"Нашият подход показва как тектониката на плочите е помогнала за оформянето на обитаемостта на Земята", заявява водещият автор професор Дитмар Мюлер (Dietmar Müller). "Това е нов начин да разберем как тектониката, климатът и животът са еволюирали съвместно в дълбока древност."

Проучването, публикувано в списанието Earth and Planetary Science Letters, оспорва традиционния възглед за "скучния милиард" – геоложки период преди между 1,8 и 0,8 милиарда години през средния протерозойски еон - уж безличен период в историята на Земята, белязан от малка биологична или геоложка активност.

Резултатите показват, че тектоничните плочи на планетата далеч не са били в покой, което е предизвикало промени, довели до образуването на богати на кислород морета и появата на първите еукариоти – организми, които в крайна сметка са дали началото на растения, животни и гъби.

Еукариотите са живи организми с клетки, съдържащи ядро ​​и други специализирани структури, наречени органели. Професор Мюлер и неговият екип откриват, че разпадането на суперконтинента Нуна е предизвикало поредица от геоложки събития, които са намалили вулканичните емисии на въглероден диоксид (CO2) и са разширили плитките морски местообитания, където са еволюирали ранните еукариоти.

"Процесите в дълбините на Земята, по-специално разпадането на древния суперконтинент Нуна, предизвиква верига от събития, които намаляват вулканичните емисии на въглероден диоксид (CO₂) и разширяват плитките морски местообитания, където са еволюирали ранните еукариоти", обяснява професор Мюлер.

Суперконтинентът Нуна/Колумбия преди около 1,6 милиарда години. Кредит: Wikimedia Commons

Динамична планета под "скучна" повърхност

Преди 1,8 - 0,8 милиарда години, земната суша многократно са е сливала и разделяла, първо за да образуват Нуна, а по-късно Родиния. За да проучи този дълъг интервал, изследователският екип разработва нов модел на тектониката на плочите, обхващащ 1,8 милиарда години еволюция на Земята. Това им позволява да проследят как изместването на границите на плочите и континенталните граници е повлияло на обмена на въглерод между мантията, океаните и атмосферата.

Когато Нуна започва да се разпада преди около 1,46 милиарда години, общият обхват на плитките континентални шелфове се е увеличил повече от два пъти, достигайки приблизително 130 000 километра. Тези разширени плитки зони вероятно са поддържали широко разпространени, богати на кислород, умерени морета – идеална среда за процъфтяване на ранни сложни организми.

В същото време, емисиите на вулканичен CO₂ намаляват и започва да се съхранява повече въглерод в океанската кора, тъй като морската вода взаимодействаше с горещите скали по средноокеанските хребети. Този процес премахва CO₂ от водата и го улавя във варовикови седименти, като по този начин се редуцира въглерода, който иначе би затоплил планетата.

"Този ​​двоен ефект – намаляване на отделянето на вулканичен въглерод и засилване на геоложкото складиране на въглерод – охлажда климата на Земята и променя океанската химия, създавайки условия, подходящи за еволюцията на по-сложен живот", обяснява съавторът на изследването доцент Адриана Дуткевич (Adriana Dutkiewicz) от Факултета по геонауки към Университета в Сидни.

Хавай - срещата на лавата с водата. Снимка: John Dodson / Рinterest

Разширяване на моретата и възходът на сложния живот

Изследователите са установили, че първите фосилни доказателства за еукариоти, датиращи отпреди около 1,05 милиарда години, са се появили във време, когато континентите са се раздалечавали и плитките морета са се разширявали.

"Смятаме, че тези обширни континентални шелфове и плитки морета са били ключови екологични инкубатори", посочва доцент Юрай Фаркаш (Juraj Farkaš) от Университета в Аделаида.

"Те са осигурили тектонично и геохимично стабилна морска среда с вероятно повишени нива на хранителни вещества и кислород, които от своя страна са били от решаващо значение за еволюцията и диверсификацията на по-сложни форми на живот на нашата планета."

Тези резултати подчертават пряката връзка между дълбочинните процеси на Земята и еволюцията на повърхността, показвайки как тектониката на плочите, въглеродният цикъл и биологичното развитие са били преплетени в далечни времена.

Изграждане на нов модел на еволюцията на Земята

Това изследване е първото, което количествено свързва тектоничните реконструкции на плочите от далечното геоложко време както с дългосрочния въглероден цикъл, така и с ключови етапи в биологичната еволюция. Екипът комбинира подробни тектонични реконструкции с изчислителни и термодинамични модели, симулиращи как въглеродът се е натрупвал и освобождавал чрез субдукция (когато една плоча се потапя под друга) и вулканична активност, която изважда на повърхността магма, пепел и газове.

Заедно тези резултати предлагат цялостна рамка, свързваща движението на земните плочи с условията, които са направили планетата обитаема – разкривайки, че дори в така наречените си "скучни" милиарди години, Земята тихо се е подготвяла за най-голямата трансформация на живота.

Справка: R. Dietmar Müller, Adriana Dutkiewicz, Juraj Farkaš, Stefan Loehr, Andrew S. Merdith. Mid-Proterozoic expansion of passive margins and reduction in volcanic outgassing supported marine oxygenation and eukaryogenesis. Earth and Planetary Science Letters, 2025; 672: 119683 DOI: 10.1016/j.epsl.2025.119683

Източник: Earth’s “boring billion” set the stage for complex life, University of Sydney

Инструментът се основава на резултатите от новото им проучване, което изчислява границата на разделителната способност на човешкото око, измервайки способността на участниците да откриват специфични характеристики както в цвят, така и в сивата скала на екрани на различни разстояния.

Проучването установява, че за хол със среден размер и разстояние от 2,5 м между телевизора и местата за сядане, 44-инчов 4K или 8K телевизор не предоставя никакво осезаемо предимство в сравнение с HD телевизор с по-ниска резолюция и същия размер.

"Ако имате повече пиксели в дисплея си, той е по-неефективен, струва повече и изисква повече процесорна мощност", посочва съавторът Рафал Мантюк (Rafał Mantiuk), професор по компютърни науки и технологии в университета в Кеймбридж, Великобритания.

"И така, искахме да разберем в кой момент вече няма смисъл да се подобрява допълнително разделителната способност на дисплея."

Изчисленията и моделирането биха могли да помогнат за оформянето на начина, по който производителите проектират екрани, стимулирайки ги да създават бъдещи телевизори и екрани с резолюция, съответстваща на способността на ретината на 95% от хората.

"Тъй като големи инженерни усилия са насочени към подобряване на разделителната способност на мобилните дисплеи, дисплеите с добавена реалност (AR) и виртуална реалност (VR), е важно да се знае максималната разделителна способност, при която по-нататъшните подобрения не носят забележима полза", разказва първият автор на изследването, д-р Малиха Ашраф (Maliha Ashraf), също от Кеймбридж.

"Но няма проучвания, които действително да измерват какво може да види човешкото око и какви са ограниченията на неговото възприятие."

Матрица, показваща най-подходящото минимално разстояние за гледане и размер на екрана за различни резолюции на телевизора. Кредит: Ashraf et al 2025, Nature Communications

За да преодолеят тази разлика, изследователите са разработили експеримент с плъзгащ се екран, който регулира разстоянието между участника и телевизора. 18-те участници седели на тъмно и посочвали дали виждат много фините линии в изображенията, показвани на телевизора.

Всички участници са имали нормално или коригирано до нормално зрение с правилно цветно зрение.

След това изследователите измерват колко отделни пиксела могат да се поберат в едноградусов срез от зрителното поле на участниците, измерване, наречено като пиксели на градус (PPD). Смята се, че човешкото око може да достигне до 60 PPD въз основа на стандарта за зрение 20/20.

"Това измерване е широко прието, но никой всъщност не е взел да го измери за съвременните дисплеи, а не за стенната диаграма с букви, разработена за първи път през 19-ти век", коментира Ашраф.

Резултатите показват, че границата на разделителната способност на окото е по-висока от предполагаемото, въпреки че тази граница се различава между черно-белите изображения и визуализациите, представени в цвят.

Средната PPD е била 94 за изображения в сиви скали, гледани отпред, 89 PPD за червени и зелени шарки и 53 PPD за жълти и виолетови шарки.

"Нашият мозък всъщност няма способността да усеща много добре цветните детайли, поради което наблюдавахме голям спад при цветните изображения, особено когато се гледат с периферно зрение", отбелязва Мантюк.

"Очите ни са по същество сензори, които не са чак толкова добри, но мозъкът ни преработва тези данни в това, което смята, че трябва да виждаме."

Според авторите тези ограничения означават, че има малка полза от избора на 8K или 4K дисплей пред екран с по-ниска резолюция 1440p, когато има разстояние поне 2,5 метра между зрителя и телевизора.

Справка: Ashraf, M., Chapiro, A. & Mantiuk, R.K. Resolution limit of the eye — how many pixels can we see?. Nat Commun 16, 9086 (2025). https://doi.org/10.1038/s41467-025-64679-2 

Източник: Is your ultra-HD TV’s resolution too high for the eye to see?, Velentina Boulter,  CSIRO

Думата интернет се използва за първи път за описание на междумрежовото свързване в единна глобална компютърна мрежа, която използва протоколния стек TCP/IP. Това става в публикуваната през декември 1974 година спецификация на протокола TCP, написана от Винт Сърф, Йожен Далал и Карл Съншайн. През следващите години идеята за TCP/IP се развива и реализира в някои операционни системи. През 1981 г. ARPANET е разширена, след като Националната научна фондация (NSF) финансира свързването между научни организации (Computer Science Network, CSNET). През 1982 г. протоколът TCP/IP е стандартизиран, което позволява свързването и на други страни през следващите години в това, което добива популярност като интернет.

Следващото разширение е през 1986 г., когато мрежата на NSF предоставя достъп на учените в САЩ до ресурсите на суперкомпютри, първоначално със скорости 56 kbit/s и по-късно 1.5 Mbit/s и 45 Mbit/s.

В края на 1980-те и началото на 1990-те години започва комерсиализация – започват работа първите търговски компании, доставящи интернет услуги. ARPANET приключва работата си през 1990 и към 1995 г. интернетът в САЩ е напълно комерсиализиран. Интернетът бързо се разраства към Европа и Азия, като към него се включват все повече компютърни мрежи.

Първите търговски услуги са предлагането на електронна поща през 1989 година (MCI Mail и Compuserve обслужват 500 000 потребители).

Все по-належащо става да се разработят методи за по-гъвкав обмен на големи количества информация. Идеята за хипервръзка се свързва с работата на Ванивар Буш от 1945 г., в която се описва машина за четене на микрофилми (The memex). Практическата необходимост води до изобретяването на World Wide Web в ЦЕРН през 1991 г. – проект за всеобхватна информационна система от хипертекстови документи, с което популярността на интернета започва бързо да расте.

Днес броят на потребителите на интернет е нараснал повече от милиард.

Какво е World Wide Web? Различно ли е от интернет?

Милиарди хора са свързани с интернет. С тази връзка те имат достъп до огромен масив от информация от няколко части на земното кълбо. Световната мрежа (WWW) е системата, която предоставя тази услуга в Интернет и улеснява този обмен на информация. Повечето хора използват мрежата ежедневно, но не знаят разликата между мрежата и интернет. Всъщност повечето хора си мислят, че дори са еднакви.

WWW е просто обща точка за свързване за споделяне на информация, която се улеснява от глобална мрежа от компютри. Интернет, от друга страна, е връзката между компютри и безброй други устройства, които образуват огромна мрежа от системи.

Интернет карта. Това е частична карта на интернет, базирана на данни от 15 януари 2005 година. Всяка линия, нарисувана между два маршрутни възела, свързва компютърни или други IP адреси. Дължината на линиите показва временното задържане (пинг) между два възела. Картата представя по-малко от 35% IP-та от типа C, които са достъпни за събирането на числени данни за графично представяне на карта на интернет през 2005. Цветът на линиите съответства на нейното местоположение съгласно RFC 1918. Използват се:   зелен: .com, .org   червен: .gov, .mil, .edu   лилав: .uk, .pl, .fr   тъмносин: .us, .net   жълт: .jp, .cn, .tw, au, .de   бял: други…

Новопубликувано проучване променя начина, по който учените разбират възхода на градската цивилизация в древна Месопотамия. Изследването показва, че появата на Шумер, често наричан люлка на цивилизацията, не е резултат единствено от човешкия прогрес, но и от мощни природни сили. Според авторите, взаимодействието между реките, приливите и отливите и движещите се седименти в северния край на Персийския залив е изиграло определяща роля за оформянето на първите градски центрове в света.

Публикувана в PLOS ONE, статията "Морфодинамични основи на Шумер" е ръководена от Ливиу Джиосан (Liviu Giosan), почетен старши учен по геология и геофизика в Океанографския институт Уудс Хоул (WHOI), и Рийд Гудман (Reed Goodman), доцент по екологични социални науки в Института по социална екология "Барух" (BICEFS) в университета Клемсън. Тяхната работа се основава на години съвместни изследвания чрез Археологическия проект Лагаш, който обединява иракски археолози и музея Пен в Университета на Пенсилвания.

(а) География на Месопотамската равнина (пунктирана черна линия) и нейния съвместен водосборен басейн (черна линия). Съвременни населени места, споменати в статията (съответно черни кръгове). Местоположението на сондажното ядро ​​в Лагаш е показано като червен кръг; (b) Естествена растителност; (c) Валежи; (d) Почви. Кредит: Liviu Giosan, Reed Goodman. PLOS One, 2025; 20 (8): e0329084 DOI: 10.1371/journal.pone.0329084

Водата е оформила ранното земеделие и общество

Изследователите представят нов палеоекологичен модел, показващ, че ритъмът на приливите е повлиял на най-ранните етапи на земеделието и социалната организация в Шумер. Вместо само от речните наводнения, развитието на региона е било повлияно с предвидими приливни модели, които са осигурявали както вода, така и плодородна почва.

"Нашите резултати показват, че Шумер е бил буквално и културно изграден върху ритмите на водата", обяснява Джиосан. "Цикличните модели на приливите и отливите, заедно с морфодинамиката на делтите на Двуречието – как формата или обликът на ландшафта се променя с течение на времето поради динамични процеси – са били дълбоко вплетени в митовете, иновациите и ежедневието на шумерите."

Шумер, разположен в южна Месопотамия (днешен Ирак), е широко признат за една от най-ранните цивилизации на човечеството. Тя е дала на човечеството много изобретения, включително писменост, колелото и интензивното земеделие. Градовете-държави в региона – сред които Ур, Урук и Лагаш – са развили сложни политически и религиозни системи, които са се превърнали в основа за по-късните общества.

Новото изследване показва, че преди 7000 и 5000 години Персийският залив се е простирал много по-навътре в сушата, отколкото е днес. Два пъти на ден приливните вълни са пренасяли сладка вода дълбоко в долните течения на Тигър и Ефрат. Ранните земеделци вероятно са се възползвали от този постоянен поток, като са копаели къси канали, за да напояват полета и горички с фурми, което е позволило интензивно земеделие без мащабни напоителни проекти.

Еволюция на месопотамския делтов комплекс, съставен от аксиално ориентираните дялове на Шумер (S), Ефрат (E) и Тигър (T) и Шат ал-Араб (SA), както и напречната ветрилообразна делта на Хузестан (K). Шумерските градове, по-големи от 100 хектара, са показани с изведена максимална граница на наводнение (MFL). Кредит: https://doi.org/10.1371/journal.pone.0329084.g005

Когато приливите се отдръпват, цивилизацията се трансформира

С течение на времето, седиментите, носени от реките, са натрупали толкова много наноси в делтите в при залива, че са отрязали достъпа на приливите и отливите до вътрешните райони. Авторите предполагат, че тази промяна в околната среда е причинила много екологични и икономически затруднения. Загубата на приливни води може да е принудила шумерите да реагират с мащабни напоителни и системи срещу наводнения – иновации, които са определили златния век на Шумер.

"Често си представяме древните пейзажи като нещо статично", отбелязва Гудман. "Но месопотамската делта е била всичко друго, но не и такава. Нейната неспокойна, променлива земя е изисквала изобретателност и сътрудничество, давайки началото на първото интензивно земеделие в историята и първи смели социални експерименти."

Освен промените в околната среда, изследователите свързват тези изменения с културната идентичност на Шумер. Проучването свързва митовете за наводненията в региона и божествата, съсредоточени около водата, със самия пейзаж, което предполага, че шумерската религия е еволюирала от тясната им връзка с приливите и отливите и реките.

"Радикалните заключения от това проучване стават очевидни, сравнени с това, което откриваме в Лагаш", добавя Холи Питман (Holly Pittman), директор на Археологическия проект Лагаш към музея на Пенсилвания. "Бързите промени в околната среда стимулират неравенството, политическата консолидация и идеологиите на първото градско общество в света."

Реконструкция на изгубен пейзаж

Използвайки екологични и геоложки данни, проби от седименти от Лагаш и сателитни изображения с висока резолюция, екипът пресъздава как е изглеждала бреговата линия на Шумер някога. Реконструкцията им предлага поглед върху това как ранните общества са се адаптирали към драматичните промени в околната среда и как тези предизвикателства са стимулирали иновациите.

"Нашата работа подчертава както възможностите, така и опасностите от социалното преоткриване в условията на тежка екологична криза", заключава Джосан. "Освен този съвременен урок, винаги е изненадващо да открием истинска история, скрита в митовете – и наистина интердисциплинарни изследвания като нашите могат да помогнат за разкриването ѝ."

Справка: Liviu Giosan, Reed Goodman. Morphodynamic Foundations of Sumer. PLOS One, 2025; 20 (8): e0329084 DOI: 10.1371/journal.pone.0329084

Източник: Ancient tides may have sparked humanity’s first urban civilization, Woods Hole Oceanographic Institution

Мъжете над 50 години може да се наложи да спортуват повече от два пъти колкото жените, за да получат същите ползи за здравето на сърцето.

Анализ на данни от проследяване на активността установява, че мъжете в тази възрастова група се нуждаят от близо 9 часа седмично от умерена до енергична активност – като бързо ходене или колоездене – за да постигнат 30% намаление на риска от коронарна болест на сърцето, в сравнение с около 4 часа за жените.

И предишни проучвания са установявали, че жените получават повече ползи за сърдечно-съдовата система от мъжете, въз основа на самооценявани данни за упражнения, но тези данни не винаги са точни.

За да преодолеят този проблем, Дзядзин Чън (Jiajin Chen) от университета Сямън в Китай и неговите колеги са извлекли данни от устройства за проследяване на активността, носени на китката, събрани от проучването на UK Biobank, и ги сравняват със здравните досиета на участниците за период от около осем години.

Първо, екипът анализира информация от 80 243 възрастни, със средна възраст 61 години, които нямат лична анамнеза за коронарна болест на сърцето. Сред жените, които са правили поне 150 минути умерени до интензивни упражнения седмично, е наблюдавано 22% намаление на риска от развитие на коронарна болест на сърцето. При мъжете, това количество упражнения е свързано само с 17% намаление.

Постигането на 30% намаление на риска изисква значително повече упражнения – със забележителна разлика между половете: 250 минути за жените и 530 за мъжете.

След това екипът изследва 5169 участници, които вече са били диагностицирани с коронарна болест на сърцето. Средната им възраст е 67 години, а две трети от тях са мъже. Със 150 минути седмични умерени до интензивни упражнения, жените със 70% по-рядко умират през следващите приблизително осем години – по каквато и да е причина – отколкото жените, които са спортували по-малко. За разлика от тях, мъжете, които са правили 150 минути умерени или интензивни физически упражнения седмично, вероятността да умрат е била само около 20% по-ниска в сравнение с по-малко активните мъже.

"Това не е лоша новина за мъжете, просто е нещо, което трябва да знаем", посочва Нир Ейнън (Nir Eynon) от Университета Монаш, Австралия. "След като разберем, можем да се справим по-добре – можем да правим повече упражнения. И макар че това е успокояващо за жените, които са заети през цялото време, аз също мисля, че жените не бива да пропускат факта, че и те трябва да спортуват."

Чън и колегите му предполагат, че несъответствието може да се обясни от хормони, тъй като по-високите нива на естроген могат да увеличат изгарянето на мазнини по време на тренировка. Това може да е свързано и с биологични различия, които биха могли да означават, че жените използват повече дихателна, метаболитна и мускулна сила, за да постигнат същите физически задачи като мъжете, обяснява Ейнън.

Откритията при тази по-възрастна популация показват, че дори упражненията по-късно в живота могат да имат значителни ползи – въпреки че активността трябва да бъде съобразена с възрастта и физическите възможности на хората.

Така че, никога не е твърде късно да започнете да се движите и да бъдете по-активни.

Справка: Chen, J., Wang, Y., Zhong, Z. et al. Sex differences in the association of wearable accelerometer-derived physical activity with coronary heart disease incidence and mortality. Nat Cardiovasc Res (2025). https://doi.org/10.1038/s44161-025-00732-z 

Източник: Men may have to exercise more than women to get same heart benefits, New Scientist

• Годишните пръстени на вековни дървета – включително черната мура от Пирин – пазят „архив“ как полярното струйно течение формира екстремното лятно време в Европа. 
• “Дървесното” знание помага да разбираме днешните горещи вълни и пожари и да подобряваме ранните предупреждения.
• Екстремното време не е ново явление, но днес се проявява по-често и с по-голяма сила. Подобно и в миналото, климатичните аномалии са оставяли силен отпечатък върху живота на хората.
• Данните показват „огледални“ лета: когато на Балканите е сухо и горещо, в Британските острови и Южна Скандинавия често е хладно и влажно.
• По-северна позиция на струйното течение е свързана с повече и по-обхватни горски пожари на Балканите, а влажните и хладни лета носят риск за реколти и епидемии.
• Разчитането на „паметта“ на горите е ключ към по-умна адаптация в земеделието, горите и защитата от пожари.

Климатът на Европа от векове се дирижира от невидим въздушен поток – полярното струйно течение (Polar Jet stream). Изследване в Nature – с участието на българския учен и автор на текста доц. Момчил Панайотов показва, че годишните пръстени на вековни дървета – включително черна мура от Пирин – пазят следи за това как струйното течение е оформяло екстремното време в миналото. Тези „архиви“ помагат да разберем днешните горещи вълни, пожари – и да подобрим ранните предупреждения.

Всичко започва преди 15 години, когато доц. Момчил Панайотов посещава Швейцарския федерален научен институт WSL в Цюрих и представя на екипа на дендрохронологичната лаборатория досегашната си работа в различни гори в България, сред тях и красивите и много стари черна мура (Pinus heldreichii) и бяла мура (Pinus peuce) в Пирин. Дава и конкретни идеи в какви проучвания може да са полезни данните, закодирани в техните годишни пръстени. Става ясно, че и екипът на института има интерес към черната мура и дори вече е започнал проучвания по темата в Албания. 

Старите дърветата могат да достигнат и надхвърлят възраст от над 1000 години. Големият въпрос е: как да разчитаме информацията от тези природни “хард дискове”? 

^{Фиг 1.: Момчил Панайотов в момент на вземане на проба от много възрастна мура в Пирин. Снимка: Яница Карамаркова}

Две истории в един годишен пръстен

Черната мура расте високо в планините – предимно на слънчеви, скалисти склонове с много плитки почви. Върху растежа ѝ – наред с плитките почви – едновременно действат два основни лимитиращи фактора: краткото и прохладно лято (температура) и бързото изсъхване на почвата след валежи (наличие или не на влага). Поради плитките почви, стръмния терен и мраморната основа водата се губи бързо и дърветата могат да изпитат суша през лятото дори на голяма надморска височина.

В дендрохронологията ключовото правило е: най-ограничаващият фактор оставя най-силен сигнал в годишните пръстени. Затова за изследване на валежи и суша се вземат проби от по-сухи места (скалисти терени с плитки почви на по-ниска надморска височина), а за температурни колебания – от високопланински гори, където летните температури са основният лимитиращ фактор.

При черната мура обаче двата фактора често действат едновременно, така че в един и същи годишен пръстен може да е закодирана информация и за суша, и за температура. Това прави разчитането на “архивът” трудно и в миналото е възпрепятствало по-широкото използване на хилядолетния вид за климатични реконструкции. Но изследванията от последните 15-20 години показват, че ключът за разграничаването на двата сигнала (за сушата и температурите) е в измерването на промените в плътността на късната дървесина.

Годишните пръстени като климатичен архив
 Дърветата си “записват” всяка година в годишен пръстен. Класически най-използвана като сигнал за миналото е широчината на годишния пръстен. Но в други параметри се крие допълнителна и често по-добре закодирана информация. Т.нар. „Максимална плътност на късната дървесина“ (Maximum Latewood Density, MXD) е тясно свързана и силно чувствителна към летните температури (юли–август). Именно тогава дърветата укрепват клетъчните стени на проводящите клетки (трахеиди) и натрупват въглеродо-съдържащи вещества в тях. Ако температурният режим е неблагоприятен, което във високите планини е студено време, се натрупват по-малко вещества в стените и съответно плътността е по-ниска. Затова стойностите на MXD отразяват топлинните условия на летния сезон и са ценен източник на информация за миналия климат. В статията ще наричаме MXD за по-кратко плътността на дървесината. Сравнявайки MXD на черна мура на Балканите и растежа на бял бор в Шотландия, учените откриват противоположни сигнали в тези пръстени — следи от различните летни режими, свързани с позицията на полярното струйно течение.

^{Фиг. 2: Сегмент от проба от черна мура. Всяка видима ивица е един годишен пръстен, тъмната ивица е т. нар. “късна дървесина” с плътност, варираща според летните условия (предимно температура), използва се като косвен показател за варирането на температурите в миналото. Снимка: Момчил Панайотов}

Когато времето е по-топло, фотосинтезата се усилва и дърветата произвеждат повече въглехидрати. Част от този въглерод се „вгражда“ в клетъчните стени и повишава плътността на дървесината (MXD). Тази връзка е потвърдена и при черната мура: измервания на стари дървета от Пирин показват, че по-високите летни температури водят до по-висока MXD.

Черната мура и белият бор: огледални истории за климата 

Екипът на д-р Валери Трoуе (WSL) открива ясно негативна корелация между MXD на черна мура в България, Албания и Гърция и растежа на бял бор в Шотландия (Trouet et al., 2011): когато на Балканите лятото е горещо и сухо, на Британските острови и в Южна Скандинавия често е хладно и влажно. Това потвърждава известния на климатолозите феномен: лятното време в Северозападна и Югоизточна Европа често е противоположно или огледално и е следа за различни позиции на полярното струйно течение (Polar Jet Stream).

Фиг. 3: Вековна черна мура в Пирин. Снимка: Момчил Панайотов

Тези хронологии на годишни пръстени от двата региона могат да бъдат използвани за реконструиране на позицията на полярното струйно течение, което пряко влияе върху климатичните различия във въпросните части на Европа. Това откритие е значимо, тъй като инструменталните метеорологични наблюдения обхващат само последните десетилетия, докато годишните пръстени дават вековен (дори хилядолетен) архив за климатичните колебания.

Полярното струйно течение – невидимият диригент на времето

Полярното струйно течение накратко
Полярното струйно течение е тесен, бърз въздушен поток на 7–12 км височина, който обикаля Земята от запад на изток между 40° и 60° с.ш. със скорост около 100-200 км/ч, на височини между 7 и 12 км. Позицията и вълнообразните му отклонения определят къде се задържат зони на високо/ниско налягане — и така влияят върху горещи вълни, валежи и бури. През лятото струйното течение отслабва и „вълните“ му могат да се застопоряват за дни и седмици, което създава по-трайни екстремни условия.

Полярното струйно течение е част от глобалния кръговрат на атмосферата и е резултат от насрещното движение на два потока въздух, движещи се във високите части на атмосферата – единият с топъл въздух от тропиците към полюса, а другият – със студен въздух от полярните области към екватора. 

^{Фиг. 4 Тези два потока се отклоняват в източна посока в следствие въртенето на Земята образувайки струйното течение. То се задвижва от разликите в температурата на въздуха между областите, разположени на север и на юг от него.} 

Струйното течение в атмосферата може да си представим като голяма небесна река. При типични зими, когато температурните разлики между полюсите и екватора са най-големи, тази „река“ обичайно тече бързо и почти по права линия, само с няколко плавни извивки. През лятото температурните разлики намаляват, потокът се забавя и реката започва да се “извива” все по-силно. Тези завои могат да останат дълго на едно и също място и както бентовете задържат или пускат водата – така и струйното течение може да „заключи“ определени метеорологични условия над даден регион за дни или дори седмици.

Дърветата и тяхната климатична памет

И тук е ключовата роля на най-старите дървета, включително и в България, които пазят информация за цялата планета назад във времето, а проучването го доказва. То установява, че с данните от измерванията на редиците на годишните пръстени могат да се установят и покажат минали местоположения на полярното струйно течение. Това откритие е силна мотивация за продължаване на трудоемките измервания на плътността на дървесината и за удължаване на съществуващите хронологии.

Хронологии от три дървесни вида След години съвместна работа, учените създават редици от годишни пръстени, които позволяват да се проследят климатични промени назад във времето:Черна мура (Pinus heldreichii) – 425 проби от България, Гърция и Албания, обхващащи периода 760 – 2015 г.Бял бор (Pinus sylvestris) – 679 проби от живи и суб-фосилни дървета в Шотландия, за периода 1300 – 2010 г.Европейска лиственица (Larix decidua) – 180 проби от Алпите, покриващи 755 – 2004 г.Тези данни дават рядката възможност да се погледне към климата на Европа в продължение на повече от 1200 години.

Колкото повече парченца имаме от един пъзел, толкова по-ясно виждаме цялата картина. По същия начин – когато изследователите разполагат с много проби от дървета, те могат да подредят по-надеждна и подробна времева линия, отколкото ако работят само с няколко проби. Тази нова информация предоставя ценни данни за климатичните изследвания и помага за по-доброто разбиране на климатичните промени в дългосрочен план.

^{Фиг. 5: Момент на взимане на проба от вековна черна мура в Пирин. Поради растеж на стръмни скалисти терени, понякога се налага допълнително осигуряване с въжета. На снимката: Момчил Панайотов. Снимка: Нели Николова}

Какво показват данните от миналото?

Учените показват, че екстремните климатични условия оставят силен отпечатък върху хората и екосистемите. Критично сухи и горещи лета – както и обратните, по-влажни периоди – влияят пряко върху добивите от ключови култури (зърно, лозя и др.) и върху поминъка на хората. Вероятно ефектите обхващат и много други растителни видове, но за миналите епохи липсват достатъчно надеждни данни, което ограничава точната им и адекватна оценка.

^{Фиг. 6: Увеличено изображение на годишни пръстени на черна мура. Светлата част от пръстена е “ранна дървесина”, тъмната – “късна дървесина”. Измерва се общата широчина на пръстена и широчината на ранната и късна дървесина. По-трудно, но по-информативно е измерването на варирането на плътността и особено плътността на късната дървесина. Снимка: Момчил Панайотов} 

„Когато сравним реконструкцията в години с по-слаби реколти или години, при които е имало затруднения при прибиране на реколтата, се вижда, че тази тенденция вероятно е довела и до проблеми с основните зърнени култури и други видове екстремни метеорологични условия“, обяснява Труе. По думите й това дава представа за видовете екстремни събития и социалните последици, които можем да очакваме, ако тази траектория продължи.

Както сухите условия, така и прекалено честите или обилни валежи могат да повлияят на земеделските култури. Това е основното обяснение за по-слаби реколти в района на Западна и Северозападна Европа при години с необичайно валежни лета. 

Сухите лета означават повече и по-мощни пожари, дъждовете и хладното време – епидемии

В Европа данните за пожарните режими са по-оскъдни. Въпреки това проучвания на черна и бяла мура в Пирин (Vasileva & Panayotov, 2016) и на черен бор в Гърция (Chrisopoulou et al., 2013) и Турция (Sahan et al., 2021) позволяват да се проследят годините с големи пожари и връзката им с положението на полярното струйно течение. Резултатите показват, че при северно изместване на струйното течение — създавайки сухо и горещо лятото на Балканите — множество дървета в различни долини на Пирин и съседните планини имат следи от огън, свидетелстващи за по-чести и обхватни пожари.

^{Фиг. 7: Вековна черна мура в Пирин. Снимка: Момчил Панайотов}

Годините с влажен и хладен климат могат да влияят върху здравето на хората, защото създават условия за епидемии. Добре изследвани са връзките между много влажни години и избухване на епидемии от чума в миналите векове. Това важи и за други болести, при които климатичните условия пряко или косвено влияят на вероятността от възникване и разрастване на епидемия. 

В миналото подобни климатични условия са били особено значими, тъй като хората не са имали средства за контрол на процесите: с напоителни системи или ефективни мерки за борба с пожарите, за събиране на информация за пандемии и противодействието им чрез лекарства или санитарни мерки. Но дори и с напредъка в технологиите и управленските системи, ние оставаме изключително зависими от климатичните условия — особено от екстремните ситуации.

Последните лета отново показаха уязвимостта на Югоизточна Европа: необичайно високи температури и продължителна суша. Реколтите отслабнаха, а при част от овощните видове почти липсваше продукция. Горите също пострадаха — изсъхнаха дървета, устоявали на предишни стресове. Няколко екстремни пожара през летата на 2024 г. и 2025 г. се разраснаха бързо и обхванаха големи площи, поставяйки службите на сериозно изпитание. Щетите са значителни, а възстановяването на засегнатите територии ще изисква много ресурси и време. Тези лета се характеризираха и с по-северно разположение и по-забавен Jet Stream и това резултира в по-сухо и горещо време в района на България.

Събитията изглеждат изненадващи, но са предвидими 

Тук е ключовият принос на изследването: то обосновава какви ситуации можем да очакваме при нетипично северно или южно отклонение на полярното струйно течение, стъпвайки на прогнози за неговата позиция и сила. Благодарение на днешните сезонни прогнози за месеци напред, които стават все по-точни, може да се предвиди дали лятото ще се характеризира с по-голяма вероятност за значителни суши или обратното. Съответно на база на аналогия с предходните ситуации може да се предвиди какви ще са повишените рискове и да се започне навременна подготовка и превенция още преди негативните ситуации да се разгърнат.

^{Фиг. 8: Много често най-възрастните дървета са със сухи върхове, но това не значи, че загиват. Вековна черна мура в Пирин. Снимка: Момчил Панайотов}

В миналото горските пожари на Балканите са се случвали по-често, когато струйното течение е заемало по-северна позиция, водеща до сухи и горещи лета, сочат данните в изследването. Това подчертава как силно естествената променливост на струйното течение може да влияе върху обществата и подсказва, че при бъдещо затопляне и по-голяма климатична нестабилност рискът от екстремни явления също ще се повлиява и може да нараства. Познаването на конкретните конфигурации на струйното течение може да ни помогне за по-точно прогнозиране на екстремни събития занапред.

Вековните дървета от българските планини напомнят, че екстремното време не е новост, но днес се случва много по-често и с по-голяма сила. Разбирането на тези закономерности може да се окаже ключово за това как ще се адаптираме в бъдеще.

Проучването в Nature
“Влияние на полярното струйно течение върху европейския климат и селското стопанство от 1300 г. насам” („Jet stream controls on European climate and agriculture since 1300 CE“)Изследването е публикувано в едно от най-престижните научни списания – Nature.То е резултат от дългогодишно сътрудничество между учени от водещи институции:Laboratory of Tree-Ring Research, University of Arizona (САЩ)University of Cambridge, Department of Geography (Великобритания)Swiss Federal Institute for Forest, Snow and Landscape Research WSL (Швейцария)Stockholm University (Швеция)Лесотехнически Университет (България) и др.Сред авторите са някои от най-значимите имена в палеоклиматологията през последното десетилетие: Valerie Trouet, Ulf Büntgen, Jan Esper, Paul J. Krusic, Fredrik C. Ljungqvist, Rob Wilson, Andrea Seim, Momchil Panayotov, Francis Ludlow, Claudia Hartl, Isabel Dorado-Liñán и др.

В публикацията са използвани материали от: 

1. Jet stream controls on European climate and agriculture since 1300 ce 
2. Harvests, wildfires, epidemics: How the jet stream has shaped extreme weather in Europe for centuries | ScienceDaily 
3. Tree-ring data reveal how the jet stream has shaped extreme weather in Europe for centuries
4. Trouet, V., Panayotov, M. P., Ivanova, A. & Frank, D. A pan-European summer teleconnection mode recorded by a new temperature reconstruction from the northeastern Mediterranean (AD 1768–2008). Holocene 22, 887–898 (2012).
5. Christopoulou, A., Fulé, P. Z., Andriopoulos, P., Sarris, D. & Arianoutsou, M. Dendrochronology-based fire history of Pinus nigra forests in Mount Taygetos, Southern Greece. For. Ecol. Manage. 293, 132–139 (2013).
6. Vasileva, P. & Panayotov, M. Dating fire events in Pinus heldreichii forests by analysis of tree ring cores. Dendrochronologia 38, 98–102 (2016).
7. Şahan, E. A. et al. Fire history of Pinus nigra in Western Anatolia: a first dendrochronological study. Dendrochronologia 69, 125874 (2021).

Източник: Скрити уроци за климата в годишните пръстени на вековните дървета, Климатека

Авторът на статията доц. д-р Момчил Панайотов преподава Дендрология в Лесотехническия университет (ЛТУ). Активно проучва планински гори, тяхната история и развитие, както и влиянието на различни фактори върху процесите в тях (старите гори на Рила, Пирин, Родопите, Стара планина и Витоша). Сред любимите му теми е отражението на климатичното вариране и екстремните климатични прояви в годишните пръстени на дървесните растения и разчитането на вековните „архиви“. Той е председател на Българска асоциация по ски свободен и екстремен стил (БАССЕС) и е силно ангажиран с темата за обучения по лавинна безопасност и предотвратяване на лавинни инциденти. Част е от софийския отряд на Планинска спасителна служба към БЧК.

Астероидът, движещ се с висока скорост, наречен 2025 SC79, е открит в район на небето, където ослепителната светлина на Слънцето прави подобни наблюдения изключително трудни.

Открит от астронома от Carnegie Science Скот Шепърд (Scott Sheppard), астероидът 2025 SC79 завършва обиколката си около Слънцето на всеки 128 дни, което го прави вторият най-бърз астероид, известен в нашата Слънчева система.

Невидим, високоскоростен космически обект

2025 SC79 е уникален по причини, различни от трудното си за откриване местоположение и високоскоростните си пътувания около Слънцето. Той е и вторият обект, открит от астрономите, който има орбита отвъд Венера.

На изображенията по-горе може да се види как 2025 SC79 се движи спрямо фоновите звезди в нощта на откриването си. Кредит: Scott Sheppard/Carnegie Science.

Уникалният астероид също така пресича орбитата на Меркурий по време на своите бързи пътувания около Слънцето, което прави скоростта му втора след открития през 2021 г. – също от Шепърд и неговите колеги - астероид 2021 PH27.

2021 PH27 също така има един от най-кратките орбитални периоди сред всички известни космически обекти, втори по големина след планетата Меркурий. Поради изключителната близост до Слънцето на подобни обекти и новооткрития 2025 SC79, те претърпяват най-екстремните релативистични ефекти от всички известни обекти в нашата Слънчева система.

Според изявление, придружаващо откритието, телескопът Магелан на Carnegie Science, както и телескопът Джемини на Националната научна фондация, са били използвани за потвърждаване на откриването на 2025 SC79.

Орбитата на астероид 2025 SC79. Астероидът 2025 SC79 с диаметър приблизително 700 метра обикаля около Слънцето по силно елиптична орбита на всеки 128 дни. На най-близко разстояние тази орбита го доближава до орбитата на нашия вътрешен съсед, Венера. Докато се приближава до Слънцето, той пресича орбитата на Меркурий, планетата, която е най-близо до Слънцето. Орбитата на 2025 SC79 е наклонена на 16,77 градуса спрямо земната орбита. Кредит: NASA-JPL/Small-Body Database Lookup 

Скрити заплахи близо до Слънцето

Шепърд е в уникална позиция да прави подобни открития, тъй като работата му се фокусира върху обекти като планетарни луни, така наречените "планети джуджета" и астероиди. С откриването на тези космически обекти, скрити в слънчевия блясък, които астрономите понякога наричат ​​"здрачни астероиди", работата му играе и фундаментална роля в откриването на обекти, които потенциално могат да се сблъскат със Земята.

Един от най-забележителните примери за космически обект, изненадал Земята с приближаването си от посоката на Слънцето, е падането на Челябинския метеорит през 2013 г. , което е бе документирано от видеорегистратори в превозни средства и други камери, без да е било предварително забелязано от астрономите. Разбира се, идването от посоката на Слънцето прави много трудно - ако не и невъзможно - такива обекти да бъдат засечени по-отрано, докато телескопите са заслепени от мощния блясък.

Събитието послужи като зов за събуждане за астрономите и стимулира усилията за планетарна защита, подобни на тези, провеждани сега от Шепърд, за да се намали вероятността да бъдем изненадани от пристигането на подобни обекти в бъдеще.

"Най-опасните астероиди са най-трудни за откриване", заявява наскоро Шепърд .

Астероиди на здрача

"Повечето изследвания на астероиди откриват тези обекти в тъмната част на нощта, когато са най-лесни за забелязване", отбелязва астрономът, въпреки че "сумрачните" астероиди получават прякора си от това, че са обекти, които могат да се наблюдават само по време на зрача заради близостта им до Слънцето.

"Ако тези "здрачни" астероиди се приближат до Земята, те биха могли да представляват сериозна опасност от удар", посочва Шепърд.

В работата на Шепърд, която получава финансиране от НАСА, 4-метровият телескоп Blanco на Националната научна фондация и неговата специализирана камера за тъмна енергия се използват за търсене на потенциално смъртоносни астероиди, които по подобен начин могат да се крият в блясъка на Слънцето.

Освен откриването на потенциални "убийци на планети", скрити близо до Слънцето, изследването допринася и със значителна информация за формирането на нашата Слънчева система и нейния настоящ състав.

Бъдещи наблюдения и възможни произходи

В момента 2025 SC79 се придвижва зад Слънцето, където, подобно на междузвездната комета 3I/ATLAS, ще остане невидим за астрономите през следващите няколко седмици.

Въпреки това, бъдещите наблюдения ще помогнат на астрономи като Шепърд да разкрият улики за състава на 2025 SC79, както и как обектът може да издържи на огромната топлина, произвеждана от Слънцето на толкова близки разстояния.

Шепърд разказва, че голям брой подобни обекти в нашата Слънчева система обитават един от двата основни астероидни пояса, въпреки че промените, които понякога се случват с тях, могат да изпратят тези астероиди в орбити, на които ще бъдат по-трудни за откриване.

"Разбирането как са стигнали до тези места може да ни помогне да защитим планетата си", отббелязва Шепърд, "а също така да ни помогне да научим повече за историята на Слънчевата система."

Източник: 

Astronomers Just Spotted an Undiscovered Space Object Hiding in the Sun’s Glare—And It’s Moving Extremely Fast, The Debrief

Fast-moving asteroid found in Sun’s glare,  Carnegie Science 

На дъното на Тихия океан, където слънчевата светлина никога не достига и налягането би смазало по-голямата част от живота, учени са открили нещо напълно неочаквано: малки, черни като смола яйца, залепени за скали на над шест километра под водата. Какво има в тези мистериозни капсули?

Плоски червеи, и те може би са част от вид, който никога преди не е виждан. Откритието, публикувано наскоро в списание Biology Letters, сега е най-дълбоководното потвърдено свидетелство за свободно живеещи плоски червеи.

Странна гледка в бездната

Откритието е направено по време на дълбоководно гмуркане от изследователи от Токийския университет. Използвайки дистанционно управляван апарат, морският учен Ясунори Кано изследвал падина в северозападната част на Тихия океан, когато камерата заснелама нещо странно: малки тъмни сфери, прикрепени към скалистото морско дъно, на около 6200 метра дълбочина. Това е много по-дълбоко от мястото, където живеят повечето известни морски животни.

Повечето от капсулите са били повредени или празни. Но няколко са били достатъчно непокътнати, за да бъдат събрани и изпратени в университета Хокайдо, където учените ги отварят.

Това, което откриват вътре, е дори още по-странно от очакваното. Констатациите на екипа са описани подробно по-късно в Biology Letters, където те съобщават за откриването на развиващи се плоски червеи вътре в капсулите, вероятно принадлежащи към неизвестен досега вид.

Яйца на плоски червеи в океанските дълбини. Кредит: Biology Letters

Плоски червеи на място, където не би трябвало да бъдат

Вътре в кожестите пашкули се намирала млечна течност и няколко крехки същества с бяло тяло. След внимателен анализ екипът потвърждава, че се развиват плоски червеи - мекотелесни, свободно живеещи животни, които обикновено живеят в много по-плитки води. Всяка капсула съдържала между три и седем ембриона, всички на малко по-различни етапи на развитие.

Плоските червеи никога не са били потвърждавани на такава дълбочина преди. Всъщност, предишният рекорд за потвърден дълбоководен плосък червей е бил малко над 3200 метра. Едно непотвърдено наблюдение е било направено на 5200 метра, но този червей е бил намерен върху парче плавей, което повдига съмнения дали наистина е живял там.

Тези нови капсули са различни. Те очевидно са прикрепени към скала, което означава, че плоските червеи са ги положили точно там, на морското дъно. Няма съмнение, че това е техният дом.

ДНК потвърждава нещо ново

За да са сигурни какво наблюдават, екипът секвенира ДНК-то на ембрионите. Резултатите показват, че съществата принадлежат към неописан вид Platyhelminthes, научното наименование на плоските червеи. Генетично те са близки до видовете плоски червеи, обитаващи плитки води, но все пак достатъчно различни, за да се опрфеделят за нова находка.

Още по-изненадващо: ранното им развитие е изглеждало точно като при плитководните плоски червеи. Това означава, че въпреки че живеят в среда с почти никаква светлина, температури под нулата и налягане, смазващо костите, тези дълбоководни червеи не са се променили много в начина си на растеж.

Някои от яйчните капсули са имали ембриони в по-ранни стадии, докато други са били по-развити. Това подсказва на учените, че яйцата вероятно са били снасяни по различно време, вероятно от два възрастни червея, живеещи там долу заедно.

Новооткритите яйца на плоски червеи и младите екземпляри. Кредит: Biology Letters

Дълбоководна загадка

Плоските червеи са хермафродити, което означава, че всеки индивид може да произвежда както яйца, така и сперматозоиди. В по-плитки среди те снасят яйца в кожести пашкули и ги прикрепят към скали или други повърхности. Точно това изглежда се случва и тук, само на дълбочина от 6200 метра.

И така, как плоските червеи са се озовали в бездната? Една от идеите е, че техните плитководни предци бавно са разширявали територията си, адаптирайки се малко по малко към по-дълбоки и по-тъмни местообитания. Но ако случаят е такъв, защо не са се променили повече? Защо ембрионите им изглеждат точно като тези от слънчеви приливни басейни?

Отговорите все още са заровени там долу. Но това неочаквано откритие показва, че дори в най-тъмните и отдалечени части на океана, "животът винаги намира начин", понякога много наподобявайки познатите същества, просто намирайки се там, където никога никой не се е сещал да го търси.

Справка: Flatworm cocoons in the abyss: same plan under pressure; Keiichi Kakui and Aoi Tsuyuki;  Biology Letters, https://doi.org/10.1098/rsbl.2023.0506

Източник: Scientists Just Found Dozens of Mysterious Black Eggs 4 Miles Under the Ocean, Published on October 26, 2025 at 14:30, Melissa Ait Lounis,  Daily Galaxy

Революционно проучване хвърля нов поглед върху един от най-старите въпроси на науката: как е възникнал животът от нежива материя на ранната Земя? Изследователят Робърт Ендрес (Robert Endres) от Имперския колеж в Лондон представя нова математическа рамка, която предполага, че спонтанната поява на живот може да е била далеч по-малко вероятна, отколкото много учени някога са смятали.

Невероятните шансове за естествено възникване на живот

Изследването проучва колко изключително трудно би било за организираната биологична информация да се формира при правдоподобни предбиотични условия. С увеличаване на сложността вероятността за успех бързо спада до почти нула, смята Ендрес.

За да проучи проблема, Ендрес прилага принципи от теорията на информацията и алгоритмичната сложност, за да оцени какво би било необходимо на първата проста клетка, наречена като протоклетка, да се сглоби от основни химични съставки. Според този подход вероятността подобен процес да се случи по естествен път е удивително ниска.

Доказателства за някои от най-старите форми на живот на Земята могат да бъдат открити в утайки от хидротермални отвори. Кредит: NOAA

Защо само шансът може да не е достатъчен

Констатациите показват, че случайните химични реакции и естествените процеси  не обясняват напълно как се е появил животът в рамките на ограниченото време, с което е разполагала ранната Земя. Тъй като системите естествено са склонни към хаос, изграждането на сложната молекулярна организация, необходима за живот, би било много трудно.

Въпреки че това не означава, че произходът на живота е бил невъзможен, Ендрес твърди, че в настоящите научни модели може да липсват ключови елементи. Той подчертава, че идентифицирането на физическите принципи, стоящи зад възникването на живота от неживата материя, остава един от най-големите нерешени проблеми в биологичната физика.

Алтернативата панспермия

Изследването разглежда накратко и насочената панспермия, противоречива идея, предложена от Франсис Крик и Лесли Оргел. Тази хипотеза предполага, че животът може да е бил умишлено въведен на Земята от напреднали извънземни цивилизации. Макар че Ендрес признава идеята за логически възможна, той отбелязва, че тя противоречи на принципа на Окам, който предпочита по-прости обяснения.

Панспермията предполага, че организми като бактерии, заедно с тяхната ДНК, могат да бъдат транспортирани чрез например комети през космоса до Земята. "Насочената панспермия" дори предполага, че това може да се е случило умишлено от извънземна цивилизация. Кредит: Silver Spoon Sokpop/Wikimedia Commons

Вместо да изключва естествения произход, изследването предоставя начин да се определи количествено колко труден може да е бил процесът. То посочва потенциалната необходимост от нови физически закони или механизми, които биха могли да помогнат за преодоляване на огромните информационни и организационни бариери пред живота. Работата представлява важна стъпка към по-математически обосновано разбиране за това как биха могли да възникнат живите системи.

Загадката остава

Теорията на информацията предоставя ценен инструмент за изучаване на абиогенезата, като количествено определя огромните статистически и информационни предизвикателства, свързани с прехода от неживо към живо. Макар че подчертава "изключително ниска вероятност" подобно събитие да се случи само по случайност, тя също така очертава търсенето на нови физически принципи и механизми, които биха могли да ръководят процеса, допринасяйки за по-математически строг подход към тази древна загадка.

Това изследване е напомняне, че някои от най-дълбоките въпроси в науката остават без отговор. Чрез сливането на математиката с биологията, изследователите започват да разкриват нови пластове в прозрението към една от най-старите мистерии на човечеството: как е започнало самото съществуване.

Справка: Robert G. Endres. The unreasonable likelihood of being: origin of life, terraforming, and AI. arXiv, 24 Jul 2025 DOI: 10.48550/arXiv.2507.18545

Източник: What Were the Chances of Abiogenesis?, Mark Thompson, Universe Today

Учени от НАСА наскоро публикуваха две подробни изображения, направени от камерата HiRISE на MRO, показващи отделни дюнни полета в кратерите Лиот и Гамбоа. Тези изображения не само са зашеметяващи визуализации; те отварят рядък прозорец към сложните взаимодействия между марсианските ветрове и повърхностните материали. Необичайно оформените и текстурирани дюни се открояват със своя състав, шарки на вълничките и ориентация – фактори, които могат да помогнат да се разкрие как повърхността на Марс се е развивала с течение на времето.

Визуалният контраст, наблюдаван в тези изображения, е резултат от използването на техники за фалшиви цветове, за да се подчертаят материалните разлики, невидими с просто око.

Разнообразие на дюните в кратера Лиот

В част от кратера Лиот, орбиталният апарат на НАСА документира класическо поле от барчанови дюни - образувания с форма на полумесец, обикновено образувани от постоянни ветрове. Но точно на юг от тази група, MRO разкрива единична, голяма дюна със значително по-сложна структура и цвят. Докато повечето околни пясъчни образувания показват постоянен тон, тази конкретна дюна се появява в нюанси на тюркоазено синьо, което предполага вариация в свойствата на материала.

НАСА обяснява, че синият оттенък не показва, че дюната всъщност е синя. Това оцветяването е резултат от подобрено изображение, което подчертава по-фини частици или различен химичен състав. Тази разлика в материала може да сочи към различен произход или процес на образуване. Изображението е част от стереодвойка, обработена от Университета на Аризона, който управлява камерата HiRISE на борда на Mars Reconnaissance Orbiter.

Дюнното поле, разположено в кратера Лиот. Кредит: HiRISE

Подписът на вятъра в кратера Гамбоа

На хиляди километри разстояние, в кратера Гамбоа, друго изображение с изкуствени цветове, заснето от MRO, разкрива също толкова завладяващ ландшафт. Според изявление на космическата агенция, публикувано от Space.com, снимката показва малки вълнички, разположени само на няколко метра една от друга, които очертават върховете на по-големите дюни. Тези микромодели се групират в по-големи пясъчни вълни с размери приблизително 9 метра от гребен до гребен.

Изображението показва и мрежа от напречни еолийски хребети (TAR - Transverse Aeolian Ridges) - ярки, приблизително успоредни образувания, съставени от едър пясък. НАСА отбелязва, че TAR изглеждат по-ярко сини с подчертан цвят от едната страна на изображението, вероятно поради продължаващо движение, задвижвано от вятъра. Тази дейност може да отмества по-тъмния повърхностен прах, което прави образуванията да изглеждат по-чисти и по-отразяващи. Чрез наблюдение на ориентацията и разстоянието между тези хребети, учените могат да изведат как се е променяла посоката на вятъра, който ги е оформил.

Изкуствено оцветено изображение, изобразяващо дюнно поле в района на кратера Гамбоа на Марс. Кредит: NASA/JPL-Caltech/Univ. of Arizon

По-отблизо поглед към Марс, благодарение на MRO

Марсианският разузнавателен орбитален апарат (Mars Reconnaissance Orbiter) обикаля около Червената планета повече от шестнадесет години и приносът му за науката продължава. Първоначално изстрелян, за да търси признаци на древна вода, космическият апарат отдавна е надминал първоначалната си цел. Днес той служи и като комуникационен център за роувъри като Perseverance и Curiosity, като същевременно провежда свои собствени научни изследвания от орбита.

Както посочва НАСА, бордовата камера HiRISE, разработена от Ball Aerospace & Technologies Corp. и управлявана от Университета на Аризона, се е превърнала в ключов фактор при избора на места за кацане, проследяването на еволюцията на повърхността и откриването на минерални следи.

Изображения от области като Лиот и кратера Гамбоа предоставят ценна информация за атмосферната история на Марс и начините, по които вятърът, прахът и седиментите са извайвали повърхността му през хиледолетията.

Източник: NASA Spots a Glowing Blue Dune on Mars’ Surface, Daily Galaxy 

Използвайки усъвършенствани компютърни симулации, комбинирани с обширни поленови анализи, международен екип изследователи е определил количествено екологичното въздействие на тези древни популации, демонстрирайки, че хората не са били пасивни обитатели, а активни архитекти на европейските екосистеми.

Констатациите, публикувани в PLoS ONE, предлагат драматично нова перспектива за връзката на човечеството с природния свят и предполагат, че концепцията за "недокосната дива природа" в праисторическа Европа може да е фундаментално погрешна.

Изследването се фокусира върху два критични топли периода: последния междуледников период (преди 125 000-116 000 години), когато неандерталците са били единствените човешки обитатели на Европа, и ранния холоцен (преди 12 000-8 000 години), когато мезолитните ловци-събирачи от нашия вид, Хомо сапиенс, са обитавали континента.

Изследването е включило интердисциплинарни експерти - еколози, археолози и палинолози (специалисти по полени и спори), за да създаде първата симулация в континентален мащаб на древното човешко въздействие върху растителните модели.

Резултатите рисуват картина, далеч от романтизираната представа за хората, живеещи в хармония с девствената природа.

Количествено определяне на древното човешко въздействие

Изследователският екип, ръководен от първия автор Анастасия Никулина (Anastasia Nikulina), "дигитален археолог", докторант от Факултета по археология на университета в Лайден, включително професор Йенс-Кристиан Свенинг (Jens-Christian Svenning) от катедрата по биология на университета в Орхус, използва авангардно компютърно моделиране, съчетано с алгоритми за оптимизация с изкуствен интелект, за да изпълни хиляди сценарии.

Чрез сравняване на резултатите от симулациите с реални данни за полени от археологически обекти в цяла Европа, изследователите изчисляват точния обхват на човешкото влияние върху растителната покривка през двата периода. Констатациите се оказват стряскащи: мезолитните ловци-събирачи биха могли да повлияят на до 47% от разпространението на растителните видове на континента, докато неандерталците са повлияли на приблизително 6% от разпространението на растителните видове и 14% от отвореността на растителността.

"Проучването рисува нова картина на миналото", обяснява професор Свенинг.

"Стана ни ясно, че изменението на климата, големите тревопасни животни и естествените пожари сами по себе си не могат да обяснят резултатите от данните за полените. Включването на хората в уравнението – и ефектите от предизвиканите от човека пожари и лов – довежда до много по-добро съвпадение."

Компютърното моделиране разкрива, че праисторическите хора са повлияли на европейските пейзажи чрез два основни механизма: умишлено изгаряне на дървета и храсти, за да се създадат по-отворени местообитания, и лов на едри тревопасни животни, които коренно са променили моделите на паша и растителността.

Европейска мегафауна, която е съжителствала с праисторическите хора, включително слонове, бизони и носорози. Мускусен бик (Ovibos moschatus) в Национален парк Доврефьел, Норвегия. Кредит: Wikimedia Commons

Неандерталците като екосистемни инженери

През последния междуледников период Европа е поддържала изключително богати популации на мегафауна, включително слонове с прави бивни, тежащи до 13 тона, носорози, бизони, турове, диви коне и множество видове елени. Неандерталците са съжителствали с тези масивни животни и, противно на предположенията за примитивни ловни способности, са ловували успешно дори най-големите видове.

"Неандерталците не са се въздържали да ловуват и убиват дори гигантски слонове. А тук говорим за животни с тегло до 13 тона", отбелязва Свенинг.

Ловът на неандерталците е имал както преки, така и косвени екологични последици. Въпреки че са намалили популациите на тревопасните животни чрез лов, относително малкият  брой на неандерталците е означавал, че никога не са елиминирали изцяло големите животни или че те са нарушили напълно екологичната им роля. По-малкото тревопасни животни са довели до по-голям свръхрастеж на растителността и по-гъста горска покривка в някои райони, докато пожари, запалени от човека, са открили просеки в други. Това двойно въздействие - въздействие на лова, комбинирано с контролирано изгаряне - е създало мозаичен ландшафтен модел, различен от този, който биха създали само климатът и природните процеси.

Изследователският екип подчертава, че неандерталците са представлявали фундаментално различен тип екологична сила в сравнение с по-късните популации на Homo sapiens. Ограниченият им брой и по-малко усъвършенстваната ловна технология означават, че тяхното въздействие, макар и видимо, остава ограничено.

"Ефектът е бил ограничен, защото неандерталците са били толкова малко, че не са елиминирали големите животни или тяхната екологична роля - за разлика от Homo sapiens в по-късни времена", обяснява Свенинг, подчертавайки ключова разлика във взаимодействията между човека и околната среда между различните видове хоминини.

>Реконструкция на източноевропейски ловец-събирач от мезолитния период.  Кредит: Wikimedia Commons

Мезолитна трансформация на европейските пейзажи

Ранният холоцен представи драматично различен екологичен сценарий. Изчезването на мегафауната, последвало глобалното разпространение на Homo sapiens, вече е елиминирало или драстично намалило популациите на най-големите тревопасни видове. Слоновете, носорозите и други масивни тревопасни животни са изчезнали от по-голямата част от Европа, променяйки фундаментално екологичната динамика на континента. В този трансформиран пейзаж идват мезолитните ловци-събирачи - по-многобройни, по-добре организирани и оборудвани с по-сложни технологии от своите неандерталски предшественици.

Тези мезолитни популации са оказали безпрецедентно влияние върху европейските растителни модели. Широкото използване на огън за промяна на ландшафта, съчетано с интензивен лов на останалите едри тревопасни животни като бизони, турове и елени, е променило растителните съобщества в почти половината от континента. Археологически доказателства от обекти като Стар Кар в Англия показват, че тези ловци-събирачи са поддържали организирани селища, са управлявали ресурсите стратегически и активно  са озеленявали околната среда, за да увеличат количеството на храна и да улеснят лова.

"Неандерталците и мезолитните ловци-събирачи са били активни съ-създатели на европейските екосистеми", подчертава Свенинг. Констатациите на изследването са в съответствие с етнографските наблюдения на съвременните общества на ловци-събирачи, които често използват контролирано изгаряне и селективен лов за промяна на ландшафтите. Това изследване обаче отива по-далеч, като определя количествено въздействието на подобни практики в континентален мащаб преди десетки хиляди години, предоставяйки конкретни доказателства за това, което преди това е било теоретична спекулация.

Карти, показващи евентуално изгаряне на растителност от ловци-събирачи от последния междуледников период и ранния-среден холоцен. Кредит: Nikulina et al. / PLoS ONE

Интердисциплинарни иновации и бъдещи изследвания

Никулина подчертава методологичните иновации на изследването като важни за неговия успех.

"Това е първата симулация, която определя количествено как неандерталците и мезолитните ловци-събирачи може да са оформили европейските пейзажи. Нашият подход има две ключови предимства: Той обединява необичайно голям набор от нови пространствени данни, обхващащи целия континент в продължение на хиляди години, и съчетава симулацията с оптимизационен алгоритъм от изкуствен интелект. Това ни позволява да изпълним голям брой сценарии и да идентифицираме най-възможните резултати", обяснява Никулина.

Изследователският екип е събрал поленови данни от 17 места за проучване в цяла Европа, включително в Германия, Англия, Испания, Полша, Швеция, Норвегия и Естония. Тези места, обхващащи както последния междуледников период, така и ранния холоцен, са осигурили емпиричната основа, спрямо която са били тествани резултатите от симулациите. Интердисциплинарното сътрудничество е събрало специалисти по екология, археология, геология и палинология от институции в Холандия, Дания, Франция и Великобритания, демонстрирайки сложния експертен опит, необходим за реконструкция на древните взаимодействия между човека и околната среда.

Въпреки революционните открития на това проучване, както Никулина, така и Свенинг признават, че остават значителни пропуски в разбирането на праисторическото въздействие на човека върху ландшафта.

"Дори без огън, ловците-събирачи са променили ландшафта, просто защото ловът им на едри животни е направил растителността по-гъста", отбелязва Свенинг, посочвайки сложните обратни връзки между човешките дейности и екологичните процеси. Изследователите предполагат, че подобни изчислителни подходи, приложени към други континенти, особено Северна и Южна Америка и Австралия, където е липсвало по-ранно човешко влияние преди появата на Homo sapiens, биха могли да предоставят ценни сравнителни данни за ландшафти със и без дългосрочно човешко влияние.

Справка: Anastasia Nikulina et al, On the ecological impact of prehistoric hunter-gatherers in Europe: Early Holocene (Mesolithic) and Last Interglacial (Neanderthal) foragers compared, PLOS One (2025). DOI: 10.1371/journal.pone.0328218

Източник: Neanderthals and Mesolithic hunter-gatherers shaped European landscapes long before agriculture, study reveals, Aarhus University

Изследователите от Университета в Охайо успешно са демонстрирали "гъбен компютър с мицелни мрежи". Като бонус, мемристорите, направени от мицел на шийтаке, са устойчиви и на дехидратация и радиация.

Те успешно са демонстрирали "гъбен компютър с мицелни мрежи". Като бонус, мемристорите, направени от мицел на шийтаке, са устойчиви и на дехидратация и радиация. Кредит: PLOS One; Ohio State University

Невроморфният хардуер има целта да имитира мозъчноподобна обработка, за да се възползва от предимствата на милиарди години еволюция на живота. Предполага се, че този стил на изчислителна архитектура наследява ефективността, адаптивността и паралелната обработка, характерни за мозъка.

Мемристорите се смятат за добра възможност за използване на невроморфни архитектури, подобни на мозъка.

Според изследователите от Охайо те имат уникални електрически свойства и "способността да имитират невронни функции". Те могат да бъдат "ефективни и самоадаптивни, когато се учат в движение". Тези възможности правят мемристорите подходящи за приложения като роботи и автономни превозни средства.

Към привлекателността на мемристорите се добавя и характерно ниската им консумация на енергия и "предимството на интегрирането на паметта и възможностите за обработка в едно устройство", пише екипът от Охайо.

Обръщайки се към това как гъбната електроника се комбинира с мемристорите, учените подчертават, че мицелът на гъбите шийтаке предлага устойчива, евтина и биоразградима алтернатива на мемристорите, които са богати на редкоземни метали и скъпи за производство.

Твърди се, че този вид гъби, по-специално, осигурява и адаптивна електрическа сигнализация, "подобна на невронните пикове".

Методи и тестване

След култивирането на тези гъби, учените изсушили и рехидратирали гъбите шийтаке, за да поддържат постоянно ниво на проводимост, без да внасят излишна влага.

Мемристорните свойства на тези гъби след това били тествани и потвърдени в лаборатории в Охайо.

Тестването в диапазон от напрежения, форми на вълните и честоти разкрива предимствата на мемристорите с мицел от шийтаке. Ключово откритие е, че "когато се използва като RAM, нашият гъбен мемристор е в състояние да работи на честоти до 5850 Hz с точност от 90 ± 1%."

Тестването в диапазон от напрежения, форми на вълните и честоти разкрива предимствата на мемристорите с мицел от шийтаке. Ключово откритие е, че "когато се използва като RAM, нашият гъбен мемристор е в състояние да работи на честоти до 5850 Hz с точност от 90 ± 1%." Кредит: PLOS One; Ohio State University

Потенциални приложения

Изследователи от Охайо отбелязват, че мемристорите от мицел от шийтаке предлагат потенциал в периферните изчисления, аерокосмическата индустрия и приложенията за вграден фърмуер. В тези приложения ниската консумация на енергия, лекото тегло и радиационната устойчивост на тези мемристори биха могли да предложат убедителни предимства.

Не бива обаче да се пренебрегва въздействието върху околната среда - подобни биологично вдъхновени технологии ще стават все по-актуални на фона на глобалния недостиг на редкоземни метали. Може би след няколко години ще видим първите прототипи на "гъбени" процесори за специализирани задачи.

Справка:  LaRocco J, Tahmina Q, Petreaca R, Simonis J, Hill J (2025) Sustainable memristors from shiitake mycelium for high-frequency bioelectronics. PLoS One 20(10): e0328965. https://doi.org/10.1371/journal.pone.0328965 

Източник: Shiitake-powered computer demonstrated by researchers — mushroom-infused chips a surprising alternative to using rare earths in memristors, Mark Tyson, Tomshardware

Методът може да разкрие прозрения за ранното съществуване на Вселената, без да е необходимо използването на големи и скъпи ускорители на частици.

"Това би могло да даде отговори на някои от най-належащите въпроси в съвременната физика", отбелязва Роналд Фернандо Гарсия Руис (Ronald Fernando Garcia Ruiz), доцент по физика в Масачузетския технологичен институт (MIT) в САЩ.

"Нашите резултати полагат основите за последващи изследвания, целящи измерване на нарушенията на фундаменталните симетрии на ядрено ниво."

Руис и сътрудниците му са измерили енергията на радиевите електрони, обикалящи около молекула радиев монофлуорид, която съдържа радиев и флуорен атом.

Те са избрали тази молекула, защото тя притиска електроните в радиевия атом. Това увеличава вероятността електроните да преминат през ядрото – центъра на атома, където се намират протоните и неутроните.

"В известен смисъл молекулата действа като гигантските ускорители на частици и ни дава по-добър възможност да изследваме ядрото на радия", посочва Силвиу-Мариан Удреску (Silviu-Marian Udrescu), съавтор на изследването, също от MIT.

"Когато поставите този радиоактивен атом вътре в молекула, вътрешното електрическо поле, което неговите електрони изпитват, е с порядъци по-голямо в сравнение с полетата, които можем да произведем и приложим в лаборатория."

Молекулярен капан

Изследователите са успели да измерят прецизно енергиите на тези електрони, като улавят и охлаждат молекулите във вакуумни камери и използват лазери за взаимодействие с молекулите.

Това им позволява да измерят прецизно енергиите на електроните във всяка молекула, както и лекото изместване на енергията, което се случва при проникването им в ядрото на радиевия атом.

Промяната е само една милионна част от енергията на лазера, който екипът е използвал за възбуждане на молекулата.

"Има много експерименти, измерващи взаимодействията между ядра и електрони извън ядрото, и ние знаем как изглеждат тези взаимодействия", разказва съавторът Шейн Уилкинс (Shane Wilkins) от MIT.

"Когато се опитахме да измерим тези електронни енергии много прецизно, резултатите не съвпаднаха съвсем с очакванията ни, ако предположим, че те взаимодействат само извън ядрото. Това ни подсказа, че разликата трябва да се дължи на електронните взаимодействия вътре в ядрото."

Този нов подход означава, че изследователите могат да изследват вътрешността на атома, докато са на лабораторното си бюро, вместо да се нуждаят от огромен ускорител на частици с дължина от няколко километра.

Изследователите са избрали радия заради асиметричната му, крушовидна форма на ядрото, която нарушава фундаменталното разбиране за симетрията в атомите.

Изследователите смятат, че асиметрията на радия може да помогне за изследване на други нарушения на симетрията, като например произхода на огромния дисбаланс между материята и антиматерията във Вселената.

Симетрията между материя и антиматерия

Според най-добрите разбирания на учените, при възникването на Вселената е трябвало да е имало почти равни количества материя и антиматерия. По-голямата част от това, което учените могат да измерят и наблюдават във Вселената, обаче е съставено от материя, чиито градивни елементи са протоните и неутроните в атомните ядра.

Това наблюдение е в противоречие с това, което предсказва нашата най-добра теория за природата, Стандартният модел, и се смята, че са необходими допълнителни източници на фундаментално нарушение на симетрията, за да се обясни почти пълната липса на антиматерия в нашата Вселена. Такива нарушения могат да се видят в ядрата на определени атоми, като например радий.

Екипът се надява да използва новата си техника, за да разкрие силите, действащи вътре в ядрото. Докато експериментите им са включвали само радиеви ядра в молекули при високи температури, сега екипът се стреми да тества тези молекули при по-ниски температури, докато продължава да търси доказателства за произхода на асиметрията между материя и антиматерия.

Справка: S. G. Wilkins et al, Observation of the distribution of nuclear magnetization in a molecule, Science (2025). DOI: 10.1126/science.adm7717

Източник: With a new molecule-based method, physicists peer inside an atom's nucleus, Jennifer Chu, Massachusetts Institute of Technology

Това откритие разкрива, че еволюцията не е успяла да избегне едно-единствено, обединяващо правило, свързващо характеристиките и топлината във всеки клон на живота – от бактерии и растения до влечуги и риби. Кривата показва, че докато организмите се представят по-добре с повишаване на температурите, характеристиките им бързо се сриват след оптимална точка, което представлява сериозни рискове в един затоплящ се свят.

Изследователи от Тринити Колидж в Дъблин са открили това, което наричат ​​"универсална термична крива на ефективност" (UTPC - universal thermal performance curve) – модел, който изглежда е приложим за всеки жив вид на Земята.

Скритият модел, свързващ всички видове

Всички живи същества са повлияни от температурата, но новооткритата UTPC обединява десетки хиляди привидно различни криви, които обясняват колко добре функционират видовете при различни температури.

И не само че UTPC изглежда се отнася за всички видове, но и за всички показатели за тяхното представяне по отношение на температурните промени – независимо дали се измерват гущери, тичащи на бягаща пътека, акули, плуващи в океана, или се записва скоростта на клетъчно делене при бактерии.

Никой вид не е способен да избегне влиянието ѝ върху това как температурата влияе на биологичните характеристики.

Нарастваща топлина и спадаща ефективност

Проучването разкрива постоянна тенденция в начина, по който организмите реагират на топлина:

• Ефективността бавно се увеличава, докато достигне оптимум (където ефективността е най-голяма);
• Отвъд този оптимум, с по-нататъшно затопляне ефективността бързо намалява;
• Когато температурите се повишат твърде много, прегряването прегряването може да бъде опасно, водейки до физиологична недостатъчност или дори смърт.

Хипотетична обобщена крива на термичната ефективност (TPC - thermal performance curve), илюстрираща как характеристиките на производителността – като скоростта на бягане при гущерите – се увеличават експоненциално с температурата, докато достигнат максимална производителност при оптималната температура. След този пик ефективността рязко намалява с повишаването на температурата, като в крайна сметка достига минимум или се срива при критичната температура. Кредит: Nicholas Payne and Prof. Andrew Jackson, Trinity College Dublin

Тези открития, публикувани в списание PNAS, показват, че видовете може да се сблъскат с по-големи ограничения, отколкото се смяташе досега, когато се адаптират към глобалното изменение на климата. Тъй като повечето региони продължават да се затоплят, прозорецът за жизнеспособно функциониране за много видове може да се свие.

Една крива, много температури

"При хиляди видове и почти всички групи живи организми, включително бактерии, растения, влечуги, риби и насекоми, формата на кривата, която описва как ефективността се променя с температурата, е много сходна. Различните видове обаче имат много различни оптимални температури, вариращи от 5 ° C до 100° C, и тяхната ефективност може да варира значително в зависимост от наблюдаваната мярка за ефективност и въпросния вид", обяснява съавторът Андрю Джаксън (Andrew Jackson), професор по зоология в Училището по естествени науки на Тринити.

"Това довежда до безброй вариации на модели, предложени за обяснение на тези разлики. Това, което показахме тук, е че всички различни криви всъщност са една и съща крива, просто разтегната и изместена при различни температури. И нещо повече, показахме, че оптималната температура и критичната максимална температура, при която настъпва смъртта, са неразривно свързани."

"Какъвто и да е видът, той просто трябва да има по-малък температурен диапазон, при който животът е жизнеспособен, след като температурите се изместят над оптималните."

Биологичната производителност в цялото дърво на живота се свежда до Универсалната крива на топлинна ефективност (UTPC). Показани са приблизително 30 000 измервания на производителността, получени от седем царства, 39 типа и 2710 експеримента. Ефективността е представена чрез различни скорости, включително метаболизъм, индивидуален растеж, интензивност на хранене, доброволна активност и растеж на популацията. Данните са представени по двете оси спрямо параметрите (Topt, Tc и Pfmax), оценени чрез напасване на уравнението на UTPC към всеки от 2710 експеримента; UTPC е насложена като жълта линия. Данните са оцветени от относителната плътност на съседните точки. Кредит: Prof. Nicholas Payne and Prof. Andrew Jackson, Trinity College Dublin

Ненарушимият закон за топлинните характеристики

"Тези резултати са резултат от задълбочен анализ на над 2500 различни криви на топлинна ефективност, които обхващат огромно разнообразие от различни показатели за ефективност за подобно огромно разнообразие от различни видове – от бактерии до растения и от гущери до насекоми", добавя старшият автор, д-р Никълъс Пейн (Nicholas Payne), от Факултета по естествени науки към Тринити колидж.

"Това означава, че моделът е валиден за видовете във всички основни групи, които са се разпръснали масово, докато дървото на живота е растяло през милиардите години еволюция. Въпреки това богато разнообразие на живот, нашето проучване показва, че по същество всички форми на живот остават забележително ограничени от това "правило" за това как температурата влияе върху способността им да функционират. Най-доброто, което еволюцията е успяла, е да премести тази крива – животът не е намерил начин да се отклони от тази една много специфична форма на топлинните характеристики."

Търсене на изключения

"Следващата стъпка е да използваме този модел като нещо като ориентир, за да видим дали има видове или системи, които можем да открием, които биха могли, едва доловимо, да се откъснат от този модел. Ако открием такива, ще се радваме да попитаме защо и как го правят – особено като се имат предвид прогнозите за това, как  вероятно климатът ни ще продължи да се затопля през следващите десетилетия."

Справка: Jean-François Arnoldi, Andrew L. Jackson, Ignacio Peralta-Maraver, Nicholas L. Payne. A universal thermal performance curve arises in biology and ecology. Proceedings of the National Academy of Sciences, 2025; 122 (43) DOI: 10.1073/pnas.2513099122

Източници: 

What goes up must come down – scientists unearth “universal thermal performance curve” that shackles evolution, Trinity College Dublin

A hidden temperature law governs all life on Earth, ScienceDaily

Какво изобщо означава „форма“, когато не можем да погледнем отвън? Може ли космосът да има край – и ако да, какво има „отвъд“? А как учените въобще измерват нещо толкова мащабно?

За да намерим отговорите на тези въпроси сме поканили учен космолог от Case Western Reserve University - Glenn Starkman. Професор Глен Старкман е преподавател по физика и астрономия в университета. Но работата му извън него обхваща и много широк спектър от астрономия, космология и физика на елементарните частици – от писане на софтуер за търсене на черни дупки в протон-протонните сблъсъци в CERN, до създаване на архитектурата Starshade за изображение на екзопланети и намиране на различни начини за проверка дали тъмната материя се състои от гигантски ядра. Повече от всичко, той се интересува от природата на Вселената на най-големите мащаби и от това как можем да придобием максимално възможни знания за нея.

Събитието ще предложи научен, но достъпен поглед към актуалните изследвания на космическия микровълнов фон, галактическите карти и новите методи за „слушане“ на ехото на младата Вселена – техника, която помага да „чуваме“ нейната форма по начина, по който бихме разпознали формата на барабан по звука му.

Събитието е част от тематичния месец на Ratio, посветен на бъдещето и границите на знанието, и кани всички любопитни умове да влязат в диалог с космоса – отвъд фактите, но и отвъд въображението.

Линк към събитието: тук

За Ratio: Ratio е платформа за наука и култура, която вече над 14г. превръща сложни теми от научния свят в достъпно преживяване чрез събития на живо, подкасти и видеа. Мисията ни е да направим знанието любопитно, разбираемо и част от ежедневния разговор.

Преди около 66 милиона години, точно преди голямото измиране, хадрозавърът Edmontosaurus annectens се разхожда в меката кал на бреговата линия, минавайки покрай изсушения на слънце труп на друг индивид и оставяйки следи от стъпки – преди да забележи своя враг, големия хищник Тиранозавър рекс, и да се обърне, за да бяга. Водите на потопа са погребали труповете на патешкоклюния динозавър, запазвайки месестите му повърхностни детайли като глинена маска върху скелетите на вкаменелите му кости в малка област, разположена днес в неплодородните земи на източен централен Уайоминг. Илюстрация от Dani Navarro; сценарий от Jonathan Metzker; анимация от Davide la TorreДавиде ла Торе

Палеонтолози от Чикагския университет наскоро са публикували подробна реконструкция на Edmontosaurus annectens (Едмонтозавър анектенс е от семейството на хадрозаврите) в списание Science, използвайки два изключително запазени екземпляра, които улавят външната анатомия с изумителна прецизност. Фосилите, наречени динозавърски "мумии", въпреки че не съдържат оригинален органичен материал, показват нещо, за което изследователите отдавна се чудят: как всъщност са изглеждали тези масивни тревопасни животни, когато са били живи.

Тайната се крие в глината, по-специално в тънък като хартия слой, не по-дебел от 2.5 мм, който е залепнал за кожата на динозавъра след погребението. Този процес на "моделиране с глина" е създал триизмерна маска на външния вид на животното, запазвайки детайлите до отделните люспи и точната форма на копитата му, които са една от големите изненади на находката.

Зоната на мумиите

Пол Серено (Paul Sereno), който ръководи изследователския екип, описва мястото на откритието като компактна "зона на мумиите" в източно-централна част на Уайоминг, където в началото на 20-ти век са открити няколко известни "мумии" на динозаври. Използвайки исторически фотографии и внимателна детективска работа, екипът му изкопавя два нови екземпляра един по-млад и един по-възрастен.

Процесът на консервиране се случва благодарение на перфектна комбинация от геоложки обстоятелства. След като всеки труп изсъхнал на слънце, внезапни наводнения ги заровили. Биофилм на повърхността електростатично привлякъл глинени частици от околните влажни седименти, образувайки ултратънък шаблонен слой, който уловил действителните контури на кожата. След това органичният материал се разложил, оставяйки след себе си глинен отпечатък, някога покривал фосилизиращия се скелет.

"Това е маска, шаблон, глинен слой, толкова тънък, че можеш да го духнеш. Той е бил привлечен от външната страна на трупа, запазвайки го при абсолютно случайни обстоятелства".

Люспестата кожа на гребен върху гърба на младия хадрозавър Edmontosaurus annectens, по прякор „Ед младши“. Младият хадрозавър, за когото се предполага, че е бил на около две години по време на смъртта си, е единствената мумия на млад динозавър, открита някога. Кредит: Tyler Keillor/Fossil Lab

Тайлър Кийлър (Tyler Keillor), мениджърът на Fossil Lab, който старателно почиства образците, прекарва часове в разкриване на деликатната глинена граница, без да я унищожи. След това екипът използва арсенал от инструменти за образна диагностика: болнични компютърни томографии, микро-компютърни томографии, рентгенова спектроскопия и анализи на глина.

Гребени, шипове и копита

Двата екземпляра се допълват перфектно, разкривайки цялостен профил от главата до опашката. Месестият гребен се простира по врата и торса, преминавайки в бедрата в един ред шипове, спускащи се надолу по опашката. Всеки шип се намира директно върху прешлен, съединени последователно.

Самите люспи се оказват изненадващо малки, като повечето са с диаметър само от 1 до 4 милиметра, въпреки че животното е достигнало дължина над 12 метра. По-големи многоъгълни люспи са покривали долната част на тялото и опашката. Запазените бръчки по гръдния кош предполагат, че кожата е била сравнително тънка, може би по-уязвима, отколкото учените са предполагали преди.

Копитото, запазено в разрез като много тънък глинен слой, покрива костта на крайния пръст в стъпалото на мумията на по-възрастния хадрозавър Edmontosaurus annectens. Кредит: Tyler Keillor/Fossil Lab

Но най-големият шок идва от задните крака. По-голямата мумия разкрива нещо, което никой не е очаквал: истински копита. Всеки от трите задни пръста завършва с клиновидно копито с плоска основа, забележително подобна на конско копито. Предните крака също имат копита, но са стъпвали по земята по различен начин, докато задните крака имат месеста пета зад копитата.

"В тези мумии с патешкоклюни животни са запазени толкова много невероятни "първи открития": най-ранните копита, документирани при сухоземно гръбначно животно, първото потвърдено копитно влечуго и първото копитно четириного животно с различна стойка на предните и задните крайници", подчертава Серено.

Екипът отива още по-далеч, съпоставяйки краката на мумията с фосилизирани отпечатъци от същия период. Използвайки компютърна томография и 3D изображения, те сравняват реконструирания крак с древните следи и виждат, той съвпада перфектно, потвърждавайки анатомичната си интерпретация.

Реконструкция по запазения вид в много тънък глинен слой на хадрозавъра Edmontosaurus annectens. Кредит: Dani Navarro

Серено го нарича потенциално най-добрата си публикувана работа, истински триумф, който преминава от теренна работа през лабораторни изследвания до окончателна 3D реконструкция. Изследването предоставя на бъдещите изследователи пълен набор от инструменти: методи за подготовка, стандартизирана терминология за меки структури, работен процес за изображения и проверяем модел за това как глинените шаблони създават мумии на динозаври.

Серено отбелязва, че пустошта на Уайоминг вероятно крие още изненади. Години на разкопки, проведени от студенти, са изградили колекция, чакаща анализ. А сега други палеонтолози разполагат с ясен механизъм за запазване, който да тестват върху собствените си находки, потенциално разкривайки подобни детайли от динозаври по целия свят.

Справка: Paul C. Sereno, Duck-billed dinosaur fleshy midline and hooves reveal terrestrial clay-template "mummification", Science (2025). DOI: 10.1126/science.adw3536. www.science.org/doi/10.1126/science.adw3536

Източник: Dinosaur 'mummies' unlock secrets of their real-life appearance, University of Chicago Medical Center

Сега, в ново проучване, изследователите Джон Джъстисън (John Justeson) и Джъстин Лоури (Justin Lowry) най-сетне са декодирали методите си за изграждане на таблиците на затъмненията.

"Най-ранната версия на таблица за затъмненията изглежда е била преработена версия на по-малко сложна таблица", пишат авторите, "която е изброявала 405 последователни лунни месеца, всеки с продължителност 29 или 30 дни." От това скромно начало маите изградили рамка, способна да предсказва всяко слънчево затъмнение, видимо на тяхната територия между 350 и 1150 г. сл. н. е.

Математиката на маите, използвана за предсказването на затъмненията

За съвременните очи, осемстраничната таблица на затъмненията от Дрезденския кодекс изглежда като гъста мрежа от йероглифи и числа. За последователите на маите обаче тези таблици крият ритъма на космическите закономерности. Таблицата обхваща 405 лунни месеца (малко над 32 години) и съдържа 69 новолуния, от които 55 отбелязват възможни слънчеви затъмнения.

Всеки запис или пост представлява новолуние, когато може да се случи затъмнение. Повечето са разположени на шест лунни месеца една от друга, приблизително 177 дни, защото толкова време е необходимо на Луната да се върне в същото подравняване спрямо Земята и Слънцето.

По-ранните учени са приемали, че всяка нова таблица започва след края на предишната. Но това, както показват Джъстесън и Лоури, бързо би объркало прогнозите. Маите, твърдят те, са използвали две точки на нулиране: 223 и 358 лунни месеца. Те съответстват на известните сарос и инекс цикли на затъмнения.

Саросовият цикъл е цикъл на затъмнения с продължителност приблизително 18 години, 11 дни и 8 часа, след което Слънцето, Земята и Луната се връщат към почти същата относителна геометрия. Инексовият цикъл е малко по-дълъг период от около 10 571 дни (или 29 години), който също подравнява моделите на затъмненията.

Както обясняват авторите, "Рестартирането на таблица на затъмненията на тези интервали и при тези съотношения би позволило на наблюдателите на деня да калибрират таблицата надеждно в продължение на няколко хилядолетия."

Реконструкцията на изследователите показва, че чрез смесване на четири нулирания на 358 месеца (цикълът инекс) за всяко едно на 223, маите са могли да поддържат точност през поколенията, математическо калибриране, толкова елегантно, колкото всичко, открито във Вавилон или Гърция.

Цивилизация на звездобройци

Шест листа от Дрезденския кодекс (стр. 55-59, 74), изобразяващи затъмнения, таблици за умножение и потоп. Кредит: Wikimedia Commons.

Астрономията на маите е била отчасти наука, отчасти гадаене. Пазителите на времето са работили с два преплетени календара: 260-дневен ритуален цикъл, използван за астрология и пророчества, и 365-дневен граждански календар, който е проследявал слънчевата година. Около 500 г. пр.н.е. те започват да свързват лунния цикъл с 260-дневното гадателско броене.

Към класическия период, между 350 и 900 г. сл. Хр., маите са събрали достатъчно наблюдения на затъмнения, за да разгадаят дългосрочните закономерности. Дрезденският кодекс – копиран около 12-ти век от по-стари източници – запазва кулминацията на тези знания.

Дати на слънчеви затъмнения, считани за наблюдаеми на територията на маите, 350 до 1148 г. сл. н.е. Кредит: Science Advances, 2025.

В своя анализ, Джъстесън и Лоури са каталогизирали 145 слънчеви затъмнения, видими в света на маите в продължение на осем века. Те са установили, че затъмненията, разделени от 669 лунни месеца, приблизително 54 години, са имали тенденция да се повтарят близо до една и съща географска дължина и време на деня. Следователно маите са можели да разпознаят тези цикли и да ги включат в своите прогнози.

Пунктираните квадратчета обграждат поредиците от шест или (веднъж) седем постове, категоризирани като "предвидени" на по-горнара фигура постовете между последователни пунктирани квадратчета са изкуствени постове. Първите два поста, горе вляво, нямат вертикална пунктирана линия вляво, защото четири предвидени постове биха предшествали първия пост за затъмнение в таблицата; последните четири постове, долу вдясно, нямат вертикална пунктирана линия вдясно, защото два предвидени поста биха ги следвали. Пунктираните линии образуват правоъгълници, обграждащи всяка серия от последователни предвидени постове; картина, над некалендрични глифични пасажи, които не съдържат цифри, обикновено се намира между последователни правоъгълници и в противен случай непосредствено преди последната календарна колона в правоъгълник. Кредит: Science Advances, 2025.

"След три периода от по 405 месеца, със 190 интервала на период между затъмненията сред 20 затъмнения, ще се появи сравнително равномерен модел", пишат изследователите. С други думи: наблюдавайки небето в продължение на няколко поколения и Вселената започва да отговаря с числа.

Точност през вековете

За маите затъмненията били много важни, възприемани като космически предупреждения. Тъмнината, поглъщаща Слънцето, можела да сигнализира за божествен гняв или обновление. Но под мита, техните предсказания се основавали на данни, внимателно записвани в продължение на векове.

Когато изследователите реконструирали историческия диапазон на таблицата, те открили, че той вероятно съответства на годините 1083–1116 г. сл. н.е. Забележително е, че същият метод за таблицата на затъмненията все още може да предсказва съвременни затъмнения над Мексико (стига някой да е създал нови таблици, използвайки същите процедури за нулиране). Без тези периодични нулирания, таблицата постепенно би се отклонила от подравняването си поради лекото несъответствие между лунните месеци и цикъла на затъмненията.

"Таблицата би предвиждала всяко слънчево затъмнение, наблюдавано на територията на маите от век или два след първите доказателства за лунния календар на маите до поне ерата на съществуващата таблица на затъмненията, 700 години по-късно", заключават авторите.

Седем века надеждни прогнози, изградени без телескопи, без математически анализ, дори без концепция за гравитацията. Удивително е какво може да се постигне само с внимателно наблюдение, щателно водене на записи и математическа проницателност, за да се превърнат наблюденията в пророчество.

Сега живеем във време, когато можем да изчисляваме затъмненията хиляди години напред с компютърна прецизност. Но е смиряващо да осъзнаем, че преди хиляда години астрономите на маите са правили почти същото. И са били въоръжени само с очите си, календарите си и непоклатимото убеждение, че вселената говори с числа.

Справка: John Justeson, Justin Lowry; The design and reconstructible history of the Mayan eclipse table of the Dresden Codex. Sci. Adv.11, eadt9039(2025). DOI: 10.1126/sciadv.adt9039

Източник: How the Ancient Maya Predicted Eclipses Centuries in Advance, ZME Science

За Сарос и Инекс

Кредит: NASA

Ако стоим само в родните си места можем евентуално да видим през целия си живот само едно пълно слънчево затъмнение.

Но ако пътуваме по целия свят, от сега до 2040 г., например, можем да станем свидетели на 15 такива астрономически събития, съобщава Science news.

Тези прогнозни пътеки не са случайни драсканици. Слънчевите затъмнения се случват в т. нар. цикъл Сарос - период, който трае около 18 години и 11 дни и 8 часа и се управлява от лунната орбита. Лунните затъмнения следват също цикъла Сарос, нещо, което първи са забелязали халдейците, вероятно около 500 г. пр.н.е.  Името на цикъла идва от древноегипетската дума повторение, период. 

Механизмът на Антикитера. Изображение: Mogi, CC BY 2.5

Две пълни слънчеви затъмнения, разделени от този 18-годишен период са почти близнаци - тазгодишното затъмнение със затъмнението от 2 септември 2035 г., например. Те се случват приблизително по едно и също време на годината, най-грубо на една и съща географска ширина, а луната е на едно и също разстояние от Земята. Но тези допълнителни 8 часа, по време на които Земята се завърта допълнително на една трета от пътя около оста си, променят пътя на затъмнението в различна част от планетата.

В статия за Scientific American Тони Фрийт (Tony Freeth) твърди, че механично изчисление на цикъла Сарос е вграден в механизма от Антикитера.

През следващите две десетилетия ще се случат повече от дузина пълни слънчеви затъмнения по целия свят.  

Сарос и Инекс

Този цикъл се повтаря във времето, създавайки поредица от затъмнения, наречени серия Сарос. Поредицата трае 12 до 15 века и включва около 70 или повече затъмнения. Слънчевите затъмнения през 2019 г. и 2037 г. принадлежат към друга серия, така че пътищата им са изместени. Техните пътеки се различават по форма от наскоро отминалото през 2017 г., тъй като Луната е на различно място в своята орбита при преминаването си между Земята и Слънцето. Пътища са по-широки при полюсите, защото сянката на Луната пада под остър ъгъл на повърхността на Земята.

Системата за номериране, използвана за серията Сарос е въведена от холандския астроном Г. ван ден Берг. Той поставя всичките известни 8000 слънчеви затъмнения в голяма двумерна матрица. Всяка Сарос серия е оформена като отделна колона с затъмнения в хронологичен ред. Колоните са разположени шахматно, така че интервалът между две затъмнения в съседни колони е 10571.95 денонощия (= 29 години -20 дни). Това е още един важен цикъл на затъмнения, наречен ибнекс. Получената Сарос-Инекс панорама е полезна за организираното представяне на затъмненията. Например, една стъпка в панорамата е промяна на един период Сарос (6585.32 дни) по-късно, а една крачка вдясно е промяна на един период Инекс (10571.95 дни) по-късно. Редовете и колоните след това са обозначени с номера на Сарос и Инекс.

Слънчевите затъмнения, които стават в близост до възходящ възел на Луната имат нечетни числа на Сарос. Всяко следващо затъмнение в поредица се измества постепенно на юг по отношение на центъра на Земята. От друга страна, слънчевите затъмнения, настъпили в близост до низходящ възел на Луната имат четни числа на Сарос. Всяко следващо затъмнение в поредица се измества постепенно на север спрямо центъра на Земята.  (Натиснете за по-голямо изображение)

Предвиждането и картографирането на минали и бъдещи затъмнения позволява на учените да изследват моделите на цикъла на затъмненията, най-важният от които е Сарос", обяснява астрофизикът Фред Еспенак (Fred Espenak) от Центъра за космически полети Годард на НАСА в Грийнбелт, Мериленд.

"Това е толкова драматично, ефектно и красиво събитие", коментира ученият. "Получавате обикновено само няколко кратки минути затъмнение, преди да завърши. Когато всичко свърши, ви се иска да го видите отново".

Откритието е осъществено с помощта на едни от най-мощните телескопи в света - Very Large Telescope (ESO) в Чили, Nordic Optical Telescope (ORM) в Лас Палмас (Испания) и на 2-метровия телескоп в НАО-Рожен,

Резултатите, публикувани в списанието The Astrophysical Journal Letters, показват, че прахът на 3I/ATLAS е смес от тъмни и ледени частици, подобни на тези в далечните транснептунови обекти. Открита през 2025 г., 3I/ATLAS е едва третият известен междузвезден обект след 1I/ʻOumuamua и 2I/Borisov.

Изследователите смятат, че тази комета може да представлява напълно нов клас междузвездни тела, които разкриват как се образуват и еволюират планетни системи в други части на Галактиката. Предстоящите наблюдения около и след перихелия на кометата ще потвърдят тези изключителни резултати.

Учените са наблюдавали как слънчевата светлина, отразена от праха и леда на кометата, създава необичайно силен сигнал на „отрицателна поляризация“.

„Поляризационният подпис на 3I/ATLAS е различен от всичко, което сме виждали досега“, казва д-р Зури Грей (Zuri Gray) от Университета в Хелзинки, водещ автор на изследването. „Тя показва дълбока и тясна отрицателна поляризация — по-силна от тази при която и да е известна комета — което подсказва, че нейният прах и лед имат напълно непознати свойства.“

Дълбоки изображения (горе) и поляриметрични карти (долу) на 3I/ATLAS на извадка от наблюдения с VLT. Цветовата скала в изображенията не отразява абсолютната яркост на кометата. Цветът на всеки пиксел в поляриметричните карти представлява стойността на поляризацията, както е показано в скалата вдясно. Стрелките показват посоките към север и изток на небесната сфера, както и посоката Слънце-комета и посоката на скоростта на кометата, проектирани върху небето. X отбелязва фотоцентъра на кометата.

Уникална поляризация

Светлината е вълна, състояща се от свързани осцилиращи електрически и магнитни полета, които са ортогонални едно на друго в равнина, перпендикулярна на посоката на разпространение на вълната (във вакуум). Поляризацията на вълната съответства на различни режими на трептене на полето.

"Вертикално поляризирана" електромагнитна вълна има вектор на електрическото поле E (син), който осцилира във вертикална посока. Магнитното поле B (или H) винаги е под прав ъгъл спрямо него (червено) и двете са перпендикулярни на посоката на разпространение (x). Кредит: And1mu/Wikipedia CC BY-SA 3.0

При линейна поляризация електрическото и магнитното поле осцилират в една посока, докато при кръгова поляризация полетата се въртят с постоянна скорост в равнината си, докато вълната се разпространява, или в дясна, или в лява посока.

Кръгова поляризация. Кредит: Wikipedia

Нивото на поляризация, показвано от обект, който разсейва слънчевата светлина като 3I/ATLAS, отразява асиметриите в неговата глобална форма или корпускуларен състав. Поляризацията зависи от фазовия ъгъл, под който се наблюдава 3I/ATLAS, а именно ъгълът между оста Слънце-3I/ATLAS и оста 3I/ATLAS-наблюдател.

3I/ATLAS се характеризира с изключително дълбока и тясна отрицателна поляризация от -2,77% при фазов ъгъл от 6,41 градуса, с нисък ъгъл на инверсия от 17,05 градуса, където поляризацията променя знака. Това поляриметрично поведение е много различно от всички известни комети, както междузвездни, така и тези, свързани със Слънчевата система, като не попада нито в категорията комети с висока, нито в ниска поляризация. Комбинацията от нисък ъгъл на инверсия и екстремна отрицателна поляризация е безпрецедентна сред кометите и астероидите, което маркира 3I/ATLAS като първия известен обект с такова поляриметрично поведение и представляващ ненаблюдавана досега популация.

Тази поляризационна аномалия подчертава факта, че 3I/ATLAS е различен от предишните междузвездни обекти. Първият междузвезден обект 1I/`Oumuamua не е показвал признаци на газ или прах около себе си, но въпреки това е демонстрирал негравитационно ускорение. Вторият междузвезден обект 2I/Borisov се е държал като познатите комети.

3I/ATLAS е едва третият междузвезден обект и за разлика от своите предшественици, които наподобяваха астероид и обикновена комета, 3I/ATLAS изглежда е напълно нов тип междузвезден обект.

Анимация на траекторията на комета 3I/ATLAS през нашата Слънчева система. Кредит: NASA/JPL 

Следи от вода и необичаен прах

Спектроскопични наблюдения от други екипи вече показаха, че 3I/ATLAS има червеникав оттенък и съдържа вода и въглероден диоксид, дори на големи разстояния от Слънцето. Новите поляриметрични данни потвърждават това и водят до предположението, че прахът на кометата е смес от тъмни и ледени зърна, подобни на тези, открити върху далечни транснептунови обекти.

„Този обект сякаш съчетава свойства на ледени тела от външната Слънчева система и на напълно чужд материал от друга звезда,“ обяснява д-р Стефано Банюло от Обсерваторията Арма (Великобритания). „Неговите характеристики поставят под съмнение нашите модели за състава на кометния прах.“

Поглед към галактическото разнообразие

Тъй като междузвездните посетители като 3I/ATLAS преминават през нашата система само веднъж, астрономите имат ограничено време за наблюдения. Според екипа, това откритие показва, че разнообразието на междузвездните тела е много по-голямо, отколкото се е смятало досега.

„3I/ATLAS разширява границите на нашето познание за междузвездните обекти,“ казва д-р Галин Борисов от Института по астрономия с Национална астрономическа обсерватория при БАН. „Тя може да представлява напълно нов клас малки тела, формирани при различни условия в други планетни системи.“

Следващи стъпки

Екипът ще продължи наблюденията на 3I/ATLAS при приближаването ѝ към Слънцето. Очаква се, че новите данни ще помогнат да се изясни как се развива нейната кома и дали необичайното поляризационно поведение се запазва с времето.

Приносът от българска страна се подкрепя от проект № KΠ-06-H88/5 (декември 2024) „Физични свойства и химичен състав на астероиди и комети - ключ към задълбочаване на познанията за произхода и еволюцията на Слънчевата система“ финансиран от Фонд научни изследвания. НАО Рожен е обект от Националната пътна карта за научна инфраструктура 2020-2027 (проект РАЦИО), финансово координирана от Министерството на образованието и науката на Република България.

Справка: Gray, Z. et al. (2025). Extreme Negative Polarization of New Interstellar Comet 3I/ATLAS. The Astrophysical Journal Letters, 992, L29.
DOI: 10.3847/2041-8213/ae0c08

• Динамичните птичи територии са извечен природен закон, а птиците са най-чувствителните показатели на климатичните промени. 
• В последно време учените отбелязват промяна на гнездовите им ареали – южните птици превземат нови територии, макар и неравномерно, те напредват на север.
• Двигателят зад техния устрем е климатът – повишените температури през 20-ти век. Съвпадението на разширяването на ареалите с кривата на покачващата се температура показва доколко ролята на затоплянето на климата е решаваща.
• Промените в ареалите на птиците ни дават важна информация за природата и за средата на човека: българският климат се доближава все повече до средиземноморския с всички произтичащи последствия от това.
• Розовият скорец, белоопашат мишелов, червенокръстата лястовицата, бледията бързолет са сред примерите как затоплянето на климата е довело до значителни разширения на север на тяхното размножаване. 
• Полетът на птиците разкрива как се променя България — по-суха, по-гореща и все по-зависима от климата. Това засяга не само природата, но и хората. 
• Разширен мониторинг на птиците, информирано общество и  създаване на постоянен държавен орган по климатичните промени са сред важните мерки, които ще има ефект спрямо променящия се климат.

Областите на разпространение на птиците, или т.нар. техни ареали, са едно от най-постоянните и в същото време – едно от най-динамичните неща в природата. Те не признават граници, препятствия и народи, а просто си съществуват паралелно с и около нас – хората. До нас ли са? Не, всъщност ние сме навлезли в тях милиони години след като птиците вече са ги били заели и сме начертали върху тяхна територия „нашите“ граници. 

Как се променят ареалите на гнездящите птици в България през последните сто години? Наистина ли цяла група видове през последния век постепенно започва да гнезди все по на север и по на север? На какво се дължи това настъпление и как става то? На някои от тези въпроси ще ни отговори д-р Петър Янков от Българското дружество за защита на птиците – БърдЛайф България (БДЗП), който е автор на първите български атласи, представящи разпространението на гнездящите птици на територията на София (1983 г.) и на цялата страна (2007 г.).

Всеки с ареала си

Повече от столетие назад всеки, който е бил навлязъл в удивителния свят на птиците, е забелязал, че те гнездят на строго определени места. Едни отглеждат малките си само в полето, други – в гората, трети – по каменисти места. Орнитолозите отдавна са отбелязали и това, че всеки вид си има своя област на разпространение и не гнезди в другите, макар и обширни природни територии. При едни птици ареалите са огромни по площ и обхващат дори цялото земно кълбо, при други – отделни „петна“, по-малки и от континента, на който се намират. Настоящата статия е посветена именно и изцяло на гнездовото разпространение (т.нар. гнездови ареали) на птиците.

Как разбираме какво е разпространението на птиците? Някога те просто са очертавали страните, в които видът е гнездел и така са съставяни представите за неговия ареал. След средата на 20-ти век в по-напредналите държави е започнато картиране на разпространението на всеки вид. В стандартни квадрати от географската мрежа е проверявано кои видове се размножават и така са изготвени доста точни карти за всеки вид. „Сглобени“, картите от отделните страни са показвали гнездовия му ареал на земното кълбо. Повторена тази процедура след 10 години, например, тя дава безценна картина на това как „се местят“ заетите от птиците територии.

^{Фиг.1: Разпространение в Европа на бледия бързолет през 1985-1988 г. (долу) и през 2013-2017 г. (горе). Източник: Boano, G., P. Iankov. 1997; Keller et al 2020.}

Ареалите на птиците са относително постоянни, но и динамични – едни „пулсират“, други се разширяват или съкращават, а трети направо се местят. 

Новите пернати гости на страната ни
Още от времето, когато първите български орнитолози са узнали общото разпространение на птиците около България, те са забелязали, че някои видове едва докосват с ареала си страната ни. Оказало се, че най-много такива видове „допират“ България от юг. С напредването на проучванията и на наша територия изследователите разбрали, че някои птици, които до преди години не са се срещали у нас, вече са започнали да навлизат в страната.

С развитието на орнитологията става все по-ясно, че проследяването на разпространението на птиците е не само любопитно нещо, но и има важна научна и стопанска стойност. Добре е да се знае, когато един вид съкращава ареала си и утре може да бъде загубен за фауната на страната. Още повече хора биха се радвали да знаят къде се среща един ловен вид и дали областта му на разпространение намалява или расте. 

^{Фиг.2: Син скален дрозд, източник: Светослав Спасов/БДЗП}

Кои са птиците – нашественици?

Южните видове са особено интересни – сред птиците с променящи се ареали през последните сто години именно те са най-многобройни – повече от 30 вида. Някои от тях отдавна са навлезли в България, още през 19-ти век, като бледият присмехулник, червеноглавата сврачка, испанското врабче, черноглавата овесарка. 

Други са пристигнали по-късно, към средата на 20-ти век. Те са и най-много: белоопашатият мишелов, червенокръстата лястовица, синият скален дрозд, испанското каменарче, маслиновият присмехулник, червеногушото, малкото черноглаво и орфеевото коприварчета, белочелата сврачка, скалното врабче. 

Трети започват да гнездят в България едва в наши дни, като малката гургулица, например, чието първо гнездо на наша територия бе намерено само преди година. Четвърти са с “пулсиращо” гнездене в нашата страна – например розовият скорец отглежда малките у нас само през отделни благоприятни години.

^{Фиг. 3: Малко черноглаво коприварче. Източник: Светослав Спасов/БДЗП}

Всички те, с различни темпове, успешно се разпространяват и обитават по един или друг начин на територията на България. Устремът на някои (например белоопашатият мишелов, късопръстият ястреб и черноглавата овесарка) е толкова силен, че вече са стигнали до Централна Европа. Други пък, като скалната зидарка, са със “замрял” ареал, който не се е изменил съществено от 1960 г. насам. 

Няколко южни вида „настъпват“ благодарение усилията на природозащитниците. Към колонията в резервата “Сребърна” до Силистра Българското дружество за защита на птиците (БДЗП) добави още две гнездовища на къдроглавия пеликан – на остров Белене и в блатото Калимок. 

Има и видове фантоми, на които орнитолозите не могат да „им хванат спатиите“. Не е ясно дали бледият бързолет и ориенталското каменарче са гнездили и преди края на 20-ти век в България, когато стана възможно ясното им отграничаване от сходни по външност многочислени техни сродници. 

Тъжна е историята на други южни видове, чиито ареали през последните десетилетия буквално се стопиха пред очите ни, като този на емблематичния египетски лешояд. Накрая ще отбележим и видовете, за които при запазване на сегашните тенденции в затоплянето на климата, направо може да се предскаже, че през следващите десетилетия ще се настанят в българската фауна, но за тях – след малко.

Паспорти на нашествениците

Белоопашат мишелов

Белоопашатият мишелов е средно едра граблива птица, типичен обитател на южните степи и полупустини. Гнезди по скали или ниски дървета, а основната му храната са лалугери и други дребни гризачи, гущери, насекоми. 

^{Фиг. 4: Белоопашат мишелов. Източник: Светослав Спасов/БДЗП}

Наблюдаван с единични екземпляри в България до 1943 г., когато за първи път са видяни двойка с две млади птици до Айтос. Постепенно двойките стават все повече, прехвълят Балкана в източната му част и се устремяват на северозапад. До 1980 г. остава на изток от условната линия Русе – Враца, а днес гнезда се известни в цялата страна, включително най-северозападните райони (Фиг. 5). Разширяването на ареала му се наблюдава и по на север, като вече най-северните гнездовища са в Унгария и Словакия.

^{Фиг. 5: Гнездово разпространение на белоопашатия мишелов в България към 1985 и към 2005 г. Източник: Атлас на гнездящите птици в България (2007)/БДЗП}

Червенокръста лястовица

Повечето хора едва ли биха отличили червенокръстата лястовица от много по-честата селска лястовица. И тя като нея гнезди днес в много от нашите селища, макар в миналото основните ѝ местообитания да бяха скалите. Най-лесно се познава по огромното си гнездо от кал с форма на бъклица с дълго гърло, залепено под таван, под свода на мост или изоставена постройка. 

Фиг. 6: Червенокръста лястовица. Източник: Светослав Спасов/БДЗП

Както другите видове лястовици и тя се храни само с насекоми и есента отлита на юг за зимуване. За първи път е намерена у нас през 1932 г. в долината на р. Рилска, при Сандански и до Мадан. От тези първи единични находища, към 1978 г. този вид е навлязъл, макар и с отделни гнезда, в почти цяла Южна и част от Северна България (Фиг. 7). Понастоящем червенокръстата лястовица вече не е изненада дори в най-северозападните части на страната.

^{Фиг. 7: Гнездово разпространение на червенокръстата лястовица в България към 1978 (горе)и към 2005 г. (долу) Източник: Атлас на гнездящите птици в България (2007)/БДЗП}

Белочела сврачка

Белочелата сврачка е истински „десерт“ за всеки европейски бърдуочър не само заради красотата си, но и защото в Европа се среща само в най-югоизточната ѝ част и за европееца си е истинска екзотика. С големина на врабче, но много по-пъстро оперение, това е една типична горска птица, макар да предпочита по-разредени дъбови гори по сухи места. Храни се с насекоми и през есента отлита на юг. 

^{Фиг. 8: Белочела сврачка. Източник: Светослав Спасов/БДЗП}

През първата половина на 20-ти век е търсен целенасочено в южните части на България, но без успех. Едва през 1963 г. е отбелязан за първи път за фауната на страната от района на Крумовград. Впоследствие през 1970-те е намерен и по долините на Струма и Места, през 1980-те – и в Сакар и Странджа. Птиците продължават да се разселват и на северозапад, както и да „сгъстяват“ популацията си. Днес видът е достигнал до Пловдив, а единични гнезда са намерени дори в района на Поломието при Русе.

^{Фиг. 9: Гнездово разпространение на белочелата сврачка в България към 1990 и към 2005 г. Източник: Атлас на гнездящите птици в България (2007)/БДЗП} 

Черноглава овесарка

Ако днес пътувате от Бургас през Елхово към Кърджали, черноглавата овесарка ще е най-често срещаната покрай пътя птица. Буквално стотици от тези ярко оцветени певци ще са по крайпътните храсти, жиците и дърветата. Птица на откритите пространства и земеделските земи. Колкото врабче, с разлика в оперението при двата пола. Мъжкият е с яркожълто опрение, контрастиращо със саждено черна глава, а женската е с по-семпли тонове. 

^{Фиг. 10: Черноглава овесарка. Източник:Йордан Христов /БДЗП}

Храни се със семена, но отглежда малките си с насекоми. Отлита на юг. В България гнезди още от края на 19-ти век насам. Въпреки това, в Северна България навлиза едва около средата на 20-ти век. Разселването ѝ след това протича по-бързо и днес тя вече се размножава и в най-северозападните райони на страната (Фиг. 11). 

^{Фиг. 11: Гнездово разпространение на черноглавата овесарка в България към 1950-2000 г. (горе) и към 2005 г. (долу) Източник: Атлас на гнездящите птици в България (2007)/БДЗП}

Кой „чертае“ картите на птичите ареали? 

По-горе стана въпрос, че повечето видове с „агресивни“ ареали настъпват от юг на север, при това – не от едно или две десетилетия. Това още повече усложнява въпроса: не само защо се местят, но и защо устремът им е предимно на север.

Пълният отговор на тези въпроси би могъл да отговаря на изискванията за Нобелова награда. Ясно е, че не можем да претендираме за нея, но поне нека се опитаме да хвърлим малко светлина по въпроса. Безспорно, в този европейски природен феномен са намесени множество причини. Най-много „точки“ сред тях несъмнено събират… климатичните промени, или по-точно – наблюдаваното през последните около 100 години постепенно затопляне на климата. За България то е отлично видно от метеорологичните данни, събирани системно през последното столетие (Фиг. 12).

 ^{Фиг. 12: Колебания на средногодишната температура в България през периода 1931–2020 г. спрямо нормата за периода 1961–1990 г. Червената линия показва 10-годишната пълзяща средна стойност. Източник: Маринова, Бочева, 2023}

Промените в ареалите нямаше да са факт, ако не съществуваше естественият и присъщ на всеки биологичен вид стремеж за увеличаване числеността и заетата си територия. Единственото препятствие пред този стремеж е наличието на подходящи местообитания. Най-важната предпоставка за тях, това, което ги оформя най-неотклонно, е пак…климатът.

Тази закономерност обяснява удивителното съвпадение на ареала на белочелата сврачка към 1990 г. (а и на половин дузина други подобни видове, които не разглеждаме подробно тук) с границите на Южнобългарската климатична подзона (Фиг. 13). 

^{Фиг. 13: Климатични подзони на територията на България (по Събев и Станев, 1959). Дебелата линия отделя Европейско-континенталната от Континентално-медитеранската климатични зони. Източник: Malcheva, 2017}

Естествено, нещата са по-сложни: климатът в съдружие с релефа формират типа на растителността, тя се заема от съответната безгръбначна фауна, която пък служи за храна на дадения вид птица, започнала да превзема тази растителност. Немалка е и ролята на човека – всичко може да е перфектно, но ако вместо с храсталаци от червена хвойна хълмовете са покрити с лозя, няма как даденият вид птица да се наложи над машините, пръскачките и берачите на грозде. Затова човешката цивилизация е въвела защитените територии, за да осигури място не само на гроздоберачите, но и на природата.

^{Фиг. 14: Испанско каменарче , източник: Светослав Спасов/БДЗП}

Ще спре ли нашествието на южните видове? 

Различни видове птици настъпват от юг и преминават през България от векове. Още през 17-ти век по нашите земи е минал авангардът на гугутката, идваща от Индия и днес достигнала Британските острови и Скандинавския полуостров. През 19-ти век по пътя на гугутката е минало испанското врабче. Днес „на парада“, в стройна последователност са популациите на споменатите по-горе близо 30 вида птици. А на юг от нас са „замрели“ поне още 10 вида, които може би ще потеглят на север през следващите десетилетия. И те със сигурност ще потеглят, ако климатичните условия им подготвят подходящи местообитания. А и ако от юг настъпят промени, които направят тамошните им места на гнездене и хранене непригодни.

Освен че ареалите на сегашните пришълци от юг ще продължат да се местят на север, напълно възможно е през следващите десетилетия да имаме нови гнездящи видове с южен произход. На ред са пепелявата каня, средиземноморският сокол, шипокрилата и белоопашатата калугерици, черногушото коприварче, пъстроопашатото шаварче и други.

Някои може да пристигнат внезапно, като розовото фламинго, други – след години или десетилетия „стъпка напред, две назад“. Но процесът изглежда необратим.

Картината: много по-сложна, отколкото изглежда 

Процесите протичат под влиянието на редица фактори, при това не само външни. Популациите на много видове изпитват спад, или са зависими от разпространението на други видове. Така че не всяка птица, чиито ареал опира до българските граници, ще ги премине. И обратно, птици, които гнездят на стотици километри от страната ни, могат утре да се окажат „български граждани“, както беше случаят с розовото фламинго. 

Какво се крие зад картите с разпространението на птиците?

Какво чертаят за нас, хората, картите на птичите ареали? Ще спре ли „парадът“? Да, ако от север започне нова „ледникова епоха“. Да, ако започне застудяване и сухите припечни местообитания с бодливи храсталаци отстъпят място на влажни места с тучна зелена растителност. Но това едва ли ще се случи при очевидните тенденции, които днес наблюдаваме в природата. Така че „парадът“ ще продължи. И какво от това? – ще каже някой.

Горещини, суша, по-малко вода: ефектът върху хората
Движещите се ареали на птиците дават сериозен и тревожен сигнал: климатът, ландшафтът и природата в България ще стават все по-сухи и горещи, все повече ще са като средиземноморските, които пък ще станат по-близки до полупустинните и пустинните. За нас, хората, това означава най-напред: имаме проблем с водата. Не „очаква ни“, не „ще имаме“, а вече имаме. Не е нужно да се привеждат примери, просто включете новините.Имаме проблем и със селското стопанство. Културите, които се нуждаят от вода, стават силно проблематични. С всички последствия за производители, търговци и потребители. Има земеделски производители, които вече преминават на сухоустойчиви култури.Едва ли има нещо по-солидно от водата като основа на редица отрасли на икономиката, включително туризма, на който България толкова разчита. Едва ли някой се съмнява какви са последствията от намаляването на водата в национален мащаб.

^{Фиг. 15: Белочела сврачка, източник: Светослав Спасов, БДЗП}

Птиците, като особено чувствителни индикатори, показват по безспорен начин, че вече настъпват сериозни промени в самите природни екосистеми. Предвид факта, че от тяхното състояние в значителна степен зависят качествата на средата на обитаване на самия човек, това е още една „червена лампичка“ към десетките други такива. 

Птиците: предвестници на климата

Птиците само ни дават сигнал за тревога. А и орнитолозите не са сред тези, които вземат управленските решения, макар да могат да са отлични съветници, защото използват едни от най-обективните критерии – природните. Но не е възможно учените да предложат цялостно решение на проблема, който птиците така ясно очертават. Задължителните стъпки към търсене на решение са ясни и лесно изпълними.

Преди всичко, следва да продължи и да се разширява мониторинга на ареалите на птиците, както и на индикаторни групи от растителни и други животински видове. Това би допълнило картината и би дало насоки за вземане на адекватни решения за подходящо управление на ресурсите (особено на водните) и на природните местообитания. Естествено, държавата следва да обезпечи с необходимите ресурси набелязаните приоритетни действия.

Изключително важно е и обществеността да бъда информирана. Лобистки групи в продължение на десетилетия извършиха целенасочени разрушителни кампани. Сред тях са, че опазването на природата е нещо „мръсно“, спъващо „прогреса“ и „развитието“, че „зеленият октопод“ само „усвоява средства“ и други твърдения, които по същество са „прехвърляне на проблема от болната глава на здравата“, но у мнозина българи това намери почва. Наложително държавата да се справи с този проблем, да застане зад интересите на обществото, вместо на тези на отделни лица.

От ключово значение е държавата спешно да създаде постоянен държавен орган по климатичните промени, който да разгледа цялостно проблема, всички негови аспекти и последствия, да разработи национална стратегия и национален план за адаптиране на страната към климатичните изменения, да приоритизира действията в тази посока и да пристъпи към ефективно прилагане на тези действия.

А ние, като обикновени орнитолози, искаме да призовем образованите и мислещи хора да следят развитието на климатичните промени у нас и да бъдат активни с искания към властите да предприемат адекватни действия. 

Птиците през твоя обектив
Насърчаваме и вече десетките хиляди любители на птиците в България да въвеждат в различните орнитологични платформи (каквато е например SmartBirds Pro) своите наблюдения на птици, включително направените от тях снимки, като в електронното пространство непременно отбелязват датата и мястото на видяната или фотографирана птица. 
Така фотографиите им от обикновени или красиви картинки ще се превърнат в научен документ, който може да помогне за опазването на този вид или на българската природа.

Птиците ни предупреждават: климатът вече променя България. Ако искаме да защитим не само тях, но и себе си, трябва да действаме – чрез мониторинг, опазване и разумно управление на природата.

В публикацията са използвани материали от:

• Маринова, Т., Л. Бочева (Ред.) 2023. Променящият се климат на България. Данни и анализи. НИМХ, София, 106 с. 
• Boano, G., P. Iankov. 1997. Pallid Swift Apus pallidus. – In: Hagemeijer, W., M. Blair (Eds.) The EBCC atlas of European breeding birds. Their distribution and abundance. London, T & AD Poyser: 428. 
• Keller, V., Herrando, S., Voříšek, P., Franch, M., Kipson, M., Milanesi, P., Martí, D., Anton, M., Klvaňová, A., Kalyakin, M.V., Bauer, H.-G. & Foppen, R.P.B. (2020). European Breeding Bird Atlas 2: Distribution, Abundance and Change. European Bird Census Council & Lynx Edicions, Barcelona. 
• Malcheva, K. 2017. Climatology of intense rainfall in Bulgaria in the recent decades. – Bul. J. Meteo & Hydro 22/1-2, 27-40. 
• https://www.researchgate.net/publication/319122957_Atlas_of_Breeding_Birds_in_Bulgaria_-_Full_text
• https://www.researchgate.net/publication/271272126_Rock_Nuthatch_Sitta_neumayer
• https://www.researchgate.net/publication/315381054_Atlas_of_the_breeding_birds_of_Sofia_City
• https://www.researchgate.net/publication/267811415_Standard_UTM_Grid_mapping_as_a_method_for_ornithological_monitoring_In_Bulgarian
• https://www.researchgate.net/publication/316666233_The_Bulgarian_contribution_to_the_Atlas_of_Breeding_Birds_in_Europe
• https://ebba2.info/maps/
• https://www.researchgate.net/publication/266383856_Eleonora’s_Falcon_Red_Data_Book_of_the_Republic_of_Bulgaria_Vol_2_-_Animals_electronic_version_httpe-ecodbbasbgrdbenvol2
• https://www.researchgate.net/publication/320299537_Rosy_Starling_Sturnus_roseus
• https://www.researchgate.net/publication/278035653_Blue_Rock_Thrush_Monticola_solitarius
• https://www.researchgate.net/publication/278035524_Western_Rock_Nuthatch_Sitta_neumayer
• https://www.researchgate.net/publication/275647181_Eleonora’s_Falcon_Falco_eleonorae
• https://www.researchgate.net/publication/275646770_Pallid_Swift_Apus_pallidus

Източник: За устрема на птиците към севера и как климатът променя териториите им, Климатека

Петър Янков е автор в Климатека. Той е орнитолог, работил 12 години в Института по зоология на БАН и като преподавател в Биологическия факултет на Софийския университет. Впоследствие се посвещава на практическото опазване на природата и е един от създателите на една от най-успешните природозащитни общности в страната – Българското дружество за защита на птиците – BirdLife България (БДЗП). Инициатор на създаването от БДЗП на първите у нас природозащитни центрове – „Пода“ и „Източни Родопи“. Автор на 229 научни публикации и на стотици научно-популярни статии и книги, преводач на орнитологични справочници, участник в изследователски експедиции в Турция, Албания, Беларус, Туркменистан, Казахстан. В продължение на два мандата е член на Световния съвет и на Европейския комитет на BirdLife International като представител на страните от Източна и Централна Европа.

Лимитът е около 2,5 пъти базовата им метаболитна скорост (BMR) – енергията, която организмът изразходва в покой, само за да ни поддържа живи.

"Всяко живо същество има метаболитен таван, но въпросът е точно какъв е той и какво го ограничава", коментира водещият автор Андрю Бест (Andrew Best), антрополог в Масачузетския колеж по либерални изкуства и самият той трениращ издръжливост.

Екипът се заема да провери дали най-мотивираните състезатели в света могат да преминат тази граница.

"За да разберем, се запитахме дали ако съберем група от истински състезатели ултраатлети, могат ли те да преодолеят този предположен от нас метаболитен таван?"

Какво означава метаболитен таван

Може да си представим BMR като изразходваната енергия, като двигател, който работи на празен ход на неутрално положение. Метаболитният таван е колко бързо този двигател може безопасно да се върти в продължение на седмици и месеци.

За кратки периоди – силен спринт, финално ускорение в края на състезанието – хората могат да се изстрелят доста над тази граница. Но осреднено за дълги периоди, организмът  се връща към приблизително 2,5×BMR. Новите данни показват, че превишаването на тази граница за твърде дълго време е физиологично вредно.

"Ако се качвате над тавана за кратки периоди, това е добре. Можете да го компенсирате по-късно", обяснява Бест. "Но в дългосрочен план това е неустойчиво, защото организмът ви ще започне да разгражда тъканите си и ще грохнете."

Измерване на изгарянето извън лабораторията

За да тестват тавана "в дивата природа", а не в лаборатория, изследователите са проследили 14 елитни състезатели – ултрамаратонци, колоездачи и триатлонисти – чрез тренировъчни блокове и многодневни събития.

Вместо да разчита на оценки на сърдечната честота или показания от бягаща пътека, екипът дава на участниците да пият вода, обогатена с два редки изотопа, деутерий и кислород^18. Анализирането на концентрацията на тези изотопи в пробите от урина от всеки участник би ни позволило да изчислят дневната норма на производството на въглероден диоксид в организма им и по този начин дневния им разход на енергия. Този подход, известен като метод на двойно маркирана вода (The doubly labeled water - DLW), е златният стандарт в общественото здравеопазване за измерване на калориите, изгорени всеки ден по време на нормалното ежедневие. Той е ясен, напълно безопасен и точен.

По време на най-натоварените упражнения, някои спортисти за кратко изгаряли енергия от шест до седем пъти по-висока от базалния метаболизъм (BMR) – приблизително 7000 до 8000 калории на ден. Но с разширяването на интервала до 30 и 52 седмици, резултатът е едини същ: средно около 2,4 пъти BMR.

Изводът е очевиден. Дори сред най-изключителните показатели за човешка издръжливост, дългосрочната скорост на изгаряне се подчинява на общовалидно ограничение.

Организмът спестява енергия

Едно от най-интригуващите открития в проучването е как органът защитава този таван: той краде от други бюджети.

Докато спортистите влагат калории в движение напред, мозъкът фино намалява енергията другаде – по-малко несъзнателни движения, повече дрямка, общо намаляване на спонтанната активност.

"Мозъкът ни има наистина силно влияние върху това колко са несъзнателните движения, колко ни иска да се движим или да подремнем", посочва Бест. "Всичката тази умора, която усещаме, спестява калории."

Това е икономика на микроспестявания, която позволява на тялото да се движи, като същевременно поддържа баланс в дългосрочен план.

По-голямата картина на издръжливостта

Твърдият енергиен таван обяснява защо представянето  се влошава по време на етапни състезания и експедиции и защо дори закоравелите авантюристи се прибират измършавели.

Това също така преосмисля очакванията ни за отслабване: не можете просто да спортуваме, за да постигнем неограничено изгаряне на калории, защото с течение на времето организмът компенсира и общият дневен разход на енергия се стабилизира.

Съществуват и по-широки аспекти на здравето. Ако общата енергия е ограничена, щедрите разходи в една област – например седмици на тежки тренировки – могат да наложат строги икономии в други. А такива може да бъдат имунната функция, заздравяването на рани или репродуктивното здраве.

Тази компромисна перспектива би могла да помогне на клиницистите да обмислят възстановяването от хронични заболявания и да насочва спортистите и треньорите при определяне на темпото на тренировъчните блокове, за да се избегне претоварване и прегаряне.

Граници, които повечето от нас никога няма да докоснат

За почти всички този таван е теоретичен.

"Повечето от нас никога няма да достигнем този метаболитен таван", отбелязва Бест.

"Необходимо е да се бяга средно около 20 км на ден в продължение на една година, за да се постигне 2,5 пъти BMR. Повечето хора, включително и аз, биха се контузили, преди да се стигне до някакъв енергиен лимит."

Краткосрочните скокове над линията са рутинни; устойчивите средни стойности близо до нея, продължаващи няколко месеца, са рядкост.

Извадката е била малка – 14 спортисти – и е възможно да съществуват истински отклонения. Но конвергенцията между спортовете и времевите рамки предполага стабилна човешка константа. Авторите също така подчертават, че индивидуалната физиология е от значение.

Генетиката, телесният състав и историята на тренировките вероятно определят колко близо до тавана може да се задържи един човек и за колко време, преди да се проявят компенсациите.

Тренирайте по-умно в рамките на ограниченията

За спортистите, занимаващи се с издръжливост, посланието е едновременно отрезвяващо и полезно. Можете да атакувате червената линия, но след месеци тялото ви ще ви дръпне обратно към нормалната си скорост. Това предполага стратегическа периодизация.

Планирайте кратки тласъци над тавана, след което планирайте истински блокове за възстановяване, така че дългосрочната средна стойност да остане устойчива.

Освен това изследването подкрепя нещо, което треньорите отдавна отстояват – сънят, дните за почивка и калорийната адекватност не са лукс, а лостове, които мозъкът ни използва, за да поддържа системата в баланс.

За хората, които не спортуват, проучването обяснява едно често срещано разочарование: добавянето на повече упражнения не винаги води до по-високо ежедневно изгаряне на калории, особено с течение на времето.

Организмът се адаптира, като намалява термогенезата, свързана с нетренировъчна активност (NEAT) – всички малки движения и треперене, които не забелязвате – така общият брой спира да се увеличава.

Това не прави упражненията безсмислени, това означава, че очакванията трябва да отчитат компенсацията. Упражненията все още осигуряват ползи за сърдечно-съдовата, метаболитната и психическата здраве , които далеч надхвърлят изгорените калории.

Биологията, заковала метаболитния таван

Какво налага ограничението? В статията не посочва един-единствен механизъм, а координиран набор от ограничения.

Те включват храносмилателен капацитет (колко енергия може да абсорбирате и преработите), разходи за поддръжка на тъканите, ендокринни сигнали и централната мозъчна регулация на умората и мотивацията.

При различните видове са се появили подобни граници, което подсказва за дълбоки еволюционни корени. Хората могат да достигнат 10×BMR за кратки спринтове и да оцелеят в ултрасъбития с 6–7×BMR в продължение на дни, но дългосрочно остава тази средна стойност от ~2,5×BMR.

В крайна сметка, заключението е почти успокояващо: нашата физиология е устроена да се самозащитава. Може да натискаме педала на газта от време на време, но двигателят има регулатор. Най-умният ход е да работим с тази биология, а не срещу нея.

Справка: Ultra-endurance athletes and the metabolic ceiling; Best, Andrew et al.; Current Biology, Volume 35, Issue 20, 5106 - 5110.e2; DOI: 10.1016/j.cub.2025.08.063

Източник: Scientists found the metabolic ceiling that limits human endurance, Еarth.com

Новият материал може да направи турбините и двигателите значително по-ефективни, което е важна стъпка към по-чисти и по-мощни енергийни системи.

Новата сплав е разработена от изследователи от Технологичния институт в Карлсруе, а резултатите са представени в Nature.

Огнеупорните метали като волфрам, молибден и хром са известни със своята топлоустойчивост, но имат сериозни недостатъци: те са крехки при стайна температура и бързо се окисляват на въздух и това води до повреда дори при 600 до 700 градуса по Целзий. Поради това те могат да се използват само в специализирани вакуумни среди, като например в рентгенови въртящи се аноди.

"Съвременните суперсплави могат безопасно да се използват при температури до максимум 1100 градуса по Целзий. Това е твърде ниско, за да се реализира напълно потенциалът за повишена ефективност на турбините", обяснява професор Мартин Хайлмайер (Martin Heilmaier).

Новата сплав, разработена като част от изследователска програма на Германската изследователска фондация, проявява уникални свойства: тя е пластична при стайна температура, има висока точка на топене и се окислява бавно дори в критичния температурен диапазон.

По-голяма ефективност, по-малка консумация

"В една турбина, повишаването на температурата само със 100 градуса по Целзий може да намали разхода на гориво с приблизително 5%", отбелязва Хайлмайер.

"Това е особено важно за авиацията, където електрическите самолети едва ли ще бъдат подходящи за полети на дълги разстояния през следващите десетилетия. Следователно значителното намаляване на разхода на гориво ще бъде жизненоважен въпрос. Стационарните газови турбини в електроцентралите също биха могли да работят с по-ниски емисии на CO₂ благодарение на по-здравите материали", отбелязва Хайлмайер.

Изследователите подчертават, че ще са необходими допълнителни стъпки за развитие, за да бъде сплавта приложима на практика, но тяхното откритие вече представлява значителен научен пробив, върху който могат да надграждат изследователски групи по целия свят.

Справка: Frauke Hinrichs, Georg Winkens, Lena Katharina Kramer, Gabriely Falcão, Ewa M. Hahn, Daniel Schliephake, Michael Konrad Eusterholz, Sandipan Sen, Mathias Christian Galetz, Haruyuki Inui, Alexander Kauffmann, Martin Heilmaier. A ductile chromium–molybdenum alloy resistant to high-temperature oxidation. Nature, 2025; 646 (8084): 331 DOI: 10.1038/s41586-025-09516-8

Източник: Novel Metal Alloy Withstands Extreme Conditions, Karlsruher Institut für Technologie (KIT)

Сега група изследователи от Националния институт по геофизика и вулканология (INGV) в Италия са използвали част от тези данни, за да открият нов начин за прогнозиране на вулканичните изригвания.

В момента прогнозирането и наблюдението на вулканите се извършва главно чрез проследяване на движението на плитката магма и позволява само краткосрочни прогнози за изригвания, което дава на местните жители в региона малко време между предупреждението и изригването.

Ново проучване, публикувано в Science Advances, описва метод за проследяване на модели на земетресения, които съответстват на презареждането на магмата от мантията, съхранението ѝ на междинни дълбочини и издигането ѝ на повърхността преди изригването, което позволява прогнози с месеци предварително.

Предложеният метод се основава най-вече на параметър, наречен "b-стойност".

"B-стойността изразява съотношението между малки и големи земетресения и по този начин е обратнопропорционална на средната магнитуда на земетресението", обяснява екипът.

Изследователите анализират данни за земетресения от вулкана Етна от двадесет години, от 2005 до 2024 г., използвайки 3D сеизмичен скоростен модел за точно определяне на местоположението на земетресенията. Те разделят получената сеизмичност на три сектора на земната кора: дълбокият сектор на земната кора (>10 км), междинният сектор (0–8 км) и плиткото ниво на земната кора (0–2 км). За всеки сектор е изчислена времевата серия с b-стойността.

Сеизмичност на планината Етна и b-стойности от 2005 до 2024 г. Кредит: Science Advances (2025). DOI: 10.1126/sciadv.adx9873

Изследователите са установили, че времевите промени в b-стойностите на вулкана Етна съответстват на движението на магмата от дълбоки към плитки нива на земната кора.

"В частност, презареждането на магмата от мантията е в съответствие с намаляване на b-стойностите с течение на времето на дълбочини по-големи от 10 км под морското равнище, тъй като това би увеличило временно тангенциалното напрежение, измествайки сеизмичността към по-високи магнитуди. Обратно, изтичането на магма към по-плитки сектори разтоварва околните скали, което води до увеличаване на този параметър", обясняват авторите на изследването.

Резултатите от техния анализ показват, че наблюдението на b-стойностите е можело да предотврати проблеми с вулканизма на Етна в миналото. Въпреки че учените не могат точно да се върнат назад във времето и да предупредят хората от Сицилия за минали събития, те могат да включат наблюдението на b-стойностите в многопараметрични системи за наблюдение за средносрочно и дългосрочно наблюдение на вулканите в бъдеще, за да помогнат за осигуряването на по-навременни предупреждения.

Този нов метод за прогнозиране на вулканична активност вероятно може да се приложи и към други вулкани по света. Надеждният анализ на b-стойността обаче зависи от висококачествен, непрекъснат сеизмичен мониторинг и достатъчен брой земетресения. Така че приложението му е ограничено до по-активни вулканични райони.

Справка: Marco Firetto Carlino et al, Earthquake frequency-magnitude distribution at Mount Etna sheds light on magma ascent in the volcano's plumbing system, Science Advances (2025). DOI: 10.1126/sciadv.adx9873

Източник: Earlier volcano prediction at Mount Etna made possible by new earthquake pattern analysis, Krystal Kasal, Phys.org

Ново проучване, публикувано в Scientific Reports, разкрива, че зърната, събрани от изпражненията на азиатски палмови цивети, съдържат значително по-високи нива на мазнини и съединения, подобряващи вкуса, отколкото конвенционално браните им аналози. Изследването предлага първото конкретно химическо обяснение защо копи лувак, както се нарича това кафе, може да се продава за повече от 1000 долара за килограм.

Самият процес звучи като нещо, измислено от луд учен, под въздействието на кофеин. Дивите цивети ядат узрели кафеени зърна, смилат плодовата пулпа и отделят зърната. След това фермерите събират изпражненията, извличат зърната и ги продават на астрономически цени. Това се случва от повече от век, но никой не е доказал окончателно дали пътуването през червата на циветите действително е променило зърната по някакъв смислен начин.

Химическо пътешествие през храносмилателния тракт

Палати Алеш Сину (Palatty Allesh Sinu) и екипът му събират 68 фекални проби от диви цивети от пет плантации за робуста в Карнатака, Индия. Събират и обикновени зрели плодове от същите плантации за сравнение. След почистване и смилане на двата комплекта зърна, изследователите ги подлагат на химичен анализ.

Разликите са поразителни. Зърната, преминали през циветите, са съдържали значително повече общи мазнини от ръчно събраните зърна. Установено е също така и че имат повишени нива на два специфични метилови естера на мастни киселини, или FAME (fatty acid methyl ester): метилов естер на каприлова киселина и метилов естер на капринова киселина. Тези съединения не са просто химически куриози. Те са истински ароматни кладенци.

"Химическите разлики в кафето от цивети са резултат от ферментацията на зърната в храносмилателната система на циветите и разликите вероятно влияят на крайния вкус на кафето."

По-високото съдържание на мазнини, обясняват изследователите, би променило аромата и вкусовия профил на кафето по фундаментални начини. Междувременно, тези две FAME биха могли да допринесат за нещо неочаквано: кремообразен, млечен вкус. Това е химическа трансформация, която се случва в тъмнина и топлина, някъде между стомаха на циветата и червата ѝ.

Въпросът за печенето остава

Преди да се зарадват любителите на кафето обаче, изследователите правят две важни уговорки.

Първо, те са анализирали непечените зърна. Печенето е моментът, в който кафето наистина оживява, където стотици химични реакции създават сложните вкусове, които разпознаваме като кафе. Как уникалната химия на циветите оцелява след тази огнена трансформация, остава неизвестно.

Второ, това проучване изследва зърната Робуста, популярният, но по-малко престижен братовчед на Арабика. Повечето търговски копи лувак използват зърна Арабика, които имат различен базов химичен състав. Дали зърната Арабика претърпяват подобни трансформации в храносмилателната система на циветите е отворен въпрос.

Лувак в клетка. Кредит: Wikimedia Commons

Констатациите идват и в етично сложен момент за кафето от цивета. Експлозивният растеж на индустрията довежда до много съобщения за цивети, затваряни в клетки и хранени насилствено с плодове, което е далеч от традиционната практика за събиране на зърна от диви животни. Това проучване е използвало само проби от диви цивети, въпреки че изследователите не разглеждат изрично етичните аспекти на търговията.

И все пак, химията разказва история, която е трудно да се игнорира. Каквото и да се случва вътре в тези цивети, то е реално, измеримо е и влияе на зърната по начини, които всъщност биха могли да оправдаят поне част от високата цена на кафето. Дали това оправдава цената е съвсем друг въпрос, който вероятно зависи повече от маркетинга и мистиката, отколкото от метиловите естери на мастните киселини.

Засега поне знаем следното: най-скъпото кафе в света не е скъпо само заради необичайния си произход. От химическа гледна точка, изпражненията всъщност имат значение.

Справка: Mitra, R., Jose, T., Abhiram Krishnan, P. et al. Civet Robusta and natural Robusta coffee are different on key fatty acid methyl esters and total fat. Sci Rep 15, 36281 (2025). https://doi.org/10.1038/s41598-025-21545-x

Източник: The Secret Behind $1,000 Coffee? It’s All in the Poop, scienceblog

Гробницата, обозначена от египтолозите като KV62, е заплашена от много пукнатини, ерозия на скалите, причинена от влажността, и избледняване на стенописите - всичко това, ускорено от факторите на околната среда, които се засилват през последните десетилетия.

Според изследване, публикувано в списанието npj Heritage Science на Nature, професор Сайед Хемеда (Sayed Hemeda) от катедрата по опазване на архитектурното наследство на Университета в Кайро е идентифицирал проблеми с целостта на конструкцията, които излагат гробницата на безпрецедентен риск.

The Independent съобщава, че голяма пукнатина, преминаваща през тавана както на гробната камера, така и на входа, е създала пролуки, позволяващи на дъждовната вода да прониква дълбоко в конструкцията. Това проникване на вода е повишило драстично нивата на влажност, създавайки перфектни условия за растеж на гъбички, които непрекъснато поглъщат безценните стенописи, изобразяващи пътуването на младия фараон към отвъдния живот.

Наводнението от 1994 г.: Повратен момент за опазването на гробниците

Настоящата криза на гробницата може да се проследи до катастрофално събитие отпреди три десетилетия. През ноември 1994 г. Долината на царете е засегната от проливни дъждове, предизвиквайки внезапни наводнения, които потопяват древния некропол в тинеста вода. Този опустошителен потоп отбелязва повратна точка в опазването на множество гробници, но гробната камера на Тутанкамон е особено уязвима поради изграждането си в нестабилната шистова скална формация Есна.

Въздушен изглед на Долината на царете в Луксор, Египет, показващ сухия пейзаж, където се намират гробницата на Тутанкамон и други царски погребални места. Кредит: Vyacheslav Argenberg / CC BY 4.0 )

Шистите Есна, които доминират в геологията на Долината на царете, притежават уникални и проблематични характеристики. Тази седиментна скала се разширява и свива драстично при колебания във влажността, което я прави по своята същност нестабилна за поддържане на подземни структури. Изследванията на професор Хемеда подчертават, че наводнението от 1994 г. е позволило на водата да проникне в гробницата, драстично повишавайки нивата на вътрешна влажност и предизвиквайки гъбични инфекции, които продължават да опустошават стенописите и днес. Водите от наводнението са ерозирали и скалните слоеве в цялата долина, отслабвайки конструктивните основи на множество  египетски гробници.

Това, което прави ситуацията още по-несигурна, е фактът, че гробницата се намира на една от най-ниските точки в долината, издълбана директно в скалната основа на дерето (вадито). Историческите доказателства сочат, че внезапни наводнения периодично засягат този регион в продължение на хилядолетия, като поне седем активни речни корита са се вливали в централната част на долината. Древни наводнения в края на Осемнадесетата династия са погребали множество гробници под няколко метра отломки, което неволно ги е предпазило от крадци на гробници, но също така ги е подложило на разрушителното въздействие на водата, а щетите ще станат очевидни едва хиляди години по-късно.

Геоложка нестабилност и нарастващ натиск

Геоложките предизвикателства, пред които е изправена гробницата на Тутанкамон, далеч надхвърлят щетите от водата. Триизмерният анализ на стабилността на професор Хемеда, използващ усъвършенстван софтуер за 3D моделиране PLAXIS, разкрива, че таванът на гробната камера е подложен на вертикални напрежения на натиск, надвишаващи 1660 kN/m², което е доста над прага от 1000 kN/m², обикновено считан за безопасен за карбонатни скали на тази дълбочина. Тези прекомерни напрежения, съчетани със свойствата на набъбване на шистите Есна, когато са изложени на влага, създават реална опастност за нестабилност на конструкцията.

Д-р Мохамед Атия Хаваш (Mohamed Atia Hawash), професор по архитектурна реставрация във Факултета по археология на Кайрския университет, обяснява, че самите околни планини са осеяни с пукнатини, не само в долината, но и простиращи се до близкия район Дейр ел-Бахари, където се намира погребалният храм. Тези пукнатини представляват риск от отделяне на големи скални маси и срутване върху съседни гробници. Д-р Хаваш предупреждава, че макар сега да се обръща внимание на гробницата на Тутанкамон, тя не е единствената застрашена в този обект на световното наследство на ЮНЕСКО.

Стенопис в погребалната камера в гробницата на Тутанкамон. Кредит: Wikimedia Commons

Гробницата, която се състои от четири основни камери - вход, преддверие, погребална камера и съкровищница - първоначално никога не е била проектирана за настаняване на царски особи. Археологически доказателства сочат, че е била набързо преустроена след неочакваната смърт на младия фараон около 1323 г. пр.н.е. Тази прибързана адаптация може да допринася за някои от структурните уязвимости, които сега заплашват археологичнбия паметник. Сравнително малкият размер на гробницата, в сравнение с други царски погребения в Долината на царете, означава, че ѝ липсват някои от подсилващите елементи, открити в по-големите, специално построени фараонски гробници.

Емблематичната златна маска на Тутанкамон, един от приблизително 5000 артефакта, открити в гробницата. Кредит: Roland Unger/Public Domain 

Спешни призиви за действие и опазване

Египетските археолози и експерти по опазване на околната среда настояват за незабавна намеса, за да се предотврати катастрофално срутване. Съюзът на египетските археолози призова за сформирането на експертна комисия на високо ниво, която да проведе цялостни геоложки и археологически анализи на обекта. Такава комисия ще оцени въздействието върху стенните надписи, ще разработи точен рисков профил и ще подготви спешни доклади за правителствените органи, за да се даде възможност за бързи защитни действия.

Професор Хаваш критикува липсата на ефективни планове за управление на риска, въпреки статута на Долината на царете като обект на световното наследство на ЮНЕСКО от 1979 г. Той отбелязва, че макар инструкциите управление на кризи да съществуват на хартия, на практика те остават неефективни.

Тази стенопис в гробницата на Тутанкамон показва фараона, който общува с Озирис - божество, смятано за бог на подземния свят. Когато умира, Тут е на около 19 години. Кредит: Wikimedia Commons

"Имаме способността да наблюдаваме рисковете научно, но липсата на култура на превенция означава, че реагираме едва след бедствия, посочва професорът пред Independent Arabia.

По-ранни проучвания вече са предупреждавали за нови пукнатини и вероятност от по-нататъшни внезапни наводнения, но не са били предприети съществени действия след тези предупреждения. Сложните древни техники, видими в оцветяването на гробницата и производството на изкуствени пигменти, като египетско синьо и зелено, демонстрират нивото на майсторство, което би било загубено завинаги, ако конструкцията се срути.

Предизвикателствата пред опазването се утежняват от историята на гробницата като туристическа дестинация. От отварянето ѝ за обществеността, дъхът, влажността и телесната топлина на милиони посетители са допринесли за влошаването на състоянието на деликатните стенописи. Институтът за опазване "Гети" провежда десетилетие на проучване и проект за опазване, който приключва през 2019 г., внедрявайки мерки за стабилизиране на средата на гробницата. Въпреки това, продължаващите конструктивни проблеми, идентифицирани от професор Хемеда, предполагат, че е необходима много по-мащабна намеса.

Проучването на д-р Хемеда препоръчва минимизиране на колебанията на влажността, за да се запази гробницата чрез регулиране на вътрешната ѝ среда и прилагане на целенасочена програма за укрепване и консервация. Практическите решения биха могли да включват намаляване на натоварването върху планината над гробницата или инсталиране на подвижни вътрешни подпори, които запазват характера на обекта, като същевременно предотвратяват потенциално срутване.

Професор Хаваш подчертава, че са спешно необходими практически мерки, като например създаването на специализиран орган за наблюдение на риска, съставен от академици, които могат да издават надеждни доклади и непрекъснато да наблюдават безопасността на археологическите обекти.

"Къде са редовните доклади, проследяващи застрашените обекти и очертаващи мерки за интервенция и защита?", пита той, подчертавайки системните провали в подхода на Египет към опазването на наследството.

Южната стена на погребалната камера в гробницата на Тутанкамон. Кредит: Mary Harrsch Flickr (CC BY-NC-SA 2.0)

Гробницата на Тутанкамон плени въображението на света, откакто Хауърд Картър  я открива на 4 ноември 1922 г. след години на старателни разкопки. Скрита зад скромен вход и заровена сред останките от други гробници, тя е съдържала приблизително 5000 артефакта, включително известната златна маска, позлатени статуи, изящни мебели, оръжия и погребални предмети, отразяващи сложните ритуали, свързани с царските погребения в древен Египет. Откритието разпалва световна "египтомания" и предоставя безпрецедентна представа за погребалните практики на Осемнадесета династия.

Сега, повече от век след откриването си, гробницата е изправена пред може би най-голямото си изпитание. Без незабавни и всеобхватни усилия за опазване, структурата, оцеляла над три хилядолетия, може да претърпи непоправими щети още през нашия живот. Предупрежденията на професор Хемеда, д-р Хаваш и други експерти ясно показват, че времето за действие не е утре - а днес.

"Бедствието може да ни сполети всеки момент и ако искаме да запазим Долината на царете, трябва да се предприемат действия, преди да е станало твърде късно", отбелязва д-р Хаваш.

Справка: Hemeda, S. 3d stability modelling of Tutankhamen^,s Tomb (Kv62) using Plaxis 3d with jointed rock model. npj Herit. Sci. 13, 155 (2025). https://doi.org/10.1038/s40494-025-01687-x

Източник: Tutankhamun's Tomb Faces Collapse Risk After a Century of its Discovery, Gary Manners, Ancient Origins

Открояват се два специфични модела на ходене: люлеене на торса (колко горната част на тялото се люлее настрани с всяка стъпка) и отвличане на раменете (отдръпване на раменете от гърдите). Мъжете, които са демонстрирали повече от тези движения, са били оценени като значително по-доминантни, дори когато зрителите не са могли да видят действителния им размер на тялото, лицето или каквото и да било друго освен модела на ходене. 

Така и по-ниските мъже могат да изглеждат също толкова заплашителни, колкото и по-едрите. Но сам по себе си ефектът е скромен. Хората разчитат много сигнали едновременно, така че походката вероятно се комбинира с размер, лице, глас и контекст.

В претъпкан бар, на тъмна улица или от другата страна на паркинга, човешкият мозък прави прибързани преценки за това кой представлява заплаха. Учените отдавна знаят, че височината и мускулната маса са причина за тези оценки. Но ново проучване от университета Нортумбрия разкрива нещо неочаквано: начинът, по който мъжете ходят, допринася за размера на тялото при формирането на впечатленията за заплаха, а зрителната система може да разчете тези сигнали за движение бързо, дори с ограничени детайли.

Хората се бият помежду си още от най-ранните етапи от историята на нашия вид.

Учените смятат, че тези битки са променили начина, по който сме еволюирали, особено мъжете. Това е известно като интрасексуален подбор, при който конкуренцията между членове на един и същи пол оформя начина, по който те еволюират.

Новото изследване повдига въпроса за възможността да сме еволюирали, за да откриваме улики за това дали един мъж е опасен по начина, по който ходи.

Тъй като в ранната ни история мъжете по-често участват във физически схватки, би било полезно за тях да еволюират, за да спечелят и оцелеят в битка. Мъжете все още са по-склонни да бъдат извършители на насилствени престъпления и мъжете представляват по-висок дял от жертвите на насилие, когато извършителят е непознат.

Мъжете средно не само имат 80% повече мускулна маса на ръцете и 50% повече мускулна маса на долната част на тялото от жените, но и по-здрави черепи, които им помагат да оцелеят в битките си.

Може да спечелите битка, но ако спечелите със счупена челюст, няма да се усеща като голяма победа, когато се опитате да ядете.

Така че еволюирането на способността да разберем дали някой може да ни нарани би позволило на нашите предци да се подготвят за битка или да се опитат да избегнат конфронтацията, ако рискът им се е струвал твърде висок.

И изглежда, че сме добри в това, според изследвания през последните две десетилетия. В проучване от 2009 г. участници от няколко страни, включително Боливия, Аржентина и САЩ, са помолени да разгледат снимки на лица и тела на мъже. Участниците са успявали да разберат кога един мъж е силен, дори само по снимките на лицето му. Когато гледали снимки на жени, участниците все още успявали да оценят силата, но по-малко точно в сравнение със снимките на мъже.

Гласовете съдържат важна информация и за силата на другите хора. В проучване от 2010 г. участниците са слушали гласови записи на говорящи английски, испански, румънски и местния боливийски език цимане. Участниците са успявали точно да преценят силата на горната част на тялото на говорещите, въпреки че те са били по-малко точни, когато става дума за жени, отколкото за мъже.

Ако намирате нечия походка за плашеща, не сте само вие. Кредит: Wikimedia Commons

Но когато ни предстои бой, е малко вероятно да видим само лицето на човека или само да чуем гласа му.

Изследвания, подпомогнати от съвременните техники за заснемане на движението, показват, че хората могат да разпознават потенциална заплаха от езика на тялото. Тези техники могат да създадат компютърно генерирано изображение на някого, което скрива определени физически черти. Те могат да накарат висок и нисък човек да изглеждат с еднакъв ръст или човек с много мускули да изглежда като някой, който има много малко мускули.

Изследователи, използващи тези техники в проучване от 2016 г., установяват, че участниците все пак могат да открият кога някой е силен, въпреки че не могат да кажат как изглежда човекът. Това предполага, че може да има нещо в начина, по който се движим, което показва на някой друг, че можем да му навредим.

Походката при ходене обикновено се случва без съзнателна мисъл, което означава, че може да разкрие честна информация за някого. Много от ухажванията при животни работят по този начин, като женските оценяват мъжките въз основа на поведения, които е трудно да се фалшифицират.

На тази идея се основава и новото проучване, публикувано в Scientific Reports.

Заснемане на естествени модели на походка

Изследователите са използвали 3D технология за заснемане на движение, за да запишат 52 мъже, които ходят естествено, след което са помолили 137 души да оценят колко физически доминиращ изглежда всеки ходещ, въз основа единствено на походката му. Оказа се, че различни комбинации от размер на тялото и стил на ходене могат да доведат до подобни оценки за доминиране. По-дребен, по-слаб мъж, който ходи с преувеличени модели на движение, може да се регистрира като също толкова доминиращ, колкото и значително по-едър, по-силен мъж, който се движи с минимален усет.

Данните за движението са използвани за създаване на стандартизирани, безлични хуманоидни аватари с еднаква височина и телосложение, елиминирайки цялата визуална информация освен самия модел на ходене. Клиповете показват приблизително два пълни цикъла на походка и продължават между три и четири секунди.

Освен заснемането на движение, изследователите са събрали данни за силата на захвата на ръцете (като показател за обща сила), обиколки на бицепсите, раменете, гърдите, талията и бедрата, както и резултати от въпросника за агресия на Buss Perry, който измерва склонността към физическа агресия, словесна конфронтация, гняв и враждебност.

Едно от видеата, направени с техники за заснемане на движение за авторското проучване.

Как стилът на ходене може да ви направи да изглеждате доминиращи

Преди да навлязат в техническите подробности, изследователите са показали петте най-доминантни и петте най-недоминантни походки на десет души и ги попитали какво ги прави различни. Мненията на всички съвпадат в две неща: перчене и поклащане.

Поклащането е просто: колко се люлее торсът на някого наляво и надясно с всяка стъпка. Изследователите са измерили това, проследявайки разстоянието между маркер в средната част на гърба и маркери на бедрените кости. Тъй като хората ходят с различна скорост, те са коригирали тези измервания, за да могат всички да бъдат сравнени справедливо.

"Перченето" включва три движения: отдръпване на раменете от гърдите, сгъване на лактите и завъртане на горната част на ръцете навътре. Заедно те създават изглед на напомпана горна част на тялото, като ръцете се държат далеч от торса, вместо да се люлеят право напред-назад. Когато изследователите правят окончателния си анализ, позицията на раменете остава най-важна.

Данните, публикувани в Scientific Reports, показват силна връзка между това колко доминиращ е изглеждал някой, както и поклащането, така и позицията на раменете. Но ето какво ги прави интересни: тези модели на движение са свързани и с реалните физически измервания. Мъжете, които по-силно се поклащат и имат по-широки рамене често имат и по-едри тела, по-силен захват и по-високи резултати по въпросниците за агресия.

"Това, което може би сме открили, са специфични движения, които биха могли да показват размера на някого и следователно потенциалната му способност да причини физическа вреда. Мъжете, за които се смяташе, че е по-вероятно да спечелят битка, имаха по-голяма самоувереност, а раменете им се движеха по-скоро полюшващо се. Това е почти стереотипната походка на героя от уестърните", разказва за изследването си в The Conversation Конър Лесли (Connor Leslie), доцент по криминология в Университета Нортумбрия, Нюкасъл.

Когато размерът не разказва всичко

Статистическият анализ разкрива нещо особено интересно: различни комбинации от тези три фактора биха могли да създадат едно и също впечатление. Един едър, силен мъж, който ходи нормално, може да изглежда също толкова доминиращ, колкото и по-дребен, по-слаб мъж, който засилва люлеенето и позицията на раменете си.

Това повдига вероятността по-дребните мъже несъзнателно (или съзнателно) да променят начина си на походка, за да демонстрират повече доминация. В същото време, много едрите мъже може да не е необходимо да се рекламират чрез движение.

Средно участниците оценяват мъжете, които били физически по-едри (комбинация от ИТМ, обиколка на бицепсите, раменете, гърдите и талията), като по-силно физически доминиращи, въпреки че не можели да видят колко големи са те. По-високата физическа доминация означава, че е по-вероятно да спечелят битка.

Точният характер на тази връзка не е ясен. Може би просто сме еволюирали, за да забелязваме по-едри мъже, които са склонни да ходят с уверена походка? Или сме внимателни към сигнали, че тези мъже може да искат да ни навредят?

Два интересни резултата:

Интересното е, че мъжете, които са постигнали по-високи резултати във въпросниците за агресия, всъщност са показали по-малко поклащане. Това може да има смисъл, ако някой наистина планира да се бие,. По-стабилната, центрирана походка осигурява по-добър баланс както за нанасяне на удари, така и за поддържане на изправено положение при удар.

Друга изненада: по-възрастните оценители дават по-високи оценки за доминиране във всички области, въпреки че проучването не разглежда защо.

Като гълъбите и лъвовете

Предишни изследвания също показват, че мъжете могат, съзнателно или подсъзнателно, да се опитват да излъчват плашещи сигнали чрез походката си.

Проучване от 2003 г. на когнитивния психолог Николаус Тройе (Nikolaus Troje) върху възприятието на хората за походката на други хора използва този стил на ходене като карикатура на мъжкия стил на ходене. Той посочва, че мъжките животни често се опитват да заемат колкото се може повече място, за да изглеждат по-големи, отколкото са в действителност.

Както при гълъбите, където мъжкият раздува перата си, или както при лъвовете, където мъжкият развива гривата си, ние откриваме при нашия вид специфични за пола различия в начина на движение, които в крайна сметка водят до това мъжете да изглеждат по-големи и по-тежки. Кредит: Pexels 

"Както при гълъбите, където мъжкият раздува перата си, или както при лъвовете, където мъжкият развива гривата си, ние откриваме при нашия вид специфични за пола различия в начина на движение, които в крайна сметка водят до това мъжете да изглеждат по-големи и по-тежки."

"Заслужава да се отбележи също, че открихме, че други фактори могат да повлияят на възприятието на хората. Жените участници са по-склонни да оценят мъжете във видеоклиповете като силно физически доминиращи, отколкото мъжете участници. А по-възрастните хора са оценили движенията на мъжете като по-силно физически доминиращи в сравнение с по-младите участници", допълва Лесли.

Въпреки това, естественото ни движение, походката ни, е изненадващо трудно да се промени. Така че способността да разчитаме знаците за опасност у някой, който върви към нас, би била много ценно умение, което да развием.

Справка: McCarty, K., Leslie, C., Anguera de la Rosa, A. et al. Perceiving intimidation through kinematic cues in men’s gait. Sci Rep 15, 33489 (2025). https://doi.org/10.1038/s41598-025-16400-y

Източници: 

Could your walk be a signal about your ability to win a fight?, The Conversation

Size Doesn’t Matter? Walking Style Can Make Smaller Men Appear Just As Intimidating As Larger Ones, StudyFinds

Междузвездната комета 3I/ATLAS е на път да пресече траекторията на космическия кораб, потенциално обсипвайки го със заредени частици от йонната си опашка.

Това рядко подравняване би могло да осигури най-близкия поглед досега върху материал отвъд нашата слънчева система, предлагайки поглед към далечните звездни системи, откъдето произхождат такива комети.

Рядка междузвездна среща

Идеята, че космически кораб би могъл директно да взема проба от материал от междузвездна комета, е рядка и вълнуваща възможност. Междузвездните комети, като 3I/ATLAS, пътуват през нашата Слънчева система от региони извън познатите граници на Млечния път.

Въпреки че такива обекти са били изучавани отдалеч, има малко или никакви данни за техния вътрешен състав или средата, от която са дошли.

Вземането на проби от опашката по този начин е най-близкото, до което можем да стигнем в момента, за да получим директна проба от такъв обект и следователно от различна част от галактиката.

Тази йонна опашка, която е съставена от частици, изхвърлени от кометата, докато тя се нагрява близо до слънцето, би могла да даде улики за състава на кометата и звездните системи, от които произхожда. Такава проба би могла да предложи рядък прозорец към далечните кътчета на космоса, потенциално разкривайки информация за ранната слънчева система и условията, довели до образуването на комети в други звездни системи.

Анимация на траекторията на комета 3I/ATLAS през нашата Слънчева система. Кредит: NASA/JPL 

Какво прави кометата 3I/ATLAS специална?

3I/ATLAS, открита за първи път през 2017 г., е междузвездна комета, посетила нашата Слънчева система. За разлика от обикновените комети, които се образуват в Пояса на Кайпер или облака на Оорт в нашата слънчева система, 3I/ATLAS е дошла от изцяло друга звездна система. С приближаването си до Слънцето, ледът и прахът ѝ започват да се изпаряват, създавайки две отделни опашки: прахова опашка и йонна опашка. Йонната опашка, която се образува от взаимодействието на слънчевия вятър с газовете на кометата, винаги е насочена встрани от Слънцето.

Информацията за състава на тази йонна опашка е от решаващо значение, защото би могла да помогне на учените да разграничат слънчевия вятър от кометните йони. Заредените частици от 3I/ATLAS ще съдържат по-тежки елементи, по-специално йони от водната група, които се различават от по-леките елементи, открити в слънчевия вятър. Този уникален химически подпис би могъл да позволи на Europa Clipper да идентифицира частици, които идват от самата комета, а не от слънчевия вятър.

Кометните тела действат като капсули на времето, запечатвайки материал от образуването им преди милиарди години. Този ​​материал се изхвърля при приближаването им към Слънцето, част от който се отнася далеч от Слънцето от слънчевия вятър, за да образува йонната опашка.

Възможността на Europa Clipper да улови йонната опашка

Космическият апарат Europa Clipper в момента е на път към Юпитер, но по време на пътуването си може да премине през област от космоса, където би могъл да събере заредени частици от йонната опашка на 3I/ATLAS. Времето на това събитие е от решаващо значение, тъй като Europa Clipper ще бъде в позиция между 30 октомври и 6 ноември 2025 г., за да може потенциално да събере тези частици. Има обаче няколко предизвикателства, които биха могли да попречат на космическия апарат да се възползва максимално от тази възможност.

Едно от най-големите препятствия е продължаващото спиране на работата на правителството на САЩ, което предизвика известни опасения относно готовността на инструментите на космическия кораб. Ако спирането продължи, инструментите на Europa Clipper може да не са напълно оперативни, което би могло да попречи на събирането на ценни данни. Въпреки това, подравняването на кометата, космическия кораб и Слънцето представлява вълнуваща възможност за научни открития.

Изследователи от Европейската космическа агенция са използвали специализирана компютърна програма, за да предскажат тази потенциална среща. Известна като Tailcatcher (капан за опашка), тази програма проследява частиците от слънчевия вятър и техните пътища, помагайки на учените да предвидят кога космически кораби като Europa Clipper биха могли да преминат през йонната опашка на комета.

Какво можем да научим от заредените частици?

Ако Europa Clipper може да събере частици от йонната опашка на 3I/ATLAS, учените ще имат възможност да ги сравнят със слънчевия вятър. Кометните йони са по-тежки и имат различен химичен състав, който ги отличава от частиците на слънчевия вятър, които са съставени предимно от водород и хелий.

Чрез анализ на тези разлики учените биха могли да научат повече за специфичните материали, които изграждат кометата, и по този начин да разберат по-добре условията в далечните звездни системи, от които тя произхожда.

Освен това, актът на зареждане на допълнителна маса в слънчевия вятър причинява общо забавяне и отклонение на околния поток на слънчевия вятър.

Източник: Comet 3I/ATLAS Is Heading Toward a Rare Encounter with NASA’s Spacecraft, Daily Galaxy

Ново проучване, анализиращо над четвърт милион дни употреба на смартфони сред 10 099 възрастни американци, обаче предполага, че връзката между навиците за ползване на телефон и психичното здраве може да е далеч по-слаба, отколкото се смяташе досега.

Публикувано наскоро в Proceedings of the National Academy of Sciences (PNAS), изследването представлява едно от най-обширните и подробни изследвания, правени някога за това как употребата на смартфоните в реалния свят се свързва с настроението.

Използвайки анонимни регистриращи употребата на смартфоните файлове, събрани директно от устройствата с Android на участниците, изследователите са проследили всяко отключване, сесия на приложение и минути пред екрана в продължение на четири седмици, след което са сравнили тези модели с ежедневните оценки за настроението на участниците.

Заключението: Данните за настроението и употребата на телефони не подкрепят теорията, че употребата на смартфони влияе негативно върху психичното здраве.

"Смартфоните са незаменим инструмент в ежедневието; въпреки това, има опасения относно това как употребата им може да повлияе на психичното здраве и благополучие", пишат изследователите. "Нашият анализ на четвърт милион дни обективно използване на смартфони сред над 10 000 различни възрастни участници разкрива малко доказателства за силни двупосочни връзки между психичното здраве и употребата на смартфони."

Изследователите се заемат да тестват един измамно прост, но широко обсъждан въпрос: Дали смартфоните наистина карат хората да се чувстват по-зле?

За да отговорят на този въпрос, те отиват ​​далеч отвъд традиционните проучвания, които често разчитат на това участниците да преценяват колко време прекарват онлайн, което е ненадеждна оценка. Предишни проучвания показват, че самооценката на употребата на телефон може да надцени реалността с до 12 часа седмично. Вместо това, изследователите използват обективни данни от системните лог файлове на Android, предлагайки точна, минута по минута картина на това как хората действително са използвали телефоните си.

В цялата извадка участниците прекарвали средно около 6 часа на ден на телефоните си, отключвайки ги приблизително 41 пъти дневно. От тях само около 43 минути били прекарани в приложения за социални медии, а останалите били за съобщения, навигация, продуктивност и други "несоциални" категории.

Според Pew Research, въпреки че близо 85% от американците притежават смартфони и някои потребители прекарват над 25% от деня си, използвайки ги, изследователите не са открили съществени доказателства, че по-интензивната употреба на телефони предсказва по-лошо настроение, нито индивидуално, нито в групата като цяло. Всъщност, в някои случаи хората съобщават за малко по-добро настроение през седмиците, когато са използвали несоциални приложения повече от обикновено.

Въпреки че общите ефекти са малки, в данните са забелязани някои закономерности. По-младите хора показват слаба кръстосана връзка между използването на социалните медии и по-ниското настроение. Тази връзка обаче изчезва, когато се анализират с течение на времето.

По подобен начин жените и "лицата, идентифициращи се като нестандартен пол", са склонни да използват социални и несоциални приложения по-често и отчитат по-ниски средни оценки за настроение в сравнение с мъжете. Въпреки това, отново, демографските фактори като възраст и пол не са по-силни предсказващи фактори за настроението, отколкото самото използване на смартфони.

Авторите твърдят, че това откритие подчертава колко подвеждащо може да бъде смесването на корелацията с причинно-следствената връзка. Дори статистически значимите ефекти в огромен набор от данни може да имат малко практическо въздействие.

В един пример екипът изчислява, че за да намали средностатистическият потребител само с една точка оценката си за настроение, той ще трябва да прекарва невъзможните 18 допълнителни часа на ден, използвайки приложения, които не са свързани със социалните мрежи.

"Това означава, че наблюдаваните от нас ефекти са толкова малки, че изискват неправдоподобно големи промени в поведението, за да предизвикат дори незначителни промени в настроението", обясняват изследователите.

Новото проучване разглежда и повтарящ се проблем в изследванията на дигиталното психично здраве: разликата между възприятието и реалността. Повечето минали проучвания са разчитали на самооценките, които са склонни да преувеличават употребата и да прикриват важни нюанси.

Човек може да каже, че прекарва "часове в преглеждане на социални мрежи". Все пак това време може да бъде разделено между изпращане на съобщения с приятели, четене на новини или гледане на видеоклипове. Тези дейности могат да имат много различни емоционални ефекти.

Чрез използване на обективни лог файлове, изследователите успяват да разграничат приложенията за социални медии (като Facebook или Instagram) от несоциалните приложения (като Google Maps или Spotify).

Интересното е, че те открили, че макар високата употреба на социални приложения да не е свързана с по-лошо настроение, по-голямата употреба на несоциални приложения корелира с малко по-добро настроение у индивидите, което вероятно отразява продуктивни или възнаграждаващи дейности като планиране, учене или забавление.

Изследователите обаче предупреждават, че тези модели не доказват непременно, че смартфоните са полезни. Резултатите само показват, че връзката им с психичното здраве е по-сложна, контекстуална и вероятно преувеличена в публичния дискурс.

"Тъй като нашето проучване разкрива предимно малки или нулеви ефекти и тъй като връзките между използването на несоциални приложения и настроението се различават при анализите между участниците и в рамките на участниците, възпроизвеждането на тези открития е от решаващо значение, преди да се направят убедителни заключения", пишат изследователите.

Констатациите идват на фона на вълна от опасения относно влиянието на социалните медии върху психичното здраве през последните години.

Главният хирург на САЩ издаде предупреждение от 2023 г. , че дигиталните платформи могат да представляват "сериозен риск от увреждане на психичното здраве и благополучие на децата и юношите". През 2024 г. тогавашният главен хирург д-р Вивек Мърти дори призова Конгреса да изисква предупредителни етикети в приложенията за социални медии.

Въпреки че тези предупреждения са насочени предимно към употребата сред подрастващите, разпространеното схващане, че повече време пред екрана е равно на по-лошо психично здраве, до голяма степен доминира общественото възприятие.

Данните от това проучване, фокусирано върху възрастни, обаче оспорват това твърдение. Изследователите подчертават, че причинно-следствената връзка не може да се изведе от корелацията и че посоката на влияние може дори да е в обратната посока, като хората се обръщат към телефоните си, когато вече се чувстват потиснати. Това откритие е важно, тъй като предполага, че настроението ни може да влияе на използването на телефона ни, а не обратното.

Всъщност, проучването не открива доказателства, че настроението през една седмица предсказва използването на смартфон през следващата, което предполага, че по-лошото самочувствие не води и до повече скролиране.

"Въпреки понякога шумните дискусии около използването на смартфони и социални медии, психичното здраве и благополучие, нашите резултати показват малко доказателства за краткосрочно въздействие на използването на смартфони върху настроението (ключов показател за психичното благополучие) от седмица на седмица или за настроението върху използването на смартфони за същия период от време", пишат изследователите. "Освен това, сред статистически значимите открития, наблюдавахме комбинация от асоциации както с отрицателни, така и с положителни резултати, свързани с настроението."

Изследователите предлагат по-нюансирана рамка за третиране на смартфоните не като по своята същност вредни, а като контексти за преживяване. В този контекст широк спектър от поведения – от социална връзка до пасивно потребление – може да оформи настроението по много различни начини.

С други думи, не е важно колко използвате телефона си, а как го използвате.

Това разграничение е от значение както за изследователите на психичното здраве, така и за разработчиците на приложения и политиците. Въпреки че общите ограничения или ограниченията за времето пред екрана може да звучат привлекателно, доказателствата сочат, че е малко вероятно те да подобрят психичното здраве.

"Нашите открития до голяма степен са в съответствие с други публикувани доклади за незначителни (т.е. много малки размери на ефекта) и/или незначителни връзки между обективните модели на употреба на смартфони и показателите за благосъстояние", заключават изследователите.

"Вероятно е най-добре да мислим за смартфоните като за контекст, в който се случва голямо разнообразие от преживявания, и като такива, по-нататъшните изследвания трябва да се съсредоточат върху факторите, които увеличават или намаляват вероятността от полезни спрямо вредни онлайн преживявания, а не върху използването на смартфони или конкретни категории приложения", пишат авторите.

Справка: Smartphone use in a large US adult population: Temporalassociations between objective measures of usage andmental well-being; Ari Winbush, Daniel McDuff, John Hernandez , Andrew Barakat, Allen Jiang, Conor Heneghan, Benjamin W. Nelson and Nicholas B. Allen;  Proceedings of the National Academy of Sciences 2025; https://www.pnas.org/doi/epdf/10.1073/pnas.2427311122 

Източник: Sweeping U.S. Study Finds Little Evidence of Smartphones Harming Mental Health, Tim McMillan, The Debrief.

Фосилизирана кост на долен крайник, тибия (на снимката долу) на изчезнало гигантско кенгуру е открита в началото на 1900 г. заедно с други костни фрагменти от "Мамутовата пещера" в Западна Австралия.

Проучване, публикувано през 1980 г., заключава, че отличителните следи от порязвания, открити върху костта, не са създадени по естествен път. Вместо това, изследователите интерпретират следите като доказателство, че животното е било заклано от хора малко след смъртта му.

Тези открития са приети за макар и единствено, но "твърдо доказателство", че някои от видовете мегафауна на Австралия може да са били ловувани или изклани от хората и че това може да е допринесло за тяхното изчезване.

Десетилетия по-късно, нов анализ установява, че първоначалното откритие е било погрешно.

Близък план на разреза, направен във вкаменелата кост на гигантско кенгуру (Procoptodon browneorum), открита в "Мамутовата пещера" в югозападна Западна Австралия. Кредит: Anna Gillespie

"Като учен, това не е просто моя работа, но и моя отговорност да актуализирам данните, когато се появят нови доказателства", посочва палеонтологът Майкъл Арчър (Michael Archer), професор в Университета на Нов Южен Уелс, който е участвал в първоначалното проучване и новия анализ.

"През 1980 г. интерпретирахме нарезите като доказателство за клане, защото това бе най-доброто заключение, което можехме да направим с наличните по това време инструменти. Благодарение на напредъка в технологиите, сега можем да видим, че първоначалното ни тълкуване е било погрешно."

Арчър и колегите му са използвали техника за 3D изображения с висока резолюция, наречена микрокомпютърна томография (микро-КТ), за да изследват повторно образеца. Техниката използва рентгенови лъчи, за да сканира обекта срез по срез и да надникне вътре в него.

Изследването разкрива най-малко 9 дълбоки пукнатини, минаващи по дължината на костта, 2 от които преминават през разрязаната област.

"Всички тези пукнатини изглежда са пукнатини от свиване, които са се развили дълго след смъртта на животното", пише Арчър и неговите съавтори в новото проучване, публикувано в Royal Society Open Science.

"Важно е да се отбележи, че в зоната на разреза има и една къса напречна пукнатина, която се простира между 2 от надлъжните пукнатини."

Тъй като тази пукнатина завършва там, където се среща с двете надлъжни пукнатини, авторите заключават, че тя трябва да се е развила след тях.

"Освен това, тъй като се намира в ламинарната костна матрица на тялото в областта на разреза, изглежда вероятно тази напречна пукнатина да е резултат от същите сили, които са участвали в образуването на самия разрез."

"Следователно, датата на разреза трябва да е след дехидратацията на тялото, т.е. разрезът не е направен, когато костта е била все още прясна, за разлика от заключението, до което стигат Арчър и колегите му [през 1980 г.]."

Новите открития показват, че разрезът, който все още се смята за ненаправен от естествени процеси, е станал дълго след смъртта на кенгуруто и вероятно след фосилизацията.

"В продължение на десетилетия костта от Мамутската пещера бе "неопровержимо доказателство" за идеята, че първите хора на Австралия са ловували мегафауна, но след като тези доказателства вече са опровергани, дебатът за това какво е причинило изчезването на тези гигантски животни отново е отворен, а ролята на хората е по-неясна от всякога", коментира Арчър.

"Ако хората наистина бяха отговорни за изчезването на австралийската мегафауна, бихме очаквали да открием много повече доказателства за лов или клане във вкаменелостите. Вместо това, всичко, което някога сме имали като твърди доказателства, бе тази една единствена кост – и сега имаме сериозни доказателства, че разрезът не е направен, докато животното е било живо."

Справка: Australia's First Peoples: hunters of extinct megafauna or Australia's first fossil collectors, Royal Society Open Science (2025). DOI: 10.1098/rsos.250078. royalsocietypublishing.org/doi/10.1098/rsos.250078

Източник: New analysis challenges idea that humans caused Australia’s megafauna extinctions, Imma Perfetto, CSIRO Publishing

Може да звучи невероятно, но кристалите, изработени от въртящи се частици, са реални.

Група физици от Аахен, Дюселдорф, Майнц и Държавния университет Уейн в Детройт, САЩ, са изследвали тези необичайни материали и тяхното забележително поведение. Тези кристали могат лесно да се разделят на отделни фрагменти, да образуват необичайни граници между зърната си и да показват контролируеми структурни дефекти.

В проучване, публикувано в Proceedings of the National Academy of Sciences (PNAS), изследователите представят широка теоретична рамка, която може да предскаже няколко нови свойства на тези така наречени системи с "напречно взаимодействие".

Въртящи се системи в природата и технологиите

"Напречните сили" могат да се появят не само в инженерни материали, като например някои магнитни твърди тела, но и в биологични системи. В експеримент в Масачузетския технологичен институт (MIT) изследователи наблюдават, че групи от ембриони на морски звезди, чрез своите плувни движения, влияят взаимно на движението си по начин, който ги кара да се въртят един около друг. Биологичната функция на това координирано движение остава неясна, но то споделя същата фундаментална характеристика, която се среща и в тези синтетични системи: взаимодействащи, въртящи се обекти.

"Система от много въртящи се съставни елементи показва качествено ново поведение, което не е интуитивно: При високи концентрации тези обекти образуват твърдо тяло от ротори, които притежават "странни" материални свойства", разказва професор д-р Хартмут Льовен (Hartmut Löwen) от Института по теоретична физика II в Университета "Хайнрих Хайне" в Дюселдорф (HHU).

Едно такова свойство е "странната еластичност". Обикновено, когато даден материал се дърпа, той се разтяга по посока на силата. Но тези нестандартни еластични материали не се разтягат, а се усукват.

Въртене, разрушаване и трансформиране

Този вид "странно" твърдо вещество може дори да се разпадне само. Когато въртящите се градивни елементи се трият достатъчно силно, твърдото вещество може да се фрагментира на много по-малки въртящи се кристалчета. Още по-изненадващо е, че тези фрагменти по-късно могат отново да се сглобят в кохерентна - съгласувана и подредена - структура.

Изследователският екип, ръководен от професор д-р Джъ-Фън Хуан (Zhi-Feng Huang) от Университета на щата Уейн и професор Льовен, е разработил многомащабен теоретичен модел, за да опише поведението на тези странни кристали. Използвайки този модел, изследователите извършват симулации, които разкриват неочаквани структури и възможни технологични приложения на тези въртящи се материали.

Обратно на правилата за растеж на кристалите

Екипът установява, че големите кристали, управлявани от напречни взаимодействия, са склонни да се разпадат на по-малки въртящи се единици, докато по-малките кристали растат, докато достигнат определен критичен размер. Този резултат противоречи на обичайния растеж на кристали, при който материалите обикновено се разширяват постоянно при благоприятни условия.

Саморазделяне на въртящо се странно зърно при силна напречна сила на взаимодействие, произтичащо от нестабилност на повърхностния връх и пролиферация на дислокации. Кредит: Proceedings of the National Academy of Sciences, 2025; DOI: 10.1073/pnas.2511350122

"Открихме фундаментално свойство на природата, което е в основата на този процес и определя връзката между размера на критичните фрагменти и скоростта им на въртене", обяснява професор Хуан.

Съавторът на изследването, професор д-р Рафаел Витковски (Raphael Wittkowski) от Института за интерактивни материали "Лайбниц" и от университета RWTH в Аахен, добавя:

"Освен това демонстрирахме как дефектите в кристалите проявяват собствена динамика. Образуването на такива дефекти може да бъде повлияно отвън, което позволява свойствата на кристалите да бъдат целенасочено контролирани с оглед на приложенията на употреба."

"Нашата широкообхватна теория обхваща всички системи, доказващи такива напречни взаимодействия. Възможните приложения варират от колоидни изследвания до биология", заявява съавторът д-р Михаел те Вругт (Michael te Vrugt), доцент в университета в Майнц.

Професор Льовен добавя: "Моделните изчисления показват потенциал за конкретни приложения. Новите еластични свойства на тези нови кристали биха могли да бъдат използвани например за изобретяване на нови технически комутационни елементи."

Осови и напречни сили

Най-общо във физиката осовите (надлъжните) сили действат по линия, свързваща две точки, като величината им зависи от разстоянието между тях, докато напречните сили действат перпендикулярно на тази централна ос, често причинявайки въртене или срязване.

Примери за осови сили са гравитационните и електростатичните сили. В строителното инженерство напречните сили се разглеждат в като сили на срязване и огъване, във физиката на елементарните частици, напречните сили могат да предизвика въртене.

Напречните взаимодействия в разглежданите новооткрити въртящи се кристали са наскоро открит клас сили, които действат перпендикулярно на централната ос. Тяхното необичайно подреждане кара елементите им да започнат спонтанно да се въртят един около друг.

Справка: Zhi-Feng Huang, Michael te Vrugt, Raphael Wittkowski, Hartmut Löwen. Anomalous grain dynamics and grain locomotion of odd crystals. Proceedings of the National Academy of Sciences, 2025; 122 (42) DOI: 10.1073/pnas.2511350122

Източник: Physicists discover strange spinning crystals that behave like living matter, Physicists discover strange spinning crystals that behave like living matter

Производството на електроенергия от въглища в България традиционно има стратегическо значение за енергийната система. Но през последните години намалява трайно. И това не е изненада – от години експертите прогнозират тази тенденция и тя е видна не само в България. 

2024 г. – исторически минимум

През 2024 г. въглищните ТЕЦ произвеждат едва 9.8 TWh електроенергия – най-ниската стойност досега. Това е едва 25% от възможния им капацитет при 4.5 GW инсталирани мощности. За базови централи, проектирани да работят при 70–80% натоварване, това е тревожен сигнал за тяхната неефективност, икономическа рентабилност и необходимостта от оптимизация.

2022 г. като изключение, не тренд 

Важно е да се събират данни за по-широк времеви период, за да се откроят дългосрочните динамики и тенденции и да се вземат предвид определени събития и контекст. Такива са избухналата война в Украйна и кризата с газа, които доведоха до скок на цените на електроенергията и оправдаха продължаване на работата на въглищни централи. Това е и обяснението за пика в производството на този тип енергия през 2022 г. 

Фигура 2: Производство на електроенергия в България (2015-2024 г.) Източник ENTSO-E.

През същата тази година е налице и невиждан от десетилетие износ на електроенергия от 12 TWh (Фиг. 3) и съответно годишният пик може да се разглежда като изключение от общата тенденция.

Фигура 3: Производство на електроенергия в България. Вижда се, че в кризисната 2022 г. сме изнесли рекордните почти 12 TWh електроенергия (в лилаво, с отрицателен знак). Източник ENTSO-E

Потреблението е без промяна. Слънцето измества въглищата

Друг важен фактор е, че на практика няма съществена промяна на общата консумация на електроенергия в България, която е в обхвата 36-37 TWh. Този спад в производството на въглищните ТЕЦ е единствено и само за сметка на увеличеното производство на енергия от ВЕИ – основно соларна. Подемът на фотоволтаиците не е изненада – това е очаквана глобална тенденция. Все по-масовото навлизане на батериите, което подпомага съхранението, ще свива още повече пазара на въглищните мощности. Последните се превръщат във все по-голяма тежест за бюджета и данъкоплатците.

Какво следва?

За да успеем да изпълним заложените цели за декарбонизация, в България са необходими различни промени, политически решения и действия. Разбира се, част от уравнението е спешната оптимизация на генериращите мощности и изработването на обща енергийна стратегия. Друг важен фактор е и да се наблюдава ръстът на консумация на електрическа енергия, която би следвало да дойде по линия на електрификацията на отоплението и индустриалната топлина (топлинната енергия, необходима за различни индустриални процеси). 

Годишният ръст на потреблението на енергия в Китай е 4–6%, движен от електрификация на отоплението, индустрията и транспорта. Но Китай демонстрира, че този ръст може да бъде покриван с ВЕИ на около 80–90%. Като балансиращи и/или резервни мощности там се строят и газови/въглищни централи.

България следва сходни процеси, но с по-нисък темп и без ясна стратегия за резервни мощности

Базовите мощности осигуряват основното електроснабдяване, докато резервните се включват само в извънредни случаи, за да пазят системата от срив.

България ще има нужда от резервни мощности, но за момента нямаме такава, която да изпълнява тази роля и оперативно, и финансово.

Този вид мощности ще работят единствено в крайни случаи и за кратки периоди. Дори и да са с лоши емисионни показатели, с тях това не би било толкова пагубно.

Модернизация на ТЕЦ „Марица-Изток 2“ може да осигури минимална стабилност, но е нужна оптимизация

ТЕЦ “Марица-Изток 3” и ТЕЦ “Марица-Изток 1” (AES) имат дългосрочни договори за изкупуване на енергията. Но договорът на ТЕЦ “Марица-Изток 3” изтече февруари 2024 г., а на AES – декември 2026 г.

След тях единствената централа, която би могла да изпълнява ролята на резервна мощност остава да е ТЕЦ “Марица-Изток 2”. Тя обаче трябва да премине през известни реконструкции и оптимизация на производствените единици.

Изграждането на газови мощности крие риск заради зависимост от внос

Изграждането на резервни мощности на база газ би било пагубно, тъй като ще е обвързано с нуждата от набавянето на газ и той ще трябва да се внася. Има смисъл, само ако се ползва местен ресурс, който да е евтин.

Оптимизацията на въглищните централи вероятно ще ограничи експортния ни потенциал в кризисни ситуации. Пример за това е 2022 г., когато износът достигна рекордните почти 12 TWh. Въпреки това поддържането на свръхкапацитет само за подобни случаи е икономически неефективно. Ако тези резерви са необходими, те могат да бъдат осигурени и чрез регионално сътрудничество и договорки със съседните държави за споделяне на резервни мощности и капацитет.

Българските въглищни ТЕЦ-ве вече не могат да изпълняват ролята на базови мощности. В епохата на възобновяемата енергия те трябва да бъдат преосмислени като резерв и балансиращ фактор. Липсата на ясна стратегия крие риск за енергийната сигурност, но навременните мерки могат да превърнат прехода в устойчив и икономически ефективен. 

Източник: Въглищният ток се свива: 2024 г. с исторически минимум, Климатека

Авторът Симеон Белорешки е енергиен експерт с над 30 години опит във въглищната енергетика, добива на петрол и газ и тежката химия. Работил е в „Химко“, ръководил е проекти в ТЕЦ „Бобов дол“ и рехабилитацията на блокове в ТЕЦ „Марица-Изток 2“. Има международен опит в Европа, Близкия изток и Африка, а в последните години – и в Азия.