Началото на 10 ноември, 2014 г. ни бе ентусиазирано - работата на НаукаOFFNews стартира смело с три статии:

1. "Кривите огледала на Козирев" - актуална за онова време, смес от почти журналистическо разследване и коментар;
2. статията, която събра най-много прочитания, недостигнати от никоя друга и досега: "Ефектът на Дънинг-Крюгер или как глупавите са твърде глупави, за да разберат, че са глупави" и  
3. една статия, предизвикващата полемика, но много важна за нас: "Не, нямате право на мнение!".

Потеглихме с младежки порив, който все още не ни е напуснал, макар че леко поулегнахме.

На този специален и за нас ден искаме да поздравим вас, нашите читатели, за подкрепата, която ни оказвате през годините, както и за критиките, коментарите и идеите, които ни дават стимул да се развиваме. А и да се стараем да ви представяме все повече важна и доказано обективна научна информация.

Благодарим и на всички наши външни автори, сътрудници и колеги - бивши и настоящи, a те не са малко - Калоян Константинов, Николаос Цитиридис, Мая Младенова, Емил Вълков, Антон Оруш, Николай Кереков, Недялка Аценова, Галина Викторова, Божан Божков, Йордан Стефанов, Катя Димитрова, Антония Петрова, Галина Мешкова, Диана Маркова, Боян Рашев, Роса-Виктория Гаммелтофт, Георги Гърков, Ивайла Сопотенска, Мариана Тодорова, д-р Иван Димов, Константин Чипев от Университета Стони Брук, Ню Йорк. И най-младият - студентът Деян Милков, който отрази едно важно събитие за нас.

Трябва да споменем с благодарност и респект и нашите партньори от Климатека и Horizon.

А за тези, които искат да станат научни журналисти или се колебаят, прочетете тази дописка: "Искате да сте научен журналист? Няма по-хубава професия от тази". И нека не ви звучи пресилено, ние мислим точно така.

Хепатит В е хронична инфекция, която засяга около 254 милиона души по света и причинява около 1,1 милиона смъртни случая годишно, основно вследствие на цироза и рак на черния дроб. Въпреки наличието на профилактична ваксина от повече от 40 години, все още няма трайно лечение за хората, които вече живеят със заболяването. Настоящите антивирусни лекарства могат да потиснат вируса, но не и да го унищожат.

Според Европейския център за профилактика и контрол върху заболяванията (ECDC) около 3,6 милиона души в 27-те държави — членки на ЕС, Исландия, Лихтенщайн и Норвегия са хронично инфектирани с хепатит В. Мнозина от тях не осъзнават, че са инфектирани, преди да настъпи сериозно увреждане на черния дроб, което ги обрича на доживотно лечение.

„Хората смятат, че сме решили проблема, защото разполагаме с профилактична ваксина. Но за милионите хора, които вече живеят с хроничен хепатит В, това просто не е вярно“, каза професор Улрике Процер, директор на Института по вирусология към Техническия университет в Мюнхен и изследователския център Helmholtz.

Сега обаче Процер и други изследователи от цяла Европа вярват, че функционалното излекуване най-после е на една ръка разстояние.

Процер е посветила повече от две десетилетия на изучаване на механизмите, чрез които хепатит В заобикаля имунната система, и на разработване на нови начини, които да помогнат на организма да противодейства.

„Наричам хепатит В най-често срещаното пренебрегвано заболяване в света“, сподели Процер, която ръководи международен екип от изследователи, разработващ нова ваксина за хора с хроничен хепатит В.

Тяхната работа е част от шестгодишната изследователска инициатива TherVacB, финансирана от ЕС, която приключва в края на 2026 г. Докато конвенционалните ваксини срещу хепатит В предпазват от инфекция, тази терапевтична ваксина е предназначена за хора, които вече са хронично инфектирани.

Вместо да се опитва да атакува вируса директно, екипът на Процер поставя друг въпрос — може ли самата имунна система да бъде обучена да си върне контрола? Целта е да се възпроизведе видът имунен отговор, наблюдаван при хора, които елиминират хепатит В по естествен път, след като са се заразили в по-късна възраст.

„Хората, които елиминират вируса, развиват силни имунни отговори чрез антитела и Т-клетки“, пояснява Процер, имайки предвид имунните клетки, които откриват и унищожават инфектираните клетки. „Разработихме нашата терапевтична ваксина така, че да активира именно този тип имунни отговори.“

Ранните клинични проучвания при здрави доброволци показват, че ваксината се понася добре и успешно стимулира очаквания имунен отговор. В момента се провеждат клинични изпитвания с пациенти в Германия, Италия, Испания, Обединеното кралство и Танзания.

Макар изследователите да предупреждават, че работата все още е в ранните си клинични етапи, те считат, че терапевтичните ваксини в крайна сметка биха могли да се превърнат във важен компонент на бъдещите комбинирани терапии.

Повод за надежда

Световната здравна организация си е поставила за цел да елиминира вирусния хепатит като заплаха за общественото здраве до 2030 г. Постигането на тази цел ще изисква по-ранна диагностика, по-широко ваксинационно покритие и по-ефективни методи на лечение за хората, които вече живеят с хронична инфекция.

Нарастващият оптимизъм през последните години се дължи на промяна в научното мислене. Вместо да разчитат на едно-единствено лечение за елиминиране на вируса, изследователите все повече се убеждават, че функционалното излекуване ще бъде постигнато чрез комбиниране на терапии с ефективно съвместно действие, което ще позволи на пациентите да постигнат контрол над вируса без необходимост от непрекъснато лечение.

„Навлизаме в изключително вълнуващ етап от изследванията в областта на хепатит В“, каза д-р Мария Бути Ферет, хепатолог с десетилетия опит в лечението на пациенти с това заболяване.

„В момента се разработват множество нови терапии, насочени към различни части на вируса или подпомагащи по-ефективната борба на имунната система с него. Бъдещето вероятно няма да дойде под формата на едно-единствено лечение, а чрез съчетаване на различни подходи, които действат съвместно.“

Бути Ферет е професор по медицина в Автономния университет на Барселона и старши хепатолог в Университетската болница „Вал д’Еброн“ — един от водещите центрове за лечение на чернодробни заболявания в Европа.

През последните шест години тя е част от друг международен изследователски екип, подкрепян от ЕС, наречен IP‑cure‑B, който проучва дали учените могат да възстановят способността на имунната система да контролира хепатит В по естествен път.

Настоящите антивирусни лекарства не могат да елиминират микроскопичния вирусен резервоар, който остава скрит в чернодробните клетки. Вирусът често се появява отново непосредствено след прекратяване на лечението.

Изследователите от IP‑cure‑B са проучили дали е възможно да „събудят“ собствените защитни сили на организма преди спиране на антивирусната терапия. Така имунната система би била по-добре подготвена да държи вируса под контрол в дългосрочен план.
Клиничното изпитване от фаза IIa в рамките на проекта вече е приключило и изследователите анализират дали този имунотерапевтичен подход може да доведе до функционално излекуване. Успоредно с клиничното изпитване екипът търси и биологични маркери в кръвта и имунната система на пациентите, които биха могли да разкрият кои от тях е най-вероятно да се повлияят благоприятно от бъдещи имунотерапии.

„Това, което ще научим, ще е от значение не само за нашето собствено проучване“, каза координаторът на проекта Фабиен Зулим, професор по медицина в Университета „Клод Бернар Лион 1“ във Франция и един от водещите европейски експерти в областта на хроничния хепатит В.

„Това би могло също така да ни помогне да разберем кои пациенти е най-вероятно да се повлияят от новите имунотерапии или от навлизащите антивирусни средства с директно действие.“

Обединяване на силите

Все повече учени смятат, че комбинираната терапия ще бъде ключът към успеха. Ако първоначално вирусното натоварване се намали чрез антивирусни лекарства или нови антивирусни технологии, имунната система би могла да реагира по-ефективно на терапевтични ваксини или други имунотерапевтични методи.

Осъзнавайки, че нито един подход сам по себе си вероятно няма да реши проблема, екипите на TherVacB и IP‑cure‑B обединяват усилията си през 2023 г. Те обменят опит и сравняват резултатите си, анализирайки как различните имунологични стратегии биха могли в крайна сметка да бъдат комбинирани с цел подобряване на шансовете на пациентите за постигане на дълготрайно облекчение.

„Ако нивата на вируса останат високи, имунните клетки се претоварват“, обясни Процер. „Логичният подход е първо да се намали количеството на вируса, а след това да се активира имунният отговор.“

Зулим смята, че тези нови подходи ще допринесат и за по-персонализирано лечение.

„Целта е да се определи по-точно профилът на пациентите и да се предложи най-подходящото лечение в зависимост от конкретната им ситуация“, каза той. „Прецизната медицина при хепатит В ще бъде от съществено значение за оптимизиране на успеваемостта при пълното изчистване на вируса.“

Перспектива за окончателно излекуване

Последните клинични постижения засилиха този оптимизъм. Няколко експериментални терапии са показали, че при част от пациентите постигането на функционално излекуване е възможно, което преобръща очакванията по отношение на заболяване, което някога се е смятало за нелечимо.

„Животът с хронична инфекция не е само медицински проблем, а може да има и емоционално и социално отражение“, заяви Бути Ферет. „Много хора все още се сблъскват със стигма и неразбиране по отношение на хепатит В.“

Функционалното излекуване би могло да означава по-малко години на лекарствено лечение, по-малко тревожност и по-нисък риск от прогресия на чернодробното заболяване към цироза и рак. Изследователите обаче подчертават, че научният напредък трябва да върви ръка за ръка с по-широко тестване, по-ранна диагностика и лечение, както и с продължаваща ваксинация.

Макар да не се очаква нито една терапия сама по себе си да даде отговор на този въпрос, изследователите считат, че комбинирането на нови антивирусни и имунологични подходи бележи началото на нова глава в изследванията на хепатит В, пренасочвайки фокуса от контролиране на заболяването към неговото излекуване.

Първоначално статията е публикувана в „Хоризонт“ — списанието на ЕС за научни изследвания и иновации.

Изследванията, описани в тази статия, са финансирани от програмата „Хоризонт“ на ЕС.

Повече информация

• TherVacB (CORDIS)
• Уебсайт на проекта TherVacB
• IP-cure-B (CORDIS)
• Уебсайт на проекта IP-cure-B
• Научни изследвания и иновации в областта на здравеопазването в ЕС
• Вирусни хепатити В и С в ЕС

Изследването е публикувано в списание Universe.

Един модел, много наблюдения

През 2025 и 2026 г. Раджендра Гупта (Rajendra Gupta), доцент в катедрата по физика на университета в Отава, и постдокторантът д-р Николаос Самарас (Nikolaos Samaras) проверяват модела CCC+TL спрямо редица важни астрономически наблюдения.

CCC+TL означава "ковариращи константи на свързване плюс уморена светлина" ("covarying coupling constants plus tired light"). Моделът предполага, че това, което обикновено се приписва на тъмната материя и тъмната енергия, може вместо това да произлиза от еволюиращи фундаментални константи, които управляват взаимодействието на силите и частиците.

Според теорията на уморената светлина, в статична плоска вселена, количеството на фотоните в секунда, получени от обект, намалява пропорционално на квадрата на разстоянието до него, както и видимата площ на обекта, така че броят на фотоните, получени от повърхността за единица време, ще бъде постоянен, независимо от разстоянието, дори ако яркостта на повърхността е намалена поради червено отместване на уморената светлина. В една разширяваща се вселена обаче има два ефекта, които променят тази връзка. Първо, скоростта, с която се получават фотоните, е намалена, защото всеки фотон трябва да пътува малко по-далеч от предишния. Второ, енергията на всеки наблюдаван фотон се намалява от червеното отместване. По същото време, далечните обекти изглеждат по-големи, отколкото са в действителност, защото наблюдаваните фотони са били излъчени в момент, когато обектът е бил по-близо. Кредит: Wikimedia Commons 

Разстоянието на ъгловия диаметър спрямо червеното изместване в два модела на вселената. Кредит: The Astrophysical Journal (2024). DOI: 10.3847/1538-4357/ad1bc6

Трябва да отбележим, че хипотезата за уморената светлина се оспорва от много учени, които твърдят, че тя се сблъсква с планина от противоречащи си доказателства. Повече прочетете в: "Защо е много малко вероятно Вселената да е двойно по-стара".

Учените търсят тъмна материя и тъмна енергия от десетилетия, но нито една от тях не е открита директно. Стандартният космологичен модел, наречен ΛCDM (lambda cold dark matter - ламбда студена тъмна материя), също е изправен пред въпроси, повдигнати от наблюденията на изненадващо зрели галактики в ранната Вселена.

"Повечето нововъзникващи модели обясняват само ограничен набор от наблюдения", отбелязва Гупта. "Новият модел не трябва да противоречи на стълбовете на космологията и астрофизиката, а нашите открития отговарят на това предизвикателство, включително все още непубликуваното предизвикателство за космическия микровълнов фон."

CCC+TL променя уравненията на Айнщайн и Фридман, които описват гравитацията и разширяването на Вселената. Това означава, че изследователите не може просто да модифицират стандартния модел и съществуващите компютърни кодове. За всеки тест те разработиха уравнения и код, съвместими с CCC+TL.

Сравнение на възрастта по отношение на червеното отместване в модели CCC+TL и ΛCDM. Кредит: Rajendra Gupta/University of Ottawa

Какво откриват тестовете

Резултатите от модела съвпадат с няколко основни наблюдения. Предсказанията му за количествата водород, хелий и други леки елементи, образувани малко след Големия взрив, съвпадат с тези на Стандартния модел. Те съвпадат и с измерванията на космически хронометър, които използват възрастта на галактиките, за да оценят колко бързо се е разширявала Вселената с течение на времето.

В наскоро публикувана статия в Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, изследователите са приложили модела и към всички 175 галактики в базата данни SPARC и са установили, че моделът CCC+TL може да възпроизведе техните криви на въртене без тъмна материя. Отделно изследване на забавянето на времето при наблюдения на свръхнови също подкрепя модела, въпреки че тази статия все още е в процес на преглед.

Екипът е разгледал и клъстера "Булет", "Куршум"(Bullet Cluster). В този случай допълнителният гравитационен ефект, предсказан от модела - в противоречие на хипотезата за тъмната материя - корелира, съвпада с предвиденото от CCC+TL положението на галактиките, а не с горещия, излъчващ рентгенови лъчи газ. Изследователите наричат ​​това ранно доказателство за концепцията, което се нуждае от повече проучвания.

"Наблюденията, приписвани на тъмната материя и тъмната енергия, вероятно произлизат от ковариантни константи на връзка", добавя Гупта, чиято статия за произхода на тъмната материя и тъмната енергия изследва идеята.

Повече време за формиране на ранни галактики

Моделът би могъл също да помогне да се обясни защо астрономите продължават да откриват големи, зрели галактики толкова рано в космическата история.

В стандартния модел, Вселената е била на около 300 милиона години по време на космическата зора. При CCC+TL, тя би била на около 4,6 милиарда години при същото наблюдавано червено отместване. Това допълнително време дава на галактиките повече време за растеж и развитие. Според изчисленията на изследователите, ранните галактики са около 12 пъти по-големи по размер и маса, отколкото прогнозира стандартният модел, както е съобщено в "Галаксии".

"Невъзможните ранни галактики се превръщат в предсказуеми галактики", обяснява Гупта. "Предполагаме, че галактиките съществуват далеч отвъд разстоянията, които космическият телескоп Джеймс Уеб е достигнал."

Това предсказание може скоро да бъде проверено. Програмата GLIMPSE на космическия телескоп "Джеймс Уеб" планира да търси галактики с червено отместване, което може да надвишава 50. В стандартния модел може да няма достатъчно време за формиране на масивни галактики толкова рано. CCC+TL няма такова ограничение.

Big Bang Nucleosynthesis Constraints on the CCC+TL Cosmology. Rajendra P. Gupta et. al. https://arxiv.org/abs/2604.03381

[image or embed]

— AstroArxiv (@astroarxiv.bsky.social) April 7, 2026 at 8:06 AM

"Успехът би трябвало да насърчи астрономите да приемат новия модел сериозно. Той е труден за разбиране и прилагане, но ние вярваме, че той разширява физиката на Вселената отвъд границите на ΛCDM", заключава Гупта.

Справка: Rajendra P. Gupta et al., A Big Bang Nucleosynthesis Consistency Test of the CCC+TL Cosmology, Universe (2026). DOI: 10.3390/universe12070193

Източник: Theory predicting an older Universe without dark matter or dark energy passes key cosmological tests, warranting further investigation, University of Ottawa

В експерименти с мишки модифицираните клетки напълно са унищожили дифузния среднолинеен глиом (DMG), агресивна форма на рак на мозъка, развиващ се в детска възраст, която нахлува в околните здрави тъкани. Терапията осигурява и дълготрайна защита: когато изследователите инжектират отново раковите клетки няколко седмици по-късно, имунните клетки продължават да се борят и предотвратяват развитието на нови тумори.

B-SYNC имунните клетки се инфилтрират мозъка и атакуват тумори.

DMG се смята за една от най-трудните за лечение форми на рак в детска възраст. Туморът расте в мозъчния ствол - важна област, която регулира дишането, сърдечния ритъм и преглъщането. Почти всички деца, диагностицирани с това състояние, умират в рамките на една година, а съществуващите лечения са неефективни срещу прогресията на заболяването.

Експерименталната терапия се нарича B-SYNC CAR-T. За разлика от конвенционалните CAR-T лекарства, които показват слаби резултати срещу мозъчни тумори, тези модифицирани имунни клетки са програмирани да активират "противораков механизъм" специално в мозъка. Изследователите предполагат, че този целенасочен подход прави клетките по-ефективни, въпреки че точната причина остава неясна.

Обещаващите резултати позволяват на учените да започнат подготовка за клинични изпитвания в UCSF Health - потенциално още през април 2027 г.

"Трудно е да се създадат CAR-T клетки, насочени към DMG, без да се причинят неприемливи странични ефекти. Чрез ограничаване на CAR експресията на B-SYNC до мястото и времето, където тя наистина има значение - мозъка - наблюдавахме последователно и пълно унищожаване на DMG тумори в лабораторията", заявява Хидехо Окада (Hideho Okada), професор по неврохирургия в UCSF и един от авторите на изследването, публикувано на 28 октомври в Science Translational Medicine.

Как работи терапията?

B-SYNC продължава дългогодишната работа на Окада и Уендъл Лим (Wendell A. Lim), професор по клетъчна и молекулярна фармакология в UCSF. Тяхната цел е да създадат имунни клетки, способни да разпознават и унищожават мозъчни тумори с висока прецизност.

CAR-T терапията действа чрез модифициране на Т-клетките, за да придобият специализирани CAR рецептори, които разпознават протеините върху раковите клетки и предизвикват имунна атака. Въпреки успеха срещу някои видове рак, мозъчните тумори остават особено трудна цел.

През 2021 г. Окада и Лим съобщават за обещаващи лабораторни резултати от по-ранна терапия, E-SYNC, предназначена за лечение на глиобластом. Терапията използва молекулярната система synNotch, за да разпознае мутиралия протеин EGFRvIII. Въпреки това, само около 20% от пациентите имат тумори с този протеин и с течение на времето раковите клетки могат да го загубят и да избегнат откриването си.

След това изследователите откриват по-надежден сигнал - Brevican, протеин, естествено разпределен в мозъка. Системата synNotch е проектирана да задейства производството на CAR само при среща с Brevican. Веднъж активирани, B-SYNC клетките търсят ракови клетки, експресиращи EphA2 или IL13Rα2, дори ако им липсва EGFRvIII.

Резултатите при мишки

Първоначално B-SYNC CAR-T е инжектиран интравенозно в мишки, носещи човешки DMG клетки. Някои от клетките са стигнали до мозъка и са започнали да произвеждат антитуморни рецептори. Клетките в останалата част на тялото, включително кръвта и далака, обаче не са произвеждали CAR - "точно както искахме", отбелязва водещият автор Сентилнатх Лакшманачети (Senthilnath Lakshmanachetty).

Фазова диаграма на B-SYNC CAR-T терапията

След това терапията е била прилагана директно в мозъка през вентрикулите, т.е. директно в мозъчните кухини (вентрикули)(интравентрикуларно). В две моделни мишки с човешки DMG тумори, лечението напълно е унищожило рака при всяко животно. Конвенционалните CAR-T клетки, за сравнение, не са успели да контролират туморите.

Почти седем седмици след първоначалното лечение, мишките са били повторно инжектирани с DMG клетки - всички третирани животни са отхвърлили новите ракови клетки. Наблюденията показват, че B-SYNC клетките са останали функционални повече от 70 дни след лечението.

Едно възможно обяснение включва изтощението на Т-клетките: при продължително активиране те постепенно губят способността си ефективно да атакуват рака. Чрез забавяне на активирането на CAR, докато достигнат мозъка, B-SYNC може да запази потенциала на клетките, докато не срещнат тумора.

"Не очаквахме B-SYNC CAR-T клетките да оцелеят. Но те продължават да следят за рак след повече от 70 дни - и остават напълно функционални", каза Лакшманачети.

Изпитвания върху хора може да започнат през април 2027 г.

Екипът на UCSF сега се готви да премине към изпитвания върху нора. Планът е да се използват собствените Т-клетки на всеки пациент, като те бъдат генетично модифицирани в B-SYNC CAR-T. Първото изпитване ще бъде ръководено от лекарите от UCSF Мари Йегер-Краузе (Marie Jaeger-Krause) и Сабине Мюлер (Sabine Mueller). Планът е да се оценят различни комбинации от интравенозно приложение и директно доставяне в мозъка.

За пациенти, получаващи интравентрикуларна терапия, хирурзите ще инсталират шънт, свързващ мозъчните вентрикули с резервоар под скалпа. Това ще позволи прилагането на многократни дози без нова операция всеки път.

"Дифузният среднолинеен глиом е ужасна диагноза за пациентите и техните семейства. Тези предклинични данни са много обещаващи. Мишките с DMG са излекувани и ние сме развълнувани, че можем да предоставим тази терапия на децата и младите хора, за които се грижим", коментира Мюлер, директор на Центъра за педиатрични мозъчни тумори към UCSF.

Справка: Senthilnath Lakshmanachetty, Milos S. Simic, Payal B. Watchmaker, Robert Zhu, Takahide Nejo, Maggie Colton Cove, Jeffrey Haegelin, Haoyu Long, Aishi Zhao, Alejandra Bergquist, Wei Yu, Brianna Wong, Marco Gallus, Ricardo Almeida, Joanna P. Phillips, Wendell A. Lim, Hideho Okada. Brain-sensing synNotch–CAR T cells enable precise targeting and clearance of diffuse midline glioma in multiple preclinical models. Science Translational Medicine, 2026; 18 (873) DOI: 10.1126/scitranslmed.aed9994

Източник: Scientists wipe out deadly brain tumors in every mouse tested with new cancer therapy (November 8, 2026), University of California - San Francisco

Книгата на рекордите на Гинес посочва професор Иван Смалюх (Ivan Smalyukh) като изобретател на най-прозрачния материал в света. Неговата лаборатория в Университета на Колорадо в Боулдър разработва топлоизолационни гелове за прозорци. Те пречупват светлината толкова слабо, почти колкото въздуха, което ги прави по-прозрачни от самото стъкло. Те са с прозрачност за видима светлина от 97% до 99%, превъзхождайки стандартното стъкло за прозорци, което има прозрачност приблизително 92%).

Тази работа и подобни постижения биха могли да подсказват създаването на напълно прозрачно вещество. Новото проучване обаче убедително показва, че всеки материал, който пречупва светлината дори леко, все пак ще я абсорбира, заради разпадането на фотоните в по-слаб фотон и фонон.

Геловете на Смалюх са почти напълно прозрачни, но са предназначени за нанасяне на тънки слоеве. И дори тогава, ако дебелината достигне около 30 сантиметра, прозрачността изчезва поради порестата им структура. Ако искаме да виждаме на по-големи разстояния, по-добре би било да погледнем през оптичен кабел, каквито се използват за осигуряване на интернет връзка през океана. Оптичните влакна пренасят светлина по извити трасета на разстояние от километри, преди да се наложи усилване на сигнала за следващия участък от кабела.

Свръхфлуиден хелий и тъмна материя

По-добри резултати би могло да даде едно необичайно вещество. Ако охладим хелий до температура само няколко градуса над абсолютната нула, той преминава в състояние, известно като "свръхфлуидност". При свръхфлуидно състояние квантовата механика координира движението на отделните атоми, позволявайки на течността да тече без никакво триене. Течният хелий е изключително прозрачен и макар да абсорбира рентгенови лъчи, учените не са успели да установят каквото и да е въздействие върху видимата светлина.

Теоретичните физици Алберто Николи (Alberto Nicolis), Федерико Пиаца (Federico Piazza) и Анджело Еспозито (Angelo Esposito) са посветили кариерата си на изучаването на странни квантови материали като свръхфлуидния хелий. 

Николи и Пиаца си задават въпроса какво би се случило с материал, който е максимално прозрачен. Той би трябвало да е студен, за да не се губи светлината във вибрациите на вече движещи се молекули, и инертен - без химични реакции или електрически токове, които биха могли да абсорбират светлината като източник на енергия. Те предполагат, че такъв материал все пак би абсорбирал някои фотони чрез фини квантови процеси и се заели да преценят колко светлина би се загубила.

Николи и Пиаца разказали на Еспозито за това и той осъзнал, че вече е направил подобна оценка - не за светлината, а за тъмната материя. Еспозито търси начин за засичане на хипотетична частица, наречена "тъмен фотон" и стига до извода, че тя би могла да бъде открита, ако при сблъсък с атомно ядро ​​в свръхфлуиден хелий предизвика леко отместване.

"При взаимодействие с някое от ядрата, тя му придава импулс - един вид тласък", обяснява Еспозито.

Този тласък би предизвикал миниатюрна вибрация - своеобразна квантовомеханична звукова вълна (фонон). При многократно повтаряне на този процес, тъмните фотони биха губили енергия. Еспозито осъзнава, че същото би трябвало да се случва и с обикновените фотони. В крайна сметка те биха загубили толкова много енергия, че биха станали невъзможни за засичане.

Така търсенето на тъмна материя ражда фундаменталното откритие за ограничението на прозрачността на нормалната материя.

По-голямо от самата Земя

Този процес на избледняване може да продължи много дълго време. Идеалният свръхфлуиден материал, който физиците си представят, е толкова прозрачен, че светлината би могла да измине разстояние, равно на диаметъра на Земята, преди да отслабне забележимо. Но рано или късно тя все пак ще избледнее. И макар моделът на изследователите да описва само свръхфлуидни вещества, те очакват, че и други материали се подчиняват на подобни закономерности.

"Намирам тази работа за изключително интересна", коментира Борна Салехиан (Borna Salehian), физик от Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих, който не е участвал в проекта."В теоретичната физика ние търсим фундаменталните ограничения, наложени от природата. Тази статия посочва точно едно такова ограничение!"

Абсолютната прозрачност на самата тъмна материя

По дефиниция, тъмната материя няма индекс на пречупване (n=1), тъй като тя изобщо не взаимодейства с електромагнитното поле, т.е. светлината. Квантовото ограничение на прозрачността гласи, че всеки материал с индекс на пречупване, различен от единица (n≠1), неизбежно поглъща светлина. Тъй като тъмната материя не пречупва и не взаимодейства с фотоните,тя остава единствената среда във Вселената, за която това ограничение не важи - тя е абсолютно и фундаментално прозрачна.

Справка: Quantum limit to transparency; Angelo Esposito, Alberto Nicolis, Federico Piazza; https://arxiv.org/abs/2610.12560

Източник: Nothing can be fully transparent, physicists discover, Scientific American 

"Съвременната марсианска повърхност обикновено се смята за негостоприемна за живот поради ниското атмосферно налягане, интензивната повърхностна радиация, глобалното изсушаване и окислителната химия, която се увеличава от късния ноахийски период насам", обяснява д-р Адам Робинсън (Adam Robinson) от Университета на Флорида и неговите колеги.

"Въпреки това, плитките марсиански подземни региони, където минералогията е показала движение на подземните води, могат да включват локализирани хиперсолени среди, способни да задържат течна вода и да поддържат микробен метаболизъм."

Авторите на изследването са се фокусирали върху Haloferax volcanii, архея - известен екстремофил заради способността си да оцелява при екстремни условия тук, на Земята.

Те държали културите във вакуумна камера при 24 милибара, приблизително 2% от налягането на морското равнище на Земята, пълна с въглероден диоксид и прочистена от кислород. Температурата се поддържала на 21 градуса по Целзий.

Микробите са се намирали в изключително солена течна среда, съдържаща или нитрат, или перхлорат, и двете са химически вещества, открити на Марс, които организмите могат да използват вместо кислород, за да "дишат".

Такова налягане може да възникне в запечатани флуидни джобове в солни минерали на дълбочина около 20 см под повърхността на Марс.

"Средата, която имитираме в този експеримент, не е наблюдавана на Марс, но се предполага, че там е такава", отбелязва д-р Робинсън.

Растеж е отчетен при всяка проба с ниско налягане, съдържаща нитрат или перхлорат, въз основа на увеличаването на оптичната плътност, мярка за това колко мътна става културата.

Изследователите също така са измерили спадове в нивата на нитрати и перхлорат, които не са се наблюдавали в контролните групи без клетки, което предполага, че микробите метаболизират химичните вещества.

Нитратите са намалели с около 15% до 29%, а перхлоратите с около 16% до 29% в културите, получени под налягане на Марс.

Загубата на течност остава под 4% при всички третирания в продължение на 160 дни. Това е важно, защото водата обикновено се изпарява бързо при толкова ниско налягане, което затруднява дългосрочните експерименти.

Изображенията от електронен микроскоп показват плътни структури, подобни на биофилм, в активно растящите култури с ниско налягане, които не са наблюдавани в контролите със земно налягане или в културите с ниско налягане, които не са се развивали.

Микрографии от сканираща електронна микроскопия (SEM) (2500x увеличение) на Haloferax volcanii след 160 дни инкубация при контролни условия на Земята (∼1013 mbar; горен ред, A, C, E, G, I) и марсианско налягане (24 mbar; долен ред, B, D, F, H, J). Базовите контроли без добавени алтернативни акцептори на електрони показват морфология, до голяма степен съответстваща на тази на здрави клетки от предкултурата при земни (фиг. 5I) и марсиански (фиг. 5J) условия. Контролните култури от Земята, отглеждани анаеробно с 20 mM нитрат или перхлорат (фиг. 5C, G), показват морфология, подобна на клетките от предкултурата, докато клетките, отглеждани със 100 mM нитрат или перхлорат (фиг. 5A, E), показват данни за клетъчно изкривяване. За разлика от това, културите, инкубирани при марсиански условия с ниско налягане (фиг. 5B, D, F, H), показват изразено образуване на биофилм, с клетки, вградени в извънклетъчна матрица от биофилм. Забележително е, че тази матрица липсваше в контролите с ниско налягане, които не показаха забележим растеж (фиг. 5J). Мащабни ленти = 10 µm.-- biorxiv.org. Кредит biorxiv.org

Химичните сигнатури на каротеноидните пигменти, които Рамановата спектроскопия може да открие и които са предложени като възможни биосигнатури, също остават откриваеми, макар и по-слаби, отколкото при контролите, хранени с кислород.

Според екипа, растежът е бил значително по-нисък при 24 милибара, отколкото при идентични култури при земно налягане.

Експериментът също така не е възпроизвел циклите на замръзване-размразяване на Марс, радиацията или пълния му химичен състав, а богатата на хранителни вещества среда за растеж не е представителна за органичните вещества, за които се смята, че са налични на Марс.

Културите са измерени само в началото и в края на цикъла, тъй като отварянето на камерата би довело до навлизане на кислород.

"Ние добавяме още едно към нарастващия брой доказателства, които сочат, че трябва да обмислим възможността за живот на Марс днес", заключава д-р Робинсън.

Справка:

• Adam Robinson et al. Cultivation of halophilic archaea in shallow subsurface Martian conditions has implications for extant life on Mars. Applied and Environmental Microbiology, published online November 5, 2026; doi: 10.1128/aem.01749-26
• Cultivation of halophilic archaea in shallow subsurface martian conditions has implications for extant life on Mars, biorxiv.org

Източник: Salt-Loving Microbe Can Grow Under Mars-Like Conditions: Study, Sci.News

Двама аерокосмически инженери от Технологичния институт на Джорджия, Корбин Хансен (Korbin Hansen) и Масатоши Хирабаяши (Masatoshi Hirabayashi), са изчислили, че обектът е твърде топъл, за да задържи заровения лед, какъвто би изисквало подобно задвижване. Тяхната работа е компютърен модел, а не директно измерване, и е публикувана в списание Icarus.

Какво е странното в KY26 от 1998 г.?

ScienceAlert съобщава, че астероидът е с диаметър около 11 метра и прави пълно завъртане около оста си веднъж на всеки 5,35 минути. Траекторията му показва необичайно ускорение, перпендикулярно на равнината на орбитата му. Повечето астероиди се движат главно от гравитацията и от радиационното налягане от Слънцето, така че това допълнително движение привлича вниманието на учените.

Какво е тъмна комета и защо бе предложена тази хипотеза?

Астероидите са предимно скали. Кометите съдържат лед, който се превръща в газ и се отделя, което може да им даде малък допълнителен тласък. Смята се, че тъмните комети също отделят газ, но толкова слабо, че не показват видима опашка и изглеждат като обикновени астероиди. Тъй като това скрито отделяне на газове би могло да обясни допълнителното ускорение, учените предполагат, че KY26 може да е също тъмна комета.

Как изследователите са проверили идеята?

Авторите на изследването комбинират всичко известно за обекта: неговия размер, орбита, отражателна способност и вероятен състав. Въз основа на това те моделират температурите на повърхността му и дълбоко във вътрешността му.

Според доклада заровеният воден лед трябва да остане с температура под около 145 Келвина (-128 градуса по Целзий), за да оцелее за дълъг период. Изследователите са установили, че дори най-студените региони на KY26 имат средна температура от поне 212 Келвина (-61 градуса по Целзий) по време на обиколката му около Слънцето.

При тези температури те са изчислили, че водният лед, съставляващ 1 процент от масата на астероида, ще изчезне след малко повече от 2000 години. Ако този лед е причината за необичайното ускорение, той ще бъде изразходен напълно след 62 години.

Модел на 1998 KY26. Кредит: Wikimedia Commons

Това изключва ли наличието на лед?

Не съвсем. ScienceAlert отбелязва важно предупреждение: не е ясно колко дълго KY26 е в сегашната си орбита, така че е възможно все още да съдържа лед. Докладът добавя, че по-ранна публикация е проследила астероида до възможния му произход в Главния астероиден пояс и това, заедно с новия резултат, прави сценария с лед по-малко вероятен.

Главният астероиден пояс, откъдето може да е  1998 KY26 и няколко астероидни групи. Кредит: Wikimedia Commons

Какво би могло да причинява ускорението вместо леда?

Докладът посочва слънчевата светлина. Радиационното налягане от Слънцето е малка сила, но според ScienceAlert може да е достатъчно силно, за да обясни поведението на астероида. Новото проучване не доказва това. То основно отслабва обяснението за тъмна комета.

Защо е важно това?

Резултатът стеснява списъка с обяснения за това как едно малко космическо тяло може да се движи по неочаквани начини и помага да се изясни от какво е направен KY26. Това е откритие за един малък обект и се основава на моделиране, така че не е окончателното решение.

Възможно е да предстои директен оглед. ScienceAlert съобщава, че космическият кораб Hayabusa2 на японската космическа агенция се движи към KY26, като срещата е планирана за юли 2031 г. Наблюдения отблизо биха могли да покажат дали слънчева светлина, лед или нещо друго обяснява ускорението.

Справка: Thermally unfavorable conditions of volatile existence in near-Earth asteroid 1998 KY26, the Hayabusa extended mission’s target; Korbin Hansen, Masatoshi Hirabayashi; Icarus 2026; DOI: 10.1016/j.icarus.2026.117361

Източник: A Mysterious Asteroid Is Accelerating in Space, And We're Running Out of Explanations, ScienceAlert

Китайски учени са охладили облак от рубидиеви атоми до температура 9,7 пиокелвина и я задържат стабилна в продължение на 7 секунди. Това е най-ниската температура, достигана някога от хората, съобщава Global Times.

Предишният рекорд е 38 пиокелвина, поставен от германски екип през 2021 г. Експериментът е проведен на китайската космическа станция в Изследователския център за ултрастудни атоми.

Статията за постижението е публикувана в списание Science.

Температурата на облака е била само 9,7 трилиона от градуса над абсолютната нула - теоретичната минимална температура, която съответства на приблизително -273,15 градуса по Целзий. Близо до тази граница топлинното движение на атомите се забавя рязко и квантовите ефекти стават забележими в макромащаб.

Лазерно и нулево гравитационно охлаждане

Изследователите са задържали облака в изцяло оптичен капан и след това са намалили интензитета на лазера. Това позволило допълнително охлаждане на атомите чрез изпаряване. В последния етап екипът е използвал метод за дълбоко охлаждане, наречен неадиабатна дифузия.

Според авторите тази схема е по-сложна от обичайния подход с магнитен капан, но е по-малко податлива на магнитни смущения, позволява по-прецизен контрол на експеримента в пространството и предлага по-големи възможности за оптичен достъп. Това я прави съвместима с по-широк спектър от квантови симулационни експерименти.

В условията на микрогравитация атомите могат да бъдат задържани с по-слаб капан, което позволява по-ниски температури и по-дълго време за наблюдение. Времето за наблюдение в наземни експерименти е приблизително 0,05 секунди, на Международната космическа станция (МКС) около секунда, а в новия експеримент достигна седем секунди.

Как лабораторията се вписва в станцията

Подготовката на проекта започна през 2011 г., а експерименталната система е доставена в орбита заедно с модула Мънтиен (Mengtian) през 2022 г.

Инженерите е трябвало да намалят мащаба на инсталацията, чийто наземен аналог е заемал приблизително 20 кубически метра и е тежал 10 тона. Космическата версия е поместена в бокс с обем 0,7 кубически метра и тегло половин тон. За да постигнат това, изследователите са се справили с трудности, свързани с ултрависок вакуум, мощни влакнести лазери, дългосрочна стабилизация на честотата и прецизна интеграция на оптика.

Защо са необходими ултрастудени атоми?

Когато се охладят, квантовите явления са по-лесни за наблюдение и контрол . Такава система може да служи като платформа за изучаване на фазови преходи, неравновесна динамика и взаимодействия между множество частици.

Резултатите биха могли да подпомогнат разработването на високопрецизни атомни часовници, инерционни измервания, базирани на атомна интерферометрия, и квантови изчисления. Сред възможните области на изследване учените посочват моделирането на ранната Вселена и търсенето на ултралека тъмна материя.

Представители на програмата са поканили изследователи от различни страни да използват съоръжението в китайската станция.

Справка: Wei Xiong et al., Quantum gases below 10 picokelvin in space; Science 0, eaea5324; DOI: 10.1126/science.aea5324

Източник: China creates the coldest man-made matter ever aboard the China Space Station, Global Times

Организатори са Столична библиотека, списание „Светът на физиката“ – печатен орган на Съюза на физиците в България, и катедра „Физика“ при МГУ „Св. Иван Рилски.

В лекцията ще бъдат представени най-новите тенденции и технологични постижения в съвременната метеорология и прогноза на времето. Акцентът е поставен върху модерните методи за наблюдение на атмосферата от Космоса, развитието на числените модели и приложението на изкуствения интелект.

Ще бъдат разгледани възможностите на новото поколение спътникови системи и иновативни технологии за получаване на по-прецизна информация за процесите в системата Земя–атмосфера.

За България ще бъдат представени актуални научни изследвания и практически примери, свързани с опасни метеорологични явления като силни градушки, интензивни валежи, гръмотевични бури, горещи вълни и атмосферни реки.

Специално внимание ще бъде отделено на съвременните методи и технологии за наблюдение, анализ и прогнозиране на тези явления, както и на усъвършенстването на системите за ранно предупреждение чрез интегриране на GNSS измервания, метеорологични радарни наблюдения, спътникова информация и числени модели.

Научните интереси на доц. д-р Гергана Герова са в областта на GNSS метеорологията, дистанционното наблюдение на атмосферата и численото моделиране на атмосферните процеси. Изследванията ѝ са насочени към използването на спътникови технологии за наблюдение на атмосферната водна пара и приложението на тези данни за анализ и прогноза на мъгли, интензивни валежи, градушки, гръмотевични бури и горещи вълни. Тя е преподавател в катедра „Метеорология и геофизика“ към Физическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, стипендиант на програма „Marie Curie IRG“ и доктор по приложна физика в Университета в Берн, Швейцария.

Сред значимите ѝ научни приноси е развитието на GNSS метеорологията в България и Югоизточна Европа, създаването на Центъра за анализ на GNSS данни към Софийския университет и съавторство на научната монография „Global Navigation Satellite System Monitoring of the Atmosphere“, изд. Elsevier .

През по-голямата част от ХХ век никой не си е обяснявал как. Когато най-накрая се получава отговорът, се оказа, че включва квантовата механика, действаща в топлото, живо око на червеношийката - твърдение, което сериозни учени десетилетия наред отказват да приемат сериозно и което твърдо се подкрепя днес.

Компас, който никой не можа да намери

Първото солидно доказателство, че птиците изобщо усещат магнитното поле на Земята, се появява през 1972 г., когато Волфганг и Розвита Уилчко (Wolfgang and Roswitha Wiltschko) поставят мигриращи червеношийки в затворени клетки без изглед към небето, звездите или забележителностите. Птиците все пак успяват да се ориентират в посоката на миграция. Когато Уилчко обграждат клетката с намотки и завъртат магнитното поле, птиците се завъртат заедно с него. Нещо вътре в червеношийката чете полето директно - но какво и как, остават въпроси, на които няма отговор в продължение на десетилетия.

Компасът, който не може да си представим

Обикновената стрелка на компаса има северен и южен край - ако обърнем полярността на полето и стрелките се завъртат. Червеношийките не се ориентират така. Ако се разменят местата на северния и южния полюс на магнитното поле около червеношийката, тя продължава, сякаш нищо не се е случило. Затова пък тя реагира на наклона - ъгълът, който линиите на полето сключват със земята. Когато се наклони този ъгъл, птицата се преориентира веднага.

След това идва второ, по-странно откритие - компасът работи само на светло. Червеношийките се ориентират нормално при синя и зелена светлина - ако светлината се отдалечи или се насочи към червената, чувството им за посока се влошава или изключва. Ако имаха в тялото си магнитен материал, той нямаше да се повлиява какъв цвят е светлината. Но ако ориентацията им се основаваше на химична реакция, предизвикана от абсорбирани фотони, това би имало огромно значение - и това единствено наблюдение пренасочва цялото търсенето на изследователите.

Хипотезата за радикаловите двойки

През 1978 г. биофизикът Клаус Шултен (Klaus Schulten) предлага механизъм, който повечето от неговите колеги трудно приемат: че компасът не е магнитен в конвенционалния смисъл, а е химическа реакция, предизвикана от светлина, чийто резултат се управлява от квантовата механика. Идеята остава в периферията на биологията през следващите тридесет години.

Механизмът работи приблизително така. Когато фотон удари правилната молекула, той изхвърля електрон от едно място на друго, оставяйки два несдвоени електрона - "радикалова двойка". Важното е, че спиновете на тези два електрона остават квантово корелирани.

Реактивността на радикаловата двойка се определя от относителната ориентацията на спиновете на двата ѝ несдвоени електрона.

Двойката осцилира между две спинови конфигурации, синглетна и триплетна, и коя от тях заема, когато реакцията завърши, определя кой химичен продукт се образува.

При синглетното състояние електроните имат противоположни (антипаралелни - ↑ ↓) спинове, което им позволява лесно да се рекомбинират и да образуват отново химическа връзка.

При триплетното състояние електроните имат паралелни спинове (↑ ↑), рекомбинацията обратно до синглетното основно състояние (↑ ↓) е квантово забранена. За да се съединят, един от спиновете трябва да се "обърне" (spin-flip). Това изисква време и специфично взаимодействие, съгласно принципа на изключване на Паули, карайки радикалите да се разделят и да претърпят различни химични реакции.

Взаимното преобразуване между тези състояния се обуславя от свръхфини взаимодействия с ядрени спинове и външни магнитни полета чрез ефекта на Зееман. Той се дължи на това, че в присъствието на магнитно поле атомът придобива допълнителна енергия, пропорционална на неговия магнитен момент, което нервната система по принцип би могла да разчете като сигнал..

Този механизъм на радикаловите двойки е фундаментален за разбирането на химическата кинетика, ефектите на магнитното поле върху реакциите и биологичните явления, като например магниторецепцията при птиците.  

Кредит: Schulte (1978), Ritz, Adem & Schulten (2000), and Hole & Mouritsen 12016), QMX-Quantum Magnetix

Откриване на молекулата и откриването ѝ в окото

Търсенето на молекула, която отговаря на това описание, се насочва към криптохромите, семейство светлочувствителни протеини. При прелетните птици се откроява една версия: криптохром 4a (Cry4a), открит във външните сегменти на фоторецепторните клетки с двоен конус на ретината - частта от окото, предназначена да улавя светлината. Изводът е наистина странен: компасът на червеношийката не е в главата ѝ, както бихме предположили. Той е в окото ѝ. Магнитното поле на Земята може в известен смисъл се вижда от птицата.

През 2021 г. международен екип от 36 автора, ръководен от групата на Хенрик Моуритсен (), изолира Cry4a от европейски червеношийки, пречиства го и проверява магнитния му отговор на лабораторен стенд без участието на птици. Фотохимията му се променя измеримо в зависимост от приложеното поле. Cry4, взет от пилета и гълъби - птици, които не предприемат дълги миграции - реагира много по-слабо при същите тестове. Молекулата, най-чувствителна към магнетизма, се намира в птицата, която най-много се нуждае от компас.

Експериментът, който разрешава загадката

Резултатът, който убеждава повечето скептици, идва от друг тест. През 2014 г. изследователи от Университета в Олденбург излагат мигриращите червеношийки на изключително слаби осцилиращи радиочестотни полета - милиони пъти по-слаби, за да преместят физически магнитна частица. Птиците загубват напълно чувството си за посока и това нарушение зависи от честотата: червеношийките губят ориентация при около 1,3 мегахерца в локалното поле, като тази честота се променя предсказуемо с промяната на силата на фоновото поле.

Тези зависимости нямат нищо общо с поведението на магнитен материал. Точно така се държи двойка свързани електронни спинове. Радиочестотно смущение от този вид сега се третира като диагностичен белег, отделящ квантовия механизъм на радикалова двойка от всеки класически, феромагнитен материал.

Защо е трудно да се повярва на това

Квантовата кохерентност е известна със своята крехкост. Поддържането ѝ във физическа лаборатория обикновено означава охлаждане на оборудването до частица от градуса над абсолютната нула и екранирането му от вибрации и разсеяни полета – и дори тогава състоянието оцелява само за кратко. Червеношийката изглежда поддържа нещо подобно в топло, влажно, химически шумно око, в тяло, което активно лети. Ако тази картина е вярна, това предполага, че интуицията ни за това къде могат да оцелеят квантовите ефекти е била твърде консервативна.

Къде е компасът на червеношийката. Кредит: QMX-Quantum Magnetix

Какво все още е неясно

Полето не е затворено. По-голямата част от директните химични изследвания, демонстриращи магнитна чувствителност, са проведени върху пречистен протеин Cry4a в лабораторен съд, а не вътре в жива, летяща птица, и точно кои радикали осъществяват усещането in vivo остава неясно. Близък до него протеин, криптохром 4b, е изследван като възможна алтернатива и до голяма степен е изключен в проучване от 2025 г.: той не се свързва надеждно с FAD, поглъщащият светлината кофактор, който механизмът на радикаловите двойки изисква, а съответният протеин е едва откриваем в ретината на червеношийката. Отделно, скорошни изследвания показват, че Cry4a трябва да се държи в подредена подредба спрямо клетъчната мембрана, за да функционира - което означава, че начинът, по който е закотвен протеинът, може да има значение също толкова, колкото и неговата химия.

Защо е важно това, не само за изучаването на поведението на птиците

Ако една червеношийка може да поддържа кохерентен квантов процес при телесна температура вътре в жива тъкан, границата, която изследователите някога са очертавали между квантовия свят и биологията, е на грешното място. Някои групи сега проектират магнитни сензори, моделирани по химията на птицата, а не по конвенционален хардуер, въз основа на теорията, че дизайнът на птицата толерира условия, които нашият не може. Еволюцията изглежда е намерила практическо приложение на квантовата механика няколкостотин милиона години преди физиците да разработят уравненията - мозък с размер на грахово зърно, пътуване от при хиляди километра и, много вероятно, компас, изграден от въртенето на двойка електрони в задната част на окото.

Справка: 

Wiltschko, W. & Wiltschko, R. (1972). Magnetic Compass of European Robins. Science, 176(4030), 62–64.

Schulten, K., Swenberg, C.E. & Weller, A. (1978). A Biomagnetic Sensory Mechanism Based on Magnetic Field Modulated Coherent Electron Spin Motion. Zeitschrift für Physikalische Chemie, 111(1), 1–5.

Ritz, T., Adem, S. & Schulten, K. (2000). A Model for Photoreceptor-Based Magnetoreception in Birds. Biophysical Journal, 78(2), 707–718.

Engels, S., Schneider, N.L., Lefeldt, N., et al. (2014). Anthropogenic electromagnetic noise disrupts magnetic compass orientation in a migratory bird. Nature, 509, 353–356. doi.org/10.1038/nature13290

Hore, P.J. & Mouritsen, H. (2016). The Radical-Pair Mechanism of Magnetoreception. Annual Review of Biophysics, 45, 299–344.

Xu, J., Jarocha, L.E., Zollitsch, T., et al. (2021). Magnetic sensitivity of cryptochrome 4 from a migratory songbird. Nature, 594, 535–540. doi.org/10.1038/s41586-021-03618-9

Bartölke, R. et al. (2025). Cryptochrome 4b protein is likely irrelevant for the radical pair based magnetoreception in the European robin. bioRxiv preprint 2025.02.21.639466.

Източник: A Bird With No Map - How a robin's eye may be running a quantum compass, QMX-Quantum Magnetix

Части от растението, като цветове, листа и смоли, са нетрайни и затова рядко оцеляват. Известно е, че канабисът е служил за различни цели, като например производството на масло или влакна, и не е бил използван единствено като лекарство или наркотик.

Международен изследователски екип, ръководен от д-р Джино Каспари (Gino Caspari) от Института по археологически науки към Университета в Берн и Института по геоантропология "Макс Планк", комбинира различни аналитични методи в своето изследване на княжеска гробница в Южносибирската република Тува.

