Полово-специфичните гени се открояват най-силно в половите органи. Но в други органи картината е по-сложна. При мишките бъбреците и черният дроб показват големи разлики, докато при хората това е мастната тъкан. За разлика от това, мозъкът показва само минимални разлики и при двата вида – в съответствие с предишни изследвания на структурата на човешкия мозък.

За да обхванат това разнообразие, изследователи са разработили Индекс на половата склонност (SBI - Sex-Bias Index). Този индекс обобщава активността на всички специфични за мъжете и жените гени в даден орган в една единствена стойност. Докато индексът показва ясно разделение в половите органи, в други органи стойностите често са толкова близки, че мъжете и жените не могат да бъдат надеждно разграничени. Например сърцето на мъжа може да е по-"женско" от това на някои жени. Дори в рамките на един индивид органите могат да се различават – сърцето е по-женско, черният дроб е по-мъжки. Това води до мозайка от полови характеристики, която противоречи на идеята за ясна бинарност.

Защо различията се променят толкова бързо

Графиката показва, че полът е ясно бинарен само в половите органи. Във всички останали тъкани мъжките и женските черти силно се припокриват, образувайки мозаечни модели – подобно на телесния ръст, който се различава средно, но се припокрива значително между отделните индивиди. Кредит: Diethard Tautz

Проучването показва също, че полово-специфичната генна активност в органите еволюира много бързо – много по-бързо от гените, активни еднакво и в двата пола. Дори между видовете мишки, които са се разделили преди по-малко от два милиона години, по-голямата част от гените са загубили или дори са променили полово-специфичната си роля.

В резултат на това, при сравняване на хора и мишки, много малко гени запазват полово-специфична активност. Това също означава, че мишите модели са с много ограничена употреба, когато се прилагат за полово-специфична медицина при хора.

Освен това изследователите установят, че специфичните за пола гени често се срещат в "модули", които се регулират заедно. Следователно еволюцията променя половите различия не чрез промяна на отделни гени, а чрез пренареждане на цели мрежи. Движещата сила тук е половият подбор – продължаващият еволюционен конфликт между интересите на мъжките и женските. Този конфликт никога не може да бъде напълно разрешен, тъй като всяка адаптация създава нови контрасти.

Когато се прилага върху човешки тъкани, методът разкрива ясна закономерност: значително по-малко полово-специфични гени, отколкото при мишките, и дори по-силни припокривания между мъжете и жените. Следователно при нашия вид разликите са по-слаби, което допълнително подкопава идеята за строга бинарна класификация.

Полът като спектър, а не като рамка

Проучването заключава: Докато половите органи показват ясен бинарен модел, повечето други тъкани показват континуум от специфична за пола генна активност – динамичен спектър, който варира както между видовете, така и между индивидите.

Следователно полът не е строго и ясно очертан, а е оформен от еволюцията, припокриванията и индивидуалните различия. Вместо да класифицираме тялото строго като мъжко или женско въз основа на молекулярни характеристики, то трябва да се разбира като сложна мозайка.

Справка: Chen Xie, Sven Künzel, Diethard Tautz (2025); Fast evolutionary turnover and overlapping variances of sex-biased gene expression patterns defy a simple binary sex classification of somatic tissues; eLife 13:RP99602; https://doi.org/10.7554/eLife.99602.4 

Учени от Женевския университет са създали първия подробен каталог на чревни бактерии на ниво подвид, отключвайки мощни нови начини за откриване на колоректален рак. Чрез прилагане на машинно обучение към проби от изпражнения, те постигат 90% процент на откриване – почти съвпадащ с колоноскопиите, но с много по-малко разходи и дискомфорт. Този пробив може да направи революция в ранния скрининг на рака, като помогне за откриването на заболяването, преди да се е развило.

Тестът на изпражненията открива 90% от колоректалния рак

Чрез анализ на чревната микробиота на ниво подвид с машинно обучение, учените вече могат да откриват колоректален рак с точност, близка до колоноскопията, използвайки само проби от изпражнения. Снимка: Shutterstock

Колоректалният рак е втората водеща причина за смърт от рак в световен мащаб. Ако се открие рано, може да се лекува ефективно, но цената и дискомфортът от колоноскопиите - основният диагностичен метод, използван в момента - често водят до забавяне на диагнозата. Използвайки алгоритми за машинно обучение, екип от Женевския университет (UNIGE) идентифицира за първи път всички човешки чревни бактерии до ниво на детайлност, което позволява да се разбере физиологичното значение на различните микробни подгрупи. Този списък след това е използван за откриване на наличието на колоректален рак според бактериите, присъстващи в прости проби от изпражнения, неинвазивен и евтин инструмент за скрининг. Потенциалните приложения са огромни, вариращи от диагностицирането на други видове рак до по-добро разбиране на връзките между чревната микробиота и здравето.
Тези открития са публикувани в Cell Host & Microbe.

Колоректалният рак често се диагностицира в напреднал стадий, когато възможностите за лечение са ограничени. Това подчертава необходимостта от по-прости, по-малко инвазивни диагностични инструменти, особено предвид все още необяснимия ръст на случаите сред младите хора. Макар че отдавна е известно, че чревната микробиота играе роля в развитието на колоректален рак, прилагането на тези открития в клиничната практика е трудно. Това е така, защото различните щамове на един и същ бактериален вид могат да имат противоположни ефекти, като някои стимулират заболяването, а други нямат никакъв ефект.

"Вместо да разчитаме на анализа на различните видове, съставляващи микробиотата, който не обхваща всички значими разлики, или на бактериалните щамове, които варират значително между различните индивиди, ние се фокусирахме върху междинно ниво на микробиотата, подвидовете", обяснява Мирко Трайковски (Mirko Trajkovski), редовен професор в катедрата по клетъчна физиология и метаболизъм и в Центъра за диабет към Медицинския факултет на UNIGE, който ръководи това изследване. "Разграничаването на подвидовете е специфично и може да обхване разликите в начина, по който бактериите функционират и допринасят за заболявания, включително рак, като същевременно остава достатъчно общо, за да открие тези промени сред различни групи индивиди, популации или държави."

С помощта на машинно обучение

Първата стъпка е била да се анализират огромни количества данни.

"Като биоинформатик, предизвикателството бе да се измисли иновативен подход за анализ на голям обем данни", спомня си Матия Тричкович (Matija Tričković), докторант в лабораторията на Мирко Трайковски и първи автор на това изследване. "Успешно разработихме първия изчерпателен каталог на подвидовете на човешката чревна микробиота, заедно с прецизен и ефикасен метод за използването му както за изследвания, така и в клиниките."

Чрез комбиниране на този каталог със съществуващи клинични данни, учените са разработили модел, който може да предскаже наличието на колоректален рак единствено въз основа на бактериите, присъстващи в пробите от изпражнения.

"Въпреки че бяхме уверени в стратегията си, резултатите бяха поразителни", възкликва Матия Тричкович. "Нашият метод откри 90% от случаите на рак, резултат, много близък до 94%-ния процент на откриване, постигнат чрез колоноскопии, и по-добър от всички настоящи неинвазивни методи за откриване."

Чрез интегриране на повече клинични данни, този модел би могъл да стане още по-прецизен и да се сравни с точността на колоноскопията. Той би могъл да се превърне в рутинен инструмент за скрининг и да улесни ранното откриване на колоректален рак, който след това би бил потвърден чрез колоноскопия, но само при избрана група пациенти.

Още много други приложения

Първо клинично изпитване се провежда в сътрудничество с университетските болници в Женева (HUG), за да се определят по-точно стадиите на рака и лезиите, които могат да бъдат открити. Приложенията обаче надхвърлят колоректалния рак. Чрез изучаване на разликите между подвидовете от един и същ бактериален вид, изследователите вече могат да идентифицират механизмите на действие, чрез които чревната микробиота влияе върху човешкото здраве.

"Същият метод скоро би могъл да се използва за разработване на неинвазивни диагностични инструменти за широк спектър от заболявания, всички базирани на един-единствен микробиотичен анализ", заключава Мирко Трайковски.

Справка: Matija Tričković, Silas Kieser, Evgeny M. Zdobnov, Mirko Trajkovski. Subspecies of the human gut microbiota carry implicit information for in-depth microbiome research. Cell Host, 2025; 33 (8): 1446 DOI: 10.1016/j.chom.2025.07.015

Източник: Gut bacteria can reveal colorectal cancer, Université de Genève

Астероидът е целта на разширената мисия на Япония Hayabusa2 през 2031 г. Новите наблюдения предлагат ключова информация за операциите на мисията на астероида, само шест години след срещата на космическия апарат с 1998 KY26 .

"Открихме, че реалността на обекта е напълно различна от това, което беше описано преди", коментира астрономът Тони Сантана-Рос (Toni Santana-Ros), изследовател от Университета в Аликанте, Испания, който ръководи проучване на 1998 KY26.

Статията "Hayabusa2 mission target 1998 KY26 preview: decameter size, high albedo and roting twice against two-fast" е публикувана в Nature Communications .

Новите наблюдения, комбинирани с предишни радарни данни, разкриват, че астероидът е широк само 11 метра, което означава, че лесно би могъл да се побере в купола на телескопа VLT, използван за наблюдението му .

Освен това се върти около два пъти по-бързо, отколкото се смяташе досега.

"Един ден на този астероид трае само пет минути!", възкликва астрономът Тони Сантана-Рос. Предишни данни показват, че астероидът е с диаметър около 30 метра и е завършил едно завъртане за около 10 минути.

"По-малкият размер и по-бързото въртене, измерени сега, ще направят посещението на Hayabusa 2 още по-интересно, но и още по-тразказва съавторът Оливие Ено (Olivier Hainaut), астроном в ESO, в Германия. Това е така, защото маневрата за кацане, при която космическият кораб "целува" астероида, ще бъде по-трудна за изпълнение от очакваното.

1998 KY26 е крайният целеви астероид за космическия апарат Hayabusa 2 на Японската агенция за аерокосмически изследвания (JAXA). В първоначалната си мисия Hayabusa2 изследва астероида 162173 Рюгу с диаметър 900 метра през 2018 г., като през 2020 г. връща проби от астероид на Земята.

С оставащо гориво, космическият апарат бе изпратен на удължена мисия до 2031 г., когато се очаква да се сблъска с 1998 KY26, с цел да научи повече за най-малките астероиди. Това ще бъде първият път, когато космическа мисия се сблъсква с малък астероид – всички предишни мисии са посещавали астероиди с диаметър от стотици или дори хиляди метри.

Сантана-Рос и екипът му наблюдават 1998 KY26 от Земята, за да подпомогнат подготовката на мисията. Тъй като астероидът е много малък и следователно много слаб, изучаването му изискваше изчакване на близък подход със Земята и използване на големи телескопи, като VLT на ESO в пустинята Атакама в Чили.

Наблюденията разкриват, че астероидът има ярка повърхност и вероятно се състои от солиден къс скала, който може да е произлязъл от парче планета или друг астероид. Екипът обаче не можа напълно да изключи възможността астероидът да е съставен от купчини отломки, слабо слепени заедно.

"Никога не сме виждали астероид с размер 10 метра на място, така че не знаем какво да очакваме и как ще изглежда", споделя Сантана-Рос, който е свързан и с Университета на Барселона.

"Удивителната история тук е, че открихме, че размерът на астероида е сравним с размера на космическия кораб, който ще го посети! И успяхме да определим такъв малък обект, използвайки нашите телескопи, което означава, че можем да го направим и за други обекти в бъдеще", отбелязва Сантана-Рос.

"Нашите методи биха могли да окажат влияние върху плановете за бъдещо проучване на астероиди в близост до Земята или дори за добив на астероиди."

"Освен това, сега знаем, че можем да характеризираме дори най-малките опасни астероиди, които биха могли да се сблъскат със Земята, като например този, който удари близо до Челябинск, Русия през 2013 г., който бе малко по-голям от KY26", заключава Ено.

Справка: Hayabusa2 mission target 1998 KY26 preview: decametre size, high albedo and rotating twice as fast. Nature Communications (2025). DOI: 10.1038/s41467-025-63697-4

Източник: Can Hayabusa2 touch down? Study reveals space mission's target asteroid is tinier and faster than thought, ESO

Шимпанзетата в дивата природа може би получават дневна доза алкохол, без да изпиват нещо. Изследване на Калифорнийския университет в Бъркли показва, че плодовете, които ядат, съдържат ниски нива на алкохол, благодарение на ферментацията на дрожди. Като се сумират, дневната консумация на плодове на шимпанзета доставя приблизително същото количество алкохол, колкото човек би получил от една до две стандартни дози напитки.

Ето на какво се равнява едно стандартно питие в САЩ.

Това откритие подкрепя идея, която биолозите обсъждат от години, наречена "хипотезата за пияната маймуна". Теорията предполага, че дългогодишното влечение на хората към алкохола не е започнало с бирата, виното или спиртните напитки. То може да е започнало преди милиони години, когато нашите предци примати са научили, че миризмата на ферментиращи плодове е сигнал за храна и енергия.

Заснето с таймлапс видео от фотокапан, поставен в Национален парк Тай в Кот д'Ивоар през 2021 г. Шимпанзе, наречено Портос, пълни устата си с подобни на слива плодове на вечнозеленото дърво Parinari excelsa. Сред шимпанзетата в Тай това е най-популярната храна и има най-високо алкохолно съдържание от всички взети проби от плодови видове. Кредит: Aleksey Maro/UC Berkeley

Често срещана съставка в хранителния режим на шимпанзетата

Шимпанзетата прекарват голяма част от живота си в търсене на плодове. В резерватите Нгого в Уганда и Тай в Кот д'Ивоар учените са проследили местните популации шимпанзета и са взели проби от плодовете, които най-често ядат. Общо те са тествали близо 500 зрели плода от 20 вида.

Резултатите са последователни: средното алкохолно съдържание е около 0,3% на тегло. Това е далеч по-слабо от бирата или виното, но шимпанзетата ядат много плодове - около 4,5 килограма на ден. Ако се умножи, това се равнява на около 14 грама чист етанол дневно, колкото приблизително една и половина стандартни напитки за хора.

Някои плодове съдържат повече алкохол от други. Вид смокиня, наречен Ficus mucuso, съставляваща голяма част от диетата на шимпанзетата в Уганда, понякога достига около половин процент алкохол в сезона на проучването. В Кот д'Ивоар оглавява менюто Parinari excelsa с подобно ниво на алкохол. Ключовият момент: самите плодове, които шимпанзетата ядат най-често, са и тези, които съдържат повече алкохол.

Шимпанзе яде смокини в Нгого в Национален парк Кибале в Уганда през 2018 г. Биолози от Калифорнийския университет в Бъркли измериха съдържанието на етанол в много видове плодове, които шимпанзетата рутинно консумират, и установяват, че те съдържат значителни количества - достатъчно, за да се предположи, че маймуните са хронично употребяват алкохол с храната. Кредит: Aleksey Maro/UC Berkeley

Колко е това по човешки критерии?

За шимпанзе с тегло от 35 до 40 килограма, тези 14 грама са впечатляващи. Коригирано спрямо телесното тегло, това е все едно човек да пие около 2,2 до 2,6 напитки на ден.

Интересното е, че проучването не е съобщило за пиянско поведение. Шимпанзетата не са се препъвали, нито са се държали необичайно. Въпреки това, по време на обилни хранения, като например преяждане с десетки зрели смокини наведнъж, краткосрочният прием на алкохол може да се покачи много по-високо. Авторите изчисляват, че 75 зрели смокини могат да доставят около 10 грама етанол наведнъж, но отбелязват, че ефектите от това при дивите шимпанзета все още са неизвестни.

Защо плодовете ферментират

И така, защо плодовете изобщо съдържат алкохол? Отговорът се крие в дрождите. Тези микроби живеят естествено върху плодовите кожи и се хранят със захари, докато плодът узрява. Страничният продукт е етанол, същият алкохол, който се съдържа във виното или бирата.

За животните, живеещи в богати на плодове гори, лекият полъх на етанол може да бъде надежден знак: този плод е узрял, сладък и си струва да се яде. В продължение на милиони години плодовете, дрождите и животните, които се хранят с плодове, са еволюирали заедно по този начин. Растенията се възползват, защото животните разпространяват семената им. Дрождите се възползват, защото се придвижват до нови плодове. Животните се възползват, защото намират високоенергийна храна.

Шимпанзета споделят плодове. Пируват. Кредит: Anna Bowland / Cantanhez Chimpanzee Project / University of Exeter

Какво означава това за хората

Генетичните доказателства подкрепят това дълго партньорство. Както хората, така и големите маймуни носят множество версии на гените за алкохол дехидрогеназа, които произвеждат ензими, помагащи за разграждането на етанола. Една обща генетична промяна прави тези ензими много по-ефективни, адаптация, която предполага, че излагането на алкохол е рутинна част от диетата на приматите от много дълго време.

За хората това излагане по-късно приема нови форми. Археолозите са открили доказателства за умишлена ферментация преди поне 9000 години в Китай и преди 13 000 години в Близкия изток. Но това последно проучване показва, че връзката ни с алкохола е започнала много преди бирата и виното: тя е била вградена в плодовете, които нашите предци са яли.

Не е за напиване

Изкушаващо е да си представим шимпанзетата като купонджии, но така ще пропуснем същината. Проучването ясно показва, че приемът им на алкохол е страничен ефект от консумацията на плодове, а не умишлено търсене на опиянение. Редовните ниски дози са просто част от диетата, богата на плодове.

За учените това изследване е важно, защото показва, че привличането към алкохола може да е дълбоко вкоренено в биологията. Ако нашите предци са еволюирали, за да свързват миризмата на етанол с питателна храна, това би могло да помогне да се обясни защо хората днес все още намират алкохола за привлекателен, дори когато съвременните напитки съдържат много по-високи концентрации от който и да е див плод.

Видео от предишно проучване показва диви шимпанзета, които споделят "алкохолни" плодове.

Предупреждения и отворени въпроси

Както всички полеви проучвания, и това има ограничения. Изследователите са събрали плодове, които изглеждат наскоро паднали или прясно изядени. Ако шимпанзетата всъщност предпочитат плодове, които са по-ферментирали, реалните нива на алкохол в диетата им може да са дори по-високи. Оценките за дневния прием също се основават на публикувани данни за това колко плодове обикновено изяждат шимпанзетата, а не на директни наблюдения върху същите индивиди.

Проучването, публикувано в Science Advances, не е измервало сезонните промени във ферментацията на плодовете, нито е проследявало поведенческите ефекти от различните дози. Така че, макар сега да знаем, че шимпанзетата консумират алкохол редовно, все още не знаем точно как той оформя ежедневното им поведение.

Изводи

За шимпанзетата постоянното излагане на алкохол не е необичайно. Той е част от диетата им, естествен като захарта в узрелите плодове. За хората той предлага перспектива. Нашето очарование от алкохола може да не е просто културно или историческо. То може да е биологично, свързано с древни стратегии за оцеляване в тропическите гори.

Следващият път, когато обелите банан или захапете узряла смокиня, помислете за това: усещате същия слаб сигнал, който може би е водил нашите предци и все още оформя поведението на най-близките ни роднини днес.

Справка: Ethanol ingestion via frugivory in wild chimpanzees, Science Advances (2025). DOI: 10.1126/sciadv.adw1665

Източник: Wild Chimps Naturally Consume Alcohol Daily, Akin To A Couple Drinks, StudyFinds

Повече от десетилетие изследователите предлагат теории за произхода на тези кратери, вариращи от удари на метеорити до газови експлозии. Нито една от тях обаче не е успяла да обясни защо кратерите се намират само в тази конкретна област, а не във вечната замръзналост другаде в Арктика.

