Вторият космически полет с българско участие беше от 7 до 17 юни 1988 г., когато Александър Александров беше в екипажа на „Союз ТМ-5 заедно с руснаците Анатолий Соловьов и Виктор Савиних. Този кораб успешно се скачи с орбиталната станция „Мир“.
В дублиращият екипаж беше включен третият български космонавт, варненецът Красимир Стоянов, летец-изтребител, тогава 27-годишен. По-късно той се занимава с научна работа, бил е и помощник директор на Института за космически изследвания и технологии към БАН. След това полковник Стоянов заема отговорни длъжности във ВВС. Днес ръководи Авиокосмически център с планетариум в санаторно-оздравителния комплекс „Камчия“.
- Сигурно мнозина са ви питали, но и аз ще започна с този въпрос... Съжалявате ли, че не летяхте в Космоса, г-н Стоянов?
- Мечтата в човека винаги остава, стремежът и желанието също. Още повече пък подготовката, която съм преминал, ми е дала и надеждата, че мога да полетя. Но не мога да кажа, че в такъв момент съм съжалявал. Цялата задача беше на високо ниво. А и ние знаехме, че един ще остане на Земята, в дублиращ екипаж.
По-важно беше това, че нашата подготовка беше високо оценена. И двата екипажа бяха отлично подготвени за физическото изпълнение на полета и за експериментите, които трябваше да направим по научно-техническата програма на проекта „Шипка“.
- С какво се занимавахте след участието ви в този проект?
- След като вече бях преминал подготовката за космонавт-изследовател, бях три години във Военно-въздушната инженерна академия „Николай Егорович Жуковски“ в Москва, където работих над дисертация и я защитих успешно през 1991 г.
- Каква беше нейната тема?
- Свързана е с изследване на аеродинамическите характеристики на космически кораб за многократно използване в режимите на кацане. По-скоро всичко това беше свързано с мен - като авиатор и впоследствие - ако имаше такива полети по програмата „Буран“ - за космически кораб с многократно използване.
Може би беше целенасочено свързано с мен – и като летец и като човек, който ще може да полети в Космоса с този кораб. За съжаление, с „Буран“ беше изпълнен само един единствен полет, безпилотен, в автоматичен режим, а след това програмата беше спряна.
След като завърших, работих 9 години в Института за космически изследвания и технологии.
- А днес оптимист ли сте за бъдещето на космическата наука в България?
- Мога да кажа, че съм умерен оптимист. Аз вярвам в прогреса и в напредъка на нашата страна, пък и вече сме предприели първите стъпки за приемане на България като пълноправен член на Европейската космическа агенция. А това означава, че поне за една - две години ще имаме приоритет за стимулирането на развитието на България в космическите изследвания, нещо което е много важно за нас. То може да доведе дори до полет на поредния българин в Космоса.
- На Международната космическа станция вероятно.
- Именно на Международната космическа станция. Процедурата за приемане на България в Европейската космическа агенция е започната, тя върви и се надявам догодина да станем равноправен член.
- На вашия „умерен оптимизъм“, както се изразихте, не пречи ли това, че парите за наука в България са много малко? Влиянието на бедността навсякъде се усеща, да вземем например трудностите на Роженската обсерватория...
- Българските учени и специалисти дават гласност на тези проблеми, но тяхното преодоляване не зависи от нас, зависи от хората, които приемат основните решения за страната. Но трябва да се стимулира науката. Тя е водещо звено в държавата и е необходимо да има средства, които да дават възможност на хората да се развиват и да остават в България, и да работят за България.
- Не съществува ли и една по-масова, психологическа страна на същия проблем. Някога типично шеговито обръщение към малко дете беше „Ти ще бъдеш космонавт!“. Сега децата не искат да става космонавти и летци, а да речем полицаи... Това не ви ли огорчава, не ви ли дразни някак?
- Наистина, в поколението малко преди мене, след като полита Гагарин, всички са искали да стават космонавти. Но и сега, в този момент отново има такива деца, които проявяват стремеж към космонавтиката и към Космоса изобщо. Нещата полека, полека като че ли се променят.
Информацията, предназначена за деца, трябва да е на достъпен език, така тя ги подтиква да мислят за онова, което вършат космонавтите и астронавтите. И аз лично съм свидетел на такива изказвания на ученици: „Защо да не пробвам да стана космонавт?“.
- В каква среда са споделяли тази идея?
- Тука, в нашия санаторно-оздравително комплекс „Камчия“, където работя, имаме Авиокосмически център с планетариум. Разполагаме с интерактивен аналог на спускаемия апарат на космическия кораб „Союз ТМ“ и децата имат възможност да се занимават в кръжок „Млад космонавт“.
Предоставяме на учениците възможност да се докоснат до дейността на космонавтите, в ръчен режим да се опитват да правят движения с кораба и сближаване с Международната космическа станция. И наблюдавам някои от децата, които са толкова амбицирани, че излизайки от спускаемия апарат, казват „Защо и аз не се опитам да стана космонавт?“
- Излиза, че мечтата не е изчезнала...
- Детето наистина може да бъде заинтригувано и да прояви интерес към науката, по-скоро това е нашата цел. Не е задължително всички, които идват при нас и минават през този кръжок, непременно да бъдат космонавти. Въпросът е те да насочат вниманието си към нещо което е важно, а когато ние видим, че това се получава, сме много благодарни.
- Откога действа този кръжок?
- От миналата година, тъй като ние успяхме да закупим този аналог на спускаем апарат през 2013 г. Създадена е методика с краткосрочни и дългосрочни програми за курс „Млад космонавт“ и ние го осъществяваме.
А вратите на центъра са отворени за всички, които проявяват интерес. Той е постоянно открит за посетители, идват и групи – ученици от различни райони. Има интересни беседи и експозиции, показва се космическия кораб, показва се циклограма на това което включва един космически полет и т.н.
- Този интерактивен аналог, за който говорите, какво представлява? Нещо като електронна игра?
- Не е игра. Той има размерите, габаритите, приборите, креслата, в която лягат космонавтите, интерактивните пултове за управление на космическия кораб. Той е едно идентично копие на истинския спускаем апарат. Фактически ние в такъв интерактивен аналог провеждахме подготовка за полети в Космоса.
И е нещо уникално. Няма къде да се види в България, даже и в Европа. Съвсем точно го казвам, тъй като наистина няма друг интерактивен аналог. И той е наистина много подходящ за импулсиране на младото поколение.
- Миналия месец сензационното откриване на течаща вода на Марс развълнува много хора по света. По съвпадение също неотдавна излезе хубавият филм „Марсианецът“. Според вас ще летят ли в действителност хора до Марс?
- Мисля, че това време ще дойде. Но точно сега не е моментът...
- Защо?
- Най-малкото от чисто хуманна гледна точка. Защото нашумя, че се записвали хора, които искат да заминат независимо какво ще стане с тях. Аз мисля, че това човечеството не би го допуснало.
Дори някои много да желаят да полетят, да стигнат до Марс и да не се върнат, това не е необходимо да се извършва. В края на краищата какво значи да отидат до Марс и да останат там?
- Обикновено си представяме такова пътуване като двупосочно...
- Ако се върнат – да, аз съм съгласен. Но това означава по-скоро да се създадат такива програми, да се разработят такива кораби, апарати и скафандри - разбира се, които да защитят тези хора. Това е проблем. Той основно е в голямата разлика между дневната и нощната температура, без да забравяме за голямата радиация.
Значи е необходимо да се намери такава защита, надеждна защита за хората, надеждна защита и за апаратите. И може би част от учените в света, които се занимава с космически изследвания, насочват усилията си именно към това. Да се намери най-подходящият начин и най-голямата защита, за да могат тези хора, които отидат до Марс, да могат да се върнат.
- Има ли изобщо смисъл в Космоса да летят хора, след като стремителното развитие на автоматични апарати и изследвания дава все по-добри резултати? И близо до Земята, и много далече...
- Независимо от всичко, създадено и постигнато в такива изследвания по друг начин, според мене Циолковски се оказва прав в предвиждането си, че човечеството няма да остане вечно на Земята. То първо ще проникне в Космоса съвсем малко извън пределите на атмосферата – което вече стана . После постепенно ще започне да завоюва цялата Слънчева система, а после ще отиде и по-далеч.
Може би това е нашият начин на прогрес, нашият начин на развитие, стремежът ни към усъвършенстване. Не само автоматиката да изпълнява всичко, защото ние може да се окажем в един далечен момент подвластни на тази автоматика. Човечеството не би следвало да допуска това нещо.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари