Наскоро светът бе удивен от новината за смъртта на младия американски мисионер Джон Чау (John Chau), който заради своите погрешно насочени усилия бе убит от една от най-изолираните племенни групи в света - сентинелците.
Много малко хора са имали в контакт с местните жители на остров Северен Сентинел. Заради енергичната им съпротива срещу всякакви опити за контакт с външния свят, тези хора и голяма част от тяхната култура остава загадка.
Сентинелците живеят в почти пълна изолация от 60 хиляди години и все още не са се научили да правят огън, според някои източници. Поддържат го със сложна процедура за съхраняване на тлеещи въглени в глинени съдове.
Те са може би единствените хора, останали незасегнати от съвременната цивилизация.
Но все пак благодарение на добрата работа на местни правозащитни групи като Survival International, разполагаме с някаква информация за тази общност.
Сентинелците обитават остров Северен Сентинел, с площ 72 км², намиращ се в Бенгалския залив между Индия и Мианмар, недалеч от територията на индийските острови Андаман и Никобар.
Може да се отиде там нелегално, прекосявайки пет морски мили от остров под индийска юрисдикция, но преди всичко трябва да уважавате традиционния им начин на живот и да ги предпазите от външни болести, за които те нямат имунитет. На теория дори сравнително безвредна болест от градския свят би могла да предизвика катастрофална епидемия на целия остров, тъй като имунната им система никога не е влизала в контакт с патогена.
Според съвременните определения тяхната култура е "начин на живот на ловци - събирачи", въпреки че тази дефиниция идва с някои предположения от западната култура.
Техният език е изненадващо различен от другите групи, живеещи на близките острови, като Андаманските острови, което означава, че са живели в изолация стотици, ако не и хиляди години.
Генетично изследване на свързаните с тях островитяни от Андаман показва, че сентинелците са сред най-старите общности в света, наследници на поколения, останали изолирани поне от 70 000 години. Те най-вероятно са директни потомци на първите хора, заселили се в Югоизточна Азия по време на ранния палеолит като запазват начина си на живот от тези древни времена.
Първото свидетелство за съществуването на племето на остров Северен Сентинел е от 1771 г., когато един британски топограф съобщава за огньове през нощта на острова.
При преброяването на жителите на Индия през 2011 бе определено, че само 15 души живеят на остров Северен Сентинели, въпреки че други оценки са по-високи, до максимум 500 (средна оценка: 250 човека). Преброяването е извършено от разстояние и не отразява точния размер на популацията.
Използвайки доклади от хора, които са наблюдавали острова отдалечено на лодка, изследователите смятат, че островните жители живеят в 2 до 6 групи. Сравнявайки хранителните ресурси на острова (на суша и море) и възможностите на ловците-събирачи, може да се направи извод, че дори малка част от острова ще е достатъчна за поносимо съществуване на населението. Селищата им се състоят от два различни вида къщи: големи обществени колиби и временни заслони без стени.
Земетресение с магнитут 8,9 по Рихтер, което предизвика на 26 април 2004 огромно цунами, имаше трайно въздействие върху Северен Сентинел и съседните индийски острови Андаман и Никобар.
Остров Северен Сентинел от космоса.
По-рано потопените коралови рифове, ограждащи остров Северен Сентинел, сега са на повърхността, а цялата група на Северните Андамани претърпя тектонично издигане, за разлика от Южните Андамани и Никобарските острови, където големи земни площи бяха потопени на дълбочина между 1 и 4 метра. Сентинелците може би са претърпели загуби от цунамито (нямаме данни) и може да са имали продоволствени и други проблеми (и това не знаем), но те очевидно се приспособяват с невероятна скорост към преобразувания остров и неговите променени условия.
Освен заплахата от болести и уважението към тяхната култура, има и друга много добра причина местните жители да не желаят навлизането на чужди хора на техния остров - външният свят не им е показал досега нищо друго освен печал.
Към края на 19-и век военноморският офицер Морис Видал Портман влиза в контакт с няколко андамански племена в Бенгалския залив. Според Survival International неговата група отвлича една възрастна двойка и няколко деца от остров Северен Сентинел в "интереса на науката". Той ги закарва в Порт Блеър, столицата на островите Андаман и Никобар, където повечето от тях бързо се разболяват и умират от инфекциозни заболявания. Няколко деца от Северен Сентинел се завръщат на острова и най-вероятно са били носители на инфекциозни заболявания, с които са се заразили по време на краткия си престой във външния свят.
От 70-те до 1996 г. индийските власти направиха няколко пътувания до острова с мирен, ако не и наивен, опит да установят контакт със сентинелците. След протестите на местните правозащини групи тези контактни пътувания официално са прекратени.
Indian Coastguard/Survival
След земетресението в Индийския океан през 2004 г. бяха изпратени хеликоптери, за да се види дали някои отдалечени островни общности имат нужда от помощ. Докато индийската брегова охрана лети над Северен Сентинел вижда как един островитянин стреля по тя със стрели, за да ги прогони (на снимката горе).
Няколко години по-късно, през януари 2006 г., двама рибари бяха убити от островитяните от Сентинел, след като лодката им случайно се приближи до острова.
Съдбата на други местни племенни групи в близките Андамански острови също може да послужи като ужасяващ пример за това защо сентинелците се противопоставят на всякакъв контакт с външния свят. През последното десетилетие местните правозащитни групи са документирали туроператори, продаващи "човешко сафари", в резервата на племето Jarawa. Пътищата на острова се задръстват с коли и туристически автобуси, а в резервата туристите подхвърлят храна на коренните жители и принуждават момичетата да танцуват, докато заснемат това с видеокамери. Тази практика е незаконна, но очевидно законите не се прилагат.
Tе живеят в примитивен, но комфортен и безгрижен живот в пълна изолация на малък остров, са враждебни към всички външни лица и не желаят да променят това състояние на нещата. Насилието е традиционният начин да се гарантира безупречното удоволствие от начина им на живот. През 21-и век те ще убиват непознати и ще се крият от пристигащите, които изглеждат твърде силни, за да се бият с тях. Ако им предлагат кокосови орехи и други стоки, те няма да се посвенят да ги приемат, но веднага щом усетят, че са получили достатъчно, неприличният жест ясно показва, че външните лица вече не се толерират и по-добре е да се оттеглят бързо.
KAS Film 1993
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари