На 20 септември 1952 г. Алфред Хърши и Марта Чейс публикуват доклад, потвърждаващ, че ДНК е носителят на наследствените данни.

В началото на ХХ век учените са спорили дали гените са направени от ДНК или протеин. Гените контролират как организмите растат и се развиват и са материалната основа за способността на организмите да наследят черти като цвят на очите или цвят на косата от родителите си.

До 1900 г. учените вече са идентифицирали пълния химичен състав или градивни елементи на ДНК. Те също така са установили, че всички клетки съдържат ДНК, въпреки че функцията на ДНК остава неясна. До 40-те години на миналия век някои учени смятат, че гените не са направени от ДНК, а подкрепят идеята, че ДНК е молекула, която поддържа клетъчната структура. Някои учени заключават, че повтарящата се последователност от нуклеотиди в ДНК ограничава потенциала за променливост (вариабилност). Тези учени считат променливостта необходима за функционирането на ДНК като генетичен материал. С други думи, гените трябва да имат капацитет за достатъчно вариации, за да отчетат различните черти, които учените наблюдават в организмите. Обратно, учените откриха, че протеините имат много повече градивни елементи и следователно повече възможни подредби от ДНК. Затова някои учени са твърдели, че гените трябва да е направени от протеини, а не от ДНК.

Хърши е изследовател, изучавал вируси в Института Карнеги във Вашингтон в Колд Спринг Харбър, Ню Йорк. Той изследва вирусите, които заразяват бактериите, наричани още бактериофаги или фаги. Чейс става изследовател в екипа на Хърши през 1950 г.

Техните проучвания се противопоставят на преобладаващата теория в началото на 1900-те, че генетичният материал се състои от протеини. 

В своите експерименти Хърши и Чейс използват бактериофага Т2, който, подобно на други вируси, е просто кристал от ДНК и протеин.

Той може да се възпроизведе, когато е вътре в бактерия като Е. coli. Когато новите вируси на Т2 са готови да напуснат клетката гостоприемник на Е. coli (и отидат да заразяват други), те разкъсват убивайки клетката на Е. coli - оттук и името "бактериофаг".

Хърши и Чейс търсеха отговор на въпроса: „Вирусната ДНК или вирусната протеинова обвивка (капсид) е материалът на вирусен генетичен код, който се инжектира в Е. coli?“

Техните резултати показват, че вирусната ДНК, а не протеинът, е носител на генетичния код.