Фонограф. Дори и да не сте меломани, вероятно сте чували за тази машинка. На 29 ноември 1877 г. Томас Едисон демонстрирал уред, способен за пръв път в историята да консервира възпроизвеждащ се в момента звук, така щото той да бъде годен за по-сетнешно прослушване. Отношението към звука било на път завинаги да се промени. Фонографът станал предтеча на всички други аналогови звукозаписващи и звуковъзпроизвеждащи устройства, а с неговото раждане започнал да тече процесът на опростяване на звуконосителите и увеличаване на достъпността им. ,,Стремежът винаги е бил от носителя и музиката да остане само музиката“ – казваше един автор от грамофоново време.
През 1993 г. пък се случило друго събитие, което някои историци на техниката смятат за най-важното в цифровата музикална култура: бил разработен дигиталният антагонист на чистия аналогов звук, компютърният аудиоформат mp3.
Психоакустика
Психоакустиката е наука, изучаваща психологическите и физиологическите особености на възприемането на звука от страна на човека. По-точно, в звукозаписването и звуковъзпроизвеждането (ЗЗВ) основните задачи на психоакустическата наука са следните:
- да обясни как човешкото слухово възприятие разшифрова един или друг звуков образ
- да установи основните взаимовръзки между физическите стимули и слуховите усещания
- да разкрие кои параметри на звуковия сигнал са най-значими за предаване на семантична (смислова) и естетическа (емоционална) информация
Малко история
Форматът МР3 първоначално бил замислен като един от компонентите на мултимедийния формат MPEG-1 (по-късно MPEG-2), само че устремно развиващите се интернет технологии осуетили плановете на създателите му. Ясно е, че при свиването (компресирането) на звуковия сигнал се губи качество, затова създателите на mp3 използвали психоакустически алгоритми, за да са резултатни усилията им загубите да станат практически неразличими за ухото на масовия слушател.
През 1993 г. в Интернет били качени първите МР3 файлове. Бързо е установено, че въпреки доста ниските скорости на тогавашната световна паяжина, с новия формат е възможно относително бързо да се разпространяван звукови файлове.
Четири години след това в света на софтуера се появи един плейър, който извърши истинска революция и до голяма степен се е превърнал в легендарен – става дума за WinAmp, разбира се. Той поддържаше плъгини и имаше вграден еквалайзер.
През 1998 г. компанията SaeHan пусна първият хардуерен MP3 плейър, който имаше смешни за днешни стандарти възможности на паметта – 32 или 64 мб. По това време Интернет вече беше наводнен с всевъзможни MP3 файлове, повечето от които – пиратски.
Точно по това време вече значително поевтиняха оптичните устройства за персонални компютри с възможност за запис на CD-ROM. А малко по-късно, за голяма радост на меломаните, се появи още едно техническо чудо: CD с възможност да четат MP3 файлове. Това даваше възможност да се копират на един диск множество "емпетройки" направо от компютъра, а след това те да се възпроизвеждат направо от плейъра.
Поредната MP3 революция извърши компанията Apple през 2001 г., когато тя пусна на пазара първия в света iPod. Той има миниатюрен твърд диск с обем между 5 и 10 гб, а това е възможно за качване на него на цели фонотеки. Според официалната легенда, идеята за това чудо и рекламния му девиз "Хиляда песни в твоя джоб" принадлежи лично на Стив Джобс.
А най-важното за нас в случая е, че iPod се превърна не само в удобно звуковъзпроизвеждащо устройство, а и в стилен аксесоар за модерните млади хора.
Какво се случи?
Горе-долу началото на "десетте" години на ХХІ век е времето, когато музиката загуби своето материално значение. "Композициите" се превърнаха в "тракове" или "тупалки", а музиката все повече започна да се слуша като фон на друго занимание. Хората започнаха все по-малко да купуват оригинална музика на компактдискове, защото стана възможно на компютъра да се съхранява огромно количество мелодии, свалени от Интернет. И нещо важно – рекламите започнаха все повече да поставят ударението върху обема на плейърите, върху тяхното удобство и дизайн, а за качеството на звука почти дума не се издумваше. От друга страна, за каква оценка на качеството на възпроизвеждане може да се говори, когато потребителите слушат музиката само като фон на друго занимание и така няма съсредоточеността да оценят звука? За да направят това, е необходимо:
- първо, да седнат на спокойствие (за предпочитане у дома) и специалното им занимание за час-два да стане именно слушането на музика
- да се намали количеството възприеман звук във вид на музика
Слушателите, които в момента действително се вълнуват от качеството на звука, са доста малък процент от слушащите музика въобще. За тях и техните "ретро" предпочитания към грамофоните, магнетофоните, старите усилватели и въобще "ламповия звук" са изписани статии и статии. Ценителите на "истинския звук" много се гордеят със своите аудиосистеми и личните си колекции от винилови плочи, като, между другото, сред тези хора има и немалко млади. Но масовият слушател смята префинените аудиофили или просто за богати сноби, или просто за чудаци. Действително обаче, заплащайки немалко пари за висококачествена апаратура и винилови плочи, а след това поддържайки я, Вие ще получите повече удоволствие от един музикален албум. За да усетите предимството на този звук обаче, е нужно и освободено съзнание. У масовия слушател на дигитализирани парчета то не е такова.
На практика се оказва, че нещата тук са горе-долу подобни на тези с електронната и хартиената книга. Оставяйки материалния носител в миналото, ние губим и част от ценността на музикалното произведение. Творците на техническия прогрес са свършили нещо хубаво, премахвайки бариерите между човека и музиката, предоставяйки му пълното право да властва над нея. И – забележете – номерът съвсем не е в това, че ние вече не превъртаме касетната ролка с химикалка и не допираме кърпата до черната матова повърхност на плочата. Работата е там, че самият акт на звуковъзприемане вече не е същото чудо, станал е нещо всекидневно. Така изчезва "чудото от досега", а това значи, че слушането на музика отдавна е престанало да бъде онова свещенодействие, което беше, когато тя не можеше да се възприема в метрото на път за работа или вървейки по тротоара. Просто музиката стана невероятно достъпна!
Тезата, че Интернет и неговите "споделяния" премахват редица доскорошни бариери и така става много по-лесно за добрите изпълнители да пробият, невинаги е вярна. В момента всеки може да качи свой клип в YouTube и така да покаже певческите си данни. Проблемът се състои в това, че качваното музикално съдържание е толкова много, че дори с абонамент пак е физически невъзможно да бъде потребено цялото – просто няма време за това. Така дори на стойностни изпълнители им става доста трудно да намерят своя слушател. Също така хората имат склонност да споделят по-скоро това, на което се смеят или подиграват, отколкото стойностното, което действително им е направило добро впечатление. По този начин се получават смайващи парадокси. Музикални инвалиди като напр. Ребека Блек, която през 2011 г. натрупа над 130 млн. гледания с "хита си" Friday (впоследствие оглавило класациите за най-нехаресвана песен в YouTube), стават по-известни от може би действително стойностни изпълнители, чиято единствена "вина" е, че не са толкова способни, колкото някои - неспособни. Ако компетентен музикален екип оценява всички дошли до него музикални предложения за издаване на материален носител, това няма как да стане. В крайна сметка се оказва, че ако един изпълнител действително иска да пробие и да се сдобие със споделяния във Facebook например, е необходимо да финансира това от собствения си джоб. Къде отиват тогава твърденията, че Интернет премахвал много доскорошни бариери пред младите изпълнители и така спомагал за бързото популяризиране на доброто изкуство?
Неслучайно в тази статия толкова често е употребена думата "изпълнители". Обръщате ли внимание колко често Ваши приятели ровят из YouTube с намерение действително да си послушат нещо за почивка, но след малко разочаровано Ви казват: "Нищо не мога да си харесам за слушане"? И обикновено се спират на нещо "изпитано", но ретро. В момента в Интернет е пълно с хора, от чиито песни не е възможно да се запомни нито една, даже гласът им е идентичен с толкова много други. Това не означава непременно, че те нямат гласови данни. Просто на фоновата музика не са нужни толкова емоции, от нея се иска само да бъде комфортна във всякакви условия. Едно класическо изпълнение като Felicità на Ал Бано и Ромина Пауър сега няма как да бъде напълно усетено през плейъра на някой, който се качва в тролея. Това не може да огорчава, още повече когато осъзнаем, че събирането на една (почти) пълна колекция на представителите на някой стил музика в момента е по-лесно от всякога. Това, което в момента може да се направи за часове (особено ако друг Интернет потребител го е компилирал предварително като пълна дискография и го е качил в някой торент), преди четвърт век щеше да Ви отнеме години време, доста пари, а също рафт или два, заделени специално за колекция.
От друга страна, звукът без материален носител е винаги еднакъв, той не може да се влоши качеството си вследствие на постоянна употреба, както това става с магнетофонните ленти например. Главният проблем, който разгледахме, е разликата, която настъпи в отношението на хората към музиката: поради своята всестранна достъпност тя внезапно се обезстойности. Слушателите вече не се отнасят към нея толкова трепетно, както допреди години. И ако зададем въпроса: не е ли вината за това на МР3 и подобните му невеществени музикални формати, отговорът ще бъде положителен
Антон Оруш, Sandacite.bg – https://www.sandacite.bg
Източници:
MP3 - https://en.wikipedia.org/wiki/MP3#History
Вълчев, Иван, Славчо Маляков. Техника на звукозаписването и звуковъзпроизвеждането. София, Техника, 1971.
