04 юли 2022
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

От секюритизация към етика на грижата: климатичното време на жените

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 10 март 2022 в 00:05 68900
Снимка: Pixabay

Екологичната сигурност е основополагаща и дава възможност за разгръщане на капацитета на отделните индивиди

Проблем на сигурността ли са климатичните промени? Статията проследява как, ако следваме наложената линия, че климатът е проблем на сигурността, то това е сигурност, различна от “секюритизацията” като силов подход, а сигурност, основана на етика на грижата, в смисъла на “свобода от тревога”. Виждаме в момента в реално време докъде (не) води секюритизацията и последващата военизация (и/или криминализация). Мотивира се и се предлага потребността от мобилизиране на феминистка “научност” и се описва начинът, по който тези перспективи изискват спешно да променим радикално разбирането ни за света.

В “метрополитните” системи, ако сте от грешната страна на линията, която определя кой е „вътре“ и кой „вън“, сте изключени и потиснати, но можете да „влезете от студа“, ако приемете условията на поканата. В „космополитните“ системи има различни калкулации и практики, но по същество става дума за „разбиращ кръг“, в който всички са включени, бивайки привлечени към центъра. Климатичното бедствие заплашва да преобърне тези парадигми. […] Фигурата на Диоген, [който въвежда термина “Kosmopolitēs”], може да означава трета позиция: монадична фигура отвъд системата и реда. […]  [В] антропоцена всички ние сме безкъщни. „Миграциите без форма и нация“ на Латур, свързани с „климата, ерозията, замърсяването, изчерпването на ресурсите, унищожаването на местообитанията“, заплашват да превърнат всички нас в мигранти – или да ни напомнят, че някога всички сме били мигранти.

Джон Адлам (2020, резюме)

В скорошна статия National Geographic цитира изследване на Вагенинския университет в Нидерландия, според което 1/3 от световното население ще бъде засегнато от екстремни жеги до 2070 г. Според изследователите, очакваните средни температури от 29°C в множество зони се очаква да изместят “екологичната ниша на човека (от средно 11 – 15°C)” в други зони. Във встъплението горе, Джон Адлам (2020) демонстрира какви биха могли да бъдат мисловните посоки, по които е ценно да поемем, за да осмислим последствията на огромната вероятност съвсем скоро всички да бъдем климатични бежанци по един или друг начин. Приносът на социалните науки се оказва ключов не само, за да можем да забележим какво се случва само по себе си, но и да разберем какви са сценариите, за които е важно да се подготвим. В голяма степен тези сценарии могат да бъдат изследвани, разбрани и предотвратени, упражнявайки се в социална и политическа мисъл като задължително условие за ефективното и ефикасното ни превръщане в граждани (на света).

Този текст е посветен на това как бихме могли да позиционираме вътрешния си свят “отвъд системата и реда”, подобно на Диоген в горния цитат. Или по-скоро – подобно на Антигона на Софокъл (вж Бътлър 2002), която предоставя модел за такава позиция. Фигурата на Антигона олицетворява женствената/феминистична гледна точка: тази на етиката на грижата, която произтича от родството (включително с всички “деца на майката Земя”) като определяща рамка на феминистичните епистемологии за разлика от други, митологизиращи и идеологизиращи справедливостта рамки. Феминистките епистемологии (т.е. начини на узнаване) са критики на науката, или интуитивна вътрешна предиспозиция, както се описва тази “антигонова” установка, която е отвъд легалността. Корените ѝ са във философското течение на феноменологията, т.е. изучаването на преживяването ни в света, в който живеем и като индивиди, и като човечество. Оттам произтичат редица интерсубективни рамки в обществените и хуманитарните науки, според които ние сме неразривно свързани и зависим от средата си и от нейните компоненти не просто физически. В последните няколко десетилетия този подход се развива най-интензивно от феминистки учени, въпреки че много от свързаните рамки са създавани и от нефеминисти.

Повече от една етика

Ежедневната етика, с която сме свикнали, е етиката, произлизаща от линията на Аристотел и особено последващия го Кант и неговия морален императив. Идеята, че това не е единствената етика, и дори не е “най-добрата” или “правилната” етика, е много тясно свързана с рамката, която разработва още Хегел. Той изхожда именно от идеята, че всичко, навсякъде, и на всички нива е свързано по един диалектичен – взаимодействащ си и динамичен – начин. Така се пораждат логични последствия за разбирането ни за това, което е морално и етично, включително и когато става въпрос за предиспозициите и последващите решения относно климата. 

Както ни разказва Станфордската енциклопедия по философия, феминистките философи, например Карол Джилиган (1982) и Нанси Чодоров в голямата част от трудовете ѝ, доразвиват перспективата, зададена от Хегел. Те отбелязват, че две конкуриращи се нагласи към етичното произтичат от половите разлики в индивидуацията на момчетата и момичетата. Според това обяснение, за момчетата и мъжете, 

развитието на мъжествеността обикновено включва оценяване на автономността, правата, откъсването от другите и независимостта, като в същото време другите хора и интимните отношения се разглеждат като опасности или пречки за преследването на тези ценности

Джилиган, 1982

Така се поражда „перспективата на справедливостта“ (Хелд 1995; Блум 1988 цитирани пак там), която е водеща в обществото, включително и през модерността. Неслучайно един подход към климатичната криза, който изглежда “справедлив” в XXI век е инвестирането в търсене на други обитаеми светове, дори и за сметка на вливането на ресурси в опазването на планетата. Подобна е и нагласата, че “всеки сам се спасява” и “приоритет е собственото оцеляване” (на отделни индивиди, групи, класи или държави) като етично приемлива. Няма официална категория “климатични бежанци” дори и в рамките на една държава и съответно мерки за спасяването и приютяването им. В публичното пространство и в България рядко се говори какво се случва с жертвите на зачестилите в последните десетилетия природни бедствия, като наводнения, пожари и други. Застраховката е водеща (и често неработеща) “мярка” при катаклизми. Свидетели сме как в момента бежанци с различен цвят на кожата не могат да напуснат Украйна. Цветът на кожата, и съответно – класата чрез пощенския ти код, остават водещите признаци кой ще живее.

В проучванията на Джилиган, освен, че и гледната точка на “справедливостта” не им е непременно чужда, момичетата и жените са склонни да изразяват перспективата, която оценява интимността, отговорността, взаимоотношенията и грижата, като същевременно разглежда автономността като „илюзорно и опасно търсене“ (Джилиган 1982, 48), в противоречие с ценностите на привързаността. Тази перспектива е известна като перспектива на „грижата“ (Фридман 1991; Драйвър 2005, цитирани пак там). “Феминистка” не означава непременно “женска” – много жени проповядват и легитимират насилие, дори и “феминистки”, и много мъже или небинарни и флуидни хора се грижат.

Оттам следва цялостната перспектива за етиката на грижата като “феминистка философска перспектива, която използва отношенчески и обвързан с контекста подход към морала и вземането на решения” (вж Енцикопедия Британика). Американската философка Нел Нодингс твърди основополагащо, че грижата е в основата на морала. Тя разглежда взаимоотношенията като онтологично основни за човечеството. Те дефинират от какво е съставен човешкият свят, където идентичността се определя от набора от взаимоотношения, които индивидите имат с други хора. Предполагайки, че грижата е универсален човешки атрибут, Нодингс твърди, че отношенията на грижа (отношения, в които хората действат с грижа) са етично основни за хората и така обобщава цялостната позиция към етиката на феминистките учени и философи. Неслучайно екофеминизмът е едно от първите движения за опазване на околната среда, а самата природа и съществата в нея се разглеждат като основен ангажимент на феминистките усилия.

Източник: Pixabay

Науката като преди всичко етика

Конвенционалната наука често бива представена като единствената наука. Тя произхожда от подходите на естествените науки, в т.нар. парадигма на позитивизма, които обичайно, особено в България, се пренасят върху обществените науки – и съответно, върху науката за климата. Гарик (2000), обаче разширява тази картина като описва и други научни рамки и приликите и разликите между тях: особено интерпретивистката парадигма и критичната парадигма. В последните 30 г. все повече се отчита равностойността на интерпретивизма и критичната социална наука като дори превъзхождащи позитивизма парадигми, когато става въпрос за целите и на разбиране, и на промяна в обществената сфера. От тази гледна точка, акцентът върху позитивистката наука при изследването на климатичните промени и решенията по климата е дори опасен.

Гарик описва различните парадигми чрез главните компоненти на научния метод на обществените науки: 

  • онтология – как изглежда, от какво е съставен светът, който изследваме, т.е. какво представлява битието;
  • епистемология – как знаем и можем да узнаваме това, което знаем за битието;
  • методология – какви техники за узнаване и научаване използваме. 

За позитивистката наука дебатите са организирани около “обективните факти”, които се счита, че изграждат битието ни – чрез измервания на климатичните промени (дали е застудяване или затопляне, дали е закономерно и “нормално” в исторически план, какви са нивата на замърсяване, колко души са засегнати, какви територии и пр.). За интерпретивистката наука светът е съставен от смисли и преживявания, т.е. субективност. Съответно акцентът е върху изследването на преживяването на климатичните промени, върху мотивациите ни да вредим или не, и да предприемаме действия или не. Критичните подходи разглеждат битието като съставено от властови динамики, така както го познаваме в последните 10 000 години – основано на доминация, експлоатация и насилие. Съответно всяко научно познание трябва да е тясно свързано с постигането на хармония във властовия баланс. 

Като специфична цялостна рамка на мислене, феминистките епистемологии и критика на конвенционалната наука могат да се отнесат към всяка една от тези парадигми, но в най-развитата си форма, може да се каже, че принадлежат към критичните подходи. Като ехо на френския философ Левинас и неговата позиция към “етиката като първа философия”, феминистките учени разглеждат онтологията и епистемологията като етика на грижата. Това означава, че за да разберем отношенията си със средата (с нейните системи и подсистеми) и процесите, свързани с климатичните промени, тяхното преодоляване или поне преодоляването на последствията им, нужната наука не е биологията, физиката или географията, а на първо място етиката. 

Това води до много различно разбиране за епистемологията и преформулиране на основните постулати в това какво е “научност”. Един от най-пълните прегледи на феминисткия начин на познание е предоставен от американската философка Елизабет Андерсън (2020) и особено критиката, че “мъжките” стилове и стандарти за научност “произвеждат знания, които не са полезни за хората в подчинени позиции, или които укрепват половата и други социални йерархии”. Това може да се отнесе в значителна степен и към преобладаващите научни доклади върху климата. 

Феминистките начини на правене на социална наука насърчават теории, които подпомагат егалитарни и освободителни движения.

Те защитават тези развития като напредък в познанието и начините на узнаване и учене – съответно и на взимането на решения. Основните характеристики на тези подходи, и как те ни помагат да разберем полето на климатичните промени, са:

  • Узнаващите винаги са ситуирани: ние съществуваме само във връзка с контекста ни (“Какво е социална екология?”). Това е и тясно свързано с цялостната тенденция на преформулиране на вътрешното ни преживяване за света като интерсубективно – както казва Левинас, “човекът не среща другите, а сам по себе си е среща”. Това води и до разбирането, че индивидите не са “умни” или “глупави”, “лоши” или “добри”, “полезни” или “опасни” и т.н., включително и по отношение на климатичните промени, а оформени от средата си. Съответно, промяната на мотивациите, нагласите и поведенията изисква промяна в материалните и отношенчески условия, в които хората са поставени. Рядко например се говори за връзката между неравнопоставеността спрямо климата, съчетана с бедност.
  • Феминистка теория на гледната точка: овластяване на потиснатите да подходят, разберат и изразят своята гледна точка. От тази перспектива следва, че фокусът би трябвало да е върху разбирането на тези, които са най-засегнати от климатичните промени, както и върху тези, които изпитват най-големи практически и материални трудности да ги адресират. Това означава акцент върху възможността те да осмислят и говорят за това как се променя животът им, как те участват и от какво имат нужда.
  • Феминистки постмодернизъм: перспективите на индивидите и групите, към които принадлежат, винаги са фрагментирани. Следователно се поставят под въпрос, или поне се подлагат на преосмисляне, базисни идентичностови понятия, които считаме за даденост като: “мъж”, “жена”, “човек”, “ром”, “българин”, “гражданин”, “беден”, “престъпен”, “бежанец” и пр. Импликациите на преосмислянето на тези категории в светлината на климатичните промени са огромни. Те ни отвеждат към спешна необходимост да възприемем една космополитна гледна точка към света и едни към други. Тази космополитна позиция се основава на признаване на неизбежната ни взаимозависимост, споделената ни уязвимост, пред която всички сме равни – включително всички живи същества на планетата. Оттам следва приоритизиране на гостоприемството, грижата и солидарността като предпоставки, по-важни дори и от намаляването на въглеродните емисии, тъй като самото намаляване на въглеродните емисии пряко и директно зависи от възприемането на тази нагласа и от последващите материални, практически, икономически и политически решения. 
  • Феминистки емпиризъм: емпиричността (т.е. непосредственият опит) е първостепенна легитимираща сила на всяко познание. Това означава, че фокусът на социалните изследвания не трябва да бъде непременно и единствено върху статистиката и проучванията на нагласите и общественото мнение. Много по-важна и спешна е нуждата да се изследва какво се случва с хората в ежедневието и в житейските им траектории, как навигират в променящия се свят и как правят своите избори. Една такава рамка на социологически, психологически, икономически, културни и политически изследвания би разкрила картина, която отново показва водещата роля в климатичната криза на неравнопоставеностите, експлоатацията, насилието, бедността.

Екофеминизмът като алтернатива на секюритизацията на климата

Екофеминистки протест.

Той казва, че жената говори с природата. Че чува гласове изпод земята. Че вятърът духа в ушите ѝ, а дърветата ѝ шепнат. Че мъртвите пеят през устата ѝ и плачът на бебетата е ясен за нея. Но за него този диалог е приключил. Той казва, че не е част от този свят, че е подходил към този свят като чужденец. Той се разграничава от жената и природата.

Сюзън Грифин

Екофеминизмът е водещото социално и политическо движение, което произлиза от тези съображения. Обобщено от Бъкингам (2015), екофеминизмът, както и социалните движения, от които на свой ред е произлязъл, е едновременно политически активизъм и интелектуална критика. Той обединява феминизма и екологията като твърди, че и господството над жените, и влошаването на околната среда са последици от патриархата и капитализма. Следователно, подчертава авторката, всяка стратегия за справяне с едното от тях трябва да отчита влиянието му върху другото. Равенството на жените не трябва да се постига за сметка на влошаване на околната среда – например повече уреди за спестяване на грижовен и домакински труд, които са екологично вредни. Но и подобренията в околната среда не трябва да се постигат за сметка на жените – например, лишаването от облекченията за грижовен и домакински труд, който е феминизиран и неоценен. Според екофеминизма, казва Бъкингам, “само, ако се обърнат сегашните ценности, като по този начин се даде предимство на грижата и сътрудничеството пред по-агресивното и доминиращо поведение, може да се извлече полза както за обществото, така и за околната среда”.

От гледна точка на политическата екология, както отбелязва Кларк (2012), екофеминизмът е една от най-сложните и креативни философски екологии. Донякъде, той набляга на въпросите на личния живот, ценностите и духовността. По-важно е, че се занимава приоритетно с глобалния социален ред и мястото на жените в световната икономика.

Климатичните промени и мерките за справяне с тях в последните десетилетия се поставят в полето на сигурността, наред с проблеми пред света, формулирани като организирана престъпност, нелегална миграция, тероризъм. В книгата си Етика на грижата – един феминистки подход към сигурността, Фиона Робинсън (2011) разказва, че думата „сигурност“ произлиза от латинския корен securus, който означава „без грижи“. От тази позиция, сигурността освобождава индивида от тревогата за собствената им безопасност, която им дава възможност да се грижи за другите хора, живи същества и планетата.

Екофеминизъм. Източник: Flickr.com

Тези определения, подчертава Робинсън, показват един парадокс, присъщ на идеята за сигурност: “докато постигането на състояние на свобода от тревога или безпокойство, или да бъдеш в безгрижие, може да изглежда желателно, повърхностното разбиране на сигурността е състояние, което може да прикрие мрежи от социални отношения, които осигуряват постоянна подкрепа и внимание към нуждите”. С други думи, в нейния разказ, чувството на сигурност най-често е резултат от чувството на привързаност, свързаност и включване, а не от самите патронизиращи, милитаризирани или наказателни мерки за сигурност. Задача на изследванията на сигурността, съответно, от гледна точка на етиката на грижата като наука, следва да бъдат изследвания на състоянията и положенията, които ни пречат да бъдем сигурни, т.е. нетревожни и безгрижни, така че да можем да реализираме потенциала си, а обществото да се развива прогресивно – включително и от гледна точка благосъстоянието на планетата и живите същества.

В този смисъл, “сигурността” не е държавната или националната сигурност, както обичайно се има предвид в официалния дискурс (т.нар. “секюритизация”). Затова и феминисткият подход не прилича на доминиращите подходи към „изследванията на сигурността”. За Робинсън този подход се основава на грижата ни един към друг и към света като цяло, но грижа, която не е патронизираща, а овластяваща и еманципираща. Така загрижеността за планетата следва да е неразривно свързана със сигурността на всички хора, които могат и допринасят за климатичните промени и за справянето с тях. Женският труд и експлоатацията на жените (в семейството, домакинството, на работното място, в агрокултурата и в секс индустрията), хуманитарните интервенции и техните провали, миротворчеството и патронизиращите му рамки, здравето през призмата на грижовния труд и прочие наглед несвързани феномени и фактори, се оказват неразривно свързани и с околната среда.

Тази връзка, според Робинсън, работи и в другата посока – екологичната сигурност е основополагащ стълб на сигурността, дефинирана като “свобода от тревоги” и възможност за разгръщане на капацитета на отделните индивиди и на човечеството като космополитна общност, наред с хуманитарната, обществената и джендърната сигурност. Това означава признаване на взаимното конституиране на човека и на природния свят като предпоставка за развитието на водещ подход към човешката сигурност. Съответно, и предполага не просто етика на “грижата за околната среда”, а “етика на грижата, разбираща морала като разположен в отговорностите и практиките на грижа в контекст на мрежи и взаимоотношения” (пак там, стр.  144). 

От тази гледна точка, моралните отношения на грижа не могат да бъдат установени с неодушевени неща или характеристики на природната среда. Здравето и процъфтяването на природната среда трябва да се разбират като неразривно свързани със здравето и просперитета на хората. Подчертавайки, че нашата способност да се грижим за другия зависи основно от способността ни да поддържаме здрава природна среда, Робинсън отхвърля и инструменталния възглед за природата. Тя предлага да осмислим морално околната среда само в контекста на нашата връзка с нея – адекватната и ненасилствена грижа, като цялостна предиспозиция изисква да се действа сдържано и търпеливо, да се признава и обслужва

фундаменталното значение на здравата биосфера не дотолкова, доколкото тя може да обслужва нашите апетити за консумация, а дотолкова, доколкото трябва да работим с нея, в и чрез природната среда, за да даваме и получаваме, да се грижим адекватно и да създаваме и поддържаме сигурен и устойчив дом за нас и за бъдещите поколения

пак там, стр.145

Робинсън дестабилизира преобладаващата реторика относно околната среда като приоритет на сигурността. Тя подчертава, че няма съгласувано определение за екологична сигурност или за екологична несигурност. “Секюритизацията” на околната среда се оказва до голяма степен пропаганден похват, използван за „придаване на чувство за спешност и приоритет на природата“ като така хората се противопоставят на природата, което има тежки последствия и от гледна точка на нагласите на обикновения човек, и на начините, по които той се третира от разработващите политики. Идеята е, че чрез назоваване на нещо като заплаха за сигурността, то ще може да получи по-голям политически приоритет и ресурси, ще се стигне до “мобилизиране и мотивиране“, като се пренасочва социалната енергия към подобряване на състоянието на околната среда. Това, разбира се, не се случва. Впрочем, както виждаме и в момента, когато светът е на прага на Трета световна война, секюритизацията сама по себе си е болен подход, който ни води към катастрофа.

На пръв поглед изглежда твърде амбициозно да адресираме наведнъж проблемите на жените и грижовния труд, на експлоатацията на хора, животни и природни ресурси, на миротворчеството, на хуманитарните интервенции и други проблеми, с които се сблъскваме и които стават и ще стават все по-актуални, ако не променим посоката. Като цялостна рамка, системният и феминисткият подход, обаче ни позволяват да направим именно това, и дори посочва необходимостта тези проблеми да бъдат разглеждани в едно цяло.

В публикацията са използвани материали от:

  1. Adlam, J. (2020) ‘No room at the inn? Re-imagining social inclusion at the intersections between climate change, globalisation, homelessness, and human migration’, Journal of Social Work Practice
  2. Anderson, Е. (2020)”Feminist Epistemology and Philosophy of Science”, налично онлайн на: https://plato.stanford.edu/archives/fall2020/entries/feminism-epistemology/ (п.д. август 2021 г.) Buckingham, S. in International Encyclopedia of the Social & Behavioral Sciences (Second Edition), 2015
  3. Clark, J. in Encyclopedia of Applied Ethics (Second Edition), 2012
  4. Butler, J. (2002) ‘Antigone’s Claim: Kinship Between Life and Death’, Columbia University Press
  5. Griffin, S. (2016) Woman and Nature: The Roaring Inside Her, Counterpoint
  6. Robinson, F. (2011) Ethics of Care: a Feminist Approach to Human Security”, Temple University Press: Filadelphia
  7. Stanford Encyclopedia of Philosophy (уеб сайт), Feminist Ethics, 3.3. Ethics of Care,  налично онлайн на: https://plato.stanford.edu/entries/feminism-ethics/#EthiCareFemiGendApprMora (п.д. декември 2021 г.)

Източник: От секюритизация към етика на грижата: климатичното време на жените, Климатека

Авторът Милена Статева е доктор по социология, социален психолог и процесен консултант, който специализира в приложна социална и политическа мисъл. В Климатека я води разбирането, че светът е изграден от взаимосвързани „отворени“ системи, към добруването на които трябва да се стремим, за да гарантираме благоденствието на малката система „човек-в-общност-общество-природа-и-вселена“.


Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Новини
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.