В сравнение с акустичната и класическата китара, електрическата китара е най-късно изобретеният вид китара. Акустичната е по-късна форма на класическата, която е един от най-старите музикални инструменти и още в края на осемнадесети век тя става много популярна и достига върха на своето развитие. Звукът при акустичната китара се извлича от вибрациите на струните и резонанса му в кухата част на инструмента.
За разлика от нея, тялото на електрическата китара е плоско без резонаторна кутия. Излъчваният директно от електрическата китара звук е без значение, защото чрез специални електромагнитни адаптери вибрацията на стоманените струни се преобразува в електрически сигнал. Най-разпространени са шестструнните ел. китари, а звукът им може да бъде обработен с цел получаване различни ефекти. Кутията се замества от електрически преобразувател (адаптер) който преобразува трептенията на струните в електрически импулси. Тези импулси се усилват от нискочестотен усилвател (за възпроизвеждане чрез мощни репродуктори), а при "домашните сглобки" понякога се е използвал и среден или висок клас лампов радиоприемник. През 1960-те най-елементарната любителска електрокитарна система се състои от преобразувател, поставен под струните, и радиоприемник, който има извод за адаптер.
Електрическата китара може да има различна форма, което улеснява изработването й от любители. Именно такова упражнение ще Ви предложим в тази статия. Пренесете се през 1949 г., представете си, че сте Лео Фендър, и да започваме.
Как се употребява преобразувателят?
Към струнния инструмент може да се монтира или магнито-електрически преобразувател (който лесно се изработва) или пиезоелектрически. Магнито-електрическият преобразувател се употребява за инструменти, чиито струни са изработени изключително от стомана. Пиезоелектрическият преобразувател работи добре както при стоманени струни, така и при други. Негов недостатък е, че преобразува в електрически импулси не само трептенията на струните, но и всички други трептения, възникващи в резонансната кутия или извън нея.
Описание на конструкцията
Освен преобразувателя, за изработването на тази китара (фиг. 1). трябва да се съберат следните материали и детайли: суха букова или брезова дъска (макар при професионалните електрически китари да се използват дървесни видове като махагон, клен, ясен и т.н.) с размери 280 х 1000 х 32 мм, комплект стоманени струни (6 броя) със следните наименования: басови Е, А, Д и виолинови С, Н, Е, логаритмичен потенциометър 220 kΩ, две букси за радиоприемник, екраниран гъвкав проводник с дължина 2—3 м и други дребни детайли според описанието.
Дъската обработваме от двете страни до дебелина 30 мм и след това с молив начертаваме върху нея формата на китарата (според фигура 2, погледната отгоре) и я изрязваме с трион. Формата на дясната част на китарата (по-широката) може да бъде изменена според Вашето желание. Трябва само да се има предвид, че корпусът на китарата не трябва да е много лек, тъй като трябва да осигури добро и продължително звучене на струните.
На така изрязания от дъската корпус очертаваме страничния профил на китарата (погледната отстрани) и обработваме главата и шийката.
Ако имаме готов гриф от китара, коригираме размерите на шийката според него. Надлъжните отвори в главата могат да се изрежат бързо, ако предварително пробием няколко отвора един до друг. От долната страна на корпуса пробиваме отвор с диаметър 40 мм на дълбочина 20 мм за потенциометъра и друг на дълбочина 23 мм за буксите. За гайката на потенциометъра правим също отвор с диаметър 18 мм, само че от другата страна. Отворите с диаметър 6 мм за буксите пробиваме на разстояние 19 мм един от друг (т. е. каквото е разстоянието между полюсите на обикновения щепсел). Целия корпус на китарата изглаждаме с шкурка и с винтове прикрепваме ключовете (фиг.1). Грифа (фиг. 3) изработваме от букова дъсчица или в краен случай от твърда фиброва плочка. Клиновидната форма на грифа обработваме, след като изрежем каналите за праговете.
Положението на всички прагове определяме много точно и го нанасяме с молив перпендикулярно на надлъжната ос. Дадените разстояния между праговете служат за контролни размери. Каналите нарязваме точно и прецизно с ножовка на дълбочина 1,5 мм и едва след това даваме скосената форма на грифа. От парче месингова ламарина с ширина 56 мм и дебелина 1,2—1,5 мм отрязваме 18 пластинки (фиг. 3-а) с ширина 2,5 мм. Изправяме всички пластинки и закръгляваме едната им страна.
Пластинките прикрепваме към грифа с помощта на лепило за дърво, а след изсъхването му очистваме лепилото и изглаждаме всичко.
Металните пластинки нивелираме, като към грифа притискаме линия (откъм страничната й част).
След това залепваме грифа към шийката на корпуса в съответствие с посочените размери.
Магаренцата (фиг. 4 и 5) изработваме от месингова или желязна ламарина с дебелина 2 мм. Магаренцето (4) поставяме в корпуса на китарата при самия гриф, като предварително пробиваме два отвора с диаметър 2 мм и дълбочина 5 мм. Магаренцето (5) поставяме на китарата на разстояние 650 мм от магаренцето (4), след което отбелязваме положението на винтовете и извършваме подрязване в корпуса за закачване на струните (фиг. 2). Магаренцето прикрепваме с винтове за дърво 3 х 12 мм и поставяме струните. Разстоянието на струните от първия праг трябва да бъде около 1 мм, а от осемнадесетия — 3 мм.
А тук можете да видите клип с технологичен процес на ръчно изработена електрическа китара:
Магнито-електрически преобразувател
Поради малките размери на преобразувателя, той може да се използва и за други инструменти със стоманени струни. В него са употребени три постоянни магнита (фиг. 6-г). пресовани от феромагнитен прах, с размери 16 х 16 х 5 мм и отвор в средата с диаметър 4 мм. Това осигурява малките размери и на преобразувателя — 32 х 70 х 10 мм.
Ако не можем да намерим такива магнити, могат да се потърсят и приспособят други подобни или каквито и да са магнити. Изработването на преобразувателя е лесно. Най важно тук е изработването на бобината. За капак на преобразувателя може да използваме някоя готова пластмасова кутия с размери около 32 х 70 х 10 мм. Рамката на бобината (фиг. 6-а) изработваме от твърд картон. На парчето картон начертаваме развитата рамка на бобината. След това с тъпата страна на нож отбелязваме линиите на огъване на разстояние 6 мм. Изрязваме рамката и огъваме нейните краища, както е показано на фиг. 6-а.
За навиването на бобината може да се изработи простото приспособление, показано на фиг. 7. В парче дърво с размери 40 х 90 х 10 мм пробиваме отвор с диаметър 6 мм и симетрично спрямо него поставяме рамката, а в ъглите забиваме малки гвоздейчета с отрязани глави. Дървеното парче прикрепваме с гайки на винтова ос. Поставяме рамката върху гвоздеите и леко я притискаме. За навиването на бобината най-добре е да се използва ръчна бормашина. Бобината изработваме от медна емайлирана жица със сечение 0,1 мм2, като навиваме колкото може повече намотки (около 2000). Бобината на нашия образец със съпротивление 2000 Ω бе навита от жица с диаметър 0,07 мм и 3000 намотки.
Краищата на бобината извеждаме с тънки, гъвкави проводници. Преди да снемем рамката на бобината от приспособлението, напояваме я с горещ восък или парафин. Навиването на правоъгълна бобина изисква голямо внимание, за да не се скъса жицата. Ако това стане, то смело запояваме двата края, като предварително почистваме изолацията. Навитата бобина поставяме в пластмасовата кутия и я заливаме с парафин. След това пробиваме в кутията два отвора с диаметър 3,5 мм и поставяме магнитите така, че взаимно да се отблъскват, и също ги заливаме с парафин. Върху магнитите поставяме парче (фиг. 6-б), изрязано от мека желязна ламарина с такава дебелина, че да се подравни височината на магнитите и бобината. След това всичко покриваме с капак (фиг. 6-в), също изработен от мека стоманена ламарина с дебелина 1 мм.
Преобразувателя прикрепваме към китарата с два винта на разстояние около 35 мм от магаренцето (виж фиг. 1). Положението на преобразувателя трябва да се определи опитно, за да се получи най-голяма сила на звука. Разстоянието на горната повърхнина на преобразувателя от струните трябва да бъде 1—2 мм. Това разстояние регулираме с дебелината на гумената подложка (8).
Двата края на бобината на преобразувателя запойваме за крайните изводи на потенциометъра 220 kΩ, а средния извод свързваме с гнездото "а". Гнездото "б " свързваме с левия извод на потенциометъра.
Сега, ако искаме напълно да пресъздадем рокаджийска квартира от 1960-те, свързваме китарата с изводите за грамофон на лампов радиоприемник от концертен тип с помощта на гъвкав екраниран проводник, който от двете страни има щепсели. Поставяме радиоприемника на т.н. "силен глас" и регулираме звука на китарата с потенциометъра. В случай, че се появи бръмчене, трябва да се разменят щепселите на радиоприемника. Описаният преобразувател дава такава сила на звука, че става излишна употребата на усилвател при наличността на радиоприемник от поне среден клас.
Антон Оруш, Sandacite.bg
Източници:
My First Fender - http://www.myrareguitars.com/my-first-fender
Электрогитара - https://ru.wikipedia.org/wiki/Электрогитара
Сп. Наука и техника за младежта 9-1964
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари