Революционните идеи, променили историята, в „Maлка книга за ГОЛЕМИТЕ идеи” от Даниел Смит

Кои са 150-те значими идеи на всички времена?

Темз Арабаджиева Последна промяна на 07 октомври 2020 в 00:02 4018 0

Къде би била човешката цивилизация, ако не бяха великите умове и техните революционни идеи? За тях са изписани хиляди страници, но колко от тях бихте могли да изброите, ако някой изненадващо ви помоли да посочите няколко?

С красивото издание на „Maлка книга за големите идеи” на Даниел Смит се заема с нелеката задача да представи 150-те най-значими идеи, променили разбирането ни за заобикалящата ни действителност. Това са теориите и иновациите, които са формирали обществата и епохите, а много от тях и днес остават толкова актуални, колкото са били в миналото.

В осем части авторът обхваща различни аспекти на науката, изкуството, политиката, икономиката, философията и религията, наблягайки на фундаменталните концепции, оформили мирогледа ни, и прекосява територията на цялата човешка история, започвайки от най-древните митове за сътворението на света.

Някои идеи се развиват бавно, понякога в продължение на хилядолетия – като идеята за демокрацията – докато други представляват резки скокове в човешките представи – например Общата теория на относителността на Айнщайн. Общото между тях, както и между посланията на Бащата на пацифизма – Гаутама Буда – и неевклидовата геометрия или между „Митът за Сизиф“ и Нютоновите закони за движението, е заразителната сила, която мислите на някои от най-великите умове на човечеството притежават.

„Maлка книга за ГОЛЕМИТЕ идеи” от Даниел Смит е една наистина малка книга, която побира в 304 страници сърцето на света – а именно онези туптящи, търсещи мисли, които понякога чакат с години, а друг път лумват неочаквано, но винаги ярко, за да осветят небосклона на човешката история и да я променят завинаги.

„Най-дълбоката същност на идеята е необходимостта да бъде предадена: чрез писмо, чрез думи, чрез действия. Идеята е като тревата. Тя копнее за светлина, обича тълпите, процъфтява при кръстосано размножение и колкото повече я тъпчете, толкова по-добре расте“
Урсула К. Ле Гуин

ИЗ „MAЛКА КНИГА ЗА ГОЛЕМИТЕ ИДЕИ” ОТ ДАНИЕЛ СМИТ КИБЕРПРОСТРАНСТВОТО

Киберпространството е хипотетичната среда, в която се осъществява комуникацията между компютърните мрежи. С появата на интернет голяма част от човешкото взаимодействие – търговско, социално и политическо – сега се случва в неговия обхват.

Терминът „киберпространство“ е въведен от киберпънк писателя Уилям Гибсън в романа му от 1984 г. „Невромант“. Думата влезе в широка употреба през 90-те години, когато започна широкото използване на интернет. Интернет обаче съществува от 1969 г., когато е създадена академичната изследователска мрежа АРПАНЕТ за Агенцията за авангардни изследователски проекти на американските воен­ни. Появата му обаче е сравнително бавна и през следващите две десетилетия употребата му е ограничена до малък брой учени. След това, през 1989 г., британецът Тим Бърнърс-Лий изобрети така наречената световна мрежа. Използвайки хипертекст (програмен език, позволяващ широка употреба на препратки към материали), той разработи начин за свързване на документи в различни мрежи и създаде браузър, за да улесни разглеждането на файлове. Най-важното е, че той позволи иновациите му да влязат в публичната сфера напълно безплатно. Интернет се развиваше бързо и вече всеки, който има достъп до мрежата, можеше да споделя информация и идеи с други потребители по целия свят. През 1995 г. потребителите на интернет все още представляваха само около 1% от световното население, но през 2016 г. тази цифра беше близо 40% – около три милиарда души. Революцията на киберпространството е толкова дълбока, че може да се сравни с индустриалната революция.

БЕЗПЛАТНО ЗА ВСИЧКИ

Една от определящите характеристики на киберпространството е, че за разлика от физическите пространства никой не го притежава или управлява. Това неизбежно има своите плюсове и минуси. От една страна, то насърчава свободата на идеите и себеизявата на безпрецедентно ниво. Интернет е сочен като ключов фактор в координирането на масови социални прояви, като пример за това са социалните медии по време на президентските кампании на Барак Обама и дори въстанията от Арабската пролет през 2011 г. Има обаче и по-тъмна страна, в която джунглата на интернет позволява злонамерена дейност: от продажбата на наркотици до организирането на международен тероризъм. Всички опити за налагане на общи правила и стандарти – известни като киберетика – неизбежно изостават от експоненциалното нарастване на броя на потребителите. Така киберпространството остава само частично картографирана територия, но и невероятно добро отражение на човечеството.

„Никой не можеше да си представи какви пос­ле­ди­ци ще има интернет: процъфтяват взаимоотношенията, процъфтяват приятелствата... създава огромна невиждана досега близост и самобитна поезия, да не говорим за най-извратените видове порно. Целият човешки опит, изглежда, се разкрива като повърхността на нова планета.“
Дж. Дж. Балард

ИЗКУСТВЕН ИНТЕЛЕКТ

Изкуственият интелект (известен също като AI) включва интелигентните машини и софтуер, както и индустрията, която се стреми да развие тези умни устройства. В основата на AI е идея­та, че машините могат да бъдат научени да адаптират поведението си към конкретни условия и така да постигат ефективни резултати.
Идеята за разумни неодушевени предмети отдавна възбужда въображението на хората – още древните египтяни са се опитвали да създадат автоматони (и те не са единствената древна култура, правила такива опити). В литературата AI също хвърля дълга сянка – например „Франкенщайн“ на Мери Шели може да се разглежда като предупреждение за опасностите от създаването на изкуствени разумни същества, а филми като „Терминатор“ и „Аз, роботът“ отразяват нашите съвременни тревоги.

Човекът срещу машината

Съвременната кон­цеп­ция за изкуствения интелект вероятно произхожда от конференцията в колежа „Дартмут“, Ню Хемпшир, през 1956 г., където терминът е използван за първи път. Един от участниците тогава, специалистът по когнитивна наука Марвин Мински, изказва големи надежди. „В рамките на едно поколение – прогнозира той – задачата за създаването на изкуствен интелект ще бъде до голяма степен решена.“ Макар че това може би звучи твърде оптимистично, през последните години има значителен напредък в развитието на AI. Напри­мер през 1997 г. компютърът Deep Blue на IBM стана първата машина, която победи шампион по шахмат – руския гросмайстор Гари Каспаров. Компютърът беше обучен да обмисля всеки ход дори по-успешно от Каспаров.

Все пак трябва да се вземат предвид възможните дълбоки морални и социални пос­ле­ди­ци. Какво ще се случи, когато машините станат по-умни от нас? Ами ако решат, че те трябва да командват? И какво ще стане, ако агресивността им расте заедно с разума. През 2015 г. Стивън Хокинг каза:

„Истинският риск от AI не е злонамереността, а компетентността. Свръхинтелигентният AI би могъл да постига изключително успешно целите си и ако тези цели не съвпадат с нашите, ще се окажем в беда.“

Друг повод за загриженост е потенциалното разработване на автономни оръжия (известни също като роботи убийци), които теоретично биха могли да избират и да поразяват цели без никакво човешко участие. Войната може да се води само от машини, при което се заличават границите на човешката отговорност и се елиминира възможността за човешко посредничество. Други се опасяват, че роботите в крайна сметка ще заменят работниците в масов мащаб – защо да наемете ненадежден и претенциозен човек, когато роботът ще си върши работата безропотно? Какво ще стане, ако роботите станат толкова умни, че решат просто да игнорират или дори да се отърват от човешките си господари? Предложеното от Хокинг решение е да се стремим да изграждаме не чист, неуправляем изкуствен интелект, а това, което той нарича полезна интелигентност – машини, които винаги ще се стремят да служат само на нашите интереси.

ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

Пътуването във времето – идея­та, че човек може да се движи назад или напред във времето с по-бързо темпо от нормалното – е на самия ръб на възможностите на науката. През по-голямата част от историята тази идея е била единствено в сферата на фантазиите. Някои учени обаче считат, че преосмислянето на Вселената от Айн­щайн примамливо ни доближава с една стъпка повече към реалното пътуване във времето. В научната общност продължават да бушуват спорове дали това е възможно на теория.

ФАКТ ИЛИ ФАНТАСТИКА Е ПЪТУВАНЕТО ВЪВ ВРЕМЕТО?

Идеята за пътуване във времето като литературен сюжет има дългогодишна история. Тя се среща още в древноиндийския епос „Махабхарата“, а по-късно се появява в много произведения на западната литература, като „Рип ван Винкъл“ на Уошингтън Ървинг (1819). На Хърбърт Уелс пък често се приписва ролята на първия писател, който популяризира идея­та за пътуване във времето чрез специален апарат в своя роман от 1895 г. „Машината на времето“.

През 1915 г. се появява общата теория на относителността на Айн­щайн, според която времето тече с различна скорост в различните части на Вселената в резултат от забавянето му под въздействието на масивни обекти (като планети). Черните дупки оказват подобен ефект и се предполага, че ако е възможно да се изпратят космонавти в орбита около черна дупка, те биха възприе­мали времето два пъти по-бавно от хората на Земята.

Друг теоретичен начин за пътуване във времето се основава на закона за скоростта на светлината. Като се има предвид, че законите на физиката не позволяват нищо да бъде по-бързо от скоростта на светлината (около 300 000 метра в секунда), когато дадено тяло се приближава до тази скорост, времето започва да тече по-бавно, за да се гарантира, че ще спази ограничението на скоростта. Следователно, ако космически кораб се движи със скорост, да речем, 99,9999% от скоростта на светлината и някой в този кораб се движи достатъчно бързо, за да надмине скоростта на светлината, времето на борда би се променило така, че да забави движението му. С други думи, ако успеете да пътувате достатъчно бързо, може да изпитате една земна година само за няколко часа.

Докато пътуването във времето някога изглеждаше запазена тема за научната фантастика, потенциалната жизнеспособност на такава теория открива нови перспективи за научно изследване. В романа си от 1985 г. „Контакт“ Карл Сейгън популяризира идея­та за пътуване във времето през червейни дупки – хипотетични тунели, свързващи различни точки на пространство-времето. Ако минете през една от тях, според теорията ще сте в състояние да преминете по съкратен път в друг момент от историята. Смята се обаче, че червейните дупки съществуват само на субатомно ниво в така наречената квантова пяна, така че за да минете през някоя от тях, ще трябва да сте не по-високи от една милиардна трилионна трилионна част от сантиметъра. И все пак, ако – както вярват някои учени – технологията на бъдещето ни даде необходимите инструменти, за да увеличим тунела достатъчно за преминаването на човек, тогава може би ще можем да прескачаме из пространство-времето, както си поискаме.

Но какво би станало, ако можехме? Това начинание изглежда обременено с потенциални парадокси – класическият от които е парадоксът на дядото. Какво ще се случи, пита се, ако се върнете в миналото и убиете собствения си дядо още като дете? Тогава няма да се роди майка ви и следователно не би могла да роди вас. Как може да сте жив, за да се върнете назад във времето? Това е умопомрачителен пъзел, всички решения на който са категорично непроверими.

Най-важното
Всички новини
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !