Властта води до увреждане на мозъка

Ако властта се предписваше като лекарство, щеше да е придружено с дълъг списък от странични ефекти. То е токсично и води до странни неадекватни поведения.

Но дали властта може да доведе наистина до увреждане на мозъка?

Оказа се, че психолози и невролози сериозно разглеждат този въпрос, в което може да се уверим в статията на Джери Юсийм (Jerry Useem) на страниците на The Atlantic.

Миналата година генералният директор на банка Wells Fargo Джон Щумпф подаде оставка заради скандал, по време на който стана ясно, че служителите на банката откриват фалшиви сметки и кредитни карти без съгласието на клиентите. Банката е глобена с 185 милиона долара, повече от 5 хиляди души нейни служители са уволнени, Wells Fargo се разследва в няколко щата.

Но интересното е поведението на вече бившия главен изпълнителен директор на Wells Fargo по време на изслушването му в щатския Конгрес миналата есен. Този човек, достигнал до върха на най-богатата банка в света, въпреки че се извинява, няма никакви признаци на разкаяние или чувство за вина. И никакви хапливи въпроси на конгресмените не могат да го смутят.

"Той изглеждаше само дезориентиран, като изпитващ ефектите на часовата разлика космически пътник, който току-що пристига от Планетата Щумпф, където уважението към него е природен закон и 5000 е твърде малък брой [пострадали] хора" - пише Юсийм.

^{Джон Щумпф, бившият шеф на най-богатата банка в света, като че ли не е от тази планета.}

Какво се случва в главата на Щумпф? Ново изследване показва, че по-добрият въпрос е: Какво не се случва в нея?

Историкът Хенри Адамс метафорично, а не медицински, описва властта като "вид тумор, убиващ симпатията към жертвата".

И това не е далеч от фактите, които разкрива Дачър Келтнер (Dacher Keltner), преподавател по психология в Калифорнийския университет в Бъркли, след години на лабораторни и полеви експерименти. Той открива при изследванията си в продължение на две десетилетия, че субектите с власт действат така, сякаш са получили травматично мозъчно увреждане, стават все по-импулсивни, по-малко осъзнават рисковете и най-важното, по-зле се справят с оценката на събитията от гледната точка на други хора.

Сухвиндер Обхи (Sukhvinder Obhi), невролог Университета Макмастър в Онтарио, наскоро описва нещо подобно. За разлика от Келтнер, който изучава поведението, Обхи изучава мозъка. И когато изучава главите на властимащи и лишени от власт с апарат за транскраниална магнитна стимулация, той открива, че властта наистина възпрепятства определен невронен процес, наречен "отражение", който е крайъгълен камък на съпричастността. Това дава неврологичната основа на това, което Келтнер нарича "парадокс на властта ": След като получим властта, губим част от способностите ни, които са ни били необходими, за да я получим.

Загубата на тази способност е доказана в различни експерименти. При едно изследване от 2006 г. участниците трябва да нарисуват буквата Е на челото си така, че другите да могат да я разчетат - задача, която изисква да можеш да разбереш как изглеждаш от гледната точка на друг наблюдател. Хората, считащи се с власт, три пъти по-често поставят Е по правилният начин за себе си и обратно за всички останали ( Джордж У. Буш, например вдигна флага на САЩ наобратно на Олимпиадата през 2008 г.).

Други експерименти показват, че имащите власт хора по-лошо определят чувствата на хора по фотографии или познават как техен колега може да интерпретира забележка.

^{Снимка: The Atlantic}

Това, че хората са склонни да имитират изрази и езика на тялото на своите началници може да влоши проблема - подчинените не подават на началника си правилните сигнали. Но по-важното е, според Келтнер, че властимащите спират да имитират другите.

Да се смееш, когато другите се смеят или да се напрягаш заедно с другите, това е нещо повече от опит да получиш чуждото благоразположение. Това помага да се предизвикат у теб същите чувства, които другите изпитват и позволява да надникнеш в душата на другия.

Хората с власт "престават да симулират преживяванията на другите", коментира Келтнер, което води до това, което нарича "дефицит на емпатия".

Отражението (Mirroring) е по-фин вид мимикрия, която се извършва изцяло в главите ни, без да осъзнаваме. Когато гледаме, че някой извършва действие, частта от мозъка, която се използва, за да направим същото, се активизира в съпричастност. Обхи и неговият екип се опитва да постигне тази активация, пускайки на участниците в експеримента видео, в което нечия ръка стиска гумена топка.

За участниците без власт процесът "отражение" работи добре - невронните пътища, които те използват за стискане на истинска топка, се активират силно. Но при властовата група това не се случва.

^{Снимка: Pixabay}

Всъщност нито един от участниците в този експеримент не притежава постоянна власт. Това са студенти, които са отделени в тази група, защото са имали ситуации, в които са имали власт. У тях процесът "отражение" не е разрушен, а само приглушен. Това потискане вероятно ще отмине, когато отпаднат съответните усещания

Но ако ефектът се запази по-дълго - и те започнат да се издигат по йерархичната стълбица, може да ги сполети това, което в медицината е известно като "функционални" промени в мозъка.

Но дали властимащите просто са спрели да се опитват да се поставите на мястото на другите, без да губят способността си да правят това.

Оказа се, че Обхи е провел последващо изследване, което може да помогне да се даде отговор на този въпрос. Този път на участниците им е обяснено както е "отражение" и са помолени да направят съзнателно усилие да увеличат или намалят своя отклик. "Нашите резултати не показаха разлика" - пишат Обхи и неговият съавтор, Катрин Нейш (Katherine Naish). Усилията не помагат.

Това е депресираща констатация.

Знанието трябваше да е сила. Но какво хубаво има в това да знаеш, че силата те лишава от знания?

^{Снимка: Pixabay}

Съществува утешение, че промените не са само вредни. Изследване показва, че властта дава на мозъка способността да отсява периферната информация. В повечето случаи това осигурява по-добра ефективност. Като страничен ефект се притъпява социалното усещане. Дори и това не е непременно лошо за властимащите или групите, които водят. Сюзън Фиск (Susan Fiske), професор по психология в Принстън, убедително доказва, че властта намалява необходимостта от нюансирано разбиране на хората, тъй като властта ни дава възможността да управляваме ресурси, които по-рано е трябвало да молим от другите. Но, разбира се, в една модерна организация, поддържането на това управление разчита в някаква степен на организационна подкрепа. И огромният брой примери за началническо високомерие в заглавията на новините показва, че много лидери пресичат линията на непродуктивното безумие и прищевки.

Колкото по-зле оценяват индивидуалните черти на хората, толкова повече разчитат на стереотипите. И колкото по-малко са в състояние да "виждат", различни изследвания показват, толкова повече разчитат на личната си "визия" за нещата. 

Може ли нещо да се направи?

И не, и да. Трудно може да се спре властта да не повлияе на мозъка ни. По-лесно е, от време на време, най-малкото да спрем чувството за власт.

Доколкото това се отразява на начина, по който мислим, властта, напомня Келтнер, не е пост или длъжност, а душевно състояние. Спомнете си за времената, когато не сте имали власт и вашият мозък ще възстанови връзката си с реалността, показват неговите експерименти.

На някои хора спомените за времената, когато не са имали власт, им помагат, а достатъчно ярките спомени могат да осигурят един вид постоянна защита.

^{Снимка: Pixabay}

Едно изненадващо проучване, публикувано в Journal of Finance през февруари миналата година установи, че изпълнителните директори, които като деца са преживели природно бедствие със смъртни случаи, много по-малко са склонни да рискуват от изпълнителните директори, които не са имали такова преживяване. Интересно е, казва Рагхавендра Рау (Raghavendra Rau), съавтор на изследването и професор в Университета в Кеймбридж, че главните изпълнителни директори, които са преживели бедствия без много смъртни случаи са били склонни повече да рискуват.

Но природните стихии като торнадо, вулкани, цунами и не са единствените ограничаващи високомерието сили. Главният изпълнителен директор на PepsiCo и председател на съвета на директорите на компанията Индра Нуйи (Indra Nooyi) понякога разказва историята за деня, когато научава за назначението си в борда на компанията през 2001 г. Тя пристигна у дома си, изпълнена с чувството на собствената си значимост, когато майка й, преди да успее да сподели "голямата новина", я помолва да изтича за мляко. Нуи, кипяща от ярост излиза и донася млякото. "Остави си проклетата си корона в гаража" я посъветвала майка й, когато се върнала.

Смисълът на историята е, че се разказва от самата Нуйи. Тя служи като полезно напомняне за необходимостта да останем заземени. Майката на Нуйи служи в историята като "заземител". Подобна роля има политическият съветник Луис Хоуи (Louis Howe) в отношенията си с президента Франклин Делано Рузвелт, когото Хоуи винаги нарича Франклин.

За Уинстън Чърчил лицето, което изпълнява тази роля е съпругата му, Клементин, която има смелостта да напише: "Мой скъпи Уинстън. Трябва да призная, че забелязвам влошаване на маниерите ти. Не сте толкова любезен, както преди". Това писмо е написано в деня, когато Хитлер влиза в Париж, и то не е оплакване, а сигнал - тя пише, че някой е споделил с нея, че Чърчил е започнал да се държи "твърде презрително" към подчинените си на заседанията, че "не приемал никакви идеи, нито добри, нито лоши", а това води до опасността, че "няма да получи най-добрите резултати".

^{Клементин и Уинстън Чърчил}

Лорд Дейвид Оуен (David Owen), британски невролог, станал по-късно парламентарист, служил като министър на външните работи, преди да стане барон, разказва и двете истории - на Хоу и Клементин Чърчил - в книгата си от 2008 г. „История на болестта. Недъзите на световните лидери от последното столетие” (In Sickness and in Power: Illness in Heads of Government during the Last 100 Years). В нея той проучва различните психични разстройства, засягащи работата на британски министър-председатели и американски президенти след 1900 г. Докато някои страдат от инсулт (Удроу Уилсън), злоупотреба с наркотични вещества (Антъни Идън) или евентуално биполярно разстройство (Линдън Джонсън, Теодор Рузвелт), то най-малко четирима души са имали разстройство, което медицинската литература не признава за такова, макар че би трябвало, твърди Оуен.

"Синдромът на високомерието", както той и неговият съавтор, Джонатан Дейвидсън (Jonathan Davidson), го определят в статия от 2009 г. , публикувана в списание Brain, "е нарушение, свързано с притежанието на власт, особено с власт, свързана с преобладаващ успех, задържана с години и с минимално ограничение на лидера". Неговите 14 клинични характеристики включват: показно презрение към другите, загуба на контакт с реалността, неспокойни или безразсъдни действия и прояви на некомпетентност. През май, Кралското дружество по медицина бе съвместно домакин на конференция с фонда "Дедал" (Daedalus Trust) - организацията, която Оуен създаде за проучване и превенция на високомерието.

На въпрос към Оуен, който признава, че и самият той е предразположен към високомерие, дали нещо му помага да запази връзката си с реалността, нещо, което и другите хора с власт могат да използват, той споделя няколко стратегии: да си спомня за разрушаващи високомерието епизоди от миналото си; да гледа документални филми за обикновени хора; навикът да чете писмата на избирателите си.

Но Оуен се оплаква, че бизнесът и властимащите нямат интерес към неговите изследователските начинания.

Явно болестта, която се вижда твърде често в заседателните зали и в кабинетите на началниците, е малко вероятно скоро да получи своето лекарство.

Още по темата

09/11/2016

Човекът

Тръмп е по-психопат от Хитлер, Клинтън - по-коравосърдечна от Нерон