Възможно ли е да се напише конституцията на една страна така, че бъдещите управляващи трудно да я нарушат? Може ли да се конструира така държавното устройство, че да се имунизира срещу завземането ѝ от олигарси и автократи?
Тъкмо такава е била задачата на немските юристи след Втората световна война и разгрома на фашизма в Германия - как да направят такива закони, че това никога да не се повтори?
Но тъй като никой народ не е застрахован срещу идването на нов тоталитаризъм и погазване на демокрацията, търсенето в тази посока е актуално за всички народи, които искат да живеят в свободни, демократични и цивилизовани държави.
Никоя конституция не може да се защити сама, но възможно ли е да се създаде конституционен механизъм, който да бъде по-сложен и способен по-дълго да не се поддава на авторитарна трансформация и поквара?
Една от ярките личности, захванали се с тази нелека задача в следвоенна Германия е Карл Льовенщайн (Karl Löwenstein), немски юрист, специалист по конституционно право, философ и политолог, сочен за баща на германската конституция, конституцията на ФРГ.
Когато нацистката партия завзема властта през 1933 г., Льовенщайн имигрира в Съединените щати и работи две години в Йейлския университет като преподавател по политология. През 1936 г. Льовенщайн става ръководител на катедрата за политически науки и юриспруденция в Амхърст колидж.
Войнствената демокрация
През 1937 г. Льовенщайн публикува две статии в The American Political Science Review, които анализират провала на Ваймарската република и колапса на демокрациите на европейския континент след Първата световна война.
Льовенщайн твърди, че на провалените европейски демокрации им липсват ефективни инструменти за защита срещу съвременните антидемократични движения. Льовенщайн въвежда термина войнствена демокрация (streitbare Demokratie), когато описва готова за битка демокрация, снабдена със стабилни конституционни механизми, за да устои на автократите, които чрез гласуване на народа си проправят път в демократичните институции.
Льовенщайн обобщава своя академичен анализ на фашисткото заграбване на властта на европейския континент през 30-те години на миналия век и заключава, че враговете на демокрацията ще експлоатират свободите, гарантирани в една демокрация, за да дезактивират демократичния ред отвътре, като в същото време настояват за своя собствена индивидуални права, гарантирани от върховенството на закона. Следователно Льовенщайн разсъждава, че една самосъхраняваща се демократична държава трябва да бъде готова да използва извънредни правомощия и временно да спре основни човешки права, ако институционалното върховенство на закона бъде възпрепятствано или саботирано.
Льовенщайн твърди, че фашизмът няма интелектуално ядро и вместо това разчита на "емоции“, срещу които не може да се противостои с нормални демократични средства. Той твърди, че "огънят трябва да се бори с огън" и че в лицето на бедствието е необходима по-"дисциплинирана" демокрация.
Карл Льовенщайн значително повлиява на дебата за парламентаризма в следвоенна Германия със своите конституционни и парламентарни изследвания.
Разделение на властите като отсек на подводница
Трудно е да се промени установеното от Монтескьо разделение на властта на изпълнителна, законодателна и съдебна власт, което е един вид "свещена догма" за конституционната теория и практика на либералните демокрации.
Льовенщайн обаче модифицира тристранното разделение на властта на три функции.
Изпълнение на политика: това е реализация или прилагането на предварително избрани политики.
Политически контрол: включва контрол на политическо решение от друг различен от този, който го е взел, държавен орган, като се гарантира, че решението е прието съгласно стандартни предварително установени правила.
Разделение на хоризонтално и вертикално ниво: Най-ефективният механизъм за разделяне на властта и контрола върху националните политически решения е да се разпределят основните правителствени функции в различни "департаменти" и да се направи същото с техните подчинени еквиваленти на ниво щати, провинции или региони. Разпределението на властта означава, че различните административни департаменти взаимно се контролират и ограничават потенциално обширната сфера на влияние на другите. Системата за "сдържане и противовес" или взаимозависимост е неразделна част от принципа на разделение на властите. Това означава, че за да осигурят и защитят интересите на гражданите, и трите клона на властта зависят един от друг и в същото време взаимно контролират дейността си.
Германската конституция описва и един независим, отделен от другите три клона на властта, Върховен съд, който не само може да разглежда съответствието на всеки нормативен акт с конституцията, но и да забранява функционирането на партии.
"Това е последователна и дълбока федерализация, тоест разпределение на правомощията отгоре надолу и разпределение на регионите на обширни правомощия. Тя е донякъде подобна на системата от водонепроницаеми отделения на подводница. Ако се наводни едно, другите ще останат, ако се наводнят всички, ще остане едно, да речем, капитанската каюта е най-добре защитена и освен това представете си, че отгоре има наблюдателница, където е върховният съд, да кажем, в нея са пазачите, които могат, продължавайки тази метафора, не толкова да изпомпват водата, колкото да застрелят някой, който прави дупки в корпуса на тази държавна подводница", обяснява руският политолог (и обяваена за "иноагент") Екатерина Шулман в лекцията си "Преходно законотворчество: кой и как създава закони за новото време".
Парламентарното мнозинство е вредно
Идеята е цялата власт да не се концентрира на едно място, а да бъде разпределена. Германският метод се състои в разпределение дори не толкова между клоновете на властта на най-високо ниво, въпреки че парламентът също формира правителството, изборното законодателство е написано така, че не позволява формирането на стабилно парламентарно мнозинство.
"Опитът от всякакви авторитарни популистки фашистки преврати ни казва отново нещо, което не може да се каже публично: народното единство е много лошо да го допуснем, недейте, звучи добре само за предизборни кампании, един народ, (но продължението е...) един фюрер", предупреждава Шулман.
За Шулман парламентарно мнозинство не означава стабилност. Като човек с гоялм опит в законодателния процес, тя смята, че "парламентарното мнозинство е смъртта на законотворчеството и продължава:
"Законодателството трябва да е точно такова, че да стимулира коалиционност, трябва да има някаква граница, т.е. да има 15 партии в парламента и във всяка фракция да има по трима души, това не е функционално, но една фракция с конституционно мнозинство, това по принцип трябва да се забрани, не трябва да има обикновено мнозинство от 50 + 1 гласа, това е опасно, това означава, че една страна може да вземе решение, без да се съобразява с останалите, а две трети е недопустимо", подчертава Шулман.
Този законодателен механизъм, колкото и добре да е построен, не означава, че не може да се разклати.
Всъщност никой не може да напише документ, който да не може да бъде опорочен, който не може да бъде отменен. Затова е важно да се направи тази промяна възможно най-трудна или ако не може да се направи невъзможна, поне да се удължи във времето този политически процес.
Силата, която се опитва да разруши демократичните механизми, е почти физическа.
Железният закон на олигархията
Железният закон на олигархията е формулиран от германеца Робърт Михелс, докато е изучавал немските партии от двадесетте години на миналия век. Според него всяка форма на социална организация, независимо дали първоначално е била демокрация или автокрация, неизбежно се изражда във властта на малцина избрани – олигархия.
Според Михелс всички организации в крайна сметка се управляват от лидерска класа, която често функционира като платени администратори, ръководители, говорители или политически стратези за организацията. Далеч от това да бъде слуга на масите, тази лидерска класа неизбежно нараства, за да доминира в структурите на властта на организацията. Като контролират кой има достъп до информация, управляващите могат да централизират властта си успешно, често с малко отчетност, поради апатията, безразличието и неучастието на повечето редови членове в процеса на вземане на решенията на тяхната организация.
Михелс твърди, че опитите да се търси отговорност от лидерите, се провалят, тъй като с властта идва възможността да се награждава лоялността, да се контролира информацията за организацията и какви процедури организацията да следва, когато взема решения. Всички тези механизми могат да бъдат използвани за силно влияние върху резултата от всякакви решения, взети "демократично" от членовете.
Михелс заявява, че официалната цел на представителната демокрация, премахването на управлението на елита, е невъзможна, че представителната демокрация е фасада, легитимираща управлението на определен елит и това управление на елита, което той нарича олигархия, е неизбежно.
Заключението на Михелс е, че проблемът е в самата природа на организациите: "Който казва организация, казва олигархия".
Демагогия и популизъм
Железният закон на олигархията е почти физически закон, както живакът се слива в една локва, така властта се стреми да се концентрира. Но в същото време освен естественият закон на автокрацията, има и също така естествен закон на демокрацията: хората се стремят към политическо участие, хората искат да участват във вземането на решения, които засягат живота им, те няма да бъдат дълго доволни, ако им се казва как да живеят и изобщо не ги питат за нищо.
Затова дори автокрациите, дори диктатурите, се стремят поне да демонстрират някакво допитване, общуване с хората, най-често под формата на "национално единство", от името на "бащата на народа", "националният лидер, за който народът е неговото семейство".
Това Аристотел нарича демагогия, а днес се нарича популизъм, и поради тази причина Аристотел определя демокрацията като неправилна форма на управление.
Защо демокрацията да е погрешна форма на управление? Не защото на хората не трябва да се даде власт, а защото, както пише Аристотел, демокрацията е застрашена от самата себе си, и лесно може да бъде сразена от олигархията.
"Демосът е беден и малограмотен, може да бъде купен и излъган, първият начин - купуването - е олигархичен, вторият начин е демагогски или това, което сега наричаме популизъм. Тези страхове на Аристотел не са лишени от основание, но трябва ли да откажем демокрацията? Не, разбира се", коментира Шулман.
За правилна и добра Аристотел определя форма на управление, която нарича полития, дума, която идва от полис (град) така и от глагола politeuomai, който означава "живея като активен гражданин на полиса". Това е управление на гражданите. Хората, живеещи в гръцки град/държава, не са непременно граждани. Човек, който е остракиран от активната общност на града, е пример за такъв негражданин. Друг пример са хора, които живеят в града, но не са активни граждани, които имат думата в политическите процеси на общността.
Демократията като усилие
Дотук нещата изобщо не изглеждат розово. Железният закон на олигархията притиска демокрацията с почти физическа сила. Някои политолози говорят за автокрацията като за естествен политически ред, в смисъла, в който английският философ от 17-ти век Томас Хобс описва естественото състояние на човечеството с латинската фраза "bellum omnium contra omnes", което означава "война на всички срещу всички", а човешкият живот - "самотен, беден, отвратителен, жесток и кратък" (Левиатан, глави XIII-XIV).
Това е естественото.
"Всичко останало изисква усилие, цивилизацията е усилие, да поддържаш стаята си чиста е усилие, да поддържаш домакинството е усилие и демокрацията е усилие, не може да се установи един път завинаги, не може да се направят един път избори, да се изберат добри хора и да се успокоим, не може да си измиеш един път ръцете си за цял живот или да сготвиш супа за цялата година", казва Шулман и допълва "За демокрацията трябва да се работи непрекъснато".
Източник: Переходное правотворчество: кто и как создает законы для нового времени, Екатеринa Шульман
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари