С коя ръка политиците бършат задника си

Знаете ли, че съществуват т.нар. „хищнически научни списания” – списания, които изискват такса за публикуване на научни статии, но без да указват издателските и редакторските услуги и проверки, които традиционно се правят от научните издателства.

Един преподавател по психология решава да провери доколко ниско могат да паднат такива издания - той предлага, а Crimson Publishers публикува абсурдното „проучване” за това, с коя ръка политиците изтриват задника си.

„Преди няколко седмици ми хрумна доста добра идея. Изхождайки от някои известни открития в социалната психология, предположих, че десните политици биха избърсали задника си с лявата си ръка, а политиците отляво ще си го изтрият с дясната си ръка.

Нелепо? Да, абсолютно. Но целта ми не беше да ръководя добросъвестно научно изследване. Вместо това исках да видя дали някакво "списание" ще публикува моите „констатации" относно бърсането на задници”, разказва авторът на статията Гари Люис (Gary Lewis) от Университета в Лондон Роял Холоуей, в The Conversation.

Кои са хищническите списания?

"Хищническите списания" стават все по-голям проблем за репутацията на науката.

Те активно се маскират като легитимни авторитетни списания, често с подобни оформления и имена - въпреки че най-често имат  нулев праг за публикуване, макар да твърдят, че работят с строги процедури за партньорски проверки* (peer review).

^{*"Рeer review" е проверката, на която се подлагат един друг самите учени и е най-трудната и най-ценната част от научния процес.} 

Тези хищнически списания подкопават доверието в научното публикуване, защото изследванията, които публикуват са до голяма степен непроверени.

"Така че, отчасти поради неудовлетвореност от тази ситуация, но и от любопитство, исках да видя колко ниско може да падне летвата за публикуване", разказва Люис.

Коя ръка използваш?

Има добре известна теория в социалната психология - така нареченото несъзнателно социално фиксиране (social priming). Основната идея е, че думите или понятията могат да определят нашето поведение.

Най-известната находка в тази насока е проучване, което показва, че представянето на  думи, свързани със старостта ("бинго", "плетива") кара участниците да ходят по-бавно в сравнение с контролните условия.  

Самият Гари Люис приема с резерви тези констатации, но продължава като на шега решава да пренесе тази теория в политическите науки - конкретно, че десните политици трябва да бършат задника си с дясната ръка (и обратно).

Но знаем, че дясната страна на мозъка контролира лявата страна на тялото и обратно. И ту Гари Люис прави „зашеметяващ подвиг на логиката”, изграждайки тезата на фалшивото си изследване, че десните политици със сигурност ще се избършат с лявата си ръка, а тези от левицата - с дясната си ръка.

„И както ще видим, тези внимателни разсъждения се изплатиха прекрасно”, разказва Люис.

Неговият измислен асистент застава пред сградата на парламента, за да преследва "депутати" с кратък формуляр за съгласие, а след това ги пита с коя ръка си изтриват задника.

Това доведе до девет (измислени) участници в общо, включително "Борис Джонски" (“Boris Johnski”) и "Тереза ​​Мейби" (“Teresa Maybe”), въпреки данните за един от участниците се наложи да отпадне - тази на "Найджъл Ф.'Араж" (“Nigel F. ‘Arage”). „Той грубо казва на моя асистент "да се разкара.", когато е зададен въпроса за забърсването. И данните му непременно са изключени от анализа”.

„Но това няма значение - защото данните от нашата извадка от осем души  напълно потвърдиха теорията. Политиците действително изтриват задниците си с контралатералната ръка. Не можех да повярвам на очите си - но статистиката никога не лъже”, продължава Люис.

Време е да публикуване

И така „фундаменталното” изследване за политическия подход в почистването на задниците е готов.

Гари Люис го изпраща на първия хищнически журнал, от който получава имейл. И той се оказва Crimson Publishers.

„След като подадох фалшивия ръкопис, скоро получих имейл, който ме информираше, че ръкописът е получен и подложен на преглед. Само няколко дни по-късно бях уведомен, че е приет за публикуване. С молба за 581 щатски долара”.

Люис отговаря на списанието, че не може да си позволи такси за публикуване и тогава от изданието смъкват на 99 долара (за "уеб хостинг такси"). Авторът упорито отказва да даде пари. Накрая се оказва, че статията е толкова новаторска, че се съгласяват да я публикуват безплатно.

Така бе публикувана статията "Изпитване на теорията за интерхемисферичното социално фиксиране в извадка от професионални политици - кратък доклад" ("Testing inter-hemispheric social priming theory in a sample of professional politicians – a brief report") от някой си Джери Джей Люис (Gerry Jay Louis) от "Института за интердисциплинарни политически и фекални науки" (Institute of Interdisciplinary Political and Fecal Science).

(Забележка: статията вече не е достъпна на сайта на Crimson Publishers. Тя бързо е премахната, когато от The Conversation се свързват с тях за коментар. От издателството обясняват: "По предложение на член на редакционната колегия сме оттеглили статията, която споменахте от нашия журнал, което може да видите на нашия сайт за ваше удобство".)

Самите те пишат на сайта си: "Политиката за партньорски проверки е най-важният инструмент за оценка на качеството на процеса на публикуване, който анализира, валидира и интегрира новите резултати от изследванията".

"Но когато първоначално публикува моето проучване, изглежда, че не проработи издателската политика за партньорска проверка. 

"Не получих от списанието нито един коментар от партньорска проверка, още по-малко молба за преразглеждане на ръкописа", отбелязва Люис.

Журналът заяви за The Conversation: "Ние стриктно следваме двойно слепия процес на партньорска проверка за всички статии, които получаваме."

Защо са се съгласили да я публикуват безплатно, като се има предвид, че техният бизнес модел вероятно се основава на събиране на такси за публикуване? Вероятно в случая е само евтин начин да се натрупат публикации, за да станат по-привлекателни за други бъдещи автори.

Защо това е проблем?

Хищническите списания замърсяват научната литература, като предоставят привидно строго проверени доклади за проучвания, които в действителност често далеч не са такива.

Статиите, публикувани в такива списания, понякога се използват при сериозни обществени дебати, като например относно изменението на климата. Те представляват сериозен проблем за доверието в науката.

"Всъщност списанието, в което публикувах моята фалшива статия, има автори от добре познати институции като Рутгърс, Принстън и Държавния университет на Флорида" - разказва Люис. Според него не всички статии са задължително фалшиви.

"Аз не съм първият, който публикува такова фалшиво изследване. Съществуват няколко прекрасни примера. Моят принос може да бъде само необичайното смесване на политическата наука и фекалната хигиена (което вероятно е основната причина тази история да стане популярна в социалните медии)", пише Люис.

Опитът на Гари Люис е ясно послание, което трябва да бъде чуто от повече учени, които няма нужда да дават на тези измамници от оскъдните си средства за научни изследвания.

А всички останали могат да направят първата си "научна публикация" без да са учили или проучвали каквото и да е.

Още по темата

26/01/2017

Човекът

Един от най-скандалните научни блогове преустанови своята дейност