Шест планети в редица

12 авгуист започва с възможност да се видят подравнени шест планети - Меркурий, Марс, Юпитер, Сатурн, Нептун и Уран. Липсва само Венера. Те ще се простират по небето като низ от коледни лампички.

Според Starwalk най-доброто време за наблюдение на планетите ще бъде около час преди зазоряване на 12 август, когато планетите ще изгряват в източното небе и ще се движат на югозапад. Двете най-лесни за забелязване планети ще бъдат Марс и Сатурн, като и двете би трябвало да са видими с просто око.

"Парадът на планетите" няма никаква научна стойниост. Кредит: НаукаOFFNews/Pixabay

Парадът на планетите не е интересен на астрономите: терминът не е научен (използва се "съединение"), а визуалното подреждане на космически тела в един сектор на небето само по себе си не предлага някаква уникална изследователска стойност, тъй като относителните позиции на планетите отдавна се изчисляват чрез небесната механика.

Събитието е важно за любителите, защото някои планети могат по-лесно да се намерят и видят ясно без сложни инструменти, а снимките на красивите астрономически конфигурации привличат вниманието.

Единственото пълно слънчево затъмнение за 2026 г. ще мине и през Европа и малко в България

На 12 август сянката на Новолунието ще падне върху част от земната повърхност. Когато това се случи, Слънцето временно ще изчезне от небето при пълно слънчево затъмнение. Тези спиращи дъха събития са зрелищни и ефирни, тъй като небето потъмнява през деня, оставяйки само мекото сияние на външната атмосфера на нашата звезда, короната, видимо за кратко време.

Пълното слънчево затъмнение на 12 август ще премине над Гренландия, Исландия и Испания, където най-щастливите наблюдатели ще видят около 2 минути пълно слънчево затъмнение. Но много части от останалия свят ще преживеят частично слънчево затъмнение, като тъмната Луна ще отхапе част от слънчевия диск.

Анимация на слънчевото затъмнение на 12 август. Кредит: NASA/GSFC/AT Sinclair.

Пътят на пълното слънчево затъмнение е уникален: започва край арктическото крайбрежие на Далечния изток на Русия в 16:58 ч. универсално време (UT). След това лунната сянка се завърта и се разминава с по-малко от 100 км със Северния географски полюс на Земята, преминавайки през Гренландия, докосвайки Исландия и прекосявайки Северния Атлантик, преди да стигне до Португалия и да се насочи през североизточна Испания към фотогеничен залез над испанските острови Майорка и западната част на Средиземно море.

Пътят на пълното слънчево затъмнение на 12 август. Кредит: Wikimedia Commons

Траекторията на пълното слънчево затъмнение представлява предизвикателство, тъй като включва океански път с много малко изходи на сушата. Баската автономна област в Испания представлява най-голямата ивица земя, с пълно слънчево затъмнение, въпреки че регионът сега е засегнат и от рекордни жеги, и от катастрофални пожари това лято.

Пътят на пълното слънчево затъмнение в Испания. Кредит: Love at first adventure

Заслужава да се отбележи също, че частични фази извън лентата се простират в Европа, северозападна Африка и Северна Америка. 

Кредит: Time&date

В България пълното слънчево затъмнение на 12 август ще се представи твърде скромно - малко преди залез, в 20:30, сянката на Луната ще закрие по-малко от половин процент  (0.047 магнитуд) от диска на Слънцето.

Гледайте затъмнението на живо

Не е нужно да сте по пътеката, за да видите пълното слънчево затъмнение: НАСА също ще предава на живо пълното слънчево затъмнение Посететеnasa.gov/live,

Ако е някакво утешение, по-късно този месец (28 август) може да видим частично лунно затъмнение, от България то ще "частично" от частичното - само полусянката (umbra) на Земята почти ще закрие Луната.

Пик на метеорния поток Персеиди

Сякаш планетарен парад и пълно слънчево затъмнение не бяха достатъчни за един ден, нощта на 12 август и ранната сутрин на 13 август ще бъдат и най-доброто време за наблюдение на тазгодишния метеорен поток Персеиди.

Това ще бъде особено добра година за наблюдение на този емблематичен метеорен поток, като се има предвид, че метеорите ще се промъкват през безлунно небе. Погледнете към съзвездието Персей, което ще бъде високо в североизточното небе. Погледнете точно преди зазоряване, за да имате най-добър шанс да видите потока в целия му блясък.

Радиантът на Персеидите. Кредит: timeanddate.com

Въпреки факта, че радиантът на потока е разположен в съзвездието Персей, да се наблюдават Персеидите е по-лесно като погледнете надалече от него. Причината за това се вижда на тази снимка - метеор, летящ директно към наблюдателя ще се вижда като точка, а прелитащият встрани ще рисува дълга и и добре видима линия.

Персеидите 2016 г. Кредит: Wikimedia Commons

Най-добре е да се намери по-тъмен участък в небето встрани от съзвездието Персей и да се наблюдава. Друг много удобен вариант е гледате метеорния дъжд, облегнат на стол или дори в легнало положение. За наблюдение на метеорните потоци не се нуждаете от бинокъл или телескоп. Основното е да не се отпуснете прекалено много и да не заспите - към сутринта метеорите стават повече. Обяснението е просто - тази част от Земята, където скоро ще настъпи утро, се намира по-напред спрямо орбиталното движение и там падат повече метеори. 

Австралия въведе един от най-строгите закони за социалните медии в света: от декември 2025 г. на тийнейджъри под 16 години е забранено да имат лични акаунти в големи платформи като TikTok, Instagram и Snapchat. Последните проучвания обаче показват, че младите хора спазват правилата много по-малко, в сравнение с преди само два месеца.

В едно от първите проучвания върху потребителските навици в Австралия, икономистът Кристофър Рот () от Института за поведенческа икономика "Макс Планк", заедно с международен изследователски екип, показват колко малко въздействие има забраната за социални медии върху тийнейджърите – и как те съзнателно и умишлено я заобикалят. Четири месеца след влизането в сила на закона, едва 27% от 14- и 15-годишните са спазвали забраната според проучвания сред приблизително 970 тийнейджъри на възраст от 13 до 18 години, проведени през март и април 2026 г. Това означава, че близо три четвърти от тийнейджърите продължават да използват платформите въпреки забраната и този брой само нараства.

Последни данни: забраната все още не е оказала влияние

През юни 2026 г. Кристофър Рот (Christopher Roth) и Филип Милоевич (Filip Milojević) провеждат последващо проучване сред 792 тийнейджъри, 423 от които са участвали и през април. В актуализирания си работен документ изследователите отбелязват, че спазването на правилата е било далеч по-ниско през юни, отколкото през април, като общият процент на спазване на правилата е спаднал до едва 6 процента.

"Шест месеца след влизането в сила на разпоредбите е ясно, че законът все още не е оказал съществено въздействие - всъщност използването им се е увеличило", съобщава Рот.

Сред 14- до 15-годишните делът на тези, които са използвали забранена платформа през предходните седем дни, се е повишил от 64 процента през април до 92 процента през юни. Това не се дължи и на аномалия в извадката: процентът на спазване на правилата се е сринал дори сред 93-мата анкетирани тийнейджъри и в двете вълни на проучването.

Семейството и технологиите помагат на тийнейджърите да нарушават правилата

Изследователският екип демонстрира, че тийнейджърите активно заобикалят забраната с помощта на други хора. Както отбелязва Рот: "Досега всичко, което е необходимо, за да се заобиколи законът, е фалшива дата на раждане, VPN връзка, пренасочена извън Австралия или използване на акаунт на брат/сестра - или дори на родител."

Трима от четирима тийнейджъри (75%) смятат, че е лесно или много лесно да се заобиколи забраната, а сред 60% от 14- до 15-годишните, нито един акаунт не е изтрит до момента. Нещо повече, малко над един на всеки пет (22%) от тези, които продължават да използват платформите, съобщават, че родители, по-големи братя/сестри или други възрастни са им помогнали да създадат нов акаунт, след като оригиналният им е бил деактивиран.

Страхът да не пропуснеш нещо надделява над опасенията за психично здраве

Изследователите също така показват, че макар забраните, основани на възраст, да могат да затруднят достъпа до платформи, техният успех зависи до голяма степен от социалната динамика. Критичен фактор е дали приятелите и съучениците остават активни в платформата.

"Готините остават", отбелязва Рот по отношение на последните данни. В основата на това е натискът от страна на връстниците и широко разпространеното явление, известно като  "страхът да не пропуснеш нещо" FOMO (Fear of Missing Out).

"Всеки, който напусне Instagram, TikTok и други подобни, докато приятелите му все още са там, плаща цената на загуба на социална връзка", обяснява Рот.

Поведението на връстниците, подчертава той, е решаващият фактор.

Изследователите също така попитали участниците при какъв процент на отпадане самите те биха напуснали платформите. Средно отговорът бил около две трети (66%).

"Все още не сме достигнали този праг - дори и във второто ни проучване", отбелязва Рот.

Точно обратното: 44% от първоначално напусналите казали, че биха се върнали, ако една трета от връстниците им се върнат. И точно това се случва. В проучването от юни половината от тийнейджърите съобщили, че първоначално са напуснали поне една забранена платформа, само за да се върнат, след като осъзнали, че повечето от останалите продължават както обикновено.

Нещо повече, 63% отбелязват, че повече техни приятели използват социалните медии сега, отколкото месец по-рано. Причината?

"Нашите резултати показват, че тези, които са спрели, са спазвали забраната, защото са предполагали, че достатъчно други ще направят същото - не защото са намирали закона за убедителен", обяснява Рот.

Тийнейджърите всъщност са имали забележително ясна представа за спазването на забраната в реалния свят, като са оценили процента на 30% в сравнение с 27%-те, наблюдавани от изследователите. Ясно е, че младите хора са добре запознати с факта, че по-голямата част от техните връстници продължават да преглеждат тези платформи.

Спазването на забраната е непопулярно

Друг социален фактор е статусът. На въпроса дали тийнейджърите, които напускат тези платформи, се възприемат като по-популярни или по-малко популярни, респондентите дадоха ясен отговор: едва 4% смятат тези, които напускат, за по-популярни, докато 45% ги възприемат като по-малко популярни. За останалите 51% това не е от значение. Подходящо е, че тийнейджърите, които продължават да използват социалните медии, имат приблизително 1,5 пъти повече последователи в Instagram от тези, които са спрели (366 в сравнение с 201).

"Няма социален престиж в спазването на правилата", обяснява Рот.

Влиятелните тийнейджъри оформят поведението на своите връстници.

"Докато отдръпването не е социално възнаградено и не се превърне в норма в собствената мрежа, законът няма социална подкрепа", посочва Рот, правейки паралел с регулациите за тютюна.

През 80-те и 90-те години на миналия век, добре свързани социални групи в САЩ и Великобритания се отказеат от пушенето. Тези, които продължават да пушат, се оказват изтласкани в периферията на своите групи от връстници.

"Социалният сигнал следваше държавната регулация - динамика, каквато в момента не се наблюдава никъде в Австралия."

Поуки за германския и европейския дебат

В Германия, както и в целия ЕС, се обсъжда възрастова граница за достъп до социални медии. Самите тийнейджъри предпочитат по-леки мерки: 72% биха предпочели да използват приложение, което ограничава ежедневното им време пред екрана, отколкото да се подчинят на пълна забрана.

В статия за FAZ, икономистите Матиас Сътър, Кристофър Рот и Филип Милоевич очертарат6 какво всъщност изисква ефективната защита на младежта:

Осигуряване на техническа защита: Осигуряването на надеждни процедури за регистрация без заобиколни решения, заедно с редовни одити, е отговорност на операторите на платформи. Докато съществуват "вратички", те ще продължат да бъдат експлоатирани.

Да се има предвид възрастта: Освен това, в Австралия 14- до 16-годишните често споделят една класна стая. Строгото определяне на годината на раждане пропуска житейската реалност на тийнейджърите и неизбежно води до неспазване на правилата.

Изграждане на положителни модели за подражание: Забраната изисква реална основа чрез образование, видими модели за подражание и по-широк обществен дебат, който прави ранното използване на социалните медии по-малко нормализирано. Забраните за пушене влязоха в сила едва след десетилетия медицински доказателства, публични кампании и променящи се социални норми.

Осигурете алтернативи: За много млади хора социалните медии са от основно значение за чувството им за идентичност, ключова дигитална мрежа и начин за запълване на времето между училище, домашни и лягане. Без реални алтернативи като спорт, музика, младежки клубове и развлекателни дейности, социалните мрежи винаги ще останат по-привлекателни. Семействата и образователните институции трябва да се ангажират.

Ползи за по-малките деца: За днешните тийнейджъри забраната идва твърде късно. Но ако последователното и надеждно прилагане успее, по-малките деца може да израснат в свят, където наличието на личен акаунт под 16 години вече не е по подразбиране.

"Всеки, който иска да промени медийните навици на младите хора, трябва да убеди самите тийнейджъри – и тези, които задават тенденциите в техните социални среди", отбелязва Кристофър Рот.

Справка: Leonardo Bursztyn, Angela L. Duckworth, Rafael Jiménez-Durán, Aaron Leonard, Filip Milojević, Christopher Roth, and Cass R. Sunstein; Tipping Points and Australia's Social Media Ban; NBER Working Paper 35162 (2026); https://www.nber.org/system/files/working_papers/w35162/w35162.pdf

Източник: Social media: being cool means staying online, Max Planck Institute for Behavioral Economics, Bonn

Далечни, активни галактики, които излъчват потоци от материя под малък ъгъл към Земята, известни като блазари (наречени на прототипа, BL Lacertae), представят пред астрономите множество предизвикателства пред наблюденията и интерпретацията. Тяхното огромно разстояние и специфична ориентация, съчетани с високата променливост на излъчената радиация - която също се генерира в много широк енергиен диапазон - са основните причини, поради които е толкова трудно да се разберат явленията, отговорни за свойствата на блазарите.

Правилни ли са настоящите интерпретации за природата на тези обекти, базирани на краткотрайни и по-скоро спорадични наблюдения?

Група учени от Университета в Хайделберг и Института по ядрена физика на Полската академия на науките (IFJ PAN) в Краков си е поставила за цел да отговори на този въпрос. Изследването, проведено от полска страна, е фокусирано върху блазара PKS 2155-304, който се намира на разстояние от милиард и половина светлинни години. Той е разположен в южното полукълбо, на фона на съзвездието Южна риба (Piscis Austrinus). Статията е публикувана в Journal of High Energy Astrophysics.

Защо блазарите са трудни за изучаване

Стотици милиарди галактики вече са открити в наблюдаемата вселена. Установено е, че някои от тях произвеждат огромни количества електромагнитно излъчване, вероятно в резултат на бурни процеси, които възникват, когато материята попада в централна свръхмасивна черна дупка. Активността на някои от тези галактики приема особено зрелищна форма: Джетовете - фини потоци от йонизирана, светеща материя - изстрелвани от зони близо до полюсите на черната дупка, които понякога могат да се простират до десетки милиони светлинни години.

Астрономите наричат ​​активните галактики с джетове, насочени към Земята, блазари. Блазарите генерират радиация в много широк енергиен диапазон, от радиовълни през оптични и ултравиолетови области до рентгенови лъчи и гама лъчи.

"Променливостта на блазарите е характерно свойство, което отдавна е известно. Блазарите могат да излъчват радиация не само по различни начини по време на различни наблюдения, но дори в рамките на едно и също наблюдение, където вариациите в някои енергийни диапазони могат да се различават от тези в други", казва д-р Алисия Виержхолска (Alicja Wierzcholska) от IFJ PAN, водещ автор на дългосрочните анализи на наблюденията на блазара PKS 2155-304.

Блазарите се наблюдават от десетилетия, но е трудно да се нарече това прецизен мониторинг. За такива променливи обекти би било необходимо да се използват безброй инструменти, способни да откриват електромагнитно излъчване в почти целия енергиен спектър, в идеалния случай непрекъснато, поне за избрани обекти. Такива обсерватории обаче в момента не съществуват.

В действителност, отделни блазари обикновено се наблюдават на всеки няколко месеца или години като част от кампании, продължаващи не повече от няколко до десетина дни, а събраните данни се отнасят само до тяхната активност в тесни енергийни диапазони на радиация, регистрирана от специфичен инструмент.

Almost 20 years of data suggest blazar PKS 2155-304 cannot be captured by standard single-zone models over long timescales. Its signals across energy bands do not stay correlated, and a 2012 spectral dip remains unresolved. doi.org/hcdxjr

[image or embed]

— Science X / Phys.org (@sciencex.bsky.social) August 6, 2026 at 11:00 PM

Две десетилетия противоречиви сигнали

Настоящият анализ включва измервания, направени за много по-дълъг период - близо две десетилетия. Данните, които се допълват взаимно по отношение на енергийните диапазони, са получени от американски сателитни обсерватории: обсерваторията "Нийл Герелс Суифт" (в оптичния, ултравиолетовия и рентгеновия диапазон) и космическия гама-лъчев телескоп "Ферми" (в гама-лъчевия диапазон).

"Основното заключение на нашите анализи е, че най-разпространените в момента теоретични модели, които предполагат, че радиацията се излъчва в рамките на една единствена струйна зона от една единствена популация от електрони, могат да опишат променливостта на нашия блазар само в кратки времеви мащаби. В този обект обаче очевидно действа нещо по-сложно, нещо, което кратките наблюдателни кампании не могат да уловят", обяснява Виержхолска.

Пример? Интуитивно би могло да се предположи, че ако източникът на емисия в оптичната и рентгеновата област е една и съща популация от електрони, промените в едната част на спектъра би трябвало да са корелирани с промените в другата, може би с леко закъснение. Анализираните данни обаче не показват дългосрочна корелация между събитията в различни области на лъчение.

Когато блазарите бързо стават по-ярки в рентгеновата област, общото правило е, че увеличението на яркостта е по-силно в частта с по-висока енергия на спектъра. С други думи, по време на изригването се наблюдават повече от най-високо енергийните рентгенови фотони, отколкото по време на периоди с ниска активност на блазара.
В случая с PKS 2155-304 това поведение не е наблюдавано през 20-годишния мониторинг.

Такава корелация е видима при по-кратки периоди на наблюдение, но е от различен характер (кривите, представляващи промените в разпределението, имат различен наклон). Този факт предполага, че за протичането на всяко изригване на PKS 2155-304 трябва да са отговорни малко по-различни физически механизми.

20 years of monitoring: PKS 2155-304 and PKS 1510-089 in the eyes of Swift and Fermi. I. The case of PKS 2155-304. A. Wierzcholska et. al. https://arxiv.org/abs/2604.00876

[image or embed]

— AstroArxiv (@astroarxiv.bsky.social) April 2, 2026 at 8:32 AM

Допълнителен спад в спектъра

Това обаче не е всичко. Графиките, показващи пълния енергиен спектър на блазарите, показват интересна характеристика: те показват два "пика", разделени от извита падина. Нискоенергийният пик изглежда е причинен от електрони и синхротронното лъчение, което те излъчват, докато за високоенергийния пик няма ясно обяснение.

Това може да е резултат от сблъсъци между нискоенергийни електрони и фотони, водещи до увеличаване на енергията на фотоните (т.е. обратно комптоново разсейване), но не може да се изключи, че произтича от явления, включващи адрони - тоест кваркови агрегати като протони или неутрони. В случая на две наблюдения от 2012 г. обаче в спектъра на PKS 2155-304 се появява нещо особено странно: допълнителен, статистически значим спад.

"Наличието на нова инфлексия (промяна във височината) в спектъра на блазара показва, че между двете наблюдения трябва да е действал допълнителен физически механизъм - и това в момент, когато не е имало изригване. Различни теоретични съображения предполагат, че този механизъм най-вероятно е бил адронен по природа. Това е изключително интересно, като се има предвид, че теоретиците все по-често твърдят, че в такива ситуации е възможно производството на неутрино", обяснява Виержхолска.

Неутриното са частици с много малка маса, които се срещат в огромни количества във Вселената. Тяхното присъствие обаче е трудно за откриване, защото взаимодействат много слабо с обикновената материя. В земната атмосфера се наблюдават неутрино, създадени от радиоактивен разпад дълбоко в Земята, неутрино, произхождащи от Слънцето, и високоенергийни неутрино от дълбините на космоса.

Произходът на последните все още не е напълно ясен за астрофизиците. Съществуват както теоретични, така и наблюдателни индикации (по-специално откриването на неутрино, произхождащи от блазара TXS 0506+056 по време на мощно изригване на този източник), че блазарите може да са отговорни за излъчването на космически неутрино.

Справка: Alicja Wierzcholska et al, 20 Years of monitoring: PKS 2155-304 and PKS 1510-089 in the eyes of Swift and Fermi. I. The case of PKS 2155-304, Journal of High Energy Astrophysics (2026). DOI: 10.1016/j.jheap.2026.100688

Two decades of blazar observations, and the mysteries keep piling up, Phys.org

Интересното е, че еволюцията на подобен телесен план при гущерите и саламандрите не се квалифицира съвсем като конвергентна еволюция, една от по-интересните идеи в еволюционната теория.

Конвергентната еволюция е адаптацията на два различни вида животни към подобно местообитание или ниша.

Вероятно е очевидно, че саламандрите и гущерите живеят много различен живот. Саламандрите се нуждаят от вода поне за част от живота си, докато някои видове изобщо не напускат водата.

Гущерите, от друга страна, понякога са адаптирани към сухи условия, както може да потвърди всеки, разхождал се в каменисти местности. Някои гущери са еволюирали дотам, че никога не пият вода, като вместо това получават цялата си хидратация от плячката.

Очевидно е, че опашатото четириного тяло както на гущерите, така и на саламандрите просто е еволюирало за два отделни вида живот, а не заради сходен еволюционен натиск. Все пак има някои интересни случаи на конвергентна еволюция между влечуги и земноводни.

Конвергентна еволюция на езиците

Един вид саламандри всъщност наподобяват специфичен вид гущер в това, което може да се смята за конвергентна еволюция на езиците.

Семейството саламандри Plethodontidae, често наричани просто "безбелодробни" саламандри, на пръв поглед може да изглеждат съвсем различни от хамелеоните. Въпреки това, както се отбелязва в статия в Journal of Experimental Biology, някои от тези саламандри имат изключително мощна еластичност на езика. Езикът на тези саламандри може да се удължи до 80% от общата дължина на тялото на животното само за 20 милисекунди.

Ако някога сте наблюдавали хамелеони за по-дълъг период от време, ще сте забелязали, че и те имат език като снаряд, използвани за улавяне на неуловима плячка. Според National Geographic езиците на хамелеоните са средно дори по-дълги, около два пъти по-големи от нормалната дължина на тялото на животното.

Но не само езиците са се сближили (конвергирали) в еволюцията си при влечугите и земноводните.

Изчезнало земноводно, подобно на крокодил

Prionosuchus е изчезнал род земноводни, които са живели на територията на днешна Бразилия преди приблизително 270 милиона години. Бразилия през Пермския период, когато е живял Prionosuchus, не е била коренно различна от това, което си представяме днес: гореща, влажна и гориста. Земноводните със сигурност са живели във водата, заедно с риби и други водни животни, също като своите съвременни роднини.

Според NewDinosaurs Prionosuchus е бил гигант, с дължина до 9 метра и тегло над 2 тона. Повечето екземпляри са много по-малки, но по-големите индивиди са били ужасяващи. Чудовищното земноводно е имало и дълга, тънка муцуна, облицована с остри зъби, и ниско, приклекнало тяло с широка опашка, пригодена за плуване. Интересното е, че с общата форма на тялото си, водния си начин на живот и тропическата си среда, Prionosuchus наподобява крокодил. Всъщност изглежда вероятно Prionosuchus някога да е обитавал същата екологична ниша, която сега е заета от крокодили и алигатори.

Реконструкция на Prionosuchus. Кредит: AnimalWorld.ai, Creator: AnimalWorld.ai

Има и други примери за конвергенция.

Полет и планиране

Много е написано за конвергентната еволюция на полета и това е очарователно. Птиците, прилепите, птерозаврите и насекомите не са тясно свързани, но всички са еволюирали способността да летят. Само с бегъл поглед е очевидно, че начините, по които всяко от тези животни лети, са уникални за техния род. Крилото на насекомото няма нищо общо с костеливото пернато крило на орел и нито едното, нито другото не прилича на мембраната, разпъната върху модифицирана ръка, която прилепите използват за летене. Конвергентна еволюция има не само в летенето, но и в планирането.

Така наречените летящи катерици са може би най-известният пример за животни, които редовно се движат в полет. Бозайниците обаче не са единствените животни, които са развили способността си да се движат с полет, и подобно на изкуството на летенето, то се е развило по различен начин при различните животни. При летящите катерици има кожна мембрана между крайниците, която позволява на животното да се движи с полет.

Малабарската планерна жаба (Rhacophorus malabaricus) е развила различна стратегия. Планерната жаба обитава Западните Гати, планинска верига в Индия, където живее по дърветата. Жабата може да изпъва големите си ципести крака, когато скача и планира.

Друга дървесна жаба, род Ecnomiohyla от Централна и Южна Америка, е еволюирала да планира по същия начин, пример за конвергентна еволюция между различни групи жаби.

Гущерите от рода Летящи дракони (Draco) са развили забележително подобна стратегия за подобна задача, макар и по много различен начин.

Летящ дракон Draco spilonotus. Кредит: Wikipedia Commons

Според National Geographic летящите дракони има сплескан гръден кош, който може да се разшири отвъд нормалната си конфигурация. При удължени ребра, кожата е опъната върху тях, което прави гущера да изглежда повърхностно като летяща катерица. Интересното е, че летящите дракони се срещат и в горите на Югоизточна Азия, където женските гущери се осмеляват да слязат от дърветата само за да снесат яйцата си на земята. Способността за летене с планиране е полезна за бързо бягство от хищници или дори за улавяне на плячка.

Съществува дори род змии, Chrysopelea, които са еволюирали способността си да планират по въздуха, като са сплескали телата си и са го извивали вълнообразно по уникален начин. Тези змии също са местни за горите на Югоизточна Азия, място, което изглежда е гореща точка за еволюцията на планирането. Югоизточна Азия е дом дори на два рода планиращи гекони. Очевидно е, че във височините на азиатските гори са дебнели много опасности, което е давало предимство на онези животни, които са можели да отскочат и да се плъзнат по въздуха на сигурно място. Или може би способността за планиране е адаптация към склонността им към падане. Така или иначе, моделите, които се появяват отново и отново при несвързани организми, ни казват нещо важно.

Конвергентната еволюция ни показва до каква степен едни и същи физически ограничения диктуват индивидуалните ни истории. Всяка линия може да реагира по различен начин, но понякога това е отговор на един и същ проблем, подобен по смисъл на това различни инженери да измислят уникални решения на един и същ проблем. Разликата, разбира се, е че еволюцията е естествен процес, протичащ без ръководство в продължение на огромни периоди от време, действащ въз основа на минимални разлики в генетиката.

Справка:

Extremely high-power tongue projection in plethodontid salamanders; Stephen M. Deban, James C. O'Reilly, Ursula Dicke, Johan L. van Leeuwen; J Exp Biol (2007) 210 (4): 655–667. https://doi.org/10.1242/jeb.02664

Anderson, C. Off like a shot: scaling of ballistic tongue projection reveals extremely high performance in small chameleons. Sci Rep 6, 18625 (2016). https://doi.org/10.1038/srep18625

Източник: Are There Cases of Convergent Evolution Between Reptiles and Amphibians?, Earth.com

Отглеждането на коприна достига Япония до 300 г. сл. н.е., а до 552 г. сл. н.е. Византийската империя успява да се сдобие с яйца на копринени буби и да започне отглеждането им. И арабите започват да произвеждат коприна приблизително по същото време. В резултат на разпространението на бубарството, китайският износ на коприна губи голямото си значение, въпреки че все още поддържа господство над пазара на луксозна коприна. Кръстоносните походи донасят производството на коприна в Западна Европа, по-специално в много италиански държави – те преживяват икономически бум, изнасяйки коприна за останалата част от Европа. Развитието на производствената техника също започва през Средновековието (V до XV век) в Европа, като по това време за първи път се появяват устройства като предачното колело. През ХVІ век Франция се присъединява към Италия в развитието на успешна търговия с коприна, въпреки че усилията на повечето други държави да развият собствена копринена индустрия са неуспешни.

Индустриалната революция променя голяма част от европейската копринена индустрия. Благодарение на иновациите в преденето на памук, памукът става много по-евтин за производство, което довежда до това производството на памук да се превърне в основен фокус за много производители и причинява свиване на по-скъпото производство на коприна. Новите технологии за тъкане обаче увеличават ефективността на производството на копринени платове; сред тях е жакардовият стан, разработен за производството на високо детайлни коприни с бродерийни дизайни. Епидемия от няколко болести по копринените буби по това време довежда до спад в производството, особено във Франция, където индустрията никога не се възстановява напълно.

През ХХ век Япония и Китай възвръщат предишната си доминираща роля в производството на коприна и сега Китай отново е най-големият производител на коприна в света. Появата на нови имитации на коприна, като найлон и полиестер, намалява разпространението ѝ в целия свят, като я прави по-евтина и по-лесна за поддръжка. Коприната сега отново се възприема като луксозна стока, чието значение обаче е значително намалено в сравнение с историческия ѝ разцвет.

Ранна история

Най-ранните доказателства за коприна датират отпреди повече от 8500 години (края на 7-мо хилядолетие пр.н.е.) и са открити в гробниците от ранния неолит в Джиаху, Китай. Биомолекулярни доказателства, докладвани от проучване, показват съществуването на праисторически копринен фиброин в гробниците. Разкопани са и груби инструменти за тъкане и костни игли, което показва възможността жителите на Джиаху да са притежавали и основни умения за тъкане и шиене, необходими за изработка на текстил. Други доказателства за коприна включват предмети, открити на обекти от културата Яншао в окръг Ся, Шанси. Там е намерен копринен пашкул, разрязан наполовина с остър нож, датиращ от периода между 4000 и 3000 г. пр.н.е. Видът е идентифициран като Bombyx mori, опитомената копринена буба. Фрагменти от примитивен стан могат да се видят и от обектите на културата Хемуду в Юяо, Джъдзян, датиращи от около 4000 г. пр.н.е.

Най-ранният съществуващ пример за тъкана копринена материя е от 3630 г. пр.н.е., използвана за опаковане на тялото на дете. Платът произхожда от обект Яншао в Цинтайцун при Жуньянг, Хенан. Подобни останки от копринена материя са открити на друг обект Яншао, разположен във Вангоу, Хенан, през 2019 г. Платът е използван за опаковане на тялото на дете, поставено в погребална урна. Парчета коприна са открити в обект от културата Лянджу в Цяншанян в Худжоу, Джъдзян, датиращи от 2700 г. пр.н.е. Други фрагменти са открити от царски гробници от династията Шан (ок. 1600–1046 г. пр.н.е.).

^{Придворни дами, приготвящи новотъкана коприна. Кредит: Wikimedia Commons}

 През по-късната епоха знанието за производството на коприна се разпространява извън Китай, като корейците, японците и по-късно индийците придобиват знания за бубарството и производството на копринени тъкани. Въпреки че точният произход е несигурен, древни китайски записи като „Книгата Хан“ и „Записите на Трите царства“ отбелязват, че бубарството е практикувано още в древна Корея – Кочосон и Самхан. Алюзии за тъканта в Стария завет показват, че тя е позната в Западна Азия още в библейски времена. Учените смятат, че от II век пр.н.е. китайците създават търговска мрежа, насочена към износ на коприна на Запад. Коприната е използвана например от персийския двор и неговия цар Дарий III, когато Александър Велики завладява империята.

Въпреки че коприната се разпространява бързо в Евразия, с евентуалното изключение на Япония, производството ѝ остава изключително китайско в продължение на три хилядолетия. Най-ранните примери за производство на коприна извън Китай са от копринени нишки, открити от обекта Чанхударо в цивилизацията на долината на Инд, които датират от 2450–2000 г. пр.н.е. Анализът на копринените влакна показва наличие на навиване и бубарство и предшества друг пример за коприна, открит в Неваса на полуостров Индия, датиран от 1500 г. пр.н.е.

Сибирската Ледена Дева, открита в погребенията в Пазирик, е облечена в дълга пурпурно-бяла вълнена пола на райета, с бели филцови чорапи. Първоначално се смята, че жълтата ѝ блуза е изработена от дива туса коприна. По-внимателното изследване на влакната обаче разкрива, че материалът не е с китайски произход, а е изтъкан от дива коприна с различен произход, вероятно индийски.

Митове и легенди

Съществуват много митове и легенди за произхода на производството на коприна. Трудовете както на Конфуций, така и други китайски традиции разказват история за императрица Лейдзу; един ден, около 3000 г. пр.н.е., пашкул на копринена буба паднал в чашата ѝ за чай. Желаейки да го извлече от напитката си, 14-годишното момиче започнало да развива нишката на пашкула. Виждайки дългите влакна, от които се е състоял пашкулът, императрицата събрала други пашкули и ги изплела в плат. След като наблюдавала живота на копринената буба по препоръка на съпруга си, Жълтия император, тя започнала да обучава свитата си в изкуството на отглеждането на копринени буби - бубарството. От този момент момичето се превръща в богиня на коприната в китайската митология.

Знанията за производството на коприна в крайна сметка напускат Китай чрез наследника на принцеса, обещана на принц от Хотан, вероятно около началото на I век сл. н.е. Принцесата, отказвайки да се лиши от плата, който обичала, решава да наруши императорската забрана за износ на копринени буби.

Въпреки че коприната се изнася в големи количества за чужди страни, бубарството остава тайна, която китайците внимателно пазят; следователно други култури разработват свои собствени разкази и легенди относно произхода на плата. В класическата древност повечето римляни, големи почитатели на плата, са убедени, че китайците изработват коприната от листата на дърветата. Това вярване е потвърдено от Сенека Стари в неговия труд „Федра“ и от Вергилий в неговата поема „Георгики“. Плиний Стари забележително точно определя откъде идва коприната; говорейки за бомбикса или копринения молец, той пише в своята „Естествена история“, че „те тъкат мрежи, подобно на паяци, които се превръщат в луксозен материал за облекло за жени, наречен коприна“.

^{Пашкулът на опитомения копринен молец. Кредит: Wikimedia Commons}

Коприната в Древен и Средновековен Китай

В Китай отглеждането на копринени буби първоначално е ограничено до жени и много жени са заети в копринарската индустрия. Въпреки че някои са смятали разработването на луксозен продукт за безполезно, коприната е предизвикала такава мания сред висшето общество, че правилата в ,,Книга на обредите“ са използвани, за да ограничат употребата ѝ до членовете на императорското семейство.

В продължение на приблизително едно хилядолетие правото да се носи коприна е запазено за императора и най-висшите сановници. По това време коприната е знак за голямо богатство, поради блестящия си вид, създаден от призматичната структура на копринените влакна, която е пречупвала светлината от всеки ъгъл. След известно време коприната постепенно се разпространя и в други класи на китайското общество, макар че това е предимно сред най-висшите благородни класи. Коприната започва да се използва за декоративни средства, а също и за по-нелуксозни начини; музикални инструменти, риболов и изработка на лъкове – всички те използват коприна. Селяните обаче нямат право да носят коприна до династията Цин (1644–1911)

Хартията е едно от най-великите открития на древен Китай. От 3-ти век пр.н.е. хартията се е произвеждала във всякакви размери от различни материали.  Коприната не е изключение и работниците в копринената промишленост са я произвеждали от 2-ри век пр.н.е. Използвани са коприна, бамбук, лен, пшенична и оризова слама, а хартията, изработена от коприна, се превръща в първия вид луксозна хартия. Изследователи са открили ранен пример за текст, написан върху копринена хартия, в гробницата на маркиза, починала около 168 г., в Мавандуй, Чанша, Хунан. Материалът е по-скъп, но и по-практичен от бамбуковите листчета. Открити са трактати по много теми, включително метеорология, медицина, астрология, богословие и дори карти, написани върху коприна.

По време на династията Хан коприната става все по-ценна сама по себе си и се използва в по-голямо качество от просто като материал; парчета копринен плат са използвани за заплащане на държавни служители и за компенсиране на особено достойни граждани. По същия начин, както понякога човек би оценил цената на продуктите според определено тегло на златото, парче копринен плат се е превърнало в паричен стандарт в Китай, в допълнение към бронзовите монети. Много съседни страни започнали да завиждат на богатството, което бубарството е осигурило на Китай, и от II век пр.н.е. народът Хунну редовно ограбвал провинциите на китайците Хан в продължение на около 250 години. Коприната става обичаен дар от императора към тези племена в замяна на мир.

Военните ведомости ни казват, че войниците са получавали заплати в снопове обикновени копринени тъкани, които са в обращение като валута по времето на династията Хан. Войниците е възможно да са търгували коприната си с номадите, които са идвали до портите на Великата китайска стена, за да продават коне и кожи.

В продължение на повече от хилядолетие коприната остава основният дипломатически подарък на китайския император за съседните страни или васални държави. Използването на коприна става толкова важно, че йероглифът за коприна (糸) скоро се превръща в един от основните елементи на китайската писменост.

Като материал за дрехи и аксесоари, употребата на коприна в Китай е регулирана от много прецизен кодекс. Например, династиите Тан и Сун са използвали цветова символика, за да обозначат различните рангове на бюрократите, според тяхната функция в обществото, като определени цветове коприна са ограничени само до висшите класи. При династията Мин коприната започва да се използва в редица аксесоари: кърпички, портфейли, колани или дори като бродирано парче плат, изобразяващо десетки животни, реални или митични. Тези модни аксесоари остават свързани с определена позиция: имало е специфични шапки за воини, за съдии, за благородници и други за религиозна употреба. Жените от висшето китайско общество също са следвали тези кодифицирани практики и са използвали коприна в дрехите си, наред с добавянето на безброй декоративни мотиви. Произведение от ХVІІ век, „Дзин Пинг Мей“, дава описание на един такъв мотив: "Златен лотос с капитониран мотив на табла, двойно сгънат, украсен с диви гъски, кълващи пейзаж от цветя и рози; дясната част на роклята имаше флорална рамка с копчета във формата на пчели или хризантеми“.

^{Тъкан копринен текстил от гробница № 1 в гробниците Mawangdui Han, Чанша, провинция Хунан, Китай, ІІ век пр.н.е.Кредит: Wikimedia Commons}

Техники за производство на коприна, използвани в Китай

Коприната е произвеждана с помощта на различни породи пеперуди - както диви, така и домашни. Докато дивите коприни са произвеждани в много страни, китайците се считат за първите, които са произвеждали копринени тъкани в голям мащаб, разполагайки с най-ефективния вид копринен молец за производство на коприна, Bombyx mandarina, и неговия опитомен потомък, Bombyx mori. Китайски източници твърдят, че през 1090 г. е съществувала машина за развиване на пашкули от копринени буби; пашкулите са поставяни в голям съд с гореща вода, коприната е напускала котела чрез малки водещи пръстени и е навивана на голяма макара, използвайки движение назад и напред. Въпреки това, съществува малко информация за техниките на предене, използвани преди това в Китай. Въртящото се колело, по всяка вероятност движено на ръка, е известно от началото на християнската ера. Първото прието изображение на въртящо се колело се появява през 1210 г., a изображение на машина за предене на коприна, задвижвана от водно колело, датира от 1313 г.

Повече информация е известна за използваните станове. Трактатът „Основи на земеделието и бубарството“ (съставен около 1210 г.) е богат на снимки и описания, много от които се отнасят до коприната. В него многократно се твърди, че китайските станове са далеч по-добри от всички останали. Говори се за два вида станове, които оставят ръцете на работника свободни: изтеглящият стан, който е с евразийски произход, и педалният стан, на който се приписва източноазиатски произход. Има много диаграми на тези станове, които произхождат от ХІІ и ХІІІ век. След династията Дзин (266 – 420 г.) съществуването на копринени дамаски е добре документирано и от ІІ век пр.н.е. четириваловите станове и други иновации позволяват създаването на копринени брокати.

^{Приготвят се рамки от клонки за копринените буби. Кредит: Wikimedia Commons}

Пътят на коприната и търговията (ІІ – VІІІ век)

Многобройни археологически открития показват, че коприната се е превърнала в луксозен материал, ценен в чужди страни много преди откриването на Пътя на коприната от китайците. Например, коприна е открита в Долината на царете в Египет, в гробницата на мумия, датираща от 1070 г. пр.н.е.

И гърците, и римляните - последните по-късно от първите - са говорили за серите - „хората на коприната“ - термин, използван за жителите на Серика, римското име за далечното царство Китай. Според някои историци първият римски контакт с коприната е бил този на легионите на губернатора на Сирия, Крас. В битката при Каре, близо до Ефрат, легионите били толкова изненадани от блясъка на копринените знамена на Партия (историческа област в Близкия изток), че избягали.

Пътят на коприната на запад е открит от китайците през II век сл. Хр. Главният път е тръгвал от Сиан, на север или на юг от пустинята Такламакан, една от най-сухите в света, преди да премине през планините Памир. Керваните, които пътуват по този маршрут, за да обменят коприна с други търговци, обикновено са големи, съставляващи от 100 до 500 души, както и камили и якове, превозващи около 140 килограма стоки. Маршрутът е свързвал Антиохия и бреговете на Средиземно море, на около една година път от Сиан. На юг втори маршрут е минавал през Йемен, Бирма и Индия, преди да се съедини отново със северния маршрут.

Недълго след завладяването на Египет през 30 г. пр.н.е. започва редовна търговия между римляните и Азия, белязана от римския апетит за копринени платове, идващи от Далечния изток, които след това са препродавани на римляните от партите. Римският Сенат се опитва напразно да забрани носенето на коприна, както по икономически, така и по морални причини. Вносът на китайска коприна води до изнасянето на огромни количества злато от Рим, до такава степен, че копринените дрехи се възприемат като знак за упадък и неморалност. В ,,Декламации“ римският философ Луций Аней Сенека казва: ,,Виждам дрехи от коприна, ако материи, които не скриват тялото, нито дори благоприличието, могат да се нарекат дрехи...“.

Китай търгува с коприна, чай и порцелан, докато Индия го прави с подправки, слонова кост, текстил, скъпоценни камъни и черен пипер, а Римската империя изнася злато, сребро, фини стъклени изделия, вино, килими и бижута. Въпреки че терминът „Пътят на коприната“ предполага непрекъснато пътуване, много малко от пътувалите по маршрута са го преминавали от край до край; в по-голямата си част стоките са транспортирани от поредица агенти по различни маршрути и са търгувани на оживените пазари на градовете-оазиси. Основните търговци през Античността са индийските и бактрийските търговци, следвани от согдийските търговци от V до VІІІ век сл. Хр., а след това са последвани от арабски и персийски търговци.

В късното Средновековие трансконтиненталната търговия по сухопътните пътища на Пътя на коприната намалява, а морската се увеличава. Минават векове, цивилизации и династии се формират, процъфтяват или загиват, но пътят, който свързва континентите Европа и Азия, оцелява и се разширява, ставайки известен като Пътя на коприната. Пътят на коприната е важен фактор за развитието на цивилизациите на Китай, Индия, Древен Египет, Персия, Арабия и Древен Рим. Въпреки че коприната със сигурност е основният търговски артикул от Китай, много други стоки са търгувани и различни технологии, религии и философии, както и бубонната чума („Черната смърт“) също са пътували по пътищата на коприната. Някои от другите търгувани стоки включват луксозни стоки като коприна, сатен, коноп и други фини тъкани, мускус, други парфюми, подправки, лекарства, бижута, стъклария и дори ревен, както и човешки същества - роби.

^{Пашкулите се накисват и коприната се навива на макари. Кредит: Wikimedia Commons} 

Глобален разцвет (ІV – ХVІ век)

Въпреки че коприната е добре позната в Европа и по-голямата част от Азия, Китай успява да запази почти монопол върху производството на коприна в продължение на няколко века. Има императорски указ, който осъжда на смърт всеки, който се опитва да изнася копринени буби или техните яйца.

Според японската хроника ,,Нихонги“, бубарството достига Япония за първи път около 300 г. сл. н.е., след като редица ученици, изпратени от Япония в Китай, набират четири млади китайски момичета, за да преподават изкуството на обикновено и фигурално тъкане в Япония. Впоследствие техниките на бубарството са въведени в Япония в по-голям мащаб чрез чест дипломатически обмен между VІІІ и ІХ век.

От IV век пр.н.е. коприната започва да достига до елинистическия свят чрез търговци, които я разменят за злато, слонова кост, коне или скъпоценни камъни. До границите на Римската империя коприната се превръща в паричен стандарт за оценка на стойността на различни продукти. Елинистическа Гърция оценява високото качество на китайските стоки и полага усилия да засажда черничеви дървета и да отглежда копринени буби в Средиземноморския басейн, докато Сасанидска Персия контролира търговията с коприна, предназначена за Европа и Византия. Гръцката дума за „коприна“ е σηρικός, от Seres (Σῆρες), името на хората, от които е получена коприната за първи път, според древногръцкия географ Страбон. Гръцката дума дава началото на латинското „sericum“ и в крайна сметка на староанглийското „sioloc“, което по-късно се развива в средноанглийското „silk“.

Според разказ на историка Прокопий, едва през 552 г. сл. Хр. византийският император Юстиниан получава първите яйца на копринени буби. Той изпраща двама несториански монаси в Централна Азия и те успяват да му пренесат тайно яйца на копринени буби, скрити в бамбукови пръчки. Докато са под грижите на монасите, яйцата се излюпват. По този начин църковната манифактура във Византийската империя е успяла да произвежда платове за императора с намерението да развие голяма копринена индустрия в Източната Римска империя, използвайки техники, научени от Сасанидите. Империята продължава да внася коприна от други големи градски центрове по Средиземно море. Коприната, произвеждана от византийците, е добре известна с високото си качество, благодарение на щателното внимание, обръщано на изпълнението на тъкането и декорацията, като за производството на плата са използвани техники на тъкане, взети от Египет. Първите диаграми на прости станове се появяват през V век.

Арабите, с разширяващите се завоевания, разпространяват бубарството по бреговете на Средиземно море, което води до развитието му в Северна Африка, Андалусия, Сицилия и Калабрия в Южна Италия, която е била под византийско владичество. Според византиниста Андре Гийу (André Guillou) черничевите дървета за производство на сурова коприна са внесени в Южна Италия от византийците в края на IX век. Около 1050 г. в областта Калабрия са отглеждани 24 000 черничеви дървета заради листата им. Взаимодействията между византийските и мюсюлманските центрове за тъкане на коприна от всички нива на качество правят трудни за определяне идентифицирането и датирането на оцелелите екземпляри, още повече че се появяват имитации, правени в Андалусия, Лука и други градове.

Катандзаро, в района на Калабрия, е първият център, който въвежда производството на коприна в Италия между IX и XI век. През следващите векове коприната от Катандзаро снабдява почти цяла Европа и се продава на голям пазар в пристанището на Реджо Калабрия на испански, венециански, генуезки, флорентински и холандски търговци. Катандзаро се превръща в столица на дантелата в Европа, с голямо съоръжение за развъждане на копринени буби, което произвежда всички дантели и лен, използвани във Ватикана. Градът е известен с фината си изработка на коприна, кадифе, дамаска и брокат. Докато отглеждането на черница е правело първи стъпки в Северна Италия, коприната, произведена в Калабрия, достига връх от 50 % от цялото италианско/европейско производство. Тъй като отглеждането на черница е  трудно в Северна и континентална Европа, търговците и операторите са закупували суровини в Калабрия, за да довършат продуктите, преди да ги препродадат на по-висока цена. Генуезките майстори на коприна също използват фина калабрийска и сицилианска коприна за производството на кадифета.

^{Многоцветна бродерия върху коприна, ХVІІ век, Антверпен. Кредит: Wikimedia Commons}

Въпреки че китайците загубват монопола си върху производството на коприна, те успяват да се възстановят като основни доставчици на коприна по време на династията Тан и да индустриализират производството си в голям мащаб по време на династията Сун. Китай продължава да изнася висококачествени тъкани за Европа и Близкия изток по Пътя на коприната; след началото на първите кръстоносни походи обаче техниките за производство на коприна започват да се разпространяват в Западна Европа.

През 1147 г., докато византийският император Мануил I Комнин съсредоточава всичките си усилия върху Втория кръстоносен поход, нормандският крал Роджър II Сицилиански  атакува Коринт и Тива - два важни центъра на византийското производство на коприна. Те отнемат реколтата и инфраструктурата за производство на коприна и депортират всички работници в Палермо и Калабрия, като по този начин предизвикват разцвет на нормандската копринена индустрия.Разграбването на Константинопол от Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. довежда до упадък на града и неговата копринена индустрия и много занаятчии го напускат в началото на ХІІІ век. Италия развива голяма местна копринена индустрия, след като 2000 квалифицирани тъкачи идват от Константинопол. Много от тях също избират да се установят в Авиньон.

Внезапният бум на копринената индустрия в италианската държава Лука, започнал през ХІ и ХІІ век, се дължи на многобройните сицилиански, еврейски и гръцки заселвания, както и на много други имигранти от съседните градове в Южна Италия. Със загубата на много италиански търговски пунктове в Ориента, вносът на китайски модели драстично намалява. За да задоволят търсенето на луксозни тъкани от богатата и могъща буржоазия, градовете Лука, Генуа, Венеция и Флоренция увеличават инерцията на производството на коприна и скоро изнасят коприна за цяла Европа, като само през 1472 г. във Флоренция има 84 работилници и най-малко 7000 занаятчии.

През 1519 г. император Карл V официално признава растежа на индустрията на Катандзаро, като разрешава на града да създаде консулство на копринения занаят, натоварено с регулирането и контрола на различните етапи на производството, което процъфтява през целия ХVІ век. В момента на създаването на своята гилдия градът обявява, че разполага с над 500 стана. До 1660 г., когато градът има около 16 000 жители, копринената му индустрия осигурява 1000 стана и най-малко 5000 работници. Копринените тъкани от Катандзаро не само се продават на пазарите на Неаполското кралство, но и се изнасят за Венеция, Франция, Испания и Англия.

Употреба на коприната през V – ХV век

През късното Средновековие (1000 – 1250 г.) продължава използването на установени техники за производство на коприна, без да се променят нито материалите, нито инструментите. Между Х и ХІІ век започват да се появяват малки промени, последвани от по-големи и по-радикални иновации през ХІІІ век, довели до изобретяването на нови тъкани; развиват се и други, по-обикновени тъкани, изработени от коноп и памук. Коприната остава рядък и скъп материал, но подобрената технология позволява на византийските магнатерии в Гърция и Сирия (VI - VIII век), центровете за производство на коприна в Калабрия и тези на арабите в Сицилия и Испания (VIII - X век) да доставят луксозния материал в много по-голямо изобилие.

През ХІІІ век се наблюдава подобрение във вече променящата се технология за производство на коприна. Както по време на Индустриалната революция в Англия в края на ХVІІІ век, напредъкът в производството на коприна вероятно е съпътствал и по-общ напредък в технологиите на съвременното общество като цяло. В началото на ХІІІ век се е използвала примитивна форма на смилане на копринени прежди; речникът на Жан дьо Гарланд от 1221 г. и „Livre des métiers“ („Книга на професиите“) от 1261 г. на Етиен Боало илюстрират много видове машини.

От началото на ХІV век много документи споменават използването на сложни тъкачни машини. Изображения на техники за производство на тъкани от този период могат да бъдат намерени на няколко места; най-ранното запазено изображение на европейско предачно колело е панел от витражи в катедралата в Шартр, наред с калерчета и машини за усукване, появяващи се заедно както във витража в Шартр, така и във фреска в Кункелхаус в Кьолн (около 1300 г.). Възможно е зъбната машина за усукване да е създадена от копринената индустрия, тъй като е позволявала на по-дългата основа да се запази по-голяма равномерност по цялата дължина на плата.

Към края на ХІV век, без съмнение поради опустошенията, причинени от Черната смърт в средата на века, тенденциите започват да се изместват към по-евтини производствени техники. Много техники, които по-рано през века биха били напълно забранени от гилдиите поради нискокачествена продукция, сега са често срещани (като например използването на по-нискокачествена вълна, кардиране и др.). В копринената индустрия използването на водни мелници се увеличава.

^{Монаси, изпратени от император Юстиниан, дават копринените буби на императора. Кредит: Wikimedia Commons}

Копринената индустрия във Франция

През втората половина на ХV век технологията на изтеглящия стан е донесена за първи път във Франция от италиански тъкач от Калабрия, известен като Жан льо Калабре, който е поканен в Лион от Луи XI. Той въвежда нов вид машина, която има способността да обработва преждите по-бързо и по-прецизно. През целия век са правени допълнителни подобрения на стана.

Въпреки че е високо ценена заради качеството си, италианската копринена тъкан е много скъпа, както поради цената на суровините, така и поради производствения процес. Занаятчиите в Италия се оказаха неспособни да се справят с нуждите на френската мода, която непрекъснато изисква по-леки и по-евтини материали. Тези материали, използвани за дрехи, започват да се произвеждат локално; въпреки това италианската коприна дълго време остава сред най-ценените, най-вече за мебели и поради брилянтния характер на използваните багрила.

Следвайки примера на богатите италиански градове-държави от епохата, като Венеция, Флоренция и Лука (които се превръщат в център на луксозната текстилна индустрия), Лион получава подобна функция на френския пазар. През 1466 г. крал Луи XI решава да развие национална копринена индустрия в Лион и наема голям брой италиански работници, главно от Калабрия. Славата на майсторите тъкачи от Катандзаро се разпространява из цяла Франция и те са поканени в Лион, за да преподават техники на тъкане. Основната цел на краля е да намали търговския дефицит на Франция с италианските държави, което води до загуба на Франция от 400 000 до 500 000 златни екю годишно. През 1540 г. крал Франсоа І предоставя монопол върху производството на коприна на град Лион. От ХVІ век Лион се превръща в столица на европейската търговия с коприна, произвеждайки много реномирани модни изделия. Набирайки увереност, коприната, произведена в града, започва да изоставя оригиналните си ориенталски стилове в полза на собствения си отличителен стил, който подчертава пейзажите. Хиляди работници, т.н. канути, се посвещават на процъфтяващата индустрия. В средата на ХVІІ век в Лион са били използвани над 14 000 стана, а копринената индустрия е изхранвала една трета от населението на града.

През ХVІІІ и ХІХ век Прованс преживява бум в бубарството, който продължава до Първата световна война, като голяма част от коприната се изнася на север към Лион. Виен и Ла Бастид де Журдан са две от общините на Люберон, които са се възползвали най-много от вече изчезналите си черничеви плантации. Въпреки това, центрове за коприна все още функционират и днес. Работата от вкъщи, преденето на коприна и обработката ѝ са наемали много хора и са увеличавали доходите на работническата класа.

По това време мнозина си представят как да започнат копринена индустрия в британските колонии в Америка през 1619 г. по време на управлението на крал Джеймс I, обаче копринената индустрия в колониите никога не става много голяма. По подобен начин коприната е въведена в много други страни, включително Мексико, където е донесена от Кортес през 1522 г. Тези нови копринени индустрии достигат значителни размери.

^{Снимка от Енциклопедията на Дидро и д'Аламбер, показваща различните стъпки в бубарството и производството на коприна. Кредит: Wikimedia Commons}

Коприната след 1760 г.

Началото на Индустриалната революция е белязано от масивен бум в текстилната индустрия като цяло, със забележителни технологични иновации, водени от памучната индустрия на Великобритания. В ранните години често е имало несъответствия в технологичните иновации между различните етапи на производството на тъкани, което е насърчавало допълващите се иновации. Например, преденето се е развивало много по-бързо от тъкането.

Копринената индустрия обаче не извлича никаква полза от иновациите в преденето, тъй като коприната не изисква предене. Освен това, производството на сребърни и златни копринени брокати е много деликатен и прецизен процес, като всеки цвят се е нуждаел от собствена совалка. През ХVІІ и ХVІІІ век започва да се постига напредък в опростяването и стандартизацията на производството на коприна, като многобройни подобрения следват един след друг. Станът за перфокарти на Бушон и Фалкон се появява през 1775 г., по-късно е усъвършенстван от Жак дьо Вокансон. По-късно Жозеф-Мари Жакард (Joseph Marie Jacquard) усъвършенства дизайна на Фалкон и Вокансон, въвеждайки революционния жакардов стан, който позволява механична обработка на низ от перфокарти в правилната последователност. Жакард изобретява механично програмируем стан, управляващ отделно всеки основен конец. По този начин неговата тъкачна машина може да тъче платове с шарка, наричани и днес жакардови. Перфокартите на жакардовия стан са директен предшественик на съвременния компютър, тъй като са осигурявали (ограничена) форма на програмируемост. Самите перфокарти биват пренесени в компютрите и са повсеместни до моралното им остаряване през 70-те години на миналия век. От 1801 г. дизайните в стил бродерия стават силно механизирани, благодарение на ефективността на жакардовия стан при имитиране на бродирани тъкани. Механизмът зад жакардовите станове дори позволява масово производство на сложни дизайни.

Жакардовият стан е незабавно посрещнат на нож от работниците, които го обвиняват, че причинява безработица, но скоро той става жизненоважен за индустрията. Станът е обявен за обществена собственост през 1806 г. и Жакард е възнаграден с пенсия и лицензионно възнаграждение за всяка машина. През 1834 г. само в Лион има общо 2885 жакардови стана.

Въстанието на работниците канути през 1831 г. предвещава много от по-големите работнически въстания по време на Индустриалната революция. Работниците окупират град Лион, отказвайки да го предадат до кървави репресии от армията, водена от маршал Султ. Второ въстание, подобно на първото, се провежда през 1834 г.

Упадъкът в европейската копринена индустрия се корени в епидемии сред популациите на копринените буби. През 1849 г. френската реколта от коприна се проваля поради неизвестно заболяване. Болестта остава широко разпространена и скоро се разпространява в Италия, Испания, Сирия, Турция и Китай. През 1807 г. бактериологът Агостино Баси (Agostino Bassi) започва 25-годишно разследване на причините за болестта на копринените буби mal de segno (днес наричана бяла мускардина). През 1835 г. той публикува ,,Del mal del segno, calcinaccio o moscardino“ („Болестта на знака, Calcinaccio или Muscardine“), в която демонстрира, че болестта е причинена от паразитната гъба Beauveria bassiana. Неговите открития са първите, които демонстрират предаването на болести между животни и водят до по-добро разбиране на това как болестта се предава между копринените буби. Това позволява на производителите на коприна по-добре да предотвратяват предаването на Beauvaria bassiana.

^{Жакардов стан. Кредит: Wikimedia Commons}

Мускардинозата не е единственото заболяване, което засяга европейската копринена индустрия по това време. Във Франция болестите сред копринените буби продължават да опустошават производството на коприна в страната. През 1865 г. Жан-Батист Дюма (Jean-Baptiste Dumas), министър на земеделието и търговията на Франция, моли прочутия биолог Луи Пастьор да проучи какво причинява епидемията. Пастьор изследва причината между 1865 и 1870 г., което води до откриването на две отделни болести, заразяващи копринените буби: пебрина и флашери (pébrine, flacherie). Пебрината, известна като „пиперна болест“, се причинява от микроспоридията Nosema bombycis и се характеризира с кафяви точки. Пастьор публикува своите открития и препоръки за фермерите, отглеждащи коприна. Скоро той получава обратна връзка от фермери, които са следвали препоръките му. Повечето са отглеждали здрави култури, други фермери не са. След по-задълбочено разследване той открива, че червеите са заразени с нещо различно от пебрина. Другото състояние

Нещо повече - растението не само оцелява при екстремни температури благодарение на клетъчната си устойчивост, то също така охлажда листата си, отделяйки вода през малки пори - по същество задвижвайки биологичен изпарителен охладител. Това установява нов предварителен доклад от изследователи от Мичиганския държавен университет и Carnegie Science.

Любител на топлината

По-ранни проучвания на това растение се фокусират върху откритието, че Tidestromia oblongifolia вирее в условия, които би трябвало да са убийствени. В лабораторни камери, построени да имитират бруталните светлинни и температурни промени в Долината на смъртта, растението утроява биомасата си за 10 дни, докато сродни топлоустойчиви растения спират да растат.

Растението е било толкова добре адаптирано към топлината, че е изненадало дори изследователите.

Те пресъздават интензивната светлина на пустинята и дневните температурни колебания в камерите за растеж. В продължение на 10 дни T. oblongifolia утроява биомасата си. Близки сродни растения, известни с това, че понасят топлина, спират да растат при същите условия.

"Това е най-топлоустойчивото растение, документирано някога", отбелязва Сънг Йон "Сю" Рий (Seung Yon “Sue” Rhee).

Новото проучване разглежда как всъщност се случва това. Когато въздухът достигне 60°C, как растението може да спре изгарянето на тъканите си?

Топлоустойчив разсад

Изследователите са събрали семена от 223 растения в целия ареал на вида, включително Долината на смъртта, близките места с по-висока надморска височина и други пустинни райони .

Те отгледали над 1200 разсада и постепенно ги аклиматизирали към по-топли условия. След това разсадът бил изложен на въздух с температура 60°C в продължение на шест до осем часа на ден, като третирането продължило повече от седмица.

Оцеляването варира от малко под 2% до над 34%, в зависимост от генетичната линия и експеримента. Но някои оцелели процъфтяват. Те остават достатъчно здрави, за да създадат нова листна тъкан, дори след като са подложени на 60° Целзий за 20 дни.

За да разберат как са го направили, изследователите разглеждат инфрачервените камери.

Оцеляването идва с голяма сметка за вода

Изследователите установяват, че оцелелите растения са поддържали листата си далеч по-хладни от околния въздух. След осем дни топлина от 60°C, оцелелите са поддържали температура на листата между около 54°C и 59°C. Най-драматичното индивидуално измерване показало лист с 13,03°C под температурата на въздуха.

При обикновени температури тази разлика може да не изглежда забележителна. Но това растение е близо до термичната граница на живата тъкан, където няколко градуса могат да разделят оцеляването от изгарянето.

Но как го правят?

Растенията се охлаждат чрез транспирация. Водата преминава от корените в листата и излиза през микроскопични пори, наречени устици. Изпарението отнася топлината, подобно на това как потта охлажда човешката кожа.

Но стратегията идва с очевидна цена: голяма консумира вода.

Отваряне и затваряне на устицата. Кредит: Wikimedia Commons

Най-студените листа показват молекулярни признаци, че техните устици (малките пори, които отделят водни пари) остават отворени. Това е важно, защото отворените устици позволяват транспирация: докато водата се изпарява от листа, тя отнася топлината. По-горещите листа, за разлика от тях, показват по-силни признаци на затваряне на устицата и фотодишане, разточителен процес на стрес, който се увеличава, когато растението не може да приема достатъчно въглероден диоксид .

За да проверят дали отворените устици действително предизвикват охлаждане, изследователите третирали листата с абсцисинова киселина, хормон, който кара устицата да се затваря.

Листата веднага стават по-малко ефективни при самоохлаждане и умират около четири дни по-рано от нетретираните листа. Това категорично подсказва, че транспирацията е от основно значение за оцеляването на растението при екстремни температури , въпреки че абсцизиновата киселина влияе и върху други стрес реакции, така че експериментът не доказва, че само затварянето на устицата е причинило по-ранната смърт.

Може ли това да помогне на растенията да преживеят горещите вълни?

Изглежда като марсиански пейзаж. Кредит: Wikimedia Commons

Много пустинни растения оцеляват, спестявайки вода, складират я или се изключват по време на жестока жега. T. oblongifolia изглежда изразходва вода, за да се освободи от топлината. Тъй като очевидно няма толкова много вода в пустинята и растението не се справя особено добре в съхранението на вода, това предполага, че то трябва да е изключително добро в абсорбирането на вода.

"Смятаме, че Tidestromia вероятно има коренова система, която е много добра в поемането на вода, специализирана хидравлика, която премества водата добре през растението, и състав от соли/захари/протеини вътре в клетките им, който ги поддържа хидратирани, докато преминават през студено", добавя съавторът Джоана Фийхан (Joanna Feehan), постдокторант от Мичиганския държавен университет.

Стимулирането на по-агресивна транспирация на пшеницата, царевицата или соята може да охлади листата им, но също така може да доведе до по-бързо изчерпване на водата. Всяка полезна характеристика на културата би трябвало да балансира охлаждането с устойчивостта на суша.

Изследователите откриват и три широки области на ДНК, свързани с оцеляването при 60°C. Те все още не са идентифицирали точните гени, но резултатът предполага, че някои линии на T. oblongifolia носят по-силни инструменти за оцеляване при топлина от други.

С разгара на изменението на климата, това никога не е било по-важно.

"Чупим топлинни рекорди в световен мащаб и добивите от реколтата са много уязвими към повишаващите се температури", отбелязва Фийхан. "Tidestromia е открила как да оцелее при температури, които иначе са смъртоносни за растения, животни и гъби. Ако можем да научим тези механизми за оцеляване, ще имаме повече и вероятно много уникални инструменти, за да направим културите по-устойчиви на горещи вълни."

Справка: Extreme cooling enables survival in extreme heat, Joanna M. Feehan, Mark C. Bitter, David B. Lowry, Thomas D. Sharkey, Seung Y. Rhee; doi: https://doi.org/10.64898/2026.07.22.740203

Източник: This Death Valley Plant Cools Its Leaves by 13°C to Survive Extreme Heat, ZME Science

Изпомпване на лава

Фонтаните от лава не са само визуално хипнотизиращи, те са и важни за разбирането на вулканичното поведение. Обикновено се простират от няколко десетки метра до над километър, тези фонтани се различават от експлозивните и ефузивни изригвания. Във Фаградалсфял е наблюдаван уникален модел: кратки, интензивни епизоди на фонтаниране, последвани от също толкова кратки периоди на покой. Този ритмичен модел, продължаващ повече от шест седмици, е предоставил рядка възможност за анализ на основните процеси с безпрецедентни подробности.

Екип от вулканолози провежда подробни спектроскопски измервания на вулканичните газове по време на тези епизоди на фонтаниране. Те използват специален метод, наречен инфрачервена спектроскопия с отворен път на Фурие трансформация (OP-FTIR - Open-path Fourier Transform Infrared). Този подход е много подходящ за бързи наблюдения на големи площи (от квадратни метри до квадратни километри).

"Изключителните условия на 5 май 2021 г. позволиха спектроскопско измерване на отделяните газове от близко разстояние (~300 м) с висока времева резолюция (на всеки ~2 секунди) по време на 16 цикъла на фонтан-покой", пишат изследователите в статията.

На база анализа на химичния състав на газовете, отделяни от фонтана от лава, изследователският екип твърди, че фонтаните лава са резултат от цикли на налягането в плитка, изпълнена с магма кухина. С издигането на магмата, нарастващото съдържание на газ е довело до образуването на слой пяна на покрива на кухината. Срутването на този слой и последвалото издигане и разширяване на газовите мехурчета са създали динамичното свръхналягане, задвижващо фонтаните.

Казано по-просто, вулканът може би е действал малко като естествена помпа за налягане. Газ се е натрупал близо до повърхността, налягането се е повишило и след това системата е освободила това налягане при изригването на лавата. След това процесът се е рестартирал и е започнал отново. Това помага да се обясни защо изригването е пулсирало толкова редовно, вместо просто да излива лава с постоянна скорост.

Диаграма на вулканично изригване, показваща издигането на магмата и химичните промени в газовите емисии. Скица на цикъла на фонтаниране на лава във Фаградалсфял. Кредит: Scott et al. (2023)

Тази работа оспорва традиционните модели за фонтанирането на лава, които често наблягат на ролята на бързото издигане на магмата и динамиката на потока газ-магма. Проучването във Фаградалсфял сочи към по-сложно взаимодействие на фактори, включително дегазиране на магмата на малки дълбочини и натрупване и освобождаване на налягане в кухини близо до повърхността.

Самият Фаградалсфял е подледников планински масив, оформен от изригвания под ледената покривка от ледниковия период. Но изригването през 2021 г. не е било изригване през лед. Това е било базалтово пукнатинно изригване в нововъзникнал вулканичен регион. Констатациите от Фаградалсфял имат широки последици за нашето познание за вулканичното поведение, особено при базалтови изригвания. Те подчертават значението на процесите близо до повърхността и ролята на газовата динамика при оформянето на начините на изригвания.

Новата активност в Рейкянес повишава важността на това изследване. Исландската метеорологична служба съобщава, че настоящото реактивиране на полуострова е започнало през декември 2019 г., след дълъг период на затишие. Фаградалсфял първи привлича вниманието с изригването си, но от края на 2023 г. най-разрушителната активност е била близо до Сварценги и кратерната редица Сундхнукур, където изригвания и интрузии многократно са заплашвали Гриндавик и близката инфраструктура. Към юли 2026 г. магмата все още се е натрупвала под Сварценги и служители предупреждават, че е възможно друго интрузия или изригване, което ще има потенциално кратко време за предупреждение.

Това проучване не само разкрива загадката зад уникалното поведение на вулкана Фаградалсфял, но и поставя основите за по-нататъшни изследвания в дълбините на вулканичните явления. Продължаващото изучаване на подобни динамични природни процеси е от решаващо значение за разширяване на познанията ни за геологията на Земята и подобряване на способността ни да прогнозираме и смекчаваме последиците от вулканичните изригвания.

Това е практическият извод. Фонтаните от лава може да изглеждат като природно шоу, но те са и сигнали от земята. Във Фаградалсфял тези сигнали разкриват плитка система, която се пълни, разпенва, срутва и отново се пълни циклично. В регион, където вулканичните вълнения все още продължават, е важно да се научим да разчитаме тези сигнали.

Справка: Scott, S., Pfeffer, M., Oppenheimer, C. et al. Near-surface magma flow instability drives cyclic lava fountaining at Fagradalsfjall, Iceland. Nat Commun 14, 6810 (2023). https://doi.org/10.1038/s41467-023-42569-9

Източник: Scientists unveil the secrets of Iceland's spectacular lava fountains that pulse like a heartbeat, ZME Science

И какви еволюционни и екологични промени са съпътствали появата на изпражнения? По-нататък, дали еволюцията на екскрементите е причината за нашето съществуване?

Едно ново изследване на Жулиен Кимиг (Julien Kimmig) и Ръсел Бикнел (Russell D.C. Bicknell), описано в статия на The Conversation, показва, че еволюцията на фекалните маси е допринесла за едно от най-важните събития в историята на живота на Земята: Камбрийската експлозия.

И екскрементите наистина може би са причината животните да са постигнали такъв огромен еволюционен успех.

Скрита улика за камбрийската експлозия

Преди около 540 милиона години, Камбрийската експлозия трансформира живота на Земята. По време на сравнително кратък интервал от геоложкото време – някъде между 13 милиона и 25 милиона години – са се появили повечето от основните животински групи.

Приблизително по същото време първите морски екосистеми се развиват и стават по-сложни. Морските хранителни вериги започват да изглеждат като тези в съвременните океани.

Учените отдавна спорят какво е движило тази диверсификация. Като фактори се предлагат повишаващите се нива на кислород, еволюционните иновации и все по-сложните взаимодействия между хищник и плячка.

Изследователите са изследвали музейни колекции от образци на копролит от цял ​​свят. Фосилизираните фекални маси, или копролити, са се срещали в най-различни форми и размери през камбрия. Кредит: Kimmig & Bicknell/Trends in Ecology & Evolution, CC BY

Въпреки това, много изследвания върху древни и съвременни екосистеми заобикалят това важно вещество: изпражненията. Учените наистина разглеждат вкаменелите изпражнения, известни като копролити, но обикновено само за доказателства за древните начини на хранене и за да разберат кои същества са се изяждали взаимно.

Новото проучване разглежда тези фосили като част от много по-голяма картина. Авторите твърдят, че те също така документират появата на фундаментален екологичен процес.

С нарастването на броя на животните се развиват все по-сложни храносмилателни системи, способни да произвеждат повече фекални маси. Повече фекалии означават повече органични и хранителни вещества, разпределени през океаните. Това от своя страна ускорява развитието на екосистемите.

От прости черва до сложни екосистеми

Най-ранните животни са се появили около 60 милиона години преди началото на камбрийската експлозия. До камбрия обаче има малко или никакви доказателства за сложни храносмилателни системи, нито пък потвърдени копролити.

Фосилните останки от черва и копролити се променят драстично през камбрия. Първите фосилизирани изпражнения се появяват точно в началото на камбрия и стават все по-изобилни.

С напредването на времето се появяват все по-разнообразни копролити. Данни от десетки находища по целия свят показват разнообразие от различни форми и размери. Фекалната маса варира от микроскопични пелети до копролити с размер от порядъка на сантиметри, съдържащи смачкани черупки и други животински фрагменти.

Между приблизително 560 и 500 милиона години, животинските черва и изпражненията, които те произвеждат, претърпяват някои големи промени. Кредит: Kimmig & Bicknell/Trends in Ecology & Evolution , CC BY

Заедно с тази промяна, се забелязва увеличение на много добре запазените фосили със сложни храносмилателни системи, особено сред ранните членестоноги. Тези животни са развили специализирани предни черва и храносмилателни жлези, които са могли да преработват по-голямо разнообразие от храна.

Заедно тези фосили показват, че животните са започвали да преработват и след това да преразпределят органична материя, използвайки изцяло нови вериги.

Цикъл на хранителните вещества в еволюционен мащаб

Екологичното значение на тази иновация може да стане по-ясно, когато се разгледа заедно със съвременните океани.

Днес фекалните пелети са важен компонент на биологичната помпа – процесът, който транспортира органичен въглерод и хранителни вещества от повърхностните води в по-дълбоки морски среди. Докато потъват фекалните пелети, те пренасят хранителни вещества, за да поддържат живота далеч отвъд осветената от слънцето повърхност на океана.

Новото изследване показва, че широко разпространената поява на фекални маси през камбрия може да дала еволюционния тласък на този процес.

С увеличаването на животинското разнообразие и биомасата през камбрия, се е увеличило и производството на фекални пелети. Това би означавало, че повече източници на енергия и хранителни вещества потъват в по-дълбоките морски местообитания и храната става по-достъпна в по-плитките води.

Как са изглеждали морските екосистеми преди и след Камбрийската експлозия. Кредит: T Klarenbeek CC BY-SA

По-сложни морски съобщества

По-разпространеното производство на фекалии има важна екологична обратна връзка. По-голямото животинско разнообразие води до по-голямо производство на фекални вещества, увеличавайки преразпределението на органичен въглерод и хранителни вещества през морските екосистеми.

От своя страна, увеличеното количество на хранителни вещества вероятно е подпомогнало развитието на по-големи популации, по-сложни хранителни вериги и колонизацията на все по-разнообразни морски местообитания. Тези разширяващи се екосистеми биха генерирали още по-голяма биологична продуктивност.

Новото наблюдение допълва други хипотези, обясняващи камбрийската експлозия. Оксигенацията, екологичните взаимодействия и еволюционните иновации несъмнено също са изиграли ключова роля.

Автори:
Ръсел Бикнел, Постдокторант по палеобиология, Университет Флиндърс
Жулиен Кимиг, Ръководител на отдел "Палеонтология" в Природонаучния музей Карлсруе

Справка: Kimmig J, Bicknell R; The Cambrian fecal revolution: Fueling the Cambrian Radiation; Trends in Ecology & Evolution, 2026; 0 (CellPress) Doi: 10.1016/j.tree.2026.06.013

Източник On the origin of feces: how animal poo drove Earth’s greatest evolutionary event, The Conversation

Тази статия е публикувана първо от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия: Coronavirus: surprisingly big problems caused by small errors in testing

Петгодишно изследване на френско-гръцки изследователски екип потвърди, че микенският и минойският елит умишлено са търсили метеоритно желязо, за да изработват най-престижните си бижута, докато обикновеното земно желязо е оставало рядко и недостъпно в продължение на векове. Констатациите, водени от Матийо Гунел (Matthieu Gounelle) от Френския национален музей по естествена история и Елени Манцурани (Eleni Mantzourani) от Националния и Каподистрийски университет в Атина, са публикувани в Journal of Archaeological Science.

Пръстени от метеоритно желязо

Мащабът на проекта е част от това, което го прави убедителен. Изследователите са прегледали деветнадесет музея и тридесет и три археологически обекта, като са изследвали химически общо 105 артефакта от бронзовата и ранната желязна епоха. От тях 91 са железни предмети, чиято възраст се оценява на между 3000 и 4000 години. Изследователите са използвали рентгенова флуоресценция, техника, която позволява да се определи точният състав на метала, без да се поврежда самият артефакт.

Пръстените-печати от откритите обекти очевидно са съставени от метала на метеорити. Майстори от микенската и минойската цивилизации често са покривали тези железни пръстени със слоеве злато и сребро, за да подчертаят специалната им стойност. Кредит: M. Gounelle, E. Mantzourani/J., Archaeological Science

Те са тъсели отговор на въпрос, който е оставал нерешен в продължение на десетилетия: дали дворцовият елит на Егейско море е използвал небесен метал по начина, по който са го правили другите култури от бронзовата епоха, и кога всъщност е започнало местното топене на желязо?

В резултат на тестовете, изследователите открили следи от никел в 13 бижута. Именно високото съдържание на този елемент отличава метеоритното желязо от обикновения метал, извлечен от руда. Пръстените-печати от откритите обекти очевидно са съставени от метала на метеорити. Майстори от микенската и минойската цивилизации често са покривали тези железни пръстени със слоеве злато и сребро, за да подчертаят специалната им стойност.

Два примера, от Микена и Фестос, дори имат рамки, разделени чисто наполовина: едната страна златна, другата желязо-никелова, гравирани от очевидно умели ръце. Както се изразяват авторите на изследването, моделът предполага, че тези предмети са функционирали като символи на властта сред минойския и микенския елит, а не като прости орнаменти.

Единадесет от тринадесетте метеоритни пръстена са дошли от Пелопонес, открити в богато обзаведени толоси и камерни гробници в Микена, Вафейо, Каковатос, Айдония и Дендра – погребения, пълни със златни съдове, ахатови печати и кехлибарени бижута, които ги маркират като принадлежащи на дворцовия елит. Дванадесетият пръстен се появява на съвсем различно място: на пръста на мъж в минойското светилище Анемоспилия, в Крит, за когото археолозите смятат, че е бил високопоставен жрец.

Пръстените-печати от откритите обекти очевидно са съставени от метала на метеорити. Майстори от микенската и минойската цивилизации често са покривали тези железни пръстени със слоеве злато и сребро, за да подчертаят специалната им стойност. Кредит: M. Gounelle, E. Mantzourani/J., Archaeological Science

Търговски отношения с Египет

Самата Гърция е неподходящо място за намиране на метеорити. Само едно потвърдено падане на метеорит е регистрирано на гръцка земя - в Серес през 1818 г. - и в страната липсват сухите пустини, които позволяват на метеоритите другаде да оцелеят хилядолетия. Поради тази причина учените предполагат, че редкият метал е бил внесен от Древен Египетт, където пустинните условия запазват метеоритите в много по-голямо количество.

Там космически камъни лесно се намирали в откритите пустини и дори ками за фараона Тутанкамон били изковани от метеоритно желязо.

Камата за фараона Тутанкамон, изкована от метеоритно желязо. Кредит: Wikipedia Commons

Находките потвърждават съществуването на обширни търговски връзки между древните средиземноморски държави. Модата за космически бижута обаче напълно изчезва през 12 век пр.н.е. По това време настъпва голяма криза, довела до упадъка на микенската цивилизация и на търговията. В този момент от историята занаятчиите спират да изработват пръстени от извънземен метал.

Справка: Matthieu Gounelle, Eleni Mantzourani, Iron in Greece in the second millennium B.C.E. Journal of Archaeological Science, vol.192, August 2026. doi.org/10.1016/j.jas.2026.106622

Източник: Bronze Age Greek Rulers Wore “Space Bling”,  oguz kayra, Arkeonews

Тези страници и отделни създатели са публикували съдържание, което изглежда в явно нарушение на правилата на Facebook за речта на омразата. Въпреки това те успяват да печелят пари от публикациите си чрез програмата на платформата "Монетизация на съдържанието" - която е само с покана.

Един от получаващите възнаграждения от Мета е Уго Ленън, известен крайнодесен агитатор и националист, свързан с неонацистки групировки. Ленън е бил арестуван от полицията за расови обиди срещу индийския премиер Нарендра Моди по време на престоя му в хотел в Мелбърн и се смята, че е един от организаторите на "антиимиграционен" поход на свещено място за коренното население в града миналата година.

С други думи, Ленън е известен и Мета не би трябвало да си прави илюзии за това на кого плащат, за да стимулира ангажираността на платформата. Въпреки това разследването установи, че той получава плащания от Facebook от септември 2025 г.

Междувременно, страницата във Facebook на австралийския сайт за превъзходство на бялата раса The Noticer печели пари чрез програмата за монетизация на съдържанието от ноември 2025 г. Подчертавайки колко много Meta е пропуснала това, дори X - собственост на Илон Мъск, който изпълни два подозрително наподобяващи поздрава в нацистки стил през 2025 г. - е забранил The Noticer за нарушаване на неговата "политика за омразни профили".

Програмата за монетизация на Facebook може да бъде доста доходоносна, въпреки че не е ясно колко е спечелила всяка от тези страници поотделно. През 2025 г. Facebook е раздал близо 3 милиарда долара на 16 милиона акаунта, отбелязва докладът. Платформата периодично разкрива данни за тези монетизирани акаунти, които са събрани в база данни с възможност за търсене от неправителствената организация за технологична отчетност What to Fix.

Изпълнителният директор на "What To Fix" Виктоар Рио не пести думи, когато ставаше дума за вината на Мета.

"Ако вземем предвид, че Meta е в директни търговски отношения със своите издатели, доколкото те им плащат авторски възнаграждения и че имат споразумение за монетизация с тях", заявява Рио пред ABC, "тогава може да се твърди, че те носят отговорност за съдържанието, което се произвежда от техния бизнес партньор по някакъв начин."

Омразата, за съжаление, се продава. Изследователят на десния екстремизъм Каз Рос разказва пред ABC, че "финансовият модел на Meta е да възнаграждава създателите на съдържание, които получават ангажираност, а както знаем, най-добрият начин за получаване на ангажираност е да се произвеждат екстремистки материали - всичко, което ще ядоса хората и ще ги накара да спорят, е най-добрият начин за получаване на ангажираност".

Това е още един пример за това колко бързо Meta се отказа от някога по-строгите си политики за модериране на съдържание, когато Доналд Тръмп се завърна в Белия дом. Малко преди втората си встъпване в длъжност Meta разхлаби стандартите си по отношение на речта на омразата, особено по теми като половата идентичност и имиграцията, две от любимите теми на крайната десница.

Facebook далеч не е единствената платформа, която се е сприятелила тревожно с екстремисти. По-рано тази година X присъди наградата за първо място от 1 милион долара в конкурса си за писане на статии на гордо самопровъзгласил се нацист.

В изявление Meta не отговори на конкретни въпроси относно страниците, на които отпуска пари, но заявява, че е "важно да се прави разлика между обидна реч и съдържание, което потенциално би могло да доведе до офлайн насилие".

"Подобна реч може да е обидна за мнозина, но не е ролята на Мета да контролира обидните прояви", добавя компанията.

Източник: Meta Caught Paying Nazis to Post on Facebook, Futurism

Още преди удара учените изчислиха, че горната степен ще създаде кратер с диаметър от 20 до 27 метра и дълбочина от 4 метра.

Въпреки че не са заснети изображения на сблъсъка, облакът, създаден от удара, е бил видим за наблюдателите с подходящо оборудване. Освен това, астрономи от Много големия телескоп (VLT) на ESO в Чили също предоставят спектроскопски данни за региона, които отбелязват наличието на литий и натрий, издигнати от удара.

Този прах се разсейва в рамките на минути след удара, а изображения на кратера са заснети впоследствие от мисията на корейския лунен орбитален апарат Pathfinder (KPLO) (известен също като Danuri).

"Danuri започна наблюдения около 30 минути преди сблъсъка и чрез контрол на орбитата премина над мястото на удара няколко пъти, провеждайки общо 8 сесии за заснемане", съобщават служители на Корейския институт за аерокосмически изследвания (KARI) на сутринта на 6 август. "Чрез това наблюдение бяха потвърдени промените в терена около мястото на удара и следите от разпространение на изхвърлени частици."

Сателитно изображение показва мястото на удара на втората степен на ракета Falcon 9 на SpaceX, след като тя се разбива в Луната на 5 август. Кредит: KARI/KASA

Южнокорейската космическа агенция отбеляза също, че орбиталният апарат "Данури" е заснел кадри преди и след сблъсъка, което позволява анализ на промените, които той е причинил. НАСА планира да проведе и последващи наблюдения с лунния разузнавателен орбитър (LRO) в сътрудничество с KARI. Службата за метеороидни среди в Центъра за космически полети "Маршал" на агенцията също използва наземни телескопи, за да заснеме удара.

Астрономи от Много големия телескоп (VLT) на ESO в Чили също предоставят спектроскопски данни за региона, които отбелязват наличието на литий и натрий, издигнати от удара. Въпреки че ударът и отломките не представляват опасност за мисиите, които в момента са в орбита или на повърхността, инцидентът е нещо като предвестник. С изпращането на все повече ракети в космоса и увеличаването на човешката активност в окололунното пространство, изразходваните степени и отломките ще се превърнат в нарастващ проблем.

Схема на траекторията на полета и ретроградната орбита на мисията Artemis I, която я е отвела около Луната. Кредит: NASA

Това бе илюстрирано в скорошно проучване на изследователи от Китайската академия на науките, където симулации на разпространението на отломки показват, че космическите отпадъци представляват риск от сблъсък за бъдещи мисии. И сега, малко повече от месец след публикуването на статията, отломки от ракета (принадлежаща на най-известния доставчик на ракети-носители в света) илюстрира този проблем.

Макар че това не е първият път, когато космически отломки са ударили Луната, както посочва администраторът на НАСА Джаред Айзъкман в публикация в X, този риск от удари ще се увеличи с увеличаването на броя на изстрелванията. Планиращите от НАСА вече са загрижени за предпазването от удари на метеороиди, които са много често срещани (както посочи и Айзъкман). Нарастващият риск от удари на отломки върху повърхността обаче също трябва да се вземе предвид, преди мисиите с екипаж да станат редовни.

Справка: Debris Evolution from Spacecraft Fragmentation in Earth-Moon Distant Retrograde Orbits; Yuyan Wu, Peng Shu and Yuqiang Li; https://arxiv.org/pdf/2607.15709

Източник: SpaceX Junk Hits the Moon. Not a Good Sign, Matthew Williams

Ново проучване показва друго.

Използвайки ДНК секвениране, изследователи от Университета на Юта потвърждават, че един вид гъба от рода на манатарките, Lanmaoa asiatica, е отговорен за "лилипутски" халюцинации в Югозападен Китай и Северните Филипини.

Те също така откриват, че гъбата не съдържа нито едно от психоактивните съединения, известни на науката, включително псилоцибин. Всъщност откритията сочат към изцяло ново халюциногенно съединение, което би могло да даде нова информация за неврологичните заболявания и как мозъкът формира възприятието и съзнанието.

Lanmaoa asiatica. Кредит: Wikipedia Commons

Колин Домнауер (Colin Domanauer), докторант в Университета на Юта, и Брин Дентингер (Bryn Dentinger), миколог в университета и Природонаучния музей на Юта, са съавтори на изследването, публикувано наскоро в списание Mycologia.

Близо век лилипутски халюцинации от Папуа, Филипините и Китай

Хората съобщават за лилипутски халюцинации от близо век, но гъбата, която ги предизвиква, остава загадка. 

През 1934 г. западни учени за първи път чуват съобщения от Папуа Нова Гвинея за хора, халюциниращи малки човечета, след като са яли диви гъби, феномен, който те наричат ​​"гъбена лудост".

Антрополози и миколози посещават Папуа Нова Гвинея през 50-те и 60-те години на миналия век, като ограничават причината до няколко вида от семейство Манатаркови (Boletaceae). Те извършват някои химични анализи, но не успяват да открият никакви психоактивни компоненти. Дори изпращат проби на Алберт Хофман, който пръв изолира псилоцибин и открива ЛСД, но дори той не успява да намери активно съединение.

В крайна сметка изследователите стигат до заключението, че може би тези гъби изобщо не са биоактивни – може би халюцинациите представляват социокултурен феномен. Така че проучванията де факто приключват през 60-те години на миналия век.

Десетилетия по-късно, през 90-те години на миналия век, от Юнан в Югозападен Китай се появяват съобщения за много подобно явление, след като хора са яли манатарки. Видът не е бил ясен, но миколозите предполагат, че може да става въпрос за L. asiatica, тогава новоописана гъба.

През 2024 г. стават известни подобни разкази от местна общност в отдалечения регион Северни Кордилери на Филипините, които консумирали дива гъба, наречена "Седесдем" (Sedesdem), която според местните слухове понякога е причинявала видения на малки хора. Известна като "Нонда" в Папуа Нова Гвинея и "​​Дзиен шоу цин" в Юнан, това е важна ядлива гъба, която ако е недостатъчно сготвена, би предизвикала халюцинации.

Това е третият независим случай, свързващ дива гъба с видения на малки хора.

ДНК секвениране на гъбата, предизвикваща видения на лилипути 

Авторите на новото проучване отиват в Юнан и Филипините, разговарят с местни жители и събират L. asiatica и колкото се може повече екземпляри от рода Lanmaoa за ДНК секвениране. Това става първото научно проучване на гъби в Северните Филипини, правено някога.

Оказва се, че китайският "Дзиен шоу цин" (Jian Shou Qing) и филипинският "Седесдем" (Sedesdem) са L. asiatica – което е много изненадващо за изследователите, защото по това време те смятат, че L. asiatica се среща само в Китай. За съжаление, когато Дентингер пътува до Папуа Нова Гвинея, необичайно сухите условия му пречат да събере екземпляри за сравнение.

Сега три напълно независими културни общности съобщават за един и същ специфичен вид халюцинации, като два от случаите се приписват на един и същ вид гъби, потвърден чрез ДНК. Това показва, че тези странни психологически ефекти не са културни проявления или съвпадения – те трябва да имат обща химическа и неврологична основа.

Какво прави халюцинациите толкова необичайни?

Хората почти винаги съобщават, че са видели десетки или стотици малки човечета, високи около 3 до 30 сантиметра, с невероятни детайли, сякаш наистина са там. Около 90% от хората ги описват като малки елфи, клоуни или други подобни на феи фигурки, облечени в цветни дрехи.

Удивителното е, че те взаимодействат с физическия свят, подчинявайки се на законите на физиката. Те не преминават през стени или нещо подобно. Те падат от ръба на масите, заобикалят предмети. Един от разпитаните местни хора съобщава, че докато ял супа, малките човечета скачали от лъжицата му в чинията и плували в супата. Докато той загребвал с лъжицата, малките човечета влизали в устата му.

Защо се смята, че L. asiatica има различни съединения от другите психеделични гъби?

"Търсихме в гъбата, както химически, така и генетично, наличие на известни психоактивни гъбни съединения и не открихме абсолютно никакви следи от тях. Това не бе чак толкова изненадващо, тъй като странните симптоми са доста различни от тези на който и да е известен наркотик", разказват авторите.

Защо перспективата за ново психоактивно съединение е вълнуваща?

В фолклора на почти всяка култура има митове за малки хора. За такива халюцинации съобщават при алкохолна абстиненция, деменция, макулна дегенерация и други неврологични състояния. Така че изглежда, че това явление е фундаментално за това как функционира човешкият ум и мозък, но не знаем какво го причинява или как да се лекува.

Това, което прави тази гъба различна, е че тя винаги произвежда този ефект, докато гореизброените условия много рядко го задействат. Ако L. asiatica има някакво съединение, което може надеждно да предизвика тези халюцинации, това би могло да бъде много мощен инструмент за разбиране на механизмите зад някои неврологични състояния.

Следващата стъпка на изследователите

Следващата стъпка на изследователите е да изолират и идентифицират това ново психеделично съединение.

Сега те си поставят за задача да разберат разнообразието и еволюцията на цялата група гъби Lanmaoa. Затова събират екземпляри от цял ​​свят и секвенират геномите на 53 екземпляра от колекциите гъби. Откриват, че в тази група има 17 вида, включително четири нови вида, два от които идват от съществуващи колекции в САЩ.

Новият анализ показва, че L. asiatica е единственият психоактивен вид в този род. Сега екипът изгражда еволюционна карта, за да разбере как се е развила тази черта и дали сродните видове произвеждат подобни съединения.

"Мисля, че едно от най-вълнуващите открития е, че в музейните колекции има толкова много скрито разнообразие, което никога не бихме разпознали без ДНК секвениране. То разкрива колко много неизвестни неща се крият в биологията пред очите ни и чакат да бъдат открити", коментира Домнауер.

"Едва докосваме повърхността на гъбичното царство. Вижте пеницилина - той е изолиран от гъбички и вероятно е най-революционното лекарство на миналия век. Кой знае какви други чудодейни лекарства или революционни прозрения ще открием, като изследваме природата", заявява Домнауер.

Справка: Colin Domnauer et al, Phylogenomic systematics of Lanmaoa (Boletaceae) reveals cryptic diversity, resolves global evolutionary relationships, and suggests a novel psychoactive lineage, Mycologia (2026). DOI: 10.1080/00275514.2026.2670968

Източник: Mushroom behind 'tiny people' hallucinations identified, Phys.org

Древен Рим обикновено се разказва чрез историите на императори и генерали. Но забележителна археологическа находка сега хвърля светлина върху нещо далеч по-разбираемо: как обикновените данъкоплатци са били измамени от корумпирани служители и как в крайна сметка империята се е борила с корупцията.

Международен екип от изследователи, включително учени от Варшавския университет, е събрал нови фрагменти от многовековен надпис, които разкриват нови подробности за един от по-поразителните случаи на корупция от късната античност.

Откритието не само разкрива как данъчните служители са манипулирали системата за лична изгода, но и предлага рядък поглед към прецизното майсторство на каменоделците, които са записвали имперските закони за поколенията.

Издълбано в камък: Как римското право достига до обществеността

По време на Римската империя, изписването на официални укази върху камък е било често срещан начин за демонстрация на имперската власт. Тези надписи са правили повече от това да обявяват нови закони; те са засилвали величието на императора и длъжностните лица, действащи от негово име.

Днес тези издълбани текстове дават на историците изключителна възможност да реконструират не само съдържанието на древни укази, но и целия процес зад тяхното създаване и разпространение.

Един изследовател, дълбоко ангажиран с тази работа, е д-р Павел Новаковски (Paweł Nowakowski) от Историческия факултет на Варшавския университет. Като част от финансирания от Европейския изследователски съвет проект "STONE-MASTERS", д-р Новаковски изучава методите на работа на древните каменоделци и еволюцията на културата на надписите в късната античност. Последните му открития добавят нова важна глава към разбирането ни за това как всъщност е функционирала късноримската администрация.

Театърът в Стратоникея. Кредит: Wikipedia Commons

Неочаквано откритие в Западна Турция

През 2024 г. екип, ръководен от проф. Билал Сьогют (), открива нови фрагменти от надписи по време на разкопки в Западна Турция. На пръв поглед изследователите предполагат, че са открили поетичен погребален текст, вероятно в чест на местен сановник.

Д-р Новаковски, работейки заедно с епиграфа проф. Мустафа Адак () от университета Акдениз в Анталия, започнал да анализира фрагментите, имайки предвид това предположение. Но не след дълго осъзнава, че те си имат работа с нещо съвсем различно.

Екипът сравнява новите фрагменти с надписи, идентифицирани преди това в древните градове Миласа и Керамос, както и в Стратоникея, града, където са открити новите находки. Чрез кръстосани съпоставки с дигитални епиграфски бази данни, заедно със собствения си опит, те определят, че фрагментите са липсващи части от съдебно решение, издадено през 480 г. от преторианския префект на Изтока.

Скандалът: Фалшифицирани данъчни касови бележки

Новооткритият текст запълва празнини в декрет, документиращ сериозни данъчни злоупотреби, свързани с имението на Плацидия, дъщеря на император Валентиниан III.

Според д-р Новаковски, документът е очаровал учените от 18-ти век заради това, което разкрива за финансовото управление на Късната Римска империя, особено как са се управлявали императорските семейни имения и провинциалните финанси.

Самата схема е била проста, но вредна: длъжностните лица, отговорни за събирането на данъци в Западна Мала Азия, са издавали разписки, потвърждаващи плащането, както в брой, така и в стоки, без да записват реално платената сума. Това им е позволявало да докладват занижени, фалшифицирани цифри на имперската хазна в Константинопол, докато събират далеч по-големи суми от местните данъкоплатци. Разликата е отивала директно в собствените им джобове.

Десетилетие на игнорирани оплаквания

Корупцията продължила години наред. Първите оплаквания достигат до централните римски власти около 465 г., около петнадесет години преди случаят да бъде окончателно решен. Преторианският префект по това време се опитва да се намеси, но заповедите му очевидно са игнорирани от нечестните служители на място.

Към 480 г. нов префект, Флавий Илус Пусей Дионисий, решава, че на това трябва да се сложи край.

Подобни надписи по стените на древната сграда на съвета (булевтерион) в Стратоникея. Кредит: Paweł Nowakowski

Екстремноро наказание: Смърт за данъчна измама

Дионисий изпраща специален пратеник, за да разреши въпроса, заплашвайки самия пратеник със загуба на имуществото му, ако проблемът не бъде решен в рамките на три месеца. Междувременно корумпираните чиновници се изправили пред нещо далеч по-сериозно: екзекуция.

Това е било изключително сурово наказание според стандартите на римското данъчно право. Историческите летописи показват, че между IV и VI век императорите са издали поне единадесет други документа, с които се нарежда правилното издаване на данъчни разписки: доказателство, че този вид измама е била широко разпространена в цялата империя.

И все пак никое от тези други решения не е предвиждало смъртно наказание. Финансовите санкции са били обичайната реакция. По-късно император Юстиниан е трябвало да разреши мъчения или ампутация за подобни престъпления, но дори той се е въздържал от смъртно наказание.

Д-р Новаковски предполага, че необичайно тежката присъда може да отразява нещо отвъд самото финансово престъпление.

"Не става въпрос толкова за мащаба на престъплението, колкото за неподчинение на императорската воля: един вид бунт или обида към властта на императора", обяснява изследователят. "Може би затова е толкова тежко наказанието за длъжностни лица, злоупотребяващи с имуществото на императорското семейство."

Възможно е смъртното наказание да е служило и като реторичен инструмент, подчертаващ сериозността на въпроса: римската правна практика включва случаи, в които сурови наказания са били записвани в закона главно за подчертаване на намерението, без непременно да бъдат изпълнявани.

Указът също така заплашва провинциалните управители и градските служители, известни като "защитници на градовете", с глоба от три паунда (1360 г) злато, ако продължат да си затварят очите за измамата.

Префект, който може би не е доживял да види правосъдието

Един от най-поразителните детайли, които показва надписът, се отнася до съдбата на самия префект. Документът е издаден на 1 август 480 г., като на пратеника се дава срок до 1 декември същата година, за да разреши случая. Но 480 г. е и годината, в която Дионисий е екзекутиран за предполагаем заговор срещу император Зенон.

Въпреки това, изследователите смятат, че пратеникът е изпълнил мисията си: в противен случай надписът, оповестяващ решението на префекта, никога нямаше да бъде издълбан и изложен.

Архивна снимка на копие от надписа от Миласа, от архива на Луи Робер, предоставена от проф. Денис Файсел.. Кредит: Paweł Nowakowski

Какво разкриват надписите за древните каменоделци

Отвъд самия скандал, изследването предлага завладяваща представа за методите на работа на занаятчиите, които са изработили тези надписи. Далеч от това да са пасивни преписвачи, каменоделците изглежда активно са оформяли окончателния текст. Разликите между оцелелите копия на един и същ указ показват, че писарите и каменоделците понякога са пренареждали думите или са преформулирали цели изречения.

Д-р Новаковски отбелязва, че това разкрива как всъщност са били публикувани и разпространявани правни документи от кабинета на префекта. За разлика от съвременното законодателство, където официалният текст трябва да остане дума по дума идентичен във всяко копие, римските правни текстове са допускали местни вариации.

Лицето, което е подготвяло черновата, независимо дали е върху папирус или пергамент, или каменоделецът, който е издълбавал окончателния надпис, е можело фино да промени формулировката, без да компрометира правната сила на документа.

Интересното е, че майсторите, които са издълбали тези публични обяви, са били изключително умели. В долната част на гръцкия надпис те педантично са възпроизвели ръкописния латински подпис на префекта: създавайки това, което представлява резбовано факсимиле на оригиналния документ.

Междувременно основната част на текста използва формален, официален стил на писане, който варира в различните градове, което предполага, че не е имало единен стандартизиран шаблон за публикуване на имперски укази. Вместо това местните каменоделци са разчитали на собствените си регионални традиции и конвенции.

Източник: A 1,500-Year-Old Tax Scandal in Western Anatolia Reveals Corruption in the Late Roman Empire, Arkeonews

В новото проучване, публикувано наскоро в списанието Nature Communications, изследователите са подредили тази форма на плочка в никога неповтарящ се модел от наноразмерни дупки. Тази структура, известна като фотонен кристал, е проектирана да контролира начина, по който светлината се движи през нея. Когато екипът насочва лазер към нея, кристалът създава вихрушка, въртяща се, с форма на въртележка, разсейваща картина, която реагира различно в зависимост от посоката на въртене на входящата светлина.

Плочката решава това, което математиците наричат ​​"задачата на айнщайн" – десетилетна загадка, в която се пита дали една-единствена фигура може да покрива безкрайно равна повърхност, без никога да повтаря шарката си. (Името е игра на думи с "ein stein", немски за "един камък", а не препратка към Алберт Айнщайн ).

През 70-те години на миналия век математикът Роджър Пенроуз показа, че две различни форми, използвани заедно като плочки, могат да покрият повърхност, без шарката да се повтаря. Такива мозайки се наричат непериодични. След това, през 2023 г., Дейвид Смит и сътрудниците му най-накрая откриват една: 13-ъгълна форма, която наричат "шапката на Смит ".

Юто Моритаке (Yuto Moritake), експериментален физик в Токийския университет, за първи път се натъква на "шапката" в научнопопулярна статия през 2024 г. Моритаке е специализиран във фотонни кристали - материали с повтарящи се структури (често много по-тънки от човешки косъм), които огъват и насочват светлината за приложения като лазери и оптични сензори. Почти всички фотонни кристали разчитат на модели, които се повтарят в правилна мрежа. Моритаке се пита какво би станало, ако замени това повторение с никога неповтарящата се шарка.

"Реших да го включа в нашата фотонно-кристална структура", разказва Моритаке пред Live Science, описвайки го като отправна точка за проекта.

За да изградят структурата, Моритаке и колегите му са използвали две прецизни производствени техники, наречени електроннолъчева литография и ецване, за да пробият стотици хиляди малки дупки – всяка с радиус само 100 нанометра, или приблизително 500 пъти по-тънка от човешки косъм – в тънък филм от силициев нитрид. Този керамичен материал се използва често в компютърните чипове. Дупките са били подредени според модела на "шапката на Смит", покривайки чип с диаметър приблизително половин милиметър – приблизително колкото ширината на върха на молив.

Когато екипът насочил лазер към готовия чип, светлината се разпръснала или дифракционирала в шарка с форма на въртележка, която се появила на екрана. Моритаке първо фотографирал цветната шарка, използвайки режима за дълга експозиция на своя iPhone. Настройката уловила слаба светлина в продължение на няколко секунди. След това той преминал към специализирани камери за по-прецизни измервания.

Моделът се състои от добре дефинирани ярки петна, наречени пикове на Браг, които остават на едни и същи позиции, независимо къде по чипа попада лазерът. Тази консистентност потвърждава, че структурата притежава дългосрочен, предвидим ред, който се среща в квазикристалите - клас материали, чиито атоми (или в този случай дупки) следват модел, който никога не се повтаря, за разлика от повтарящите се решетки, открити в обикновените кристали като готварска сол или диаманти.

Тъй като самата "шапка" няма огледална симетрия – което означава, че не изглежда по същия начин като собственото си отражение, подобно на това как лявата ръка се различава от дясната – разсейващата картина, която тя създава, също е асиметрична по този начин. Учените наричат ​​това свойство хиралност.

"Живите" молекули могат да бъдат само в ориентация - "лява" или "дясна", т.е. те са хирално чисти. Например, спиралата на една ДНК молекула е винаги дясна, глюкозата, образувана в организма е с дясна форма, а фруктозата - лява. Ето защо, най-важната способност на живите организми е създаването на хирално чисти молекули - именно това определя биохимичната граница между живо и неживо. Тези "хирални" молекули са от съществено значение за биологията. По-интересното е, че те отдавна се срещат в космоса, без да сме знаели. Хиралност е открита в метеорити на Земята и комети в нашата Слънчева система. Кредит: The Chirality Problem.

Тази хиралност е най-голямата изненада на изследването. Светлината може да бъде кръгово поляризирана, което означава, че се върти по посока на часовниковата стрелка или обратно на часовниковата стрелка, докато се движи, подобно на тирбушон. Когато Моритаке тества структурата с двата вида въртяща се светлина, той открива фина разлика в начина, по който всяка посока се разсейва от кристала. Обикновените квазикристали, които имат огледална симетрия, не могат да произведат такъв ефект.

Кръгова поляризация. Кредит: Wikipedia

"Тази структура може да има някаква зависимост от кръгова поляризация", разказва Моритаке, добавяйки, че ефектът – възможен само благодарение на асиметрията на плочката – не е нещо, което първоначално е очаквал да открие.

Сега Моритаке иска да приложи този неповтарящ се модел, за да контролира светлината, пътуваща във фотонен чип, вместо светлината, която просто се отразява от повърхността му. Това би могло да доведе до бъдещи приложения в оптичните комуникации и оптичните изчисления - технологии, които използват светлина вместо електричество за предаване или обработка на информация, обяснява Моритаке.

Справка: Moritake, Y., Takiguchi, M., Aihara, T., & Notomi, M. (2026). Chiral diffraction from aperiodic monotile structure. Nature Communications, 17(1). https://doi.org/10.1038/s41467-026-75023-7

Източник: Crystal made from 13-sided 'einstein' shape bends light in ways nobody imagined

Растежният хормон помага за оформянето на тялото, като регулира растежа на мускулите и костите. Той се освобождава от хипофизната жлеза в основата на мозъка и се разпространява през кръвния поток. За да действа върху клетката, хормонът трябва да се свърже с рецептор на нейната повърхност, който след това предава сигнала в клетката.

Международен екип установи, че неандерталската версия на този рецептор има две промени, които не присъстват във версията, най-често срещана при съвременните хора. Изследването е публикувано в списанието Current Biology.

Неандерталският вариант реагира по-силно на растежния хормон

Проучването показва, че лабораторно отгледаните клетки с неандерталски рецептор реагират по-силно на растежния хормон. Те растат с 40% повече от клетките с по-разпространения рецептор, характерен за съвременния човек. Изследователите свързват по-голямата част от този по-силен отговор с една от двете специфични за неандерталците промени.

Съвременните хора са наследили тази версия на рецептора чрез кръстосване с неандерталци преди около 47 000 години. Днес тя е особено разпространена в Южна и Източна Азия. До 24% от хората в някои южноазиатски популации я носят, в сравнение с около 0,5% от европейците.

"Това, което ме порази най-много, бе, че два много различни вида доказателства разказват една и съща история", коментира Филип Канис (Philipp Kanis), първи автор на изследването и постдокторант в Института за еволюционна антропология "Макс Планк".

"Клетките, отглеждани в лаборатория, реагираха по-силно, докато данни от повече от милион души показаха признаци на същия ефект. Рядко се вижда, че лабораторните и популационните доказателства съвпадат толкова ясно."

Разликите стават очевидни за първи път след детството

Разликата изглежда се проявява едва след детството. Изследователите са изследвали повече от 6000 деца и не са открили връзка между неандерталската версия и растежа до 11-годишна възраст. Това предполага, че ефектите му могат да станат забележими по-късно, вероятно около пубертета, когато нивата на растежния хормон се увеличават значително.

Сред възрастните, хората, носещи неандерталската версия, са имали средно около 270 грама повече мускулна маса.

"Като човек, който се занимава с CrossFit, бях много щастлива да открия, че неандерталската генетика и мускулна маса се съчетават в едно и също проучване", разказва съавторът Мириам Берайтер (Miriam Berreiter). "Но дори неандерталският рецептор за растежен хормон не е заместител на тренировките."

Неандерталската версия е била свързана и с фини разлики в черепа и зъбите. Носителите са имали тенденция да имат малко по-къса задна част на долната челюст и по-къси корени на зъбите. И двете характеристики са по-близки до типичните за неандерталците.

"Интересно е, че една генетична промяна, наследена от неандерталците, все още може да окаже влияние върху човешкото тяло днес", отбелязва Хуго Зеберг (Hugo Zeberg), старши автор на изследването. "Но това е само едно от многото генетични влияния върху растежа и формата на тялото. Само по себе си то не може да обясни неандерталския тип тяло и със сигурност не определя цялостния външен вид на човека."

Справка: Increased signalling of the Neanderthal growth hormone receptor, Current Biology (2026). DOI: 10.1016/j.cub.2026.07.025. www.cell.com/current-biology/f … 0960-9822(26)00890-0

Източник: Neandertal growth hormone receptor increases muscle mass in people today, Max-Planck-Gesellschaft

НАСА публикува нов геоиден модел, показващ формата на гравитационното поле на Земята . Леките, неправилни издатини и вдлъбнатини са причинени от вариации в разпределението на масата в рамките на планетата. Може да се представи и като повърхността, която би заемал един глобален океан, ако се определяше единствено от собствената гравитация и въртене на Земята.

Визуализацията е преувеличен геоид, с разлика във височините, умножена с коефициент 10 000, за да се покажат вариациите в гравитационното поле. НАСА създава тази несиметрична версия на Земята, използвайки модели и данни от спътници, които могат да открият минимални разлики в гравитацията на различни места. Наборът от данни се простира отпреди 15 години и включва милиард наблюдения.

Измерването на гравитацията има друг смисъл освен създаването на стряскащи визуализации, които ще ни накарат да се запитаме доколко е кръгла Земята. НАСА и Европейската космическа агенция имат спътници, които следят гравитационното поле на планетата.

Кредит: Научен съветник: Scott Luthcke (NASA/GSFC) Визуализатор: Mark SubbaRao (NASA/GSFC)

Тези наблюдения са използвани, за да се получи по-добра представа за това колко лед губят Антарктида и Гренландия с затоплянето на планетата. Сателитите на НАСА, които работят като част от Експеримента за възстановяване на гравитацията и климата (GRACE - Gravity Recovery and Climate Experiment), показват, че Антарктида е губила приблизително 135 гигатона лед годишно между 2002 и 2025 г., докато Гренландия е губила 264 гигатона лед годишно през същия период. Подобряването на тези оценки е ключово за разбирането с колко се покачват океаните сега и с колко повече ще се повишат в бъдеще.

Наблюденията на GRACE са използвани и за проследяване на загубата на подпочвени води и сушата по света. Данните показват дългосрочно изчерпване на подпочвените води в западната част на САЩ и другаде. Те също така предоставят информация за по-екстремни суши: сушата, която подхранва пожарите в Испания и Франция това лято, е видима в данните на GRACE. Анализ от Университета на Небраска, използващ гравитационни наблюдения, показва, че почвената влага и плитките подпочвени води се намират в или близо до рекордно малка територия в части от региона.

Тъй като изменението на климата ще влоши сушата на много места, тези видове наблюдения могат да предоставят ценна информация на управляващите водните ресурси в сухите региони.

Източник: Nasa’s New 3D Model Shows the Earth Is a Lumpy Mess, WIRED

Ново проучване твърди, че те са били част от сложна хидравлична система, еднокилометров отклонителен канал, минаващ успоредно на западната страна на Червената пирамида, което предполага, че водата може да е била използвана по време на строителството на пирамидата, било то за транспортиране на материали с баржи, приготвяне на разтвори или за водоснабдяване на работниците преди 4600 години.

Предложената система включва две масивни диги, водохранилище, внимателно разположен отклонителен канал и това, което може би е най-ранният известен пример за усъвършенстван триъгълен преливник в древен Египет. 

Снимки на Кралските военновъздушни сили (1925 г.) от Червената пирамида, с изглед към два язовира на заден план (бял правоъгълник) – координати: 29.80667, 31.20650. Кредит: UCL Institute of Archaeology. Reproduced with permission. Credit: Landreau, X., Piton, G. & Hemeda, S. 2026

Сателитните изображения и картографирането на водосборния басейн показват, че двете дълги структури, интерпретирани преди като каменни транспортни рампи, показват техническите характеристики на язовири, всеки от които се простира на 600–700 м и се забива в склоновете на долината. Източното съоръжение вероятно е служило като основен ретензионен язовир (за събиране на водата), докато западното съоръжение, оборудвано с преливник тип "патешка човка", може да е действало като контролен язовир, улавяйки седименти и регулирайки потока в отклоняващия канал. Хидроложките анализи показват, че Уади Дашур се свързва със западните притоци на Уади Тафлах, потенциално предоставяйки достъп до водосборен басейн от ~100 km², вероятно ~400 km². Близостта на язовира до Червената пирамида и близкия отклоняващ канал сочи към възможно използване на водни ресурси по време на строителството му.

Червената пирамида е вторият голям проект за изграждане на погребална пирамида по време на управлението на фараона Снефру от 4-та династия, което е продължило от около 2613 до 2589 г. пр.н.е. Тя се смята за първата "истинска" пирамида с постоянен, гладък наклон от всички страни, подготвяйки почвата за по-известните ѝ аналози, които по-късно ще бъдат построени в Гиза.

През 1843 г. изследователи са идентифицирали две големи диги в долината Уади Дахшур, само на 40 метра от Червената пирамида. От 1947 г. насам изследователите смятат, че тези диги са строителни рампи или пътища, използвани за транспортиране на големи варовикови блокове от кариерите до пирамидите. Но нови изследвания за по-влажното минало на Египет кара някои учени да поставят под въпрос тази дългогодишна хипотеза.

Язовирите Дахшур. Кредит: Landreau, X., Piton, G. & Hemeda, S. 2026

За да проучат по-задълбочено тези структури, Ксавие Ландро (Xavier Landreau) от Paleotechnic, частен изследователски институт във Франция, и неговите колеги използват сателитни изображения, исторически карти, топографско моделиране и анализ на водосборните басейни. Резултатите им ясно очертават характеристиките и как те се вписват в околния пейзаж, показвайки, че всяка от тях е с дължина около 600 до 700 метра, ширина от 15 до 30 м и височина 6 или 7 м, като разстоянието е около 200 м. Подреждането им в наклонената надолу долина изглежда предполага, че те са останки от голям и древен язовир.

Две гигантски диги, пресичащи цяла долина

Двете структури е трудно да се обяснят като обикновени пътища.

Всяка от тях се простира на приблизително 600 до 700 метра по цялата ширина на Уади Дахшур. Те са закотвени в противоположните страни на долината и имат широки, трапецовидни профили, наподобяващи земно-каменни насипни язовирни стени.

"Вероятно не са изглеждали като съвременните бетонни язовирни стени", разказва Ландро. "По-вероятно е да са били много широки насипи, направени от пръст, мергел, чакъл и камък, вероятно със защитна облицовка от камък върху повърхности, изложени на течаща вода."

Според топографската реконструкция на изследователите, дигите са с размер около 15 до 30 метра в основата си. Запазената им височина достига приблизително 6 до 7 метра над сегашното дъно на долината, въпреки че голяма част от околния пейзаж е заровен под нанесен от вятъра пясък.

Тяхното разположение е един от най-силните аргументи за хидравлична функция. Вместо да следват естествената посока на движение през долината, дигите пресичат напречно пътя на оттока, точно там, където биха били построени язовирни стени, за да забавят или задържат водата.

"Най-силното доказателство е "зигзагообразно лъкатушещия елемент" [прави се така за гасене на енергията] в центъра на конструкциите, разказва Ландро, "не би служил за транспортна рампа или път, но като конструкция за облекчаване на наводненията е напълно логичен. Заедно тези елементи предполагат, че те може да са най-ранният известен преливник тип "патешка човка", строен някога, което е вид язовир, способен да се справя с наводненията."

"Карта на некропола в Мемфит" (Carte de la Nécropole Memphite), нарисувана от Дж. Де Морган (1897 г.) и показваща два язовира, построени на Уади Дашур (долния ляв ъгъл), с отвор в източния. Кредит: Landreau, X., Piton, G. & Hemeda, S. 2026

Двустепенна система за събиране на вода и седименти

Изследователите предполагат, че язовирите може да са изпълнявали различни, но допълващи се функции. 

Възможно е съоръжението по-горе по течението да е служило като контролен язовир. Неговата цел не е задължително да е била да съхранява големи количества чиста вода. То може да е забавяло потока от високите води и да е задържало наносите - камъни, пясък и суспендирани седименти.

След това по-чистата вода би могла да премине към второто съоръжение, което може да е служило като основен задържащ язовир.

Пространството между двата язовира може да е образувало междинен басейн, способен временно да задържа вода и да намали нейното налягане. Това би предпазило каналите надолу по течението от ерозия, като същевременно би предотвратило бързото им запушване със седименти.

Подобен дизайн би бил особено ценен в Дахшур, където внезапни наводнения биха могли да отнесат мекия варовиков и мергелен терен с разрушителната си сила.

Предположеният резервоар между двете съоръжения е обхващал приблизително 8,5 хектара и е имал приблизителен капацитет от около 230 000 кубически метра. Тъй като част от басейна сега е запълнена с пясък, изследователите предполагат, че първоначалният му капацитет може да е бил значително по-голям – вероятно два пъти по-голям от първоначалната оценка.

"Чрез проектирането на масивна двустепенна язовирна система, те успешно овладяват внезапните наводнения, съхраняват милиони галони вода и я пренасочват директно към строителната площадка", обяснява членът на екипа Сайед Хемеда (Sayed Hemeda) от Кайрския университет в Египет. "Това категорично подсказва, че древните египтяни са използвали водата като основен източник на енергия и транспортен механизъм за преместване на многотонови блокове, променяйки коренно историческия разказ за това как са били построени пирамидите."

Конструкция на преливник, далеч изпреварила времето си

Най-забележителното съоръжение се намира в центъра на западната дига.

Сателитни снимки и исторически аерофотоснимки разкриват голямо зигзагообразно или триъгълно сечение. Такава форма няма особен смисъл за пътна или транспортна рампа. В хидротехниката обаче тя има ясно предназначение.

Изследователите го идентифицират като евентуален преливник тип "патешка човка" – триъгълно преливно съоръжение, проектирано да изпуска повече вода от права преграда със същата ширина.

Триъгълната форма увеличава общата дължина на преливника в сравнение с права линия, което дава възможност да преминават повече водни количества при наводнения, без да се случва опасно покачване на нивото на водата зад нея.

Възможният преливник е имал обща дължина на гребена от приблизително 200 метра. Височината му се оценява на между четири и седем метра, а ъгълът на отвора е бил около 70-75 градуса.

Хидравличните изчисления показват, че тази конфигурация би могла да освободи повече от два пъти повече вода от прав преливник, заемащ същата ширина на долината. Този увеличен капацитет би намалил риска от неконтролирано преливане на вода през горния ръб на на насипната стена, което е основна причина за разрушаване на такива язовирни стени.

В древен Египет не е документиран досега преливник тип "патешка човка". Ако разкопките потвърдят интерпретацията и датировката, съоръжението Дахшур би могло да представлява изключително ранен пример за този инженерен принцип.

Съвременен преливник тип "патешка човка" на язовир Салаулим. Кредит: Tripadvisor

Управлението на Снефру е свързано с други ранни хидротехнически проекти, включително язовир Сад ел-Кафара по-на север, който се срутва след голямо наводнение. Новото проучване предполага, че предполагаемият язовир близо до Червената пирамида би могъл да издържи на мощните наводнения от Нил, което показва, че Снефру и неговите архитекти са се поучили от миналите си грешки.

Това остава по-скоро интерпретация, отколкото доказателство. Въпреки това, то представя древноегипетското инженерство като развиваща се техническа традиция, основана не само на труда и мащаба, но и на наблюденията, управлението на риска и натрупания опит.

Пустиня, която някога е носила повече вода

Пейзажът на Дахшур не винаги е бил толкова сух, колкото изглежда днес.

Палеоклиматичните данни показват, че в ранния Египет в Старото царство е имало повече валежи и по-голяма променливост на околната среда. Пустинните долини, които остават сухи през по-голямата част от годината, може понякога да са били пълни с мощни потоци след интензивни бури.

Местният водосборен басейн на Дахшур е бил сравнително малък, но изследователите предполагат, че оттичането може да е било отклонено от много по-голямата дренажна система на Уади Тафлах.

Ако е вярна, тази връзка би могла да увеличи ефективната площ за събиране на вода от само няколко квадратни километра до поне 100 квадратни километра - и потенциално до 400 квадратни километра.

Това не би създало постоянна река. Всъщност, системата може да е улавяла сезонни валежи и кратки, но силни наводнения, превръщайки непредсказуемо природно бедствие в контролиран ресурс.

Хипотеза, която се нуждае от още разкопки

Авторите са наясно с ограниченията. Обектът се намира във военна зона с ограничен достъп и никога не е бил разкопаван археологически. Следователно, тяхната интерпретация се основава на геоморфология и дистанционни и сателитни наблюдения, исторически карти, аерофотоснимки, модели на терена и хидравлични изчисления.

Не е сигурно дали язовирите са построени по време на Червената пирамида, преди или след това, или дали каналът действително е бил функционален по време на строителството.

Ще са необходими разкопки, за да се определи дали конструкциите съдържат умишлено проектирани ядра, защитна каменна облицовка срещу ерозия, отложени от вода седименти или датируеми строителни материали.

Изследователите трябва също да установят дали предложеният канал е бил пряко свързан със западния язовир.

Съгласуваността на геоморфологичните доказателства, свързаността на басейните, хидравличната правдоподобност и регионалния културен контекст подкрепя интерпретацията на структурите на Дахшур като умишлено построени мащабни хидравлични съоръжения, а не като случайни ландшафтни елементи.

Дори и с тези неясноти, изследването предлага поразителен нов поглед върху древноегипетското инженерство.

Ако това бъде потвърдено, язовирите Дахшур биха разкрили, че някои от най-изключителните постижения на древен Египет може би все още са скрити не вътре в пирамидите, а под пустинния пейзаж, който ги заобикаля.

Справка: Landreau, X., Piton, G. & Hemeda, S. Two possible ancient dams near the Red Pyramid on the Dahshur Plateau, Egypt. npj Herit. Sci. (2026). https://doi.org/10.1038/s40494-026-02833-9

Източници:

Ancient Egyptians may have built a massive dam near the Red Pyramid, New Scientist

4,500-Year-Old Mega-Dams Near Egypt’s Red Pyramid May Reveal an Ancient Engineering Breakthrough, Arkeonews

Two Possible Ancient Dams Discovered in Egypt Near the Red Pyramid of Dahshur That May Have Been Used for Its Construction, La Brújula Verde

• Екстремните пожари не са резултат само от случайно запалване, а от съчетание на горещини, суша, горими материали, релеф и начина, по който управляваме териториите.
• Пожарите край Бордо показаха, че дори модерната техника, авиацията и добрата организация може да не са достатъчни, след като огънят премине в екстремна фаза. .
• Планинските иглолистни гори в Южна и Югозападна България също могат да създадат условия за бързи и трудно контролируеми пожари.
• България е още по-уязвима заради трудния достъп, недостатъчно добре развитата горска пътна мрежа, липсата на специализирана авиация и недостатъчната екипировка на част от хората на терен.
• Инвестициите в превенция са по-евтини от загубите и възстановяването след големи пожари.
• Пожарогасенето не може да замени управлението на риска преди възникването на пожара.

Пожарите край Бордо поставят важни въпроси: ако подготвена държава като Франция не успява да овладее огнените стихии, готова ли е България за тях? До каква степен у нас има риск от подобни пожари и как новите реалности в климата и промяната на ползването на земите влияят на това? Отговорът минава не само през призмата на обичайния виновник – климатичните промени, но и през това как залесяваме, стопанисваме и защитаваме горите си. Текстът търси отговор доколко подобен сценарий е възможен и у нас и какво трябва да променим, преди следващата искра да се превърне в бедствие. 

През месец юли 2026 г. Европа беше шокирана от развитието на няколко пожара в югозападна Франция и Испания. Докато за Испания и Португалия като че ли сме свикнали с новините за страховити пожари, районът на Бордо, свързван предимно с вино, изненада мнозина с мащаба на огнената стихия. Развитието на ситуацията е повод да погледнем малко по-дълбоко в причините и да направим аналогия с района на България. 

Пожарите в Жиронд и Ландес в близост до Бордо избухнаха на 22 юли и се разраснаха изключително бързо. Те предизвикаха евакуацията на над 250 000 човека и загубата на къщите и имуществото на много хора. Според статистическите данни, равносметката е, че това е най-големият пожар във Франция след известния пожар в Ландес (същият регион) от 1949 г., който предизвиква изгарянето на около 50 000 хектара гори и загиването на 82 човека. 

Сегашният пожар изпепели около 42 000 ха предимно борови гори на площ, която е около 4 пъти по-голяма от Париж. Беше много шокиращо за Франция, но и за цяла Европа, че въпреки изключително модерните средства за борба с пожари и напредъка от последното десетилетие, в крайна сметка щетите са близки до тези от пожара през 1949 г. За щастие – благодарение на навременните и добре проведени евакуации, нямаше цивилни жертви. Загинаха и бяха сериозно обгазени обаче пожарникари. 

Когато една искра става бедствие

Все още причината за начало на пожара не е напълно изяснена. Според разследващите органи началното запалване вероятно е предизвикано от работници, които са разчиствали машинно храсти в близост до високоволтов далекопровод. Това не е изненада предвид факта, че близо 90% от пожарите се считат за предизвикани от хора, често поради небрежност. 

Но за разрастването на огъня много по-важна е комбинацията от метеорологична обстановка, наличието на горими материали и релеф, като първите две се оказаха критично важни в случая. 

Как жегата превърна гората в барут 

През юни и юли Западна Европа беше обхваната от няколко поредни много горещи вълни с температури, достигащи до 40 °C. На редица места дори бяха счупени местните рекорди. На 23 юни във Франция е измерена температура от 43°C, а в гр. Бордо – 42.1°C. Ситуацията продължи през целия юли и все още не се е успокоила. Според много изследователи тя е един от явните признаци за климатичните промени и вероятно показател за бъдещето, което може да се очаква. 

Тези условия доведоха до изсъхване на тревна растителност, храсти, листа на земята и по-важното – много ниска влажност, което е ключово за развитие на пожарите. 

Боровите гори: Кошмарът на пожарникарите

Но най-критичният фактор е растителната покривка – основна част от наличните горими материали. Районът западно и югозападно от Бордо е гъсто залесен с много големи по площ гори от морски бор (Pinus pinaster). Заедно с производството на вино, те са гръбнакът на локалната икономика и обхващат над 10 000 кв. км. 

Изкуственото създаване на тези гори започва в средата на XIX век , с цел пресушаване на блатата, намаляване на маларията и овладяване на движението на дюните. Залесяванията са изпълнили успешно тези цели и са осигурили сериозен поминък. 

Но подобни обширни борови гори са кошмарът на пожарникарите. Поради високото съдържание на смола и терпени в листата (иглиците), шишарките и дървесината на боровете, те са изключително лесно запалими и горят с висока температура. 

Запалването лесно се пренася от повърхността към короните и пожарът се преобразува в т.нар. върхов пожар (crown fire). Такива огнени стихии се характеризират със силно непредвидимо поведение и възможност за много бързо разпространение и разрастване.

Това от своя страна може да доведе до така наречените „екстремни пожари“. При тях скоростта на разпространение често надхвърля 50 метра за минута, като има много висока температура на горене и прехвърляне на горящи материали, често на над 1 км от активния фронт на горене. Типично за тях е, че създават локални климатични условия, „пожарни облаци“, а понякога и огнени торнада. 

Най-опустошителното торнадо е регистрирано в Калифорния при пожар до град Рединг през 2018 г. – Carr fire. Ветровете са достигнали 230 км/ч с температури до 1500°C.

Бизнесът и обществени нагласи срещу пожарния риск

Логичният въпрос е защо при толкова висок пожарен риск районът около Бордо продължава да е покрит с огромни борови гори и защо не са предприети мерки за намаляване на риска. 

Точно този въпрос зададохме и ние преди няколко години на местните специалисти по пожари по време на посещение на района в рамките на голям европейски проект за намаляване на риска от пожари (FIRE-RES). 

Отговорът беше: „Заради бизнес и обществени интереси“. Високите печалби от дървесината, местните бизнеси, свързани с преработката ѝ, и привързаността на хората към красивите борови гори са надделели над предупрежденията на пожарникарите и оценката на реалния риск.

Самите пожарни специалисти и тогава не криеха притеснението си. Те ни демонстрираха своята добра тактика, която разчита много на равния терен и отличната пътна мрежа, подпомогнати от добра наземна и специализирана летателна техника. Показаха ни съвременни мобилни командни центрове, оборудвани с дронове за събиране и трансфер на информация, компютърен център за бърза обработка на данните, симулиране на развитието на пожара и насочване на тактиката за гасене.

И въпреки тази много сериозна подготовка признанието им беше, че ключовото е да не се допусне възникване на голям пожар, защото тогава нещата стават критични много бързо и усилията се пренасочват към спасяване на населени места и търсене на зони, в които пожарът може да се забави и евентуално да се атакува успешно. 

Най-лошият сценарий през юли

Всъщност при огнената стихия през този юли видяхме развитието именно на този много лош сценарий. Независимо от огромните усилия – бързата първоначална атака, експресното изграждане на широки защитни просеки с тежки булдозери, пренасянето на големи количества вода, включително със селскостопанска техника, и мобилизирането на значителен брой специализирани самолети и хеликоптери за пожарогасене – пожарът бушува дни наред почти безконтролно.

^{Пожарът при Понор, снимка на Мартин Георгиев}

Може ли това да се случи в България? 

У нас битува вярването, че подобни пожари не са възможни за България. Те са нещо, за което трябва да се притесняват в Гърция, Турция, Испания. До голяма степен то е свързано с липсата на информация за подобни исторически събития и убеждението, че в планините ни е влажно и хладно и това не би позволило подобно горене. 

Всъщност реалността е друга. В планините на Южна и Югозападна България има обширни и на места почти непрекъснати иглолистни гори.. Терените са стръмни, а това само по себе си е предпоставка за бързо разпространение на пожари. Допълнителен риск създават периодите със силни ветрове. 

За съжаление през последните години горещите вълни в България стават все по-чести, по-продължителни и по-интензивни, като в отделни години създават условия, близки до тези, наблюдавани това лято в Западна Европа. Това вече не е хипотетичен риск – достатъчно е да си припомним големите пожари от последните години, за да видим, че и у нас могат да възникнат трудно овладяеми огнени стихии, които за кратко време изпепеляват хиляди хектари иглолистни гори. 

Предупреждението от Пирин 

На първо място е пожарът по западните склонове на Пирин от края на юли 2025 г. Той бушува седмици наред и засегна силно площ от над 4500 ха (45 000 декара). Това е най-големият ни горски пожар за последния век и напомняне за исторически известния Баталачки пожар над Велинград от края на XIX век, за който се счита, че е унищожил над 9000 ха гори. 

Няколко други стихии се развиха в същия район през последното десетилетие, като част от тях бяха изключително бързи и погълнаха цели склонове за минути.Не бива да забравяме и пожара в Кресненското дефиле от лятото на 2017 г., при който много бързо бяха изгорени близо 15 000 декара гори, възстановяването на които все още не е приключило. 

Почти всяка година пожари унищожават малкото останали гори в района на Сакар. 

Най-големият пожар в Европа: до българската граница

Не е необходимо да търсим примери далеч от България. През август 2023 г. в северозападна Гърция и непосредствено южно от българската граница бушува най-големият регистриран пожар в Европа според Европейската информационна система за горски пожари EFFIS. 

Той изпепели над 73 000 ха (730 000 декара) гори в национален парк Дадия. Стихията отне живота на 21 човека, нанесе значителни щети в населени места и наложи евакуации, включително в района на гр. Александруполис. Тогава България имаше късмета, че ветровете духаха в обратна посока и сваляха пожара към морските райони. 

Ако трябва да потърсим реална аналогия на нашата планинска обстановка, най-добре е да погледнем към някои райони със сходен релеф и гори в северозападните части на САЩ и в Канада. За много от тези райони не се очаква значителен пожарен проблем, заради по-влажните планински иглолистни гори, но бърза проверка показва каква е ситуацията в момента в Орегон и в южна Канада, включително Британска Колумбия – множество пожари, част от които големи и за които се казва, че са “безпрецедентни”. Включително Австралия изпраща в момента допълнителна помощ на огнеборците в Орегон, където има близо 50 големи активни пожара, а най-големите 5 от тях до момента са изгорили обща площ над от 4.86 милиона декара, голяма част от които са гори. 

Фалшивото спокойствие: “У нас такива пожари не могат да възникнат”

Към посочените предпоставки за висок риск от пожари в планинските ни иглолистни гори трябва да прибавим и няколко други фактора. 

В нашите гори пътната мрежа е слабо развита и често е в много лошо състояние. Това затруднява и забавя достигането до пожари в по-трудни райони, особено за по-големи пожарни автомобили и водоноски. Допълнителен проблем е, че пожарните служби са концентрирани в по-големи населени места, а пътният достъп от тях до много участъци е дълъг и заобиколен. 

За съжаление България няма изградена система за ранно и бързо откриване на пожари с изключение на няколко локални усилия и не разполага и със специализирано звено за авиационна борба с пожари. Това намалява шанса за бързо откриване и особено за бърза атака по въздух на възникнали в труднодостъпни райони пожари. 

Планинските райони на България показватвисока и комплексна пожарна опасност. Причината е комбинацията от релефни фактори, видове гори, пътна мрежа, близост на пожарни служби и висока социална уязвимост на югозападна България. Това са изводите от анализ в рамките на проект на Световната банка и Европейската комисия. 

Тенденциите са за запазване и увеличаване на риска при различни сценарии за бъдещ климат. Всичките тези фактори заедно очертават много тревожна картина.

Пожарогасенето не може да замени превенцията

На първо място е необходим трезв поглед към ситуацията и оценките на риска. България има Национален профил на риска от бедствия, приет от Министерския съвет. В него има специална част за горските пожари, разработени са карти на риска, изготвена е оценка и са очертани мерки, които могат да помогнат. Посочени са и слабости и възможности за подобрение, но за съжаление по част от тях все още няма достатъчно активни действия.

Превенцията започва много преди първата искра

Най-важни са качествените превантивни мерки на ландшафтно ниво. Това е ключовият компонент, общовалиден за Европа, включително и за България.

Всички оценки са категорични, че е много по-евтино да се инвестира в превенция, отколкото да се търпят загуби и да се влагат значителни средства за възстановяване след пожари. 

Но има тенденция вниманието да се насочва основно към оборудването на пожарните служби. Това е задължително, но не е достатъчно. Огромните пожари във Франция и на други места ясно показват, че при големи територии със силно горими гори и неблагоприятни условия рискът остава прекалено висок, а загубите могат да бъдат огромни.

В България има сериозно изоставане в превантивните действия в горите. Все още се използват остарели методи и нормативна уредба, които не отговарят на съвременните тенденции. Съвременният подход е да се използват дигитални инструменти и платформи за оценка на риска, планиране на приоритетните зони за различни въздействия, разполагане на противопожарни съоръжения, създаване на по-слабо горими гори и противопожарни бариери. Пример е разработената по проект FIRE-RES система за района на Регионалното управление на горите – Стара Загора.

Превенцията струва скъпо и не носи директна печалба за горската система. Но цената на бездействието е много по-висока. Изпепелените гори не са само загубена дървесина – те означават нарушени вододайни функции, по-висок риск от порои и ерозия, унищожен за години пейзаж, тежки щети за биоразнообразието и сериозни загуби за местния бизнес и туризма.

Ранното откриване и бързата първоначална атака са решаващи

Необходимо е да се инвестира в средства за ранно откриване и бързо гасене на възникнали пожари. Световният опит показва, че критично важни са именно ранното откриване и бързата първоначална атака, преди пожарът да се разрасне.

Техническите средства се развиват бързо. Изграждането на системи от камери, датчици за дим и изкуствен интелект, който обработва информацията и подава автоматична тревога, вече е стандартно решение в редица европейски държави. Въпреки общото изоставане, и в България вече има няколко работещи локални примера.

Авиацията и достъпът до терен остават най-слабото ни звено

Авиационната борба е най-слабото ни звено, а тя е критично важна за бързото ограничаване на пожари в труднодостъпни райони. У нас през последните години военните хеликоптери често се включват едва когато пожарът вече е достигнал значителни размери и възможностите за контрол са силно ограничени.

Хората на терен също имат нужда от инвестиции

В критично лошо състояние остава личната екипировка и подготовката на много от хората, които участват в гасенето на пожари. На много места първи на терен са горските служители, но инвестициите са насочени основно към противопожарните служби и доброволните формирования. Реалността е, че всички тези хора работят заедно и не може част от тях да не бъдат адекватно оборудвани и подготвени.

Изводът

При съществуващия сериозен риск от горски пожари България вече не може да разчита на добър късмет. Реалностите се променят – както заради климатичните промени, така и заради социални фактори като запустяването на земеделските земи и хроничния недостиг на средства за превантивни мерки. Необходима е цялостна промяна в начина, по който мислим и управляваме риска. Именно от тази промяна ще дойдат и конкретните решения. 

Мерките са известни, а опитът на други държави показва кое работи. Въпросът е дали ще ги приложим, преди следващата искра да се превърне в бедствие. 

Източници, използвани в материала:

• Copernicus Emergency Management Service. European Forest Fire Information System (EFFIS). Официална платформа за наблюдение и информация за горските пожари в Европа. 
• FIRE-RES. Glossary. Речник на основните понятия, свързани с екстремните горски пожари и управлението на риска 
• World Bank. Phase 2 – Economic Analysis of Prevention and Preparedness in European Union Member States and Countries under EU Civil Protection Mechanism. Technical Assistance for the European Commission (DG ECHO), 2024. Доклад 
• FIRE-RES. Living Lab Bulgaria – информация за българската пилотна зона, предизвикателствата и разработваните решения за управление на риска от горски пожари 
• Министерство на вътрешните работи. Национален профил на риска от бедствия в Република България. Официален стратегически документ с оценка на основните рискове от бедствия и мерките за тяхното управление. 

Източник: Екстремните пожари са новата реалност. Готова ли е България?, Климатека

Авторът доц. д-р Момчил Панайотов е преподавател в специалност „Дендрология“ в Лесотехническия университет. Занимава се активно с проучвания на планински гори, тяхната история и развитие, както и на влиянието на различни фактори върху процесите в горите – климатичното вариране и екстремните климатични прояви. Любимите му обекти за работа са старите гори на Рила, Пирин, Родопите, Стара планина и Витоша.

Те проследяват произхода на ензимите по време на най-ранното разграничаване на живота в бактерии и археи и откриват доказателства за два независими произхода на живота за свободно живеещите клетки.

Ако можеше да се върнем 4 милиарда години назад във времето и да наблюдаваме как се появяват първите клетки на Земята, какво щяхме да видим?

"Щеше да видим как се появяват два много различни вида клетки, пионерни бактерии и пионерни археи, които правят първите си опити за живот извън пределите на хидротермален извор", отбелязва Наталия Мърнявац (Natalia Mrnjavac), биолог в университета в Дюселдорф и водещ автор на новата публикация.

Там Мърнявац и международен екип от учени докладват за изследвания на геноми, протеинови структури и химични реакции, които изследват най-ранните фази на микробната еволюция, преди да има свободно живи клетки.

"Тези сравнения ни дават безпрецедентна представа за фазата на еволюцията, когато метаболизмът, катализиран от ензими, е произтичал от спонтанни реакции, катализирани от метали в земната кора", разказва биологът от Дюселдорф Уилям Мартин (William Martin), старши автор на изследването.

Метаболизъм на първите клетки: Изходните съединения са показани вляво, те се превръщат чрез метаболизъм в градивните елементи на живота. 420-те ензимни реакции са обозначени като кръгове, химичните метаболити като ромбове, а линиите свързват реакции с общи метаболити. Кръговете, показани в маджента, показват реакции, които биха могли да бъдат катализирани от неорганични съединения в средата, където е възникнал метаболизмът на първите клетки. Кредит: HHU/Nadja Hoffmann

Метаболизъм преди съвременните ензими

Подходът на екипа се различава от предишни изследвания на ранната еволюция, като изследва целия набор от химични реакции, които клетките използват, за да изградят градивните елементи на живота (аминокиселини, РНК бази и витамини) от съединения, присъстващи на ранната Земя: водороден газ, амоняк и CO2. Този набор от 420 химични реакции се нарича метаболизъм. Самите химични реакции са толкова универсално запазени, колкото и генетичният код.

"Изненадата е, че ензимите, които катализират тези реакции, не са запазени през еволюционната граница, която разделя бактериите и археите. Открихме, че последният универсален прародител на всички клетки, LUCA (last universal ancestor of all cells), е притежавал ензими само за около половината от реакциите на метаболизма. Другата половина е била катализирана от метали в средата, където е възникнал LUCA", обяснява Мартин.

"Металите, които се срещат естествено в хидротермалните извори, могат да заместят изненадващо голям брой ензими в метаболизма", отлелязва Харун Тюсюз (Harun Tüysüz), неорганичен химик от Института за кохленфолшинг "Макс Планк" и Института за материали IMDEA в Мадрид, и съавтор на изследването.

"Колкото по-отблизо се вглеждаме, толкова по-ясно виждаме, че ранната биохимична еволюция е била хибрид от ензимни и метални катализатори", разказва Джоузеф Моран (Joseph Moran) от Университета в Отава, Канада, международен лидер в използването на метали за катализиране на метаболитни реакции, замествайки ензими и кофактори.

Четири етапа на ранна катализа

Голяма крачка напред в изследването беше, че екипът успя да реконструира четири фази от ранната еволюция на катализа: само метал, хибрид метал-ензим в LUCA, последван от дивергентна еволюция към предците на бактериалните и археалните линии. В тези линии възникват нови ензими, заместващи неорганичните катализатори, осигурени от средата, където е възникнал метаболизмът.

"Можем да видим случаи, в които предците на бактериите и археите независимо са еволюирали структурно различни ензими, за да катализират една и съща основна метаболитна реакция", посочва Мърнявац. "Подобни паралелни изобретения биха могли да проправят пътя за независимата поява на свободно живеещи бактерии и археи."

Източник на енергия преди АТФ

И откъде е идва енергията, която да задвижва тези реакции? Днес енергията в метаболизма идва главно под формата на АТФ, но АТФ е сложна молекула, произведена от ензими, а не съединение, което е лежало свободно в хидротермални извори.

"Идентифицирахме нов източник на енергия с метаболитен произход", обяснява Манон Шликер (Manon Schlikker) от екипа в Дюселдорф. Сред металите, които се срещат естествено в хидротермалните извори, е паладий, отличен катализатор, познат и използван от химиците от век.

"Когато реагираме с фосфит, форма на фосфор, която се среща естествено в хидротермални извори, с органични съединения, получаваме метаболитни реакции на фосфорилиране за една нощ във вода. Фосфитът и паладият заместват АТФ и ензимите - това е невероятно и прави ранната еволюция много по-лесна за разбиране", посочва Шликер.

Подреждане на най-ранните реакции в живота

Изследването е първото фокусирано изследване на реакционния набор, наречен метаболизъм. Този реакционен набор представлява силно взаимосвързана мрежа от 420 реакции, като много съединения участват в множество реакции. Работата с такива мрежи може да бъде математически сложна.

"Първият въпрос е дали съществува уникален ред за тези реакции. След като успяхме да докажем, че има такъв, алгоритъмът за подреждането им стана проследим", обяснява съавторът Майк Стийл (Mike Steel) от Университета на Кентърбъри в Нова Зеландия.

Той, заедо с Даниел Хюсън (Daniel Huson) от Университета на Тюбинген, са експерти по мрежи, които са разработили нов метод за подреждане на метаболитните реакции от най-простите до най-сложните, вероятно пресъздавайки реда, в който метаболитните реакции са възникнали в началото на живота.

Два пътя към свободно живеещи клетки

Част от човешката природа е да искаме да разберем нашия произход, откъде идваме, къде е започнал животът и как първите клетки на Земята са се прехранвали.

В това е и смисълът на новите открития.

"Новите данни оставят само едно заключение. Бактериалните и археалните линии са направили прехода към свободно живеещо състояние независимо. Само свободно живеещите клетки са живи. Нека го наречем направо: Разглеждаме един произход на генетичния код, но два произхода на живота", заявява Мартин.

Справка: Natalia Mrnjavac, Intermediate stages in the origin of metabolism at a phosphorylating hydrothermal vent, Science Advances (2026). DOI: 10.1126/sciadv.aef3128. www.science.org/doi/10.1126/sciadv.aef3128

Източник: Two origins of life: Free-living cells may have emerged twice as bacteria and archaea diverged, Heinrich-Heine University Duesseldorf

Античният свят има своя досег с електрическата енергия. Електрическите риби са описани преди хилядолетия от древногръцки, римски и арабски натуралисти и лекари. Няколко древни писатели, като Плиний Стари и Скрибоний Ларг, свидетелстват за обезболяващия ефект на електрическите удари, причинени от електрически сом и електрически скатове, и са знаели, че такива удари могат да се предават по проводящи обекти. Пациенти със заболявания като подагра или главоболие са инструктирани да докосват електрически риби с надеждата, че мощният тласък може да ги излекува. Вероятно най-ранният и най-близък подход към откриването на идентичността на мълнията и електричеството от всеки друг източник се дължи на арабите, които преди ХV век са използвали арабската дума за мълния ra'ad (رعد), прилагана към електрическия лъч.

Трибоелектричното зареждане е процесът, при който повърхностите на материалите се зареждат електростатично (статично електричество) в резултат на контакт или триене с друга повърхност. В древността електростатичният ефект е бил известен като „кехлибарен ефект“, защото е бил свързан по-специално с триенето на материал в кехлибар (всъщност думата ,,трибоелектричен“ произлиза от комбинацията от гръцката дума за триене, τρίβος, и гръцката дума за кехлибар, ἤλεκτρον, от която произлиза думата електричество).

Началото на научното внимание към това явление се приписва на гръцкия философ Талес от Милет (около 600 г. пр.н. е.). Много уводни раздели на научни статии и книги описват Талес като откривател или първи забелязал явлението, провеждащ експерименти, включващи триене на кехлибар с друг материал, като вълна, плат, котешка козина  или коприна и/или наблюдаващ как зареденият кехлибар привлича други обекти, като сено, слама, сухи листа, мъх, пера  и леки нишки. Древните култури около Средиземноморието са знаели, че определени предмети, като например кехлибарени пръчки, могат да се търкат с котешка козина, за да привличат леки предмети като пера. Талес от Милет описва форма на статично електричество, отбелязвайки, че триенето на козина върху различни вещества, като кехлибар, би предизвикало особено привличане между двете. Той отбелязва, че кехлибарените копчета могат да привличат леки предмети като коса и че ако търка кехлибарът достатъчно дълго, може да се предизвика искра.

И така, дали Талес е открил електростатиката?

Херодот споменава кехлибар, но не във връзка с Талес или електростатиката, Платон споменава електростатиката, но не във връзка с Талес, Плиний Стари споменава магнетизма, но не във връзка с Талес. Аристотел не споменава електростатиката, но свързва Талес с магнетизма в пасаж, който си струва да бъде цитиран изцяло: ,,Талес, съдейки по спомените за него, е смятал душата за движеща сила, тъй като е казал, че магнитът има душа в себе си, защото движи желязото“. Друга връзка на Талес с електростатиката е едно изречение, намиращо се в „Животът на  философите“ на Диоген Лаерций в неговото сведение за Талес: ,,Аристотел и Хипий казват, че той (Талес) е приписвал дял от душата на неодушевените неща, като е взел доказателството си от магнита и от кехлибара“. Няма никаква точност в твърденията, че древни източници казват, че Талес е „открил“ електростатичното зареждане - той е просто най-ранният човек, споменат в нашите източници, който отбелязва електростатиката в контекста на продължаващ философски дебат за природата на душата.

Предмет, открит в Ирак през 1938 г., датиран от около 250 г. пр.н.е. и наречен Багдадска батерия, наподобява галванична клетка и според някои е бил използван за галванопластика в Месопотамия, въпреки че няма доказателства за това. Можете да прочетете специалната ни статия за Багдадската батерия тук - https://nauka.offnews.bg/skeptik/elektrichestvo-ot-glinenata-delva-63551.html

ХVІІ век

^{Eдно от съчиненията на Джироламо Кардано, написано на латински. Кредит: Wikipedia Commons}

През следващите векове електричеството ще остане само нещо като интелектуално любопитство. През 1600 г. английският учен Уилям Гилбърт (William Gilbert) разширява изследването на Кардано (Girolamo Cardano) върху електричеството и магнетизма, като разграничава ефекта на магнита от статичното електричество, произведено чрез триене на кехлибар. Той въвежда неолатинската дума electricus („от кехлибар“ или „като кехлибар“, от ἤλεκτρον [електрон], гръцката дума за „кехлибар“), за да обозначи свойството да привличат малки предмети след триене. Тази асоциация поражда английските думи „електричен“ и „електричество“, които се появяват за първи път в печат в енциклопедичния труд „Pseudodoxia Epidemica“ на Томас Браун (Thomas Brownе) от 1646 г. По-нататъшна работа е проведена от Ото фон Герике (Otto von Guericke), който показва електростатично отблъскване.

ХVІІІ век

Въпреки че електрическите явления са били известни от векове, през ХVІІІ век систематичното изучаване на електричеството става известно като „най-младата от науките“ и обществеността е заинтересувана от най-новите открития в областта.

До 1705 г. Франсис Хауксби (Francis Hauksbee) открива, че ако постави малко количество живак в стъклото на модифицираната си версия на генератора на Ото фон Герике, изтегли въздуха от него, за да създаде лек вакуум, и разтрие топката, за да натрупа заряд, се вижда сияние, ако постави ръката си върху външната страна на топката. Това сияние е достатъчно ярко, за да се чете на неговата светлина. Този ефект по-късно става основата на газоразрядната лампа, което води до неоновото осветление и живачните лампи.

Хауксби продължава да експериментира с електричество, правейки множество наблюдения и разработвайки машини за генериране и демонстриране на различни електрически явления. През 1709 г. той публикува „Физико-механични експерименти върху различни теми“, в които обобщава голяма част от научната си работа.

По-късно един от бащите основатели на САЩ Бенджамин Франклин (Benjamin Franklin) провежда обширни изследвания в областта на електричеството, продавайки притежанията си, за да финансира работата си. Сред изобретенията на Франклин са затворената фурна, медицинският катетър, гръмоотводът, плавниците и бифокалните очила. През юни 1752 г. той прикрепва метален ключ към долната част на навлажнена връв на хвърчило и пуска хвърчилото в небе, заплашено от буря. Поредица от искри, прескачащи от ключа към ръката му, показват, че мълнията наистина е с електрическа природа. Той също така обяснява очевидно парадоксалното поведение на Лайденската стъкленица като устройство за съхраняване на големи количества електрически заряд, като въвежда теорията за електричеството с един флуид и две състояния.

Тогава идва и време за Луиджи Галвании и неговите експерименти с жаби и тяхното биоелектричество. За тях можете да прочетете подробно тук - https://nauka.offnews.bg/fizika/na-dneshnata-data-e-roden-luidzhi-galvani-chovekat-kojto-elektrifitc-114294.html

^{Батерията на Алесандро Волта. Кредит: Wikipedia Commons}

В края на века се появява и батерията на Алесандро Волта, от 1800 г., изработена от редуващи се слоеве цинк и мед. Тя предоставя на учените по-надежден източник на електрическа енергия от електростатичните машини, използвани преди това.

Антон Оруш, Sandacite.BG

A life of its own: The tenuous connection between Thales of Miletus and the study of electrostatic charging - https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0304388612000216

History of electrical engineering –

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_electrical_engineering

Kite experiment - https://en.wikipedia.org/wiki/Kite_experiment

Абдолали Багеринеджад (Abdolali Bagherinejad), лютиер и музикален историк, роден през 1967 г. в Керманшах, е прекарал повече от четири десетилетия, потопен в инструменталното наследство на Иран, а над 25 от тези години е преследвал призрака на един-единствен инструмент: древната извита арфа, някога звучала на мястото на археологическия обект Чога Миш, близо до Дезфул в провинция Хузестан.

Свидетелство, издълбано в камък

Цялата реконструкция води началото си от един-единствен малък печат, открит в Чога Миш от археолозите Хелене Кантор (Helene Kantor) и Пинхас Делугаз (Pinhas Delougaz). Издълбан някъде през четвъртото хилядолетие пр. н. е., печатът изобразява цяла музикална група: арфист, свирещ на извит инструмент с пет или шест струни, придружен от певец, духов инструмент и перкусионист. Багеринеджад смята този малък артефакт за най-ранното оцеляло изображение на организиран оркестър в света: доказателство, че иранското плато е било дом на структурирани музикални изпълнения хиляди години преди да се оформи писмената история.

Превръщането на тази плоска, стилизирана резба в работещ инструмент не е лесна задача. Багеринеджад прекарва години в изучаване на пропорциите на гравираните фигури, сравнявайки ги със средните мерки на човешкото тяло, за да възстанови истинския размер и форма на арфата. Накрая се е получила извита арфа с дървена рамка и резонатор, обвит в опъната животинска кожа за генериране на резонанс, нанизани с копринени струни, затегнати с дървени колчета. Всяка мярка и избор на конструкцията са взети директно от археологическите данни, а не са основани на догадки, разказва майсторът на арфата.

Отпечатъкът от цилиндричен печат на Чога Миш от четвъртото хилядолетие пр.н.е., наред със сравнителни схеми, показва най-ранното известно изображение на арфист, свирещ с музиканти, свирещи на перкусии и барабан. Кредит: Chogha Mish excavation archive

Проследяване на арфата през персийската история

Изследванията на Багеринеджад не се ограничават до Чога Миш. Той проследява отпечатъка на инструмента през вековете на иранската цивилизация. На еламските релефи в Кул-е Фарах близо до Изех – датиращи приблизително от 1800 г. пр.н.е. – издълбаните надписи всъщност посочват имената на изобразените свирещи музиканти, което ги прави сред най-ранните индивидуално идентифицирани изпълнители в записаната история.

По-късно, в сасанидския обект Так-е Бостан, арфистите се появяват отново в сложни дворцови изображения, показвани като свирещи по време на сцени с царски лодки и дворцови празненства.

След идването на исляма инструментът е оцелял и в персийската литературна традиция, най-известен в легендата за поета-музикант Рудаки, чието изпълнение на арфа се твърди, че е било толкова трогателно, че саманидски владетел се втурнал бос към Бухара, щом го чул.

Релеф от Так-е Бостан изобразява жени, свирещи на чанг (персийски арфи), докато царят е на лов. Кредит: Wikimedia Commons

Това, което вдъхновява и ангажира Багеринеджад в продължение на четвърт век, не е само възрастта на арфата: това е осъзнаването, че уникалният ѝ глас е напълно изчезнал от живата музикална култура на Иран. След като се установява в Карадж, той организира първия си публичен изследователски концерт върху историята на арфата през 2008 г., с изпълнения на собствената си съпруга и дъщери, и дарява реконструирана арфа на музея в Керман. Оттогава той е ръководил множество концерти, лекции и изложби в градове като Карадж, Казвин, Машхад и Техеран, включително забележително изпълнение през 2009 г. в зала "Вахдат" в Техеран. Неговата изложба "Архео-музикология на Иран" съчетава реконструирани арфи със скулптури на древни музиканти в реален размер, давайки на публиката осезаемо усещане за древния звуков пейзаж на Иран.

Неговата кариера в производството на инструменти е също толкова многостранна: след като като дете изучава танбур и даф, той започва да прави инструменти през 1982 г., а по-късно преподава музика и ръководи работилница в Ахваз, където изработва тар, ситар, сантур, канун, уд и каманче. Вдъхновен специално от релефите на Так-е Бостан, той завършва първата си реконструкция на сасанидска арфа през 1996 г. и усъвършенства дизайна допълнително през 2007 г. Той е смятан и за водещ авторитет по отношение на традиционния еднокомпонентен танбур, занаят, официално регистриран като част от нематериалното културно наследство на Иран през 2012 г.

През януари 2025 г. Организацията за културно наследство на Иран официално регистрира иранското производство на арфи като национален занаят: признание, което Багеринеджад разглежда като потвърждение на десетилетия самостоятелни изследвания и значима стъпка към опазването на споделеното културно наследство.

Реконструираната извита арфа на Багеринеджад, вдъхновена от древния печат Чога Миш. Абдолали Багеринеджад оформя дървената рамка на арфата в работилницата си. Кредит: Tehran Times

Древни арфи отвъд Иран

Извитата иранска арфа се присъединява към много по-разпространена древна традиция. В Месопотамия, богато украсените лири и арфи - включително известните инструменти, украсени със злато и лапис лазули, открити от Царското гробище в Ур, датиращи приблизително от същата епоха като печата Чога Миш, което предполага по-широка близкоизточна култура на струнни инструменти.

Древноегипетски рисунки в гробници, датиращи още от 3000 г. пр.н.е., показват извити арфи, които озвучават банкети и религиозни церемонии, докато инструменти, подобни на арфи, се появяват в библейски текстове, описващи дворцова и религиозна музика. На този фон, арфата от Чога Миш е част от много по-стара, междурегионална история за това как ранните цивилизации са превърнали струните и резонанса в структурирано изкуство.

Жива традиция, а не музеен експонат

Днес реконструираните арфи на Багеринеджад излизат далеч отвъд стъклените витрини. Млади ирански музиканти се учат да свирят на тях чрез неговите семинари, курсове и публикувани изследвания върху историята и техниката на инструмента, като партньорски институции като музея на двореца Солеймание в Карадж помагат за разширяване на обществения достъп.

За Багеринеджад проектът никога не е бил просто академичен: той вижда арфата като жив глас, носещ емоциите и ритуалите на отдавна изчезнали общности, а нейното възраждане като доказателство, че звук, някога смятан за трайно изгубен, все още може да бъде чут, преподаван и споделян шест хиляди години по-късно.

Справка: Delougaz, P., & Kantor, H. J. (1996). Chogha Mish, Volume 1: The first five seasons, 1961–1971 (A. Alizadeh, Ed.). Oriental Institute of the University of Chicago.

Източник: Silenced for 6,000 Years: How a Tiny Stone Seal Resurrected Iran’s Oldest Harp, Arkeonews

Японски изследователи са създали карта, която показва как материалите реагират на електричество на атомно ниво.

Прилагайки я и към диаманта, те откриват нещо забележително: Вместо да отслабва на повърхността си, както се случва с повечето материали, потенциалът на диаманта за обработка на електрическа енергия всъщност се увеличава.

В материали като силиций (използван в компютърни чипове), повърхността обикновено губи ефективност, защото електроните не се държат толкова свободно, колкото в по-голямата част от материала. Но на повърхността на диаманта има необичайни електрони, които сякаш плават над повърхността, което ги прави силно чувствителни към електрически полета. Това означава, че диамантът може да бъде много по-полезен за електрониката от следващо поколение, отколкото се смяташе досега.

Пространствени вариации в диелектричната константа, произтичащи от уникалните електронни състояния на хидрогенирани въглеродни повърхности. Кредит: Jun Nakamura

Използването на този ефект може да доведе до студени катоди, ултраефективни източници на електрони, които работят при ниски напрежения; по-малки, по-бързи компоненти: електроника, която съхранява повече мощност в по-малко пространство; по-хладни устройства, които остават енергийно ефективни без прегряване.

Това откритие проправя пътя за въглеродно-центрирани технологии оттук нататък. Тъй като свойствата на повърхността на диаманта са отличителни, учените биха могли да използват материала, за да създадат по-ефективна и енергоспестяваща електроника, която би помогнала на бъдещите устройства да работят по-хладно и да консумират по-малко енергия.

Справка: Hayato Kobayashi; Sadakazu Wakui; Akira Sumiyoshi; Ranferi Cancino Betancourt; Shota Sato; Jun Nakamura. Method for Evaluating the Spatial Distribution of Dielectric Constants: Application to Hydrogenated C(111) and Si(111) Surfaces. ACS Omega. DOI: 10.1021/acsomega.6c03652

Източник: Scientists unlock diamond’s secret at the atomic level, ТechЕxplorist

Язовирите блокират потока на тиня, пясък и чакъл надолу по течението, така че с течение на времето този материал се натрупва във водоемите, намалявайки полезния воден обем. Задържането на наноси може да компрометира безопасността на язовирите и да навреди на екосистемите надолу по течението.

Кай Лиу (Kai Liu) от Китайската академия на науките в Нанкин, Китай, и неговите колеги са анализирали капацитета на над 550 000 водохранилища в световен мащаб с помощта на сателитни изображения, данни за седиментация и машинно обучение.

Те откриват, че количеството вода, което се губи годишно заради наносите, е повече от 36 кубически километра – сравнимо с обема на огромния резервоар "Трите клисури" в Китай.

Според изследователите, едно водохранилище се смята за "функционално мъртво", когато е повече от наполовина пълно със седименти.

Прогнозира се, че Австралия и Испания ще бъдат най-засегнатите страни. Очаква се близо 85% от австралийските и три четвърти от испанските язовири да станат нефункционални, "да умрат" до 2060 г.

В сухите райони близо три четвърти от язовирите може да станат функционално мъртви до 2060 г., в сравнение с половината от тези във влажните зони. В Намибия над 99% от язовирите са в опасност, а по крайбрежието на Западна Австралия тази цифра е близо 96%.

Лиу и колегите му изчисляват, че всяко десетилетие светът губи над 7% от капацитета си за съхранение на сладка вода, което означава, че водоснабдяването на над 2 милиарда души е застрашено, заедно с повече от една четвърт от напояваната земя в световен мащаб.

За да се справи с проблема, екипът препоръчва стратегии като залесяване нагоре по течението, стабилизиране на земята и контрол на ерозията, което би намалило потока на седименти в резервоарите. Ще са необходими и инженерни решения като драгиране и обходни тунели, но цената на тези мерки е оценена.до 100 милиарда долара.

Промиване на наносите от язовир Санменся. Кредит: Wikipedia Commons

Иън Райт (Ian Wright) от Университета на Западен Сидни, Австралия, който не е участвал в проучването, отбелязва, че в него има някои "много противоречиви" открития, особено след като се очаква изменението на климата да увеличи скоростта на утаяване поради по-големите валежи. Проблемът се изостря допълнително, посочва той, защото много от световните водоснабдителни системи са необходими за снабдяване с вода на нарастващото население.

"Утаяването е като рак, който бавно намалява капацитета на водоемите", отбелязва Райт.

"Нашите (австралийските) почви са много и са уязвими и изсичането на растителност във водосборния басейн ги излага на ускорена ерозия - и по този начин осигурява постоянен източник на седименти в язовирите за съхранение", обяснява Райт.

Тези анализи подчертават спешната необходимост от целенасочено, природосъобразно управление на седиментите, особено в сухите райони, където малките водохранилища са от решаващо значение за достъпа до вода за битови нужди и производството на храни, заключават изследователите.

Справка: Liu, K., Fan, C., Song, C. et al. Global patterns of reservoir sedimentation and overlooked risks in small reservoirs. Nat Sustain (2026). https://doi.org/10.1038/s41893-026-01859-y 

Източник: Half the world's reservoirs could be clogged up with dirt by 2060, New Scientist

Всъщност няма нищо забележително. При липса на атмосфера, която да го забави, се предполага, че сблъсъкът ще освободи енергия, еквивалентна на около 3 тона тротил, и може да остави кратер с размери до 27 метра в диаметър и 5 метра в дълбочина. За сравнение, бомбата в Хирошима е имала енергия от 15 000 тона тротил.

Въз основа на траекторията му и гравитационното привличане на Луната, сблъсъкът е трябвало да се случи около 6:35 ч. UTC (9:35 бълг. време) на 5 август 2026 г. Тъй като това време вече е минало, най-вероятно ударът се е случил.

Сблъсъкът първоначално не е планиран. След разгръщането на Blue Ghost, горният етап на Falcon 9 е трябвало да падне обратно през земната атмосфера, изгаряйки в процеса. Вместо това, той е бил уловен от лунната гравитация и е бил привличан все по-близо през месеците, водещи до днешния сблъсък.

Смята се, че катастрофата тази сутрин се е случила близо до кратера Айнщайн според информация, публикувана от НАСА, и предпечатна версия на статия на физици, за която ви писахме миналия месец.

Очакваното място на удара на горния етап на Falcon 9 върху лунната повърхност е показано със синя точка. Кредит: arXiv (2026). DOI: 10.48550/arxiv.2607.14625

Къде са снимките от катастрофата?

За документиране на сблъсъка ще е нужно малко повече време. Нито един от космическите кораби, които в момента са в орбита около Луната, не е бил в подходяща позиция да улови удара на живо. Дори и да е имало такъв, светлината от сблъсъка щеше да е много слаба, ако изобщо се види нещо, тъй като степента на Falcon 9 е куха структура, а не плътен къс скала или метал.

Телескопите в Северна и Южна Америка са имали най-добра възможност да засекат кратката светкавица или получения облак, но учените ще трябва да проучат наблюденията си, преди да определят дали някое от тях е било заснето. Очаква се орбиталният апарат Lunar Reconnaissance Orbiter на НАСА да фотографира района, което ще позволи на изследователите да сравнят изображенията на повърхността, направени преди и след предполагаемия сблъсък.

НАСА заявява, че ще се опита да наблюдава инцидента от наземни телескопи, но отбеляза преди удара, че "метеорологичните условия и осветлението може да затруднят наблюдението".

Това е рядка възможност за астрономите

Разбиването на космически боклук в Луната вероятно не е нещо, което човечеството трябва да превърне в навик, тъй като това ще наруши девствената лунна повърхност, която пази важни записи за природни въздействия от минали еони. Но междувременно ще предостави някои интересни научни данни.

Тъй като се знае почти точно какво е ударило Луната, учените ще могат да видят дали техните модели на сблъсъка са добри в предсказването на резултата от отломки, удрящи се в лунната повърхност.

Това е едва вторият път, когато се смята, че солидни космически отломки, създадени от човека, са се разбили на Луната случайно, а не като част от умишлена мисия. Първият случай бе през март 2022 г., когато изхвърлен ракетен ускорител от китайската мисия Chang'e 5-T1 се удари в далечната страна и остави странен двоен кратер.

Въпреки това, тази последна катастрофа на SpaceX едва ли е последната.

Лунният трафик само ще се увеличава, тъй като НАСА, SpaceX и нарастващ списък от частни компании изпращат повече оборудване към Луната, което увеличава вероятността за още разбиващ се боклук.

Източници: 

A SpaceX Rocket Probably Just Crashed Into the Moon, Wired

A SpaceX Rocket Has Probably Just Crashed Into The Moon – Now We Wait To See If Anyone Was Lucky Enough To Snap A Photo Of The Collision,  IFLScience

"Да имаш възможността да потвърдиш предсказание на Дарвин е едновременно смиряващо и много вълнуващо", коментира Дъг Солтис (Doug Soltis) от Университета на Флорида.

"Бих искал да мисля, че Дарвин би бил доволен [и би казал] "Бях прав - отново.""

За да се квалифицира официално като месоядно растение, видът трябва да притежава адаптации, които му позволяват да привлича, улавя и смила плячката си и да абсорбира хранителни вещества от нея. Може би най-известното месоядно растение в света е венерината мухоловка (Dionaea muscipula).

През 1875 г., четири години след като подробно описва теорията си за естествения подбор в книгата си "За произхода на видовете", Дарвин пише за очарованието си от два вида от рода Saxifraga, за които е известно, че ловят насекоми.

Родът има около 450 вида и се среща в арктическите и алпийските райони на Северното полукълбо, както и в Южноамериканските Анди.

Въпреки че провел няколко експеримента, за да докаже, че растенията усвояват насекомите, Дарвин не успява да потвърди предположението си.

За да се справят с предизвикателството, Солтис и колегите му са изследвали екземпляри от Saxifraga candelabrum от планината Уфенг в провинция Юнан, Китай - различен вид от тези, изучавани от Дарвин, но от същия род.

По време на полеви проучвания ботаниците са наблюдавали, че растенията Saxifraga candelabrum са способни да улавят малки насекоми, използвайки власинки, покрити с лепкав секрет. По-големите насекоми - тези, които са по-полезни за растенията за опрашване - не са улавяни от слузта.

Зрелите растения са имали средно над 70 залепени по тях насекоми, предимно различни видове комари, което предполага потенциален месояден навик, разказва членът на екипа Хан Сун (Hang Sun) от Китайската академия на науките.

Екипът първо провери дали секретите, произвеждани от израстъците, подобни на косми, които улавят насекоми, съдържат храносмилателни ензими, способни да разградят плячката, и установява, че това е така.

След това, чрез вливане на азотен изотоп в плячката на насекомото, учените успяват да докажат, че хранителните вещества от смляното насекомо са били поети от растението.

Накрая, генетични изследвания показват, че Saxifraga споделя общи гени с други месоядни растения - росянка (Drosera spatulata) и мухоловка (Roridula gorgonias) - които контролират привличането на плячка, храносмилането и усвояването на хранителни вещества.

Росянката (Drosera) си е уловила насекомо. Кредит: PICRYL, Public Domain

"Заедно тези геномни данни предоставят независими доказателства, че S. candelabrum е истинско месоядно растение", отбелязва Сун.

Солтис очаква изследванията на екипа да доведат до преразглеждане на други видове от рода, включително тези, които Дарвин е изучавал, и по-широкото семейство Saxifraga.

"Много членове на семейството имат тези власинки и няма да се изненадам, ако други също са месоядни", посочва Солтис.

Справка: Zhang, XJ., Deng, T., Lin, N. et al. Identification of carnivory in the flowering plant Saxifraga via multidisciplinary evidence. Nat Commun 17, 7557 (2026). https://doi.org/10.1038/s41467-026-75288-y 

Източник: Darwin proved right about gnat-trapping carnivorous plant, New Scientist

Използвайки Много големия телескоп (VLT) на Европейската южна обсерватория, астрономи проследяват наскоро откритата система от черни дупки Swift J1727.8−1613 по време на зрелищно изригване през 2023 г. Астрономите откриват, че докато черната дупка консумира газ от близка звезда, тя едновременно с това изхвърля част от този материал обратно в космоса под формата на джетове (струи) и ветрове. Важно е да се отбележи, че този масивен поток от материал се случва, когато черните дупки са много слаби, когато активността им е много ниска, много по-ниска от смятаното досега – което означава, че черните дупки може да се държат не толкова като бездънни ями и по-скоро като мощни космически храносмилателни системи.

Изследването предоставя един от най-подробните оптични записи досега на изригване на черна дупка, което позволява на изследователите да видят как системата се променя с течение на времето, вместо да разчитат само на няколко снимки. Вместо едно-единствено изображение на черна дупка, хранеща се със звезда, събраните доказателства се състоят от непрекъснати промени в състоянието на системата.

Swift J1727.8−1613 е открита, когато внезапно се съжява през 2023 г. и бързо се превърна в един от най-ярките рентгенови източници в небето. Системата се състои от черна дупка, която извлича газ от близка звезда, създавайки вихрушка от прегрят материал около себе си. По време на изригването астрономите имат възможност да наблюдават този процес на захранване в реално време, тъй като подобни дупки с такова качество рядко са били наблюдавани.

Едно от най-интригуващите открития на изследването е, че докато черната дупка е излъчвала мощна струя, дискът, който я е захранвал, също е претърпял значителни промени. Това дава рядък поглед към връзката между попадането на материя в черна дупка и изхвърлянето ѝ обратно в космоса. Може би най-изненадващият резултат се е появил, след като ненаситността на черната дупка до голяма степен е намаляла. Дори когато Swift J1727 е отслабнала до около една стотна от пиковата си активност, изследователите са открили доказателства, че от системата все още се изхвърля плътен газ.

Откритието предполага, че черните дупки могат да продължат да произвеждат мощни изригвания дълго след като най-ярката им активност е приключила. Всъщност, количеството изхвърлен материал би могло да е равно на количеството, което в крайна сметка ще бъде погълнато от самата черна дупка. Наблюденията допринасят за нарастващите доказателства, че черните дупки не са просто космически прахосмукачки, а динамични системи, които консумират и преразпределят материята - те поемат материал, преработват го и изхвърлят значителна част от него обратно в космоса чрез струи и ветрове.

Published in #MNRAS: "Optical outburst evolution of the transient black hole X-ray binary Swift J1727.8−1613: disc response to jet ejections and late-outburst emergence of powerful disc winds", Castro Segura et al. Read the paper at academic.oup.com/mnras/articl... . @royalastrosoc.bsky.social

[image or embed]

— RAS Journals (@rasjournals.bsky.social) August 3, 2026 at 11:09 AM

За Swift J1727.8−1613, астрономите успяват да наблюдават целия цикъл по време на едно единствено изригване, предоставяйки едно от най-ясните изображения досега на това как черните дупки се захранват, взаимодействат и влияят върху заобикалящата ги среда.

Справка: N Castro Segura, K Solomons, J M Corral-Santana, C Knigge, P A Charles, M Brigitte, S Fijma, M Díaz Trigo, A Gúrpide, D A H Buckley, F Carotenuto, A J Castro-Tirado, D L Coppejans, M Georganti, A Hughes, K S Long, J Matthews, I Monageng, I Pelisoli, T D Russell, D Steeghs, J Svoboda, A J Tetarenko, F M Vincentelli, A G W Wallis, Optical outburst evolution of the transient black hole X-ray binary Swift J1727.8−1613: disc response to jet ejections and late-outburst emergence of powerful disc winds, Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, Volume 550, Issue 4, August 2026, stag1175, https://doi.org/10.1093/mnras/stag1175 

Източник: Black hole feeding frenzy ends in cosmic indigestion, University of Warwick

Въпреки че все още не можем точно да предсказваме земетресения, хората са извървели дълъг път в откриването, записването и измерването на сеизмични трусове. Този процес започва преди близо 2000 години с изобретяването на първия сеизмоскоп в Китай.

През 132 г. сл. н.е. изобретателят, императорски историк и кралски астроном Джан Хън (Zhang Heng) излага своята невероятна машина за откриване на земетресения, или сеизмоскоп, в двора на династията Хан. Описанието, с което разполагаме (от „История на късната династия Хан“), гласи, че сеизмоскопът на Джан бил гигантски бронзов съд, наподобяващ бъчва с диаметър почти 2 метра. Осем дракона се виели с лице надолу по външната страна на бъчвата, отбелязвайки основните посоки на компаса. В устата на всеки дракон имало малка бронзова топка. Под драконите седели осем бронзови жаби, с широки усти, зейнали, за да поемат топките.

Въпреки това, не знаем точно как е изглеждал първият сеизмоскоп. Описанията ни дават малка представа за размера на инструмента и механизмите, които са го карали да работи. Някои източници също така отбелязват, че външната страна на тялото на сеизмоскопа е била красиво гравирана с планини, птици, костенурки и други животни, но оригиналният източник на тази информация е труден за проследяване.

Точният механизъм, който кара топката да пада в случай на земетресение, също не е известен. Една теория  гласи, че  когато е имало земетресение, едната от устите на драконите се отваряла и пускала топката си в бронзова жаба в основата, издавайки звук и уж показвайки посоката на земетресението 

Друга теория твърди, че от капака на инструмента е била окачена палка като свободно люлеещо се махало. Когато махалото се залюлява достатъчно широко, за да удари стената на бъчвата, това кара най-близкия дракон да освободи топката си. Звукът от удара на топката в устата на жабата би предупредил наблюдателите на уреда за земетресението. Това би дало приблизителна индикация за посоката на произход, но не е предоставяло никаква информация за интензивността на трусовете.

^{Реплика на сеизмоскопа на Джан Хън. Кредит: Wikipedia Commons}

Чудната машина на Джан се нарича houfeng didong yi, което означава „инструмент за измерване на ветровете и движенията на Земята“. В Китай, предразположен към земетресения, това било важно изобретение.

Само шест години след изобретяването на устройството, голямо земетресение с магнитуд седем по скалата на Рихтер разлюлява днешната провинция Гансу. Хората в столицата на династията Хан, Луоян (на 1600 километра разстояние), не усещат труса. Сеизмоскопът обаче предупреждава правителството на императора за факта, че някъде на запад е имало земетресение. Това е първият известен случай, в който научно оборудване е засекло земетресение, което не е било усетено от хората в района. Констатациите на сеизмоскопа са потвърдени няколко дни по-късно, когато пратеници пристигат в Луоян, за да съобщят за голямо земетресение в Гансу.

Китайските записи показват, че други изобретатели и майстори в двора са усъвършенствали дизайна на сеизмоскопа на Джан Хън през следващите векове. Идеята изглежда се разпространява на запад из Азия, вероятно по Пътя на коприната.

До 13-ти век подобен сеизмоскоп е използван в Персия, въпреки че историческите записи не предоставят ясна връзка между китайските и персийските устройства. Възможно е великите мислители на Персия да са стигнали до подобна идея независимо един от друг.

Ранни дизайни (1259-1839)

До ХІІІ век сеизмоскопски устройства са съществували в обсерваторията Мараке (основана през 1259 г.) в Персия, въпреки че не е ясно дали те са конструирани независимо или въз основа на първия сеизмоскоп. Френският физик и свещеник Жан дьо Отфой (Jean de Hautefeuille) описва сеизмоскоп през 1703 г., който използва купа, пълна с живак, който се излива в един от осемте приемника, разположени на равно разстояние около купата, въпреки че няма доказателства, че той действително е конструирал устройството. Живачен сеизмоскоп е конструиран през 1784 или 1785 г. от Атанасио Кавали (Atanasio Cavalli),  копие от което може да се види в Университетската библиотека в Болоня. Джеймс Линд (James Lind) също така е конструирал сеизмологичен инструмент с неизвестен дизайн или ефикасност (известен като ,,машина за земетресения“) в края на 1790-те години.

Устройствата с махало се развиват по същото време. След земетресението в Пулия през 1731 г., неаполитанският натуралист Никола Чирило (Nicola Cirillo) създава мрежа от детектори за земетресения с махало. При тях амплитудата се открива с помощта на транспортир за измерване на люлеещото се движение. Бенедиктинският монах Андреа Бина (Andrea Bina) доразвива тази концепция през 1751 г., като махалото създава следи в пясъка под механизма, предоставяйки както величината, така и посоката на движение. Неаполитанският часовникар Доменико Салсано (Domenico Salsano) произвежда подобно махало, което записва с четка през 1783 г., наричайки го geosismometro - вероятно първата употреба на дума, подобна на сеизмометър. Натуралистът Николо Зупо (Nicolo Zupo) разработва инструмент за едновременно откриване на електрически смущения и земетресения (1784 г.)

Първото умерено успешно устройство за откриване на времето на земетресение е изобретено от Асканио Филомарино (Ascanio Filomarino) през 1796 г., който усъвършенства махалото на Салсано, използвайки молив за маркиране и косъм, прикрепен към механизма, за да възпрепятства движението на балансиращото колело на часовника. Това означава, че часовникът ще се стартира само след като се случи земетресение, което позволява определяне на времето на случването му.

След земетресение, случило се на 4 октомври 1834 г., Луиджи Пагани (Luigi Pagani) наблюдава, че живачният сеизмоскоп, съхраняван в Университета в Болоня, се е разлял напълно и не е предоставил полезна информация. Затова той разработва преносимо устройство, което използва оловни сачми за откриване на посоката на земетресението. При него оловото пада в четири контейнера, подредени в кръг, за да се определи квадрантът на честотата на земетресението. Той завършва инструмента си през 1841 г.

^{Още една илюстрация на сеизмоскопа на Джан Хън, 132 г. сл. н.е. Кредит: Wikipedia Commons}

Ранномодерни дизайни (1839–1880)

В отговор на серия от земетресения близо до Комри в Шотландия през 1839 г., в Обединеното кралство е сформиран комитет с цел да се създадат по-добри устройства за откриване на земетресения. Резултатът от това е т.н. ,,сеизмометър с обърнато махало“ (inverted pendulum seismometer), конструиран от Джеймс Дейвид Форбс (James David Forbes). Той е представен за първи път в доклад през 1842 г. и записва измерванията на сеизмичната активност чрез използването на молив, поставен върху хартия. Дейвид Милн-Хоум (David Milne-Home) е този, който въвежда думата ,,сеизмометър“ през 1841 г., за да опише този инструмент, затова оттук нататък и ние ще го наричаме така.

След тези изобретения Робърт Малет (Robert Mallet)  през 1848 г. публикува статия, в която предлага идеи за проектиране на сеизмометър, предполагайки, че такова устройство ще трябва да регистрира време, да записва амплитуди хоризонтално и вертикално и да определя посоката. Предложеният от него проект е финансиран и е направен опит за строителство, но окончателният му проект не отговаря на очакванията и страда от същите проблеми като онзи на Форбс – неточен е и  не работи предвидимо и стабилно.

След това Карл Крайл (Karl Kreil) конструира сеизмометър в Прага между 1848 и 1850 г., който използва окачено на точка твърдо цилиндрично махало, покрито с хартия, върху което се рисува с неподвижен молив. Цилиндърът се завърта на всеки 24 часа, което осигурява приблизително време за дадено земетресение.

Луиджи Палмиери (Luigi Palmieri), повлиян от статията на Малет от 1848 г., изобретява сеизмометър през 1856 г., който може да записва времето на земетресение. Това устройство използва метални махала, които затварят електрическа верига с вибрация, която след това захранва електромагнит, за да спре часовник. Сеизмометрите на Палмиери са широко разпространени и се използват дълго време.

Източници:

The Invention of the Seismoscope - https://www.thoughtco.com/the-invention-of-the-seismoscope-195162

Seismometer - https://en.wikipedia.org/wiki/Seismometer

Това ускорение не просто раздвижва течността, то потенциално променя нейното температурно поведение, влияейки на спиновете на частиците и дори преоформя начина, по който материята преминава от едно фундаментално състояние в друго.

Скритата сила в най-горещата течност

Когато атомните ядра се сблъскват едно с друго с почти светлинна скорост, те за кратко произвеждат кварк-глюонна плазма, изключително горещо състояние на материята, в което кварките и глуоните могат да се движат свободно. Този екзотичен материал се държи като почти перфектна течност и предлага на учените начин да изучават условия, подобни на тези, които са съществували малко след Големия взрив.

Авторите на новото изследване са отделили значително внимание на интензивното вихрово движение на плазмата и мощните електромагнитни полета. Неговото ускорение обаче е получило далеч по-малко внимание, въпреки че то пряко допринася за бързото разширяване на огненото кълбо. В хидродинамиката ускорението се счита за също толкова фундаментално, колкото и мярката за въртенето на флуида, т.нар. вихровост, точно както електрическите и магнитните полета се третират като еднакво важни части на електромагнетизма.

Картографиране на ускорението в зависимост от енергиите на сблъсъка

Изследователски екип се заема да картографира как се формира и променя ускорението в кварк-глюонната плазма.

Изследователите комбинират два широко използвани модела за транспорт на частици, AMPT и UrQMD, с метод на Гаусовото размазване, който заменя резките, стъпаловидни промени с гладки, камбановидни Гаусови криви. Тази техника трансформира отделните разпределения на частиците в непрекъснати полета на енергия, импулс и скорост, позволявайки на екипа да изследва плазмата като еволюиращ флуид.

Използвайки този подход, те проследяват ускорението в диапазона от 3,5 GeV до 2,76 TeV - енергии, постигнати в съвременните колайдери.

"Ускорението не е просто кинематичен детайл - то може да действа като термодинамичен контролен параметър на материята в квантовата хромодинамика (КХД)", обяснява съавторът професор Сю-Гуан Хуан (Xu-Guang Huang).

Илюстрация на последствията от високоенергиен сблъсък, създал кварк-глуонна плазма в релативистичния ускорител на тежки йони на лабораторията Брукхейвън. Кредит: Brookhaven National Laboratory

Екстремно ускорение на ръба на огненото кълбо

Симулациите показват, че пиковото собствено ускорение може да достигне няколкостотин MeV както при ниски, така и при високи енергии на сблъсък. Най-силното напречно ускорение постоянно е насочено навън и се появява близо до външната граница на огненото кълбо.

Тази граница се превръща в зона на интензивно ускорение, защото налягането там спада бързо, докато плътността на енталпията остава ниска. Според релативистичното уравнение на Ойлер, тези две условия се подсилват взаимно и значително увеличават ускорението.

Плазмата се държи различно в зависимост от енергията на сблъсъка. При по-ниски енергии, спирането на ядрото първоначално забавя материята, произвеждайки забавяне до около 500 MeV. При ултрарелативистични енергии ядрата преминават едно през друго толкова бързо, че привличат новосъздадената плазма в кратки, интензивни импулси на ускорение.

Тъй като най-мощното ускорение остава концентрирано по границата, общият ефект се променя само леко в зависимост от това дали ядрата се сблъскват челно или се удрят едно в друго под ъгъл.

Възможен нов контрол върху екстремната материя

Ускорението може да повлияе повече от самото движение на плазмата. Чрез ефекта на Унру, ускоряващ се наблюдател би възприел празното пространство като топлинна среда. Следователно ускорение от няколкостотин MeV би могло да наподобява температури, близки до температурата на прехода на КХД.

Тази възможност предполага, че ускорението би могло да добави нова "ос на ускорение" към фазовата структура на КХД материята. Това може да повлияе както на киралния преход, така и на прехода, свързан с ограничението на кварките.

Ускорението може също да генерира неизследвани досега транспортни ефекти и да повлияе на подравняването на спиновете на частиците. Тези ефекти биха допълнили тези, произведени от вихрушката, и биха могли да помогнат на изследователите да проучат неразрешеното спиново поведение, наблюдавано в Релативистичния колайдер за тежки йони (RHIC), който се намира в Националната лаборатория Брукхейвън в Ню Йорк и Големия адронен колайдер.

Търсене на измерими сигнали от колайдер

Сега изследователите планират да включат по-реалистична хидродинамична еволюция в своите изчисления. Те също така се надяват да идентифицират експериментални сигнали, които биха могли да разкрият влиянието на ускорението, включително модели в спиновата поляризация на хипероните.

Чрез свързване на неинерционни квантови ефекти с измеримо поведение на частиците, работата открива нова посока за изучаване на материята, управлявана от силното взаимодействие.

"Точно както температурата и плътността определят фазовата диаграма на материята, ускорението може да отвори нова ос на тази диаграма", заявява професор Хуан. "Чрез картографиране на това скрито измерение на кварк-глуонната плазма, ние се надяваме да превърнем неинерционните квантови ефекти в сигнатури, които експериментите действително могат да измерят."

Справка: Song-Ze Zhong, Xian-Gai Deng, Xu-Guang Huang, Yu-Gang Ma. Fluid acceleration in heavy-ion collisions. Nuclear Science and Techniques, 2026; 37 (10) DOI: 10.1007/s41365-026-02044-8

Източник: Scientists reveal the hidden force driving the universe’s hottest fluid, Nuclear Science and Techniques

Стоите пред рафтовете на книжарницата – или превъртате безкраен онлайн каталог – и усещате, че колкото повече са възможностите, толкова по-трудно става да посегнете към която и да е от тях. Всяка година в България излизат стотици нови романи, а световният книжен пазар предлага хиляди заглавия на родния читател. 

В този океан от корици и анотации изборът на следващ роман може да се превърне в истинско предизвикателство. Но не е необходимо да разчитате само на късмета. Ето как да подходите, без да загубите радостта от откриването на нови книги.

Защо изборът на следващ роман понякога е толкова труден?

Колкото повече книги имаме пред себе си, толкова по-трудно става да вземем решение. Вместо да се зарадваме на богатия избор, често започваме да се чудим дали няма да пропуснем по-добро заглавие. Това усещане е напълно естествено.

Допълнително объркване създават и социалните мрежи. Всеки ден се появяват нови препоръки, класации и ревюта, а почти всяка книга е представена като „задължителна за четене“. Така изборът започва да изглежда по-сложен, отколкото всъщност е.

В действителност няма универсално „най-добър роман“. Най-подходящата книга е тази, която отговаря на вашите интереси и настроение в момента.

Как читателските класации помагат да открием стойностни заглавия?

Класациите са добър ориентир, особено ако не знаете откъде да започнете. Те събират на едно място книги, които вече са привлекли вниманието на читатели или литературни критици.

Все пак е добре да знаете какво стои зад всяка класация:

• читателските рейтинги показват доколко една книга е харесана от широката аудитория;
• литературните награди оценяват художествените качества, стила и оригиналността;
• класациите на книжарниците, като „Топ 100 книги за 2026 в Orange“, отразяват най-продаваните заглавия за определен период.

Най-добрият подход е да ги използвате като отправна точка, а след това да прочетете няколко ревюта или да се запознаете с откъс от книгата. Така ще добиете по-добра представа дали романът е подходящ за вас.

Как да балансираме между популярните бестселъри и по-малко познатите книги?

Популярните книги често заслужават внимание. Те предлагат увлекателни истории и дават възможност да участвате в разговорите за най-обсъжданите заглавия.

В същото време не бива да се ограничавате само до тях. Сред по-малко известните романи често се откриват интересни сюжети и различни гледни точки.

Добра практика е да редувате популярни заглавия с книги, които не попадат във всички класации. Така ще разнообразите читателския си опит и по-лесно ще откриете автори, които наистина ви впечатляват.

Къде да търсим вдъхновение за следващото си четиво?

Вдъхновението може да дойде от различни места, а не само от рекламите и социалните мрежи:

1. Попитайте книжар или библиотекар

Те ежедневно разговарят с читатели и често могат да препоръчат книги според вашите предпочитания.

2. Следете литературни сайтове и читателски общности

Платформи като Goodreads, BookTok и Bookstagram могат да ви дадат идеи за нови заглавия, но е добре да ги използвате като ориентир, а не като единствен източник.

3. Слушайте литературни подкасти

Разговорите за книги често дават повече информация от кратките онлайн ревюта.

4. Разглеждайте кратките списъци на литературните награди

Не само победителите заслужават внимание. Финалистите често предлагат също толкова силни истории.

5. Оставете място на импулсивността

Понякога една интересна корица, първата страница или кратката анотация са достатъчни, за да откриете книга, която ще помните дълго.

Изборът на следващ роман не трябва да бъде трудна задача. Вместо да търсите „перфектната книга“, потърсете история, която ви звучи интересна точно сега. Най-добрите читателски открития често започват именно с едно любопитно заглавие или случайно попаднала книга.

Мироточивата икона на Богородица Хавайска. Кредит:БГнес

Но доколко явлението "мироточене" или изпускането на някаква влага, течност или смола е "необяснимо"?

Фактът, че църквата "не позволява провеждането на експерименти върху икони, признати в Русия за свети", възпрепятства провеждането на научно, обективно изследване на феномена "мироточене", каквото е официално религиозно име на явлението.

И все пак, има няколко рационални обяснения на феномена.

Мошеничество

Случаят с Петър I

Известен е случая на публично разобличение на изкуствено мироточене от император Петър Велики, който звучи като анекдот:

"Негово Величество скоро откри много малки, почти незабележими дупки в очите на иконата, които са още по-незабелижими заради сянката, в която е поставена иконата. Той обърна дъската, откъсна рамката и, като счупи обшивката или подплатата, обикновено на иконите от другата страна, с удоволствие видя справедливостта на предположението си и откри измамата и източника на сълзите. По-точно, в дъската срещу очите на иконата са направени ямки, в които е поставено малко количество гъсто маслинено масло и които са скрити от задната обшивка. "Ето източника на чудотворните сълзи!", каза императорът. Всички присъстващи трябваше да излязат напред, за да видят тази хитра измама със собствените си очи."

"Тогава мъдрият монарх обясни на околните как сгъстеното масло, запечатано от всички страни, може да остане на студено място толкова дълго и как то се стича като сълзи в гореспоменатите дупки в очите на иконата, топейки се от топлината, когато мястото срещу него се нагрява от свещите, запалени пред иконата."

Тази история получава легендарно продължение под формата на измислена заповед от Петър I: "Свети владици! Заповядвам Божията Майка отсега нататък да не плаче. И ако Божията Майка плаче с лампово масло дори още веднъж, тогава задните части на свещениците ще плачат с кръв".

Инцидентът в манастира Christ of the Hills на Руската православна църква в чужбина

През юли 2006 г. в манастира Christ of the Hills на Руската православна църква в чужбина в Бланко, Тексас, случайно е открит случай на фалшиво мироточене: по време на полицейска акция в манастира за арест на игумена, петима монаси (отци Бенедикт, Василий, Панкратий, Тихон и Йеремия) са признати за виновни за педофилски секс с момчета в манастира от 1993 до 1999 г. По време на претърсването и изземването на имущество е открита икона на Дева Мария, "плачеща със сълзи" от ароматна мироточива смола, като част от схема за изнудване на дарения от енориаши. Манастирското духовенство твърди, че сълзите лекуват рак и слепота и ги предлага на енориашите в замяна на парични дарения под формата на капки от пипета върху памучни тампони.

В случая и на иконата на  Богородица Хавайска, също се твърди, че "тази икона е излекувала много благочестиви хора от рак, слепота, бъбречни и чернодробни заболявания, хронични заболявания и обсебване от бесове (демони)".

Кредит: https://crkvenikalendar.com/zitijesvetogru/ikona-bogorodicy-iverskaya-gavaskaya-mirotocivaya 

Съдебномедицинска експертиза

В интервю от 2004 г. относно работата на комисията по описание на чудотворни знамения в Руската православна църква, Павел Флоренски, ръководител на експертната група по чудеса към Синодалната библейско-богословска комисия на Руската православна църква, съобщава, че по време на изследване на проби от вещество, взето от различни икони, експерти от Института по съдебна медицина към ФСБ са заключили: "...съставът на веществото от повърхността на иконата е идентичен с ароматно слънчогледово олио ...". Той също така отбелязва, че на комисията "няма право да провежда експерименти върху свети икони, признати в Русия".

Естествен процес на образуване на влага при специфични условия

Нанасяне на масло чрез контакт

Следи от масло, с което вярващите се помазват по време на полиелея (след помазването човек целува иконата, оставяйки капки масло върху нея).

Кондензация на маслени пари

Масло от лампите, окачени пред тях, може да се разлее върху иконите.

През 1996 г. в Торонто започва масово поклонение към икона на Божията майка, обявена за мироточива. Джо Никел от Обществото на скептиците ( САЩ ), по покана на вестник "Торонто Сън", изследва иконата и заключава, че маслените петна по повърхността ѝ са причинени от лампово масло от лампа, окачена пред нея.

Експертът религиовед Константин Михайлов обяснява, че процесът на кондензация на влага води до изпаряване, което се появява върху иконите.

"Това се дължи на промени в микроклимата в църквата или други процеси. Дори иконата да е покрита със стъкло, все пак може да се образува конденз. Стъклото не предпазва от тези процеси, а в някои случаи, напротив, може да допринесе за тях", казва Михайлов.

Капилярен ефект

На 10 март 2012 г. индийският рационалист и скептик Санал Едамаруку отлетява за Мумбай. Телевизия TV9 Махаращра го кани да разследва "чудото със смирната (мирото), струяща от краката на статуя на Христос", което предизвикало вълнение сред местните хора.

Той и филмов екип пътуват до района Ирла във Виле Парле, предградие на Мумбай, за да видят разпятието, стоящо пред църквата "Дева Мария от Веланкани". Разпятието се е превърнало в център на нарастваща тълпа от вярващи, пристигащи отвсякъде. Новината за чудото се разпространява като горски пожар: в продължение на няколко дни малки капки вода са се стичали от краката на Исус. Всеки ден стотици хора идвали да се молят и да събират от "светената вода" в бутилки и други съдове. Ирла се превръщала в център на поклонение.

Но Санал Едамаруку в рамките на минути ясно идентифицира източника на водата (течаща канализационна тръба в близко перално помещение) и механизма, по който водата е достигнала до краката на Исус (капилярен ефект). Местните църковни водачи са останали разочаровани.

В състава на мирото: олио, мухъл и "чудотворни" бактерии

През 2001 г. се появяват съобщения, че множество (предимно съвременни) икони, сред които е Иверската икона на Божията майка. По инициатива на експертна група, в Института по криминалистика на Федералната служба за сигурност на Руската федерация, Физическия институт "Лебедев" на Руската академия на науките и Института по геохимия и аналитична химия "Вернадски" на Руската академия на науките е проведено задълбочено физикохимично изследване на четири проби от различни маслени течности (от тавите под иконите). 

За резултатите на това и други последващи изследвания разказва руското научно списание "Природа" №10 от 2019 г.

От всяка проба са взети три проби (по 0,08 мг всяка). Всички са представени на съответните институти за паралелна идентификация. Химичният състав е анализиран с помощта на протонен магнитен резонанс (PMR), хроматографска масспектрометрия (GC-MS) и инфрачервена спектроскопия (IRS). И трите изследвания показват, че пробите са идентични по химичен състав с растителното масло. Най-близкият аналог е слънчогледовото масло. Продуктите с биологичен произход имат индивидуален изотопен състав, който варира леко в различните региони. Установено е, че изотопният състав на всички проби, в рамките на точността на измерване, е напълно съвместим със слънчогледовото масло, произведено в Русия.

Проби от веществото, появило се през 2007 г. върху иконите в апартамента на А. А. Фомина (Северск, Томска област), са представени за анализ в Лабораторията по въглеводороди и високомолекулни съединения на Института по нефтена химия (ИХХ) на Сибирския клон на Руската академия на науките. Общото количество течност, образувала се върху иконите, е оценено на 30-50 мл. Изследването включва елементен анализ, IR, UV, 1H , 13C -NMR спектроскопия, газо-течна хроматография (GLC) и хроматографско-масспектрометрия, както и определяне на молекулното тегло. Веществото е идентифицирано като смес от мазнини от типа на зехтин с различни примеси, включително витамин Е (C ₂₉ H ₅₃ O ₂ ), който се намира в растителните масла. Инфрачервените спектри на зехтиновото и царевичното масла са 95-96% съвместими със спектрите на събраните образци. Изследваната проба се състои от смес от органични съединения с различни структури. Тя съдържа малки концентрации на въглеводороди с нормална структура (данни от GLC и газова хроматография с масспектрометрия - GC-MS анализ), както и значителни количества кислородсъдържащи съединения. Трябва обаче да се вземе предвид, че пробата може да съдържа повече съединения, отколкото са идентифицирани, поради особеностите на техните физикохимични свойства (ниска летливост, висока точка на кипене и др.). По този начин, доста често веществата от повърхността на иконата са органични масла и са подобни по състав на ароматизирано слънчогледово, зехтиново или царевично масло. Органичните съединения, които изграждат състава им, могат леко да се различават, така че веществата от различните икони също се различават. Често идентифицираните масла не принадлежат към петролната серия, т.е. не са минерални. От своя страна, ламповото масло най-често се състои от минерални масла, докато върху повърхността на иконите, в повечето случаи, напротив, се откриват органични масла.

 Сравнение на ИЧ спектрите на мирото и лампово масло. Северск, 2007. 

Събирателният термин "миро" се отнася до процеси и явления, сходни по структура. Специфични секрети от плесени (или определени микроорганизми) могат да бъдат сбъркани със миро. В този случай съставът на течностите, появяващи се върху икони или други религиозни предмети, би трябвало да се различава от състава на маслата. Така, проби от безцветно маслено вещество, взети през 2006 г. от апартамента на А. А. Пимонова (Томск), са изследвани в Института по химични науки на Сибирския клон на Руската академия на науките. Анализът показва, че веществото е смес от нормални алкани, както и фталати и мастни киселини (палмитинова, стеаринова, арахидинова, линоленова, акролеинова и сквален). Данните, получени чрез инфрачервена спектрометрия, потвърждават наличието на мастни карбоксилни киселини в пробата.

Химична идентификация на вещества, присъстващи в пробата от Брест, 2015 г. 1 - палмитинова киселина, 2 - стеаринова киселина, 3 - миристинова киселина, 4 - производни на фталова киселина

През 2015 г. колектив от руски химици и биолози провеждат подобни проучвания с вещество, което се отделяше от стикери, използвани в съвременното православие за освещаване на апартаменти (Брест, Беларус). Анализът показа, че тази проба съдържа фталати, естери на фталова киселина и анхидрид (цялата фракция), глицерин, някои силикати и други съединения (горната фигура). От тях отделни соли и естери на фталова киселина биха могли да бъдат част от лепилната основа на стикерите и да служат като субстрат за растеж на мухъл (фиг. 4).

Микрографски снимки на проба от Брест, 2015 г. Оцветени по Папенхайм. a-c - гъбни хифи, ×5 обектив; g - спорангий, ×20 обектив. 

Още от съветско време има сведения за тестове, взети от кървящи или мироточиви икони или кръстове. В литературата обаче не се цитират реалвна Италия, където кървавочервени петна често се появявали по църковните тъкани и хлябове, те били смятани за "капки от Господната кръв". През 1914 г. подобни секрети от икона на Христос в Мирабо-ан-Поату (Франция) са анализирани в Института Листър в Лондон и е установено, че не са човешка кръв. Точният състав не е определен, но в събрания материал е открит "микроорганизъм, често срещан в застояла вода". Един от основните претенденти за ролята на "чудотворната бактерия" за различни исторически случаи от този вид е Serratia marcescens.  Л. Гарлашели от катедрата по органична химия в университета в Павия (Италия) провежда серия от експерименти, които потвърждават, че съвременните случаи на кървене от евхаристиен хляб (икони и статуи) могат да бъдат приписани на специфични секрети на тази бактерия.  (фигурата долу). Дж. Кълън, студент по медицина в университета "Джордж Мейсън" (САЩ), отбелязва, че много от "кървящите" чудеса се случват от май до септември, с "драматичен пик" през юли. По това време се установява топло и влажно време. Такива условия са много подходящи за развитието на S. marcescens. И все пак, въпреки факта, че тази бактерия най-често се споменава в подробни описания на подобни случаи, се споменават и други "заподозрени" - червената плесен Neurospora crassa, някои видове Halobacterium, един от родовете едноклетъчни пигментирани дрожди Rhodotorula, както и коки и дрождеподобни гъби. 

Евхаристиен хляб след инокулация с червено пигментираната бактерия Serratia marcescens : а - 12 часа след инкубацията, б - 24 часа.

За съжаление, много случаи на мироточие не са били подложени на пълно научно изследване по различни причини. Освен това, в църковни източници често циркулира фрагментарна информация за предполагаемо проведени изследвания, чиято реалност и надеждност е трудно да се установят. Ярък пример е известният случай с Монреалската икона на Иверската Божия Майка, която е мироточила в продължение на 15 години и дори е била призната за чудотворна от Архиерейския синод на Руската православна църква в чужбина. Според собственика ѝ, учител по история и изследовател на иконографията И. Муньос Кортес, анализът е извършен от някой си "учен от Маями", който е изследвал не отделеното вещество, а самата икона. Той е заключил, че иконата е рисувана върху обикновена смърчова дървесина, а маслото е "не от гърба, нито от самото дърво". Очевидно подобно "проучване" разкрива малко. Памучен тампон, съдържащ проба от "мирото" на иконата от Монреал, е изпратен на експертната група, но пробата е твърде малка за пълен анализ.

Източници:

Мироточение

Мироточащие иконы: что говорит наука?, elementy.ru