бурно минало, когато по-масивния Астероиден пояс е изпращал много повече парчета астероиди към нас. Днес това бомбардиране се е установило в постоянен поток, тъй като поясът продължава бавния си спад. Разбирането на този процес не само ни помага да сглобим историята на ударите, които са оформили земната повърхност, но и ни предоставя ключови данни за моделиране на бъдещия риск от близо преминаващи покрай Земята обекти.

Справка: Earth and Planetary Astrophysics (astro-ph.EP) Cite as: arXiv:2509.21194 [astro-ph.EP] (or arXiv:2509.21194v1 [astro-ph.EP] for this version) https://doi.org/10.48550/arXiv.2509.21194 Focus to learn more Submission history From: Julio Angel Fernandez [v1] Thu, 25 Sep 2025 14:08:21 UTC (287 KB) https://arxiv.org/abs/2509.21194 Astrobiology,

Източник: The Asteroid Belt's Slow Disappearing Act, Mark Thompson, Universe Today

Докато изучава причините за смъртта на големи китове за докторската си степен, Яра Берналдо де Кирос се заинтригува от факта, че тези морски бозайници не страдат от атеросклероза или други артериални заболявания, свързани с възрастта.

Тъй като самата тя е водолаз, много добре знае как гмуркането засяга работата на артериите. Всяко гмуркане предизвиква бързи промени в потока на кръвта и нивата на кислорода, които с времето могат да натоварят артериите.

„Ами ако еволюционното адаптиране към гмуркането всъщност защитава артериите на китовете от остаряване? Това донякъде може да обясни защо тези бозайници постигат толкова дълга продължителност на живота“, казва Берналдо де Кирос, понастоящем биолог в университета в Лас Палмас де Гран Канария в Испания.

Предотвратяване на сърдечносъдовите заболявания

За да изследва по-нататък тази идея, тя се свързва с професор Дъглас Сийлс, водещ авторитет в областта на сърдечносъдовото и артериалното стареене към университета на Колорадо в Боулдър, Съединените американски щати. Той веднага разбира, че хипотезата ѝ е обещаваща.

Сътрудничеството им води до тригодишна научноизследователска инициатива, наречена Arterial Aging и финансирана с безвъзмездни средства по програмата за действия „Мария Склодовска-Кюри“.

В основата на проекта е една завладяваща идея. Морските бозайници — развивали се в течение на милиони години, за да понасят екстремното налягане при гмуркане надълбоко — може да са развили естествени механизми, защитаващи артериите им от стареене.

Ако бъде потвърдено, това откритие може да има важно значение за предотвратяване на сърдечносъдовите заболявания при хората.

„Сърдечносъдовите заболявания са водещата причина за естествената смърт в Европа, а застаряването е основен рисков фактор, който не може да се промени. Можете да измените хранителния си режим или да увеличите физическата си активност, но не можете да спрете стареенето“, казва Берналдо де Кирос, която координира финансираните от ЕС изследователски дейности от юни 2021 г. до май 2024 г.

Тъй като работата на артериите неизбежно се влошава с възрастта, откриването на начини за предотвратяване или забавяне на този процес може да бъде от ключово значение за намаляване на рисковете от сърдечносъдови заболявания.

Нов метод

За да изпита своята хипотеза, Берналдо де Кирос и екип от университета на Колорадо в Боулдър разработват нов метод за изучаване на начина, по който кръвта въздейства на артериите. Те излагат изолирани каротидни артерии на млади и стари мишки на кръвен серум от различни източници, за да наблюдават ефектите върху функцията на артериите.

Като първа стъпка екипът изпитва ефекта на кръвен серум от мишки.

„След излагане на кръвен серум от стара мишка младите артерии показват спад във функциите, като всъщност наподобяват поведението на стари артерии“, заявява Берналдо де Кирос.

Интересното е, че обратното също е вярно. При вливане на кръвен серум от млади мишки в стари артерии, работата им се подобрява и те се държат все едно са по-млади.

След това тя извършва същия експеримент, като използва човешки кръвен серум, което води до подобни резултати.

Това е значимо откритие. То потвърждава, че важна роля за здравето на артериите играят фактори, налични в циркулиращата среда, т.е. молекулите, намиращи се в кръвния поток, без оглед дали са полезни (напр. антиоксиданти), или вредни (напр. стимулиращите възпаленията съединения).

Коренно нови резултати

През последния и критичен етап от проекта Берналдо де Кирос тества кръвен серум от бутилконоси делфини — един от най-достъпните и добре изучени китообразни видове — на различна възраст.

„За разлика от установеното при серума от мишки и хора, при серума от бутилконоси делфини работата на артериите остава последователно добра. Дори при вливане в артериите на серум от по-стари делфини, функционирането им продължава да бъде здравословно“, обяснява тя.

Американското физиологично дружество описва резултатите като „коренно нови“. „Тези открития предполагат, че кръвта на по-старите делфини запазва характерните за младите биологично активни фактори“, казва Сийлс.

Нови възможности за научни изследвания

Извършените от Берналдо де Кирос и Сийлс научни изследвания отварят нови вълнуващи перспективи пред сърдечносъдовата наука.

„Ключова цел на бъдещите научни изследвания е да се установят конкретните фактори, допринасящи за този ефект“, казва Сийлс.

На този етап точната причина за защитния ефект на серума от делфини остава неизвестна. Дали е заради наличие на специфични полезни молекули, които подпомагат функцията на артериите? Или причината може да е липсата на вредни съединения, които обикновено допринасят за стареенето?

„Целта ни е да направим мащабно изследване на наличните в кръвта белтъци, както и на белтъците, произвеждани от артериите след вливането в тях на различни серуми, за да установим механизмите, които оказват влияние“, казва Берналдо де Кирос.

За да продължи по-нататъшната работа по това научно изследване, Берналдо де Кирос си сътрудничи с професор Лаура Муиньо Москера, доцент по педиатрична кардиология и кардиогенетика към университета в Гент, Белгия.

Години наред Муиньо Москера прави изследвания на синдрома на Марфан — състояние, характеризиращо се с преждевременно или ускорено стареене на артериите.

„Надяваме се комбинацията от двата изследователски подхода да спомогне за разкриване на ключовите механизми, които стоят в основата на стареенето, и на потенциални стратегии за неговото предотвратяване“, казва Берналдо де Кирос.

По-задълбочена превенция

С протичащите понастоящем експерименти на Канарските острови и напредъка на събирането на образци в Белгия изследователите полагат основата на по-обширно международно изследване.

Ако първите резултати потвърдят първоначалните им констатации, Берналдо де Кирос и Муиньо Москера планират да кандидатстват за допълнително финансиране от ЕС на научни изследвания, за да разширят сътрудничеството.

Целта им е да определят точно кое поддържа артериите на делфините млади и да приложат тези знания в борбата със сърдечносъдовите заболявания при човека.

„Това е само началото“, заявява Берналдо де Кирос. „Ако можем да разберем естествените механизми, които защитават делфините от стареене на артериите, един ден можем да разработим нови начини за предпазване и на здравето на човека.“

Изследванията в тази статия са финансирани от действието „Мария Склодовска-Кюри“ (МСК) на ЕС. Възгледите на интервюираните лица не отразяват непременно позицията на Европейската комисия. 

​Тази статия е публикувана за пръв път в Horizon, списанието на ЕС за изследвания и иновации.

Повече информация:

• Стареене на артериите

• Научни изследвания и иновации на ЕС в областта на здравето

Гръцкият философ Платон пише за това как Сократ затруднил свой ученик със задачата за "удвояване на квадрат" около 385 г. пр.н.е. Когато бил помолен да удвои площта на квадрат, ученикът удвоил дължината на всяка страна, без да знае, че всяка страна на новия квадрат трябва да е с дължината на диагонала на оригинала.

Учени от Университета в Кеймбридж и Еврейския университет в Йерусалим избират да зададат тази задача на ChatGPT заради неочевидното ѝ решение. Откакто Платон споделя този случай преди 2400 години, учените използват задачата с удвояването на квадрат, за да спорят дали математическите знания, необходими за решаването ѝ, вече са в нас, освободени чрез разума или са достъпни само чрез опит.

Изследователите първоначално имитирали въпросите на Сократ, а след това умишлено въвели грешки, заявки и нови варианти на задачата.

Подобно на други модели на големи езици (LLM), ChatGPT се обучава върху огромни колекции от текст и генерира отговори, като предсказва поредици от думи, научени по време на обучението си. Изследователите очаквали той да се справи с предизвикателството им по древногръцка математика, използвайки предварително съществуващите си "познания" за известното решение на Сократ. Вместо това обаче изглеждало, че импровизира подхода си и в един момент допуска грешка, отчетливо подобна на човешка.

Проучването е проведено от д-р Надав Марко (Nadav Marco), гостуващ учен в университета в Кеймбридж, и Андреас Стилианидес (Andreas Stylianides) (Andreas Stylianides), професор по математическо образование в Кеймбридж. Марко е преподавател в Еврейския университет в Йерусалим.

