Наскоро изследователите показаха, че отделните фази на сърдечния ритъм оказват отчетливо различни ефекти върху обработката на мозъка на външни и емоционални стимули.
За нас мозъкът е центърът на това кои сме и какво правим - владетел на сетивата ни, господар на нашите движения, генератор на мислите, пазител на паметта. Но да не забравяме, че мозъкът е вграден в тяло и връзката между двамата действа и в двете посоки. Ако определени вътрешни рецептори сигнализират за глад например, ние сме принудени да ядем, ако посочват студ, се обличаме по-топло.
Въпреки това, десетилетия изследванията показват също, че тези усещания правят много повече, от това да предупреждават мозъка за непосредствените проблеми и нужди на организма. Тъй като сърцето, белите дробове, червата и други органи предават информация на мозъка, те влияят върху начина, по който възприемаме и взаимодействаме с околната си среда по изненадващо дълбоки начини. Неотдавнашни изследвания на сърцето по-специално дават на учените нова представа за ролята, която играят най-основните процеси в тялото за определяне на нашите изживявания.
В края на 19 век психологът Уилям Джеймс (William James) и лекарят Карл Ланге (Carl Lange) предполагат, че емоционалните състояния представляват възприятието на мозъка на определени телесни промени в отговор на стимул - че силно туптящото сърце или плиткото учестено дишане поражда емоции като страх или гняв, а не обратно.
Оттогава изследователи откриват все повече примери как физиологичната възбуда води до емоционална възбуда, но тази връзка бе нужно да се проучи по-задълбочено.
Ритъмът на сърцето е перфектното средство за това.
Люлката на сърдечните фази
Сърдечната дейност може да бъде разделена на две фази: систола, когато сърдечният мускул се свива и изпомпва кръв, последвана от диастола, когато се отпуска и пълни с кръв.
В началото на 30-те години учените откриват, че систолата заглушава болката и ограничава стресовите рефлекси. По-нататъшната работа проследява този ефект до факта, че по време на систола сензорите за налягане изпращат сигнали за сърдечната дейност към инхибиторни участъци на мозъка. Това може да е полезно, тъй като, докато мозъкът трябва постоянно да балансира и интегрира вътрешни и външни сигнали, „не можете да обърнете внимание на всичко наведнъж“, отбелязва Офер Перл (Ofer Perl), докторант в Медицинската школа Икан към болница "Маунт Синай" в Ню Йорк. Експериментите показват, че хората са по-склонни даже да забравят думи, представени точно във фазата систола, отколкото думи, които са виждали и кодирали през останалата част от сърдечния цикъл.
„Наистина виждам сетивата като люлка“, коментира Сара Гарфинкел (Sarah Garfinkel), невролог в Медицинските школи в Брайтън и Съсекс, Англия, и един от водещите изследователи на работата на паметта. „Когато усетите нещо отвътре, това намалява обработката на външните сигнали. Когато се учестява сърдечният ви ритъм, това просто накланя люлката на едната страна".
Инхибиторните ефекти на сърцето са демонстрирани още веднъж в работа, публикувана през май в Proceedings of the National Academy of Sciences. Когато върху хора се прилагат едва забележими електрически импулси на пръста им, по-вероятно е да ги възприемат по време на диастола и да ги пропуснат по време на систола. Нещо повече, участниците с по-силни невронни реакции на сърдечната дейност са по-малко чувствителни към стимула.
„Удивително е, че дори в този диапазон от милисекунди нашето възприятие може да се промени“, споделя Езра Ал (Esra Al), докторант в Института за когнитивни науки и науки за мозъка, „Макс Планк“, и водещ автор на изследването.
Екипът отбелязва как сърцето в този случай може да „накланя люлката“. По време на систола, докато сърцето изтласква кръв в останалата част на тялото, е възможно да усетите пулса си в пръстите на ръцете. За мозъка е изгодно да отмени тези сигнали, тъй като те не предоставят нова информация за околната среда - но по този начин леките усещания при допир също могат да бъдат потиснати.
Това, което изглежда не се потиска, обаче е страхът.
Кредит: Pxhere
Страхът прониква
През 2014 г. Гарфинкел и нейните колеги показват, че обработката на страха и заплашителните стимули не се потиска при систола. Докато систолата активира инхибиращите мозъчни региони, тя също активира амигдалата, област, свързана с преживяването на страх. Изследователите откриват, че по време на систолата хората са склонни да възприемат по-интензивно уплашените лица. Това не е така за лицата, изразяващи неутрална емоция - участниците в проучването ги оценяват като по-малко интензивни по време на систола.
„Най-силно поразителното е, че страхът прониква”, отбелязва Гарфинкел. „Той е непроницаем за този инхибиращ ефект на сърцето.“
Това вероятно е адаптивен отговор на по-големия брой систоли, които предизвиква страхът.
„Ако сърцето ви бие много силно и бързо и сте в състояние на страх, няма да искате да сте чувствителни към болка. Ще искате да можете да пренебрегнете счупени клонки и стъкло, за да избягате от заплахата“, обяснява Гарфинкел. „Но ще искате да сте свръхбдителни за заплахите на околната среда. ... Страхът е нещо, което може да ви помогне да оцелеете".
Наскоро Гарфинкел открива, че тази връзка със страха е дори по-силна от очакваното. Както е описано в статията, която сега е препринт в psyarxiv и се преглежда за публикуване, тя и нейният екип предизвикват изпитваните лица да свържат някои форми с лек електрически шок и след това им представят тези форми - както и по-неутрални - по време на систола и диастола. Очакването бе, че хората винаги ще проявяват повече страх от формите, свързани с шока. Вместо това участниците реагират по-уплашено на всички форми, които се показват по време на систола.
„И това притъпява първоначалното обучение какво е свързано или не е свързано с шока“, коментира Гарфинкел. „Има нещо вродено в биенето на сърцето бие, което е по-страшно. И това е много силно. Това е толкова силен ефект, че наистина е умопомрачително“.
„Бе показано, че сигналът на сърцебиенето има присъщо плашещо значение“, казва Хюго Кричли (Hugo Critchley), психиатър в Медицинските школи в Брайтън и Съсекс и друг автор на изследването.
Когато управлява вътрешният свят
Адаптациите към реакции, различни от страха, също могат да се основават на това свързване на сърцебиенето и потискането. В статия, публикувана в Cognition през март, изследователите откриват, че бързите движения на очите се срещат по-често при систола, докато по-често фиксираме погледа си върху някаква цел по време на диастола. По време на бързите движения на очите мозъкът мигновено ни ослепява, така че не виждаме промените на заобикалящата ни среда. Изглежда, че времето за моделиране на визуалната среда съвпада с моментите на вътрешна тишина.
„Систолата е моментът, когато сте най-малко чувствителни към света, когато обработката намалява, когато вътрешният свят управлява“, обяснява Гарфинкел, която не участва в това изследване. „Така че има смисъл да се свържат движенията на очите и да сме слепи, когато не ви интересува външния свят.“
Кричли, Гарфинкел и други откриват също, че систолата е по-вероятно да засили обработката на страха при хора с тревожност. Сега изследователите се надяват, че тяхната работа може да насочи терапиите за определени фобии и посттравматично стресово разстройство.
"Ако можете да промените степента на стимулите на заплахата", като се представят на различни фази на сърдечния цикъл, "тогава можете да извадите хората от тревожни състояния в една или друга форма", коментира Критчли.
Други учени изучават как информационното моделиране и сензорната обработка, както и поведението, могат да бъдат адаптирани в съчетание с други физиологични ритми като дишане и храносмилане.
Тази работа показва, че „светът не е стабилно нещо“, заяви Гарфинкел. „Начинът, по който го възприемаме, се основава на собствените ни тела.“
Източник:
How Your Heart Influences What You Perceive and Fear, Quanta magazine
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари