Оливър Сакс (Oliver Sacks) е практикуващ невролог и професор по неврология и психиатрия Училището по медицина към Нюйоркския университет. Той е роден в Лондон, но живее в Ню Йорк от 1965 г. Последната му книга се казва "Халюцинации" (Picador/Knopf).
Последната ви книга е за халюцинациите. Защо пожелахте да пишете за тях?
От много дълго време съм очарован от тях. Засегнал съм халюцинациите по различен начин при някои от предишните си книги, но съществуват толкова много видове, има толкова много причини за възникването им, толкова много неразбиране - а понякога те са обект на толкова активна стигматизация - че реших, че ще е добре да изясним фактите веднъж завинаги. Допълнителна причина е прекрасните резултати, получени с образна диагностика през последните 10 години, които потвърждават, че прости халюцинации имат склонността да се зараждат в сетивните райони на мозъка, които обикновено отговарят за възприятията.
Споменахте стигма. Дали повечето хора не свързват халюцинациите с психичните заболявания?
Смятам, че всеобщо мнение, често споделяно и от лекари, е че халюцинациите са признак на лудост - особено ако включват и чуване на гласове. Надявам се да успея да разсея или дори напълно да премахна тази стигма. Това е сериозен проблем при много пациенти. Имаше едно изумително проучване сред възрастни хора с нарушения в зрението, което показва, че много от тях имали сложни халюцинации, но повечето от тях не споделяли нищо, докато не откриели лекар, на когото да имат доверие.
Човек може да има халюцинации при много различни ситуации. Много хора имат нещо като халюцинации точно преди да заспят или понякога малко след като се събудят.
Каква е разликата между халюцинациите и въображението?
Мисля, че човек разпознава това, което си представя като нещо свое, докато при халюцинациите това усещане отсъства. Човек си мисли "Какво е това? Откъде се взе?".
Видях това много ясно преди много години при една възрастна жена, която започна да чува ирландски песни посред нощ. Тя смятала, че някъде радио е оставено включено, но така и не открила радиото. Следващото ѝ предположение било, че зъбна пломба в устата ѝ действа като приемник. Накрая, когато определени песни започнали да се повтарят, все песни които тя знаела, тя се запитала дали не става дума за някакъв вид радио вътре в главата ѝ; механизъм, който тя не може да контролира и очевидно несвързан с това какво мисли, чувства или прави. Това интерпретация е много характерна за хора с музикални халюцинации.
В книгата си вие споделяте преживяванията си в т.нар. от вас "загубени си години" в Калифорния в началото на 60те, когато сте опитали много наркотици. Защо пишете за това точно сега?
Основната причина е, че това, което се случи с мен е потенциален източник на информация. Възнамерявам да използвам, както чуждия, така и своя собствен опит. Но може би факта, че тази преживявания са от преди повече от 40 години (между 1963-67 г.) ме кара да ги описвам доста по-спокойно.
Експериментирали сте с LSD и други халюциногени. Как тези преживявания повлияха на работата ви като невролог?
Мисля си, че ме направиха по-отворен да разбирам преживяванията на пациентите си. Например, има нещо, което аз наричам стробоскопично или кинематографско виждане, при което вместо да виждаш как нещо се случва последователно, виждаш серия от неподвижни кадри. Изпитвал съм това, докато съм бил на LSD, както и при мигрена, а някои от моите пациенти, които взимат L-DOPA понякога докладват същото. Така че вместо да кажа "Глупости!" или да спра да ги слушам, аз съм отворен за тези описания. Дали тези психеделични вещества са ме променили по друг начин, не зная. Но се радвам на преживяванията. Те ме научиха на какво е способен разума.
Веднъж сте водили разговор с паяк...
С паяка, трябваше да разбера, че е невъзможно. Това е един от малкото случаи, в които бях потънал напълно. Въпроса с това да повярваш и да бъдеш трансформиран от халюцинациите си ме притеснява. Например, наскоро беше публикувана книга от неврохирург, който имал т.нар. преживяване на границата на смъртта (near death experience) и е напълно убеден, че тогава е видял рая. Искам да отбележа дебело, че халюцинациите не могат да са доказателства за НИЩО, а какво остава за рая.
В книгата си отбелязвате тенденцията някои халюцинации, особено такива предизвикани от епилептични пристъпи, да се усещат като религиозни преживявания. Защо се получава това?
Халюцинациите могат да са много мощни и убедителни. Смятам, че на човек му се налага да се бори, за да отрече тяхното съдържание. Имаше случай, който трябваше да сложа в книгата. Млада жена, лекар, имаше такива пристъпи на проникновеност, при които обаче тя спорила с Господ. Господ казал: "Не вярваш ли на собствените си сетива?" А тя отговорила: "Не и когато имам пръстъп".
Възможно ли е хората да изпълняват команди, които са им "давани", докато са халюцинирали?
Изглежда напълно възможно Жана Д'арк да е имала подобни командни халюцинации. Като начало те биха се проявили като фигури или гласове или дори светлина в единия край на зрителното поле, и едва по-късно тя да е усетила, че тези фигури ѝ казват да отиде и да извърши определени неща.
Говорите също и за това как халюцинации могат да възникнат при загуба на слух или зрение.
Обикновено съществува система от обратни връзки в мозъка, която да попречи на определен регион на мозъка да се задейства автономно. Ако все пак тези системи откажат, например, ако някой ослепее или дори ако просто му се постави превръзка на очите, тогава зрителния кортекс може да се самозадейства и да използва паметта и въображението, за да продуцира халюцинации. Аз работя най-вече с възрастни хора обитаващи стари домове - в момента дори съм много по-стар от много от тях - които имат проблеми със зрението, но са с напълно запазено съзнание. Изуми ме как с понижаването на чувствителността на сетивата им се повишава склонността им към халюцинации.
Вие също имате проблем със зрението. Това повлиява ли наличието на халюцинации и при вас?
Имам слаби халюцинации през цялото време. Виждам геометрични форми и подобни на букви символи навсякъде. Например като погледна към тавана, както правя в момента, виждам изкривени форми, които изгледаждат като букви или думи. Те се формират и пренареждат изключително бързо. С течение на времето това стана по-ясно изразено. Но аз мога и ГИ игнорирам, точно както игнорирам шума в ушите си, който придружава известната загуба на слуха ми. Точно както и пациентите си и аз имам смущения в зрението и слуха. Надявам се, все още да няма психични отклонения (смее се).
Не се ли притеснявате, че споделяйки историите на пациентите си, вие по някакъв начин злоупотребявате с тях?
Боря се с тази деликатна дилема през последните 50 години. По едно време самия аз бях своя основен обвинител. Когато и да видех думата portrayal (изобразяване) аз я прочитах грешно като betrayal (предателство). На първо място, освен официалното лично позволение, аз исках да се уверя от това, което знаех за пациентите си, че те няма да се разстроят за каквото и да било.
Надявате ли се, че споделянето на тези истории би променило отношението на хората?
Усещам, че ако успея да представя нещата честно, в лек вид и с уважение, то това определено е нещо, което си заслужава да направя. Това е по-скоро воайорство, отколкото експлоатация, но при всички случаи е жизнено важна форма на знание. Смятам, че няма нищо по-добро от подробното описание на случаите за достигането на някакво ниво на разбиране, не само за това какво означава да страдаш от дадено заболяване, но и за начините, по които човек може да реагира на него.
Спомням си, когато беше направена опера от моята книга "Човекък, който обърка жена си с шапка", аз си мислех, че трябва да отида до госпожа P - жената, която бяха помислили за шапка - и да вида как се чувства тя. Наблюдавах я как следи постановката, и се питах леко уплашен какво ли си мисли. Но след края тя дойде до мен и ми каза: отдал си чест на съпруга ми. Надявам се, че в известен смисъл бих могъл да отдам чест на всичките си пациенти.
Това е 12тата ви книга. Писането помага ли ви да разберете света по-добре?
Често смятам, че не съм се справил с дадено преживяване, докато не опитам да го опиша. Това продължава вече през почти целия ми живот. Пазя дневници от времето, когато съм бил на 14.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари