Сребърната птица на Третия райх

Първият човек в света, който се замисля за създаването на космически изтребител, е д-р Ойген Зенгер. През 1934 г. той публикува своя "Проект за бъдещ ракетен бомбардировач".

Загадъчната папка

През август 1945 г. няколко съветски разузнавателни групи се отбили в Берлин и на ракетния полигон Пенемюнде в търсене на оцеляла документация и секретни авиационни разработки. По-точно искали се поровят из всякакви купчини хартия, за да намерят най-вече чертежи на различните модификации ракети "Фау". Само че търсенето било безуспешно – работниците от полигона били унищожили всичко. Но изведнъж един от тях, инж. Алексей Исаев, се отправил към натрупани дърва за огрев и радостно извикал, а после се върнал при колегите си с тънка книжчица в ръце. Това бил доклад, превързан с червена лента и надпис Streng Geheim - "строго секретно".

Организираната на място колективна експертиза установила, че докладът е проект за ракетен космически бомбардировач!

Впоследствие Исаев, който е един от проектантите на съветския изтребител БИ, разказва: "Това беше нещо невероятно! Какъв самолет! Не нашият жалък БИ , при който резервоарът е някакъв си половин тон, а цели 100 тона непрекъснат огън! С някакъв дяволски двигател самолетът ще се изкачи на страшна височина – 300 или 400 км! Той лети със свръхзвукова скорост, но не се врязва в атмосферата, а се плъзга по нея като плосък камък, който човек подхвърля на водната повърхност под минимален ъгъл. Плъзга се, подскача и лети нататък! И така два или три пъти. Рикошет! Каква чудесна идея!"

Съвременен триизмерен модел на стартовата площадка на Silbervogel

Едва когато малката папка се озовала в Москва, станало ясно, че този проект нямал нищо общо със серията ракети "Фау" е по всяка вероятност се е озовал на Пенемюнде случайно. Авторът на доклада бил инж. Ойген Зенгер, познат на съветските военни като автор на "Техника на ракетния полет", публикувана през 1933 г. Зенгер измислил концепция за летателен апарат, подобен на американския Space Shuttle и съветския "Буран", но много преди тях.

Д-р Ойген Зенгер

Зенгер е роден през 1905 г. и е австриец по народност. През 1929 г. той завършил Висшето техническо училище във Виена и започнал работа там като асистент. През април 1931 г. започнал серия опити с ракетни двигатели. В течение на пет години, след стотици опити, той усъвършенствал регенеративно охлаждаем ракетен двигател с течно гориво, който се охлаждал с течност, циркулираща вътре в горивната камера.

По това време господствало мнението, че ракетите трябва да се завръщат в ниските слоеве на атмосферата под неголям ъгъл, и почти до края на Втората световна война всички конструкции почивали на това предположение. Но Зенгер, в сътрудничество с математичката Ирена Бред (впоследствие негова съпруга) предложили нова концепция. Според нея ракетата трябвало да се завръща към Земята под ъгъл, близък до правия.

Двамата подготвили съответния научен доклад, който веднага бил порядъчно засекретен и само сто екземпляра били разпространени на най-големите учени в областта. Още няколко бройки от този доклад, публикуван през 1934 г., били намерени от разузнавателни групи на Съюзниците.

Зенгер се интересувал от въпроса какво ще стане, ако крилатата ракета влети в плътните слоеве на атмосферата – да кажем, 40 км – твърде бързо и рязко. Според доклада в такъв случай ракетата щяла да рикошира - подобно на плосък камък, докосвайки се до езерна повърхност, когато той е хвърлен така, че се намира под минимален ъгъл спрямо нея. "Отскачайки" от плътните слоеве, ракетата ще се върне в разредените. Прелитайки някакво разстояние, процесът ще се повтори и тя отново ще рикошира. Въобще, цялата траектория на полета й ще представлява вълнообразна линия с постепенно затихваща амплитуда. Според изчисленията на Зенгер и Бред, една такава траектория значително превишавала далечината на полета на крилата ракета.

През Космоса до Ню Йорк

Стъпвайки на това, Зенгер създал концепцията за "бомбардировача-антипод" (Antipodal-Bomber). Тази хипотетична машина влязла в историята под различни названия: Silbervogel – Сребърна птица, Amerika Bomber, Ural-Bomber, Orbital-Bomber и Atmosphere Skipper, като тези названия достатъчно ясно говорят за грандиозните планове на приложението й.

Германски чертеж на Silbervogel от 40-те г. с нанесени впоследствие върху него английски названия на частите на бомбардировача

Бомбардировачът се разработвал като свръхзвуков стратосферен летателен апарат. Фюзелажът бил силно снижен и частично изпълнявал функцията на крило, а самите криле били къси и клиновидни. Имал и хоризонтално оребряване по опашката в самия край на фюзелажа. Горивото се съхранявало в два големи резервоара, по една на всяка страна на фюзелажа зад крилото в опашната част. Кислородните резервоари били разположени също така по един на всяка страна на фюзелажа, но пред крилата. Двигателят бил огромен, от ракетен тип, с тяга до 100 тона, разположен в опашната част на фюзелажа и работещ на течен кислород и керосин. Освен това имало два спомагателни ракетни двигателя, разположени встрани от основния.

Пилотската кабина била херметическа и в предната част на фюзелажа. За приземяването се планирало да има шаси с три реда колеса. В централния отсек на фюзелажа било бомбохранилището, което можело да побере до 10 тона обикновени бомби. На самолета не се планирало никакво отбранително въоръжение.

От чертежите става ясно, че дължината на инженерното чудо трябвало да бъде около 28 м, размахът на крилете му – почти 15 м, тежестта при празни помещения – около 10 т, тежестта на горивото – около 80 тона. Така, пълното тегло при старт стигало до 100 тона.

Но при такава тежест трябвало изключително много гориво за полет – тук не биха помогнали дори и начални ускорители. Решението, предложено от Зенгер, се състояло в това да се построи дълга и права стартова линия, която да има релси с дължина 3 км. Самолетът би трябвало да стои на големи плазове, на които да се монтира необходимото количество ракетни двигатели. Така плазовете, заедно със самолета върху себе си, трябвало да се движат около 10 сек, за да развият скорост около 500 м/сек. Оттам нататък самолетът щял да набере височина само с помощта на собствения си основен двигател.

1 – ракетен двигател, който да даде първоначален тласък; 2 – самият бомбардировач; 3 – 3-километрово релсово трасе за излитане; 4 – плазовете между релсите и самолета

Зенгер писал, че теоретически скоростта на апарата може да се развие до 6000 км/ч и да набере максимална височина от 260 км, а това вече е истинска орбита. Нататък бомбардировачът трябвало да се движи по описаната горе траектория. Деветата точка на снижение трябвало да лежи на около 16 800 км от началната. След това самолетът би могъл да остава в полет на височина 40 км, а на 23 000 км от началната точка би губел височина. Пролитайки още 500 км, тоест преминавайки с един полет около половината околоземна обиколка, накрая би се приземил. Съгласно разчета скоростта на приземяване би била около 140 км/ч, което давало възможност на всяко летище по онова време да приюти ракетоплана.

Само че Ойген Зенгер се занимавал и с полетите на по-кратки разстояния. Основната трудност в този контекст се състояла в обръщането на самолета за обратен курс. Оказало се, че да обърнеш самолет, летящ с 1600 м/сек, е невероятно трудно. Много прибори и агрегати биха отказали заради прекомерното натоварване и, освен това, за такава маневра било необходимо колосално количество гориво.

Значително по-лесно било да се осъществи прав полет с приземяване на база, намираща се на "противоположния" край на Земята. В такъв случай бомбардировачите биха могли да излетят от кое да е летище в Германия, да спуснат своите бомби и да се приберат в "точката-антипод".

Схемата за такива полети била разчетена твърде точно, но имала и някои недостатъци. Така например, противоположна точка се оказвали летища в Австралия и Нова Зеландия, а това били територии, контролирани от западните съюзници. Освен това, градовете-цели невинаги се намирали там, където било удобно според "плана за полет". Също така всяка бомбардировка трябвало да се произведе от възможно най-ниската точка на траекторията, но даже и тогава неточността при бомбоспускането оставала твърде голяма.

Чертеж от 40-те г. с различните концепции за полет на Silbervogel

Единственият град в Западното полукълбо, който по схемата на Зенгер би се оказал в най-ниската точка на траекторията, бил Ню Йорк. Защото в такъв случай бомбардировачът след това би се отправил към Япония или в онази част на Тихия океан, контролирана от японците.

Зенгер се замислял и над още една възможност. А защо е необходимо да се приземява в противоположна точка? Не може ли да се обиколи Земята и космическият бомбардировач да се приземи отново там, откъдето е тръгнал? Изчисленията показвали, че за такава цел би трябвала скорост на бомбардировача от 7000 м/сек с първи връх на траекторията от 280 км при отдалечаване от 3500 км от стартовата точка и първо снижение на 40 км при разстояние 6750 км от стартовата точка. В такъв случай деветото снижение би лежало на 27 500 км от точката на излитане. Приземяването трябвало да се състои 3 ч 40 мин след старта.

Докладът на Зенгер завършвал с препоръка за приемане на схемата с едно летище за старт-приземяване като най-практична и преизчисление на изследователските проекти, които трябва да се предприемат за създаването на истински "космически" бомбардировач. Офицерите от Върховното командване на Луфтвафе изцяло поддържали идеята на инженера. Те му предложили да се създаде специализиран научноизследователски институт в местността Трауен, който да бъде оглавен от него. Работите по строителството на пълномащабен полигон за изпитание на ракетния двигател за Silbervogel били насрочени за юни 1941 г. Цялата програма била разчетена за десет години напред.

Обаче през лятото на 1941 г., след началото на военна операция "Барбароса", дошла заповед за закриване на всички проекти, които не се предвижда да дадат осезателен резултат в близките три години. През 1944 г. бил направен опит за възстановяване на работата по свръхбомбардировача като част от т. н. "оръжия на възмездието", но неуспешно. Най-вероятно проектът е бил спрян и защото е била осъзната конструктивната невъзможност да бъде осъществен с тогавашния средства (както и с други нацистки летателни проекти), затова и работата по него никога не е напуснала чертежите. Съгласно следвоенни прегледи на доклада на Зенгер, така конструираният космически кораб не би функционирал по плановете на изобретателя и би бил разрушен още при първото си влизане в атмосферата.
Има сведения, че Сталин е проявявал интерес към проекта и даже е поръчал на сина си Василий и учения Григорий Токаев да отвлекат Зенгер, за да бъде заставен той да работи за СССР. Но по-късно, с наближаването на победния за Съветския съюз край на войната, тези планове били изоставени.

След войната Ойген Зенгер получил значимо признание. През 1950 г. той бил избран за председател на Международната асоциация по астронавтика, а германските учени отбелязали неговите постижения, като нарекли на негово име проект за аерокосмическа система с многократна употреба. Повече за приложението на неговите разработки след войната ще разберем от следващата статия.

Още по темата

10/07/2015

Човекът

Нацистки и съветски подземни кораби

30/06/2015

Скептик

СССР е разработвал оръжие срещу извънземни?

26/06/2015

Технологии

Космическата програма на Третия Райх

20/06/2015

Технологии

"Роботи" от древността