Орнитоптерът (от старогръцки: ὄρνις (órnis) – „птица“ и πτερόν (pterón) – „крило“) е летателен апарат, който лети чрез махане с криле. Конструкторите се стремят да имитират полета чрез махане с криле, характерно за птиците, прилепите и насекомите. Терминът обхваща широк спектър от възможни конструкции. Обикновено орнитоптерите се изработват в мащаб, съответстващ на животните, които имитират, но са създавани и по-големи апарати с екипаж, които са показали успешни резултати при експериментални полети. Орнитоптерите с екипаж обикновено се задвижват или от двигатели, или от самия пилот.
Аеродинамика
Както показват птиците, махащите крила предлагат потенциални предимства по отношение на маневреността и икономията на енергия в сравнение с летателните апарати с неподвижни крила, както и възможност за вертикално излитане и кацане. Съществува мнение, че тези предимства са най-значими при малки размери и ниски скорости на полет, но разработването на цялостна аеродинамична теория за махащия полет остава нерешен проблем поради сложния, нелинеен характер на подобни нестационарни потоци, при които настъпва откъсване на граничния слой.
За разлика от самолетите и хеликоптерите, носещите повърхности на орнитоптера извършват махаловидно или осцилиращо движение, а не въртеливо. Подобно на хеликоптерите, крилата обикновено изпълняват двойна функция – осигуряват както подемна сила, така и тяга. Теоретично, при движение нагоре крилото може да бъде настроено на нулев ъгъл на атака, което му позволява да преминава лесно през въздуха. Тъй като махащите крила обикновено генерират едновременно подемна сила и тяга, елементите, създаващи аеродинамично съпротивление, са сведени до минимум. Тези две предимства потенциално позволяват постигането на висока ефективност.
Ако в бъдеще пилотираните орнитоптери с двигател престанат да бъдат „екзотични“, въображаеми или нереални летателни апарати и започнат да служат на хората като пълноправни членове на семейството на летателните апарати, на конструкторите и инженерите ще се наложи да решат не само проблемите, свързани с проектирането на крилата, но и редица други въпроси, за да ги превърнат в безопасни и надеждни машини. Някои от тези предизвикателства – като устойчивостта, управляемостта и дълготрайността – са от съществено значение за всеки летателен апарат. Ще възникнат и специфични за орнитоптерите проблеми, като един от тях е оптимизирането на конструкцията на махащите крила.
Един ефективен орнитоптер трябва да притежава крила, способни да създават както тяга – силата, която задвижва апарата напред, – така и подемна сила – силата (перпендикулярна на посоката на полета), която поддържа апарата във въздуха. Тези сили трябва да бъдат достатъчно големи, за да противодействат на аеродинамичното съпротивление и на теглото на апарата.
Леонардо да Винчи прави първите сериозни проучвания върху полета през 80-те години на XV век. Той създава над 200 чертежа и скици, които илюстрират теориите му за летенето. Неговият орнитоптер представлява летателен апарат, който се задвижва чрез махане с криле – проект, разработен с цел да покаже как хората биха могли да летят. Апаратът дори разполага със сложна система за управление на полета; самият Леонардо обаче така и не го построява. Въпреки това, като едно от най-известните изобретения на да Винчи, орнитоптерът демонстрира неговата наблюдателност и въображение, както и ентусиазма му към възможностите за летене. Проектът е пряко вдъхновен от полета на крилати животни – способност, която Да Винчи се надява да възпроизведе. В записките си той посочва прилепите, хвърчилата (хищните птици) и птиците като източници на вдъхновение. В митологията идеята за създаване на криле, които да имитират птичия полет, се свързва с древногръцката легенда за Дедал (полубог и инженер) и Икар (неговия син). Проектите на Леонардо да Винчи за орнитоптери са вдъхновени от наблюденията му върху птиците; той залага на използването на махателни движения за създаване на тяга и осигуряване на постъпателното движение, необходимо за възникване на аеродинамична подемна сила. При наличните по онова време материали обаче летателният апарат би бил твърде тежък и би изисквал прекомерно количество енергия, за да генерира достатъчно подемна сила или тяга за полет.
Чертеж на орнитоптера на Леонардо да Винчи
През 1874 г. Алфонс Пено (Alphonse Pénaud) предлага идеята за орнитоптер със задвижване. Неговият проект обаче разполага с ограничена мощност и е неуправляем, поради което в крайна сметка се превръща в детска играчка. По-късни летателни апарати – като орнитоптерите, задвижвани от мускулната сила на човек, създадени от Липиш (1929 г.) и Емил Хартман (Emiel Hartman, 1959 г.) – представляват своего рода планери с двигателна система, но за излитане се нуждаят от теглещо превозно средство; освен това е възможно да не са били способни да генерират достатъчно подемна сила за продължителен полет. Макар орнитоптерът на Хартман да не стъпва върху същата теоретична основа като други проекти, произтичащи от изучаването на полета на птиците, той илюстрира концепцията за орнитоптера по-скоро като машина, наподобяваща птица, отколкото като устройство, което буквално копира начина, по който птиците летят. През 60-те години на XX век се появяват безпилотни орнитоптери с двигател и различни размери, способни да извършват и поддържат полет – те предоставят ценни практически примери за механичен полет чрез махателни крила. През 1991 г. в Торонто, Канада, Харис и ДеЛорие осъществяват полет с първия успешен орнитоптер, задвижван от двигател и управляван дистанционно. През 1999 г. полита и пилотиран орнитоптер, базиран на същия проект; той е способен да излита от равна настилка и да извършва продължителен полет.
Крилата на орнитоптера, размахващи се от крила и движението им във въздуха, са проектирани да увеличат максимално генерираната подемна сила в рамките на ограниченията на теглото, здравината на материала и механичната сложност. Гъвкавият материал на крилото може да увеличи ефективността, като същевременно запази прост механизъм на задвижване. При конструкции на крила с лонжерон достатъчно напред от аеродинамичния профил, така че аеродинамичният център да е зад еластичната ос на крилото, аероеластичната деформация кара крилото да се движи по начин, близък до идеалната му ефективност (при който ъглите на тангажиране изостават от изместванията при потапяне с приблизително 90 градуса). Размахващите се крила увеличават съпротивлението и не са толкова ефективни, колкото самолетите с витлово задвижване. Някои конструкции постигат повишена ефективност, като прилагат повече мощност при низходящия ход, отколкото при възходящия, както правят повечето птици.
За да постигнат желаната гъвкавост и минимално тегло, инженерите и изследователите са експериментирали с крила, изработени от въглеродни влакна, шперплат, плат и ребра, като са включили твърд и здрав заден ръб. Всяка маса, разположена зад опашното оперение, влошава летателните характеристики на крилото, поради което, където е възможно, се използват леки материали и се оставя свободно пространство. За намаляване на аеродинамичното съпротивление и запазване на желаната форма от съществено значение е и изборът на материал за повърхността на крилото. В експериментите на ДеЛорие (DeLaurier) е установено, че гладка аеродинамична повърхност с двустранно обшит профил е по-ефективна при създаването на подемна сила, отколкото профил с едностранна обшивка.
Riout 102T Alérion на авиатора Рене Риу, Франция, 1937
Други орнитоптери невинаги се държат като птици или прилепи по време на полет. Обикновено птиците и прилепите имат тънки и извити крила, които създават подемна сила и тяга. Орнитоптерите с по-тънки крила имат ограничен ъгъл на атака, но осигуряват оптимални характеристики с минимално съпротивление за даден коефициент на подемна сила.
Въпреки че колибритата летят с напълно разпънати крила, такъв начин на полет е неприложим за орнитоптер. Ако крилото на орнитоптер се разпъне напълно и същевременно се усуква и извършва малки махащи движения, това би довело до срив в подема; ако пък се усуква и извършва много широки махащи движения, то би започнало да действа като вятърна мелница, което би направило полета неефективен.
Екип от инженери и изследователи, наречен „Fullwing“, създаде орнитоптер, който има средна подемна сила над 8 паунда, средна тяга 0,88 паунда и коефициент на полезно действие на задвижването 54 %. Крилата бяха изпитани в аеродинамичен тунел за ниски скорости, където бяха измерени аеродинамичните им характеристики; резултатите показаха, че колкото по-висока е честотата на махане на крилата, толкова по-голяма е средната тяга на орнитоптера.
Ранна история
Някои ранни, примитивни опити за полет вероятно са имали за цел постигането на полет чрез махане с криле, но в действителност вероятно е било постигнато само планиране. Към тях спадат предполагаемите полети на католическия монах от XI век Ейлмър от Малмсбъри (описани през XII век) и на поета от IX век Абас ибн Фирнас (описани през XVII век). Роджър Бейкън (Roger Bacon), който пише през 1260 г., също е сред първите, които обмислят технологични средства за летене. През 1485 г. Леонардо да Винчи започва да изучава полета на птиците. Той осъзнава, че хората са твърде тежки и нямат достатъчно сила, за да летят с помощта на криле, просто прикрепени към ръцете. Затова той скицира устройство, при което летецът ляга върху дъска и задвижва две големи, мембранни крила чрез ръчни лостове, педали за краката и система от макари.
Първият успешен орнитоптер е създаден от полски благородник и учен от италиански произход – Титус Ливиуш Боратини (Tytus Liwiusz Boratyni). През 1648 г. той построява прототип, задвижван от пружина, който по време на изпитателен полет успява да издигне във въздуха котка. Титус Боратини планира да създаде и пилотирана версия, наречена „Летящ дракон“. Проектът предвижда множество системи за безопасност, включително парашут. Долната част на фюзелажа на орнитоптера е проектирана така, че да може да плава по вода в случай на авария над море или езеро. За реализирането на проекта той се обръща към крал Владислав IV Ваза с молба за финансиране на изследванията, но не получава подкрепа.
През 1841 г. Манойло, калфа-ковач, който „пристигнал в Белград от Войводина“, прави опит да полети с устройство, описано като орнитоптер („с махащи крила, подобни на птичи“). След като властите му отказват разрешение да излети от камбанарията на катедралата „Свети Архангел Михаил“, той тайно се изкачва на покрива на „Думрухана“ (главната служба за мита и вносни такси) и излита, като се приземява в купчина сняг и оцелява.
Първите орнитоптери, способни да летят, са създадени във Франция. През 1871 г. Жобер (Jobert) използва гумен механизъм, за да задвижи малък модел на птица. Алфонс Пено, Абел Юро дьо Вилньов и Виктор Татен (Alphonse Pénaud, Abel Hureau de Villeneuve, Victor Tatin) също създават орнитоптери, задвижвани от гумени елементи, през 70-те години на XIX век. Орнитоптерът на Татен вероятно е първият, при който се използва активно усукване на крилата; той очевидно служи и като основа за търговски модел играчка, предлаган от Пишанкур около 1889 г. Гюстав Труве (Gustave Trouvé) е първият, който използва двигател с вътрешно горене – неговият модел от 1890 г. изминава разстояние от 80 метра по време на демонстрация пред Френската академия на науките. Крилата се задвижват чрез барутни заряди, които активират т.н. тръба на Бурдон - начин за измерване на налягане.
От 1884 г. нататък Лорънс Харгрейв (Lawrence Hargrave) създава множество орнитоптери, задвижвани от гумени ленти, пружини, пара или сгъстен въздух. Той въвежда използването на малки, махащи крила, които осигуряват тягата за по-голямо неподвижно крило; това нововъведение премахва необходимостта от редукторна предавка, като по този начин опростява конструкцията.
Едуард Фрост през 1902 г.
През 30-те години на XX век Александър Липиш (Alexander Lippisch) и Националсоциалистическият авиационен корпус в нацистка Германия конструират и успешно изпитат в поредицата от орнитоптери с двигатели с пълно горене, като използват концепцията на Харгрейв за малки, махащи крила, но с аеродинамични подобрения.
Ерих фон Холст (Erich von Holst), който също работи през 30-те години на XX век, постига висока ефективност и реализъм в работата си с орнитоптери, задвижвани от гумени ленти. Той постига може би първия успех с орнитоптер с огъващо се крило, целящо по-точно да имитира сгъващите движения на птичите крила, макар че това не е било крило с променлив размах в истинския смисъл на думата, каквито имат птиците
Около 1960 г. Пърсивал Спенсър (Percival Spencer) успешно осъществява полети с поредица от безпилотни орнитоптери, задвижвани от двигатели с вътрешно горене с работен обем от 0,020 до 0,80 кубични инча (0,33 до 13,11 см³) и размах на крилата до 8 фута (2,4 м). През 1961 г. Пърсивал Спенсър и Джак Стивънсън (Jack Stephenson) извършват полет с първия успешен орнитотер, задвижван от двигател и управляван дистанционно – т.нар. „Спенсър Орниплейн“ (Spencer Orniplane). „Орниплейн“ е с размах на крилата 90,7 инча (2300 мм), тежи 7,5 паунда (3,4 кг) и се задвижва от двутактов двигател с работен обем 0,35 кубични инча (5,7 см³). Летателният апарат е конструиран по бипланна схема, за да се намалят колебанията на фюзелажа.
Полети с екипаж
Пилотираните орнитоптери се делят на две основни категории: такива, задвижвани от мускулните усилия на пилота (орнитоптери с човешко задвижване), и такива, задвижвани от двигател.
През 1929 г. един орнитоптер, задвижван от човешка мускулна сила и проектиран от Александър Липиш (създателя на Messerschmitt Me 163 Komet), изминава разстояние от 250 до 300 метра след излитане чрез теглене. Тъй като е използвано теглене, възникват съмнения дали летателният апарат е бил способен на самостоятелен полет. Липиш твърди, че апаратът действително е летял, а не просто е извършвал продължително планиране. (За да се даде категоричен отговор на този въпрос, биха били необходими точни измервания на височината и скоростта във времето.) Повечето от последващите орнитоптери, задвижвани от хора, също излитат чрез теглене, а полетите им са кратки, тъй като човешката мускулна сила бързо отслабва с течение на времето.
През 1942 г. Адалберт Шмид (Adalbert Schmid) извършва значително по-дълъг полет с орнитоптер, задвижван от мускулната сила на човек, в района на Мюнхен-Лайм. Летателният апарат изминава разстояние от 900 метра, като през по-голямата част от полета поддържа височина от 20 метра. По-късно същият апарат е оборудван с мотоциклетен двигател „Закс“ (Sachs) с мощност три конски сили (2,2 kW). С този двигател той осъществява полети с продължителност до 15 минути. Впоследствие Шмид конструира орнитоптер с мощност 10 конски сили (7,5 kW), базиран на планера „Грунау-Бейби IIa“ (Grunau-Baby IIa), който извършва полети през 1947 г. Вторият летателен апарат е разполагал с подвижни (махащи) външни части на крилата.
Тъй като орнитоптерите могат да бъдат проектирани така, че да приличат на птици или насекоми, те биха могли да се използват за военни цели – например за въздушно разузнаване, без противникът да разбере, че е наблюдаван. Вече са извършвани полети с орнитоптери, оборудвани с видеокамери, като някои от тях са способни да стоят неподвижно във въздуха и да маневрират в ограничено пространство. През 2011 г. компанията AeroVironment демонстрира дистанционно управляван орнитоптер, наподобяващ голямо колибри, предназначен за евентуални разузнавателни мисии.
Хоби
Любители изработват и управляват свои собствени орнитоптери. Те варират от леки модели, задвижвани от ластици, до по-големи модели с радиоуправление. Моделите, задвижвани от гумен двигател, могат да бъдат доста прости като конструкция и изработка. Любителите се състезават помежду си, като се стремят към постигане на възможно най-дълго времетраене на полета с тези модели. Докато един модел за начинаещи може да бъде сравнително прост, то състезателните модели от по-висок клас са изключително крехки и сложни за изработване. Рой Уайт (Roy White) държи националния рекорд на САЩ за полети на закрито с модели, задвижвани от гумен двигател, с постигнато време от 21 минути и 44 секунди.
Търговски предлагани играчки-орнитоптери, задвижвани от гумен двигател и летящи свободно, съществуват отдавна. Първата от тях е продавана под името „Tim Bird“ в Париж през 1879 г.
Търговските модели с радиоуправление водят началото си от задвижваните с двигател „чайки“ (Seagulls) на Пърсивал Спенсър (Percival Spencer), разработени около 1958 г., както и от работата на Шон Кинкейд (Sean Kinkade) в периода от края на 90-те години до днес. Крилата обикновено се задвижват от електромотор. Много любители експериментират със собствени нови конструкции на крила и механизми. Възможността за взаимодействие с истински птици в тяхната естествена среда също носи голямо удоволствие на почитателите на това хоби. Птиците често проявяват любопитство – следят модела или го разглеждат, докато той лети. В някои случаи радиоуправляемите птици са били атакувани от грабливи птици, врани и дори от котки. По-новите и по-достъпни модели, като например „Dragonfly“ на компанията WowWee, разшириха пазара – от тесен кръг ентусиасти към масовия пазар на играчки.
Измислени орнитоптери са представени в поредицата „Дюн“ на Франк Хърбърт, където те са основното средство за въздушен транспорт, използвано от династията Атреиди в пустинния климат на планетата Аракис. Ето откъс -
Източници:
Ornithopter - https://en.wikipedia.org/wiki/Ornithopter
Leonardo Da Vinci Ornithopter (mock up) - https://sandiegoairandspace.org/collection/item/leonardo-da-vinci-ornithopter-mock-up
Leonardo da Vinci’s Flying Machine - https://www.englandcast.com/2024/12/leonardo-da-vincis-flying-machine/















Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Подземен робот е изпратен да търси Ноевия ковчег (видео)
Деспин Митрев
Въздействието от либерализацията на пазара на електроенергия за битовите потребители
Crew Dragon достига МКС за първи път след по-малко от 8 часа (видео)
Европа е обявена за родно място на прилепите