Легендата за Голямата стъпка е развенчана в напрегнатия трилър „Деволюция” на Макс Брукс

Cлед като огънят от изригването на вулкана Маунт Рейниър най-сетне стихва, архивите за клането в едно малко градче могат да бъдат разкрити във впечатляващия нов роман от автора на „Z-та световна война“.

Всички са чували за зловещия Саскуоч, известен още като Голямата стъпка… възможно ли е обаче това митично създание, вдъхновило хиляди книги и филми на ужасите, да е съществувало наистина?

На български език в майсторския превод на Богдан Русев вече може да откриете „Деволюция” – новия роман от световноизвестния автор на бестселъра „Z-та световна война“ Макс Брукс. Книга, която успява да размие границите между истина и невъобразимо, съчетавайки обстойните проучвания на автора на северноамериканската легенда за Голямата стъпка с някои от най-добрите прийоми на жанровата литература.

След като разрушителната стихия от избухването на вулкана Маунт Рейниър остава в миналото, архивите от клането в малко уединено градче, наречено Грийнлуп, могат да бъдат разкрити. В ръцете на страстен почитател на историите за митичното чудовище попада дневника на местната жителка Кейт Холанд. А нейните признания отприщват отново един забравен ужас. Защото докато погледите на цялата страна са били приковани в яростното изригване на Маунт Рейниър, на няколко мили от там се е развихрила по-малка по мащаби, но не по-малко смъртоносна трагедия. Подножието на вулкана, който хвърля сянка в небето, крие една добре пазена и страховита тайна, която е време да излезе на повърхността…

Какво се случва, когато си изправен пред приближаващия и може би невъзможен за предотвратяване фатален край? И способен ли е човешкият дух да се опълчи на хищническата природа?

В изповедта на Кейт отекват сериозни и актуално звучащи теми, а легендарните хуманоидни криптиди оживяват на страниците на романа, за да поставят читателя пред труден избор – да прецени сам дали тази страховита история изглежда достоверна или просто съживява онзи страх, който отдавна е бил погребан под леглото на детството.

Безмилостно добра комбинация между творчеството на Стивън Кинг и Майкъл Крайтън, „Деволюция” е оригинален разказ за отчаяната битка за живот, кърваво пътешествие в един плашещо реалистичен свят и автентично научно пътешествие между легенда и действителност.

Из „Деволюция” на Макс Брукс

Не съм сигурна защо поех по алеята, обратно по маршрута на Тони към моста. Екопътеката беше по-близо. Нужда от свобода? Подсъзнателно бягство? Не се съмнявам, че много се забавляваш с всичко това.

Освен това сигурно ще се гордееш с мен, че по¬чувствах нужда да анализирам мотивите на Ивет. По ня¬каква причина не се чувствам толкова виновна за това, че се съмнявам в нея, колкото за Тони. Защо толкова бър¬заше да му подскаже да заговори за спасителния отряд? Беше ли свързано с желанието за контрол? Да не при¬знае, че Мостар е била права? Затова ли на сутрешната медитация беше извъртяла истината за това кой беше предвидил лахарите? Затова ли ни беше изправила пред неособено дискретното си изпитание за вярност? Дали да се съгласи с Мостар, за нея не означаваше да се откаже от част от контрола, който упражняваше върху групата? Толкова важно ли беше за нея да упражнява контрол?

Занимавах се с тези мисли около половин час. Не съм сигурна колко далеч по пътя стигнах. Все още бях много далеч от моста. Човек наистина забравя каква е разли¬ката в разстоянието, което изминава пеша и с кола. Но сигурно можех да продължа още малко. И едва не го на¬правих, разсеяна от психологическите си размишления, но когато излязох зад един малък завой, забелязах точно по средата на пътя една голяма скала.

Трябва да кажа, че очите ми бездруго бяха пресъх¬нали от недоспиване, а и малките частици пепел във въздуха не ми помагаха. По тази причина не можех да бъда сигурна колко точно беше голяма скалата или на какво разстояние от мен се намираше. Спомням си, че си помислих как сигурно се е дотъркаляла тук през последните няколко часа. Иначе как щеше да я заобиколи Тони, за да отиде и да види, че мостът наистина го няма вече? Дори виждах следите от гумите на колата му – общо четири, по две във всяка посока. Спомням си, че изпитах усещане за край – независимо дали имаше мост, или нямаше, вече не можехме да си тръгнем от тук с коли, защото на пътя беше паднала тази гигантска скала.

А после видях как скалата се раздвижи.

Размърда се на мястото си, порасна и след това из¬чезна зад дърветата. Освен това ми се стори, че видях как променя формата си – удължава се, стеснява се, дори разперва клони като на дърво. Крайници? Разтърках очи и силно примигнах.

Когато отново погледнах натам, на пътя нямаше нищо. Скалата определено беше изчезнала. А после вя¬търът промени посоката си и довя до мен една миризма. На яйца и гниещи боклуци.

В главата ми нямаше съзнателни размишления как¬во да направя след това. Никакъв вътрешен диалог. Сто¬рих го инстинктивно. Обърнах се и закрачих обратно. Очите ми не спираха да обхождат всичко наоколо в рав¬номерна дъга, както те учат да правиш на първия урок по шофиране. Стараех се да крача равномерно и да дишам постоянно. Опитвах се да не мисля за това, което бях ви¬дяла. Животно, елен. Може би „скалата“ е била просто нещо, което ми е влязло в окото.

Но миризмата ставаше все по-силна и аз вече не мо¬жех да се сдържам да не ускоря ход. Стори ми се, че видях как нещо се раздвижи от дясната ми страна – между две дървета внезапно се откри празно пространство.

Отново ускорих крачка.

Глупости. Безсмислици. Изтощение. Информацион¬но претоварване от новините, съчетано със спомените за окървавения, заклан заек.

Отначало в лек тръс, с продължителни контролира¬ни вдишвания. Онова усещане. По тила ми. Усещането, че някой ме гледа. Затичах се, а дъхът ми загърмя в ушите.

Нямаше как да съм си въобразила воя. Определено го чух – точно както онзи ден. Басов вой, който се на¬дигна и заехтя сред дърветата. В стомаха ми избухна мълния.

Втурнах се да бягам.

Спринтирах задъхана, а светът се тресеше пред мен.

И паднах. Точно както в някой от онези глупави, ев¬тини филми на ужасите, в които тъпата блондинка се просва на земята точно в момента, когато психопатът за¬махва с ножа си към нея. Поне се сетих да стисна очи и да затая дъх, но след като паднах по очи в пепелта, вече нямаше как да не си поема дъх.

Започнах да кашлям и да се давя, очите ми пареха и не виждах ясно, когато отново се втурнах напред.

Не се обръщай! Ясно си спомням това. Виковете в гла¬вата ми. Не се обръщай! Не мисли! ДАВАЙДАВАЙДАВАЙ!

Бедрата ми горяха, както и дробовете.

Тичах, докато не видях покривите да се показват над пътя. Тялото ми се изпълни с ендорфини. Успях. Стиг¬нах. На сигурно място!

Дан!

Той идваше срещу мен, следван от Мостар.

И двамата изглеждаха шокирани, обзети от пълна изненада.

Сигурно съм изглеждала абсурдно, покрита с пот и пепел, задавена и неспособна да си поема дъх. Още се чувствам абсурдно. Паднах в прегръдките на Дан и про¬дължих да се давя на гърдите му.

Минаха няколко минути, преди да успея да си поема дъх дотолкова, че да им разкажа къде съм била. Дори си признах как съм си помислила, че може да ме е гонило някакво животно. Не казах какво. Никакви подробнос¬ти. Нямаше как да е било толкова голямо, като се има предвид колко бяха големи дърветата. Сигурно изоб¬що не съществуваше. Но онази миризма – възможно ли беше да съм си я въобразила?

По лицето на Мостар се четеше смес от объркване и… загриженост? Съжалявам, изтощена съм. Дан непре¬къснато ми повтаря да си лягам. Но искам първо да за¬пиша всичко това. Извинявам се, че се получава толкова несвързано.

Погледът на Мостар. Не знам защо ме гледаше така – нито защо, докато Дан ми помагаше да вляза в къщата, тя не откъсваше очи от гората.

Още по темата

14/06/2019

Животът

Защо Голямата стъпка се привижда на хората, обясняват психолог и антрополог