Има една граница, наречена линия на Карман, която е невидимата граница между земната атмосфера и космоса. Разположена на надморска височина от 100 километра, тя представлява мястото, където завършва аеронавтиката и започва астронавтиката.
Но може би това не е точното ѝ място, според нова статия, която се опитва да разбие този 100-километров балон. Границата, твърди новото проучване, трябва да бъде с около 20 километра или по-близо до Земята.
Така мисли астрофизикът Джонатан С. Макдауъл (Jonathan C. McDowell) от Харвард-Смитсониън център за астрофизика, който се обосновава на орбиталните и суборбиталните траектории на сателитите.
Когато излита ракета високо в атмосферата, газовата обвивка постепенно става все по-разредена и по-разредена, позволявайки ѝ все по-лесно да се издига. За да остане във въздуха, апаратът трябва да ускорява до по-високи и по-високи скорости и в крайна сметка достига точка, в която скоростта, необходима за поддържане му във въздуха, е същата като скоростта, необходима да излезе на орбита около Земята.
Това се нарича орбитална скорост, а 100-километровият стандарт, приет от Международната федерация на въздухоплаването, е ни повече, ни по-малко височината, при която се достига тази скорост.
Но това не е просто име. Също така е важно да определим границата на космоса в смисъл на юрисдикция. Под определена граница въздушното пространство може да се каже, че принадлежи към страната под него, докато над тази граница е свободното космическо пространство и теоретично е позволено на сателитите да летят свободно.
МакДоуъл смята, че трябва да се измести границата на 80 километра, точно под мезопаузата. В мезопаузата се намира температурния минимум, който е около -100 ° С. Под нея, започвайки от надморска височина около 50 километра, температурата пада с увеличаването на надморската височина, над нея (до височина около 400 километра) - тя отново расте. Мезопаузата съвпада с долната граница на активната област на абсорбция на рентгеновите лъчи и късовълновата ултравиолетова радиация на Слънцето.
МакДуъл анализира над 90 милиона точки от орбиталните данни от 43 000 спътника, изстреляни от 1957 г. насам, използвайки архиви, поддържани от командването на Северноамериканската въздушна отбрана.
Повечето сателити летят доста високо, но МакДуъл идентифицира 50, които летят под 100-километровата маркировка, по-ниско и от 80-километровата граница в продължение на два или повече пълни обороти на Земята.
"Ще кажете [тези сателити са] в космоса и след това не са в космоса на всеки 2 часа?", коментира за Science астрофизикът. "Това не изглежда много разумно".
Следващата му стъпка е да проучи височината, на която спътниците могат да се завърнат на Земята - и открива, че в диапазона между 66 километра и 88 километра аеродинамичните сили се превръщат от преобладаващи в незначителни.
В тези си разсъждения МакДуъл не е единствен. САЩ не признават официалната граница на космоса, американското министерство на отбраната награждава със значка на астронавт всеки пилот, прелетял на височина над 80 километра. И има десетилетия дебати за това къде трябва да се постави границата.
Има и други учени, които подкрепят Макдоуъл. Например планетологът Алън Стърн и ръководител на мисията New Horizons до Плутон, заяви за Science, че за 80-километровата граница МакДуъл е дал много "убедителен аргумент".
Това не означава, че скоро ще се промени дефиницията: Макдоуъл предлага 80-километровата си граница още през 1994 г. - преди повече от 25 години. Може би трябва да я наречем "границата на Макдоуъл", заключава ScienceAlert.
Статията ще се появи в октомврийското издание на списанието Acta Astronautica и е публикувана онлайн.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари