От публикуването си през 1818 г. "Франкенщайн" е един от най-популярните романи на ужасите. Наистина, читаемостта на самото произведение се е случвало да намалява през десетилетията. Обаче самият сюжет за хуманоидното създание, сътворено от човека, но не точно така, както е трябвало, и в резултат на това превърнало се в чудовище, е заживял свой живот и е станал основа на попкултурен мит, а и на множество произведения на различни изкуства.

В наши дни романът "Франкенщайн" обикновено се издава в сборници с призрачни готически истории. Но през 1818 г. описаните в него събития съвсем не изглеждали толкова абсурдни.

Действието в книгата протича в баварския град Инголщад. Там няколко учени изследват тъмните страни на битието, смесвайки (както е типично за епохата) актуалните научни познания с окултните вярвания. Благодарение на задълбочените си изследвания върху процесите на живота и смъртта, университетският възпитаник и учен д-р Виктор Франкенщайн успява да разгадае как може да създаде един жив човек от множество починали.

В началото трябва да поясним, че всъщност Франкенщайн е името не на чудовището, а на неговия създател – ученият д-р Виктор Франкенщайн. Но с течение на времето името на създателя е станало нарицателно за самото му творение (за това много е допринесла и популярната култура). Така че днес дори имаме израз "Франкенщайн" за означаване на нещо, безразборно и неумело сглобено от различни и непасващи си части.

Дали нещата са толкова прости обаче? Ето Ви още един коз, ако искате да излезете умни в компания. Всъщност да наричаме чудовището с фамилията на неговия създател не е съвсем погрешно! Monster-ът е доста умен и в хода на романа води дълги разговори с д-р Виктор Франкенщайн, в един от които казва така: "От дневника ти бях научил, че ти си моят баща, моят създател, а към кого можех да се обърна в такъв момент, ако не към този, който ми бе дарил живота? " (глава ХVІ). Тоест, чудовището припознава доктора за свой създател и баща. То се самоопределя като негов наследник, а в нашата цивилизация децата носят фамилиите на родителите си. Ние смятаме, че изборът на едно толкова легендарно чудовище следва да бъде уважен, и няма грешка да го наричаме също Франкенщайн.

Ток vs. Църква

Както повечето въздействащи образи, които съпътстват човечеството, и създаването на образа на хуманоидното чудовище (в оригинала daemon и creature) е резултат от натрупването на множество впечатления у един човек за относително кратък период. "Франкенщайн" е роман, написан във време, когато хората вече усещали промяната на живота, и затова в него се чувстват доста тревожни настроения. Още преди 1816 г. вече била започнала частична механизация на производството. През 1800 г. италианският физик и химик Алесандро Волта (Alessandro Volta, 1745-1827) създал т.н. Волтов стълб, смятан за първата съвременна електрическа батерия. Тя била изградена от редуващи се цинкови и медни пластини, разделени с пропито със солен разтвор кече. Батерията дала на изследователите по-надежден източник на електроенергия от разпространените дотогава (напр. електростатичните генератори).

Множество учени работели в областта на електричеството, но да не забравяме, че се намираме все още в началото на ХІХ век. Много хора се опасявали, че всичко това не се правело с цел да се облекчи човешкият живот. Църквата била все още много силна и влиятелна. Нейните представители смятали, че физиците, химиците, природоизпитателите и т.н. се опитват да променят законите на света и битието. Мисълта, че човек може да усъвършенства технологиите дотолкова, че вече да няма нужда Бог да направлява живота му, била очароваща за едни и плашеща за други. Крайни религиозни водачи смятали учените за слуги на дявола, които си играят с каквото не бива, и че в крайна сметка всичките им опити ще доведат до унищожение на човечеството (както по инквизиторските времена - да не забравяме, че Испанската инквизиция напр. е закрита чак през 1834 г.).

В същото време, самото явление електричество оказвало много силно въздействие върху хората, незапознати с физичните закони. Невежите и недообразованите били склонни да търсят мистична и окултна намеса във всичко, което не разбирали. Някои лекомислени писатели, виждайки, че ирационалната нагласа е вкоренена у съвременниците им, реагирали със създаването на всякакви истории за самозабравили се смахнати гении, които стигали много и дори прекалено напред в научните си опити, не смогвайки да контролират техните последствия.

През първата половина на ХІХ век множество учени били направо като опиянени от електричеството и представите за неговите необятни възможности. Смятали са, че електрическият ток може да върши какви ли не чудеса. Провеждали се опити мъртъвци да бъдат върнати към живота чрез електричество. За тази цел били нужни трупове. Такива се намирали по болничните морги, но да се намери пресен труп невинаги било лесно. Ето защо някои смели природоизпитатели се обърнали към новозаровените погребения. За Мери Шели изглеждало логично Франкенщайновото чудовище да бъде сглобено от части на различни трупове ("Събирах кости от гробниците и безпокоях с кощунствени ръце съкровените тайни на човешкото тяло", казва ученият в гл. ІV, "Много от материалите си набавях от операционните зали и кланицата") и такава представа била подсказана от действителни събития. По-нататък ще разберем повече за хората, които са главни действащи лица в тях.

Призраци във вилата

По времето на Мери Шели дори най-напредничавите патоанатоми, пристъпвайки към аутопсия, таели у себе си копнежа да намерят в тялото някакви следи от душа. Напълно сериозно ги вълнувал въпросът какво е животът и може ли да се постигне безсмъртие.

Един от факторите за създаване на "Франкенщайн" без съмнение е и обстановката, в която е писан романът. Мери Шели работи над него във вила близо до Женевското езеро. Тя е съпруга на поета Пърси Биш Шели, а в къщата освен него присъстват още лорд Байрон и домашният му лекар Джон Полидори. 1816 г. се помни от историята като хладна, дъждовна и фактически без лято. Този феномен бил причинен от изригването на вулкана Тамбора една година преди това. Заради лошото време присъстващите не можели често да излизат от къщата. Тогава Байрон предложил всеки да напише една страшна история за призраци и да я представи на останалите. Поетът започнал история за двама вампири (предхождаща "Дракула"на Брам Стокър), а Мери Шели я слушала с интерес и уплах. По-късно в оксфордската Бодлианска библиотека тя намерила още литературни източници, които й дали вдъхновение за "Франкенщайн". Във вилата лорд Байрон и Пърси Биш Шели обсъждали и известните тогава опити на естественика Еразмъс Дарвин (Erasmus Darwin, 1731-1802; дядо на Чарлз Дарвин), който "бил поставил парче фиде в стъклена епруветка и по някакъв неведом начин то започнало да се движи съзнателно".

Явно са се водили всякакви разговори, защото в предговора към романа Мери Шели отбелязва: "По-вероятно ще бъде съживен някой труп — галванизмът бе подсказал такова нещо". Това е много важна следа – по-нататък ще видим защо.

Всички тези впечатления от деня направили своето. По-късно писателката описва подробно момента, когато насън в главата й за пръв път се родил образът на чудовището и неговият създател. "Неканено, въображението ме облада и ме поведе, дари съзнанието ми с образите, чиято яснота надхвърляше обичайните граници на един сън. Видях — със затворени очи, но изострено умствено зрение — бледия студент по скверни изкуства, коленичил пред нещото, което бе сглобил. Видях как ужасяващото привидение се протяга, а след това, задействано от някаква мощна машина, показва признаци на живот и започва да мърда с непохватни, полуживи движения" (отново из предговора). Това е нагледен пример как работи писателското подсъзнание.

Франкенщайновци

Най-малко четирима са известните по това време учени, чиято дейност със сигурност е оказала влияние върху Мери Шели при написването на "Франкенщайн". Това са следните хора:

- Луиджи Галвани (Luigi Galvani, 1737-1798) – италиански лекар и физик, един от основоположниците на електрофизиологията; пръв установил, че в мускулите се произвежда електричество (т.н. биоелектричество)

- Джовани Алдини (Giovanni Aldini, 1872-1834) – негов племенник и последовател, известен със своите публични експерименти и демонстрации, смразяващи душите на хората с по-слаби сърца

- Ендрю Юр (Andrew Ure, 1778-1857) – шотландски икономист, физик и химик, правил демонстративни опити за съживяване на умрели хора с помощта на електрически ток

- Конрад Дипел (Johann Konrad Dippel, 1673-1734) – германски богослов и... спокойно можем да го наречем алхимик. Изнасял лекции по хиромантия и алхимия в няколко страни, претендиращ да е създал масло, наречено от него еликсир на безсмъртието. Една от мечтите на всеки себеуважаващ се алхимик!

-

Електрическата жаба

Луиджи Галвани е роден на 9 септември 1737 г. в Болоня. Първо изучавал богословие, а след това медицина, физиология и анатомия. Магистърската му теза се занимавала със строежа на човешките кости. През 1771 г. той започнал да изучава нервната система и съкращаването на мускулите у жабите.

Една ноемврийска вечер на 1780 г. Галвани забелязал, че у току-що препарирана жаба мускулите реагират на действието на електрически ток. По-точно, че те рязко се съкращават. През 1791 г. в своя трактат "За силите на електричеството" (De viribus electricitatis) той описва откритието си по следния начин: "Аз разрязах и препарирах жабата. След това смятах да направя нещо съвсем различно от това, което се случи. Сложих жабата на масата, далече от електрическата машина, която се намираше там, така че препараттът да бъде изолиран от нейните проводници. (Вероятно машината е била електростатичен генератор на Хоксби като показания по-долу – б. м., А. О.).

Когато един от помощниците ми съвсем случайно допря скалпел до бедрените нерви на жабата, изведнъж всички мускули на крайниците започнаха да се свиват, като че ли се намираха в най-силен тоничен гърч. Друг мой помощник, който ни помагаше в извършваните от нас опити с електричество, отбеляза, че според него това се получава, когато от проводниците на машината излиза искра. Той мигновено обърна вниманието ми върху новото явление. Оттогава насетне аз започнах с невероятно усърдие и страст да го изучавам, така щото нищо от него да не остане скрито за света".

Галвани се заинтересувал от способността на мъртвото тяло да извършва движения, присъщи на живото такова (свивания на мускулите напр.) под влияние на електрически ток. Смятал, че колкото по-силен ток бъде използван, толкова по-отчетливи резултати ще получи, а и решил да изпита как ще се държат мускулите при съприкосновение с атмосферно електричество, а не "изкуствено".

Затова привързал препарирани жаби към проводника на гръмоотвода по време на буря. Мускулите им рязко започнали да се свиват. Тогава решил, че причина за това са електрическите разряди в атмосферата и че те могат да съкращават жабешките мускули, дори и самите препарати да не са привързани към гръмоотвод.

Тогава провесил няколко препарирани жабешки крака на медни куки, окачени на металната ограда на градината, отново докато вън бушувала буря. Но дори най-силните мълнии не оказали никакво влияние на поведението на крайниците. Обаче, когато силният вятър разлюлявал куката с провесените на нея крака, понякога те се удряли о металните пречки на решетката и се разтрепервали! Само че Галвани решил, че причина за това са електрическите разряди от бурята.

Малко по-нататък обаче той бил принуден да се усъмни в правилността на извода си: "След успешните опити в буреносно време аз поисках да установя действието на атмосферното електричество в спокоен климат. Повод за това желание стана наблюдението ми, че мускулите на окачените на градинската решетка жабешки крака се свиваха не само по време на буря, но и понякога и при съвършено ясно небе. Подозирайки, че причина за тези явления е промяната на атмосферата през деня, аз продължих опитите. Цели дни в различни часове аз старателно наблюдавах окачените на оградата крака, но не забелязах никакви движения в техните мускули. Накрая, уморен от чакане, аз допрях до железните решетки металната кука, която беше прокарана през гръбначномозъчния нерв, с цел да забележа някакви движения, които може би ще бъдат различни, поради промененото състояние на атмосферата и нейното електричество. Аз понякога забелязвах мускулни свивания, но нито едно не съответстваше на такава промяна. Явно те не се намираха в зависимост от електрическото състояние на атмосферата.

Само че през цялото време, през което провеждах опитите си само под открито небе, аз бях склонен да приема за вярна теорията си, че съкращенията възникват, когато електричеството от атмосферата дълго време постепенно е прониквало в животното и се е събирало в него, а когато медната кука се допре в металната пречка, изведнъж се получава електрически разряд. Толкова е лесно да се измамим, когато много време сме извършвали уморителни опити, и да се излъжем, че действително сме видели онова, което ни се иска да видим!

Когато внесох жабата в стаята и я поставих върху желязна пластина, допрях прокараната през гръбначномозъчния нерв медна кука към пластината. О, чудо – спазматичните гърчове отново бяха налице!

Тогава разнообразих опитите. Включих различни метали в различни часове на денонощието и в различни места – резултатът беше един и същ; разликата беше само, че при използване на едни метали съкращенията бяха по-силни в сравнени с други.

След това започнах опити с различни вещества, които е известно, че не са проводници на електричество, като стъкло, смола, каучук, камък и сухо дърво. Мускулни свивания не забелязах.

Тогава започнах да мисля, че електричеството се намира вътре в животното. През цялото време пред очите ми беше лайденската стъкленица. Смятах, че нещо като фина нервна течност се движи от нервите към мускулите, когато те се съкращават“.

^{Илюстрация от трактата на Галвани}

Този обширен цитат е важен, защото по интересен начин илюстрира творческия метод на Галвани. Той провел сума опити, за да стигне до правилния извод, и затова трябва да отдадем дължимото на умението му да планира експерименти. Показал, че за търсения от него ефект (по-късно в биологията наречен "галванизъм"!) задължително са нужни метални предмети; забелязал, че при употреба на различни метали опитът дава различен резултат; накрая установил даже, че при опит с вещества, които не са проводници на електричеството, не произтича никакъв ефект.

Галвани обаче не стигнал до извода, че треперенията възникват, защото при допирането на жабата до желязната решетка се затваря електрическата верига между медта, желязото и жабешкото тяло. В очите на болонеца – физик със знания от границата между ХVІІІ и ХІХ век - изводът бил напълно логичен: след като при допир на непроводници към краката на препарата ефект не се забелязва, то вероятно източникът на електричеството, "лайденската стъкленица", се намира някъде вътре в тялото на жабата. По-точно, Галвани смятал, че в нея се съдържа биологичен еквивалент на съвременната нему батерия от лайденски стъкленици, съставена от мускули и нерви, и тази "батерия" се активира от действието на мозъка. Той решил, че е открил нов вид електричество - "живо" – различно от "изкуственото, което ни осигуряват различните машини и уреди", създадени от човека.

В онази епоха дори най-напредничавите учени разглеждали електричеството като специфична нервна течност. Тази представа възникнала още през първата половина на ХІХ век, когато англичанинът Стивън Грей (Stephen Gray, 1666-1736) открил, че електрическият ток може да протича от едно тяло към друго, ако те бъдат съединени с медна жица. Представата, че някои от най-важните явления в природата може да бъде обяснена с течното им агрегатно състояние, била въобще твърде разпространена. Със свойствата на "безтегловната течност" – въздухa – обяснявали разпространението на светлината, топлината също била смятана за подобна безтегловна течност. Нещо повече: за да се установи експериментално дали електричеството не е също някакъв подобен флуид, учени глави измервали тежестта на наелектризирани тела но, разбира се, не могли да забележат разлика в тежестта им. Значи хипотезата била вярна!

Сега да се придвижим малко по-напред във времето. През 1792 г. Алесандро Волта повторил опитите на Галвани и две години по-късно в писмо до абат А. М. Васали той изказал физично обяснение за открития от болонеца факт: "Аз съм отдавна убеден, че това явление възниква при допир на два разнородни метала с навлажнено тяло или със самата вода". Тогава се появява електрическо напрежение, което изтича като електрически ток, когато металите се допрат. При опитите на Галвани нервите и мускулите на жабата са играли именно ролята на влажно тяло между медната кука и желязното перило. В този случай токът е протичал през нервите и ги е дразнил, а това е предизвикало свиване на мускулите. Въз основа на това Волта изказал мнението, че Галвани не е открил специфично, съдържащо се в организма на жабата електричество, а нейното тяло просто е затворило веригата от желязо и мед.

Така възникнал известният в историята на техниката спор Галвани-Волта. За да демонстрира на Волта своята правота, Галвани провел втори опит, при който се опитал да предизвиква мускулни свивания у жаба без наличие на каквито и да било метални предмети. Той допрял нерв към току-що наранен мускул в мястото на среза. Мускулът веднага се свил. Галвани сметнал, че това доказва съществуването на електричество вътре в жабата, а днес ние бихме казали, че той е установил опитно разликата в биоелектричните потенциали на външната и вътрешната част на мускула. В случая веригата се състояла само от нерви и мускули, но горепосочената разлика се е проявила особено рязко там, където мускулът е бил срязан. Увредената част е отрицателно заредена спрямо здравата. Когато нервът се е допрял до мястото на среза, електрическата верига се е затворила.

Макар знанията на човечеството в тази област значително да са се разширили и уточнили от времето на Галвани насам; макар че той анализирал резултатите с тогавашните постижения на физиката, болонският експериментатор си остава човекът, открил, че в мускулите се произвежда електричество. В основата създаденият от него термин се е запазил (срв. "биоелектричество") като понятие за естествените електрически явления и процеси, възникващи в живите тъкани на организма. Те лежат в основата на множество физиологически и поведенчески реакции. Освен това, към проблемите на биоелектричеството се отнасят и всички ефекти, възникващи на различни нива на организма, когато той се окаже под въздействие на електричество от външен източник.

Въпреки че Галвани допускал неточности в тълкуването на резултатите (а и понякога смятал правилния извод за грешен), направеното от него било достатъчно, за да положи основите на електрофизиологията - наука, която се занимава с електрическите явления в организма при различни негови състояния. Теорията на Галвани за "живото електричество" създала основата за възникване на електромедицината и много медицински методи и процеси, като електроенцефалографията, електрокардиографията, електромиографията, които измерват електрическата активност на мозъка, сърцето и мускулите съответно. Както правилно отбелязва по-късно Алесандро Волта, в самия факт на потрепване на препарирания жабешки крак при електрически разряд от физична гледна точка няма нищо ново. Но Галвани подходил към явлението не като физик, а като физиолог.

Всички тези опити на учения над биоелектричеството - в лошо и в хубаво време, на открито и в помещения – го направили създател не само на нова наука (електрофизиология), но и на нови термини на негово име. В електромедицината пък "галванизация" означава физиотерапевтичен метод, при който организмът на пациента се подлага на въздействието на постоянен ток с константна сила и напрежение до 60 V. И, както отбелязахме по-горе, в чест на Галвани биологията нарича "галванизъм" мускулните съкращения, предизвикани от действието на електрически ток.

Когато през 1791 г. излязъл трактатът на болонеца, той предизвикал истинска буря в научните срещи и дискусии – по мнението на един съвременник, в тези среди той се обсъждал не по.малко от Френската революция. Опитите на Галвани, главно поради своята необичайност, набрали огромна популярност – знайни и незнайни физици, химици, философи, лекари едновремено проявили масов интерес към жабите и особеностите на нервната им система.

Независимо от цялото му усърдие обаче, Луиджи Галвани експериментирал само с жаби. Продължавало да бъде загадка какво ще стане, ако електрически ток бъде оставен да тече не през жабешки, а през човешки труп.

Електрическите танци

Несъмнено работата на Галвани е оказала голямо впечатление на Мери Шели, когато тя е писала "Франкенщайн". Но според някои изследователи, идеите на племенника на Галвани – Джовани Алдини – са имали дори още по-силно влияние над нея.

Джовани Алдини (Giovanni Aldini, 1762-1834) е италиански физик, роден също в Болоня, племенник и последовател на Галвани. Той обаче смятал, че чичо му не е отишъл достатъчно далече, и някъде малко след 1800 г. се замислил да пропусне електрически ток през мъртво човешко тяло. По онова време за научни и експериментаторски цели обикновено се използвали тела на обесени или обезглавени престъпници. Според тогавашния английски наказателен закон (т.н. Murder Act 1751) аутопсията и въобще разрязването на тялото на престъпника след изпълнение на присъдата се постановявало от съда като допълнително наказание, и именно този текст позволявал на Алдини лесно да си набавя трупове. Източникът на електричество бил същият онзи Волтов стълб, за който споменахме в началото.

В записките си Алдини пише, че през 1802 г. "първите обезглавени престъпници бяха докарани в помещение недалеко от мястото, където е била изпълнена присъдата им. В началото една глава се подлагаше на действието на ток от [Волтов] стълб. Металната жица беше вкарана в ухо, намокрено със солена вода. Другият й край се съединяваше към горния или долния край на стълба. В резултат започваха силни свивания на всички лицеви мускули, които се изкривяваха в най-невероятни и ужасни гримаси. Особено поразяваха движенията на клепачите, макар на човешка глава те да не бяха толкова ясно изразени, колкото на такава на бик".

Тази гравюра е илюстрация към излезлия през 1804 г. в Париж трактат на Алдини "Теоретично и експериментално есе върху галванизма с поредица опити" (Essai theoretique et experimental sur le galvanisme, avec une serie d’experiences). Високият предмет, подобен на молив, е Волтовият стълб. Токът се подавал към трупа с помощта на извит прът, съединен с неелектропроводима стъклена ръкохватка. За нея експериментаторът хващал пръта, за да не получи токов удар.

Най-известната демонстрация на Алдини се провела на 17 януари 1803 г. в Лондон. Тогава физикът-шоумен използвал за експеримент трупа на наказания Джордж Фостър, убил съпругата и жена си. Изданието The Newgate Calendar, в което се отразявали всички извършени в затвора Нюгейт екзекуции, посветило обширен очерк на опита на Алдини. Скоро след обесването докарали тялото на престъпника в Кралската колегия на хирурзите, където вече се била събрала много публика. Алдини взел два извити електрода и напъхал единия в устата на трупа, а другия – в ухото му. Според нюгейтския вестник, "мигом челюстта започна да трепери, лицето се сгърчи в ужасна гримаса, а лявото око се отвори". Когато открили достъп до мускулите на левия палец и допрели прътовете до тях, ,,китката на ръката се сви в юмрук“. При допир с други мускули токът предизвикал резки съкращения на всички мускули на ръцете. Но най-удивителното се случило, когато електродите били напъхани в ухото и в правото черво. Това "доведе до толкова силно движение на трупа, щото присъстващите помислиха, че той се е съживил". Между другото, затворническият вестник отбелязва, че ако това наистина стане, Фостър е щяло да бъде отново обесен, тъй като неговата присъда постановявала, че престъпникът "трябва да бъде виси на бесилката, докато не умре".

След тази демонстрация в Лондон се разправяло, че един от очевидците, някой си мистър Пас, служител на Хирургическата колегия, получил такъв шок, че скоро след това умрял. Вестниците отпечатали зловещи карикатури, на които Алдини възкресявал мъртъвци. Последвали още няколко демонстрации, които било толкова ужасяващи, че даже зрители със здрави нерви не издържали и побягнали от помещението.

^{Карикатура. Дяволите са ядосани, защото трупът на убиеца е съживен}

Всъщност Джовани Алдини бил най-известният човек, който започнал електрически опити върху човешки трупове, но не и първият. Още през 1798 г. френският физиолог, анатом и лекар Ксавие Биша (Marie François Xavier Bichat, 1771-1802) провеждал електричество през телата на гилотинирани хора. В съчинението си "Физиологически изследвания върху смъртта и живота" (Recherches physiologiques sur la vie et la mort) той отбелязва, че така е възможно да възстанови движението на мускулите в телата, вкл. и сърдечните. Но Биша бил по-скромен човек, учен, и не се стремял да прави опитите си колкото се може по-публични и зрелищни, както Алдини.

Когато Мери Шели е започвала да пише "Франкенщайн", тя със сигурност е знаела в подробности за опитите с елесктричество, за които говорела цяла Европа. Най-вероятно тя е научила за тях от съпруга си. Поетът Пърси Биш Шели бил очарован едновременно и от науката, и от окултизма. Той сам провеждал опити с галванични токове, които завършили със смъртта на семейната котка.

Трябва да отбележим, че такива "бели" нерядко правели и самите учени: не всички имали контакти в затворите и болничните морги, затова им се налагало да извършват опитите си върху различни малки животни - жаби, тритони и т.н. За онези обаче, които държели непременно опитните им зайчета да бъдат човешки, а не животински трупове, предстоели повече трудности. За да могат да извършват работата си, физиолозите и анатомите се принуждавали да завързват съмнителни познанства, което правело дейността им силно рискована. Някои учени били дотолкова фанатизирани в експериментите си, че гледали на труповете просто като на някакъв консуматив, който можел да се изхвърли, щом стане негоден за употреба. Обладани от съзнанието за високата обществена стойност, която ще добият откритията им, ако бъдат доведени до успешен край, те били готови да извършат дори престъпление, за да си набавят следващото мъртво тяло.

И така се стигнало до момента, в който учените били въвлечени, въпреки волята си и високите морални подбуди, в незаконния бизнес. Така например, в началото на ХІХ век в Глазгоу имало сериозен недостиг на трупове. Те се договаряли с "едни момчета" от друга част на Обединеното кралство (напр. от Дъблин), в резултат на което ирландски трупове се товарели в големи кожени чанти, а след това призрачният товар се пращал за Глазгоу с кораб. Когато той стигал пристанището, шкиперът отказвал да плати престанищната такса, поради това телата веднага се сваляли от кораба, изхвърляли се на пристанището и се оставяли там. Малко по-късно, възползвайки се от мрака, местните доставчици ги натоварвали и ги превозвали където трябва. Не е изключено съпрузите Шели да са се срещали с хора, извършвали такива съмнителни "подвизи".

Мъртво-живият

Именно Глазгоу е следващото място, където ще спрем, вървейки по следите на Франкенщайновците. В първата половина на ХІХ век там живял човек с разностранни дарования – икономист, философ, физик и химик - на име Ендрю Юр (Andrew Ure, 1778-1857). Той също силно се интересувал от електричеството и неговите възможности.

На 4 ноември 1818 г. той започнал опити над мускулестия труп на престъпника Матю Клайдсдейл, чийто труп бил доставен в анатомическа аудитория на Университета в Глазгоу само 10 минути след изпълнението на присъдата. Описание дава самият Юр в съчинението си "Речник по химия и минералогия" (1821). Най-напред лекарят разрязал трупа откъм тила и извадил няколко прешлена. Сетне били направени разрези в лявата пета и лявото бедро, а накрая и над челото. Сега експериментът можел да започне.

В хода на демонстрацията електроди били свързвани към гръбначномозъчния и седалищния нерв. Щом през тях бил пропуснат електрически ток, започнали гърчове и конвулсии. А щом електродът бил допрян до петата, кракът, който дотогава бил свит, изведнъж се изправил толкова рязко, че замалко не съборил асистента. След това електродът бил допрян до диафрагмалния нерв. Това произвело наистина неочакван ефект – веднага гръдният кош започнал равномерно да се повдига и спада, като че тялото диша. Контактът на електродите със зрителния нерв довел до невероятни гримаси по лицето на убиеца – гняв, ужас, отчаяние, мъчение и страдание. Но най-ужасна била картината след електростимулация на лакътния нерв. Тогава палците започнали да мърдат, "толкова бързо, като на цигулар", а в един момент едната ръка се вдигнала и, както се сторило на зрителите, посочила обвинително спрямо тях, сякаш мъртвият се сърдел, че нарушават покоя му. Някои решили, че трупът е оживял.

Дотогава Юр бил асистент на преподавателя по анатомия Джеймс Джефри и не разбирал много от електричество. Този експеримент бил единственото, с което той можел да остане в историята на анатомическата наука. Юр смятал, че ако причина за смъртта е обесване, а не телесна повреда, той има всички шансове да се върне към живота. Но за всеки случай решил да се презастрахова и предварително заявил, че ако експериментът се окажел успешен, това съвсем няма да бъде добре, защото би съживил един убиец.

Заниманията на Юр с промишлено производство дали отражение и на възгледа му за живота. Наблюдавайки продължително фабричните машини, той разглеждал човека като някакво подобно устройство, което се състои от определен набор от нерви, мускули и кости, които се привеждат в движение от някаква сила. Според него, главната такава сила било електричеството, и той се опитал да го използва, така щото да превърне човека в марионетка.

Такива демонстрации постепенно започнали да се извършват в различни точки на света. Те хвърляли сянка върху лекарската професия и все повече хора започнали да мислят, че след като един шумно обявен опит се е оказал неуспешен, то виновен е лекарят, който е шарлатанин. Байрон дори написал подигравателно четиристише за електрическите представления. Започнали да наричат всички по-необичайни учени "безумни" и "порочни" хора. За съжаление, този образ не напуска някои средства за масова информация дори и днес!

Съвременните научни знания позволяват лесно да се обясни същността на "електрическите танци" и подобните им демонстрации. Смъртта не е процес, който настъпва мигновено, а постепенно. Първо настъпва клиничната смърт, сетне биологичната (мозъчна), но клетките на организма не умират всички изведнъж в момента, когато човек "издъхне". Различните тъкани и органи в организма преживяват различно дълго време и след биологичната смърт на организма. (И добре, че е така, защото именно поради това е възможна трансплантацията на органи от мъртви (трупни) донори на живи реципиенти напр.) След активиране с електрически ток мускулите могат да показват активност в течение на известен брой часове след смъртта на организма. Реакцията на възбудимост е толкова по-вероятна, колкото по-малко време е изминало от биологичната смърт.

А сега нека се срещнем и с учения, които може би е прототип на д-р Виктор Франкенщайн. За него се носят множество легенди, затова тук ще разделим истината от мита.

Лудият алхимик

Йохан Конрад Дипел (Johann Konrad Dippel, 1673-1734) е немски богослов, лекар и алхимик, роден в замъка Франкенщайн близо до Мюлтал и Дармщат. Затова често добавял към името си прозвището Franckensteinensis (лат.). Завършил университета в Гисен и започнал богословски занимания, но скоро след първите му издадени работи влязъл в остри спорове с известни теолози. Водел несигурен и предприемчив живот и често изпадал в конфликти. За разпространение на ерес бил изпратен в затвора, където изтърпял седемгодишно наказание. След като излязъл, започнал да се занимава с алхимия. Опитвайки се да изнамери "еликсир на живота", който да съживява мъртъвци, той забърквал разтвори от всякакви съставки, вкл. животински кости. Както знаем, съживяването на умрели хора, постигането на безсмъртие и превръщането на различни вещества в злато са традиционни цели на алхимията.