Машини, които мислят?

Марко разказва, че шансовете за невярно твърдение, съществуващо в данните за обучение на ChatGPT, са "нищожно малки", което означава, че се импровизират отговори въз основа на предишна дискусия за проблема с удвояването на квадрата – ясен индикатор за генерирано, а не за вродено учене.

Екипът е предпазлив относно резултатите, като ни предупреждава да не ги интерпретираме прекалено много и да не заключаваме, че LLM "решават задачите" като нас. Но Марко определя поведението на ChatGPT като "подобно на обучаващ се".

"Когато се сблъскаме с нов проблем, инстинктът ни често е да изпробваме нещо въз основа на миналия си опит", обяснява Марко в прессъобщение на Университета в Кеймбридж. "В нашия експеримент ChatGPT сякаш направи нещо подобно. Подобно на изучаващ или учен, той сякаш измисля свои собствени хипотези и решения."

Тъй като ChatGPT, подобно на други големи езикови модели (LLM), се обучава предимно върху текст, а не върху изображения, той е по-слаб в геометричните разсъждения, които Сократ е използвал в задачата за удвояване на квадрата. Въпреки това текстът на Платон е толкова добре познат, че изследователите са очаквали чатботът да разпознае техните въпроси и да възпроизведе решението на Сократ.

Класическата задача за удвояване на площта на квадрат: Като е даден квадрат, намерете друг квадрат с два пъти по-голяма площ. Кредит: Marco, N., & Stylianides, A. J. (2025).  https://doi.org/10.1080/0020739X.2025.2543817 

Интересно е, че не успява да го направи. Помолен да удвои квадрата, ChatGPT избира алгебричен подход, който би бил непознат по времето на Платон.

След това, ChatGPT устоява на опитите да бъде накаран да направи грешката на момчето и упорито се придържа към алгебрата, дори когато изследователите му възразяват, че отговорът му е приближение. Едва когато Марко и Стилианидес му казват, че са разочаровани, че въпреки цялото си обучение, не може да даде "елегантен и точен" отговор, ChatGPT представя геометричен вариант.

Странно, но ChatGPT демонстрира пълно познаване на работата на Платон, когато го попит за нея. "Ако си беше припомнял само по памет, почти сигурно щеше да се позове на класическото решение за изграждане на нов квадрат върху диагонала на оригиналния квадрат веднага", каза Стилианидес. "Вместо това, изглежда, че е възприел свой собствен подход."

Изследователите също така представят вариант на задачата на Платон, като искат ChatGPT да удвои площта на правоъгълник, като същевременно запази пропорциите му. Въпреки че вече е бил наясно с предпочитанията им към геометрията, ChatGPT упорито се придържа към алгебрата. Когато е бил притиснат, той погрешно заявява, че тъй като диагоналът на правоъгълник не може да се използва за удвояване на размера му, геометрично решение е невъзможно.

Твърдението за диагонала е вярно, но съществува различно геометрично решение. Марко предполага, че вероятността това невярно твърдение да идва от базата знания на чатбота е "нищожно малка". Вместо това, ChatGPT сякаш импровизира отговорите си въз основа на предишната си дискусия за квадрата.

Общо геометрично решение за удвояване на площта на правоъгълник: Доказателство без думи. Като е даден правоъгълникът ABCD с размер aXb (син), постройте по два квадрата от всяка страна (пунктирани линии). Диагоналите на тези два квадрата са с желаната дължина за построяване на правоъгълник, чиято площ е два пъти по-голяма от площта (червени отсечки). Кредит: Marco, N., & Stylianides, A. J. (2025). https://doi.org/10.1080/0020739X.2025.2543817  

Накрая Марко и Стилианидес му поръчват да удвои размера на триъгълник. Чатът отново се връща към алгебрата, но след още подкани все пак представя правилен геометричен отговор.

Как може правилно да се използва чатбота в обучението по математиката

Проучването хвърля нова светлина върху това, какво означава "разсъждение" и "мислене" с помощта на изкуствен интелект, казват учените.

Изследователите подчертават важността на това да не се прекалява с тълкуването на тези резултати, тъй като не могат научно да наблюдават кодирането на ChatGPT. От гледна точка на дигиталния им опит като потребители обаче, това, което се очертава на това повърхностно ниво, е смесица от извличане на данни и импровизирано разсъждение.

Те оприличават това поведение на образователната концепция за „зона на близко развитие“ (ЗБР) – разликата между това, което учащият вече знае, и това, което евентуално би могъл да знае с подкрепа и насоки. ChatGPT, казват те, може би използва подобна рамка спонтанно, решавайки нови проблеми, които не са представени в данните за обучение, просто благодарение на правилните подкани.

Това е ярък пример за дългогодишния проблем с черната кутия в изкуствения интелект, при който програмирането или "разсъжденията", през които преминава системата, за да стигне до заключение, са невидими и непроследими, но изследователите казват, че тяхната работа в крайна сметка показва възможността да направим изкуствения интелект да работи по-добре за нас.

Авторите предполагат, че работата с чатбота в неговата ЗБР може да помогне за превръщането на ограниченията му във възможности за учене. Чрез подкана, задаване на въпроси и тестване на отговорите му, учениците не само ще се ориентират в границите на чатбота, но и ще развият критичните умения за оценка на доказателствата и разсъждение, които са в основата на математическото мислене.

"За разлика от доказателствата, които се намират в реномирани учебници, студентите не могат да приемат, че доказателствата на Chat GPT са валидни. Разбирането и оценяването на генерирани от изкуствен интелект доказателства се очертават като ключови умения, които трябва да бъдат вградени в учебната програма по математика", подчертава Стилианидес.

"Това са основни умения, които искаме учениците да овладеят, но това означава да използваме подкани като "Искам да разгледаме този проблем заедно", а не "Кажи ми отговора", добавя Марко.

Изследователите виждат възможности за бъдещи изследвания в няколко области. По-нови модели могат да бъдат тествани върху по-широк набор от математически проблеми, а също така има потенциал за комбиниране на ChatGPT с динамични геометрични системи или доказващи теореми, създавайки по-богати дигитални среди, които поддържат интуитивно изследване, например в начина, по който учителите и учениците използват изкуствен интелект, за да работят заедно в класните стаи.

Справка: Marco, N., & Stylianides, A. J. (2025). An exploration into the nature of ChatGPT’s mathematical knowledge. International Journal of Mathematical Education in Science and Technology, 1–19. https://doi.org/10.1080/0020739X.2025.2543817 

Източници:

ChatGPT seemed to 'think on the fly' when put through an Ancient Greek maths puzzle,  University of Cambridge

Scientists asked ChatGPT to solve a math problem from more than 2,000 years ago — how it answered it surprised them,
Drew Turney, Live Science

Напомпана от Слънцето, хелиосферата предпазва Земята и нашите планетарни съседи от смъртоносна космическа радиация, която се разпространява със скоростта на светлината, позволявайки на живота върху това красиво синьо кълбо да оцелее и да процъфтява.

Как Слънцето захранва хелиосферата

Слънцето непрекъснато изстрелва заредени частици – протони, електрони и йони – със скорости почти 1000 км/сек или над 3 млн км/час.

Този колосален поток, който се нарича слънчев вятър, изпълва хелиосферата и я раздува на милиарди километри навън.

Земята също има своя собствена защита – нашето магнитно поле – но то покрива само нашата планета. Всичко останало в Слънчевата система разчита на хелиосферата.

Тази анимация показва космически лъчи, бомбардиращи хелиосферата. Кредит: NASA/Goddard Space Flight Center/Conceptual Image Lab/Walt Feimer

IMAP на НАСА ще изучава хелиосферата

Сондата за междузвездно картографиране и ускорение – IMAP (Interstellar Mapping and Acceleration Probe) накратко – бе изстреляна на борда на ракета Falcon 9 на SpaceX на 24 септември 2025 г. от Космическия център Кенеди във Флорида.

IMAP ще прекара две години в събиране на данни за хелиосферата, слънчевия вятър, радиацията, магнитните полета и други космически метеорологични характеристики.

Един от учените, играещи важна роля в IMAP, е Уилям Матеус (William Matthaeus), физик от Университета на Делауеър, специализиран в магнитното поле на Слънцето и слънчевия вятър. Той е участвал в проектирането на инструмента за магнитно поле на борда на IMAP.

Основните въпроси на мисията са: Как тези слънчеви частици получават толкова много енергия? И как точно нашата слънчева система взаимодейства с нашата галактика?

IMAP носи 10 различни инструмента, които ще помогнат за отговора на тези въпроси. Той ще изучава и малките частици космически прах, които идват отвъд Слънчевата система.

"Всичко това е свързано с космическото време. Ако искаме да знаем какво удря Земята, трябва да имаме космически кораб на правилната позиция. Това винаги е важно от гледна точка на космическото време", обяснява Матеус. "Така ще разберем колко значителни са смущенията, когато се появят. Това е важно за проектирането на мисии, които да издържат по-добре на условията и да виждат условия по-далеч от Слънцето."

Това е от съществено значение и за безопасността на бъдещите астронавти, докато се отправят към Луната или Марс.

Къде ще се паркира IMAP

Космическото време влияе на реални неща тук, на Земята – като спътници, радиокомуникация, електрически мрежи и дори безопасността на астронавтите.

IMAP ще се позиционира на място, наречено Точка 1 на Лагранж, или L1. Това е на около 1,6 милиона километра от Земята, в посока към Слънцето.

Това е идеално място за наблюдение на космическото време, защото гравитацията от Земята и Слънцето се балансира там.

Два други космически апарата ще се присъединят към IMAP. Единият е обсерваторията Carruthers Geocorona, първата мисия, фокусирана върху промените в най-външната атмосфера на Земята.

Другата е космическата сонда "Space Weather Follow On L1" на NOAA, която ще проследява слънчевия вятър и изхвърлянията на коронална маса – огромни изригвания на енергия от повърхността на Слънцето, които могат да нарушат живота на Земята.

Повече космически кораби, повече открития

"Това е една от специалностите на нашата група. А IMAP ще добави още един космически кораб към флотилията L1, това, което аз обичам да наричам "съзвездие L1", казва Матеус.

Други космически апарати в близост до L1 включват Ace, Wind, Discover, MMS и индийската Aditya. Ще има поне шест налични едновременно апарата.

"Не можем да измерим три измерения с един космически кораб. И дори с два, получаваме само една посока. Сега ще имаме информация за триизмерната структура на ударните вълни, изхвърлянията на коронална маса и турбуленцията", отбелязва Матеус.

Как IMAP ще вижда хелиосферата

IMAP ще може да прави и нещо специално: да открива енергийни неутрални атоми, насочващи се към Земята.

Тези атоми са уникални, защото нямат заряд, което означава, че не се влияят от магнитни полета. Те се движат по права линия, което улеснява определянето на произхода им.

IMAP разполага с три инструмента само за откриване на тези частици и те ще помогнат на учените да картографират хелиосферата и части от космоса, които никога преди не сме разбирали.

Целта на мисията е да разберем как работи нашата Слънчева система – и как тя е свързана с галактиката около нас.

"Ще направим невероятни нови открития", обещава Ники Фокс (Nicky Fox), заместник-администратор на Дирекцията за научни мисии на НАСА. "Какво идва от слънцето? Какво идва от междузвездната среда? Развълнувани сме от приложенията. Но самото откритие - науката, буквално ще пренапише учебниците и затова сме толкова развълнувани от това."

"Възнамеряваме да бъдем част от това пренаписване – не само аз, но и моите студенти и постдокторанти. Винаги им казвам: "Не гледайте само през рамо. Опитайте се да направите нещо, което никой друг не е правил преди", добавя Матеус.

Източник: Interstellar Mapping and Acceleration Probe, NASA

Двадесет от тези учени са академици и член-кореспонденти на БАН, а останалите са професори в институти на Академията. В Станфордската класация тази година са включени имената на общо 91 български изследователи.

Класацията се изготвя ежегодно въз основа на анализ на наукометричните показатели на около 11 000 000 учени, които имат публикации, рефериран в Scopus, и отразява влиянието, което отделен изследовател е оказал върху развитието на науката.

Отделна класация се изготвя за научното развитие през предходната година.

Тя включва още 5 учени от БАН, които не фигурират в класацията за цялостно развитие.

Списък на учените от БАН в двете класации:

В ново изследване палеоантрополози са реставрирали и реконструирали деформирания фосил "Юнсян 2", използвайки наскоро въведена технология. Резултатите им показват, че този череп показва мозаечни примитивни и производни характеристики. Анализите на екипа показват, че той е ранен член на азиатската линия Homo longi, която включва денисовците и е основната част от сестринската група на линията Homo sapiens.

Фосилните доказателства показват, че по време на средния плейстоцен са съществували едновременно множество родове Homo с разнообразни физически форми.

Голяма част от това, което е известно за човешката еволюция и архаичните хоминини, се основава на фосилни черепи.

И все пак много екземпляри от тази епоха са повредени и/или деформирани, което води до неясноти относно интерпретациите на видовете. Например, три черепа на хоминини от обекта Юнсян в Китай датират отпреди близо един милион години и показват мозайка от примитивни черти.

Два от известните досега фосили от Юнсян, Юнсян 1 и 2, са деформирани. Наскоро откритият череп от "Юнсян 3" все още не е обработен.

В ново изследване, д-р Сяобо Фън (Xiaobo Feng), изследовател в университета Шанси, политехническия университет Хубей и Института за обекта Юнсян към Нормалния университет Ханцзян, и колегите му са използвали усъвършенствани техники за компютърна томография и дигитална реконструкция, за да коригират компресията и изкривяванията в "Юнсян 2".

Анализът на екипа разкрива комбинация от неизвестни досега примитивни и производни черти, което предполага, че вкаменелостта принадлежи към азиатския клад Homo longi - сестринска група на Homo sapiens, която вероятно включва и денисовите хора.

Съвременните технологии за реконструкция разкриха характеристики, по-близки до видове, за които се смяташе, че са съществували по-късно в човешката еволюция, включително наскоро открития Homo longi и нашия собствен Homo sapiens.

"Това променя много от начина на мислене", коментира Крис Стрингър (Chris Stringer), антрополог в Природонаучния музей в Лондон, който е част от изследователския екип.

"Това предполага, че преди един милион години нашите предци вече са се разделили на отделни групи, което сочи към много по-ранно и по-сложно еволюционно разделение на човека, отколкото се смяташе досега", добавя антропологът.

Реконструкция на Homo longi в неговата среда. Chuang Zhao

Индивидите в клада Homo longi проявяват отличителни черти, включително по-голяма мозъчна кутия, по-тясно разстояние между очите, по-изразена глабеларна (между веждите) вдлъбнатина и по-ниска, удължена фронтална кост, които са характеристики, ясно видими във фосила от "Юнсян 2".

Изследователите също така показват, че фосилите от Юнсян вероятно са най-старите в рамките на клада Homo longi, макар и не най-базалните.

"Като се има предвид геоложката му възраст от 0,94 до 1,1 милиона години, Юнсян е близо до теоретичното време на произход на кладовете longi и sapiens", казват авторите.

Констатациите са само поредните от серия скорошни изследвания, които усложняват това, което сме смятали, че знаем за нашия произход.

Homo longi, известен още като "Човекът-дракон", е обявен за нов вид и близък човешки роднина едва през 2021 г. от екип, в който е включен и Стрингър.

Авторите казват, че работата им илюстрира сложността на нашата споделена история.

"Вкаменелости като Юнксиан 2 показват колко много все още имаме да научим за нашия произход", коментира Стрингър.

Справка: Xiaobo Feng et al, The phylogenetic position of the Yunxian cranium elucidates the origin of Homo longiand the Denisovans, Science (2025). DOI: 10.1126/science.ado9202

Източници:

Million-year-old skull could change human evolution timeline, Sara HUSSEIN, phys.org

One-Million-Year-Old Yunxian Fossil Belongs to Early Homo longi, Study Suggests, Sci.News

И това не са просто симулирани възможности – те са реални и вече унищожават микроби в лабораторни условия.

"За първи път системите с изкуствен интелект успяват да запишат кохерентни последователности в геномен мащаб", заявява пред Nature старши автор Брайън Хие (Brian Hie), компютърен биолог от Станфорд. "Следващата стъпка е живот, генериран от изкуствен интелект."

Съавторът Самюъл Кинг (Samuel King) обаче предупреждава, че "необходими са много експериментални постижения, за да се създаде цял жив организъм".

Вирусите не се смятат за съвсем живи същества. Те са като малки геномни роботи, които превземат нашата биология, за да се репликират, тъй като не генерират собствена енергия и не могат да се възпроизвеждат сами. Те не са изградени от клетки и се управляват от строг набор от програмирани инструкции да се размножават на всяка цена. Тъй като геномите им са твърде прости, те са по-лесни за манипулиране и не толкова трудни за пресъздаване от хората или големите езикови модели. Но да припомним: геномът е цялата ДНК в организма, а не само няколко нишки. (вж "Сянката на живота: Хипотези за произхода на вирусите")

Електронна микрография на фаги ΦX174 (вляво) и 3D структурата на единичен фаг ΦX174 (вдясно). Всеки капсид ΦX174 е изграден от 120 взаимосвързани протеинови вериги, които се събират, за да образуват перфектно симетрична обвивка. Кредит: Wikimedia и David Goodsell.

В проучването изследователите са използвали модел на изкуствен интелект, наречен Evo, за да създадат вирусните геноми. За разлика от универсалния LLM модел за програмиране, Evo е специално обучен върху милиони геноми на бактериофаги.

Бактериофагът е вирус, който заразява бактерии. За отправна точка изследователите избрали фаг, наречен phiX174 (или ΦX174), който заразява щамове от огромното семейство бактерии E. coli. Като първият ДНК-базиран геном, който е секвениран, phiX174 е детайлно проучен и добре изучен вирус и има само около 5400 базови двойки и 11 гена.

Синтетичният фаг Evo-Φ36. Кредит: Arc Institute

След като проучват LLM модела, екипът разработва 302 вирусни дизайна. Изследователите решават, че най-добрият начин да ги тестват, е да отпечатат или химически сглобят всички и да ги пуснат в действие срещу реални щамове на E. coli.

Някои от тях проработват - 16 от вирусите, създадени от изкуствен интелект, успешно заразяват своите гостоприемници, вмъквайки своята ДНК, завземат бактериите, принуждават ги да започнат да произвеждат свои копия, и накрая убиват гостоприемника си.

Шестнадесет от 302 не е висока успеваемост, но въпреки това е забележително постижение. Изследователите установяват, че техните създадени с роботи творения могат да убият три различни щама на E. coli, превъзхождайки естествения вирус phiX174.

"В много случаи те са били по-заразни от естествения тип phiX174, те имат големи геномни промени, които човек едва ли би могъл да се сети да проектира", пише Нико Маккарти (Niko McCarty), бивш биоинженер в Калифорнийския технологичен институт и Импириъл Колидж Лондон, за Asimov Press.

Схема на генома ΦX174, с обозначени ключови протеинови функции. Обърнете внимание как някои гени се припокриват с други; B и K, например, са вградени в гените A* и C. Кредит: Arc Institute

Колкото и обещаващи да са резултатите, те повдигат и огромни етични опасения. Експертите предупреждават, че ако модел с изкуствен интелект може да създаде функциониращи фаги, той би могъл да бъде злоупотребен за създаване на биологични оръжия или дори неволно да създаде неконтролируем вирус.

"Една област, в която призовавам за изключително внимание, са всякакви изследвания за усилване на вирусната активност, особено когато са произволни, при положение, че не се знае какво ще се получи", коментира пред MIT Technology Review Крейг Вентър (Craig Venter), основател на Института "Дж. Крейг Вентър", известен с пионерската си работа в създаването на организми със синтетична ДНК . "Ако някой направи това с едра шарка или антракс, щях да имам сериозни опасения."

И дори според Вентър, използването на изкуствен интелект не е чак толкова радикално - това е "просто по-бърза версия на експерименти с проба-грешка".

Схема на експерименталния анализ, използван за сравняване на фаги, проектирани с изкуствен интелект. Кредит: Arc Institute

Разбира се, тази статия вероятно ще разтревожи хората, работещи в областта на биосигурността. Авторите посочват, че Evo 2 изключва човешките вируси от данните си за предварително обучение, а също така показват, че "както предварителното обучение, така и фината настройка са необходими за кохерентно генериране на сложни системи". Тъй като моделът Evo 2 е напълно отворен – включително неговия "код за обучение, код за извод, параметри на модела и... данни за обучение" – тогава достатъчно мотивиран човек би могъл по принцип да трансформира тези модели, за да проектира човешки вируси. Геномът на HIV е с дължина само около 10 000 бази (не много по-голям от бактериофагите), а геномът на коронавируса е с дължина около 30 000 бази.

Но дори една проста бактерия като E. coli има геном с три порядъка по-голям от ΦX174. Използването на тези модели за проектиране на бактерии или човешки клетки ще изисква много по-подготвени набори от данни и много повече изчислителни ресурси.

Все още съществува и проблемът със синтеза и сглобяването на ДНК. Изграждането на стотици малки фагови геноми за тестване в лаборатория не е твърде скъпо, но изграждането на стотици бактериални геноми би довело до фалит на повечето биотехнологични компании. С други думи, използването на изкуствен интелект за създаване на синтетични геноми струва много както на етапа на проектиране, така и на етапа на изграждане.

Но досега моделите с изкуствен интелект само демонстрираха, че могат да генерират някои ДНК последователности, подобни на тези в протеините. И някои от тези нови геноми, написани от изкуствен интелект, са "толкова различни от всеки известен геном на бактериофаги, че технически биха били класифицирани като собствен вид", според Маккарти.

Като цяло, това е първият път, когато технологията е създала цели геноми, които действително работят в реалния свят. И това е доста важно, независимо дали е добро или лошо.

Справка: Samuel H. King, Claudia L. Driscoll, David B. Li, Daniel Guo, Aditi T. Merchant, Garyk Brixi, Max E. Wilkinson, Brian L. Hie; bioRxiv 2025.09.12.675911; doi: https://doi.org/10.1101/2025.09.12.675911

Източник: McCarty, Niko. “AI-Designed Phages.” Asimov Press (2025). https://doi.org/10.62211/21er-45fg 

Измерванията показват, че количеството разтворен органичен въглерод в океаните по това време трябва да е било с 90 до 99 процента по-малко от днес. Тези открития изискват нови обяснения как са свързани екологичната и биогеохимичната еволюция.

Геолозите често се сблъскват с огромни трудности, когато изследват историята на Земята: много важни събития са се случили толкова отдавна, че има малко преки доказателства. Следователно, изследователите често трябва да разчитат на косвени улики или на компютърни модели.

Екипът, ръководен от професор Джордан Хемингуей (Jordon Hemingway) от Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих (ETH Zurich), обаче сега е открил уникален природен свидетел на този период: малки камъчета от железен оксид с форма на яйце, които могат да се използват за директно измерване на запасите от въглерод в първичния океан.

Погледнати отвън, те приличат на песъчинки, но тези така наречени ооиди (тела с яйцевидна форма) са по-скоро като търкалящи се снежни топки: те нарастват на слоеве, докато се търкалят по морското дъно от вълните. В процеса на това молекулите на органичния въглерод се прилепват към тях и стават част от кристалната структура.

Те изглеждат като обикновени камъчета: яйцевидни камъни от железен оксид под електронен микроскоп. Кредит: Nir Galili/ETH Zurich

Изследвайки тези примеси, екипът на Хемингуей успява да проследи запасите от органичен въглерод в морето - с до 1,65 милиарда години. В списание Nature изследователите показват, че между 1000 и 541 милиона години тези запаси са били значително по-ниски от предполагаемото досега. Тези открития опровергават общоприетите обяснения за значими геохимични и биологични събития от онова време и хвърлят нова светлина върху историята на Земята.

Океанът като резервоар на градивните елементи на живота

Как въглеродът попада в океаните? От една страна, въглеродният диоксид (CO₂) се разтваря от въздуха в морската вода и се пренася в дълбините чрез процеси на смесване и океански течения, където се задържа дълго време. От друга страна, органичният въглерод се произвежда от фотосинтезиращи организми като фитопланктон или някои бактерии. Използвайки енергията на слънчевата светлина и CO₂, тези микроскопични организми сами произвеждат органични въглеродни съединения. Когато организмите умрат, те бавно потъват към морското дъно като морски сняг. Ако достигне морското дъно, без да бъде изяден от организмите по пътя, въглеродът се съхранява в него в продължение на милиони години.

Но не само фитопланктонът осигурява въглеродни компоненти. Градивните елементи на живота също се използват повторно: микроорганизмите разграждат екскрементите и мъртвите организми, като по този начин отново освобождават градивните елементи. Тези молекули образуват така наречения разтворен органичен въглерод, който се носи свободно в океана: огромен резервоар от градивни елементи, който съдържа 200 пъти повече въглерод, отколкото всъщност е "вграден“ в морския живот.

Въглеродният цикъл в океана преди 1000 до 541 милиона години. Кредит: S. Hegelbach and J. Kuster / ETH Zurich

Кислородната революция променя всичко

Въз основа на аномалии в океанските седиментни скали, изследователите предположили, че този резервоар от градивни елементи трябва да е бил особено обемен между 1000 и 541 милиона години. Дълго време това предположение служило като основа за обяснение как ледниковите периоди и сложният живот са се появили едновременно.

Фотосинтетичното производство на градивните елементи на живота е тясно свързано с развитието на атмосферата и по-сложните форми на живот. Едва чрез фотосинтезата кислородът започва да се натрупва в атмосферата.

Важни събития в историята на Земята. Кредит: Jordon Hemingway/ETH Zurich

В две вълни – известни като "кислородни катастрофи" или "окислителни събития" – съдържанието на кислород се е повишило до сегашното си ниво от 21%. И двете събития са били съпроводени от екстремни ледникови периоди, които са покрили цялата планета с ледници. Въпреки това животът е продължил да се развива и да се развива с нови изобретения: по време на първата кислородна катастрофа преди 2,4 до 2,1 милиарда години, организмите са развили метаболизъм, превръщащ храната в енергия с помощта на кислород. Този изключително ефективен начин за генериране на енергия е позволил развитието на по-сложни форми на живот.

Съдържанието на въглерод е много по-ниско от предполагаемото

Екипът на Хемингуей проследява подобни връзки между геохимичните и биологичните развития. Изследователите са разработили нов метод, който им позволява директно да определят размера на морския склад от градивни елементи в този конкретен момент, въз основа на въглеродните частици в ооидите.

"Нашите резултати противоречат на всички предишни предположения", както обобщава Хемингуей.

Според измерванията, направени от изследователите от ETH, преди период от 1000 до 541 милиона години океанът не е съдържал повече, а всъщност е съдържал от 90 до 99 % по-малко разтворен органичен въглерод, отколкото днес. Едва след втората кислородна катастрофа стойностите се повишават до сегашното ниво от 660 милиарда тона въглерод.

"Нуждаем се от нови обяснения за това как ледниковите периоди, сложният живот и увеличаването на кислорода са свързани", посочва водещият автор Нир Галили (Nir Galili).

Той обяснява масовото свиване на запасите от въглерод с появата на по-големи организми по това време: едноклетъчните и ранните многоклетъчни организми потъвали по-бързо след смъртта си, като по този начин увеличавали морските снеговалежи.

Въглеродните частици обаче не се рециклирали в по-дълбоките слоеве на океана, защото там имало много малко кислород. Те се утаили на морското дъно, което довело до рязко намаляване на резервоара от разтворен органичен въглерод. Едва когато кислородът се натрупал в дълбокото море, резервоарът от въглерод възвърнал сегашния си обем.

Съвременен въглероден цикъл. Кредит: S. Hegelbach and J. Kuster / ETH Zurich

От първичния океан до наши дни

Въпреки че изследваните периоди са отдавна отминали, откритията на изследването са значими за бъдещето. Те променят представата ни за това как се е развивал животът на Земята и евентуално и на екзопланетите.

В същото време те ни помагат да разберем как Земята реагира на смущения, а хората са едно такова смущение: затоплянето и замърсяването на океаните, причинени от човешката дейност, в момента водят до спад в нивата на кислород в морската среда.

Следователно не може да се изключи, че описаните събития биха могли да се повторят в далечното бъдеще.

Справка: Galili N, Bernasconi SM, Nissan A et al.: The geologic history of marine dissolved organic carbon from iron oxides. Nature, 13 August 2025, doi: external page 10.1038/s41586-025-09383-3  

Източник: Minute witnesses from the primordial sea, ETH Zurich

Векове наред жените си говорят за мистериозната връзка между месечните си цикли и фазите на луната. Ново изследване показва, че връзката е реална и, вярвате или не, смартфоните може да са я нарушили.

Анализ на 176 женски менструални записа, обхващащ близо век, показва, че женските репродуктивни цикли са се синхронизирали с лунните фази до около 2010 г. Точно тогава LED светлините наводняват пазара, а смартфоните стават повсеместни, обливайки денонощно с изкуствена синя светлина съвременния живот.

"Женските менструални цикли, регистрирани преди въвеждането на светодиодите през 2010 г. и широкото използване на смартфони, са се синхронизирали значително с Луната, докато тези след 2010 г. са се свързвали с Луната най-вече през януари", съобщават изследователите от университета "Юлиус-Максимилиан" във Вюрцбург в своята статия, публикувана в Science Advances.

Когато технологиите пренаписват биологията

Изследователите са проследили менструални данни от жени през няколко поколения, сравнявайки записи, съхранявани в хартиени календари от средата на 20-ти век, с данни от приложения за смартфони от последните години. Контрастът е драматичен.

Преди 2010 г. менструацията на жените се е съчетавала около пълнолуние и новолуние по модел, твърде постоянен, за да бъде случаен, въпреки че тази синхронизация винаги е била временна, траейки само месеци или няколко години, преди да се промени. (Трябва обаче да спомена, че има изследване от 2024 г., според което "Луната всъщност слабо влияе на менструалния цикъл")

След 2010 г. тази синхронизация до голяма степен изчезва (с изключение на януари, когато комбинираното гравитационно привличане на Слънцето, Луната и Земята достига своя годишен максимум - приблизително тогава е перихелият, когато Земята е най-близо до Слънцето).

Гравитационното влияние обяснява защо синхронизацията се проявява през януари, когато Земята достига най-близката си точка до слънцето - перихелия. През този период комбинираните гравитационни сили на Слънцето и Луната създават най-силните приливни ефекти за годината, достатъчно мощни, за да преодолеят смущенията от изкуствената светлина. Кредит: NOAA

Излагането на изкуствена светлина, особено от LED екрани и крушки, може да наруши способността на организма да разпознава естествените цикли на лунната светлина. За разлика от по-старите крушки с нажежаема жичка, светодиодите излъчват високи нива на синя светлина, която пречи на циркадните ритми и може да маскира фините екологични сигнали, които някога са определяли времето за репродукция.

Цикли на формиране на скрити сили

Проучването показва нещо още по-интригуващо: менструалните цикли изглежда реагират не само на лунната светлина, но и на гравитационните сили на Луната. Женските цикли са синхронизирани с три различни лунни цикъла (познатият 29,5-дневен модел на лунните фази, плюс два гравитационни цикъла с продължителност около 27 дни всеки).

Това гравитационно влияние обяснява защо синхронизацията се проявява през януари, когато Земята достига най-близката си точка до слънцето. През този период комбинираните гравитационни сили на Слънцето и Луната създават най-силните приливни ефекти за годината, достатъчно мощни, за да преодолеят смущенията от изкуствената светлина.

Изследователите са изследвали записите на менструалния цикъл на 176 жени в рамките на 24 години, създавайки едно от най-големите дългосрочни проучвания на менструалните модели, провеждани някога. Повечето от участничките са били европейски жени, които са проследявали циклите си средно в продължение на шест години, като някои записи обхващат близо четири десетилетия от първата менструация до менопаузата.

Когато екраните променят всичко

Революцията на смартфоните променя начина, по който хората възприемат светлината и тъмнината. Преди 2010 г. повечето хора са използвали изкуствена светлина предимно от крушки с нажежаема жичка, които излъчват топла, жълтеникава светлина, подобна на светлината от огъня. LED екраните и крушките произвеждат синя светлина, която много имитира дневната светлина, обърквайки вътрешния часовник на организма.

Оставете дневника на лунния цикъл, дами: ново изследване казва, че календарът вече е във вас. Кредит Flickr (CC BY 2.0 DEED)

Сателитните измервания показват, че глобалното светлинно замърсяване се е увеличило драстично след 2010 г., което съвпада с времето, когато лунно-менструалната синхронизация е отслабнала. Страните с по-високо светлинно замърсяване, като Северна Италия, показват по-малка менструално-лунна корелация от районите с по-тъмно нощно небе.

Данните от търсенето в Google подкрепят тази връзка. Търсенето на информация за "болки по време на менструация" редовно се увеличават през януари в множество страни, което показва, че жените по света изпитват по-силни менструални ефекти през месеца, когато лунните гравитационни сили достигат своя пик.

Изследванията показват, че човешките репродуктивни цикли функционират като "циркаден часовник", подобен на циркадния часовник, който управлява ежедневния ритъм на сън и бодърстване, но настроен към месечните лунни модели.

Подобно на други биологични часовници, този лунен часовник има ограничен диапазон. Менструалните цикли могат да се синхронизират с лунните фази само когато естествената продължителност на цикъла на жената попада в определени прозорци: приблизително от 26 до 36 дни за лунните фази, с по-тесни диапазони за гравитационните цикли. Дори преди 2010 г. тази синхронизация е била периодична, продължавайки само месеци или няколко години, преди да се измести от фазата.

С напредването на възрастта и скъсяването на циклите на жените, те попадат извън тези диапазони на синхронизация, което обяснява защо лунните връзки отслабват с течение на времето. Съвременните фактори на начина на живот, които скъсяват циклите (включително излагането на изкуствена светлина), правят менструалната синхронизация още по-малко вероятна.

Сателитните измервания показват, че глобалното светлинно замърсяване се е увеличило драстично след 2010 г., което съвпада с времето, когато лунно-менструалната синхронизация е отслабнала. Страните с по-високо светлинно замърсяване, като Северна Италия, показват по-малка менструално-лунна корелация от районите с по-тъмно нощно небе. Кредит: rawpixel

Ако изкуствената светлина може да наруши фундаменталните репродуктивни ритми, еволюирали в продължение на хилядолетия, това повдига въпроси дали други биологични процеси също биха могли да бъдат повлияни. Изследването допълва доказателствата, че светлинното замърсяване се простира отвъд козметиката - то е фактор на околната среда, който променя човешката физиология по начини, които учените започват да разбират.

Връзката между женските цикли и луната не е изчезнала напълно, но сега е много по-слаба, отколкото в миналото. Днес тя се появява само при специфични условия, като например през януари или сезонните слънцестоения, когато гравитационните сили са най-силни.

Справка: Charlotte Helfrich-Förster et al., Synchronization of women’s menstruation with the Moon has decreased but remains detectable when gravitational pull is strong. Sci. Adv. 11, eadw4096(2025). DOI: 10.1126/sciadv.adw4096

Източник: Women’s Periods Synced Up With The Moon Until 2010. Why Smartphones May Have Zapped The Connection, StudyFinds Analysis

Необичайната форма и краткост на сигнала, свързан със събитието, кара учените да предположат, че става въпрос заа мигновено сливане между две черни дупки, което е станало при липса на спиралната фаза. Тогава скоро след откритието астрономите от Националния институт по ядрена физика в Италия изказаха в началото хипотезата, че това е резултат от случайна среща на черни дупки, които не са били в двойна система преди това - рядко, но не невъзможно събитие. Две години по-късно се появява по-екзотично предложение - сблъсък на две бозонни звезди или Прока звезди.

Новото проучване обаче предлага алтернативно и още по-екстравагантно обяснение за сигнала: някои учени смятат, че това е ехо от сблъсък на черни дупки в друга вселена, предадено през червеева дупка, създадена от сблъсъка.

Екипът, ръководен от физика Ци Лай (Qi Lai) от Университета на Китайската академия на науките, обръща внимание на факта, че очакваната маса на обекта, образуван от сливането, е 142 пъти по-голяма от тази на Слънцето и би трябвало да бъде открит. Те предполагат, че обектът, образуван по време на сливането на две черни дупки, е червеева дупка, която впоследствие се е срутила, образувайки окончателната, слята черна дупка.

С други думи, сигналът идва от алтернативна вселена и е пристигнал тук през колапс на червеева дупка.

Въпреки че този модел на ехо от червеева дупка е жизнеспособна хипотеза, която може да съперничи на стандартния модел по отношение на съответствието си с данните, научният консенсус в момента е в полза на по-простото обяснение на стандартно, макар и не толкова вълнуващо, обичайно сливане на двойки черни дупки.

Гравитационната вълна GW190521, измерена от LIGO и Virgo. Кредит: R. Abbott et al. (LIGO Scientific Collaboration and Virgo Collaboration)

Какво представляват червеевите дупки?

Най-простият начин да се създаде червейна дупка е да се "разшири" идеята за черна дупка с огледалния й образ, бялата дупка. Тази идея е предложена за първи път от Алберт Айнщайн и Нейтън Розен, поради което червеевите дупки понякога се наричат ​​"мостове на Айнщайн-Розен".

Докато черните дупки никога не изпускат нищо навън, белите дупки никога не пропускат нищо. За да направите червейна дупка, просто вземете черна дупка и бяла дупка и съедините техните сингулярности (точките с безкрайна плътност в техните центрове). Това създава тунел през пространство-времето. (вж "Червеевите дупки могат да са стабилни преки пътища през пространство-времето според нова теория")

Ако събитието от 2019 г. наистина е свързано с червеева дупка, създадена от сливането на две черни дупки, това би могло да предложи доказателства за съществуването на тези теоретични конструкции.

Червеевата дупка на Мирис-Торн (Morris-Thorne) е едно от най-простите, нетривални решения на Айнщайновата Обща теория на относителността. Схемата показва какво ще види един наблюдател, пътуващ през пространство-времето на червеевата дупка. Thomas Müller, Haus der Astronomie/MPIA

Какво установи новото проучване

Анализирайки събитието гравитационна вълна GW190521, изследователите, стоящи зад новото изследване, ръководени от физика Ци Лай от Университета на Китайската академия на науките, откриват, че когато масивни обекти като черни дупки и неутронни звезди се сблъскват, те генерират вълни в пространство-времето, наречени гравитационни вълни, но очакваната форма на вълната от стандартно сливане на двойни черни дупки обаче не бе наблюдавана в този случай. Това ги кара да обмислят възможността наблюдаванотода е сигнал от алтернативна вселена, предаван през червеева дупка.

Изследователите също така предполагат, че сливането на двойни черни дупки може да е довело до колапс на червеева дупка, образувайки една единствена черна дупка. Това би обяснило краткия изблик на гравитационни вълни, открит през 2019 г.

Само "леко" по-добре

В подкрепа на екзотичната си хипотеза, изследователите са разработили модел на вълновата форма, който показва какво би се случило, ако сигналът от сблъсък на черни дупки в друга вселена отекне през червеева дупка. Те предполагат, че изненадващо краткият сигнал може да е резултат от колапса на въпросната червеева дупка малко след сблъсъка.

Реконструкции на вълновата форма с максимална вероятност за детектора LIGO Livingston (L1) във времевата област с GPS времето. Левият панел показва резултата за модела на екипа на Ци Лай ехо-от-червеева дупка (червено), докато десният панел съответства на модела двойка черни дупки (оранжево). Кредит: Qi La et al; https://arxiv.org/abs/2509.07831 

Те стигат до заключението, че моделираната от тях форма на вълната съответства по-добре на сигнала LIGO-Virgo, отколкото конвенционалните обяснения - но само "леко", т.е. само малко по-малко точен от стандартната вълнова форма на сливането на двойни черни дупки. Това оставяи достатъчно място за по-нататъшни изследвания.

Съществува и интригуващата възможност същото явление да е било наблюдавано отново. По-скорошно засичане на предполагаемо сливане на черни дупки от колаборацията LIGO-Virgo-KAGRA (LVK) през ноември 2023 г., GW231123, образувало окончателна черна дупка с около 225 слънчеви маси, най-мащабното досега, също споделя "подобен на GW190521, напомнящ експлозия, краткотраен сигнал", пишат изследователите, което би могло да хвърли повече светлина по въпроса.

Идеята GW190521 да е ехо на червеева дупка от друга вселена е завладяваща теоретична идея, тя едва ли ще се приеме от мнозинството специалисти като обяснение.

Настоящите данни се описват достатъчно добре от стандартния модел на сливане на двойки черни дупки, въпреки че новото обяснение за червеева дупка дава интересна алтернатива.

Справка: Is GW190521 a gravitational wave echo of wormhole remnant from another universe? Qi Lai, Qing-Yu Lan, Hao-Yang Liu, Yu-Tong Wang, Yun-Song Piao; https://arxiv.org/abs/2509.07831 

Източник: Scientists Say They May Have Just Detected a Wormhole From Another Universe, Victor Tangermann, Futurism

В скорошна статия в списание Cell Reports Medicine, международен екип от изследователи проведе цялостен мултиомичен анализ на най-възрастния жив човек в света и сравни нейните данни със съответстващи кохорти.

Учените са идентифицирали факторите, които са в основата на нейната устойчивост към типични за възрастта състояния: ниско възпаление, защитни генетични варианти, по-млад епигеном и младежки микробиом, като по този начин се насочват към хипотези за потенциални стратегии и кандидат-биомаркери за здравословно стареене.

Предистория

Обектът на това изследване, Мария Браняс Морера, е била най-възрастният потвърден жив човек в света от 17 януари 2023 г. до 19 август 2024 г., достигайки в крайна сметка изключителната възраст от 117 години и 168 дни.

Тя е родена в Сан Франциско през 1907 г. от испански родители и се премества в Испания на осемгодишна възраст, където прекарва остатъка от живота си. Нейната лична история предоставя уникална възможност да се изследват биологичните и екологичните фактори, които допринасят за изключителното човешко дълголетие.

Въпреки че броят на столетниците по света непрекъснато се увеличава с увеличаването на продължителността на живота в световен мащаб, хората, които живеят над 110 години и са класифицирани като суперстолетници, остават изключително рядко срещани.

Мария Браняс Морера е живяла в Каталуния, където средната продължителност на живота на жените е 86 години, което е с над три десетилетия по-висока продължителност. Забележителното ѝ оцеляване насочва вниманието към централния въпрос: какви биологични механизми са поддържали здравето ѝ до такава напреднала възраст?

По същия начин, по който синдромите на преждевременно стареене, като например прогерията на Хътчинсън-Гилфорд и синдрома на Вернер, предоставят ценна информация за ускорените процеси на стареене, изучаването на суперстолетниците предлага обратната гледна точка: насоки за защитни механизми, които позволяват необичайно дълъг и здравословен живот.

Изследването на такива индивиди може да помогне за разкриване на връзката между стареенето и болестите, разкривайки пътища, които подкрепят устойчивостта срещу свързания с възрастта спад.

Относно проучването

За да изследват процесите, които позволяват екстремно дълголетие, изследователите провеждат обширен мултиомичен анализ, който изследва множество молекулярни слоеве на биологията. Повечето анализи са извършени върху кръв, събрана на 116 години и 74 дни, а слюнка, урина и изпражнения предоставят допълнителни данни. Данните на Мария Браняс Морера са систематично сравнени с тези от популации, които не са над стогодишни, за да се идентифицират отличителните характеристики на екстремното дълголетие.

Събрани са редица биологични проби, включително кръв, урина, слюнка и изпражнения, заедно с подробни записи за нейния начин на живот и медицинска история. Мононуклеарни клетки от периферна кръв са изолирани и запазени за клетъчни и генетични анализи.

Хромозомната структура е оценена с помощта на стандартно кариотипизиране, докато дължината на теломерите (добре установен биомаркер на стареенето) е измерена с усъвършенствани техники за образна диагностика.

Високомолекулна дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК), извлечена от кръвни клетки, е подложена на оптично геномно картографиране, а ДНК от множество тъкани е подложена на цялостно геномно секвениране.

Откритите генетични варианти са сравнени с тези на испанска контролна кохорта, за да се идентифицират редки или потенциално защитни алели. Допълнителните анализи включват тестове за клонална хематопоеза, секвениране на рибонуклеинова киселина (РНК) на единични клетки за характеризиране на имунните клетъчни популации и протеомно профилиране на плазмени извънклетъчни везикули.

Серумните проби са анализирани с помощта на метаболомика, с фокус върху липидните профили, аминокиселините и гликопротеините, предоставяйки представа за метаболитната ефективност и сърдечно-съдовото здраве.

Чревният микробиом е изследван чрез генетично секвениране на проби от изпражнения и сравнен с публично достъпни набори от данни, което предостави представа за микробния принос за дълголетието. Заедно, този мултиомичен подход създаде много подробна картина на нейната генетика, имунна функция, метаболизъм и микробиота.

Ключови констатации

Едно от поразителните наблюдения е, че въпреки изключително късите си теломери (средно ~8 kb, с 40% под 20-ия персентил), Мария Браняс Морера е останала здрава. Това предполага, че скъсяването на теломерите може да отразява хронологичната възраст, без непременно да предсказва началото на заболявания, свързани с възрастта. Авторите предполагат, че екстремното изтъняване на теломерите може да действа като часовник, а не като маркер на заболяванията, и предполагат, че то дори може да ограничи злокачествените клонинги.

Генетичният анализ разкрива редки варианти в гени, свързани с функцията на имунната система, сърдечно-съдовата защита, неврологичното здраве и митохондриалната функция. Нито един отделен вариант не обяснява дълголетието, а каноничният алел за дълголетие FOXO3A липсва - вместо това, множество редки алели в различните пътища изглежда допринасят колективно за дълголетието.

Кръвните изследвания разкриват мутации, типични за клоналната хематопоеза (SF3B1 и TET2), процес, често свързван с рак и сърдечно-съдови заболявания. И все пак Мария Браняс Морера не показва такива състояния. Вместо това, нейният имунен профил се характеризира с увеличени цитотоксични Т-клетки и свързани с възрастта В-клетки, заедно със специфични характерни за млади хора експресионни характеристики в избрани пътища и повишена регулация на IgG гени, като всички показват имунна устойчивост въпреки напредналата ѝ възраст.

Митохондриалната функция в кръвните ѝ клетки е стабилна, както се вижда от анализите, които предполагат запазен капацитет за производство на енергия в сравнение с контролната група.

Метаболомичните изследвания са показали ефикасен липиден метаболизъм, характеризиращ се с ниски нива на триглицериди, намален "лош" холестерол, повишен "добър" холестерол и намалени маркери на възпаление.

Тези характеристики са свързани със защита срещу сърдечно-съдови заболявания и деменция. Нейните извънклетъчни везикули съдържат протеини, които стимулират имунната защита, транспорта на липиди и защитата срещу оксидативен стрес, подсилвайки картината на стабилна биологична защита. Забележително е, че протеинът SAA1 е бил повишен в сравнение с този на по-младите жени в постменопауза, но въпреки това тя не е показвала признаци на невродегенеративно заболяване.

Анализът на чревния микробиом разкрива необичайно високи нива на Bifidobacterium, полезна бактерия, която обикновено е намалена при възрастните хора, но е известна със своите противовъзпалителни ефекти и връзки със здравословното стареене.

Тя е консумирала приблизително три кисели млека дневно, всяко от които съдържа Streptococcus thermophilus и Lactobacillus delbrueckii, които могат да подпомогнат увеличаването на количеството на Bifidobacterium. Авторите отбелязват, че тази хранителна корелация е правдоподобна, но недоказана без надлъжно вземане на проби.

Епигенетичното тестване разкрива отличителни модели на ДНК метилиране. Забележително е, че нейната "биологична възраст" е значително по-млада от хронологичната ѝ възраст, с възраст на рДНК метилиране с ~23,17 години по-млада и отрицателно темпо на стареене от -17,34 години, което показва запазена геномна стабилност и забавен епигенетичен процес на стареене. Освен това, тя е запазила хиперметилирането на повтарящи се елементи (LINE-1, ALU, ERV), които обикновено губят метилиране с възрастта, което потенциално допринася за геномната защита.

Заключения

Като цяло, изключителното дълголетие на Мария Браняс Морера е резултат от съчетание на защитни генетични варианти, устойчива имунна функция, ефективен метаболизъм, стабилна митохондриална функция, благоприятен чревен микробиом и стабилна епигенетична регулация, които колективно са запазили здравето ѝ до дълбока старост.

Тези черти са взаимодействали, за да запазят здравето до дълбока старост, което илюстрира, че стареенето и болестите на възрастта могат, при определени обстоятелства, да не бъдат свързани.

Основна сила на това проучване е неговият всеобхватен мултиомичен подход, който осигурява безпрецедентна дълбочина на анализа в множество биологични слоеве. Въпреки това, тъй като е напречно, кръвно-центрично проучване на един индивид, причинно-следствените заключения и широките обобщения остават ограничени.

Бъдещите изследвания трябва да изследват по-големи кохорти от дълголетни индивиди и да тестват целенасочени интервенции, като промени в диетата, упражнения, метаболитни терапии и модулация на микробиома. Важно е също да се отбележи, че някои епигенетични интервенции може да изискват повишено внимание поради защитната роля на повторното хиперметилиране.

Справка: The multiomics blueprint of the individual with the most extreme lifespan. Santos-Pujol, E, Noguera-Castells, A, Casado-Pelaez, M, García-Prieto, C A, Vasallo, C, Campillo-Marcos, I, Quero-Dotor, C, Crespo-García, E, Bueno-Costa, A, Setién, F, Ferrer, G, Davalos, V, Mereu, E, Pluvinet, R, Arribas, C, de la Torre, C, Villavicencio, F, Sumoy, L, Granada, I, Coles, N S, Acha, P, Solé, F, Mallo, M, Mata, C, Peregrina, S, Gabaldón, T, Llirós, M, Pujolassos, M, Carreras-Torres, R, Lluansí, A, García-Gil, L J, Aldeguer, X, Samino, S, Torné, P, Ribalta, J, Guardiola, M, Amigó, N, Yanes, O, Martínez, P, Sánchez-Vázquez, R, Blasco, M A, Oviedo, J, Lemos, B, Rius-Bonet, J, Torrubiano, M, Massip-Salcedo, M, Khidir, K A, Cao, T H, Quinn, P A, Jones, D J L, Macip, S, Brigos-Barril, E, Moldes, M, Barteri, F, Muntané, G, Laayouni, H, Navarro, A, Esteller, M. Cell Reports Medicine (2025). DOI: 10.1016/j.xcrm.2025.102368, https://www.cell.com/cell-reports-medicine/fulltext/S2666-3791%2825%2900441-0

Източник: Study explains how genetics and lifestyle combined to keep a 117-year-old healthy, News-Medical.Net

Те произхождат далеч отвъд нашата галактика, предизвикани от някои от най-екстремните събития в космоса, като например колапс на неутронна звезда, изригване на магнетар или нещо още по-странно. Но  учените все още не знаят точно какво ги причинява.

Международно сътрудничество от астрономи току-що улови един от най-ярките космически радиоимпулси, регистрирани някога, и са определили точно откъде идва.

Сигналът, официално назован FRB 20250316A, но с уважение са нарекли RBFLOAT (“Radio Brightest Flash Of All Time” или "Най-ярката радиосветкавица на всички времена"), е засечен с изключителна прецизност благодарение на нова мрежа от телескопи, наречена FRB Outrigger array. Тези компактни инструменти, разположени в Британска Колумбия, Северна Калифорния и Западна Вирджиния, са част от Канадския експеримент за картографиране на интензитета на водорода (CHIME), който е водеща фигура в откриването на бързи радиоимпулси (FRB) от 2018 г. насам.

Това, което прави този пробив специален, е използването на интерферометрия с много дълга база (VLBI) - техника, която свързва телескопи на огромни разстояния, за да образуват едно гигантско око. Този метод позволява на учените да определят точно произхода на RBFLOAT с безпрецедентна точност, което е значителна стъпка към разгадаването на мистерията откъде произлизат тези ултраенергийни изблици.

"В крайна сметка имахме изключителен късмет, че успяхме да определим точното положение на това рядко събитие в небето", споделя Матиас Лазда (Mattias Lazda), докторант в катедрата по астрономия и астрофизика към Факултета по изкуства и науки към Университета на Торонто, който е автор на две нови статии за откритието.

"Няколко часа след като го засякохме, претърпяхме прекъсване на електрозахранването на един от нашите телескопи, което изигра ключова роля, за да ни каже откъде е дошъл импулсът. Ако събитието се беше случило по-късно през деня, щяхме напълно да пропуснем шанса си."

RBFLOAT е открит на 16 март 2025 г.; той продължава само около една пета от секундата. Причината да блести толкова ярко не е само неговата мощност, но и близостта му: той идва от външните краища на галактика, наречена NGC 4141, разположена само на 130 милиона светлинни години в съзвездието Голяма мечка. В космически термини това е практически в "съседния двор".

Но ето каво е истинки узумителното: учените успяват да проследят този импулс до участък от космоса с размер само 45 светлинни години, регион по-малък от среден звезден куп. Това ниво на прецизност е нечувано в науката за FRB.

За да добиете представа, това е все едно да забележите перце за китара от 1000 километра разстояние. Представете си, че сте в София и ясно виждате перце за китара, лежащо на земята в Милано или Киев. За точно такава прецизност става въпрос.

Две филтрирани изображения от "Джеймс Уеб", заедно с увеличено изображение на местоположението на FRB 20250316A и неговия възможен аналог. Кредит NASA/ESA/CSA/CfA/P. Blanchard et al.; Обработка: CfA/P. Edmonds

Благодарение на изключителната прецизност на системата CHIME/FRB Outrigger, астрономите успяват да насочат космическия телескоп "Джеимс Уеб" (JWST), за космическо проследяване. Това, което откриват, е неочаквано: слабо инфрачервено сияние точно там, откъдето идва рекордният FRB сигнал, RBFLOAT.

Този едва доловим проблясък не е ясно от какво точно е резултат - червен гигант, тихо горящ в покрайнините на галактиката NGC 4141 или леко ехо, избледняващото послесияние на самия FRB, отскачащо от околния прах като космическа вълна?

"Високата резолюция на JWST ни позволява да разграничим отделни звезди около FRB за първи път. Това отваря вратата за идентифициране на видовете звездни среди, които биха могли да доведат до такива мощни изблици, особено когато редки FRB са заснети с това ниво на детайлност", коментира Питър Бланшард (Peter Blanchard), постдокторант от Харвард и водещ автор на съпътстващата статия, описваща наблюдението на JWST.

Въпреки че RBFLOAT бе най-яркият бърз радиовзрив, регистриран някога от CHIME, той остава зловещо тих от ослепителния си дебют. Астрономите преглеждат повече от шест години данни от CHIME, стотици часове фокусирани върху един и същ участък от небето, и не откриват никакви признаци на повторение.

Този радиоимпулс изглежда не се повтаря, което го прави различен от повечето добре проучени FRB. Това оспорва една важна идея в областта, че всички FRB се повтарят, и отваря вратата за преосмисляне на по-"експлозивен" произход на поне някои от тях.

RBFLOAT може да не е част от обичайния космически шум. Вместо постоянен източник като магнетар, изпращащ импулси с течение на времето, това би могло да бъде еднократно катастрофално събитие, нещо, което е пламнало веднъж и е изчезнало, като космически фойерверк. Ако е така, това би могло да промени начина, по който учените мислят за жизнения цикъл на FRB и екстремните условия, които ги създават.

Справка:

1. The CHIME/FRB Collaboration. FRB 20250316A: A Brilliant and Nearby One-off Fast Radio Burst Localized to 13 pc Precision. The Astrophysical Journal Letters. DOI 10.3847/2041-8213/adf62f
2. Peter K. Blanchard, Edo Berger, Shion E. Andrew et al. James Webb Space Telescope Observations of the Nearby and Precisely Localized FRB 20250316A: A Potential Near-IR Counterpart and Implications for the Progenitors of Fast Radio Bursts. The Astrophysical Journal Letters. DOI 10.3847/2041-8213/adf62f

Източник: Astronomers trace the brightest fast radio burst to its source, ТechЕxplorist

Гравюра от Art Forms in Nature на Хекел

След тях е Ернст Хайнрих Хекел, немски биолог и натуралист, философ и лекар, и поддръжник на дарвинизма, който описва и назовава хиляди видове, картографира ги на генеалогично дърво и "създава няколко научни термина, широко известни днес", пише This is Colossal, "като екология, тип и стволова клетка".

Разгледайте неговото изкуство – неговите брилянтно оцветени, елегантно изобразени, силно стилизирани изображения на "далечна флора и фауна", на микроби и природни модели, в дизайни, вдъхновили движението Ар Нуво.

Гравюра от Art Forms in Nature на Хекел

"Всеки организъм, който Хекел рисува, има почти абстрактна форма", отбелязва Катрин Шваб (Katherine Schwab) от Fast Co. Design, "сякаш е причудлива фантазия, която е сънувал, а не реално същество, което е изследвал под микроскоп. Неговите рисунки на гъби разкриват интензивно геометричната им структура – те изглеждат архитектурни, като инженерни произведения."

Гравюра от Art Forms in Nature на Хекел

Методът на Хекел е холистичен, в който изкуството, науката и философията са допълващи се подходи към една и съща тема. Той "се е стремял да привлече вниманието на тези, които се интересуват от красотите на природата и да подчертае, чрез този рядък случай на взаимодействие между науката и естетиката, близостта на тези две сфери", пише професорът по зоология Райнер Вилман (Rainer Willmann).

Гравюра от Art Forms in Nature на Хекел

Започвайки от 1889 г. Хекел публикува 100 страхотни гравюри в поредица от десет книги, наречена "Kunstformen der Natur" ("Форми на изкуството в природата"), събрани в два тома през 1904 г.

Илюстрациите на Хекел в 100-те високо детайлни отпечатъка са изработени от майстора литограф Адолф Глич, използвайки литографски и полутонови техники за печат.

Гравюра от Art Forms in Nature на Хекел

Отпечатъците представят любимите на Хекел радиоларии, наред с много водни животни, като корали, анемони и медузи. Впечатляващите изображения на книгата, съчетани с иновативния ѝ дизайн, вдъхновяват много художници от онова време.

Гравюра от Art Forms in Nature на Хекел

Ар Нуво и Хекел

В началото на ХХ век движението Ар Нуво (на френски: art nouveau, "ново изкуство")"е в разгара си. Орнаменталният стил е повлиян от непокорния дух на природата, използвайки красотата, открита в естествените форми, и черпейки вдъхновение от органичните, плавни форми на флората и фауната.

Входна порта на павилионите Гюел, създадена от Гауди. Кредит: wikiwand

Този естетически стил е широко възприет в различни форми на приложните изкуства, а в Германия е наричан Gesamtkunstwerk, което означава цялостно или цялостно произведение на изкуството.

Художници и дизайнери като Уилям Морис, художникът на стъкло Емил Гале и архитектът Антони Гауди са пряко повлияни от естествените форми, често използвайки образите в работата си.

Нефът в Саграда Фамилия на Гауди с хиперболоиден свод. Вдъхновението от природата е взето от дърво, тъй като стълбът и клоните символизират дървета, издигащи се до покрива. Кредит:  wikiwand

Сред многото художници, които са използвали биологичните илюстрации на Хекел, е френският художник Рене Бине, който отдава почит на Хекел със своите архитектурни проекти, както и с работата си по мебели, бижута и осветление, голяма част от които са вдъхновени от екзоскелетите на микроорганизмите.

"Всичко е вдъхновено от вашите изследвания, от цялостната композиция до най-малкия детайл", пише му Бине, докато работи по създаването на главния вход на Paris 1900 Exposition Universelle.

Главният вход на Paris 1900 Exposition Universelle. Кредит: wikiwand

Днес, въпреки че никой не се интересува особено от Хекел, биолога-философ, работата му е все по-ценена за нещо, което самият той вероятно би сметнал за второстепенно. Жалко е, че научното му наследство е пренебрегнато, ако е така, но то със сигурност продължава да живее чрез изкуството му, което може би е също толкова необходимо сега, колкото е било по времето на Хекел, за да илюстрира чудесата на еволюционната биология и природния свят.

Книгата "Изкуството и науката на Ернст Хекел" (The Art and Science of Ernst Haeckel) включва 450 рисунки, акварели и скици на Хекел, разпределени на 704 страници. Може да видите всичките 100 оригинално публикувани отпечатъка на Хекел в мащабируеми сканирания с висока резолюция тук.

Източници:

Ernst Haeckel’s Sublime Drawings of Flora & Fauna: The Beautiful Scientific Drawings That Influenced Europe’s Art Nouveau Movement (1889), Оpen culture

Art Forms in Nature: Ernst Haeckel’s Biological Illustrations, Art meets science

Ernst Haeckel, the Zoologist Who Inspired 20th-Century Art, Jean-Louis Gaillemin