23 юли 2019
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Говорят медиците
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Тъмната страна на съвършенството

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 23 февруари 2019 в 00:0060870
Снимка: neworld.com

Стремежът към съвършенство и самоподобрение е често насърчаван в съвременния свят. Но макар и това да е хубаво нещо, някои психологически изследвания показват, че този стремеж може да донесе и много вредни последици.

В митологията е добре описана историята на атинския разбойник Дамаст, още известен като Прокруст. Щом Прокруст срещнел някой пътник, той го подлагал на необичайно изпитание — дали размерите на пътника ще съвпаднат точно с размерите на леглото му. Ако не съвпадали, Прокруст не губел излишно време и режел краката на по-високите, а по-ниските разтеглял.

Повечето от нас със сигурност са далеч от нравите на древните (или не толкова древните) разбойници, но понякога постъпваме по напомнящ на Прокруст начин — както с останалите, така и със себе си.

В клиничната литература склонността да наложим на всяка цена собствените си стандарти върху света се оказва свързана с дълъг списък от заболявания и затруднения — сред тях попадат депресивните състояния и тревожността (дори при децата), самонараняването, социалното тревожно разстройство и агорафобията, обсесивно-компулсивното разстройство, преяждането, анорексията, булимията и други хранителни разстройства, посттравматичното стресово разстройство, синдромът на хроничната умора, безсънието, трупането на вещи, стомашните проблеми, хроничното главоболие и особено по-кратката продължителност на живота и самоубийството.

Това не бива да ни изненадва. В основата на перфекционизма има заложено силно противоречие. Правенето и признаването на грешки е важна част от израстването ни като личности и членове на обществото. Когато обаче се стремим да бъдем прави въпреки всичко, ние се лишаваме малко или много от преживяванията, които се отдалечават от нашите модели на света.

Според психолога Сара Еган, перфекционизмът е като нишка, преминаваща през целия спектър на психичните разстройства. "Съществуват проучвания, които показват, че колкото по-големи перфекционисти сте, толкова по-голям брой психични проблеми се очаква да имате", споделя тя пред BBC.

Въпреки опасността от такива "странични ефекти", метаанализи разкриват, че перфекционизмът при младите хора в някои западни страни се е увеличил значително за последните няколко десетилетия. В някои случаи поне две от всеки пет деца и юноши са перфекционисти.

Здравословен перфекционизъм?

Има и учени, които подкрепят идеята за "здравословен" перфекционизъм (изразяващ се в поставянето на високи стандарти, мотивация и дисциплина) и нездравословен перфекционизъм (когато дори да имаме особено високи постижения, те не ни се струват достатъчно добри, а отклоненията от първоначалните ни цели ни разстройват). В едно проучване, обхващащо повече от хиляда китайски студенти, учените установяват, че надарените студенти е по-вероятно да бъдат перфекционисти по здравословни начини. Ненадарените, от друга страна, са по-склонни да преминат здравословната граница. И макар и някои проучвания да потвърждават, че форми на нездравословния перфекционизъм (като да обвиняваш прекалено себе си за грешките си или да смяташ, че не си способен да удовлетвориш очакванията на родителите си) правят хората по-податливи към депресивни състояния, според други проучвания "здравословните" аспекти (като високия стремеж към постижения) не оказват въздействие или дори може да имат превантивен ефект.

Но това невинаги е така. Наличието на високи лични стандарти, само по себе си, се свързва с мислите за самоубийство, например. И дори понякога да присъства впечатлението за някакви ползи от перфекционистичните стремежи, те са дребни и вероятно недоразбрани.

В свой метаанализ на 43 изследвания за връзката между перфекционизма и професионалното прегаряне, Хил и Къран откриват, че атлетите, служителите и студентите извлекли малка или никаква полза от наличието на много високи лични стандарти, в сравнение с хората, които не са имали подобни стремежи. Хората със силно нездравословен перфекционизъм обаче преживели доста по-тежко професионално прегаряне.

Да работиш усърдно, с постоянство и внимание към детайла са желателни качества. Но при перфекциониста, те са по-скоро симптом, или страничен ефект, на неговото състояние. Перфекционизмът всъщност не се отнася до поставянето на високи лични стандарти, а до тяхната нереалистичност. Това не е поведение, а начин на мислене за себе си и за другите, отличаващ се с прекомерна критичност.

Всъщност много учени смятат, че факторите, свързвани със здравословния перфекционизъм — като стремежа към самоподобрение, не се отнасят до перфекционизма изобщо. Те по-скоро се отнасят до равнището на съвестност — което обяснява защо се наблюдават различни последици в изследванията.

Да вземем за пример ученика, който е работил усърдно, но е получил слаба оценка на някакво контролно. Ако той си каже, че е "разочарован, но всичко е наред; все още съм добър човек като цяло", това е здравословно. Но ако тълкуванието му е: "Аз съм провал и не съм достатъчно добър", това е вече перфекционизъм.

Следователно перфекционистите и неперфекционистите може да ни изглеждат сходни за кратко. Но когато се доближим и ги наблюдаваме продължително, съвестните хора се оказва, че реагират и действат по по-здравословни начини, когато нещата се объркат. Перфекционистите проявяват прекомерна чувствителност към всяка пречка по пътя и са склонни да преувеличат нейната сериозност.

В свой експеримент Хил и колеги задали на група перфекционисти и неперфекционисти определени цели. Това, което те не им казали, било, че тестът е нагласен: никой нямало да се справи с него. Интересното да се отбележи е, че и двете групи вложили еднакво голямо количество усилия, но перфекционистите се почувствали много по-разстроени от цялата работа и се отказали по-рано.

Когато перфекционистите са изправени пред провал, те реагират много по-остро на него: с повече вина, срам и гняв.

Това, разбира се, ги отдалечава пряко от успехите, които се стремят да постигнат. В повече от 60 изследвания върху атлети, Хил установява, че успехът в спорта най-добре се предсказва от практиката. Но ако практиката не върви добре, перфекционистите може да прекратят усилията си.

Проблемът е, че за тях представянето им е тясно свързано с чувството за себе си. Когато не се справят, те не само преживяват разочарование от изпълнението си. Преди всичко те изпитват срам от себе си. Иронично, тогава перфекционизмът се превръща в тактика за предпазване от срама: ако си съвършен, никога няма да се провалиш, а ако никога няма да се провалиш, няма да имаш поводи да се срамуваш.

Подобна зависимост може да обясни в някаква степен рекордния брой на младите хора, страдащи от психични заболявания по света в последните десетилетия. Перфекционистичните склонности всъщност предсказват наличието на проблеми като депресията, тревожността и стреса дори когато учените изолират влиянието на нивото на невротизъм върху резултатите.
Още по-лошо, прекомерната самокритичност може да доведе до депресивни симптоми, които на свой ред да засилят още повече самокритичността.

Психичните проблеми не само се предизвикват от перфекционизма. Някои от тях също може да доведат до перфекционизъм. Например едно изследване, проследяващо постъпилите в колеж в продължение на цяла година, установи, че тези от тях с висока социална тревожност е по-вероятно да станат перфекционисти — но не и обратното.

Съществуват доказателства, че една от най-добрите защити срещу тревожността или депресията е състраданието към себе си — именно онова, което отсъства при перфекционистите.

По отношение на най-драматичния пример — самоубийството, множество проучвания установяват смъртоносния принос на перфекционизма. Едно от тях откри, че перфекционизмът прави пациентите с депресия по-склонни да мислят за самоубийство, дори отвъд чувството за безпомощност. Скорошен метаанализ, може би най-пълният за връзката между самоубийствата и перфекционизма към настоящето, показа, че почти всяка особеност на перфекционизма — включително да си загрижен за грешките, да чувстваш, че никога няма да бъдеш достатъчно добър, да имаш критични родители или просто високи лични стандарти — е свързана с по-честото мислене за самоубийство (с изключение на това да си организиран или да си взискателен към другите).

Някои от тези критерии, особено родителският натиск и перфекционистичната загриженост, се оказали свързани и с по-големия брой на опитите за самоубийство.

"Черно-бялото мислене може да накара перфекционистите да тълкуват провалите си като катастрофи, които в екстремни случаи предвещават смъртна опасност.", пишат учените. "Резултатите ни се прибавят към голямо количество литература, подсказваща, че когато хората възприемат социалната си среда като изпълнена с напрежение, осъдителна и свръхкритична, те мислят за или се насочват към различни възможни пътища за бягство (например злоупотребата с алкохол, преяждането), включително самоубийството."

И докато съвестните хора живеят по-дълго, перфекционистите умират по-рано.

Ученици и пациенти

Независимо колко безполезен ни се струва перфекционизмът, той става все по-разпространен в съвременните индустриални общества. Метаанализът от Хил и Къран е първият, който разглежда изчерпателно нивата на перфекционизъм за дълъг период от време. Използваните проучвания обхващат повече от 40 000 студенти в САЩ, Обединеното кралство и Канада. Между 1989 г. и 2016 г. най-високият прираст се наблюдава в "социално предписания перфекционизъм", където присъства чувството, че околните имат високи изисквания към теб: 32 процента. Всъщност това измерение е най-силно свързано с тежките психични проблеми.

Откритията са в съгласие с предишно съобщените в литературата. Едно изследване от 2015 г. на даровити юноши от предградията например показа "значимо по-високи нива на перфекционизъм (особено по нездравословните измерения), отколкото предишни изследвания." Друго изследване, което проследило група отличници по математика от Чехия в продължение на десетилетие, съобщава сходни резултати.

Откъде идва подобна тенденция? Ако приемем, че перфекционизмът произтича от обвързването на постиженията ни със самоличността ни, то тогава е по-уместно да се запитаме: "Откъде не?"

Можем да предположим, че държавното образование, в сегашния му вид, има ключов принос тук. Вписването на наказания и оценки на учениците за всяка грешка, неяснота или неуспешен експеримент с учебния материал (или дори заради общуването с другите), вместо съдържателното им обсъждане и опознаването на индивидуалността на всеки ученик, създава ригиден светоглед. Тъй като всяка грешка или проява на неконвенционалност може да доведе до по-ниско средноаритметично при събирането на оценките от срока, учениците развиват страх от експериментирането и убеждението, че тяхната ценност се измерва основно според крайните им резултати и производителността им по някакъв външен критерий.

Ако децата интернализират идеята, че можем да определим себе си единствено в строгите и тесни граници на постиженията ни, то при тях започват да се проявяват перфекционистични тенденции. Едно лонгитюдно изследване например установи, че поставянето на голямо значение върху постиженията в училище води до увеличаване на перфекционизма в по-късен план.
Методът на възпитаване или обучаване на деца чрез раздаването на "златни звездички" има същия ефект. Ако получаваш похвала само когато свършиш нещо добре, може да научиш, че си ценен само когато получаваш одобрението на другите.

Други стратегии — като създаването на вина на децата или обиждането им, защото са направили някаква грешка, може да предизвикат още по-голям проблем. Изследвания потвърждават, че такива родителски тактики е по-вероятно да направят от децата перфекционисти, както и да доведат до депресия на по-късен етап.

Страхът от провала се подхранва и по други начини. Да вземем за пример социалните мрежи: ако направите някакъв гаф днес, опасността той да се разпространи навсякъде е съвсем действителна. Същевременно редактирането на снимки и "пресяването" на случки от личния живот създават нереалистични стандарти и представи за живота на останалите.

Част от перфекционизма е вероятно наследствена, макар че средата играе доста голяма роля (все пак ако беше изцяло наследствен, нямаше да се наблюдават такива изменения в последните десетилетия). Но как родителите да противодействат на тази опасност? Като демонстрират пред децата си здравословно поведение, отчитат и критикуват собствените си тенденции, но най-вече като изразяват безусловна обич и привързаност.

Например родителят може да каже нещо от типа на: "Наистина положи усилия в това. Горд съм заради усилията ти". Става въпрос за създаването на среда, където несъвършенството не просто бива прието, но бива отпразнувано; или да се обясни на детето, че обичта и грижата към него не се дължат на неговото изпълнение и че не е необходимо да бъдеш съвършен, за да бъдеш обичан.

Перфекционизмът може да се окаже труден за преодоляване. Човек може да се научи да бъде състрадателен към себе си в терапевтична обстановка. Но когато отиде например на работа, със същия взискателен ръководител или установена мрежа от поведения, да забрави за решението си. Разбира се, тук присъства и широко разпространената заблуда, че перфекционизмът те прави по-добър служител, родител, атлет и тн.

"Трудността и основната разлика с депресията или тревожността тук е, че човекът го смята за ценен", отбелязва Еган. "Ако имаме тревожност или депресия, не ценим техните симптоми. Искаме да се отървем от тях. Когато обаче срещнем човек с перфекционизъм, той изпитва колебливост към промяната."

Ако светът (не) беше съвършен...

Като един от най-влиятелните перфекционисти в историята на философията вероятно може да се определи Платон. В своите "Диалози" той разгръща възгледа за съвършен свят на Идеите и еднолично управляващ владетел, чиито решения се диктуват от възприемането на този съвършен свят. Все пак в нашия свят не се открива съвършено гладка и кръгла елипса, каквато можем да си представим в главите си или да опишем с уравнения. Фракталите в природата също спират да бъдат "самоподобни" или се променят, след като ги увеличим в определена степен; докато "абстрактният" фрактал обикновено запазва структурата си дори да се увеличава до безкрайност.

Не е изненадващо, че някои автори свързват Платон с възникването на големите тоталитарни утопии на 20 век. Допускането, че можем да контролираме и насочваме цялостно човешкото съзнание или да сведем всички хора до абсолютен и универсален стандарт доведе до някои от най-тежките нарушения на човешките права, познати ни в историята.

Противно на "диктатурата" на Идеите, допускането на малки грешки и несъвършенства от време навреме е всъщност неотменна част от живота на земята. В случая на биологичните структури и еволюцията им, наличието на случайни мутации и излишък, а не следването на някаква твърдо зададена цел, е основната причина за оцеляването и разпространението им в най-различни условия.

При научния прогрес, от друга страна, най-голямата роля са изиграли не предварително планираните и ясно зададени проучвания, а свободното експериментиране, споровете и осланянето на случайността от любители и авантюристи с много свободно време.

Независимо от областта, понякога отдалечаването от първоначалните ни цели може да ни спаси живота... в съвсем буквалния смисъл на думата.


Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Скептик
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.