"Налага се да го извикаме - във време, когато някои имат дързостта да се кръстят в името на идеала на либералната демокрация, който най-сетне успя да се осъществи като идеала на човешката история: никога досега насилието, неравенството, изключването, гладът и следователно икономическото потисничество, не са обхващали толкова много човешки същества в историята на земята и човечеството. Вместо да възпяваме идването на идеала на либералната демокрация и на капиталистическия пазар в еуфорията на края на историята, вместо да празнуваме "края на идеологиите" и края на големите еманципаторски дискурси, нека не игнорираме този очевиден макроскопичен факт, състоящ се от множество отделни случаи на страдание - нито една степен на прогрес не ни позволява да игнорираме обстоятелството, че никога досега толкова много мъже, жени и деца не са били поробени, гладуващи или изтребени от лицето на земята", заявява преди десетилетия френският философ Жак Дерида.
Въпреки че тя не е от днес или от вчера, идеята за политическа коректност получи голямо внимание напоследък. Терминът обикновено се свързва с цензурирането на политики, действия и език, смятани за неудобни или обидни за дадена група в обществото, и измислянето на начини за справяне с такива социални несправедливости.
Опонентите на политическата коректност обикновено използват термина, за да обозначат "парадокса на толерантността" - насърчаването на толерантност спрямо малцинства и членове на исторически неоправдани групи до толкова крайна степен, че тези действия сами по себе си може да станат друга форма на нетолерантност. Опонентите на движението вярват, че то е форма на "културен марксизъм", правейки асоциации с основните елементи на ленинизма, сталинизма и маоизма. Те също така вярват, че привържениците на политическата коректност често извършват същите злодеяния, срещу които твърдят, че се борят - включително обратната дискриминация и потискането на свободното изразяване, пише Scientific American.
Привържениците отхвърлят критиките и говорят в своя защита за трансформационната сила на езика, способен да измени нагласите и вярванията, така че да се постигне истинска социална справедливост. За движението е особено важна доктрината, прокарвана от постмодерни интелектуалци като Алтхусер, Дерида, Фуко, Грамси, Галбрейт и Маркузе. Идеите на Дерида имат голямо влияние в университетските среди в САЩ. Дерида критикува психологическия процес на категоризация, като твърди, че разграничаването между нещата само по себе си е акт на мотивирано изключване, което служи на интересите на властта.
Привържениците на политическата коректност вярват, че техните притеснения за толерантност и равенство са обосновани и че цензурата е превантивна мярка, така че да не се увеличава дискриминацията спрямо неоправдани групи. Някои дори стигат дотам да вярват, че опонентите им несправедливо ги окарикатуряват, с цел белите, хетеросексуални мъже да запазят своята власт. Както обяснява Мариан Айм (Maryann Ayim): "Ако политическата коректност намалява сексуалното и расовото посегателство, обезкуражава хомофобските, расистките и сексистките дискурси в образователна среда и спира политики, вредящи на потиснати групи, тогава тя не е просто правилна, но и морално задължение."
В скорошно проучване Кристин Брофи (Christine Brophy) и Джордан Питърсън (Jordan Peterson) правят внимателен анализ на личността на политическата коректност. Те разработват скала от 192 елемента, която измерва свързаните с политическата коректност език, вярвания и емоции въз основа на прочетени от авторите новинарски статии, книги и изследвания по темата. В списъка са включени различни видове въпроси, така че изследователите да могат да добият по-пълна картина на вътрешния свят на политически коректните индивиди. Впоследствие той е прегледан и допълнен от техни колеги и аспиранти. Скалата попълват 332 участници, заедно с въпросници, измерващи личност, коефициент на интелигентност и чувствителна реакция при погнуса.
Какво откриват?
Учените откриват, че политическа коректност съществува, може да бъде надеждно измерена и притежава две основни измерения. Те наричат първото "ПК-Егалитаризъм", а второто "ПК-Авторитаризъм".
Интересно, но всъщност се оказва, че политическата коректност не съществува само при хората с леви пристрастия, а по-скоро е проявление на общата чувствителност към обида.
Въпреки че двете измерения съдържат чувствителност към обида, изследователите откриват някои съществени разлики. Егалитаристите са по-склонни да приписват културни причини за различията между групите, вярват, че разликите във властта на групите се дължат на обществени несправедливости и подкрепят политики в полза на исторически неоправдани групи. Следователно тяхната емоционалната реакция спрямо дискриминаращ език произтича от основна мотивация за постигане на разнообразие чрез увеличаване на равенството и всяко отклоняване от равенството се смята, че е предизвикано от културата. Поради своите вярвания, те са по-склонни да подкрепят по-демократична форма на управление.
