Много хора с трансплантирани органи съобщават за промяна в поведението, емоциите и спомените си след операцията. Ето защо през последните години учените се опитват да разберат дали клетките имат памет и възможно ли е пациентите да получават кодирани спомени от новия си бъбрек, сърце или черен дроб.
Въпросът с клетъчната памет всъщност не е толкова парадоксален, както изглежда на пръв поглед. Тъй като вече има известни доказателства, че нервните клетки в тъканите и органите действително съхраняват някаква информация. При трансплантиране данните се комбинират с тези на реципиента и той придобива част от усещанията и навиците на донора. А примерите за това са повече от любопитни и впечатляващи.
Според теорията за клетъчната памет невроните в различните органи и тъкани съдържат данни за личността, извън добре познатия на всички генетичен код. Има немалко сведения за това, че нашите предци са вярвали в нещо подобно, макар да не са го осъзнавали като научен факт – те са изяждали сърцето па врага, убит в битка, за да получат неговата сила. А колкото и странно да звуча, днес някои хора продължават за смятат, че яденето на мозък ще ги направи по-умни.
Идеята за клетъчната памет се използва в редица филми, в които се разказват истории как трансплантирани органи променят личността на героите. В реалния живот Клеър Силвия, на която присадили в комплект сърце п бял дроб, заявява, че внезапно у нея се появило желание да пие бира, както и да си хапва пилешки хапки в комбинация със зелени люти чушлета. Освен това след операцията започнала да използва повече студени цветове в облеклото си вместо любимото червено и оранжево. Станала също така малко по-агресивна и буйна. Всичко това тя свързвала с донора си, който бил 18-годишен младеж, починал в катастрофа с мотоциклет. Всичко тава Клеър описала в книга – „С чуждо сърце“, по която по-късно в направен дори филм с участието на Джейн Сиймор.
Засега единствената възможност за подмяната на един „амортизиран“ орган с друг е чрез трансплантация. Кредит: healthdirect.gov.au
Логично обяснения, но не съвсем
Проф. Лари Доси обаче не приема теорията за клетъчната памет като обяснение за внезапната жажда за бира у Клеър Силвия. Той смята, че най-вероятно „съзнанието на дарителя се съчетава с това на реципиента, което му позволява да получи информация от него“. Или иначе казано, той твърди, че има нещо като „универсален разум“, чрез който се пренасят данни от един индивид в друг. Но може би има и по-просто обяснение.
Разсъждения по темата има и американският автор на бестселъри Джеймс ван Прааг.
„Органите често се вземат от млади хора, които са загинали в автомобилни катастрофи – издъхнали са бързо в душите им чувстват, че не са изпълнили всичките си задача на земята. Ето защо те се „присламчват“ към другия човек заедно с трансплантирания орган. Невинаги е задължително обаче да се придобиват навиците и емоциите на донора. „Понякога духът му просто иска да опита нещо, за което дълго е мечтал приживе“, твърди Прааг и допълва, че е получил тази информация от „света на духовете“. За съжаление обаче все още науката няма начин да провери неговите изявления.
Д-р Пол Персол, който е философ, психолог и автор на няколко книги по темата, опива много по-далеч в своите спекулации. Той не просто разглежда навиците, предавани от донора на реципиента по време на трансплантация, а твърди, че „сърцето има кодирано фино знание, свързващо всичко и всички около нас“. Това е съвкупност от знанията, които натрупваме в хода на нашия живот. Или иначе казано, сърцето е интелигентен, мислещ, чувстващ, общуващ орган. И това не е всичко. Той твърди също така, че „клетките на донора остават активни и общуват с тези у реципиента“. Откъде знае всичко това обаче, не е ясно.
Силвия Браун, която преподава източни терапии за изцеление на тялото, ума и душата, твърди, че в рамките на 2 часа може да научи хората как да манипулират директно генетичния код на всяка своя клетка, за да препрограмират тялото си. Проблемът е обаче, че всеки, който има минимални познания за генетиката, я обвинява в шарлатанство и умишлена заблуда… с цел печалба.
За разлика от нейната безумна теория тази на проф. Кандис Пърт от Катедрата по физиология и биофизика в университета „Джорджтаун“ изглежда далеч по-надеждна. Тя смята, че „не само мозъкът има способността да складира информация“, т.е. това могат да правят и всички останали органи и тъкани в човешкото тяло. Според нея умът и тялото си взаимодействат чрез химикали, известни като пептиди.
„Тези рецептори се намират както в мозъка, така и в стомаха, мускулите, бъбреците и всички наши основни органи. В този смисъл паметта може да бъде достъпна навсякъде в мрежата от пептиди. Така например паметта за храната, която сме консумирали, е налична в панкреаса или черния дроб, т.е. при трансплантирането им на друг човек той може да изпита желание да хапва неща, които преди това не е понасял. Или обратното – да не понася някоя храна, която преди това е обичал да похапва“, категорична е проф. Пърт. За съжаление обаче и тя не може да подкрепи твърденията си с научни доказателства.
Ето защо проф. Лари Доси, който вярва в наличието на универсален разум, влиза в задочен спор с нея, интересувайки се от т.нар. холографската памет на организма.
„Откъде знае проф. Пърт, че тази памет не надхвърля пределите на тялото?“, пита той.
Още повече че според него пептиди има и в животните, чието месо консумираме. Тогава не е ли логично да се попита дали хората не натрупват и спомените от кокошката, прасето или телето, което са хапнали за вечеря?! Или може би техните пептиди се унищожават в процеса на готвене?!
Атилио ди Албарто пък твърди, че ако сърцето се трансплантира, паметта на клетъчно и духовно ниво ще бъде прехвърлена от донора на реципиента чрез органа. И всичко това си има обяснение, включващо в себе си традиционна китайска медицина, клетъчна памет и квантова физика. Но дори и при него е повече от очевидно, че става дума само за догадки.
Проф. Лари Доси твърди, че има нещо като „универсален разум“, чрез който се пренасят данни от един индивид в друг. Кредит: dosseydossey.com
Между фантазиите и науката
Малко по-правдоподобна е теорията на Гари Шварц. Той наблюдава 74 души, 23-ма от които били с ново сърце. Реципиентите в почти 90% от случаите твърдели, че са наследили някакви черти от своите донори. А ученият е убеден, че „историите им са много убедителни“. Той дори твърди, че е разгадал механизма на клетъчната памет. „Когато новият орган близа в тялото на реципиента, информацията и енергията, натрупана в тялото на донора, се прехвърля на получателя. Теорията се отнася за всички органи, тъкани и клетки, които са свързани помежду си. Това може да бъдат бъбреците, черният дроб и дори мускулите“, категоричен е Шварц.
Той дава пример с 8-годишно момче, което получило сърцето на убито 10-годишно момиче. След операцията детето започва да се оплаква от постоянно повтарящи се кошмари, свързани с нещастния инцидент. Дори успява са даде подробно описание на убиеца, което полицията използвала, за да го залови. „Трансплантираното дете е дало информация за оръжието, мястото и дрехите на насилника. Това може да изглежда необичайно на пръв поглед, но определено има разумно обяснение и то е, че клетките имат своя собствена памет, извън наследствената информация в ДНК“, категоричен е Гари Шварц. Как го е разбрал, остава тайна, но Шварц нарича тази вяра „теория“, въпреки че практически тя е лишена от научен смисъл.
По-скоро тук става дума за непроверен спекулативен модел. Защото, ако се приеме за вярно, че донорите придобиват част от характера на някой друг, изглежда неразумно да се трансплантират органи от други видове - като например от маймуни или от прасета. И ако всички клетки носят информация, която може да се предава по време на трансплантация, защо тогава тези данни не се предават, когато ядем месо от други живи същества (пилета, прасета, телета и т.н.)?! Не трябва ли да се „влива“ в кръвта ни нова информация с всяка хапка?!
Когато пациентите разказват…
Въпреки споровете на учените, философите, психолозите и хората с нестандартни способности за енергийна комуникация, от време на време в медиите се появяват истории, които карат всички да загубят ума и дума. Една такава мистериозна случка стана известна през април 2013 г. В град Видалия (американския щат Джорджия) живял 69-годшшен мъж на име Сони Греъм. Той бил женен и очевидно много щастлив. Изведнъж обаче се застрелял, без причина, без никакви признаци за стрес или депресия, без никаква външна намеса.
Този случай вероятно щеше да остане в криминалната статистика като поредната необяснима трагедия, ако не се знаеше, че 12 години по-рано мъжът претърпял трансплантация на сърце. Органът бил на човек, който също се е застрелял при идентични обстоятелства. Историята става още по-интригуваща, когато станало известно, че скоро след операцията Сони Греъм издирил вдовицата на донора, за да й благодари. За голяма изненада на всички обаче той веднага се влюбил в нея и двамата сключили брак. Всички роднини заявили, че това е съдба.
Разбира се, голяма част от лекарите и учените твърдят, че сърцето е само един от органите на тялото – просто мускулна помпа, която изтласква кръвта, без душа или памет.
Способността да се чувства и мисли се приписва на мозъка. Само че съществуват хора, които нямат сиво вещество в черепната си кутия – като например холандеца Ян Херлинг, но това не им пречи да мислят и да чувстват. Или иначе казано, сърцето също може би има „душа“.
Колкото и да се спори по темата, показателен е фактът, че един на всеки трима трансплантирани пациенти смята, че е приел характеристики на донора си, или поне мисли, че трансплантацията е променила в някаква степен личността му. Интересното в случая е, че тези констатациите са по-чести сред тези хора, които са получили орган от починал, а не от жив донор.
Заради вярванията в клетъчната памет някои реципиенти се опасяват, че може да загубят собствената си идентичност след операцията. През 1999 г. 16-годишно момиче умира от сърдечна недостатъчност, защото отказва спасителната трансплантация на сърце. Тя била толкова загрижена, че ще загуби душевността си, приемайки чуждия орган, че предпочела сигурната смърт пред това да живее с чужд орган в тялото си.
Има и един подобен любопитен случай, описан от проф. Брус Худ, преподавател по психология в университета в Бристол. Става дума за сърбин, който поискал да дари кръв за пострадали в катастрофа, докато бил на почивка в Хърватия. Хуманният жест бил попарен от изявление на медиците, че „кръвта му носела лоша информация“ и никой местен нямало да позволи да му прелеят биологичен материал от Сърбия.
Тук може би е мястото да се припомни, че в САЩ и Великобритания имаше поредица от скандали, в които реципиенти отказват да получат органите на представители от различна раса. Както и обратния вариант - семейства отказват са дарят органите на техни близки за трансплантиране на афроамериканци или азиатци. През 2002 г. британското законодателство се намеси в един такъв спор. Тогава роднините на пациент в мозъчна смърт дадоха съгласието си сърцето му да бъде трансплантирано, но само ако реципиентът е с бял цвят на кожата си.
Или иначе казано, хората масово смятат, че починалите им близки започват да живеят в нови тела, ако орган от тях бъде трансплантиран на човек в нужда. Тези легенди се легализират от медиите, които с охота описват всеки по-любопитен случай. А хората, работещи в областта на трансплантологията, не смеят да обсъждат гласно този въпрос, защото това би могло да възпрепятства тяхната програма за набиране на донори.
Единственото нещо, което новият орган дава на дадения човек, е нужното здраве – всичко останало са догатки. Кредит: wikimedia.org
Учените тепърва ще търсят истината
Факт е, че засега няма друг начин даден „амортизиран“ орган да бъде подменен с отгледан от собствени стволови клетки. Така че трансплантацията на чуждо сърце, бъбрек или черен дроб си остава единствената алтернатива. А повечето пациенти искат да получат информация за поведението и предпочитанията на донора си, въпреки че медиците нямат право да дават такава информация. От една страна, това се прави с цел да се избегне възможността за черна търговия с органи, а от друга - за да не се влияе върху психиката на трансплантирания. Защото съзнателно или несъзнателно той може да бъде обременен от историите за човека, чийто орган „живее вътре в него“.
Психолозите обясняват, че усещанията, предпочитания и спомени се кодират в мозъчната кора и хипокампуса, а тези области не могат да бъдат трансплантирани. Според тях не съществуват доказателства за съхраняване на ментални състояния извън мозъчната тъкан. Органите наистина са свързани с мозъка чрез неврони, но това е съвсем различен вид нервонна мрежа от тази в кората на мозъка, която генерира умствените способности.
Да се събират разкази за проверка на хипотезата за клетъчната памет е рисковано, категорични са още психолозите. Защото от една страна историите на реципиенти, които не си спомнят нищо за своите донори, не доказват, че няма клетъчна памет. А от друга - разказите за появата на черти на донора у трансплантирания не доказват, че съществува такава клетъчна памет. Натрупването на такива случаи обаче може да създаде масова психоза и куп предразсъдъци. Още повече че през последните години идеята за клетъчната памет е активно насърчавана чрез сюжетите в редица книги и филми. Каналът Discovery Health например има поредица от материали в тази посока, за които много експерти твърдят, че са умишлено манипулирани. Според тях науката трябва да води напред, а не да ни връща към епохата на „магически сили“ и „необяснимите свръхестествени явления“.
„Има няколко възможни логични обяснения, защо хората смятат, че са получили черти от своите донори. Едно от тях е свързано със страничните ефекти на лекарствата, които се използват по време на трансплантацията на органи. Медикаментите могат да накарат човека да се почувства различен, когато сравни живота си с този преди операцията. Така например синтетичният кортикостероид Преднизон кара хората да се чувстват малко по-гладни и да хапват неща, които дотогава не се яли с голяма охота“, твърди д-р Джеф Пънч в опит да обясни теорията за клетъчната памет.
По думите му човек може да поиска да яде сладкиши и да оправдава това свое желание с донора на органи, който приживе е обожавал тортите.
„Хората с трансплантирани органи смятат, че имат някаква връзка с донора си, но всъщност Преднозонът заставя тялото да иска сладко“, категоричен е д-р Пънч. Оказва се, че това може да е чиста случайност.
„Пациент гледа телевизионно шоу по времена възстановяването си след трансплантацията, което показва възрастни хора на ролери. Решава, че изглежда забавно, но не взема съзнателно решение да го повтори, защото все още не се е възстановил от операцията. Няколко месеца по-късно отива на пазар и вижда ролери. Тогава си казва „Защо пък да не опитам. Вече съм здрав“ и си ги купува. По-късно научава, че донорът е бил млад мъж, който е обичал да карал ролери“, дава и друг пример д-р Пънч.
По думите му единственото нещо, което е дал новият орган на дадения човек, е нужното здраве, за да има възможност да се качи на ролковите кънки. А идеята всъщност му е дошла от телевизионното шоу, което е гледал и което сметнал за забравено.
Трансплантацията е силно преживяване, а човешкият ум е много податлив на внушения, категорично са и психолозите. Повечето от тях са убедени, че няма и не може да има научно доказателство за наличието на клетъчна памет. Всичко било само една фантазия, подкрепяна от десетки интересни истории на хора от различни части на света. И все пак дори те не отричат, че именно тези разкази могат да доведат до по-сериозни научни изследвания в бъдеще.
Източници:
„A Change of Heart: A Memoir“, Claire Sylvia
„Transplants, cellular memory, and reincarnation“, Larry Dossey
„Organ Transplants and Cellular Memories“, Paul Pearsall
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари