17 януари 2022
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Глобални кризи и формиране на съгласие

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 07 януари 2022 в 00:00 13840
Подписването на протокола в Монреал. Кредит: Climate Home News

Може ли опитът от кампаниите за озоновия слой да ни помогне да се справим с климатичните промени?

Само десетилетие е нужно на глобалната общност да овладее проблема с изтъняването на озоновия слой. Три десетилетия обаче климатичните промени продължават да са във фокуса на международната политика, а концентрацията на парникови газове в атмосферата не спира  да расте. Тук ще разгледаме фактори като семиотичния заряд, усещането за опасност и фабрикуването на невежество, и ще се опитаме да отговорим на въпроса: защо с едни глобални предизвикателства успяваме да се справим по-бързо, а с други не.

Историята е пълна с примери за дребни конфликти, социални проблеми, за небрежност, навици и дори най-добри намерения, превърнали се в глобални кризи с различна сила и обхват. Във всеки един момент ние съжителстваме с такива. Те могат да влошат качеството на живот или директно да ни изтрият от лицето на земята. Списъкът е дълъг. Като започнем с най-високия от десетилетия насам риск от ядрен конфликт, минем през предизвикателствата от нарастващата антибиотична резистентност на редица патогени и стигнем до “дребни” проблеми като тютюнопушенето, което годишно отнема над 8 млн. човешки живота по света. И макар от изследователска гледна точка сравняването на толкова сложни явления да крие известни рискове, успехите при справянето в повечето кризи все пак си приличат. Както и неуспехите.

Независимо дали говорим за климатичните промени, за изтъняването на озоновия слой, за противодействието на пандемия или за друг глобален проблем, пътят към овладяването на кризата минава през четири основни етапа: дефиниране на проблема, откриване на решения, постигане на международно съгласие и прилагане на решенията. 

В първите два етапа се дефинират причините за проблема и се извеждат решения. С научни подходи се измерват точните мащаби, откриват се конкретните причинители и се търсят начини за въздействие върху тях. В третия етап е време за повече организация и мобилизация. Нужни са управленски решения, а проблемът се сдобива с политически фокус. Това е моментът за консолидация и за общ политически план за действие, който ще доведе до успешно прилагане на решенията. Както ще видим обаче, четвъртият етап – прилагането на решения, може да зависи от трудно предвидими фактори, които само науките за комуникацията и човешкото поведение биха могли да обяснят. 

За да онагледим тази доста опростена четиристепенна схема, ще използваме за пример реакцията на международната общност срещу една глобална криза, която вече се намира под относителен контрол:

Глобалните усилията срещу увреждането на озоновия слой. 

В края на 70-те години на 20 век изследванията на горните слоеве на атмосферата при Южния полюс започват да показват сериозни изменения. Озоновият слой, предпазващ планетата ни от вредните ултравиолетови лъчи, е загубил близо половината от плътността си. Проблемът е с потенциал да застраши земеделските реколти, здравето и дори живота в засегнатите части на планетата. Необходими са глобални действия. 

Учените установяват, че причината са използваните в индустрията и бита хлорни съединения – най-вече хлорофлуоровъглероди (CFC). Стабилни, незапалими, неотровни и евтини, през 60-те години на ХХ век те вече се използват масово като разтворители, в хладилната индустрия, за производство на дезинфекционни средства, козметика, пожарогасители и много други. В дезодорантите например, CFC е разтворителят, който пренася аромата под формата на аерозол. Те са толкова стабилни, че се разпадат само под въздействието на силно ултравиолетово лъчение. Веднъж освободени на земната повърхност, след време достигат стратосферата, където слънчевата UV радиация ги разпада, при което се отделя хлор. Само един хлорен атом обаче, може да унищожи хиляди молекули озон. Единственото възможно решение на проблема е ограничаване на производството на CFC навсякъде по света.

Научният консенсус бързо е последван от политическо обединение. През 1985 г. е подписана Виенската конвенция за защита на озоновия слой, а през 1987 г. и Протоколът от Монреал към нея. И двата договора се приемат единодушно от 196 държави. Въвеждат се редица ограничения, засягащи индустрията, горивата и бита, а опасните за озоновия слой съединения (CFC) постепенно се заместват с техни еквиваленти. Резултатите, три десетилетия по-късно, са налице. Разрушителните за озона вещества са намалели спрямо най-критичните нива от края на 90-те години. Смята се, че ако предприетите по Протокола от Монреал мерки ги нямаше, озоновата дупка днес щеше да е с 4 млн. квадратни километра по-голяма. Това е площ с размерите на целия Европейски съюз.

Днес изтъняването на озоновия слой продължава да бъде проблем. Индустрията и домакинствата продължават да изхвърлят в атмосферата вещества, които го увреждат. “Кривата” обаче е изгладена и дупката не се разраства. Напротив, в някои години площта ѝ дори се свива до нивата отпреди 1990 г. 

Фигура: Озоновата дупка от 2021 г. е 13-тата по големина от 1979 г. насам. Това е главно заради по-студената от обичайното зима над Южния полюс. Общата тенденция обаче е за по-добри средни показатели от тазгодишните. Причина за това са ограниченията, наложени от Протокола от Монреал. Източник: NASA’s Earth Observatory/Joshua Stevens

Ако се върнем на четиристепенната схема по-горе, ще видим, че управлението на кризата с озоновия слой – от своето възникване до вкарването ѝ под относителен контрол, следва тази логика. Установява се наличието на проблем и възможните последствия от него. Идентифицира се причинителят – хлорните съединения от бита и индустрията. Ограничаването на тяхната употреба се аргументира като единственото възможно решение от независими научни изследвания, от лаборатории и институти по целия свят. Необоримите аргументи на науката са последвани от глобален политически консенсус и от въвеждане на реални ограничения в производството и употребата на CFC. В следващите години резултатите се наблюдават и измерват внимателно. Предприетите мерки са успешни, а работата по опазване на озоновия слой продължава. 

Дотук всичко изглежда лесно като по ноти. При по-внимателно вглеждане обаче, ще открием, че ключово за справяне с това глобално предизвикателство е онова, което липсва в тази история: човешкото поведение. Когато се изпречи на пътя на науката, човешкият фактор може да бъде причина за грешки. В случая с озоновия слой обаче, именно човешкият фактор се оказва голямата скрита сила зад успеха. Предстои да разгледаме четири фактора, които, благодарение на спецификите на темата, на обстоятелствата, а може би и на известна доза късмет, изиграват значителна роля за справянето с тази криза. Това са високият семиотичен заряд на темата, възприятието за непосредствена опасност и ограничената възможност за фабрикуване на невежество. 

Семиотичен заряд

Още през 80-те години на 20 век “озоновата дупка” става толкова популярна тема, че доброволният бойкот на стоки, вредящи на озона, довежда до 50% спад на продажбите им още преди въвеждане на законодателните ограничения, предвидени в Протокола от Монреал. 

Богатството на ясни и разбираеми знаци, с които една тема е заредена, можем да наречем “семиотичен заряд”.  Колкото по-заредена е темата, толкова по-лесно и бързо ще се създадат здрави асоциативни връзки между нея и съзнанието на хората, а това ще се отрази на готовността им да заемат позиция, да изискват промяна в общността и самите те да предприемат действия и промени в отношението и в ежедневните си навици. С други думи, темата ще бъде разбрана, бързо ще стане популярна, а разбирането ще предизвика действие и резултат. 

Идеята за “дупка” в щита на Земята се визуализира лесно в съзнанието. Дори децата я разбират отлично. Космическият щит е популярна тема от филмите, а и да не забравяме, че 80-те години са времето на поредицата “Междузвездни войни”. Така семиотичният заряд на “озоновата дупка” вкарва темата в масовата култура. “Опасността от слънцето” бързо е грабната от семейни и женски списания. В прогнозата за времето се появява „UV индекс”, съобщава се за повишена опасност от рак на кожата, а предупрежденията да се избягва слънцето между 11 и 16 часа зазвучава заплашително, особено за хората с деца. Появяват се нови слънцезащитни продукти, които се рекламират масово. Тази реклама обаче комерсиализира и самата заплаха, с което озоновата дупка се внедрява още по-категорично в масовата култура. 

Хората започват да се интересуват живо от темата, повишено е вниманието и към научната информация. Освен в медиите, темата вече гастролира спокойно и в разговорите между хората. Общественото мнение става критично към всяко забавяне на действия срещу разрушаването на озоновия слой. За “късмет” се оказва, че президентът на САЩ Роналд Рейгън е победил рак на кожата, което, някои смятат, може би е помогнало за това американците да ратифицират по-бързо Протокола от Монреал.

Къде обаче са климатичните промени по отношение на семиотичния заряд? Идеята, че изгарянето на фосилни горива повишава концентрацията на газове в атмосферата, които задържат топлината и променят климата, което пък създава куп рискове, представлява една доста по-дълга асоциативна пътека, отколкото идеята за “дупка в щита”. По-трудно се възприема и по-трудно се визуализира. Вместо това, обаче, от гледна точка на семиотичния заряд, темата за замърсяването на въздуха съдържа много повече потенциал да активира определено отношение и поведение у хората. 

Замърсяването е близка тема, вижда се, може да се подуши и няма човек, който да смята, че то е полезно за здравето. Интелигентното прилагане на решения съответно изисква усилията да се насочат към темите, които по-лесно достигат до хората. Колкото и усилия да се влагат, няма как да превърнем всички хора по Земята в климатолози. Нужни са близки, разпознаваеми теми, които бързо активизират конкретна ангажираност.

Непосредствена опасност

Понятието е известно като “hot crisis”. Когато едно явление се възприема за непосредствена, внезапна заплаха, това предизвиква остри емоционални реакции. “Горещата криза” е събитие, което предизвиква страх и ужас със своята непредсказуемост и вероятна загуба на контрол, разкрива нашата уязвимост и носи потенциална лична опасност. Развитието на такава криза обикновено се следи с интерес и напрежение. Подобен вид усещания предизвикват епидемиите от силно заразната ебола, възникващи периодично в Африка. Усещане за непосредствена опасност предизвика навлизането на Covid-19 в Европа с първата вълна на епидемията, от което последва нечувана мобилизация и доста дисциплинирана реакция дори в страни като България. С разрастване на кризата, разбира се, върху нея започнаха да действат други фактори и да определят посоката ѝ.

Застрашеният озонов слой също започва бързо да се приема за непосредствена заплаха през 80-те години на 20. век. Поради вродения богат семиотичен заряд и поради усилията на учените и властите да популяризират темата и нужните решения, проблемът успява бързо да мотивира желание за действие. В такава комуникационна ситуация “алтернативните мнения” нямат време, нито енергия да се наложат. Индустрията и търговците на опасните за озона хлорни съединения имат интерес да посеят съмнение и да разрушат създаденото доверие в научните изводи, но възприятието за “гореща криза”, масовата култура и семиотичният заряд на темата, която вече и децата разбират, са от по-силната страна на публичния дискурс.

Климатичните промени, от друга страна, водят множество екзистенциални рискове със себе си, но в повечето случаи те не предизвикват чувството за непосредствена, близка заплаха. Далечни островни държави потъват, огромни територии страдат от безводие и превръщат жителите си в климатични бежанци, непознати гори с екзотични животни изгарят, но това се случва “там”, а ние сме “тук”. С напредване на промените обаче, това “там” ще се приближава все повече и ще става част от живота на всички ни. С това ще расте чувството за “гореща криза”, което неизбежно ще доведе до повече мотивация за действие.

Но климатичните промени и тук са в капана на човешките възприятия. Чувството за опасност без яснота по отношение на възможните пътища за действие или за бягство могат да подействат демотивиращо. Вместо да се прекалява с “алармизма”, е добре да се предоставят конкретни и разбираеми избори пред обществото, както и възможност за прилагането им. Адекватна система за управление на отпадъците, екологичен транспорт и възможности за практикуване на стотиците други дребни действия с нулев въглероден отпечатък. 

Фабрикуване на невежество

През 1979 г. е публикуван документ от вътрешна комуникация в голяма американска цигарена компания. Документът разкрива, че в продължение на десетилетие тя е манипулирала данни и финансирала фалшиви изследвания, за да създаде съмнения в съществуващи, неоспорими научни доказателства за вредата от цигарите. В документа се чете: “Нашият продукт е съмнението, тъй като то е най-добрият начин да се конкурираме с базата от факти, която съществува в съзнанието на публиката. То е средството за установяване на противоречие”. Разкритията водят до появата на нов дял в науката: “агнотология” или наука за изследване на целенасоченото фабрикуване на невежество. 

Цел при фабрикуването на невежество е да се преобърне общественото мнение. Напълно достатъчно за това е да се посее съмнение в общоприета, утвърдена от независими изследвания истина, която в случая е неудобна за поръчителя. Достатъчно е да се внуши на публиката, че всъщност “не знаем точно”, “не сме сигурни” в официалната научна позиция. Това “не знаем” всъщност е търсеното невежество, което е напълно достатъчно да позволи на човек, с чиста съвест да заеме страната на заблудата и дори да се бори за нея.

 Лобистки бизнеси и големи корпорации от химическата промишленост, цигарената, оръжейната, петролната индустрия, са разчитали често на такива похвати, за да противодействат на неудобни научни факти. Типична тактика за фабрикуване на невежество е представяне на изследване, в което методологията е манипулирана така, че да се произведе желан резултат, а не да се намери истината. Друга техника е своеобразен научен “whataboutism” — реторически похват, в който едната страна омаловажава отправено обвинение, като обвинява насрещната в нещо съвсем друго, извън конкретната темата. Така например цигарената индустрия изследва случаите на рак на белите дробове у непушачи, а петролното лоби брои студените зимни дни, за да оборва факта на глобално затопляне. 

Друга тактика е противопоставянето на научни факти срещу авторитети. Най-характерна обаче е тактиката “балансиране на мнения”. Тя експлоатира приетото схващане, че винаги има и друга, алтернативна гледна точка. Под благовидната идея за равенството, обаче може да се окаже, че противопоставяме неоспорим факт, проверен с дългогодишни експерименти и измервания от различни, независими един от друг експерти и научни институции, срещу личното мнение или силната вяра на някого в нещо. В съзнанието на публиката този акт може да е достатъчен, за да се посее съмнение, а скоро след това и опасно невежество. 

Фактор за все по-лесното фабрикуване на невежество е и Парадоксът “Знание – Невежество”, така типичен за нашето съвремие. Той се състои в това, че с непрестанно увеличаващото се количество на научното познание в света, нараства и невежеството по отношение на научната тематика. Във време, в което специализирана информация расте, а физиологическата способност за нейното възприемане не се променя, 

възприемането на ново знание е предимно повърхностно

В такава среда фабрикуването на невежество е по-лесно от всякога. Като към това добавим и възхода на социалните мрежи, където не качеството, а количеството на мнения определя дневния ред, можем да кажем, че всяка криза, с която се сблъскваме сега, ни заварва в една вече вихреща се перфектна комуникационна буря.

През 70-те години на 20. век  забраната на CFC изглежда също така невъзможна, както отказът от фосилни горива днес. Ограничения въпреки това са наложени, защото защитниците на новите регулации за озоновия слой успяват бързо да спечелят общественото доверие и да го задържат. А доверието е най-важният и оскъден ресурс в подобни спорове. 

Кризата на доверие днес е по-голяма от всякога. Доверието е тъканта, която свързва хората в общност. Съмнението прояжда тази тъкан, а дезинтегрираната общност много трудно взима единни решения. Остава надеждата, че с опознаването на пътищата, по които формираме мнения и съгласие, ще се научим да навигираме в новия, препълнен с противоречиви послания свят.

Паралелно с този проблем обаче, климатичната криза се разраства. Бяха загубени ценни десетилетия, в които можеше да се свърши много работа по реформирането на въглеродната матрица, в която живеем от Индустриалната революция насам. След срещата на върха за климата в Глазгоу тази година има надежди, че глобалната общност ще прояви повече амбиция по прилагане на необходимите решения. Но интелигентният подход изисква внимателно вглеждане както в спецификите на човешкото поведение, така и разбиране на изключително динамичната глобална комуникационна среда. Залогът е голям, а човечеството вече не разполага с излишно време.

В публикацията са използвани материали от:

  1. Witze, Alexandra. How a small nuclear war would transform the entire planet. Nature, 579, 485-487, 2020.
  2. CDC, Centers for Disease Control and Prevention. Antibiotic Resistance: A Global Threat. CDC, February 18, 2020
  3. WHO, World Health Organization. Tobacco. Key facts. WHO, 26 July 2021
  4. NASA, National Aeronautics and Space Administration. What is a Dobson Unit? NASA Ozone Watch, Oct 18, 2018.
  5. NASA, National Aeronautics and Space Administration. NASA Data Aids Ozone Hole’s Journey to Recovery. NASA’s Goddard Space Flight Center. Apr 15, 2020
  6. NASA, National Aeronautics and Space Administration. Substantial Antarctic Ozone Hole in 2021. NASA Earth Observatory, Oct 27, 2021.
  7. NASA, National Aeronautics and Space Administration. 2021 Antarctic Ozone Hole 13th-Largest, Will Persist into November. NASA’s Earth Science News Team, Oct 27, 2021.
  8. Ungar, Sheldon. Knowledge, ignorance and the popular culture: climate change versus the ozone hole. Public Understanding of Science, vol.9, 2000: 297–312.
  9. The New York Times, Justin Gillis. The Montreal Protocol, a Little Treaty That Could. NYT, Dec. 9, 2013.
  10. Ungar, Sheldon. Hot Crises and Media Reassurance: A Comparison of Emerging Diseases and Ebola Zaire. British Journal of Sociology 49, 1998: 36–56.
  11. Michaels, David. Doubt Is Their Product. Scientific American 292(6):96-101, July 2005.
  12. ​​The Guardian, Geoffrey Supran and Naomi Oreskes. The forgotten oil ads that told us climate change was nothing. The Guardian, 18 Nov 2021.

Източник: Глобални кризи и формиране на съгласие, Климатека

Авторът Христо Панчев е доктор по информационни науки и семиотика на рекламата, магистър по публична комуникация на Софийския университет. Научните му интереси са в областта на социалния маркетинг, психологическите аспекти и ролята на човешкото поведение в антропогенната промяна в климата.


Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Новини
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.