Как песимизмът относно здравословното ни състояние и страхът от болката могат да ни вкарат в порочен кръг, от който няма излизане? Обяснява д-р Койчева. 

Покрай пациентите ми и статиите за възможните причини на това или онова състояние, е добре да си припомним постулата,че навикът е втора природа, а това включва и страха от болка или поражение.

Страшното произтича не от самия страх, а от това, когато той се превърне в навик. Когато порочният кръг при такива и други пациенти се затвори, Господ да им е на помощ - лекарства измислени няма, единствено, което помага е промяна в мисленето и в поведението.

Да вземем например пациент с болка в кръста – такъв се страхува от всякакво движение, лежи по цял ден, а залежаването само води до допълнителни усложнения, да не говорим за безкрайните болнични, които един ден водят до загуба на работа поради уволнение по болест. Вчера писах за пациенти,които не могат да преглъщат поради непреодолим страх от задавяне след инцидент в миналото.

В този смисъл е интересно да си припомним теорията за заучената безпомощност от 1967 на Мартин Селигман (Martin Seligman), чиито опити са модификация на тези, направени от Иван Павлов в началото на века.

В първата част на експеримента куче чува звънец. След звънеца следва електрически шок. Кучето бързо научава, че звукът на звънеца носи болка. Скоро кучето реагира, когато чуе звънеца.

Втората част на опита поставя кучето в нова среда – клетка разделена на две. По половината от пода протича ток, по другата половина – която е зад ниска преграда, не протича ток. Кучетата, които не са участвали в първата част на упражнението, прескачат преградата и се спасяват, когато ги удари ток. Нашето куче не скача. Когато чуе звънеца то ляга, свива се на кълбо и понася болката.

_{Кредит: Wikimedia Commons}

В експеримента на Селигман, кучетата, които не бягат от електричеството, са развили заучена безпомощност. Поради предишния си опит те са развили когнитивно очакване, че нищо, което направят, няма да предотврати или премахне шоковете.
Така е при някои хора - заучената безпомощност влошава способността им да осъзнават, че те притежават контрол. По този начин те започват погрешно да мислят, че силата и контролът се намират извън тях. Когато това се превърне в навик, единственото спасение е отучване от старото мислене и отучване от безпомощността.

Да се отучиш от безпомощността означава да си върнеш контрола и властта. Това започва с осъзнаване на проблема, изисква надежда и зависи от действието.

Както е известно навикът е втора природа и неслучайно през 1991 г. пак Мартин Селигман публикува теорията си за заучения оптимизъм. Може да нямаме контрол над случващото се, обаче имаме контрол над обясненията ни за случилото се.

Както много други действия, определени начини на мислене също се превръщат в навик, но този навик не трябва да трае вечно.

Това, от което се нуждаем не е сляп оптимизъм, а оптимизъм с отворени очи. Що се отнася до песимизма - трябва да сме способни да виждаме реализма, вместо да го дъвчем и предъвкваме. Механичното противодействане на негативизма не води автоматично до поява на позитивизъм.

Справка: Learned helplessness