Не поглеждай нагоре: социалният механизъм на катастрофата

Климатека Последна промяна на 03 февруари 2022 в 00:00 12666 0

източник: Netflix

За брилянтната глупост на най-интелигентния вид на планетата

Статията изследва умората ни от рискове и загуба в симулакрума – сбор от симулакри, т.е. “копия, които изобразяват неща, които или никога не са имали оригинал, или вече нямат оригинал” (Голдман и Папсън, 2003) и как тя води до катастрофа. Науката, движена от капитала, ни залива със знания за рискове на всички нива, на които реагираме с отричане, за да се справим с тревожността и ужаса. Това се усилва от медиите, които влияят на субективното ни възприятие за света като измислица. Изтощени от експлоатация, загуби и тревоги, като общество сме се самоимунизирали срещу преживяването за опасност и не реагираме нито навреме, нито успешно. В инерцията си летим стремглаво към катастрофи не само като климатичната криза, но и като пандемията от COVID-19, ендемичното насилие над жени и злоупотребата с деца, бедността и засилващите се неравенства, застаряващото население. Статията е основана на анализа на серия от култови филми и използва вълнението от тях в опит за осмисляне на явленията, свързани с пренебрегването на климатичните промени.

Не поглеждай нагоре

Дори и да не сте гледали нашумелия напоследък филм (Don’t Look Up, 2021), вероятно вече сте подразбрали, че той е най-вече алегория за климатичната катастрофа. Астрономите Кейт Дибиаски (Дженифър Лорънс) и Рандал Минди (Леонардо Ди Каприо) откриват гигантска комета, която се насочва към Земята. След отчаяно моделиране и проверки, те установяват, че кометата ще унищожи живота на планетата само след 6 месеца. До края на живота на планетата (който не е краят на филма), те отчаяно се борят, включително и със собствената си инерция и лашкане между човешки страсти и апатия, за да предотвратят немислимото. Режисьорът МакКей и сценаристът Сирота се заиграват да изследват как откриването и спирането на бедствието не са най-трудната част. Най-трудно е да прекъснеш инерцията на човечеството и да го накараш да се опита да спре катастрофата.

Основна пречка във филма са група нелепи злодеи, които се е случило да имат властта и контрола да предотвратят катастрофата. “Не поглеждай нагоре” в голяма степен ни показва, че “злодеите са обсебени от себе си – заслепеният елит и тяхната алчност, продажност и глупост ги водят до зли решения” (Маркетич, 2022). Много критици виждат в разгръщането на сюжета критика към “глупостта” на американския народ (и постмодерното общество). Всъщност филмът е преди всичко анализ и разгръщане от гледна точка на съвременността на понятието на Хана Аренд за баналността на злото – злото, което е в инерцията, подчинеността, безкритичността и търсенето на удоволствия и вълнения. Както подчертава в коментара си към филма климатичният учен Питър Калмус (2021), “това не е филм за това как човечеството би реагирало на комета, която убива планетата; това е филм за това как човечеството [вече] реагира на климатичен срив, който убива планетата” и предоставя примери за аналогии сред политици, корпорации, военната индустрия, олигарси и медии. 

Понятието за банално зло е много тясно свързано с немислимото. То е немислимо предимно поради натиска на индустриалния (и пост-индустриалния) свят да живеем в “тук и сега”, което прави невъзможно теоризирането на действията ни и съответно мисленето за тях. Едуард С. Херман (1991) подчертава, че „извършването на ужасни неща по организиран и систематичен начин се основава на „нормализирането“. Това е процесът, при който грозните, унизителни, убийствени и неописуеми действия стават рутинни и се приемат като „начин, по който се правят нещата”. Това нормализиране се случва главно през измисления свят, който създават социалните структури и който ни води към немислене.

Симулакри и симулации

Филми като “Тринадесетият етаж” (1999), “Генезис” (2010) и “Блаженство” (2021), и най-вече “Матрицата” (1999, 2003, 2003, 2021) проследяват начините, по които в преживяването на човека днес, реалността е размита и подменена. Съвпадайки по време с появата на първите филми от тази поредица, Бауман (2000) наблюдава, че към този етап в обществото е налице отделяне на времето от времепространството. Този процес е добре уловен в “Не поглеждай нагоре”, където шест месеца се оказват и безкрайно кратък, и безкрайно дълъг срок. Разцепването на времето и пространството има за резултат преминаването от тежка (хардуерна) към лека (софтуерна) модерност. Този преход е движен от “обезценяване на пространството и продължителността и дълбока трансформация в структурата на доминацията и политиките на живота” чрез “превръщането на скоростта на движение в зависимост от технологичните средства и на движението на информацията в независимост от транспортирането на телата”. От там, Бауман разработва поредица от трудове, посветени на ликвидната, течна модерност на късния глобализиран капитализъм. Тя води до течна любов и течна етика, както е преживяна и от героите в “Не поглеждай нагоре” – желанието се превръща в поредица от прищевки, които е лесно да бъдат задоволени от пазара (на продуктите, на труда, на отношенията, на спектакъла). Тези лесно задоволими прищевки ни оставят кухи, повърхностни и празни – неспособни да мислим, да се грижим и да обичаме.

“Генезис” (Inception): Разпространител: Александра филмс / Warner Bros. Pictures

Идеята за подменената и виртуална реалност, която може да бъде изпитана само, ако първо е преминала през филтъра на виртуалното, може да се проследи до трактата на философа и теоретик на културата Жан Бодрияр Симулакри и симулации от 1981 г. В него, авторът изследва отношенията между реалността, символите и обществото. В частност фокусът му е върху значенията и символиката на културата и медиите, участващи в изграждането на разбирането за общо съществуване, което приема формата на симулация – т.е. имитация на действието на реални процеси или системи във времето (Банкс и колектив, 2001).  

В света на реални медии и шоута като “Биг Брадър”, на компютърни игри и аугментирана реалност, на хоум офис и зуум срещи, обектът към който виртуалното препраща – и който е представен в медиите, изчезва. Не съществува реално, тъй като означаваните се заменят от означаемото и мястото му е заето от хипер-реалното: “едно хипер-реално, което от тук нататък е защитено от каквото и да било разграничение между реалното и въображаемото” (стр. 2). Връзката с обезумяването и отчуждението от другите и най-вече от себе си в симулакрума е особено подчертана в “Нулевата теорема” (2013) на Тери Гилиъм, където протагонистът губи себе си в търсене на научно издържано доказателство за неоспоримостта на безсмислието ни. 

Умът ни, претоварен с измислените изисквания на капитала и властта в симулакрума, отказва да приеме всяко знание, включително и знанието за непосредствени опасности. Търсенето на възбуда и стимули, които да ни изведат от преживяванията на умора и безсмислие се превръща във водещ приоритет, по-силен от инстинкта за самосъхранение – в “Не поглеждай нагоре”, както и в реалността, хората се вълнуват повече от знаменитости, зрелища и стимуланти, отколкото от реалната заплаха, дори и за планетата като цяло.

Общества на риска

Свързаната с тази (не)реалност атомизация (разделеност) на индивидите и нейните последствия пред лицето на загуба са съвършено представени и анализирани от друг филм за заплахата над Земята – “Меланхолия” на Ларс вон Триер. В нощта на сватбата си Джъстин (Кирстен Дънст) се опитва да бъде щастлива. Междувременно Меланхолия, синя планета, се устремява към Земята. Клер (Шарлот Генсбур), сестрата на Джъстин, която е платила за екстравагантната сватба се опитва да запази самообладание от страх пред предстоящото бедствие и да продължи да държи сватбата (и булката) под контрол. 

Меланхолия (Melancholia). Разпространител: Ван Крис / Memfis Film

“Усмихвам се, и се усмихвам, и се усмихвам” е един от най-запомнящите се цитати от филма. Подобно послание за изискването да демонстрираме щастие, за да прикрием неспособността си да скърбим, особено за загубената си сигурност е подчертано в автобиографичната критика на съвременните общества на Барбара Еренрайх “Усмихни се или умри” (2010). Упреците към “Не поглеждай нагоре”, че трябва да е по-лек (а и фактът, че той е максимално “олекотен” и всъщност доста забавен) е много подобна: ”Нека бъде леко и забавно“, са увещавани измислените протагонисти учени, преди да обсъдят предстоящото изчезване на живота на Земята в шоу, подобно на много телевизионни предавания. А „не можеше ли да е по-леко, забавно?“ е справедливо обобщение, по стечение на обстоятелствата, на съветите към [режисьора] Маккей от страна на критиците” (Бенет, 2022). Препоръките и към даващите гласност на климатичната криза е да “олекотят” стила, да са по-“разбираеми”, да не плашат, да “внимават”.

Апокалиптичният жанр на холивудски блокбъстъри дълго време беше “олекотен” и нереален до появата на почти документални спомени от бъдещето като “12 маймуни” (1995) и особено “Зараза” (2009), които дословно описват света ни при пандемията от Covid-19. По традиция, всеки апокалиптичен филм започва с учен, който предупреждава за катастрофа. Никой не му обръща внимание, но той (обикновено от мъжки пол) спасява света. Преангажирането на колективното ни въображение и съпътстващите го фантазии, че каквото и да се случи ще се справим с всякакви заплахи, отразява концепцията на Бек и Гиденс от 1990-те години за общества на риска. Обществата на риска се характеризират с повишена информираност и дори презаливане с информация за всякакви рискове. “Не поглеждай нагоре” ни показва процесите, през които се справяме с произтичащата от това умора от тревожене като просто спираме да ги възприемаме като реални, докато не нахлуят в ежедневието ни. 

Всички статии върху “Не поглеждай нагоре” твърдят, че той е алегория на климатичните промени. Ако се вгледаме в симулакрума ни, всички рискове, с които живеем, минават през тази схема и са непосредствено и незабавно опасни за човечеството. Както подчертават американските психотерапевти Бесел ван дер Колк и колектив (1996:25), една от основните функции на човешките общества е да предоставят на своите членове традиции, институции и ценностни системи, които могат да ги предпазят от претоварване от именно такива стресови преживявания. Колекция от психоаналитични статии (Брунинг и Перини, 2010) предупреждава, че живеем във време на изчезващи контейнери, т.е. удържащи структури и личности, които предоставят тази защита. Всъщност нашите социални структури не успяват да се справят с всички съвременните проблеми, не само с климатичната заплаха: застаряване на населението, недостиг на ресурси, неравнопоставености, насилие. Именно чрез натрупването на несправяне с различни отделни източници на риск и опасност, през провала на лидерите да предоставят удържащи рамки и презаливащото ни отместване в конструиран свят на властови борби и трупане на ресурси, човечеството стремглаво лети към катастрофа. Климатичната криза не е изключение, но е най-директната непосредствена опасност не просто за човечеството, а за цялата планета и живота на нея, в която се пресичат проблемите на симулакрума, обществата на риска и баналното зло, които ни водят към катастрофа.

Брилянтната глупост на катастрофата

С последствията на климатичните промени, светът не е изправен за пръв път пред катастрофа с такива пропорции и непоправими последствия. Както подчертава Джон Шварц (2021), един от ключовите сътрудници на американския критик и режисьор Майкъл Мур, 

“избегнахме ядрения Армагедон отчасти защото прекарахме много време, фантазирайки си го [чрез киното и литературата], и така бяхме мотивирани да не го преживеем в действителност. Но при [климатичните промени] има малко признаци, че изобщо си го фантазираме. Ние безгрижно се спъваме напред в мъгла, без да разбираме катастрофата, към която се носим в спъването си.” 

Заиграването в колективното ни въображение с катастрофа е начинът ни за справяне с най-ужасните ни страхове и реалности. Липсата на колективно бленуване за климатичните промени е израз на дълбочината и обхвата на ужаса, който следва от прозрението, че сме на път да унищожим чудото на живота и природата със собствените си действия и бездействия. Най-разтърсващите кадри в “Не поглеждай нагоре” са тези на безгрижните създания извън симулакрума ни, които се наслаждават на живота и природата, неподозирайки края им.

“Не поглеждай нагоре” е вторият филм след “Идиокрация” (2006), който напомня за класиката на Кубрик “Доктор Стренджлъв” (1964) именно във фантазирането на баналния край на света и последващото осмиване на взимащите решения и държащите властта и контрола. “Не поглеждай нагоре” ни води през призмата на настоящето обратно към темата за брилянтната глупост на властимащите. В контекста на климатичните промени сега, тук е ценно наблюдението на Джейсън Хикел (2021), че “остава огромна пропаст [след COP26] между обещанията, които е достатъчно лесно да се дадат, и реалните политики, които са единственото, което наистина има значение. Можете да обещавате, колкото си искате, но се нуждаем от действия”:

“Какво ще се случи с нашия свят [предвид, че съществуващите в момента правителствени политики ни водят към 2,7°C затопляне през следващите десетилетия]? С приближаването на температурите до 3°C, 30-50% от видовете вероятно ще бъдат унищожени. Повече от 1,5 милиарда души ще бъдат изселени от родните си места. Добивите от основните култури ще намалеят значително, което ще доведе до трайни смущения в доставките на храни в световен мащаб. Голяма част от тропиците ще станат непригодни за живот на хората. Такъв свят не е съвместим с цивилизацията, каквато я познаваме. Статуквото е поход на смъртта. Нашите правителства ни провалят – провалят целия живот на Земята.”

Доктор Стрейнджлав (Dr. Strangelove) Разпространител: Sony Pictures / Прооптики

Психоаналитичната перспектива е полезна при осмислянето на контекста, в който лидерството се изразява по начин, който може да насърчи или саботира задачата на групата, организацията, обществото и в крайна сметка – света. Британският психоаналитичен експерт Тим Дартингтън (2013) наблюдава, че са налице много анализи за промяна в преобладаващия етос на съвременния свят. Според него, той е враждебен към човека (и човечеството) и се характеризира с брилянтна глупост, която обслужва нуждите на членовете на групата (и обществото) от зависимост. В резултат на нуждата от зависимост, глупостта на лидерите, породена от техния нарцисизъм, има тенденция да не се контролира и дори да се идеализира. Социалните организации изграждат защитни механизми срещу тревожността, особено тревожностите, които са специфични за конкретната задача – в глобален мащаб, съществуването ни заедно и опазването на света ни. Тези защити на рационалност и незадълбочено мислене първоначално са изпълнявали функции, които да обслужват работната задача (осигуряване на енергия, ред и сигурност, прехрана и т.н.). Поради липсата си на гъвкавост, в наши дни те водят до сериозни проблеми за групата, организацията, обществото като цяло – а вече и за човечеството и планетата. 

Правителствата, военните, космическата индустрия, корпорациите в “Не поглеждай нагоре” са не само образи, които повтарят и придават съвременна плътност на аналогичните образи от “Идиокрация” и преди това – “Доктор Стрейнджлъв”, но и не случайно отговарят на вече наблюдавани в груповото несъзнавано феномени. Тим Дартингтън обяснява, че на несъзнавано ниво, в груповите отношения се обособява “престъпна банда в организацията”, чиято задача е да поддържа триумфално превъзходство, което е така добре показано в помпозността на върхушката от “Не поглеждай нагоре”. Вместо власт през суверенност се оказваме изправени пред господство. Лидерството се дава и избира от най-харизматичните и разтревожени индивиди, които така издигат властимащи, които представят за групата тази най-нарушена част от нейното собствено функциониране. “Престъпната банда” в организацията действа по такъв начин, че има само вътрешна представителност за собствения си “балон” и така се проваля в способността си да тества реалността. Липсата на способност за преценка става очевидна, когато нещата започват да се объркват, когато групата (или обществото) е поставено пред гигантско предизвикателство. 

Централните герои в “Не поглеждай нагоре”, астрономите Кейт Дибиаски и Рандал Минди отговарят на описанието на Тим Дартингтън за “зрял лидер”, който промотира организационна култура с по-интегриран/депресивен начин на ръководене и управление на криза – тази зрялост, според него, се характеризира със способността на такива лидери да се съмняват в способността си да завършат основната задача, защото са в състояние да приемат възможността за неуспех. Както и в реалността обаче, те са осмивани заради тези свои уязвимости. Повишеният нарцисизъм на лидерите – “или по-скоро повишеното приемане в организационния живот и в обществото като цяло на нарцисизма на лидерите – ни изложи на крайностите, които сме готови да стигнем, за да облекчим нуждите си от зависимост”. Нужни са лидери, които могат да отведат групите, организациите, обществата и човечеството като цяло до режим на функциониране, който се характеризира именно с такава “депресивна” позиция. Депресивност, отличаваща се с приемане на вина и отговорност, тревожност от провал и поражданата от нея критична мисъл, и стремеж към репарация да поправим всички заедно вредите, които човечеството е причинило на хората, на другите създания и на планетата. 

Погледни нагоре: какво точно трябва да видим?

По логичен начин “Не поглеждай нагоре” във финала си се свързва с една друга поредица от филми, свързани с бъдещето на човечеството в контекста на унищожаването на планетата. “Елизеум” (2013),  “Венъм” (2019, 2021), “Заселници” (2021), “Аниара” (2018) и дори “Фондацията” (2021) и “Дюн” (2021) ни предупреждават, че дори и да пожертваме планетата, ако не се справим с алчността и блокажите в съвместното ни съществуване, човечеството ще продължи да унищожава, насилва и експлоатира други хора, видове, планети и дори галактиката и вселената.

Статията припомни позабравеното понятие на Бодрияр за живота ни в симулакрум от културна гледна точка и социалните анализи на Бауман за течна, софтуерна модерност. През колективните ни сънища, филмите от този период, статията се опита да разбере как изглежда този феномен няколко десетилетия по-късно и как ни влияе в съчетание с масовата атомизация (индивидуализация, в която хората прекъсват връзките си един с друг и живеят живота си в културна, социална и политическа изолация, което характеризира 21 век).

Привнесохме наблюдението на Гиденс от 1990-те, че живеем в общества на риска. Така, очертахме какво се случва с атомизираната ни заедност, манипулирана от подменена реалност (симулация), докато е бомбардирана с информация за рискове, които все по-често насочват към очаквана катастрофа, която сама по себе си е често използвана за манипулация и пропаганда за отнемане на права и доминация. 

От гледна точка на тази логика, неизбежният резултат, който трябва да приемем, заедно с вината и отговорността ни, е брилянтна глупост като обществено и политическо явление: “Най-страшното в „Не поглеждай нагоре“ е, че колкото и да е абсурден, той почти не преувеличава. Голяма част от политическия ни елит е също толкова алчен и глупав, медиите ни са също толкова безсмислени, а реакцията ни на предстоящото бедствие е точно толкова умопомрачително ирационална, колкото и във филма” (сп. Джакобин, пак там).

В публикацията са използвани материали от: 

  1. Banks, Jerry; Carson, John S. II; Nelson, Barry L.; Nicol, David M. (2001). Discrete-Event System Simulation. London, England: Pearson Education. 
  2. Baudrillard, J. (1981) Simulacra and Simulation”, University of Michigan Press
  3. Bauman, Z. (2000) Time and Space Reunited, налично онлайн на: http://home.lu.lv/~ruben/Baumans%20par%20laiku.pdf, (п.д. януари 2022 г.)
  4. Beck, U. (1998) World Risk Society, Cambridge: Polity Press.
  5. Bennett, C. (2022) Lighten up the satire? That’s a tall order when life is out-crazying the most vivid fiction, налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)
  6. Brunning, H. and Perini, M. (2010) “Psychoanalytic Perspective on a Turbulent World”, Karnac Books.
  7. Dartington, T. (2013) Brilliant stupidity: madness in organisational life – a perspective from organisational consultancy. In: David Bell and Aleksandra Novakovic (eds)  Living on the Border, psychotic process in the individual, the couple, and the group, 208-225. London: Karnac.  
  8. Erenreich, B. (2011) “Smile or Die: How Positive Thinking Fooled America and the World”, Granta Publications
  9. Giddens, A. (1999) Risk and Responsibility, Modern Law Review 62(1): 1-10.
  10. Goldman, R.; Papson, S. (2003). „Simulacra definition“. Information technology. Canton, New York: St. Lawrence University.
  11. Herman, Е. (1995) The Banality of Evil in “Triumph of the Market”, South End Press.
  12. Hickel, J. (2021) What Would It Look Like If We Treated Climate Change as an Actual Emergency?, налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)
  13. Kalmus, P. (2022) I’m a climate scientist. Don’t Look Up captures the madness I see every day, във в-к Гардиан, налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)
  14. Marcetic, B. (2022) Adam McKay’s Don’t Look Up Captures the Stupidity of Our Political Era, в сп. Джакобин, налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)
  15. Swartz, J. (2002) “DON’T LOOK UP” IS AS FUNNY AND TERRIFYING ABOUT GLOBAL WARMING AS “DR. STRANGELOVE” WAS ABOUT NUCLEAR WAR, налично онлайн (п.д. януари 2022 г.)
  16. van der Kolk, B. A., Weisaeth, L., & van der Hart, O. (1996). History of trauma in psychiatry. In B. A. van der Kolk, A. C. McFarlane, & L. Weisaeth (Eds.), “Traumatic stress. The effects of overwhelming experience on mind, body, and society”. New York: Guilford Press.

Източник: Не поглеждай нагоре: социалният механизъм на катастрофата, Климатека

Авторът Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е доктор по социология, социален психолог и процесен консултант, който специализира в приложна социална и политическа мисъл. В Климатека я води разбирането, че светът е изграден от взаимосвързани „отворени“ системи, към добруването на които трябва да се стремим, за да гарантираме благоденствието на малката система „човек-в-общност-общество-природа-и-вселена“. Основоположник на www.orion-grid.org, член на Британската социологическа асоциация, асоцииран член на ERIAC и старши изследовател към GAATW.

Виж още за:
Най-важното
Всички новини

Още от Земята

Коментари

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !