Ако някога за отделния учен е било достатъчно просто да работи усърдно по някаква идея и да намери общност, която да обменя свободно конструктивни критики или ресурси с него, от учените днес се очаква все повече да показват измерими резултати по едни или други количествени индикатори със съдбоносни последици за кариерното им израстване – в случай на несъобразяването с тях.
Независимо дали говорим за международни класации за качеството на образованието, акредитационни рейтинги, h-индекси за научната продуктивност, точки от студентски анкети за качество, или брой публикации в Scopus / Web of Science, научните организации и университети околичествяват все по-голяма част от процесите, случващи се в тях, в хода на съревнованието си за обществено внимание и ресурси. И докато в някаква степен тези стремежи може би са разбираеми – все пак да се отчита къде отиват студентските такси или публичните средства е важно, понякога положението започва да прилича на тенденция, която някои изследователи определят като “обсесивно измервателно разстройство” – “интелектуална дисфункция, кореняща се в схващането, че броенето на всичко… ще доведе до по-добри решения в областта на политиките и управлението“ [1, стр. 155]
Почувствах се провокиран да нахвърлям някои размисли по този въпрос донякъде покрай наскоро излезналите резултати на международни класации като Times Higher Education, в които се зачетох онзи ден. В публичното пространство и социалните мрежи всяка година се коментира напоително представянето на България по тях – като например защо сякаш част от най-уважаваните ни висши училища са пропаднали със стотици или хиляди места за последните 10 години, когато много други университети – особено на запад, са променили позициите си с едва 20-30. Имаше наскоро и доста коментари относно поредните ниски резултати на българските ученици по тестовете за функционална грамотност PISA.
При все това въпроси като какво всъщност означава да измериш “качеството на образованието и науката” – или какво реално се случва, когато се опитаме да редуцираме сложни и променливи социални процеси до таблици от рейтинги и класации, изглежда като да не получават особено внимание. Или поне аз не съм забелязал.
Картата и територията
В действителност в научната литература има изследвания, които подсказват, че когато даден количествен индикатор, създаден за измерването на едно явление, започва да изпълнява важна роля при вземането на решения, той спира да измерва толкова добре случващото се… и дори може да го измени.
Това наблюдение се среща в редица изследвания като “Закон на Кембъл”, на името на американския психолог Доналд Кембъл, който някога го използва в критиките си срещу културата на “тестове с високи залози” в образователните институции и как те подтикват учителите и учениците да ограничават образователния процес в посоката на “учене за теста”. Но проблемът далеч не се ограничава само до непреднамерените отрицателни последици за образователната сфера.
Според “Закона на Кембъл” “колкото повече даден количествен социален показател започне да се използва за вземането на социални решения, толкова по-силно ще бъде изложен на корупционен натиск и толкова по-голяма е вероятността той да изкриви и опорочи социалните процеси, които е предназначен да проследява.”[1, стр. 19]
Ако човек се зачете в книги като, да речем, The Tyranny of metrics или Audit Culture: How Indicators and Rankings are Reshaping the World, лесно може да види обширното многообразие от случаи, при които предоверяването на едни или други количествени индикатори изиграва лоша роля при държавни институции или частни организации, а понякога… води до загубата на човешки живот. Един от най-драматичните примери, който ме впечатли, беше за пренасянето на тейлъризма от фабриките на американските корпорации към войната във Виетнам и задължаването на войниците да оптимизират ежедневно различни статистики, вдъхновени от научния мениджмънт – брой убити врагове, съотношение на жертвите американци–виетнамци, брой оръжия, намерени на бойното поле, количество използвани бомби и експлозиви и т.н., и т.н. В крайна сметка, докато войниците се занимавали да попълват таблици за представянето си на бойното поле и статистиките показвали напредък на хартия – реалността на войната се оказала съвсем различна [2].
В контекста на науката, за да напредне днешният учен или преподавател в кариерата си, от него отдавна не се очаква да се ангажира с проблеми като “опознаване на природата на реалността”. Работата на членовете на академичния състав минава през периодични атестации на всеки няколко години, в които се събират точки от различни компоненти и се гледа дали надхвърлят определени минимални прагове. В български условия те се категоризират в четири основни области – учебно-преподавателска дейност, научно-изследователска дейност, участие в академичната общност и студентско мнение за преподаването, като те се диференцират на множество по-малки компоненти.
Критериите в атестационните таблици смятат неща като публикациите в Scopus / Web of Science, точки според impact factor-ите на журналите, в които човек публикува, средноаритметично от рейтингите на студентите, брой цитирания в статии на други хора, индексирани (или неиндексирани) в базите данни, брой успешно защитили дипломанти, брой преподавани часове, водене на ТВ предавания, срещи с бизнеса, срещи с държавните институции, членство в редколегии, структури на МОН, ръководство на катедри под или над 10 човека, участие в провеждането на конкурси за асистенти (точки се дават за всяко участие), участия в акредитации и т.н., и т.н…
Всъщност количеството на показателите – гледайки таблицата в сайтовете на български университети, е умопомрачително – над 130!
Когато хората си подсигурят определен брой точки по съответните компоненти, те автоматично се приравняват към стандартизирана оценка, като освен минимален праг има и максимален – след определена граница се приема, че резултатът ти е отличен и получаваш максималния възможен процент от общата оценка. Ако при някой от компонентите обаче представянето ти се окаже “незадоволително”, атестацията е възможно да се счете за отрицателна и на учения да му се намали заплатата. При две последователни отрицателни атестации уволнението става реалност.
Колективно усилие
На хартия и на пръв поглед основната идея зад такива критерии може би не звучи твърде неразумно – макар и например компоненти като студентските рейтинги, които у нас се цитират от време на време в конкурси за доценти и професори, да показват емпирично забележителната връзка от 1% с това колко добър е даден преподавател [3].
Проблемът се появява, когато индикатори, които корелират в поне някаква степен с научната дейност или преподаването, започнат да се използват не за неутралното и безпристрастно описание на тенденциите в различни научни полета – исторически първоначалният замисъл зад много от индексите в наукометрията [4], а като критерии за оценяване на хора и разпределянето на ограничени ресурси.
Ако вземем конкретен казус, без да визираме никого конкретно, отчетът на човека Х, който се надява някой ден да стане доцент или професор, може да отразява тотално противоположни тенденции. Техническият термин за това е “подопределеност” (underdetermination) [5].
От една страна, неговите високи рейтинги в класната стая може да подсказват, че гори в преподаването и разгръща нови хоризонти пред тълпящите се студенти… от друга обаче те може и да означават, че стратегически си е направил сметката да приказва само нещата, които биха им се харесали, и да ги забавлява. Ако накара студентите да проследят сложно, но важно математическо доказателство… или да изучават как примерно равномерното разпределение на p стойностите се изкривява при манипулации в научната литература [6], е напълно възможно рейтингите на Х да се сринат сериозно. Тези взаимодействия стават особено интересни на фона на дългогодишните политики на българската държава като “парите следват студента”, които най-общо казано дават повече пари на ВУЗ-овете с повече студенти, отколкото на тези с по-малко.
Голямата публикационна активност и цитирания е възможно да отразяват добра разпознаваемост при работата на даден учен в международен план и високо качество [7]. Но може да представляват и халтурни проекти по “модерни” теми, към които той се е насочил не защото ги намира за смислени, а само защото са му казали, че се предпочитат публикации по тях от влиятелни журнали... Може тези публикации също така да отразяват включването му като съавтор или мобилизирането на мрежи от контакти, които помагат за публикациите в престижни журнали, т.нар. кръгове по цитиранията (citation rings) и т.н. Вътрешните правила на български университети предвиждат обикновено финансови награди в размери от стотици или хиляди евро за всяка публикация в базите Scopus и Web of Science. Обратно – ангажирането с по-непопулярни или трудни за масата колеги на Х теми му гарантират ефективна професионална изолация, проблеми с публикуването и – ако публикува по-рядко поради някаква самокритичност, потенциално отрицателна атестация [8].
Относно какво конкретно се има предвид под “модерни” теми, следва да се поясни, че понякога редакторите на “елитни” журнали от бази като Scopus / Web of science може да предпочитат да публикуват неща, за които предсказват, че ще генерират много цитирания в бъдеще – защото това би им позволило да държат високи цените, които авторите плащат, за да бъдат публикувани в тях. Тези цени може да надхвърлят няколко хиляди евро за публикация при журнали с "по-престижни" метрики и се покриват от бюджета на институциите обикновено.
Логиката на нормалните хора би била, че не журналът прави публикацията, а публикацията – журнала, и ако имаш нещо стойностно, няма значение дали си го пуснал в ArXiv, Academia.edu или Researchgate профила си, защото написаното отговаря самò за себе си. Поставен обаче в бюрократичната машина на периодичните атестации, ако Х реши да публикува работата си в някой неизвестен и стойностен – от личните му наблюдения, журнал, той рискува публикацията му да се възприеме като некачествена, без дори да бъде прочетена от хората, оценяващи я [9]. Вместо да се търси начин метриките да се нагаждат към публикациите (и сложния характер на академичната дейност), публикациите започват да се нагаждат към метриките, а последните заживяват собствен живот.
Спорът на философите, от Хосе де Рибера. Кредит: Wikimedia Commons
Напред и надолу
В този ред на мисли в институционален план издигането по акредитации или международни класации на един университет като цяло е възможно да измерва именно превръщането на тези инструменти в цели сами по себе си. И съответно високият резултат по тях да се окаже признак повече за високата мотивация, която гори в администраторите да вдигат рейтинга, отколкото за реално подобрение в качеството на институциите [10].
Струва си да се отбележи, че доста западни университети имат вече административни отговорници, занимаващи се с “оптимизирането” на местата в акредитации или различни значими класации. В много от тях вече се назначават членове на академичния състав въз основа на грантовете, които се очаква да са в състояние да носят на институцията от проекти [2]. А когато рейтингите са незадоволителни, се прибягва до “пришиване” към институцията на учени с високи показатели отвън, за да се вдигне изкуствено престижът й без осезаем образователен или научен ангажимент. При академичните конкурси (tenure) в немалко университети по света, за да се осигурят повече възнаграждения за малък брой професори на постоянна позиция, които се очаква да вдигат рейтингите с високите си показатели и да менажират проекти, се орязва заплащането на множество способни преподаватели и учени, които институциите предпочитат да държат на краткосрочни и несигурни договори, често на ръба на минималното заплащане. Това е т.нар. позиция на “casual academics”, които може да се надяват на някакво кариерно израстване – да станат един ден асистенти, доценти или професори, но на практика прекарват години от живота си във водене на упражнения на хонорар или работа по проекти, борейки се да свържат двата края.
Интересна книга по този въпрос, на която попаднах миналата година, е The Adjunct Underclass – някои от наблюденията и тенденциите в нея изглежда като да започват да се отнасят не само за западните университети, доколкото учени, работещи на хонорар в български условия, се случва да споделят за забавени с години хонорари на фона на университетски ангажименти, изискващи голяма част от времето и енергията им. Случвало се е да попадам и на истории за конкурси – малко като излезли изпод перото на Кафка, при които кандидатите са оценявани като недостатъчно компетентни или непокриващи изискванията на журитата за назначение само и само да им се предложи от същите журита да участват в проекти или да водят на хонорар дисциплините, за които реално са били поканени в конкурса.
Както Марио Биаджоли и Александра Липман пишат във въведението си към Gaming the metrics (книга, която може да се прочете свободно от всеки на сайта на MIT Press) [11, стр. 9],
“За разлика от традиционните форми на научна измама, манипулациите в етапа отвъд научната продукция вече не са дело само на отделни лица, а все по-често включват групи, мрежи или цели институции. Редактори на научни списания се договарят помежду си, за да повишат импакт фактора (JIF) на своите издания чрез споразумения за взаимно цитиране между списанията. Автори се самоорганизират във фалшиви мрежи за рецензиране, а редактори не само помагат на учените да подготвят статиите си на добър английски език, но срещу допълнително заплащане им съдействат и за осигуряването на хубави рецензии. На следващото институционално ниво университетите подбират или манипулират данните си, за да постигнат по-добри позиции в глобалните университетски класации – класации, чието значение нараства с разширяването на пазара на висше образование в глобален мащаб.”
В по-общ план според Мерилин Стратърн, която обхваща поразително добре корените на случващото се масово днес чрез термина “общество на одита” [12, стр. 318]:
“... изискването да се проследява представянето – резултатът, крайният продукт – се превръща [все повече] в интерес към “перформативността”, тоест към начина, по който протича самото изпълнение… принуждаването на институциите да се описват сами е ключов начин, по който одитните системи намаляват сложността на институцията[…] Тъй като одитът трябва да осмисли институцията като организация, той изисква от нея да “изиграе” ролята на организация именно чрез акта на последователното и кохерентно самоописание. По този начин одитът извлича определен тип разказ за организацията”.
Отвъд таблиците
Разсъжденията по този тип въпроси, разбира се, имат още много възможни посоки. И един бърз поглед към сайтове като този на Retraction Watch – една от най-популярните журналистически платформи, ангажирани с въпросите за защитата на академичния интегритет, едва ли биха разсеяли впечатленията, които може да възникнат за състоянието на съвременната високобюрократизирана наука, попаднала в плен на “publish or perish” култа [13].
При все това може би има светлина в края на тунела. В противовес на противоречията, подмяната на целите или конфликтите на интереси, които често съпътстват институционалната сфера, следва да се отчете, че има все повече доброволчески инициативи за независимо и свободно рецензиране на публикации [14], които набират поддръжници по целия свят.
Много от анализите на подобни неплатени експерти или учени – някои пожертвали кариерите си, за да поемат по неблагодарната пътека на научната разследваща журналистика, се ангажират с критичното обследване на проблемни институционални практики или области от науката от критично значение за живота и здравето на хората . Близък до паметта пример в това отношение са фалшивите резултати в изследванията върху рака [15] или Алцхаймер [16], чието разкриване вероятно ще спести значителни ресурси от проучвания върху необосновани хипотези в бъдеще. Или работата на хора като д-р Елизабет Бик – независим разследващ, която в даден момент преглежда повече от 20 000 изследвания от биомедицинската литература в над 40 журнала и установява, че 800 от тях имат дублирани изображения [17].
Отвъд контролираната среда на академичните институции, има хора, които си създават “гаражни лаборатории” или се самоорганизират със свои съмишленици, за да съберат средства, с които да правят проучвания, имащи смисъл за самите тях [18]. Същевременно от кратко търсене в Google се вижда, че вече съществуват платформи, които позволяват на хората да набират средства за свои научни проекти, без да имат ангажимент към академичните структури [19]. Докъде ще стигне всичко това е трудно да се каже.
Но ако се замислим по-дълбоко, може би фактът, че разполагаме с изследванията, журналистическите проекти или възможностите да се спомене каквото и да се споменава в статии като тази… сякаш подсказва не че науката е в криза или че по някакъв начин се проваля… а че просто изпълнява своята най-съществена роля – на самокоригираща се система, на която понякога се случва да се “защитава” от опитите да бъде редуцирана до таблици с индикатори и “отбиване на номера”.
Цитирана литература
[1] J. Z. Muller, The tyranny of metrics. Princeton: Princeton University Press, 2018.
[2] C. Shore и S. Wright, Audit Culture, Pluto Press, 2024.
[3] B. Uttl, C. A. White, и D. W. Gonzalez, „Meta-analysis of faculty’s teaching effectiveness: Student evaluation of teaching ratings and student learning are not related“, Stud. Educ. Eval., том 54, стр. 22–42, Сеп 2017, doi: 10.1016/j.stueduc.2016.08.007.
[4] A. Csiszar, „Gaming Metrics Before the Game: Citation and the Bureaucratic Virtuoso“, Яну 2020, doi: 10.7551/mitpress/11087.003.0003.
[5] K. Stanford, „Underdetermination of Scientific Theory“, в The Stanford Encyclopedia of Philosophy, Summer 2023., E. N. Zalta и U. Nodelman, Ред.кол., Metaphysics Research Lab, Stanford University, 2023. Отворен на: 08 Октомври 2026. [Онлайн]. Достъпен на: https://plato.stanford.edu/archives/sum2023/entries/scientific-underdetermination/
[6] S. B. Bruns и J. P. A. Ioannidis, „p-Curve and p-Hacking in Observational Research“, PLoS ONE, том 11, бр. 2, стр. e0149144, Фев 2016, doi: 10.1371/journal.pone.0149144.
[7] S. de Rijcke и T. Stöckelová, „Predatory Publishing and the Imperative of International Productivity: Feeding Off and Feeding Up the Dominant“, Яну 2020, doi: 10.7551/mitpress/11087.003.0010.
[8] E. Wager, „Why We Could Stop Worrying About Gaming Metrics If We Stopped Using Journal Articles for Publishing Scientific Research“, Яну 2020, doi: 10.7551/mitpress/11087.003.0021.
[9] Y. Gingras, „The Transformation of the Scientific Paper: From Knowledge to Accounting Unit“, Яну 2020, doi: 10.7551/mitpress/11087.003.0004.
[10] B. M. Kehm, „Global University Rankings: Impacts and Applications“, Яну 2020, doi: 10.7551/mitpress/11087.003.0009.
[11] M. Biagioli и A. Lippman, „Introduction: Metrics and the New Ecologies of Academic Misconduct“, Яну 2020, doi: 10.7551/mitpress/11087.003.0001.
[12] M. Strathern, „‘Improving ratings’: audit in the British University system“, Eur. Rev., том 5, бр. 3, стр. 305–321, Юли 1997, doi: 10.1002/(SICI)1234-981X(199707)5:3<305::AID-EURO184>3.0.CO;2-4.
[13] International Science Council, „The ‘publish or perish’ mentality is fuelling research paper retractions – and undermining science“, International Science Council. Отворен на: 08 Октомври 2026. [Онлайн]. Достъпен на: https://council.science/blog/publish-or-perish-mentality/
[14] L. Waltman, W. Kaltenbrunner, S. Pinfield, и H. B. Woods, „How to improve scientific peer review: Four schools of thought“, Learn. Publ., том 36, бр. 3, стр. 334–347, Юли 2023, doi: 10.1002/leap.1544.
[15] „Misconduct sleuth wins $2.63 million from major cancer institute in $15 million settlement“. Отворен на: 09 Октомври 2026. [Онлайн]. Достъпен на: https://www.science.org/content/article/misconduct-sleuth-wins-2-63-million-major-cancer-institute-15-million-settlement
[16] A. Orrall, „Exclusive: Journal to retract Alzheimer’s study after investigation finds misconduct“, Retraction Watch. Отворен на: 09 Октомври 2026. [Онлайн]. Достъпен на: https://retractionwatch.com/2025/10/20/exclusive-journal-to-retract-alzheimers-study-after-investigation-finds-misconduct/
[17] Kenneth J. Oh, „Data Integrity in Scientific Research: Insights from Elisabeth Bik“, The Scientist. Отворен на: 09 Октомври 2026. [Онлайн]. Достъпен на: https://www.the-scientist.com/data-integrity-in-scientific-research-insights-from-elisabeth-bik-73119
[18] A. V. Eireiner, „Make your own laboratory: A comparative perspective on the logistics and dynamics of DIY biology spaces and communities“, PLOS ONE, том 20, бр. 8, стр. e0330307, Авг 2025, doi: 10.1371/journal.pone.0330307.
[19] „Experiment (website)“, Wikipedia. 22 Септември 2026. Отворен на: 09 Октомври 2026. [Онлайн]. Достъпен на: https://en.wikipedia.org/w/index.php?title=Experiment_(website)&oldid=1376126141
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Европа е обявена за родно място на прилепите
1000-годишен амулет, открит в Русия, съчетава християнски светец с Горгона Медуза
Памет на водата или как ни промиват мозъка
Необикновена космическа експлозия, случваща се веднъж на хилядолетие