Независимо че Дипел не успял да извърши нито едно от горните три неща, многобройните му експерименти с разтвори от кости и други вещества довели до създаването на т.н. Масло на Дипел (Dippel's oil). Изобретателят решил и провъзгласил, че е открил "еликсира на живота", който прави човека безсмъртен. Течността, разбира се, нямала чак такива чудодейни свойства, но при все това не била съвсем безполезна. Маслото на Дипел представлява вторичен азотен продукт от деструктивна дестилация на костите, затова го наричали и костно масло. Това била тъмна, вискозна и подобна на смола течност с неприятна миризма. Включва и други съставки, като напр. пироли, пиридини и нитрили. "Еликсирът" се използвал навремето си за много неща, но вече е значително остарял. Една от употребите му била като репелент против животни и насекоми. Освен това, бил популярен и като химическо оръжие по време на Северноафриканската кампания във Втората световна война. С "маслото" войските можели да направят кладенците негодни за пиене и така да предотвратят употребата им от неприятеля.

Дипел често правел опити върху мъртви животни, на които той бил ,,жаден дисектор“ (Jared Christman - Grave Pawns: Civilization's Animal Victims (2010), с. 48). В дисертацията си "Болести и лекарства за живота на плътта" (1736) алхимикът твърди, че е изнамерил "еликсира на живота“ и начин да изгони демоните от човека чрез микстура, съставена от варени животински кости и плът. В същото произведение Дипел заявява, че души могат да бъдат пренесени от един труп на друг чрез тръба. Душепренасянето също е традиционна цел за алхимията.

Оттук започват легендите, като напр. следната, която е съвременно изобретение. Говорело се, че алхимикът се опитвал да "пренесе душата" от един труп на друг. Споменатото в горния абзац негово твърдение, прибавено към зловещата му слава, е дало на различни хора основание да твърдят, че германецът действително се е занимавал с това. Но няма преки доказателства, които да го уличат в конкретни действия в тази посока. Пък и как ли би се опитал да присади душа чрез тръба? Вероятно най-накрая ще опита да разреже един труп и премести сърцето му - а може би и други органи - в друг. Но за тази цел биха му трябвали току-що умъртвени хора, а не изровени от гробовете скелети... ако действително е разполагал и с такива (за това после). В малки градчета като тези около замъка Франкенщайн не е било лесно току-така да си набавиш два чисто нови трупа, и то по едно и също време (защото нали трябва още да не е започнало разлагането им). Това е нямало да остане скрито, а Църквата е била най-силната власт по това време, особено в провинциалните райони. За такива действия Дипел най-вероятно би бил изгонен от градската община, към която се числи (а може би и църковно отлъчен). На него действително му е било забранявано да влиза дори в цели страни – напр. Швеция и Русия – но заради еретичните му богословски позиции. Гледната точна както към историческите събития, така и към биографиите на спорни личности най-често съвпада с тази на властимащите. Когато влиятелната Църква вече е дамгосала някого като еретик, е лесно след това всички негови действия да бъдат окачествени като отвратителни и кръвосмразяващи. Особено ако се намираме в ХVІІІ век и става дума за човек, занимаващ се с наука.

Някои от съвременниците на Дипел, като напр. Йохан Хайнрих Юнг (Johann Heinrich Jung), твърдят, че към края на живота си той съвсем се отказал от вярата след многогодишни спорове с християнски водачи. След като нарекъл Христос "безразлично същество" (Jung, Johann Heinrich - Theobald, or the Fanatic (1835), с. 25–28), се отдал изключително на алхимични опити. Направил лаборатория близо до Витгенщайн и горе-долу след това събитие в живота му започват най-много митове. Вероятно за да рекламира чудодейните свойства на своя "еликсир на живота", Дипел започнал да разказва как е продал душата си на дявола в замяна на тайно знание, разчитайки, че репутацията на тъмен магьосник ще му позволи успешно да намери богати хора, които с готовност биха заплатили цената на Философския камък и Еликсира на живота. Не ни е известно колко пари Дипел е направил от отварата си, но саморекламата му изиграла лоша шега, когато представител на местните власти го обвинил в кражби на трупове от гробищата, експерименти върху трупове и дружба с дявола.

Дипел умрял в замъка Витгенщайн вероятно от апоплектичен удар, макар че съвременниците му подозирали отравяне. И каква ирония на съдбата – една година преди да почине, той написал брошура, в която твърдял, че неговият еликсир на живота ще му позволи да доживее поне до 135 години.

Съществува легенда, че Дипел извършвал опити с нитроглицерин, и то толкова усърдно, че накрая силен експлозив разрушил кула от замъка Франкенщайн. Но това е наистина мит. Първо, историята на замъка е добре известна в подробности и никъде не се споменава разрушаване на кула; и второ – по времето на Дипел нитроглицеринът още не е бил изнамерен.

Връзка с романа "Франкенщайн"

Месторождението на Дипел – замъкът Франкенщайн – е дало начало на теорията, че алхимикът е прототип на главния герой в романа на Мери Шели. Нека първо да изложим двете главни хипотези, а след това ще преценим кое е истина и кое не в тях.

През 1975 г. румънският историк Раду Флореску (Radu Florescu, 1925-2014) публикувал книгата "В търсене на Франкенщайн" (In Search of Frankenstein), в която лансира сведението, че Мери Уулстънкрафт Гудуин (моминското име на писателката) е посетила замъка по време на своите пътешествия по Рейн със съпруга си Пърси Биш Шели. Вероятно там тя е чула местните истории за алхимика Йохан Дипел, който вече е станал печално легендарен герой. Флореску също твърди, че съпрузите Шели са се решили на кратко пътешествие из селските местности около замъка, а там са ги придружвали студенти от университета в Страсбург, в който някога Дипел също следвал, преди да бъде изгонен заради скверни експерименти. Тези студенти може би са им разказали за страховития си някогашен колега. И последното сведение на Флореску е, че двамата Шели имали познати от литературния кръг Kreis der Empfindsamen от Дармщад. Те често използвали замъка Франкенщайн за литературни четения и обсъждания.

Местният историк Валтер Шееле (Walter Scheele) в книгата си "Замъкът Франкенщайн: мит, истина, легенда" (Burg Frankenstein: Mythos, Wahrheit, Legende; 2001) твърди, че съществуващите в провинцията легенди са разказани в писмо от фолклориста Якоб Грим (да, един от братята Грим) на Мери Джейн Клермънт (Mary Jane Clairmont), преводачка на английски на Гримовите приказки и мащеха на нашата писателка. Шеле също така цитира местно сведение, че през 1814 г. Мери Шели, доведената й сестра Клеър Клермънт и Пърси Биш Шели са посетили замъка по пътя им към Женевското езеро.

Трябва да отбележим обаче, че никой биограф на Дипел не споменава той да е правел нещо в Страсбургския университет. Действително, през 1814 г. съпрузите Шели са пътували около Дармщад близо до замъка и на една страница от дневника си Мери описва местността. В запис от м. септември е указано: "На върха на един хълм стърчеше разрушена кула с тъмни прозорци". Това наблюдение обаче още не означава, че съпрузите са посетили замъка с шумна компания от млади хора, разказващи истории. Да, Мери вероятно е знаела името на замъка, но тя е много подробна в своите записи и със сигурност би отбелязала и поне малко от разказаното й за Дипел, защото то със сигурност би я твърде впечатлило.

Спрямо втората хипотеза съществуват научни факти, които хвърлят сериозна сянка върху нея. Делото на Братя Грим, животът на съпрузите Шели и всичко, свързано с тях, е много широко изследвано. Никой техен биограф не казва и дума за това. Писмовното наследство на Братя Грим също е обстойно проучено от германистите, но такова писмо на Якоб никъде не е открито. Също така, справка в нито един световен библиотечен каталог не посочва Клермънт като преводачка на приказките на Братя Грим.

Нека не бързаме обаче да отхвърлим всяка хипотеза за връзка между Дипел и д-р Виктор Франкенщайн. На едно място в дневника си, малко след края на пътешествието си до замъка, Мери Шели споменава за "богове, създаващи напълно нови хора" (gods [making entirely] new men). Ако действително слуховете са съществували из местността, където Дипел е извършвал алхимичните си опити, цитираната фраза би могла да бъде нещо повече от просто плод на писателско въображение. Със сигурност връзката между Дипел и д-р Франкенщайн може и занапред да бъде обект на дебат, но той трябва да се води с позоваване на литературни и исторически доказателства.

Наследство

Независимо от засега недоказаната връзка между действителната личност и литературния персонаж, статутът на Дипел като прототип на Франкенщайн отдавна е навлязъл в популярната култура, подобно на корелацията между Влад Цепеш и граф Дракула. Така например, фентъзи писателят Робърт Антон Уилсън (The Earth Will Shake) в романа си "Земята ще се разтърси" (The Earth Will Shake) показва Дипел като фокусник, създаващ чудовища, който сам себе си нарича Франкенщайн. Научнофантастичният роман "Убийствата на Франкенщайн" (The Frankenstein Murders) рисува Дипел като асистент на Виктор, а пък в тричастния минисериал по комикса "Войната на Франкенщайн и Дракула" (The Frankenstein-Dracula War) алхимикът е един от вдъхновителите на доктора. И много други, много други...

Антон Оруш, Sandacite.bg – https://www.sandacite.bg

Източници:

Christman, Jared J. Grave Pawns: Civilization's Animal Victims. Old Bridge, New Jersey : Tier Books, 2010.

Dippel's oil - https://en.wikipedia.org/wiki/Dippel's_oil

Edwin Clarke, L. S. Jacyna. Nineteenth-Century Origins of Neuroscientific Concepts. Berkeley – Los Angeles – London: Univ. Of California Press, 1987 

Electrostatic Generator

Johann Conrad Dippel - https://en.wikipedia.org/wiki/Johann_Conrad_Dippel

Luigi Galvani facts, information, pictures 

Pera, Marcello. The Ambiguous Frog: The Galvani-Volta Controversy on Animal Electricity. Princeton, New Jersey : Princeton University Press, 1992

The Discovery of Bioelectricity: Galvani and Volta

The Science That Made Frankenstein

Гальвани А., А. Вольта. Избранные работы о животном электричестве. Москва – Ленинград : Биомедгиз, 1937.

Два открытия Гальвани

Дечев, Георги. Биоелектричество. София : Нар. просвета, 1962.

Началось все с лягушки

Реальные эксперименты с электричеством в стиле Франкенштейна 1800-х годов

Франкенштейн. Мифы и правда

Шели, Мери. Франкенщайн. София : Нар. култура, 1981.

Эшкрофт, Франсис. Искра жизни: Электричество в теле человека. Москва : Династия АНФ, 2015