Лекция, изнесена на срещата за 15-годишнината на Националната асоциация на учителите по научни предмети, 1966г. в Ню Йорк. (The Pleasure of Finding Things Out, 1999).
Благодаря на г-н ДеРоуз за тази възможност да бъда сред вас, учителите по различни науки. Аз също съм преподавател, по физика. Обаче имам много опит само в преподаването на студенти на ниво магистратура и докторантура, и това, което съм научил от този опит е, че не зная как се преподава.
[...]
Темата на тази лекция – "Какво е науката" – не я избрах аз. Г-н ДеРоуз я избра. Но искам да кажа, че според мен въпросът "какво е науката" не отговаря на въпроса "как се преподава тя". Насочвам вниманието ви към това поради две причини. На първо място, може да ви се строи, че се опитвам да ви кажа как да преподавате – нищо такова не се опитвам да направя, защото аз нищо не зная за обучаването на малки деца. Имам малко дете вкъщи, тъй че от опит зная, че не зная. Другата причина е, че повечето от вас, струва ми се, (понеже има толкова дискусии и публикации и толкова експерти в тази област) имате чувството, че ви липсва увереност. По някакъв начин все ви поучават и упрекват, че нещата не вървели добре и че трябвало да се потрудите да станете по-добри учители. Аз няма да ви мъмря за лошата ви работа и няма да ви поучавам как тя може да се подобри. Нямам никакви такива намерения.
Всъщност, в Калтек [Калифорнийски технологичен институт] идват много добри студенти и с годините на обучение, те стават все по-добри. Но как се случва това, нямам представа. Чудя се и въобще дали някой сред вас има представа. Не искам да се намесвам в начина, по който работи системата. Тя е много добра.
Преди два дни имахме съвещание, на което решихме, че вече не се налага да преподаваме елементарна квантова механика на студентите в докторската програма. Когато аз бях студент, нямаше никакви курсове по квантова механика за докторанти. Смяташе се, че предметът е прекалено труден. Когато започнах вече да преподавам, имаше такъв курс. Сега преподаваме квантова механика на ниво бакалавър. Даваме си сметка, че не се налага да преподаваме елементарна квантова механика на докторантите, които са изкарали бакалавъра си в други университети. Защо курсът се преподава все по-рано? Защото успяваме по-добре да преподаваме в университетите, а това е защото студентите идват с по-добра подготовка от гимназиите.
Какво е науката? Разбира се, вие всички би трябвало да знаете, нали я преподавате. Въпрос на здрав разум. Какво мога да кажа? Ако пък не знаете, всяка книга за учителя към някой учебник съдържа обширно изложение по темата. Там има някакъв изкривен сбит преразказ и размити, безразборно нахвърляни думи на Франсис Бейкън от преди няколко века, думи, които по онова време се предполагало, че представляват дълбокото философско разбиране за науката. Но един от най-великите експериментални учени, който наистина е вършел нещо, Уилям Харви, казва, че онова, което Бейкън описва като наука е занимание, подобаващо за един лорд-канцлер. Бейкън говори за наблюдението, но изпуска жизненоважния фактор на преценката, чрез която решаваш какво да наблюдаваш, къде да съсредоточиш вниманието си.
Та, науката не е каквото философите казват, че тя е, още по-малко пък е онова, което описват книгите за учители. Какво е науката е въпрос, който си поставих, след като се съгласих да изнеса тази лекция.
След известно време си спомних това кратко стихотворение:
Вървеше по пътя стоножка щастлива
и местеше бодро краче след краче.
Не щеш ли, провикна се жаба креслива –
„Кажи ми, стоножке, кое след кое
краченце преместваш?”
Горката стоножка така се смутила –
не знаела всъщност кое след кое.
Преплела краченца и се строполила
Така че, как ходи, не знаем въобще.
През целия си живот съм се занимавал с наука и винаги съм знаел какво е тя, но това, което уж съм дошъл тук да ви кажа – кое краче след кое пристъпва – не е по силите ми; а освен това, се притеснявам да не би и аз като стоножката, изведнъж вече да не мога да се занимавам с физика.
[...]
При тези обстоятелства и предвид трудността на предмета, както и моята неприязън към философските изложения, ще отговоря на въпроса какво е науката по необичаен начин. Просто ще ви разкажа как аз научих какво е тя.
Малко е детинско. Аз го научих като дете. В кръвта ми е от самото начало. И бих искал да ви разкажа как се случи. Може да прозвучи сякаш ви казвам как да преподавате, но това не е моето намерение въобще. Ще ви кажа какво означава да се занимаваш с наука, като ви разкажа как аз се запознах с нея.
Благодарение на баща ми беше. Още докато съм бил в корема на майка ми, твърдят – не съм бил пряк свидетел на разговора – баща ми казал: "ако е момче, ще бъде учен". Как успя да ме направи учен? Никога не ми е казвал, че трябва да стана учен. Той самият не беше учен – беше бизнесмен, директор по продажбите във фирма за униформи. Но четеше научни публикации и обичаше науката.
Когато бях много малък – най-ранната история, която зная – когато още ядях на столче, прикачено за масата, баща ми си играеше с мен след вечеря.
Беше ми донесъл цял куп стари правоъгълни плочки за баня, които намерил някъде в Лонг Айлънд Сити. Слагахме ги да стоят изправени, една до друга, и на мен се падаше честа да бутна крайната плочка и да гледам как цялата върволица се строполясва. Дотук добре.
После, играта стана още по-добра. Плочките бяха с различни цветове. Трябваше да ги редя – една бяла, две сини, една бяла, две сини, и пак бяла и после две сини. Може да ми иска да сложа още една синя плочка, но не, трябваше да е бяла. Виждате вече обичайната хитрост – първо увличаш детето в играта, а после постепенно вкарваш материал с образователна стойност.
Е, майка ми, която е много по-чувствителна, забеляза хитростта в усилията на баща ми и му каза: "Мел, остави горкото дете да си слага синя плочка, щом иска". Баща ми отвърна: "Не, искам да обърне внимание на закономерността. Това е единствената математика, с която мога да го занимавам на тази ранна възраст." Ако тази лекция беше на тема какво е математиката, досега да ви бях дал отговора. Математиката е търсене на закономерности. Факт е, че опитът на баща ми имаше ефект. Когато тръгнах на детска градина, се потвърди от пряк експеримент. По онова време в детските градини имахме тъкане. Вече го няма – прекалено трудно е за децата. Преплитахме цветна хартия с вертикални лентички, за да се получат шарки. Учителката от детската градина беше толкова удивена, че изпрати специално писмо до родителите ми, за да им каже, че това дете е необикновено, защото явно можело да избира предварително каква шарка иска да направи и създавало невероятно сложни шарки. Тъй че играта с плочките ме научи на нещо.
Бих искал да ви изложа и друго доказателство, че математиката е само закономерности [английската дума "pattern" няма точно съответствие на български; тя означава всяка различима закономерност или мотив, десен, било в разположението на листата на дърво, във фигурата, очертана от стружки по магнит, в смяната на сезоните, в украсата на праисторическа стомна и т.н. – бел. пр.]. Когато бях в Корнел, ми бяха много интересни студентите там, които ми се струваха като рядка смесица от няколко свестни човека сред огромна маса тъпи хора, изучаващи домашна икономика и т.н. Сред тях имаше доста момичета. Имах навика да седя в кафенето на университета, където студентите се хранеха, и да се заслушвам в разговорите наоколо, да видя дали ще чуя една умна дума. Можете да си представите колко бях изненадан да открия нещо просто невероятно, както ми се струваше тогава.
Слушах разговора между две момичета и едното обясняваше на другото, че ако искаш да направиш права, значи, прескачаш няколко надясно за всеки ред нагоре – тоест, ако с всеки ред нагоре прескачаш същия брой, получаваш права линия – съществен принцип на аналитичната геометрия! И това продължи. Бях удивен. Не си бях дал сметка дотогава, че женският ум е способен на аналитична геометрия.
Тя продължи. "Представи си, че друга права идва от противоположната страна, и искаш да разбереш къде двете ще се пресекат. Представи си, че за едната права прескачаш две надясно за всеки ред нагоре, а за другата три надясно за всеки нов ред и двете започват с разстояние от двадесет помежду им", и така нататък. Бях сащисан. Тя описа къде двете прави ще се пресекат! Оказа се, че момичето обясняваше на другото как се плетат чорапи с шарки на карета. Това за мен беше урок – женският ум е способен да борави с аналитичната геометрия. Тези хора, които от години настояват (въпреки всичките свидетелства за противното), че мъжкият и женският ум са еднакво способни на рационално мислене може би все пак имат право. Може би трудността идва от това, че не сме намерили начин да общуваме с женския ум. Ако се направи по подходящ начин, може нещо да се получи.
Сега бих искал да продължа с нещо от собствения си опит с математиката, когато бях малък. Друго нещо, което баща ми ми каза – и не мога да го обясня, защото беше по-скоро въпрос на усещане – бе, че съотношението между диаметъра и дължината на всяка окръжност е винаги едно и също, независимо колко голяма е окръжността. Това ми се струваше доста очевидно, но отношението притежаваше загадъчно качество. Беше чудно число, дълбоко – числото π. Имаше някаква мистерия в това число, която не разбирах съвсем като малък, но това беше прекрасно – защото ме караше да търся π навсякъде.
По-късно, когато учех как да преобразувам обикновени дроби в десетични, и как да изчисля 3 1/8, написах в тетрадката си 3.125 и мислейки си, че съм разпознал своя приятел, добавих че е равно на π, отношението на дължината към диаметъра на окръжност. Учителят ми го поправи на 3.1416.
Разказвам ви това, защото показва влиянието. Идеята, че има някаква загадка, че има някакво чудо в това число, беше важна за мен – а не точната стойност на числото. Много по-късно, когато правех експерименти в лабораторията си – имам предвид моята домашна лаборатория, ръчках нещо – не, извинявам се, не съм правил експерименти; просто ръчках, занимавах се с транзистори и други машинки, ръчках нещо. Постепенно, чрез разни книги и наръчници, започнах да откривам, че съществуват формули, които се прилагат към електричеството, свързвайки силата на тока със съпротивлението и т.н. Един ден, докато разглеждах една книга, открих формулата за периода на осцилиране на трептяща ел. верига, който е равен на 2π корен квадратен от LC, където L е индуктивността, а С капацитета на електрическата верига. Ха, ето че пак имаше π! Но къде беше кръгът? Смеете се, но аз съвсем сериозно се питах. π беше нещо свързано с окръжности, а ето, че се явяваше тук, в електрическа верига, където също трябваше да изразява някаква окръжност. Тези от вас, които се разсмяха – знаете ли откъде идва това π?
Обичах това нещо. Трябваше да го потърся. Трябваше да си поблъскам главата. И после осъзнах, разбира се, че бобините са намотани в окръжности. Около половин година по-късно, намерих друга книга, която даваше индуктивността на кръгли намотки и квадратни намотки, и имаше отново π в тези формули. Започнах отново да мисля и да търся, и разбрах, че π не идваше от кръглите бобини. Сега съм по-наясно с въпроса, но дълбоко в сърцето си все още търся тази окръжност, откъде идва това π.
Бих искал да кажа нещо – позволете ми да се отклоня – нещо относно думите и определенията. Защото е нужно да научим думите. Но да научим определенията на думи не е наука. Само защото не е наука, не означава, че не трябва да се преподава. Въпросът не е какво да се преподава, а какво е науката. Да превърнеш градуси Целзий в градуси Фаренхайт не е наука. Трябва да знаем как се прави, но то не е точно наука. По същия начин, ако въпросът беше какво е изкуството, не бихме могли да кажем, че изкуството е да знаеш, че молив 3B е по-мек от молив 2H. Разликата е ясна. Това не означава, че учителят по рисуване не трябва да го преподава или че някой художник може да рисува добре и без да го знае. Всъщност можеш веднага да си дадеш сметка за разликата, ако пробваш двата молива, но това е научен подход, за който учителите по рисуване може да не се сетят.
За да разговаряме помежду си, ние се нуждаем от думи и това е чудесно. Хубаво би било да си дадем сметка за разликата между инструментите на науката, каквито са думите, и самата наука; и би било хубаво да знаем кога преподаваме едното и кога другото. За да поясня какво имам предвид, ще използвам за пример един не особено сполучлив учебник. Не е честно да избера него, защото съм сигурен, че с малко търсене мога да намеря неща, които да критикувам и в други учебници. Има един учебник за първи клас, където първият урок започва по доста неудачен начин, защото тръгва от погрешна идея за науката. В този урок има картинка на кученце, на кученце играчка за навиване, и в следващата картинка се протяга ръка, която навива лостчето, и кученцето се движи. Под последната картинка пише следното: "какво го движи?" По-нататък има картинка на истинско куче и отново въпросът "какво го движи?" После картинка на мотор и въпросът "какво го движи?" И така нататък.
Първоначално си помислих, че идеята е да посочат с какво се занимава науката – физика, биология, химия. Но въобще не беше това. Отговорът на въпроса се намираше в книгата за учителя към този учебник. Отговорът, който трябваше да научим, е че "енергията го движи".
Енергията е сложно понятие и е много, много трудно да бъде разбрано правилно. Имам предвид, че не е лесно да разбереш какво е енергията дотолкова добре, че да започнеш да употребяваш понятието правилно и да можеш да извлечеш нещо от него. Това е отвъд възможностите на първокласник. Със същия успех може да се каже "Бог движи кученцето" или "Духът го движи", или "движимостта го движи". Всъщност, може също така да се каже "енергията го спира".
Погледнете го от тази страна. Това е просто определение за енергия. А трябва да бъде в обратния ред. Бихме могли да кажем, че ако нещо се движи, то има енергия, но не можем да кажем, че онова, което го движи е енергията. Разликата е много фина. Същото важи и за онова твърдение за инерцията.
Може би ще успея да изясня разликата по следния начин. Ако попитате едно дете кое кара играчката да се движи, помислете какво би отговорил един нормален човек. Отговорът е: ами движи се, защото ти нави пружинката. Пружинката се опитва да се развие и бута зъбчатите колела.
Колко хубав начин би било това да започнем урока! Разглоби играчката, виж как работи. Виж колко хитро са разположени зъбчатите колела, виж контрите. Научи нещо за играчката, как е направена, каква изобретателност има в зъбчатите колела и спирачите и другите неща. Това би било добре. Въпросът е окей, но отговорът е неудачен, защото се опитва да научи децата просто какво е определението за "енергия". Но децата нищо не научават.
Представете си, че някой ученик каже "не мисля, че енергията го движи". Как ще се развие разговорът оттук нататък?
Най-накрая успях да измисля начин как да проверяваме дали учениците са научили идеята за нещо или просто са зазубрили определението на дума. Ето какъв е тестът. Кажете на ученика: "без да използваш новата дума, която току-що научи, опитай се да изразиш наученото със свои думи. Без да използваш думата "енергия", кажи ми какво знаеш за движението на кучето." В случая, ученикът нищо не може да каже. Значи нищо не е научил, освен определение на една дума. Нищо не е научил за науката. Това може да е добре, може да не искаме да навлезем в науката веднага; и определенията трябва да се знаят. Но като за най-първи урок – не е ли това всъщност вредно и разрушително?
Мисля, че да дадеш на децата в първия урок някаква мистическа формула за отговаряне на въпроси е много лошо. В учебника има и други примери. Земното притегляне кара нещата да падат. Подметките на обувките се захабяват от триене. Кожата на подметките са захабява, защото се търка в тротоара и малките издатини и ръбчета на тротоара захващат парченца и ги късат. Просто да кажеш, че се захабяват от триене е ужасно – защото това не е наука.
Баща ми ми е разказвал за енергията и употребяваше термина, след като вече имах някаква представа. Зная какво би направил той в този случай, защото той общо взето направи нещо много подобно – въпреки че примерът не беше с играчка куче. За същия урок, той ми каза "движи се, защото слънцето свети".
Аз му отговорих:
– Не. Какво общо има, че слънцето свети? Придвижи се, защото навих пружината.
– А защо, приятелю, ти можа да навиеш пружината?
– Защото ям.
– Какво ядеш, приятелю?
– Ям растения.
– А те как растат?
– Растат, защото слънцето свети.
Същото е и с истинското куче.
А бензинът? Това е събраната енергия на слънцето, която растенията улавят и се съхранява в земята. Всички примери завършват със слънцето. И така тази същата идея, която учебникът се опитва да предаде, е изразена по много вълнуващ начин.
Всички неща, които виждаме да се движат, се движат, защото слънцето свети. Това обяснява връзката между един вид енергия и друг. И детето може да отрече. Може да каже "не мисля, че е защото слънцето свети" и така да започне разговор. Там е разликата. В последствие можех да предизвикам баща ми с приливите и отливите и кое кара земята да се върти и така отново да си върна загадъчното усещане за чудо.
Това е само един пример за разликата между определение на термин (което също е нужно) и наука. Единственото ми възражение в този конкретен случай е, че става дума за първия урок. Със сигурност трябва да ти се обясни в един момент – какво е енергия – но не и в отговор на такъв простичък въпрос като "какво движи кученцето". На детето трябва да се даде детски отговор. "Отвори играчката. Дай да видим какво има вътре."
По време на разходките ни в гората, научавах много, например, за птиците. Вместо да ми казва как се казват, баща ми посочваше:
– Виж, забелязваш ли как птичката си кълве перата. Непрекъснато си кълве перата. Защо според теб го прави?
Моето предположение беше, че е защото перата са разрошени и се опитва да ги заглади. Той казваше:
– Добре. Как според теб се разрошват перата? Кога стават рошави?
– Когато птичката лети. Когато се разхожда по земята, не е проблем. Но когато лети, перата се разрошват.
Тогава той ми казваше:
– Значи би трябвало птичката да кълве перата повече след като е летяла, отколкото след като ги е загладила и се е разходила по земята. Добре, дай да видим дали е вярно.
И ние гледахме, наблюдавахме, и се оказа, доколкото можах да видя, че птичката си кълвеше перата също толкова упорито, независимо дали беше след като се е разхождала по земята или след като е летяла.
Тъй че предположението ми беше грешно и не можех да позная каква е истинската причина. Баща ми тогава ми каза каква е причината.
Птичките имат въшки. От перата се отделят пършинки, разкри ми баща ми, които стават за ядене и въшките ги ядат. После, на въшките, по ставите на крачетата се отделя восъчноподобно вещество и там живеят едни други гадинки, които се хранят с веществото. А тези гадинки разполагат с такъв хубав източник на храна и ядат толкова, че не могат да храносмилат добре и от задната им част се отделя течност, в която има много захар. И в тази захарна течност има други малки организми. И така нататък.
Фактите не са точни, но това е духът на разказаното. Първо, научих за паразитизма, едно същество живее върху друго, което пък – върху трето.
Второ, той ми обясни, че където и да е по света, ако има източник на нещо, което може да се яде и така да продължава живота, винаги някаква форма на живот намира начин да използва този източник. И всички хранителни остатъци биват изядени.
Това, което искам да подчертая, е, че резултатът от моето наблюдение, дори и без да съм стигнал до някакво крайно заключение, беше прекрасно късче злато – резултатът беше чуден. Беше нещо прекрасно и удивително.
Представете си, че някой ми беше казал да наблюдавам птиците, да направя списък на видяните неща, да ги запиша, да гледам пак; и представете си, че след като напиша списъка, този списък биваше прибран в папка с още 130 подобни на него. Тогава щях да науча, че резултатът от наблюдението е доста скучно нещо и че нищо особено не произтича от него.
Мисля, че това е много важно – или поне за мен беше много важно: ако ще учиш някого да наблюдава природата, трябва да му покажеш, че нещо прекрасно и удивително се ражда от наблюдението. Така аз научих какво изисква науката: науката е търпение. Ако гледаш, ако наблюдаваш внимателно, ако се съсредоточиш върху нещо, ще бъдеш възнаграден по най-чудесния начин – макар и не всеки път, разбира се. В последствие, вече като по-зрял човек, работех усърдно с часове, с години, върху някакъв проблем – понякога в продължение на много години, понякога за по-кратки периоди; много често доникъде не стигах; много неща са завършили в кошчето за боклук. Но от време на време разбирах по нов начин нещата, попадах на златното късче, възнаграждението от наблюдението, което се бях научил да очаквам като дете. Защото не се бях научил, че наблюдението не си струва.
Между другото в гората научавах и други неща. Ходехме на разходки и гледахме всякакви неща и говорехме за всякакви неща: за това как растат растенията; борбата на дърветата за светлина; как те се опитват да израснат колкото се може по-нависоко и да разрешат проблема с водата: как да я качат по стволовете си на 10-15 метра височина; как малките растения по земята търсят малки частички светлина, която се процежда през шумата; и т.н.
Един ден, след като вече бяхме разгледали всички тези неща, баща ми ме заведе отново в гората и каза:
– През цялото това време, докато с теб гледахме гората, ние виждахме само половината, точно половината, на всичко, което се случва тук.
– Какво искаш да кажеш? – отвърнах му аз.
– Наблюдавахме как всички тези неща растат, но на всеки растеж съответства точно същото количество разпад и гниене. Иначе материята щеше да бъде изразходвана веднъж завинаги: дърветата щяха да лежат мъртви по земята, защото са изразходвали всичко от въздуха и почвата и нищо не се е върнало в почвата и във въздуха. И нищо повече не би могло да расте, защото няма материал за растеж. За всеки растеж трябва точно толкова разпад.
След това, по време на разходките ни в гората, отваряхме стари гниещи дънери и виждах странни буболечки и растящи гъби. Баща ми не можеше да ми покаже бактерии, но можехме да видим как те правят нещата меки и т.н. Видях гората като процес на постоянно преобръщение на материята.
Имаше много такива неща, описания на нещата по странен начин. Баща ми много често започваше да говори така:
– Представи си, че един марсианец идва на земята и започва да оглежда света.
Това е много хубав начин да се гледа на света. Например, веднъж докато си играех с електрически влакчета, той ми каза, че има едно огромно колело, което водата върти, и то е свързано чрез тънки нишки от мед, които се простират, простират, простират във всички посоки; и накрая има множество мънички колела, които се въртят, когато голямото колело се върти. Връзката между колелцата и голямото колело е желязо и мед, нищо друго – никакви подвижни части. Въртиш едното колело тук, а всичките мънички колелца, пръснати навсякъде, се въртят с него – твоето влакче е едно от тези колелца.
Светът, който ми описваше баща ми, беше удивителен.
Какво е науката? Мисля, че може да се изрази така: на нашата планета е имало еволюция на живота, при която са се появили животни с интелект. Нямам предвид просто човека, а всякакви животни, които играят и които могат да се учат от опита си – като котките, например. Но на този етап всяко животно трябвало да се учи единствено от собствения си опит. Някои животни се развили дотам, че да се учат от опита по-бързо и дори можели да се учат от опита на другите, като ги наблюдавали, или пък едно животно можело да покаже на друго или да види какво другото прави. Така се появила възможността всички животни да могат да се научат на дадено нещо, но предаването нататък не било достатъчно ефикасно и те умирали, и може би онова животно, успяло да научи нещо, умирало преди да успее да го предаде на другите.
Въпросът е: възможно ли е нещо, научено по случайност, да се усвои по-бързо, отколкото да се забрави – било поради лоша памет или поради смъртта на научилия го или на изобретателя?
Така може би настъпило времето, когато за един биологичен вид бързината, с която се научавали нещата, се увеличила и то толкова се увеличила, че се появило съвсем ново явление: отделното животно вече могло да научи неща, да ги предаде на друго животно и после на друго, толкова бързо, че това знание вече не се губело. Станало възможно да се натрупва знание за целия биологичен вид.
Това се нарича time-binding [обвързване във времето]. Не зная кой пръв го е нарекъл така. Във всеки случай, в тази зала ние имаме представители на този биологичен вид, които седят тук и се опитват да свържат едно знание с друго, всеки опитвайки се да научи нещо от другия.
Този феномен на памет, принадлежаща на вида, на натрупано с времето знание, което се предава от поколение на поколение, е било нещо ново на този свят – но още от самото начало то страдало от една болест: било възможно да се предават погрешни идеи, било възможно да се предават идеи, които не са полезни за вида. Видът като цяло разполагал с идеи, но не всички били полезни.
Така настъпило времето, когато идеите, макар и трупани бавно, били натрупвания не само на практични и полезни неща, но и на всякакви видове предразсъдъци и странни суеверия.
После бил открит начин за предпазване от болестта. И този начин е: да се съмняваш дали това, което ти се предава от миналото е в действителност вярно; и да се опитваш отново, ab initio, от собствен опит да провериш какво е положението, вместо да се осланяш просто на опита на миналото така, както той ти е бил предаден. Това е науката: резултат от откритието, че си струва да провериш наново нещата – чрез пряк опит – вместо задължително да се доверяваш на опита от миналото. Така виждам аз науката. Това е най-доброто определение, което мога да дам.
Бих искал да ви напомня за тези неща, които много добре знаете, за да ви въодушевя малко. Нравствените уроци на религията се преподават, но те не се преподават просто веднъж – отново и отново те трябва да вдъхновяват, и мисля, че е също така необходимо да вдъхновяваме децата, отново и отново, и да помним какво значение има науката за децата, за възрастните, за всички – не е просто да станем по-добри граждани, да овладяваме по-добре природата и т.н.
Има друго. Науката има стойност като светоглед. Прелестта, чудото на света се откриват пред нас в резултатите на тези нови опити. Искам да кажа, чудото в това, за което ви напомних – че нещата се движат, защото слънцето свети, което е една много дълбока, много странна, удивителна идея. Е, не всичко се движи, защото слънцето свети. Земята се върти независимо от светлината на слънцето, същото е и с атомните реакции, които отскоро са нов източник на енергия на Земята. Вулканите вероятно също се захранват от източник, който не е слънчевата светлина.
Светът изглежда толкова различен, веднъж след като си се запознал с науката. Например, дърветата са предимно съставени от въздух. Когато горим дърва, те се превръщат обратно във въздух, а пламтящата топлина, която изпускат, е пламтящата топлина на слънцето, уловена преди това при превръщането на въздуха в дърво. Пепелта е малката остатъчна част, която не е дошла от въздуха, а от твърдата земя. Това са прекрасни, красиви неща, и съдържанието на науката е пълно с тях. Те са вдъхновяващи и могат да продължат да вдъхновяват.
Друго качество на науката е, че тя ни кара да осъзнаем стойността на рационалното мислене, както и колко важна е свободата на мисълта – това са положителните резултати от съмнението в правотата на уроците. Тук трябва да правим разлика – особено когато преподаваме – между науката и формите и процедурите, които понякога се използват в развитието на науката. Лесно е да кажеш: "ние пишем, експериментираме, наблюдаваме, правим това или онова." Формата може да бъде имитирана. Но големи религии са се разпаднали, защото се следва формата, докато съдържанието на учението тъне в забрава. По същия начин е възможно да се следва просто формата, и ние можем да наричаме тази имитация наука, но тя е псевдо-наука. Затова и всички страдаме от тиранията на многото институции, които днес са под влиянието на псевдо-научни съветници.
Има много области, например, които се преподават, и в които хората правят наблюдения, съставят списъци, правят статистики и т.н., но тези области не се превръщат в установена наука, в установено знание. Те са просто форма на имитация на науката – като аеродрумите и диспечерските кули от дърво на онези полинезийци, които чакали голям самолет да кацне при тях. Те дори построили самолет от дърво със същата форма като самолетите по аеродрумите на чужденците наоколо, но странно защо, дървените им самолети не можели да летят. Резултатът от тези псевдонаучни имитации е, че те произвеждат експерти, каквито има немалко сред вас тук. Но вие, учителите, които обучавате децата на най-ранно ниво, може би трябва да се усъмнявате в експертите от време на време. Вземете това от науката – че трябва да се съмнявате в експертите. Всъщност, бих могъл да дам и друго определение на науката: науката е вяра в невежеството на експертите.
Когато някой каже "науката ни учи еди-какво-си", този човек употребява думата неправилно. Науката на нищо не ни учи; опитът ни учи. Ако ви кажат "науката показва, че еди-какво-си", можете да попитате "как го показва науката? Как учените са го открили това нещо? Как? Какво точно? Къде?"
Не "науката показва", а "този експеримент, този ефект, показва". И вие, не по-малко от всеки друг, имате право, когато чуете за експериментите – изслушвайки обаче всички доказателства – да прецените дали те водят до възпроизводими заключения.
В тази област, която е толкова сложна, че истинската наука не е успяла да намери своето място, трябва да се осланяме на старата мъдрост един вид, на прямотата. Бих искал, ако мога, да вдъхна на началния учител надежда и вяра в себе си, и в здравия разум и естествената интелигентност на децата. Експертите, които ви ръководят, може и да грешат.
Сигурно провалих системата и сега студентите, които ще идват в Калтек, за нищо няма да ги бива.
Мисля, че живеем в ненаучна епоха, в която цялата ударна сила на комуникациите и телевизията – думи, книги и пр. – са ненаучни. Това не означава, че са лоши, но са ненаучни. В резултат, страдаме от значителна интелектуална тирания, която се упражнява в името на науката.
На последно място, във връзка с обвързването във времето – човек не живее отвъд смъртта. Всяко поколение, което открива нещо благодарение на своя опит, трябва да го предаде нататък, но трябва да го предаде в едно с фина смесица от уважение и неуважение, за да може човечеството, вече наясно с болестта, на която може да се поддаде, да не налага с прекомерна строгост своите грешки на младото поколение, но да предаде събраната мъдрост – заедно с мъдростта, че може и да не е мъдрост.
Необходимо е да учим учениците и да приемат, и да отхвърлят миналото с нужния баланс, което изисква доста умения. Единствена науката сред всички предмети съдържа този урок – че да вярваме в непогрешимостта на големите учители от предишните поколения е опасно. Тъй че, продължавайте. Благодаря ви.
Страница на статията : 0102
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
21.06 2015 в 16:13
15.06 2015 в 21:16
После май е нацелил правилната посока, ама нямам време да чета цялото. Можеше да го обясни доста по-кратко.
Последни коментари