13 ноември 2018
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Говорят медиците
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Реалността под игото на Матрицата II

Победителите от конкурса за есе на Благо.творителна Библиотека “Четяща планета” в категория 21-31 г.

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 12 октомври 2018 в 08:2136000

Завърши вторият конкурс за есе на тема "Реалността под игото на Матрицата", организиран от Благо.творителна Библиотека “Четяща планета”.

Състезанието се провежда в три възрастови категории: до 21 години, между 21 и 31 години, над 31 години. Идеята на организаторите е да проследят развитието на мисълта и възгледите на хората с течение на годините в бистренето на сложната социална, технологична и философска тема.

Представяме ви есетата-победители в категория 21-31 г., сред които е и това на Калоян Константинов, автора на Наука OFFNews, който преди две години получи друга награда в конкурса Mtel Media Masters. В друг материал може да видите победителите от първото състезание до 21 г., като скоро ще бъде обявен конкурсът и за последната възрастова категория.

"Реалността под игото на Матрицата"
 
Калоян Константинов

Две от най-общоприетите разбирания за „реалност“ касаят физическото битие около нас и обективността на нашите психологически възприятия. Проблемът настъпва, когато осъзнаем, че нито една от тези реалности не съществува нито де факто, нито де юре, или по-скоро в един и същи миг съществуват прекомерно голям брой реалности, които разтеглени във времето и пространството нарастват до число, непознато на науката. Имайки това предвид, дори в най-добрия случай ние може да говорим само и единствено за една от многото относителни реалности. Оставяйки настрана адската вакханалия от психологически реалности, които са равни поне на броя на хората на тази планета (че и малко повече, ако броим шизофрениците и по-умните видове животни), дори физическото битие се оказва коварен плаващ пясък. Ако приемем, че времето е линеен феномен, който върви само в една посока, вземем достатъчно голям нож, направен от Бог знае какво, и си отрежем апетитен статичен резен от него, пак няма да получим Реалността. На живите същества на Земята им е невъзможно да опознаят битието такова, каквото то всъщност е. Ние възприемаме физическия свят около себе си благодарение на нашите органи и взаимодействието им с околната среда. Така например добре познатата ни червена кръв става зелена, когато се озове под определена водна дълбочина, където слънчевата светлина не може да проникне достатъчно добре.

Реално (!) обаче кръвта не променя нищичко в себе си, ами се променя взаимодействието ѝ с останалата физическа реалност и нашата способност да я дешифрираме, като така на практика твърдението, че естественият цвят на кръвта е червен не е по-валидно от това, че е зелен, поне според някои акули. Тоест, никой на тази планета не може да каже с точност какъв е истинският ѝ цвят, вкус и мирис, ако изобщо подобни неща съществуват. Спомнете си онова прочуто дърво, което си пада ли пада в гората, но няма кой да го чуе и ние и до ден-днешен не знаем то издало ли е звук, или не? И изобщо паднало ли е най-сетне. По същия начин в нашата реалност е невъзможно от небето да валят диаманти, а облаците да са безбрежни океани от реещ се блажен алкохолен копнеж. На Юпитер и Сатурн обаче липсата на титаниев чадър със сигурност ще ви струва скъпо, а някъде там в необятната вселенска шир се намират полета от алкохол, по-големи от Русия, което вероятно обяснява някогашния зор на съветите да полетят в космоса. Ако излапаме шайбичката време, която си отрязахме по-рано, и се върнем към времевия... (няма да казвам шпек, колкото и да ми се иска) поток, реалността се размива в безброй свои вариации, възможности и агрегатни състояния, което би ни накарало за най-сигурно да приемем, че тя е просто преливаща се енергия. Защото дори солидни и надеждни неща като камъните могат да се втечнят, а после изпарят за миг, камо ли за година-две или милион.

Подобна деконструкция на реалността обаче е хлъзгаво ждрело, водещо към бесен нихилизъм и бездни, в които дори и Ницшевият лирически герой не би се осмелил да се взре. Въпреки това тя е необходима, за да демонстрираме, че дори нещо относително солидно и устойчиво като телесния и веществен мир подлежи на широк спектър от манипулации и промени, които обаче се подчиняват на дадени вътрешни закони на физиката, които на Земята са едни, а на Нептун, примерно, други.

Макар и далеч по-шарена, палитрата на психологическата реалност също се подчинява на определен набор от културни, социални и политически правила, които заедно формират околната среда, влияеща на нашите възприятия, познати в семантиката още като матрица. Народните обичаи, обществените традиции, религиите, идеологиите, правните закони, дори кодовете на програмите във филмите на братя, пардон, сестри Уашовски са абсолютно необходими за ефективното функциониране на каквото и да било общество, спасявайки го от потъване в хаос, в който всичко е едновременно възможно, но и невъзможно, където умствените закони на физиката ще полудеят, а от небето на психиката ни ще завалят диаманти. Нещо повече, Юнг твърди, че вярата (да не се бърка с религия) е вродена у всяко човешко същество и е невъзможно да бъде изкоренена, а само заменена – дали с вяра в Господа, в себе си, в науката, в съдбата, в закона, в традициите, което значи, че човек не може да избяга от матрицата на своето съществуване.

Той обаче може и трябва да се научи да я променя и наставлява, следвайки вътрешните ѝ закони, защото в противен случай ще се стигне до неестествени и мракобесни реалности. Придържането зорлем към статична доктрина като, например, религиозната може да доведе до лов на вещици, инквизиция и терористични атентати, а рязкото и изначално отхвърляне на старата матрица да причини вакуум, който да бъде запълнен от радикални и неуравновесени идеологии като нацизма, комунизма и неолиберализма. Нещо, за което още Фройд и Ницше предупреждават в своите критики към християнската вяра. Все пак, тези психологически матрици са доста по-ковък материал от законите на физиката и да се говори за реалност под игото на която и да било от тях е преувеличение. Заробването на Реалността (ако може да приемем, че един-единствен такъв когнитивен феномен съществува), нейното изкривяване и малтретиране може да бъде вследствие само на човешката психика и природа, а културните, социални и политически норми са инструмент в това начинание.

Тук все пак е редно да отбележим, че въпросните системи на управление и сортиране на реалността често пъти надживяват своите създатели и доста много хора сдават доброволно значителна част от свободната си воля на властта на дадена матрица – дали от мързел, инерция, сляпа вяра. Невъобразимо много от нещата в този живот ги правим просто защото така се прави, без да има логична причина за това, а понякога и срещу здравия разум: на рождени дни ядем торта вместо някое друго лакомство; прахосваме пари като абитуриенти, за да отпразнуваме нещо, което по-скоро е постижение, ако не успееш да завършиш; на официални вечери ядем с повече прибори отколкото изобщо на някого на масата му се ще. И ако мога да обобщя в едно изречение, то това ще е примерът, който всяка майка от Каспичан до Занзибар някак магически знае: „Ако всички скочат от мост, и ти ли ще го направиш?“ Да, мамо, най-вероятно и аз, и ти ще го направим. Точно както, за да „станат мъже“, момчетата от бразилското племе Сатере-Мауе си пъхат ръцете в ръкавици с куршумни мравки, за да бъдат нажилени, изпитвайки една от най-силните болки, познати на човечеството. И то не веднъж, а 20 пъти в продължение на няколко месеца. Просто всички така правят.

Немалка част от нас обаче съвсем съзнателно избират да се подчинят на матрицата като един вид бягство от отговорност, като извинение да бъдат или да не бъдат. Дали ще измънкаш едно Деус вулт или Аллах акбар, преди да плячкосаш Йерусалим, или да прегазиш някого в Лондон не променя факта, че просто искаш да изнасилваш и убиваш. Бъди мъж и не се извинявай с Бог, който дори да съществува няма да е във възторг от теб. В Европа пък все по-често технологиите биват обвинявани за социалния, морален и здравен срив на обществото, почти като Deus ex machina, който в края на пиесата се пръква като анти-панацея. А, да си го кажем право, куме, в очи: повечето безработни, дебели и неуки хора са просто мързеливи. И това е личен избор, не решение на умнофона ми, който е дегизиран десептикон, опитващ се да ме отгледа като сочна енергийна мръвка в инкубатор.

Тъй както рече Заратустра едно време, ние сами избираме духовното си израстване. Напускайки детството, навлизаме в живота с духа на Камили, бродейки из пустинята на реалността, впрегнати в хамута на матрицата, в която сме израсли. Ако човек остане твърде дълго Камила, той ще бъде смазан от товара, който мъкне - ще се огорчи от битието, отчая и ще поиска своето отмъщение срещу живота. Затова той трябва да се превъплъти в Лъв, в господар на себе си. Камилата става Лъв, когато открие, че "Бог е мъртъв", че матрицата е илюзия. В пустинята на реалността Лъвът се изправя срещу змей, върху всяка от чийто люспи е изписано “Ти ще”. Змеят представлява социалните и културни норми. Лъвът е редно да победи змея и да открие своите собствени ценности, за да процъфтява. Вечната борба със змея също обаче смазва човек и затова той трябва да се превърне в Дете, да спре да утвърждава своите ценности срещу “Ти ще”, а да открие душевния си мир, който е притежавал някога. Редно е да се отбележи, че не всички хора претърпяват трите превъплъщения, доста дори не стигат по-далеч от Камили. Тяхната реалност завинаги остава под игото на Матрицата, защото те не смеят и не искат да поемат отговорността и опасността, която идва с независимостта. Истинската, душевната свобода не се отнема, тя се дава. Така чрез своя-собствен личен избор те обричат в робство бъдещото си аз на настоящето себе си. А избор винаги има, дори в свят, където хората са отглеждани за храна от машини в симулирана виртуална реалност. Дори тогава може да избереш синьото хапче или червеното.

----------------------------------------------------------------

Яница Христова

Съвременното общество парадира с достиженията си в областта на технологиите, медицината и цивилизацията като цяло. Изумително е тогава как все още се разпалват войни, оставят се хиляди хора, лишени от храна и медикаменти, как животоспасяващи операции се измерват в пари и в твърде много случаи лишават болния от реалното право на избор… В такива моменти истината прозира. Фасадата ни за пред света е излъскана, няма на нея нито едно петънце. Зад нея обаче сме скрили демоните си и липсата си на хуманност, която често предопределя отношението ни към същия този свят.

Мрачната страна на съвременния човек не е тайна, особено за тези, които изучават именно влиянието ѝ върху поведението и вземането на решения. Не е случайно, че рекламите, зад които стои дълбоко послание и кауза, са малко на фона на масовото производство. Повечето маркетолози и рекламисти залагат на сигурно – общуват директно с неандерталеца, който дори човекът на ХХI век носи в себе си. А той, първобитният, разчита на инстинкти, на агресия, на сексуалност, на ураган от неконтролирани емоции. Другото е трудно. Трудно е да култивираш в себе си критично мислене, самоконтрол, интелект. Трудно е да сложиш бент на вихъра от чувства. Трудно е да намериш спирачки на нагона, който за някои индивиди се превръща в центъра на житейските им преживявания. Уважавам безкрайно хората, които го правят – които имат самоконтрол. Но те по подразбиране са малко и не са добри купувачи, защото разсъждават, преди да си пропилеят парите. Затова и остават в периферията на рекламните стратегии. А днес рекламата има своя специална роля в облика на света.

Виждаме я къде ли не. По билбордове, по автобуси, по телевизията, в Интернет, по корици на списания. Внушава ни се как да живеем, какво да имаме около себе си, за да бъдем щастливи, как да изглеждаме, за какво да мислим. Създава се Матрицата, по която е приемливо да се мултиплицира животът и „индивидуалността” на всекиго. А някой, който по някаква причина попада извън нея, скоро получава етикет и бива заклеймен като – минимум – особняк; някой, който не се вписва… И за този клет представител на съвременната цивилизация идват тежки моменти – на ежедневна борба. Да, много битки ще трябва да се водят в този живот, но една от най-уморителните ще бъде тази с предразсъдъците... Особено ако разсъдък зад тях просто липсва. Защото не е лесно да спориш с човек, попил като гъба съвети от женско списание за модна визия, човек, който рамкира света спрямо „собствените” си внушени отвън разбирания и отказва да признае ограничеността си. Трудно е да обясниш на такъв човек, че дори и да нямаш в гардероба си дрехи с най-актуалния за сезона цвят, това не би трябвало да оказва влияние на социалния ти живот. Или пък ако нямаш идеалната фигура, това не означава, че нямаш право на щастие…

Преди десетилетие беше по-лесно. Когато с някого не си пасвате, просто всеки продължава по пътя си и рядко имате допирна точка. Днес социалните мрежи имат силата както да бъдат много полезни, така и да се превърнат в същински кошмар. Дори и в списъка си с приятели да си заложил на сигурно с хора, които познаваш, то няма как да избягаш от коментарите на всякакви представители на съвремието по разни групи и форуми, стичащи се като порой под снимки и постове. Визирам онзи тип коментари, в които се открояват жлъч и злоба, ниска култура, липса на елементарно възпитание и уважение към човека отсреща, парадиране с лично мнение, поднесено като факт и подправено с обилна доза тесногръдие. Виртуалният свят създава чудовища. Чудовища, които се крият зад никнеймове и се прокрадват под воала на това, че виртуалното все пак не е реално. Да, но във времето, в което живеем, виртуалното заема толкова голяма част от ежедневието ни, че всяка дума, изписана там, има съвсем ярка следа в живия живот навън.

Затова и социалните мрежи се използват като оръжие. С цел да завладеят онази част от човешката душа, която мотивира вземането не решения. Умели анализатори на данни се целят в онази фина струна, която диктува ритъма на щастието, удовлетворението и задоволеното его. Големи компании ще ви пускат реклами, създадени точно за вас, благодарение на сериозно проучване на информацията в профила и личните ви съобщения. Политически лидери ще заемат позиции, благодарение на изследване на интересите на своите гласоподаватели, споделени в Интернет. Медиите ще се позовават на различни постове. Фалшивите новини ще стават все повече… Докато накрая обикновеният човек не се почувства напълно изгубен. Изгубен в гигабайти от думи и публикации, в безброй мнения и все по-малко реални факти.

Ако преди десетилетие Интернет беше място, в което да избягаш от реалността, да потърсиш безобидно забавление или да извлечеш информация за нещо, което ти е любопитно, днес не е така. Днес Интернет не е бягство от реалността. Днес виртуалната реалност е толкова мощна, че държи действителността на каишка. Пречупва я през собствената си призма и я подава рафинираната и на порции на клетия потребител, който – по ирония на съдбата – сам си е избрал тази роля. Защото се е отказал да се бори. Да се бори за живота, който иска наистина. Предал се е рано. Потърсил е убежище. И е попаднал в лапите на много по-голям организъм, който му е дал сладка упойка – внушил му е, че не е необходимо да прави нищо друго, само да инвестира времето и енергията си, а в замяна някой друг ще му казва какво да мисли и чувства, по какъв калъп да живее. И докато се придържа към матрицата, човекът извайва образа на идеалния потребител.

Какъв е пътят към свободата ли? Този път трябва да бъде пожелан, а малцина са онези смелчаци, които ще изберат да излязат на светло, да запретнат ръкави и да положат основите на стойностен живот, който си струва живеенето. Защото за това е необходимо самосъзнание. Само-съзнание: да разсъждаваш самостоятелно, да излезеш от общия упоителен сън, за да не си проводник на идеите на масата. Същите онези идеи, които подхранват корпорации и обслужват все нечии цели, но не и тези на потребителя, дори и така да изглежда привидно.

Има и добри примери. Примери на хора, които са успели да излязат от матрицата, да я счупят на парченца и да покажат на всички останали, че това е възможно. Те живеят спрямо собствените си правила, ярки са и оставят следи. Това са онези хора, които следват вътрешния си глас, творят, строят, мислят и действат. Няма да чуете от тях познатите клишета, няма да ги видите да следват конфекцията. Те са иноватори. Пътешественици, преподаватели, спортисти, писатели, ексцентрични модели с характерни пропорции, старци, които не се поддават на времето – има ги в различни сфери, стига някой да пожелае да ги види и да се вдъхнови от личния им пример. Те са доказателството за това, че реалността може да бъде такава, каквото си я направиш. Необходимо е само да имаш кураж да действаш и хъс да вложиш цялата си енергия в това.
Времето, в което живеем е такова, че революции се провеждат трудно. Дори протестите с кауза биват яхнати накрая от политически партии и индивидуални интереси. Днешната епоха не е епоха на герои. Не и от познатия тип, който повежда след себе си армия от съмишленици. Днешното време е по-скоро време на бунтари. На индивидуалисти, които проправят пътеки сред мрака със собствената си светлина. И заразяват с нея. Защото могат да вдъхновяват околните, които сами да изберат да ги последват, защото тази нова енергия кореспондира с тяхната. Днес е време на тихи битки, които всеки води сам в ежедневието си. Печелят онези, които успеят да се съхранят и да оставят следа…

В „Матрицата” Морфей предлага на Нео избор, който ще предопредели съдбата му. Пред Нео стоят две хапчета – червено и синьо. Синьото ще го остави във фалшивата илюзия на Матрицата, в нейния удобен и упоителен формат, в комфорта на познатото, в капана за съзнанието. Докато червеното хапче ще го запознае с истинския и суров живот, с грозната действителност, след което няма връщане назад. И Нео избира трудния път, който отвежда до реалността, откъдето успява да разбие кода на матрицата такава, каквато е…

В своя роман „Последната територия” Момчил Николов споделя една идея – че последната битка, която ще се води от човечеството, ще бъде за последната останала непокорена територия – а именно човешката душа и човешкият ум, които са съвсем персонални. Вярвам, че все още можем да бъдем господари сами на себе си. Все още можем да контролираме мислите и емоциите си. Просто трябва малко повече самоосъзнаване, малко повече наблюдение на света такъв, какъвто е. Не е необходимо да следваме течението, да се впускаме в нещо, което не чувстваме, че е за нас, само защото „всички така правят”. Не е необходимо да се оставяме матрицата да предопредели живота ни. Не е необходимо да отдаваме последната ни останала територия на чужди внушения, манипулации и мнения. Не е необходимо да оставяме реалността под игото на виртуалното. Не е необходимо да бъдем роби, да се скапваме от работа, за да имаме още и още вещи, които от хиляди реклами ни казват, че се нуждаем. Необходимо е да мислим. Самостоятелно. И да вървим по своя път. Можем да изпием горчивия хап на истината. И трябва да го направим. Само тогава ще живеем пълноценно. Пък ако това ни прави чудаци в очите на другите, нека бъдем. Ако осветяваме с енергията си света около нас, ще ни последват онези, които пожелаят да свалят оковите… и тогава няма да сме сами…

----------------------------------------------------------------

Спас Кеманов

„Реалността е това, което не изчезва, когато спреш да вярваш в него“ – Филип Дик

Думи на един невероятен писател и много объркан човек. Човек, който е бил преследван от параноя и страхове, години по-късно оправдани. За негово щастие, той не е доживял да види как кошмарите, които предава в книгите си, се превръщат в реалност.

За да говорим за реалност, за да разсъждаваме върху материята, от която е изградена, ние трябва първо да обсъдим какво е реалността и как контактуваме с нея ежедневно, какво ни кара да се съмняваме в нея. Подобно на монаха, който не знае дали е сънувал, че е пеперуда, или сега е пеперуда, която сънува, че е човек, всеки понякога поставя под съмнение своето съществуване и реалността на нещата. Ако погледнем към Матрицата като към нещо изкуствено създадено, подобно на едноименния филм, то тогава ние ще се почувстваме в капан, ще почувстваме, че животът ни е лъжа, от която не можем да излезем. Там героите биват измъквани насилствено от тази фалшива реалност, защото търсят нещо повече, вярват, че има нещо отвъд завесата само за да разберат, че отвъд завесата чака кармичен омагьосан кръг, нещо отново изкуствено създадено, нещо, което да ти дава желание да продължиш. В самия филм никога не става ясно кой е добрият и кой лошият, понеже човек сам трябва да стигне до тези отговори, подобно на живота, където правим правилни и грешни избори и често губим представа за добро и зло. Ако гледаме по този начин на Матрицата, то тогава ние се намираме в една матрьошка без край.

Ако погледнем на Матрицата на квантово ниво, то ние ще стигнем до Теорията за струните, за Мултивселената, за безкрайните вероятности, които се сбъдват едновременно в нея, за феномена Дежавю, за който всички науки имат различно обяснение. И колкото повече разсъждаваме върху собственото си съществуване и за своята реалност, толкова по-объркани и пленени от идеите ставаме, създаваме един Захир и малко по малко пропадаме в бездните на мисълта. Реалността е различна за всички твари по света, реалността е нещо, което създаваме със своята мисъл, със своите действия, със своите възприятия.

Ние сме роби на желанията си, на стремежите си, роби сме на своя живот, защото на един човек никога не му е достатъчно това, което има, винаги желае повече. Тъжното е, че в повечето случаи оставаме само с желанията си и не правим нито крачка, за да ги постигнем. Гледаме по цял ден променящите се облаци в небето, откриваме фигури, мечти в тях, но не правим всичко възможно да ги достигнем. Филип Дик се е боял от реалността и това, в което се превръща, в което може да се превърне и е направил единственото, което е по силите му, описал я е, показал е своята реалност на читателите. Това е бил неговият начин за борба със Системата, която според него ни държи в плен, лишава ни от собствени идеи, лишава ни от демонстрация на собствено мнение, лишава ни от свобода.

Нека погледнем сега и Матрицата от религиозна гледна точка. Хората, които следват определена религия, следват определена реалност, а след като тази реалност свърши, обикновено ги чака друга реалност, по-хубава. Ако следват предначертаните традиции на своята религия, то те ще попаднат на хубаво място и съответно, ако не са добри в религията, която следват, те ще попаднат на лошо място. Религията е начин за справяне с реалността. Проблематично е, когато религията не е част от живота ни, а е целият ни живот. Тогава си попаднал наистина под игото на Матрицата. Както казах по-рано, реалността е различна за всички, всеки тълкува религията по свой начин, затова често стават сблъсъци на виждания, сблъсъци на мнения, всеки търси начин за справяне със стреса на съществуването. Когато започнеш да действаш от името на религията си, да се осланяш за всяко свое действие на нея, то ти си станал неин роб, ти си се ограничил в обвивката на тази реалност и не можеш да видиш останалата част от света. От началото на човечеството хората създават изкуствени затвори, за да се справят с обкръжаващата ги реалност. Какво е реалността, ако не това, в което вярваш и което чувстваш?

Ако приемем, че всяко живо същество има съзнание и има разум на някакво ниво, то тогава ние имаме неизброим брой реалности, бродещи само по Земята, всяко едно от тях уникално и неповторимо. Нека си представим за момент, че всяко насекомо и всяко растение има съзнание,. Ние придаваме само на себе си привилегията да имаме съзнание, но защо го правим? Това ни дава чувство за принадлежност, като висш вид, чувство за превъзходство. Но дали е така, дали не се самозалъгваме, както умело правим с всеки аспект на живота си? Мортиша Адамс, героинята от „Семейство Адамс“ казва, че реалността е въпрос на гледна точка. Каквото е нормално за паяка, е хаос за мухата. Дали създаваме такива прегради във възприятието, защото не сме съзрели за нещо повече? Дали няма да се побъркаме, ако решим да бутнем преградите на реалността и се опитаме да разглобим Матрьошката. А дали хората по психиатричните клиники вече не са опитали? Дали не са успели да го направят? Телата ни имат ограничители, мозъкът не ни дава да използваме сто процента от мускулите си, защото най-вероятно бихме се наранили, бихме разкъсали сухожилия, бихме счупили кости. Способни сме на много повече, но мозъкът не ни позволява. Мозъкът, който е най-сложната конструкция в природата. А ако същият този мозък ни спира и духовно? Ако можем да погледнем отвъд завесата, но той не ни позволява, защото ни смята за прекалено слаби да възприемем нещата, които бихме видели.

Според мен през вековете е имало хора, които са бутнали тези прегради и са успели да погледнат отвъд игото на Матрицата. Давинчи, Тесла, Айнщайн, има безброй примери. Интелект и духовност, работещи заедно. Една от трите основни школи в психология е хуманизмът. Двама от най-изявените нейни създатели и представители са Ейбрахам Маслоу и Карл Роджърс. За тях човекът е същество, което постоянно може да се усъвършенства, да поправя психологически травми, да превъзмогва белезите от миналото и да става по-способен и добър човек. В теориите и на двамата върховата точка е почти една и съща – самоактуализация, самоусъвършестване, себереализиране. Или иначе казано, човек да приеме своите силни и слаби страни, да гради върху себе си, да няма психологически блокировки и без да съди, като забрави за своите комплекси, да си позволи да расте. Малко хора са способни на това. Естествено, че са малко. Много хора биха се пречупили, ако си позволят да погледнат в бездната, защото и тя се вглежда в тях. Да бъдеш отвъд Матрицата означава да се отвориш към цялата Вселена, но да не позволиш на демоните да влязат през отворената врата.

Индианското племе Хопи възприема времето като обкръжаваща ни среда, през която се движим. А ако предположим същото и за пространството? Времето и пространството изграждат нашата четириизмерна реалност. Движим се в нея и контактуваме, множим се, задаваме си въпроси за съществуването. Понякога реалността на живота ни залива като приливна вълна, а ние с последни сили задържаме глава над водата, търсейки бряг. Защо търсим бряг, а не плуваме навътре в морето в търсене на нещо повече? На повечето хора им е удобно да им е лесно, не задават въпроси, затворени са в своята мидена черупка. Има видове миди, които цял живот са залепени за някаква повърхност и се хранят, без да се движат, просто залепнали за своя къс реалност. Ден след ден се повтаря една и съща рутина, една и съща последователност от събития. Намират се остарели, а реално не постигнали много, неотличима капка в морето. Погледнато така, реалността на повечето хора е доста депресираща и затова те се стараят да не разсъждават върху съществуването си, те просто го приемат и съществуват. Кучето не разсъждава или поне не знаем дали разсъждава върху характера на мълнията, то просто се страхува от нея, без да знае какво е. Хората, подобно на него, никога не поставят под въпрос своята реалност. И тук мога да задам следния въпрос – кой е под Игото на Матрицата - тези, които поставят под съмнение реалността си, искат да я променят, търсят нещо повече? Или тези, които не го правят, а просто съществуват? Смятам, че няма еднозначен отговор, всички сме жертви и роби на реалността, без значение дали я поставяме под съмнение, или не.

Мозъкът на всеки е една вселена, градим я цял живот и акумулираме индивидуални и неповторими преживявания и знания. Не мога да ви заставя да видите през моите очи и да чувствате това, което чувствам аз – любов, болка, щастие, гняв. Всичко това се пречупва през индивидуалното съзнание на всяко човешко същество. А ако можех да контролирам тези неща, ако можех да ви заставя да видите и чувствате това, което и аз? Тогава бих ви упражнил най-големия контрол, на който е способно едно човешко същество, щях да променя вашата реалност и да променя вашия уникален свят, вашата уникална мозъчна вселена. Бихме прекарали целия си живот като кукла на конци, дишащи, но неспособни на собствени сетивни усещания и собствени мисли. Мравките и пчелите в известен смисъл съществуват на подобен принцип и просперират. Когато не поставяш под съмнение целта на кошера или мравуняка, всички действат в синхрон. Няма да го има голия философ, който търси честни хора в нощта, придружаван само от светлината на свещта, защото няма да я има индивидуалността.

Според мен може да се разграничат два типа иго. Едното е изкуствено създадено от самите хора, за масов контрол да те лишат от индивидуална вяра, индивидуална политика и на практика да те лишат от свободна воля. Но то го прави пасивно и без да го усетиш, ти вече си част от Матрицата. Другият вид иго е този, който съществува в главите ни, нашите търсения, нашите съмнения. Това, да дирим нещо повече, може да се превърне в една безкрайна невроза и да унищожи нашето спокойствие и щастие, да ни затвори на много тъмно място.

В крайна сметка без значение какъв смисъл отдаваме на Матрицата, тя винаги е с нас. Няма измъкване от нея, но е хубаво да знаем, че съществува, това ни кара да растем и ни кара да си задаваме въпроси. Може би в момента аз пиша под влиянието на Матрицата. Това би било една върховна ирония, но също така би имала огромен смисъл и би доказала думите ми. Матрицата е нещо, което не може да се види, но може да се усети, не може да бъде показано, но може да бъде видяно индивидуално от всеки. Какво е Матрицата? Всичко и всеки…

„Човекът е единственото живо същество, което усеща собственото си битие като проблем, който трябва да разреши“ – Ерих Фром

----------------------------------------------------------------

Клубът “Четяща Планета”

Клубът е създаден от Румен Вълчев, повлиян от богатството на книгите и филмовото изкуство. Идеята е да се създаде общо място за размяна на интересни статии, книги, както и организиране на инициативи свързани с образование и благотворителност. Разраствайки се и намирайки съмишленици клубът се опитва да отвори центрове за работа с ученици и студенти, който да включва: литературен клуб, клуб за презентации и дебати, безплатна библиотека и място за личностно самоусъвършенстване. Място, което да възпитава в младежта морал, ценности, социална ангажираност и чистота на съзнанието и речника. В момента, освен конкурса, имаме и инициатива, в която може да се закупи книга от нас на цена от корицата, като част от парите отиват за подпомагане на млади и ентусиазирани за развитие ученици и студенти.


Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !

 
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.