Докинс за разликата между живо и не живо

"Най-великото шоу" на Ричард Докинс, който ще изнесе лекция на тазгодишния Софийски фестивал на науката, е една от най-вдъхновяващите научно-популярни книги, издавани някога у нас.

И макар че и ние сме убедени (както и самият автор), че книгата ще попадне в ръцете само на хора, които по принцип са наясно с истинността на теорията за еволюцията, то и те биха могли да научат нещо.

Преди време, синът ми се оплака, че е задал въпрос на учителката си по биология, на който тя не могла да му отговори. Въпросът е: каква и къде е границата между живото и неживото? Как намалявайки мащабите - тръгвайки от жив организъм, орган, тъкан, клетка, органели,молекули..., как ще разберем, че сме пресекли демаркационната линия между биологията и "неживата" химия и физика?

Не зная дали това се изучава в Биологическия факултет, но Докинс дава отговор на този въпрос:

"Чак до средата на 20 век се смята, че в качествено отношение животът излиза извън физиката и химията. Но вече не се мисли така. Разликата между живот и не-живот е въпрос не на вещество, а на информация. Живите неща съдържат информация в изобилие. Повечето информация е дигитално кодирана в ДНК, освен това има значително количество, кодирано по други начини, както ще стане ясно сега."

И едно съвременно определение на "естествен подбор":

В случая с ДНК разбираме доста добре как информационното съдържание се е натрупвало в геологично време. Дарвин го нарича „естествен подбор", а ние може да го изразим по-точно: непроизволно оцеляване на информация, която кодира ембриологични рецепти за това оцеляване.

Очевидно трябва да се очаква рецептите за собственото им оцеляване да проявяват склонност към оцеляване. Специалното при ДНК е, че оцелява не в материалния си израз, а във формата на безкрайна поредица от копия. Тъй като при копирането от време на време възникват грешки, възможно е новите варианти да оцеляват дори по-успешно от своите предшественици, така че информационната база данни, кодираща рецептите за оцеляване, да се усъвършенства с времето. Това усъвършенстване се проявява във формата на по-добри тела и други механизми и съоръжения за запазване и разпространяване на кодираната информация. Запазването и разпространяването на ДНК информацията обикновено означава оцеляването и възпроизвеждането на телата, които я съдържат. Дарвин работи именно на нивото на телата, на тяхното оцеляване и възпроизвеждане. Кодираната информация в тях е вътрешно присъща, според неговия възглед за света, но това е ясно и категорично формулирано едва през 20 век.

Оказва се, че това, което ни прави живи същества е информацията, база данните с инструкции по оцеляване.

Информацията как да се справяме с настоящето, за да оцеляваме в бъдеще, задължително се събира в миналото. Непроизволното оцеляване на ДНК в телата на предците е очевидният начин, по който информацията от миналото се записва за бъдеща употреба, и това е пътят за акумулиране на основната база данни на ДНК. Съществуват обаче още три начина, по които информация за миналото се архивира така, че да може да се използва за увеличаване на бъдещите шансове за оцеляване. Това са имунната система, нервната система и културата. Заедно с белите дробове, крилата и всички други механизми за оцеляване, всяка от трите вторични системи за събиране на информация в крайна сметка се конфигурира предварително от основната: естественият подбор на ДНК. Бихме могли да ги наричаме „четирите памети".

Първата памет е ДНК хранилището за техники за оцеляване на прародителите, написани върху движещия се свитък на генофонда на вида. Както наследената база данни на ДНК записва повтарящи се детайли от средата на прародителите и как да се оцелее при тяхното наличие, имунната система - „втората памет" - прави същото за болестите и други атаки срещу тялото по време на живота на отделния индивид. База данните от минали болести и начина за оцеляване са уникални за всеки индивид и са написани в репертоара от протеини, които наричаме „антитела" - една популация от антитела за всеки патоген (болестотворен организъм), точно премерен от минал „опит" с протеини, характеризиращи патогена.

И тук - нещо много актуално - за съжаление, тенденцията на недоверие към съвременната наука роди и движения, отричащи ползата от ваксините:

И аз като много от децата от моето поколение боледувах от заушки и варицела. Тялото ми „запомня преживяното", спомените се въплъщават в протеините на антителата, заедно с останалата база данни за вече победени агресори. За щастие никога не съм боледувал от полиомиелит, но медицинската наука е изобретила умно техниката на ваксиниране като начин за имплантиране на фалшиви "спомени" за болести, от които никога не сме боледували. Аз никога няма да се разболея от полиомиелит, защото тялото ми "мисли", че вече се е срещало с тази болест в миналото и базата данни на имунната ми система е оборудвана с необходимите антитела, „заблудена" да ги произведе от инжектирането на безвреден вариант на вируса. Изумителното е - както го демонстрира трудът на различни носители на Нобелова награда в сферата на медицинската наука - че самата база данни на имунната система е изградена на подобен на Дарвиновия процес на произволно възникващи варианти и непроизволен подбор. Но в този случай не става въпрос за непроизволен подбор на тела заради способността им да оцеляват, а на протеини вътре в тялото заради способността им да обгръщат или да неутрализират по друг начин нахлуващите протеини.

Третата памет на нервната система, в която съхраняваме жизнения си опит "действа като процес от опити и грешки, който също може да бъде уподобен на естествения подбор."

Нещо повече, третата памет, тази, която е в главния мозък, е породила четвърта. Базата данни в моя мозък съдържа много повече от прост запис на случките и усещанията в личния ми живот - макар това да е била границата, когато започва еволюцията на мозъка. Мозъкът включва колективни спомени, наследени по негенетичен път от минали генерации, предадени от уста на уста или чрез книгите, или пък, в наши дни - по интернет. Светьт, в който живеем, е несравнимо по-богат, благодарение на онези, които са минали преди нас и са оставили следа и отпечатьк в базата данни на човешката култура: Нютон и Маркони, Шекспир и Стайнбек, Бах и „Бийтълс", Стивънсън и братя Райт, Дженър и Солк, Кюри и Айнщайн, фон Нюман и Бърнърс-Лий. И, разбира се, Дарвин.

И четирите вида памет са част от или проява на мащабна суперструктура на механизма за оцеляване, изграден първоначално и основно от Дарвиновия процес на непроизволно оцеляване на ДНК.

Книгата на Докинс е не просто игра на въпроси и отговори, кръстосване на шпаги с креационистите, а и вдъхновяващ учебник, в който с енциклопедична широта се представя "Най-великото шоу", което ни показва природата - еволюцията. 

Още по темата

07/05/2015

Животът

Как е изчислено, че имаме 98% общ генетичен материал със шимпанзетата

20/04/2015

Животът

Докинс: Съзнанието е стремеж към независимост от върховния господар - генът

18/04/2015

Животът

Докинс: Генът е основна единица за егоизъм

16/04/2015

Животът

Ричард Докинс: Ние сме само обвивка на егоистичните си гени