Сега изследване, публикувано в списание Science of the Total Environment, предлага ново и по-пълно обяснение, което свързва кратерите със специфични фактори, уникални за двата полуострова, огромните газови запаси в този регион и ефектите от изменението на климата.

"Предполагаме, че образуването на кратерите е свързано със специфичните условия в района, включително изобилното просмукване на природен газ и общата ограничена дебелина на вечно замръзналия слой", пишат изследователите в своята статия.

Изследователите от Университета в Осло, и неговите колеги са проучили минали проучвания, са разгледали геоложките данни и са разработили концептуален модел на случващото се.

Нов модел за образуването на кратерите

Според техния модел, кратерите се образуват, когато газ и топлина се издигат от нива дълбоко под земята. Топлината разтопява пермафроста (слой от постоянно замръзнала земя, който действа като капак), правейки го по-тънък. Междувременно газът се натрупва под него и тъй като няма къде да отиде, налягането се повишава. С затоплянето на климата, вечно замръзналата земя се размразява още повече, правейки капака по-тънък. В крайна сметка налягането става твърде голямо и причинява експлозия, която създава голям кратер.

Авторите на статията отбелязват, че техният модел е само първа стъпка. Следващият етап ще бъде полева работа и компютърни симулации за тестване на модела им. Екипът също така смята, че в Сибир може да има много повече такива кратери, останали скрити. Причината е, че те бързо се запълват с вода и мръсотия, което ги прави да изглеждат като езера, образувани от размразяващ се лед. Така че, макар че експлоадиращите кратери са сравнително скорошно откритие, те биха могли да са били характеристика на ландшафта много дълго време.

Справка: Helge Hellevang et al, Formation of giant Siberian gas emission craters (GECs), Science of The Total Environment (2025). DOI: 10.1016/j.scitotenv.2025.180042

Източник: A new explanation for Siberia's giant exploding craters, Paul Arnold, Phys.org

В статия, публикувана в BioScience, Тимъти Уоринг (Timothy M. Waring), доцент по икономика и устойчивост, и Закари Ууд (Zachary T. Wood), изследовател в областта на екологията и науките за околната среда, изследователи от Университета в Мейн, твърдят, че културата изпреварва генетиката като основна сила, оформяща човешката еволюция .

"Човешката еволюция сякаш сменя посоката си", споделя Уоринг. "Когато научаваме полезни умения, идеи или технологии един от друг, ние наследяваме адаптивни културни практики. След като прегледаме доказателствата, откриваме, че културата решава проблеми много по-бързо от генетичната еволюция. Това предполага, че нашият вид е в разгара на голям еволюционен преход."

Културните практики – от земеделските методи до правните кодекси – се разпространяват и адаптират много по-бързо от гените, което позволява на човешките групи да се адаптират към нова среда и да решават нови проблеми по начини, които самата биология никога не би могла да постигне. Според изследователския екип този дългосрочен еволюционен преход се простира дълбоко в миналото, той се ускорява и може да определи нашия вид за хилядолетия напред.

Културата сега изпреварва генетичната адаптация

"Културната еволюция може да изяде генетичната еволюция за закуска", заявява Ууд.

Уоринг и Ууд описват как в съвременната среда културните системи се адаптират толкова бързо, че рутинно "предотвратяват" генетичната адаптация. Например, очилата и хирургията коригират проблеми със зрението, които гените някога са оставяли на естествения подбор.

Медицински технологии като цезарово сечение или лечение на безплодие позволяват на хората да оцеляват и да се размножават при обстоятелства, които някога биха били фатални или стерилни. Тези културни решения, твърдят изследователите, намаляват ролята на генетичната адаптация и увеличават зависимостта ни от културни системи като болници, училища и правителства.

"Запитайте се следното: кое е по-важно за вашите лични житейски резултати – гените, с които сте родени, или страната, в която живеете?", казва Уоринг. "Днес вашето благополучие се определя все по-малко от вашата лична биология и все повече от културните системи, които ви заобикалят – вашата общност, вашата нация, вашите технологии. А значението на културата има тенденция да расте в дългосрочен план, защото културата натрупва адаптивни решения по-бързо."

С течение на времето тази динамика може да означава, че оцеляването и размножаването на човека ще зависят по-малко от индивидуалните генетични черти и повече от здравето на обществата и тяхната културна инфраструктура.

Но този преход идва с обрат. Тъй като културата е по същество споделен феномен, тя е склонна да генерира групови решения.

Културата е групова

Използвайки доказателства от антропологията, биологията и историята, Уоринг и Ууд твърдят, че културната адаптация на групово ниво е оформяла човешките общества в продължение на хилядолетия, от разпространението на земеделието до възхода на съвременната държава. Те отбелязват, че днес подобренията в здравеопазването, дълголетието и оцеляването надеждно идват от културни системи на групово ниво, като научна медицина и болници, санитарна инфраструктура и образователни системи, а не от индивидуален интелект или генетични промени.

Изследователите твърдят, че ако хората еволюират, разчитайки на културната адаптация, ние еволюираме и като ставаме по-групово ориентирани и групово зависими, което сигнализира за промяна в това какво означава да си човек.

По-дълбок преход

В историята на еволюцията животът понякога претърпява преходи, които променят какво означава да си индивид. Това се случва, когато отделни клетки еволюират в многоклетъчни организми, а социалните насекоми са еволюирали в ултракооперативни колонии. Тези преходи на индивидуалността трансформират начина, по който животът е организиран, адаптиран и се възпроизвежда. Биолозите са скептични, че такъв преход се случва и при хората.

Но Уоринг и Ууд предполагат, че тъй като културата е фундаментално споделена, преминаването ни към културна адаптация означава и фундаментална реорганизация на човешката индивидуалност – към групата.

"Културната организация прави групите по-склонни към сътрудничество и по-ефективни. А по-големите, по-способни групи се адаптират – чрез културна промяна – по-бързо", посочва Уоринг. "Това е взаимно подсилваща се система и данните показват, че тя се ускорява."

Например генното инженерство е форма на културен контрол върху генетичния материал, но то изисква голямо и сложно общество. Така че, в далечното бъдеще, ако хипотетичният преход някога завърши, нашите потомци може вече да не са генетично еволюиращи индивиди, а обществени "суперорганизми", които еволюират предимно чрез културна промяна.

Бъдещи изследвания

Изследователите подчертават, че тяхната теория е проверима и представят система за измерване на скоростта на прехода. Екипът разработва и математически и компютърни модели на процеса и планира да започне дългосрочен проект за събиране на данни в близко бъдеще. Те обаче предупреждават да не се третира културната еволюция като прогрес или неизбежност.

"Не твърдим, че някои общества, като тези с повече богатство или по-добри технологии, са морално "по-добри" от други", подчертава Ууд. "Еволюцията може да създаде както добри решения, така и жестоки последици. Вярваме, че това може да помогне на целия ни вид да избегне най-бруталните части."

Изследването е част от нарастващ набор от изследвания на Уоринг и неговия екип в Лабораторията за приложна културна еволюция към Университета на Мейн. Целта им е да използват познанията си за дълбоките модели в човешката еволюция, за да насърчат положителни социални промени.

Въпреки това, новото изследване повдига дълбоки въпроси относно бъдещето на човечеството.

"Ако културното наследство продължи да доминира, нашите съдби като индивиди и бъдещето на нашия вид може все повече да зависят от силата и адаптивността на нашите общества", посочва Уоринг. И ако е така, следващият етап от човешката еволюция може да не е записан в ДНК, а в споделената история, системи и институции, които създаваме заедно.

Справка: Timothy M Waring et al, Cultural inheritance is driving a transition in human evolution, BioScience (2025). DOI: 10.1093/biosci/biaf094. academic.oup.com/bioscience/ad … osci/biaf094/8230384

Източник: Culture is overtaking genetics in shaping human evolution, researchers argue, Marcus Wolf, University of Maine

Къде да търсим следи от тъмна енергия?

Значително несъответствие

Тъмната енергия е мистериозна сила, която не взаимодейства с материята или радиацията, но въпреки това кара Вселената да се разширява. Не бива да се бърка с тъмната материя, която също е невидима, но теоретично може да повлияе на формата на галактиките чрез гравитацията си.

Наскоро учен от НАСА предположи, че може би сме разбрали погрешно тъмната енергия. Като цяло учените отдавна имат съмнения относно настоящата теория за тъмната енергия. По-специално, те поставят под въпрос твърдението, че тя действа равномерно в цялата Вселена, включително на Земята и в Слънчевата система.

Съществува значително несъответствие между наблюденията на междугалактическото пространство, които ясно показват присъствието на тъмната енергия, и наблюденията, направени в нашата собствена Слънчева система. Това обикновено се обяснява, че е твърде слаба за тази цел.

Но все пак, учените отдавна получават сигнали от космическите кораби (например Voyager 1 и Voyager 2), прелетели милиарди километри от Земята. Можем да определим точността на предаванията във времето до милионни части от секундата. Досега обаче не са открити признаци за разширяване на Вселената в рамките на десетки астрономически единици около нас.

Какво всъщност е тъмната енергия

Така че е възможно тъмната енергия всъщност да не е постоянно присъстваща навсякъде, а просто пета фундаментална сила, която, за разлика от електромагнетизма, гравитацията и силните и слабите ядрени взаимодействия, по някаква причина действа там, където няма материя, а не там, където има много от нея. Но защо?

Тук има две възможни предположения. Първото може условно да се нарече „хамелеон“. Възможно е интензитетът на тъмната енергия да намалява в области с повишена плътност и това да е нейно фундаментално свойство. Все пак тя би трябвало да може да бъде измерена в тънка обвивка около масивен точков обект, като например Слънцето.

Второто обяснение на това несъответствие е екраниращият модел на Вайнштейн. В този случай, вместо самата сила да променя свойствата си, тя е по същество потисната от гравитацията, обграждаща масивните обекти, което я прави да изглежда слаба, но всъщност не променя собствените си физически свойства. В този модел съществува идея, наречена радиус на Вайнштейн, при който петата сила се връща към нормалното си състояние извън влиянието на масивните обекти.

За нашето слънце обаче, неговият радиус на Вайнштейн се оценява на 400 светлинни години, област, която включва много, много други звезди, така че на практика петата сила би била напълно потисната, докато не достигнете известно разстояние отвъд ръба на галактиката. Това означава, че цялата ни галактика би трябвало да е непрекъсната зона без пето взаимодействие.

Как можем да бъдем сигурни, че това е така?

Всеки от тези модели би имал „намеци“ в наборите от данни, събрани от големи космологични мисии като "Евклид" (Euclid) и Dark Energy Spectroscopic Instrument (DESI). Тъй като обаче те разглеждат само далечния космос и голям брой галактики, те не биха могли да докажат как петата сила би се променила, когато взаимодейства само с обекти в Слънчевата система. Това би изисквало специфична мисия в Слънчевата система и, по-важното, опровержима теория, която прави прогноза за това, което тази мисия би трябвало да види.

Справка: Slava G. Turyshev, Solar System Experiments in the Search for Dark Energy and Dark Matter, arXiv (2025). DOI: 10.48550/arxiv.2509.05910

Източник: Tying theory to practice when searching for dark energy , Andy Tomaswick, Universe Today

Използвайки наблюдения от 3 големи наземни радиотелескопа (NOEMA, ALMA, VLA) и космическата обсерватория "Хъбъл", изследователите показват, че конфигурацията на тези пет изображения може да се обясни само с наличието на масивен ореол от тъмна материя, свързан с групата галактики на преден план, която действа като гравитационна леща, увеличавайки сигнала от източника. Това откритие предоставя уникална лаборатория за изследване на тъмната материя и за по-добро разбиране на еволюцията на галактиките в ранната Вселена. Констатациите вече са публикувани в Astrophysical Journal.

Силно гравитационно лещиране възниква, когато светлина от далечна галактика преминава покрай масивна галактика (или група галактики), която изкривява пространство-времето. Това кара пътя на светлината на фоновия източник да се огъва, правейки го да изглежда по-ярък и създавайки множество изображения, дъги или пръстен. Полученото усилване позволява изучаването на галактики в ранната Вселена с големи подробности.

Масата на галактиките на преден план с ореола от тъмна материя пречупва светлината от HerS-3, действайки като гравитационна леща. В резултат на това наблюдателят вижда увеличено и изкривено изображение на HerS-3. Кредит: N. Lira, Cox et al. - ALMA (ESO/NAOJ/NRAO) / NOEMA

Такива системи са и мощни астрофизични лаборатории за определянето на границаите на свойствата на тъмната материя в галактики и галактически клъстери. Съвременните теории предполагат, че тъмната материя, която представлява около 80% от масата на Вселената, е съставена от все още неидентифицирани частици, които не взаимодействат с видимата светлина. Поради голямата си маса обаче, тъмната материя може да бъде идентифицирана чрез гравитационното си влияние.

Когато радиотелескопът NOEMA наблюдава галактиката HerS-3, която е на 11,6 милиарда светлинни години разстояние, тя изглежда умножена на пет изображения, създавайки почти перфектен кръст. И петте изображения съвпадат в различни молекулярни емисионни линии, което недвусмислено показва, че споделят едно и също разстояние и следователно са линдзирани (преминали през гравитационна леща) изображения на HerS-3. Този поразителен ефект, наречен кръст на Айнщайн, е рядко явление и в този случай е още по-необикновено поради наличието на ярко пето изображение в центъра на кръста.

Наблюденията с десет пъти по-висока ъглова резолюция, направени с помощта на ALMA, разкриват подробна морфология на всяко изображение. Данните от NOEMA и ALMA са допълнени с данните от изображенията от VLA, проследяващи радиовълните. Забележителната конфигурация на лещите на HerS-3 представлява първото откритие на кръст на Айнщайн при субмилиметрови и радио- дължини на вълните.

Светлината от HerS-3 се пречупва от четири масивни галактики на преден план, които са в ядрото на по-голяма група, съдържаща поне още десет галактики, разположени на 7,8 милиарда светлинни години от Земята и които са идентифицирани в близката инфрачервена област с помощта на космическият телескоп Хъбъл.

Фигура: Левият панел показва галактиката HerS-3, която е гравитационно линдзирана в кръст на Айнщайн с ярко пето централно изображение, наблюдавано с NOEMA в милиметровия континуум (жълти контури), наложено върху изображението в близката инфрачервена област от HST, идентифицирайки четирите галактики (G1 до G4) от групата галактики, съставящи гравитационната леща. Жълтата звезда показва позицията на ореола от тъмна материя (DM), свързан с групата. Десният панел показва подробната морфология на всяко от петте изображения на кръста на Айнщайн, разкрити от ALMA. Кредит: Cox et al. 2025

За да се възстановят присъщите свойства на далечната галактика HerS-3 и да се изследват характеристиките на предната група лещи, е приложен усъвършенстван модел на гравитационни лещи, който симулира как гравитацията огъва светлината на галактиките. Вземайки предвид само четирите видими масивни галактики, които са близо до HerS-3 и са разположени в центъра на групата галактики, моделите на гравитационни лещи не успяват да възпроизведат точното разположение на петте изображения на кръста на Айнщайн.

Фактът, че няма друга видима галактика на същото разстояние в близкото поле около групата галактики, открива възможността за голям, невидим компонент: концентрация на тъмна материя, свързана с групата галактики. Само чрез добавяне на този масивен компонент, който е локализиран да лежи в центъра на масата на групата, реконструкцията на източника съвпада точно със свойствата на петте изображения. Очакваната маса на ореола от тъмна материя възлиза на няколко трилиона слънчеви маси.

Системата HerS-3 с нейния изключителен пети централен образ - кръст на Айнщайн, е уникална астрофизична лаборатория, създадена от самата Вселена. Тя позволява на астрономите да изследват сложната структура на галактиката по време на най-активната фаза на космическата еволюция, като същевременно разкрива наличието на тъмна материя - скритата маса, която оформя галактиките и извайва Вселената. Изучаването на подобни системи може да ни доближи до разкриването на свойствата на тъмната материя и да разберем как тя е повлияла на най-ранните етапи на космическата еволюция.

Справка:  P. Cox et al, HerS-3: An Exceptional Einstein Cross Reveals a Massive Dark Matter Halo, The Astrophysical Journal (2025). DOI: 10.3847/1538-4357/adf204

Източник: An Exceptional Einstein Cross Reveals Hidden Dark Matter, IRAM

И не просто някаква си черна дупка. Това би била първата наблюдавана експлозия на някоя от първичните черни дупки, които според една хипотеза са родени по-малко от секунда след Големия взрив. Ако бъде открита такава черна дупка, тя би могла да разкрие най-дълбоките тайни на Вселената.

"Вярваме, че има до 90% вероятност да станем свидетели на експлодираща първична черна дупка през следващите 10 години", заявява Айдън Саймънс (Aidan Symons), съавтор и докторант по физика в Университета на Масачузетс Амхърст.

За разлика от черните дупки, образувани от умиращи звезди, се смята, че първичните черни дупки са се появили от хаотичната енергия на ранната Вселена. Те са изключително плътни, но много по-леки от своите звездни братовчеди. И благодарение на предсказанието на Стивън Хокинг от 1970 г., знаем, че те могат да излъчват частици чрез радиацията на Хокинг, бавно изтичане, което се ускорява с нагряването на черната дупка, докато не експлодира.

"Колкото по-лека е една черна дупка, толкова по-гореща трябва да бъде и толкова повече частици ще излъчва. С изпаряването си първичните черни дупки стават все по-леки и по-горещи, излъчвайки още повече радиация в неконтролируем процес, докато не експлодират. Именно тази радиация на Хокинг може да бъде открита от нашите телескопи", разказва Андреа Там (Andrea Thamm), доцент по физика в Университета на Масачузетс Амхърст.

Пробивът на екипа идва от преосмислянето на стари предположения. Използвайки "модел на играчка с тъмна квантовата електродинамика", огледална версия на електромагнетизма, включваща тежък, хипотетичен тъмен електрон, учените изследват какво се случва, ако първичните черни дупки носят малък електрически заряд.

"Правим различно предположение", отбелязва Майкъл Бейкър (Michael Baker), доцент по физика в Масачузетския университет в Амхърст. "Показваме, че ако се образува първична черна дупка с малък тъмен електрически заряд, тогава моделът на играчката предсказва, че тя трябва да се стабилизира временно, преди окончателно да експлодира."

Тази промяна драстично променя шансовете. Вместо една експлозия на всеки 100 000 години, моделът предполага, че бихме могли да виждаме такава на всеки 10 години.

"Не твърдим, че това със сигурност ще се случи това десетилетие", добавя Бейкър, "но може да има 90% вероятност това да се случи. Тъй като вече разполагаме с технологията за наблюдение на тези експлозии, би трябвало да сме готови."

Откриването на експлозия на първичните черни дупки не само би потвърдило радиацията на Хокинг, но и би ни дало пълен каталог на частиците във Вселената - това означава всичко, което знаем (електрони, кварки, бозони на Хигс), всичко, което подозираме (тъмна материя), и всичко, което никога преди не сме виждали.

"Знаем как да наблюдаваме това лъчение на Хокинг", посочва Хоаким Игуас Хуан (Joaquim Iguaz Juan), постдокторант по физика в Масачузетския университет в Амхърст. "Можем да го видим с настоящите ни телескопи и тъй като единствените черни дупки, които могат да експлодират днес или в близко бъдеще, са тези черни дупки, знаем, че ако видим лъчение на Хокинг, виждаме експлодираща черни дупка."

"Това би било първото в историята директно наблюдение както на лъчението на Хокинг, така и на първичните черни дупки", добавя Игуас Хуан. "Ще получим и окончателен запис на всяка частица, която изгражда всичко във Вселената. Това би направило революция, преобръщащо изцяло физиката и би ни помогнало да пренапишем историята на Вселената."

Докато Вселената тихо се движи към следващото си голямо разкритие, физиците ни призовават да бъдем готови. Инструментите са налице. Хипотезата е основателна. А шансовете са по-добри от всякога.

Справка: Michael J. Baker, Joaquim Iguaz Juan et al. Could We Observe an Exploding Black Hole in the Near Future? Physical Review Letters. DOI: 10.1103/nwgd-g3zl

Източник: We may soon witness a black hole explosion with over 90% probability, ТtechЕxplorist

• Всяка трета хапка, която слагаме на масата си, е подарък от пчела. Дивите опрашители са от съществено значение за устойчивостта на екосистемите и производството на храни. 
• В ЕС около 84% от видовете култури зависят от опрашването от насекоми. 
• България е дом за над 800 вида диви пчели, по предварителни оценки. Към момента обаче няма систематизирано изследване, което да събира и отразява данните. 
• Гражданската наука или научното доброволчество е област, в която ентусиасти участват в научни изследвания като събират и анализират данни. 
• Тези данни могат да бъдат използвани за решаване на екологични, биологични, социологически и дори технически проблеми. 
• Чрез гражданска наука и с помощта на доброволци тази ниша може да бъде запълнена. Това може да стане основа за бъдещи, планирани мерки за опазване и съхранението им.
• Как гражданите могат да се включат веднага – чрез платформи като iNaturalist.

Опрашителите – пчели, пеперуди, сирфидни мухи и други насекоми – са в основата на живота на Земята. Те опрашват близо 75% от цъфтящите растения и 35% от хранителните култури, които поддържат човешкото съществуване. Въпреки това урбанизацията, интензивното земеделие и климатичните промени ги тласкат към тревожен спад. Какво означава това за хората – и как гражданската наука може да помогне?

Защо опрашителите са незаменими?

Опрашителите са жизненоважни за оцеляването на човека – именно те правят възможно производството на ключови за храненето култури. Приблизително 35% от световните земеделски култури са зависими от насекоми опрашители за възпроизводство, включително плодове, зеленчуци, ядки и други растения, които осигуряват храна, фибри, лекарства и гориво за хората, 

Някои растения могат сами да се опрашват, но повечето се възползват от кръстосано опрашване. Приблизително 75% от цялата земна флора разчитат на животинските опрашители за размножаване. Те и тяхната връзка с растенията са от решаващо значение за репродуктивния успех на множеството растителни видове в естествената среда. 

Малки работници с голяма стойност

Икономически, културите опрашвани от насекоми имат годишна стойност от около 14,6 милиарда долара, от които 2–3 милиарда долара се дължат на дивите пчели. Те осигуряват косвени ползи под формата на фураж за добитъка, като люцерна и детелина. Допринасят и за естетиката, рекреационните стойности и културните дейности, и подпомагат поддържането на целостта на екосистемата. 

За разлика от медоносната пчела (Apis mellifera), която е организирана в големи колонии от няколко хиляди индивида, дивите пчели обикновено живеят сами, дори ако някои индивиди образуват малки общности. 

Фиг. 1: Земна пчела (Bombus terrestris). Източник: Роман Рачков

В световен мащаб има повече от 20 000 вида диви пчели. Европа е дом на огромен брой видове като към момента са регистрирани около 2000 вида. Те включват различни родове като Apis (медоносни пчели), земни пчели и самотно живеещи пчели, като например пчелите листорези, пчели зидарки и пчели дърводелци. Разнообразието им варира в различните части на континента, като Южна Европа, особено Средиземноморският регион, има най-голям брой видове. 

Къде изчезват опрашителите?

Знанията и научните доказателства за драматичния спад на дивите опрашители и факторите за тяхната загуба са се увеличили значително през последните години. 

Загубата им е част от по-широкия драматичен спад на насекомите, който има сериозни последици за екосистемите и техните услуги.

Оценките на Червения списък в Европа показват, че много видове не са в добър природозащитен статус. В първия по рода си Европейски червен списък на сирфидните мухи почти 40% от оценените видове са считани за застрашени. Близо 20% от тези на пеперудите са застрашени или почти застрашени, 

Около 9% от пчелите са застрашени от изчезване, като още 5% от видовете са класифицирани като почти застрашени. 

Когато градът изтласква пчелите

С нарастването на световното население, градските райони се разширяват, а природните пространства стават по-фрагментирани. Това води до загуба на природни ресурси. Само в Европа над 75% от населението живее в градове и се очаква този процент да нарасне. 

С напредването на урбанизацията обаче разнообразието и числеността на опрашителите са застрашени и се очаква намаляване на екосистемните им функции. Бързите темпове на урбанизацията предполагат нуждата от по-сериозното разбиране за въздействието ѝ върху насекомите, особено върху пчелите.

За опрашителите това най-вероятно ще има сериозни последици предвид продължаващата загуба на местообитания, фрагментацията и влошаването на състоянието им. Затова опазването и управлението на оскъдните природни ресурси в и около градските райони стават все по-важни. 

Основните фактори за загубата на опрашители са посочени в доклада на IPBES за опрашителите (2016 г.), както следва:

• Мащабните, интензивни земеделски системи, които водят до опростяване на ландшафта и по-специално до загуба на полуестествени местообитания, влияят негативно върху разнообразието и числеността на дивите опрашители
• Много полуестествени жизнени пространства, важни за опрашителите, зависят или се възползват от нискоинтензивни земеделски практики. Екстензивната паша или косене за сено е необходима за поддържането на полуестествени тревни площи и открити ландшафти. Липсата на тези практики може да доведе до залесяване и бързо изчезване на тази ключова среда на живот на опрашители.
• Загубата на мъртва дървесина и стари дървета, които са важни за гнездене на много опрашители през жизнения им цикъл, има неблагоприятен ефект върху репродуктивния цикъл.
• Градовете могат да имат положителни или отрицателни ефекти, в зависимост от това как урбанизацията променя земеползването. Загубата на полуестествени тревни площи поради градско развитие ще доведе до загуба на жизнени пространства, важни за опрашителите; обратно, превръщането на интензивно използвана земеделска земя в богати на цветя парцели с местни видове може да върне дивите опрашители.
• Екстремните метеорологични явления, като суша или обилни валежи, оказват влияние върху флоралните ресурси и наличието на нектар и цветен прашец. Повишаването на температурите може да измести времето на цъфтеж на растенията, нарушавайки мрежите растения-опрашители. Такива несъответствия могат да имат сериозни отрицателни последици както за растенията, така и за опрашителите.

Пчелите са много важни за околната среда, но са и сред най-застрашените от човешката дейност. Освен това те са изправени и пред друга сериозна заплаха – климатичните промени.

^{Фиг. 2: Пчела събираща прашец. Източник: Роман Рачков}

Как глобалното затопляне влияе на пчелите?

Климатичните промени засягат пчелите не само чрез промените в температурите, но и чрез поредица от косвени ефекти върху техните местообитания, хранителни ресурси и уязвимост към болести.

Климатичните промени засягат пчелите пряко и косвено – чрез температури, болести и промени в околната среда.

• Затоплянето увеличава разпространението на патогени – една от най-големите заплахи за различните видове пчели.
• По-високите температури нарушават зимуването им: твърде топли зими карат пчелите да търсят храна по-рано, когато ресурсите все още липсват.
• Променя се сезонният ритъм между пчелите и растенията – ако пролетта настъпи по-рано, цъфтежът започва по време на зимуването и преди пчелите да се активизират.
• Екстремните валежи могат да променят хранителните модели на пчелите;
• Екстремните валежи и сушите намаляват наличието на цветя и прашец, а горските пожари и наводнения унищожават местообитанията и източниците им на храна.

Гражданска наука: как всеки може да помогне

Концепцията за гражданска наука е нова, но общественото участие в науката има дълга история. Разходките в гората винаги са били достъпно хоби. С появата на телескопите през 1609 г. астрономите-любители започват да променят разбирането за Вселената. По време на Великите географски открития моряците изследват непознати растения и животни. При околосветското пътешествие на Джеймс Кук (1768–1771) английският натуралист Джоузеф Банкс описва за пръв път бугенвилията (Bougainvillea).

^{Фиг.3: Бугенвилията е род вечнозелени растения от семейство Nyctaginaceae (нощно цъфтящи). Източник}

И археологията не винаги е била дело само на учени. Век след пътешествията на Кук самоукият археолог и предприемач Хайнрих Шлиман разкопава мястото на древна Троя и открива микенската култура.

Днес международни платформи като iNaturalist и eBird обединяват милиони хора. Те споделят наблюдения, които се превръщат в ценни данни за природата. Всеки може да се включи – да регистрира видове, да споделя снимки и да общува със съмишленици. Събраната информация изгражда огромни бази данни, които учените използват за своите изследвания.

Какви са целите на гражданската наука?

Гражданската наука има една основна цел – да включи хората в събирането на научно полезна информация. Проектите помагат да се решават важни проблеми – от картографиране на местообитанията на животни до измерване на замърсяването на околната среда.

Днес гражданската наука работи в няколко посоки:

• Мониторинг на биоразнообразието – проучване на популации, проследяване на редки и инвазивни видове, обогатяване на бази данни.
• Екологична защита – наблюдение на качеството на въздуха и водата, изследване на въздействието на урбанизацията.
• Поддръжка на бази данни – събиране на информация за бъдещи изследвания и анализи.

С разширяването на градовете нуждата от връзка с природата остава. Гражданската наука дава начин жителите да участват в изследванията, да се обучават и да влияят върху средата около тях.

Социалният аспект е също толкова важен. Той носи ползи като промяна в поведението спрямо природата; създаване на дългосрочни програми за опазване;
Вече има повече възможности за контакт на деца и възрастни с природата, както и повишаване на научната грамотност. Това води също и до по-добра комуникация между учени и общество и за по-широка подкрепа за политики за опазване на околната среда.

Въпреки предизвикателствата при събирането на данни, гражданската наука показва, че теми като опазването на опрашителите могат да вдъхновят хиляди хора да се включат.

В България има около 830 вида диви пчели

България е дом на много видове диви пчели, които могат да бъдат самостоятелно живеещи или социални. В природата се срещат над двадесет хиляди вида, обединени в надсемейството (Apoidea) на пчелите. В България се предполага, че са 830 вида. Много самостоятелно живеещи прекарват целия си живот сами. Те общуват с други насекоми от своя вид само за чифтосване, след което самостоятелно съхраняват храна за бъдещи ларви и снасят яйца. Такива в България са пчелите зидарки (Osmia), дървесните пчели (Xylocopa). Има и някои, които са паразити спрямо други видове. Пчелите кукувици (земни пчели) не строят сами гнезда, а снасят яйцата си в гнездата на други видове земни пчели. Ларвите се излюпват по-бързо, въоръжени са с остри челюсти, ядат приготвената храна и самите ларви на стопанката на гнездото. Други видове, основно земни пчели (Bombus) са социални насекоми и създават малки колонии.

В рамките на инициативата „Атлас на дивите пчели в България“ за две години са идентифицирани 121 вида чрез 1184 наблюдения, направени от 158 участници. През 2026 г. проектът ще продължи с цел да бъдат документирани поне три пъти повече видове.

За събирането на наблюдения се използва онлайн платформата iNaturalist. Така всеки може да се включи като граждански учен и да допринесе за опазването на пчелите. Инициативата за гражданска наука в България е създадена и координирана от Роман Рачков.

Започва проучването “Атлас на дивите пчели в България“, инициирано от Българската асоциация за биологична растителна защита. Това е инициатива, която включва гражданска наука и цели да документира и опише видовете диви пчели, които се срещат България.
Как да се включите?
Създайте акаунт в iNaturalist. Присъединете се към проекта „SOS опрашители“. Всички наблюдения, които изпратите за видове от някои от насекоми принадлежащи на суперсемейство Apoidea автоматично ще бъдат свързани с Атласа и агрегатирани след потвърждаване на вида от AI и/или ентомолог“.

^{Фиг. 4: Атлас на дивите пчели в България. Източник: Роман Рачков}

Ако познаваме видовото разнообразие на дивите пчели в различните райони на страната, можем да изградим стабилна основа за ефективни мерки и политики за тяхното опазване като част от националното биоразнообразие.

Загубата на опрашители нарушава баланса в сложната мрежа на природата. Това може да бъде първата стъпка към изчезването на други видове, към загубата на ценни екосистемни услуги и дори до колапс на цели екосистеми.

За да предотвратим този процес, е необходимо първо да познаваме съществуващото видово разнообразие в даден регион или държава. Днес, благодарение на гражданската наука, това знание може да се събира по-бързо и ефективно чрез активно участие на хората в изследователския процес. На тази основа могат да се предприемат своевременни действия за опазване на най-застрашените видове.

Опрашителите не са просто част от природата – те са нейният двигател. Без тях светът би изгубил не само храна, но и биологично разнообразие, културни традиции и цели екосистеми. Градовете и климатичните промени поставят огромни предизвикателства, но именно чрез знание, сътрудничество и активна намеса можем да осигурим бъдеще за пчелите и останалите опрашители. Всеки от нас може да участва – чрез малки стъпки в ежедневието или чрез проекти по гражданска наука.

^{Фиг.5: Медоносна пчела (Apis mellifera) Източник: Роман Рачков}

Как да заснемем качествени снимки на опрашители за iNaturalist?
Добрите снимки са ключови за правилната идентификация на видовете и за обучението на алгоритмите в iNaturalist. Следвайте тези стъпки, за да получите полезни и ясни кадри.
Приближаване без стрес за насекомото
Движете се бавно и спокойно, когато видите опрашител на цвете.Започнете да снимате отдалеч – това са вашите „застрахователни кадри“, в случай че насекомото отлети.С всяка стъпка напред правете нови снимки.Внимавайте със сянката си да не пада върху насекомото или цветето.
Заснемете правилните ъгли – за точна идентификация приоритизирайте тези гледни точки:
Отпред (лице) – формата и шарките често са отличителни.Отгоре (гръбна част) – показва разположението на окраската и сегментите.Отстрани (включително корема) – важно е мястото, където коремът се свързва с гръдния кош.Съвет: При земните пчели цветовите шарки на сегментите (терга) и по-тъмната „опашна“ област често са скрити от крилата, но са решаващи за определяне на вида.
Поддържайте висока детайлност
Използвайте увеличение (zoom), но избягвайте тежка обработка на снимките.Избягвайте промени в цветовете и контраста, които могат да изкривят реалния вид на насекомото.Можете леко да изрежете снимката за по-добър фокус върху детайлите.Леко увеличаване на наситеността и контраста е допустимо, ако не променя естествените цветове.
Правете много кадри
Използвайте възможностите на смартфона или компактния апарат или DSLR. Преглеждайте снимките на място, за да се уверите, че имате достатъчно детайлни кадри.

В публикацията са използвани материали от:

1. The assessment report of the Intergovernmental Science-Policy Platform on Biodiversity and Ecosystem Services on pollinators, pollination and food production, 2016
2. United Nations World Urbanization Prospects: Highlights, P. D. Department of Economic and Social Affairs, United Nations (2014)
3. Pollinators on the edge Our European hoverflies : the European red list of hoverflies 2023
4. European red list of bees 2014
5. Protecting and restoring Europe’s wild pollinators and their habitats, EEA Briefing 06/2025
6. Атлас на дивите пчели в България
7. https://www.inaturalist.org/projects/48c98288-4cc3-462d-9921-916f7550ef7c?tab=species

Източник: Ако пчелите замлъкнат: има ли бъдеще без тях?, Климатека

Авторът Роман Рачков е  агроном, специалист по тропично и субтропично земеделие, дългогодишен експерт по интегрирана и биологична растителна защита. Председател е на Българската асоциация по биологична растителна защита, има интереси в областта на инвазивните видове насекоми в Европа. Инициативата за гражданска наука в България е създадена и координирана от Роман Рачков.

Покритият с изстинала лава остров Нишиношима. Кредит: Wikimedia Commons

Учени от Токийския столичен университет са определили генетичния произход на вече изчезнала растителна популация от Нишиношима, вулканичен остров, чиито чести изригвания периодично "нулират" растителността.

Проследявайки произхода на популацията до близък остров, изследователите са открили различни генетични особености, дължащи се на рядкостта на семената, достигащи до там, включително "ефект на основателя". Техните открития предлагат рядък поглед към най-ранните етапи от развитието на екосистемата в изолирана среда.

Нишиношима, част от веригата острови Огасавара, се намира на около 1000 километра южно от континенталната част на Токио. Там редовно се наблюдава вулканична активност - скорошна серия от големи изригвания през 2013 г. унищожава почти цялата му растителност. Колкото и опустошително да е това за растителния свят, тези периодични "нулирания" и огромната отдалеченост на острова дават на учените рядък поглед към ранното развитие на екосистемите, докато новопристигналият генетичен материал се бори да се закрепи.

Екип, ръководен от професор Коджи Такаяма (Koji Takayama) от Токийския столичен университет, бивш член на университета в Киото, изследва проби от обикновена тученица, Portulaca oleracea, открити на острова през 2019 г., точно преди изригване да унищожи почти цялата флора на острова. Докато самият вид се среща в умерен и тропически климат по целия свят, популацията на Нишиношима сега се смята за изчезнала. Извършен е генетичен анализ на тези редки проби, една от 254 отделни проби, взети от общо 51 отделни популации, взети от цяла Япония и Гуам.

Oбикновена тученица Portulaca oleracea. Кредит: Wildflowers of the National Capital Region (CC BY-NC-SA 4.0)

Чрез внимателно сравнение екипът започнал да разкрива откъде произлиза популацията в Нишиношима и къде се намира тя в "родословното дърво" (филогенетичното дърво) на вида Portulaca oleracea. Те извършват както изследване на хлоропластната ДНК, така и цялостно геномно проучване на ядрената ДНК, като разпределят семействата въз основа на генетични прилики.

Установено е, че те са най-тясно свързани с популациите, открити в близкия Чичиджима, друг вулканичен остров. Става обаче ясно също, че индивидите от Нишиношима имат различни генетични черти. Важно е да се отбележи, че те сякаш произлизат от много малко индивиди, което води до силно отклонение в последващата генетична дивергенция. Това се нарича ефект на основателя.

Семената на обикновената тученица са плоски, сплеснати и с размер по-малък от милиметър, което улеснява разпространението им чрез вятъра, птиците и океанските течения. Анализът на екипа обаче показва, че възможностите на растението да оцелее на острова трябва да са били много ограничени. Наблюдаваният ефект на основателя в генетичния състав на пробите е бил много силен. Те също така откриват доказателства за генетичен дрейф, при който изолирани събития като тайфуни и вулканични изригвания, а не естествен подбор, са отговорни за промените в генетиката.

Работата на екипа е първи поглед към филогенетиката на вече изчезнала популация. Уникалната среда на островите дава на учените поглед върху зараждащите се етапи на генетичната еволюция в изолирани островни среди, от това как популациите се създават чрез транспортиране на семена до това как оцеляват и процъфтяват. Това може да доведе и до прозрения за това как растителните популации се възстановяват след природни бедствия.

Справка: Hiroshi Noda, Tomoyuki Nakano, Kazuto Kawakami, Takashi Kamijo, Mari Marutani, Michael Angelo Paragas Fernandez, Koji Takayama. Origin of populations of Portulaca oleracea on Nishinoshima, an active volcanic oceanic island. Plant Systematics and Evolution, 2025; 311 (4) DOI: 10.1007/s00606-025-01957-y

Източник: A volcano erased an island’s plants. Their DNA revealed how life starts over, Tokyo Metropolitan University

Сътрудничеството на учени, работещи с телескопа "Хоризонт на събитията" (Event Horizon Telescope или EHT) разкри нови, детайлни изображения на свръхмасивната черна дупка в центъра на галактиката M87. Изображенията разкриват динамична среда с променящи се поляризационни модели - посоката, в която магнитните вълни се разпространяват около черната дупка.

Освен това, изследователите са открили първите признаци на основата на струята от частици, изстрелващи се от ръба на дупката. Те са видели, че тази струя, наричана джет, е свързана с пръстена около черната дупка. Тези нови наблюдения, публикувани наскоро в Astronomy & Astrophysics, предоставят представа за това как материята и енергията се държат в екстремни среди около черните дупки.

Магнитни полета

M87 се намира на около 55 милиона светлинни години от Земята и съдържа свръхмасивна черна дупка, повече от шест милиарда пъти по-масивна от Слънцето. EHT, глобална мрежа от радиотелескопи, образуващи обсерватория с размерите на Земята, за първи път заснема емблематичното изображение на сянката на черната дупка на M87 през 2019 г. и добави поляризация през 2021 г. Чрез сравняване на наблюдения от 2017, 2018 и 2021 г., учените вече са направили следващата стъпка в изучзването как магнитните полета в близост до черната дупка се променят с течение на времето.

Кредит: EHT-Collaboration

Не е статично, обръща се

"Забележително е, че размерът на пръстена е останал постоянен с течение на времето – потвърждавайки теорията на Айнщайн – докато моделът на поляризация се променя", отбелязва Пол Тиеде (Paul Tiede), астроном от Харвард и Смитсониън. "Това ни казва, че намагнитената плазма, вихрушка около черната дупка, не е статична, тя е динамична и сложна, изтласквайки нашите теоретични модели до техните граници."

Между 2017 и 2021 г. моделът на поляризация се обръща: през 2017 г. магнитните полета сякаш се въртят в една посока, през 2018 г. се стабилизират, а през 2021 г. се обръщат, въртейки се спираловидно в обратната посока. Някои от тези видими промени в посоката на въртене на поляризацията може да са повлияни от комбинация от вътрешната магнитна структура и външни ефекти. Кумулативните ефекти от това как тази поляризация се променя с течение на времето предполагат развиваща се, турбулентна среда, където магнитните полета играят жизненоважна роля в управлението на начина, по който материята попада в черната дупка и начина, по който енергията се изстрелва навън.

Кредит: EHT Collaboration

"Фактът, че моделът на поляризация промени посоката си между 2017 и 2021 г., беше напълно неочакван", обяснява Тиеде. "Това оспорва нашите модели и показва, че все още има много неща близо до хоризонта на събитията, които не разбираме."

Нови телескопи. Уникална лаборатория

EHT е международно сътрудничество, което създава изображения на черни дупки. Астрономите свързват телескопи по целия свят, като по същество създават голям виртуален телескоп с размерите на Земята. През 2019 г. телескопът Event Horizon публикува първото изображение на черна дупка.

Важно е да се отбележи, че наблюденията на EHT през 2021 г. използваха два нови телескопа – Kitt Peak в Аризона и NOEMA във Франция – които подобряват чувствителността и яснотата на изображението. Това позволява на учените да ограничат, за първи път с EHT, посоката на излъчване на релативистичната струя (джет) на M87 - тесен сноп енергийни частици, излизащи от черната дупка с почти светлинна скорост.

Струи като тези на M87 играят ключова роля в еволюцията на галактиките, като регулират образуването на звезди и разпределят енергия в огромни мащаби. Излъчвайки в целия електромагнитен спектър – включително гама-лъчи и неутрино – мощната струя на M87 предоставя уникална лаборатория за изучаване на това как се формират и се изстрелват тези космически явления. Това ново откритие предлага важно парче от пъзела.

Местоположение на телескопите EHT | ESO Кредит: NRAO

Следващата стъпка в изследването на черните дупки е разширяването на EHT с телескопа Africa Millimeter Telescope в Намибия, който ще бъде построен през следващите години благодарение на грантове от научни институции от Европа. Този телескоп ще формира ключова връзка между телескопите в Европа, Южна и Латинска Америка, както и на Южния полюс, което ще позволи производството на цветни филми на черни дупки в бъдеще.

Справка: Akiyama, K., Albentosa-Ruíz, E., Alberdi, A., Alef, W., Algaba, J. C., Anantua, R., Asada, K., Azulay, R., Bach, U., Baczko, A.-K., Ball, D., Baloković, M., Bandyopadhyay, B., Barrett, J., Bauböck, M., Bradford Benson, A., Bintley, D., Blackburn, L., Blundell, R., … Matthew Young, R. (2025). Horizon-scale variability of from 2017--2021 EHT observations. Astronomy and Astrophysics. https://doi.org/10.1051/0004-6361/202555855 

Източник: New EHT Images Reveal Unexpected Polarization Flips at M87*, Radboud Universiteit.

Това е обещанието на нов "интелигентен гел", разработен от изследователи от Университета в Кеймбридж. Проектиран да имитира мекотата на хрущяла и пълен с противовъзпалителни лекарства, това желеобразно вещество действа по време на обостряне на артрит, когато ставите се възпаляват и станат малко по-киселинни от околните тъкани.

Магията се крие в чувствителността на материала към нивата на pH, фин химичен сигнал, който се променя, когато възникне възпаление. С повишаване на киселинността, гелът омекотява и освобождава лекарствения си товар, като се насочва към болката и отока с изключителна прецизност.

За разлика от традиционните системи за доставяне на лекарства, които разчитат на топлина, светлина или многократни дози, тази се захранва от собствената химия на тялото. Това означава по-малко странични ефекти, по-дълготрайно облекчение и потенциална революция в начина, по който лекуваме хронични заболявания.

Ако се използва като изкуствен хрущял, материалът би могъл да осигури непрекъснато лечение на артрит, заболяване, което засяга над 600 милиона души по света.

Изследователите смятат, че техният подход може да бъде адаптиран и за други заболявания, включително рак, чрез промяна на химичния състав на гела, за да реагира на различни биологични сигнали.

"Отдавна се интересуваме от материали, които се държат като хрущял", разказва професор Орен Шерман (Oren Scherman), който ръководи изследователската група. "Но комбинирането на това с целенасочено доставяне на лекарства отваря изцяло нови граници."

В лабораторни експерименти екипът е заредил гела с флуоресцентно багрило, за да визуализира поведението на лекарството. Когато е изложен на нива на киселинност, типични за артритните стави, гелът е освободил значително повече товар, отколкото при здравословни условия. Това е силен знак, че материалът знае кога да действа – и кога да се въздържи.

"Това би могло да намали нуждата от многократни дози и да подобри качеството на живот", коментира д-р Стивън О'Нийл (Stephen O’Neill), първи автор на изследването.

"Чрез настройване на химията можем да направим тези гелове ултрачувствителни към възпаление, като гарантираме, че лекарствата се освобождават само когато са наистина необходими", добавя съавторът д-р Джейд Маккюн (Jade McCune).

Екипът сега се готви да тества материала в живи системи, за да оцени неговата безопасност и ефективност. Ако е успешен, този иновативен гел би могъл да даде началото на нова ера на адаптивни биоматериали, такива, които не просто стоят пасивно в тялото, а активно се вслушват, реагират и лекуват.

Съобщено в Journal of the American Chemical Society, това откритие е нещо повече от просто умно откритие в химията. Това е поглед към бъдещето, когато медицината ще бъде персонализирана, прецизна и дълбоко интелигентна.

Справка: Stephen J.K. O’Neill, Yuen Cheong Tse, Zehuan Huang, Xiaoyi Chen, Jade A. McCune, Oren A. Scherman. Kinetic Locking of pH-Sensitive Complexes for Mechanically Responsive Polymer Networks. Journal of the American Chemical Society. DOI: 10.1021/jacs.5c09897

Източник: Artificial Cartilage Could Be a Game-Changer for Arthritis, ТechЕxplorist

Учените предупреждават, че ако годишните изстрелвания достигнат прогнозните нива до 2030 г., възстановяването на озона – което вече не се очаква до средата на века – може да се забави с десетилетия.

През последните години нощното небе се изпълни със спътници от бързо разрастващи се съзвездия на ниска околоземна орбита, следствие от процъфтяващата космическа индустрия. Макар че това развитие носи вълнуващи възможности, то също така повдига нови екологични проблеми. Изстрелванията на ракети и повторното им навлизане в земния въздушен слой отделят космически замърсители в средната атмосфера, където те могат да увредят озоновия слой, защитаващ живота на Земята от вредното ултравиолетово лъчение. Това буди нарастваща тревога, която учените едва започват да разбират.

Изследванията върху ефектите от ракетните емисии върху озоновия слой започнаха преди повече от 30 години, но дълго време тези ефекти се смятаха за малки. Това схващане започва да се променя с ускоряването на активността по изстрелванията. През 2019 г. в световен мащаб е имало само 97 орбитални космически изстрелвания на ракети. До 2024 г. този брой е скочил до 258 и се очаква да продължи да нараства бързо.

Дълго подценяван проблем

В средната и горната атмосфера емисиите от ракети и повторно влизащите космически отломки могат да се задържат до 100 пъти по-дълго от емисиите от наземни източници, поради липсата на процеси на отстраняване, като например отмиване от облаците. Въпреки че повечето изстрелвания се извършват в Северното полукълбо, атмосферната циркулация разпространява тези замърсители в световен мащаб.

Дългосрочното въздействие на нарастващите ракетни емисии се проучва от международен изследователски екип, ръководен от Лора Ревел от Университета в Кентърбъри. Използвайки химичен климатичен модел, разработен в ETH Цюрих и Физическата метеорологична обсерватория в Давос (PMOD/WRC), екипът симулира как прогнозираните ракетни емисии ще повлияят на озоновия слой до 2030 г.

Ако приемем сценарий на растеж с 2040 годишни изстрелвания през 2030 г. - около осем пъти повече от цифрата за 2024 г. - средната дебелина на озона в световен мащаб ще намалее с почти 0,3%, със сезонни намаления до 4% над Антарктида, където озоновата дупка все още се образува всяка пролет.

Тънък 3-милиметров слой озон позволява оцеляването на живота на Земята. Кредит: UNEP

Въпреки че тези числа може да изглеждат скромни на пръв поглед, важно е да се помни, че озоновият слой все още се възстановява от минали щети, причинени от дълготрайни хлорофлуоровъглероди (CFC), които бяха успешно забранени от Монреалския протокол през 1989 г. Днес обаче дебелината на глобалния озонов слой е все още приблизително 2% под нивата от прединдустриалната епоха и не се очаква да се възстанови напълно до около 2066 г. Новите открития показват, че емисиите от ракети – които в момента не са регулирани – биха могли да забавят това възстановяване с години или десетилетия, в зависимост от растежа на ракетната индустрия.

При ракетите изборът на гориво също е от значение

Основните фактори за намаляването на озоновия слой от ракетните емисии са газообразният хлор и саждите. Хлорът каталитично разрушава озоновите молекули, докато саждите затоплят средната атмосфера, ускорявайки химичните реакции, които нарушават озоновия слой.

Докато повечето ракетни горива отделят сажди, емисиите на хлор идват предимно от твърдогоривни ракетни двигатели. В момента единствените задвижващи системи, които имат незначителен ефект върху озоновия слой, са тези, които използват криогенни горива като течен кислород и водород. Въпреки това, поради технологичната сложност на боравенето с криогенни горива, само около 6% от ракетните изстрелвания в момента използват тази технология.

Ефектите от повторното навлизане все още са несигурни

Новото проучване разглежда само емисиите, отделяни от ракетите по време на издигането им в космоса. Но това е само част от картината. Повечето спътници на ниска околоземна орбита се връщат в атмосферата в края на оперативния си живот, изгаряйки в този процес.

Този процес генерира допълнителни замърсители, включително различни метални частици и азотни оксиди, поради интензивната топлина, генерирана при повторно навлизане в атмосферата. Макар че е известно, че азотните оксиди разрушават озона каталитично, металните частици могат да допринесат за образуването на полярни стратосферни облаци или самите те да служат като реакционни повърхности, като и двете въздействия могат да усилят загубата на озон.

Тези ефекти от повторното влизане в атмосферата все още са слабо разбрани и не са включени в повечето атмосферни модели. Изследователите предупреждават, че с увеличаване на спътниковите съзвездия, емисиите от повторно влизане ще стават по-чести и общото въздействие върху озоновия слой вероятно ще бъде дори по-високо от настоящите оценки.

Най-новото изображение в фалшиви цветове на общото количество озон над Антарктическия полюс. Лилавите и сините цветове са там, където има най-малко озон, а жълтите и червените са там, където има повече озон. Кредит: NASA

Необходимо: Далновидност и координирани действия

Но само това няма да е достатъчно. Добрата новина е, че индустрията за изстрелване на ракети, която избягва вредните ефекти върху озона, е напълно възможна. Мониторингът на ракетните емисии, минимизирането на употребата на хлор и горива, произвеждащи сажди, насърчаването на алтернативни задвижващи системи и прилагането на необходимите и подходящи разпоредби са ключови за гарантиране на продължаващото възстановяване на озоновия слой.4 Това ще изисква координирани усилия между учени, политици и индустрията.

Монреалският протокол успешно демонстрира, че екологичните заплахи дори в планетарен мащаб могат да бъдат решени чрез глобално сътрудничество. С навлизането в нова ера на космическа дейност ще са необходими същия вид далновидност и международна координация, за да се избегнат вредните последици за озоновия слой - един от най-важните природни щитове на Земята.

Справка:

1. Karol, I. L., Ozolin, Y. E., & Rozanov, E. V., Effect of space rocket launches on ozone. In Annales Geophysicae, Vol. 10, No. 10, pp. 810-814, (1992).
2. McDowell, J. external page Jonathan’s Space Report (2025).
3. Revell, L. E., Bannister, M. T., Brown, T. F. M., Sukhodolov, T., Vattioni, S., Dykema, J., Frame, D. J., Cater, J., Chiodo, G. & Rozanov, E., external page Near-future rocket launches could slow ozone recovery. npj Clim Atmos Sci 8, 212, external page doi (2025).
4. The last World Meterological Organization (WMO) report already marked the growing rocket industry as a heightened concern: WMO external page Scientific Assessment of Ozone Depletion: 2022. Global Ozone Research and Monitoring. Project Reports. World Meteorological Organization. 278, 509 (2022).
5. Brown, T. F. M., Bannister, M. T., Revell, L. E., Sukhodolov, T., & Rozanov, E. Worldwide rocket launch emissions 2019: An inventory for use in global models. Earth and Space Science, 11, e2024EA003668. external page https://doi.org/10.1029/2024EA003668 (2024)
6. Starting in 2026, the EU-funded external page SCLICE Project (Space Launch Impacts on Climate and Environment) will bring together 30 research institutions from across Europe, including four Swiss institutions (ETH Zurich, PMOD/WRC, EPFL, and PSI) that will contribute in quantifying the full range of impacts on the ozone layer.

Източник: The new space age could thin the ozone layer, Eidgenössische Technische Hochschule Zürich

Събитието е организирано от Министерството на иновациите и растежа (МИР) и ЕКА, с координатор софийската организация Рацио и  ще се проведе във Военноморското училище във Варна.

11-ата тръжна процедура на ЕКА ще отвори за кандидатстване на 06.10.2025 г., а приемът на проектни предложения ще продължи до 14.11.2025 г. Ще се набират проекти за следните дейности:

• Изследователски и подготвителни дейности;

• Научноизследователски и развойни дейности, свързани с летателния и наземния сегмент, включващи дейности по разработване на хардуер или всички останали дейности;

• Космически приложения (надолу по веригата);

• Образователни дейности (университетски курсове и докторски дисертации).

Тръжните процедури на ЕКА подкрепят космическата наука, научните изследвания и приложения, телекомуникации, микрогравитационни изследвания и др. Финансират се и иновативни решения в подкрепа на климатичните промени и развитието на сектори като сигурност, земеделие, транспорт и авиация и др.

Микро-, малки и средни предприятия, както и научноизследователски организации могат да получат между 50 000 и 500 000 евро под формата на безвъзмездна финансова помощ, а най-добрите разработки – да намерят приложение в дейността на ЕКА.

Информационният ден предвижда да бъдат представени условията по предстоящата процедура по кандидатстване, желаещите да участват в процедурата по кандидатстване ще поучат съвети директно от експертите на ЕКА за това как да подготвят проектните си предложения. Ще бъдат представени успешни български проекти, които вече са получили подкрепа и ще има възможност за индивидуални срещи на заинтересованите страни с представители на Агенцията.

Можв да се регистрате за събитието и запишете за индивидуални консултации ТУК.

Паралелно,  координаторите на събитието - Рацио, заедно с варненските им колеги от Площад Наука, са подготвили и специално лекционно събитие за гражданите на Варна. То поставя началото на нов цикъл от събития в града озаглавени Spaceport Varna: Земята и Хората, а темата е: „Какво свързва борда на Международната космическа станция с бреговете на Черно море?“.

Ще се проведе предишния ден - 18.09 (четвъртък) от 19 ч. в известно варненско заведение. В него освен представителя на ЕКА Д-р Ту Дженифър Нго-Ан  ще се включат и българските специалисти - д-р Стоил Иванов от СУ „Св. Кл. Охридски“ и проф. Мирослав Цветков от ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“.

Ретроспективно проучване на 766 пациенти, представено на 14 септември на 43-ия конгрес на Европейското дружество на катаракталните и рефрактивните хирурзи (ESCRS), установява, че мнозинството от тях могат да разчетат допълнителни два, три или повече параграфа от очната таблица, използвана за тестване на зрителната острота за близко виждане (таблицата на Jaeger), след използване на специално формулирани капки за очи. Това подобрение се поддържа до две години.

Таблицата на Jaeger

"Най-значимият ни резултат показа бързи и трайни подобрения в зрението наблизо и за трите концентрации. Един час след първите капки пациентите имаха средно подобрение от 3,45 параграфа от таблицата на Jaeger. Лечението също така подобри фокуса на всички разстояния", заявява д-р Беноци каза пред Конгреса.

"Впечатляващо е, че 99% от 148 пациенти в групата с 1% пилокарпин са постигнали оптимално зрение за близко виждане и са били в състояние да прочетат два или повече допълнителни параграфа. Приблизително 83% от всички пациенти са поддържали добро функционално зрение за близко виждане на 12 месеца. Важно е, че не са наблюдавани значителни нежелани събития като повишено вътреочно налягане или отлепване на ретината."

В групата с 2%, 69% от 248 пациенти са били в състояние да прочетат три или повече допълнителни параграфа на таблицата на Jaeger, а в групата с 3%, 84% от 370 пациенти са могли да прочетат три или повече допълнителни параграфа.

Подобрението в зрението на пациентите се е запазило до две години, със средна продължителност от 434 дни. Нежеланите странични ефекти са били леки, като най-честите са били временно замъглено зрение, което се е наблюдавало в 32% от случаите, дразнене при поставяне на капките (3,7%) и главоболие (3,8%). Нито един пациент не е прекратил лечението.

Честите нежелани странични ефекти на пилокарпин могат да включват също зачервяване на очите, сълзене на очите, замъглено зрение, слабо или тъмно зрение, чувствителност към светлина или проблеми с промяната на фокуса между обектите, виждане на светлинни проблясъци или "мушици" в зрението и в редки случаи отлепване на ретината.

"Почти всички пациенти са имали положителни подобрения в остротата на зрението за близко виждане, въпреки че степента на подобрение е зависела от състоянието на зрението им преди лечението в началото. Нашето проучване разкри, че оптималните концентрации на пилокарпин могат да бъдат индивидуализирани в зависимост от изходната тежест на пресбиопията, оценена чрез първоначалните оценки по таблицата на Jaeger. Пациентите с по-лека пресбиопия са реагирали най-добре на 1% концентрации, докато тези с по-напреднала пресбиопия са се нуждаели от по-високи концентрации от 2% или 3%, за да постигнат значително зрително подобрение", разказва д-р Беноци.

Тази комбинирана терапия предлага безопасна, ефективна и добре поносима алтернатива на традиционното лечение на пресбиопия. Тя значително намалява зависимостта от очилата за четене, предоставяйки удобен, неинвазивен вариант за пациентите, въпреки че тези капки за очи може да не елиминират нуждата от очила при всички хора, смята д-р Беноци.

"Важно е да се отбележи, че това лечение не е предназначено да замени хирургическите интервенции, а по-скоро да служи като ценно решение за пациенти, които се нуждаят от безопасни, ефективни и персонализирани алтернативи и търсят свобода от неудобството на очилата. Специалистите по грижа за очите вече разполагат с доказателствено базирана фармакологична опция, която разширява спектъра от грижи за пресбиопията отвъд очилата и хирургията."

Освен групата пациенти в това проучване, д-р Беноци има и други пациенти, които са получавали лечението повече от десет години. Д-р Беноци планира по-нататъшни изследвания, за да измери подобренията в качеството на живот на пациентите и да проучи основните физиологични механизми на капките за очи.

Силните страни на проучването включват големия брой включени пациенти и дългия период на проследяване. Това е първата систематична оценка, сравняваща три различни концентрации на пилокарпин в комбинация с диклофенак. 

Справка: Abstract number: ESCRS25-FP-3944, 'Dose-dependent efficacy and safety of pilocarpine-diclofenac eye drops for presbyopia: a real-world single-center study," by Giovanna Benozzi et al. Free paper session on 'Miscellaneous topics in cataract and refractive surgery', 16:30-18:00 hrs CEST, Sunday, September 14, https://pag.virtual-meeting.org/escrs/escrs2025/en-GB/pag/presentation/570375

Източник: European Society of Cataract and Refractive Surgeons. "Daily eye drops could make reading glasses obsolete." ScienceDaily. ScienceDaily, 15 September 2025.

По време на периода "Земя-снежна топка", когато планетата е била изцяло покрита с лед през криогенския и едиакарския период на неопротерозойската ера, ледените покривки не само са покривали планетата, но и са се движили активно. Дебелият пласт лед е остъргвал скалната основа, издълбавал е долини и е оставял след себе си слоеве от смесени отломки, които по-късно са се утаили в котловините.

Учените забелязват следи от това действие в Шотландия и Ирландия. Техните седиментни скали улавят спиранията и началото на древни климатични промени, които бележат края на глобалното захлаждане и завръщането към откритите морета.

Как ледниците променят земната кора

Екипът показва, че големите ледени покривки са направили нещо повече от това да стоят на мястото си. Климатичните модели показват, че дори при условия на почти глобално замръзване, дебел плаващ морски лед се движи от полюсите към екватора.

Отделен анализ показва, че морските ледници не са били статични, а са се движили със значителни скорости, докато са транспортирали тежки товари от скали и седименти.

Това движение увеличава ерозията и спомага за насочването на смлените минерали към масивни наводнения, след като ледът започва да се топи.

Ледниците са причинявали ерозия и са пренасяли скали. Когато ледът се стопил, са настъпили мащабни наводнения на крайбрежните зони, и метали като уран, молибден и др. са били отмити в океаните и химичният състав на морската вода се е променил.

Цирконови улики

Геолозите са анализирали цирконови кристали в пясъчници в Шотландия и Ирландия. Цирконът съдържа информация за възрастта, така че позволява на геолозите да проследят откъде са дошли седиментите и колко дълбоко е проникнала ерозията.

Пробите включват детритни зърна, които са парчета от по-стари скали, носени от реки и лед в нови слоеве. Възрастта им е разпределена повече в слоеве, свързани с ледникови периоди, което показва, че ерозията е засегнала по-дълбока, по-стара кора тогава.

Екипът също така датира циркониевите кристали, за да разграничи по-млад материал от по-стари източници.

По-широкият диапазон на възрастите в ледниковите хоризонти показва по-дълбока ерозия, съответстваща на влажен лед, който се е плъзгал, изтърквал и след това е освобождавал потоци по време на топенето.

До суша и море

Тези наводнения не са донесли само пясък. Те са донесли уран и други метали, които взаимодействат с кислорода и сулфида в морската вода, променяйки химичния баланс на океанската повърхност и морското дъно.

Данни от химични сигнали в древни скали показват, че кислородът в океаните се е повишил след един от големите ледникови периоди в ранния едиакарски период.

Това увеличение съвпада с времето, когато животните започват да стават по-сложни и да се разпространяват.

Учените могат да проследят тези промени, използвайки следи от метали като уран и молибден, които реагират на количеството кислород в морската вода.

Моделите в тези метали разкриват, че кислородната и биологичната активност са се променяли в продължение на стотици милиони години, от края на прекамбрия до палеозойската ера.

Защо ледът е важен за живота на Земята

Океаните реагират на това, което реките носят. Излишният фосфор от млади вулканични скали увеличава растежа на простия живот, докато метали като уран и молибден показват как кислородът е достигнал до плитките морета, където са живели първите животни.

Проучването свързва тази верига от земната кора до бреговата линия. То показва как механичната ерозия, химическото изветряне и движението на седиментите са предизвикали заедно промени в морската вода, които да поддържат нововъзникващите екосистеми.

Изследователите обясняат, че техните открития показват как природните системи на Земята, от сушата до океаните и климата, са тясно свързани.

Според учените, циклите на заледяване и топене не само са променили ландшафта, но и са възстановили химическата основа на океаните, правейки възможна появата на сложни форми на живот. Констатациите са особено актуални в контекста на съвременните климатични промени, показвайки как глобалните преструктурирания могат да повлияят на фундаменталните процеси в биосферата

Справка: The Neoproterozoic glacial broom; C.L. Kirkland; R.A. Strachan; D.B. Archibald; J.B. Murphy; Geology (2025) 53 (5): 435–440. https://doi.org/10.1130/G52887.1

Източник: Scientists discover how melting ice released the elements that created life on Earth, Adrian Villellas, Earth.com 

Не е новина, че когато ядем или пием, изпитваме не просто вкус, а по-скоро "вкусово-ароматно усещане". Това произтича от комбинация от вкус и мирис, когато ароматите от храната навлизат в носа през устата, феномен, известен като ретроназално обоняние.

Учени от Института Каролинска откриват, че мозъкът интегрира тези сигнали по-рано, отколкото се смяташе досега – още в инсуларната кора, която понякога се нарича вкусова кора – преди сигналите да достигнат фронталната кора, която контролира емоциите и поведението ни.
Откритието е описано в списание Nature Communications.

Комбинация от мирис и вкус

"Открихме, че вкусовата кора реагира на свързаните с вкуса миризми, сякаш са истински вкусове. Това откритие дава възможно обяснение защо понякога усещаме вкусове само чрез миризма, например в ароматизирана вода, и е още едно напомняне за това колко мощно миризмите и вкусовете работят заедно, за да направят храните привлекателни и по този начин допринасят за преяждането с определени храни", обяснява неврологът Путу Агус Хорисантоно (Putu Agus Khorisantono), водещ автор на изследването.

Експериментите са включвали 25 здрави възрастни, които първоначално са били обучени да разпознават сладки и солени вкусове чрез комбинации от вкус и мирис. Това е било последвано от две сесии с функционален магнитен резонанс (fMRI), по време на които на участниците е бил представен или безвкусен аромат, или вкус без мирис. Изследователите са обучили алгоритъм да разпознава модели на мозъчна активност за сладки и солени вкусове и след това са тествали дали същите модели могат да бъдат идентифицирани, когато на участниците са представени само аромати.

Хранителни навици

Оказва се, че ароматите, възприемани като сладки или солени, не само активират същите области на вкусовата кора, както самите вкусови усещания, но и генерират подобни модели на невронно кодиране. Това припокриване е особено забележимо в области на вкусовата кора, свързани с интеграцията на сензорните впечатления.

"Това показва, че мозъкът не обработва вкуса и миризмата поотделно, а създава единно преживяване на вкуса и аромата във вкусовата кора. Този механизъм може да е важен за формирането и промяната на нашите вкусови предпочитания и хранителни навици", заключи водещният автор на изследването, Янина Зойберт (Janina Seubert).

Миризмите в магазина

Изследователите планират да проучат дали същият механизъм се отнася и за ортоназалните миризми, тези, които идват през носа.

"Искаме да знаем дали моделът на активност във вкусовата кора се променя от "солено" към "сладко", когато се преместим от щанда със сирена към щанда със сладките печива в супермаркета", разказва Хорисантоно. "Ако е така, това би могло да окаже значително влияние върху избора ни на храна."

Последиците от изследването са широкообхватни. То не е само за борба с преяждането, но и за разработване на технологии за виртуална реалност, които възпроизвеждат вкусове и миризми дигитално, и за подпомагане на тези, които са загубили обонянието си след COVID-19, както и на пациенти след химиотерапия, която често нарушава възприятието за вкус и аромат.

Справка: Khorisantono, P.A., Veldhuizen, M.G. & Seubert, J. Tastes and retronasal odours evoke a shared flavour-specific neural code in the human insula. Nat Commun 16, 8252 (2025). DOI: 10.1038/s41467-025-63803-6

Източник: When Smell Becomes Flavor: The Brain’s Hidden Trick, Tech Explorist

Това не са били прости селски празненства, а сложни логистични операции, изискващи координация в огромни територии, и те разкриват, че Европа от бронзовата епоха е била далеч по-свързана, отколкото някой си е представял.

Огромни праисторически сметища, някои от които покриват площи, еквивалентни на пет футболни игрища, съдържат останките от тези колосални събития, свързани с изграждането на социалнйи мрежи от бронзовата епоха. В Потърн в графство Уилтшир, в Югозападна Англия, археолозите откриват доказателства за приблизително 15 милиона костни фрагмента, свидетелство за пиршества в почти невъобразим мащаб между 1000 и 500 г. пр.н.е.

Използвайки авангарден изотопен анализ, изследователите откриват, че всеки географски регион оставя различни химически подписи във водата и храната, които се запечатват трайно в животинските кости. Чрез разчитане на тези молекулярни отпечатъци учените могат да проследят индивидуални пътувания, извършени преди хилядолетия – и резултатите са впечатляващи.

В Потърн свинското месо е било предпочитаното месо, като прасета са били транспортирани чак от Северна Англия за мащабни празненства. Всяко сметище е имало свой собствен характер – Рънимийд е специализиран в добитък, докаран от отдалечени региони, докато Ийст Чизънбъри, само на около 15 км от Стоунхендж, се е фокусирал върху местно отглеждани овце, но въпреки това е привличал стотици хиляди животни

Карта на проучените обекти.

Ерата на епичното забавление

"Във време на климатична и икономическа нестабилност хората в Южна Великобритания се обърнали към пиршествата – вероятно е имало епоха на пиршества между бронзовата и желязната епоха", обяснява Ричард Маджуик (Richard Madgwic) от университета в Кардиф.

Тези събития послужили като мощни инструменти за изграждане на взаимоотношения между общностите по време на бурни времена, когато важността на бронза намалява и хората са преминавали към икономики, базирани на желязо.

Но доказателствата за пиршества представляват само едно парче от много по-голям пъзел, разкриващ Европа от бронзовата епоха като изненадващо космополитен свят. Три новаторски проучвания, публикувани този месец, показват, че хора, животни и благородни метали са се премествали на огромни разстояния, създавайки социални мрежи, които са се простирали от Сардиния до Скандинавия.

Възстановка. Опитване на храна от бронзовата епоха. Кредит: Hans Splinter (CC BY-ND 2.0)

Металите и мигрантите разказват древни истории

В Германия, елитни гробни места около Седин разкриват действителна човешка миграция в изключителен мащаб. Изследователи, анализиращи кремирани останки от монументалните гробни могили, открили, че повечето знатни личности, погребани там, изобщо не са били местни жители. Анализът на стронций от изотопи на костичките на вътрешното ухо, които се формират в ранна детска възраст и запазват географските си характеристики дори след кремация, показа, че тези елити от бронзовата епоха произхождат от региони, отдалечени като Южна Скандинавия, Централна Европа и евентуално Северна Италия.

"Това се отразява във факта, че повечето погребани индивиди показват неместен, чуждестранен стронциев подпис", отбелязва Кристиан Кристиансен (Kristian Kristiansen) от Университета в Гьотеборг. Констатациите показват, че Седин е функционирал като основен международен център между 900 и 700 г. пр.н.е., привличайки елитни мигранти от цяла Европа.

Междувременно, малки бронзови воини от Сардиния разкриха свои собствени тайни за древните търговски мрежи. Тези сложни статуетки, наречени бронзети, изобразяващи воини с рогати шлемове, високи едва десет сантиметра, са изработени от културата на нурагите между 1000 и 800 г. пр.н.е. Използвайки революционен многокомпонентен подход, анализиращ изотопите на мед, калай, олово и осмий, учените проследиха географския произход на суровините им с безпрецедентна прецизност.

"Резултатите показват, че бронзетите са били правени предимно от мед от Сардиния, понякога смесена с мед от Иберийския полуостров", обяснява Даниел Бергер (Daniel Berger) от Центъра за археометрия "Кърт-Енгелхорн", който е разработил аналитичния метод.

Изненадващо, въпреки наличието на местни източници на калай, сардинските металообработващи са внасяли калай от Испания и Португалия, което предполага сложни търговски преференции, а не просто наличие на ресурси.

Бронзети в стил Ута-Абини от Сардиния. Кредит: https://doi.org/10.1371/journal.pone.0328268 

Връзките са дори по-дълбоки от търговията с метали. Тези отличителни рогати шлемове, украсяващи сардински бронзови воини, изглеждат забележително подобни на артефакти, открити в Дания и Швеция, което намеква за културен обмен, обхващащ целия континент. Приликата със скандинавските петроглифи и известните шлемове Виксо предполага, че това не са били случайни дизайнерски решения, а доказателство за споделени художествени традиции.

Комбинираните доказателства сочат, че късната бронзова епоха не е била време на културна изолация, а на безпрецедентна свързаност.

Независимо дали чрез логистика на празненствата с транспортиране на свине през цяла Англия, или миграционни модели, довеждащи чужденци до германски гробища, или търговски мрежи, пренасящи испански калай до сардински работилници, европейците от бронзовата епоха са изграждали взаимоотношения и са обменяли стоки на разстояния, които биха респектирали дори съвременните организатори.

Това изследване трансформира нашите представи за праисторическото европейско общество, разкривайки сложни мрежи, които са положили основите на класическата цивилизация. Оказва се, че бронзовата епоха е първата наистина свързваща епоха в Европа – и всичко е започнало с някои наистина впечатляващи трапези.

Справка:

1. “Multiproxy analysis unwraps origin and fabrication biographies of Sardinian figurines” published in PLOS ONE https://doi.org/10.1371/journal.pone.0328268
2. “Diverse feasting networks at the end of the Bronze Age in Britain” published in iScience
3. “A Late Bronze Age foreign elite? Investigating mobility patterns at Seddin, Germany” published in PLOS ONE https://doi.org/10.1371/journal.pone.0330390

Източник: Ancient Party Animals: Bronze Age Feasts Drew Crowds From Across Europe, ScienceBlog.

Резултатите оспорват начина, по който учените моделират формирането на Земята, тъй като преди се е смятало, че водната активност върху астероидите се е случвала само в най-ранните моменти от формирането на Слънчевата система.

"Открихме, че Рюгу е запазил непокътнат запис на движението на водата, доказателство, че течностите са се движили през скалите му до много по-късно, отколкото очаквахме", разказва доцент Цуйоши Иидзука (Tsuyoshi Iizuka) от Токийския университет, Япония.

"Това променя представата ни за дългосрочната съдба на водата в астероидите. Водата се е задържала дълго време и не е била изчерпана толкова бързо, колкото се смяташе."

Около 71% от земната повърхност е покрита с вода, която е била от решаващо значение за произхода и еволюцията на живота. Източникът на огромните количества вода на Земята обаче остава неясен.

Една от водещите хипотези предполага, че макар водородът и кислородът вече да са съществували на планетата, водата е дошла и от въглеродните астероиди, които са се разбивали в Земята и са донесли вода под формата на лед.

Проби, събрани от Рюгу през 2018 г. от космическия апарат Hayabusa 2 на Японската агенция за аерокосмически изследвания (JAXA), са помогнали на изследователите да направят още една стъпка към запълване на празнините в историята за произхода на живота на Земята.

Радиоактивният лутеций-176 се разпада до хафний-176 с период на полуразпад от 37,1 милиарда години, така че измерването на съотношението на единия изотоп към другия може да помогне на учените да измерят геоложките процеси.

Когато изследователите изследвали пробите от астероиди, те откриват, че съотношението на хафний-176 към лутеций-176 е по-високо от очакваното.

"Това бе истинска изненада!", разказва Иизука. "Мислехме, че химическият състав на Рюгу ще наподобява някои метеорити, които вече са изследвани на Земята. Но резултатите бяха напълно различни."

Изследователите смятат, че по-високото съотношение на хафний показва, че може да е имало течност, протичаща през скалата, която е измила лутеция.

Схема, показваща как според изследователите еволюцията на Рюгу се е развивала в продължение на поне един милиард години. Кредит: 2025 Iizuka et al. (CC-BY-ND)

"Трябваше внимателно да изключим други възможни обяснения и в крайна сметка стигнахме до заключението, че системата Lu-Hf (лутеций-хафний) е била нарушена от късен поток на течност", казва Иизука.

"Най-вероятното началото е дадено от удар върху по-големия родителски на Рюгу астероид, който е раздробил скалата и е разтопил заровения лед, позволявайки на течната вода да проникне през тялото на астероида."

Според изследователите, това необичайно съотношение предполага, че астероидите, сблъскали се със Земята преди милиарди години, може да са носили повече вода, отколкото учените са смятали преди това.

Те предполагат, че тези скалисти тела може да са носили до 2 или 3 пъти повече вода, отколкото прогнозират настоящите модели, което би довело до значителни промени в океаните и атмосферата на Земята.

"Това предполага, че градивните елементи на Земята са били далеч по-влажни, отколкото сме си представяли", казва Иизука.

"Това ни принуждава да преосмислим началните условия за водната система на нашата планета."

Сега изследователите планират да сравнят тези резултати с проби от астероида Бену, събрани от космическия апарат OSIRIS-REx на НАСА.

"Въпреки че е твърде рано да се каже със сигурност, моят екип и други биха могли да надградят това изследване, за да изяснят нещата, включително как и кога нашата Земя е станала обитаема", коментира Иизука.

Справка: Iizuka, T., Shibuya, T., Hayakawa, T. et al. Late fluid flow in a primitive asteroid revealed by Lu–Hf isotopes in Ryugu. Nature (2025). https://doi.org/10.1038/s41586-025-09483-0 

Източник: Evidence of flowing water found on asteroid Ryugu, Сosmos magazine

Промените са в ход: Икономическият национализъм и митата заместват глобализацията; ремилитаризацията се ускорява в Европа и Източна Азия, което усложнява съюзите. Макар САЩ да остават геополитически център, вече не са единствени; Китай се стреми към китайскоцентричен ред; Русия действа по-скоро като агресор, отколкото като архитект на някакъв нов ред; Глобалният Юг (напр. Индия, Бразилия, Индонезия) се опитва да се позиционира равноотдалечено между големите световни сили.

Какво следва: Непрекъснати сблъсъци и промяна на позициите; ключовият тест е дали великите сили могат да управляват съперничеството чрез споделени интереси (климат, пандемии) или да се плъзнат към по-широк конфликт (Арктика, киберпространство, космос, океани).

Това са основните изводи от статия, публикувана в The Conversation от Джон Рени Шорт, почетен професор по публична политика, Университет на Мериленд.

Парад в чест на 70-годишнината на "Великата Победа" на Китай над Япония. Си Дзинпин разговаря с Путин. Кредит: Wikimedia Commons

На 3 септември 2025 г. Китай отбеляза 80-годишнината от победата си над Япония, показвайки внимателно организирано събитие, на което 26 световни лидери получиха възможност да се насладят на впечатляващата военна мощ на Пекин.

Демонстрацията на сила беше умишлена и отново разпали дебат в западните медии дали сме на прага на китайско-центричен "нов световен ред", който да замени доминирания от САЩ международен  "ред, основан на правила".

"Но като човек, който пише за геополитика, вярвам, че вече сме там. Може да е в процес на промяна и САЩ все още имат голяма роля в нея, но е започнал нов световен ред – и с развитието си той ще изглежда все по-различно от това, което замества", пише проф. Джон Рени Шорт.

Кратка история на промените в световния ред

Глобалната история може да се разбира като възход и падение на различни порядки, определени като доминиращите властови отношения на дадена епоха и съпътстващите ги институции и норми.

От 1815 до 1880 г. Великобритания е безспорната световна суперсила, с империя и флот, обхващащи целия свят. Периодът от 1880 до 1945 г. е период на имперски съперничества, тъй като други страни – предимно европейски и САЩ – се стремят да копират успеха на Великобритания и да заменят нейното господство. Това е заменено от двуполюсния свят на две конкуриращи се суперсили, Съветския съюз и САЩ, който бележи периода от 1945 до 1991 г.

Падането на Съветския съюз бе началото на кратък период, от 1991 до 2008 г., на еднополюсен свят, съсредоточен върху глобалното господство, военната мощ и икономическата мощ на САЩ. С отстъплението на глобалния комунизъм САЩ увеличават влиянието си и това на международния ред, основан на правила, който помогнаха да се установи след 1945 г., чрез институции като Световната търговска организация, Световната банка и Международния валутен фонд.

Берлин, Германия, март 1990 г. Берлинската стена между Източна и Западна Германия пада през 1989 г. Кредит: Wikimedia Commons

Това не продължава дълго предвид продължителната война срещу тероризма, фиаското от инвазията в Ирак, дългата окупация на Афганистан и накрая световната финансова криза от 2008 г., която подкопа силата на САЩ и отслаби вътрешната подкрепа за ролята на Вашингтон като световен полицай.

Към многополюсен свят

През последните години се появи нов многополюсен свят с поне четири различни източника на сила.

САЩ остават централно място в този световен ред. Те имат късмета с огромната си територия, динамична икономика и стратегическия лукс на големи океани на изток и запад и много по-малки сили на север и юг. САЩ имаха глобално военно присъствие в предишния двуполюсен и еднополюсен ред. Но цената на това имперско пренапрягане накара Вашингтон да прехвърли бремето на разходите към бившите си съюзници, което води до нова милитаризация в Европа и Източна Азия, където повечето страни сега се стремят да увеличат военните си разходи.

Наблюдава се и промяна в икономическите договорености. В еднополюсния ред САЩ стимулираха споразуменията за свободна търговия и икономическа глобализация. Това довежда до глобално изместване на производството, което от своя страна създава популистка реакция в онези страните, където това ограничава работните места в производството.

Сега икономическият национализъм се превръща в много по-често срещан от свободната търговия. Дълго време защитници на уж отворените пазари, САЩ сега са водещи във възраждането на тарифните бариери до нива, невиждани на световната сцена от десетилетия.

Военните преструктурирания и нарастващите търговски бариери ще направят все по-трудно изграждането на трайни съюзи. В краткосрочен план САЩ могат да използват съществуващата си мощ в своя полза, но в дългосрочен план други страни вероятно ще се откажат от прекалената си зависимост от САЩ. Американският век, който издателят магнат Хенри Лус описва през 1941 г., на практика е приключил.

Китай сега е равностоен конкурент на САЩ както по икономическа, така и по военна мощ. Все по-често, под силното ръководство на Си Дзинпин, Китай открито се стреми към по-китайскоцентричен световен ред с институции и съответстваща глобална договореност. За тази цел той изгражда ос на съпротива срещу доминирания от САЩ световен ред. Русия, страдаща от постимперски синдром, е важен член, но не и равностоен партньор.

Руската мощ се ограничава до установяването на евразийска сфера на влияние в бившите съветски републики и подкопаването на либералните демокрации. Но в това отношение Русия е по-скоро разрушител, отколкото архитект на новия ред.

И тогава е Европа, изправена пред това, което британският премиер Киър Стармър нарича "предизвикателство на поколенията, що се отнася до националната сигурност", тъй като САЩ се отдалечават от Европа към Индо-Тихоокеанския регион, точно когато Русия представлява по-сериозна заплаха за Европа, особено за най-източните ѝ държави.

Европа се ремилитаризира след десетилетия на демилитаризация. Швеция и Финландия се присъединиха към НАТО съответно през 2023 и 2024 г. През следващите десетилетия Европа може да се очертае като независим източник както на икономическа, така и на военна сила с различен дневен ред от този на САЩ – по-склонна да се конфронтира с Русия, по-малко склонна да подкрепя Израел и може би по-склонна да взаимодейства с Китай.

Но и трите центъра на силата – САЩ, Китай и Европа – ще се борят с подобни и уникални вътрешни предизвикателства.

Всички те имат бавно развиващи се икономики и застаряващо население. САЩ са изправени пред нарастващо неравенство и политическа нестабилност, докато преминават от либерална демокрация към конкурентен авторитаризъм. Китай има неизпитана армия, надвиснала демографска криза, колеблива икономика и предстояща борба за наследяването на властта.

И накрая, Европа е обзета от националистически популизъм и нарастващи разходи за социални помощи, точно когато военните разходи се очаква да се увеличат.

Развитието на глобалния Юг

Това тройно разделение странно напомня на тристранното глобално разделение в романа на Джордж Оруел "1984", където Океания, Евразия и Източна Азия водят постоянна война на променящи се съюзи.

Но Оруел е писал във време, когато голяма част от това, което сега се нарича Глобален Юг, е било под неформалния или формалния контрол на суперсилите. Това вече не е така в Глобалния Юг, особено в случая с по-големите страни като Бразилия, Индия и Индонезия.

Глобалният Юг все още не е сплотен блок, а по-скоро неформално споразумение от независими участници, които са склонни да се разграничат от големите сили.

Един променящ се свят

И все пак нищо от тази нова глобална реалност не означава, че нещата вече са преопределени. Всъщност, новият световен ред е в състояние на разрушителен поток, който обещава години на затруднения в развитието. Както САЩ, така и Китай се нуждаят от съюзници, а страните от Глобалния Юг ще продължат да се предпазват от конкуренцията между съперничещите си сили.

Хората не искат Трета световна война. Демонстрация в Лондон 2023 г. Кредит: Wikimedia Commons

Поради това светът е в процес на постоянни сблъсъци, тъй като големите сили търсят съюзи, докато се справят с вътрешния натиск. В това хаотично статукво остават много въпроси: Кой ще бъде най-ефективен в изграждането на трайни съюзи? Ще се справи ли Китай с вътрешните си предизвикателства? Ще се овладее ли Европа? Ще продължи ли Русия с разрушителните си методи? Може ли САЩ след Тръмп, Русия след Путин и Китай след Си да насочат света в съвсем различна посока?

И има един голям въпрос, над всички останали: Могат ли големите сили да контролират съперничеството си чрез споделени глобални интереси, като борбата с изменението на климата, замърсяването на околната среда и пандемичните заплахи? Или нарастващият конфликт в новооспорваните райони на Арктика, киберпространството, космоса и океанската сфера, както и в продължаващите геополитически горещи точки, ще даде тласък на открит конфликт?

Всички световни порядки имат край. Надеждата е, че старият ред ще го направи с хленчене, а не с гръм и трясък.

Аворът Джон Рени Шорт (John Rennie Short) е почетен професор по публична политика, Университет на Мериленд. Той е получил стипендия Фулбрайт за изучаване на геополитиката на Южнокитайско море.

Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия.

Приблизително 30% от хората по света са засегнати от метаболитно-асоциирана мастна чернодробна болест, състояние, за което доскоро липсваше целенасочена терапия. Учените са идентифицирали генетичен фактор, който влошава заболяването, и е важно да се отбележи, че одобреното от здравните регулатори съединение, което е доказано най-ефективно срещу този фактор, е витамин B3.

Това важно откритие е на изследователска група от учени, работещи в няколко китайски научни института. Тяхната работа разкрива критичната роля на микроРНК-93 (miR-93), молекула, експресирана в черния дроб като генетичен регулатор, влияещ върху началото и прогресирането на метаболитно-асоциирана мастна чернодробна болест (MASLD).

Роля на miR-93 в чернодробната функция

MiR-93 е вид РНК, открита в хепатоцитите, която потиска активността на специфични целеви гени. Изследователите са открили необичайно високи нива на miR-93 както при хора със стеатозна чернодробна болест, така и в експериментални животински модели. Молекулярните изследвания показват, че miR-93 предизвиква натрупване на липиди, възпаление и фиброза, като блокира експресията на SIRT1, ген, необходим за регулиране на липидния метаболизъм в чернодробните клетки.

Когато с техники за редактиране на гени изследователите блокират производството на miR-93 при мишки, наблюдават значително намаляване на натрупването на мазнини в черния дроб, заедно с подобрена инсулинова чувствителност и маркери за чернодробна функция. А мишките, модифицирани да свръхекспресират miR-93, показали по-тежки нарушения в чернодробния метаболизъм.

Витамин B3 като кандидат за лекарство

Освен това, скринингът на 150 лекарства, одобрени от FDA, разкрива, че ниацинът (витамин B3) най-ефективно потиска miR-93. Мишките, третирани с ниацин, показват значително намаляване на чернодробните нива на miR-93 и забележително повишаване на активността на SIRT1. Активираният SIRT1 възстановява нарушените пътища на липидния метаболизъм, като по този начин нормализира хомеостазата на чернодробните липиди.

"Това проучване прецизно изяснява молекулярния произход на метаболитно-асоциирана мастна чернодробна болест и демонстрира потенциала зао използване на вече одобрено витаминно съединение за модулиране на този път, което има високо транслационно клинично значение".

"Като се има предвид, че ниацинът е добре установено и безопасно лекарство, използвано за лечение на хиперлипидемия, той е обещаващ кандидат за комбинирани терапии, насочени към miRNA пътищата при метаболитно-асоциирана мастна чернодробна болест", обяснява изследователският екип.

Справка: “Hepatic miR-93 promotes the pathogenesis of metabolic dysfunction-associated steatotic liver disease by suppressing SIRT1” by Yo Han Lee, Jinyoung Lee, Joonho Jeong, Kieun Park, Bukyung Baik, Yuseong Kwon, Kimyeong Kim, Keon Woo Khim, Haneul Ji, Ji Young Lee, Kwangho Kim, Ji Won Kim, Tam Dao, Misung Kim, Tae Young Lee, Yong Ryoul Yang, Haejin Yoon, Dongryeol Ryu, Seonghwan Hwang, Haeseung Lee and Jang Hyun Choi, 12 April 2025, Metabolism. DOI: 10.1016/j.metabol.2025.156266

Източник: Could a Simple Vitamin Reverse the World’s Most Common Liver Disease?, JooHyeon Heo, Ulsan National Institute of Science and Technology

Констатациите са споделени в скорошна статия, публикувана от Daily Mail, и те повдигат нови въпроси за това какво всъщност представляват тези мумии.

Нов поглед към древните останки

Всичко започва, когато Джошуа Макдауъл, бивш прокурор и настоящ адвокат, решава да разгледа по-отблизо една от най-обсъжданите мумии. Тази конкретна, наречена Мария, има удължена глава и само по три пръста на всяка ръка. Но това, което наистина привлича вниманието на Макдауъл, е това, което той открива под микроскоп.

Заедно с трима независими съдебни медицински експерти той забелязва нещо странно. Пръстовите отпечатъци на мумията нямат нито една от очакваните шарки – никакви примки, никакви спирали, никакви арки. Само прави, чисти линии.

"Това не бяха традиционни човешки пръстови отпечатъци", разказва Макдауъл пред Daily Mail. "Не видяхме никакви примки или спирали по отпечатъците на пръстите на ръцете или на краката."

Това е сериозно доказателство, идващо от някой, който е прекарал години в изследване на пръстови отпечатъци в съдебни дела. Той дори заявява, че това "не са класически пръстови отпечатъци", което ни кара да се запитаме: какво са представляват?

Честно казано, Макдауъл все пак не твърди, че са извънземни. Той признава, че е "изключително преждевременно" да се прави подобна крачка. Отпечатъците може да изглеждат странно просто заради начина, по който е била запазена кожата. Някои изследователи смятат, че телата са били погребани в диатомеи – вид водорасли, които предотвратяват гниенето – което би могло да е деформирало кожата с течение на времето.

Additional photos of toes and fingers of Nazca mummy Sebastian' showing ridges/dermatoglyphs. Luckily, on some of his finger and toe pads we were able to get some good images of his prints. Many of the bodies' toes and fingers are too worn to see individual prints. pic.twitter.com/59kXVORWCA

— Josh McDowell (@pikespeaklaw) August 25, 2025

Скандална презентация в Мексико

Ако името Наска ви звучи познато, то вероятно се дължи на известните линии Наска в Перу. Там се предполага, че са открити и тези странни малки мумии. През септември 2023 г. мексиканският журналист и ентусиаст на НЛО Хайме Маусан представя две от тях по време на изслушване в Конгреса в Мексико. Да, пълна правителствена презентация за това, което той твърди, че са 1000-годишни нечовешки същества .

Мосан не се сдържа. Той каза, че това изобщо не са мумии, а непокътнати тела – и че учените са ги изследвали "задълбочено". Той твърди, че лаборатория в Националния автономен университет на Мексико (UNAM) е датирала останките чрез въглероден анализ и че над 30% от ДНК-то се е оказало "неизвестно". Освен това, той съобщава, че телата са съдържали импланти от редки метали, а едно дори е имало яйца вътре.

Хайме Маусан свидетелства под клетва, че двете сбръчкани сиви тела с три пръста на всяка ръка са "същества, които не са на хора, които не са част от нашата земна еволюция“, според Томас Греъм от Guardian. Маусан казва, цитиран от USA Today, че телата са доказателство, че някога извънземен живот е посещавал Земята.

 Video showing CT-scans of tridactyl humanoid "Non-Human" body with elongated skull found in Nazca with Tridactyl Non Human fetus inside womb.

These "Alien" mummies were verified to be authentic by multiple Universities and recently by Doctors/Scientists in U.S.#Ufotwitter pic.twitter.com/EyhVRZCziP

— T R U T H P O L E (@Truthpolex) June 27, 2024

"Позволете ми да кажа, че всичко това са пълни глупости", коментира за Live Science Рафаел Бохалил-Пара (Rafael Bojalil-Parra), професор от Метрополитен автономен университет в Мексико Сити. "Това, че нашият Конгрес дава форум на този самопровъзгласил се уфолог, е отражение на антинаучното настроение, което преобладава в страната ни днес".

Повече може да научите за този случай в статията: "Мексиканските "извънземни мумии" са показани от доказан фалшификатор (видео)"

Официалният отговор: Не, не са извънземни

През януари 2024 г. властите на страната обявяват, че така наречените мумии са просто кукли, направени от човешки и животински кости, хартия, лепило и метал. С други думи, не са извънземни, а просто странна смесица от различни неща. Съдебният археолог Флавио Естрада (Flavio Estrada) съобщава пред репортери, че телата не са на извънземни, потвърждавайки по-ранното заключение на правителството.

Специалистите също така посочват, че удължените черепи – характеристика, често цитирана като доказателство за извънземен произход – са известен резултат от древни андски практики за оформяне на глави, често срещани в няколко предколумбови култури в Перу. Кристофър Хийни (Christopher Heaney), историк, специализиран в Латинска Америка, подчертава, че това, което изглежда "извънземно" днес, може просто да са човешки останки, оформени от културни ритуали и природни процеси през векове.

И така, какво виждаме?

Дори и с всички официални опровержения, някои изследователи не са напълно убедени. Проблемът с пръстовите отпечатъци прави нещата малко по-сложни. Освен това, двама режисьори, работещи по документален филм за мумиите, казват, че рентгеновите сканирания показват вътрешни структури, които не съответстват на това, което може да се очаква от домашно направена имитация.

Те не ги наричат ​​и извънземни. Но предполагат, че останките може да са доказателство за нов или неизвестен вид, или може би дори резултат от генетична манипулация – умишлена или естествена, никой не знае със сигурност.

Източник: Scientists Split As Peru’s “Alien Mummies” Dismissed As Dolls—But Fingerprint Data Raises New Doubts,  Daily Galaxy

Квантови материали, диракови електрони, линейна лентова дисперсия

Уникалните физични свойства на материалите са в центъра на интереса на учените, занимаващи се с материалознание. Сред тях квантовите материали - вещества с поведение, при което др проявяват квантово-механичните ефекти. Това води до необичайни електронни, магнитни или оптични свойства, неописани от класическата физика. Тези материали, сред които са свръхпроводници и топологични изолатори, са от съществено значение за разработването на бъдещи квантови технологии и усъвършенствани оптични сензори.

Напоследък привличат все по-голямо внимание квантовите материал с фотоноподобни електрони. Тези електрони се държат сякаш са безмасови и се движат със скоростта на светлината, като по-скоро приличат на фотони, отколкото на конвенционални електрони. Електроните с такива свойства са наречени диракови електрони, защото са описани от уравнението на Дирак, фундаментално уравнение в релативистичната квантова механика, което включва спина на електрона и предсказва съществуването на антиматерия.

Системите с фотоноподобни електрони показват линейна лентова дисперсия, при която енергията на материала е право пропорционална на неговия импулс (за разлика от по-често срещаната квадратична дисперсия, често наблюдавана в нетопологични системи, където енергията е пропорционална на квадрата на импулса).

Kвантовите материали, дефинирани от техните фотоноподобни електрони, представляват интерес заради уникалните им електронни свойства, като например температурно-независимо съпротивление, сякаш не са нито метални, нито неметални вещества.

Учени разкриват тайната на квантовата материя

Междувременно, универсалните характеристики на магнитното поведение на тези квантови материаливсе още не са открити.

С тази задача сега се заема японски екип от японския Университет Ехиме. Вниманието на учените е насочено към физичните свойства на няколко нови органични системи с диракови електрони органичните при стайна температура. Те ги изследват с помощта на рентгенов структурен анализ на монокристали, измервания на електрическо съпротивление и магнитна възприемчивост (χ) и изчисления на линейната структура.

Всички изследвани органични комплекси показват приблизително линейна зависимост между температурата и χ, която е пряко свързана с линейната лентова дисперсия въз основа на предложените от нас модели. В някои органични съединения с пренос на заряд обаче те се трансформират между стандартни и диракови електрони в зависимост от температурата

"Наблюдавахме процеса на интерконверсия на диракови и стандартни фермиони, използвайки органични соли за пренос на заряд. Пробите са уникални с това, че съставките (донорният и акцепторният вид) са особено близки една до друга по енергия, което води до чувствителни към температура взаимодействия с пренос на заряд в твърдите състояния", пишат изследователите.

Така след теоретично и експериментално изследване екипът открива универсални характеристики на магнитното поведение на тези квантови материали.

Констатациите ще ускорят разбирането и приложението на квантовите материали, което ще даде възможност за развитие на усъвършенствани информационни и комуникационни технологии, които други материали не могат да постигнат.

Справка: 

1. Universal Features of Magnetic Behavior Originating from Linear Band Dispersion: α-BETS₂X and α′-BETS₂Y (BETS = Bis(ethylenedithio)tetraselenafulvalene, X = IBr₂, I₂Br, Y = IBr₂, ICl₂); Sakura HiramotoKoki FunatsuKensuke KonishiHaruhiko DekuraNaoya TajimaToshio Naito; The Journal of Physical Chemistry Letters 2025, 16, 35, 9116–9123 https://doi.org/10.1021/acs.jpclett.5c02197  Published August 26, 2025
2. Band Structure Evolution during Reversible Interconversion between Dirac and Standard Fermions in Organic Charge-Transfer Salts; Ryuhei Oka, Keishi Ohara, Kensuke Konishi, Ichiro Yamane, Toshihiro Shimada and Toshio Naito; 
   Magnetochemistry 2023, 9(6), 153; https://doi.org/10.3390/magnetochemistry9060153 

Източник: Electrons that act like photons reveal a quantum secret, Ehime University

Когато космическият телескоп "Джеймс Уеб" за първи път започва работа през 2022 г., астрономите очакваха да надникнат в космическата зора и да станат свидетели на раждането на първите галактики. Вместо това те откриват нещо, което не би трябвало да съществува: малки червени точки, разпръснати по древното небе като космически конфети, всяка от които сякаш изпълнена с невъзможни количества звездна светлина.

Тези загадъчни обекти, наречени от изследователите "малки червени точки", изглеждали твърде масивни и зрели за толкова ранна епоха в космическата история. Ако наистина са били галактики, пълни със звезди, както първоначално се е предполагало, те биха съдържали стотици милиарди звезди с маси като на слънцето, натъпкани в региони, по-малки от околностите на нашата слънчева система.

"Нощното небе на такава галактика би било ослепително ярко", коментира Биндзие Уан (Bingjie Wang), сега сътрудник на НАСА за "Хъбъл" в Принстънския университет. "Ако това тълкуване е валидно, то предполага, че звездите са се образували чрез необикновени процеси, които никога преди не са били наблюдавани."

Но ново изследване, публикувано в списание Astronomy & Astrophysics, предполага, че тези космически обекти изобщо не са галактики. Те може да са нещо далеч по-странно: "черни дупки" – масивни черни дупки, обвити в плътни, светещи обвивки от водороден газ, които имитират звездна атмосфера. Наричат ги още "квазизвезди" - неистински звезди.

Сравнение на размерите на хипотетична квазизвезда/черна дупка (диаметър ~10 милиарда километра или ~7187 слънчеви диаметъра, маса от 1000+ слънчеви маси) и няколко известни гигантски звезди: Stephenson 2-18 (~2150 слънчеви диаметъра), VY Canis Majoris (~1420 слънчеви диаметъра, ~17 слънчеви маси), Бетелгейзе - Betelgeuse (~887 слънчеви диаметъра, ~11,6 слънчеви маси), Pistol Star (~306 слънчеви диаметъра, ~27,5 слънчеви маси), Ригел - Rigel (~78,9 слънчеви диаметъра, ~23 слънчеви маси) и R136a1 (~35,4 слънчеви диаметъра, ~265 слънчеви маси). Кредит: Wikimedia Commons

Откритие, което създаде проблеми

Откритието става благодарение на изучаването на обект, наречен от изследователите "Клиф" (вертикални скали) – особено екстремен пример, разположен на 11,9 милиарда светлинни години разстояние. Използвайки близо 60 часа време на телескопа "Джеймс Уеб", международен екип, ръководен от Анна де Грааф (Anna de Graaff) от Института по астрономия "Макс Планк", анализира светлината от този далечен маяк.

Видяното се противопоставя на конвенционалното обяснение. Обектът показва спектрална характеристика, наречена Балмеров скок (Balmer break, Balmer jump), която е два пъти по-силна от всеки друг източник с високо червено отместване, наблюдаван преди това – толкова драматичен сигнал, че изключва нормални звездни популации като източник.

"Екстремните свойства на "Клифа" ни принудиха да се върнем към чертожната дъска и да измислим изцяло нови модели", обяснява де Грааф.

Светлинният подпис на обекта изглежда зловещо подобен на този на една-единствена, много студена звезда, а не на цяла галактика. Но звезди с такъв размер просто не могат да съществуват в природата, което води изследователите до радикално нова интерпретация.

Звездни самозванци

Моделът "черна дупка-звезда" предполага, че това, което астрономите виждат, всъщност не е звезда в традиционния смисъл. Вместо това, вероятно представлява свръхмасивна черна дупка, която активно се храни с околната материя, като получената енергия нагрява дебела обвивка от турбулентен водороден газ около нея. Тази конфигурация създава външния вид на гигантска звездна атмосфера, като същевременно се захранва от гравитационен колапс, а не от ядрен синтез.

"По принцип разгледахме достатъчно червени точки, докато не видяхме една, която имаше толкова много атмосфера, че не можеше да се обясни с типичните звезди, които бихме очаквали от галактика", разказва Джоел Лея (Joel Leja), доцент по астрофизика в Държавния университет на Пенсилвания и съавтор на статията.

"Това е елегантен отговор наистина, защото си мислехме, че е малка галактика, пълна с много отделни студени звезди, но всъщност е една гигантска, много студена звезда."

Тази интерпретация елегантно разрешава няколко загадки, които измъчват астрофизиците. Обектите на практика не показват рентгеново излъчване и нямат горещи прахови сигнатури, типични за активните черни дупки, но въпреки това показват широки емисионни линии, свидетелстващи за бързо движение на газ около масивни централни обекти.

Плътната газова обвивка в модела на черна дупка естествено обяснява както липсата на рентгеново лъчение – радиацията се абсорбира от околния материал – така и необичайните спектрални свойства, които са затруднявали изследователите, опитващи се да съобразят конвенционалните модели на галактики.

Космически растеж

Ако това бъде потвърдено, квазизвездите (звездите - черни дупки) биха могли да решат друга космическа загадка: как свръхмасивните черни дупки са станали толкова големи и толкова бързо в ранната Вселена. "Джеймс Уеб" вече е открил доказателства за изненадващо масивни черни дупки в млади галактики, което повдига въпроси за това как са постигнали такива размери за толкова ограниченото налично време.

Конфигурацията на квазизвезда е била предсказана теоретично като механизъм за бърз растеж на черните дупки, осигуряващ начин на тези космически чудовища да се натрупват ефективно, поддържайки постоянен прием на заобикалящ ги газ. Вместо да бъдат кратка, нестабилна фаза, тези обекти може би представляват неизвестна досега, но важна глава в космическата еволюция.

Откритието получава допълнителна достоверност от скорошното идентифициране на втори, почти идентичен обект на още по-голямо разстояние, което предполага, че тези явления може да са по-често срещани, отколкото се смяташе първоначално. Двата обекта се различават само два пъти по яркост, въпреки че са разделени от милиарди светлинни години и космическо време.

Дали тези квазизвезди представляват липсващи звена във формирането на галактики или изцяло нов клас космически явления, предстои да се определи. Изследователският екип вече е осигурил допълнително време на телескопа "Джеймс Уеб", за да изучи тези загадъчни обекти по-подробно, обещавайки още разкрития за бурната младост на Вселената.

Засега малките червени точки служат като смиряващо напомняне, че космосът все още крие изненади, способни да преобърнат най-фундаменталните ни предположения за това как се формират и еволюират небесните обекти. В безкрайния космически мрак тези мънички маяци продължават да оспорват всичко, което астрономите са смятали, че знаят за ранната Вселена.

Справка: A remarkable ruby: Absorption in dense gas, rather than evolved stars, drives the extreme Balmer break of a little red dot at z = 3.5, Anna de Graaff et al;  Astronomy & Astrophysics Volume 701, September 2025; DOI: https://doi.org/10.1051/0004-6361/202554681; Published online 10 September 2025

Източник: Black Hole Stars May Solve James Webb’s Little Red Dot Mystery,  ScienceBlog

Учените смятат, че тези далечни роднини на хората може да са практикували погребални ритуали 100 хиляди години преди появата на съвременните хора или неандерталците.

Работата започва през 2013 г. под ръководството на антрополога Лий Бергер (Lee R Berger). Поради тесните проходи на пещерата, достъпни само през криволичещи шахти, Бергер набира екип от ниски, слаби и добре подготвени антрополози, които "не трябва да имат клаустрофобия". Тяхната задача е да се спуснат 30 метра надолу и да изследват над 100 метра дълга топография на коварна и на моменти невъзможно тясна пещерна система.

Първоначалното съобщение за находката през 2015 г. бе посрещнато с удивление и известен скептицизъм, защото бе невъзможно да си представим откриването на нов вид хоминин, не чрез една-единствена кост или фрагментиран череп, а чрез съкровище от над 1500 добре запазени фосилизирани кости от минимум 15 индивида, много от които съчленени на място, погребани в пещера, която е била необезпокоявана вероятно повече от 300 000 години.

Екипът нарича област в камерата Диналеди "Кутия с пъзели", съдържаща изобилие от необичайно запазени фосили, които изглежда са били поставени умишлено.

Въпреки този изключително висок брой образци, класификацията им спрямо други видове Homo остава неясна. Homo naledi има уникална конструкция на тялото - с стъпала, китки и ръце, подобни на тези на съвременния човек, но бедрата и раменете са по-близки до формата на по-древните австралопитеци. С дребно тяло, с приблизителна височина под 1,5 метра и мозък с размерите на 3-месечно съвременно човешко бебе, той стои доста различно от другите известни хоминини от своето време.

Класификацията на  Homo naledi спрямо други видове Homo остава неясна. Кредит S.V. Medaris, UW Madison

Последващите разкопки през 2017-18 г. в "Преддверието на хълма" (Hill Antechamber) и камерата Диналеди (Dinaledi Chamber) разкриват още фосили на зъби и съчленени кости, включително останки на деца и възрастни.

Някои скелети са запазили пълни анатомични връзки - например стъпалото и глезена са все още прикрепени към крака.

Анализът на седиментите не показва доказателства за пренос с вода или свлачища, които биха могли естествено да отложат костите в тези камери. Вместо това, фосилите изглежда са били умишлено поставени там и бързо покрити от седименти, преди телата да се разложат напълно.

Карта на подсистемата Диналеди и детайли, показващи площта на залата Диналеди и преддверието на хълма. Кредит: L. R. Berger et al., eLife (2025). DOI: 10.7554/eLife.89106.3.

Липсващите следи, че това е резултат от естествени процеси, говори, че това са погребения на индивиди, които имат ритуали, култура.

Авторите на изследването твърдят, че костите не биха могли да бъдат поставени от хищници или случайни геоложки събития. Освен това няма доказателства за обитаване в пещерите, което допълнително подкрепя аргумента, че те са били използвани предимно като погребални пространства.

Изкопаните фрагменти са показани в тъмносив цвят, в допълнение към частите от мандибулата, които са недвусмислено разпознаваеми в рамките на обекта. Кредит: eLife (2025). DOI: 10.7554/eLife.89106.3

Археолозите все още са изправени пред предизвикателства при идентифицирането на доказателства за културни погребения. Много предишни твърдения, особено по отношение на неандерталците, са били поставени под въпрос при по-внимателно разглеждане. Но доказателствата от "Изгряващата звезда" се характеризират с броя на участващите индивиди, липсата на контакт с вода или животни и ясното пространствено разделяне на останките от околните седименти.

Констатациите са важни.

Преди се е смятало, че умишленото погребение е уникално за съвременните хора, свързано със символично мислене, ритуали и дори духовни вярвания.

Сега Homo naledi, който е бил висок около 122 см с мозък три пъти по-малък от нашия, може да отложи произхода на погребалната практика с повече от 100 000 години назад.

Пренасянето на тела в дълбоки, тесни пещери е изисквало сътрудничество, планиране и може би използването на огън за навигация в пълния мрак, което предполага когнитивна сложност, неочаквана за вид, толкова отдалечен от съвременните хора.

Остава и въпросът защо са се катерили и пълзели до мястото на погребението в абсолютна тъмнина, за да пренесат телата на мъртвите толкова дълбоко в опасната пещера?

Докато пещерите са единствените известни останки на Homo naledi, ежедневието и културата им остават загадка.

Може би най-интригуващият аспект на находката е, че тя изобщо съществува. Неоткрит досега човешки вид, който някога е ходил по Земята, е съществувал достатъчно дълго в региона, за да погребва мъртвите си поколения наред, и го е направил над 100 хиляди години по-рано от първите съвременни доказателства за човешки погребения.

Справка: Lee R Berger et al, Evidence for deliberate burial of the dead by Homo naledi, eLife (2025). DOI: 10.7554/eLife.89106.3

Източник: New Homo naledi evidence supports intentional burial practices, Justin Jackson, Phys.org

Нов анализ на дългогодишни истории на слушане на музика установява, че вкусът ни постепенно се стеснява с възрастта. По-младите харесват широк диапазон от жанрове и изпълнители, но до средна възраст много от нас се връщат по-често към познати парчета.

Професор Алън Саид (Alan Said) и неговият екип от Университета в Гьотеборг анализират 15 години данни, за да покажат как поведението при слушане на музика се променя с възрастта, свързвайки го с персонализацията и афинитетът към разнообразието.

Екипът използва набор от данни от Last.fm, който свързва възпроизвеждания от множество услуги в един профил. Тъй като много потребители сами посочват възрастта си при регистрация, наборът от данни позволява моделиране, свързано с възрастта, през годините. Той включва над 2 014 милиарда събития на слушане на музика от повече от 120 000 потребители между 2005 и 2020 г., плюс метаданни за песни и потребители, които позволяват внимателен анализ.

Музикалният вкус се променя с възрастта

Психологията отдавна описва повишаване тежестта на личната памет за музика от юношеството и ранната зряла възраст.

Изследванията показват, че разпознаваемостта, предпочитанията и емоциите достигат пик за песните от тези години и дори разкриват вторичен пик за музиката на родителите.

Изследванията върху потребителското поведение добавят още един аспект. Класически изследвания отбелязват, че любимата популярна музика често отразява вкусове, оформени в края на юношеството и ранната зряла възраст, модел, който помага да се обясни защо песните от тези периоди се усещат трайно важни.

Новите открития отговарят на тези модели, без да свеждат слушането на музика от по-възрастните хора до просто носталгия. Много по-възрастни слушатели все още опитват нови изпълнители, но се връщат по-често към песните, които са били важни в младостта им.

Тийнейджърите са склонни да споделят много любими неща с връстниците си. С възрастта припокриването намалява, тъй като вкусовете стават по-индивидуализирани.

Музикалните пътешествия стават по-лични

Авторите описват разширяване на вкуса за музиката от юношеството до ранната зряла възраст, след което свиване към по-личен профил по-късно в живота. Този обрат към личната история не спира новите открития, но измества баланса към повтарящи се изпълнения на утвърдени фаворити.

Анализът, свързан с възрастта, на повече от 40 000 потребители на Last.fm, за период от 15 години, е преброил 542 милиона възпроизвеждания на повече от един милион песни. Това са достатъчно данни, за да се проследят тенденциите през целия жизнен цикъл. Тези числа обясняват защо заключенията са важни.

Екипът идентифицира ясна закономерност сред по-възрастните хора.

"Повечето 65-годишни не се впускат в музикални изследвания“, отбелязва професор Саид.

Същите данни показват, че слушателите на средна възраст продължават да слушат нови изпълнения. Те просто се връщат към по-ранни лични фаворити по-често, отколкото по-младите слушатели.

Препоръки 

Проучването подчертава значението на системите за препоръки, които се адаптират към жизнения етап. Една единствена стратегия за всички рискува да пропусне това, което различните групи всъщност искат, особено когато по-старите профили отразяват уникални, дълбоко лични истории.

Системите, съобразени с възрастта, могат да се справят по различен начин с изследването и подбора на съдържанието в различните етапи от живота. За по-младите слушатели новото може да играе по-голяма роля, докато за по-възрастните слушатели моделите могат да наблягат повече на дългосрочните фаворити и все пак да извеждат на преден план свеж материал, който отговаря на установените предпочитания.

Оценката за дълъг период от време също е важна за дизайна на системата. Надлъжният профил на слушане разкрива модели, които краткосрочните тестове не могат да уловят, включително как разнообразието и уникалността се променят през десетилетията.

Наборите от данни от продължителен период и различни възрасти позволяват правилното оценяване на тези избори.

Изграждане на саундтрак за цял живот

По-младите слушатели могат да се възползват от широка палитра музика, която идва естествено. Разнообразието сега изгражда библиотеката, от която ще черпите по-късно, и може да изостри вкуса ви за това кои музиканти ви пасват най-много.

Ако сте на средна възраст или по-възрастни, не е проблем да се придържате към личния си канон. Все още можете да изпробвате премерен поток от нови песни, които се вписват в историята ви, а след това да запазите тези, които ви допаднат, за да може да продължите да се учите.

Изводът за подхода на индустрията е прост. Екипите за препоръки трябва да тестват стратегии, които съчетават ново и познато по различен начин в зависимост от възрастта, и трябва да измерват успеха в многогодишен план.

Човешкият извод е също толкова ясен. Личният музикален саундтрак се свива с възрастта, но остава жив, а внимателният дизайн може да му помогне да остане такъв, без да налага нежелана промяна.

Справка: Soundtracks of Our Lives: How Age Influences Musical Preferences; Arsen Matej Golubovikj, Bruce Ferwerda, Alan Said, Marko Tkalcic; UMAP Adjunct '25: Adjunct Proceedings of the 33rd ACM Conference on User Modeling, Adaptation and Personalization; Pages 93 - 97; https://doi.org/10.1145/3708319.3733673

Източник: Music taste broadens in youth but narrows with age, Jordan Joseph, Earth.com

Десет години след откриването на първата гравитационна вълна, колаборацията LIGO-Virgo-KAGRA на 10 септември обяви откриването на GW250114 - вълна в пространство-времето, която носи безпрецедентна информация за природата на черните дупки и фундаменталните закони на физиката.

Проучването потвърждава предсказанието на професор Стивън Хокинг от 1971 г., че когато черните дупки се сблъскват, общата площ на хоризонта на събитията на получената черна дупка е по-голяма от сумата на отделните черни дупки и тя не може да се свие.

