Мария Кръстева: Къде сбърка съвременната генетика?

Мария Кръстева Последна промяна на 28 January 2017 в 10:00 14929 0

Представяме ви статия на Мария Кръстева за проблемите и перспективите на съвременната молекулярна биология от първия брой за тази година на списание "Българска наука".

Мария Кръстева завършва молекулярна биология през 1998г. и специализира в областта на генетиката. През 2007г. придобива научно-образователната степен „доктор по генетика”. Дълги години изучава молекулярно-генетичните механизми на различни болести при човека. Има над 20 научни публикации в тази област. Постепенно тя преобръща представите си за болестта и започва да отчита значението на психо-емоционалните фактори в болестния процес. Записва да учи психология и през 2014г. придобива специалността „магистър по психология”. Нейните търсения я срещат с Мари-Жинет Ро от Канада, при която се обучава по метода Тотална биология.

Занимавам се с научни изследвания в областта на молекулярната генетика почти от 18 години. Когато през 1993г. започнах да изучавам молекулярна биология в Софийския Университет, това беше най-желаната специалност и в нея се влизаше с най-високия бал. Молекулярната биология беше хит! Бяха изминали точно 40 години от епохалното откритие на двамата млади учени Уотсън и Крик за двойната спирала на ДНК. Въодушевлението от откриването на носителя на наследствеността беше толкова голямо, че на изследванията в областта се гледаше с не малка доза възхищение и удивление и на тях се възлагаха неимоверно много очаквания: от това да бъдат решени проблемите с профилактиката и лечението на болести в графата „нелечими” до възможностите за култивиране на органи за целите на регенеративната медицина и изхранване на населението с генетично подобрени култури. Очакваше се генетиката да разреши всичките ни проблеми. Генните инженери бяха бъдещето. Всички наши страхове и надежди бяха отправени към тях.

Защо не се случи това? Защо 63 години след откритието на Уотсън и Крик, въпреки огромния научен потенциал, който самоотвержено работи в тази посока и въпреки огромните парични средства, които се отделят за молекулярно-генетични изследвания по целия свят, напредъкът на молекулярната биология е незадоволителен, а гореспоменатите проблеми – все така актуални? Не е ли време за равносметка? И ако да - къде бъркаме?

Ще предложа на вашето внимание своята гледна точка. Виждам най-малко три основни недоглеждания от страна на научната общност, които тя упорито отказва да види, признае и зачете.

Първото е силното преекспониране на значението на наследствеността! Години наред ни се вменява, че ние сме генетично детерминирани, в смисъл на обусловени. От цвета на очите до сприхавостта ни – всичко се дължи на нашите гени! Все още сред научната общност широко битува мнението, че почти няма заболяване, което да не е генетично. Освен наследствените синдроми, за генетично предопределени се считат и много заболявания със сложна, многофакторна природа. Генетичните фактори биват „обвинявани” дори за превръщането на болестите в хронични. Дори и при заболявания като инфекциозните, се отчита генетичен компонент във връзка с възстановителния процес при болния.

Подобни концепции ни вменяват обреченост. Поставят ни в ролята на жертви. Жертви на нашата наследственост. Имаш някакво заболяване? Ами, защо се учудваш? Нали и майката ти, леля ти, баба ти някога са боледували от него. Нормално е да го имаш и ти. Когато ни убеждават, че нищо не зависи от нас, ние имаме отлично обяснение и извинение за всичко. Тази позиция напълно ни удовлетворява, защото отговорността носи някой друг. Вината не е наша. Виновни са нашите гени!

А дали е така? Разбира се, аз съм генетик и не поставям под съмнение значението на наследствеността. Само считам, че то силно се преувеличава. Още когато за първи път се запознах с определението за това какво е ген, ми направи голямо впечатление фактът, че ние всъщност унаследяваме не самите признаци (белези), а възможността те да се проявят! Разликата е огромна, нали?

Генетичният детерминизъм се фокусира само върху един от аспектите на наследствеността – нейната консервативност. Да, геномът ни е консервативен и това е така, защото е важно качествата (признаците), резултат от години еволюционно развитие, да бъдат съхранени и предадени в потомството. Но освен консервативен, геномът е и пластичен! Той е динамичен, променя се, отговаря непрекъснато на сигнали от средата – както от външната (околната), така и от вътрешната среда. Променя се не самата генетична информация, а начинът по който тя ще се експресира. Това означава, че даден дефектен ген може никога да не бъде проявен!

Така, когато всички почти се примирихме с мисълта, че сме обречени, се появи една нова дисциплина – епигенетика („епи” означава „над” т.е. „над генетика”). Епигенетичният код определя дали и в каква степен ще се експресира даден ген. И докато генетичният код в клетките на даден организъм е един и същи, то епигенетичният се различава в отделните тъкани и клетки. Това е така, защото за работата на едни клетки са необходими едни белтъчни фактори, а за работата на други – други. Освен това, епигенетичният код може да се променя в зависимост от условията на средата. Той е системата, чрез която се осъществява пластичността на нашата ДНК. Епигенетичните изследвания показват, че промени в средата на индивида по време на неговия жизнен опит, могат да повлияят експресията на иначе консервативния ДНК код. Тогава какво е онова, което стои над генетиката? Отговорът, смятам, е явен - средата!

Дълго време ролята на средата се подценява, незачита. Някак си като се фокусирахме върху наследствеността съвсем забравихме за нея. А истината е, че нашите тела непрекъснато се адаптират към променящия се свят. И именно средата е тази, която определя дали даден белтъчен продукт ще се синтезира в клетката или не, кога ще се синтезира и в каква степен. С други думи, когато в даден етап от живота на клетката е необходим даден белтъчен продукт, съответният ген ще се активира в резултат на сигнал от средата, а не на някакво качество, присъщо на самия ген. Гените са средството, чрез което в нашето тяло се реализират биологични програми, имащи за цел да ни адаптират по-добре към условията на средата.

С епигенетично унаследяване може да се обясни и набиращата популярност трансгенерационна епигенетика. Тя защитава тезата за пренос на информация за признаци от родителите в потомството без промяна в първичната структура на ДНК. Идеята, че физиологичните промени, придобити в хода на живота на индивида, се унаследяват датира още от древността и е застъпена от редица философи, между които Хипократ и Аристотел. Френският естествоизпитател Жан-Батист ла Марк развива идеята за придобитото унаследяване в първите години на 19 век – идея, бурно отхвърлена в началото на 20-ти. Днес, още един век по-късно, в светлината на новите ни познания за молекулните взаимодействия, идеята за придобитото унаследяване изглежда достоверна.

Второто недоглеждане е неглижирането на ролята на психиката. Когато отиваме на лекар той се интересува почти само от нашите физиологични и биохимични показатели. Отклоненията в тях лекарят свързва с определено заболяване. Но каква е причината за това отклонение? Кое кара показателите ни да се променят? Болестта не е просто несработване на биохимичните механизми в тялото ни. Тя е процес, зад който стоят не само физични, но и психични, и емоционални причини.

Мисля, че няма спор, че силният стрес ни разболява. Няма съмнение и че чрез психиката си можем да предизвикваме физиологични промени в тялото си.

Дори само при мисълта за нещо лошо „стомахът ни се свива”, при уплаха (макар и въображаема) – сърцето ни се разтуптява, а краката ни се подкосяват. При хората, преживяващи паническа атака, чувството че животът им е в опасност се преживява като нещо съвсем реално, макар и да няма физиологични основания за това.

Смятам, че е време да спрем да пренебрегваме значението на нашата психика за здравето и живота ни и да ѝ отдадем полагащото ѝ се място.

Третото недоглеждане е масовото незачитане на причинно-следствените връзки. Това, че при дадена болест е намерено наличие на изменение в даден ген не означава непременно, че то е причина та за болестта! То означава единствено, че едното се свързва по някакъв начин с другото. Например, при злокачествените заболявания са намерени много и най-различни мутации в голям брой различни гени. От тук и заключението, че мутациите в тези гени са причината за болестта. Самата аз в много от моите статии съм започвала така: „Ракът е генетично заболяване” или „Ракът се дължи на изменения в специфични гени”. Но дали е така? Факт е, че тези мутации присъстват при болните. Но те ли са причината за болестта? Възможно ли е да са следствието? Възможно ли е тези генетични изменения да са резултат от болестната програма, а не да са причината за нея?

И ако това е така, ще се наложи да преразгледаме коренно представите си за болестта.

И така, 63 години след откритието на Уот сън и Крик, май е време за преоценка, вре ме за промяна, време за нови перспективи.

Статията е публикувана в брой 94 на "Българска наука" със заглавие "63 години след Уотсън и Крик: Време ли е да погледнем в нова посока?" 

Страница на статията : 0102
Виж още за:
    Най-важното
    Всички новини

    Още от Животът

    Коментари

    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

    Няма коментари към тази новина !