30 юни 2022
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Хуморът намалява човешките страдания

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 01 април 2022 в 00:01 57290
Д-р Хънтър Кампбъл или „Пач“ Адамс (в средата) с доброволци от Еквадор, облечени като клоуни, които дават надежда и радост на деца-сираци, болни от различни болести или просто обикновени хора. Кредит: Wikimedia Commons

Смехът може да бъде важен дори за страдащ човек, но с такт и в точния момент. Хуморът може да помогне да се справи с напреднало заболяване, когато други терапии вече са се провалили. Това са основните тези, изложени в статия в Psychology today на д-р Даниел Милър (Daniel Miller), лекар в хоспис, специализирал палиативни грижи, които са фокусирани върху намаляването и превенцията на страданието на пациентите.

„Ако нямах чувство за хумор, отдавна щях да се самоубия", споделя Махатма Ганди.

„Моля, кажете ми, че сте републиканци", се шегува Роналд Рейгън с хирургическия екип, на път към операционната преди анестезия, след като е прострелян при опит за убийство.

Един от начините, по които хората се справят с пристъпа на безпомощност, тъга и безпокойство, които човек изпитва, когато се сблъска с тежко обстоятелство, е хуморът.

„По време на моята десетилетия на медицинска работа съм наблюдавал у хората нуждата да се чувстват цялостни. „Цялостта“, за която имам предвид, е вътрешният съзнателен разказ за това кои сме ние от момент до момент. Това е „Аз“-ът, който се събужда сутрин, отива на работа, общува с приятели, прекарва време със семейството си и ляга да спи в края на деня. Това не изисква сериозно изследване на подсъзнанието", обяснява д-р Милнър.

Абсурдността на сериозното заболяване

Болестта, особено тежката, нарушава нашето самочувствие. Влияе на „Аз“-а по дълбоки начини. Това предизвиква нашата идентичност и ни лишава до голяма степен от чувството ни за контрол, от което отчаяно се нуждаем, за да функционираме като цялостно „Аз“. Може да се каже, че сериозното заболяване разгражда в годините „Аз“-а по-бързо от действието на психотерапията. Коварният обрат е безмилостен и не се интересува колко сме подготвени да участваме в неговата „терапия“.

А нима не е абсурдна болестта, която ограничава живота? Усещането е, че се случва нещо нелепо.

Пациент на д-р Милнър, диагностициран с амиотрофична латерална склероза (АЛС), описва това в своя блог:

„Когато го разбереш за първи път е влудяващо сюрреалистично. Образите на това, което предстоеше пред мен, бяха унизително отвратителни. Това отвращение бързо се превърна в гняв, когато прогнозираните симптоми започнаха да се проявяват. Яростта в мен само се засилваше с всеки етап от загубата на контрола на тялото ми. От куцане без чужда помощ през препъване с помощни стредства до борба да се прехвърля на инвалидна количка, а когато станах напълно неподвижен, раздразнението ми се удвои. Докато речта ми си проправяше път от случайни мрачни думи до тежки, гърлени изказвания, злобата ми кипна. Но безспорно най-големият ускорител на моята ярост бяха въпросите без отговор. Защо АЛС? Защо аз? Защо сега? Вакуумът, създаден от това, че привидно няма смисъл или цел, беше абсурдно огромен.”

Обикновено няма добри отговори. Понякога отговорите са доста неприятни и влошават ситуацията още повече. Човек може да си помисли, че това е възмездие за минали дела. Може би това е просто случаен лош късмет, генетична игра на късмета, което "може да се случи на всеки, но за съжаление, това се случи на мен".

Ако човек не може да коригира/адаптира и да се справи с тази перспектива, може да се развие нихилистично отношение. Абсурдният или сюрреалистичният хумор може да разкрие странна прилика с екзистенциалното затруднение на човека и в същото време да предизвика малко катарзис, толкова необходим, когато човек е зает единствено със своята борба.

Доктор Милнър се опитва да създаде у пациеентите си усещане за безгрижност и лекота.

Негов пример е д-р Хънтър Кампбъл или „Пач“ Адамс (на чийто живот е посветен едноименният филм "Пач Адамс" от 1998 година), който е едновременно и лекар, и професионален клоун.

На снимката Хънтър Пач Адамс с Нехама Ривлин (съпруга на президента на Израел Реувен Ривлин) при връчването на „Наградата Даниел за медицина със сърце“ за лекари и медицински сестри от областта на онкологията в знак на признание за изключителното лечение на пациенти. Кредит: Wikimedia Commons

„Има различни видове хумор. Хуморът, който се опитвам да създам, ни обединява с пациента и двамата в една абсурдно трудна ситуация, в която се намираме и двамата", обяснява д-р Милнър.

Той описва случай от своята практика на пациентка с метастатичен рак на дебелото черво с чревна непроходимост. Тя страда много от гадене, повръщане и коремни болки, ако не успее да освободи червата си:

„И така, когато ми казва с усмивка: „Докторе, току-що направих най-голямото лайно в живота си!“ с тази усмивка тя ми казва чрез хумора си, че все още е жива и здрава в нейния свят и все още има издръжливостта да продължи и да упорства в борбата си със запазена цялата си човечност, без да изпара в униние и безнадеждност."

„Някои от най-големите ни радости, които можем да си спомним, са, когато "се напикаваме от смях". Само това описание ни дава щастлие, което не може да бъде потиснато. Познаваме чувството, емоцията. Можем да преживеем това състояние и да се усмихнем с очите си. Тази радост е неописуема и да можеш да позволиш на човек да преживее нещо, дори близко до това състояние, си струва усилията.

Връзка чрез хумор

Не забравяйте, че когато страдаме, светогледът ни се свива неимоверно. Свива се в черната дупка на страданието с маса от хиляда слънца. Надеждата, радостта, любезността, добрата воля, връзката с другите, смисълът на живота просто изчезват. Ставаме по-малко от хора. Ние сме обзети от страданието. Това, което хуморът позволява, е повторното свързване на нечие страдание с неговата човечност и връща поне малко дори и за кратко радостта. Това не е панацея, но оставя своя отпечатък. Това е терапия, която само ние, хората, можем да споделим с други хора, без да се нуждаем от технологии, хапчета или процедури. Всичко, което се изисква, е жив опит, малко такт и чувство за хумор.

Разказвайки за своята работа в хоспис, д-р Милнър отбелязва, че основна съставка не е лечението, а връзката.

Ако се гледа на съвременната медицина като транзакция, т.е. пари, разменени за медицински грижи, ше се загуби връзката. Десетилетия наред свикнахме с този вид медицинска помощ, но не ни харесва. Защо? Защото е лишена от човечност. Технологиите, опитът и уменията, лишени от човечност, не са грижа.

При млад пациент с леко заболяване дълбоката човешка връзка с лекаря не е жизненоважна, но когато шансът за излекуване или за оцеляване е малък, тогава фокусът е върху човешката връзка. Колко струва това? Почти нищо във финансово изражение, но в емоционално, психологическо и духовно отношение със сигурност е безценно.

„Така че защо да използваме хумор? Да се ​​изгради разбирателство, да се формира връзка, да се създаде не толкова плашещо пространство, където психологическото страдание може да отстъпи (макар временно) на по-позитивна референтна рамка, да се постигне катарзис с освобождаване от отрицателната емоция и енергия, да се подкрепи устойчивостта в много трудна ситуация, за да позволи на човек да погледне по-широко на своето затруднение и да се освободи от своето всепоглъщащо страдание."

„Смехът е най-близкото разстояние между двама души", закл'чава д-р Милнър.

Източник: Humor, Serious Illness, and End of Life, Daniel Miller, Psychology today


Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Медицина
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.