Читател на Наука OFFNews: Айнщайн не е прав. Ето защо

Теорията на относителността наскоро празнуваше 100 години от публикуването си. През изминалия век тя е многократно проверявана и е издържала всички тестове успешно. Но въпреки това, има хора, които не са съгласни с нея.

По повод статията в Наука OFFNews на Божан Божков „Гаражните гении срещу Айнщайн”, получихме в редакционната поща възражение от читателя ни Рангел Колесин.

Поместваме писмото му без редакторска намеса. 

Читателите навярно са запознати с въпросната статия. За тези, които са направили непростимия пропуск ще спомена, че става дума за интерпретация на ефекта на Саняк от позицията на релативизма. Всеки има право да интерпретира и защитава своите убеждения, но няма право да залива опонентите си с помия. Аз не се мисля за гений, нито имам дори и гараж, но не намирам основание да сеосъждат онези, които не виждат в теорията на относителността (ТО) това, което упорито се насажда вече цяло столетие. Очевидно е, че в ТО има дефицит на Истина за света в който живеем и това кара хората да спорят и да я търсят... Нали в споровете се ражда истината? Впрочем има и безспорни истини за Айнщайн, върху които бих искал да акцентирам:

Специална теория на относителността (СТО). Историята на бързи обороти: До края на 19 в. физиците са вярвали в съществуването на Ефир, който се е „покоил в абсолютното пространство”. През 1887 г. Майкелсон и Морли не са успели да открият „ефирен вятър”, който е трябвало да се образува при движението на Земята по орбита около Слънцето. Това веднага е било изтълкувано като отсъствие на Ефир и така се е изпаднало в противоречие с уравненията на Максвел – непоклатимия фундамент на електродинамиката. През 1889 г. Джордж Фицджералд е изказал предположение, че дължината на телата се съкращава в посоката на движението им, поради което с помощта на интерферометра на Майкелсон не може да се установи наличието на Ефир. В 1895 г. Хедрик Лоренц е доразвил тази идея чрез преобразуване на координати и време. През 1889 г. Анри Поанкаре е дал правилна математическа форма на преобразуването на Лоренц и е формулирал принципа на относителността, въвеждайки четиримерния континиум пространство-време. През 1904 г. Лоренц е разработил нов вариант на своята теория. През 1905 г. Поанкар е формулирал всеобщия принцип на относителността. През същата година Айнщайн е публикувал специалната теория на относителността, в която са кооптирани всички достижения на Лоренц и Поанкаре. Разликата е, че Лоренц и Поанкаре са продължавали да вярват в съществуването на Ефир и са приемали своите теории като чиста математическа измислица, а ефектите предсказани от теориите – като динамични свойства на Ефира. Айнщайн е приел преобразованията като реалност, а ефектите – като свойства на пространството и времето и ... е намирил достатъчно лекомислени поддръжници (като напр. Клайн и Гордън). От казаното до тук следва,че СТО е зачената с грях и затова не може да не бъде непорочна. Но това е само моралният аспект. По лошото е, че като теория СТО е чист нонсенс!

Доказателство:

Същност на СТО.По същество СТО е отрицание на абсолютното и абсолютизиране на относителното. Целта на СТО е по теоретичен път да се предскаже съществуването на т.н. „релативистични ефекти” – забавяне на времето, нарастване на масата и съкращаване на дължината на телата, движещи се с относителни скорости, сравними със скоростта на светлината. Споровете за състоятелността на СТО обикновено се израждат в спорове за реалното съществуване и за относителния характер на тези „предсказания”. СТО ги тълкува като ефекти на измерването, като свойство на пространството време и следователно те не могат да съществуват реално. Порокът на СТО. По принципче „релативистичните ефекти” във всяка двойка системи трябва да бъдат еднакви, поради което те са ненаблюдаеми и неизмеряеми по принцип! Който не е в състояние да проумее този елементарен логичен извод вероятно има интелектуални проблеми и е по-добре да стане политик. А както споменахме по-горе, ефектите са и наблюдавани и измервани. От тук следват два възможни логични изхода:

1. Да се отрече реалното съществуване на „ефектите” и с това да се обезсмисли СТО, защото отсъствието на ефекти прави невъзможно обяснението на липсващ ефирен вятър.

2. Да се приеме, че Ефир! - това което е необходимо на уравненията на Максвел! Това значи, че не е имало нужда от преобразованията на Лоренц и от теорията на относителността.

Следователно, и в двата случая СТО е излишна! Аз лично вярвам в експериментите . Добрият имидж на физиката е изграден със златните ръце на експериментаторите. Но аз не вярвам в интерпретациите на теоретиците. Аз приемам относителността само в контекста на Принципа на относителността и затова не мога да приема една теория на относителност без относителност. И щом относителността е без значение по принцип, то няма никакъв смисъл тя да се разпространява върху пространството и времето.

        Що се отнася до физиката на „ефектите”, то тя може да бъде изяснена напълно само след предварително изясняване на физичната същност на материята и електромагнитните вълни. Но реалното съществуване на „ефектите” дава основание да се твърди с увереност, че съществува качествена разлика между покоящата се и движещата се материи. Само движещата се материя притежава кинетична енергия, инерция и де Бройлеви вълни. Става ясно, че отрицанието на реалното съществуване на де Бройлевите вълни е некоректен акт, целящ запазването на СТО!

        Единствената реална заслуга на СТО пред науката е, че тя обърна внимание върху съществуването на „ефектите”, но науката заплати твърде висока цена за това. Фактически развитието на физиката спря на позицията дуализъм „вълни – материя”.

        Обща теория на относителността (ОТО). Твърди се, че ОТО е обобщение на СТО за системи движещи се с ускорение. Но по принцип движението с ускорение е несъвместимо с принципа на относителността. Ако под „относителност” се подразбират„релативистичните ефекти”, то съществуването им в системи движещи се с ускорение противоречи на СТО. В две еднакви по маса системи, движещи се еднакво време с еднакви ускорения, могат да получат най-различни относителни скорости в зависимост от разликата в посоката на движението им! Третата възможност е терминът „отонсителност” да е свързан с предполагаемия „относителен характер” на времето и пространството. В такъв случай целият свят трябва носи марката „относително”, но както беше уставовено по-горе при представянето на СТО, относителният характер на пространството и времето дори при инерционните системи е илюзорно.

        По същество ОТО е теория на гравитацията. И тук трябва дебело да подчертаем, че основите на „релативистичната” теория на гравитацията са разработени от Поанкаре далеч преди Айнщайн! Гравитацията е била дълбоко непонятно явление през цялата история. Тя е била еднакво непонятна и за Галилей, и за Нютон, и за Поанкаре, и за Айнщайн и ще остане непонятна докато науката не разбере що е то материя? Затова ще се въздържим от критика на ОТО като теория за гравитацията. Добра или лоша, тя е една от многото съществуващи теории на гравитацията. Независимо от абсурдните предпоставки, всяка теория се стреми да изрази действието но гравитацията като зависимост на някакъв измеряем параметър /напр. гравитационен потенциал/ от реално измеряеми парамерни – маса, форма, разстояние и пр. В този аспект тензорната форма на запис при ОТО може да има своите предимства при решаване на конкретни задачи. Но ако ОТО е приемлива като теория на гравитацията, то тя е абсолютно неприемлива като теоретична основа на Вселената.

        Космологията в капана на Айнщайн.Човечеството осъзнава съществуването на Вселената едва в края на 19 век. Вселената се е оказала твърде голяма за примитивната техника за наблюдения, поради което експерименталните данни са се получавали мъчително бавно. Едва през 1911 г. Весто Слайферт е изтълкувал червеното отместване в спектъра на галактиките като доказателство за разширение на Вселената. Едва през 1929 г. Едвин Хъбъл е получил количествен израз на това разширение в уравнение носещо неговото име. Едва в 1998 г. бе установено разширението на Вселената с ускорение. Но за сметка на това още от самото начало е закипяла бурна теоретична дейност, в която Айнщайн е бил лидер. През 1916 г. той е огласил ОТО като теория на гравитацията, а през следващата (1917) я е префасонирал в космологична теория. Така гравитацията е била провъзгласена за силата управляваща процесите във Вселената, а за да не превишава тя правата си и е сложен намордник. Това е станало чрез добавяне към уравнението на гравитацията на допълнителен, космологичен член – Ламда (λ). Айнщайн не е знаел за работата на Слайферт и е смятал Вселената за статична. Той навярно се е удивлявал защо гравитацията не е събрала цялата материя в един куп и е решил, че съществува нещо, което пречи. „Космологичният” член в никакъв случай не е могъл да бъде замислен като сила, защото под действието на такава сила Вселената е трябвало да се разширява. Когато десетилетие по-късно, Айнщайн узнава, че Вселената се разширява, той не твърди, че това е благодарение на члена Ламда, а горчиво съжалява, че е направил глупост, като го е въвел в уравнението. Това е истината, която се забравя от съвременните космолози, които виждат в Ламда причината за ускореното разширение на Вселената. Защо не прозряха тази истина поне 50 г. по-рано, а се измъчиха в търсене на закъснение в разширението?

        Разширение на Вселената с ускорение обезсмисля идеята за кривото пространство като причина за гравитацията – не може пространството да се криви едновременно в двете посоки – и към вътрешността, и към периферията на Вселената! Впрочем, никой до сега не е дал смислено обяснение как се криви тримерно пространство? Оказва се, че гравитацията е локална сила (около масивните сферични небесни тела), с ограничен периметър на действие и практически не влияе върху поведението на Вселената в периода на нейното ускорено разширение – картина твърде далеч от тази начертана от космологичните амбиции на Айнщайн. Но ако за Айнщайн има някакво оправдание поради фактическа липса на експериментални данни за Вселената в онова време, то нищо не оправдава съвременните космолози в старанието им да повтарят неговите заблуждения. Те би следвало да внимават в това, което Вселената сама разказва за себе си – с други думи, те са задължени поне да решат уравнението на Хъбъл за Вселена разширяваща се с ускорение! Тогава те биха разбрали, че нашата Вселена е вечна, с циклично повторение на периоди на разширение и свиване и че тя съществува заедно с други вселени в безкрайното абсолютно пространство. Всичко друго е от лукавия!

        Теория на относителността изглежда наивна и безобидна, но фактически тя е препъни камъкът в развитието на науката и психическото менгеме, което продължава да потиска мисълта на милиони хора. Но това е „шедьовърът” на Айнщайн, заради който той е обявен за личност на 20-то столетие и най-велик физик на всички времена. Може би за това да има принос и формулата изразяваща връзката между маса и енергия (Е = m с²). Историята разказва, че въпросите за зависимостта на масата от скоростта на движение и за връзката енергия-маса са възникнали още след публикуването на уравненията на Максвел (далеч преди появата на ОТО) при съгласуването на електродинамиката с класическата механика. По въпроса са работели плеада известни физици, сред които личат имената на Дж. Томсън и О. Хевисайд, на Лоренц и Поанкаре. В трудовете на Хевисайд и Поанкаре се срещат изрази практически идентични с Айнщайновата формула. Безспорната заслуга на Айнщайн е, че той „универсализира” масата. Но същевременно той пренебрегва вързката на масата с Ефира. Затова той е бил принуден да постулира еквивалентност на инертната и гравитационната маси. Така е бил пропуснат шансът да се разкрие истината за гравитацията и инерцията като ускорено движение на Ефир относно материя (гравитация) и материя относно Ефир (инерция).

       В този аспект, останалите работи на Айнщайн, в които има много повече физика изглеждат като подценени и пренебрегнати. Например, Айнщайн получава Нобелова премия за обяснението на фотоефекта. Вярно, обяснена е само количествената страна на въпроса, но тя се оказва достатъчна за непретенциозните физици. Качествената страна остава все така неясна. Според обяснението на Айнщайн, при фотоефекта топчето-фотон се блъска в топчето електрон и го избива вън от атома. Но оказва се, че когато топчето електрон е извън атома, в покой, никакво блъскане с топчета- фотони не е в състояние да го накара да се помръдне! И тук въпросът се свежда до съществуването на разлика между покоящата се и движещата се материя, която се изразява с де Бройлевата вълна! Значи, трябва не фотон- топче, а фотон- вълна, който да интерферира с де Бройлевата вълна, която да изведе електрона извън атома.

Айнщайн е създал напълно нормална теория на Брауновото движение, но лично на мен ми е трудно да преценя нейните предимства или недостатъци по сравнение на появилите се все по това време (началото на миналия век) теории на Смолуховски и Ланжевен.

Не зная с какво Айнщайн е помогнал на индийския физик Бозе, но е факт, че съществува статистика, която носи името „Бозе – Айнщайн”.

Твърде важен щрих от портрета на Айнщайн е фактът, че той сам се определя като агностик (писмо до Берковиц от 1950 г). Това означава, че той сам не вярва във възможността да бъде разкрита истината за строежа на света в който живеем. Затова получените от него количествени зависимости между параметрите на явленията могат да бъдат безупречни, но обясненията му на физиката на явленията са пълни глупости. Затова никак не е чудно, че Айнщайн не успя да създаде единна теория на полето. Обикновено се говори, че Айнщайн е бил пацифист, но често се премълчава факта, че той е един от инициаторите за създаването на атомната бомба, която изпепели стотици хиляди мирни жители на Хирушима и Нагазаки.

Още по темата

26/02/2016

Физика

Физик от СУ: Гаражните гении губят и тази битка

08/11/2015

Физика

Гаражните гении срещу Айнщайн или ефектът на Саняк

13/05/2015

Физика

Природата на светлината

07/03/2015

Физика

Обща теория на относителността