Изследванията също така потвърждава природата на черните дупки така, както ги е определил новозеландският математик Рой Кер със своя набор от уравнения, разработени през 1963 г., елегантно обясняващи как изглеждат пространството и времето близо до въртяща се черна дупка. Метриката на Кер предсказва ефекти като "влачене" на пространството и още по-удивителните цикли, които свързват безкрайно много "независими" пространства в черната дупка. Те могат да бъдат и "други" вселени, и отдалечени части на нашата Вселена. В получените по този начин пространства има затворени времеподобни криви - един пътешественик във времето може по принцип да попадне в миналото си, т.е. да срещне себе си.

Публикувайки своите открития в Physical Review Letters, международната група изследователи, включително експерти от Университета в Бирмингам, отбелязват, че GW250114 е открит със съотношение шум/сигнал от 1:80. Тази яснота позволи прецизни тестове на Общата теория на относителността и термодинамиката на черните дупки.

"GW250114 е най-силното гравитационно вълново събитие, което сме засекли досега, бе като шепот, превръщащ се във вик", коментира Герайнт Пратен (Geraint Pratten), член на Кралското общество в университета в Бирмингам и член на екипа на LVK. "Това ни даде безпрецедентна възможност да подложим теориите на Айнщайн на едни от най-строгите възможни тестове – потвърждавайки едно от пионерските предсказания на Стивън Хокинг, че когато черните дупки се сливат, комбинираната площ на техните хоризонти на събитията може само да расте и никога да се свива."

Ляв панел: Честота и време на затихване (полуживот) на различните тонове на звънене, измерени в GW250114. Черните маркери показват стойностите, предсказани за черна дупка на Кер. Десен панел: гравитационен вълнов сигнал (долна спирала), излъчван от остатъчната черна дупка (долна сфера) в различните тонове, за числена симулация, съответстваща на измерените параметри на GW250114. Кредит: Dr. Keefe Mitman (Cornell University), Prof. Harald Pfeiffer (Albert Einstein Institute, Potsdam)

GW250114 е засечен от двата детектора на Лазерната интерферометрична гравитационно-вълнова обсерватория (LIGO) в САЩ. LIGO работи в координация с два международни партньора - детектора за гравитационни вълни Virgo в Италия и KAGRA в Япония, образувайки мрежа за лов на гравитационни вълни, наречена LVK (LIGO, Virgo, KAGRA).

Екипът на LVK, който включва членове на Университета в Бирмингам, успява да установи, че GW250114 е генерирана от сблъсъка на две черни дупки с маса около 32 пъти по-голяма от тази на нашето слънце.

LIGO открива гравитационна вълна, преминаваща през Земята на всеки няколко дни, но GW250114 се оказа специална. Данните показват, че първоначалните черни дупки са имали обща повърхност приблизително с размера на две Българии (240 000 квадратни километра), докато крайната площ е била около 400 000 квадратни километра.

През 70-те години на миналия век Хокинг и физикът Джейкъб Бекенщайн (Jacob Bekenstein) стигат до заключението, че площта на черната дупка е пропорционална на нейната ентропия или степен на безпорядък, което проправя пътя за по-късна новаторска работа в областта на квантовата гравитация, която се опитва да обедини двата стълба на съвременната физика: Общата теория на относителността и квантовата физика.

След като черните дупки се слеят, по време на това, което физиците наричат ​​фаза на "звънене", последната черна дупка вибрира, излъчвайки гравитационни вълни със специфични честоти, подобни на характерните звуци, които би издала камбана, когато се удари в нея, "гласовете" на черната дупка.

Решението на Рой Кер предсказва, че черната дупка и нейните "гласове" се описват еднозначно само с две числа: масата и спина (скоростта на въртене) на черната дупка. Последиците от този революционен резултат отличават черните дупки от всички други космически обекти: една звезда може да бъде описана с много голям набор от сложни характеристики, докато черните дупки, по-тежки от милион пъти нашето слънце, са описани само с две прости числа - маса и спин.

Инфографика, представяща напредъка на обсерваториите за гравитационни вълни – едно от най-прецизните измервателни машини, създавани някога от човечеството – в наблюдението на космически сблъсъци на черни дупки, като регистрираните сигнали са показани в долния панел. Съвременните телескопи също наблюдават с все по-голяма прецизност тези събития, създавайки красивите изображения, показани в горния панел.

"Като се има предвид яснотата на сигнала, произведен от GW250114, за първи път успяхме да различим два "тона" от "гласовете" на черните дупки и да потвърдим, че те се държат според предсказанието на Кер, получавайки безпрецедентни солидни доказателства, че природата на черните дупки се определя от уравненията на Кер", коментира Грегорио Каруло (Gregorio Carullo), доцент в университета в Бирмингам и координатор на един от екипите за анализ на LVK.

Резултатите са публикувани почти точно десет години след първото забележително наблюдение на гравитационни вълни. На 14 септември 2015 г. на Земята пристигна сигнал, носещ информация за двойка отдалечени черни дупки, които са се спирализирали и са се слели заедно.

"Откриването на двойна черна дупка с параметри, подобни на тези на GW150914, но три пъти "по-шумна", само десетилетие след революционното откритие, се дължи на огромните технологични подобрения на нашите инструменти, проправящи пътя за прецизна астрономия с гравитационни вълни", коментира Патриша Шмит (Patricia Schmidt), доцент в Университета в Бирмингам и съпредседател на аналитичния екип на LVK.

"Изключителното съотношение сигнал/шум на GW250114 показва колективния напредък в инструментариума за гравитационни вълни в нашата общност", добавя Амит Сингх Убхи (Amit Singh Ubhi), част от екипа по инструменти в Бирмингам, допринесъл за ключовия хардуер, който направи възможно подобно откритие.

"Тази безпрецедентна яснота ни позволява да изследваме еволюцията на черните дупки с несравнима прецизност, демонстрирайки влиянието на най-съвременните технологии върху нашето разбиране за фундаменталните закони на природата."

Справка: GW250114: testing Hawking's area law and the Kerr nature of black holes, Physical Review Letters (2025). DOI: 10.1103/kw5g-d732

Източник: Hawking and Kerr black hole theories confirmed by gravitational wave, University of Birmingham

Сега техническите подробности зад това откритие бяха публикувани в статия в Nature, която, въпреки доста скромната си формулировка, в крайна сметка може да се окаже сред най-значимите в историята на науката.

В крайна сметка: може да е живот, но няма да знаем със сигурност, докато не върнем пробите на Земята. Perseverance вече е събрал фрагмент от съответната скала – просто трябва да отидем и да го вземем.

НАСА и Европейската космическа агенция всъщност съвместно работят по мисия за кацане до Марс, прибиране на пробите от скали, събрани от Perseverance, и доставянето им на Земята. Това би включвало пробата от скалата, която е обект на изследването на Nature. Мисията, известна като "Връщане на проби от Марс" (Mars Sample Return), обаче се сблъска с проблеми поради нарастващите разходи.

В средата на 2024 г. роувърът Perseverance се натъкна на блок от древна кал, наречен Cheyava Falls, отличаващ се с тухленочервения си оттенък. Тази скала е отложена от вода преди около четири милиарда години. Докато повечето марсиански скали изглеждат червени поради покритие от окислен (железен) железен прах, Cheyava Falls е червен изцяло – тривалентното желязо (Fe III) се намира в самата скала.

a, Орбитално контекстно изображение. Бялата линия и стрелките показват посоката на движението на ровера от южния контакт между формацията Margin и долината Neretva до зоната на разкритието Bright Angel и след това до зоната на разкритието Masonic Temple. Оранжевите триъгълници показват местоположението на научните цели, обсъдени в статията. b, Мозайка от изображение от Mastcam-Z 360°, гледаща контакта между светло оцветената формация Bright Angel (на преден план) и топографски по-високо разположената формация Margin от канала на долината Neretva. Нагоре по склона, на около 110 м разстояние, е показано приблизителното местоположение на работното пространство Beaver Falls (съдържащо целите Cheyava Falls, Apollo Temple и Steamboat Mountain, както и пробата от Sapphire Canyon). Надолу по склона, на около 50 м разстояние, е показано и приблизителното местоположение на целевия Grapevine Canyon. В далечината, от южната страна на долината Neretva, едва се вижда зоната на разкритието на Масонския храм. NASA/JPL-Caltech/ASU/MSSS.

По-интригуващо е, че Cheyava Falls е осеян с десетки малки бледи петънца, обикновено с диаметър по-малък от милиметър. Тези петънца са оградени с тъмен, богат на фосфор минерал, който също се появява като малки точки, наречени от изследователите "макови семена", разпръснати между другите петънца. С този минерал са свързани следи от древни органични съединения. (Органичните съединения съдържат въглерод и са фундаментални за живота на Земята, но съществуват и при липса на биология.)

Какво общо има това с живота?

Всички живи организми на Земята използват енергия чрез окислително-редукционни (редокс) реакции – прехвърляне на електронни частици от химични вещества, наречени редуктори, към съединения, наречени оксиданти. На Земята например структури, наречени митохондрии в животинските клетки, прехвърлят електрони от глюкоза (редуктор) към кислород (оксидант). Някои скални бактерии използват други видове органични съединения вместо глюкоза и железен оксид вместо кислород.

Когато тривалентното желязо (Fe III) се редуцира до различна форма, двувалентно желязо, то става разтворимо във вода и или се отмива, или реагира, за да образува нови, по-светли минерали. Резултатът е, че много червени скали и седименти на Земята съдържат малки избелени петна – "редукционни петна" – поразително подобни на тези, открити в Cheyava Falls. Всъщност, роувърът Perseverance впоследствие забелязва по-светли петънцаи, които силно напомнят на редукционни петна, на място, наречено Serpentine Rapids, но прекарва твърде малко време там, за да ги анализира и, за съжаление, не събира никакви проби.

Скалата, наречена Serpentine Rapids, също показва характеристики, напомнящи за редукционни петна. Кредит: NASA JPL-Caltech

Новата статия в Nature се основава на резюмета, представени на Конференцията за лунни и планетарни науки, проведена в Хюстън през март 2025 г., но с повече подробности и добавена тежест на експертна оценка. Тя потвърждава, че бледите петна са свързани с органична материя и че съдържат двувалентно желязо и сяра – по-специално минерал железен сулфид.

Най-правдоподобното тълкуване е, че редокс реакциите са протичали в скалата след нейното образуване, прехвърляйки електрони от органична материя към тривалентното желязо (Fe III) и сулфат и образувайки обезцветени зони, където Fe III е бил изчерпан.

Скалата, известна като Cheyava Falls, има характеристики, които биха могли да се образуват при наличието на микробен живот. Кредит: NASA JPL-Caltech

Забележително е, че тези реакции – особено редукцията на сулфати – обикновено не протичат при ниските температури, които тази скала е преживявала през историята си. Освен ако не са замесени микроби. Микробното окисление на органичната материя може също да доведе до образуването на фосфатни минерали, като тези, открити при Cheyava Falls.

Без да се изследват тези проби в лаборатории на Земята, може да зсе каже малко за това какво се е случило при Cheyava Falls преди четири милиарда години. Въпреки това, няма напълно задоволително небиологично обяснение, което да обясни пълния набор от наблюдения, направени от Perseverance.

Новата статия върши добра работа, изяснявайки това, разглеждайки възможностите една по една. Но в астробиологията липсата на небиологично обяснение не е мястото, където свършва откриването на живот – а там, където то започва. Историята ни казва, че когато не можем да се сетим за небиологично обяснение за нещо, обикновено това не означава, че такова няма. Просто все още не сме се сетили за него.

Земна скала: Червен туф с редукционни петна. Кредит: UK Virtual Microscope

И така, какво се случва след това?

Първо, астробиолозите по целия свят трябва да проучат кои окислително-редукционни реакции, включващи желязо, сяра, органични съединения и фосфат, могат да се случат със и без биологични фактори при условия, характерни за Cheyava Falls.

Второ, НАСА и други космически агенции трябва да осигурят смело ръководство на мисията "Връщане на проби от Марс". Да, тя ще бъде скъпа – вероятно десетки милиарди долари – но резултатът може да бъде най-важното научно откритие, правено някога.

Справка: Joel A. Hurowitz et al, Redox-driven mineral and organic associations in Jezero Crater, Mars, Nature (2025). DOI: 10.1038/s41586-025-09413-0

Източник: Signs of ancient life may have been found in Martian rock—new study, Sean McMahon, The Conversation

Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия.

Минилуните обаче се различават от квазилуните като 2025 PN7, тъй като минилуните временно обикалят около Земята, а квазилуните само привидно го правят. В момента има шест други известни квазилуни: 164207 Кардея (2004 GU9), 469219 Камо'оалева (2016 HO3), 277810 (2006 FV35), 2013 LX28, 2014 OL339 и 2023 FW13.

Астрономи от обсерваторията Pan-STARRS в Хавай откриват новата квазилуна, наречена "2025 PN7", на 2 август 2025 г. Изследването им е публикувано наскоро в Research Notes of the AAS. Използвайки системата Horizons на JPL и инструментите на Python, те са анализирали орбиталните данни и ги сравняват с други Арджуни и квазиспътници.

Екипът установява, че 2025 PN7 е била в квазиорбита вече около 60 години и вероятно ще бъде наблизо още около 60 години, преди да се отдалечи. В сравнение с други квазилуни, този период е сравнително кратък. Квазилуната Камо'оалева има очаквана околоземна орбита от около 381 години, докато общото време за 2025 PN7 е 128 години.

Учените са наясно с тези квазиспътници от 1991 г., когато за първи път откриват 1991 VG – за който някои по онова време са смятали, че е междузвездна сонда.

Осцилиращата траектория на квазилуната 469219 Камоалева, гледана от Земята, докато обикаля около Слънцето. Проследената траектория на Камоалева я прави да изглежда като постоянен спътник на Земята. Кредит: NASA / JPL-Caltech

Авторите на изследването обясняват:

"Повече от три десетилетия по-късно вече е широко прието, че подобни обекти са естествени и представляват вторичен астероиден пояс, който заема региона, в който системата Земя-Луна обикаля около Слънцето, определяйки динамичния клас Арджуна. Арджуните с най-подобни на Земята орбити могат да претърпят временни залавяния като минилуни на нашата планета."

Панелът картографира известните квази-спътници в динамичния контекст на астероидния пояс Арджуна: Кардея (златна точка), Камо'оалева (червено), 277810 (оранжево), 2013 LX 28 (жълто), 2014 OL 339 (виолетово), 2023 FW 13 (розово) и 2025 PN 7 (лайм). Медианната стойност на λr в годишния интервал (2000, 2050) е показана като λr∗, еквивалентната стойност за голямата полуос е a*. Research Notes of the AAS (2025). DOI: 10.3847/2515-5172/ae028f

Квазилуните не са уникални за Земята. Други планети, луни и дори астероиди могат да имат квазилуни. Например, Венера, Юпитер, Сатурн, Нептун, Плутон и астероидът Церера имат поне по една известна квазилуна. Първата открита квазилуна, Зоозве, обикаля около Венера. Тя е получила уникалното си име поради историческо неправилно тълкуване на оригиналния ѝ идентификатор, 2002 VE68.

Минилуни: Кратки посетители на Земята

Минилуните се различават от квазилуните по това, че те наистина обикалят около Земята, но само за кратко време.

Пътят на симулирана минилуна, временно заснет от Земята. Кредит:The Atlas Project

Обикновено съществуват по-малко от година, тези обекти са малки и трудни за откриване. Досега са открити само четири и нито един не е останал в орбита. Някои предполагаеми мини-луни се оказаха космически отломки, като например космическия кораб "Гая" (Gaia) или ракетни степени от мисиите "Чан'ъе 2" (Chang’e 2) и "Лунар Проспектор" (Lunar Prospector).

Когато се наблюдава от Земята, квазилуната Круитн следва жълтата пътека, която изглежда не обикаля около Слънцето. Орбитите на квазилуната Круитн и Земята в течение на една година (от септември 2007 г. до август 2008 г.). Местоположението на Круитн е обозначено с червената кутия, тъй като е твърде малък, за да се види от това разстояние. Земята е бялата точка, движеща се по синия кръг. Бледожълтият кръг в центъра е нашето Слънце. Синият кръг представлява пътя на Земята, докато се върти обратно на часовниковата стрелка около Слънцето. „Камерата“ се върти заедно със Земята, така че изглежда, че Земята не се движи. Червената пътека представлява пътя, който Круитн поема, докато се върти около Слънцето. Тъй като камерата се върти заедно със Земята, Круитн изглежда се движи по път с форма на боб. Тази илюзия е известна като орбита на подкова. Кредит: Jecowa/Wikimedia Commons

Призрачни луни: мит или реалност?

Призрачните луни, ако съществуват, са облаци прах, които споделят земната орбита, оставайки напред или назад, докато пътуваме около Слънцето. Известни като "облаци на Кордилевски", тези потенциални призрачни луни са съобщени за първи път през 60-те години на миналия век и предварително потвърдени през 2018 г.

Художествено изображение на облака на Кордилевски в нощното небе (със значително подобрена яркост) по време на наблюденията. Кредит: Royal Astronomical Society

Въпреки това, няма консенсус относно тяхното съществуване и те могат да се появяват и изчезват въз основа на влиянието на Слънцето и други планети.

Рискове от сблъсък

Първоначално учените смятали, че някои квазилуни представляват значителен риск от сблъсък със Земята. За щастие, това вече не е така. Сегашните квазилуни, с размери от 10 до 300 метра , биха могли да причинят регионални щети, ако се сблъскат със Земята. Въпреки това, нито една известна квазилуна не е на път към сблъсък със Земята в обозримо бъдеще. Техните орбити са достатъчно добре проучени, така че всеки потенциален удар би бил предсказан много преди да се случи.

Минилуните, от друга страна, понякога са удряли Земята. Около 1% от всички минилуни в крайна сметка навлизат в нашата атмосфера, но повечето са малки и изгарят, преди да достигнат повърхността. Вероятността опасно голяма минилуна, с диаметър около 1 километър, да удари Земята е изключително ниска, като се смята, че се случва веднъж на милиард години.

Квазилуните и минилуните дават ценна информация за нашия космически квартал. Тези космически тела могат да произхождат от Главния астероиден пояс, от удари върху Луната или от разпадане на по-големи обекти с подобни орбити. Изучаването им може да помогне на учените да разберат природата на астероидите и да оценят потенциалните заплахи, които те представляват за Земята.

Квазилуните, поради своята близост и размер, са идеални цели за изследване и изучаване. Те са по-лесни за посещение и потенциално пренасочване в сравнение с други астероиди. Например, китайската мисия Tianwen-2, планирана за изстрелване през 2025 г., има за цел да посети квазилуната 469219 Камоалева. Мисията ще събира проби и ще анализира повърхността на астероида. В бъдеще квазилуните, обикалящи около други светове, биха могли да служат като платформи за научни наблюдения, предоставяйки уникална гледна точка за изучаване на телата, около които обикалят.

Бъдещи изследвания биха могли да разкрият още квазиспътници или минилуни. Проследяването на тези обекти близо до Земята може да е важно за планетарната защита и бъдещи космически мисии - вероятно дори за минен добив на астероиди в по-далечно бъдеще.

Справка: Carlos de la Fuente Marcos et al, Meet Arjuna 2025 PN7, the Newest Quasi-satellite of Earth, Research Notes of the AAS (2025). DOI: 10.3847/2515-5172/ae028f

Източници:

Scientists find quasi-moon orbiting the Earth for the last 60 years—and it's not the first one, Krystal Kasal, Phys.org

Earth has 7 strange quasi-moons, minimoons, and two ghost moons, Brighter Side of News