Гробницата принадлежи на високопоставени членове на скитите - една от най-забележителните номадски цивилизации в античността. Техният бит, военно дело и изкуство формират т.нар. "култура на конници", която оставя дълбока следа в историята на Евразийската степ, Черноморието и контактите им с траките и древните гърци.

От погребението са извлечени общо около 1000 семена канабис. Шест семена са датирани директно с помощта на радиовъглеродния метод. Заедно с други резултати от датирането, това показва, че семената са били поставени в гроба в началото на осми век пр.н.е.

Семена от канабис бяха открити по време на разкопките на гробница в южносибирската република Тува. Семената не са лесни за откриване в контекста на разкопките. Кредит: T. Wallace

"Семената показват, че канабисът е играл важна роля в погребалните ритуали", отбелязва Каспари, археолог и водещ автор на изследването.

Изследователският екип е изследвал и запазена човешка коса от централната гробна камера. Анализите сочат употреба на канабис.

"Това изследване е особено прецизно, защото комбинира анализа на растителни останки с молекулярни следи в човешкото тяло", заявява Каспари.

Изследването вече е публикувано в списание Science.

Молекулярни следи в човешката коса

Семената, открити от гроба, вероятно произхождат от диви растения. От това не е възможно да се определи дали са били специално култивирани заради психоактивните си свойства. Само по себе си наличието им в гроба не доказва психоактивната употреба на канабис.

Това става ясно едва чрез анализа на косата: В няколко от изследваните проби от коса, изследователите откриват ясни сигнали, съответстващи на канабинол (CBN). CBN се произвежда, наред с други неща, чрез окисляването на тетрахидроканабинол (THC), осноното психоактивно химично съединение в канабиса. Освен това екипът открива слаби следи, които, въз основа на тяхната маса, съответстват на THC. За анализ на пробите от коса е използвана масспектрометрия с висока резолюция, наред с други методи.

Запазена човешка коса от погребението е позволила откриването на употребата на канабис. Кредит: Caspari et al. (CC BY)

Според изследователите, анализите на космите показват употреба на канабис. Те обаче не позволяват надеждно определяне на консумираното количество. Нито пък е възможно да се определи със сигурност как активните съединения са попаднали в тялото – например чрез вдишване или поглъщане. Следователно анализите не потвърждават конкретен метод на консумация.

По-късни археологически обекти в Централна Азия са разкрили химически остатъци от канабиноиди в съдове и върху нагряти камъни, което ясно доказва вдишване.

"Молекулярните следи в косата и семената на канабиса идват от един и същ гроб и предполагат, че канабисът е бил използван заради опияняващите си свойства", смята Каспари, който провежда изследвания в Института по археологически науки към Университета в Берн и Института по геоантропология "Макс Планк" в Йена (Германия).

Канабис в контекста на ритуално погребение

Изследователският екип ситуира находките от канабис в контекст на погребален ритуал.

"В тази княжеска гробница погребенията са били съпроводени с обширни жертвоприношения на коне и, най-вероятно, и с човешки жертвоприношения", посочва Джино Каспари.

В предишна публикация изследователският екип е открил останките на 18 коня, които някога са били подредени върху гробната могила. Междувременно на бял свят са излезли още няколко десетки жертвоприношения на коне и разпръснати човешки кости.

По-нататъшно изследване на древната употреба на канабис

Констатациите предоставят най-старото директно датирано археологическо доказателство за употребата на канабис заради неговите упойващи свойства. Те обаче не позволяват да се направят каквито и да било заключения относно съдържанието на THC в растенията от това време. Досега не е било възможно да се определи и дали растенията са били специално селектирани или култивирани за по-високи нива на активни съединения.

Изследователският екип продължава изследването.

"Вече започнахме да секвенираме някои от растителните проби", разказва Джино Каспари. "В този случай запазването на ДНК е отлично. Това ще ни помогне скоро да научим повече за историята на опитомяването и разпространението на тази култура."

Справка: Gino Caspari et al., Direct evidence for psychoactive cannabis use 2800 years ago.Science394, 649-653 (2026). DOI: 10.1126/science.aeg3800

Източник: Cannabis was used as an intoxicant as early as 2,800 years ago, EurekAlert!

Традиционно, невронауката разглежда мозъчната кора - нагънатият, мек външен слой на мозъка като място, където се намира съзнанието и че оттам произлиза нашето субективно усещане за света.

Но какво ще стане, ако истинският произход на съзнанието се крие някъде далеч по-дълбоко и по-старо?

Този въпрос е в основата на нова статия на невролозите Маршал Девор (Marshall Devor) от Еврейския университет в Йерусалим и Марк Барън (Mark Baron) от Харвардското медицинско факултет, които твърдят, че може би сме търсили човешкото усещане за себе си на грешното място.

И ако съзнанието възниква в мозъчния ствол, както предполагат те, тогава може би произходът му не е чак толкова човешки.

Произходът на съзнанието може да се крие в една от най-древните части на мозъка ни

Светът, видян през очите на австрийския физик Ернст Мах, в илюстрация от 1886 г., изследваща преживяването на съзнанието от първо лице. Кредит: Ernst Mach, 1886

Мозъчната кора играе безспорно решаваща роля в начина, по който възприемаме света. Това е мястото, където мозъкът обработва голяма част от сензорната информация, която сетивата ни постоянно събират, помагайки ни да осмислим света около нас.

Но обработката на информация и съзнателното ѝ преживяване не са едно и също нещо - в края на краищата, сетивата ни възприемат много повече информация, отколкото е възможно да осъзнаем.

Според Девор и Барън, мозъчната кора може да не е мястото, където започва осъзнаването.

Основни части на главния мозък. Кредит: Wikimedia Commons

Една от основните улики, твърдят те, е болката

Представете си, че сте докоснали горещ котлон. Още преди да сте го осъзнали, нервната ви система е доловила парещата топлина и вие сте отдръпнали ръката си. Едва тогава може да започнете да усещате паренето, което ви предупреждава за изгаряне.

Има много ясна разлика между откриването на вреда и усещането на болка - първото е ноцицепцията (физиологична болка) и може да бъде обективно измерена. Усещането на болка, от друга страна, е до голяма степен субективно преживяване - и произходът му в мозъка е открит въпрос.

Сетива като слух, зрение или обоняние имат добре дефинирани области за обработка в мозъчната кора. Болката няма такива, което според Девор и Барън подсказва за по-базален произход.

Сканирането на мозъка разкрива модели на активност, свързани с болка (горен ред), допир, слух и зрение. Моделът на болката изглежда много подобен на останалите, но за разлика от тях, болката няма отделна област за обработка в кората. Кредит: Mouraux and Iannetti, Brain, 2018

Има и друга странна разлика между болката и другите сензорни преживявания

Когато учените стимулират частите на мозъчната кора, свързани със сетивата, те могат да възпроизведат сензорни преживявания - например фантомни мигащи светлини и звуци, където няма светлини или звуци.

Но подобна стимулация рядко причинява болка - дори в области на мозъка, които обикновено участват в нейната обработка.

Това повдига възможността, казват изследователите, докато мозъчната кора обработва информация относно болката, действителното преживяване на болка възниква от другаде.

И това другаде, според тях, може да е мозъчният ствол - подобната на стъбло структура в основата на мозъка, която свързва главния мозък с гръбначния мозък.

Това е една от най-еволюционно най-древните части на мозъка на гръбначните животни, с архитектура, споделена в голяма част от света на гръбначните. Много преди еволюцията на сложната мозъчна кора, ранните версии на мозъчния ствол са помагали на животните да регулират основните си функции.

Днес мозъчният ствол помага за регулирането на процеси като дишане, сърдечен ритъм и цикли на сън. А увреждането на мозъчния ствол е опасно - то може да доведе до загуба на съзнание или изпадане в кома, дори когато мозъчната кора е почти непокътната.

Традиционно това се тълкува като доказателство, че мозъчният ствол ни помага да останем в съзнание, вместо да е самият източник на съзнание.

В по-ранна работа от лабораторията на Девор, учените са инжектирали малки количества анестетични лекарства в определена област на мозъчния ствол на плъхове, причинявайки им пълна нечувствителност - състояние, подобно на обща анестезия, въпреки забележително малките дози.

Това е убедителна демонстрация на ролята, която мозъчният ствол играе, за да ни държи будни, но Девор и Барън твърдят, че неговата роля може да е много по-фундаментална.

Някои от най-интригуващите доказателства, според тях, идват от хора и животни, чиито мозъчни кортекси са били силно увредени или до голяма степен липсват.

В редки случаи деца, родени със състояние, наречено хидраненцефалия???, при което голяма част от мозъчната част на мозъка липсва, показват поведение, предполагащо известна степен на осъзнатост.

Те могат да реагират на познати хора, да показват предпочитания и да реагират на света по начини, съответстващи на радост или болка.

По подобен начин, експерименти с животни, чиито мозъчни кори са били отстранени хирургично, разкриват, че някои от тях все още могат да проявяват изненадващо сложно поведение, включително реакции на болка, които предполагат емоционален компонент.

Нищо от това не доказва, че тези индивиди или животни съзнателно преживяват света. Самото поведение не може да установи субективния опит.

Но това повдига възможността, че поне някаква рудиментарна форма на осъзнаване може да съществува без сложния кортикален механизъм, традиционно свързван със съзнанието.

Девор и Барън предполагат, че и двете части на мозъка допринасят за съзнателното преживяване. В техния модел мозъчният ствол осигурява фундаменталното преживяване на съзнанието, докато мозъчната кора обработва информацията, която изпълва това преживяване.

"Изчисленията, ставащи в мозъчния ствол, както си представяме, са строго биологични и сравнително прости,  "примитивни"", пишат авторите в своята статия .

"Те придават някакъв "оттенък" на сложните, несъзнателни процеси на обработка нз информацията, които протичат предимно в мозъчната кора, създавайки един вид "присъствие", субективно "усещане", подобно на това, как цветът допълва черно-бяло изображение."

Две класически оптични илюзии демонстрират как нашето съзнателно възприятие може да превключва между различни интерпретации на една и съща визуална информация. Това, което виждаме, може да се промени, дори когато самото изображение остава абсолютно същото. Кредит: Devor and Baron, The Neuroscientist, 2026

Кората ни позволява да интерпретираме обкръжението си, да черпим от спомените, да си представяме възможности и да размишляваме върху собствените си мисли. Но изследователите предполагат, че произходът на основното усещане, че сме някой, който преживява тези неща, може да е много по-дълбоко в мозъка.

Това неизбежно води до идеята, че ако основите на съзнанието се намират в такава древна част на мозъка, тогава способността за субективно преживяване може да е далеч по-разпространена в животинското царство, отколкото сме си представяли някога.

Но това не означава, че другите животни непременно възприемат света по същия начин, както хората.

Нашата сложна мозъчна кора може да надгражда върху тези древни основи, за да създаде нещо по-богато и по-сложно - съзнателно преживяване, което е повече от сбора на неговите отделни части.

Справка: Devor M, Baron M.; Brainstem Theory of Consciousness. The Neuroscientist. 2026;0(0). doi: 10.1177/10738584261470362

Източник: We May Have Been Looking For The Origin of Consciousness in The Wrong Part of The Brain, ScienceAlert

Учени от университета в Копенхаген и университета в Лайден са анализирали ДНК от повече от 4500 древни хора, живели във всички краища на Европа от късния неолит/ранната бронзова епоха (преди около 5000 години) до края на епохата на викингите (преди около 1000 години).

Изследователите са използвали тази информация, за да проследят как са мигрирали и смесвали популациите, след което са съчетали тези данни с археологически и езикови доказателства, от рунически знаци и писмени записи до архитектурата на домовете и погребалните практики.

Връзката с викингите

Това мащабно проучване показва как е настъпила изненадваща миграция преди около 1500 години, само няколко века преди епохата на викингите, когато тълпи от хора се преместили от днешна Северна Германия в Дания и Южна Швеция. Това време съвпада с появата на старонорвежкия език и може би обяснява защо е бил известен като "датски език".

Миграцията също така показва, че датските и шведските викинги имат тясна родова връзка с населението на Северна Германия, което просто се оказва тясно свързано с групи, допринесли за англосаксонците във Великобритания.

С други думи, викингите и англосаксонците имат дълбоко преплетена история и споделят много прилики, както езиково и културно, така и генетично.

"Тази миграция представлява истинска изненада. Археолозите и лингвистите не я бяха предвидили, но тя помага да се обяснят няколко културни и езикови връзки между Скандинавия и Великобритания, които дълго време озадачават изследователите", коментира в изявление Хю Маккол (Hugh McColl), водещ автор на изследването и доцент в Института "Глоуб" към Университета в Копенхаген.

Неизвестна миграция

Другата изненада става неизвестна досега група хора, мигрирала от региона на Балтийско море в днешна Швеция преди около 4000 години, носейки със себе си ранни германски езици. В рамките на около 500 години тяхната генетика и език се разпространили в голяма част от Скандинавия и оставили трайно въздействие върху населението на Северна Европа.

Най-важното е, че този период от време е с над 1000 години по-късен от настоящия консенсус.

"Повече от век учените обсъждат кога и откъде германските езици са пристигнали в Северна Европа. Вълнуващото е, че сега можем да проверим някои от тези идеи директно. Открихме неизвестна досега миграция, която се е случила точно по времето и мястото, където бихме очаквали да се разпространява най-ранната форма на германски език", обяснява Маккол.

Откъде произлизат келтските езици?

Произходът на келтските езици също е поставен в нова светлина от изследователите. Докато днес келтският език се говори само в няколко района на Ирландия, Уелс, Шотландия и Бретан, той е бил говорен в голяма част от Европа преди около 2500 години.

Лингвистите обаче никога не са били на едно и също мнение дали езикът се е появил за първи път в западната част на континента или на по-централно място. Въз основа на движението на хората, това проучване твърди, че второто е по-вероятно, като келтският език произхожда някъде от Централна Европа.

"Въпросът за произхода на келтските езици се обсъжда повече от 100 години. Древната ДНК ни дава изцяло нов начин за оценка на конкуриращи се теории и внася важни нови доказателства в дискусията", добавя Гуус Кроонен (Guus Kroonen), доцент по сравнителна лингвистика в Лайденския университет и Университета в Копенхаген.

Изследователите добавят обаче, че генетиката сама по себе си не може да обясни кой език е говорил даден човек. Въпреки че "майчиният език" на човек обикновено се предава чрез семейства и генетично свързани общности, езиците могат да се променят и трансформират чрез културен обмен.

Все пак, те смятат, че тази комбинация от генетика, археология и лингвистика може да бъде ключова за разкриването на това как са се появили световните култури.

"Тези изследвания показват какво става възможно, когато генетиката, археологията и лингвистиката се обединят. Въпроси, които са оставали нерешени в продължение на поколения, сега могат да бъдат разгледани с ниво на доказателства, което преди е било невъзможно", отбелязва Кристиан Кристиансен (Kristian Kristiansen), професор по археология в Университета в Гьотеборг.

Справка: McColl, H., Kroonen, G., Moreno-Mayar, J.V. et al. Tracing the spread of Germanic languages using ancient genomics. Nature (2026). https://doi.org/10.1038/s41586-025-09064-1

Източник: Using Ancient DNA To Track Origins Of Language Reveals Surprising Anglo-Saxon And Viking Connection, IFLScience

Констатациите са обявени на 3 ноември 2026 г. от колаборацията LHCb в Големия адронен колайдер на ЦЕРН близо до Женева, Швейцария. Очаква се такъв разпад да се случи само веднъж на около 10 милиарда случая.

Разпадът на редки частици може да разкрие неизвестни сили

Изследването се фокусира върху частица, наречена B⁰, неутрален B мезон, която съдържа един "красив/дънен" кварк и един "долен" антикварк. Кварките са фундаментални градивни елементи на материята, включително протоните и неутроните вътре в атомите. По-рано тази година учени от ЦЕРН откриха нова тежка частица, съдържаща два "чаровни" кварка и един "долен" кварк.

Мезоните се състоят от един кварк и един антикварк с противоположни цветове. Спинът им е цяло число 0, 1. Те са бозони.

Изследователите откриха доказателства, че частиците B⁰ могат да се разпадат на мюон и неговия антиматериален аналог. Мюоните, също като електроните са лептони, но са много по-тежки.

Такива редки разпади биха могли да разкрият частици, които съществуващите експерименти не могат да открият директно.

Според квантовата физика, неизвестните частици биха могли да повлияят на скоростта на разпад, което да ги разграничи от теоретичните прогнози.

През 2015 г. изследователи от експериментите на LHCb и CMS съобщиха за ранна индикация за същия разпад. По-късни измервания обаче не успяха да го потвърдят. Последният анализ достигна статистическа значимост от 3,2 сигма.

Това предоставя доказателства за разпадането, но остава под прага от пет сигма, необходим за потвърждаване на насъмнено откритие.

Асиметрия при неутралните В-мезони: След като се породят от сблъсъците на електрони и позитрони, B₀- и B-₀ мезоните живеят за по-малко от една милионна част от секундата (10-12 s), преди да се разпаднат в други частици. Тъй като това е много малко време и е невъзможно със сегашните средства да бъде измерено, се измерва разстоянието, което неутралният В-мезон изминава от раждането си до разпадането си, което е около 200 μm. Затова двата снопа на колайдера имат различна енергия.

Усъвършенстван детектор приближава учените до зептовселената

Констатациите са резултат от значителни подобрения в детектора LHCb, който вече може да събира данни пет пъти по-бързо от преди. Изследователи от Университета в Манчестър са разработили подобреното оборудване, включително силициев детектор, разположен само на 5 милиметра от лъчите частици на ускорителя. Той проследява къде се образуват и разпадат частиците.

Учените също така използват машинно обучение, за да отделят редки сигнали от други взаимодействия на частици. ЦЕРН е провел и други необичайни експерименти, включително един, в който учени за кратко трансформират оловото в злато. Тези постижения биха могли да помогнат на изследователите да изследват разстоянията, измерени в зептометри. Един зептометър е равен на една милиардна част от трилионна част от метъра.

Последните резултати съответстват на Стандартния модел, водещата теория, описваща фундаменталните частици и техните взаимодействия. Учените не са открили доказателства за нови частици или сили, но измерванията поставят по-строги ограничения върху възможните теории извън модела.

Експериментът LHCb ще продължи да събира данни до началото на 30-те години на 21-ви век. Бъдещите подобрения биха могли да подобрят прецизността на измерванията на редки разпади. Други изследвания на ЦЕРН се занимават с квар-глуонната плазма, пресъздаваки условията, подобни на тези в ранната Вселена. Изследователите се надяват, че все по-прецизните измервания в крайна сметка ще разкрият признаци на физика извън възможностите на днешните ускорители.

Справка: Evidence for the decay B0→μ+μ− and improved measurements of the decay B0s→μ+μ−; LHCb collaboration; https://doi.org/10.48550/arXiv.2611.00230

Източник: Physicists knock at the door of the zeptoverse, 

От разкриването си през 12-ти век сл. н. е. пещерата Кова де ла Фонт Маджор в Каталуния става масово посещавана от средата на миналия век. Последните десетилетия е превърната в туристическа атракция, с непрекъснат поток посетители, спелеолози и иманяри.

Въпреки това, никой не е забелязал стенописите от ледниковия период и се е смятало, че стените на пещерата са неподходящи за гравиране на палеолитно изкуство. Иберийският полуостров съдържа повече от 50% от цялото пещерно изкуство, документирано в Европа от горния палеолит, но разпространението му е неравномерно, с висока концентрация във Франко-Кантабрийския регион - разположен между съвременна Франция и Испания - и само две изображения са открити в цяла Каталуния.

"Досега палеолитното скално изкуство, идентифицирано в североизточна Иберия, е било много оскъдно в сравнение с изобилните находки от съседния франко-кантабрийски регион", заявява съавторът на изследването Хосеп Мария Вержес (Josep Maria Vergès) от Каталунския институт по човешка палеоекология и социална еволюция (IPHES-CERCA).

Горе: Поредица от успоредни линии (сектор 5); Долу: частичен изглед на панел 2 в сектор 2, характеризиращ се със стотици изрязани заврънтулки. Кредит: Josep Maria Vergès Bosch et al., DOI: 10.15184/aqy.2026.10447

Всичко това се променя, когато археолозите идентифицират 280 палеолитни мотива в пещерата, незабелязано досега. Това е най-високата концентрация на палеолитни скални изображения, известни в момента в Каталуния.

"В продължение на повече от шест десетилетия хиляди посетители минаваха директно пред гравираните повърхности и в някои случаи изписваха имена и дати върху тях, без да се разпознава палеолитният произход на фигурите", отбелязва Вержес.

Това откритие означава, че Кова де ла Фонт Маджор съдържа третата по големина колекция от палеолитно пещерно изкуство в средиземноморската част на Иберийския полуостров.

"По протежение на иберийската средиземноморска фасада, от Пиренеите до Гибралтар, около 75% от известните асамблажи съдържат не повече от пет зооморфни фигури, а над 90% съдържат не повече от 20", добавя съавторът Мириам Салас-Алтес (Míriam Salas-Altès) от Каталонския институт по човешка палеоекология и социална еволюция (IPHES-CERCA). "Следователно огромното количество рисунки, открити в Кова де ла Фонт Мажор, е особено изключително."

Авторите са анализирали скалното изкуство и са установили, че мотивите са различни от изкуството на съседния франко-кантабрийски регион, което ги накарало да заключат, че това представлява отделна палеолитна художествена традиция.
Резултатите им са публикувани в списание Antiquity.

Предната половина на зубър с рога и уши, изобразени във фронтална перспектива (сектор 5). Кредит: Josep Maria Vergès Bosch et al., DOI: 10.15184/aqy.2026.10447

Тези открития за първи път показват, че североизточна Иберия е била място със свои собствени специфични художествени обичаи. Количеството произведения на изкуството би могло да показва, че регионът, смятан преди за изостанал, е бил гъсто населен, променяйки разбирането ни за палеолита в западното Средиземноморие.

"Противно на това, което се смяташе досега, североизточна Иберия има първокласно палеолитно скално изкуство", заключава Салас-Алтес. "Средиземноморското изкуство на Западна Европа сега е обогатено с нова колекция скално изкуство, която ни позволява да характеризираме по-задълбочено средиземноморска графична традиция със собствена идентичност, различна от тази на франко-кантабрийския регион."

Справка: Josep Maria Vergès Bosch et al., Filling gaps: the Palaeolithic rock art of the Cova de la Font Major on the north-east Iberian Peninsula. Antiquity (2026). DOI: 10.15184/aqy.2026.10447

Източник: Hundreds of Ice Age rock art engravings discovered hidden in plain sight, Antiquity

Изследването на професор Пулин Гун (Pulin Gong) от Физическия факултет и неговия докторант Андрю Ли (Andrew Ly) е публикувано в Nature Machine Intelligence.

Тъй като системите с изкуствен интелект (AI) все повече се вграждат в здравеопазването, бизнеса, научните изследвания и ежедневието, осигуряването на последователно и предвидимо поведение се превръща в основно предизвикателство. Новото изследване показва, че някои форми на непредсказуемост на AI не се дължат на инженерни недостатъци или несъответствия в компютърния хардуер, а произтичат от основната математика на начина, по който невронните мрежи учат.

"Изследователите често приписват разликите в поведението на AI на външни източници на случайност, като например реда, в който се представят данните за обучение, или малки числови вариации, въведени от хардуера", обяснява Гун.

"Нашите открития сочат към нещо по-дълбоко. Дори когато тези фактори бъдат премахнати, изключително малки разлики в началните условия на модела все пак могат да доведат до различни резултати."

Невронните мрежи, технологията, която стои зад най-модерните днес системи с изкуствен интелект, се учат, като настройват милиони или дори милиарди вътрешни параметри по време на обучение. Екипът от Сидни е проучил защо мрежите понякога достигат до различни решения, въпреки че използват едни и същи данни, процедура за обучение и детерминистична изчислителна среда.

"Представете си две системи с изкуствен интелект, обучени да откриват рак, използвайки едни и същи медицински изображения и една и съща процедура за обучение. Малки разлики в началните им параметри биха могли да ги накарат да се обучат на различни поведения. Нашето изследване помага да се обясни как възникват такива разлики и може да информира за методи за повишаване на последователността на тези системи."

Разбирането на източника на тези разлики би могло да насочи проектирането на по-надеждни системи и да намали разходите и несигурността, свързани с разработването на мащабни модели.

"Картата" за обучение на изкуствен интелект е фрактал

За да обяснят феномена, изследователите използват аналогията с карта. Представете си всяка възможна начална точка за обучение като местоположение на тази карта, оцветено според резултата, който в крайна сметка произвежда. Регионите, водещи до един и същ резултат, образуват това, което математиците наричат ​​"атракторен басейн".

Екипът е открил доказателства, че тези басейни са организирани като много сложни фрактали, известни като "надупчени басейни" (riddled basin). В такъв пейзаж всяка точка се намира произволно близо до точки, водещи някъде другаде. Без значение колко увеличавате мащаба, различните региони остават преплетени.

Последиците са поразителни. Увеличаването на прецизността на началните условия на мрежата може да не допринесе много за подобряване на увереността относно това къде ще завърши обучението. В една по-голяма мрежа за разпознаване на изображения, прецизирането на началните настройки 10 милиарда пъти не доведе до измеримо подобрение във възпроизводимостта.

Промяната на началните настройки на тази мрежа с най-малката стойност, която компютърът може да регистрира, един-единствен "бит", изпраща обучението към различна вътрешна конфигурация в близо половината (около 48%) от случаите.

За да тестват идеята, изследователите са обучили приблизително 500 000 невронни мрежи, анализирайки системи, използвани за задачи, включително разпознаване на изображения и обработка на текст. Доказателства, съответстващи на фракталната структура "надупчени басейни", са открити в широк спектър от мрежови архитектури, набори от данни и методи за обучение.

Важно е, че ефектът се запазва дори в напълно детерминистични среди, където многократните обучителни изпълнения биха довели до идентични резултати.

Моделът помага да се обяснят различните резултати от AI

Констатациите могат да помогнат за обяснение на няколко дългогодишни наблюдения в изследванията на изкуствения интелект, включително защо независимо обучените модели често се държат различно и защо както големите, така и малките смущения понякога могат да имат сходни ефекти върху резултатите.

Работата разкри също така изненадващ компромис между производителност и възпроизводимост. Настройките, които позволяват на мрежите да учат най-ефективно, също така правят резултатите им по-трудни за предвиждане и възпроизвеждане. Намаляването на "скоростта на обучение" - размерът на стъпката, която мрежата прави всеки път, когато се настройва - обаче прави резултатите възпроизводими, но мрежите се учат по-малко ефективно.

Вместо да разглеждат непредсказуемостта като проблем, който може да бъде напълно отстранен, изследователите твърдят, че тя може да представлява фундаментална характеристика на начина, по който функционират много невронни мрежи. Проучването въвежда нови инструменти за измерване на тази чувствителност и насочва към бъдещи подходи, като например препроектиране на мрежовите архитектури за намаляване на математическите условия, които водят до нестабилност.

"Изкуственият интелект става все по-важен в обществото", коментира Гун. "За да изградим надеждни системи, се нуждаем не само от точни прогнози, но и от увереност, че тези прогнози могат да бъдат възпроизведени. Това изследване предоставя нов начин за разбиране на границите на предвидимостта в AI и как бихме могли да ги преодолеем."

Справка: Fractal basin geometry and the limits to predictability and reproducibility in deep learning, Nature Machine Intelligence (2026). DOI: 10.1038/s42256-026-01336-3

Източник: Fractal patterns reveal hidden limits to AI predictability, University of Sydney

Обичайно за Марс се смята, че е със затихнала вулканична активност, но озадачаващ химичен сигнал в тънката му атмосфера може да подсказва, че вътрешността на планетата не е напълно спяща.

"На Марс, както и на Земята, цикълът на хлора, иницииран от вулканичното дегазиране от дълбоките недра при планетарното натрупване, е бил подхранван от последвалите вулканични изригвания и поради високата си мобилност и разтворимост, хлорът непрекъснато се рециклира във вода, седименти, вечна замръзналост и ледени облаци", обяснява изследователят от Университета в Берн Николас Томас (Nicolas Thomas) и неговите колеги.

"Въпреки това, за разлика от Земята, липсата на рециклиране поради тектониката на плочите вероятно прави вулканичнизма основен източник към системата повърхност-атмосфера на Марс."

"Темата, която се разглежда тук, е дали вулканизмът все още допринася за този цикъл на Марс днес?"

Те документират тези по-високи от очакваните концентрации по време на студения афелиен сезон близо до района на Алба Монс.

Изследователите проучват и изображения с висока резолюция от камерите HiRISE, CaSSIS и CTX под местата, където е открит газът.

Те идентифицират тесни пукнатини, някои широки само десетки сантиметри, а на места образуващи групи с дължина десетки километри по топографските хребети.

Според екипа, тези особености не са били идентифицирани преди на Марс и те съответстват на мащабни тектонични и вулканични модели в региона.

Учените предполагат, че подобни пукнатини биха могли да служат като пътища за издигането на хлороводород от магматични тела на дълбочина, вероятно след взаимодействие с богата на лед вечна замръзналост.

Системата не би изисквала непременно значителен термичен подпис, което би могло да обясни защо търсенията за активен вулканизъм, базирани на топлина, са се оказали неуспешни.

Ако приемем, че животът на хлороводорода в атмосферата е един сол, авторите оценяват скоростта на просмукване от по-малко от 3 килограма в секунда. Това е сравнимо с ниската граница на потоците при наземните вулкани, които варират от няколко до повече от 100 килограма в секунда.

Изследователите не смятат, че много по-голямото сезонно отделяне на хлороводород по време на перихелия, оценено на около 180 килограма в секунда, е пряко вулканично.

Те обаче предполагат, че част от този хлор в крайна сметка може да има магмен произход, циркулирайки между атмосферата и повърхностните резервоари като перхлорати и лед.

"Като цяло, наличието и променливостта на хлороводорода в марсианската атмосфера изглежда се определят от взаимодействието между епизодична вулканична активност, атмосферна обработка и дългосрочно улавяне в повърхностни соли, перхлорати и ледове, съдържащи хлороводород", посочват авторите.

Тази схема описва алтернативно обяснение за наличието на хлороводород с евентуален нов химичен цикъл на Марс след откриването на хлороводород в атмосферата от сондата на ExoMars Trace Gas Orbiter на ESA-Roscosmos. Соли под формата на натриев хлорид (NaCl) - остатъци от изпарени океани и вградени в прашната повърхност на Марс - са широко разпространени на повърхността на Марс. Ветровете издигат този солен прах в атмосферата. Слънчевата светлина затопля прашната атмосфера, което води до издигане на водните пари, отделени от ледените шапки. Соленият прах реагира с атмосферната вода, за да освободи хлор (Cl), който след това реагира с молекули, съдържащи водород (H), за да създаде хлороводород (HCl). Подобен процес протича и на Земята: морската сол се вдига във въздуха и ако се смеси с водни пари, хлорът става достъпен за химични реакции, които образуват HCl. Кредит: ESA

Изследователите анализират данни от комплекта за атмосферна химия на орбиталния апарат Trace Gas Orbiter (TGO) на Европейската осмическа агенция, наблюдавайки хлороводород в нива от части на милиард в марсианската атмосфера.

Справка: Alexander Trokhimovskiy et al. 2026. Enigmatic HCl detections as a potential signature of igneous activity on Mars. Science Advances 12 (45); doi: 10.1126/sciadv.aeb9422

Източник: Mysterious Gas over Mars’ Alba Mons Could Hint at Volcanic Activity, Enrico de Lazaro, Sci.News

Невроученият Мартин Весендорф (Martin Wessendorf) от Университета на Минесота и специалист по когнитивна невронаукаг Даниел Уан (Daniel Wang) са изследвали еволюционния произход на кръстосаните връзки на мозъка. Тяхната работа е публикувана в списание Frontiers in Neuroanatomy.

Откъде идва кръстосването?

Множество пътища се пресичат в човешкия мозък от едната страна на централната нервна система към другата. За да се разбере защо съществуват такива контралатерални (пресичащи средната линия) връзки, трябва да се проследи как сетивните и двигателните вериги са се развивали по време на еволюцията.

Една хипотеза започва от очите. Когато светлината преминава през лещата, изображението върху ретината се обръща: обектите отдясно се проектират върху лявата страна на ретината и обратно. След това сигналите пътуват по зрителния нерв до зрителното кръстовище (хиазма), където влакната са организирани така, че информацията от дясното зрително поле достига до лявото полукълбо, а от лявото - до дясното.

Някои от тези сигнали достигат до древна структура - ​​оптичния тектум (при бозайниците, superior colliculus) - в средния мозък. Той улеснява бързите реакции на визуални събития, като например когато внезапно забележим движение наблизо. Всяка страна на тектума съдържа карта на противоположното зрително поле, а по-дълбоките му слоеве също съдържат карти на телесните усещания.

Оптичният тектум присъства във всички гръбначни животни, което го прави една от най-древните структури в нервната система. Ранната му поява може да обясни защо толкова много други невронни пътища се пресичат.

Защо сензорните сигнали преминават през мозъка и гръбначния мозък?

Изследователите са изследвали два основни пътя за предаване на усещания от тялото към мозъка. И двата преминават през централната нервна система и са широко разпространени сред четириногите - бозайници, птици, влечуги и земноводни.

Първият, пътят на дорзалния стълб, предава информация за леко докосване, вибрации и положението на частите на тялото. Сигналите от крайниците и торса се изкачват по гръбначния мозък, след което преминават към неврон в мозъчния ствол и оттам пътуват до противоположната страна. Този път липсва при рибите, но се среща при земноводните, влечугите, птиците и бозайниците, което показва, че е възникнал в началото на еволюцията на четириногите и е до голяма степен запазен.

Вторият път, спиноталамичният тракт, пренася информация за болка, температура, груб допир и натиск от периферията на тялото до главния мозък. За разлика от първия, той преминава в самия гръбначен мозък, след което сигналите пътуват до таламуса. Тази организация се среща при птици, бозайници и влечуги, както и при някои хрущялни риби като акули и скатове, което показва още по-дълбоки еволюционни корени.

Как мозъкът контролира движенията

Кръстосаната организация се простира и до двигателния контрол. Учените са идентифицирали три пътя, свързващи едното полукълбо с противоположната страна на гръбначния мозък.

Тектоспиналният тракт помага на тялото бързо да реагира на сигнали от околната среда. Оптичният тектум обработва не само зрението, но и звуците и телесните усещания, организирайки ги в карти, които са координирани с визуалната карта на противоположната страна. Например, ако сте на път да пресечете пътя и забелязвате приближаваща кола с крайчеца на окото си - инстинктивно се обръщате към нея. Този тракт се среща при повечето четириноги и някои хрущялни риби.

Руброспиналният тракт, който произхожда от червеното ядро ​​на средния мозък, помага за контрола на крайниците. Той е особено забележим при повечето бозайници, но се среща и при други четириноги и някои хрущялни риби.

Фин контрол на движенията при хората

Третият път - кортикоспиналният тракт - е особено важен за хората, тъй като позволява прецизни движения, включително фини движения на пръстите. Неговата еволюционна история е по-сложна.

Всички гръбначни животни имат краен мозък (основната част на главния мозък), но само бозайниците имат шестслойна мозъчна кора. Тази шестслойна кора поддържа сложни функции: интегриране на усещанията с паметта, двигателна координация и обработка на езика.

При повечето бозайници кортикоспиналният тракт влияе предимно върху сензорната обработка. При приматите (включително хората) и някои животни, способни на особено прецизни движения, той достига и до областите на гръбначния мозък, които контролират мускулите, позволявайки сложни действия, като например координирани движения на пръстите.

Изследователите предполагат, че хората може да са развили фина моторика, като са адаптирали по-стара верига, първоначално свързана с обработката на сензорни сигнали. Еволюцията може да не е създала нова система, а по-скоро е надарила съществуващ път с допълнителна функция.

Кредит: Frontiers in Neuroanatomy DOI: 10.3389/fnana.2026.1937941

Обяснението отпреди половин милиард години

Според авторите, най-ранните зрителни вериги са установили модела, по който сензорните и моторните пътища са били организирани от противоположните страни на нервната система. По-късните вериги може да са наследили този модел по време на еволюцията, особено при четириногите.

Тъй като всички съвременни гръбначни животни имат оптична хиазма и оптичен тектум, които обработват информация от противоположното зрително поле, изследователите смятат, че тези структури вече са присъствали при примитивните безчелюстни риби през камбрийския период - преди приблизително 538-486 милиона години.

Ако тази хипотеза е вярна, основната организация на кръстосаните връзки в мозъка е започнала да се формира повече от половин милиард години преди появата на съвременните хора. Тази хипотеза е проверима: учените биха могли да изучат вкаменелите черепи на древни безчелюстни риби за анатомични доказателства за оптичния хиазъм и оптичния тектум.

Еволюционно наследяване, а не предимство?

Идеята оспорва схващането, че всяка необичайна биологична характеристика е възникнала с пряка полза за оцеляването. Еволюцията често модифицира съществуващите структури, вместо да създава нови системи от нулата. Когато древните зрителни пътища са установили кръстосана организация, този модел може да е повлиял на развитието на последващи сензорни и двигателни вериги.

Според тази хипотеза, кръстосаното окабеляване на мозъка е възникнало не защото е било по-ефективно да се контролира противоположната страна на тялото, а като отражение на постоянното влияние на древна верига, която еволюцията е използвала многократно. Това може да е един от най-трайните примери за това как нервната система запазва еволюционната си история: странната връзка между полукълбата и противоположните страни на тялото може да датира от зрителните системи на животни, живели преди повече от 500 милиона години.

Справка: Why is the right side of the brain responsible for the left side of the body? The evolutionary history of a puzzling trait; Martin W. Wessendorf, Daniel Delie Wang, Frontiers in Neuroanatomy, DOI: 10.3389/fnana.2026.1937941

Източник: Scientists may have finally explained why our brains and bodies are cross-wired, Frontiers 

Компанията Varda Space Industries (съоснована от инвеститора от български произход Делян Аспарухов) е изстреляла две капсули с размерите на перална машина на 1 октомври и трета на 20 октомври, посочвайки, че това стъпка към фабрики, които да произвеждат лекарства в орбита.

Идеята все още е в ранен, експериментален етап. Но ако се получи, производителите на лекарства биха могли да получат нови начини за оформяне на своите продукти, а някои лекарства, които сега се нуждаят от интравенозни вливания, биха могли да бъдат преформулирани като по-удобни инжекции, съобщава Guardian.

Какво правят трите капсули на близо 500 км над нас

Космическият кораб обикаля на около 480 километра над Земята. Единият носи кристали за лекарство против рак. Другите два тестват материали за термозащита и навигационни системи за обратния път, когато капсулите се спуснат обратно през атмосферата със свръхзвукова скорост.

Космическите кораби на Varda се издигат в орбита с ракети на SpaceX и носят миниатюрни лаборатории, които работят без астронавти. След като работата бъде свършена, капсула се отделя, пада през атмосферата и каца с парашут в необитаем район. Уил Бруей, главен изпълнителен директор на Varda, заявява, че компанията е първата, която изстрелва множество частни апарати за повторно влизане в атмасферата едновременно.

Защо безтегловността помага на кристалите да растат

Капсулата W-7 носи хардуер за кристализация на протеинови деградатори (PROTACs) - сравнително нов клас лекарства за борба с рака, които буквално разрушават болестотворните протеини, вместо само да ги блокират. Тези молекули са големи и сложни, като основният им недостатък е изключително лошата им разтворимост в човешкия организъм.

На Земята гравитацията кара частиците в течността да се утаяват, а разликите в плътността създават течения. И двата фактора могат да нарушат растежа на кристалите. Чрез отглеждането на перфектни кристали в космоса учените се опитват да преодолеят тази бариера, правейки лекарството стабилно и лесно за усвояване.

Д-р Меган Крисчън (Meganne Christian), ръководител на мисията за космическо производство в британската компания Satellite Applications Catapult, посочва, че премахването на тези ефекти позволява на кристалите да се формират по по-подреден начин.

Това е важно за медицината, защото размерът, формата и разположението на лекарствения кристал определят колко лесно се разтваря, колко е стабилен и как може да се приема от пациентите. Полупроводниците, използвани в устройства от смартфони до електрически превозни средства, също могат да бъдат по-чисти и с по-малко дефекти, когато се произвеждат в условия на микрогравитация и без въздух, съобщава Guardian.

Защо това е важно за пациентите и фармацевтичната индустрия

Пациентите няма скоро да усетят какъвто и да е ефект. Лекарството за рак в капсулата на Varda Space Industries е описано само като потенциално лечение, а в статията на Guardian не се съобщават резултати от експеримента. Най-близката възможност, която се описва, е промяна в начина, по който се формулират съществуващите видове лекарства, а не ново лекарство.

За разработчиците на лекарства, привлекателната страна е скоростта. Майкъл Райли, главен стратегически директор на Varda, заявява, че чакането от една година, камо ли 10 години, между експериментите е твърде много за съвременното разработване на лекарства. На международната космическа станция се извършват изследвания за производство на лекарства от десетилетия, но д-р Райън Рийвс (Ryan Reeves) от американската Национална лаборатория на МКС обяснява, че тя не е проектирана за такова производство. Той я описа предимно като "тестова кухня" за идеи. Освен това се планира МКС да се пенсионира около 2030 г.

Крисчън предупреждава и че производството в орбита няма да бъде търговски изгодно за всяко приложение. Компаниите, казва тя, трябва да намерят приложения с висока стойност, където ползите оправдават разходите.

Други компании преследват същия пазар

Няколко фирми изграждат частни космически станции, които да заменят МКС, а други проектират лаборатории, които да летят на тяхна база. Британската компания BioOrbit наскоро изпрати лаборатория с размерите на микровълнова фурна до МКС като стъпка към проетиране на лекарства за рак.

Базираната в Кардиф компания Space Forge предприема хибриден подход с полупроводниците. Кристалите, отгледани в орбита, ще се връщат на Земята и ще служат като шаблони за отглеждане на по-големи количества, подобно на закваска. Първият ѝ космически кораб, ForgeStar-1, наскоро демонстрира някои от необходимите процеси, но все още не е произвел готов материал и не го е върнал. Съоснователят и главен технологичен директор Андрю Бейкън заявява, че компанията се надява да покаже пълния процес преди 2030 г. Той коментира, че това се усеща като "началото на нова индустриална революция", отбелязвайки, че когато компанията е започнала през 2018 г., почти никой не е обсъждал тази област.

Какво следва

Varda Space Industries вече е върнала няколко капсули от орбита. Тя планира още седем мисии през 2027 г. и 10 през 2028 г. - намаляващите разходи за изстрелване и по-честите частни ракетни полети са подхранвали оптимизма, въпреки че основният тест остава дали орбиталното производство може да оправдае разходите си.

Източник: Why pharma firms are going to Earth’s orbit in search of new cancer drugs, Guardian

Некрополът на терасата на река Марн датира от 4750–4300 г. пр.н.е. Това е рядка находка за региона Ил дьо Франс: погребенията от това време тук обикновено са единични.

Каменна статуя и погребение в кладенец

На статуята - менхир са гравирани изображения: мотив на колан, изпълнен с техниката на точково изчукване и разрези върху предварително обработена (тип бучарда) повърхност, както и серия от изкуствено създадени вдлъбнатини (чашки), разположени в естествени заоблени кухини, образуващи дъгообразна редица. Белите и черните следи, открити в дъното на вдлъбнатините на бучардата в горния ляв квадрант на предната страна, може да представляват остатъци от пигмент. Кредит: Rosalie Jallot, Inrap

Най-голямата находка е антропоморфен менхир - продълговат голям камък, някога забит в земята, висок малко над три метра и с тегло, оценен на 9,7 тона. Украсен е с гравирана лента-колан, оформена със серия от купули (издълбани кръгли вдлъбнатини) и е възможно да е съдържала черни и бели пигменти. Намерена е легнала в ясно обозначена яма. Археолозите смятат, че е бил оставен на мястото си след падането си. От другите два малки мегалита от пясъчник, единият прилича на малка стела, а другият - на малък менхир, вероятно маркирайки погребалната зона.

Антропоморфен менхир с размери 3,04 x 1,68 x 0,74 м и тежаща около 9,7 тона. Шампини-сюр-Марн, , улица Вердюн 134-148. Кредит: Rosalie Jallot, Inrap

Осем гроба са разположени южно от могилата, а още три са разположени северно, близо до менхира и два отделни каменни блока. В повечето гробове починалите са били полагани в изпънато положение. Дупките за стълбове близо до черепите може да показват, че е имало дървени надгробни плочи. Находките включват каменни остриета и върхове на стрели, брадва, изработена от местен пясъчник, и костни артефакти.

Един възрастен е бил погребан седнал в тясна, кръгла яма, наподобяваща кладенец. Пищялите и стъпалата му са били изцяло покрити с калцит. Причината за тази конкретна позиция остава неизвестна.

Тясна, кръгла яма, наподобяваща кладенец, съдържаща погребението на възрастен в седнало положение, чиито долни крака и стъпала са били изцяло обвити в калцит. Кредит: Hamid Azmoun/Inrap

Могила без гроб и древен аналог на цимент

В югоизточната част на обекта е открита куполообразна могила от кафява глина с площ приблизително 30 квадратни метра. Под малка, счупена стела археолозите са открили ями, ровове със следи от палисада, каменни блокове и останки от стълбове. Под могилата не е имало гроб. Възможно е конструкцията да е служила като ориентир и да е била част от погребален комплекс.

Строителите смесвали местни пясъчни и тинести отлагания, богати на карбонати, с чакъл и вода. При изсъхването сместа се втвърдявала и действала като примитивен цимент. Следи от нея са открити по краищата на гробове, в мегалитни ями и в насипи. Подобни материали вече са откривани в праисторически селища в Западна Европа, включително в средиземноморски жилища.

Изследователите планират да изучат древна ДНК и да проведат изотопен анализ. Тези данни биха могли да помогнат да се определи кои са били починалите, какво са яли, откъде са дошли и дали са се местили през живота си.

Източник: Des sépultures et des menhirs du Néolithique découverts à Champigny-sur-Marne (Val-de-Marne), Inrap

Италианската Soprintendenza Archeologia Belle Arti e Paesaggio per l'Etruria Meridionale (Инспекция по археология, изобразително изкуство и ландшафт на Витербо и Южна Етрурия) обяви откритията си на 3 ноември 2026 г. Работата им разкрива архитектурни детайли и погребални предмети, които ще помогнат на изследователите да проучат погребалните обичаи на древния град Каере, един от най-важните градове на етруската цивилизация.

Скално издълбани тронове вътре в погребалните камери

Структурните повреди и нестабилните условия стимулират археолозите да изследват няколко гробници в некропола Монте Абатоне. Екипи разчистват блокираните входове и внимателно отстраняват натрупаните отлагания, преди да изследват гробните камери.

Работата разкрива няколко камери с различни архитектурни характеристики. Едната е запазила голяма част от оригиналния си сводест таван, докато друга съдържа погребални принадлежности, издълбани директно във вулканичния туф, включително седалки с форма на трон.

Друга камера е запазила обширни следи от червена боя по стените си. Тези останки предоставят доказателства за това как етруските са украсявали погребалните си пространства, въпреки че ще са необходими допълнителни изследвания, за да се установи оригиналният вид и хронологията на стенописите.

Комбинацията от резбовани мебели и боядисани повърхности показва вниманието, отделено на вътрешното оформление на гробниците. За етруските камерите не са прости места за погребение, техните строители са включвали архитектурни и декоративни елементи в околната скала.

Троноподобна седалка, издълбана директно в скала от туф в етруска гробница в некропола Монте Абатоне в Черветери. Кредит: SABAP Etruria Meridionale.

Етруски съд, украсен с животински фигурки

Сред предметите, открити от археолозите, е почти цял керамичен съд, който се откроява с необичайната си украса и състояние.

Съдът е ола с тумбеста форма, наподобяващ тази на стамнос, съд с широко тяло като амфора, свързан с древните средиземноморски керамични традиции. Повърхността му е гравирана с фигури на животни, наред с детайли, боядисани в червено.

Италианската инспекция Soprintendenza все още не е идентифицирала животните, изобразени в украсата, нито е предоставила точна датировка на съда. Специалистите очакват почистване и реставрация, за да се изясни неговото производство, декоративни характеристики и археологическо значение.

Въпреки предишните нарушения в гробниците, съдът е оцелял почти непокътнат. След почистване и реставрация, Soprintendenza планира да го изложи публично.

Почти непокътнат етруски съд тип стамнос от Монте Абатоне, украсен с гравирани животински фигури и червено боядисани детайли. Кредит: SABAP Etruria Meridionale.

Монте Абатоне и древният етруски град Каере

Некрополът Монте Абатоне е принадлежал на древния Каере, етруски град, който е заемал района около съвременния Черветери, северозападно от Рим. Каере се е развил във влиятелен градски център с обширен некропол, които пазят доказателства за променящите се погребални обичаи в продължение на няколко века.

Според Министерството на културата на Италия, некрополът Монте Абатоне е бил използван от края на осми век пр.н.е. до първи век пр.н.е. Проучвания, проведени през двадесети век, са идентифицирали стотици гробници, което утвърждава некропола като важна област за изучаване на етруската погребална архитектура.

По-скорошни археологически проучвания добавят подробности за неговото развитие. Разкопки, проведени между 2018 и 2021 г., изследват погребални групи, датиращи от първата половина на седми век пр.н.е., включително гробове, подредени в успоредни редове.

Изследователите са изследвали и пространствената организация на гробището, архитектурните му особености и керамичните му асамблажи. Проучване от 2024 г. на Фернандо Джилота, Лука Лукети и Тереза ​​Патрициано обсъжда археологическата документация, дигиталното картографиране и реставрацията на керамичен материал от Монте Абатоне.

Тези по-ранни изследвания предоставят по-широк контекст за най-новите открития. Soprintendenza обаче все още не е обявила точни дати за новопроучените камери, така че връзката им с преди това проучени фази на погребение остава неясна.

Етруска гробница в некропола Монте Абатоне в Черветери, с обширни следи от червено боядисана декорация, запазени по скалните ѝ стени. Кредит: SABAP Etruria Meridionale.

Откритията оцеляват след по-ранни ограбвания на гробници

Екипът по реставрация се натъкнал и на доказателства за по-ранни незаконни разкопки. Крадци на гробници са разрушили камерите преди археолозите да започнат скорошната интервенция, но са оставили след себе си архитектурни характеристики и предмети от значителен археологически интерес.

Запазените материали включват украсения съд, резбованите погребални принадлежности и изрисуваните стенни повърхности. Тяхното запазване показва защо археолозите трябва внимателно да изследват повредените погребални контексти, дори когато по-ранни нарушения са премахнали част от съдържанието им.

Италианската инспекция Soprintendenza съобщава, че екипите вече са проучили, документирали и стабилизирали всички гробници, участвали в интервенцията. Реставраторите ще почистят и реставрират откритите предмети, а по-нататъшни проучвания ще се фокусират върху техните датировки, методи на производство и значение.

След като реставрацията приключи, украсеният съд ще бъде изложен публично. Засега последните разкопки в Монте Абатоне разширяват археологическия архив на Каере, без да се налагат нови разкопки извън районите, които спешно се нуждаят от защита.

Справка: Gilotta, F., Lucchetti, L., & Patriziano, T. (2024). Esperienze da Monte Abatone a Cerveteri. https://doi.org/10.19282/ac.35.1.2024.05

Източник: Etruscan Tombs Reveal Rock-Carved Thrones, Painted Walls, and Decorated Pottery, Arkeonews

"Пламтящата звезда" или Blaze, официално наричана T от съзвездието Северна Корона, (T Coronae Borealis, T CrB), е повтаряща се звезда тип нова, която закъснява с експлозията си. Учените очакваха ново изригване още през 2024 г., но досега това не се е случило. Когато това се случи, EarthSky съобщава, че звездата може за кратко да стане достатъчно ярка, за да се види без телескоп.

Звездата Блейз не е една звезда, а две. Това е двойна система с бяло джудже и червен гигант, разположена на около 3000 светлинни години от Земята. Бялото джудже на звездата Блейз е натрупало материал на повърхността си, изсмукан от червения гигант. Периодично то не издържа повече и експлодира. Това би трябвало да се случва приблизително на всеки 80 години. Но звездата Блейз ни кара да чакаме. Астрономите казват, че неутриното може да ги предупреди по-рано.

Кредит NASA Goddard Scientific Visualization Studio

Какво кара звездата да избухне

Новата не е свръхнова. Звездната система не се самоунищожава, така че може да се самозапалва многократно. В тази система, подутият червен гигант продължава да предава материал на бялото джудже, което го събира в обграждащия го диск. Всичко това се намира в плътен облак от газ, отделян от червения гигант.

Как неутриното може да даде ранен сигнал

Изследването е публикувано на 14 април 2026 г. в The Astrophysical Journal Letters. EarthSky го описва като първото, което предполага неутриното като възможно ранно предупреждение за следващата нова "Пламтяща звезда". Неутриното рядко взаимодейства с материята, така че може да се изплъзне от плътни области, които улавят други видове сигнали.

Изследователите са моделирали два начина, по които частиците могат да получат енергия. При първия, материал, изхвърлен от бялото джудже, се сблъсква с газа около него и тези ударни вълни могат да произведат високоенергийни гама-лъчи и неутрино. При втория, линиите на магнитното поле в прегрятата плазма на звездата се прекъсват и се свързват отново (т.нар. магнитно присъединяване), освобождавайки енергия, която ускорява частиците близо до бялото джудже. В този случай плътният заобикалящ материал може да задържа гама-лъчите, докато частиците неутрино се изтласкват към Земята.

Екипът е разгледал и друга повтаряща се нова, RS Ophiuchi, която изригна през 2021 г., и е използвал тези наблюдения, за да предскаже какво може да направи звездата Блейз. 9- до 10-часовото изпреварване се отнася за модела на магнитното присъединяване.

Магнитно присъединяване. Слънчевите изригвания се случват, когато линиите на магнитното поле в близост до слънчеви петна се реорганизират експлозивно. Кредит: Wikimedia Commons

Неутриното не носят електрически заряд, така че не могат да бъдат видени директно. Учените ги откриват, като търсят заредените частици или светлинни проблясъци, получени в редките случаи, когато неутриното се сблъсква с атом.

Защо е важно за наблюдателите на небето и учените

За астрономите, няколко часа предизвестие има наистина значение. Те биха могли да насочат инструментите си към системата преди да пристигне светлината, вместо да се тревожат след това. Времето и видът на неутринния сигнал също биха могли да помогнат да се покаже кой процес движи изригването вътре в системата.

За всички останали - да бъдем търпеливи. Изригването все още не се е случило и това проучване описва модели на това, което би могло да се случи, а не наблюдение.

Къде да търсите, когато това се случи

Северната корона е лесна за откриване. Тя образува форма, подобна на буквата C, и се намира приблизително на линия между ярките звезди Арктур и Вега, до квадратния ключов модел в съзвездието Херкулес. От средните северни ширини е видима през по-голямата част от годината, макар и не през цялата, а през северната есен се намира ниско в западно-северозападната част. EarthSky казва, че бинокълът не е задължителен, но винаги е добра идея.

Как може да намерим звездата Blaze, когато стане нова? Първо намерете съзвездието Corona Borealis, известно още като Северната корона, където е мястото на новата. В тази анимация X маркира мястото. Кредит: Chris Harvey/ Stellarium

Справка:  Prantik Sarmah et al 2026 ApJL 1001 L31; DOI: 10.3847/2041-8213/ae595a

Източник: Space When will the Blaze Star erupt? Will neutrinos give us a warning?, EarthSky

Кварк-глюонната плазма е необичайно състояние на материята, което се среща под огромно налягане и температура. При температури повече от 100 000 пъти по-високи от тези в центъра на Слънцето, протоните и неутроните губят нормалната си структура и се разпадат на кварки и глуоните, които ги свързват. Физиците смятат, че точно в това състояние е съществувала материята през първите милионни от секундата след Големия взрив.

В продължение на десетилетия се смяташе, че образуването на тази плазма изисква сблъсъци на много тежки ядра, предимно оловни, които са повече от 200 пъти по-тежки от протоните. Последните открития обаче поставят това предположение под въпрос.

Художествена интерпретация на образуването на кварк-глюонна плазма. Кредит: CERN

Признаци на загуба на енергия

Един от най-надеждните начини за откриване на кварк-глюонната плазма е да се проследи какво се случва с енергийните кварки и глуони, докато преминават през плазмата.

Докато се движат през гореща, плътна материя, частиците губят част от енергията си - процес, наречен загуба на енергията на партоните или намаляване на енергията на високоенергийни кварки и глуони, наричани общо като партони.

Колаборацията ATLAS ясно наблюдава този ефект, докато изучава два снопа частици, получени при сблъсъци кислород-кислород и неон-неон. Разликата в енергията между сдвоените струи показва, че някои от частиците губят енергия в полза на околната материя. Ефектът е особено изразен при централни, челни сблъсъци, където се произвежда по-голям обем плазма.

Потвърждение от няколко експеримента

Колаборациите ALICE, CMS и LHCb са търсили същия процес по различен начин - чрез анализ на това как плазмата потиска производството на определени енергийни частици. CMS е открила намаляване на добива на заредени частици при сблъсъци кислород-кислород и неон-неон в сравнение със сблъсъци протон-протон.

LHCb изследва частици, съдържащи чаровни кварки, и установява, че потискането на тяхното производство е по-силно при по-тежки неонови сблъсъци - точно както се очаква, ако по-големите сблъсъци създават по-голям плазмен обем. ALICE, сравнявайки производството на неутрални пиони при кислород-кислородни и протон-кислородни сблъсъци, получава недвусмислени доказателства за загуба на енергия от партоните.

Допълнителни знаци

CMS открива доказателства за селективно потискане на частици, наречени ипсилон мезони (двойка от долен кварк и неговия антикварк). LHCb съобщава за предварителни доказателства за подобно поведение при сблъсъци протон-кислород и кислород-кислород.

ALICE също така разкрива възможна сигнатура за кварк-глюонна плазма, свързана с посоката на движение на частицата навън. При сблъсъци кислород-кислород, барионите (частици от три кварка) показват по-силно предпочитание към определени посоки, отколкото мезоните (от два кварка) - феномен, известен като анизотропен поток. Водещото обяснение е, че частиците наследяват колективното движение от кварките, от които са съставени, като барионите с три кварка го наследяват по-силно.

Нов поглед към ранната Вселена

Тези открития променят представите ни за условията, необходими за възникването на едно от най-екстремните състояния на материята. Това, което някога се смяташе, че изисква сблъсъци на масивни ядра, сега може да се изучава в много по-малки системи.

Междувременно ЦЕРН модернизира LHC до по-мощен колайдер с висока светимост, което ще му позволи да събира значително повече данни за свойствата на кварк-глюонната плазма.

Източник: Oxygen collisions at the LHC show new indications of extreme state of matter, CERN

Промените са настъпили в област в основата на мозъка, наречена вентромедиален хипоталамус, за която е известно, че стимулира агресията, контролира решенията, свързани с използването на енергия, и играе важна роля в майчините инстинкти и социалното поведение при мишките.

Изследването, проведено от изследователи от Обединеното кралство и САЩ в сътрудничество с руски колеги, се основава на резултатите от известен съветски експеримент.

Изследването е публикувано в списание Current Biology.

Как съветските генетици са опитомили лисицата

През 1959 г. съветски генетици започват експеримент за опитомяване на лисици, който продължава и днес. Учените подбират само най-дружелюбните, най-малко агресивните и най-малко плахите малки лисичета за разплод. Лисиците не са обучавани, нито пък са специално адаптирани към хората.

Подборът на животни само по един критерий - послушанието - е довел до това, че след няколко поколения лисиците започнали да напомнят по външен вид на своите домашни роднини, кучетата - появили се бели петна и сини очи, опашката се завива в кръг, а ушите увисват.

Резултатът бил удивителен: след десет поколения изследователите получават популация от лисици, чието поведение наподобява много това на кучетата. Те махат с опашки, когато хората се приближават, облизват ръцете им, обожават човека и изпадат във възторг, когато ги галят и вземат на ръце.

Сега изследователите искат да открият какви мозъчни характеристики водят до това поведение.

Сега в научноизследвателската ферма в Академгородок, Сибир, живеят около 700 лисици. Те вече приличат на кучета по поведение и дори на вид. Кредит: Sibnet.ru

"Искахме да разберем неврологичните механизми, които стоят в основата на такива бързи поведенчески промени при селекция", обяснява Ейрен Маркенскоф-Пападимитриу (Eirene Markenscoff-Papadimitriou), водещ автор на изследването и доцент в Колежа по земеделие и науки за живота към Университета Корнел.

Какво разкрива изследването на мозъка на опитомените лисици

За да разберат, британските невробиолози поискали проби от мозъка на руските си колеги, които продължават експеримента си с опитомяване на лисици. Руснаците изпратили девет консервирани мозъчни среза от домашни, диви и агресивни лисици. Учените развъдили последните, като специално подбирали индивиди, неприятелски настроени към хората.

Мозъчни срезове са обработени с флуоресцентен РНК скенер, за да се идентифицират маркери на различни клетъчни типове.

Преди това други учени са използвали техника, наречена оптогенетика, в експерименти с мишки, където светлината е била използвана за активиране на специфични неврони, които експресират рецепторен протеин, наречен естрогенен рецептор алфа, във вентромедиалния хипоталамус.

"Ако ги активирате, мишката веднага започва да атакува друга мишка", обяснява Маркенскоф-Пападимитриу. "Предположихме, че ще има разлики в изобилието на този конкретен клетъчен тип и открихме, че хипоталамусът на питомната лисица има по-малко от тези неврони, експресиращи естрогенни рецептори, за които е известно, че са част от веригата на агресията", посочва Маркенскоф-Пападимитриу.

Оказва се, че опитомените лисици имат значително по-малко неврони, експресиращи естрогенния рецептор алфа във вентромедиалния хипоталамус. В експерименти с мишки именно тези клетки, когато са активирани, подтикват животното да атакува незабавно.

След като авторите на статията са наблюдавали тази разлика, сега планират да разберат защо опитомяването води  до намаляване на "агресивните" неврони във вентромедиалния хипоталамус, област на мозъка, която не е била добре проучена преди тази работа.

Съавторът на изследването Анна Кукекова, доцент по геномна биология и животновъдни науки в Университета на Илинойс-Урбана-Шампейн, има намерение да проучи как мутациите в различни части на генома на лисицата влияят върху развитието на тези конкретни неврони.

Справка: Jared L. Klein et al., Hypothalamic cell-type differences associated with selection for tameness in the silver fox, Current Biology (2026). DOI: 10.1016/j.cub.2026.09.020. www.cell.com/current-biology/f … 0960-9822(26)01199-1

Източник: From wild to mild: Friendly foxes show changes in brain region, Krishna Ramanujan, Cornell Chronicle

Кълбовидните купове са най-старите обитатели на Млечния път, съхраняващи свидетелства за условията, при които се е родила галактиката. Обикновено, колкото по-стара е една звездна система, толкова по-малко съдържа елементи, по-тежки от хелия (наричани "метали" в астрономията). Изучаването на тези бедни на метали купове позволява на учените да установят по-точно времето на формиране на самия Млечен път.

VVV CL001 е открит през 2010 г., потвърден като звезден куп през 2019 г. и изглежда като с нищо неотличаваща се група звезди с ниска маса в галактическата издутина (удебеляването в центъра).

Изследователите обаче забелязват аномалия: купът се движи към нас със съвсем различна скорост от околните звезди, което кара учените да се усъмнят, че е възникнал в сегашното си местоположение .

През космическия прах

Точната траектория на VVV CL001 не може да бъде изчислена поради грешки в измерванията на разстоянието. Обектът се намира в гъста зона от небесни тела , където прахът абсорбира светлината, а самият клъстер е твърде слаб.

Използвайки алгоритми за машинно обучение, учените филтрират случайните фонови звезди и идентифицират 155 истински члена на клъстера.

Звезди със стабилна светимост помагат да се изчисли точното разстояние до обекта - 7,34 килопарсека (около 24 000 светлинни години). Това окончателно потвърждава, че клъстерът се намира в рамките на издутината.

Преосмисляне на възрастта на Галактиката

Анализът разкрива, че VVV CL001 е на 13,4 ± 0,4 милиарда години, което го прави вероятно най-старият кълбовиден куп в издутината и в цялата Галактика.

Като се има предвид, че възрастта на самата Вселена се оценява на приблизително 13,8 милиарда години, това откритие представлява сериозно предизвикателство за науката. Ако клъстерът наистина се е зародил тук и е с толкова огромна възраст, учените ще трябва да преразгледат съществуващите модели за формирането на Млечния път и евентуално да коригират разбирането си за възрастта на самата Вселена.

В близко бъдеще изследователите планират да проведат високопрецизен спектроскопски анализ на химичния състав на звездите, за да потвърдят окончателно резултатите си.

Справка: J. Olivares Carvajal et al., VVV CL001: A strong candidate for the most ancient star cluster in the Galaxy, arXiv (2026). DOI: 10.48550/arxiv.2610.27969

Източник: Dust-shrouded Milky Way star cluster may be nearly as old as the universe, Shreejaya Karantha, Phys.org

Изследването, публикувано в списанието Proceedings of the National Academy of Sciences, описва подробно откритието на минерализирани червени кръвни клетки и непокътнати хемови биомолекули в крайниците на Aratasaurus museunacionali - древен динозавър на 115 милиона години, чийто останки са открити в северозападна Бразилия.

Ако твърдението ви звучи познато, това е така, защото няколко екипа са твърдяли, че са открили протеини и клетки във вкаменелости на динозаври през последните няколко десетилетия. Но тези находки не са били повторени и няма потвърждение, че клетките наистина са принадлежали на оригиналното животно, а не са били просто външно замърсяване след смъртта.

В новото проучване идентичността на предполагаемите клетки е потвърдена чрез химичен анализ.

В съдовите канали на костите изследователите са открили запазен хем – желязосъдържащият компонент на хемоглобина, отговорен за транспорта на кислород. Това съединение послужило като пряко доказателство за наличието на фосилизирана кръв.

Микроскопски изображения на фосилните структури, които изглеждат като червени кръвни клетки. Кредит: Curtin University

Естествена капсула на времето

"Откриването на непокътнати молекули хем в червени кръвни клетки на 115 милиона години е изумително. То не само разширява фосилния летопис, но и отваря директен молекулярен прозорец към физиологията на отдавна изчезнали животни", коментира водещият автор на изследването, професор Клайти Грайс (Kliti Grice).

Това уникално запазване на клетки е станало възможно благодарение на процеса на минерализация с хаусманит (манганов оксид). Този минерал е действал като естествена капсула на времето, стабилизирайки крехките клетъчни структури и биомолекулните компоненти.

Изследователите предполагат, че динозавърът е бил бързо погребан в условия на ниско съдържание на кислород веднага след смъртта, предотвратявайки разлагането му.

Художествено изображение на условията на фосилизация на екземпляра от рода Aratasaurus, които са благоприятствали запазването на меките тъкани. Кредит: Victor O. Leshyk

Революция в палеонтологията

"Тези открития оспорват дългогодишните представи, че биомолекули като хемоглобина са физически неспособни да оцелеят толкова дълги периоди от време", подчертава Грайс.

Откритието проправя пътя за развитието на молекулярната палеонтология. Учените вече ще могат директно да изучават еволюцията на кръвта, метаболизма и дори нивата на активност на древните същества.

Изследователите коментират, че резултатите от изследването напълно предефинират разбирането ни за границите на оцеляване на органичните структури. Това е от огромно значение и за астробиологията, особено за разработването на методи за търсене на следи от древен живот на други планети и в дълбокия космос.

Справка: K. Grice,Y. Isaji,J. Wiemann,P.F. Greenwood,M. Tripp,M.A. Diaz Mateus,S.F. Poropat,X. Sun,C.P. Fox,L.M. Brosnan,R.A.M. Bantim,L. Schwark,P.T. Visscher,N.O. Ogawa,J. Demore,A.A.F. Saraiva,W.D.A. Rickard,N. Ohkouchi,J.M. Sayão,[...] & A.W.A. Kellner, Heme signatures in mineralized red blood cells within vascular canals of a 115-million-year-old dinosaur bone, Proc. Natl. Acad. Sci. U.S.A. 123 (46) e2614248123, https://doi.org/10.1073/pnas.2614248123 (2026).

Източник:

Dinosaur Blood Cells Detected in 115-Million-Year-Old Fossil, (03 November 2026), Michael Irving, sciencealert

Dinosaur red blood cells recovered from 115-million-year-old fossil, James Woodford, New Scientist

Ново проучване, публикувано в Antiquity, съобщава за откриването на рядък шлем тип Берру. Мястото му на находка в североизточна Полша го прави единственият известен шлем от този вид, открит извън келтската му родина през IV век пр.н.е.

"Лиса Гура е един от най-вълнуващите и мистериозни археологически обекти, датиращи от ранната желязна епоха", обяснява Бартломей Качински (Bartłomiej Kaczyński), археолог в Държавния археологически музей във Варшава. "Шлемът е символ на власт и пряко доказателство за контакти на дълги разстояния."

Находките от хълма

На Лиса Гура е имало укрепено селище от желязната епоха, разположено на пясъчна дюна между река Ожиц и езеро. Според проучването местността е била обитавана между VI и IV век пр.н.е., вероятно от хора, принадлежащи към Западнобалтийската култура.

Археолозите са знаели за Лиса Гура от десетилетия, като разкопки са провеждани с прекъсвания между 1971 и 1992 г. Но тъй като малко от находките от тези разкопки са публикувани, неизползваният потенциал на Лиса Гура никога не е бил напълно реализиран, се казва в проучването.

Археолозите са се съмнявали, че ще открият нещо полезно. "Не знаехме какво да очакваме, тъй като обектът имаше репутация на силно нарушен", разказва Качински.

След това разкопки на ритуална яма, пълна с овъглени останки, разкриват нещо неочаквано. Заедно с теслите и косата, те откриват нещо необичайно.

Различни предмети, открити в същата яма като бронзовия шлем тип Берру (1), включително желязна коса (2) и четири тесла (3a-d). Снимка: Б. Качински в Kaczyński et al. 2026

"По време на разкопките открихме предмет, изработен от бронзов лист метал, който първоначално помислихме, че е съд", разказва Качински. "Едва когато открихме върха му, осъзнахме, че сме открили шлем от много рядък тип."

Подобни бронзови шлемове са известни от археологични обекти като Дюрнберг в Австрия, разположен далеч на юг. Заедно с около 31 предимно фрагментирани брошки и пръстеновидни украшения от Латенската епоха, това предполага, че хората от Лиса Гура може не просто да са търгували с келтите, а може мястото да е населявано от келти.

Възможно е шлемът да е бил разменен, но проучването показва, че това е малко вероятно. Като се има предвид асоциацията на предмета с висок статус и воински елит, социална концепция, много различна от местното население в североизточна Полша, е много по-вероятно собственикът на този шлем някога да е отсядал в Лиса Гура.

Досега на обекта са открити близо 80 артефакта от Латенския период.

"Тяхното разнообразие предполага, че група келти са живели на мястото в продължение на приблизително две поколения", посочва Качински.

Избрани находки от Лиса Гура: а) колекция от фрагментирани бронзови украшения; b) недовършен кехлибарен пръстен; c-e) бронзови пръстеновидни украшения от ранния латенски период; f) желязна брошка. Кредит: B. Kaczyński et al., Antiquity (2026), CC BY 4.0

Що се отнася до причината, поради която са били там, проучването предполага, че Лиса Гура може да е била търговски пункт. Разположена близо до богатия на кехлибар регион Курпие и пътища, водещи на север към Самбийския полуостров, местоположението на обекта е давало на обитателите му стратегическа позиция за контрол и улесняване на движението на кехлибар и други стоки към Централна Европа.

"Въз основа на древни писмени източници не можем да изключим възможността там да са търгувани и роби", разказва Качински.

Текущите разкопки разкриват, че Лиса Гура е била място с оживена търговия и производство, както се вижда от близо 350 метални предмета, кехлибарени мъниста, недовършен кехлибарен пръстен и бронзова монета, вероятно на Севт III, тракийски цар.

През 2025 г. екипът дори открива инструмент за трепанация, предмет, използван за пробиване на дупки в черепа. Според Качински това предполага, че "групата, живееща в Лиса Гура, е включвала някой - вероятно друид - с медицински познания".

"Лиса Гура е мечтата на археолога", коментира Качински. "Надявам се, че в бъдеще ще открием още повече изключителни артефакти там."

Справка: Bartłomiej Kaczyński et al., Łysa Góra in north-eastern Poland: a key Early Iron Age site on the 'Amber Route', Antiquity (2026). DOI: 10.15184/aqy.2026.10436

Източник: Rare Iron Age Celtic helmet discovered in northeastern Poland far from its homeland, Sandee Oster, Phys.org

Екипът публикува работата си в PNAS, комбинирайки химия, египтология и история на фармацията за проучване на 24 предмета от университетски и музейни колекции.

По-ранни проучвания са откривали иглолистни смоли, катрани, смола от шамфъстък, растителни масла, животински мазнини, пчелен восък и битум в балсамиращите смеси. Някои проби са съдържали и екзотични смоли като елеми и дамар. Никой обаче не е знаел кои растителни видове са избирали балсаматорите, как рецептите са се променяли през епохите и регионите или кои растения съответстват на веществата, посочени в египетските текстове.

Предметите са включвали части от тялото, остатъци от балсамиращи смеси, превръзки, два черепа и лекарства, продавани в Европа като Mumia vera aegyptiaca. Единият череп принадлежи към зоологическата колекция на Марбург, а радиовъглеродното датиране го поставя в 8-ми век пр.н.е., преди около 2700 години. Другата проба е продукт от Mumia vera от 18-ти век от аптека Льовен в Офенбах на Майн, която сега се съхранява в Музея на фармацията в Хайделберг. И двата вида са съдържали съединения, свързани с алое.

Средновековните писатели свързвали алоето с лекарството мумио, а учените дълго време са имали само догадки, основавайки се на библейски стихове като Йоан 19:39, защото истинските познания за египетското балсамиране са били по онова време изгубени. (Пояснение за връзката между мумио и Mumia vera aegyptiaca може да прочете под статията)

Таня Померенинг (Tanja Pommerening), която ръководи Института за история на фармацията и медицината в Марбург, казва, че новите данни сочат към по-стари корени на тази връзка.

Ароматите на древен Египет: проследяване на рецептите за балсамиране

В стари текстове думата алое е използвана за повече от един материал, включително агарова ароматна дървесина от дърветата Aquilaria. Съединенията, използвани при балсамирането съответстват на рода Aloe, а не на агаровото дърво. След това екипът препрочита египетските писания и се фокусира върху термина ꜥnḫ-jm.j от второто хилядолетие пр.н.е. Описанията му съответстват на алое или продукт от алое, но никой не е потвърдил съвпадението. Алое се появява само в два от 24-те предмета, така че данните не показват, че алоето е било стандартна практика. Балсаматорите може да са го използвали в определени периоди или места, или когАлое то запасите са позволявали.

Алое Вера. Кредит: PickPik (Public Domain Certification)

Химичните данни помагат и в работата на музейните детективи. Използвайки нецеленасочена метаболомика (изследване на метаболитите), заедно с компютърни и машинно-обучаващи се инструменти, екипът сравнява проби от музея в Хайделберг. Мумифицирана глава и отделно каталогизиран прах са показали поразително сходни молекулярни модели. Двата обекта може някога да са били заедно, въпреки че записи от колекциите не казват нищо за това. Много музейни експонати са загубили историите за произхода си, така че химическото сравнение би могло да помогне за възстановяването им.

Mumia vera aegyptiaca е било лекарство в Европа от късното Средновековие до ранния модерен период, приготвяно от мумийо или продавано като готов продукт. Химичният му състав варира значително, но няколко проби съдържат съединения от отлежала иглолистна смола. Екстракт от лекарствената колекция Wigand в Марбург осигурява умерена защита на култивираните клетки срещу увреждане от грипния вирус. Основното съединение, 7-оксодехидроабиетова киселина, не повтаря ефекта, така че активните съставки все още са неизвестни. Резултатите не показват, че лекарството е действало срещу грип при хора, въпреки че стари текстове го препоръчват за главоболие, кашлица, болки в гърлото и световъртеж.

След това групата иска да идентифицира още растителни съединения в балсамиращия материал и да провери дали алое се появява в други проби. От Института по фармацевтична биология и биотехнология казват, че дългосрочната цел е да се обединят писмени източници, древни предмети и анализ на природни продукти, за да се научи как тези материали са били произвеждани, използвани и предавани.

Справка: Berger, T., Naimi, A., Hardes, K., Sachße, C., Gericke, R., Marner, M., … Reher, R. (2026). New molecular and historical evidence on ancient Egyptian embalming. Proceedings of the National Academy of Sciences of the United States of America, 123(45), e2624362123. doi:10.1073/pnas.2624362123

Източник: 2,700-year-old mummy shows first molecular evidence that aloe was part of Egyptian embalming, Dario Radley, Marburg University

Най-важното е, че CO₂, който хората издишват, не е същият като емисиите от изгарянето на изкопаеми горива.

Въглеродът, който издишваме, идва от храната, която ядем, и е до голяма степен въглерод, който растенията наскоро са поели от атмосферата. Изкопаемите горива, за разлика от тях, освобождават въглерод, който се е съхранявал под земята в продължение на милиони години.

Публикувано в The Lancet Planetary Health и ръководено от професор Хавиер Гонзалес (Javier Gonzalez), проучването установява, че количеството CO₂, произведено от хората по света, се е увеличило от 1,18 милиарда метрични тона през 1985 г. до 2,05 милиарда тона през 2015 г. Ръстът на населението е причина за над 60% от увеличението.

"Всички ние произвеждаме въглероден диоксид, просто като превръщаме храната в енергия, но досега нямахме добра представа колко това се натрупва в световен мащаб", заявява водещият автор проф. Гонзалес от Университета в Бат.

"Открихме, че увеличението се дължи главно на факта, че сме повече. Това дава на учените още едно парче от пъзела, докато се опитват да разберат откъде идва въглеродът и къде отива. В крайна сметка тази информация може да помогне на учените да предскажат по-точно колко ефективни могат да бъдат стратегиите за намаляване на въглеродните емисии."

Измерване на метаболизма

Изследователите са използвали хиляди реални измервания на хора от ранна детска до напреднала възраст, показвайки колко CO₂ произвеждат телата им през ежедневието.

Авторите комбинират тези данни с данни за глобалното население и телесно тегло и установяват, че основната причина за увеличението в световен мащаб е ръстът на населението, а не значително увеличение на количеството, произведено от всеки човек.

Правилното определяне на това число би могло да помогне на учените да изградят по-точна картина за това откъде идва въглеродът и къде отива. Човешкият метаболизъм има значителен принос, особено в гъсто населените градове.

Но изследователите подчертават, че дишането не е проблемът. Констатациите са за подобряване на отчитането на въглерода, а не за внушение, че хората трябва да спортуват по-малко или да променят начина си на хранене.

"Важното е, че въглеродният диоксид, който издишваме, не е същият като изгарянето на изкопаеми горива. Не казваме, че дишането е причина за изменението на климата", добавя Гонзалес.

"Това проучване ни дава много по-ясна картина за това колко CO₂ произвеждат хората по света и как това се променя с нарастването на населението. Това разбиране може да помогне за подобряване на точността на прогнозите за програмите за намаляване на въглеродните емисии."

Справка: Javier T Gonzalez et al., Accounting for global carbon dioxide production from human metabolism between 1985 and 2015: a modelling study, The Lancet Planetary Health (2026). DOI: 10.1016/j.lanplh.2026.101546

Източник: Collective human metabolism produces 2 billion metric tons of CO₂ a year, global study estimates, University of Bath

Използвайки космическия телескоп "Джеймс Уеб", Нейтън Рот (Nathan Roth) от Американския университет и Центъра за космически полети "Годард" на НАСА и колегите му са измерили съотношението между тежък и обикновен водород в 3I/ATLAS, което е около 13 пъти по-високо от това на кометата 67P/Чурюмов-Герасименко (която вероятно е възникнала в нашата собствена Слънчева система).

Техните открития, публикувани в Nature Astronomy, дават на учените рядка възможност да изследват ранната химия на друга планетарна система. Предизвикателството е да се работи в обратна посока от излизащия газ до условията, които са създали леда му.

Слаб сигнал между по-ярки

Тежкият водород, наречен деутерий, има допълнителен неутрон в ядрото си. Той може да заеме мястото на обикновения водород в молекула метан, която се състои от един въглероден атом, свързан с четири водородни атома. Това заместване променя инфрачервения сигнал на молекулата, позволявайки на астрономите да различават двете форми, като версията, съдържаща деутерий, произвежда много по-слаб сигнал.

Космическият телескоп "Джеймс Уеб" наблюдава 3I/ATLAS на 22 и 23 декември 2025 г., когато е била около 2,4 пъти по-далеч от Слънцето, отколкото е Земята. Телескопът е изследвал инфрачервената светлина от комата, облакът от газ, обграждащ леденото ядро ​​на кометата.

Съотношения D/H в Слънчевата система и извън нея. Кредит: Nature Astronomy (2026). DOI: 10.1038/s41550-026-03002-5

Изследователите са моделирали и извадили светлина от други газове, след което са потърсили между много по-ярките характеристики на обикновения метан слабите следи от по-тежкия му аналог. Тези сигнали дали съотношение деутерий към водород, или съотношение D/H, от приблизително 3,2% в метана.

"Това съотношение D/H надвишава всяка друга стойност за метан, измерена в Слънчевата система", пишат авторите.

Сравнението с кометата 67P, която е комета от семейството на Юпитер и вероятно е възникнала в пояса на Кайпер, е особено полезно, защото това е единствената друга комета, в която е открит метан, съдържащ деутерий. Това измерване изисква внимателно изследване от космическия апарат Rosetta. "Джеймс Уеб" откри молекулата отдалеч в 3I/ATLAS, посетител, роден извън нашата Слънчева система.

3I/ATLAS CH₄ + CH₃D остатъчен спектър, генериран чрез извличане на спектър в апертура с диаметър 1,5", центрирана върху позицията на ядрото, и изваждане на директни модели на емисиите на CH₃OH, H₂CO, C₂H₆ и OH * . Най-добре пасващият CH₄ модел е нанесен върху графиката. Кредит: Nature Astronomy (2026). DOI: 10.1038/s41550-026-03002-5

Какво помни ледът

Защо един допълнителен неутрон би трябвало да разкрива нещо за родното място на кометата?

В изключително студен газ някои химични реакции благоприятстват включването на деутерий в молекулите. При температури около 10 градуса над абсолютната нула реакциите, които биха отменили това обогатяване, стават по-малко ефективни. Химичните реакции върху междузвездните прахови зърна могат да доведат до образуването на богат на деутерий лед, който в крайна сметка става част от кометата.

Новото измерване добавя и индикация за времето. Съотношението D/H на метана е било около три пъти по-голямо от това, измерено преди това във водата на 3I/ATLAS. Изследователите предполагат, че метанът може да се е образувал по-късно, след като околната химия е имала повече време да концентрира тежък водород.

Екипът твърди, че резултатът за метана се вписва в теорията за предполагаемия произход на 3I/ATLAS в студен облак или среда около формираща се звезда, с относително малко елементи, по-тежки от хелия, и висока скорост на бомбардиране с космически лъчи. Тези високо енергийни частици помагат за стартирането на реакциите, които обогатяват молекулите с деутерий.

Това обаче предлага по-скоро правдоподобна история, отколкото еднозначно идентифицирано място на раждане. Липсват директни измервания на съотношението D/H на метана в отдалечени среди за образуване на звезди за сравнение, а малкото химични модели, които докладват такива оценки, не достигат измерената тук стойност.

Следователно кометата подлага тези модели на изпитание. Плътният материал около младите звезди може да скрие химичния състав на леда от телескопите, но 3I/ATLAS е донесъл част от този материал в нашия обсег. Всяко описание на това как са се образували съставките му сега трябва да обясни защо метанът му съдържа толкова много тежък водород.

Справка: Nathan X. Roth et al., An enriched methane D/H ratio in the interstellar object 3I/ATLAS, Nature Astronomy (2026). DOI: 10.1038/s41550-026-03002-5

Източник: