Може ли да се излъже машината?

Агентът на ЦРУ Олдрич Еймс десет години тайно е работил за съветското, а после и руското разузнаване. За този период е трябвало два пъти да премине планова проверка през детектор на лъжата, през каквато преминават регулярно повечето сътрудници на американските служби за национална сигурност.

И двата теста той издържал безпроблемно, а после разказал на следствието как му се е удало това. Той не получавал никакви инструкции – нито от КГБ, нито от никого, но преди теста е обсъждал предстоящия тест със свои "консултанти". И получил от тях такъв съвет: "Просто се отпуснете, не се безпокойте, няма от какво да се страхувате". Изглежда твърде лекомислено, но съветът проработвал чудесно.

В България се предлага подобна услуга, за която може да прочетете тук.

Полиграф

За да станат понятни подобни провали на "отдавна усвоената технология за проверка на истината с повече от 90 процента успеваемост", необходимо е да проверим преди всичко каква е същността на теста. Полиграфът, често наричан "детектор на лъжата", не е интелигентна машина в смисъл, че може да различи истина от лъжа. Той само измерва физиологическите реакции на стреса, изпитван от изследваното лице в момента на разпита. "Теорията, на основата на която се използва полиграфът, по подразбиране счита, че когато хората не изопачават информацията или не знаят точните обстоятелства по едно събитие, са им свойствени напълно спокойни физиологични реакции. У хората, скриващи търсената информация, се учестява сърцебиенето, покачва се кръвното налягане, забързва се дишането, променя се тембърът на гласа, двигателната активност..." – казва Владимир Игнаткин, полиграфист от Московската академия по комплексна безопасност на предприемачеството.

Връзката на физиологията с измамата хората са се опитвали да използват в следствието от отдавнашни времена. Така например, знайно е, че при силно вълнение у човека се намалява или се претъсва слюноотделянето и устата пресъхва. На тази основа в Древен Китай поставяли в устата оризови зърна. Ако в края на разпита зърната оставали сухи, вината се смятала за доказана. Да се анализират тези закономерности от научна позиция в Европа се започнало от ХVІІІ век. Така например Даниел Дефо (да, същият, авторът на "Робинзон") в една от своите публикации от 1730 г. предположил, че "вината винаги носи със себе си страх, поради което в кръвта на крадеца има характерни тласъци, и ако им се отделя внимание, може лесно да бъде разкрит".

Около 500 г. пр. Хр. в Индия съществувал следният остроумен "детектор на лъжата". Знаело се, че заподозрените биват карани да влязат в тъмно помещение и да дърпат едно магаре за опашката. Тънкостта се състояла в това, че опашката била натрита със сажди, така че хората излизали с черна ръка. И който излизал с чиста ръка – той бил лъжецът, очевидно защото знаел за насаждената опашка и го е било страх да хване магарето.

Тези идеи започнали да се претворяват машинно от началото на ХХ век, главно в САЩ. Експериментален апарат за проследяване промените на кръвното движение в процес на разпит бил разработен още през Първата световна война. През 1921 г. младият химик Джон Ларсън изработил първия "полиграф-детектор", който добавял към дотогавашните елементи на анализа и измерение на дихателния ритъм. През 30-те г. възможностите на уреда на Ларсон се разширили и с отчитане на електропроводимостта на кожата. В такъв вид машината без особени промени доживяла до наши дни, намирайки приложение в специалните служби, следствените органи и в частния сектор – при набирането на нови кадри или проверка на лоялността на настоящите.

Проверка

В началото на разпита обикновено специалистът започва спокоен разговор с разпитваното лице, в хода на който полиграфистът формулира въпросите в най-ясна форма. След това обяснява в общи черти принципа на работа на полиграфа, подчертавайки, че уредът може да различи лъжата и затова е важно да се отговаря правдиво. После често се провежда т.н. "стимулиращ тест" – задава се въпрос и от разпитвания се иска съзнателно да излъже при отговора, а полиграфистът демонстрира непогрешимостта на апарата. След това се започва същинският тест, състоящ се от въпроси от три различни вида. Някои от въпросите не са релевантни на главната тема на разговора (напр. "Вие на 28 години ли сте?", "Таванът в това помещение бял ли е?") и отговорите им въобще не се отчитат от експертите в оперативната им работа. Вторият тип въпроси, наричани "контролни", предполага, че при отговора им изпитваното лице най-вероятно ще излъже ("Вие някога извършвали ли сте кражби, пък било то и малки?"). Накрая, третата група въпроси са строго релевантни или значими. Заради тях всъщност е започната проверката ("Вие имате ли достъп до компютъра на лицето Х?", "Вие питали ли сте лицето Х дали използва кредитна карта?"). Въпросите от тези три вида в хода на теста се редуват. Полиграфската проверка се смята успешно премината, ако физиологическите реакции при отговорите на контролните въпроси се окажат по-силни, отколкото при съществените. Ако такава картина на графиките не се показва, а същевременно разпитваното лице не се признава за виновно, експертът преминава към следващата фаза на разследването и се опитва да склони лицето към доброволно признание ("Вашето положение ще стане по-лошо, ако сега ние не разплетем този проблем").

За и против

Поддръжниците на детектора на лъжата утвърждават, че това е изключително сигурна и научно обоснована технология, осигуряваща успех на дознанието в множеството случаи. В различните страни процентът на обещаваните като успешни случаи на детекция се колебаят между 80 и 95.

Голямата употреба на полиграфа от полицията и частния сектор му създават и превантивна функция – надежда, че инструменталното откриване на лъжеца ще изплаши измамниците, крадците и помощниците им. Хората обикновено смятат, че детекторът на лъжата е непогрешим и не може да бъде излъган. Перспективата от периодична профилактична проверка (която се прилага в много западни компании) изглежда достатъчно плашеща, за да могат колебаещите се възможни престъпници "три пъти да помислят", преди да извършат престъпление.

Друга причина е практическата – в края на краищата нали работи! При толкова широко поле на приложение винаги могат да се намерят достатъчно случаи, при които устройството сработва и престъпникът е разкрит.
Но когато тази технология започне да се оценява от независими експерти по общоприети в науката критерии, се получава доста различна картина. Съществуват ли строго научни доказателства за непогрешимостта на полиграфа? Например, формула или закономерност между изречената лъжа и физиологическите параметри на организма, изследвани от полиграфа?

Не, такива взаимозависимости досега на никого не се е удало да изведе. Няма и доказателства за това, че експертите-полиграфисти могат да разкриват със своя уред лъжата осезаемо по-сигурно в сравнение с неполиграфистите, използващи други методи за дознание.

Вероятно най-мащабното и сериозно изследване на тази технология, проведено от Националната академия на науките (NAS) в САЩ през 2002 г., показало, че, макар данните от полиграфа да са надеждни, не им достига достоверност. Под "надеждност" тук се разбира съгласуваност на данните, тоест, че същите тези показатели могат да бъдат получени след психофизическо изследване в различно време, различно място и различна ситуация. За науки като психологията грешка в рамките на 5 % се смята за нормална.

В отчета на NAS се чете следният пример. Ако сред 10 000 държавни служители има 10 шпиони, детекторът на лъжата би открил 8 от тях, но други 1598 напълно лоялни хора биха били неправилно обвинени в лъжа. Ако настройките на полиграфа при теста се променят на по-ниска чувствителност, в резултат на това само 41 души биха били погрешно обвинени, но пък всеки 8 от 10 шпиони биха избегнали разкриване. Според В. Игнаткин, в САЩ предпочитат да формулират въпросите към изследваното лице във вид на строг разговор, притискайки обвиняемия в ъгъла. А в Русия задават проверовъчните въпроси в по-малка форма, без обвинителни формулировки. Това снижава вероятността за грешки, изразяващи се в лъжливо обвинение, но не се отразява на вероятността да се "пропусне целта".

Критиците на полиграфа посочват още един аргумент. Често тези устройства се използват не като инструмент за различаване на истината от лъжата, а като удобно техническо средство да се "изтормози" подсъдимият. Полиграфът има измамен вид на високотехнологичен научен инструмент, който придава на дознателя някакъв ореол на свръхспособност да чете мислите на подсъдимия, а в резултат на това у него расте неувереността и числото на нервните реакции.

В съда

В повечето страни по света резултатите на полиграфа не се приемат като доказателства в съда, а в академичните изследвания степента на научност на метода е подложена на настоятелни критики. В България детекторът на лъжата също не попада сред указаните в НПК и в Наредба № 23 на МП процесуално допуснати способи за доказване. Пътят е твърде дълъг и към момента в световен план психофизиологическото изследване едва започва да се смята като съставна част от психолого-психиатричната експертиза. Традиционно съпротивата идва от съдебните среди, които твърдят, че полиграфът тръгва от предварителното предположение за виновност на изследваното лице, докато правораздаването обикновено работи с презумпцията за невинност.

Има и страни, в които съдът приема за доказателство полиграфските изследвания - Япония, Индия и САЩ, но само в някои щати. В повечето от тях резултатите от проверката се приемат като доказателство, ако страните по делото предварително се съгласят писмено за това.

Неуспешният шпионин

След всеки отговор на въпрос следва пауза от 15-20 секунди, компютърът записва физиологическите показатели на изследваното лице – кръвно налягане, кожна електропроводимост, гръдното и диафрагмалното дишане, фотоплетизмография (показател, с който се измерва тонусът на кръвоносни съдове по крайниците).

При известен опит полиграфистът е възложил на разпитваното лице да умножава големи числа и да се стреми да дава неправилни отговори за произведението им. Ясно е, че всеки човек, запознат с алгебрата, ще извърши правилно пресмятане или поне компютърът няма да сгреши. Разпитваният също знае правилния отговор, но – както казахме – възложена му е задача да се опита да "заблуди" полиграфа, че произведението от 453 х 34 е 15 412, а не 15 402 (колкото всъщност е). Така и станало – компютърът веднага изчислил правилния отговор, независимо от показанията.

Това доказва, че да се излъже полиграфът от първия път е невъзможно, дори и да се знае как точно. Умственото противодействие, което човек оказва, оказва влияние върху кожната електропроводимост и обикновено спокойната линия започва да синкопира.

С други думи, Вие можете да излъжете полиграфа, но не след като прочетете тази статия, а едва след продължителни тренировки.

Как е устроен полиграфът

Обикновеният съвременен полиграф се произвежда най-вече като хардуерно допълнение към преносим компютър и проследява физиологическите параметри на до 12 реакции на организма. Основните елементи са четири:

- сърдечно съдовите реакции – измененията на налягането и пулса (3)

- електропроводимостта на кожата, която се повишава с ръста на потоотделянето (2)

- дихателният ритъм (гръден и дигфрагмен) - на схемата горе – 1 – той също се учестява в състояние на психофизическо напрежение.

- тонусът на периферните съдове (на крайниците – № 4). 

Измененията по тези параметри са най-важни в момента на отговор на зададения въпрос. Всички тези реакции се фиксират от компютър (при по-старите прибори движещ се писец), а след това анализът се извършва от правоспособен полиграф-дознател.

Как излъгват детектора

Тест в спокойно състояние на "честен човек".

Тест с дадени лъжливи отговори. Обърнете внимание на бурното движение на крива № 2

Тренировките и непоколебимото представяне в същинския тест са съвършено необходими за измамата. Трябва добре да се разбира разликата между трите вида въпроси, които изложихме по-горе. Изкуствено да се усилват физиологическите реакции при отговор на контролните въпроси и да се съхранява максимално спокойствие при всички останали. Популярни са методите за причиняване на изкуствени усещания за болка (напр. забождане на кабарче в обувката или резки съкращения на сфинктера).

Привържениците на тази "практика" споменават, че линия № 2 (кожна електропроводимост) би реагирала, ако човек си прехапе силно езика или настъпи гвоздей и това би усилило физиологическите реакции на контролни въпроси. Измамниците се надяват, че болката ще съсредоточи умственото усилие върху този дразнител, а не върху умственото усилие от желанието да се излъже полиграфът.

Да, но физическите въздействия върху изследваното лице е сравнително лесно да се контролират визуално. А най-важното е, че за изпитвания се оказва неочаквано трудно да синхронизира неприятното физическо въздействие (от съкращението на сфинктера, да речем) с момента на взимане на решение и лъжлив отговор. А не успее ли да направи това, "каузата му е изгубена", защото разминаването на появата на действителен стимул и реакция на лицето явно показват опит за противодействие.

Все пак, тези методи очевидно са вършели работа на някои измамници, защото сред полиграфистите съществува практиката да се снимат обувките при разпит на лице, обвинено в сериозни престъпления, Когато лицето заеме седнало положение в стола, му се прикрепя датчик за следене съкращенията на сфинктера.

С други думи, вероятност да се излъже детекторът на лъжата може да има тогава, когато човек се научи да върши сам работата на подструктурите на организма. Което откакто Homo sapiens се е появил, организмът го върши сам.

Двадесет и петият кадър и други

Джино Скалабрини и американският лингвист Джордж Машке в книгата си "Лъжата зад детектора" издигат тезата, че отчитаните от полиграфа стресови признаци са неточни, защото са тясно свързани с емоционалността на конкретното лице, с моментното му настроение, а също и със страха. За по-малко "податливи на индивидуалния характер" се считат "мозъчните отпечатъци" – резултатите от проведена електронна енцефалограма. Поради това в днешно време доста компании предлагат нови вид детектор на лъжата, също така свързан към компютър, анализиращ и откриващ в електрическите вълни на мозъка специфични структури, характерни за неискрено говорещите.

За по-ефективна технология се смята температурното изследване на лицето. Наскоро изследване доказа, че когато човек изрича лъжа, се повишава притокът на кръв около очите, а това допринася за това кожата там да се затопли. Но цената за оборудване, позволяващо да се изготви пълна термална карта на лицето, е доста висока – около 200 000 долара.

Значително по-евтина е съвсем друга технология за детекция – речеви анализ на стреса (VSA - Voice Stress Analysis). Тя се основава на анализ на честотните характеристики на човешката реч. Лицето е карано да отговори на няколко значими въпроса, и от честотните характеристики на гласа му се извлича информация за истинността на твърдението. Това става чрез устройство, известно като Voice Stress Evaluator. Израелските и американските специални служби от няколко години прилагат този метод, независимо от яростното му отричане от страна на "традиционно настроените" полиграфисти. На този интересен метод ще бъде посветена отделна статия.

Още една възможна технология за откриване на лъжа е функционалният ядрено-магнитен резонанс (фЯМР). Когато човек лъже, графиката на кръвоснабдяване на мозъка се променя. Обаче ограниченията при този метод са доста големи. Това е много тромава апаратура, и е много трудно да бъде местена. Освен това, експозицията на една снимка е много дълга – от порядъка на секунди – защото това е заложено в границите на самата технология, а и в самото време на смяна на цикъла на кръвоснабдяване на мозъка. Ако се преодолеят тези ограничения, тя ще стане много перспективна.

И не е нужно да сте тук

Традиционно подлаганото на полиграфско изследване лице знае предварително, че е заплашено или със сигурност ще му бъде проведено такова изследване. Но най-голям интерес у специалните служби и военните предизвикват специфични детектори на лъжата, способни да работят без знанието на изследваното лице. През пролетта на 2005 г. Министерството на отбраната на САЩ обяви конкурс за създаване на устройство, наречено Remote Personnel Assessment - "Отдалечена проверка на персонала". В изискваните характеристики на устройството е зададено, че този прибор трябва да използва микровълнова или лазерна радиация, отразена от кожата на човека, за безконтактно изследване на разнообразни физиологически показатели на организма. Идеята беше с това устройство да се изследват "движещи се или несклонни към сътрудничество обекти", като терористи например, и скрито да се измерват указаните по-горе четири ключови показателя. Също така такъв детектор на лъжата би могъл да се използва замаскирано по време на разпити.

В. Игнаткин допълва: "Сега се провеждат изследвания в картирането на главния мозък. Когато човек изкаже с думи образи, нарисува словесни картини, се задействат едни участъци на кората на главния мозък; ако пък се назове информация, свързана с цифри – други. Гледайки картината на изменението на метаболизма на мозъка, можем да кажем кога човек е сгрешил. Засега обаче тази технология не е излязла от научните лаборатории".

Източници:

Melby, Jason. Lie Detection Systems: Part 2
Scalabrini, G, and G. Maschke. The Lie Behind the Lie Detector
The lie detector you’ll never know is there
The Polygraph and Lie Detection  (Washington, The Nat. Academies Press, 2003)
Волнуешься? Значит, виновен!: Лживый детектор