От ранната пролет на 1348 г. чумната зараза престанала на предпочита единствено пристанищните градове и след нашествието си в региона на Тоскана започнала похода си навътре в континента. След заразата на Пиза и Пистоя в последния град бил създаден градски комитет за надзор върху общественото здраве, по подобие на венецианския такъв. Били издадени заповеди, като напр. труповете да се погребват не набързо и направо в земята, а в плътно заковани ковчези, а гробовете да се копаят с не по-малко от половин метър дълбочина. С цел да не се всява паника, били забранени практики като заупокойните литургии, камбанният звън и носенето на обичайните при погребение дрехи. Но трябва да отбележим, че и тук се появила характерната за Средновековието съсловност – всички тези разпореждания по никакъв начин не се отнасяли за рицарите, докторите по правни науки, съдиите и лекарите, на които можело да бъде оказана всякаква посмъртна почест според желанието на техните наследници.

През това време градове като Перуджа, Сиена и Орвието се надявали, че тези полумерки все пак ще имат ефект и чумната зараза ще ги подмине, но напразно – напр. в последния град болестта отнела живота на над 60 % от населението.

В Испания чумата проникнала по два пътя – чрез баските села в Пиренеите и през пристанищата в Барселона и Валенсия. В началото на 1348 г. заразата вече била силно разпространена. От нея умрели кралицата на Арагон Елеонора, а кралят на Кастилия Алфонсо ХІ Справедливи починал във военния си лагер по време на обсадата на Гибралтар през март 1350 г.

По-нататък маршрутът на чумата засегнал Източното и Южното Средиземноморие – Газа, Сирия, Палестина… Арабският пътешественик Ибн Батута разказва, че мюсюлманите устройвали шествия и спазвали строг пост, за да смирят гнева на Аллах. Огромен брой поклонници се устремили към Мека, като по този начин извършили нещо кошмарно, защото пренесли чумата на цял нов полуостров – Арабския. Независимо, че другият важен град на Пророка – Медина – останал по неизвестни причини незасегнат – в Мека загинали страхотно много местни хора. Както съобщава норвежкият историк и изследовател на темата Оле Бенедиктов, мюсюлманите и християните в Мека, търсейки причина за страшната зараза, заедно се нахвърлили върху меканските евреи с обвинения, че те с присъствието си в свещения град са навлекли гнева на Аллах (Benedictow O. J. 2004: 506)

През есента на 1348 г. в чумата заразила и страхотно опустошила Бордо и Париж. Университетът в града загубил много преподаватели и студенти, а заради цялостното намаляване на населението се наложило значително да снижи изискванията за прием към кандидат-студентите си.

Разпространение на Черната смърт в Европа 1347—1353 г.

Има няколко версии за това как чумата е достигнала английските брегове и оттам вътрешността на Острова, но най-вероятно това е станало чрез английски кораби, които се връщали от водени военни действия във френския град Кале и возели на борда си множество пленници, главно от женски пол. Най-вероятно тези съдове са носили в себе си (освен хората) и плъховете и бълхите, заразени с чумната бактерия. Когато обаче на англичаните станало ясно откъде е дошла заразата, местните започнали да нападат прекалено разголените според тях дамски облекла и поискали от тях да носят допълнителни дрехи, за да показват колкото се може по-малко от плътта си. Според англичаните тези скандални облекла са навлекли на Острова гнева Господен.

През есента на 1348 г. чумата стъпила в Лондон. Крал Едуард ІІІ се опитвал да задържи себе си и сановниците си от бягство (работели съдилища, данъчни служби, Парламент…), но накрая не издържал и напуснал града, като отменил зимната сесия на Парламента за 1349 г. Града напуснали и висшите духовници, което страшно разгневило паството им: миряните сметнали, че онези, които били призвани за техни духовни водачи, всъщност ги изоставят и затова по-насетне в хрониките се срещат случаи, че на епископи – бегълци бил преграждан пътят и били затваряни в църкви за наказание.

В Англия нашествието на чумата било отбелязано и с нечуван мор по добитъка, а причините за това все още не са напълно изяснени. Една от версиите е, че болестта действала и на животни, а според друга оставените без надзор стада се разболявали от шап или антракс. Страната била жестоко опустошена – според днешни изчисления се обезлюдили се около хиляда села. В град Пул над сто години след епидемията все още били останали толкова много празни къщи, че крал Хенри VІІІ бил принуден да издаде заповед да бъдат заселени те отново.

Шотландците, отдавнашни врагове на англичаните, няколко месеца със задоволство наблюдавали тяхното бедствие, но след битките при Селкъркската гора, която шотландците загубили, армията им се заизтегляла навътре в земите им и чумата започнала да ги поразява. По този повод английски хронист отбелязал, че "тяхната радост се превърна в плач, когато наказващият меч Господен се обърна срещу тях така яростно и неочаквано, че започна да поразява и тях с гной и циреи съвсем не по-малко в сравнение с англичаните". Независимо от факта, че във високите шотландски гори и планини чумата се разпространявала по-трудно, все пак епидемията струвала на страната около една трета от населението й.

През януари 1349 г. чума се появила и в Уелс, а сетне Навара и Ирландия, Скандинавието, Швейцария, Австрия и Унгария, а през 1350 г. и в Полша. Трябва да се отбележи обаче, че отделни райони на Франция, Навара, Финландия и Бохемското кралство по неизвестни причини не били засегнати от тази втора чумна пандемия, но през 1360 – 3 г. били поразени от нова вълна и няколко пъти след това, и най-вече от бубонна чума.

Равносметка

Точни сведения за цялостната смъртност, причинена от Черната смърт и последвалите я епидемични избухвания не съществуват, но запазилите се много количествени оценки на съвременници за отделни региони и градове позволяват да се оцени един примерен брой на жертвите.

В Западна Европа първото пресмятане на чумните жертви било направено по заповед на папа Климент VІ и според него били умрели 23,84 млн. души, което се равнява на около 31 % от всички хора, живеещи тогава в Стария континент. Според авторитетната "Кембриджка световна история на световните болести" (The Cambridge World History of Human Disease) изследователите, занимаващи се с жертвите на Черната смърт, обикновено изброяват между 30 и 50 % загинали от населението на тогавашна Европа и Близкия Изток, докато друг източник от същото място – The Cambridge Encyclopedia of Human Paleopathology – говори за около 25 % от световното население в онзи период, или около 60 млн. души – една трета от европейското население. Според тази енциклопедия в градове като Париж и Венеция са умрели до три четвърти от гражданите им. Откъдето и да го погледнем, кошмарно.

Състоянието на медицината през Средновековието. Противочумни мерки

Изключително интересни за разглеждане са методите, които средновековните хора използвали в борбата си срещу чумното бедствие.

Поначало по време на Черната смърт научната медицина в християнска Европа се намирала в труден период. В много голяма степен това било свързано с примитивния религиозен подход към почти всички сфери на човешкото знание. Медицината не влиза в науките, заложени за изучаване в първооснованите и най-стари световни университети, а в едно от водещите висши училища на ХІV век – Парижкият университет – медицинските занимания се смятали също за второстепенна област, тъй като имали за цел "излекуване на тленното тяло". Както любопитно посочва Йоханес Нол (изследовател на Черната смърт и съставител на антология с извори за историята й), илюстрация на пренебрежението към медицината е анонимна алегорична поема от ХІІІ век със заглавие "Сватбата на Седемте изкуства и Седемте добродетели". В това съчинение г-жа Граматика иска да омъжи някои от дъщерите си – Диалектика, Геометрия, Музика, Реторика и Теология – и в този момент до сватовницата се приближава дамата Физика (тогавашно название на медицината) и я моли да намери съпруг и за нея. Г-жа Граматика обаче й дава недвусмислен отговор: "Вие не сте от нашето семейство. С нищо не мога да Ви помогна" (Nohl 1986: 318).

Медицинско ръководство от онова време, чийто автор е останал неизвестен, задължавало лекаря след като влезе в дома, да запита близките на болния дали той се е изповядал и приобщен ли е към светите тайнства. Ако това не било направено, пациентът трябвало незабавно да изпълни религиозния си дълг или в краен случай да обещае да го стори със сигурност, защото спасението на душата се имало за по-важно от това на тялото.

Хирургията се смятала тогава за твърде мръсновато занимание, с което църковните правила не разрешавали на свещениците да се занимават, дори и да имали медицинско образование. Макар анатомирането на мъртвите никога да не било официално забранено, то реално започнало да се разпространява едва от края на ХІV и началото на ХV век, а преобладаващо оставало теоретическото изучаване на анатомията по книгите на древноримския медик от ІІ в. сл. Хр. Гален.

Имало и действително талантливи лекари, но поради естеството на своите знания и професия те постоянно рискували да попаднат в страховитото полезрение на Инквизицията. Особено притеснение у корумпираната и покварена част на духовенството предизвиквал фактът, че един способен лекар можел да се ползва с авторитета и уважението на богатите и влиятелни хора, привличайки към себе си множество възнаграждения и привилегии. Средновековен лекар е оставил следния текст: "Духовниците обикновено се тълпят и висят на главата на болния, опитвайки се с всички сили да докажат огромнотозначение на своята намеса и необходимостта от призоваването на светци, реликвите, свещите, обедите, даренията, милостините и прочие благочестиви шарлатанства. Ако се случи лекар да удържи победа над болестта, това се приписва на застъпничеството на светците, ритуалите и молитвите на духовните лица. Ако обаче болният умре, виновен за това се оказва лекарят, защото не е успял да му помогне".

Средновековни хипотези за разпространението на чумата

Измежду тогавашните теории за разпространението на заразни болести от рода на чумата на особена почит се радвала тази за "миазмите", корените на която са още в античната гръко-римска медицина и била доразвита по-късно от Авицена. Тя може да бъде тема на отделна статия, но в общи линии се свежда до твърдението, че човек може да бъде инфектиран само от отровните изпарения на различни неблагоприятни за него места – изпарения от блата и други подобни. Тук миазматическата теория била донякъде на прав път, защото в природата действително съществува безцветен газ с неприятна миризма, съдържащ главно метан и образуващ се в дъното на блатата при разлагане на растителни отпадъци. Но от това миазматиците направили и извода, че така става с всичко и че вятърът е способен да разнесе отровни болестотворни изпарения на огромни разстояния, като така отрови храната, водата и предметите, които обвее, и по този начин зарази и хората с "миазмата". (Това вярване е намерило израз и в средновековното славянско название за епидемия – напр. старата дума "поветрие".) Поддръжниците на тази теория квалифицирали определени географски точки като болестотворни дори само защото били зловонни. За друг източник на миазма те определяли болно или мъртво тяло. Именно затова съвременниците толкова се боели от тежката и отблъскваща миризма, изпускана от болните от чума и миризмата на разложените тела. Хората смятали, че могат да се заразят дори само от това – в техните очи фактът, че тежката болест карала хората да миришат ужасно, потвърждавал хипотезата им.

Наличието на миризма било сигурен знак за миазма, но за това каква точно трябвало да бъде миризмата, за да бъде зловещ предвестник, имало диаметрално противоположни мнения. Запазило се е сведение за вятър, "донесъл миризма като от розова градина", след който обаче в най-близкия град започнала чумна епидемия. Но обикновено на тази болест приписвали тежки и непоносими миризми, като напр. в Италия, където веднъж сметнали за преносител на епидемията огромен кит, изхвърлен от морските вълни на брега и "разнесъл около себе си нетърпимо зловоние". Нищо чудно - вероятно е бил мъртъв и е започнал да се разлага.

Профилактични мерки

Когато някъде се появела чумна епидемия, за предпазване от заразата се предлагали няколко прости средства:

Да се избяга от заразената местност и някъде в безопасност да се изчака болестта да се уталожи, като напр. се установи в "скромна селска къща, далеч от влага, човешки и животински гробища, мръсна вода, а също и от зеленчукови градини, където растат праз, зеле или други растения, на които обикновено се установяват чумни миазми" (Favier 1980: 168).

Почистване на въздуха в заразената местност или дом. С тази цел разхождали из градските улици различни животни, за да очисти дъхът им атмосферата. Един лекар приписвал подобна способност на конете и затова настоятелно съветвал пациентите си по време на епидемия да живеят в конюшни. Поставяли чинийки с мляко в стаята на умрелия, за да се "погълне" така заразата. По същата причина развъждали и паяци – смятало се, че те могат да абсорбират разнесената във въздуха отрова. По улиците запалвали пожари и опушвали навсякъде с дима от благовонни ароматични треви и билкови отвари. Папа Климент VI стоял между две камини и искал в тях денонощни да гори огън. Като се замисли човек, това не било толкова лош идея, предвид факта, че бактерията Yersinia pestis умира при такива високи температури. За да разпръснат заразения въздух, удряли камбаните, когато те били одимени. Със същата цел из стаите пускали да летят малки птичета, за да раздвижват те постоянно въздуха и да не застоява той.

Индивидуална защита, която се разбирала като създаване на някакъв буфер между човека и инфекциозната среда. Тъй като действието на подобна среда можело да се определи само с помощта на обонянието, тя се смятала за добра, ако се удавало максимално да се намали или поне да се отслаби миризмата от чумавите. Затова се препоръчвало човек да носи със себе си и често да мирише букети цветя, бутилки с благовония, ароматни треви и тамян. Съветвали също така здраво да се затварят врати и прозорци, а най-добре те да се уплътняват с кърпа, напоена с восък, за да не се влезе в къщата заразен въздух. Имало и рецепти, предлагащи да се прогони чумното зловоние с още по-гнусни и отблъскващи миризми – те били продиктувани от отчаяние и безпомощност. Затова напр. някои европейски лекари съветвали да се държат по домовете козли. Също така се давали съвети човек по-дълго да се задържа на места с екскременти и да вдишва миризмата им, тъй като имало наблюдения, според които чистачите на отходни места по-малко страдат от епидемии. На някои хора обаче това им се видяло прекалено и те се възпротивили, заявявайки, че такова нещо е отвратително в обикновена ситуация и е трудно да очакваме, че то ще помогне срещу епидемия.

Лекарите препоръчвали също така да не се яде месо от водни птици, да се консумират супи и бульони, да не се спи след разсъмване и освен това да се въздържа човек от интимности с жени. На логиката, че "подобното привлича подобно" трябвало хората да се ограничават от мисли за смъртта и страха от епидемията и във всичко да пазят бодро настроение на духа. Тази линия може да се види в произведението на известния флорентински писател Джовани Бокачо "Декамерон". В него по време на чумната епидемия персонажите си разказват смешни истории, в които става дума за любов, интимности, вино, музика и въобще колкото се може повече светски радости от живота.

Клинична симптоматика на чумата през ХІV век

Летописците на чумната епидемия не пестят усилия да я опишат добре. Характеристики на състоянието на болни можем да намерим в споменатите съчинения на дьо Мюси и византийският император Йоан Кантакузин, а също така и в произведенията на Никифор Григора, арабския историк Ибн ал-Хатиба, де Гиня, известният флорентински писател Джовани Бокачо и други съвременници.

Общо между всички тях е, че описват началото на чумата преди всичко като "постоянна треска" (febris continua). Болните имали повишена раздразнителност и силно бълнували. Запазени са сведения за хора, "бясно крещящи от прозорците", което кара споменатия изследовател Джон Кели да предполага, че това са случаи, в които инфекцията е поразявала и централната нервна система. Възбудата се сменяла с угнетеност, страх и тъга, а се появявали и болки в сърдечната област. Дишането било кратко и на пресекулки и се редували кашлица с кръвохрак и изхвърляне на секрети. Урината и изпражненията се оцветявали в черно, кръвта също, езикът изсъхвал и се покривал с черен налеп. По тялото се образували тъмни и сини петна (бубони, карбункули…). Съвременниците били особено изплашени от тежката миризма, която се изпускала от болните. Някои от авторите, като френския хирург Ги дьо Шолиак (Guy de Chauliac, 1298 – 1368), предават, че кръвохракът се смятал за признак на скорошна смърт.

В преобладаващата част от случаите чумата протичала в бубонна форма, предизвиквана обикновено от ухапване на заразена бълха. В италианските градове често към чумните симптоми се прибавяли кръвотечение от носа и поява на фистули. В италианските източници обаче, с изключение на един, не се споменава за кръвохрачене.

Бубонна чума, изображение от 1411 г.

В Англия чумата по-често поразявала в белодробна форма, с кръвохрак и кърваво повръщане, при което болният обикновено умирал в течение на два или три часа. Това отбелязват и норвежките хроники, а руските пишат за черни петна и белодробни кръвоизливи.

Дьо Шолиак ни дава сведения за проявите на чумата във Франция. Там тя имала две форми – в първите около два месеца на разпространението си била основно белодробна, а във втория стадий протичала като бубонна, при което времето за живот на пациента можело "да достигне" пет дни.

Особен ужас причинявала на средновековните хора първично-септичната форма на чумата, характерна за византийската столица Константинопол. При нея външно здрав човек умирал за около ден, както станало с младия Андроник, син на император Йоан Кантакузин, който угаснал за три часа.

Още по темата

15/07/2018

Животът

Заплахата от Турция: Чумата по овцете (видео)

13/11/2017

Животът

140 души загинаха от чума на Мадагаскар, още 10 държави се готвят за епидемия