Лечение

Най-добрите умове на Средновековието не се заблуждавали за шансовете за излекуване на чумните болни. Лекарственият арсенал на типичния тогавашен медик, боравещ с медикаменти на растителна или животинска основа и неособено чисти хирургически инструменти, бил съвършено безсилен против страшната епидемия. Неслучайно Ги дьо Шолиак нарича чумата "унизителна болест", защото лекарското съсловие не можело да й противопостави нищо. Френско-италианският лекар Раймон Шален дьо Винарио с горчив цинизъм отбелязал, че ,,не може да се съди лекар, отказал болест на чумав, защото никой не желае да последва своя пациент”. Освен това, с постепенното усилване на епидемията и страха все повече медици търсели спасение в бягството, макар че може да се споменат и истински случаи на предани на професията си хора. Така например, именно дьо Шолиак пише, че от бягството го задържал единствено ,,страхът от безчестие”, а дьо Винарио мимо собствените си съвети останал на своя пост и умрял от чума през 1360 г.

Аптека. Миниатюра от средновековен медицински трактат

И така, клиническата картина на чумата от гледна точка на медицината на ХIV век изглеждала така: миазмите проникват в организма, пораждат в сърдечната област пълен с отрова бубон или фурункул, който след това се скъсва и отравя кръвта.

Макар и крайно примитивни, опити за лечение все пак се предприемали. Дьо Шолиак разкривал чумните бубони и ги изгарял с нагорещен ръжен. Ако възприемали чумата като резултат от отравяне, се опитвали да я излекуват с познатите до този момент противоотрови, като напр. т.н. френски териак; към бубоните прилепвали изсушени кожи от жаби и гущери (смятало се, че те могат да изтеглят отровата от кръвта). С тази цел употребявали и скъпоценни камъни, като напр. стрит на прах изумруд.

През ХІV век, когато науката силно се преплитала с магията и окултизма, многобройни били случаите на шарлатанство или действително заблуждение, които обаче водели до нелепи резултати. Така например, привържениците на т.н. симпатическа магия се опитвали да "изтеглят" болестта от тялото чрез силни магнити. (Симпатическата магия е вид магия, при която се смята, че определени обекти са свързани с други чрез сходния си външен вид (напр. човек със свое изображение) или чрез непосредствен контакт; те образуват свръхестествена връзка и ако се въздейства на единия обект, е възможно евентуалният резултат да се отрази и на свързания. Изследвана е от известния английски антрополог Джордж Фрейзър в труда му "Златната клонка".) Не са известни записи за резултатите от подобни лечения, но едва ли са били успешни.

В крайна сметка като най-добро средство изглеждало да се поддържат силите на болния чрез здрава храна и укрепващи добавки и да се разчита, че организмът му сам ще преодолее болестта. Но случаи на подобно "самооздравяване" по време на Черната смърт били единични и освен това повечето се появили чак към нейния край.

Чумни лекари

Колкото и църковните служители да роптаели срещу научната медицина и да вдигали ръце към небето за призоваване на светиите, гниещите пациенти и трупове имали нужда от съвсем друг вид помощ. Затова някъде по време на разгара на болестта из градовете плъзнали представители на лекарската професия, практикуващи я обаче по-профилирано и наричащи се "чумни лекари". Техните услуги се заплащали от богатите сеньори или градските общини, срещу което лекарите поемали задължението да остават в населеното място до края на епидемията и да лекуват жертвите й. Обикновено с тази неблагодарна и крайно опасна работа се заемали посредствени медици, които не можели да намерят за себе си нищо по-добро, или току-що завършили възпитаници на медицинските факултети, които се опитвали да си спечелят име и състояние по страхотно рискован начин (Cipolla 1977: 65). Началото на специализираните чумни лекари поставил папа Климент VІ, когато привикал известния като първи чумен лекар Ги дьо Шолиак за намеса в злощастния и поразен град Авиньон през 1348 г. и му дал разрешение да аутопсира трупове, за да открие причината за заболяването и да разбере как да го лекува.

Основната причина, поради която чумните лекари придобили страховита слава (нещо неприсъщо и даже нежелано за медик!), била модната. Тя задължително включвала характерна маска с голям клюн, която слагали, за да се защитават от "миазмите", и която станала причина да ги наричат "клюнести доктори". В началото маската закривала само лицето, но скоро започнали да я правят по-голяма, за да закриват цялата глава. Тя се изработвала от кожа, имала две стъкълца за очите (както при съвременните противогази), а в клюна се натъпквали силно миришещи цветя и треви – розмарин, лавър, тамян – които да защитават от заразните "изпарения". Оставяли се и два малки отвора за дишане. На главата чумните лекари задължително носели черна широкопола шапка. Надолу облеклото било също черно, обикновено кожено, и се състояло от дълго наметало чак до петите, под което се носели панталони и ботуши, а на ръцете дебели ръкавици. Дрехите лекарят често мажел с различни мазни субстанции или с восък, защото това изглеждало като надеждна преграда между заразата и тялото. При работа с пациенти чумните доктори често използвали и кърпи. В ръце имали бастун или просто дълга пръчка, за да не докосват пациента с пръсти или просто за да разпръскват безделните зяпачи по улиците, ако се появят такива.

За съжаление, този предшественик на съвременните противочумни костюми невинаги успявал да спаси от заразата и много лекари умрели от зараза при изпълнение на работата си. Окончателният вариант на това "работно облекло" се появил през 1619 г., когато френският лекар Шарл дьо Лорм (1584 – 1678) предложил пълен комплект защитни дрехи за лекари, имащи си работа с болни от чума. До този момент в "униформата" все пак съществували някои разлики, което се потвърждава и от илюстративни източници.

Като допълнителна защита някои чумни лекари използвали порядъчно количество вино с подправки. Както обикновено става в историята, трагедията се съпътствала от фарс: известен е анекдот за група лекари от Кьонигсберг, които изглежда се престарали при приемането на това антиинфекциозно средство, защото били арестувани за пиянски шумотевици.

Доста бързо чумните лекари заели особено място в живота на европейските общества. И можело ли да бъде другояче при онези условия? Икономическите щети от пандемията били налице, наред с пряката заплаха за живота не само на простото и бедно население, но и за богатствата и властта на заможните. Освен това, тези лекари вероятно все пак са постигнали някакви успехи, или поне се понесла такава мълва. Затова в много градове те скоро се сдобили с някои привилегии – напр. да аутопсират трупове на умрели от чума и изключително високо заплащане. Така например, известно е, че през 1348 г. италианският град Орвието наел чумния лекар Матео Анжело с годишна заплата 200 флорина, което надминавало 4 пъти годишната заработка на обикновен лекар. През 1645 г. месечната заплата на единбургския чумен лекар Джордж Рей възлизала на 100 шотландски паунда, и то при положение, че първоначално градската община го наела само срещу 40 паунда месечно. Такова повишение на прихода едва ли е можело да се случи без поне някакви постигнати резултати, освен ако не предположим, че Рей е бил същински виртуоз в преговорите.

А как лекували чумата чумните лекари? Практикували изстискване и изгаряне на бубоните, кръвопускане, поставяне на пиявици, запарки, вдишване на "ароматен" дим… Понякога дори си служели с изглеждащи ни в момента по-смехотворни мерки като напр. поставяне на жаби по бубоните, за да "балансират соковете на нормалния живот".

Аутопсия на труп. Миниатюра от ХV век

Трябва да отбележим обаче, че дори и чумният лекар да бил откровен измамник и да шарлатанствал, не му било особено трудно да го стори, тъй като тези лица не разговаряли с външни хора, мотивирайки се с опасността от разпространение на болестта, с която се знаело, че всекидневно влизали в близък досег; в задълженията им влизало и това да погребват умрелите, защото близките им понякога не искали да се приближат до тях. Затова тези лекари често били държани под карантина. По този начин властите ги отделяли от близка комуникация с населението от селищата, където лекували пациенти – това често било записано в договорите им и било с цел да се опази здравото гражданство от евентуално заразяване. Така например, в договора на италианския лекар Джовани де Вентура е записано, че той има право да се движи из града само под ескорт, разположен около него на здравословно разстояние. Сам можел да остава само ако влиза при пациент. След работа с болен всеки чумен лекар трябвало да стои 40 дни в усамотение. Това се правело с цел самите доктори да могат да претотвратят развитието са болестта у себе си, ако открият нейните симптоми. Ако се случело у лекаря също да се появят бубони, вероятно той също изпускал съдържанието им и ги изгарял, който метод с променлив успех прилагал и спрямо своите пациенти. Даже има сведения, че Ги дьо Шолиак сам заболял от чума, но щом забелязал признаците у себе си, се изолирал от околните и съумял сам да се излекува.

Макар практиката на чумните лекари да вървяла с променлив успех, един от най-полезните приноси, които те направили, била събраната огромна информация за пациентите. Те водели статистика за картината на болестта, броя на жертвите, последните им желания и често били лицата, на които болните поверявали последните си желания, а те ги предавали на близките. По този начин услугата на чумните лекари за обществото преминавала и отвъд обикновената медицинска помощ.

Нещо любопитно из практиката на тези лекари. По-горе споменахме какво огромно влияние имала религията върху живота на обикновените хора през Средновековието. Някои особено фанатични вярващи смятали, че чумата е наказание за греховете, които човечеството имало, и затова се подлагали на различни мъчения, за да смилят Бог и той да спре гнева си. Затова някои от тези болни се самобичували, но когато отслабнели прекалено от болестта, молели други хора, вкл. и чумните доктори, да ги бичуват вместо самите те да го правят.

Заради необичайния си външен вид и придавания им мистичен ореол чумните лекари оказали неотменимо влияние на по-нататъшната европейска култура, ставайки персонажи от средновековни и ренесансови комедии и давайки първообраза на някои карнавални маски. Известният предсказател и ясновидец Мишел дьо Нострадамус също се е подвизавал като чумен лекар.

Причини за разпространението на чумата и високата смъртност

Няколко са факторите, причинили бързото разпространение на чумната болест и превръщането й в световно бедствие, като те обикновено се разделят на екологични, социално-икономически, историко-политически и религиозни. Нека ги разгледаме.

Екологични. По-горе споменахме за климатичните промени и засушаването в Централна Азия, предизвикало миграцията на популациите от гризачи-чумни преносители към по-благоприятни и по-плътно населени местообитания и отбелязахме струпването на едно място на множество заразени животни непосредствено преди пламването и разпространението на епидемията. Тя била предшествана и от две други големи бедствия за времето си – масовото нашествие на скакалци в провинция Хенан в Китай и ураганите и проливните дъждове, връхлетели през 1333 г. Пекин. Климатът в Европа се променил и станал силно неустойчив. От началото на ХІV век периодите на висока влажност се редували с рязко засушаване. Съкратил се вегетативният период на растенията.

Всичко това и ненормално високото равнище на валежи след 1314 г. погубвали реколтата и довели до т.н. Велик глад в Европа от 1315 – 7 г. Селскостопанските резултати били изключително слаби и това рязко повишило цените на хранителните продукти на континента, което пък от своя страна причинило остър недостиг на храна. Пикът на глада е през горните две години, но нормалното разпределение на храната се възстановило едва към края на първата четвърт на века – 1322 – 5 г. Дотогава човешките жертви вече наброявали милиони, а постоянното недояждане довело до общо отслабване на имунната система.

Още преди чумата в Европа бушували и други болести, като пелагра и ксерофталмия. Едрата шарка (вариолата), "събудила се" още в края на ХІІ век след дълго отсъствие, достигнала пик на разпространението си малко преди началото на чумата и Ломбардия, Холандия, Франция и Германия били обхванати от шарката. Към нея се прибавила и проказата, чието разпространение придобило катастрофичен размах. Всички тези фактори довели до общо намаляване на имунните способности на организма и лесната му податливост към нови смъртоносни заболявания.

Социално-икономически. По това време в Европа се водели много войни – Стогодишната война във Франция, италианските политически сблъсъци между гвелфите и гибелините, граждански войни в Испания, а над част от Източна Европа – монголо-татарско иго. Скитничеството, бедността и големият брой бежанци от опустошените от войни области, движението на огромните маси военна сила, а също така и оживената търговия се смятат от много изследователи на чумата (напр. Джон Кели) като важни фактори, спомогнали за бързото разпространение на пандемията. Тя "обичала" и съсредоточени на едно място много хора, тоест висока плътност на населението. А в оградените от масивни крепостни стени средновековни градове, зад чиито зидове по време да обсада се криели и хората от предградията, плътността била многократно над минимума, необходим за поддържане на епидемията! Дори и без военно положение, самият бит на скупчените на едно място хора, често принудени да делят една стая, и пълното им невежество по въпросите на профилактиката на болестите също били важен фактор.

Като болестотворна причина не можем да подминем и ниското равнище на хигиената въобще през Средновековието. Колкото по-нагъсто живеели едни хора, толкова повече насекоми паразитирали върху тях. От дознания на инквизиторски пратеници, които се борели с катарската ерес сред пиренейските планинци през ХІІІ – ХІV век, научаваме много за катастрофално мръсния бит на тези хора. Селяните живеели натясно, в малка площ, спели натъркаляни всичките на една голяма постеля, ядели цялото семейство от обща посуда и като знак на особена нежност и благоразположение си вадели въшките един на друг, които да се избият напълно така и така било абсолютно невъзможно.

Що се отнася до личната хигиена, ситуацията се усложнявала от факта, че през Ранното средновековие и особено в манастирските среди била разпространена една необичайна практика с гръцкото название alousia. Аlousia (букв. "немиене") представлявала съзнателен отказ от удоволствията на живота и наказание на смятаното за грешно човешко тяло чрез лишаването му дори от най-необходими неща, по-точно от миене. Освен че алусията се придружавала от особено продължителни пост и молитва, но и също толкова продължителен отказ от потапяне във вода. Макар по-нататък през Средновековието броят на практикуващите самонаказателно немиене постепенно да започнал да намалява, по времето непосредствено преди чумната епидемия бил голям броят на онези, които смятали, че грижите за греховното човешко тяло са греховно дело, а честото миене и свързаното с него наблюдение на голото (си) тяло – въвеждане в изкушение. Разпространявали се думи, приписвани на влиятелния св. Бенедикт, че телесно здравият и възрастово младият човек трябвало да се мие колкото се може по-рядко.

Санитарното състояние на градовете също било ужасяващо от днешна гледна точка. Тесните улици били задръстени от купища боклук, които били изхвърляни направо от къщните врати. Когато той започвал да пречи на движението, градският съвет поръчвал да го съберат, в резултат на което чистотата се поддържала няколко дни, а след това всичко започвало отново. Помиите и тоалетните гърнета често се изпразвали направо от прозорците в прокопаната по протежение на улиците канавка, поради което обитателите често се провиквали из прозорците: "Пазете се!" В такива канавки се изливала и кръв от кланиците, а канавките се оттичали в някоя близка река, от която понякога хората черпели вода за пиене и приготвяне на храна.

"Котешката инквизиция". Тук е мястото да разкажем и за една от най-големите масови заблуди в историята на човечеството, струвала му практически неопределимо число жертви. Епохата на религиозния фанатизъм в Европа е запомнена не само с изгарянето на клада на проникновени учени (Джордано Бруно) или пък с "лова на вещици", но и с ожесточеното и поголовно изтребване на всички възможни видове котки от страна на Инквизицията и нейните органи. Тези действия довели до неестествено увеличение на популациите от плъхове (а знаем вече тяхната гибелна роля в образуването на чумни огнища). Това изиграло огромна роля в разпространението на заразата!

По това време котката била нарочена за "дяволско животно", вероятно защото е била почитана в някои стари езически религии (напр. в Древен Египет котката е може би най-уважаваното животно) и Църквата е искала да дискредитира в очите на вярващите старите богове със зооморфни черти.

Затова сега котката била вече неизменен спътник на вещиците и техен помощник в скверните магически ритуали, следователно с котките трябва да се постъпва по същия начин, по който и с вещиците, учели църковните фанатици. Има картини на стари майстори, на които може да се видят уреди за мъчения и изтезания, предназначени за котки, а традиция станало да се провеждат масови измъчвания на котки на определен църковен празник. Обаче хората забравили за плъховете.

Цялото това явление е много печално, защото в епохата на неразвита медицина котките биха могли да станат единственият сигурен съюзник на човека в борбата срещу плъховете-преносители. Но Инквизицията и "съвестните граждани", следващи нейните съвети, с маниакално упорство провеждали "борбата със сатанинските изчадия", и то в такива количества, че котките били застрашени кажи-речи от пълно унищожение. В резултат на това през ХІV век останали живи толкова малко котки, че те вече не можели да се справят с плъховете. След като започнала епидемията, обвинени се оказали не те, а прокажените и евреите (конкретно за тях се смятало, че те тайно отравяли кладенци, а въобще за "народния гняв" срещу тези и други фалшиви виновници за чумата ще поговорим подробно по-нататък). В бурята на последвалите погроми били унищожени около 200 еврейски общини, но това, разбира се, не помогнало. Тогава инквизиционните органи решили, че явно все пак не са унищожени всички вещици и подобни създания и започнали да ги изгарят заедно с с котките с още по-голямо усърдие. Плъховете, естествено, се намножили още повече, а за щетите върху живота на хората вече знаем.

По-късно Реформацията и последвалите епохи довели до относителна търпимост, която впоследствие в някои страни получила и законово потвърждение. Това намалило мракобесническите прояви и много от проповедите на църковните представители вече не се представяли непременно за неотменима истина. В мозъците на европейците все пак се промъкнал скепсисът. Изкореняването на ересите и ,,магьосничеството“ вече не носело такъв всеобемащ характер. Но трябвало да се дочака едва до самия край на ХІХ век, когато знаменитите учени Луи Пастьор и Александър Йерсен чрез своите опити върнали на котките доброто им име, реабилитирали ги и станало ясно, че чумата (а и други болести) са предизвикани от определена бактерия, чийто преносители са бълхи и гризачи. Тогава били окончателно прекратени и котешките изтезания и хората отново започнали да ги държат в домовете си.

Изброяването на религиозните причини за разпространението на чумата обаче не би било пълно, ако към тях не добавим и още една. Веднъж заболели, самите пациенти също създавали пречки пред оздравяването си, защото властващото през Средновековието уповаване на Бога понякога ги водело към аскетизъм – вярващите ограничавали себе си от всички земни блага, а за измиване забравяли съвсем, дори да не практикували осъзнато алусия. Е, чумната бактерия това и чакала!

Административни мерки за противодействие

Както вече отбелязахме, Венеция (с държавен глава дожът Андреа Дандоло (1306 – 1354) била първата европейска държава, която успяла да организира своите граждани, да избегне хаоса и мародерството и заедно с това, доколкото това било възможно, да противодейства на разрастването на епидемията.

На 20 март 1348 г. по заповед на венецианския управляващ съвет в града била съставена специална санитарна комисия от трима видни дворяни, която определила няколко мерки. Влизащите в пристанището кораби трябвало да се подлагат на проверка и ако в тях бъдат намерени "укрили се чужденци", болни от чума или трупове, да бъдат незабавно изгорени. За погребване на мъртвите бил определен един от островите във венецианската лагуна, наречен Лазарето, а траповете трябвало да се изкопават с дълбочина не по-малко от половин метър. Започвайки на 3 април, та чак до края на епидемията, специални погребални "екипи" били задължени да плават по всички венециански канали и с викове "Мъртви тела?" да изискват от гражданите те да им предават своите починали близки за погребение. Други екипи за събиране на трупове трябвало да всеки ден да посещават всички болници и приюти или просто да събират труповете от улиците. На погребалния остров изтърпявали 40-дневна карантина пътници, пристигнали от Изток или други очумени места и тук за същия срок те трябвало да оставят стоките си. Смята се, че срокът е избран по аналогия с 40-дневното пребиваване на Христос в пустинята, а всъщност оттам идва и думата "карантина" – на италиански "четиридесет" е quaranta.

За поддържане на реда в града бил забранена търговията с вино, закрили се всички кръчми и други заведения, в които се предлагал алкохол. Всеки търговец, хванат в нарушение, губел стоката си – бъчвите с вино се конфискували, пробивали им се дъната и изливали съдържанието им направо в каналите. Забранени били също така хазартните игри и производството на зарове. Незаконни станали също така публичните домове, а на мъжете с любовници било заповядано или незабавно да ги отпратят колкото е възможно по-далеч, или да се оженят за тях. За да се засели отново много оределият град, били отворени затворите за дългове, законите за изплащането им били смекчени, а на избягалите длъжници било обещана амнистия, ако покрият дори само една пета от търсените им пари.

За да се избегне паника, от 7 август било забранено да се носи траурно облекло и временно се отменил старинният обичай да се оставя гробът с умрел ия на прага на дома, по време на което цялото семейство го оплаквало пред очите на минувачите.

Венецианските управници правилно осъзнали и силата на личния пример. Даже по времето, когато епидемията достигнала пика си и смъртносттта достигнала 600 души на денонощие, дожът Дандоло и Градският съвет оставали на местата си и продължили да работят. На 10 юли те издали заповед, според която избягалите от града държавни служители трябвало в срок от осем дни да се върнат и да продължат работа, в противен случай ги грозяло уволнение.

Всички тези мерки повлияли благоприятно на обществения ред в града и с течение на времето били възприето от немалко други общини.

Още по темата

15/07/2018

Животът

Заплахата от Турция: Чумата по овцете (видео)

13/11/2017

Животът

140 души загинаха от чума на Мадагаскар, още 10 държави се готвят за епидемия