В контраст с тях, авторитаристите смятат, че има биологическа основа за разликите между групите, подкрепят цензурирането на обидни материали и политики, както и по-строги наказания за нарушителите. Следователно това измерение отразява в по-голяма степен общата чувствителност към обида и вероятно произтича предимно от мотивация за постигане на сигурност и стабилност за страдащите. Техните вярвания ги карат да подкрепят по-авторитарна форма на управление, за да се постигне еднаквост.
Но какво да кажем за личността на политическата коректност?
Независимо от измерението, участниците, подкрепящи елементи като "Важно е за мен да бъда политически коректен/на", е по-вероятно да са от женски пол, да не са бели и да съобщават за по-високи нива на състрадателност, които създават характерната чувствителност към обида. Но какви личностни черти отличават двете измерения?
Егалитаристите e по-възможно да са имали преживявания, които са променили тяхната чувствителност към индивидуални различия и неравенство, имат по-богат речник, по-отворени са към нови преживявания и се идентифицират в по-голяма степен с исторически неоправдани групи. Същевременно авторитаристите са по-религиозни, имат повишена чувствителност към погнуса и замърсяване, изпитват по-голяма нужда от ред, демонстрират по-беден речник и е по-вероятно самите те или човек от тяхното семейство да страда от тревожност или разстройство на настроението.
Въпреки че изследването няма за цел да проучи политически възгледи на участниците, то хвърля светлина върху някои на пръв поглед парадоксални явления в политиката. Откритията от подскалата за авторитаризъм подсказват прилики с десния авторитаризъм. В психологическата литература е често срещана положителната връзка между консервативни възгледи и чувствителност към погнуса. В настоящото изследване погнусата от замърсяване и измерението за ред и традиционализъм са взаимосвързани. Това предполага по-голямо сходство между политически коректните авторитаристи и десните авторитаристи, отколкото се смяташе досега.
Друго интересно сходство са по-високите нива на диагностицирана тревожност или разстройство на настроението сред политически коректните авторитаристи. Заедно с десните авторитаристи те показват по-силна страхова реакция при социални или лични заплахи, като най-силна е реакцията при случаи на социални разлики.
Както отбелязват учените, в основата на авторитаризма (независимо от начина, по който се изразява политически, и кой се счита за нарушител) стои възглед, приемащ голяма част от социалния свят за заплашителна. Брофи и Питърсън смятат, че може би политически коректните авторитаристи подкрепят политики на цензура и строги наказания поради желанието да се предпазят от неприятни преживявания. Високите им нива на състрадателност може да ги накарат да симпатизират на уязвими групи на дъното на социалната йерархия.
По отношение на другото измерение на политическата коректност, връзката между морална погнуса и егалитаризма подсказва, че това измерение е по-тясно свързано с либерализма (б.а. да не се бърка с класически либерализъм). Действително някои учени са изказвали идеята, че мотивиращата сила на либералните възгледи е моралният гняв, или гневът от името на някой друг.
Тъмната страна на състрадателността
Резултатите също така подсказват, че прекалената състрадателност може да има тъмна страна. Докато високото ниво на състрадателност по принцип се счита за нещо хубаво, не бива да се забравя, че тя се е развила в хода на еволюцията, за да улесни връзката между майката и детето (виж тук и тук). Затова състрадателната реакция е насочена към тези в нужда и е пристрастна спрямо негативни емоционални реакции (например тъжни и страхливи изражения на лицето). Така нараства чувството на сходство на даден човек спрямо уязвимите индивиди и съответно липсата на такова спрямо доминантните.
Според голяма част от литературата в социалната психология ние сме склонни да обработваме информацията за членовете на групата, към която принадлежим, по-задълбочено, припомняме си повече положителни подробности, даваме по-високи лични оценки и насочваме към тях по-често ресурси, отколкото към онези извън нея. Нещо повече - склонни сме да смятаме, че негативните им постъпки се дължат на ситуационни фактори, а положителните на присъщите им вътрешни качества - докато за външните лица е обратното.
Постепенно се увеличава литературата за т. нар. "патологичен алтруизъм". Крайната състрадателност може да има вредни ефекти като затруднения при разделянето на правилно от грешно - и следователно прощаване на всички нарушения на членовете на собствената група, и обратното - предпазливост и агресия към хората извън нея - понякога дори без действителна провокация.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари