Палеонтология и митология - произход на легендата за грифона

Griffin, Der Naturen Bloeme manuscript c. 1350, National Library of the Netherlands

Древна Гърция е била много богата на вкаменелости от гръбначни животни. Не става въпрос за динозаври, а в по-голямата си част за кости на впечатляващо огромни бозайници от недалечното геоложко минало, предимно от миоцен, плиоцен и плейстоцен, т.е. от преди около 25 милона години до сега. Остров Самос край бреговете на днешна Турция е особено богат на такива находки. Това е била причината вкаменелостите да направят впечатление на древните жители. Нищо изненадващо няма в това, че тези находки на камъни и кости са вплетени в приказки, легенди и митове. Хората изпитват естествена необходимост да разбират миналото, да втъкават наличните данни в убедителни разкази. Устната традиция е много мощна. Нищо чудно, че гръцките митове разказват за герои и гиганти от миналото - костите на непознати същества са поставени в познати форми, но с нетипични размери. Прекрасен пример за това са слонските бивни от плейстоцен, втъкани в образа на митичния калидонски глиган. Но може би най-известен в това отношение е грифонът.

^{Аполон върху грифон. Късна/класическа еленистическа епоха. Kunsthistorisches Museum, Vienna, Austria}

Грифоните обикновено са описвани като четириноги птици с орлови клюнове и нокти на лъв, които може би не летят, а живеят под земята и охраняват свирепо златните находища. Легендата за грифоните датира най-рано от 675 пр.н.е., когато гръцкият пътешественик и писател Аристей среща номадите скити близо до подножията на Тян Шан (Небесната планина). И през следващото хилядолетие процъфтява легендата за златните съкровища на скитите и чудовищата, които ги охраняват. Грифонът се превръща в изключително популярен обект в изкуството на класическия свят, например в "Прикованият Прометей" от Есхил (460 пр.н.е.).

^{Египетскa магическа пръчка с много ранен грифон. Париж, Лувъра}

Мейър популяризира идеята, че източник на легендата за грифоните не е никой друг, а скитските златотърсачи, минаващи през пустинята Гоби по пътя си за Алтайските планини в търсене на златни находища. Пустинята Гоби е известна сред палеонтолозите като един от най-богатите източници на динозавърски фосили. Именно вкаменелости от Гоби са причина за голямата истерия през 1920, когато експедиция на Американския Природонаучен Музей се връща с изключителни фосилни съкровища в Ню Йорк. На определени места в Гоби динозавърските скелети са изобилни, често разположени видимо на самата повърхност. Най-често срещан е протоцератопсът, растителнояден динозавър, с дължина около 6-8 фута заедно с опашката; известни са много видове и с по-малки размери. Физическите му характеристики включват клюн, повдигната костна яка в задната част на черепа и четири крайника, завършващи с нокти. Благодарение на дългогодишни проучвания върху динозаврите днес ние знаем, че протоцератопсът е влечуго и по-специално динозавър. Но за неопитен наблюдател клюнът може да напомни птичия, а яката да се разглежда като птича характеристика, навеждаща на идеята, че това е нелетяща птица. Описанието на основните физически характеристики на грифона съвпадат доста добре с тези на протоцератопса (ако не обръщаме внимание на богатата художествена обработка на гръцките вази и фризове). Важно е да се отбележи, че фосилните кости от Гоби се отличават с оцветяването си и не са трудно забележими за разлика от повечето динозавърски кости. Костите на протоцератопс са кремаво бели, още повече че седиментите във формацията, където се намират, са яркочервени. Цветовият контраст е поразителен, костите се открояват и не може да ги сбърка дори случаен минувач. Разбира се, никой не е виждал наживо грифон, но в известен смисъл Гоби е земя на опасности и смърт.

^{Протоцератопс. sauropedia.wordpress.com}

^{Протоцератопс. museumvictoria.com.au}

Пътуващите вероятно са ставали свидетели на достатъчно знаци на смъртта - трупове на коне, камили, дори органите на техните нещастни ездачи, изнемогнали от жажда в пустинята, а след това разкъсани на парчета от местните мършояди. Всичко това е било доста показателно за дебнещите опасности на пустинята и нейните плашещи пазачи, грифоните.

За грифоните древните автори са считали, че се движат по двойки или на групи, гнездят на земята, охраняват златото от натрапници, ловуват коне, елени, а може би дори хора. Не са притежавали свръхестествени сили обаче. Една от най-впечатляващите характеристики на грифона остава непроменена векове наред: това животно е ходело на 4 крака, но също така е притежавало мощен клюн. В археологическия музей на о-в Самос са изложени стотици бронзови грифони, намерени от немски и гръцки археолози в светилището на богинята Хера. Прави впечатление, че вратовете на някои от грифоните са покрити с пера или люспести като на гущери, някои имат отличителни дълги уши или рога, както и неподвижни, стилизирани крила.

Георг Адолф Ерман (1806-1877), който със своите изследвания в Сибир си спечелва медал на Кралското географско дружество, е един от учените занимаващи се с етнографски проучвания. Ерман вярва, че сибирските обичаи, език и устна история отговарят на гръцките описания от 5 век пр.н.е. на древните номади, които първи ги запознават с грифоните. Подобно на тези древни номади местните жители на Северен Урал се занимават със златосъбирачество. Те разказват на Ерман, че често се натъкват на останки от огромни чудовища, които са били избити от техните смели прадеди. Ерман идентифицира тези "чудовища" като живяли по време на последното заледяване мамути и носорози, чиито останки в торфените пластове лежат над златоносните пясъци край реките, вливащи се в Северно море.

Местните наричали рогата на носорозите "птичи нокти", въпреки че признават, че са знаели, че това не са птици. "Това е просто наш обичай да ги наричаме така", обяснили те на Ерман. Това е сходно с начина, по който китайците наричат всички фосили на изчезнали животни "драконови кости", дори когато разпознават, че някои от тях принадлежат на коне или елени, например. И през 1848 г. Ерман обявява, че е открил прототипа на гръцката легенда за грифона в легендата на сибирските златотърсачи за техните чудовища. Теорията на Ерман потъва в забвение обаче, извадена е на показ отново през 1962 г., но само за да бъде доопровергана от Болтън. Информаторите на Ерман са живеели отвъд арктичната окръжност, отбелязва Болтън, на около 3200 км северозападно от мястото на възникване на мита за грифона, в Алтайските планини в Централна Азия. Освен това черепите на носорозите и мамутите не притежават клюнове - отличителната характеристика на грифона. Все пак Ерман е бил прав в най-същественото - че легендата за грифона се базира върху наблюдения на праисторически останки на някога съществували животни.

Някъде през 7 век пр.н.е. гърците за първи път осъществили контаркт със скитските номади. И заедно със златото и други полезни стоки от изток дошла и легендата за пазителите на златото, грифоните. За първи път тази легенда е описана в епичната поема за Скития от пътешественика и поет Аристей. Аристей посетил най-източните скитски племена през 675 пр.н.е., които му разказали за голямата пустиня отвъд техните земи, където златото е охранявано от свирепи грифони. Думата грифон произхожда от древногръцкото gryps, която означава изкривен, както клюнът; gryps е сродна на древноперсийската giriften, която означава сграбчвам. Аристей записал как скитските златотърсачи, яздейки коне, се биели с грифоните; самите номади описват грифоните като хищници с размерите на лъв, със силни извити клюнове като на орли.

Скития е важен източник на злато в древността и археолозите са открили грандиозни златни съкровища от скитски гробници в Южна Русия. Използвайки отличителна декорация, известна в историята на изкуството като анималистичен стил, номадите украсявали своите произведения и стоки с богат набор изображения на животни. Златните и бронзови артефакти били покрити с реалистично подробни овни, сърни, елени, коне, магарета и орли. Сред тези напълно реални животни са вмъкнати и неизвестни същества, особено грифоноподобните.

^{Скитски грифон държи еленова главата в човката си. Пазирик, руски Алтайски планини, Санкт Петербург, Държавен Ермитаж.}

През 1940 г. съветският археолог Руденко разкопава няколко гробници от 5 век пр.н.е. в Пазирик, източните склонове на Алтайските планини, в скитските територии посетени и от Аристей. Освен множеството златни предмети украсени с грифони, Руденко бил изумен от намирането на няколко мумифицирани номади, запазени в дълбоко замръзналата земя в продължение на 2500 г. Кожата на един от тези воини била покрита с тъмносини татуировки на животни. Измежду познатите животни се различавали и няколко неизвестни същества, включително грифони. Десетилетия по-късно, през 1993 и 1995 г., руски археолози намират още две скитски мумии от същия период край Пазирик - млад мъж с голяма фигура на лос татуирана на рамото му, също млада жена с елен с пищни рога и грифон изобразени на рамото и китката. Тези татуирани изображения съвпадат по стил с най-ранните литературни записи и бронзовите гръцки грифони от Самос.

Заключението било, че тези номадски народи са притежавали сходни представи за грифоните с тези описани и събрани от Аристей.

Поемата на Аристей не достига до нас. Но тя е била толкова популярна за времето си, че цитати от нея се запазват в творбите на други антични автори. Древногръцкият драматург Есхил (525 пр.н.е.) е сред най-ранните писатели, които се позовават на информацията, събрана от Аристей, за обичаите и ландшафта на Скития. В неговата трагедия "Прикованият Прометей" (460 пр.н.е.) боговете наказват титана Прометей като го приковават към скала в далечна Скития.

Позовавайки се на Аристей Есхил описва мястото - самотни пътища, водещи до пуста страна, в която номадите търсят злато, пустиня, обитавана от чудовищни горгони, които могат магически да превръщат живи същества в камъни, както и от страховити грифони. Есхил оприличава грифоните на "тихи кучета с жестоки, остри клюнове". Въпреки поетичните похвати Есхил е и старателен зоолог - той се стреми да разграничава безкрилите орлоклюни грифони от действителните крилати орли.

Почти по същото време, когато Есхил пише "Прикованият Прометей", често пътуващият историк (и може би първият антрополог в света) Херодот е на посещение в най-западната част на Скития, недалеч от Черно море. Той е чел поемата на Аристей и разпитва черноморските скити за живота на техните номадски братя от далечния изток. Неговите записки са най-старите подробни описания, които имаме, на начина на живот, езика и легендите на степните номади и много от културните характеристики, които описва в своята "История" (430 пр.н.е.) продължават да бъдат потвърждавани от артефакти, изровени от скитски гробници от Руденко и др. в южна Русия и Казахстан.

Няколко десетилетия след Херодот, около 400 пр.н.е., друг грък от Кария, лекар на име Ктесий, се установява в персийския град Суза (днешен Иран). Неговите записки за екзотични земи на изток от Персия, базирани както на собствените му наблюдения, така и на откъси от персийски източници, днес съществуват само на фрагменти. Те обаче се възприемат като твърде фантастични и недостоверни от съвременните учени. Ето все пак как описва грифоните: "високо в планините, в район обитаван от грифони, вид четирикраки птици големи почти колкото вълци, с крака и нокти като на лъв."

Като обобщава разказите на Аристей, Херодот, Помпоний Мела и много други (днес изгубени) автори, Плиний заключава, че грифоните се появяват в района на скитските златни мини. В допълнение към закривения клюн, той е първият писател, който съобщава за "специфични уши" и "крила". Но Плиний остава скептичен. Той отхвърля идеята, че грифонът е подобен на която и да е известна птица, въпреки че не отрича да е притежавал някои подобни характеристики. Плиний добавя и интригуващи нови подробности: "Грифоните са изхвърляли златото, докато са правели своите дупки". Това е първото споменаване на гнездата на грифоните.

Горе-долу по времето на Плиний из Азия обикалял пътуващ мъдрец на име Аполоний. Неговият биограф Филострат (230 г.), е определен от днешните историци като баснописец, но описанията му на грифоните са твърде натуралистични. Според Филострат Аполоний съобщава, че скалите в района на грифоните са били богати на "жилки и капки от искрящо злато". Аполоний предполага, че техните силни клюнове са им давали възможност да изкопават това злато. Той описва техните сила и размери като подобни на тези на лъвовете, като предполага, че грифонът е достатъчно силен да надвие лъв, слон или дракон, но не и тигър.

Аполоний казва, че те не са умеели да летят, защото не са притежавали истински крила. Допуска, че са притежавали кожести мембрани, които са им позволявали да правят големи подскоци в битка.

След втори век някои автори започват да твърдят, че грифоните са притежавали петниста козина като на леопард. Павзаний, известен пътешественик от Мала Азия, който описва антична Гърция през около 150 г., не е съгласен. "Тези, които обичат да слушат прекрасни истории, не могат да устоят на изкушението да добавят по нещо и от себе си, като по този начин смесват истината с лъжа", отбелязва той. Павзаний накратко цитира Аристей за борбата на номадите с грифоните и потвърждава, че тези животни приличат на "лъвове, но с клюнове и крила на орел". В земята на грифоните, разказва Павзаний, златото се намира върху или близо до повърхността на земята.

^{Битка между грифони и воини в скитски туники - гръцки кратер. Париж, Лувъра}

Само едно поколение след Павзаний в описанията на грифоните се натрупват още по-реалистични детайли. Елий, учен събиращ факти и популярни разкази за естествената история в началото на трети век, е друг автор, често отхвърлян като недостоверен и фантастичен. Той описва разкази на пътешественици и писмени тексове вече недостъпни за нас, за да напише най-пълния разказ, който имаме за грифоните.

I hear that the griffin is a quadruped like a lion, with talons of
enormous strength that resemble the claws of a lion. It is reputed
to have black plumage on its back with a red chest and white wings.
Ctesias says the neck is variegated with dark-blue feathers and it has
an eagle-like head and beak just as artists portray. Griffins make
nests near mountains, and although it is impossible to take a fullgrown
griffin, people sometimes capture the chicks. The Bactrians
say that griffins guard the gold of those parts, which they dig up
and weave into their nests. . . . However, [others] sensibly deny
that the creatures would intentionally guard the gold. The truth is
that when the prospectors approach, the griffins fear for their
young, and so give battle to the intruders.

Елий е последният античен автор, добавил нова информация относно пазачите на златото, грифоните.

През 1922 г. Андрюс повежда експедиция, спонсорирана от Американския музей по естествена история, за търсене на праисторически останки в южната част на пустинята Гоби. Следвайки древните керванни пътища от Китай през пустите пейзажи на югозападна Монголия, екипът палеонтолози открива - на повърхността или само частично заровени - множество фосили. Мъжете били удивени от техния брой, по думите на Андрюс "останките били разпръснати по повърхността като камъни", а земята изглеждала като "павирана с кости". Много от видовете били все още непознати на науката динозаври, а екипът бил първият, който описал динозавърски яйца и гнезда. Още в първия си ден от стартирането на разкопките, в регион на около 48 км. от Алтайските планини, Андрюс и екипът му откриват динозавърски череп. В рамките на две седмици те събират около един тон фосили от червените седименти; а за две лета изкопават костите на повече от сто скелета на Protoceratops и Psittacosaurus, датирани към кредния период. Тялото на протоцератопса е около 2 метра дълго, приблизително с размерите на лъв, има четири крайника, но главата притежава един грубоват клюн, големи очни орбити и тънка, костна яка в задната част на черепа. По-малкият, около 1,5 м. пситакозавър, притежава ясно различими израстъци на бузите.

В действителност описанието на Ктесий от 400 пр.н.е. не е далече от истината - това наистина са един вид четирикраки птици. Нещо повече, в плитки депозити из пустинята могат да се видят фосилизирани яйца и дори новоизлюпени малки, които ние днес знаем, че принадлежат на няколко вида динозаври. В оформяните от вятъра дюни и червени седименти по древните пътища фосилните останки биват непрекъснато разкривани от ерозионните процеси. Пустинята е изключително суха, с много малко растителност, така че костите лесно се забелязват. Формите на скелетите и черепите са съвсем ясни, дори и за аматьори, а заобикалащите ги скали са меки и ронливи, което прави лесно изравянето на частично вградените кости. Също така белите кости изпъкват ясно на фона на червената земя.

Най-поразителното в древните описания на грифоните е начинът, по който напомнят някои от най-съвременните теории за динозаврите. Повечето експерти днес описват динозаврите като енергични, топлокръвни, птицоподобни четириноги, а не като бавноподвижни, студенокръвни влечуги. Тези заключения за поведението на животните и тяхната физиология палеонтолозите извеждат от фосилните записи, както и от натрупаните знания относно съвременните животни. Древните автори са достигнали до общо взето същите заключения преди 2500 години, имайки на разположение същите веществени материали и са представили грифоните като енергични, топлокръвни, снасящи яйца, четирикраки, нелетящи птици.

Dsungaripterus weii

В образа на грифоните е възможно да присъстват характеристики и на други динозаври освен пситакозавъра, като например 70 сантиметровите нокти на Therizinosaurus намерени в Казахстан и западната част на Гоби, както и гигантските нокти на Deinocheirus, открити от полско-монголски екип в южната част на Монголия. Костните, набраздени, покрити с шипове черепи и на други азиатски видове може би също са допринесли за описанието на грифоните. Остроклюният, гребенест джунгарски птерозавър, Dsungaripterus weii, чиито останки са намерени на запад от Алтайските планини, притежава 3 метров размах на крилата, които много напомнят описанието на Аполоний за кожести гънки при грифоните.

Изследователите предполагат, че скитските златотърсачи разпространяват легендата за пазачите-грифони, за да плашат и прогонват евентуални съперници.

Веднъж след като историята е била разпространена, страховитите скелети с мощни клюнове и нокти са доубедили и най-големите скептици.
Древните спорове относно това дали грифонът наистина е птица са отразени в псевдонима, който зоологът Андреас Вагнер дава на фосилните находки от археоптерикс, пернато влечуго, "преоблечено като птица". Вагнер го нарича Griphosaurus problematicus.

Грифоните са най-ранният известен пример за легендарно чудовище, чиято история може да бъде проследена до динозавърски останки.

Друг интересен пример е циклопът. Фосилен череп на мамут, например, със сигурност е изглеждал много необичайно за човек незапознат с подобни животни и вероятно подобна находка е породила легендата:

Още по темата

12/08/2015

Животът

Проблемът с "мъртвите делфинчета" през погледа на един специалист